ПРАЗНИТЕ МЕСТА НА МИСЛИТЕ

      

Прорицателят

      „… и аз видях голяма печал да обхваща людете. Най-добрите от тях се умориха от своите дела.“

      Разпространяваше се учение и вяра вървеше до него: „Всичко е празно, всичко е еднакво, всичко е вече било!“

      И от всички ридове ехото повтаряше: „Всичко е празно, всичко е еднакво, всичко е вече било!“

      Наистина ние прибрахме жътвата: но защо всички плодове загниха и потъмняха? Що падна от лошия месец през последната нощ?

      Напразен беше целият ни труд, отрова стана нашето вино, зли очи опърлиха и пожълтиха нашите поля и сърца.

      Изсъхнахме ние всички: и ако паднеше огън върху нас, ние бихме се разпилели подобно на пепел — да, дори самия огън ние уморихме.

      Всички извори пресъхнаха за нас, дори морето се отдръпна навътре. Земята иска да се продъни, но бездната отказва да я погълне.

      „Ах, къде има още море, в което човек би могъл да се удави“ — така ехтят нашите вопли над плитки блата.

      „Наистина ние вече сме крайно уморени, за да умрем; сега още бодърствуваме и продължаваме да живеем — в склепове.“

      Заратустра слушаше словата на прорицателя и неговите предсказания проникнаха дълбоко в сърцето му и той се преобрази. Печален бродеше наоколо и уморен; и той заприлича на тези, за които говореше прорицателят.

      — Наистина — рече той на учениците си — още малко остава и ето че ще настъпи дългият здрач. Ах, как да спася аз своята светлина отвъд него!

      Та да не изгасне тя в тази печал! Защото тя трябва да пребъде и да свети в по-далечни светове — и за още по-далечни нощи!

      Така дълбоко угрижен в сърцето си обикаляше Заратустра. В продължение на три дни той не прие нито вода, нито храна, нямаше покой и загуби способността да говори.

      Най-сетне той изпадна в дълбок сън. Ала неговите ученици не го изоставиха, седяха около него в дълги нощни бдения и угрижени очакваха дали ще се събуди и ще заговори отново и дали ще бъде излекуван от тежката си печал.

      А ето словата му, когато Заратустра се пробуди: ала гласът му долиташе до учениците му като далечно ехо:

      — Чуйте съня, що сънувах, о, приятели мои, и ми помогнете да разтълмя неговия смисъл!

      Загадка е още той за мене, този сън. Неговият смисъл е скрит в него, затворен в него като в клетка и все още не може той да разпери криле и да излети свободно над него.

      Присъни ми се, че съм се отрекъл от всякакъв живот. Нощен и гробищен пазач бях станал аз там — в самотния планински замък на смъртта.

      Там пазех аз нейните саркофази: пълни бяха сглушените сводове от такива победни трофеи. От стъклени саркофази ме гледаше сразен живот.

      Дишах мирис на прашни вечности: спарена и прашна лежеше моята душа. А и кон би могъл там да проветри душата си?

      Винаги ме обгръщаше ярката светлина на среднощ; до нея се гушеше самотност; а и трето нещо: хриптяща смъртна тишина, най-лошата от моите приятелки.

      Ключове носех аз, най-ръждивите от всички ключове; и аз умеех с тях да отключвам най-скърцащите от всички врати.

      Подобно на кобен грак отекваше звукът през дългите ходове, когато се издигаха крилата на вратата: зловещо крещеше тази птица, не обичаше тя да я будят.

      Ала още по-зловещо беше и още по-силно ми се стягаше сърцето, когато замлъкваше тя и наоколо се възцаряваше тишина и аз оставах самичък в това коварно безмълвие.

      Тъй минаваше и пълзеше времето за мене, ако изобщо имаше време. Що знам аз за това? Ала най-сетне се случи това, което ме събуди.

      Три пъти разтърсиха удари вратата, подобно на гръм, три пъти проехтяха и изреваха подземията: тогава аз се отправих към вратата.

      „Алпа — извиках аз, — кой носи своята пепел на планината? Алпа! Алпа! Кой носи своята пепел на планината?“

      И аз натисках ключа и повдигах вратата и напрягам сили, но тя не се отвори нито на пръст.

      Тогава бурен вятър изведнъж блъсна крилата и ги разтвори: със свистене, вой и бучене той ми подхвърли черен ковчег:

      И в бученето, свистенето и воя ковчегът се разби и избълва хилядолик кикот.

      И хиляди разкривени лица на деца, ангели, бухали, глупци и огромни като деца пеперуди се захикотиха срещу мене, присмиваха ми се и ревяха.

      Уплаших се страшно от това: страхът ме повали на земята. И аз закрещях от ужас, както никога през живота си не съм крещял.

      Ала собственият ми крясък ме събуди. И дойдох на себе си.

      Така разказа Заратустра съня си и после замълча, защото той още не можеше да го разтълкува. Но ученикът, когото той обичаше най-много от всички, стана бързо, хвана Заратустра за ръката и каза:

      — Самият ти живот, о, Заратустра, разтълмява този сън.

      Не си ли ти самият този вятър с пронизващ вой, който разтвори вратата в замъците на Смъртта?

      Не си ли ти ковчегът, пълен с пъстри злини и ангелски ликове на живота?

      Наистина подобно на хилядолик детски кикот минава Заратустра през всички склепове, смеейки се над тези нощни и гробищни пазачи и над всеки друг, който дрънчи с мрачни ключове.

      Със своя смях ти ще всяваш ужас в тях и те ще падат на земята. Несвяст и опомняне ще бъдат доказателства за твоята мощ над тях.

      Също и когато настъпи дългият здрач и смъртната умора, ти не ще залезеш от нашето небе, о, ти, глашатай на живота.

      Нови звезди ни разкри ти и нови прелести на нощта. Наистина ти разпъна самия живот като цветен шатър над нас.

      Сега винаги ще извира детски смях от ковчези; сега винаги ще се извива бурен вятър победоносно над всяка смъртна умора; затова ти сам си за нас гарант и прорицател!

      Наистина самите тях сънува ти — своите врагове: това бе най-тежкият ти сън!

      Но както ти се пробуди от тях и дойде на себе си, така и самите те трябва да се пробудят от себе си — и да дойдат при тебе.

      Тъй каза ученикът; и всички други се струпаха около Заратустра и го хващаха за ръцете и искаха да го увещаят да остави одъра и тъгата и да се върне отново при тях. Ала Заратустра седеше полуизправен на постелята си и с чужд поглед. Също като някой, кой го след дълго странствуване се завръща у дома си, оглеждаше той учениците си и изследваше лицата им: и все още не можеше да ги разпознае. Ала когато го вдигнаха и изправиха на нозе, ето че изведнъж погледът му се промени; той проумя всичко, което се беше случило, поглади брадата си и рече с крепък глас:

      — Хайде! За това има време, но вие се погрижете, мои ученици, да хапнем добре, и то скоричко! Така мисля да се покая за лошите сънища!

      А прорицателят нека яде и пие до мене; и наистина аз ще му посоча море, в което може да се удави!

      Тъй рече Заратустра. А после, като клатеше глава, дълго гледа в лицето ученика, който бе разтълмил съня.