ПРАЗНИТЕ МЕСТА НА МИСЛИТЕ

      

Пробуждане

      

      1.

      След песента на пътника и сянката пещерата изведнъж се изпълни с глъчка и смях и понеже всички събрани там гости говореха едновременно, та дори и магарето при едно такова насърчение не мълчеше вече, известно недоволство и присмех овладяха Заратустра към неговите гости, макар да се радваше на тяхната веселост. Защото тя му се струваше признак на оздравяване. И тъй той незабелязано се измъкна навън и заговори със своите животни:

      „Къде се дяна тяхната неволя? — рече той и сам си отдъхна от своята малка досада. — Изглежда, при мене те се отучиха да пищят за помощ,

      — макар за жалост още да не са се отучили да крещят.“ При тези думи Заратустра си запуши ушите, тъй като тъкмо тогава магарешкото И-А се включи чудесно в ликуващата глъчка на възвишените люде.

      „Те са весели — започна той отново. — И кой знае дали не е за сметка на домакина им. И ако се научиха от мене да се смеят, то положително не на моя смях са се научили.

      Но що от това? Стари люде са те. Те оздравяват по свой начин, те се смеят по свой начин. Ушите ми са изтърпявали и по-лоши неща и все пак не са протестирали.

      Този ден е победа: той вече отстъпва, той бяга — духът на тежестта, — моят стар непримирим враг! Колко добре желае да свърши този ден, който започна така зле и тежко!

      И той иска да свърши. Настъпва вече вечер. По морето препуска той — отличният ездач! О, как се люлее той, блаженият, който се завръща у дома си на своето пурпурно седло!

      Небето гледа ясно към него, светът почива дълбоко: о, всички вие, чудни люде, които дойдохте при мене, струва си наистина вече труда — да живее човек в моя дом!“

      Тъй рече Заратустра. И отново долетяха от пещерата крясъците и смехът на възвишените люде. Тогава той започна отново:

      „Те захапват въдицата. Стръвта ми действува. И от тях се отдръпва врагът им: духът на тежестта. Вече се учат да се смеят над самите себе си. Правилно ли чувам?

      Моята храна за мъже действува — моята сочна и питателна притча: и наистина аз ги хранех не със зеленчук, който образува газове, а с храна за воини, с храна за завоеватели: събудих нови въжделения у тях.

      Нови надежди крепнат в техните ръце и нозе, тяхното сърце се протяга. Те намират нови слова, скоро техният дух ще диша дързост.

      Такава храна, разбира се, не подхожда за деца, нито дори за страстни стари и млади женички. Техните вътрешни органи се увещават по друг начин. Не съм аз лекар и учител на тях.

      Погнусата напуска тези възвишени люде: отлично! Това е моя победа. В моето царство те добиват чувство на сигурност. Всякакъв глупав срам бяга от тях, те си казват болката.

      Те изливат сърцето си, възвръщат се щастливи мигове за тях, те празнуват и преживят отново — в душата им се събужда чувство на благодарност.

      Това възприемам аз за най-добър признак: в душата им се събужда чувство на благодарност. Няма да мине много време и те ще си измислят празници и ще издигнат паметници на старите си радости.

      Те са оздравяващи!“ Тъй рече Заратустра, изпълнен с радост на сърцето си, и погледна навън. Животните му се стълпиха около него и почетоха неговото щастие и мълчанието му.

      2.

      Внезапно обаче ухото на Заратустра се изплаши, защото пещерата, дотогава изпълнена с глъчка и смях, отведнъж занемя като мъртвец. Ала носът му усети благовонен дим и тамян, сякаш от горящи пиниеви шишарки.

      „Що става? Що правят те?“ — запита се той и крадешком се промъкна до входа, за да може да наблюдава незабелязано оттам своите гости. Но чудо на чудесата! Какво трябваше да види той там със собствените си очи?

      „Те всички са станали отново набожни, те се молят, те са луди!“ — възкликна той и се учуди безмерно. И действително всичките тези възвишени люде — двамината крале, папата в оставка, злият магесник, доброволният божек, пътникът и сянката, старият прорицател, добросъвестникът на духа и най-уродливият човек, всички те, подобно на деца и вярващи стари бабички, бяха коленичили пред магарето и му се молеха. И точно тогава най-уродливият човек започна да гъргори и да пухти, сякаш нещо неизразимо се мъчи да излезе от устата му. Ала когато той наистина успя да намери думи, ето че от устата му зазвуча някакво благочестиво странно молебствие за възхвала на магарето, пред което се молеха и кадяха тамян. А това молебствие звучеше така:

      Амин! И хвала и чест, и премъдрост, и благодарност, и осанна, и сила богу нашему от нине и до века!

      А магарето към това изрева: „И-А!“

      Той носи нашия товар, той прие рабски образ, той е търпелив по сърце и никога не продумва: „Не!“ — а който обича своя бог, той го наказва.

      А магарето към това изрева: „И-А!“

      Той не говори: освен когато казва на света, сътворен от него, винаги „Да!“ — така славослови той своя свят. Неговата хитрина му подсказва да не говори: така той рядко излиза неправ.

      А магарето към това изрева: „И-А!“

      Невзрачен минава той през света — сив е цветът на неговото тяло и в него той забулва своята добродетел.

      Ако има в него дух, той го прикрива. Ала всеки вярва в дългите му уши.

      А магарето към това изрева: „И-А!“

      Каква скрита премъдрост е това, че той носи дълги уши и произнася само „Да“ и никога „Не!“ Та нали е създал по свой образ и подобие света, сиреч колкото се може глупав?

      А магарето към това изрева: „И-А!“

      Ти вървиш по прави и криви пътища: малко те е грижа кое се струва на нас, людете, право или криво. Отвъд добро и зло е твоето царство. Твоя непорочност е това, да не знаеш що е непорочност.

      А магарето към това изрева: „И-А!“

      И ето че ти не отритваш от себе си никого — нито божеци, нито крале. Децата ти оставяш да дойдат при тебе и ако злодеите те съблазнят, ти казваш простичко: „И-А.“

      А магарето към това изрева: „И-А!“

      Ти обичаш магарици и пресни смокини, ти не си придирчив към храната си. Бодилът гъделичка сърцето ти, стига да си гладен. В това има божествена премъдрост.

      А магарето към това изрева: „И-А!“

      Празник на магарето

      1.

      Но на това място в молебена Заратустра изгуби вече самообладание, изрева своето И-А, по-гръмко дори от магарето, и се втурна сред своите обезумели гости. „Но що правите тук вие, о, вдетинени люде? — извика той, като вдигаше от земята един по един молителите. — Горко ви, ако ви беше съгледал някой друг, а не Заратустра:

      — всеки ще помисли, че сте станали със своята нова вяра най-върли богохулници или най-изкуфели от всички стари баби!

      А и самият ти, о, стари папа, как се мири това с твоето собствено достойнство, че по този начин се молиш тук на магаре като на Бог?“

      „О, Заратустра — възрази папата. — Прости, ала в божиите неща аз съм по-просветен дори от тебе. И тъй е право.

      По-добре в този образ да се молиш богу, отколкото в никакъв образ. Размисли върху тези думи, мой високопоставен приятелю, и бързо ще отгатнеш, че в тях се крие мъдрост.

      Този, който е казал «Бог е дух» — той е направил на земята най-голямата крачка и най-големия скок досега към безверието: такава дума не е вече лесно да се поправи на земята!

      Моето старо сърце подскача и подрипва от това, че на земята все още има нещо, на което можеш да се молиш. Прости това, о, Заратустра, на едно старо, набожно папско сърце!“

      „А ти — рече Заратустра на пътника и сянката, — а ти назоваваш себе си свободен дух и си въобразяваш, че си такъв, а изпълняваш тук такива идолопоклоннически обреди и свещенодействия?

      По-лошо постъпваш тук наистина, отколкото при твоите смугли блудници, о, ти, лош нов веропоклонниче!“

      „Доволно лош — отговори пътникът и сянката, — имаш право ти: ала що съм виновен аз за това? Старият бог оживя, о, Заратустра, а ти си приказвай каквото си искаш.

      Най-уродливият човек е виновен за всичко: той отново го възкреси. Макар и да твърди, че някога го е убил: смъртта при боговете е винаги само предубеждение.“

      „А ти, проклет стари магеснико — рече Заратустра, — що извърши ти? Кой би могъл в това свободно време отсега насетне да вярва в тебе, щом като ти самият вярваш в такива магарешки идоли?

      Извършил си голяма глупост, как може ти, хитроумният, да извършиш такава глупост?“

      „О, Заратустра — възрази хитроумният магесник,

      — ти имаш право, наистина беше голяма глупост, а освен това тя ми струва доста скъпо.“

      „А също и ти — се обърна Заратустра към добросъвестника на духа, — размисли и си тури пръста на носа! Нима нищо тук не е в разрез с твоята съвест? Не е ли твоят дух прекалено чист за това молебствие и за тамянокадежа на тези богомолци?“

      „Има нещо в това — отвърна добросъвестникът и тури пръст на носа си, — има нещо в това зрелище, което действува дори благотворно на съвестта ми.

      Може би аз не трябваше да вярвам в бога: сигурно е обаче, че бог в този образ ми изглежда най-достоверен.

      Според свидетелството на най-набожните люде бог трябва да е вечен, който има толкова много време на разположение, той не бърза. Колкото се може мудно и глупаво: по тоя начин всеки би могъл да стигне много далеч.

      А който има премного дух, той би могъл наистина самият да се вдурачи в глупостта и лудостта. Помисля за самия себе си, о, Заратустра!

      Ти самият — наистина дори и ти би могъл поради излишък и мъдрост да станеш магаре!

      Нима един съвършен мъдрец не върви охотно по най-криви пътища? Очевидността учи на това, о, Заратустра — твоята очевидност!“

      „А ти самият, най-сетне — рече Заратустра и се обърна към най-уродливия човек, който все още лежеше на земята с протегната към магарето ръка (тъй като му даваше да пие вино). — Говори, о, неразумни човече, що си сторил ти?

      Изглеждаш ми преобразен, очите ти горят, наметката на възвишен обвива твоята уродливост: що си сторил ти?

      Вярно ли е това, що твърдят онези, че си го възкресил отново? И защо? Не беше ли с основание той убит и затрит?

      Самият ти ми се виждаш възкръснал: що си сторил ти? Що си върнал ти? В що си се превърнал ти? Говори, о, Неизразими?“

      „О, Заратустра! — отвърна най-уродливият човек. — Ти си хитрец!

      Дали Той е още жив, или се е съживил, или навеки мъртъв — кой от нас двамата знае това най-добре? Аз те питам.

      Едно обаче знам аз — от самия тебе го научих някога, о, Заратустра: който иска най-съвършено да убие, той се смее.“

      „Не с гняв, а със смях се убива“ — тъй говореше ти някога. „О, Заратустра, о, потайни човече, ти, рушителю без гняв, о, ти, опасни светецо — ти си хитрец!“

      2.

      Ала тогава се случи тъй, че Заратустра, явно учуден от толкова хитрушански отговори, отскочи назад към изхода на пещерата и обърнат към всички гости, извика със силен глас:

      „О, вие всички лукави глумци и шегобийци! Що се преструвате и прикривате пред мене!

      Как на всеки от вас сърцето подскачаше от наслада и злоба, че най-сетне още веднъж се превърнахте в дечица, сиреч набожни,

      — че най-сетне отново постъпихте, както постъпват дечица, сиреч се молехте със скръстени ръчички и мълвяхте: «мили боже»!

      Ала сега опразнете тази детска стая, моята собствена пещера, където днес всякакъв род детинщина се развихри като у дома си. Охладете тук навън вашата разгорещена палавост и дивото биене на сърцата си.

      Разбира се: ако не станете като дечицата, вие не ще влезете в царството небесно. (И Заратустра посочи с ръце нагоре към небето.)

      Ала ние дори съвсем не желаем да влезем в царството небесно: ние сме станали вече мъже — затова ние искаме земното царство.“

      3.

      И още веднъж започна Заратустра да говори. „О, мои нови приятели! — рече той — О, чудни люде, о, възвишени люде, колко ми се нравите вие сега,

      — откакто се развеселихте отново! Всички вие сякаш сте наистина разцъфтели. Струва ми се, че такива цветя като вас имат нужда от нови празници,

      — от някаква малка храбра лудория, някакво богослужение и магарешки празник, от един стар весел глумец Заратустра — вихър, който с повея си проветрява душите ви.

      Не забравяйте тази нощ и този магарешки празник, о, вие, възвишени люде! Това вие изнамерихте в моя дом и аз тълкувам това като добро знамение. Такива неща изнамират само болници, привдигащи се от тежка болест!

      И ако нявга празнувате отново този празник на магарето, сторете го от обич към себе си, ала и от обич към мене! И в моя памет!“