Между дъщерите
на пустинята
1.
„Стой, не излизай!
— се обади тогава пътникът, който се наричаше сянката на Заратустра. — Остани
при нас, иначе пак ще изпаднем в старата тежка меланхолия.
Старият
магесник вече ни угости с най-лошите си гозби и ето че добрият набожен папа там
седи със сълзи в очите си и се готви отново да заплува по морето на тъгата.
А тези крале
там биха могли наистина все още да се преструват пред нас на весели, на това се
научиха те днес от самите нас най-добре! Ала ако нямаше свидетели, ловя се на
бас, че и при тях ще започне отново злата игра,
— злата игра
на скитащи облаци, на мокра тъга, на забулено небе, на откраднати слънца, на
виещи есенни фъртуни,
— злата игра
на нашия зной и писък за помощ; остани при нас, о, Заратустра! Тук има много
прикрита неволя, която иска да говори, много вечер, много облаци, много душен
въздух!
Ти ни нагости
със силна храна за мъже и питателни мъдрости; не позволявай при десерта да ни
връхлетят отново мекушавите женствени духове!
Единствено ти
правиш въздуха наоколо здравословен и чист! Намерил ли съм досега когато и да
било на земята такъв чист въздух както при тебе, в твоята пещера.
Много страни
съм видял, моят нос е свикнал да опитва и преценява най-различен въздух: ала
при тебе моите ноздри вкусват своята най-голяма наслада!
Освен — освен,
о, прости ми един стар спомен! Прости ми една стара песен след вечеря, която аз
съчиних някога сред дъщерите на пустинята, именно при тях имаше подобен добър,
прозрачен източен въздух: там аз бях най-далеч от облачната, влажна, тъжна,
стара Европа!
Тогава обичах
аз такива източни девойки и други сини небесни царства, на които не висят
никакви облаци и никакви мисли.
Вие не ще
повярвате колко чинно седяха те, когато не танцуваха, углъбени, ала без мисли,
като малки тайни, като превързани с панделки гатанки, като сладки орехи,
— пъстри и
другоземни наистина! Но без облаци: гатанки, които лесно се разгадават: в тяхна
чест аз съчиних тогава «Десертния вечерен псалом».“
Тъй рече
пътникът и сянката. И преди още някой да му отговори, той беше вече грабнал
арфата на стария магесник, скръсти нозе, огледа се спокойно и мъдро, а с
ноздрите си вдъхна дълбоко и опита въздуха като някой, който в нови страни
опитва нов чуждоземен въздух, след което започна да пее с някакъв странен вой.
2.
_Пустинята расте,
тежко томува, който таи пустиня в гръдта си:_
Ех, че
тържество!
Несъмнено
тържество!
Достойно
начало!
По африкански
тържество!
За лъв
достойно
или за
крещящия морал на маймуна —
но не за вас,
приятелки мои
чаровни,
в нозете на
които
за пръв път бе
отредено
на европеец
под палми да поседне. Села.
Наистина
чудесно!
Седя си тук,
близо до
пустинята
и все пак тъй
далеч от нея,
и в нищо още
неопустошен:
погълнат цял
от най-малкия
оазис,
разтворил в
прозявка
чаровната си
устица,
най-благовонна
от всички устица,
и паднах в нея
аз,
все по-дълбоко
чак до вас,
О, скъпи мои
дружки! Села.
Хвала, хвала
на онзи кит,
който сигурен
подслон
на госта си
отредил, разбирате,
нали, научния
ми намек?
Хвала на неговия
корем,
ако е на тоз
оазис той подобен, но не вярвам
та аз идвам от
Европа,
най-недоверчивата
от всички
застарели с
времето съпруги.
Дано бог
повече вяра да й вдъхне!
Амин!
Седя си аз
тук,
в най-малкия
оазис,
подобен на
фурма,
кафява,
захаросана, златнокожа,
петимен за
свежи момински уста
и още повече
за бисерни зъбки,
белоснежни и
остри като нож.
За тях сърцето
ламти
на всички
горещи фурми. Села.
На тези южни
плодове подобен,
досъщ на тях
подобен,
лежа си аз тук,
заобиколен
от крилати
бръмбарчета,
край мене те
жужукат и играят,
а още по-малки
от тях,
по-глупавички
и по-порочни
желанийца и
мисли
ме обсаждат —
като вас
о, вие, неми,
прозорливи
девойки-котета,
Дуду и Зулейка
— превърнат в
сфинкс, се мъча
да натъпкам в
едно слово
всички
чувства, бог да ми прости
тоз грях
словесен!
Седя си тук и
въздух свеж аз дишам,
същински
райски въздух,
лек, чист като
светъл диамант,
изтъкан от
злато, сякаш от луната е паднал —
дали случайно,
или както
старите поети пеят,
от волна игра
на светлина.
Но аз,
неверник, пак не вярвам,
та нали от
Европа идвам,
най-недоверчивата
от всички
застарели с
времето съпруги.
Дано бог
повече вяра да й вдъхне!
Амин!
С издути
ноздри като бокали,
без бъдеще,
без спомени
седя си аз
тук,
о, скъпи мои
дружки,
и гледам
палмата,
как тя, съща
танцувачка,
се вие и огъва
и се люшка в бедрата
— гледаш ли я
дълго, сам започваш да танцуваш!
Подобно на
балерина, която, както ми се струва,
вече отдавна,
опасно дълго вече
все на един
крак продължава да стои,
та няма ли тя
да забрави, както ми се струва,
другия си
крак?
Поне напусто
аз
подирих
изгубеното съкровище
— предвид имам
близнака крак
—
в свещено
съседство
с рокличката й
ефирна и изящна,
развята като
ветрилца и пърхащи крила.
Да, ако щете,
вярвайте ми,
о, хубави
девойки скъпи!
Изгубила е тя
крака си!
Изчезнал е!
Навеки е
изчезнал!
Другият й
крак!
О, колко жалко
за милото краче!
Къде ли
оплаква то нерадата си участ!
Самотното
краче!
В ужас може би
пред някой
разярен
златокъдър лъв,
чудовище
пустинно,
оглозгано и
огризано вече —
жестоко
оглозгано вече,
о, тежко му,
тежко му! Села.
О, не ридайте,
меки сърца!
Не проливайте
сълзи,
о, вие, сърца
на фурми, млечни гърди,
о, вие,
сърчица,
изпълнени със
сладки думи.
Не плачи ти,
о, бледа Дуду!
Бъди мъж,
Зулейка! Не унивай, не губи кураж!
Или може би ще
трябва
лек укрепващ
за сърцето,
за да спре
плачът?
Миропомазано
сказание,
тържествена
утеха?
О, да! Ела,
достойнство!
Достойнство на
добродетел и европеец!
Надувай
тръбата, надувай пак отново!
Тръби, о, ти,
тръбачо на добродетелта!
О, да!
Още веднъж
тръби,
нравоучително
тръби!
Подобно на
морализиращ лъв
пред дъщерите
на пустинята тръби!
Защото ревът
на Добродетелта,
о, вие,
прелестни девойки,
е по-мощен от
всеки жар на европеец
и всеки
стръвен глад на европеец!
И ето аз стоя
пред вас
като европеец,
другояче не
мога, Бог на помощ!
Амин!
_Пустинята
расте, тежко томува, който таи пустиня в гръдта си:_
Няма коментари:
Публикуване на коментар