ПРАЗНИТЕ МЕСТА НА МИСЛИТЕ

      

За свещениците

      И веднъж даде Заратустра знак на учениците си и отправи тези думи към тях:

      — Ето свещеници тук: и макар да са мои врагове, вие ги подминете мълком и с необнажен меч!

      Също и между тях има смелчаги: мнозина от тях са страдали прекалено много — затова искат да причиняват страдания и на другите.

      Зли врагове са те: нищо не е по-отмъстително от тяхното смирение. И лесно се окалва този, който ги нападне.

      Ала моята кръв е сродна с тяхната: и аз искам моята кръв да бъде тачена дори и в тяхната.

      А като отминаха, дълбока мъка обзе Заратустра: не дълго време той се бори със своята мъка и пак подзе да говори тъй:

      „Жал ми е за тия свещеници. Те са дори против вкуса ми, ала това е най-малкото за мене, откак съм между людете.“

      Ала аз страдам й страдах ведно с тях. Затворници са те за мене и белязани. Този, когото те зоват Спасител, ги оковава във вериги.

      Във веригите са лъжливи ценности и фантасмагории! Ах, де да можеше някой да ги избави от техния Спасител!

      Надяваха се да излязат някога на спасителния остров, когато морето ги подхвърляше насам-натам, ала виж, той се оказа спящо чудовище!

      Лъжливи стойности и фантасмагории: това са най-злите чудовища за смъртните люде — дълго спи и дебне в тях ориста.

      Ала накрая тя се пробужда, пристига и гълта и изяжда окова, що е строило хижи върху нея.

      О, погледнете пък тези хижи, построени от тези свещеници! „Църкви“ назовават те своите благоухаещи пещери!

      О, тази изкуствена светлина, този спарен въздух! И то тук — дето душата не бива да излети до своята висина!

      Защото така повелява тяхната вяра: „На колене по стълбата нагоре, вие, грешници!“

      Воистина предпочитам да гледам дори безсрамника, отколкото разкривените очи на техния срам и молитвено смирение!

      Кой си създаде такива пещери и стълби за покаяние? Не бяха ли тези, които искаха да се скрият и се срамуваха от чистото небе?

      И чак когато чистото небе надникне през порутените покриви и огрее тревичките и червените макове по рухналите зидове, аз ще обърна отново сърцето си към обиталищата на този бог.

      Те назоваваха „Бог“ онова, което им противоречеше и ги измъчваше: и наистина имаше много героична смелост в тяхното обожание!

      И не умееха другояче да обичат своя бог, освен като го приковаха човека на кръста!

      Като трупове намислиха те да живеят, в черно обвиха те трупа си; дори и от речите им се разнася зловонието на склепове.

      А който живее близо до тях, той живее близо до черни блата, от които долита дълбокомисленото сладкопение на жабата.

      По-хубави песни би трябвало те да ми пеят, за да се науча да вярвам в техния спасител: по-спасени би трябвало да ми изглеждат неговите ученици!

      Голи бих желал да ги видя: защото едничка красотата би трябвало да проповядва покаяние. Ала кого би убедила тази забулена тъга?

      Наистина самите техни спасители не идваха от свободата и от седмото небе на свободата! Наистина самите те нивга не са крачили по губерите на познанието!

      От празнини се състоеше духът на тези спасители; ала във всяка празнина те бяха настанили своята илюзия, своя заместник, когото назоваваха „Бог“.

      В тяхното състрадание бе удавен духът им, а когато те се издуваха и преиздуваха от състрадание, най-отгоре винаги плуваше една голяма глупост.

      Усърдно и с подвиквания прекарваха те стадото през мостчето си, сякаш за бъдещето водеше само едно мостче! Наистина също и тези пастири принадлежаха все още към овцете!

      Малки духове и широки души имаха тези пастири: ала, братя мои, какви малки страни досега бяха също и най-широките души!

      Кървави знаци пишеха те по пътя, по който вървяха, и тяхната глупост учеше, че с кръв се доказва истината.

      Ала кръвта е най-лошият свидетел на истината; кръвта отравя най-чистото учение и го превръща в заблуда и омраза на сърцата.

      Дори и някой да мине през огън за своето учение, какво доказва това? Нещо повече е наистина, ако от собствен пожар изхожда собственото учение!

      Пламенно сърце и студена глава: дето попаднат двете заедно, там се заражда стихийният вятър, „спасителят“.

      Имало е наистина по-велики и по-знатни от тези, които народът зове спасители, тези увличащи стихийни ветрове!

      И от още по-велики, отколкото са били тези спасители, вие трябва, братя мои, да бъдете спасени, ако искате да намерите пътя към свободата!

      Нивга досега не е имало свръхчовек. Голи аз видях двамината — най-големия и най-малкия човек.

      Все още си приличат помежду си. Наистина дори най-големия намерих аз твърде човешки.

      Тъй рече Заратустра.