Виктор Пасков

Балада за Георг Хених

      Неотдавна, ровейки се в стари семейни книжа, попаднах на две писма от Георг Хених, написани с химически молив и невъзможен почерк върху листове от ученическа тетрадка.

      В горния десен ъгъл е отбелязана годината — 1960, както и мястото, където са писани — старческият дом в село Хайредин.

      Към последния лист на второто с ръждясало кламерче бе прикрепено съобщение от управата. То известяваше, че на тази и тази дата Георг Хених е починал (следваше латинското наименование на думата „старост“) и че на следващия ден бил погребан в селското гробище.

      Според последното му желание в ковчега е била поставена цигулката, с която е пристигнал и която била единственото му имущество.

      По някакво странно стечение на обстоятелствата в деня, в който Георг Хених е починал, аз съм навършил дванадесет години.

      Положих усилия да си спомня този ден. Но там, където трябваше да бъде споменът — в сърцето? душата? — имаше бяло петно.

      Трябва да е било меко слънчево утро в началото на есента… вероятно то е било обагрено с някакви багри — но какви?

      Съществуват ли още такива багри?

      В момента, в който пиша тези редове, навън ръми ситно: късна есенна вечер. Срещуположните блокове изглеждат лилави в мръсносивата мъгла. От време на време долу спира рейс, с отварящо-затваряща се врата. В стаята пълзят сенки, но сянката на Георг Хених не е между тях. Никога не съм усещал самотата тъй силно.

      … Трябва да е било меко слънчево утро в началото на есента. Майка ми е готвела в долната стая. Ние държахме стая и кухня в прастарата къща на улица „Искър“, сега на нейно място има друга сграда. Дори не искам и да знам каква.

      Баща ми е излязъл след закуска с две пазарски чанти. Отбил се е в кръчмата на ъгъла на „Раковски“ и „Искър“ и е купил бира може би, вино и гроздова.

      Какво още е станало в този ден?

      Семейството се е готвело за тържеството. Не! Цялата махала се е готвела за него. Чудесно умееха да празнуват родителите ни някога.

      Аз съм се разхождал наперено в кръг, с тези мои тънки крака и противните кръгли очилца и с онова мое някогашно самочувствие: аз бях цар Виктор.

      (Така каза Георг Хених.)

      Защо се ровя в стари книжа? Нищо не може да се открие в тях. Семеен герб, да кажем, благородническа титла или поне корените на моя род да се губеха някъде назад във вековете, да си заслужава да бъркам из квитанции, сметки и картички, облигации без покритие и съдебни решения. Но не.

      Фамилията на майка ми е кулашка. Имотите — национализирани след Девети. Наистина в рода й има някакъв легендарен Постонкьо, който в началото на деветнадесети век извършил забележителен подвиг, май че счупил главата на един ага. Но затова няма никакви писмени доказателства.

      Колкото до рода на баща ми — те са власи, дори не са даки, и съвсем не знаят откъде са дошли. (И накъде отиват.)

      Така че основанията на Георг Хених да ме титулува „цар“ не са от този характер.

      Чета сега двете му последни писма и виждам, че в тях отново се обръща към мен така: „цар Виктор“.

      Георг Йосиф Хених.

      Спомням си превитото под остър ъгъл от болестта на Бехтерев тяло, тресящата се от болестта на Паркинсон глава, ръцете с дълги, криви пръсти, покрити с кафяви петна и приличащи на два октопода, изпод които са излезли толкова майсторски цигулки.

      Хених.

      В онзи ден, преди двадесет и четири години, ти си лежал в сандъка (чам, явор? с какво разпределение на шарките? какъв процент на влажност?) — ти си лежал в прост сандък от грубо, немузикално дърво и си бил мъртъв.

      Мъртъв.

      Надявам се, че преди да те спуснат в гроба, са те опели в църквата, защото ти бе християнин. От лявата ти страна, мъртва като теб, е лежала цигулката за господ, венецът на деветдесетгодишния ти живот. Този извънмерен, несъразмерен, странен инструмент, който накара маститите ти ученици да обикалят дни наред мизерното ти мазе на улица „Волов“, за да го видят. А след като го видяха — да цъкат с език, да се хилят и да подмигват.

      Вероятно последните ти минути са били горчиви, старче.

      Вероятно в отчаянието си ти — последният жив от фамилията Хених, си мислел, че смъртта завинаги ще заличи спомена за теб. И си бил прав.

      Дали, след като напусне този свят, човек продължава да живее в съзнанието на другите? Дали — както красиво е казано — духът на майстора се преселва в неговите ученици, а изкуството му — в тяхната памет и дело.

      Повечето от твоите ученици са живи, но от устата им не може да се изкопчи думичка за теб. Ти си мъртъв. Двадесет и четири години след смъртта ти никой не знае нищо за теб. Малкото, което знам аз, едва ли има нещо общо с твоето изкуство.

      По-скоро то има нещо общо с мен.

      Защото бях забравил кой съм!

      Сега ми иде да извикам като юдейски цар — бедни Георг Хених, стани! Отговори: винаги ли нещата, които създаваме с най-голяма любов, единствените, които сме в състояние да създадем — които би трябвало да ни извисят, — ни носят присмех, горчилка и кикот?

      Трябва ли в мъката си да обричаме тези неща на господ?

      Видя ли го там, на небето, или си изгнил и цигулката е изгнила с теб?

      За какво си се досещал, когато започна да работиш този непобиращ се в рамките на занаята инструмент?

      Георг Хених, на цар Виктор му се плаче. Позор. Мир на праха ти.

>> 

      * * *

      Не бях навършил пет години, когато го видях за първи път. Споменът се е запазил свеж и ясен в паметта ми като рисунка с цветни моливи върху оризова хартия. Имам чувството, че се рея високо, сякаш витая над случки и събития отпреди тридесет години, разглеждайки ги подробно. Нямам желание да се намесвам в техния ход или — не дай боже — да променям.

      Баща ми беше музикант. Бащата на баща ми също е бил музикант. Логично бе и аз да стана музикант: единствения въпрос, по който родителите ми бяха единодушни. Той — защото с точния си усет е схващал, че моят талант е по-голям от неговия, тя — за да накаже чрез мен майка, баща, братя, лели, първи и втори братовчеди, които я бяха отписали от могъщата фамилия Медарови, в момента, в който е сключила граждански брак с влашкия потомък — баща ми.

      На всичко отгоре, позовавайки се на няколко анонимни писма, те твърдяха, че баща ми е копеле. Но това не е вярно! Не той, а моята баба — неговата майка, е копеле. Копеле или не — това бе една чудесна баба, кротка и добра, половината й лице бе пигментирано във виолетово и български тя не знаеше, но аз не искам да разправям за баба си.

      В най-смелите си мечти майка ми ме е виждала на концертния подиум, дете-чудо в миниатюрен фрак и папийонка, с миниатюрна цигулка в ръка, облян в светлина и слава. Зад мен — филхармонията, дирижирана от прочут диригент. В ложата — правителството. В другата ложа — БЗНС (Медарови бяха земеделци). Цветя, овации. Конфети, гирлянди, разкош. Вестникари. А на последния ред от трети балкон, където седят онези с гратисите — посрамената фамилия Медарови с гузни лица: виж ти, сина на копелето!…

      Такива мечти е имала гордата ми обезправена майка. Колкото до мен — аз страстно желаех да стана прочут цигулар. (Страстно желаех да стана и прочут милиционер, машинист, пожарникар.) Но цигулки за четиригодишни деца няма — има четвъртинки, половинки, три четвърти и цели; това, което ми трябваше, бе осминка. Не по-голяма от мъжка педя и все пак да е инструмент.

      Единственият, който би се съгласил да направи нещо подобно, бе Георг Хених.

      Моля читателят да ми прости, че се налага да се върна назад във времето, но на пръсти се броят тези, които знаят историята на майстор Георг, как и защо е попаднал той в България.

      В началото на този век, когато по жълтите софийски павета са пътували каляски, а в каляските — дами в кринолини и господа във фракове, когато в софийските градини духови музики са свирили потпури от „Ла Травиата“, когато Иван Вазов е разхождал кучето си пред Народното събрание и когато Оперната дружба е давала първи спектакли, в София са пристигнали чешки и италиански музиканти да създадат българска музикална култура.

      Бог знае какви мъки, несгоди и лишения са срещали в мисията си. Не ми се разказва за това. Изпитвам срам и мъка. Повечето от тях са се върнали огорчени по домовете си. Имената на тези, които са останали, не се знаят. Те са консервирани в институти и енциклопедии и добре поне, че и тази чест сме им оказали ние, които, стъпили на техните гърбове, крачим победоносно към обления в светлина световен подиум.

      Вероятно е бил такъв есенен ден в 1910 година. На софийската гара със свиркане и пухтене е пристигнал влакът от Чехия. От прозореца на купето с весело учудване е надникнал майстор Георг Хених — около четиридесетгодишен мъж, висок и представителен, с руси коси и сини очи. В товарния вагон е пътувал сандъкът с неговите чудни инструменти — онези тънки пили, фини длета, миниатюрни рендета, триончета, скоби, калъпи, филцови чукчета и куки, които видях половин век по-късно.

      — Пристигнахме, Боженка! — казал е той на младата и синеока като него жена. — Хайде, слизаме!

      Имало ли е посрещачи на софийската гара? — Вероятно. Това може би са били капелмайсторите Хенрих Визнер и Мазарик — тогава също тъй млади и ентусиазирани хора като него.

      Мир на праха им!

      Не знам къде се е настанило семейство Хених и как е преживяло всичките тези дълги, мъчителни и трудни години. Знам само, че Георг Хених е свирел на контрабас в Царския оркестър, че е изработвал майсторски цигулки и че около него е имало куп ученици — кой от кой по-талантливи. Знам също така, че тогава са се поставяли основите на българското лютиерство.

      Но ти, Георг Хених, щастлив ли си бил? Защо не си се завърнал в родната Чехия, при брат си Антон, за когото си ми разправял толкова много? Там, около потомствения замък, е имало зелени ливади, буйни коне са препускали по зелените ливади, тънка миризма на явор и лак се е носела в твоето ателие, където тихата Боженка те е гледала с любов, и какво от това, че сте нямали деца, когато на твоите цигулки са свирели в цяла Европа?

      Няма да питам защо си останал. Нито как си преживял мъчителните години. Нито какви обиди и огорчения си понесъл. Важното е, че си останал.

>> 

      * * *

      Трябва да е било неделя, защото баща ми беше свободен само в неделя. Останалите дни от седмицата минаваха в репетиции и представления в Музикалния театър. Когато нямаше репетиции и представления, тичаше да уреди някоя чалга — нали бяхме бедни. Обезправената ми майка беше надомничка. Пришиваше яки на ризи със стария „Сингер“. Това не носеше нищо освен лошо настроение.

      Понякога, в кулминацията на лошото настроение, тя замръзваше с празен поглед над машината, стиснала конец между зъбите. Кракът й продължаваше да движи на празни обороти педала. В такива моменти тя провеждаше въображаем двубой с фамилия Медарови.

      Аз играех важна роля в този двубой.

      Сигурен съм, че е било неделя, вероятно началото на август.

      Станах сам. Докато майка ми гладеше кремавото костюмче, се измих най-старателно. От вълнение не можех да хапна нищо. Закуската бе едно мъчение.

      В стаята, срещу чийто прозорец се изправяше сивата и напукана стена на съседния блок, бе мрачно както винаги. Само когато върху стената паднеше слънчев лъч, сякаш и при нас ставаше по-светло.

      В тази неделя обаче като че ли всичките лъчи на слънцето се бяха изсипали безразборно на пода, от чешмата течеше слънчева вода, по лицето на майка ми грееше слънчева усмивка, само баща ми беше строг, красив и мраморен; черна къдрица падаше на мраморното му чело, той я отмяташе, врътвайки рязко глава.

      О, какъв артист си отиде!…

      Закуската свърши в тържествено мълчание. Отново трябваше да си измия ръцете.

      После тя ни изпрати по коридора, по стълбите надолу, чак до вратата. Там застана със скръстени ръце и ни пожела „на добър път“. Сякаш отивахме далече, в друга държава, с важна мисия.

      Баща ми крачеше сериозен и съсредоточен в белия си костюм от шантунг, ухаещ на лавандулов спирт. Аз се тътрех подир него и зяпах какво става наоколо. Какво ставаше!

      Махалата се събуждаше от махленския си живот.

      Дърводелецът Вангел рендосваше дъски. Хлебарят Йордан изтупваше пред вратата на дюкяна си бели облаци от брашнената си престилка. Дърветата отдясно бълваха зелени снаряди срещу синьото небе, а по улицата минаваха каруци с кафяви коне и много рядко някой автомобил.

      Чат-чат-чат!

      Трака-трак! — с какви възхитителни звуци се пълнеше някога тази бедна, отдавна несъществуваща махала!

      Срещаха ни комшии. Опитваха се да спрат баща ми и да поведат разговор, но той отклоняваше опитите им с вежлив отказ: имаме важна работа.

      Знаете ли къде отивахме? Отивахме да поръчаме цигулка-осминка, малко лъскаво чудо, каквото светът не е виждал! На осминката ще свиря омайни мелодии. Ще разплача цяла България. Най-много ще плаче фамилия Медарови. И когато се разхлипат на колене пред мен…

      Стигнахме улица „Волов“ и свихме наляво. Спряхме пред втората или третата къща, баща ми бутна дървената вратичка. Слязохме няколко стъпала надолу. Майсторът живееше в мазето.

      Баща ми позвъни на вратата. Чуха се провлачени стъпки. Тя скръцна и се отвори.

      Стара, стара баба, с ореол от бели коси и почти избелели очи се усмихваше приветливо. Боженка.

      — Хайде, влиза, Марин и малък момче — покани ни тя.

      Влязохме. Преминахме тъмен коридор. Баща ми почука и натисна бравата на вратата. Свалих жълтия си каскет, както ме бяха научили.

      Георг Хених седеше на високо столче пред тезгяха и оформяше с тънък резец дъното на цигулка, стегнато в дървеното менгеме. Безкрайно любопитни кукички, ножчета, причудливи чукчета, малки блестящи клещи и други непознати инструменти бяха подредени върху тезгяха. Навсякъде по стените висяха големи и малки форми за цигулки и виоли, в ъгъла жълто грееше дебел добродушен контрабас, два пъти по-голям от мен. Над миндера, вляво от тезгяха, на стената висяха няколко икони и кандило. На двете прозорчета пъстрееха весели перденца. Миришеше на лак, туткал и дърво. Вдишвах тези миризми с голямо удоволствие. Съвсем непознати миризми. Полумрак като в пещера на джуджета; не потискащ, а тайнствен и интимен.

      Георг Хених се смъкна от столчето. Тялото му бе прегънато в кръста като джобно ножче. Дългите му ръце почти докосваха земята. Приличаше на гном. Бе препасал кожена престилка като обущарите. Носеше сива риза с навити ръкави. За да ни види, трябваше да извие брада нагоре, при което очите му, побелели и малко безизразни като очите на всички стари хора, изкривяваха поглед. Имаше продълговато лице, цялото в бръчки, дълги бели коси, които падаха по раменете, и съвсем тънки, почти незабележими устни. Колкото и да бях малък, за да му целуна ръка, трябваше едва ли не да падна на колене пред него.

      — Да живее мили колега Марин и голем мъж — и как златно име? — попита той, придърпвайки табуретка.

      — Виктор — прошепнах очарован.

      — Име царско! Колко години златен Виктор има?

      — Четири години и единадесет месеца! — издекламирах, прибирайки длани по шевовете на панталона.

      — Ой! Много! Сяда тук сега и ти дадеш малка своя ръчица на дедо Георги.

      Седнах на табуретката. Баща ми се намести на миндера. Георг Хених отново се покатери на столчето. Протегнах ръка и доверчиво я оставих в дланите на стареца. Бяха грапави и топли. Той внимателно изтегляше пръст след пръст, опъваше ги в ставите, прегъваше ги леко, измерваше големината им с палец и показалец. Струваше ми се, че ме милва. Това бе ново усещане; дядо ми по бащина линия бе умрял, преди да се родя, този по майчина линия не искаше да знае за мен. Може би в тези минути, когато той е измервал дължината на пръстите ми, за да съобрази с тях тази на грифа, почувствах безкрайно доверие в Георг Хених, което не ме напусна до последната ни среща. (В известен смисъл не ме е напуснало и досега.)

      Боженка извади от долапа сладко от вишни, сложи го в две малки чинийки и ги постави пред нас на тезгяха. Донесе и две чаши вода.

      Докато възпитано вкусвах с върха на лъжичката от сладкото, баща ми и Георг Хених си припомняха стари познати. Старецът задаваше въпроси, разпитваше за този и онзи, в объркания му говор непрекъснато се промъкваха „ой“ и „ай“. Добрите новини бяха „о`й“, тези, с които не бе съгласен — „ай“. Израз на вълнение беше „ой, ой, ой“, на покруса — „ай, ай, ай“! Научих, че допреди няколко години (когато мен още ме е нямало) той е припечелвал по някоя пара в Музикалния театър, но вече е много стар, трудно му е да ходи и съвсем няма сили да тегли лъка по струните. (Ай, ай, ай!)

      Докато разговаряха, на вратата се звънна отново. Боженка отиде да отвори.

      В стаята влезе едър като облак мъж, чернокос и със златен зъб отпред. Изведнъж стана тясно.

      — Ой, майстор Франтишек! — зарадва се старецът. — Добре дошло, добре дошло!

      — Клиенти? — изгърмя гостът, стискайки ръка на баща ми и потупвайки ме по рамото. — Добре си, старче, няма от какво да се оплачеш! Какво ще поръчвате? Цигулка? Виола? Лък?

      — Майстор Франта мое ученик! — гордо каза старецът. Добро ученик!

      — Айде, Франта, сладко хапне си! — Боженка сложи чинийка пред новия гост.

      — Ммм, чудо! — Той излапа сладкото за миг, извади кърпичка, обърса си устните, прибра я в джобчето на сакото и изръкопляска на Боженка. Лицето й засия от удоволствие.

      — Христо Франтов — представи се той на баща ми, извади визитка и му я връчи. Ателието на улица „Леге“. Изработвам всякакви струнни инструменти. Лъкове също, разбира се.

      — Добро майстор! — отново потвърди старецът.

      — Добро я! Гледай тук! — Той бръкна във вътрешния си джоб, извади лист, сгънат на четири, и подаде листа на Георг Хених, но така, че и ние да го видим — два златни медала. Болоня и Канада!

      Баща ми взе листа, внимателно го разгледа, цъкна няколко пъти с език от учтивост и го върна на майстор Франтишек.

      Смъкнах се тихо от столчето, отидох до контрабаса и се притиснах до кореместото му тяло.

      Кой ли великан свири на това чудо? Михел Холандеца? Майстор Франтишек ми приличаше на Михел Холандеца от приказката „Каменното сърце“, която майка ми четеше вечер до леглото.

      Боженка шеташе тихо в стаята. Аз разглеждах тъмната утроба на контрабаса, когато ме сепна гръмовитият му смях:

      — Какво? Хо-хо-хо! Подигравате ли се? Осминка? Старче, защо не почнеш да правиш дървени кончета?

      — Направи осминка! — кротко, но твърдо отговори Хених.

      — Дай малко лак, че моят свърши — Франтов стана. — Имам да върша работа. Вчера изпипах една цигулка — байцана, грундирана, само лак трябва да нанасям. Ама свърши. Цигулка! Да пее, а не да… писука!

      — Колко пъти учил тебе всеки майстор сам прави лак! — укоризнено каза Георг Хених, изливайки гъста червеникава течност в някакво бурканче.

      — Смола няма! Терпентин, фирнис — Франтов започна да произнася прекрасни, непознати думи, които жадно попивах, за да ги повтарям после в къщи като магически заклинания: копал-дамар-елеми-фирнис-терпентин…

      — Хайде, не бъди скръндза! — свърши той накрая.

      — Даде лак. Ето.

      — Майстор Георги! — Гласът на Франтов изведнъж зазвуча меко. — Защо не ми продадеш инструментите си? Колко искаш да те моля? Не виждаш ли, че с тези ръце не ставаш вече за цигулки?

      — Става!

      — Не става. Ако ти се правят играчки, ще ти подаря един нов комплект от Германия. С шмиргел, електромотор…

      — Майстор Франта държи свое инструмент от Германия! — ядоса се изведнъж старецът. — Хених не продава! Те ми подарък от баща ми! Не иска шмиргел.

      — Ама на Ванко си подарил длетото за охлювчета!

      — Не подарил! Майстор Ванда дошел, взел длето, казал връща на момент. Оттогава месец минал. Няма Ванда, няма длето. Ай, ай, ай!

      — Ай, ай, ай! Що не дойде от мен да поиска? С длетото — та по главата! Хайде… със здраве. А вие — обърна се той към баща ми, — ако ви потрябва нещо — ателието нали знаете? На „Леге“. Само че играчки не правя.

      Майстор Франтишек излезе. В стаята стана по-широко. Георг Хених ме повика. Отидох при столчето му и застанах мирно. Той взе брадичката ми в шепа и леко я повдигна нагоре. Взря се в очите ми. Вгледах се в неговите. Сиво-бяло в мътнобяло, като мишлета в мътеница. Гледа ме дълго, дълго, мърморейки „цар, малки цар Виктор“ и усмихвайки се с едва забележимите си устни.

      После премери пръстите ми, разстоянията от китката до лакътя и от лакътя до рамото. От рамото до брадичката. Накара ме да взема в лявата си ръка летва, намести пръстите ми на нея, сложи единия й край под брадичката ми и изви лакътя навътре.

      — Отпуска се, отпуска се — мърмореше той.

      Отпуснах се. Примижах. Въобразих си зала, огромна зала, публика, много музиканти като баща ми, летвата сякаш жужеше под брадата ми. Майка ми, Георг Хених и Боженка на първия ред, децата от махалата…

      — Иска свири на цигулка, господин Виктор?

      — Много!

      — Кога даде концерт, покани дедо Георг и баба Боженка?

      — Да!

      — Направи тебе цигулка. Малки цар, малка цигулка. Инфант!

      Искаше ми се да останем още тук; в приветливия дом на двамата старци, да гледам как вълшебника-гном работи върху моята осминка, как й шепне магьоснически думи — копал, дамар, елеми, фирнис, терпентин, — дълбае охлювчето на шийката с тънко длето, полага върху тялото й тайнствен лак, опъва златни струни на златните ключета…

      — Татко — попитах на улицата, — голям майстор ли е дядо Георги?

      — Най-големият — късо отвърна той.

      — А майстор Франта?

      — Той не е никакъв майстор.

>> 

      * * *

      На рождения ми ден баща ми донесе осминката в къщи, остави я на леглото, отвори черния калъф и се отдръпна да я видим.

      Майка ми ахна, а аз изхълцах. В калъфа грееше с червеникави отблясъци и сякаш нежно звънтеше, и като че ли се молеше да не го докосваме, едно неописуемо красиво създание, отроче от женски пол, ефирно и крехко, искрящо със златните си струни в тъмната ни стая, с кокетно извито охлювче като ушенце, с две въпросителни от двете страни на грифа като тънки вежди, ухаещо като царско дете — цигулката на Георг Йосиф Хених.

      Това бе първата ми среща с него. Видяхме се отново след пет години. През цялото време аз често се сещах за стареца — нали всеки ден държах цигулката му в ръце. Спомням си мазето, иконите по стените, двата тезгяха. Боженка и най-много вълшебника гном с топлите ръце, които драскат, превитото му тяло, избледнелите очи, странните думи. Често ми се искаше да изтичам до мазето на улица „Волов“, да почукам на прозорчето, да вляза в уютната му, ухаеща на смола пещера и да чуя пак: „Малки цар! Инфант!“ Кой знае защо, не се решавах.

      Колкото до неговата цигулка — аз пораснах и баща ми я подари на друго дете, което страстно желаеше да стане цигулар. Дано е станало, защото от мен не излезе виртуоз… но това е друга история и аз съм я разказвал на друго място. Привлекателно и романтично би било синът на обезправената надомничка и музиканта да стане прочут концертиращ артист и по едно време бях докарал нещата почти дотам, но това е трета история, някой ден може би ще я разкажа.

      Георг Хених, питам се сега, къде е смисълът?

      Няколко дни след като попаднах на писмата ти и ги прочетох отново, аз взех влака и отидох до село Хайредин. Бе мокър, сивкав ден: като раздърпани мръсни памуци висяха есенните облаци над гробището. Тръгнах от гроб на гроб, разглеждах кръст по кръст — твоят гроб и твоят кръст ги нямаше, майстор Георг. И за какво? Гроб и кръст майсторът носи приживе в душата си.

      Какво е станало с твоите цигулки?

      Какво ще стане с моите истории?

      Побиват ме тръпки, Георг Хених.

>> 

      * * *

      Годините отминаваха — една, две, три, четири, пет и наглед нищо не се променяше. Но само привидно. Баща ми продължаваше да тича до вечер по репетиции, представления и чалги, бе все тъй мраморен, красив и строг, само че в черните му коси се появиха първите бели косми. Аз бях ученик и продължавах да стържа на цигулката (вече три четвърти), но за дете-чудо бях остарял. Майка ми продължаваше да е надомничка. Продължаваше и нейният вътрешен двубой с фамилия Медарови. Все по-рядко и по-вяло, защото надеждата, че някога ще го спечели, ставаше все по-малка. Иначе веселата ми и остроумна майка започна да се затваря в себе си, скулите й се изостриха, на всички въпроси отговаряше с „да“ и „не“ и светът й бе крив. Тя все по-често застиваше с празен поглед на машината. Попаднеше ли той върху лицето на баща ми, ставаше още по-празен и безизразен: нима това е човекът, който… и въобще — нямаха ли право нейните родители? Не е ли направила непоправима грешка? Та ако не беше той, тя можеше да следва в Австрия за зъболекарка… Виена, където има Бургтеатър и Пратер… виенски валсове, хубав син Дунав… Истина ли е всичко това около нея? — тази стара еврейска махала, тази тъмна и неуютна стая — четири на четири, с две легла и маса, набързо скована етажерка и най-лошото — някакъв глупав рафт, на който нарежда тенджери, чинии, лъжици и вилици, вместо един хубав орехов бюфет от австро-унгарски произход…

      Бюфет…

      — Бедни сме ние, бедни — мърмореше тя пред себе си, натискайки педала на машината.

      Това вбесяваше баща ми. Като всеки истински влах той изпитваше потрес от думата „бедност“.

      — Има и по-бедни — враждебно отговаряше той.

      — По-бедни от нас? — Удивлението й беше почти искрено.

      — Имаш ли какво да ядеш? Имаш ли дрехи на гърба си? Детето ти ходи ли гладно? Какво искаш повече?

      Това бе сигнал за атака. Тя рязко спираше да настъпва педала, вдигаше глава и отговаряше ледено:

      — Ти много добре знаеш. Не се прави, че не знаеш.

      — Какво?!

      — Бюфет! Ако ти си свикнал на…

      — На какво?

      — На… искам да кажа, на безредие, аз не съм! Няма и да свикна!

      — Какво искаш да кажеш? — настръхваше той.

      — Че в родния ми дом държахме съдовете в бюфет!

      — Стига — молеше той, — след два часа имам представление!

      — Пред-ста-вле-ние… тихо ти там! — крясваше тя към ъгъла, където стоях аз и бях тих и бездруго. — Човекът на изкуството има нужда от спокойствие! Човекът на изкуството няма нужда от семейство, дом, уют, безразлично му е дали яде от чиния или от копанка, няма нужда от…

      — От бюфет? — подсказваше той.

      — А, не! Ако той няма нужда от бюфет, жена му има! Ясно ли е?

      — Ясно — той ставаше от леглото и си взимаше сакото. — В този дом няма нужда от мен — след което напускаше с достойнство.

      — Отгатна! — викаше тя след него. — В този дом има нужда от мъж!

      — Върни се при Медарови! — чуваше се от последната стълба. — Те са богати. Да ти купят отнякъде мъж. Да ти го изпишат от Австрия! — И трясваше вратата.

      — Бедно дете! — Тя трескаво ме галеше по главата и косите ми настръхваха. — Бедно, бедно дете!

      Притисках се в нея, затварях очи и бях бедно, бедно, бедно, бедно — най-бедното дете на света. По-бедно и от бедния Реми от „Без дом“ на Хектор Мало.

      Истината бе, че в тази стара и някога красива сецесионова къща на улица „Искър“ бяха наблъскани като плъхове семейства с по две-три деца в една стая и всички търпяха лишения.

      Къщата, която всички мразеха и проклинаха, считайки я отговорна за всеобщата мизерия, имаше забележителна биография. Строена в първите години след Освобождението, тя е била италианско посолство. Някога из нейните криви, скапани стълбища и коридори е звучала звънка италианска реч; в тези стаи с изтърбушени стени, под оголените ребра на таваните са кънтели стихове на Данте, пеели са се канцонети, плели са се интриги… още по-интересна става тя в двадесетте години на века. Тогава къщата, в която имам честта да съм роден, била купена от богат евреин, който сложил червен фенер на сецесионовата й фасада и я превърнал в публичен дом.

      — Ожених се за влах — казваше майка ми в пристъпи на себеомраза — и живея в публичен дом. — След тази констатация тя се оттегляше в себе си и пускаше завесите.

      Всички бяха бедни… Вража и Стамен, които живееха в една стая със син и дъщеря, бяха разделили стаята си с пердета; като влезеше човек вътре, течението духваше пердетата, сякаш не хора живееха там, а духове, а и за духовете би било тясно.

      Бедни бяха Фроса и Йорде и децата им Митко, Любка и Лили. Освен един огромен креват, маса и няколко стола нищо нямаше в стаята им. Чудя се, къде си държаха дрехите — по земята ли се търкаляха? Върху дъските ли спяха?

      Стълбата им бе разцепена на две от бомба и през широкия процеп се виждаха изкривени и ръждясали железа. Стърчаха греди. Голямо приключение бе да се изкачиш до тяхната стая.

      Нощем, когато луната светеше и Йорде се връщаше пиян от кварталната кръчма, често му се случваше да хлътне с единия крак в процепа. Тогава той виеше с тънък глас срещу луната и сипеше страшни псувни, докато не дойдеха жена му и децата да го извадят оттам. Но по-често освирепялата Фроса го оставяше да стърчи вклинен в стълбището, като печален рицар, някакъв десперадо, с глава клюмнала на гърдите и безучастно висящ във въздуха крак.

      Но още по-бедни бяха Пепи и Манолчо и двете им малки деца Владко и Ванчето; тяхното битие бе кантата на бедността.

      Бившият ятак Манолчо пиеше до умопомрачение и връщайки се пиян в къщи, търсеше брадвата, за да заколи жената и децата. Страшни писъци и молби се носеха из стаята им — първата стая на нашия мрачен етаж. Тогава Роленски и баща ми ставаха от леглото сънени и гневни. С общи усилия набиваха Манолчо и го слагаха да спи. На другия ден той нищо не си спомняше, ходеше на пръсти до тоалетната и беше гузен.

      Срещу тях бе стаята на Роленски и Роленска — бивша буржоазия, а по онова време кебапчии. Те имаха бюфет и радио „Телефункен“; привечер реакцията на махалата се събираше в стаята им да слуша вражески радиостанции. Всички сядаха с наведени глави около апарата и одобрително хъмкаха, когато квакащият глас от Радио Лондон апелираше: „Братя българи! Осъзнайте се! Комунистите ще доведат България до просешка тояга!“

      Роленски не мога да съжалявам. В средата на петдесетте години те избягаха в Америка, където забогатели приказно от кебапчетата, така се говореше в махалата. Родило им се и дете. Силвия. Силвия живеела в палат, не като нас — децата от улица „Искър“.

      Но какво знаеш ти, Силвия!

      И Цанка, която се ширеше сама в стаята до тях, беше бедна. Тя също имаше рафт на стената вместо бюфет, бе стара мома и самотата и бедността я бяха побъркали съвсем. Цанка правеше турски кафета от сутрин до вечер, обръщаше чашките наопаки и викаше Бойка — старата кукумявка от улица „Париж“, да й гледа кога ще се появи онзи, който ще я изведе от нашата улица с файтон и ще я заведе в друг квартал… „Оборище“ може би… „Сан Стефано“… сбогом, лумпени от „Искър“!

      А частниците от приземния етаж?

      Йордан, хлебарят, продаваше варена царевица пред дюкяна си, за да припечелва някоя стотинка, и разчиташе само на празниците, когато ще дойде някоя мързелива домакиня да си поръча кори за баница.

      Вангел, дърводелецът, висеше от сутрин до вечер без работа и размазваше от скука мухите по тезгяха с дърводелски чук. Ако случайно някой заблуден клиент се отбиеше да си поръча черчеве за прозореца, Вангел взимаше капаро и пращаше някое дете да му купи мастика в лимонадено шише от кръчмата. Когато клиентът дойдеше за черчевето той заварваше майстора да лежи вцепенен и оцъклен в талаша. Тогава Вангел често го биеха, а котките му — пет-шест проскубани звяра, жално скимтяха.

      Баща ми взимаше пари на заем от Роленски. Роленски взимаше пари на заем от майка ми. Майка ми взимаше пари на заем от Цанка. Цанка — от Фроса. Фроса — от Вража. Мъжът на Вража — Стамен, пиеше с Манолчо и взимаше пари на заем от него. Манолчо, щом изтрезнееше, взимаше пари на заем от баща ми.

      Парите се въртяха в един омагьосан кръг, всеки дължеше всекиму, във всеки момент. Това бе сложна, но стройна система на взаимна зависимост.

      Случваха се и дни, когато някой внезапно се опаричваше. Тогава настъпваше махленски Дионисиев празник. Печено прасе се появяваше на общата трапеза, бирата се купуваше в кофи от кварталната кръчма. Роленски вадеше скарата и започваше да върти кебапчета, Йордан носеше топли питки, дори моят мраморен баща свиреше музика по желание на английския си тромпет.

      До следващия беден ден.

      Нощем баща ми се връщаше уморен и мълчалив от представление, сядаше на стола, подпираше глава с лакът и забиваше поглед в отсрещната стена.

      Майка ми ставаше също тъй мълчалива от машината, сипваше вечерята и му я поднасяше. Той мълчаливо изяждаше две-три хапки и буташе чинията пред себе си. Тя мълчаливо изсипваше остатъка в тенджерата, прибираше масата и отново сядаше на машината. За да не ми пречи светлината, увиваха едната страна на крушката с вестник. Аз мълчаливо лежах в тъмната половина на стаята, те мълчаха в светлата.

      Машината тракаше.

      Сянката на бюфета се бе настанила между тях и ги разделяше непримиримо.

      Късно през нощта, когато и последната яка бе пришита в пълно мълчание, те гасяха лампата, събличаха се мълчаливо в тъмното и лягаха в семейния креват, всеки в своя ъгъл. В тъмнината на нощта, в тишината на стаята започваше полунощен диалог — отначало шепнешком, а после със съскане: … бедни сме, бедни;… стига с тази бедност, какво ти липсва;… много добре знаеш;… пак ли този твой бюфет;… де да беше мой;… откъде да ти взема бюфет, знаеш, че няма пари за бюфет;… ще намериш, длъжен си да намериш;… престани, връщам се от представление;… аз да не съм била на вечеринка, всички жени имат бюфет;… Пепи има ли, Цанка има ли, Фроса има ли;… не съм нито Пепи, нито Цанка, нито Фроса;… ах, госпожата е от благородническо потекло;… точно така, родителите ми са благородни хора, да ги бях послушала навремето;… да си, но не си, и като не си — мълчи и спи… лесно му е на господина да спи;… мисли за детето;… ти не мислиш за него;… кажи най-после какво искаш;… знаеш какво;… ще полудея с този бюфет, остави ме на мира;… да не би да искам кожено палто и каляска, да не съм ти поискала кръчми и кабарета, един бюфет искам;… престани или се махам!… върви по дяволите…

      Той скачаше от леглото, мълчаливо се обличаше и излизаше. Стъпките му самотно кънтяха в дългия коридор. Някъде се трясваше врата. Майка ми плачеше в тъмното и хапеше чаршафа. Аз се завивах презглава, за да не слушам хълцането, и започвах да мечтая.

      Мечтите ми бяха приземени и недетски. Мечтаех концертна зала и пълен касов сбор. Нямаше значение кому и какво свиря. Важното е, че след концерта тичах на касата, вадех чекмеджето с парите и тъпчех банкноти в пазва, джобове, в калъфа на цигулката, навсякъде. На вратата ме чакаха майка ми и баща ми; аз вадя столевките, давам им всичко и казвам: ето, хайде сега да купим бюфет! — после заспивах и сънувах този бюфет.

      Имаше нощи, в които те сключваха негласно примирие. Баща ми се връщаше от работа, вечеряше, измиваше си ръцете и кимваше на майка ми. Тя ставаше, обличаше си връхна дреха и след като ме завиеха добре и ми пожелаеха лека нощ, тръгваха да се разхождат…

      … Виждам ги как крачат в далечното минало, две самотни фигури, хванати подръка. Пресичат „Раковски“, тръгват по „Дондуков“, отдясно светят витрините на магазините за мебели. Те забавят крачки, приближават, спират… ето го! — пред тях гордо сияе разкошен бюфет, с предизвикателни шкафчета и лукави чекмеджета; дръжките на палавите му вратички са извити дръзко и предизвикателно, като къртици — дръжте ни! хванете ни! отворете ни! Утробата му клокочи: напълнете ме! Витрината на барчето предвзето въздиша: празно ми е! Гардеробът дискретно скръцва и целият бюфет говори:

      — Хей, вие! Солиден съм, здрав съм, богат съм, витален съм, чувствам се добре, всичко ми е наред, нося щастие, талисман съм, културен съм, интелигентен, фин, чувствителен, верен и предан, умея да пазя тайна, гарантирам за себе си, имам гаранционен срок, нямам грижи, политика не ме интересува, не искам храна и вода, забележителност голяма съм, виждат ме отдалече, цъкат, охкат, ахкат, примират, ще се избият, ще си обявят дуел, ще се самоубият пред чекмеджетата ми, готови са на всичко — защото съм услужлив и горд, потомък на австрийски барони, направен съм от орех, имунизиран съм срещу дървояд, имам вкус към модата, по-моден съм от най-модния шлагер, много съм умен, умея да потушавам конфликти, въдворявам мир, говоря чужди езици, мога да стана културен аташе, направо съм божествен! — паднете на колене и се молете, молете се де, виждате ли как се молите? — пръждосвайте се сега, пролетарии!

      Родителите ми се прибираха. Чувах как се затваря долу вратата, чувах нестройните им стъпки в коридора и знаех, че тя върви пред него, а той след нея. Те влизаха в стаята на тъмно и тихо питаха спя ли.

      — Спя — отговарях, — къде бяхте?

      — На чист въздух — казваха те.

      Бюфетът — отначало мечта, а после фикс идея постепенно овладя и помрачи ума на майка ми. Дори успя да изтласка на заден план миражите за вундеркинда. Замести концертната зала, светлините и ложите, овациите, поклоните, цветята. Сега фамилия Медарови можеше да бъде смазана само посредством бюфет. Слухът за бюфета щеше да стигне някой ден нейния роден край. Навсякъде щеше да се разчуе, че тя държи в къщи приказна вещ, каквато няма никой друг. По-приказна от лампата на Аладин и съкровищата на халифите, по-значителна от Троя и Микена, по-ценна от златното руно. Не може любопитството да не накара твърдоглавите й родители да вземат влака и да дойдат в София, да видят истина ли е… и тогава…

      Виждайки, че жена му обезумява, баща ми също обезумя. Малкото свободно време, което имаше, започна да прекарва в магазините за мебели. Често ме водеше със себе си. Заставахме зад някой бюфет, той се втренчваше в него, сякаш искаше да го хипнотизира, да измъкне със силата на погледа си тайната на неговото съществуване, да влезе в телепатична връзка с проклетия бюфет. Обикаляше отляво и дясно, мереше на око и с педи, после взе да носи със себе си дърводелски метър и тефтерче, в което си записваше данните. Това не се харесваше на продавачите и те ни гледаха с неприязън, но си мълчаха, защото баща ми с неговото мраморно чело и горящите безумни очи вдъхваше страх.

      Постепенно той стана специалист по психология на бюфетите. Обикаляше между тях, почукваше ги небрежно с пръст, залепваше ухо на дъската, вслушваше се в звука, присвиваше очи и мърмореше… не е зле, не е зле… все пак доста нестабилен… този пък е твърде груб… ха! това е чиста проба лудост… виж ти, тук има мисъл…

      Един ден, както седяхме в стаята с майка ми — тя шиеше, аз четях книга, — чухме външната врата да се хласва по особен начин; рязко и категорично. Малко след това стъпките му тържествено закънтяха в коридора. Вдигнахме очи към вратата, сякаш очаквахме да стане нещо тревожно, необикновено. Тя се разтвори. Баща ми застана в рамката й с бяло лице, разрошени къдрици и пламтящ поглед като свети Георги и каза с нисък плътен глас:

      — Ще го имаш.

      Майка ми бавно се изправи пред машината и от смущение приглади с длани слепоочията си. Потърси ме с поглед, но аз също недоумявах.

      — Кого? — попита тя.

      — Твоя бюфет.

      — Какъв бюфет?

      — Не се прави, че не знаеш. Много добре знаеш — той затвори вратата, облегна се на нея и каза още веднъж с нетърпящ възражение тон:

      — Ще го имаш.

      — От къде на къде? — Тя се обърка и седна на стола. — Да не си взел пари на заем?

      — Не.

      — Да не си продал на брат си твоя дял от двора?

      — Не съм.

      — Да не си… да не си играл на комар?

      — Комар? — той я измери с унищожителен поглед.

      — Тогава?

      — Ще го направя — той протегна двете си ръце напред и обърна длани нагоре. — С тези две ръце.

      — Ти ли? — Гласът й можеше да срути пететажна сграда.

      — Аз! — Неговият можеше да срути десететажна сграда. — Аз, аз! Когато копелето каже нещо, то държи на думата си! Ще ви докажа — той направи широк полукръг с ръка, — че не струвате пет пари с всичките си имоти, декари, коне и кокошки, кабриолети и слуги, Австрии и зъболекари!

      — Баща ми е национализиран! — изпищя тя. — Моля те да се съобразяваш с този факт!

      — Отсега нататък фактът ще се съобразява с мен, а не аз с факта! Ясно?

      — Какво става тук? — Цанка отвори вратата и подаде любопитно глава. — Ще се биете ли? Какво сте се разкрещели?

      — Той иска да прави бюфет! — майка ми бе съсипана.

      — Кой иска да прави бюфет?

      Майка ми мълчаливо посочи баща ми.

      — А инструменти? — практично попита Цанка.

      — От Вангел. Срещу дамаджана ракия.

      — А работилница? Тезгях? Дъски? Шперплат?

      — Шперплат и дъски ще ми дадат от театъра.

      — А работилница? Тезгях?

      Баща ми мълчеше.

      — Говори де! Защо мълчиш! Говори де! Защо мълчиш! — атакуваха двете. — Къде ще го правиш този твой бюфет? На какво ще го правиш този твой бюфет? Защо не ни отговаряш?

      Баща ми мълчеше и раменете му увисваха.

      Тогава станах, приближих се и го бутнах по коляното. Той ме погледна с отчаян поглед.

      — Дядо Георги — казах аз, — при дядо Георги има два тезгяха.

      Погледът му се избистри. Отначало очите му гледаха учудено, после светнаха, засияха, както никога досега, той ме вдигна на ръце и подхвърляйки ме към тавана, закрещя:

      — Умник! Талант! Гений!

>> 

      * * *

      Така музикантът маниак, виртуозният тромпетист, артистът със златен запис в Радио София, когото в музикантските среди наричаха Марин Бръмбара, понеже можеше да изсвири шеметната пиеса „Полета на бръмбара“ (а това можеха само Тимофей Докшицер от СССР и Хари Джеймс от Америка), заряза за дълго време инструмента и започна да прави бюфет.

      Онзи, който ставаше в пет сутринта и тичаше да се разсвирва с пиеси за виолончело в Музикалния театър — правеше бюфет.

      Той, който транскрибираше цигулкови концерти и живееше с тромпет, за тромпет и от тромпет и чиято глава денонощно бе замаяна от ноти (затова изглеждаше малко зашеметен и не на себе си) — заряза инструмента.

      Докаран от бедността до лудост, уязвен в гордостта си, ранен в мъжкото си достойнство — започна да строи бюфет.

      И аз питам: ако не е порок бедността — то какво е?

      Този бюфет като някакъв зъл монстер седи и пожълтява в къщи: паметник на бедността. Никога няма да го изхвърля! Всеки ден минавам покрай него, презирам го до дъното на душата си, но ще продължавам да го лъскам с хладка вода и вълнен парцал, да стягам ръждясалите му винтове и да ги подменям с нови, да смазвам вратите му, за да не скърцат от старост, да го лаская, да му се кланям, да го величая, да го дебна нощно време под око, да му шептя приятни думи, да се грижа за него като болногледач.

      И някой ден, когато се издигна високо в духовно отношение и почувствам, че правото е на моя страна, ще взема една брадва и ще го нацепя на трески. Най-безмилостно ще го убия. Но той подлецът е тъй здрав, че има всички шансове да ме надживее.

>> 

      * * *

      И ето че — както често се случва в живота — сцената отпреди пет години се повтори: отново бе лято, отново бе август. Седяхме с баща ми на масата и закусвахме, докато майка ми гладеше бялата риза и черните панталони.

      На вратата ни пожела добър път, като че ли отивахме далече, в чужда държава, с важна мисия. После направи нещо, което не беше правила отдавна — повдигна се на пръсти и целуна баща ми по бузата.

      — Е, хайде, моето момче — каза смутено той. Бе видимо развълнуван.

      Трябва да е било неделя. Ние вървяхме по улица „Искър“ в посока на улица „Волов“. Баща ми — строг и мраморен, с къдрици по бялото чело и в белия костюм от шантунг, само че обърнат вече от шивача на Музикалния театър. Дърветата изригваха зелени фонтани срещу синьото небе, някой ги надуваше отдолу. Самото синьо небе бе яростно синьо, по паважа тропаха кафяви коне, впрегнати в шарени каруци, от време на време минаваше някой автомобил.

      Фроса простираше на прозореца кърпено долно бельо. Вража тупаше олисялата черга. Йорде висеше с единия крак в процепа и виеше. Вангел отърсваше дрехите си от талаша и учудено се оглеждаше. Роленска и Роленски си викаха „курво“ и „курвар“. Манолчо хъркаше гръмогласно, поставил брадвата под главата си вместо възглавница. С какви възхитителни звуци се пълнеше някога тази махала!

      Срещаха ни комшии и се опитваха да ни въвлекат в разговор, но баща ми учтиво отклоняваше техните опити.

      Знаете ли къде отивахме? — ние отивахме да правим бюфет, триумф на човешкия гений, апотеоз на апотеозите на техните апотеози — напред!

      Свихме по улица „Волов“, отбихме се вдясно — третата къща, сърцето ми хлопаше от вълнение; наведохме се да погледнем през ниските прозорчета на мазето.

      Нищо.

      Прозорците бяха прашни и зацапани, сякаш някой е знаел, че ще минем оттук и ще се наведем да погледнем, и нарочно е изливал смазка върху тях. Само някакви парцали се виждаха от вътрешната им страна.

      Слязохме по стъпалата надолу и натиснахме звънеца.

      Нищо.

      Пълен с мрачни предчувствия, баща ми натисна втори, трети, пети, десети път проклетия звънец, който дрънчеше като пожарникарска камбана.

      Най-накрая чухме стъпки, вратата се отвори и срещу нас застана много едър мъж по юнашка фланелка и анцуг, с буйни рижи коси, падащи гъсто върху ниско чело, и малки злобни очи, които зашаваха по нас като бълхи. Отвътре се чуваше яростен кучешки лай.

      — Мирноо, Барон! Озапти това псе, ма! — изкрещя мъжът, обръщайки се към тъмния коридор.

      — Сам си го о`запти! — чухме дрезгав женски глас отвътре.

      — Кво има? — попита враждебно той, чешейки се по косматите рижи гърди.

      — Търсим майстор Георг Хених, майстора на цигулки — отговори баща ми.

      — Тук няма такъв. Кви цигулки?

      — Вижте, един старец. Много стар. Той е майстор на цигулки… Тук му е ателието.

      Отново се разнесе кучешкият лай, двойно по-яростно и по-силно. От коридора се стрелна огромно куче, хвърли се към стопанина си и постави предни лапи на гърдите му. После обърна глава към нас. От разтворената му челюст увисна дълъг морав език.

      — Мирно, Барон! Вие какви сте му?

      — Никакви… аз съм му колега, а това е синът ми…

      — Вратата отляво — кимна мъжът, хвана кучето за нашийника и ни направи път. — Само че не е Георг, а Георги и е дърводелец! Поне е бил някога.

      Влачейки кучето за нашийника, той се прибра в стаята си и хлопна вратата.

      Ослушахме се пред вратата на дядо Георги. Никакъв звук. Само мрак и тежка миризма на куче. Пред вратата се валяха оглозгани кокали и катурната паничка. Баща ми почука веднъж, почука втори път и като не получи отговор, натисна вратата и ние влязохме.

      Георг Хених седеше — или по-точно — Георг Хених бе сгърчен на миндера, сякаш имаше силни болки в стомаха. Главата му се тресеше. В стаята бе мрачно. Никакъв слънчев лъч не можеше да пробие петсантиметровия слой мръсотия върху стъклата на прозореца. Лепкава, зиморничава светлинка, като скреж върху желязо, се изцеждаше от неизвестен източник и караше предметите да изглеждат по-големи и по-сиви. Миришеше на старост, лишей, гниене, смърт. Миришеше на кисело и мръсотия. Върху едно котлонче къкреше джезве, единственият що-годе човешки звук в стаята.

      Баща ми запуши нос, направи две крачки до прозорчето и го разтвори широко. Няколко слънчеви лъча пробиха мътилката, разпериха се и осветиха килнатото ренде върху тезгяха, клюмналата глава на Хених и ъгъла на котлона.

      Той не ни поздрави. Само трепереше. После направи мъчителен опит да извие горната половина на тялото си, вдигна брада и ни погледна. Очите му бяха бели като на риба, потопена във вряла вода. Мръсни кичури коса падаха безразборно по раменете му.

      Стените на стаята бяха мазносиви и покрити с шупли от влагата. Приличаха на увиснали старчески бузи. Те сякаш вдишваха и издишваха, цялата стая се пълнеше с болнавия дъх на полумъртвата им плът.

      Стадо хлебарки се стрелкаше напред-назад по пода. Над двата тезгяха, изкривени и покрити с кафява мръсотия, висяха както някога формите на цигулка, дъна и предници, различни по големина грифове, ръждясали скоби и почернели лъкове с разпуснати и пожълтели конски косми.

      Нямаше го контрабаса в ъгъла. Там се валяше гърне със замръзнал туткал, покрито с прах. Нямаше я Боженка. Под изкривените и абсурдни икони на стената висеше нейната фотография, забита с пирон. В долния й край имаше черно парцалче. Снимката бе избледняла, с онези типични кафяви цветове, които имат старите снимки. Тя показваше млада, засмяна жена, далечно подобие на старицата, която познавах.

      Баща ми отиде в ъгъла и изтръгна разпарцаливения шнур от щепсела. Взе с два пръста джезвето и гнусливо помириса съдържанието му.

      — Бай Георги, какво е това? — попита той, клякайки пред стареца.

      Той местеше поглед от лицето на баща ми към джезвето. — Никаква мисъл нямаше в този поглед, сякаш не правеше разлика между едното и другото. Ризата на гърба му бе покрита с ръждиви петна. Яка нямаше. Притегнатите му с тел панталони бяха без копчета.

      — Бай Георги — баща ми протегна ръка, внимателно го хвана за рамото и леко го разтърси, — какво е това? — И той поднесе джезвето към носа му.

      Ноздрите на стареца се свиха. Цялото му лице се сгърчи. Погледът му се концентрира върху джезвето. Той примляска един-два пъти.

      — Това обед на Георг Хених — отговори неочаквано ясно той. Нещо требва яде. Още жив, требва яде.

      — Какъв обед? Какво ще обядваш?

      — Малко оцет, малко водица. Добро за стар Хених. Топи коричка, обедва. Кой ти? Познава тебе? Мой ученик? Але как златно име?

      Баща ми изпусна джезвето. То се разля на пода. Локвата плъзна под миндера и уплаши хлебарките. Замириса още по-кисело.

      Той се изправи, погледна ме, иначе горящият му поглед бе съвсем угаснал. Сякаш недоумяваше, че ме вижда.

      — Това… — каза той, сочейки локвата в краката си, — това тук… Бягай при доктор Берберян! Купи мляко и кифла!

      Той извади банкнота от портмонето, даде ми я и аз изхвърчах облекчен навън.

      Когато след час се върнах с кифлата и доктор Берберян, баща ми бе успял да поразчисти, но гадната миризма продължаваше да набъбва и да пулсира в мазето, въпреки че двата прозореца бяха широко разтворени.

      Доктор Берберян, лекарят на софийските музиканти, бе едър, дебел и синеок арменец — нещо необичайно за един арменец, — с голям нос и онова чувство за хумор, присъщо на всички доктори: „Не те бива!“ или „Скоро ще храним червеите!“ или „Поп ти трябва, не доктор!“

      Още докато натискаше бравата, той бе отворил уста да докаже своето „Поп ти трябва…“, но когато застана на прага и погледът му падна върху стареца, фразата застина насред гърлото му и известно време доктор Берберян стоя така, с отворена уста и кръгли сини очи.

      Без да задава въпроси, той затвори след себе си и помогна на баща ми да съблече Георг Хених. После бързо извади слушалката от чантата, намести я на косматите си уши и зашари с гумения й връх по гърдите му.

      Той бе кожа и кости. Хилавата старческа плът бе съсухрена и жълтеникава като на мумия. Трудно бе да се възприеме като плът. Мъчителна гледка.

      С общи усилия го обърнаха по гръб. Берберян почука тук, почука там, старецът се оставяше да вършат с него каквото искат, само трепереше и дишаше на пресекулки.

      Берберян се изправи и начумерен започна да прибира слушалката в чантата.

      — Докторе… — започна баща ми, но той го прекъсна.

      — Свинщина. Свинщина, казвам! Този човек умира от глад.

      — Какво му е?

      — Казах какво — гладен е. Иначе? — Бехтерев — да. Паркинсон — да. Може да изкара някоя и друга година. При положение, че не умре от глад. — И той изпсува, а баща ми за първи път не се начумери, че псуват в мое присъствие.

      Той попита колко ще струва, но Берберян бутна ръката му.

      — По-добре му купи нещо за ядене. Нещо по-леко, иначе ще му се пробие стомахът. Доматени супи, оризови, най-много пилешка супа с малко хляб. И мляко. — Извади портмоне, отброи няколко банкноти и ги остави на тезгяха.

      — Позор — каза мрачно Берберян, — познавам този човек от трийсет години. Да го оставят така… и това тук… — той махна с ръка и тръгна да излиза. На прага спря и каза, че утре ще намине пак. Изпсува още веднъж и излезе.

      Седяхме мълчаливо. От съседната стая се чуваше лаят на Барон. Баща ми изми джезвето, стопли млякото и надроби попара. Поддържахме отляво и отдясно тялото на дядо Георги изправено. Това не струваше никакви усилия. Беше лек. По-лек и от мен.

      Намерихме отнякъде лъжица и понеже Георг Хених не можеше да я държи, се опитахме да го храним с нея като малко дете. Лъжицата играеше в тесния процеп на устните му и млякото се стичаше по брадата.

      Когато свършихме, той бе съвсем изтощен. Оставихме го да легне, завихме го с една парцалива черга и тръгнахме.

      Баща ми почука на съседната врата. Показа се Рижия.

      — Какво пак? Вътре, Барон! Уф! — той срита кучето, което се опитваше да се пъхне между краката му.

      — Бих ви помолил да понаглеждате стареца от време на време — каза баща ми. — Оставил съм му кифла и мляко…

      Рижият трясна вратата.

      По пътя за в къщи мълчахме.

      Когато влязохме у нас, покривката беше сложена и масата ни чакаше. Майка ми се надигна от машината намусена.

      — Какво? — започна тя, но той я прекъсна с един жест.

      Седнахме да обядваме. Чакахме да ни даде знак. Внезапно той стовари такъв юмрук по масата, че чиниите подскочиха и супата се разля по покривката.

      — Ако чуя някой в този дом да спомене думата „бедност“ — каза страшно спокойно баща ми, — ако още веднъж чуя тази думичка, независимо кой я споменава, да му мисли. Добър апетит. Яжте! — изкрещя той и ние усърдно засърбахме студената супа.

>> 

      * * *

      От този ден Георг Хених стана четвъртият член на нашето семейство. Всяка сутрин му носех закуска, а на обяд майка ми приготвяше трите сини канчета, които се слагаха едно върху друго, и аз поемах към мазето му, където баща ми полагаше основите на своя бюфет.

      Старецът се съвзе учудващо бързо. Сега мисля, че може би не гладът го бе съсипал така, че да прилича на мъртъв преди смъртта си, а убийствената самота и безпомощност, които търпеше в мрачното си мазе. Или всичко заедно.

      Майка ми му изпрати един кат стари чисти дрехи, бельо, риза и панталони. Да го заведем в градската баня бе немислимо. Доколкото успяхме, го изкъпахме в алуминиевия леген. Той понасяше търпеливо сложната процедура, мърморейки молитви на някаква смесица от чешки, български и латински. Стаята изчиствахме в границите на възможното, но когато дойде майка ми, за да постави перденцата, дъхът й секна и тя притисна длан към стомаха си.

      Съседите реагираха на нашето присъствие с раздразнение и неприязън. Когато някой от нас пристигаше — дядо Георги ни беше дал ключ от външната врата, — Рижия излизаше в коридора с Барон, блъскаше се преднамерено в нас и проклинаше нахалниците, които се влачат в чужди къщи.

      Стараехме се да не му обръщаме внимание.

      Баща ми донесе рендосани дъски от Музикалния театър, шперплат, инструменти от Вангел и каквото бе нужно за направата на един бюфет. В къщи прекарваше времето си наведен над картонен лист от моето блокче, с пергел и триъгълник в ръце, потънал в сложни изчисления.

      Тромпетът почиваше в кухнята.

      Той го вадеше само когато тръгваше на представление или репетиция. В последната минута. Духваше набързо два-три тона в тромпета и тичаше надолу по стълбата, без да си вземе довиждане, с глава пълна с цифри и геометрични знаци.

      Стараехме се да му осигурим необходимата атмосфера. Движехме се на пръсти около него. Аз и не мислех да упражнявам гама и арпеджи. Той и не се сещаше да ме кара да ги упражнявам. Беше просто чудесно.

      Музиката задълго напусна нашия дом.

      Няколко дни той отдели за почистване на инструментите на Георг Хених, въпреки че бяха тъй фини, че не можеха да му свършат никаква работа. Те бяха нахвърляни в един полуизгнил сандък, от който се носеше мирис на умрели мишки. Баща ми ги вадеше един по един, бършеше внимателно с парцалче, напоено със спирт, и ги поставяше върху голяма кърпа, разгъната върху тезгяха.

      Когато свърши, пред нас блесна разкошен стар комплект за изработка на цигулки — фини пили, ситни и тънки триончета с красиво изрязани дръжки, длета, които правеха улейчета от половин милиметър, рендета, колкото детски показалец, по-големи рендета, грациозни форми за всички видове цигулки, в които дървото се стяга посредством миниатюрни скоби и се оставя да преседи известно време, островърхи ножчета, калъпи.

      Когато свърши, той се изправи и загледа инструментите като омагьосан. Те блестяха в полумрака на мазето със синкаво-червеникаво сияние, по тях искряха тъмни капчици смазка, кафявите от употреба дръжки грееха с топъл, благороден цвят.

      — Бай Георги, откъде тези инструменти?

      Хених стана от миндера. Главата му почти опираше коленете, а ръцете му затрепераха по-силно, когато заопипва инструментите си.

      — Дал баща Йосиф — отвърна той, — кога бил колко златно дете Виктор, баща подарил мене става майстор.

      — И баща ти ли е правил цигулки? — попитах аз.

      — Баща бил голям майстор. Цигулки правил. И виолончел. И бас. Негов баща — дедо мой — не помни златно име — също бил голем майстор…

      Той се върна на миндера, покатери се с пъшкане и легна с гръб към нас.

      Баща ми отново бръкна в сандъка и извади някакви дъски, старателно увити в парчета вълнен плат. Под тях имаше дебел пласт талаш и дървени стърготини.

      — Това какво е? — попита той, премятайки и почуквайки дъските с нокът.

      — Дърво за инструмент — обади се старецът, без да се обръща. — Това, дето държи сега, дърво явор от Шпиндлеров млин, от Бохемия. То за гръб на инструмент. На сто годин… Добро дърво. Чуваш как тон прави? Чуваш звук?

      — Не чувам — призна баща ми.

      — Не чува… това, дето сега държи, дърво от Митенвалд. То за лице, елха. Сам сушил, кога бил колкото златен дете. Чуваш глас?

      — Не…

      — Не чува… увий добре, сложи в сандък. Съхне, събира глас. Добро дърво, старо дърво…

      Баща ми внимателно зави дъските във вълнения плат, сложи ги върху стърготините в талаша и постави инструментите върху тях. Те задълго не излязоха от този сандък.

>> 

      * * *

      Бе лятна ваканция и по-голямата част от деня прекарвах при Георг Хених, дори и когато баща ми имаше репетиции и нямаше време за бюфета.

      Новината, че прави бюфет, обиколи светкавично махалата и измени социалния ни престиж. Докато преди бяхме бедни наравно с бедните, изведнъж се превърнахме в изменници, интелигенти, отстъпници, големеещите се квартерони.

      Връстниците ми, които и без това ме презираха заради цигулката, сега почнаха да ме презират двойно повече. Бях поставен в положение на пълна изолация.

      Нямах нищо против, изолацията отговаряше на идеята ми за абсолютната бедност, която бях прегърнал здраво. Харесваше ми да съм беден! Стремях се с всички сили към бедността, бях жертва на глупавата книжка на Хектор Мало, моят нравствен идеал беше бедният Реми. Исках да съм по-беден и по-добър от него.

      Да притежаваш бюфет по онова време се равняваше горе-долу на това да строиш в днешни дни триетажна вила с басейн и водоскок. Махалата бе засегната и разочарована. Махалата настръхна и се наостри враждебно. Баща ми престана да взима пари на заем от Роленски. Стъпката му стана по-твърда и по-горда. Майка ми не се свиваше вече по опашките и не държеше исо във всеобщия хор на мизерията. Обратното: тя пускаше малки отровни стрели в сърцата на комшийките, съобщавайки ми последните новини около бюфета: лявото чекмедже например. Какви затруднения е срещнал мъжът й при композирането на лявото чекмедже. Как ги е преодолял. Какво ще съдържа то. В каква прелестна хармония ще бъде с дясното. Докато основната трудност, разбира се, е да се намери подходяща боя за двете чекмеджета; според нея те трябва да бъдат сини, на бял фон, докато мъжът й настоява целият бюфет да бъде син, с изключение на двете бели чекмеджета — какво е тяхното мнение? — после се връщаше от опашката в къщи и тънка победоносна усмивчица играеше на лицето й, докато вдяваше конеца в иглата и нареждаше яките от лявата страна на машината. Дори тананикаше понякога.

      Завист избухна в квартала. Жените ругаеха мъжете си, че пият в кварталната кръчма, и даваха за пример баща ми. Мъжете пиеха двойно повече, псуваха го и си го изкарваха на жените. Фроса остави Йорде да проседи цяло денонощие вклинен в стълбата, пленник на разцепените дъски и изцяло зависим от нейното милосърдие.

      На другия ден децата им — Митко, Любка и Лили — ме смазаха от бой, без всякаква видима причина.

      Само при споменаване на името на баща ми Манолчо нацепи с брадва кревата, масата и столовете в стаята си, излезе побеснял на улицата и започна да стоварва жестоки удари върху оградата, ругаейки фашистите.

      Прибраха го в клуба на отрядниците и след като изтрезня, съвсем не можеше да си спомни какво е вършил вчера; веднага се напи до посиняване и щеше да умре, ако не му бе съдено да умре години по-късно.

      Майка ми простираше прането си в коридора. На път за клозета Роленски го плюеше. Плюеше го и на връщане. Най-малко основание да плюе имаше той, мръсникът, защото държеше в стаята си бюфет отпреди Девети. Но веднъж майка ми го издебна и го спипа точно като закопчаваше дюкяна си и плюеше. Вдигна ютията и щеше да му пръсне главата, ако не беше Роленска, да го спаси. „Кулачко! — крещеше тя и дърпаше майка ми за косите. — Да не си докоснала Врабчо!“ — Когато не се наричаха „курво“ и „курвар“, те галено си викаха „врабчо“.

      Не минаваше ден без скандал. И тъй като в тогавашните ми представи бедност и скандал взаимно се отричаха, предпочитах да ходя при Георг Хених и да си прекарвам времето там.

      Вземах трите канчета за храна и когато ме питаха на улицата къде отивам, отговарях скромно и с наведени очи: „Да нахраня моя дядо Георги.“

      Бях открил най-после дядо по свой вкус — извънредно беден, безкрайно добър, с приказна външност, притежател на тайни, дошъл от непозната, далечна страна и говорещ магически език, владеещ странен занаят и мизерстващ като светец.

      Свикнах да влизам в мазето без страх от Барон и Рижия. Повече се страхувах от жена му. Тя бе огромна, руса, винаги облечена в размъкнат червен пеньоар, миришеше на алкохол и ругаеше по-злобно и от мъжа си.

      Бутвах портата с крак, отключвах външната врата, влизах в стаята и оставях канчетата на тезгяха. После сядах на табуретката и чаках дядо Георги да вдигне поглед и да ме види.

      Винаги го заварвах превит на две върху миндера, с ръце, треперещи на коленете, потънал в размисъл.

      Може и нищо да не мислеше Георг Хених тогава. Може би мисли и спомени са кръжали около бялата му глава, както пеперуди кръжат около светла лампа, а тя свети сама за себе си и не знае какво става около нея?

      Тъжна светлина се отцеждаше по пода. Скелетът на бюфета тъмнееше в ъгъла. Формите на цигулките унило висяха по стените, ограждайки празни, крушовидни пространства, като печати на безнадеждността. Срещуположният тезгях, на който бе работил някога, проскърцваше и пропукваше, сякаш старческите му кости се чупеха. Той приклякваше все по-ниско, изравнявайки ръст с ръста на стопанина. Тъмно грееше снимката на Боженка от стената между иконите и кандилото, което никога не беше запалено, защото дядо Георги нямаше пари за олио, а баща ми бе атеист и не се сещаше да го напълни.

      Когато след дълги минути мълчание Георг Хених вдигаше глава, бавна усмивка несигурно разтегляше тънките му устни и аз долавях, че той се срамува заради канчетата, които синееха върху тезгяха.

      Скоро разбрах, че му е неудобно да яде пред мен, затова, докато човъркаше с лъжицата храната, аз се въртях около бюфета, лягах в него като в ковчег — той беше достатъчно голям да ме побере или аз достатъчно малък да вляза вътре, — свалях форми от стената, въртях ги из ръце и ги разглеждах, стягах и отварях менгемето или се заглеждах в иконите по стената.

      — Коя е тази жена?

      — Майка божия.

      — Нали няма бог? Как може да има майка?

      — Ай, ай, ай! Има бог, има майка, добра, как златна госпожа майка.

      — Това бебе — то ли е бог?

      — То син на бог. Исус бебе. Как ти син на твой баща.

      — Къде е баща му?

      — Баща не видиш. Той навсякъде… Тук на земята, там на небе.

      — Да не са се развели?

      — Как?

      — Ами така — той е пиел и ги е биел като Манолчо, били са бедни и понеже не се е грижил за тях, са се развели.

      — Ай! Глупости! Бог се за всички грижи: тебе, мене, златен майка, баща…

      — За мен се грижи татко. А ние се грижим за теб.

      — Много теб благодарен и на златен твой татко, живее сто години и златна твоя майка. Ала бог грижи се за стари Хених, помилуй брат Антон Хених, помилуй баща Иосиф Хених и жена Боженка Хенихова…

      — Щом се грижи, защо сме бедни?

      — Не бедни. Ти не беден.

      — Беден съм! И ти си беден. И баща ми. Майка ми е била богата, но са ги национализирали и сега е бедна.

      — Не беден — въздишаше Георг Хених, — але още малък, инфант. Трябва учи се, стане съдия, цар…

      От обида чак ми се доплакваше.

      — Беден съм! В нашата махала няма по-бедно момче от мен!

      Тогава Георг Хених ставаше, тътреше крака, хващаше ме за рамото с трепереща ръка и ме караше да клекна с лице към иконите. Клякаше до мен и започваше да шепти:

      — Ти не беден! Аз очи видел, познава тебе! Може махала бедно, але ти не беден. Цар! Цар Виктор, чул мене? Помни дълго: ти цар Виктор, как цар Давид, цар Саул, цар Соломон… — и започваше да изрежда непознати имена на непознати царе, в които се вплитаха имената на жена му Боженка, брат Антон, баща Йосиф, имената на баща ми и майка ми, неговото собствено — Георг Хених се молеше за всички ни.

      — Айде казва сега: Аве Мария…

      — Аве Мария…

      — Грация плена…

      — Грация плена…

      … Когато си тръгвах, главата ми бе пълна с объркани представи за бог, божията майка и техния син, сложните им взаимоотношения, моята бедност и нетърпящия възражения глас — „Не беден! Ти цар!“

      Какъв цар? Защо цар?

      Никак не ми се искаше да съм цар.

      — Майко, ние бедни ли сме? — попитах, когато баща ми се връщаше от представление и ние седяхме около масата на вечеря.

      — Бедни. Яж.

      — Престани да говориш глупости! Не сме бедни. Яж.

      — Дядо Георги каза, че съм цар.

      — Един гений на тромпета и един цар не ми ли е малко много? Яж.

      — Престани да говориш глупости! Никакъв цар не си. Яж.

      — Той каза, че има бог. Бог е женен за божията майка, а тя му е родила син — Исус.

      — Ако имаше бог, нямаше сега да сме така. Яж.

      — Как?

      — Така… както сме… яж.

      — Няма бог! Няма божия майка! Няма Исус! Измишльотини!

      — Защо ме лъже?

      — Той не лъже… виждаш ли… той е много стар. Старите хора мислят, че има бог. Всъщност няма.

      — Вие, като остареете, ще мислите ли, че има бог?

      — Може и да повярваме в бог… ако друго не ни остава…

      — Стига! Омръзна ми! — крещеше баща ми и буташе отвратен чинията пред себе си. — Яжте! Само простаците говорят на маса!

      Майка ми сядаше на машината. Баща ми увиваше с вестник лампата и потъваше в изчисления. В по-тъмната половина аз лежах покрит презглава с одеялото и разсъждавах: Цар. Бог.

      Мислех — заслужава ли си да чакам да остарея, за да повярвам в него? Не е ли по-разумно да повярвам още сега? Бог, Исус, Саул, Давид, Соломон, аве Мария, Антон, Йосиф, Манолчо, Фроса, Стамен, Вангел, Каин и Авел, Митко, Лили, Любка, Георг Хених, Йорде, бедният Реми, цар Виктор… о, какъв объркан свят!

      … и той… ще бъде голям колкото цялата стена?… — шепнеше майка ми в тъмното.

      … колкото искаш…

      … целият… бял?

      … бял… зелен… син… червен…

      … чудесен си… искам… гардероб отдясно…

      … да… да… гардероб…

      … голям… дълбок…

      … най-дълбокият…

      … а какво… ще има отляво?…

      … аптечка… под нея… чекмедженца…

      … а по-надолу?…

      … долап… мъничко долапче…

      … не искам мъничко… искам голям…

      … да… да… най-големият…

      За какво ли са се скарали бог и божията майка — мислех, заспивайки, — та ходи ту по земята, ту по небето?

      Дали не е искала от него бюфет, а той не е можел нито да й купи, нито да й направи? В такъв случай баща ми е по-добър от бог. Те вече не се карат и той няма да ни изостави. Сигурно е пияница този бог. Побойник и пияница като Йорде! И съвсем некадърен. Най-добре е, като се връща от земята на небето, да се заклещи в небесната стълба и никой да не го измъкне оттам. Ще кажа на дядо Георги да не вярва в него. Ами нали е стар? Нали старите хора трябва да вярват? Чакай, чакай… ами да — нали му нося всеки ден храна? Нека вярва, докато е жив, ще яде всеки ден по три пъти.

следва
(кликнете върху ,,по-стари публикации")