Бертолт Брехт

      

Фелдфебелът

      Карл Борг беше фелдфебел в артилерията, а в батареята му се бе събрала цялата паплач на полка. Там вечно се пиеше, и дори когато никъде не можеше да се намери ракия, там имаше пияни, чието място бе в карцера. Ракия те биха реквизирали дори и в разровено от снарядите гробище.

      Там се числеше младият Майер, който при Сен Кентен беше плячкосал френска дамска блуза и стоеше до оръдието целият в коприна и дантели, с нещо като гърди, смешен призрак, който иначе стреляше добре. Освен това той имаше малко пенсне и си го поставяше като професор по химия, който наднича в ретортата. Но Майер го слагаше, когато нагласяше оръдието.

      Към батареята се числеше и Бернауер с дебелашкия си идеализъм. Щом пийнеше, той винаги запяваше „Тръгвам на война за кайзера и райха“ и „Прусак съм аз, познавате ли цветовете ми“. Пееше предимно нощем, тъй че никой не можеше да спи, докато той не се измореше.

      Имаше още неколцина от този род и при друг капитан, не като капитан Меминг, щяха да се сипят страшни ругатни. Но така всичко вървеше гладко и батареята понасяше неволите си с достойнство.

      Самият фелдфебел Борг пък беше върхът, той не свърши добре — дано бог се смили над него. Казваше, че е страхливец и затова пиел.

      — Какво друго да правя? — питаше той. — Бог ще ми прости. Трябва да се бия за кайзера, а не мога. Бог е създал свине, не бива да се оплаква от тях.

      Щом си пийнеше, небето ставаше съвсем синьо, безоблачно, всичко бе красиво, тъй красиво и нежно, а човек препускаше напред като бял кои, беше доволен от всичко, дори от смъртта.

      Дали бог му прости, не е съвсем сигурно, защото в щаба ставаха някои неща, но капитанът действуваше, а той беше мъж с чувство за дълг. Беше широкоплещест и дребен, безупречен ездач, който имаше собствен кон, държеше се превъзходно и се обличаше с поразителна елегантност. В най-страшния огън се разхождаше с малко бастунче и се перчеше сред оръдията с равнодушието, изписано на лицето му. За него говореха, че не го лови куршум и че англичаните по-скоро биха улучили комар, отколкото него. Но той погуби мнозина, които взимаше със себе си на разходка и не ги връщаше, а с равнодушен израз и без придружител пристигаше в скривалището. Той не се съобразяваше с никого, не знаеше какво е милост, но не предприемаше нищо срещу пияниците край Борг.

      Понякога не му беше леко. Например когато в ранни зори го вдигнаха по тревога, защото Борг и Майер „се избиваха“ под светещите очи на цялата батарея. Когато капитанът дойде, те стояха на едно открито място, отдалечени петдесет метра един от друг, всеки с карабина в ръка, и настървено се стреляха в дрезгавината. За двамата нямаше никаква опасност, понеже бяха страшно пияни. Но всички останали се намираха в опасност за живота, понеже двамата с плам и треперещи ръце стреляха безразборно в утрото.

      Ако капитанът беше некадърник, би се разкрещял и щеше да ги накаже, но той само рече:

      — Изобщо не улучвате, но ако се запердашехте, нямаше да е лошо.

      И тогава двамата се запердашиха в опиянението си тъй, че беше просто удоволствие да ги гледаш. Тази история впрочем си има опашка. Тъй като бледият Майер бе по-слаб от Борг, но Борг бе по-пиян от Майер, то Борг изяде повече пердах, отколкото можеше да носи. Тъй че се изправи и закрещя, че отива в пехотата, дошло му тук до гуша. Всички се превиваха от смях, но той тръгна право през огъня към пехотата. Събудил се в един окоп и понеже бил изтрезнял, веднага се разтреперил с цялото си тяло, ужасно се уплашил. Трябваше да го докарат обратно на носилка, сякаш бе ранен. Като дете се страхуваше да се върне сам, а нямаха подръка ракия за един боязлив фелдфебел от артилерията.

      Той и бледият Майер бяха неразделни, пиеха и можеха заедно да мълчат, освен това бяха достигнали връх в изкуството да свирят с уста в дует, без да са репетирали, и то мелодии, които никой от двамата преди това не бе чувал. Така се забавляваха те през тъжните часове в скривалището, а това забавляваше и останалите.

      Двамата дълго имаха необикновено щастие, бяха заедно цялата зима, напиваха се и така оцеляваха. Но през пролетта на седемнайста бледият Майер падна сред ураганния огън. Парче от снаряд го удари в гърдите; този ден той не си беше сложил дамската блуза, падна като мъж и се държа като такъв. Мълчаливо се свлече напред, пенснето му тупна на земята и преди да умре, Майер лежа още цял час в пълно съзнание, без да промълви нищо. Той просто нямаше какво повече да каже. Беше само малко побледнял, а това при него не се забелязваше.

      Този ден Борг не беше в батареята, понеже си бе навехнал крака. Върна се едва на другия ден вечерта, когато бледият Майер бе зарит вече. Борг разбра за случилото се най-напред по това, че Бернауер не го погледна в очите, а тихичко се измъкна. Когато накрая му казаха, той го прие спокойно. Но вечерта пи повече, отколкото бяхме свикнали да го виждаме, а към два часа през нощта всички се разбудиха, тъй като фелдфебелът ревеше с пълно гърло. Той пееше: „Тъй хубаво не съм се чувствувал нивга!“, което не беше на добро.

      Дните след този ураганен огън бяха много тихи, духаше топъл, тъмен вятър, небето бе изпълнено с влажни облаци, всичко бе голо и по този начин войната никога нямаше да свърши. Освен това нямахме нищо за пиене, само Борг разполагаше с малко ракия, понеже връзките му действуваха строго секретно. С Борг нещата бяха по-зле от всякога, той по цял ден се клатушкаше, ругаеше и си имаше нова прищявка — изискваше всички да му козируват като в казармата, когато навън не поздравявахме дори офицерите! Това ни накара да го намразим, още повече че и външно той много западна. Нощем лежеше спокойно и изучаваше звездите, а понякога си подсвиркваше, но винаги съвсем за кратко и сякаш в безпаметство. Ето защо дебелакът Бернауер казваше, че Борг тъжи по интимния си приятел.

      И тогава дойде денят, когато с Борг се случи нещастието. Една нощ той излязъл от скривалището и както бил пиян, паднал в една яма, изровена от снаряд. Там останал да лежи в несвяст до сутринта. На разсъмване го намериха и го донесоха. Беше се наранил твърде тежко вътрешно, за да могат да го върнат в тила.

      Целия ден, през който не се чу и един изстрел, той лежа в скривалището, без да отрони дума. Беше в съзнание, очите му неспокойно шареха по гредите. През нощта Бернауер седя при него и будува. Но към полунощ заспа, понеже Борг нямаше нужда от нищо и лежеше тихо. Събуди се от пронизително и тънко подсвиркване. Борг се бе проснал по гръб, имаше подпухнало, зачервено лице и разрошени мустаци и си подсвиркваше.

      — Искаш ли нещо? — попита учудено Бернауер.

      Гореше само едно газениче и на това осветление фелдфебелът приличаше на вързоп намотани дрехи. Той смръщи лице и широко разтвори уста. И когато вече си мислехме, че оттам ще изригне рев, чу се едва разбираем шепот:

      — Майер, дай насам!

      Тогава Бернауер схвана, че при Борг е Майер и че Борг му иска шише ракия, което не съществува. Все пак той си помисли, че е глупаво да пречи на разговор между приятели, от които единият е дошъл специално от толкова далеч, но най-сетне това бяха може би последните часове и нищо не се знаеше. Затова той каза на Борг:

      — Ако искаш ракия, няма, но може би ще поискаш друго. Защото нищо не се знае.

      Но Борг не го чуваше и не го разбра, изобщо разговаряше с Майер, който му бе по-близък и беше дошъл лично в тъмния, топъл пролетен вятър, а все пак бе забравил ракията. Навярно беше точно така, защото той промълви:

      — Остави това и я дай насам!

      Сега вече беше сигурно, че Майер си прави лоша шега, а Борг не можеше да участвува в нея, защото знаеше състоянието си. Когато долови това, Бернауер се заслуша, като завъртя глава по особен начин, за миг чу вятъра в гредите и усети болка в сърцето си. А той беше суров човек. Погледна лицето на пияницата, върху което бе изписана нескривана мъка. Ето на, лежеше фелдфебелът като вързоп и никой не го бе попитал за нищо, никой не му бе обяснил, нямаше да получи дори ракията, която му бе тъй нужна. А това беше голямо изкуство.

      Така виждаше Бернауер нещата. Фелдфебелът Борг трябваше да си умре без ракия, а ефрейторът Майер — да гледа всичко това.

Бертолт Брехт

      

Яванецът Майер

      Като размисля добре, виждам, че Самуел Кашер беше най-големият особняк между хората, които съм познавал. По професия бе търговец на риба, но както и сам доказа, това нямаше голямо значение, понеже баща му бе получил рибния магазин като зестра. Дълги години не му идваше наум, че би могъл сам да си избере професия, а и за подобно хрумване щеше да е твърде късно. Впрочем, малката му бяла едноетажна къща непрекъснато беше застрашена от банкрут. Въпреки това у него можеше да се открие една-единствена страст, която ни и сближи — той получаваше почти всички по-важни немски вестници и най-основно ги изчиташе, а това означаваше лукс, простиращ се далеч над възможностите му. Този голям за него разход той обясняваше накратко така — в магазина му била необходима хартия за опаковане на рибата. Изобщо от време на време имаше интересни пристъпи на явни угризения на съвестта и тогава не без известна доза остроумие доказваше на всички, че си позволявал тия мними забавления единствено заради рибния си магазин (получен от баща му като зестра). Единствено заради рибния си магазин той се занимаваше и с някои криминални изследвания; както смяташе, че един добър вестник е добра реклама за увитата в него риба, така също си мислеше, че може да привлече любителите на риба с интересни разговори. Най-малкото го вярваше, докато изпитваше угризения на съвестта. Едно от най-странните му преживявания беше историята с Майер, наречен яванецът Майер.

      Една вечер седях при него в кафявата дъсчена барака зад дюкяна, където миришеше на моруново масло и риба, седях между стари вестници зад бялата завеса на прозореца, който гледаше към двора. Кашер рисуваше някакви инициали в счетоводната си книга, а също върху попивателната, и разказваше по своя флегматичен начин за събитието от последната нощ на „Бруненгасе“ (улицата, на която се намираше магазинът му), за което бе узнал от готвачките в съседство, тъй като самият бе чул изстрела, но не беше станал.

      Ето историята: нощес между дванадесет и един жителите на „Бруненгасе“ били разбудени и привлечени на прозорците от изстрел на улицата. Посред пътното платно пред дом номер седем, където живееше инженер Майер, стоял мъж с велосипед и револвер, а съседите видели, че когато Майер се показал на прозореца по риза, мъжът нещо му закрещял.

      Докато разказваше това, търговецът на риба отвори вратата към магазина и влезе в тъмното помещение, където мъртвите риби плуваха в бурета. Отвори един прозорец към улицата и каза полугласно:

      — Сигурно е стоял ето там и е крещял много силно в нощта.

      Но аз нямах желание да минавам покрай рибите, а добре можех да си представя мъжа на ъгъла, също и инженера, който сега лежеше вече вкочанен в отсрещната къща, вероятно под ленен чаршаф, покрит най-малкото до брадичката.

      Мъжът бе изкрещял: „Не забравяй Ява, колиба седемнадесет и бедната Лизи, не заминавай!“ Мъжът се качил на колелото и изчезнал.

      А инженер Майер днес предобед бе намерен обесен в горичката, където всеки ден обичал да се разхожда, но малко встрани от пътя. Въжето било скъсано точно по средата, единият му край се поклащал на клона, а инженерът лежал на земята. Във вестника пишеше, че причините за самоубийството са неясни, криели се „навярно в безбрежните гори на далечна Ява, където Майер някога работил по строежа на мост“.

      Докато говореше, търговецът на риба продължаваше да рисува инициали, като с нищо не разкрасяваше разказа си.

      — Всъщност всички аргументи са налице, макар нещичко да липсва. Бих могъл навярно и да добавя, че днес предобед не валеше, че клонът, на който яванецът Майер е висял, е бил дебел и че Майер по начало, впрочем още вчера вечер, се е канел да направи тази сутрин малко пътуване до Франкфурт. От всичко това сигурно веднага виждате, че става дума за добре обмислено убийство.

      Сега Кашер се изправи в кафявия си костюм, отново прекоси магазина и отиде до прозореца, за да погледне навън. Той притежаваше необикновеното умение да инсценира ужасните си истории, като находчиво използуваше смрадливата риба, тъмнината на неосветеното помещение и бялата завеса, при това прибягваше до бруталния ефект да ме оставя да седя сам.

      — Не разбирам защо. Вземете ми скалпа, пак не разбирам! Та това си е чисто самоубийство. Човекът иска да пътува, а не заминава, значи го гризе съвестта, разбудена от тревожния вик на мъжа предната вечер. Това е всичко.

      В съседното помещение търговецът на риба се извърна и малко безизразно каза:

      — Някои смятат, че мъжът е искал да го предупреди!

      Ясно забелязах как моята идея малко по малко взима връх.

      — Така, значи яванецът Майер проявява достатъчно разум, за да се съобрази с това така наречено предупреждение и да не замине, от друга страна, не му обръща толкова голямо внимание и не се отказва от обичайната си разходка?

      — Забравяте — нетърпеливо рече търговецът на риба, — изглежда забравяте, че е бил предупреден да не заминава, тоест, доколкото е повярвал на предупреждението, тук е можел спокойно да си излиза.

      — Значи признавате това, а? Радвам се. Хубаво предупреждение, нали? Изключително по рода си — оставаш тук, а после увисваш на въжето… Хм, какво ще кажете, не туй имахте предвид, нали?

      — Е, убийците може да са били тук, а не във Франкфурт, може да са чули за тая история или пък рано сутринта да са чакали напразно на гарата. Освен това мъжът може да е бил замесен в заговора, нали?

      — Какво говорите, Кашер? Нима някой ще реши, че да премахнеш един човек на път е по-лесно, отколкото в родината му, където се интересуват от него, където знаят привичките му и можеш да ги изучиш? Но ако мъжът наистина е искал да го предупреди, защо е използувал такъв открит, театрален начин: просто да изкрещи в ушите на убийците? И колко неточно! „Не забравяйте!“ Не, мили мой лебеде*, тук става дума само да се всее страх, нищо повече!

      [* „Мили мой лебеде!“ — реплика от операта на Рихард Вагнер „Лоенгрин“. — Бел.ред.]

      — И аз тъй мисля — беззвучно рече търговецът на риба, — вероятно става дума за това.

      — А когато всееш у някого страх, по правило е много по-трудно да го убиеш, нали? Той внимава, чува шумоленето на всяко листенце, повече не стъпва в гората, където има дебели клони. Впрочем, откъде знаете, че клонът е бил наистина дебел?

      — Попитах млекаря, който е бил там.

      — Значи вие не сте ходили там?

      — Как можахте да си го помислите? Та аз не съм куче. Млекарят ми описа всичко.

      — Но вие цял ден се занимавате с тая история! Впрочем, защо попитахте точно за това?

      — Защото не беше валяло.

      — Не ви разбирам. Струва ми се, твърде много обичате ефектите. И така, кого смятате за убиец?

      — Убиецът е мъжът с колелото.

      — Мъжът, чието предупреждение е довело до убийството, както вие го наричате? За да задържи своя човек тук, където е било несъмнено по-трудно да го убие, отколкото където и да било другаде, той се представя на цялата улица и все пак появата му пред жертвата, която би трябвало да го познае, ако имаше гузна съвест, не може да я накара да не стъпи в гората, така ли е?

      — Да, някои моменти са още неясни, всъщност само един. Той не е сред изложените от вас. Но да оставим това. А и делото още не е приключено. Това е чудесен случай, повярвайте ми!

      Когато Самуел Кашер ме изпрати до изхода и тръгнах надолу по тъмната улица, минах покрай къщата на яванеца Майер. Тя тънеше в мрак.

      След три дни отидох отново в рибния магазин. Имаше много хора, понеже бе пристигнала прясна моруна. Търговецът на риба бързо извади нужния вестник и без да издава интереса си, попита:

      — Впрочем знаете ли, че Майер, инженерът, нали си спомняте, яванецът Майер? По рождение той бил италианец. Да, майка му била италианка, женена за немски инженер. Какво от това ли? Отбийте се в най-скоро време! Имам и други изрезки!

      Кашер си изрязваше интересни случаи от вестниците, тъй че аз го посетих още същата вечер. Той още разтребваше магазина.

      — Споделял ли съм с вас, че отначало исках да стана военен? — започна той. — Отказах се, само защото нямаше да имам отделна стая за спане, а това не можех да изтърпя. Тук смърди поне само на риба!

      — Не ме учудвате много — казах заинтригуван. — Навярно имате склонност към жестокостта. А лицето ви е толкова благо.

      — Е, някога четях много Стендал. А светът не е чак толкова благороден. Хората все повече отдават предпочитанието си на търговията с риба — той дотътри едно буре с моруна в ъгъла.

      Засмях се и го попитах за яванеца Майер.

      — Вече го погребаха — отвърна той. — А при това не беше истинският.

      — Тази сутрин ми казахте, че бил италианец? Но това означава ли нещо?

      — Струва ми се, това беше неясният момент. Но самата хазайка ми разказа.

      — Не смятате ли, че се е издал с гузната си съвест? — попитах малко нетърпеливо.

      Търговецът на риба взе да става неспокоен. Вдигна очи от бурето и ме погледна.

      — Точно това смятам. Ето че го открихте!

      Гласът му прозвуча разочаровано. Той беше стар ловец на ефекти.

      — Искам да кажа, че се е обесил след това. Трябва да е бил здравата уплашен, нали?

      — Сигурно — търговецът си пое дъх. — Бил е толкова уплашен, колкото и всички останали хора на улицата. Доволен съм, че не погледнах и аз навън. И аз щях да съм уплашен.

      — А какво означава това, че се е отказал от пътуването?

      — Да. И е отишъл на разходка преди ядене. Впрочем за обяд е щял да яде риба, сушена треска от мен, идиотът му!

      — Но какво ви е?

      — А, нищо. Малко се ядосвам, че е допуснал подобно нещо. Такава грешка!

      — Кой, яванецът Майер ли?

      — Не, убиецът!

      — Каква грешка?

      — Вашата! Идеята, че щом не е заминал, яванецът Майер е трябвало да има гузна съвест! Това е идиотско. Впрочем исках да ви помоля за една услуга. Тя е за друг, но всъщност пак за мен. Исках да ви помоля да дадете обява в специалния вестник за инженери. Нещо в този дух: „Търся инженер Майер, работил някога в Ява по строежа на мост.“ Съгласен ли сте?

      — Да, но защо, по дяволите?

      — Той ще ви пише адреса си или нещо такова. Но положително града, в който живее.

      — И какво ще правите в този град?

      — Ще се абонирам за местния вестник.

      — Вие май… Нима това е клопка? Да давате обява за мъртвия Майер? Нищо не разбирам.

      — Става дума за живия яванец Майер! Не ги бъркам! За все още живия, вероятно още „наличния“ яванец Майер!

      — Хм, по дяволите с тази ваша тайнственост! Какво искате всъщност? Ще си разкриете ли картите или не?

      — Не. По-добре не. Вие сте прекалено енергичен. Имате твърде силна воля, много сте предприемчив, с две думи — вие сте западен човек. Малко повече западен човек, отколкото е нужно.

      — Това пък какво е? Отново ли искате да спите сам? Нима рибата смърди по-хубаво от мене?

      — Разбирате ме погрешно. Всичко е много по-просто. Искате ли да чуете една история или не?

      — Да, разбира се, сам знаете. Хайде, започвайте!

      — Не. Точно защото искате да чуете една история, ще трябва да почакате. Първо дайте обявата във вестника!

      — Не ви разбирам, Кашер!

      — Да, за хора, които всичко разбират, не съществуват истории!

      Да ме вземат дяволите, но подадох обява в специалния вестник за инженери. Това стана във вторник. В понеделник обявата трябваше да излезе. В събота търговецът на риба ме повика.

      — Вашата история е готова, всичко е наред, ето я, вече отпечатана. Узря за печат малко по-рано, отколкото предполагах. Той е бил идиот, но сега това оправя положението. Можем да се надяваме, че ще успее да се спаси.

      — Какво се е случило?

      Търговецът на риба ме отведе в магазина. Здрачаваше се. Той не запали газовото осветление, а само една свещ.

      — Ако подскочите от изненада — каза той, като поставяше едно буре с шарани пред столчето ми, — не забравяйте бурето!

      — За яванеца Майер ли става дума? — попитах аз. — Още не съм получил отговор.

      — Няма и да получите, драги мой. Градът се нарича Хамбург, а пък аз съм абониран за тамошния вестник. Но искате ли да проследим историята още веднъж отначало? Макар че решението е съвсем просто, а именно — въжето е било скъсано. Запомнете добре това. Защо се е скъсало, каква е била причината, след като, хм, не е валяло? Едно въже или не издържа и значи с него не можеш да се обесиш, или пък издържа и тогава трябва да се опъне допълнително, за да се скъса. И понеже е било скъсано, и дума не можеше да става за самоубийство. Нищо не казвайте, още не. Зная — убиецът се държал много странно, независимо от това, че после е откъснал жертвата си от дървото — можел е да го стори, клонът е бил дебел, доста дебел клон! Но той се е показал пред хората, крещял е из улицата открито, за да се появи на прозореца един господин, който е живял в Ява, да се появи през нощта със свещ в ръка. Наистина, той му крещял да не мърда от града заради Лизи, заради някаква си Лизи! Макар че е било по-добре господинът да замине, не защото тогава е щял по-лесно да го очисти, а по-скоро защото тогава изобщо е нямало да става нужда да го очиства. Всъщност въпросът е дали господинът е възнамерявал заради Лизи да не мърда от града. И ето, стигаме до една голяма изненада, драги мой, и тя се заключава в това, че господинът наистина остава. Да, той не заминава, а отива на разходка, макар че Лизи няма нищо общо с това. Бих се заклел, че той изобщо не я е познавал, така както и ние двамата с вас. Но поведението му насочва към извода, че я е познавал? Да, наистина, идиот! Господинът остава в града, понеже е уплашен, учуден, събудили са го, отнели са му съня. Като доказателство за това може да ви послужи фактът, че той спокойно отива в парка и беззащитен го очистват. Да, той се е показал на прозореца по определен начин, както не биха го видели на улицата — със свещ в ръка, донякъде уплашен. А после не заминава — за убиеца това е достатъчно. Но ще ви кажа, никога не бесете някого въз основа на такива доказателства, на такива призрачни доказателства, после никога не ще успеете да го свалите от дървото, когато притичате обратно, освен вече мъртъв. Да, нито нощната комедия, нито наказанието за уж гузната съвест на яванеца Майер, нищо друго не доказва толкова ясно страшната, напълно невероятна и смешна неувереност на убиеца, както фактът, че той смъква жертвата си от дървото, след като я е обесил, неувереност — дали това е яванецът Майер. Той не е бил истинският. Такава е историята, малко кървава наистина, но затова пък добре подбрана, проведена с финес. Ще попитате: какво е накарало убиеца, който преди и по време на престъплението не се е съмнявал, че Майер, когото държи в ръцете си, е онзи Майер, когото търси — какво го е накарало през краткия промеждутък между убийството и завръщането му да се усъмни, че Майер не е истинският, този с уж гузната съвест, появилият се в мъждукащата светлинка на свещта и вече мъртъв Майер? Тук стигнахме до мъртвата точка.

      Търговецът на риба отиде в тъмното помещение на магазина, заразхожда се напред-назад, взирайки се в мрака. Накрая малко по-глухо продължи:

      — Изглежда сигурно, че търсеният Майер е можел трудно да бъде възстановен в паметта на своя преследвач, навярно онзи го е познавал съвсем слабо, имал е само бегла представа за него, колкото и силна да е била омразата му… Ява е много далече. И все пак в твърде краткото време, когато някога се е появил, той сигурно е сторил нещо, което се е запечатало в съзнанието на преследвача, нещо неизличимо, по-ясно от едно лице, по-несъмнено от движение на ръката в порив на страх, нещо, което човек прави за съвсем кратко време, което той е извършил в миг на голяма възбуда и което, чуйте, върши отново в мига на смъртта, тъй че убиецът не го забелязва веднага, не в мига на убийството, на трудната работа — ха окачете тежък мъж на едно дърво! — но все пак веднага подир това, още при бягството през храстите, почти навреме! Е, нали ви казах, че това бе за мен неясен момент, поне докато чух, че яванецът Майер е италианец по рождение, тоест матерният му език е италиански. Разбирате ли? Той е крещял, преди да умре! Казал е нещо по тази история, навярно се е разплакал. И е проговорил на италиански. Когато е почувствувал, че ще го удушат, естествено е преминал на матерния си език, тоест така аз си мисля. А другият Майер, истинският яванец Майер, който е познавал Лизи и колиба седемнадесет, е крещял на друг език, когато на времето е изпаднал в такава силна възбуда и се е появил на прозореца!

      Търговецът на риба отново млъкна, но беше леко запъхтян, дъхът му леко трепереше. Той виждаше всичко съвсем ясно. Не беше излизал от магазина си, а все пак бе видял всичко в тъмнината, по време на работата си!

      Исках да кажа нещо, за да наруша тишината, само затова.

      — Как си представяте всъщност историята на Ява?

      Той прокара длан по челото си.

      — Строели са мост. Там е имало строителни инженери, голям брой, имало е повече от седемнадесет колиби и предполагам, че Майер е имал жена, или пък убиецът — може би убиецът също е имал жена. Едно, струва ми се, е сигурно: тогава на Лизи й се е случило нещо. Дали защото е била жена на Майер и е живяла в хижа седемнадесет, а убиецът е бил при нея, когато Майер се върнал в къщи, или пък е било обратното, това е почти все едно. Във всички случаи убиецът е стоял долу и дали влизайки или бягайки от къщата, най-вероятно бягайки, е видял Майер горе на прозореца, положително за първи път в живота си, и все пак на Лизи й се е случило нещо. Предполагам, че се е обесила или е била обесена, все едно. Във всеки случай и Майер е трябвало да увисне. Вероятно историята е била такава.

      — Кажете ми — обадих се след известно време, — защо всъщност не погледнахте трупа и местопрестъплението, щом случаят толкова ви занимаваше?

      — Защо ли? Може би съм човек прекалено източен, може би все пак се чувствувам повече западен. Труповете носят огорчение. Вредят на обективността. Не съм видял обесената Лизи. Ако бях видял обесен нейния убиец, щях да съм малко несправедлив към неговия. А тогава яванецът Майер беше още между живите, слънцето все още грееше за него.

      — А нима сега е мъртъв?

      Търговецът на риба ми подаде вестника. Там прочетох, че един инженер на име Майер е бил намерен обесен в един хотел при странни обстоятелства. И чух търговеца на риба да казва със своя мек глас:

      — Ако подскочите от изненада, не забравяйте, моля, бурето, туй ми е занаят. Занаятът ми е да продавам риба.

Бертолт Брехт

      

Един подъл тип

      Когато един следобед Мартин Гаир се разхождаше под топлото септемврийско слънце из някаква аристократична улица, забеляза вдовицата Марие Пфаф, която крачеше с енергични стъпки край витрините, облечена в светъл муселин. Тя беше висока и силна, надарена с едър бюст и явно заоблени бедра, които мекият плат добре подчертаваше. Имаше бяло, здраво лице и дебели кестеняви плитки, събрани на кок. Това му хареса и известно време той вървя след нея. После я заговори и попита дали може да я придружи. Тъй като я гледаше твърде дръзко, а беше висок, суховат момък, със загоряла кожа, отначало тя се изплаши и не отговори, но забърза и го остави да върви с нея. Той също не продума нищо повече и постепенно тя си възвърна самообладанието. За да се отърве от него, внезапно се завъртя на токчетата си и свърна в някакъв магазин за бельо, който след известно време напусна през една задна врата. Не видя вече Гаир, понеже той стоеше зад една издадена ограда. Тогава той хладнокръвно я последва отдалеч чак до дома й. После отиде да хапне в едно почти подозрително заведение и там изгълта цял полусуров бифтек, към който добави три яйца. След като се нахрани, обърна чашка ракия, зачовърка с клечка черните си развалени зъби и със същия инструмент почисти ноктите си. Плати, даде пет процента бакшиш и напусна заведението. Когато дръпна звънеца в дома на госпожа Пфаф, мина покрай хубавичката прислужница в тъмния коридор и поиска да говори с госпожата. Тя излезе учудена, начаса го позна и каза на прислужницата още от вратата:

      — Няма ме в къщи за този господин!

      После се върна в дневната, където на масата димеше недоядената вечеря.

      — Къде е господарят? — попита Гаир.

      Прислужницата разтреперана се облегна о рамката на вратата и бързо си помисли за последното сексуално убийство във вестника, извършено с нечувана жестокост. Най-сетне рече:

      — Господаря го няма… Ами че госпожа Пфаф е вдовица.

      Последното изтръгнаха против волята й черните очи на натрапника и тя му се замоли да я пощади, защото била честна. Той пристъпи до вратата, отвори я и влезе в дневната. Не остана дори за миг на прага, а веднага се отправи към насрещния прозорец, пред който се спускаше бял муселин, и каза:

      — Обичам ви. Но привършете спокойно яденето си. Аз вече вечерях.

      Вдовицата току-що бе седнала, защото със затаен дъх и развълнувана гръд бе подслушала разговора в коридора. Сега превъзмогна обзелата я слабост. Чу думите на Гаир:

      — Вие сте вдовица, каймакът значи е обран. Но все нещичко е останало и аз мога да го взема.

      Госпожа Пфаф се облегна почти безжизнена на стола, но сетне се надигна бавно, макар като хипнотизирана, и се опита да се добере до вратата. Но Гаир я изпревари и натисна звънеца над масата. Прислужницата се яви и Гаир рече строго, с метален глас:

      — Стана недоразумение. Уважаемата госпожа иска да отнесете всичко и да го измиете.

      При това гледаше Марие Пфаф: беше висок, мургав момък, с ъгловати черти, но с меко и едро тяло. Госпожа Пфаф се изправи, помъчи се да се овладее и сдържано каза:

      — Почистете, Ана!

      После се извърна към госта си и мълчаливо му посочи едно кресло.

      Той начаса седна, но премести креслото така, че лицето му да остане в сянка. Прислужницата тихо почисти. През това време Марие Пфаф отиде до огледалото, оправи си косата и извади нещо от една малка кутия. Когато момичето излезе, тя вече почти напълно владееше гласа си. Сякаш пееше, когато в смесица от възмутена сериозност и благородна ирония запита какво желаел господинът.

      Гаир обгърна цялата й фигура с пронизващ поглед.

      — Вас — отвърна той.

      При все че той седеше в коженото кресло някак приведен и отпуснат, нейният отговор прозвуча малко по-неуверено:

      — Съвсем не ви разбирам.

      Тогава той се изправи, застана на фона на муселина — мургав, широкоплещест, висок и силен. Сетне пак седна: това беше неговият отговор.

      — Но какво собствено желаете? — промълви тя.

      — Изглежда имате лоша памет. Оставете револвера!

      Тя безмълвно го сложи на масата.

      — Седнете!

      Тя го послуша.

      — Имам свободно време и яки мускули. Ще живея при вас, а вие ще водите домакинството ми.

      Тя седеше съвсем смазана и не се осмели да каже нищо друго освен:

      — Но аз изобщо не ви познавам.

      — Първо ще се измия — отвърна той, — а после можем да направим нашето запознанство.

      Като каза това, той стана, пристъпи до нея и я сграбчи с яките си ръце.

      — Нищо че треперите, това е дори добър знак. Не съм нито сексуален убиец, нито мошеник, търсещ брак. Любовник съм.

      Не я целуна, а както се бе понадигнала, остави я да падне в креслото. Но когато тя не направи никакъв опит да стане, той се хвърли върху останалата почти без душа жена, мълчаливо я отнесе на шезлонга и кръстоса ръцете й отзад над главата. После отстъпи от тежко дишащата вдовица. Тя се надигна без нито една дума, отиде в банята и я приготви. Той я занесе във ваната, после в леглото, което тя трескаво му посочи, без да знае дори името му. В полуздрача на алкова, сред болка и блаженство, тя се влюби в яките му ръце и им се отдаде телом и духом.

      Когато на следната утрин отвори малко подутите си клепачи, тя се почувствува близка на непознатия момък и го обичаше въпреки мръсното му бельо. Стана тихичко, без да го буди. Докато се миеше, си тананикаше, а докато си подреждаше косата, мислеше за нощния рай, в който я бе въвел. Но после, когато се събуди, той започна да действува. На дневна светлина не губеше нищо, беше все тъй силен, имаше загоряла кожа и някои други неща. Не й позволи да дръпне от прозореца жълтите тежки завеси, чувствуваше се добре в златистата светлина високият мургав момък. През нощта, когато се валяше с нея в леглото, беше като белезникава едра риба в езерото си, а сега лежеше на сухо сред златистата топлина и се припичаше, силен и зъл. Кафето си пи в леглото, при което тя зърна под тънката завивка коленете и бедрата му и свят й се зави. Но той мързелуваше, беше му предостатъчно. Позволи й да действува вместо него. Никога не й мина през ум колко невероятно беше запознанството им, днес не мислеше какво ще стане утре. Започна се нов живот. Момъкът не излизаше нито крачка от дома, изтягаше се в стаите, пушеше или се занимаваше със златните рибки, които съвсем леко проблясваха в зле осветеното помещение. Тя сама ходеше за пури, поднасяше му ликьор, отрупваше го с вестници. Животът й беше придобил смисъл, денем беше майка, а нощем — любовница. Той си разбираше от занаята. Бяха щастливи. Миналото не съществуваше.

      Така продължи половин седмица — три дни и четири нощи, после му омръзна. Трябваше да има разнообразие. Стопанката беше добре сложена, но само ликьорът и пурите можеха да бъдат едни и същи, жената — не. Така се стигна дотам, че той почна да чете вестник в леглото и изпълни рая с тютюнев дим. Вместо любов към мургавите гърди, у нея се появи уплаха от студените очи, тя вършеше всичко от страх, а той ставаше все по-неумолим. На четвъртата нощ, към пет часа призори — може да не е било още съвсем светло — той я прегърна за последен път. По обяд взе още веднъж вана, а след това се нахрани, обърна гръб пред измъчения й поглед и напусна дома.

      Тя го чакаше на прозореца, но не се осмеляваше да дръпне завесите от страх, че той може да дойде и да намери светлината прекалено силна, затова половината следобед ги придържаше с ръце.

      Той се мота из града, пя в няколко бара (пари си бе скътал), плащаше царски, а надвечер спря едно момиче, изскочило след шест часа от някакъв магазин. То бе стеснително и бледо. Хвана го начаса под ръка, отидоха в една третостепенна гостилница и вечеряха богато. Доверието й нарастваше, той не говореше почти нищо, но — за разнообразие, каквото търсеше — беше доста ласкав. Сетне се разхождаха два часа из парка и той целуна бледото й рамо — веднъж сред тъмните храсти, и втори път — сред белите отражения на асфалта; а после, като стана девет часа, я взе със себе си в къщи.

      Вдовицата Пфаф сама отвори вратата, но отскочи назад леко, като на пружини. Обгърнал рамото му, той отведе момичето през коридора в стаята. Сетне погледна вдовицата и тя излезе. Седна с момичето на масата и с разлюляна походка донесе коняк, сладко вино и малко кейк. Хапнаха, той все още гледаше втренчено коленете й, тя бавно се опиваше, захвана да пее и да се смее, накрая закрещя. Заведе я на кожения диван и й заповяда да спи, за да изтрезнее.

      — Леглото е много фино за тебе — рече той.

      После сам се просна в леглото с обущата. Между това, от срам пред прислужницата си, вдовицата прекара нощта в банята.

      Когато утрото проблесна сиво и матово през цветното стъкло, в душата й започна борба за вземане на решение. Тя победи. Стана и отиде в коридора. Нарами си шапката, палтото и напусна къщата. Когато се върна в десет часа, прислужницата бе излязла, а мъжът лежеше в шезлонга. В стаята цареше безпорядък като след вакханалия. Той бе в лошо настроение и я посрещна с хаплива ирония. Спала ли е добре? Да не би да не е видяла призрака върху кожения диван? На дивана лежало едно животно, а в леглото — друго, нали? Ликьорът се бил свършил, но любовта му едва сега започвала. Впрочем трябвало веднага да се купи ликьор. Надявал се, че тя има пари — в противен случай да не жалела усилия, а да ги набави.

      Тя стоеше до масата и го гледаше. Той се изправи и забеляза, че тя го наблюдава. Беше мускулест, суховат момък с подли черти. Властта му бе свършила. Изживяла бе някакво опиянение. Дали не бе пила ракия? Сега виждаше всичко: изпоцапаните мебели, леглото, опустошения бюфет. Главата й тежеше, но стоеше здраво на раменете й. Тя каза:

      — Станете и закопчейте ризата си!

      Той неволно я послуша.

      — Но какво ти е? — запита той.

      — Нищо. Можете да си вървите. Ако желаете нещо, позвънете на прислужницата!

      Той стана, изправи се в целия си ръст. Но в стаята му беше добре. Рече с метален глас:

      — Оставаме!

      Тя се отдръпна.

      Той се отпусна в креслото и се разсмя, но с това не потуши бунта. Тя тръгна към вратата, а после излезе с енергични стъпки. Известно време той продължи да седи, като разглеждаше мебелировката. Имаше някои хубави неща. После излезе. Защото в главата му бе проблеснало. Взе със себе си кутия пури, свали бомбето си от закачалката и подсвирквайки, напусна дома с кутията пури под мишница — нищо друго. Така бе дошъл. (Без кутията, но тя бе вече полупразна.)

      Вдовицата Марие Пфаф взе вана. Избърса се усърдно и седна да обядва в разтребената столова, позвъни шумно на прислужницата и още преди ядене прегледа домакинските сметки в книгата.

      После издрънча звънецът и мъжът се появи отново. Тутакси поиска да влезе брутално, но вече му липсваше предишният устрем; отстъпи, навярно надуши във въздуха нещо гнило. Чу жената да казва:

      — Дайте му да яде в кухнята.

      Докато момичето го водеше в кухнята, той тихо си подсвиркваше. Беше гладен и нещо му бе хрумнало.

      Докато пиеше кафето си, госпожата попита дали „момъкът“ си е отишъл. Вече не се срамуваше. Прислужницата каза „да“ и вдовицата Пфаф излезе. Отиде в едно кафене, където намери познати дами. Щом се приближи до масата, настъпи тишина. Беше неудобно, те бяха научили, душеха около нея. Попаднала бе сред кучета. Не остана дълго, скоро се изправи и тръгна да се поразходи. Първо мина през магазините, без да купи нищо, после из парка и продължи нататък. Сети се за момъка и почувствува слабост в коленете. Обикаля из града до вечерта. Беше септември, въздухът бе хладен, небето — високо. В девет часа някой я заговори. Това бе млад човек, малко слабичък, с добри очи. Не беше дързък. Позволи му да я хване под ръка. Повървяха още един час из парка. По всички пейки седяха любовни двойки, възбудени, храстите невинаги скриваха всичко. Двамата говореха малко. Той разказваше за изследвания по германистика. Звездите влажно блестяха. Тръгнаха за дома. Тя си мислеше: „Не мога да прекарам нощта сама. Всяко начало е трудно.“ Мислеше си за него. Мислеха коленете й. Затова позволи на младия човек да се качи. Той не отказа.

      Пипнешком минаха по коридора и влязоха в стаята. Жената не запали лампата. В тъмнината си бяха по-близки. Хвана за ръка младия човек и плътно притисната до него, го поведе към алкова. Дръпна завесата и нададе слаб вик — вътре лежеше мургавият момък с прислужницата. Младият човек отстъпи до средата на стаята. Жената падна на колене, сложи глава на леглото и се разтърси от ридания. Момъкът спеше.

Бертолт Брехт

      

Смъртта на Чезаре Малатеста

      Чезаре Малатеста стана владетел на малкия град Казерта още четиринадесетгодишен, а на седемнадесет години — както свидетелствува историческата хроника на Кампаня — уби своя с две години по-малък брат. В продължение на двадесет години той с храброст и шеги непрестанно увеличаваше славата и владенията си, а името му будеше страх дори и у онези, които го обичаха — не толкова заради ударите, които раздаваше, колкото заради ударите, които можеше да понесе. Но на тридесет и първата година от живота си той се заплете в малка, но неприятна история, която няколко години по-късно му донесе гибелта. Днес в цяла Кампаня го смятат за позора на Италия, за срама и изметта на Рим.

      Ето как стана всичко.

      В разговор с Франческо Гайя, прочут както с изящните си маниери, така и с огромната си подлост, между другите шеги, които твърде много развеселиха госта му, Чезаре Малатеста направи и една духовита забележка за някакъв далечен роднина на Гайя. Нищо в държанието на госта не издаде този факт. Двамата се разделиха като големи приятели, размениха си любезности и се уговориха за един съвместен лов през есента. След този разговор на Чезаре Малатеста му останаха да живее още три години.

      Било че Гайя, който междувременно стана кардинал, бе погълнат от парични дела, било че не изпитваше особено желание да прекара известно време извън стените на града, но Чезаре Малатеста две години не чу нищо от него, с изключение на няколко учтиви, но хладни послания с молба за извинение, загдето му било невъзможно да спази уговорката за лов. Но две и половина години след оня разговор Франческо започна да събира войска. Никой от Кампаня не знаеше против кого той се въоръжава, а самият Гайя не издаваше нищо от намеренията си. И понеже папата не наложи възбрана, навярно ставаше дума за турците или германците.

      Когато узна, че войските на кардинала ще минат край неговия град Казерта, Чезаре Малатеста изпрати при Гайя няколко души с учтива покана. Тези хора не се върнаха. По това време на Чезаре Малатеста дотягаше един безсрамен монах, който в едно селце недалеч от Казерта по непристоен и варварски начин говореше срещу него пред насъбралите се там казертанци. По заповед на Чезаре монахът бе заловен и хвърлен в тъмница, но само няколко дни по-късно той бе избягал, а с него и пазачите му. Приказките за братоубийството, които монахът бе разпалил, вече не замлъкнаха в Казерта. Изумлението на Чезаре, че четиримата от най-добрите му хора са избягали със затворника, който го бе опозорил, се засили още повече, когато една сутрин изчезнаха други трима слуги, сред тях и един, който бе прислужвал още на баща му. Слезеше ли вечер от замъка да се разходи по крепостната стена, често виждаше настрани хора да говорят за него. Едва когато войските на Гайя издигнаха лагера си на два часа път от Казерта, Чезаре узна в разговор с един селянин от околностите, че походът на Гайя е насочен срещу самия него. Той не искаше да повярва, докато една нощ някаква паплач не закова на крепостната порта хартийка, в която Франческо Гайя изискваше от всички наемници и слуги на Малатеста да го напуснат незабавно. От същата хартийка Чезаре узна и това, че папата го е отлъчил от църквата и го е осъдил на смърт. В утринта, когато бе прочетено това послание, изчезнаха и последните хора от замъка.

      Тъй започна тази страховита и странна обсада на един-единствен човек, която онази епоха възприе като сполучлива шега и се посмя на нея.

      При една следобедна обиколка из Казерта потресеният Чезаре откри, че в никоя къща няма ни един човек. Само сюрия бездомни кучета го последва, когато с чувството на пълна отчужденост от родния си град и по-бързо от всеки друг път се завърна в осиротелия замък. Привечер можа да види от кулата как войските на Гайя обкръжават изоставения град.

      Чезаре собственоръчно залости дървената порта на замъка и си легна, без да е хапнал нищичко (от обед тук нямаше никой, който да му поднесе храна). Спа лошо и малко след полунощ неспокойно се надигна, за да погледа сравнително голямата войска, която го бе връхлетяла като болест, без сам да знае защо. Въпреки напредналия час видя в лагера да горят огньове и дочу песните на пияните.

      На сутринта си свари малко царевица, която жадно излапа полуизгоряла. Тогава още не можеше да готви. Но се научи, преди да умре.

      Използува деня, за да укрепи замъка. Изтегли на крепостната стена отломки от скали и ги разположи тъй, че, минавайки по нея, да може лесно да ги запраща долу. Широкия подвижен мост, който сам не можеше да вдигне, изтегли с помощта на двата останали му коня; не махна само една тясна греда, която можеше да се отстрани с един ритник. Вечерта не отиде в града, защото се опасяваше от нападение. Всички следващи дни прекара горе в кулата, за да наблюдава врага, но не откриваше нищо особено. Градът беше като мъртъв, а врагът пред очите му явно се готвеше за дълга обсада. Веднъж, когато Чезаре се разхождаше по стената, защото времето бе почнало да тече много бавно, няколко изкусни стрелци го обстрелваха. Той се засмя, защото смяташе, че няма да го улучат — още не разбираше, че те се упражняват да _не_ го улучват.

      Всичко това стана през есента. Нивята на Кампаня бяха вече ожънати и той можеше да види как по отсрещните хълмове беряха гроздето. Песните на лозарите се примесваха с тези на войниците и никой от хората, които преди една седмица бяха напуснали Казерта, не се завръщаше. Сякаш за една нощ се беше разразила чума и беше погълнала всички, освен него.

      Обсадата продължи три седмици. Идеята и шегата на Гайя беше да чака дотогава, докато обсаденият прекара през мислите си целия свой живот, за да открие мястото, където е направил погрешната стъпка. Освен това искаше да изчака да се събере целият народ на Кампаня, за да види екзекуцията на Чезаре Малатеста. (Хората пристигаха, някои с жени и деца, чак от Флоренция и Неапол.)

      През всичките тези три седмици тълпи народ от съседните села и градове стояха срещу крепостта Казерта, сочеха с пръсти и чакаха, през всичките тези три седмици обсаденият сутрин и вечер се разхождаше по стената. Постепенно облеклото му започна да изглежда занемарено; той навярно спеше с дрехите, а походката му стана провлечена, което се дължеше на лошото хранене. От такова голямо разстояние лицето му не можеше да се различи.

      В края на третата седмица онези отвън го видяха как спуска подвижния мост, после три дни и половина той крещя нещо от кулата на замъка във всички посоки, неразбираемо поради голямото разстояние. Но през цялото време той не си подаде носа извън пределите на крепостта и не излезе.

      През последните дни от обсадата, навлязла вече в четвъртата седмица, в лагера край Казерта вече бяха надошли хора от цяла Кампаня и от всички съсловия; Чезаре с часове яздеше на кон по стената. В лагера не без основание решиха, че той вече е твърде слаб, за да върви.

      По-късно, когато вече всичко беше минало и хората се бяха върнали по домовете си, мнозина разказваха, че въпреки изричната заповед на Франческо, неколцина се промъкнали до крепостта и го видели да седи на стената, а също го чули да призовава бога и дявола най-сетне да го сразят. Изглежда достоверно, че до последния си час, а дори и тогава, той не е знаел защо е всичко това, а сигурно не е и попитал.

      На двадесет и шестия ден от обсадата той с голяма мъка спусна подвижния мост. Два дни след това, пред очите на целия неприятелски лагер, той се изходи на крепостната стена.

      Екзекутираха го двама палачи на двадесет и деветия ден от обсадата, към единадесет часа по обед, без никаква съпротива от негова страна. Гайя, който впрочем бе отпътувал на кон, без да дочака този последен и малко евтин обрат на шегата си, нареди да издигнат на пазарния площад в Казерта паметна колона с надпис: „Тук Франческо Гайя заповяда да убият Чезаре Малатеста, позора на Италия, срама и изметта на Рим!“

      Ето как съумя да почете един свой далечен роднина — човека, който го бе подиграл, човек не без заслуги, той запечата в паметта на Италия като автор на една-единствена шега; Гайя твърдеше, че е забравил смисъла й, но че все пак не можел да я отмине безнаказано.

Бертолт Брехт

      

Отговорът

      Един богат мъж имал млада жена, която му била по-скъпа от имота, а той не бил малък. Все пак тя не била съвсем млада, той — също. Но си живеели заедно като два гълъба; той разполагал с две работни ръце — нейните ръце, а тя — с умна глава, неговата глава. Тя често му казвала:

      — Аз не мога добре да разсъждавам, мили съпруже, говоря всичко просто така.

      Но той имал остър ум и затова имотът му ставал все по-хубав. Един ден се случило тъй, че в ръцете му попаднал длъжник, чийто имот му бил крайно необходим, а и човекът бил лош. Затова не се церемонил много с него, а му наложил запор. На човека му оставало да преспи още една нощ в дома си, в който преживял дълги години, но сега трябвало да замине в чужбина. На другата сутрин щели да му вземат всичко.

      През нощта жената не могла да заспи. Лежала до мъжа си, размисляла и накрая станала. Станала и посред нощ отишла при съседа, който трябвало да предаде имота си на мъжа й. Защото смятала, че не бива да обижда собствения си мъж, като му заяви, че иска да помогне на човека, към когото изпитвала състрадание. А и човекът не спял — тя така и очаквала, а седял и се наслаждавал на часовете, които му оставали да живее в своя дом. Като я видял, се изплашил и тя побързала да му даде накитите си.

      Но било защото се забавила или защото мъжът й усетил насън, че не е при него, той се събудил, също станал и я затърсил в къщата, повикал я, изплашил се и излязъл на улицата. Видял светлина в дома на съседа и отишъл там, за да види дали онзи не заравя нещо, което вече не е негово. И като погледнал през прозореца, съзрял жена си при съседа посред нощ. Не можел да я чуе, не видял и ковчежето в ръцете й, затова кръвта му нахлула в главата и той се усъмнил в жена си. Посегнал към ножа, който носел в джоба си, и размислил как да убие и двамата. Тогава чул жена си да казва:

      — Вземи го, не искам мъжът ми да поеме такъв грах върху себе си, и не желая да го разочаровам, като ти помагам, защото ти си лош човек.

      С тези думи тръгнала към вратата и мъжът й едва успял да се скрие, понеже бързо излязла и притичала до тяхната къща.

      Той мълчаливо влязъл след нея и вътре й казал, че не можел да спи и излязъл на полето, защото го гризяла съвестта, че иска да си присвои къщата на съседа. Жената се хвърлила на гърдите му и заплакала от радост. Но когато пак си легнали, наистина го загризала съвестта и изпитал голям срам, задето на два пъти показал малодушие — веднъж, като се усъмнил в нея, и втори път, като я излъгал. Срамът му бил много голям и той си втълпил, че не е достоен за нея. Отново станал, слязъл в долната стая и дълго седял там, също както съседът оттатък в своя дом. Но било още по-лошо, защото никой не му помогнал в безсилието му. Затова призори, докато било още тъмно, излязъл от къщата и тръгнал накъдето го завее вятърът, без посока.

      Без да хапне нещо, вървял цял ден по един път, който водел през безлюдни места, а като наближавал някое село, заобикалял го. Вечерта стигнал до една черна река и там намерил една полуразрушена колиба, в която никой не живеел. Из ливадите наоколо растели сочни билки, а реката била пълна с риба, така той останал там три години и прекарал времето си в събиране на билки и риболов. Накрая се почувствувал твърде самотен, тоест гласовете на водата станали прекалено шумни за него, а в главата му се множали и разраствали мислите, за които се казва: те са като птици, които замърсяват трапезата. Затова отишъл в един град, а после в много градове — вървял без посока, просел и се молел в църквите.

      Но с времето мислите му го завладели напълно и започнали много да го измъчват. Така той се пропил и заскитал като куче, което не струва дори да носи верига. Изминали още години. Когато вече забравил името си и бил почти ослепял, станало тъй, че се завърнал в града, където бил живял някога, преди много време. Той не разпознал града и стигнал само до предградието, където се проснал в двора на една пивница.

      Ето че един ден по обяд в двора влязла жена и заговорила с кръчмаря. Когато просякът чул гласа й, нещо го пронизало, а сърцето му затупкало по-бързо, както на човек, който случайно е влязъл в зала с приятна музика, а няма право да остане. Мъжът видял, че тази, която говори, е жена му, но не могъл да промълви и дума. Само протегнал ръка към нея, когато минавала. Но жената не го познала, защото той вече не приличал на себе си, дори по лицето му вече не личало, че толкова е страдал. Тъй че жената понечила да го отмине — имало твърде много просяци, а този изглеждал и безсрамен. Но ето че мъжът успял да отвори уста и промълвил нещо, което прозвучало като:

      — Жено!

      Жената се навела, погледнала го и краката й се подкосили, а лицето й съвсем пребледняло. И когато той вече не чувал сърцето си, чул нейния глас:

      — Мили мой мъжо, защо ме накара да те чакам толкова дълго! Сега съм вече грозна, седем години изминаха в скръб и аз замалко да се усъмня в теб.

Бертолт Брехт

      

Изповед на един дог

      Едно от малкото събития, които са ми направили впечатление в моя беден на премеждия живот, е земетресението в Сан Франциско, и то благодарение на едно куче.

      Бях тридесет и три годишен и сам на този свят, когато в Сан Франциско се запознах с един дог. Живеех на шестия етаж в един порутен квартал и заедно с другите наематели ползувах един лошо белосан и вонящ коридор. Именно там по няколко пъти на ден срещах дога. Той бе притежание на петчленно семейство, което обитаваше една-единствена стая, не по-голяма от моята. Бяха невзрачни хора, без навици за чистота и дни наред държаха пред вратата кофата за смет с противно миришещи отпадъци. Да описвам кучето, не намирам сили.

      Първата среща с този дог не си спомням. Но предполагам, че първото му усещане при моя вид е било страх и че аз също (може би заради това) съм изпитал неприятно чувство. Във всеки случай явната и с нищо неоправдана неприязън на животното привлече преди всичко вниманието ми върху него. Щом ме видеше, колкото и несдържано да лудуваше с невероятно мръсните деца, кучето веднага подвиваше опашка и се скриваше като попарено зад ъгъла или предпочиташе да се вмъкне в някоя отворена врата. Веднъж, когато понечих да го погаля, за да премахна глупавия му страх, заради който ми се струваше, че децата вече се втренчват в мен с боязън, то дори се разтрепери и — описвам това с погнуса — козината му сигурно бе настръхнала, защото в първия миг ме изненада твърдият косъм и едва по-късно ми хрумна, че в такива случаи се казва: „Козината настръхва.“

      Ако човек се държеше така с мене, можеше да се предположи, че ме бърка с някой друг, но едно куче! Спомням си, че още от самото начало приех съвсем сериозно този случай. През следващите дни понякога донасях на дога нещичко за ядене или кокали. Той дори не помирисваше месото, заобикаляше го и се измъкваше, като ме гледаше от долу на горе с неописуемо коварен и същевременно слисан поглед. Почти винаги го скриваше купчина скрофулозни деца, които очевидно бяха печални издънки на човешката измет. Целият блок вонеше на подмокрени палавници. Много рядко успявах да срещна дога и естествено се пазех да пристъпя към него в присъствието на свидетели. Все пак децата по някакъв дяволски начин подушиха безобидните ми опити за сближение и като не разбираха добрите ми намерения, ме сочеха с пръст. При това бях убеден, че догът не получава от стопаните си достатъчно за ядене, вероятно дори не и най-необходимото. Естествено нямах време, за да опозная кучето. Тъй като през деня работех в автомобилната фабрика, само вечер можех да се отдавам на тези занимания. Наблюдавах все пак доста хора в общуването им с дога. Например в съседство имаше един наемател, който се погаждаше с него ако не чудесно, то поне сносно. За да го примами, той щракваше по определен начин с палеца и средния пръст. Така понякога успяваше да го накара без колебание да се отърка о мръсния му крачол. Аз дори усвоих този впрочем твърде лесен трик, но все пак изпитвах достатъчно срам, за да го приложа. Кучето се втурваше след една възрастна дама всеки път, щом я видеше. Старицата, неприятна личност, говореше с фалцет, от който ти се смразяваше кръвта. Тя не можеше да понася кучето и винаги го отпъждаше с една пазарска чанта, но без успех. А то сякаш напук не се отделяше от нея. В съседство едно гримирано момиче често се забавляваше с дога, като го галеше по шията. Когато веднъж в автобуса се озовах срещу това момиче, чийто занаят впрочем си е нейна работа, усетих, че от устата и излиза неприятен дъх. Такива, навярно сами по себе си нищо незначещи или пък безобидни особености, по мое твърдо убеждение винаги са признак на някакво вътрешно уродство. Учудваше ме, че догът, който уж имаше силно развит инстинкт, не забелязваше при момичето това обстоятелство. Наблюдаването ми ме накара за известно време да се усъмня в инстинкта на животното; реших, че у мен вероятно има някакви изцяло външни особености, които отблъскват дога. Изглеждаше ми невероятно, но в този случай исках да опитам всичко. Сменях костюмите и шапките си, захвърлих бастуна си. Всичко това, както може да се предположи, вършех с голямо неудоволствие, нито за миг не забравях срамното си поведение, но ми се струваше, че нищо друго не ми остава. Едно решаващо събитие ми даде да разбера колко присърце съм взел тая история. За съжаление през онези дни трябваше да предприема уморително пътуване до Бостън, тъй като имах основателни подозрения, че по-малкият ми брат чрез забележително ловки манипулации е успял да получи от наследството на майка ми някакви облаги за себе си. Когато се завърнах, впрочем без да успея нищо да оправя, понеже дори при явна несправедливост в този свят все липсват доказателства, догът бе изчезнал.

      При първото ми вълнение особено дълбоко ме засегна фактът, че догът просто е избягал, мислех си, че щях да съм по-малко разочарован, ако го бе прегазил някой камион. Това отново доказа добре познатото ми несправедливо отношение на планетата към своите създания — едно куче, което представляваше интерес за мен, бе избягало от господаря си. То, чиито прояви спрямо моята личност ми се струваха тъй смешно важни, естествено не беше чиста порода. Затова пък толкова по-мъчително изживявах безпокойството си, когато то не се появяваше. Моите издирвания, като прибавим и високото възнаграждение, го върнаха обратно, но моето недоверие го преследваше отсега нататък до безславния му край.

      Разбира се, след усилията, които положих, гледах на дога като на своя собственост. Семейството, на което той официално принадлежеше, се държеше така, сякаш не знаеше какво ми струва догът им, но според мен то си оставаше за тяхна сметка. Нямах желание да се отнасят повече към мен като към празно пространство.

      Скоро след завръщането му веднъж видях дога отново да върви по коридора редом със съседа. Когато той се спря до прозореца към вътрешния двор, за да си напълни лулата, догът пак се отърка о крачола му. Мъжът не му обърна внимание. Това ме засегна много неприятно. Осведомих се и узнах, че мъжът живее в отсрещната стая като пренаемател на петчленното семейство. През следващите дни, разбира се, без ни най-малко да наблягам на това, попитах домоуправителя известно ли му е дали е позволено наематели да дават стаите си на други наематели. Той малко смутено отвърна, че не знае, но ако смятам за редно, щял да напише писмо до компанията. Оставих го той да реши, тъй като цялата история не ме засягаше никак.

      Осем дни по-късно, когато вечерта се прибирах уморен, съзрях пред нашия дом ръчна количка, натоварена с грозни мебели. По стълбите срещнах едно кашлящо момиче с болни гърди, което сваляше долу някакъв скрин. От това заключих, че писмото на домоуправителя е оказало въздействие; значи, все пак бе забранено да се държат пренаематели.

      След известно размишление и наблюдения заключих, че е жестоко към всички останали трудности, които сигурно не липсваха на хората (трябваше само да се видят дрехите им), да се прибавят и разноските по едно пренасяне. А вероятно съвсем не за свое удоволствие или от разпуснатост бяха споделили не особено голямата си стая с чужд човек. Докато стоях до вратата си и пушех вечерната си лула, чух ги да умуват какво да правят с кучето. Слушах ги може би прекалено съчувствено не само поради интереса си към дога. Така бях привлечен в разговора и когато ме помолиха за съвет, заявих, че съм готов да взема кучето. Изглежда, при сегашните обстоятелства те повече не можеха да си позволяват такъв скъп лукс, какъвто един дог все пак представляваше за тях, и се съгласиха да ми го дадат.

      Признавам, че макар тук да се криеше известна жестокост, не бях недоволен от развитието на нещата, най-вече защото винаги съм бил убеден, че оставиш ли ги с известно нехайство и без пряка намеса, но и без да изпускаш нищо, да се движат от само себе си, те се нареждат най-добре.

      Не беше съвсем лесно да пренеса дога в моята стая. Той се съпротивяваше упорито, без да издава звук и без да сваля поглед от мен. Един здрав кожен ремък, който бях купил преди осем дни, сега ми свърши добра работа.

      Видът на кучето не беше радващ. Държах го вързан за единия крак на леглото си и докато бях в стаята, то винаги лежеше свито под него, а щом го наближавах или си лягах, трепереше с цялото си тяло. Но когато ме нямаше, а това ще рече, когато го наблюдавах през ключалката, то се въртеше безспир пред леглото, като се отдалечаваше, доколкото му позволяваше не много дългият ремък. За любителите на кучета ще добавя наблюденията си, че упорито приписваната на кучетата скръб по липсващия господар е, изглежда, вятър работа. Тази легенда, в която всички вярват с най-голяма охота, е един от смешните продукти на човешкото самолюбие. При моя дог не можах да открия никаква следа от скръб.

      Обстоятелството, че не ядеше, имаше съвсем друга и, струва ми се, не съвсем ласкателна за мен причина. Той не приемаше нищо от ръката ми. В продължение на три дена упорито отказваше да яде кокалите, които му купувах, на третия ден пренебрегна дори месото и не хапваше дори късче от това, което му оставях: не ядеше нищо, което съм държал в ръката си.

      Признавам, изпаднах в затруднение, догът видимо отслабна и започна да се влачи. В мигове на гняв си мислех, че по този начин, просто като му давам храна, която той не яде, ще го _накажа с бавна смърт_. Но в часове на по-голямо хладнокръвие съзнавах, че с грубо насилие нищо не става.

      Затова поканих един бегло познат ми млад мъж, който беше шлосер в автомобилното хале, за да нахрани дога. Но когато той влезе в стаята ми, изведнъж ми се видя невероятно трудно да го посветя в задачата му и въпреки цигарите и лимонадата, разговорът не вървеше. Той беше хилав, неугледен човек, с развалени зъби и възчервеникава коса. Едва понасях да го гледам как седи на масата ми, призляваше ми, като го слушах как говори. При това той имаше навика при разговор постоянно да ме докосва, което не можех да търпя. После подуши, че при мен нещо не е в ред, и не можа да обуздае злобата си. Ритна коварно дога, дълго време дърдореше лицемерно, правеше се, не нищо не разбира, но забеляза моето смущение и, без да ми спести цялото обяснение, накрая изтръгна молбата ми да нахрани дога. (Впрочем може и нищо да не е забелязал.)

      Той стори каквото поисках, и то по най-неделикатния начин, като постоянно ругаеше кучето и го упрекваше за безсърдечното му отношение към мен. Така догът бе хранен в продължение на седмици всяка вечер.

      Странно, ала не исках да изоставя смътната си надежда и бе необходимо едно земетресение, за да ме убеди окончателно в непоправимото отношение на планетата към мене. На 23 юни 1912 година стана земетресението в Сан Франциско. В този ден мнозина хора загубиха живота си в разлюляния град. Аз обаче загубих само един костюм, няколко чифта обуща и други дреболии, тъй че бих могъл да забравя нещастието както малцина други, ала не това ми е било писано. Сред повтарящите се с все по-голяма сила трусове аз стоях в горящата къща по риза пред непреклонния дог, чиято задница бе затисната от една срутена стена. Когато пристъпих към него, за да му помогна, прочетох в мътните му очи неописуем страх от мене, неговия спасител, а когато посегнах, за да го освободя, той налетя да захапе ръката ми.

      От тази утрин изминаха две години. Сега живея в Бостън. Проучванията ми върху дога след смъртта му още не са приключили. Какво бе онова, което го караше да отбягва ръката ми? Дали не бяха очите ми, чийто поглед, както съм чувал, ми осигурявал успех при някои хора, но може би отблъскваше по-чувствителното животно? Дали не бе това нехайно движение на ръцете ми при ходене, което напоследък забелязвам в стъклата на витрините? След отношението на онова животно към мен непрестанно размишлявам какво уродство (защото явно има нещо такова) ме отличава от другите хора. Да, от няколко месеца дори вече си мисля, че навярно у мен има някакво вътрешно, по-дълбоко залегнало уродство. И най-лошото е, че колкото повече разширявам проучванията си, колкото повече отклонения от нормата откривам у себе си и ги прибавям едно към друго, толкова повече губя увереност, че някога ще открия истинската причина; защото сигурно моят дух е ненормален и вече изобщо не схваща отблъскващото като отблъскващо. Без да храня симпатии към такива смешни организации като, да речем, Армията на спасението, с нейните евтини идеи за обновление, трябва да кажа, че за добро или за зло, не може да се отрече някаква дълбока промяна в цялото ми същество.