ПРАЗНИТЕ МЕСТА НА МИСЛИТЕ

      

За добродетелните люде

      С гръм и мълния трябва да се говори за вяли и спящи сетива.

      Ала гласът на красотата говори тихо: той се промъква само в най-будните души.

      Леко потръпна и се засмя днес моят щит; това е свещеният трепет и смях на красотата.

      Над вас, о, добродетелни люде, се смееше днес моята красота. И така стигна нейният глас до мене: „Те искат още да им се заплати!“

      Вие искате още да ви се заплати, о, добродетелни люде. Искате да получите награда за добродетел и небе, за земя и вечност, за своето „днес“?

      И сега вие се сърдите на мене, защото уча, че няма нито въздател на награди, нито платец. И наистина аз не уча дори, че самата добродетел е своя собствена награда.

      Ах, ето на какво се дължи моята скръб: в основата на нещата са вмъкнати с измама награди и наказание — а отгоре на това сега и в основата на вашите души, о, добродетелни люде!

      Ала като зурла на вепър моето слово ще разоре дъното на вашите души; палешник искам да ме зовете вие.

      Всички потайности на вашата целина трябва да излязат на светло; и когато разорани и раздробени лежите на слънцето, вашата лъжа ще се е отлъчила вече от истината ви.

      Защото това е вашата истина: вие сте твърде чисти за калта на думите: „отмъщение“, „наказание“, „награда“, „възмездие“.

      Вие обичате добродетелта си както, майка своето дете; ала кога се е чуло майка да иска да й се заплаща любовта?

      Най-любимото нещо за вас, това е вашата добродетел. Жажда на пръстен има у вас; да стигне пак себе си, затова се вие и върти всеки пръстен.

      И подобно на линееща звезда е всяко дело на вашата добродетел: нейната светлина винаги пътува и се скита — но кога ли ще престане нейното скитничество?

      Така и светлината на вашата добродетел е още на път, дори когато делото е извършено вече. Дори и да е забравено и мъртво вече, неговият лъч от светлина още живее и скита по света.

      Нека вашата добродетел бъде ваша, а не чужда същност, кожа, плащ; ето истината от разораната целина на вашата душа, о, добродетелни люде!

      Ала, разбира се, има и такива, за които добродетел се нарича спазъмът под бича: а вие твърде дълго сте слушали техните вопли.

      Има и други, които наричат добродетел дремещата ленивост на пороците си; ала когато тяхната омраза и завистливата им ревност раздвижат членовете им, тяхната „справедливост“ се разсънва и си търка сънливите очи.

      А и други има, които биват теглени надолу: техните дяволи ги теглят. Ала колкото повече потъват, толкова по-пламенно святка окото им и копнежът по техния бог.

      Ах, и техният вой долетя до вашите уши, о, добродетелни люде: „Щом аз не съм това, това е за мене Бог и добродетелта!“

      Има и други, те вървят тежко и скрибуцат подобно на коли, возещи камъни по надолнището: те говорят много за достойнство и добродетел — кучката си те назовават „добродетел“.

      Има и други, подобни на будилници, навивани ежедневно; те отмерват своя тик-так и желаят тик-такът да се нарича добродетел.

      Наистина такива ми доставят голямо развлечение: дето намеря такива часовници, аз ще ги навия със своя присмех и отгоре на това те ще ми тиктакат!

      А други пък се гордеят с шепата си справедливост и в нейно име вършат кощунство с всичко: така че светът бива удавен в тяхната несправедливост.

      Ах, колко зле звучи от тяхната уста думата „добродетел“. Когато кажат: „Аз съм справедлив“, то звучи все едно като че ли произнасят: „Аз съм отмъстен!“

      Със своята добродетел те искат да издерат очите на своите врагове; а те се извисяват само за да могат да унизят другите.

      А пък има и такива, които си седят в блатото и говорят тъй от папура: „Добродетел, това значи да си кротуваш в блатото.

      Ние не хапем никого и се дръпваме от пътя на оногова, който иска да хапе; и във всичко поддържаме мнението, което ни се дава.“

      А пък има и такива, които обичат жестове и мислят: „Добродетелта е един вид жест.“

      Техните колене винаги благоговейно се прекланят, а ръцете им са венцехваления на добродетелта, ала сърцето им нищо не знае за нея.

      А пък има и такива, които смятат за добродетел да кажат: „Добродетел е необходима“, а всъщност вярват само, че е необходима полиция.

      А някой, който не е в състояние да съзре висината у човека, назовава „добродетел“ неговата низина, защото я вижда твърде отблизо; така той назовава добродетел своето късогледство.

      А някои пък желаят да бъдат назидавани и насочвани в правия път и наричат това „добродетел“, други пък желаят да бъдат низвергнати и също назовават това „добродетел“.

      И така едва ли не всички вярват, че имат дял в добродетелта, най-малкото всеки иска да познава „добро“ и „зло“.

      Но Заратустра не дойде, за да каже на всички тези лъжци и глупци: „Що знаете вие за добродетелта! Що бихте могли да знаете вие за добродетелта!“

      А дойде, за да се уморите, о, мои приятели, от старите думи, които сте научили от глупците и лъжците.

      Да се уморите от думите „награда“, „отплата“, „наказание“, „справедливо отмъщение“.

      Да се уморите да твърдите: „Една постъпка е добра, когато е безкористна.“

      Ах, мои приятели! Вашето слово за добродетелта нека бъде, че в постъпката ви лежи вашата същност, както същността на майката в детето!

      Наистина аз ви отнех стотина думи и най-любимите играчки на вашата добродетел и сега вие ми се сърдите, както се сърдят деца.

      Те играеха край морето, но ето че вълна завлече играчките им в морската глъб: и те плачат.

      Ала същата вълна трябва да им донесе нови играчки и нови пъстри миди да изсипе в краката им!

      Така те ще се утешат и подобно на тях и вие, о, мои приятели, ще намерите разтуха — и нови пъстри миди!

      Тъй рече Заратустра.