ПРАЗНИТЕ МЕСТА НА МИСЛИТЕ

Седемте печата

(Или: Песен за „Да“ и „Амин“)

Ако аз съм прорицател и изпълнен от онзи пророчески дух, който витае над високия мост между две морета,

— между минало и грядуще като тежък облак, враждебен на душните низини и на всичко, което е уморено и не може нито да умре, нито да живее:

— готов за светкавици в тъмни гърди и за спасителен лъч на светлина, чреват със светкавици, които казват „Да“ и се смеят утвърдително на пророческите светкавични лъчи,

— но блажен е така чреватият! И наистина дълго трябва да виси като тежка буря в планината този, комуто е отредено да запали един ден светлината на грядущето!

О, как да не горя от страст аз по Вечността и по венчалния пръстен на пръстените — по пръстена на възврата!

Нивга още не съм открил аз друга жена, от която да бих искал да имам деца, освен жената, която любя: защото аз те любя, о, Вечност!

_Защото аз те любя, о, Вечност!_

Ако моят гняв е разрушавал някога гробници, ако е премествал гранични камъни и е търкулвал вехти строшени скрижали в стръмни бездни:

— ако моят присмех е разпилявал някога мухлясали вече думи и аз съм идвал като метла за паяци кръстоносци, като очистителен вятър за смрадни стари склепове:

— ако съм седял някога с радо сърце там, където лежат погребани стари богове, благославящ света, обичащ света, до паметниците на стари светохулители:

— защото аз обичам дори църквите и божиите гробници когато небето надниква с чисто око през полурухналите им покриви. С удоволствие седя аз подобно на трева и червен мак върху развалините на църкви:

— о, как да не горя от страст по Вечността и по венчалния пръстен на пръстените — по пръстена на възврата!

Нивга още не съм открил аз друга жена, от която да бих желал да имам деца, освен жената, която аз любя: защото аз те любя, о, Вечност!

_Защото аз те любя, о, Вечност!_

Ако нявга ме е облъхвало дихание от творческия дъх и от онази небесна необходимост, която принуждава дори случаите да играят звездни хора:

— ако аз нявга съм се смял със смеха на творческа светкавица, подир която с трясък, ала с покорство следва дългият гръм на делото:

— ако нявга съм играл аз върху светия олтар на земята с боговете на зарове, тъй че земята да е тресла и пропуквала и да е изригвала огнени реки:

— защото светлият олтар е земята, и то трепереща от творчески нови слова и хвърлен на боговете:

— о, как бих могъл аз да не горя от страст по вечността и към венчалния пръстен на пръстените — към пръстена на възврата?

Нивга още не съм намирал аз друга жена, от която да бих желал да имам деца, освен жената, която любя: защото аз те любя, о, Вечност!

_Защото аз те любя, о, Вечност!_

Ако нявга изпразвах на един дъх бокала с пенливата и уханна смес, в която всички неща са добре размесени:

— ако моята ръка нявга е вливала най-далечното в най-близкото и огън в духа, и наслада в страданието, и най-лошото в най-доброто:

— ако аз самият съм зрънце от онази спасителна сол, която допринася за отличното смесване на всички неща в бокала:

— защото има сол, която свързва добро със зло. Дори и най-лошото е достойно за подправка и за последен кипеж:

— о, как да не горя от страст по Вечността и по венчалния пръстен на пръстените — по пръстена на възврата!

Нивга още не съм открил друга жена, от която да бих желал да имам деца, освен жената, която любя: защото аз те любя, о, Вечност!

_Защото аз те любя, о, Вечност!_

Ако аз съм благосклонен към морето и към всичко сродно на него и дори най-много благосклонен, когато то ми противоречи:

— ако има у мене търсещата радост, която гони корабните платна към още неоткритото, ако има в моята радост, радост на мореплавател:

— ако нявга моето ликуване е възкликвало: „Брегът изчезна — сега падна от мене последната верига, безбрежността бучи около мене, там в далечината блести пространство и време. Хайде! Напред, старо сърце!“,

— о, как да не горя от страст по Вечността и по венчалния пръстен на пръстените — пръстена на възврата?

_Защото аз те любя, о, Вечност!_

Ако моята добродетел е добродетел на танцувач и често аз съм скачал с два крака в златистосмарагдово възхищение:

— ако моята злоба е смееща се злоба, чиято родина е между розариуми и живи плетове от кринове:

— защото именно в смеха всичкото зло е събрано наедно, ала е обявено за свято и оправдано поради собственото му блаженство:

— и ако моята алфа и омега е това, щото всичко тежко да стане леко, всяко тяло да стане танцувач, всеки дух да стане птица, тогава наистина това е моята алфа и омега!!

— о, как да не горя от страст по Вечността и по венчалния пръстен на пръстените — пръстена на възврата!

_Защото аз те любя, о, Вечност!_

Ако нявга съм опитвал тихи небеса над мене и със собствени криле съм се понасял на възбог в собствените небеса:

— ако съм плувал игриво в дълбоки морета от светлини в далечината и ме е спохождала птицата-мъдрост на моята свобода:

— а тъй каза птицата-мъдрост: „Ето, че няма нито «горе», нито «долу». Хвърляй се накъдето искаш, нагоре, надолу, назад, о, ти, леки човече! Пей! Престани да говориш!

— Не са ли направени всички думи само за тежките люде? Не лъжат ли всички думи лекия човек? Пей! Престани да говориш!“

— о, как да не горя от страст по Вечността и по венчалния пръстен на пръстените — пръстена на възврата!

_Защото аз те любя, о, Вечност!_

четвъртък, 28 февруари 2013 г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

четвъртък, 28 февруари 2013 г.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

четвъртък, 28 февруари 2013 г.