Виктор Пасков

Балада за Георг Хених

               (продължение) 

      

* * *

      Вангел се обеси.

      Една сутрин махалата бе разбудена от протяжния вой на котките му — пет-шест проскубани, полудиви, същества, зли и необяснимо привързани към стопанина си.

      Първа го видя Цанка. Тя страдаше от безсъние, срещу което нищо не помагаше — нито валерианови капки, нито студени компреси, нито разноцветните хапчета и прахове, с които тъпчеше сухото си тяло.

      Това се случи в края на октомври. Сутрин бе хладно. Листата на дърветата капеха по тротоара, но към обяд слънцето напичаше и малки черни мухи прехвърчаха из въздуха.

      Циганско лято.

      Към шест сутринта от стаята на Цанка се разнесоха писъци. Всички изскочиха в коридора. Пепи, Роленска и майка ми бяха по нощници, мъжете — по пижами и наполеонки. Ванчето, Владко и аз напразно се мъчехме да се промушим през краката на родителите си, за да видим какво става.

      Пръв се окопити баща ми.

      Той почука на вратата на Цанка и като не получи отговор — тя продължаваше да пищи, сякаш я деряха жива, рязко разтвори вратата, при което хлабавата брава остана в ръката му.

      Миг по-късно Цанка увисна на шията му, разчорлена и с посиняло лице. Пяна излизаше от ъгълчетата на устата й.

      — Ужас! — крещеше тя. — Ужас! — и сочеше към прозореца, който гледаше към задния двор.

      Той я отскубна от себе си, блъсна я в коридора и влезе в стаята. Всички се натрупаха на вратата. Промуших се в клозета, през чийто прозорец също се виждаше задният двор. Качих се на тоалетната чиния и погледнах навън.

      Вангел висеше срещу щангата за тупане на черги, изпънат като войник срещу утринното слънце. Ръцете му се поклащаха пред коленете. Очите му бяха изхвръкнали навън. Той се плезеше неизвестно кому с черен език. Главата му бе отпусната към едното рамо. Между щангата и шията се виждаше тънко въже, опънато като струна.

      Повърнах отвисоко, както стоях на чинията. Свих се на пода на клозета и повърнах още веднъж. Оттам ме изкара майка ми, кой знае защо, с плесници, но плесниците аз не усещах.

      Към обяд, след като се съвзех, научих, че е идвала милиция и че една кола от поликлиниката е откарала Вангел в моргата.

      Това бе първото самоубийство в махалата. Ридах дълго и безсмислено. Вангел никога не ми е бил приятен. Нито котките му, на които децата от махалата даваха валериан и обуваха лапите им в орехови черупки.

      Плъзнаха различни слухове защо си е отнел живота и както обикновено — всичките до един неверни.

      Два дни след това дойдоха някакви хора, вдигнаха кушетката, масата, двата стола и гардероба, прибраха тезгяха и инструментите и му запечатаха дюкяна.

      — Не трябва да се пропуска тази възможност, разбираш ли? Един етаж под нас, сухо, топло, има собствена тоалетна и чешма — говореше възбудено баща ми, разхождайки се напред-назад в мазето на дядо Георги. — Разрешение ще получим. Ще обърна света наопаки и ще получим. Ще говоря лично с директора на театъра да се заеме с въпроса. Ти си наш стар колега, няма да откажат!

      — Остане тук. Нема време преместим се.

      — Не разбираш ли, че ще те изгонят оттук? Нищо не може да се направи! Ще дойдат с булдозери, ще бутнат всичко — къде ще идеш тогава?

      — Остави мен работи.

      — Дядо Георги! Как да ти обяснявам още? Празно! Сухо! Просторно! Има място и за двата тезгяха, ще намерим мебели, ще заживееш в нашата къща, чуваш ли? При нас.

      — Иска работи.

      — Остави това сега! Цигулката не е по-важна от това, което ти говоря. Още днес вдигаме всичко и ти се нанасяш. После ще тичаме да оправяме документи. От утре можеш да работиш пак, никой няма да ти пречи!

      — Не иде в стая на умрел майстор.

      — Не ставай дете! Какво като е умрял? Все някой умира някъде.

      — Верно…

      — Е?

      — Майстор сам убил се.

      — Ама какъв майстор е Вангел, боже господи? Какво като се е обесил? Важното е, че го няма, отиде си, край с него — а дюкянът е свободен! Хайде, кажи да.

      — Не.

      — Защо?

      — Защо нема време, Марин. Молим, остави мен работи цигулка.

      — Слушай, дядо Георги! Караш ме действително да мисля, че си… ама бива ли така бе, човек? Знаеш ли, че ако не избързаме, след ден-два стаята ще бъде заета? Каква цигулка? Я да я видя тая твоя цигулка. Какво е това?

      Баща ми се наведе над тезгяха, на който бе пристегнато готовото дъно на цигулката. Дядо Георги прекарваше по повърхността му трупче, на което бе увил фин гласпапир.

      — Какво е това? Не прилича на цигулка!

      — Защо не прилича?

      — Вижда ми се… хм, не е ли много голямо? Защо тук — той посочи основата — е толкова издуто, а тук — пръстът му се спря в горната част на крушата — толкова тясно? А това? — Той прекара нокът през мястото, където трябваше да легне основата на грифа. Защо е толкова широко? Какво ще има тук?

      — Гриф.

      — Гриф? На контрабас ли? Дядо Георги, с какво се занимаваш?

      — Казал, цигулка прави.

      — Но това не е цигулка! Това е… е, във всеки случай аз не съм виждал такава цигулка.

      — Не видел. Никой не видел. Отдавна свирил на такава цигулка, преди двеста, триста годин.

      — Сега ли е време да се занимаваш с това? Играеш ли си? Слушай! Вземи цигулката си, ето и Виктор ще ти помага. Ние ще дойдем с колегите тук след един час и ще те пренесем. Още тази вечер ще можеш да си работиш цигулката.

      — Марин, молим. Казал нема време. Остави работи.

      — Този твой господ не може ли да почака? — разкрещя се баща ми. — Знам! Всичко научих! Правиш цигулка за господ. Ясно ми е! Само че на теб не ти е ясно, че утре, вдругиден — най-късно след месец ще те вдигнат оттук и край с твоята цигулка!

      — Свърши до месец.

      — Свърши! И после — къде? Замисляш ли се?

      — Нема време мисли. Сега мисли за инструмент. Баща ми седна на миндера. Извади цигара, завъртя я между пръстите си, после махна отчаяно и отново я прибра в кутията.

      — Не сърдит мене, Марин, молим?

      — Не ти се сърдя… Само че какво ще правим сега?

      — Седи и чака.

      — Седи и чака! А после? Утре ще те натоварят на камиона, а аз да седя и да чакам. Ех…

      Той стана, хвърли тъжен поглед наоколо, погледна пак цигулката и изкриви уста. Каза за обяд да бъда в къщи и излезе.

      Георг Хених вдигна от ъгъла една форма, която до този момент не бях виждал. Стори ми се необикновена. Бе доста по-голяма от цигулка и значително по-малка от виолончело. Горната й част наистина бе твърде тясна, а долната — прекалено широка. В нея с миниатюрни скоби бе стегнато горното дъно на инструмента, лицето. Той махна скобите и го освободи. Порови под тезгяха, извади метална жица и закрепи на нея лицето на цигулката. Взе от чекмеджето едно филцово чукче, погледна ме сериозно и каза:

      — Сега внимава. Слуша добре?

      Той чукна леко лицето на инструмента в средата. То трепна и звънна, неуловими вибрации излизаха от него, както от камертон, само че тонът не се задържа тъй дълго.

      — Чул?

      — Чух.

      — Кой тон?

      — Си бемол!

      — Добър ухо! — доволен кимна той. — Си бемол, верно!

      Това се повтори с долното дъно на инструмента. То издаваше тона до.

      Докато дълбаеше с тънкото длето краищата на двете дъна, Георг Хених ми разправяше приказки за цигулките. Най-прекрасните приказки, слушани някога от дете. Разказваше ми за различните школи — брешианска, кремонска, венецианска, миланска, неаполитанска, тиролска, саксонска, виенска, как една цигулка скита из цял свят от ръка на ръка и попада ту при истински майстори, ту при мошеници, при богати графове и барони, в дворци и бедни къщи — колко странна съдба има един майсторски инструмент! Колко падения и трагедии, но и колко възторг и слава! Какви имена кънтяха в полумрака на мазето, изричани от устата на Георг Хених, как просветваха и се губеха едно от друго, сякаш златни ноти от безкрайна мелодия — Гаспаро Бартолоти, Джовани Паоло, Маджини, Андреа Амати, Антонио Амати, Хироним Амати, Антонио Страдивари, Франческо Руджиери, Андреа и Пиетро Гварнери, Джузепе Джиан Батиста Гварнери, Гварнери дел Джезу, Санто Серафино — и колко още, които съм забравил.

      — Добре говорил с дърво.

      — Ти чу ли ме? — ушите ми пламнаха.

      — Не чул. Бил уморен, спал. Ала дърво слуша мене — как каже — дърво сам прави себе си, аз помага.

      — Защо не искаш да дойдеш с нас?

      — Не иде в стая на умрел човек. Не може там цигулка прави.

      — Мислиш, че Те няма да дойдат вече при теб ли?

      — Така мисли. Място не добро. Майстор сам убил се.

      — Аз го видях, беше… страшен.

      — Ай, ай, ай! Не хубаво гледа умрял човек! — Той работеше върху лицето, водейки длетото напречно на жилите. — Ти обещаваш мен никога не гледа умрял човек. Не ходи на погребение. Още млад, инфант — той внимателно дълбаеше отвора на лицето във формата на буквата еф, за който казваше, че е подписът на истинския майстор. По пода, тънки като косъм, падаха дълги къдрави стружки.

      — Ти виждал ли си умрели хора?

      — Кога бил като теб. Моя майка.

      — А Боженка?

      — Не видел. Умрела в — как се казва? — хоспитал.

      — Болница.

      — Болница. Кога правил погребение, била в — как се казва? — калъф?

      — Ковчег.

      — Ковчег.

      — Страх ли те е от умрели?

      — Не страх. Ала не гледа умрел човек. По-добре помни как бил, кога живел, говорил…

      Дългите му бели коси падаха върху очите и той бе превързал челото си с канап. Приличаше на стар индианец, племенен магьосник — както сновеше из мазето прегънат на две, с дългите до пода ръце и дълбоко хлътналите в лицето бели очи. В ъгъла между миндера и тезгяха, върху някакъв собственоръчно направен уред, който приличаше на спиртник, къкреше лепило в метално гърне. Тъмнокафявата течност миришеше остро и тежко. Златисточервен лак просветваше тъмно в една от стъклениците. Бе топло и душно, сякаш някой вдишваше горещ въздух в мазето през процепите на сивите стени.

      — Казал на баща за инструмент?

      — Казах му.

      — Какво баща казал?

      — Че по-добре да ги продадеш на Франтов или на Ванда. Каза, че не са детски играчки.

      — Не продава никога инструменти на баща! И ти не продава, помни!

      — Никога!

      Бе съединил горната и долна част на цигулката с една лента, която наричаше _околница_. Не бе по-дебела от два милиметра; направи я от явор, дървото от Шпиндлеров млин, внимавайки шарките да паднат напречно. Тя се състоеше от шест слепени помежду си ленти. Лентите извиваше с нагорещено желязо, като преди това ги мокреше с парцалче, натопено във вода.

      Корпусът бе готов. Колкото и да го гледах в ръцете, не успях да разбера как вкара вътре душичката на цигулката — онова нищо и никакво късче дърво, което приличаше на дебела клечка и което бе най-важната част в целия инструмент.

      — Мръдне малко вляво — цигулка глуха. Мръдне вдясно — але слаба, глас нема. Требва место точно знае…

      Гърбът на цигулката, за разлика от лицето, направи от две отделни парчета, които после слепи в средата. Видях как разграфи цялото дъно на малки квадратчета, това бе трудна и дълга работа, която му отне много време. Измерваше разстоянията между отделните квадратчета, сверяваше, записваше нещо в тефтера, не смеех да го питам какво прави, за да не го разсейвам. А и едва ли би могъл да ми обясни.

      Но за душичката не се сдържах и го попитах:

      — Дядо Георги, как знаеш къде точно да я сложиш?

      — Пита дърво, само каже. Вижда квадрат? Е, слага пръст в квадрат, чака, чака, чака, ако дърво мълчи — мести в друг квадрат. И пак чака. Пита, мести, мисли — кога дърво види — майстор търпелив, време има — само каже. Там сложиш.

      Ръцете му престанаха да треперят. Поне не трепереха, докато работеше. После, когато присядаше на миндера да си отдъхне, те отново започваха да подскачат на коленете му. Той ги гледаше, обръщаше длани и клатеше укорно глава. Работеше от сутрин до вечер. Работеше по всяко време на деня. Когато и да идвах — работеше. Сигурен съм, че работеше и през нощта. Прекъсваше само когато се налагаше инструментът или част от него да преседи в калъп. Ядеше малко. Често се случваше да отнеса канчетата така, както ги бях донесъл.

      Комисията отново дойде да го търси. Той не ги пусна вътре. Молеха го да излезе за момент, колкото да подпише — и пак ще го оставят на мира, — но той бе сложил райбера на вратата и само повтаряше: „Остави мен работи! Кога свърши, тогава говори!“

      Георг Хених бе изпаднал в транс. Движенията му бяха сигурни и пъргави. Като го гледах отстрани, имах чувството, че върши всичко под чужда диктовка, тъй замаян бе погледът му, тъй прецизни движенията му, тъй странно бе осветено отвътре лицето му.

      В тези дни Георг Хених обитаваше друг свят. Сигурен съм, че в него се чувствуваше несравнимо по-щастлив.

>> 

      * * *

      В стаята на Вангел се нанесе ново семейство: един едър, мълчалив и тъмен мъж, шофьор, жена му — снажна като него, с много бистри сини очи, чиито зеници бяха като точици, и техния син — щръклесто момче на моята възраст, което имаше дарбата да пада на земята, събрало ръце до бедрата, право като дъска, без да си счупи главата.

      Още на втория ден жената на шофьора премете задния двор гола, само с един розов комбинезон върху себе си, чиято връзка бе скъсана на едното рамо и гърдата й непрекъснато се люлееше навън. На лицето й бе застинала кротка усмивка, която не се променяше — не ставаше нито по-широка, нито по-тясна, нито по-щастлива, нито по-нещастна. Усмивка-маска, която отричаше каквото и да е лице зад себе си.

      Жената бе луда. Всеки ден точно в един на обяд тя започваше да мете двора, а като свършеше — започваше улицата. Минувачите правеха дъга, минавайки покрай нея, и съжалително клатеха глава. Мъжът й често се връщаше в къщи, за няколко минути само; спираше самосвала, скачаше от кабинката, по умореното и брадясало лице не можеше да се прочете какви чувства го вълнуват. Хващаше жена си внимателно за рамото и внимателно я отвеждаше в стаята.

      Беше любезен, поздравяваше всички учтиво, дори и нас, децата. Не пиеше. Не се сприятели с никого.

      Няколко седмици след като се настаниха, една болнична кола отведе жена му някъде. Тя не се върна повече в нашата къща. На другия ден върху стената до стълбището се появи некролог. Бе подписан „от съпруг и син“. В него се говореше за нейната доброта, майчина любов и трудолюбие. Ние никога няма да те забравим — пишеше отдолу.

      Това бе втората смърт в махалата, въпреки че ние нямахме време да приемем жената като своя. А и едва ли щяхме да я приемем, дори да не беше умряла.

>> 

      * * *

      Баща ми отлагаше ден след ден посещението при Франтишек и Ванда. След последната комисия обаче разбра, че наистина няма никакво време.

      Една сутрин станахме рано, закусихме и тръгнахме. Не ми се ходеше при тях, но родителите ми бяха на мнение, че моето присъствие може да помогне с нещо.

      — Може би — предположи баща ми — ще се засрамят поне от детето. Знам ли вече?

      — Опитай — съгласи се майка ми.

      Отначало Франтишек не искаше да ни приеме, но като разбра, че Георг Хених може да попадне в старчески дом, прояви внезапен интерес.

      — А той какво? Не иска?

      — Вие бихте ли се съгласили на негово място?

      — Е — какво очаквате от мен?

      — Има шанс да му се размине. Аз бих го приел у дома си. Но от „Социални грижи“ искат документ, че има някакъв редовен месечен доход. Не по-малък от шестдесет лева. Аз съм готов да дам двадесет, ако вие и вашият колега се съгласите да поемете останалата сума…

      — Двадесет лева месечно? Вие какво мислите — че аз изкарвам милиони?

      — Аз също не изкарвам милиони.

      — Не. Не става. Ако се съгласи да ми продаде инструментите…

      — Той ми ги подари! — не издържах аз. — Като свърши цигулката, ще ми ги даде. Аз няма да ги продам!

      Франтишек свали бавно очилата си, изгледа ме дълго от горе до долу и проточи едно „Я виииж ти!“

      — Такава ли била работата? За това тези грижи за стареца? А аз си мислех… чакай, каква цигулка?

      — Той прави сега цигулка — продължавах аз, въпреки че баща ми ме стискаше за ръката да мълча, — още малко и ще я свърши. После ще ми подари инструментите си. Татко знае!

      — Интересно! — той ни изгледа внимателно. — За кого прави тази цигулка? Може ли още да работи? Значи има клиентела? За какви средства говорите тогава?

      — Занимава се, колкото да не седи без работа — бързо каза баща ми, изпреварвайки ме. Аз я видях, никаква цигулка не е това. Аз съм музикант.

      — Колега? Но седнете! Защо стоите прав? — Франтишек се засуети, намери стол и след като ни беше държал петнадесет минути прави, ни предложи да седнем.

      — Значи сте я виждали. Защо „никаква цигулка не е“?

      — Поне не съм виждал такава. Необичайна форма. Предполагам, че паметта му изневерява.

      — Възможно, възможно — майстор Франта бе някъде другаде, далече оттук. — А колкото до инструментите — истина ли е това, което каза детето?

      — Да… Има нещо такова. Аз нямам никакъв интерес, дори съм против. Но това е желанието на стареца.

      — Разбирам. Всъщност… знаете ли какво? Нека да помисля няколко дни. Аз ще ви се обадя. Какъв ви е адресът?

      Баща ми даде адреса ни и го посъветва да побърза. Разделихме се любезно.

      Майстор Ванда реагира още по-кисело на нашето предложение.

      — Двайсет лева? Никога! Вие знаете ли, че за двадесет лева се скъсвам от работа? Знаете ли какви пари струват материал, инструментариум, лакове, бои, струни? Имате ли представа от това?

      — Но той е ваш учител! — ядоса се баща ми. — Той ви е дал хляб в ръцете! Не ви ли е срам?

      — Мен? Той трябва да се срамува! Да не мислите, че хлябът, който ми е дал, е бил без пари? Да не би да съм му единственият ученик? Да е мислил за старините си. Хайде де! И въобще — какъв сте вие? Кой ви е упълномощил?

      Докато баща ми тичаше по репетиции, представления, полунощни чалги, докато обикаляхме комисии и инстанции, докато някой се бесеше, друг умираше, трети се готвеше да бяга в Америка и докато майка ми пестеше всяка стотинка, за да пълни бюфета си със сервизи, докато на нашето семейство започваха да гледат с все по-лошо око, защото бяха научили, че се каним да приберем някакъв старец — старецът довършваше своята цигулка, вън от този хаотичен свят, едва люлеещ се на краката си, глух за всичко и всеки.

      Много трудно бе да го накараш да влезе в разговор. Не ядеше. Пушеше. Изпиваше огромни количества вода. Стискаше тънки устни и мълчеше. Понякога изпадаше в старото си вцепенение — седеше на миндера, гледаше в ъгъла и мърмореше нещо в брадата си, но това не траеше дълго. Най-много четвърт час; тогава ставаше и започваше отново да работи.

      Когато почиваше, аз се примъквах, вдигах кърпата, с която завиваше инструмента, и го разглеждах.

      Боже, господи! Каква ти цигулка! Има осминки, четвъртинки, три четвърти и цели; вече бях виждал всякакви, но не и такава. Това бе най-голямата цигулка, която някога е съществувала… сигурно. Може би по-голяма и от виола. Не че бе кой знае колко дълга — дължината й не надвишаваше значително тази на виолата, но бе много по-дълбока, следователно душичката й бе по-голяма. Най-голямата душичка, която някога е поставяна в цигулка.

      Грифът се съединяваше с охлювчето направо. Охлювче, каквото сме свикнали да виждаме на цигулките, нямаше. Георг Хених бе изваял от дървото глава на жена. Неговата цигулка завършваше — или започваше? — с женска глава, изработена с най-тънкото длето от комплекта и с изключително майсторство. Главата удивително напомняше изтритата снимка на Боженка, която висеше на стената, забита с пирон. Същевременно — косите, скръбно наведената надолу глава, скулестото лице и мекотата, което излъчваше то, напомняха силно божията майка от иконата, аве Мария, грация плена! — очите на жената бяха привързани с превръзка, чийто възел стоеше отзад на главата й като кок.

      — Харесва тебе?

      — Много! Прилича на майката на Исус. Също и на жена ти. Само че — малко по-стара. Каква е тази глава?

      — Амор. На булгарски каже се — любов. Малък, не разбира. Инфант.

      — Защо да не разбирам? Любов, ясно. А защо е с превързани очи?

      — Защо любов — въздъхваше майстор Хених — сляпа. Не разбира.

      — Много е тъжна главата.

      — Не тъжна. Кога свири музикант, гледа право у глава. Свири първо за глава, после за други. Глава чува всичко, разбира всичко. Ако нема любов у гърди, ако не гледа любов у лице — музикант не майстор. Може виртуоз, але не майстор. Разбира? Глава слепа, а гледа музикант право у сърце. Але ако нема сърце?

      — Нали е за господ?

      — Молим да. За господ. Остави ме работи. Гледа, мисли.

>> 

      * * *

      Няколко дни след разговора с баща ми майстор Франтишек пристигна при Георг Хених. Беше слънчев следобед. Дори в мазето на стареца няколко лъча бяха успели да намерят пролука и весело се боричкаха на пода. Настроението му тази сутрин бе приповдигнато — дали защото работата отиваше към своя край, или заради слънчевите лъчи, но дядо Георги се шегуваше, работейки последните детайли върху главата и наглеждайки от време на време лепилото в металния съд.

      Разказваше пак за Чехия. За буйния си брат Антон, за който нямало по-голямо удоволствие от това да препуска на кон из зелените ливади, облечен като древен рицар, с меч на кръста и валдхорна в ръце, и как препускайки, той можел да изпълни и най-сложните пасажи на своята валдхорна, тези от увертюрата на „Вълшебния стрелец“, та дори и концерта на Моцарт — и дядо Георги отпускаше грифа и се опитваше да тананика този концерт. Гласът му бе ръждив и писклив и с нищо не напомняше бляскавите звуци на славния инструмент, на който някога е свирил брат му. В края на краищата той забелязваше, че едва потискам смеха си и сам започваше да се смее ситно, друсайки се цял. Смехът му преминаваше в кашлица и тогава аз го тупах по гърба, докато се успокои.

      На вратата се почука силно. Някой опита веднага след това да я отвори, но Георг Хених работеше вече само при закрити врати: райберът беше пуснат, за да не го изненада комисията.

      — Кой? — попита старецът и се ослуша.

      — Старче, отваряй? Аз съм, Франта. Или си ме забрави вече, а? Само че аз не те забравям, нищо че ме изгони последния път. Хайде.

      — Отива си! Нема време. Не продава инструмент!

      — Дръж си инструментите, не ги искам. Разбрах, че си ги подарил.

      — Кой тебе каза?

      — И това ли си забравил? Нали ти изпрати онези двамата, бащата и детето, при мен. Те ми казаха.

      — Кого изпратил? Никого не пратил! Върви! Стари Хених има работа. Отивай, Франта!

      — Може ли така? Толкова години си ме учил, може ли така да ме отпращаш? Хайде, пусни Франтишек да види каква цигулка правиш. Чия е поръчката?

      — За цигулка знае?

      — Детето ми каза. Хайде, стара чешка скръндзо! Покажи ми да я видя! Казах на Ванко, че пак си почнал работа. Той също иска да намине. Какво пък, нали сега сме конкуренция? — и Франтишек гърлено се изсмя, не преставайки да натиска бравата.

      — Отива си! Казал. Цигулка не готова.

      Майстор Франтишек изруга зад вратата и престана да напира. Съседната врата хлопна. Чухме гласовете на Рижия и жена му.

      Георг Хених отпусна грифа в ръцете си. Женската глава докосваше пода.

      — Каже мене защо с баща при Франтишек?

      — Ето какво — започнах да обяснявам, — ако те с майстор Ванда се съгласят да дават по двадесет лева издръжка, тогава и ние ще даваме и ще те оставят на мира. Никой няма да те закача.

      — Баща ходил при Франтишек? Дваес лева за Хених.

      — Ами да! Нали са ти ученици?

      Старецът унило сложи цигулката на тезгяха и покри лице с едрите си шепи. Мълча дълго. Усещах, че нещо не е наред. Чувствах се неловко и не знаех защо. Нали всичко е за негово добро? Какво по-хубаво от това — да остане при нас? Защо не разбираше?

      — Отиде си сега, уморен, иска малко почине.

      Гонеше ли ме? Никога не ме бе отпращал. Когато искаше да си почине, просто лягаше на кревата и се обръщаше с гръб. Аз се занимавах, разглеждах инструментите, не пречех. С какво го обидих?

      — Дядо Георги, нека да остана! Ти легни, аз ще почакам. Като се събудиш, пак ще си говорим. Нали обеща да ми разкажеш за онази цигулка на Гаспаро да Сало? Дето я украсил Бенвенуто Челини? Моля ти се!

      — Не. Отиде. Дойде утре, вдругиден. Иска бъде сам.

      Нямаше как. Станах и си тръгнах. Той ме изпрати до вратата. Промърмори „довиждане“, без да ме погледне, и заключи след мен.

      — Голяма глупост си направил! Не е трябвало да му казваш! — тюхкаше са баща ми в къщи.

      — Франтишек му каза!

      — Станалото — станало. Какво иска от него?

      — Иска да види цигулката. Не иска инструментите.

      — Какво го интересува с какво се занимава старецът? Не, не вярвам да е за цигулката.

      Една вечер Франтишек пристигна у нас с шише ракия и кутия шоколадови бонбони. Целуна ръка на майка ми и оглеждайки се с едва прикрито презрение наоколо, се отпусна на стола.

      — По принцип — каза той — нямам нищо против вашето предложение, колега. Говорих с моя приятел Иван Конов и смятам, че нещо може да се уреди. Но има някои условия.

      — Слушам.

      — Първо, трябва да ни съдействате да видим с какво се занимава старият.

      — Защо?

      — Вижте. Лютиерството е млад занаят. Ние сега си пробиваме път, печелим клиентела. Повечето от клиентите знаят, че старият е бил наш учител, което си е така, в интерес на истината. Трябва да знаем какво работи. Трябва да знаем за кого работи. Той отдавна не се е занимавал с цигулки. Спомням си добре, когато вие навремето поръчахте осминката… нали така беше? Аз още тогава бях против.

      — Спомням си. Е?

      — Нима не разбирате? Такива игри компрометират занаята. Клиентите са наивни: чули са, че навремето Георг Хених бил голям майстор, и мислят, че той и сега може да прави чудеса. Такава поръчка е в състояние да ни компрометира за дълго време. Всяка глупост, излязла под ръцете му, е стрела в нашия лагер. Съдете сам: след като учителят прави боклуци, какво остава за учениците!

      — Какво предлагате?

      — Да го вземем под опека. Умственото му състояние трябва да се определи ясно и категорично от лекар-специалист. Имам един добър познат в първа градска, голям любител на изкуството. Ясно е, че старецът нито е в състояние да отговаря за себе си, нито да взема каквито и да е решения. Съгласен ли сте с мен?

      Синята вена проряза челото на баща ми.

      — Да предположим, че го вземете под опека. После?

      — Какво после? Просто няма да се занимава с глупости. Ще даваме тримата по двадесет лева, и това е. Нека си гледа старините. И без това не му остава кой знае колко още. Това е условие първо. Има и второ.

      — Любопитно.

      — Да — вижте… инструментите. Готов съм да заплатя за тях съвсем прилична сума. Вие сте музикант, имате представа за цената. Мисля, че ще се споразумеем. Не виждам смисъл ценни инструменти да се търкалят тук без всякакво практическо приложение. При вас те нямат — как да се изразя — никаква стойност. Е, как е — разбираме ли се?

      — Вън!

      — Какво?

      — Вън! — изкрещя баща ми.

      Франтишек стана. Лицето му почервеня.

      — Ще съжалявате… започна той, но баща ми направи недвусмислено движение и той изхвърча през вратата. След него полетяха ракията и бонбоните.

>> 

      * * *

      На другия ден отидохме при Георг Хених и му предадохме целия разговор с Франтишек. Противно на очакванията ни той беше бодър. Изслуша ни, дори от време на време се усмихваше. Съвсем го развесели историята с клиентелата. Накрая погледна баща ми в очите и каза сериозно:

      — Не трябвало ходи при Франтишек и Ванда.

      — Бай Георги — започна баща ми, — знаеш, че го правя…

      — Знае — прекъсна го старецът. — Но не мислил добре. Не мислил докрай. Кога требвало, майстор Георг Хених дал всичко, кое знае, на ученик. Дал на Франта. Дал на Ванда. Колко взели — взели. Това добро, научил занаят. Але стари майстор Георг Хених — каза още по-сериозно той — не вземе нищо от ученик. Така било в стара Чехия, така бъде винаги. Разбира? Кога реши, Хених сам тръгне си. Знае къде. Не трябва Ванда ми, не трябва Франта. Разбира?

      Баща ми мълчеше.

      — Сега — продължи той — Франтишек каже стар Хених болно у глава. Марин, дава тапия за инструмент!

      — Какъв смисъл, когато докажат, че си подарил инструментите си, без да знаеш какво правиш!

      — Знае!

      — Да, но те ще докажат, че си… как да ти обясня, че не си притежавал всички умствени…

      — Било луд?

      — Горе-долу?

      — Заведе мене при лекар. Вземе тапия, че не луд.

      — Това вече е много!

      — Ако мой приятел заведе мене на лекар, после иде при нотар. А кога стари Хених готов, покаже цигулка на Франта и Ванда!

      Двамата идваха през ден. Въртяха се около мазето, настояваха да ги пусне, молеха, заплашваха. Той ги пъдеше и им казваше да дойдат, когато свърши. Те влизаха при Рижия и стояха дълго там. Долепях ухо на стената да чуя за какво говорят, но Георг Хених ме мъмреше и аз се отдръпвах.

      Точно когато всичко изглеждаше загубено, получихме радостна вест. Ръководството на Музикалния театър бе съгласно да отпусне пожизнена пенсия на стария майстор. Всички оркестранти бяха решили да отделят част от заплатата си и да поддържат своя бивш колега.

      Ние тримата бяхме извън себе си от радост. Но не бързахме да кажем на Георг Хених — не знаехме как ще реагира този път.

      Решихме да дочакаме да свърши цигулката.

>> 

      * * *

      И ето че той я свърши.

      Една вечер ми каза да дойдем утре сутринта двамата. По-рано. Цигулката стоеше изправена в ъгъла, увита в дебело парче плат. Помолих го да ми я покаже, но той поклати глава: утре.

      Не спах цяла нощ от вълнение. Бях виждал всичките й детайли поотделно — горно дъно, долно дъно, корпус, душичка, магаренце, шийка, гриф с женска глава (амор!), струнник — но не можех да си я представя като цяло. В съзнанието ми непрекъснато изникваше нещо грандиозно и дебело — като бюфета, или нещо съвсем ъгловато и неприемливо… В съня ми се появи странна комбинация между бюфет и цигулка — цигулка с чекмеджета или по-скоро — бюфет във формата на цигулка. Виждах ту баща си, ту Георг Хених да се опитват да изтръгнат музика от това чудо, но не им се удаваше. После идваше един трети, огромен, тъмен, на носа му блестяха златни очила и той боботеше с грубия глас на майстор Франтишек: „Аз господ! Дава мене това тука!“, цигулката се смаляваше в ръцете му, свиваше се до размерите на моята осминка и господ проплакваше:

      „Ама какво направил стари Георг? Това срам за занаят!“ Спах неспокойно, събудих се изнервен и през цялото време, докато закусвахме, не пророних нито дума.

      Отново тръгнахме както някога по улица „Искър“ в посока на улица „Волов“. Листата на дърветата бяха окапали. Те издигаха черни клони над главите ни, сякаш се отказваха от нещо, сякаш бяха загубили вяра, че някога ще се раззеленят отново. От време на време изтрополяваше каруца, влачена от унил кон, или профучаваше по някой „Москвич“ — започваше ерата на леките автомобили.

      Срещаха ни съседи, кимваха и отминаваха. Разглеждах какво става наоколо. Не ставаше нищо особено.

      Бедната махала се будеше за бедния си живот.

      Хората бяха навъсени и изнервени. Два некролога белееха на стените на нашата къща. Единият по-стар, с издраскани очи на снимката и откъснато парче от единия ъгъл, другият — по-нов, без снимка.

      Вероятно Вража и Стамен се будеха сега в разделената си от пердетата стая, вперваха очи в тавана, в отрязъка, който им бе определен, мълчаха, а пердетата се полюшваха; зад пердетата спяха техните деца.

      Вероятно Фроса теглеше впиянчения си мъж за мишниците, мъчейки се да го отърве от пленничеството на стълбата, а трите й деца й помагаха. Тя оплакваше на висок глас орисията си. Този ден. Този живот. Както се оплаква мъртвец.

      Вероятно Цанка вземаше сутрешните си прахове срещу главоболие, челото й бе увито с кърпа, натопена в оцет и вода, тя люшкаше глава наляво-надясно и проклинаше мръсната стара къща, която е виновна за всичко, защото който е влязъл тук, не е прокопсал. И от болка в главата нямаше сили да извика в представите си своята мечта — друга улица, друг квартал, друг живот…

      Вероятно Роленска и Роленски крояха в леглото как да избягат в Америка.

      Вероятно Манолчо просеше със сълзи на очи извинение от жена си и децата, че се е опитвал да ги разсече предишната вечер с брадва. Те плачеха и всичко прощаваха: до довечера.

      Вероятно Сакатела подреждаше фунийки със слънчогледови семки на витрината на будката си, широка и дълга по един метър, по-тясна и от гроб, в която прекарваше от ранно утро до късна вечер. И беше сигурен, че няма да продаде повече от пет фунийки.

      Вероятно чичо Бръм слагаше зелената лупа на окото си.

      Вероятно Йордан си привързваше бялата престилка.

      Бедност.

      Бедност.

>> 

      * * *

      Стигнахме до ъгъла и свихме по „Волов“. Отключихме вратата и влязохме в коридора. Отдавна го нямаше Барон да лае. Рижия и жена му не се чуваха.

      Почукахме на вратата на Георг Хених и чухме бодрия му глас:

      — Влиза!

      Измил и сресал дългите си бели коси, облечен в старото си черно сако и с папийонка на шията, Георг Хених ни посрещна подпрян на тезгяха с една ръка. Под мишницата на другата държеше цигулката.

      Когато затворихме вратата зад себе си, той я взе в две ръце, поднесе я към устните си, целуна я и протегна към нас.

      Първи я взе баща ми. Внимателно, както се държи новородено. Тя действително бе голяма, много голяма, блестеше в утринния здрач с червеникавозлатисто сияние и хвърляше отблясъци по лицето му.

      Изумен, той я държеше и не можеше още нищо да каже. Не бе цигулка като цигулките. На вид бе голяма колкото виола или може би малко повече. На широкия й гриф бяха опънати седем струни; още толкова минаваха под столчето и грифовата дъска и се настройваха с по-малки ключета. Женската глава нежно се извиваше в тънкия край на грифа. Баща ми я обърна по гръб и внимателно почука с кокалче по корпуса й, там, където предполагаше, че е душичката. В мазето се разнесе чуден звън, сякаш не бяхме в мазе, а в зала със съвършена акустика. Георг Хених дръпна чекмеджето на тезгяха и извади дълъг лък със седефена дръжка, чиито бели конски косми блестяха. Извади колофон и започна бавно да прекарва лъка върху смолата.

      — Иска опита?

      Баща ми завъртя глава и му подаде инструмента. Георг Хених го пое, седна на миндера и отново се смали. Цигулката изглеждаше грамадна в ръцете му. Заприлича на онзи гном-вълшебник, който видях тук, на същото място преди пет години.

      Той дълго наместваше цигулката под брадата си, постави треперещите пръсти върху струните — те престанаха да треперят в мига, в който докоснаха черния абаносов гриф — и прекара лъка по тях.

      Гръмна мощно мажорно тризвучие, сякаш в един и същи миг засвириха всички първи цигулки на филхармонията. Тонът бе тъй мек и кадифен, тъй топъл и страстен, какъвто нямаше нито един от познатите ми цигулари!

      Той заглъхваше сребрист и ефирен, сякаш между заледените клонки на два зимни храста бе опъната тънка паяжина и вятърът я бе подухнал.

      — Какво е това? Как го направи?

      — Харесва тебе?

      — Фантастично… но това не е цигулка.

      — Прав. Може не съвсем цигулка. Почака, чуе какво каже майстор Франта и майстор Ванда. Поканил вчера тук. Иска цигулка види, дойде види. Стари майстор Георг Хених не крие.

      Дойдоха след десетина минути. Първо влезе Франта, а след него, хихикайки, се вмъкна и Ванда.

      — Ей, старо — избоботи Франтишек, — душата ни извади! — Той ни погледна отгоре и не ни поздрави. — Хайде показвай. Това ли е? Ама какво е _това_?

      Старецът му подаде цигулката. Той я взе и започна да я преобръща в ръцете си, лицето му се удължаваше все повече и повече. Ванда любопитно надничаше зад гърба му.

      — Това ли работи толкова време? — Франта я обръщаше, разглеждаше я от всички страни, доближаваше я до очите си, помирисваше я, свивайки ноздри, накрая я подаде на Ванда.

      — Според теб какво е това?

      — Хм, не знам… иначе прилича на виола, но… с тези струни?

      — Кой ти поръча това?

      — Никой не поръчал — отговори майстор Хених. — Работил за слава на занаят майсторски!

      — Така — Франта присви очи. — А какво е това, ще кажеш ли? Как се свири на него — знаеш ли? И кой ще се съгласи да свири на тази глупост?

      — Господ — отвърна сериозно Георг Хених.

      — Кой?

      — Да — казах аз. Господ!

      — Ясно — Франтишек му върна цигулката. — Хахо. Както и предполагах — обърна се той към Ванда, — луд, какво ще кажеш?

      — Абсолютно луд — отвърна той. — Като си помисля само…

      — Франта и Ванда! — строго каза старият. — Слуша мен! Съжалява, де учил вас на добри стари занаят! Нищо вас не научил Георг Хених, много жално ми. Работи, кога нема нищо, кога сам, и стар, и болен. Кога знае — живот отива си — как работи майстор. Жал ми за вас! Учили, але не научили — занаят по-голем от най-големи майстор! Занаят най-велики на свет и майстор щастливо, защо работи… Нищо че нема пара, нищо че сам, стар, болен и гладен. Работи за занаят! Не знае цигулка каква е? — каже вас: _виола д’аморе_! Каже се на булгарски: цигулка за любов! Защо цигулка голема! — Защо любов на майстор голема! Никой виола д’аморе не свири? — Не свири, защо забравило обича. Майстор забравило обича занаят. Клиент забравило обича цигулка. Цигулка забравило обича музикант. _Човек забравило себе си обича_.

      — Стар глупак! — Франтов плю на пода. — Хайде, Ванко. Остави този… християнин. Цигулка за господ! — той се изсмя и си тръгна.

      С него си тръгна и Ванда.

      Останахме сами.

      — Ти видел, Марин, какво беден?

      — Да, дядо Георги.

      — Малък цар Виктор видел?

      — Да.

      — Не забрави! Помни! Никога не беднее как Франта и Ванда. Чул мене?

      — Дядо Георги — баща ми се изправи, — имам една хубава вест. Ще получаваш пенсия от Музикалния театър. Всичко е уредено. Ще останеш при нас!

      — Много благодарим! — каза старецът. — Добро колега, златен колега! Але забравил тебе каже — била тук комисия вчера…

      — И какво? Ти пусна ли ги?

      — Пуснал. Подписал. Отиде в дом за стари човек.

      — Какво? — той го загледа с невярващ поглед. — Ти подписа?

      — Да. Не сърди се, Марин, молим. Много тебе благодарен за всичко, за храна, за малки мой приятел, але не остане тук. Иде си.

      — Защо? Къде? Обидихме ли те?

      — Молим, Марин, не обидил. Свършил всичко. Уморен. Иде си.

      — Ти знаеш ли какво е старчески дом? Имаш ли представа?

      — Не иска знае. Не важно где отиде. Свършил работа. Марин, просим, заведи на лекар за глава. Напише тапия. Иска знае се, стари Хених добро у глава. После нотар подпише. Не остави инструмент Франта. Нека спокоен за инструмент.

      — Още сега отиваме при комисията и анулираме всичко, което си подписал. Ставай!

      — Казал! Така иска. Молим, последно, заведи на лекар!

      Нищо не можеше да се направи. Още дълго продължихме да го увещаваме, но той отказваше упорито. Баща ми се свърза с доктор Берберян. Той ги насочи към специалист психиатър.

      Лекарят установи, че — казано на професионален жаргон — Георг Хених е в пълно притежание на умствените си и душевни сили. После отидоха при нотариус и направиха завещание.

      Георг Хених завеща инструментите си на мен.

      На другия ден баща ми, Робертович, Роберт Димов и Григор Аврамов дойдоха в мазето и вдигнаха двата тезгяха и сандъка с инструментите. Бяха нажалени и неразговорчиви. Рижия бе притворил вратата и ги наблюдаваше през процепа.

      — Мръсник! — не се сдържа Григор Аврамов и изрита вратата. Рижия бързо превъртя ключа.

      Пренесоха нещата в нашето мазе. Стаята се опразни. Остана само леглото, дървеното куфарче под него, иконите на стената и снимката на Боженка.

      На другия ден щяха да дойдат и да го вземат.

      Беше късна привечер. Седяхме на миндера и гледахме отсрещната стена. Отдавна не бяха идвали — Георг Хених ги бе помолил да го оставят да си свърши работата. Сега цигулката за господ лежеше на миндера до него, а ние ги чакахме.

      Сенките се бавеха.

      — Може би още вечерят? — шепнешком питах аз.

      — Мисли — кон на брат тича по небе и брат не може го улови. Буен кон! Коса как у стари Хених и толкова очи — той правеше големи кръгове с палец и показалец. — Кога тича, искра хвърчи под нозе, от нос огън тече…

      — Веднага ли ще те вземат?

      — Мисли — не. Нема место за Хених на кон. Там Боженка седи. Каже брат — дойде сам мене вземе. Двама яха кон и иде си.

      — А мен кога ще дойдеш да ме вземеш? Нали обеща?

      — Ай! Глупости говори. Казал тебе — учи, стане цар. Георг Хених не забрави, идва, говорим си, златни мое приятел… Ти забрави Георг Хених?

      — Никога!

      — Добро, добро…

      Когато пристигнаха, бяха много учудени, че ги няма двата тезгяха и другите неща. Въртяха се из голата стая, опираха се на стените, търсеха място да седнат.

      Настаниха се криво-ляво на пода. Разположиха се срещу миндера на Георг Хених.

      А ние двамата коленичихме и казахме за последен път нашето „Аве Мария, грация плена“.

      После си отидох. Оставих ги да си говорят цяла нощ.

>> 

      * * *

      На другия ден избягах от училище.

      Цяла сутрин се въртях безцелно из къщи, опитвах се да се зачета в „Без дом“, но историята на бедния Реми изведнъж ми се видя глупава и буквите бягаха пред очите ми.

      Баща ми се върна от репетиция, обядвахме по-рано от друг път. После майка ми приготви вързоп чисто бельо за дядо Георги, няколко стари ризи на баща ми, чифт панталони и сако. Той беше вече в онова положение или състояние — когато на човек му стават всякакви дрехи — широки и тесни, къси и дълги. Сложи в една найлонова торбичка храна и плодове и ние тръгнахме.

      Заварихме го да седи върху миндера. До краката му бе сложено дървено куфарче. Под мишница стискаше цигулката за господ. Бе увита в парцали. Празното мазе ми изглеждаше още по-потискащо отпреди. Давеха ме сълзи, но той ме бе предупредил, че един цар не бива да плаче. Непрекъснато си повтарях „аз съм цар, цар, цар…“ и ми се искаше да ревна с глас. Георг Хених поздрави, понечи да целуне ръка на майка ми, но тя я издърпа зад гърба си. Той се обърна, втренчи се в срещуположната стена и изпадна в познатото ми вцепенение. Нищо не говорехме. Седяхме от двете му страни на миндера с наведени глави. Баща ми теглеше пръсти и кокалчетата на ставите му пукаха. Сухият, остър звук ме дразнеше. Тя протегна ръка и докосна дланите му. Той престана да пука. Извади цигара, почерпи Георг Хених и двамата запушиха. После се сети, плесна се по челото, даде ми пари и ме изпрати да купя десет кутии „Бузлуджа“.

      Когато се върнах от будката с кашона, линейката бе спряла пред мазето. Един лекар и двама санитари се опираха на нея и весело бъбреха.

      Портата се отвори. Той вървеше прегърбен. В дясната ръка носеше дървеното куфарче, на чиято дръжка майка ми бе прикрепила найлонова торбичка. Под лявата мишница — цигулката. Не даде да му помогнат тези няколко метра до линейката. Не искаше да го подкрепят.

      Изтичах бързо, застанах пред него и му подадох цигарите. Той спря, остави куфарчето на земята и ме погали. После протегна ръка. Аз сложих моята длан в неговата. Бе топла, суха и драскаше. „Дадеш малка своя ръка на стар дедо“ — звънна в ушите ми.

      Баща ми сложи куфарчето в линейката. Лекарят го изгледа с неприязън.

      — Хайде, дядо — каза той. — Има ли нужда да те подкрепяме? — и той се опита да го хване под мишницата.

      — Не — отвърна Георг Хених, обърна се, вдигна спокойно очи към нас и каза: — Сбогом, мила госпожа. Сбогом, колега Марин. Сбогом, мили мой цар Виктор. Молим се за вас. Благодари за всичко, не забравя мен, стар Хених. Прости, ако огорчил с нещо. Не сърди се. Сбогом.

      — Ще дойдем да те видим в неделя — каза баща ми. Опитваше се да придаде твърдост на гласа си. Майка ми хлипаше и триеше очи. Аз се разплаках. Лекарят ни гледаше с недоумение.

      — Не ви ли е роднина? — попита той.

      — Не — отвърна баща ми. — Приятел. Просто приятел.

      Георг Хених влезе в линейката. След него влязоха и санитарите. Лекарят седна при шофьора. Колата рязко потегли и се скри зад ъгъла.

      Откараха го във временния старчески дом, който се намираше недалече от гарата. Оттам изпращаха старите хора в различните сиропиталища на страната. Георг Хених стоя там десетина дни, след което бе разпределен за старческия дом в село Хайредин.

      Посетихме го два пъти в новото жилище. Отпред имаше дървена скамейка. Над нея тъжно висяха голите клони на някакво сухо дърво. Бе студено. Духаше вятър. Говореше се, че зимата ще е люта. Седнахме на скамейката и зачакахме. Чакахме. Чакахме може би половин час. Когато дойде, на мен ми се стори, че се е смалил още повече през тези няколко дни. Отново стискаше цигулката за господ под мишница. Седна при нас, без да поздрави, и дълго се вглеждаше в лицата ни, сякаш му бе трудно да си спомни кои сме.

      — Дядо Георги — внимателно каза баща ми, — не ни ли познаваш? Колега Марин, жена ми, цар Виктор? Той не се усмихна, но очите му се проясниха.

      — Малки цар — промърмори, — учи, учи, стане голем цар!

      Напразно го питахме как е, как се чувства, има ли нужда от нещо. Той мълчеше и гледаше в краката си. Когато вдигаше глава, адамовата му ябълка мъчително се преобръщаше, сякаш майстор Хених преглъщаше сълзите си.

      Втория път — два дни преди да замине — като че ли още по-малко се сещаше кои сме. Пак стискаше цигулката под мишница (санитарката ни каза, че денонощно не се разделя с нея), клатеше глава и гледаше в земята. Само върху моето лице спря поглед за миг — като че ли в очите му блесна някакъв спомен — после отново станаха мътни и той наведе глава. Баща ми откъсна лист от бележника си, написа нашия адрес и го сложи в джобчето на сакото му.

      — Не забравяй, дядо Георги — каза отчетливо той, — адреса. Адреса на цар Виктор, нали помниш?

      — Цар Виктор — прошепна глухо старецът. После се прибра, без да се обръща, тътрейки крака по плочите.

      В деня, в който заминаваше, избягах от училище, хванах трамвая от халите и отидох в старческия дом. Не ме пуснаха при него. Не разрешаваха свиждане. Тогава застанах отпред и зачаках. Чаках дълго — може би час, може би два.

      После вратата се отвори и те заизлизаха — петдесетина стари мъже и жени, които си приличаха: всичките облечени в широки, не по мярка дрехи, подарени от някой милостив човек, всички прегърбени, с изпити и тъжни лица, всичките ужасяващо безпомощни. Една купчина човешко нещастие.

      Спряха пред сградата, събраха се плътно един до друг и наведоха глави. Струва ми се, беше им безразлично къде ги водят.

      Санитарят излезе пред тях, каза нещо и те потеглиха. Повлачиха се примирено и кротко. Оставаше да се държат за пешовете, за да приличат съвсем на беззащитни деца.

      Вървяха към гарата в редица по трима. Аз — на няколко крачки от тях. Георг Хених бе в средата на втората тройка, стискайки инструмента под мишница.

      На гарата ги отведоха в чакалнята. Те се отпуснаха по пейките. За който не остана място — сядаше на земята. Дядо Георги остана прав.

      Престраших се, отидох при него и го дръпнах отзад за сакото. Той стисна по-силно цигулката и не се обърна.

      Тогава минах отпред и казах тихо:

      — Георг Хених, Георг Йосиф Хених, помилуй боже брат Антон, баща Йосиф и жена Боженка — познаваш ли ме? Помниш ли какво обеща?

      Той вдигна очи и тънките му устни бавно-бавно се разтеглиха в несигурна усмивка.

      — Цар Виктор — прошепна старецът, — малки приятел… много радва, помни… всичко помни… не забравя инструмент. Не продава.

      — Всяка вечер ще те чакам — казах, — ще чакам да дойдеш скоро при мен. Ако искаш, вземи и другите със себе си. Те ме познават, сигурно няма да им е неприятно. Искам да ми разкажеш харесал ли е господ цигулката. Обещай, че няма да забравиш!

      — Обещава — каза Георг Хених, — чака ме. Приятел не забрави те!

      После ги качиха на влака. Не дочаках той да тръгне.

      Скитах дълго из кварталите около софийската гара, стисках зъби да не плача и си повтарях „цар, цар, цар!“, и си повтарях още — ето, Сенките могат да дойдат тази нощ да го вземат; колкото по-бързо, толкова по-добре. А утре или вдругиден ще се видим. Ще седна като него на кревата, ще втренча поглед в срещуположната стена и майка ми нека трака на машината. Така и няма да го види. Когато дойде, тихо ще каже нашето „Аве Мария, грация плена“. Ще си говорим, докато се наситим.

      Сбогом, Георг Хених.

>> 

      * * *

      Но Сенките не го прибраха веднага. Малко след като замина — може би месец, може би два, — в къщи се получиха две писма — онези, за които споменах в началото на тази история, — написани на лист от тетрадка с химически молив и невъзможен почерк. Ето дословния им текст:

      Драги мои Марин и цело ваше мило златно

                        семейство.

      Много сам Щастлив за дар Които сТе ми спратили

      Много благодарим на

      златно ваше детенце

      Милички Мойто Кавалире

      мам велики Радост за так велики Дар нека

      си здрав и щастлив да Ти дава Господ

      Много здрави щасти По цели Живот и за

      Твои Родители немам

      очила нито писалка нито

      перо ни мастило

                    Извинети ми.

      Те молим мили Учи ставаш цар велики.

                     Целувам Те

      Ас съм добре, само сам е ми жално бих желал

      поне да сам близо до ваша Къща

      либаем вас ваш Георг Хених

      И ако това писмо е писано в сравнително спокоен тон, то неговото второ и последно аз и досега не мога да прочета, без да ми заседне буца на гърлото:

      Мили мои колега Марине пожелава на Ваше миле ми

      семейство много Здаве и късмет ас сем здав и

      спокоен много здаве и и щастие иначе сам

      спокоен сас всичко забравих да пишем

      мизерно само ми липсва пушене много здаве

      на ваше деца, цар син? забравих ми

      името ако пратиш

      златно име сетих се!!! цар Виктор

      молим прати фасове сабирам фасове с

      опушени книжки питай на поща как

      да опакуеш пакет да се вижда фасове опушени да

      виждат правда сас опушени

      книжки никаква храна само _фасове_ язак,

      требва да сам

      останал в мой дом но я късно

      Много ми е жалко по-добре да сам останал в

      софия

      _свършено финал_

      Много здаве цар Виктор целуем вас сардечно

      фасове са с книжки _опушене_ само

      много молим _фасове_ мили викторе учи

      збогом Хених

      само фасове сас опушене

      — Но защо — питаше майка ми през сълзи, — защо така упорито настоява да са фасове с опушени книжки? Защо фасове? Защо не цигари?

      — Много просто — отвърна мрачно баща ми, — защото фасовете няма никой да открадне. Затова.

      Няколко дни по-късно той отиде да го види в Хайредин. Върна се същата вечер — тъмен и неразговорлив. Чак на закуска научихме, че Георг Хених въобще не го познал. Седнали на една пейка, баща ми му припомнил кой и какъв е, но старецът само клател глава и гледал с неразбиращи очи. Цигулката стискал под мишница.

      — Може би — предположи той — дори не си и спомня за какво я мъкне със себе си.

      Няколко пъти му предал поздрави от цар Виктор. Георг Хених и на това не реагирал.

      После е пристигнало известието за смъртта му. Родителите ми скриха това от мене.

      Никой от нас не е присъствал на погребението.

>> 

      * * *

      Георг Хених изчезна от нашия живот. Не мина много време и името му въобще не се споменаваше в къщи.

      Грижите състаряваха майка ми и баща ми. Те вече са истински стари хора и аз често ги улавям да седят на кревата, вперили отсъстващ поглед в бюфета.

      Моите коси също се прошариха. Всичко около нас се промени. Махалата вече не е същата. Махала не съществува.

      Мирчо получи втори инфаркт. Малинка, която е станала една кротка бабичка, се грижи за него. Станка и Станко живеят някъде далече.

      Стамен го сгази камион.

      Една година по-късно почина и Врана. Техният син стана известен артист. Дъщеря им се парализира.

      Йорде умря от пиене. Синът му Митко стана легационен шофьор и работи в Чехословакия. Любка се жени и развежда няколко пъти и роди куп деца. Ако се срещнем, едва ли ще се познаем.

      От пиене умря и Манолчо. Той се поду, набъбна целият като гигантска буба и умря за три дни. Смъртта му била мъчителна. Пепи се състари и тежи сто и двадесет килограма. Тя е в непрекъснат конфликт с дъщеря си, която скита с чужденци и не работи.

      Роленска и Роленски избягаха в Америка. Те също вече са покойници. Дъщеря им Силвия е американка и не знае нищо. Нищо за нашата улица и нашата къща.

      Умря и Цанка. Малко преди да се побърка, тя се ожени за един човек от съседната махала, който я заведе в точно такава къща като нашата. По-късно умря в лудницата.

      Йордан хлебарят отдавна е покойник.

      Чичо Бръм — също.

      Също и Сакатела.

      Забравих ли някой? — дори и да съм забравил, няма голямо значение. Почти всички хора, за които ставаше дума тук, са влачили през целия си живот едно и също битие. Те тъй си приличат, че сещайки се за тях, сякаш виждам една и съща физиономия върху много — мъжки и женски — лица.

      Тъжно ми е за тези хора. Тъжно ми е за годините, в които са живели. Понякога си мисля, че ако не беше проклетата стара къща, те щяха да са съвсем други, но… едва ли.

      Франтов и Ванда? — спомням си, че бяха подали оплакване срещу баща ми заради инструментите на Георг Хених. Не стигнаха доникъде. Инструментите досега стоят в мазето у нас, в стария дървен сандък.

      Понякога слизам там, отварям вратата и вдигам капака му. Лъхва ме мирисът на моето детство, когато исках да съм най-бедното момче на света, защото не знаех какво значи да си беден.

      Издърпвам някоя стара форма за цигулки, повдигам това и онова длето, въртя го пред очите си в тъмното, вдъхвам мириса на дръжката, надявайки се дървото да е запазило нещо в себе си, което да ме приближи към стареца.

      Много често слагам разочарован всичко обратно и се качвам горе в стаята.

>> 

      * * *

      Тук свършва моят разказ за теб, Георг Хених.

      От деня, в който се разделихме, измина четвърт век. Аз вече не съм инфант. Чаках те да дойдеш, както обеща, но ти не дойде.

      Не дойде нито в онези последни вечери на късната есен, нито след това. В стаята ми пълзят сенки, но твоята не е между тях.

      Въпреки това аз съм сигурен: не си ме забравил.

      Но аз бях забравил кой съм! Георг Хених, стани! Отговори ми — каква е съдбата на онези неща, които създаваме с най-голяма любов — единствените, които сме в състояние да създадем?

      Занаятът ли е по-голям от живота, или животът — от занаята?

      Защо на света има хора, които обиждат и унижават майсторите?

      Спомняш ли си онзи бюфет? — той продължава да седи в къщи и да жълтее, и огромната му сянка пада върху мен, особено когато дойде вечер и настъпи царството на сенките. Тя ме захлупва, разраства се, стига до прозореца, просва се навън на улицата, върви по-нататък — стоп!

      Бедността е насилие, мрак, подлост, безчестие, смърт!

      Кое ни прави алчни, зли и безсърдечни?

      Кое ни унизява и принизява?

      Цар Саул, обзет от меланхолия, свири на арфа.

      Цар Давид, който победи Голиат, посяга към гуслата.

      Цар Соломон вади тръстикова пръчица и пише: всичко е суета.

      А мен — какво ме чака мен?

      Растат инфантите, тежко им.

      Защото в онзи ден, когато не намерих гроба ти и не прочетох върху никой кръст твоето име, аз се досетих какво е станало. Мъглата се вдигна пред очите ми и видях — ето, пада вечерта, а в далечината, от една точка в небето започва да се вдига пушилка звезден прах; от нея излиза конник, който бясно препуска: — точката наедрява все повече и повече и ти виждаш, че към теб препуска брат ти Антон. Вее се черната грива на коня, огън изпускат ноздрите му, а ушите ти долавят звук: Антон тръби със своята валдхорна.

      Стягай се!

      Тръгвай!

      Очакват те!

      И докато конят танцува пред теб, а брат ти държи с една ръка юздите, ти ставаш от кушетката на старческия дом, слагаш под мишница цигулката, разкършваш тяло и вече не си онзи гном от улица „Волов“, който познавах, а младият, едър и синеок мъж, който дошъл в началото на този век в България, за да намери ученици…

      — Отново ли тръгваш? Не си и взе поука? — крещи зад гърба ти бедняшкият хор, но ти дори не се обръщаш, само се усмихваш и се мяташ на коня, зад гърба на брат си.

      Накъде препускате? — пътят се вие високо в небето, блести яспис и рубин, седем свещника греят и осветяват вратата на дома, в който живее господ.

      Ето я огромната небесна зала и там са събрани всички: ангелите и серафимите, Боженка, Йосиф и Антон, Стамен и Вража, Йорде и Манолчо, Вангел с въжето на шията. Лудата по комбинезон и с едната гърда навън, божият син и майка му — всички те молят да сложиш най-после инструмента в ръцете на този грубиян и да му предадеш първия урок по _виола д’аморе_, защото той има нужда от това. Никакъв творец не е! Претупал е света за някакви си шест дни и е допуснал най-отвратителни грешки.

      Научи го на гами и арпеджи, на всички минорни и мажорни тризвучия на любовта, скъсай го от работа!

      Всеки ден! Все едно имаш неук пред себе си.

      А аз — ще робувам в моето царство на занаята и може би някой ден ще стана майстор. Тогава… тогава ще седна и ще напиша една последна книга. И знаеш ли каква ще бъде тя? — най-обикновен буквар.

      Няма да му направим живота лек! Не трябва майсторите да търпят невежество и грубост!

      Георг Хених, ти, който си на небето!

      Цар Виктор говори!

      Аз не бързам, но ти не забравяй какво си ми обещал. Ще чакам да пристигнеш някоя вечер с небесната каляска — ти там сигурно си на почит и уважение, — тогава дръпни юздите пред някогашния публичен дом, спри конете и извикай:

      — Майстор тръгва! Време няма! Господ моли — книга не забравя!

      Тогава ще седна от дясната ти страна, ние ще препуснем с всички сили към небесата, около нас ще гърми и трещи, ще святка и ще проблясва, а ние с теб ще викаме, колкото ни стига гласът:

      — Свещено, свещено, свещено е изкуството, което бе, което е и което ще бъде!

      Алелуя!

      Алелуя!

      Алелуя!

край