Жак Дерида

Забравеният вълк на Макиавели

В ПРЕВОДА на Перие с Владетелят на ( Николо) Макиавели [1] поставя в глава XVIII, озаглавена „ К а к владетелите трябва да държат на думата си“ (…), един изключително актуален въпрос, (който касае) не само спазването на примирията, прекратяването на огъня, мирните договори, но както винаги – понеже такъв е характерът на всеки договор и клетва – и спазването на поетите от владетелите задължения пред дадена институция или компетентно оторизирано лице: например спазването или нарушаването на резолюциите на Организацията на Обединените нации от страна на Съединените щати или Израел. Тук се включва и всичко, което засяга резолюциите, а също и ангажиментите, поети от ООН по отношение на т. нар. международен тероризъм (понятие, считано за проблематично от самата ООН), и последиците от тях в настоящия момент след разрешението, дадено на Съединените щати, да ги защитават при нужда с всички средства, които те еднолично сметнат за подходящи.

Впрочем в главата за обещанието на владетелите въпросът „Как владетелите трябва да държат на думата си“ или иначе казано „Трябва ли владетелите да бъдат верни на обещанията си“ (...) е неразделно свързан с темата за „ присъщото на човека“. Този двоен въпрос, който в действителност касае едно и също нещо, е разгледан по интересен начин. Тук ще срещнете както вълка, така и други по-разнородни животни.

Въпросът за присъщото на човека всъщност е поставен в центъра на дебата за силата на закона и за връзката между силата и закона. В тази глава, която се смята за една от най-макиавелистките по характер, и то не само защото съдържа основните понятия на мислителя, Макиавели най-напред приема един факт (подчертавам думата факт): де факто се счита за похвално владетелят да е верен на обещанията си. Похвално е, трябва да се съгласим. След тази своеобразна отстъпка (да, добре е, похвално е, всепризнат факт е, че по принцип според правото владетелят трябва да държи на думата си) Макиавели се връща на факта, който нито за миг не е забравял. (...) Малко владетели са верни, малко владетели спазват обещанията си и повечето от тях използват хитрост; те почти винаги хитруват с обещанията си. Защото всъщност са принудени да го правят.

ВИДЯХМЕ, казва той, имахме възможност да се убедим, че най-силните владетели, тези, които побеждават и печелят, надделяват именно над онези, които напротив, се ръководят от правилото за спазване на клетвата. (…) Следователно трябва да знаете (Макиавели се обръща както към Лоренцо Медичи, така и към читателя), че има два начина на борба: единият е с помощта на законите, а другият – с помощта на силата [2].

Тоест или с помощта на правото, справедливостта, верността, спазването на законите, договорите, обещанията, споразуменията, институциите, дадената дума, или с отмятането от поетите задължения, лъжата, измяната, неспазването на обещанията, чисто и просто с жестоката употреба на сила („правото на по-силния“...). На тази основа (...) Макиавели прави странни заключения, които трябва да анализираме отблизо. Да се бориш с помощта на законите ( тоест оставайки верен на обещанията като честен и уважаващ законите владетел), е присъщо на човека, казва той. То в а са неговите думи („присъщо на човека“), един в известен смисъл кантиански по своята същност аргумент: да не лъже, да е задължен да не лъже и да не извършва измяна, това е същността и гордостта на човека. (...)

Вторият начин да се бориш, казва той (борба със сила), е характерен за животните. Вече не става въпрос за човека, а за животното. Силата, а не законът, правото на по-силния, именно това е присъщо на животното. След този втори момент Макиавели изтъква на трето място довода, че всъщност първият начин на борба (с помощта на закона) не е достатъчен; в действителност той се оказва безсилен. И тогава трябва да се прибегне до другия начин. То е с т владетелят трябва да се бори с помощта на двете оръжия – закона и силата. А това означава, че трябва да се държи и като човек, и като животно. Следователно, цитирам, един владетел трябва да умее да действа според случая и като животно, и като човек“ [3] . (…)

Когато действието чрез закона ( вярност към клетвата и т.н.) е безсилно, неефективно, слабо, твърде слабо, тогава трябва да се държиш като животно. Владетелят-човек трябва да се държи така, сякаш е животно. (...)

Именно на това учеха под алегорична форма древните писатели, разказвайки, че Ахил и много други антични герои са били поверявани на кентавъра Хирон, за да ги храни и отглежда. В действителност така, чрез този наставник, наполовина човек, наполовина животно, те са искали да кажат, че владетелят трябва в известен смисъл да има две природи и че едната има нужда да бъде подкрепяна от другата [4].

(Макиавели) не набляга особено на човешката страна на този владетел-кентавър, на този владетел-ученик и последовател на кентавър, той не изтъква човешката страна на този владетел, който трябва да бъде едновременно и човек, и животно, а вместо това предпочита да подчертае, че е необходимо животинската му страна да бъде сама по себе си хибридна, разнородна, да представлява смесица или наслагване на две животни: лъв и лисица. Не едно-единствено животно, а две в едно. (...)

Защото, ако е само лъв, няма да забелязва клопките; а ако е само лисица, няма да е в състояние да се защитава срещу вълците; той има нужда да бъде и лисица, за да усеща клопките, и лъв, за да плаши вълците. Тези, които се придържат само към поведението на лъва, са много неумели [5]. (...)

И в двата случая заклетият враг е вълкът. Животното, което трябва да се гони, отблъсне, обуздае, пребори, е именно вълкът. Нужно е да се „ защитаваш срещу вълците“. Но искам да подчертая, че по-интересното и по-същественото, което има значение, е, цитирам отново, да сплашиш вълците: Ако е само лисица, няма да е в състояние да се защитава срещу вълците; той има нужда да бъде и лисица, за да усеща клопките, и лъв, за да плаши вълците. Ако не успява да уплаши вълците сам, лъвът все пак трябва благодарение на уменията и на лисицата да ги уплаши, да тероризира терористите, както казваше Паскуа навремето [6]. То е с т трябва да всяваш страх като потенциално по-внушителен, по-ужасяващ, по-жесток и в по-голяма степен извън закона, също като вълците, символ на дивашкото насилие.

БЕЗ да излагам многобройните съвременни и напълно очевидни примери, онагледяващи тези мисли, ще припомня само това, което отбелязва още (Ноам) Чомски в книгата си за разбойническите държави [7]. За да отговори на заплахите на така наречения международен тероризъм на разбойническите държави (rogue states – и припомням, че „rogue“ обозначава и животните, които дори не спазват нормите на животинското общество и живеят отделно от стадото), Стратегическото командване на Съединените щати ( Стратком) [8] препоръчва да се всява страх и да се сплашва врагът; и то не само със заплахата от ядрена война, която винаги трябва да тегне дори отвъд биотероризма. Става въпрос най-вече за това да се представиш пред врага като противник (а именно Съединените щати), който винаги може да направи каквото и да било, като животно, което може да излезе от кожата си и да загуби хладнокръвието си, противник, който може да спре да действа рационално като разумен човек, когато са засегнати жизнените му интереси.

Указанието е да не се правиш на твърде „рационално мислещ“, когато определяш кое е най-ценно за врага. С други думи, трябва да действаш сляпо, да покажеш, че може да бъдеш сляп и да се държиш като животно при определянето на мишените просто за да всееш страх и да внушиш, че може да постъпваш по всякакъв начин, че полудяваш, когато жизнените ти интереси са засегнати. Трябва да се престориш, че си способен да полудееш, да станеш безразсъден и ирационален, следователно да бъдеш животно. „Вредно“ е ( it hurts), гласи една от препоръките на Стратком, да се определяме сами като напълно рационално мислещи и хладнокръвни. Напротив, за нашата стратегия е „благотворно“ (beneficial) да покажем, че някои елементи са „извън контрол“ (out of control). (...)

ИМЕННО способността да се преструваш, силата да създаваш симулакруми е онова, което владетелят трябва да придобие, за да притежава качествата и на лисицата, и на лъва. Самата метаморфоза е проява на човешката хитрост, хитростта на човека-лисица, който трябва да се преструва, че не хитрува. Именно в това е същността на лъжата, измислицата или симулакрума, да умееш да се държиш истински или правдоподобно, да се кълнеш, че си верен, което винаги ще бъде необходимото условие за невярност. Владетелят трябва да бъде лисица не само за да е хитър като лисицата, но и за да се преструва, че е това, което не е и не е онова, което е. Следователно да се преструва, че не е лисица, а всъщност да е точно такъв. Именно при условие, че е лисица, че стане лисица или че заприлича на лисица, владетелят ще може да бъде едновременно и човек, и животно, лъв и лисица.

Само една лисица може да се преобрази така, че да заприлича на лъв. Лъвът не е способен на това. Лисицата трябва да бъде в достатъчна степен лисица, за да изиграе лъва и да стигне дотам, че, цитирам, да прикрие природата си на лисица. Ще прочета няколко реда, за да видите, че Макиавели дава пример за това, възхвалявайки хитро владетеля-лисица, негов съвременник: Един умен владетел в никакъв случай не бива да изпълнява обещанието си, ако това ще му донесе вреда и ако причините, които са го подтикнали да обещае, вече не са налице: такова е правилото. Навярно то нямаше да е добро, ако всички хора бяха почтени; но тъй като те са лоши и със сигурност няма да си удържат на думата, защо трябва вие да си държите на своята? Пък и нима на владетеля ще му липсват основателни причини, с които да обясни защо не изпълнява обещанието си? Могат да се дадат безкрайно много съвременни примери за това и да се изтъкнат един куп мирни договори и споразумения от всякакъв род, станали безсмислени и ненужни поради неверността на владетелите, които са ги сключили. Виждаме, че именно онези, които са съумели най-добре да действат като лисици, са имали най-голям успех. Но за целта е изключително необходимо да умееш добре да прикриваш природата си на лисица и отлично да владееш изкуството и да се преструваш, и да прикриваш. Хората действат толкова сляпо и се ръководят до такава степен от непосредствените си нужди, че измамникът винаги намира човек, който да се хване на измамата му. (...)

НУЖНО ли е да припомняме многобройните примери от настоящето, при които, както изтъква Хана Арент, именно най-могъщите суверенни държави, правещи и изкривяващи според собствените си интереси международното право, предлагат и налагат ограничения на суверенитета на най-слабите държави? Понякога (...) те дори нарушават или не спазват международното право, което сами са установили, до степен, че пренебрегват институциите на това международно право. В същото време обвиняват по-слабите държави, че не го спазват и че са разбойнически държави, rogue states на английски език, тоест държави извън закона, подобни на животните-единаци (rogue), които дори не се подчиняват на закона на собственото си животинско общество. Могъщите държави, които винаги привеждат и измислят причини, за да се оправдаят, без непременно да са прави, побеждават най-слабите; и тогава те самите започват да вилнеят като жестоки, диви или бесни зверове. (...)

*Séminaire La bête et le souverain, volume I (2001-2002) (Семинар „Животното и господарят“, том I, 2001-2002 г.), съставители Marie-Louise Mallet, Ginette Michaud et Michel Lisse, в продажба от 16 октомври. Editions Galilée (Paris) за целия свят/Succession Jacques Derrida, 2008.

LE MONDE DIPLOMATIQUE 

 Превод Павлина Данкова

Бележки под линия

[1] Machiavel, Le Prince (Владетелят), превод Jean-Vincent Périès (1825 г.), представяне и коментари на Patrick Dupouey, предговор от Étienne Balibar, Nathan, Paris, 1982, p. 94-96.

[2] Machiavel, Le Prince ( Владетелят), глава XVIII. „Si les princes doivent être fidèles à leurs engagements“ (Трябва ли владетелите да бъдат верни на обещанията си), превод Toussaint Guiraudet, Garnier Frères, Paris, 1837, p. 132.

[3] Machiavel, Le Prince ( Владетелят), превод Jean-Vincent Périès, цит. съч., p. 94. Жак Дерида е този, който подчертава (бел. изд.).

[4] Пак там.

[5] Пак там.

[6] Известен израз на Шарл Паскуа, министър на вътрешните работи в правителството на Жак Ширак (1986-1988 г.), чрез който той оправдава използването на същите оръжия срещу врага терорист, с които последният си служи (бел. изд.).

[7] Noam Chomsky, Rogue States. The Rule of Force in World Affairs (Разбойническите държави. Върховенството на силата в световните дела), South End Press, Cambridge (Massachusetts), 2000, p. 6-7.

[8] Едно от десетте обединени командвания на Департамента по отбрана. То извършва военен контрол над всички ядрени оръжия на Съединените щати (бел. ред.).

Жак Дерида

Какво е деконструкция

Под термина “деконструкция” трябва да се разбира не разграждането или разрушаването, а анализирането на седиментните структури, които образуват дискурсивния елемент, философската дискурсивност, в която мислим. Минава се през езика, през западната култура, през съвкупността от всичко това, което определя принадлежността ни към тази история на философията.

Думата “деконструкция” вече съществуваше във френския език, но рядко се използваше. С нея си послужих най-напред, за да преведа две думи, едната на Хайдегер, който говореше за “деструкция”, другата на Фройд, който говореше за “дисоциация”. Но естествено твърде бързо се опитах да изтъкна в какъв смисъл тази дума, това, което наричах “деконструкция”, не бе просто Хайдегеров или Фройдов термин. Посветих немалко трудове, за да посоча дълга си към Фройд, към Хайдегер и известната инфлексия на това, което нарекох “деконструкция”.

И тъй, не мога да обясня какво представлява деконструкцията за мене, без да реконтекстуализирам нещата. Именно тогава, когато властваше структурализмът, аз се заех с моите задачи и с тази дума. Деконструкцията беше също така заемане на позиция спрямо структурализма. От друга страна, това ставаше във време, когато науките за езика, позоваването на лингвистиката, “всичко е език” бяха доминантни.

Именно през 60–те години деконструкцията почна да се конституира като... не бих я нарекъл “антиструктуралистка”, но във всеки случай разграничена от структурализма и оспорваща властта на езика.

Ето защо винаги се учудвам и се дразня при честото отъждествяване на деконструкцията — как да се изразя? — с един “омнилингвистизъм”, с един “панлингвистизъм” или “пантекстуализъм”. Деконструкцията започва тъкмо с обратното. Най-напред оспорих властта на лингвистиката, на езика и на логоцентризма. И след като за мене всичко започна и продължи с едно оспорване на лингвистичното позоваване, на властта на езика, на “логоцентризма” — дума, която повтарям и подчертавам, — как стана така, че преценяват толкова често деконструкцията като мислене, за което съществува единствено езикът, текстът, в тесния смисъл на думата, а не действителността? Очевидно става дума за непоправима смислова грешка.

Не се отказах от думата “деконструкция”, защото тя имплицираше една необходимост на паметта, на повторното свързване, на уедряването на историята на философията, в която всички ние сме, без при това да се мисли за тази история. И така, аз твърде рано разграничих ограничението от края. Става дума за отбелязването на ограничеността на историята, а не на метафизиката като цяло — никога не съм смятал, че съществува метафизика; това също е често срещан предразсъдък... Мисълта, че метафизика съществува, е метафизически предразсъдък. Съществува история и прориви в тази метафизика. Да се говори за нейната ограниченост не означава да се твърди, че тя е крайна.

Следователно деконструкцията, деконструктивният опит се помества между ограничеността и края, в преутвърждаването на философското, но като отваряне на въпрос за самата философия. От тази гледна точка деконструкцията не е просто философия, нито съвкупност от тези, нито дори въпросът за Битието в Хайдегеровия смисъл. По някакъв начин тя е нищо. Не може да бъде дисциплина или метод. Често я представят като метод или я превръщат в метод със съвкупност от правила, процедури, които могат да се преподават, и т.н.

Деконструкцията не е техника със свои норми или процедури. Разбира се, в нея може да има законосъобразности в начините на поставяне на определен тип въпроси в деконструктивен стил. От тази гледна точка смятам, че това може да послужи като основа на преподаване, може да има ефектите на дисциплина и т.н. Но по принцип деконструкцията не е метод. Самият аз съм се питал какво представлява един метод в гръцкия или картезианския, или пък в хегелианския смисъл на думата. Ала деконструкцията не е методология, тоест приложение на правила.

Ако искам да дам икономично, елиптично описание на деконструкцията, бих казал, че тя представлява мислене за произхода и за границите на въпроса: “какво е?...”, въпрос, който властва в цялата история на философията. Всеки път, когато се опитваме да мислим възможността на “какво е?...”, да поставим въпрос за тази форма на въпрос или да се попитаме за необходимостта й в определен език, в определена традиция и т.н., това, което се прави в този случай, се подчинява до определена степен на въпроса: “какво е?”.

В това се състои отликата на деконструкцията. Тя наистина е питане за всичко това, което е повече от питане. Затова винаги с колебание си служа с тази дума. Тя засяга всичко това, което въпросът “какво е?” е повелил в историята на Запада и на западната философия, тоест практически всичко от Платон до Хайдегер. Наистина от тази гледна точка вече не сме в пълното си право да изискваме от нея да отвръща на въпроса: “какво си ти?”, “какво е това?” в обичайната форма.

Жак Дерида

Глобализация/Мондиализация: война или мир?

В тези свои размишления възнамерявам да засегна накратко съвкупност от теми, които биха могли виртуално да имат отношение към телуричните сили, разтърсващи земята на хората от 11 септември насам по един едновременно предвидим и непредвидим начин. Честта днес, която ми се оказва тук, придобива особена стойност за мен; аз съм признателен и развълнуван. Струва ми се обаче, че демонстрациите, развити в някои от моите есета от последните години и по-конкретно в "Другото оглавяване", "Призраци на Маркс" и "Политики на приятелството", днес изискват своеобразно преразглеждане - особено заради онова, което съдържат по въпросите за европейската история, края на Студената война и най-вече концепта за "престъпление".

Днес - това е критичният поврат след Втората световна война, надеждата за демократизация, хранена от редица така наречени източноевропейски страни, - но и безкрайната по своята същност демократизация в Западна Европа и навсякъде по света. Днес - това е най-вече онова, което наричаме "11 септември 2001". Оттогава изпитвам странно усещане: написаното в трите горецитирани есета ми изглежда на моменти като лош пророчески сън, чието най-страховито осъществяване и въплъщаване беше извършено от нашето геополитическо "настояще" на 11 септември и след това. Все пак блещука слаба искрица надежда. Дали ще трябва да платим за бъдещето си тази страшна цена?

Трусът от 11 септември с всичко предвидимо и непредвидимо в него извади на повърхността един продължителен текущ процес. Трудно ще го проумеем, ако не възстановим през него аналитичната история и памет на всички войни на отминалия век и най-вече на онези, последвали Втората световна война. Всички те бяха не просто "войни" в класическия смисъл на европейското право, но и "терористични" действия, както и "религиозни войни" вътре в рамките на "аврамичния" монотеизъм. Този процес се нуждае от неуморен анализ и ангажираност. Трябва следователно да се опитаме да мислим или да премислим самата идея за интернационалност.

Истинско предизвикателство е да се навлезе в огромните, страховити и неотложни задачи, назовани от трите концепта в заглавието на словото ми - "мондиализация"2, "война" и "мир". Все пак съществува консенсус между, от една страна, привържениците на естествената универсалност на правата на човека и, от друга страна, изповядващите идеята, че правата на човека и международното право като цяло, макар и вкоренени в конкретна история, езици и архиви, още пазят следи от своя европейски или гръко-римо-аврамичен произход (тоест, едновременно гръцки, римски, еврейски, християнски и ислямски).

И тъй, бих искал направо да формулирам една поредица от пропозиции, които предлагам на вашето внимание не толкова като тези или хипотези, колкото като своеобразни символ-верую. Те ще се очертаят през редица апории, противоречиви и привидно несъвместими предписания, а според мен това са единствените ситуации, в които, принуден да се подчиня на два привидно антиномични императива, аз трябва да взема свое отговорно решение. Това отговорно решение прекосява знанието, прескача през и над него, без никога да го пренебрегва или пропуска, но и без да може да се спре или да отдъхне в него. Затова съм склонен да говоря за "символ-верую".

Нека днес разгледаме френската дума "мондиализация". Смятам, че тази дума не трябва да бъде превеждана и свеждана към така наречените си еквиваленти на английски или немски език: globalisation или Globalisierung. Днес терминът "мондиализация" е станал място на най-симптоматичните употреби и злоупотреби на нашето време и особено на последното десетилетие; неговата прослава или демонизиране често прикриват интереси и стратегии, които трябва да се научим да откриваме.

От една страна, редица непознати досега и безспорни феномени обосновават този концепт. Обусловени най-вече от технонауката, те засягат, както е добре известно, ритъма и обхвата на транспорта и телекомуникациите в електронната ера, движението на хора и на стоки, начините на производство и социално-политическите модели на един все по-широко отварящ се пазар. Колкото до твърде относителното отваряне на границите, напредъка на законодателството и най-вече упражняването на международното право, те зависят не от технонаучни параметри, а от етнополитически решения и политико-икономически-военни стратегии. И тук идеалният или еуфоричен образ на мондиализацията като хомогенизиращо отваряне трябва да бъде сериозно оспорен - привидното хомогенизиране често крие стари и нови неравенства и хегемонии, които трябва да се научим да откриваме и атакуваме.

Колкото до езиково-културната хегемония (естествено, имам предвид англо-американския модел), тя се упражнява или налага все повече посредством всички технонаучни начини за обмен - световната мрежа, Интернет, академичните изследвания и пр. Но ако тази езиково-културна хегемония е, от една страна, интегрираща хомогенизация, положително условие и демократичен полюс на желаната мондиализация, то как, от друга страна, да се борим с нея, без да компрометираме по-нататъшното разширяване на обмена? Тук във всеки един миг трябва да се търси "сделка", която да бъде измисляна и преизмисляна без предварителни критерии и без осигурени норми. Тази "сделка" ще се обоснове като узакони със самото си измисляне своя универсализиращ принцип. Съзнавам, че формулирам една привидно противоречива и невъзможна задача - или поне е невъзможно тя да получи незабавен, едновременен, веднага кохерентен и идентичен на себе си отговор. Аз обаче настоявам, че само не-възможното се случва и че събитие настъпва там, където е настъпило изключение от възможното.

Нека онагледя своя анализ с концепта за свят (monde) и за мондиализация (mondialisation). Държа той да бъде разграничаван от концепта за globalisation или за Globalisierung, именно защото концептът за свят още препраща към някаква история. Той съхранява своя памет, която го отличава от паметта на глобуса, вселената, земята, дори космоса. Защото светът означава преди всичко, в една аврамична традиция, едно пространство-време, една насочена история на човешкото братство.

Бих искал да развия пропозициите си посредством четири взаимосвързани примера - труда, прошката, войната и мира, смъртното наказание. Няколко общи предпоставки, вписани в процес на ускорена мондиализация, събират тези примери в съвместна проблематика. Те са:

1. Подновяваното преутвърждаване на правата на човека.

2. Създаването през 1945 г. на концепта за престъпление срещу човечеството; заедно с военните престъпления, престъплението геноцид и престъплението агресия, той преобразява световното публично пространство и прави възможно създаването на международни наказателни инстанции.

3. И, като следствие, оспорването на теологичния и едва секуларизиран принцип за суверенността на държавите-нации.

1. Трудът. Нека говорим или действаме така, сякаш светът започва там, където свършва трудът, сякаш мондиализацията на света има едновременно за хоризонт и за произход изчезването на труда. Изразът "така, сякаш" отчита съществуването днес на две общи места: От една страна, често се говори за край на труда, а от друга, също толкова често става въпрос за мондиализация на света, за световна съдба; и двете винаги се свързват. Вземам израза "край на труда" от заглавието на добре известната книга на Джереми Рифкин "The End of Work; The Decline of the Global Labor Force and the Dawn of the Post-Market Era". Проблематиката за края на труда присъства и в някои текстове на Маркс и на Ленин, като последният я свързва с процеса на пълното изчезване на държавата. Според Рифкин третата технологична революция представлява пълен поврат; насищането с машини ще възвести края на работника, а следователно, край на труда. Днес единствената категория пощадени работници ще са тези на "умствения труд" - елит от индустриални иноватори, учени, техници, информатици, преподаватели и пр.

Наистина, в нашия век нещо става с труда, и то действително като следствие от технонауката. То изтъква тенденцията за асимптотно намаление на времето на труд като труд в реално време, локализиран на същото място като тялото на работника, а значи засяга труда в класическите му форми. Тази неоспорима еволюция се движи по посока на мондиализацията. От друга страна обаче, съществува очевидно разминаване: много хора са изключени от това движение и ситуацията в това отношение е по-трагична от всякога. Голяма част от чове

чеството е без работа, когато би искала да работи; друга част има прекалено зле платена работа. (Тук би трябвало да заговоря за ГАТТ, МВФ, външния дълг и пр.) В своите морални и политически изводи обаче Рифкин се връща към християнския език за "братството" и предвижда дори нови форми на благотворителност, очевидно интонациите му напомнят за дискурса, който определих по-горе като заслужаващ да бъде подложен на сложен и безмилостен генеалогичен анализ.

2. Прошката. Днес съществува световно театрализиране на сцената на покаянието и поисканата прошка, обусловено едновременно от въздействието на аврамичното наследство и от новата ситуация в международното право. Често обаче в политическите дебати, понякога съвсем съзнателно, прошката се смесва с редица съседни теми: извинение, съжаление, амнистия, давност и пр. Колкото и разнообразна да е нейната традиция, тя е едновременно уникална и понастоящем в процес на универсализиране посредством изложеното на показ от театъра на прошката. Нарастващото изобилие на сцените на покаяние и "прошка" се свързва с международното въвеждане на юридическия концепт за "престъпление на човечеството" (Нюрнбергския съд). Тази коренна промяна структурира пространството, в което се разиграва великото световно представление на прошката - което често напомня на конвулсия. За щастие, често искането на прошка е продиктувано от добри подбуди; но не бива да забравяме, че престореността, задължителният ритуал, надпреварата в лъжата, а понякога пресметливостта и кълченето подриват отвътре тази вълнуваща церемония на виновността. И един допълнителен парадокс: именно събитията от миналото, довеждали понякога до организирани изтребвания, пък макар и неведнъж под формата на велики революции, са направили възможна появата на юридически механизми като тези за правата на човека, престъпление срещу човечеството, геноцид и пр. Конвулсията (convulsion) на прошката днес изглежда като обективно покръстване (conversion), над-хвърлящо всякакви национални граници и в процес на мондиализация. Сякаш цялото човечество е готово да се самообвини в престъпление срещу човечеството... Остава обаче очевидното: именно концептът за "престъпление срещу човечеството" управлява цялата геополитика на прошката, дава й кодекс и основания.

3. Колкото до войната и мира, темата е огромна, затова само с няколко думи ще се запитам: не трябва ли да си извлечем урок от последните феномени, които и преди 11 септември вече не смеехме да наричаме "войни" поради известни семантични промени, засягащи именно нееднозначната роля на държавата в подобни "интервенции"? Както отбелязва Хана Аренд, оспорван бива само суверенитетът на малките държави, и то от могъщи държави, които не биха понесли да видят заплашен техния собствен суверенитет и които насочват или дори изпреварват решенията и обсъжданията на компетентните международни инстанции с оглед на тяхната собствена политико-военно-икономическа стратегия, а така също и защото единствени те разполагат с необходимия икономически и военнотехнически потенциал. Новият световен договор трябва да отчете, че докато тези международни инстанции не придобият свобода на решение и най-вече на военно изпълнение, всички накърнявания на суверенитета в името на правата на човека ще са подозрителни и заразени с тъмни стратегии.

4. Крайно сериозният въпрос за смъртното наказание е във връзка с гореказаното. От края на Втората световна война дълга поредица международни конвенции и декларации за правата на човека, правото на живот и забрана на жестокостта създадоха наддържавен натиск, под чието въздействие редица демократични страни премахнаха смъртното наказание (привидно по своя воля, а на практика - по международно задължение). Това е така в Европа, от 20 години насам във Франция, а също и в още петдесетина страни по света. Може да се смята, че тази нарастваща тенденция към премахването на смъртното наказание става cиstomary norm of international law, или, както се нарича на латински, норма на jus cogens. Но измежду страните, които й се противопоставят, днес Съединените щати са единствените, които прилагат смъртното наказание по масов, растящ, жесток и - трябва да го признаем - дискриминационен начин, а понякога и сляпо, както сочат редица примери. Редом с много други международни асоциации, Международният писателски парламент, в който имам честта да членувам, апелира въпросът за смъртното наказание да бъде вписван като тържествен призив във всеки текст за "новия световен договор". Щастлив съм да го кажа тук днес като негов говорител, да се наема публично с тази мисия на мира и живота и по този начин на свой ред да окажа чест на титлата, с която вие ме наградихте.

Още веднъж ви благодаря от все сърце за почестите, които оказахте на един професор, който би искал да остане верен на своята професия.

Превод от френски със съкръщения: Весела Генова

 1 Из лекцията, изнесена от Ж. Дерида при удостояването му с титлата доктор honoris causa на СУ "Св. Климент Охридски"

 2 Мондиализация (mondialisation, от monde - свят) е френската дума за глобализация. (Бел. прев.)