Виктор Пасков

Балада за Георг Хених

              (продължение) 

      

* * *

      Рендето на баща ми свистеше и съскаше. От дървото падаше кожа след кожа и накрая розовата сърцевина лъсваше като гола детска плът. Баща ми доволно прекарваше длан по гладката повърхност и кимаше удовлетворен. Дъска след дъска се нареждаха в ъгъла — големи и малки, тънки и дебели, ухаещи остро и чисто. Баща ми сваляше със замах двуцветния молив зад ухото си и ги номерираше. Порядъкът бе известен само нему.

      По пода, тънки спираловидни и руси, се търкаляха току-що остриганите къдрици на дървото. Той стягаше омаломощената дъска в менгемето и започваше да изглажда ръбовете й с пила. Носеше се звук като писък. Ръсеха се трици като пърхот.

      Тъжно мляскаше Георг Хених в ъгъла. Белите му очи гледаха страдалчески как страдалчески пищи паникьосаното дърво под здравите ръце на баща ми. Барон лаеше оттатък.

      — Не плаши дърво, Марин — укорно клатеше глава той.

      — Или ще слуша, или…

      — Не виновно дърво.

      — Неговата мам…

      — Защо сърдит с дърво.

      — Ах.

      — Разбира, мислим. Але не добре така работи. Дърво иска знае какво стане. Седни, говори с дърво. Попита колко старо, откъде дошло… ако дърво не иска — не стане бюфет. Дърво разумно, майстор неразумен.

      — Да де.

      Напук на Георг Хених бюфетът се материализираше пред очите ни — отначало безформена идея, куп груби дъски, после чертежи и изчисления, внимателни наблюдения, преценка на силите, атака и ето: бюфетът се изправяше лека-полека, раждаше се сред талази талаш, все още безнос, безгръд и безличен — натрупване на празни четириъгълници, роднини на цигулковите калъпи по стените, но много по-категорични, по-перспективни.

      — Марин, научи тебе прави цигулка?

      — Ах, дядо Георги.

      — Има ръка, има око! Научи занаят!

      — Аха.

      — Има сърце!

      — Хм.

      — Ех, майстор Марин!

      Георг Хених се примъкваше до миндера, покатерваше се, лягаше с гръб към нас и притихваше. Придърпвах чергата и го завивах. Рижия оттатък псуваше Георг Хених, нас и целия свят. Жена му пригласяше. Барон лаеше.

      Фини черни къдрици се виеха по челото на огорчения ми баща. Тънки мускулчета трептяха под кожата на челюстите му. Пинг! Пинг! Пинг! — пищяха битите по главичките гвоздеи. Тук, и тук, и тук, ето, ха сега! — ръмжеше той, отстъпваше, приближаваше, опираше чело в дъските, обикаляше отляво надясно и отдясно наляво, смееше се безпричинно, притихваше помръкнал, затваряше едното око — другото гореше, затваряше горящото око и отваряше другото — то бушуваше, стоварваше се на стола, разтриваше потни слепоочия, отмяташе глава назад и застиваше с отметната глава, после рязко скачаше и се нахвърляше срещу своето творение. На! На! На! — и отстъпвайки пред тези изблици, бюфетът покорно се издигаше нагоре, встрани и в дълбочина — какъв ти разговор с дървото? — глупости, майстор Георг!

      Пенг! Пенг! Пенг! — той нанасяше последни удари с чука върху главите на закованите пирони, капваше на стола и покриваше лъвска глава с длани.

      — За кого правиш бюфет, Марин — обаждаше се старецът от миндера.

      — За нас… за жена ми. Нали ти разказах.

      — Ти жена не обича?

      — Как не обича, нали ми е жена? Какво говориш?

      — Але така работи, все едно не обича.

      — Как искаш да работя?

      — Слушай, научи тебе. Кога дойде клиент и каже: „Направи ми цигулка“ — какво прави стари майстор?

      — Правиш цигулка.

      — Ай, ай, ай! Всичко забравил! Не помни кога с цар Виктор дошъл за осминка?

      — Е?

      — Първо говори с клиент. Какво човек? Весело? Добро? Мълчи — тъжно? Умен? Не умен? Иска за три дни инструмент? Спокойно? Любезен с майстор Хених? Важен господин? Очи какви? Але ако не говори, всичко сбърка. За весело човек направи тъжна цигулка. За тъжно — весела. Ти мене разбира — цигулка как сестра, тогава свири добре. Широк тон, голям глас. Може тъжен човек свири на весел инструмент? Не може. Сам каже, ти музикант: може или не?

      — Не може — съгласяваше се баща ми.

      — После с дървото говори. Има весел дърво, тъжно, умно, спокойно, хитро, силно, тихо. Колко човек, толкова дърво. Кажеш му къде отива, при кого изпрати. Кажеш — дърво, тебе направи цигулка, изпрати при добро човек. Той обича те, пази те, служиш добре. Дърво чака сто годин свой господар! Така, майстор Марин! Иначе не слуша, сцепи се, не иска стане цигулка. Дърво избира човек, майстор избира дърво. Не бори се, не бие се с него. То не виновно. Работи с ум! Така учил майстор Франта, майстор Ванда… Смее се. Не вярва! Злато у ръце, желязо сърце, разбира?

      — Разбирам…

      — Слуша, ала не разбира. Ех, майстор Марин!…

      Георг Хених бъркаше под тезгяха, вадеше консервената кутия, където пазеше фасове, и започваше да рови вътре с трепереща ръка. Вадеше фас и се мъчеше да го запали. Беше страстен пушач и понеже нямаше пари за цигари, събираше фасове от улицата нощно време.

      Всеки ден му купувах две кутии „Бузлуджа“, но той ги трупаше под леглото и пушеше само фасове. Баща ми мълчаливо взимаше консервната кутия от ръката му и я изхвърляше в боклука. После вадеше „Родопи“ и му предлагаше цигара. Хених виновно си взимаше една, мачкаше я, мокреше с език, двамата палеха и пускаха горчиви струйки дим.

      Тогава идваше вечерта и трупаше синкави сенки в ъгъла. Виждах ги как се движат насам-натам, сядат на пода и по тезгяха, подпирайки бради с юмрук. Виждаше ги и Хених, сядаше на миндера и вперваше поглед в срещуположната стена.

      Баща ми се миеше на двора гол до кръста, пръхтеше и сипеше капки вода около себе си. Преобличаше се набързо, сбогуваше се и хукваше към Музикалния театър. Сенките си отдъхваха.

      Ние двамата оставахме в тъмното мазе и не палехме лампа, за да не Ги уплашим и да не изчезнат. Свалях кръглите си очилца и Ги виждах по-ясно.

      Те приближаваха, докосваха Георг Хених и леко, като синкави балони се отблъскваха от него, издигаха се нагоре и плавно се приземяваха. Накрая ни обграждаха в полукръг и сядаха по турски на пода.

      Старецът се превиваше още повече, сякаш за да скъси разстоянието между себе си и тях. Главата му и ръцете се разтреперваха по-силно, той се вълнуваше. Сумрачната стая се изпълваше с тихото им мърморене.

      Георг Хених започваше разговор с брат си Антон, баща Йосиф и жена Боженка. Понякога освен тях идваше и сянката на майка му, която умряла, когато е бил съвсем малък, колкото мен. Старецът шепнеше гальовно, не разбирах какво, защото той и сенките говореха на чешки.

      — Какво ти казват сега? — шепнех аз и го дърпах за ръкава.

      — Пита кое дете до мен — отговаряше той също шепнешком. — Ти не плаши се, те отдавна умрели. Не прави лошо.

      — Какво им казваш?

      — Казал им това цар Виктор, добър момче, учи се, стане цар.

      — Те какво казват?

      — Харесва тебе. Баща Йосиф също казал ти цар. Малък, инфант, але порасне — стане голям цар.

      — Боли ли ги?

      — Вече не боли. Нищо не усеща. Добре всички, майка и баща, брат Антон и жена Боженка. Жена тебе познало, але плаче, много тъжно.

      — Защо?

      — Защо не може на концерт дойде, кога цар Виктор свири.

      — Кажи й да не плаче — шепнех, — не искам да ставам цигулар. Няма да давам концерти!

      — Ай, ай! Не добро!

      — Какво да правя — разпервах извинително ръце, — не ми се свири!

      — Але какво прави?

      — Ще стана писател — убеждавах Ги най-сериозно, — като Хектор Мало, той е написал „Без дом“.

      Старецът взимаше ръката ми в своята, стискаше я и беззвучно се смееше.

      — Стане, какво иска, але стане цар!

      Колкото повече се свечеряваше, толкова по-големи ставаха Сенките. Те свободно се разхождаха из стаята, влизаха в бюфета и учудено го опипваха, вмъкваха се под тезгяха и тихо шумолеха в талаша. Георг Хених ставаше пъшкайки и започваше да куцука, подпирайки се на тояжката си. Отиваше в ъгъла, спираше там, една от Сенките веднага плъзваше към него и се лепваше на стената. Струваше ми се, че той и Сянката си сменят местата. Напрягах късогледите си очи и се страхувах.

      — Какво казват сега?

      — Пита кога иде при тех. Баща Йосиф мен сърдито, кара се. Много бави се стар Хених.

      Мълчах и се опитвах да измисля доводи пред Сенките, за да не го карат да тръгва с тях. Какво ще правя, като си отиде? За какво Им е притрябвал? Нищо не Им пречи да идват всяка вечер тук. Ето — аз не им преча. Или?…

      — Дядо Георги, питай ги преча ли им.

      — Не пречи, те доволно тебе. Още малък — вижда, але не разбира. Инфант. Не беда.

      — Кажи им, че не можеш да идеш при тях, защото бюфетът още не е готов. Каза ли им?

      — Казал… пита защо баща прави тоз бюфет.

      — Кажи им — така трябва. Ние сме бедни и нямаме пари за бюфет. Майка…

      — Не бедни! Брат Антон казал — баща музикант, требва музика прави, не бюфет. Брат Антон добро музикант, свири валдхорн, виртуоз. Музикант не беден, слуша мой брат какво каже!

      Едра сянка се надигаше в ъгъла, аз разпознавах мустаците от пожълтялата снимка, която бях изровил от куфара на Георг Хених; блясваха рицарските доспехи, по стената се очертаваше сянката на кон. Сянката потрепваше, ставаше ту по-малка, ту по-голяма, играеше върху влажната стена като тъмен огън, слухът ми сякаш долавяше далечно пръхтене и тропане на копита.

      Старецът мърдаше устни и триеше очи с ръкав. Мъчително се наместваше върху миндера. Обръщаше се наляво и надясно, докато се закрепи на изтърбушената пружина. Коленете му остро щръкваха и почти опираха брадата. Той извръщаше глава към ъгъла и очите му още по-тъжно белееха.

      — Кажи им, че сега ти е добре — молех се аз, — ние се грижим за теб, всеки ден ти нося ядене. Кажи им, че ще ти нося, докато си жив. Нека да останеш още малко! Кажи им, че ще отидеш по-късно!

      — Казал, але Боженка плаче…

      — Гладна ли е?

      — Не гладна, господ бог храни нея.

      — Може би днес е забравил да й донесе? Може би не й е вкусно?

      — Бог не забрави, всички са сити при него. Храна добра… Виктор, дай мене фас.

      — Вземи цигара. Татко каза, че фасовете са вредни.

      — Вече нищо не вредно за стар Хених. Виктор, молим, дай фас!

      Георг Хених смукваше няколко пъти от фаса, червеникавото огънче хвърляше кратка жална светлина върху сбръчканото му лице. Тъмнината ставаше все по-плътна и контурите им се губеха в нея. После изчезваха съвсем.

      — Дядо Георги, отидоха ли си?

      — Отишли.

      Въздъхнах облекчен, че и тази вечер остана тук и не тръгна със своите Сенки. Мечтаех да науча чешки, за да мога да разговарям с тях като него. Не вярвах, че достатъчно убедително им предава думите ми. Нямах нищо против тях. Намирах ги дори извънредно интересни, но се страхувах, че някоя вечер ще го придумат и той ще се стопи с тях в тъмното. Фасът му ще светне за последен път и него няма да го има. Тогава ще остана завинаги сам в това мазе. Барон ще лае оттатък, ще ме е страх да изляза оттук и да си ида в къщи. Как ще обясня на родителите си, че дядо Георги е тръгнал със Сенките? Те дори и в бог не вярват. Ще помислят, че съчинявам. И без това ме наричат фантазьор.

      — Дядо Георги, научи ме да говоря чешки.

      — Научи тебе, стига иска. Лесно научи, ти умно. Цар Виктор!

      — Как се казва „добър ден“?

      — Добри ден.

      — „Добър вечер“?

      — Добри вечер.

      Колко лесно! Ще науча езика на Сенките. Никой няма да разбира какво си говорим. И когато наистина вече няма как и дядо Георги тръгне с тях, те ще ме вземат със себе си. Брат му Антон ще ме качи на коня, ще го възседне и ще надуе валдхорна, за да го чуе бог, че пристигаме и сме гладни. Да слага масата!

>> 

      * * *

      Средата на септември вече наближаваше и с нея — новият сезон на Музикалния театър. Обикновено по това време баща ми надуваше тромпета от сутрин до вечер, а в почивката оркестрираше клавири, разписваше партитури и транскрибираше цигулкови концерти за тромпет под съжалителния поглед на майка ми и монотонния съпровод на шевната машина.

      Тя не вярваше в световната кариера на концертиращия артист. Не споделяше илюзиите му и поставяше гения му под въпрос, което той приемаше с хладно, гордо мълчание.

      Тази есен тромпетът събираше прах. Нотите почиваха в папките и баща ми хвърляше целия си талант и сили в бюфета.

      Работата дотолкова го увличаше, че в един момент той самият заприлича на бюфет: също тъй мълчалив, импозантен, далечен и чужд. Не от този свят. Струва ми се, че бе забравил крайната цел: какъв е смисълът на това, което върши, защо всъщност го върши, какво ще произлезе накрая. Той правеше бюфет заради самия бюфет, с патологична всеотдайност.

      Майка ми също усети този миг, но го изтълкува погрешно. Комшиите, които горяха от желание да станат очевидци на провала на баща ми, предприеха контраудар. Те започнаха да подмятат, че — каква е тази работа; за толкова време всеки от тях можеше да направи сто бюфета; май че той не прави никакъв бюфет, кой го знае къде ходи, току-виж си е намерил някоя богата любовница, какъвто е красавец!

      Жените отново прикоткаха мъжете си и започнаха да хвърлят по опашките съчувствени погледи към майка ми. Отвореше ли тя дума за бюфет, те мълчаха и я гледаха безизразно право в очите, а като обърнеше гръб, шушукаха, прикривайки уста с длан.

      Тя започна да изтървава чинии. Остатъците им метеше с каменна физиономия. С най-голямо усърдие ги изтърваваше, когато баща ми се връщаше преуморен и капнал от мазето на Георг Хених.

      — Защо не ги хвърляш направо през прозореца? — предлагаше той. — Защо се мориш да метеш?

      Тя отваряше прозореца, вземаше чиния от рафта и я хвърляше в задния двор. Не след дълго се чуваше трясък.

      — Ако продължаваш в този дух — казваше най-спокойно баща ми, — скоро няма имаш какво да сложиш в твоя бюфет.

      — Ах — отронваше с убийствена ирония тя, — мой бюфет? Нима ще доживея времето, когато ще имам мой бюфет?

      — Може и да не го доживееш. Може би ще ме принудиш да те убия преди това?

      — Защо не? Вземи от Манолчо на заем брадвата. После ще си живееш спокойно с _твоя_ бюфет. Всички знаят какъв е този _твой бюфет_. Само аз глупачката не знаех.

      — Така ли? Какъв е той?

      — Може би е русокос?

      — Аха! — той вдигаше пръст нагоре. — Внимание! На сцената се появяват русокоси!

      — Цялата махала знае, че си имаш любовница!

      — Да! Дървена от горе до долу! В това отношение си приличате!

      — Не ме интересува! Ако ще да е от злато. Прави каквото искаш. Цял живот правиш каквото си искаш.

      — Този път правя това, което ти искаш! След такъв разговор те лягаха, без да вечерят.

      Сянката на бюфета — този път реално — се бе наместила между тях.

>> 

      * * *

      Самият той растеше и големееше, изправяше се огромен пред очите ни, заемаше все повече площ в мазето на Георг Хених, заплашваше да глътне самото мазе в утробата си. Издигаше се над главата на баща ми, който го съзерцаваше отдолу на горе, застанал пред него с чук или длето в ръка като Микеланджело пред своя Давид. Фактически бюфетът бе готов. Оставаше да се прокарат улеи за витрината му, да се сложат дръжки на чекмеджетата, долап и гардероб и да бъде боядисан. Като всеки истински артист баща ми не бързаше да претупа финала. Той се задълбочаваше във всеки детайл. Сменяше безпричинно бурми и винтове. Отваряше и затваряше врати, вслушвайки се със затворени очи. Ако чуеше и най-малкото скърцане, веднага тичаше да купи нови панти и да сменя старите.

      Рижия и жена му се настройваха все по-враждебно. Всеки ден спирах пред вратата, оставях на земята канчетата и правех три кръста — както ме бе научил дядо Георги, — молейки се да не пуснат Барон, когато вляза.

      Баща ми се бе заканил, че ще му рендоса ушите с най-голямото ренде на Вангел, ако ме закачи. Това не беше голяма утеха. Предпочитах да не го срещам. Но когато ме чуеха, че влизам, те го пускаха в коридора, огромният пес скачаше около мен и се давеше в оглушителен лай, чак започваше да хърка от ярост, краката ми се подкосяваха, докато стигна вратата на Георг Хених.

      — Лош куче, лош животно — мърмореше загрижено той. — Кажеш на баща не пуска тебе сам. Стопани лошо, куче лош.

      — Не ме е страх — твърдях с разтреперани колене.

      — Знам, але не идва сам. Идва с баща.

      Започнах да идвам с баща си.

      Една сутрин, тъкмо стигнахме пресечката на „Искър“ и „Волов“, чухме отдалече кучешки лай. Забързахме и като наближихме, чухме гласа на Рижия. Той крещеше, но не можехме да разберем какво казва, защото в крясъците му се намесваха крясъците на жена му.

      Затичахме, отключихме вратата и влязохме в коридора. Барон се хвърли срещу нас, запъна се на задни крака и се задави от лай. Бяла пяна капеше от муцуната му. Вратата на Георг Хених бе отворена, той лежеше на миндера, свит на кравай. Рижия и жена му бяха надвесени над него.

      — Прибирай това животно, докато не е станало нещастие — извика баща ми. — Какво правите тук? Какво искате от стария човек?

      Стъпвайки тромаво като пехливанин, Рижия тръгна към нас и спря на две крачки от него. Сложи бавно ръце на кръста. Сивите му очички се впиваха в лицето на баща ми.

      — Я виж ти, бабаит — процеди той, — какво ще кажеш, ако аз те попитам: какво правиш ти тук?

      — Отдръпнете се! — синя вена проряза мраморното му чело. — Махайте се веднага!

      — Ти ще се махаш — истерично изкрещя русокосата зад гърба на мъжа си, — върви по дяволите и вземи и дъртия със себе си! Тук не е дърводелница! Не се перчи, ами сбирайте партакешите и да ви няма!

      — Грешите — отвърна баща ми, — тук е музикално ателие, и то от четиридесет години насам. Престанете да тормозите стареца.

      — Ами като е _музикално ателие_ — подигравателно отвърна Рижия — съдебно решение има ли? Май че няма — той се ухили. — Оказва се значи, че дядката живее незаконно тук от четирисе години. Така ли?

      — Марин, остави съсед, не говори… молим — обади се Георг Хених.

      — Вие хора ли сте?

      — Хора сме! Хора! Знаеш ли как се свиваме в една стая и търпим смръднята на дъртия! Ха да пукне, ама не пуква. Шири се сам в стая, а сега и под наем взе да я дава. Майстори! Няма го майстора, от мен да знаеш! Я се прибирай ма! — Той хвана жена си за рамото и я бутна пред себе си. Двамата влезнаха в стаята си. Барон продължаваше да лае в коридора.

      — Дядо Георги, какво искат тези от теб?

      — Иска напусне мой дом.

      — Как така да напускаш? Спокойно. Никой не може да те изкара оттук.

      — Няма тапия от съдия.

      — Искаш да кажеш — нямаш съдебно решение?

      — Няма.

      — Не може да нямаш. Кой знае къде си го забутал.

      — Всичко в куфар държи.

      — Извади го. Дай да го видя!

      Аз се заврях под леглото и измъкнах куфара на Георг Хених. Никакво съдебно решение нямаше в него. Имаше връзка писма в стари пликове, на които бях откъснал марките, снимки — Боженка и Георг Хених, брат Антон в рицарска униформа до своя кон, с валдхорна под мишница, Боженка сама, пред замък, наоколо — ливади; имаше струни за цигулка, пак писма, медали, свидетелство за майсторство, написано с черни и червени букви върху дебела хартия и подпечатано с кръгли букви. Всичко, само не и съдебно решение, което да удостоверява, че старият майстор на цигулки, чехът Георг Йосиф Хених, има право да живее, докато умре, в свой коптор, да прекара в относително спокойствие остатъка от дните си в мръсното, влажно и грохнало мазе на улица „Волов“.

      Баща ми се изправи. Прекара длан през челото си и вдигна безпомощно рамене.

      — Няма — каза той. — Просто няма.

      Отиде до бюфета, подритна го, облегна се на него и се замисли. Мисли дълго.

      — Сетих се! — той се плесна по челото. — Разбира се! Паспорта! Дай си паспорта! Там има адресна регистрация.

      — Няма пашапорт — отговаря Георг Хених сломен.

      — Как няма! Загубил ли си го?

      — Съсед хвърлил в боклук. Поискал пашапорт да види има право да живее тук и хвърлил в боклук.

      — Как ще го хвърли? Чуваш ли се какво приказваш?

      — Чува… съсед казало, пашапорт много старо, минал двайсет години.

      — Откога не си си изваждал паспорт?

      — Не помни. Ми не требвал пашапорт. Седи дом, никъде не излиза. За какво пашапорт?

      — А пенсията? Как ти я дават?

      — Има тапия… — той бръкна в чекмеджето на тезгяха, извади смачкана бележка и я подаде на баща ми.

      „Настоящето се издава в уверение на това — зачете той, — че приносителят му е идентичен с лицето Георг Йосиф Хених, дърводелец, роден в Чехия, живущ в град София. Да му послужи пред Народните власти. Подпис: Петър Кремъклийски, временно изпълняващ длъжността комисар на района около ИСУЛ. Да живее Отечественият фронт! София, октомври 1944 г.“

      — И срещу това ти дават пенсията? — Баща ми гледаше смачканата хартийка с невярващ поглед.

      — Дава. Началник познава ме откак тук живее.

      — Ама как така без паспорт бе, дядо Георги? Бива ли такова нещо?

      — Защо, молим, Марин? За какво мене пашапорт? Никъде не ходи. Купи малко хлеб, събере фас, това всичко. Седи дом, чака умре… — и старецът се разплака.

      — Чакай — омекна баща ми, — ще направим нещо. Успокой се де! Ще извадим паспорт. Никакви ли документи нямаш?

      — Има тапия — старецът размазваше с ръкав сълзите по лицето си.

      — Кой те познава освен мен? Кой знае, че ти си ти?

      — Никой… ти, златно дете, госпожа жена. Никой Георг Хених не знае, помилуй боже брат Антон, баща Йосиф, жена Боженка… дядо Георги започна да вика Сенките.

      — Не може да не знае! Чакай… А учениците ти?

      — Майстор Франта идвал, иска продаде инструмент. Бил сърдито, отишел си.

      — Кога?

      — Не помни.

      — А другия?

      — Ванда? Добро майстор. Златна ръка, железо сърце.

      — Къде работи?

      — Не помни.

      — Ще ги намерим — заяви баща ми и стана от миндера. — Успокой се само! Трима души трябва да удостоверят, че те познават, и ще ти извадим паспорт. Хайде де!

      Баща ми заби дебел пирон на вратата и го изви като райбер.

      — Никого да не пускаш, докато ме няма! Чу ли, дядо Георги?

      — Не пусне. Легне в креват, моли се да умре. Иде при родни, брат, при баща, при жена…

      — Няма да умираш — спря се на вратата баща ми, — не може без паспорт — мрачно добави той и ние излязохме.

>> 

      * * *

      За три дни той намери Христо Франтов и Иван Конов. Златните ученици на Георг Хених. Когато отидохме в ателието на първия (от улица „Леге“ той се бе преместил на „Веслец“), заварихме там куп клиенти, които поръчваха инструменти и лъкове. Майстор Франта се бе сдобил с нови лъскави свидетелства, които висяха навсякъде по стените на просторното помещение. Между тях изкусно бяха подредени форми, калъпи, различни по големина лъкове и цигулки, почти като в мазето на Георг Хених, но не съвсем. Всичко блестеше, труфеше се, говореше за успех, крещеше, хвалеше се.

      Трябваше да чакаме цял час, докато ни приеме майсторът в своя кабинет.

      Майстор Франтишек бе същият енергичен чернокос мъж, като облак, със златния си зъб отпред и като допълнение към него на носа му се мъдреха очила в позлатени рамки и му придаваха разсеян вид. Косите му падаха по раменете като косите на дядо Георги и аз не бих се учудил, ако той отвореше уста и ни заговореше на развален български.

      — По каква работа? — делово попита той, — лък за малкия? Цигулка? В следващата половин година няма да стане, предупреждавам веднага. Затрупан съм от поръчки. Мога да ви упътя към майстор…

      — Идваме заради Георг Хених — каза баща ми.

      — А? — глупаво каза Франтов и свали очилата си.

      — Е? Какво? Да не е умрял?

      — Жив е — каза баща ми. — Още е жив. И понеже е жив, трябва да му помогнете.

      — В какъв смисъл? Материално?

      — Трябва да го идентифицирате пред властите. В смисъл — трябва да кажете, че го познавате, за да му издадат паспорт. Иначе ще го изгонят от дома му.

      — Да се разберем, драги — учтиво каза майстор Франта. — Искате ли да не разговаряме помежду си така — „трябва“, „трябва“! Преди всичко аз нищо не _трябва_. Прав ли съм?

      — Но вие сте негов ученик!

      — … и той изгони своя ученик от дома си. Като отидох преди три години да му предложа да продаде инструментите си, той ме наруга и ме изгони. А съм го почитал като баща! Можете ли да си представите? При това му предложих съвсем прилична сума. Повече от прилична. Но старият предпочита да живее като скот, да седи върху сандъка си и да се вмирисва. Това е положението. Нямам намерение да предприемам каквото и да е. Евентуално в случай на смърт съм готов да…

      Баща ми не го изслуша, дръпна ме за ръката и хлопна вратата след себе си.

      При майстор Ванда нямахме по-голям успех. Сцената се повтори с малки вариации. Разликата се състоеше в това, че той хихикаше непрекъснато и потупваше баща ми по рамото, което му бе извънредно неприятно.

      Майстор Ванда бе дребно човече, пъргаво като язовец и хитро като лисица. Неговото ателие също бе отрупано с грамоти и свидетелства; фирмата му явно бе във възход.

      — Кой ви изпрати при мен, казвате? Франтов? Не може да бъде! Как му са се откъснали клиенти от сърцето? Да му се неначудиш на Франтов! Само че предупреждавам: затрупан съм с поръчки. В следващата половин година…

      — Ние не сме клиенти.

      — А! Така ли? А какво сте? Бедуини в пустинята? Ха-ха!

      — Идваме във връзка с вашия учител Георг Хених — каза баща ми и повтори всичко, което беше казал час преди това на майстор Франтишек.

      Майстор Ванда слушаше с участие и се вълнуваше видимо. По едно време — ха да заплаче, но не заплака, овладя се, въздъхна тежко и каза, че с нищо не може да помогне.

      — Минутка време нямам! Секунда! Разбирате ли? Ако изгубя цял ден в тичане по милиции и адвокати, ще настъпи катастрофа! Всичките ми срокове отиват по дяволите. Между нас казано — успя ли Франтов да измъкне инструментите на стария?

      И оттук си тръгнахме по същия начин.

      Изглежда, в целия свят бяхме останали само ние — баща ми, майка ми и аз, които бяха готови да потвърдят под клетва, че нещастникът от улица „Волов“ — тази стара купчина кожа и кокали, без име, възраст, данни и местожителство, е идентичен с майстора на цигулки, основателя на българската лютиерска школа Георг Йосиф Хених.

      Двамата му ученици се отрекоха от него. Нямаше сила, която бе в състояние да ги накара да го познаят.

      И все пак сила имаше. Баща ми се разтича по адвокати, кантори и градски съветници — действително Георг Хених не фигурираше в никакви списъци, ни жив бе той, ни мъртъв, — но накрая успя да принуди двамата да свидетелстват. Изпратиха им призовки, извикаха ги на съответните места и след дълги разправии и книжна война на дядо Георги му бе изваден нов паспорт.

      В паспорта бе нанесен адресът му и сега-засега това бе единственото доказателство, че живее на улица „Волов“.

      Съдебно решение отказаха да му извадят.

      Когато се наложи да направим снимка за паспорта, едва успяхме да го измъкнем от мазето. Той трепереше, вайкаше се, мънкаше, объркваше езиците, говореше ту чешки, ту български, ту немски — не знам как успяхме да го замъкнем в салона на Папакочев.

      Той седна плахо на столчето, впери жален поглед в апарата, без да смее да помръдне, сякаш от обектива щеше да изскочи Барон и да го изяде. Полагаше усилия да не трепери, но не можеше да се овладее.

      Цяло мъчение.

      После се прибра в къщи, легна на кревата с лице към стената и лежа така два дни и две нощи, без да хапне залък хляб и без да пийне глътка вода.

>> 

      * * *

      Рижия и жена му се спотайваха. Не излизаха от стаята и държаха Барон вътре, макар и да се скъсваше от лай. Това не бе добро предзнаменование, но след като отмина една седмица, баща ми реши, че са се примирили и са се отказали от претенциите си за мазето на дядо Георги.

      Оптимизмът му бе безпочвен, то той бе твърде зает с довършването на бюфета, за да прави анализа на тактиката им. Освен това новият сезон на театъра бе започнал: баща ми ставаше в пет сутринта, до девет и половина работеше при дядо Георги, оттам тичаше на репетиция, обядваше набързо в къщи и хукваше отново към мазето. В седем вечерта се измъкваше надве-натри и бързаше за представление. Късно вечерта се връщаше грохнал, не вечеряше, събличаше се бързо и се хвърляше в кревата. Заспиваше като камък.

      Ходех сутрин на училище, където прекарвах пет мъчителни часа. Непробиваема стена ме отделяше от съучениците ми. Бях потънал с главата надолу в света на Георг Хених, населен със сенки, царе, богове, говорещи дървета, полумрак и тайнствени гласове в полумрака. Този свят ми бе много по-близък от конкретния, потискащия, неумолимия свят на показалките, зелените чинове и черната дъска, двойките и забележките, недоумението на учителите и присмеха на съучениците ми.

      От училище бързах в къщи, хвърлях чантата в ъгъла, грабвах сините канчета и тичах при Георг Хених.

      Напоследък той се бе посъживил. Вадеше един по един инструментите от сандъка, лъскаше ги, разглеждаше ги замислен и си мърмореше на чешки. Молеше му да му подам дъските — дървото от Шпиндлеров млин и дървото от Митенвалд. Аз внимателно ги развивах от вълнения плат, носех му ги, стъпвайки на пръсти, както се носи нещо скъпоценно и крехко, и сядах до него.

      — Вижда тук — казваше той, — гледа шарки? — Дървото преливаше от тънки и гъсти, вълнообразни линии, които се разширяваха долу и се стесняваха горе.

      — Виждам. Какво е това?

      — Дърво зряло, много богат! Дърво-цар. Пипне тук.

      Той ме караше да затворя очи, да докосна дървото и да прекарам бавно върховете на пръстите си по повърхността му. То сякаш настръхваше от допира.

      — Усеща?

      — Усещам!

      — Какво усеща?

      — Много е гладко… като кожа.

      — Топлина усеща?

      От дървото струеше лека топлина, която навлизаше в мен, изпълваше ме отвътре, спираше под лъжичката и нежно се уголемяваше, разтапяйки ме цял.

      — Откъде идва?

      — Събирало слънце в Бохемия, двеста години, триста, дишало топъл вятър…

      — Въздух.

      — Не въздух, вятър! После баща намерил, говорил с дърво, питал иска при него дойде. То съгласило се, дошло с баща в дом наш.

      — После?

      — Баща направил дом за дърво, сухо и топло къде било. Да няма у дърво вода.

      — Как ще живее без вода?

      — Живее! Дърво по-живо от стар Хених. Кога няма вода, пее по-силно, по — как каже… — старецът започваше да се друса на миндера, за да ме подсети как пее дървото.

      — По-меко?

      — Да, меко, хубав глас! Чува? — той почукваше леко с кокалчето на пръста си дървото. То издаваше нежен звън.

      — Чувам!

      — Чува… добър ухо. Аз казал — ти цар. Не вярва, смее се!

      — Не ти се смея — шепнех, — чукни пак!

      — Сам почука.

      Така седяхме часове наред, заслушани в гласа на дървото, чукахме повърхността му и се забавлявахме чудесно.

      Друг път той седеше замислен с дървото в ръка, гледаше го дълго, мърдаше устни, хвърляше ми погледи и най-накрая се престрашаваше.

      — Виктор, учи тебе прави цигулка?

      — Много ли е трудно?

      — Много трудно. Цял живот стари Хених цигулка прави и не направил най-хубава. Още мисли как, мисли, мисли… иска направи цигулка за господ.

      — Осминката беше много хубава! Татко казва, че ти си най-добрият майстор.

      — Хубав осминка — замисляше се той, — цигулка за… цар.

      — Колко години трябва да уча?

      — Много — той помръкваше, — жалко, няма време теб научи. Много жално ми. Стар Хених скоро тръгва си.

      Натъжавахме се и двамата. Прибирах дървото от ръцете му, увивах го в старите парцали и го слагах на дъното на сандъка. Прибирах и инструментите.

      После пристигаха Сенките. Настаняваха се удобно в мазето — вече бяхме стари познати и аз ги поздравявах на чешки — и започваха дълъг, тих разговор с Георг Хених. Аз седях напрегнат и го гледах в устата — да не би да изрази тя съгласие, да не стане и тръгне, накуцвайки с тояжката си подир Сенките. Устата му се отваряше и затваряше на неравни интервали, сякаш той недоизговаряше думите; понякога отмяташе глава назад като жадна птица, която пие вода и се задавя.

      Както обикновено Боженка плачеше и му се молеше да не я оставя толкова сама. Баща му строго кимаше, а брат му Антон потупваше по врата коня си, който ту ставаше малък като джудже, ту се разрастваше до тавана и разтърсваше буйна грива, нетърпелив да препусне.

      Сенките бяха добри с мен и снизходителни. Напредъкът ми в чешкия ги радваше. Но напоследък ставаха все по-настоятелни, сочеха готовия бюфет и казваха: „Хайде, бюфет готово, за какво още тук седи?“ — и трябваше дълго да ги убеждаваме да го оставят още малко, докато овладея добре чешкия.

      После те си тръгваха. След тях си тръгвах и аз. В къщи висях над учебниците, давайки си вид, че съм потънал дълбоко в науката, докато всъщност измислях какви ли не хитрини и доводи, за да ги убедя да го оставят още малко при мен. Или ако съвсем не става — да ме вземат със себе си.

>> 

      * * *

      И ето че големият ден най-после настъпи: една сутрин се упътихме към мазето на Георг Хених с няколко кутии боя в чантата, лак, четки, байц и два легена. Докато баща ми разтваряше боите и ги смесваше, за да получи абсолютно бял цвят, аз седях плътно до него и му помагах — бърках с пръчка в легена и внимавах да не се сгъсти течността.

      Майка ми нищо не подозираше. За бюфета отдавна вече не се говореше у дома. Тя почти не излизаше навън. Пращаше ме да пазарувам, за да не се среща с комшийките. В момента тя натискаше навъсена педала на сингера и дълбоко в душата й отекваха подигравателните смехове на фамилия Медарови.

      Най-после всичко бе готово. Баща ми потопи голямата четка в боята, изтръска я внимателно и започна да нанася равномерни бели черти по бюфета. За един ден го боядиса. Аптечката, двете чекмеджета под нея, двете врати на долапа, чекмеджетата над вратите и гардеробът отдясно бяха боядисани в абсолютно бяло. Барчето — в абсолютно синьо, а тънката рамка на витрината и нейните улейчета — в меко кафяво. Два дни бюфетът съхна, пропуквайки важно, след което върху цялата му огромна повърхност баща ми положи с тънка четка лак, който засъхна почти веднага.

      И тогава бюфетът блесна пред възхитените ни очи в цялото свое великолепие и величие. Баща ми го изпиваше с поглед. Дори по лицето на Георг Хених играеше тънка усмивка. Седяхме и тримата на миндера и се наслаждавахме. Стаята светеше така, сякаш бяхме запалили вътре сто свещи.

      После баща ми стана, отметна черна къдрица назад, постави ръцете на гърба си и се заразхожда из мазето — две крачки до бюфета: стоп. Поглед. Две крачки назад. Размисъл.

      Когато реши, че е нажежил достатъчно атмосферата, той спря, пое си дълбоко дъх, напълни бели дробове и диафрагма и произнесе следната кратка реч.

      — Отдавна чакам този миг — започна бавно той, — вероятно от година, но може би и от повече. Както и да е. Чувствал съм се нещастен. Ти още не знаеш какво е това. Бил съм слаб. Дано никога не бъдеш. Мечтал съм само за миг като този, в който вярата в собствените ми сили ще се върне. — Той спря, погледна ме строго и вдигна показалец: — Ти не си вече толкова малък и добре знаеш кой е баща ти. Той произхожда от бедно семейство, което не е могло да му помогне с нищо в тежкия му път. Когато дойдох в София с един тромпет в ръка и един гол талант, аз считах, че това е достатъчно за честния човек да изживее спокойно живота, който му е отреден. Но не е! — извика внезапно той и отново вдигна показалец. — Разбираш ли? Не е!

      Направи дълга пауза, прекара език през устните си, хвърли доволен поглед към бюфета и продължи:

      — Както добре ти е известно, майка ти произхожда от заможно семейство. В техните очи аз съм копеле. Ти не знаеш какво е това. Както и да е. В техните очи аз съм нещо по-долно и от копеле — аз съм бедняк! Некадърник! Нещастник, който не е в състояние да се грижи за семейството, което е създал! Ха! Аз ли не съм в състояние? — той стисна юмруци и побеля. — Слушай! Разбери ме добре! Разбираш ли?

      — Разбирам — отвърнах стреснат.

      — Винаги ще има бедни и богати! И винаги бедният ще е жертвата на богатия; той ще му тъпче самочувствието, ще го мачка, докато го довърши. Но не и мен! Аз успях да докажа на господата — той направи онзи полукръг с ръка, който правеше винаги, когато ставаше дума за фамилия Медарови, — че нямам никаква нужда от тях. Копелето има две ръце, на които може да се осланя! Само на тях и на никой друг! — Той доближи лице до моето и ме изгори с погледа си. — Ти си мой син! Ти имаш талант. От теб може да излезе нещо. Но запомни добре: те не се интересуват какво носиш в себе си! Талантът не струва пукната пара за тях! Те искат да видят…

      — Какво?

      — Бюфет! — кресна той и посочи творбата си. — Ето какво! Горд съм — продължи по-спокойно, — че създадох вещ, която ще ползва мен и теб, а може би и твоите деца. Това е едно доказателство, че стига да ни предизвикат — и ние с лекота може да се вдигнем на тяхното ниво. И по-високо дори. Ходили сме двамата от магазин на магазин, видели сме какви ли не бюфети. Погледни този и ми кажи: виждал ли си нещо подобно?

      — Не!

      — Няма и да видиш — доволно каза баща ми, вдигна длани пред очите си, обърна ги бавно и каза с любов: — С тези две ръце. Ей с тези две ръце.

      — Марин, ти глупак — спокойно се обади Георг Хених. — Ти беден. Ай, ай. Много беден.

      — Лъжеш се, дядо Георги. Вече не съм глупак. Нито беден. Дадох доказателството, което се искаше от мен. Какво искате още? — извика той към прозорчето, сякаш там се беше струпала цялата фамилия Медарови, готова за полемика. — Апартамент! — Моля! Кола? — Моля! Аероплан? Вила с басейн? Водоскоци и висящи градини? — Моля, моля, моля! Само искайте! Може да се окаже, че копелето е в състояние да изпълни всичките ви желания. Тогава? Къде отивате вие? По дяволите!

      — Ти богат, кога с тромпет. Кога без него — съвсем беден.

      — А ти — докъде стигна с твоите цигулки? До това мазе. До тази мизерия. Да те изгонят на улицата! Собствените ти ученици да не искат да те познаят! Знаеш ли кое се цени на този свят, дядо Георги? Ето това! Погледни го! Хубаво го виж, това си пропуснал някога, майстор Хених.

      — Ех, Марин! Злато у ръка, кал у глава. Глупости на дете не говори. Не слуша баща. Баща ядосан. Кога мине яд — тогава слуша.

      — Бягай в къщи — каза баща ми, — ето пари, дай ги на майка си да приготви масата. Бюфетът идва. Ще имаме гости!

      Стигнах на един дъх до нас, прелетях стълбите, съборих прането в коридора, отворих вратата и издекламирах в скоропоговорка:

      — Приготвяй масата! Слагай трапезата! Бюфетът идва! Ще имаме гости!

      Майка ми се вдигна зад машината и ахна. Пребледня и отново седна на мястото си:

      — Ама сега ли? Веднага ли? Как така?

      — Нямам време! — изкрещях аз, хвърлих парите на масата и се втурнах обратно.

      Червена каруца бе спряла пред мазето на Георг Хених. Конят климаше, а каруцарят лениво го потупваше с дръжката на камшика по задника. Григор Аврамов — тимпанист от Музикалния театър, Роберт Димов — втори тромпет, Робертович — контрабасист, и баща ми се суетяха с дълги хамалски въжета около бюфета, който се издигаше над главите им като снежна скала.

      — Поко а поко! По-внимателно! — викаше Робертович.

      — Хайде малко по-престо, давай виваче, какво се туткаш — припираше Григор Аврамов.

      — Анданте! Аз да не съм кулокран? Малко по-комодо*, ще ми се скъсат ръцете!

      [* Удобно — Бел.ред.]

      Бащи ми доволно сумтеше.

      Стъпка по стъпка те успяха да пренесат бюфета до каруцата. Разтвориха задната стена на платформата и сложиха на нея напречна греда. Рижия и жена му бяха излезли на улицата. Гледаха и мрачно мълчаха. Минувачите спираха, оставаха със зяпнала уста и стояха да гледат как ще се натовари чудото на каруцата. Каруцарят хвърляше горди погледи наоколо. Баща ми се правеше, че не вижда какво става около него.

      Най-накрая успяха да настанят бюфета в средата на каруцата. Каруцарят извика гръмогласно „дий“, замахна, направи във въздуха елегантна змия с камшика и я стовари върху гърба на коня. Той изхриптя, тръсна глава, мускулите му издуха кафявата кожа и каруцата бавно потегли напред.

      Григор Аврамов, Робертович, Роберт Димов и баща ми стояха от четирите страни на бюфета като гвардейци до саркофаг. Каруцата трополеше по паветата. Седях с изпънат гръбнак на капрата. Неописуеми мигове.

      От двете страни на улица „Искър“ комшиите бяха направили шпалир. Майка ми бе успяла да разгласи новината. Там бяха Стамат и Вража, синът им Георги и дъщеря Тони, Пепи и Манолчо със син Владко и дъщеря Ванче. Йорде и Фроса, Митко, Лили и Любка (о, как ми завиждаха те!), Цанка, Роленска и Роленски, Бойка и дъщеря Буба, Мирчо домоуправителят (първият инфаркт на махалата), жена Малинка; дъщеря Станка и син Станко. Там бяха Вангел, който се почесваше зад ушите и недоумяваше, Йордан — напудрен с брашно, автомонтьорът Павел, часовникарят чичо Бръм със зелена лупа на дясното око, Сакатела, който продаваше семки и чиято будка веднъж подпалих — всички, всички се бяха събрали от двете страни на улицата, зяпаха с широко отворени усти, а жълтото слънце грееше право в устите им, пускаше лъчи чак в червата на неверниците, които се съмняваха в моя баща. Синьото небе се плискаше и разливаше над главите, дърветата стояха мирно, с прибрани по шевовете ръце, рошавите им зелени коси се ветрееха. Никакъв звук не се чуваше освен чаткането на копитата и едно дълбоко, подземно:

      — А-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-а-ах!!! — което идваше от самото сърце на земята.

      Айсбергът бюфет пореше пространството с белите си гърди, жълтите дръжки на вратите му събираха във фокус слънчевите лъчи и разпръскваха горящи искри като конфети. Четиримата стояха като статуи от морска пяна.

      Пред старата еврейска къща на улица „Искър“ — бивше италианско посолство, после публичен дом, после гробница за бедни семейства и змиярник, където бяхме наблъскани като мишки в капан, стоеше майка ми — чернокоса, черноока и скулеста, с бяло от вълнение лице, басмена рокля и бяла якичка. От смущение тя мачкаше с пръсти якичката си.

      Каруцата спря.

      Каруцарят извика „Ооооп!“ с оперен глас, конят замръзна с вдигнато във въздуха копито и извита надясно глава.

      Баща ми направи лек, елегантен отскок и стъпи на земята. Приближи до майка ми с пружинираща походка, сякаш петите му бяха напомпани, застана пред нея и кимна късо и отсечено.

      Тя направи свенлив момичешки реверанс.

      Той я прегърна през кръста, те сплетоха пръсти и изпънаха ръце.

      Ушите на махленците щръкнаха нагоре, те не смееха да поемат дъх. Настъпи величествена пауза.

      И изведнъж от бюфета като от прекрасен Зиблерман-орган гръмнаха тържествени звуци и озвучиха квартала. Можеше да се види как въздухът вибрира около него; бюфетът свиреше с всичките си чекмеджета, врати, вратички, долап и гардероб такива мощни звуци, че листата на дърветата капеха в отворените усти на комшиите и минувачите. Това бе прекрасна музика, коктейл от безподобни ноти, прочувствено ектение и апотеоз, кантата, оратория, химн на битието, симфония на небесата, полифоничен рев на петте океана — а баща ми и майка ми танцуваха, упоени и влюбени, танцуваха, танцуваха, танцуваха.

      От аптечката изтичаха тънки гласове като балсам. От гардероба с тъмен, вълнен глас бучеше басовата партия. От левия долап като нанизани един за друг кренвирши се изнизваха мотиви и теми за флейта. От десния се чуваше тържествен звън на тенджери и тигани като чинели в половецки танци от Бородин — бум-та-та, бум-та-та, от барчето се сипеха кристални акорди на арфа, със сладостта на ликьор, от чекмеджетата се чуваше енергично тракане на лъжици и вилици като кастанети в испанско капричио; бюфетът изригваше оргия от музика, той бучеше, ревеше, тътнеше, преливаше! Махалата слушаше потресена, а родителите ми валсираха.

      После всички се напиха. Роберт Димов и Григор Аврамов държеха под мишница Манолчо, който налиташе както Грубиянина в приказката „Най-невероятното“ от Ханс Кристиян Андерсен да разсече с брадвата си нашия бюфет, това невероятно произведение, което излезе изпод ръцете на гордия ми, уязвен баща.

>> 

      * * *

      Неведнъж бяхме канили Георг Хених в къщи, но той все отказваше, под предлог, че му е трудно да върви. Действително — ходенето бе истинско мъчение за него. Той едва се тътреше по паважа, почуквайки с тояжката си като слепец. Главата му докосваше коленете и трепереше тъй силно, че гледайки го отстрани, изпитвах ужас да не би да падне от раменете му и да се търколи пред него.

      Но не това бе истинската причина. Знаех, че той се срамува от треперещите си ръце. Георг Хених бе извънредно свит и не искаше да притеснява никого с вида си.

      Този път нямаше накъде: два дни след пристигането на бюфета, майка ми сама отиде в мазето, а на нея той не можеше да откаже поканата за обед. Не му оставаше друго, освен да се съгласи. Предложих му да го взема, но той отказа.

      — Намери къща. Отдавна не разхождал се. Чака мене у вас.

      Добре.

      От единадесет часа чаках, вече беше дванадесет и четвърт, а той все не идваше. Масата бе застлана с бяла покривка, празните чинии светеха на нея, до всяка бе поставена снежнобяла салфетка.

      В чест на Георг Хених майка ми бе приготвила лек бульон и някакво ястие със сложен сос и чешки кнедли.

      На масата горяха свещи. Майка ми прибърсваше бюфета всяка втора минута с чиста кърпа. Баща ми пушеше цигара и уж четеше вестник, но от половин час насам погледът му бе забит на едно и също място и при всеки лек шум в коридора се надигаше от стола.

      Георг Хених щеше да ни гостува за първи път. Всеки от нас имаше основания да се вълнува. Баща ми — защото сърцето му се късаше от жал по стареца и дейната му натура се бунтуваше при вида на едно човешко същество, което, примирено с обстоятелствата, умира всеки ден по малко. На него много му се искаше да откъсне дядо Георги от жалкото ежедневие, да го разнообрази, да му достави някаква радост. Но как? — Той вадеше джобния си часовник всяка втора минута, обръщаше глава към вратата, повдигаше се от стола и сигурно му се искаше, както и на мен, да хукне към улица „Волов“, за да види какво става.

      Във фамилното чувство на майка ми зееше огромна дупка. Бяха я пробили най-близките й роднини. Вече десета година родителите й се държаха така, сякаш дъщеря им е жива погребана. Живееха само на стотина километра от София, а бяха толкова далече, колкото ако се намираха на Северния полюс. Беше си внушила, че дядо Георги много прилича на нейния дядо Стефан; убеден съм, че тази прилика съществуваше само в нейната фантазия. Сърцето й, лишено от родителска ласка, само си търсеше обект, за да излее върху него цялата обич, натрупана през дългите години.

      Колкото до мен — моите основания да се вълнувам бяха ясни: Георг Хених бе моят свят.

      Самият той едва ли подозираше колко дълбоко е навлязъл в живота на трима души.

      Да дойде да живее при нас: всеки чакаше другия да произнесе пръв тази фраза. И всеки си даваше сметка колко невъзможно е това.

      Най-накрая не издържах и казах, че отивам да го посрещна. Баща ми кимна и пак заби поглед във вестника.

      Слизайки по стълбите, аз го видях през прозореца на външната врата. Той правеше усилия да натисне с тояжката си копчето на звънеца. Краят й бодеше мъчително около него.

      — Откога стоиш тук?

      — Але не отдавна, скоро дошел. Петнайс минут!

      — Казах ли ти да дойда да те взема? Защо не слушаш? — карах му се аз, докато го поддържах да изкачи стълбите. За случая той беше направил опит да се облече елегантно: черно, безнадеждно сако се смъкваше до коленете му, ръкавите покриваха върховете на пръстите, на яката на ризата бе завързал на фльонга черна панделка.

      В коридора той ме дръпна за лакътя и ми направи знак да наведа ухо към устата му.

      — Виктор, каже тебе. Стари Хених решил: прави цигулка.

      — Кога? — прошепнах възбудено. — Наистина ли? За кого? Кой ти я поръча?

      — Не поръчал. Але прави цигулка: за господ. Може днес, може утре. Дойдеш гледа?

      — Ще дойда! Разбира се, че ще дойда! Ама как така? Наистина ли за господ?

      — Але казал. За господ!

      Майка ми го посрещна засмяна на прага. Баща ми надничаше зад гърба й също усмихнат до уши.

      — Здравей, дядо Георги! Хайде, че супата изстина! — и тя му подаде ръка.

      Георг Хених я пое и притисна старчески устни към нея; майка ми се притесни, изтегли ръката и я скри зад гърба си.

      — Поздравява вас, мила госпожа, важ мъж, мили мой колега, и златно дете. Щастие пожелава на цяло скъпо мене семейство, аз Георг Хених — тържествено каза той и пристъпи прага.

      Баща ми бе отстъпил централното място; той стоеше прав зад стола му и го държеше за облегалката. Старецът се намести на него с пъшкане. Ние двамата също седнахме. Майка ми отиде в кухнята.

      — Ще пиеш ли бира?

      — Пие, але не гледа ме, молим, глава трепери, ръце трепери, старо…

      — Нищо, дръж чашата с две ръце! — посъветвах го.

      Баща ми наля.

      Георг Хених действително хвана чашата с две ръце. Стисна я, доколкото му позволяваха силите. Струваше ми се, че днес трепери повече от обикновено. Може би също се вълнуваше?

      — Кога бил млади майстор, пил много бира — каза той. — Хубав бира в Чехско, черен, как… как байц. — Той отпи и остави чашата. — Шнапс не пил, шнапс не… не добро — той отпусна глава на гърдите си и замълча.

      — Толкоз годин вече. Стар. Не помни — каза внезапно с равен глас, сякаш говореше на себе си.

      — Какво не помниш? Как си пил бира?

      — Покривка… чинии… свещ свети за стари Хених, голям празник за мене, вие ме прощава. Отдавна не било. Марин, налей мене.

      Той му наля отново. Георг Хених забеляза как гледам бялата пяна, позасмя се и кимна:

      — Айде пие малки цар Виктор малка чаша с мене?

      Баща ми разпери ръце, сякаш искаше да каже — хайде, от мен да мине — дръпна витрината на своя бюфет и извади оттам малка чаша. Наля и аз се чукнах с двамата.

      — Майстор Марин — старецът остави празната чаша на масата, — пита тебе, колко време правил бюфет?

      — Колко? — баща ми се замисли. — Месец и половина? Два? Да: горе-долу два месеца. Защо?

      — Това много или малко?

      — Май че е много… Ако нямах толкова работа, можех да го свърша за месец. Защо?

      — Аз, стари майстор, седемдесет годин цигулки прави — той въртеше замислен чашата между дланите си. Ръцете му не трепереха толкова силно. — Але цигулка не може стари Хених за шест дни направи.

      — Разбира се, че не може. Защо? Кой иска да направиш цигулка за шест дни?

      — Може направи, але цигулка не струва. За дърво жалко.

      — Разбира се. Ще съсипеш материала.

      — Се не разбира, майстор Марин! — Старецът вдигна поглед към него. — Майстор господ наш свет правил в шест дни. Ти млад, кажи мен — бързо ли правил?

      — Щом ме питаш, ще ти кажа — започна баща ми, но вратата на кухнята се отвори и майка ми влезе със супника, от който се вдигаше пара. Тя го остави в средата на масата и сипа на всички. Георг Хених й правеше комплименти, баща ми се надуваше, аз просто бях гладен.

      — Ексцелентно било! — хвалеше я дядо Георги — Много хубав, как моя Боженка! — той попиваше устни със салфетката, майка ми се червеше от удоволствие. Когато сложи кнедлите в чинията му, той хлъцна от изумление и очите му станаха кръгли: — Кнедли! Чехски кнедли! О, мила госпожа, колко много вас благодарен, споменава в молитви, желае щастие и дълъг живот вас Георг Хених! — Всичко бе от хубаво по-хубаво, цялото семейство се бе събрало най-накрая — баща, майка, дете и дядо, бяхме щастливи всеки посвоему, нищо не можеше да помрачи нашето щастие.

      Баща ми наля отново чашата на стареца, а за себе си и за майка ми извади ракия.

      — Шнапс! — весело каза той. — Днес може! Днес е празник! — чукнаха се и пиха на екс. Мраморното му лице поруменя, на майка ми също се зачервиха бузите; те се смееха, шегуваха се, аз се измъкнах тихомълком и отидох в кухнята. Бръкнах под умивалника и извадих оттам другото шише ракия — преполовено; бяха го забравили там след оргията в чест на бюфета. Отпуших го и изпих една голяма глътка. Задавих се, разкашлях се, сълзи излязоха от очите ми, но в гърдите се разля приятна топлина и веднага почувствах главата си леко замаяна.

      — На еличку-ку-ку, на вршичкуууу, комар йеден… — слушах да пее баща ми от стаята. Допя ми се и на мен, но не знаех нито думите, нито мелодията. Майка ми звънко се смееше. Георг Хених го молеше да не пее тази песен, не била за пред жени. Баща ми пееше двойно по-силно.

      Върнах се и отново седнах до дядо Георги. „Колко е хубаво! — мислех си. — Така може да бъде всеки ден! Защо не дойде при нас?“

      Баща ми извади тромпета.

      — Да видиш, че не си прав за бюфета! — викаше той. — Кажи сега — какво искаш да ти изсвиря? — Георг Хених искаше народна музика. Той му свиреше българска, румънска, чешка, после изкара на един дъх шеметното парче „Полета на бръмбара“, после „Чардаш“ от Монти, комшиите сигурно се чудеха какво става у нас, но като никога пазеха приличие и не смущаваха семейния ни празник.

      — Вади цигулката! — заповяда баща ми. — Хайде да изкараме заедно нещо за дядо Георги!

      — Свири малък цар за мене? — питаше старецът щастлив.

      — Ще свиря, как няма да свиря! — извадих цигулката и я настроих, седнах на стола до дядо Георги и ние подкарахме на тромпет и цигулка „Одата на радостта“, онова място — „всички хора да стават братя“, дето го знае всяко дете, но какво от това — тази беше единствената мелодия, която можехме да свирим заедно; главата ми се въртеше, аз размахвах крака, свирейки и тактувайки, очите на майка ми блестяха, по челото на баща ми се виеха тъмни къдрици. „И малки цар! — говореше дядо Георги — мой златни…“ — И както размахвах крака, тактувайки, аз, без да искам, го ритнах — не, по-скоро едва докоснах с крака си неговия, малко над глезена.

      — Ауа! Ох! — извика старецът и побеля като покривката.

      Тънките му устни посиняха. Той стисна силно клепачи и отвори уста, сякаш търпеше нечовешка болка и иска да изкрещи, за да я облекчи.

      Баща ми отпусна тромпета и го погледна недоумяващ. Майка ми стана от стола.

      — Какво стана? Какво направи? — тревожно попита тя.

      — Нищо — отвърнах уплашен, — без да искам… — Доплака ми се изведнъж. Не разбирах как може толкова да го боли, та аз наистина едва го докоснах.

      — Дай да видя — баща ми стана. — Какво направи това дете? Ех!…

      — Молим, Марин — шепнеше Георг Хених, — не виновно дете, не бива, остави ме, мине сега.

      — Дай да видя къде те боли!

      — Не требва, не иска, молим!

      Той обаче клекна пред стареца, нави крачола на панталона му, притегли го за глезена и леко го подхвана отзад.

      Тънкият му крак бе ужасно подут и морав. Почти до черно. Прасецът бе увит с мръсни кърпи и стегнат с канап. Баща ми развърза канапа и махна кърпите. Те паднаха на пода. Там, където трябваше да е прасецът, зееше ужасна червена рана. Ръбовете й бяха гноясали. Старецът наистина трябва да е търпял през цялото време нечовешки болки.

      — Какво е това?

      — Куче на съсед. Ухапал ме. Съсед бил сърдит защо не отива от дом и куче пуснал. Казал тебе: не пуска дете сам, много лош животно! Лош господар, шнапс пил, жена пила и куче пуснали…

      Баща ми бавно се изправи и бавно седна на стола си. Устата му бе отворена, той гледаше някъде през Георг Хених. И двамата с майка ми бяха бели като порцелановите чинии. Не продумваха дума. Старецът седеше с навит крачол, виновно увесил глава на гърдите си. Присвиваше ме корем. Пред очите ми за миг се разигра цялата сцена: огромният Барон, който се хвърля към дядо Георги, разтваря яки червени челюсти, острите му зъби блясват и се впиват в прасеца на стареца, неговият писък, сгърченото от болка лице, смехът на пияните му съседи — косите ми настръхнаха и собствената ми кожа ме стягаше, сякаш пречеше на ужаса да излезе навън — гледах баща ми, чаках да предприеме нещо, молех се да предприеме нещо, заклевах го да стане прав и…

      … той стана, в очите му се разгаряше страшен огън, не приличаше на моя баща, а на приказен юнак, който се бори с лами и змейове, тръгна с широки крачки по коридора, аз тичах след него и ми беше трудно да го догоня; тръгна по „Искър“ в посока на „Волов“. Където минаваше — клоните на дърветата се кършеха, а листата капеха, той растеше с всяка измината крачка, стъпките му пробиваха ями в тротоара, аз падах в ямите, изкатервах се нагоре и продължавах да тичам след него — пестниците му бяха колкото кубетата на „Александър Невски“, ето — прекрачи една сграда, втора и се надвеси над къщата, в чието мазе живееха Георг Хених и рижият негодяй с жена си и страшното куче.

      — Излизай, мръсник! — изгърмя гласът му и прозорците на сградите се счупиха.

      — Кога плашиш, бабаит! — Рижия изскочи навън с псето. „Олеле!“ Баща ми тегли един ритник на кучето и го направи на пестил, после пресегна с два пръста, хвана Рижия за врата, вдигна го пред устата си, пое си въздух и духна; главата на Рижия отхвръкна като топка и се затъркаля по небето, спря, муцунката й се източи и стана кучешка муцуна. „Джаф! Джаф! Джаф!“ — джафкаше безпомощно главата на Рижия, а баща ми… стовари пестници на масата и завря главата си в тях. Майка ми плачеше.

      Георг Хених и аз мълчахме. Той — защото се срамуваше, аз — защото нямаше какво да кажа и защото бях много, много нещастен. Хората бяха насъскали куче срещу беззащитния старец, който не бе причинил никому зло.

      … Далече някъде в Чехия се стелеха зелени поля и ливади. Стар замък се издигаше сред зелените ливади. Около него имаше могили с побити кръстове върху тях. Хора бяха наредени в дълга редица пред могилите, лицата им бяха сериозни и тъжни, очите им гледаха в празното пространство надалече, надалече, надалече, към полусрутеното мазе с мокрите стени, по които течеше вода, към изтърбушения миндер, на който се свиваше от болка, разговаряше със сенки и молеше смъртта да се омилостиви и да го прибере старият чешки майстор, основателят на българската лютиерска школа Георг Иосиф Хених.

>> 

      * * *

      Майка ми заведе стареца в поликлиниката. Биха му инжекция и му направиха превръзка. Искаха да го пратят в болница, докато заздравее раната, но той не бе съгласен в никакъв случай.

      Цял следобед лежа на моето легло, а вечерта, за голямо мое удоволствие, остана да спи при нас въпреки всичките си протести.

      — Какво искаш ти — викаше баща ми, — да те изяде онзи звяр? Вразуми се, дядо Георги!

      — Не изяде днес, изяде утре! — опъваше се той.

      — Край! Точка! Баста! Оставаш тук. Утре аз ще се разправя с него.

      — Марин, молим…

      — Не!

      Той опъна едно перде и раздели стаята на две, както при Вража и Стамен. Старецът легна на моето легло. Аз — при родителите си. Сгуших се в единия ъгъл, те — в другия.

      Не заспахме до късно през нощта. В тъмнината се чуваше пресекливото дишане на дядо Георги. По едно време ми се стори, че се успокои и заспа. Тогава чух шепота на родителите си.

      — Да остане при нас? — шепнеше майка ми.

      — Нека опита, седмица, две — може да му хареса.

      — Много ще е трудно.

      — Не мога така… все едно виждам дядо си… няма да е толкова трудно. Където са трима, има място и за четвърти. Говори с него.

      — Няма да е лесно. Първо ще говоря с онзи звяр.

      — Внимавай.

      — Ще внимавам, спи.

      — Лека нощ.

      — Лека нощ.

      Нямаше смисъл. Знаех, че дядо Георги никога няма да остане при нас. Неговите сенки не знаеха къде живеем, щяха да дойдат в празното мазе и да се огорчат, щяха да се питат къде е, защо ги е изоставил. А при нас нямаше място за тях. Още повече че напоследък не идваха само вечер, а по всяко време на деня — сенките губеха търпение. Пък и бюфетът бе заел половината стая. Не, нямаше място у нас. Жалко.

      Рано сутринта баща ми ме взе за ръка и ние отидохме да събудим Григор Аврамов — якия тимпанист на Музикалния театър.

      — Какво става? — попита той, пропускайки ни да влезем, сънен и по пижама. — Пак ли ще мъкнем?

      Баща ми извади цигари, почерпи го, те запалиха, а аз трябваше да сляза долу да си поиграя.

      След четвърт час двамата се показаха от входа. Григор Аврамов бе увил около лявата си ръка дебело кече и върху него бе превързал с канап кожа. От десния джоб на сакото му стърчеше къса дървена палка. Лицето му бе зло.

      — Давай — каза той.

      На пресечката на „Волов“ спряхме. Баща ми клекна пред мен, взе лицето ми в ръце и ме загледа мълчаливо. После ме погали.

      — Виж какво, моето момче — каза той, — ако те е страх, можеш и да не го правиш. Ние с чичо ти Григор ще се справим някак. Става дума за това: ти ще отключиш сега, ще влезеш в коридора и викаш високо дядо си Георги. Разбираш ли?

      — Нали е у нас?

      — Нищо. Ще го извикаш високо. Страх ли те е от кучето?

      — Не ме е страх. (Много ме беше страх.)

      — Така. Няма защо да те е страх. Ако се опита да те ухапе, ние сме зад теб. Няма да те докосне. Ако оня се покаже и тръгне към теб, веднага бягаш назад и викаш: „Помощ, татко.“ Ясно ли е?

      — Ясно.

      — Хайде, върви! — той ме плесна по бузата.

      — Юнак! — Григор Аврамов дръпна за последен път и хвърли фаса. — Дай да те целуна!

      Той ме издра с брадата си, звучно ме млясна по бузата, а на мен вътрешностите ми се свиха от ракиения облак, който излизаше от устата му.

      Слезнах трите стъпала надолу. Сърцето ми се блъскаше в гърдите. Отворих и в носа веднага ме удари кучешката миризма. Направих две-три крачки напред и плахо извиках: „Дядо Георги“, звярът моментално се разлая. Вратата на Рижия рязко се отвори. Той изпълни рамката й, висок, разрошен, сънен. В едната си ръка държеше Барон за нашийника.

      — Абе вие и сутрин ли не оставяте човек да си доспи? — проломоти той и тръгна към мен.

      — Помощ, татко!!! — аз хукнах назад. На вратата се сблъсках с баща ми и Григор Аврамов. Паднах, изтърколих се и се свих на кълбо до прага.

      — Притвори вратата! — аз я затворих.

      — На детето налиташ, а?

      — Изпих ти кръвчицата! — те се нахвърлиха.

      Всичко стана мълниеносно. Рижия дори не гъкна. Само пусна нашийника на Барон. Той излетя във въздуха с разтворени челюсти. Григор Аврамов подложи бинтованата ръка. Зъбите на кучето изскърцаха по кожата. Докато се давеше и хъркаше, озверелият тимпанист дигна палката и стовари къс, отсечен удар по черепа му. То изскимтя и се просна на пода. Рижия се опита да извика, но баща ми го сграби за гърлото. Двамата се претърколиха. Тенекиеното корито, което седеше опряно в ъгъла, падна върху тях. Гръм, трясък, страхотно дрънчене, пъшкане, нечленоразделни звуци. През отворената врата видях как Русата, разрошена и въртейки очи, се хвърли да помага на мъжа си, спъна се в някаква маса и я направи на трески под тежестта си.

      Всичко се тресеше, по главата ми падаше мазилка. Както се въргаляха насам-натам, баща ми успя да яхне Рижия през гърдите и започна да му нанася тежки удари отляво и дясно. Главата му подскачаше, подът тътнеше. Григор Аврамов сграбчи Русата за лакътя, изви го и натика увитата в кожа ръка в устата й:

      — Млък! Млък, че… това троши и женски глави! — той вдигна палката. Тя примря.

      — Я се дръпни, бе! — баща ми стана и започна да изтупва панталоните. — Дръж тая да не вика! Я да видя тоя, дето налита на малки деца — повдигна Рижия с една ръка, опря го до стената и стовари юмрук в стомаха му. Онзи се преви надве. Григор Аврамов го ритна в челюстта и го просна на пода до кучето. После се наведе и зашепна на ухото му, извивайки го жестоко с два пръста:

      — Слушай добре какво ще ти кажа сега, искам хубаво да ме чуеш. Чуваш ли ме?

      — Чувам! — изхърка оня.

      — А така. Слушай: аз ям кучета. Като бях малък, изядох едно по-голямо от теб. Да махаш това псе, защото ако дойда утре и го намеря, ще го изям. После ще те изям теб. Никой не може да те отърве. Нито милиция, нито господ, нито дявол. Аз съм милицията тук. Аз съм ти господар. Кажи какво казах.

      Повтори! — той блъсна главата му в пода.

      — Ти си милиция! — от носа на Рижия течеше кръв.

      — И господар! Една дума на детето или на стареца — къс по къс ще те режа. Аз ще се занимавам с теб, не тоя — Григор Аврамов изви главата му към баща ми, който изгаряше Русата с поглед. — Тоя е мека Мария. Най-много да те набие. А аз ще те изям. Ясно? Ще те изям!

      Той се изправи, скри палката в джоба си и изтри длани в панталона. Рижия лазеше на четири крака и люлееше глава, сумтейки и пръскайки кръв наоколо.

      — Хайде! — каза Григор Аврамов, подритвайки проснатото куче, и излезе навън.

      Раната не бе заздравяла, но Георг Хених си тръгна. С много молби и придумване се опитахме да го накараме да остане при нас, но както и очаквах — той не се съгласи. Остана два-три дни, беше неспокоен, седеше на леглото ми и трепереше. Непрекъснато му се пиеше вода. Нямаше апетит и пушеше цигара след цигара. Опитахме се да го накараме да излезе с нас на разходка, но той се оправдаваше с болния си крак.

      — Иска иде в дом. Марин, заведи мене в дом.

      — Добре, а кучето?

      — Не страх ме от куче. Затвори врата с пирон.

      — Какво ще правиш у вас? За какво искаш да се върнеш в онази бърлога?

      — Има работа. Иска работи.

      — Каква работа! Трябва да почиваш.

      — Има работа. Ти свършил своя, сега Хених има работа.

      Изпратихме го до мазето. Отворихме вратата. Постояхме в коридора — нищо. Никакъв кучешки лай, нямаше следа от Барон.

      — Няма куче — озадачено забеляза Георг Хених.

      — Няма — мрачно се съгласи баща ми. — Внимавай все пак. А ти остани при дядо си Георги. Ако се опитат да го закачат, тичай веднага у дома.

      Рижия не се опита вече да го закачи. Това бе лош признак. Опиянени от победата, ние не се замисляхме какво означава това мълчание. Няколко пъти срещах Рижия в коридора. Той се правеше, че не ме вижда, стискайки злобно устни. Жена му също мълчеше.

      В следващите дни Георг Хених изпадна в странно състояние. Или седеше вцепенен на миндера, вперил поглед в срещуположната стена, или обикаляше мазето, тътрейки нозе, почуквайки с тояжка и мърморейки, без да ме забелязва.

      Накара ме да извадя всички инструменти и да ги подредя на тезгяха. Лъскаше ги с ръкав, вдигаше ги пред очите си, дъхаше върху блестящия метал и пак лъскаше. После пак обикаляше и мърмореше.

      — Георг Хених скоро иде си — каза внезапно един ден и ме накара да седна до него на миндера. — Цар Виктор сяда, слуша. Скоро иде при жена, брат и баща.

      — Няма да си ходиш — упорствувах, — нека почакат още малко!

      — Малко чака. Има още работа върши. После отиде. Але трябва мен разбира ме, цар Виктор!

      — Разбирам те! — доплака ми се.

      — Не прави лице. Слуша мене. Кога стари Хених отиде си, инструмент остави за цар Виктор.

      — Ама как? Всички?

      — Всичко. Цели сандък. Але, обещае, никога не продава и бюфет не прави с инструмент на Йосиф Хених!

      — Ама аз не мога да правя цигулки!

      — Не беда… може научи се? Може твой син прави цигулки. Или негов син. Стар инструмент това, никъде вече не намери! Знае добре и пази.

      — Ще ги пазя, ще видиш!

      — Види… всичко види — засмя се старецът. — Дойде Георг Хених вечер, говори с тебе.

      — Вземи ме по-добре с теб!

      — Ай! Глупости говори! Млад още, инфант. Кога остарее, стане цар, спомни си дедо Георги.

      — Тогава ще дойдеш ли да ме вземеш?

      — Може дойде… ако не забравил ти Хених.

      — Няма да те забравя. Ще вземем майка и татко, нали?

      — Кога много стари, как мен. Първо стане голем цар, учи много!

      — Ще живеем всички заедно в голяма къща, нали? — фантазирах аз.

      — Голем дом, много голем… Место за всички.

      — И бог ще храни?

      — Не знае… може храни, може забрави храни. Сами храним се.

      — Нали каза, че той никога не забравя?

      — Казал. Стар вече, глупав. Кога види бог, повече знае. Дойде каже ти. Пази инструмент, никому не дава?

      — Пази, обещавам. Никому няма дам!

      — Много теб благодарен стари Хених. Молим, помниш!

      Малко след това нещастията се изсипаха на главите ни. Една сутрин, тъкмо бях донесъл закуската му и се готвех да вървя да уча, на вратата се позвъни. Отидох да отворя. Двама мъже и една млада жена, по-млада от майка ми, се усмихваха приветливо на вратата:

      — Здравей, момченце. Ти кое си?

      — Виктор.

      — Чудесно. Викторе, знаеш ли къде живее дърводелецът Георг Хених?

      — Тук. Само че не е дърводелец, а майстор на цигулки. Вангел е дърводелец.

      — О! — възхити се жената. — Цигулки! Може ли да влезем?

      Отдръпнах се и ги оставих да минат. Те влязоха в коридора. Отворих вратата на дядо Георги. Той седеше на миндера и отново гледаше срещуположната стена.

      Тримата влязоха вътре. Жената запуши нос с кърпичка.

      — Действително… ужасно! — каза тя под кърпичката.

      — Нечовешко — съгласи се единият.

      — Дядо Георги, добър ден — каза вторият, — ние сме от хигиената.

      — Добри ден — старецът извърна белите си очи към тях.

      — Колко си годишен?

      — Деведесе. Стар.

      — И откога живееш в тази… стая?

      — Не помни. Винаги.

      — Дядо Георги има паспорт — обадих се аз.

      — Аха, паспорт. Това дете внуче ли ти е?

      — Не внук, то приятел.

      — Аз приятел — заявих гордо — и баща мой!

      — Защо говориш така, момченце? — с жален тон ме попита жената.

      — Аз приятел! — настоявах упорито.

      — Така, така. Роднини нямаш ли?

      — Няма. Отишло.

      — Хм. Ами, дядо Георги, знаеш ли, че тази стая трябва да се запечата? — каза мило жената. — Та тук и куче не може да живее?

      — Куче живее оттатък — казах аз. — Но вече няма. Тук дядо Георги само.

      — Аха — съжалително каза тя, — тази стая трябва да се ремонтира. Или — колега, как мислите? Подлежи ли стаята на ремонт?

      — Това не е от моята компетентност — бавно и важно отговори колегата. Трябва да се консултираме с Петров от „Ремонт и жилищно настаняване“. Но според мен — деленда! Сградата трябва да се разруши. Тук трябва да се вдигат нови сгради. Кварталът е неспасяем.

      — Е, дядо Георги — мило каза жената, — какво ще кажеш? Искаш ли да ти съдействаме да идеш в старчески дом, като си нямаш никого?

      — Не отива — изпъшка Георг Хених. — Има работа. После сам отиде си!

      — Добре, добре. Ние ще дойдем пак. Само че трябва да подадеш молба. Трябва да пишеш, че молиш да ти се намери място в старчески дом. Можеш ли да пишеш?

      — Остави ме на мира мене!

      Те си тръгнаха намусени.

      — Свиня! — крещеше баща ми. — Изрод, подлец! Той ще го довърши! Старчески дом! Как ли не! Алчност, лакомия! Иска да вземе дупката на стареца, боже господи!

      — Дядо Георги — настойчиво говореше баща ми на другия ден, — никой не може да те изкара оттук. Разбираш ли? Никой. Само запомни добре: не подписвай! Както и да ти говорят, каквото и да ти обещават — не подписвай! Запомни ли?

      — Не подписва — клатеше глава Георг Хених, — молим, Марин, направи отсрочка! Слуша тебе какво кажеш.

      — Спокойно! Ах, подлец… — той удряше юмрук в стената на Рижия.

      След няколко дни пристигна друга комисия. Представиха се: социални грижи. С тях имаше и лекар, който прегледа дядо Георги, въпреки че старецът не искаше и да чуе за преглед. Накрая се съблече, преслушаха го, изправиха се. Лекарят пухтеше и мърдаше вежди.

      — Даа. Не е добре. Хич не е добре. Кой се грижи за теб?

      — Колега Марин.

      — Какъв ти е? Роднина?

      — Приятел. Добри човек.

      — Колко лева пенсия получаваш?

      — Осемнайс…

      — Но чувате ли? — обърна се лекарят към останалите. — Та той мизерствува! Просто се налага да иде в старчески дом. Можете ли да оставите така човека?

      Те бяха съгласни, че не може. Кимаха и гледаха Георг Хених със съжалението, с което се гледа болно животно.

      Баща ми тичаше от сутрин до вечер. От отдел „Жилищни ремонти“ му казаха, че вече е взето решение сградата да бъде съборена и на нейно място да се построи блок. Но дядо Георги не можеше да бъде настанен във временно жилище, докато се построи блокът.

      — Разберете — натъртено говореше чиновникът, — той дори няма съдебно решение за обитаемата площ! Не можем да го настаним. Още повече че другото семейство е само в една стая. Поставете се на тяхно място. А старецът по всяка вероятност, докато блокът се построи…

      — Що за отношение? — посрещнаха го в „Социални грижи“. — Старият човек няма никаква осигуровка, никакви средства! Как можете да искате да живее с осемнадесет лева месечно. Представете си, че ви е баща!

      — Увеличете пенсията му!

      — На какво основание? Той няма и пет години трудов стаж.

      — Учениците му печелят международни конкурси!

      — Аха! А той какво печели?

      — Готов съм да поема грижата за него.

      — В такъв случай трябва да ви осинови.

      — Да ме осинови? Майка ми е жива!

      — Е, виждате ли…

      Затворен кръг. Скитахме от комисия на комисия, висяхме по гишета и кантори — отвсякъде вдигаха рамене: да иде в старчески дом. Защо да не иде в старчески дом? Там ще му е уютно на стария човек!

      Накрая от „Социални грижи“ се съгласиха да го оставят на мира, при положение че някой доброволно се съгласи да му изплаща по 60 лева месечна издръжка.

      — Откъде да взема тези пари? — тюхкаше се баща ми. — Какво да правя? Банка ли да разбия?

      — Иди при учениците му — плахо предлагаше майка ми. — Може да се съгласят. Ние ще даваме по двадесет и те…

      — При тези мръсници? Никога! Ех…

>> 

      * * *

      Той знаеше. Не даваше вид, че знае, но знаеше. Не пускаше вече никой при себе си. Само мен и баща ми. Престана да пуска дори и Сенките. Беше им казал, че ще развалят къщата и те престанаха да идват. Местеше крака из мазето, подреждаше инструментите и мърмореше. Или изпадаше в многочасово вцепенение.

      Един ден Георг извади дървото от Шпиндлеров млин и дървото от Митенвалд, разви ги от парцалите, постави ги на тезгяха и каза:

      — Казал тебе. Направи цигулка. Гледа и внимава. Може не научи се, але гледа. Цигулка за господ.

      — Дядо Георги прави цигулка — съобщих възбудено в къщи. — Можете ли да си представите? Цигулка за господ!

      — Представям си — мрачно каза баща ми. — Старият се е… отчаял съвсем. Нека прави. Нека се занимава с нещо.

      — Как така за господ? Господ ли ще свири на нея?

      — Сто пъти съм повтарял: господ няма! — кресна той. — Е, не разбираш… Иска да каже, че прави цигулка за някой, който свири като господ.

      За Васко Абаджиев ли? — наивно попита майка ми.

      — Глупости! Между другото — обърна се той към нея — ти си права. Няма изход. Трябва да отида при онези мошеници да ги моля.

>> 

      * * *

      Бе извадил отнякъде една книжна изрезка във формата на цигулка, но по-голяма. Изрезката трябва да е била много стара — краищата й бяха слепени един за друг и той внимателно ги разлепяше, за да не ги скъса. Сложи я върху дървото от Шпиндлеров млин и бавно прекара молив по контурите й. Вдигна го и дълго го разглежда под мътната светлина на прозорчето. Остави го на тезгяха, взе изрезката и бавно я скъса на четири. Подаде ми парчетата и каза да ги хвърля.

      — Защо?

      — Свършило. Не служи никому вече. Цял ден загуби да подреди инструментите си на тезгяха. Полагаше ги, отдръпваше се, разменяше местата им, все бе недоволен от нещо и си мърмореше. Накрая постигна онзи ред, който го задоволяваше: най-отгоре подреди пет-шест длета от различен вид и размер. Обясни ми, че едните са за издълбаване — другите — за вкопаване, трети — вдлъбнати и леко извити, за издълбаване на вътрешната страна на лицето на цигулката. Под тях подреди три ножа с тънки и остри върхове. Следваше цикла, остро и плоско трионче, пили. Повтаряше ми имената на инструментите и ме караше да ги уча наизуст: ренденца, копачи, щрайхмус, фуксшванц, швайциг, рашпили, стеги…

      Следващите два-три дни седеше на миндера от сутрин до вечер, галеше дървото и от време на време тежко въздишаше. Прекарваше длан през челото си, обръщаше дъската от другата страна и пак въздишаше:

      — Какво става?

      — Не слуша ме. Двама много стари. Не знае как обясни къде отива.

      — Кажи му, че отива при господ.

      — Не знае кой той. Але и аз не знае.

      — Как да не знаеш? Колко пъти си ми говорил! Нали ми казваше, че е по-голям от нас, че е татко на всички, че се грижи, дава храна…

      — Казал. Ти малък инфант. Не така с дърво говори. Не слуша, сцепи се.

      — Опитай! Вземи триона и режи.

      — Ай! Това не прави! Свикне с дърво, влезе в него, мисли как дърво. Всичко каже, стане приятел…

      — Че кажи!

      — Але — как?…

      Млъквахме и мислехме. Не можех да разбера. Малко ли цигулки е направил досега? С колко дърва е разговарял през живота си?

      — Говори както с другите? Какво си им казвал?

      — Каже къде иде, при какъв човек. Първо види човек, разговаря, мъчи се цигулка прави по калъп… Какъв човек, такова цигулка. Не разбира?

      — Разбирам — искаш да кажеш, че не си виждал бог и не знаеш какъв човек е?

      — Умен…

      — Защо не си питал Боженка? Или баща си? Или брат си? Те нали са го виждали?

      Старецът примляскваше, въсеше се, галеше дървото и не отговаряше.

      — Е?

      — Казали…

      — Тогава?

      — Мислим, не такъв. Видели, але не видели.

      — Не им ли вярваш?

      — Не, говори с тех за господ. Говори как било у нас, в Чехия.

      — Как беше?

      — Хора весело… Няма мъка. Няма куче. В голем дом живели… Идвал гост от Вийн, Германия, Москау. Уважава майстор. Прави голем маса, как мила госпожа, майка, пиело бира, вино… пушело ей такъв цигара — той разперваше ръце, — имало голем връх при наш дом. И вода, вода…

      — Река?

      — Река.

      — Защо не си останал там?

      — Приятели поканили. Казали майстори уважава у Булгарско, няма майстор. Прави школа, има ученици…

      — Защо не си си отишъл после?

      — Боженка болна била, пари немало. Брат умрел, баща, аз на гроб не отишел. Само седи тук, моли се…

      — Сърдят ли се?

      — Не сърди. Знае как било. Мълчи, не пита, молим.

      Караше ме да му налея вода. Излизах на двора и наливах вода в каната. Пиеше жадно, непрекъснато беше жаден. Пушеше фас след фас. Когато ги свършеше, посягаше под кревата, вадеше „Бузлуджа“ и палеше цигара след цигара. Дишаше тежко, на пресекулки. Гърдите му свистяха. Давеше се и когато му давах чаша вода, поливаше цялото си лице с нея.

      — Трябва бързо работи — оплакваше се, — време няма! А дърво не слуша.

      — Виж какво — казах един ден, — защо не ме оставиш аз да поговоря с него?

      — Ти говори с дърво?

      — Нека опитам. Може да стане, а?

      Той дълго мълча, разтрива очи и слепоочия, кашля, пуши.

      — Але добре. Говори с дърво. Каже как може. Може теб чуе?

      Легна на кревата и ми обърна гръб.

      Мълчахме дълго. Изглежда заспа. Дишаше равномерно. Главата ми бе съвсем празна и аз вече се проклинах, защо му предложих да говоря с дървото. Галех го разсеяно, както правеше той, търсех думи, но думите бягаха от мен. Вместо тях в главата ми се въртяха объркани изречения в неправилен словоред — неговия. Дървото грееше под пръстите ми. Сякаш лесно се издуваше.

      — Виж какво… — започнах неловко. То като че ли изтръпна.

      — Виж какво, дърво — затворих очи и оставих думите сами да идват. — Дядо Георги трябва тебе направи! Май че трябва, не питай защо. — Дървото стана твърдо. — Чакай! Ще ти кажа — бързо продължих, — те го викат отдавна. Той не отиваше при тях, защото… ние тук правехме бюфет. Сега обаче трябва да направим цигулка. Вземе те със себе си и занесе на дядо господ. Ние не знаем кой е той, дядо Георги вече не знае. Преди знаеше, но сега мисли, че… — дървото сякаш настръхна — … чакай, чакай… Господ е… на господ трябва цигулка. Дядо Георги никога няма да направи цигулка за някой лош човек. Виж Франтишек — да. Ванда — също, само че това е друго. Трябва да знаеш, че дядо Георги те уважава и няма даде на никой… На никой, само на господ. Господ е най-добър от всички… ще свири на тебе, докато стане виртуоз. Виртуоз е човек, който най-добре свири. Когато свири виртуоз, залата е пълна, има много цветя, всички ръкопляскат, някои дори плачат не защото са тъжни, а защото им харесва. Там, където е господ, има зали по-големи оттук. Има ангели. Дядо Георги знае. Когато господ свири на теб, всички ангели ще слушат и ще пляскат с крила. Там ще бъде жената на дядо Георги Боженка, брат му Антон, баща му Йосиф, сигурно и жената на господ ще е там, тя е божията майка — така се казва. И техният син Исус — и той ще бъде там. Всички чакат само тебе! Дърво, разбираш ли? — То грееше под пръстите ми. — Толкова много хора наоколо и все добри! Няма куче, няма комисии, на първи ред седи дядо Георги и слуша как звучиш! Винаги когато господ свири, той ще е там. Яд ме е, че аз ще дойда по-късно. Дядо Георги казва, че първо трябва да стана цар. После, когато остарея, той ще дойде да ме вземе и тогава ще те чуя. Сигурен съм — продължавах разпалено, — че ще ти е приятно господ да свири на тебе. Да бях на твое място, щях да се радвам. Всичко бих дал да съм на твое място! Помисли само: господ те взима в ръка, слага възглавничката под брадата си, постила кърпичка върху тебе и започва да свири… Сигурно косите му са дълги и черни като на големите цигулари… аз съм виждал снимка на Паганини, той има такава коса. Да — първо гами и арпеджи. За разсвирване. После концерта на Конюс. Аз също го свиря и много бих искал да чуя как ще го изпълни. Моля, дърво, остави дядо Георги тебе направи цигулка! Аз ще уча, ще си поправя бележките, ще гледам бързо да стана цар… и когато дядо Георги дойде да ме вземе, пак ще се видим. И пак ще поговорим. Ще кажа: видя ли колко хубаво направило, че ме послуша? Ами ако беше попаднало при Франтишек и Ванда? Чуваш ме? Дърво?…

      Дървото бе леко и топло под пръстите ми. Като пластилин. Като жива плът. Не смеех да отворя очи.

      Стори ми се, че в стаята се разнесе нежен, мелодичен звън, който идваше под пръстите ми. И някакъв полъх идваше оттам — дървото въздишаше.

следва
(кликнете върху ,,по-стари публикации")