Загадката на Едуард Фицджералд
Един мъж, Омар
ибн Ибрахим, се ражда в Персия през XI в. от християнската ера (онзи век бе за
него петият от хиджрата) и научава Корана и традициите при Хасан ибн Сабах,
бъдещ основател на Сектата на асасините или убийците, и при Низам ал-Мулк,
който ще стане везир на Алп Арслан, завоевател на Кавказ. Тримата приятели сред
шеги и истини се заклеват, че ако съдбата някой ден облагодетелства един от
тях, облагодетелстваният няма да забрави другите. Подир години Низам постига
везирски сан: Омар му иска само един кът под сянката на неговото щастие, та да
се моли за преуспяването на приятеля и да размишлява за математиката. (Хасан
моли и получава висока длъжност и накрая заповядва да намушкат с нож везира.)
Омар получава от съкровището на Нишапур годишна пенсия от десет хиляди динара и
може да се посвети на учението. Не вярва в звездогадателството, но се занимава
с астрономия, сътрудничи в преустройството на календара, осъществявано от
султана, и списва прочуто съчинение по алгебра, даващо числови решения на
уравнения от първа и втора степен, както и геометрични решения — посредством
конични сечения — за тия от трета степен. Тайните на числото и на небесните
тела не изчерпват вниманието му; в самотата на своята библиотека чете
текстовете на Плотин, който в речника на исляма е Платон Египетски или Гръцкият
учител, и петдесет и няколко писма от еретическата и мистична _Енциклопедия на
братята на чистотата_, където се разсъждава, че вселената е еманация на
Единството и ще се върне към Единството… Смятат го за следовник на Алфараби,
който разбрал, че всеобщите форми не съществуват вън от нещата, и на Авицена,
който учел, че светът е вечен. Някаква хроника ни разправя, че вярвал или си
играел да вярва в преселенията на душата, на човешкото тяло в животинско тяло и
че веднъж говорил с магаре, както Питагор говорил с муле. Невярващ е, но знае
да тълкува по правоверен начин най-мъчните пасажи от Корана, защото всеки учен
човек е богослов и за да бъде такъв, не е непременно необходима вяра. В
промеждутъците от астрономията, алгебрата и апологетиката Омар ибн Ибрахим
ал-Хаями вае съчинения с по четири стиха, от които първият, вторият и четвъртият
се римуват помежду си; най-обилният ръкопис му приписва петстотин от тези
четиристишия, нищожен брой, който ще бъде неблагоприятен за славата му, понеже
в Персия (както в Испания на Лопе и на Калдерон) поетът трябва да е
разточителен. В година 517-а от хиджрата Омар чете съчинение, което е
озаглавено _Единият и многото_; някакво неразположение или предзнание го
прекъсва. Става, отбелязва страницата, която неговите очи няма да видят
повторно, и се помирява с Бога, с онзи Бог, който навярно съществува и чиято
милост е умолявал по трудните страници на своята алгебра. Умира същия ден по
залез. В ония години на един западен и северен остров, който картографите на
исляма не познават, саксонски крал, разгромил краля на Норвегия, е разгромен от
номадски херцог.
Седем века
изтичат със своите просветления и предсмъртни мъки и мутации и в Англия се
ражда мъж, Фицджералд, не по-малко интелектуалец, отколкото Омар, но може би
по-чувствителен и по-тъжен. Фицджералд знае, че неговата истинска участ е
литературата и я подхваща с непреклонност и упорство. Чете и препрочита _Дон
Кихот_, който му се струва почти най-добрата от всички книги (ала не иска да
бъде несправедлив към Шекспир и _добрия стар Вергилий_), и любовта му се
разпростира върху речника, в който дири думите. Разбира, че всеки човек, в
чиято душа се крие някаква музика, може да създава стихотворения
десет-дванадесет пъти в естествения ход на своя живот, ако са благосклонни към
него небесните тела, ала не възнамерява да злоупотребява с това скромно
предимство. Приятел е на знатни личности (Тенисън, Карлайл, Дикенс, Такъри),
спрямо които не се чувства по-нискостоящ, въпреки своята скромност и любезност.
Публикувал е един прилично написан диалог, _Юфранор_, и посредствени преводи на
Калдерон и на великите гръцки трагедии. От изучаването на испанския е минал към
изучаване на персийски и е подхванал превода на _Мантик ал-таир_, тази мистична
епопея за птиците, които дирят своя цар, Симург, и накрая стигат в неговия
дворец — зад седем морета, и откриват, че Симург са те и че Симург е всички и
всеки. Към 1854 му дават една ръкописна сбирка със съчиненията на Омар,
направена без друга закономерност освен азбучния порядък на римите; Фицджералд
превежда някои на латински и съзира възможността да изтъче с тях една последователна
и органична книга, чието начало да са образите на утрото, розата и славея, а в
края — на нощта и погребението. На това неправдоподобно и дори невероятно
намерение Фицджералд посвещава живота си на безчувствен, самотен и вманиачен
човек. През 1859 отпечатва първия превод на _Рубаят_, последван от други,
богати на вариации и съмнения. Става чудо: от произволното съчетание на
персийския астроном, снизходил до поезията, и англичанина чудак, прехвърлящ,
може би без напълно да ги разбира, източни и испаноезични книги, възниква един
изключителен поет, който не прилича на двамата. Суинбърн пише, че Фицджералд
„даде на Омар Хайям вечно място сред най-големите поети на Англия“, а
Честъртън, чувствителен към романтичното и класическото в тази безподобна
книга, забелязва, че в нея навярно има „една мелодия, която се изплъзва, и един
надпис, който остава“. Някои критици разбират, че Фицджералдовият Омар е
всъщност една английска поема с персийски намеци; Фицджералд вмъквал, изтънявал
и измислял, ала неговите рубаи сякаш изискват от нас да ги четем като персийски
и древни.
Случаят
приканва към догадки от метафизическо естество. Омар изповядвал (знаем го)
платоническото и питагорейското учение за прехода на душата през множество
тела; подир векове неговата душа вероятно се е превъплътила в Англия, за да
изпълни на един далечен германски език, прошарен с латински, литературната
участ, която математиката е потиснала в Нишапур. Исак Лурия де Леон учеше, че
душата на един мъртвец може да влезе в друга несретна душа, за да я крепи или
образова; може би душата на Омар се е приютила към 1857 г. във Фицджералдовата.
В _Рубаят_ пише, че вселенската история е зрелище, което Бог замисля, представя
и съзерцава; тази спекулация (чието техническо име е пантеизъм) би ни накарала
да мислим, че англичанинът е могъл да пресъздаде персиеца, защото и двамата са
били по същество Бог или мигновените лица на Бога. По-правдоподобно и не
по-малко дивно, отколкото тези догадки от свръхестествен порядък, е
предположението за някаква благосклонна случайност. Облаците образуват понякога
форми на лъвове или планини; аналогично тъгата на Едуард Фицджералд и един
ръкопис с пурпурни букви на жълта хартия, забравен върху лавица в Бодлианската
библиотека, съставили за наше добро поемата.
Всяко сътрудничество
е тайнствено. Това между англичанина и персиеца е по-тайнствено от всяко друго,
защото двамата са били много различни и навярно в живота не биха завързали
приятелство, а смъртта и превратностите на времето са послужили единият да
узнае за другия и двамата да станат един-единствен поет.
Няма коментари:
Публикуване на коментар