Фридрих Ницше

Тъй рече Заратустра

Книга за всички и никого

Предислов на Заратустра

      1.

      Когато навърши тридесет години, Заратустра напусна родината си и родното езеро и се оттегли в планината. Цели десет години той не се умори да се наслаждава на своя дух и на самотата си, но накрай сърцето му се обърна — и един ден той се вдигна още в ранни зори, застана пред слънцето и му рече тъй:

      „О, ти, огромно светило! Щеше ли да познаеш истинското щастие, ако не бяха тези, които огряваш със светлината си?

      Десет години ти изгряваше тук, над пещерата ми, и щеше да се преситиш и на заревото си, и на пътя си без мене, без моя орел и моята змия.

      Ала всяка утрин ние те очаквахме копнежно, поемахме излишеството ти и те благославяхме за това.

      Виж! Аз съм преситен от мъдростта си — като пчела, претоварена с мед; трябват ми ръце, които се протягат към другите.

      Аз бих искал да дарявам и да раздавам, докле мъдреците между людете отново се възрадват от глупостта си, а бедните — от богатството си.

      Затова аз трябва да се спусна в низината, както правиш ти вечер, когато снизхождаш зад морето и занасяш светлина и в долния свят, о, ти пребогато светило!

      Също като тебе и аз трябва да заляза, както наричат това людете, при които искам да се спусна.

      И тъй, благослови ме ти, непотъмнено от страсти око, което може без завист да гледа дори едно безмерно щастие!

      Благослови пахара, който се стреми да прелее и да ливне като златиста река, за да разнесе вредом отблясъка на твоето сияйно блаженство.

      Ето! Пахарът се стреми пак да се изпразни и Заратустра иска да стане пак човек.“

      Тъй започна залезът на Заратустра.

      2.

      Заратустра се спусна сам от планината и никой не го срещна, но щом навлезе в дебрите на гората, внезапно се изпречи един старец пред него, напуснал светата си скиния, за да търси корени в дъбравата. И тъй рече старецът на Заратустра:

      — Не е чужд за мене този странник: преди няколко години той премина оттук. Името му беше Заратустра. Но сега се е променил.

      Тогава ти носеше пепелта си в планината: да не искаш сега да занесеш огъня си в низините? Не се ли боиш, че ще те накажат като подпалвач?

      Да, аз познах Заратустра. Кристално чисто е окото му и на устните му не лепне нито следа от скверност. Не за това ли той пристъпва с грация на танцьор?

      Променен е Заратустра, дете е станал Заратустра, пробудил се е Заратустра: какво дириш ти сега сред спящите?

      Като в море живееше ти в самотата и морето те носеше на своите талази. Мигар ти искаш да излезеш на сушата? Мигар искаш отново да понесеш сам тялото си?

      Заратустра отвърна:

      — Аз обичам людете.

      — Та защо — рече светецът — самият аз се оттеглих в гората и пустошта? Не за това ли, че премного обичах людете?

      Сега обичам Бога: не обичам вече людете. Човек е за мене несъвършена твар. Обичта към човека би ме погубила.

      Заратустра отвърна:

      — Не за обич говорех! Аз нося дар на людете.

      — Нищо не им давай! — рече светецът. — По-добре вземи нещо от тях и го носи заедно с тях. С това най ще им угодиш, стига да е и на тебе угодно.

      Ако ли пък искаш да им дадеш, не им давай нищо повече от милостиня, и то ги накарай да си я изпросят.

      — Не — отвърна Заратустра. — Аз не давам милостиня. Не съм достатъчно беден за това.

      Светецът се изсмя на тези думи и рече тъй:

      — Тогава гледай да приемат съкровищата ти! Те са недоверчиви към пустинниците и не вярват, че идваме, за да раздаваме дарове.

      Нашите стъпки кънтят за тях прекалено самотно из улиците. И както нощем, когато чуят от постелите си стъпките на мъж, много преди да пукне зората, така и сега те навярно си задават въпроса: къде се е запътил крадецът?

      Недей отива при людете, а си остани в гората! Върни се по-добре при зверовете горски. Защо не искаш да си като мене? Мечка сред мечките, птичка сред птичките?

      — А що прави светецът в гората? — попита Заратустра.

      Светецът отвърна:

      — Аз съчинявам песни и ги пея, а когато съчинявам песни, аз се смея, плача и мълвя молитви: тъй славословя Бога.

      С песни, плач, смях и мълвене славословя Бога, който е мой Бог. А какво ни носиш ти в дар?

      Като чу тези слова, Заратустра се поклони на светеца и рече:

      — Що бих могъл да ви дам? Оставете ме по-скоро да си вървя по пътя, за да не ви отнема нещо.

      И така те се разделиха един от друг — старецът и Мъжът, — смеейки се, както се смеят две деца.

      Когато остана сам, Заратустра рече тъй на сърцето си:

      — Та мигар е възможно това? Този стар светец в своята гора да не е чул още нищо за това, че _Бог е мъртъв_?

      3.

      Когато Заратустра стигна в най-близкия град, разположен край гората, свари там много народ, струпан на мегдана, защото му бяха обещали, че там ще ходи по въжето един въжеиграч. И Заратустра рече тъй на народа:

      — Аз ще ви уча на свръхчовека. Човекът е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато. Какво сте сторили вие, за да го превъзмогнете?

      Всички същества досега са създавали нещо свръхсебе си, а нима вие искате да бъдете отлив в този огромен прилив и предпочитате да се върнете по-скоро към звяра, нежели да превъзмогнете човека?

      Що е маймуната за човека? Посмешище или мъчителен срам? Тъкмо това трябва да бъде човек за свръхчовека: посмешище или мъчителен срам.

      Вие изминахте пътя от червея до човека, ала у вас все още има много нещо от червея. Някога сте били маймуни, ала и сега човек е все още повече маймуна от която и да е маймуна.

      Дори и най-мъдрият от вас е все още само хермафродит, кръстоска между растение и призрак. Ала мигар аз ви карам да станете растения или призраци?

      Ето, аз ви уча на свръхчовека!

      Свръхчовекът е смисълът на земята. Нека вашата воля да каже: Свръхчовекът да бъде смисълът на земята!

      Аз ви заклевам, братя мои, останете верни на земята и не вярвайте на тези, които ви говорят за свръхземни надежди! Отровители са те — все едно дали съзнават това или не!

      Презрители на живота са те, обречени на смърт и самите те поразени от отровата, земята е обръгнала от тях, нека да умрат!

      Някога богохулството беше най-голямото светотатство, ала Бог умря, а с него умряха и богохулниците. Със земята да кощунствуваш сега е най-страшното престъпление, както и да тачиш утробата на неизследваемото по-високо от смисъла на земята!

      Нявга душата гледаше с презрение на тялото и тогава това презрение беше най-висшето: тя искаше да го види измършавяло, грозно, изпосталяло от глад. Тъй тя мислеше да се изплъзне от него и земята.

      Уви, всъщност самата тази душа беше не по-малко мършава, грозна, изпосталяла от глад: и жестокост беше садистичната наслада на тази душа.

      Ала и самите вие, братя мои, ми кажете: какво ви нашепва тялото за вашата душа? Не е ли душата ви нищета и кал и жалко самодоволство?

      Наистина кална река е човекът. Трябва да си море, да приемеш една кална река, без да се замърсиш.

      Ето, аз ви уча на свръхчовека: той е това море, в него може да потъне вашето велико презрение.

      Що е най-великото, което можете да преживеете! Това е мигът на великото презрение. Мигът, в който и вашето щастие ще се превърне в погнуса, а така също и вашият разум, и вашата добродетел.

      Мигът, когато ще се запитате: „Що значи моето щастие? То е нищета и кал и жалко самодоволство. А моето щастие би трябвало да оправдае самия живот!“

      Мигът, когато ще запитате: „Какво значи моят разум? Алчее ли той за знание както лъвът за храната си? Той е нищета и кал и жалко самодоволство!“

      Мигът, когато ще запитате: „Що значи моята добродетел? Все още тя не ме е накарала да беснея. Как много ми додея моето добро и моето зло. Всичко това е нищета и кал и жалко самодоволство!“

      Мигът, когато ще запитате: „Що значи моята правда? Не виждам да съм жар и въглен. А правдивият е жар и въглен!“

      Мигът, когато ще запитате: „Що значи моето състрадание? Не е ли състраданието кръстът, на който ще бъде прикован този, който обича човеците? Ала моето състрадание не е разпятие!“

      Питали ли сте тъй? Викали ли сте тъй? О, да ви бях чул да викате тъй!

      Не вашият грях — вашата скромна невзискателност крещи към небесата, вашият ламтеж в самия ви грях крещи към небесата!

      Къде е мълнията, която ще ви близне с огнения си език, къде е безумието, което трябва да се впръска във вените ви?

      Ето, аз ви уча на свръхчовека: той е тази мълния, той е това безумие!

      Както говореше Заратустра тъй, някой от тълпата извика: „Чухме вече достатъчно за въжеиграча, крайно време е вече да го видим.“ И целият народ се присмя на Заратустра. А въжеиграчът, като помисли, че за него става дума, се приготви да покаже изкуството си.

      4.

      А Заратустра изгледа народа и се почуди. Сетне рече тъй:

      — Човекът е въже, опнато между звяра и свръхчовека — въже над пропаст.

      Едно опасно отвъд, едно опасно сред път, едно опасно поглеждане назад, един опасен трепет и заковаване на едно място.

      Великото у човека е това, че той е мост, а не цел: това, което заслужава обич при него, е, че той е преход и залез.

      Обичам тези, които не умеят да живеят, освен ако са залязващи, защото те ще преминат отвъд.

      Обичам великите презрители, защото те са великите обожатели и стрели на копнежа към отвъдния бряг.

      Обичам тези, които не дирят повод чак над звездите, за да залязат и да станат жертва, а тези, които се жертвуват на земята, за да стане нявга тя земя на свръхчовека.

      Обичам този, който живее, за да познае, и който иска да познае, за да може да живее нявга свръхчовекът. И така той желае своя залез.

      Обичам този, който работи и изобретява, за да съгради дом за свръхчовека и подготви за него земята, животните и растенията, защото желае своя залез.

      Обичам този, който обича своята добродетел: защото добродетелта е воля за залез и стрела за копнежа.

      Обичам този, който не задържа за себе си нито капка дух, а иска да бъде изцяло духът на своята добродетел: само като дух той прекосява моста.

      Обичам този, който прави от добродетелта си свое влечение и своя съдба: така заради добродетелта си той иска още да живее и да не живее вече.

      Обичам този, който не иска да има прекалено много добродетели. Една добродетел е повече добродетел от две, защото тя е повече брънка, за която се залавя съдбата.

      Обичам този, чиято душа се раздава щедро, който не желае благодарност и не отдава благодарност, защото той винаги дарява и не желае да се съхранява.

      Обичам този, който се свени, когато заровете паднат в негова изгода и който запитва тогава: да не би да съм играл нечестно? — защото желае да залезе.

      Обичам този, който хвърля златни думи пред делата си и винаги изпълнява повече, отколкото обещава, защото желае своя залез.

      Обичам този, който оправдава бъдещите поколения и спасява миналите: защото иска да загине от настоящите.

      Обичам този, който наказва своя Бог, защото обича своя Бог: защото трябва да загине от гнева на своя Бог.

      Обичам този, чиято душа е дълбока и в наранеността и който може да загине от малко изпитание, така той ще мине драговолно моста.

      Обичам този, чиято душа е препълнена, така че сам себе си забравя и всички неща са заключени в него, така всички неща ще се превърнат в негова гибел.

      Обичам този, който е със свободен дух и свободно сърце: така главата му е само утроба на сърцето му, а сърцето му го тласка към залез.

      Обичам всички, които са като тежки капки, падащи една по една от черния облак, надвиснал над людете: те предвестяват мълния и загиват като предвестници.

      Вижте, аз съм вестител на мълнията и тежка капка от облака: а тази мълния се зове Свръхчовек.

      5.

      Когато изрече тези слова, Заратустра изгледа пак народа и млъкна. „Ето ги“ — каза той на сърцето си, — „те се смеят, те не ме разбират, аз не съм уста за тия уши.

      Нима трябва човек по-напред да порази ушите им, за да се научат да слушат в очите? Нима трябва човек да гърми подобно на литаври и проповедници на покаяние? Или те вярват само на ломотещия?

      Те имат нещо, с което се гордеят. Как наричат това, с което се гордеят? Образование го зоват те, то ги отличава от козарите.

      Затова им е неприятно, когато говорят за тях, да чуват думата «презрение». И така ще говоря за тяхната гордост.

      Ще им говоря за най-презряното: то е последният човек.“

      И тъй рече Заратустра на народа:

      — Време е вече човек да си постави цел. Време е човек да засади кълна на своята върховна надежда.

      Все още неговата почва е достатъчно богата за това. Но тази почва ще обеднее един ден, ще загуби силата си и нито едно високо дърво не ще може вече да покълне в нея.

      Уви! Ще дойде ден, когато човек няма вече да хвърля стрелата на копнежа високо над човека, а тетивата на лъка му ще е отвикнала да свисти!

      Казвам ви: човек трябва да носи хаос в душата си, за да може да роди танцуваща звезда. Казвам ви: още имате хаос в душите си.

      Уви! Идва времето, когато човек не ще роди вече никаква звезда. Уви! Идва времето на най-презрения човек, който сам себе си не ще може вече да презира.

      Вижте! Аз ви показвам последния човек.

      „Що е обич? Що е творение? Що е копнеж? Що е звезда?“ — тъй попита последният човек и премигва.

      Тогава земята ще е станала вече малка и по нея ще подскача последният човек, който всичко смалява. Родът му е неизтребим като бълхата; последният човек живее най-дълго.

      „Ние изнамерихме щастието“ — казват последните хора и премигват.

      Те напуснаха местностите, дето трудно се живее, защото човек има нужда от топлина. Той все още обича съседа си и се търка о него: защото има нужда от топлина.

      Да заболееш и да храниш недоверие за тях, е грехота: човек пристъпва предпазливо. Безумец е, който се препъва в камъни или хора!

      Малко отрова от дъжд на вятър: това носи приятни сънища. А накрая много отрова за приятна смърт.

      Човек се още труди, защото трудът е развлечение, но се пази да не прекалява с труда, защото е вредно за здравето.

      Не ще има вече беден и богат. И едното, и другото е свързано с големи трудности. Кой има още желание да управлява? Кой да се подчинява? И едното, и другото е свързано с големи трудности.

      Никакъв пастир, а едно стадо! Всеки желае равенство, всеки е равен: който чувствува другояче, отива доброволно в лудницата.

      „Някога цял свят беше луд“ — казват най-изтънчените и премигват.

      Човек е мъдър и знае всичко станало: така няма причина за присмех. Все още спори, ала скоро се помирява — иначе ще получи стомашно разстройство.

      Той си има вече свое наслажденийце за през деня и свое наслажденийце за през нощта: но си тачи здравето.

      „Ние изнамерихме щастието“ — казват последните люде и премигват.

      И тук завърши първата реч на Заратустра, наречена още предислов, защото на това място го прекъсват воят и радостните възгласи на тълпата. „Дай ни този последен човек, о, Заратустра! — така крещяха те. — Направи да бъдем ние тези последни люде! А ние ще ти подарим свръхчовека!“ И всички ликуваха и цъкаха с език. Ала Заратустра се натъжи и рече на сърцето си:

      — Те не ме разбират: аз не съм уста за тия уши.

      Прекалено дълго живях в планината, твърде дълго се вслушвах в ромона на потоци и шепота на дървесата: и ето че им говоря подобно на козари.

      Като гладко езеро е душата ми и светла като планина пред пладне. Ала те мислят, че съм студен и присмехулник с непристойни шеги.

      И сега ме гледат и се смеят: и хем се смеят, хем ме мразят. Мраз е смехът им.

      6.

      Но в този миг се случи нещо, което стана причина да занемее всяка уста и да се вцепени всяко око. А именно през това време въжеиграчът беше започнал да ходи по въжето. Той бе излязъл през една малка врачка и бе тръгнал по въжето, обтегнато между две кули, така че висеше над пазарището и народа. Точно когато беше насред пътя, малката врачка се отвори още веднъж и от нея изскочи в пъстри дрехи на палячо един млад момък и с бързи крачки подгони въжеиграча. „Напред, кьопчо такъв — извика тон със страшен глас, — ти, ленивецо, мошенико, папуняк такъв! Да не те погъделичкам с петата си! Що дириш тука, между кулите? Мястото ти е в тюрмата — там трябва да те затворят! На един по-добър от тебе ти препречваш свободния път!“ — С всяка дума той все повече се приближаваше и когато бе само на една стъпка от него, се случи ужасното, което стана причина да занемее всяка уста и да се вцепени всяко око: — с неистов вик като някой дявол той прескочи оногова, който му препречваше пътя. А този, като видя съперника си да побеждава, загуби равновесие, стъпи във въздуха, запокити пръта си и полетя надолу в бездната по-бързо от него като някаква въртележка от крака и ръце. Пазарището и народът заприличаха на море, връхлетяно от буря. Всички се разбягаха един през друг и най-вече оттам, където трябваше да падне тялото.

      Заратустра не се помръдна от мястото си и право до него падна тялото, обезобразено и със счупени кости, но все още не мъртво. След малко разнебитеният дойде в съзнание и видя Заратустра коленичил до себе си.

      — Що дириш тук? — каза той най-сетне. — Отдавна си знаех, че дяволът ще ми сложи крак. И ето че сега ще ме повлече в пъкъла. Да не би да искаш да му попречиш?

      — Честно слово, драги мой — отвърна Заратустра, — няма такова нещо, за каквото говориш. Няма никакъв дявол и никакъв пъкъл. Твоята душа ще умре по-скоро от тялото ти. Не се бой вече от нищо!

      Човекът погледна подозрително:

      — Ако говориш истината — каза той, — то аз няма да загубя нищо, ако загубя живота си. Аз не съм нищо повече от едно животно, което с пръчка и скъдна храна са обучили да танцува.

      — Не е така — възрази Заратустра, — ти си направил от опасността твое призвание — в това няма нищо, което да заслужава презрение. Но ето че призванието ти стана причина за твоята гибел. Затова аз ще те погреба със собствените си ръце.

      Умирающият не отговори на тия думи на Заратустра, само мръдна пръсти, сякаш търсеше ръката на Заратустра, за да му благодари.

      7.

      Междувременно започна да се свечерява и мрак обви пазарището. Тогава народът се разотиде, защото дори любопитството и ужасът изморяват. Потънал в размисли, Заратустра седеше до мъртвеца на земята. Тъй забрави той времето. Най-сетне се спусна нощ и студен вятър обвя самотния. Тогава Заратустра се вдигна от земята и рече на сърцето си:

      — Наистина хубав улов направи днес Заратустра. Не улови човек, а труп.

      Необяснима загадка е човешкото битие и все още без смисъл. Един присмехулник може да се превърне в гибел за него.

      Аз ще разкрия на людете смисъла на живота им: той е свръхчовекът, мълнията от черния облак.

      Ала аз все още съм далеч от тях, моят разум не говори на техните сетива. За людете аз съм все още нещо средно между шут и труп.

      Тъмна е нощта, тъмни са пътищата на Заратустра. Ела, ти, студен и вкочанен спътниче! Ще те отнеса там, дето ще те погреба със собствените си ръце.

      8.

      Като рече тъй на сърцето си, Заратустра метна трупа на гърба си и го понесе. Ала още неизвървял сто крачки, ето че се прокрадна някакъв човек до него и зашепна на ухото му — и виж! Този, който говореше, беше палячото от кулата.

      — Махай се от този град, о, Заратустра! — шепнеше той. — Тук твърде мнозина те мразят, ненавиждат те добрите и праведните и те назовават враг и презрител, мразят те правоверните и те назовават опасност за тълпата. Щастие беше за тебе, че само ти се присмяха: защото наистина ти говореше като същински шегобиец. Щастие бе за тебе, че ти клекна до мъртвото псе: като се унизи така, ти сам се спаси за днес. Ала махай се от този град — иначе утре ще прескоча и тебе — един жив през един нежит.

      И като каза това, човекът изчезна, а Заратустра продължи пътя си през мрачните улички.

      Пред градските порти го пресрещнаха гробарите: с факлата те осветиха лицето му, познаха Заратустра и започнаха да се гаврят с него:

      — Заратустра носи мъртвото псе да го погребе. Чудесно! Заратустра е станал гробар. Защото нашите ръце са прекалено чисти за този леш. Нима Заратустра ще задигне тази мръвка от устата на дявола? На добър час! И да ти е сладко! Само дано дяволът не излезе по-опитен крадец от Заратустра! Да открадне и двамата, да излапа и двамата!

      И сближили глави, те се смееха задружно.

      Заратустра не отвърна нито дума на подигравките им и продължи пътя си. Два часа вървя той покрай гори и блата и толкова често до слуха му долиташе гладният вой на вълците, че и самият той усети глад. Спря пред една самотна къща, в която светеше свещ.

      — Гладът ме нападна като разбойник — рече си Заратустра. — В гори и блата ме издебва моят глад, а и в дълбока нощ.

      Странни прищевки има моят глад. Често ме спохожда едва следобед, а днес цял ден не се обади, къде ли се бави още?

      С тия думи Заратустра потропа на къщната врата. Появи се старец със свещ в ръка и запита:

      — Кой идва при мене и моето безсъние?

      — Един жив и един нежит — отвърна Заратустра. — Дайте ми нещо за ядене и пиене, че забравих да се нахраня през деня. Който нахрани гладния, той подкрепя собствената си душа: така казва мъдростта.

      Старецът влезе вътре, но бързо се върна и предложи на Заратустра хляб и вино.

      — Лошо е това място за гладните — каза той, — затова живея тук. И животни, и хора се отбиват при мене, отшелника. Но покани и другаря си да хапне и пийне, той е по-изнурен от тебе.

      Заратустра отвърна:

      — Мъртъв е моят спътник, мъчно ще го предумам.

      — Това не е моя работа — отговори старецът троснато. — Който похлопа на вратата ми, трябва да приеме каквото му предложа. Яжте и останете със здраве!

      Още два часа вървя след това Заратустра и се доверяваше на пътя и светлината на звездите, защото той беше навикнал да скита нощем и обичаше да гледа лика на всичко спящо. А когато се зазори.

      Заратустра се озова в гъста гора и не виждаше вече никакъв път. Тогава положи мъртвеца в хралупата на едно дърво до главата си, защото искаше да го предпази от вълци, а сам легна на земята в мъха. И тутакси заспа, изнурен тялом, но със спокойна душа.

      9.

      Дълго спа Заратустра и не само зората обагри със сиянието си лицето му, но и предпладнето. Най-сетне очите му се отвориха: с учудване загледа Заратустра гората и тишината, с учудване се вгледа и в себе си. После бързо се изправи като мореплавател, съзрял ненадейно земя, и възликува: защото откри една нова истина. И рече тъй на сърцето си тогава:

      — Осени ме прозрение: спътници ми трябват, и то живи — не мъртъвци и трупове, които да нося където си искам.

      Живи спътници ми трябват, които да ме следват, защото искат да следват себе си — и то там, където аз искам.

      Осени ме прозрение: не на народа трябва да говори Заратустра, а на сподвижници! Не бива Заратустра да става пастир и куче на стадо!

      Да примамя от стадото мнозина — затова дойдох аз. Нека ми се гневи народ и стадо: разбойник ще назове Заратустра пастиря.

      Пастири казвам, ала те се зоват добри и праведни. Пастири казвам: ала те се зоват правоверни, служители на правата вяра.

      Ето добрите и праведните: кого мразят те най-вече? Тогова, който разчупва техните скрижали на ценностите, рушителя, престъпника: — ала той е творецът!

      Ето правоверните от всякаква вяра! Кого мразят те най-вече? Тогова, който разчупва техните скрижали на ценностите, рушителя, престъпника: — ала той е творецът!

      Сподвижници търси творецът, а не трупове, не и стада и правоверни. Сътворци дири творецът, такива, които пишат нови ценности върху нови скрижали.

      Сподвижници търси творецът и жътвари за жътвата: защото всичко у него е зряло за жътва, но му липсват сто сърпа: така той скубе класовете и се ядосва.

      Сподвижници търси творецът — такива, които знаят да точат сърповете си. Ще ги зоват рушители и презрители на доброто и злото. Ала те са жътварите и празнуващите.

      Съпричастници в сътворението, жътвата и празника търси Заратустра: що би могъл да сътвори той със стада, пастири и трупове?

      А на тебе, мой пръв спътнико, казвам „сбогом“! Погребах те добре в хралупата на дървото, скрих те добре от вълците.

      Разделям се с тебе, времето изтече. Между два изгрева прозрях една нова истина.

      Не съм роден нито за пастир, нито за гробар. Никога вече не ще говоря на народа: за последен път говорих на мъртвец.

      Към творци, жътвари и празнуващи ще се присъединя: ще им покажа дъгата и всички стъпала по стълбата към свръхчовека.

      На пустинниците ще пея моята песен и на двойките отшелници, а на този, който все още има уши за нечутото, ще му разкажа приказката за моето щастие, за да прелее сърцето му.

      Насочвам стъпките си към моята цел: колебливите и мудните, ще прескоча като акробат. И така моят скок ще означава гибел за тях!

      10.

      Това бе промълвил Заратустра на сърцето си, когато слънцето стоеше в своя зенит. Озадачен от пронизителния зов на птица, той издигна взор към небесната вис. И ето! Един орел кръжеше във въздуха, а на него висеше змия, но не като плячка, а като любима дружка, защото се беше обвила като пръстен около врата му.

      — Това са моите зверове! — промълви Заратустра и сърцето му се възрадва дълбоко.

      Най-гордият звяр под слънцето и най-мъдрото животно под слънцето — потеглили са на разузнаване.

      Искат да разузнаят дали Заратустра е още жив. Наистина жив ли съм още?

      Намерих, че по-опасно е да се живее между людете, отколкото между зверовете. По опасни пътища върви Заратустра. Нека ме водят моите зверове! Като изрече това, Заратустра си припомни думите на светеца в гората, въздъхна и каза тъй на сърцето си.

      — Да можех да стана по-мъдър! Изконно мъдър като моята змия.

      Но аз прося нещо невъзможно: тогава нека помоля моята гордост никога да не изоставя моята мъдрост!

      И ако нявга моята мъдрост ме напусне: — ах, тя обича да отлита, — дано тогава да отлети и моята гордост с глупостта ми!

      Тъй започна залезът на Заратустра.

Речите на Заратустра

      

За трите метаморфози

      Три метаморфози на духа ви назовавам: как духът се превръща на камила, а камилата — в лъв, и накрая лъвът — в дете.

      Много тежести съществуват за духа, за силния, издръжлив дух, в който обитава страхопочит: неговата сила жадува за тежести и най-тежък товар.

      — Що е тежко! — така пита издръжливият дух и коленичи. Подобно на камила той чака добре да го натоварят.

      — Що е най-тежкото бреме, смелчаги? — така пита издръжливият дух. — За да го поема и да се радвам на силата си?

      Не е ли това: да се унизиш, за да нараниш високомерието си? Да оставиш глупостта, си да блесне, за да се присмееш на мъдростта си?

      Или може би: да изоставиш делото си, когато то празнува своята победа? Да се изкачиш на високи планини, за да изкусиш изкусителя?

      Или може би да се храниш с жълъди и трева на познанието и заради истината да страда душата ти от глад?

      Или може би: да си болен и да препращаш утешителите по домовете им, за да сключваш дружба с глухи, които нивга не ще чуят що искаш ти.

      Или може би: да се гмурнеш в мръсна вода, ако е водата на истината, и да не пропъждаш от себе си студени жаби и топли ларви?

      Или може би: да обичаш тези, които ни презират, и да подаваш ръка на призрака, когато той иска да ти вдъхне, ужас.

      Цялото това най-тежко бреме издръжливият дух поема върху себе си и като натоварена камила, която бърза в пустинята, той бързо крачи в своята пустиня.

      Ала в най-самотната пустиня се извършва втората метаморфоза: духът се превръща тук в лъв. Свобода иска той да си извоюва и господар да стане в своята собствена пустиня.

      Своя последен господар търси той тук. Той ще се опълчи като враг срещу него и своя последен бог и ще се бори за победа с великия змей.

      Кой е великият змей, когото духът не желае да зове повече господар и бог? „Длъжен си!“ се зове великият змей. А духът на лъва казва: „Аз искам.“

      „Длъжен си“ лежи на пътя му, един ослепителен в своето златисто сияние люспест змей и на всяка негова люспа блещи със златни букви написано: „Длъжен си!“

      Хилядолетни ценности блестят по тези люспи и тъй говори най-могъщият от всички змейове: „Всяка ценност на нещата блести по мен.“

      Всяка ценност е вече създадена и всяка създадена ценност — това съм аз. Наистина не бива да има вече никакво „Аз искам“. Тъй рече змеят.

      Братя мои! Защо е необходим лъв в духа! Нима не е достатъчно товарното животно, което се отказва и изпитва страхопочит?

      Да твори нови ценности, това лъвът все още не е в състояние, но да си извоюва свобода за ново творчество — това е в състояние да осъществи мощта на лъва.

      Да си извоюва свобода и да се постави едно свещено „Не“ дори и пред дълга — за това, братя мои, се изисква лъв.

      Да си извоюваш правото на нови ценности — това е най-ужасно посегателство за един издръжлив и изпълнен със страхопочит дух. Наистина това е грабеж и е дело на граблив звяр.

      Като своя най-голяма светиня обичаше нявга той това „Длъжен си“, докато сега трябва да открива заблуда и произвол дори и в най-святото, за да може да заграби свободата от обичта си. За този грабеж му е нужен лъвът.

      Ала кажете, братя мои, какво е в състояние да извърши детето, щом като дори лъвът не е смогнал да го направи. Защо е било необходимо грабливият лъв да се превърне и в дете?

      Невинност е детето и забрава, едно ново начало, една игра, едно самозадвижващо се колело, едно изначално движение, една свещена повеля: „Да бъде!“

      Да, братя мои, за играта на сътворението е нужна свещената повеля на словото: „Да бъде!“ _Духът иска своята воля, изгубилият света спечелва свой собствен свят._

      Назовах ви три метаморфози на духа: как духът се превръща в камила, а камилата в лъв и накрая лъвът — в дете.

      Тъй рече Заратустра. Тогава той пребиваваше в града, наречен „Пъстрата крава“.

      

За катедрите на добродетелта

      На Заратустра похвалиха много един мъдрец, който умеел да говори добре за съня и за добродетелта: бил много тачен и награждаван за това и всички младежи се трупали пред неговата катедра. При него се отправи Заратустра и седна с другите младежи пред катедрата му. И тъй рече мъдрецът:

      — Гледайте с почит и свян на съня! Това е върховна повеля. И избягвайте люде, които страдат от безсъние и бодърствуват нощем.

      Дори крадецът изпитва свян пред съня: винаги се прокрадва тихом-мълком през нощта, ала нощният пазач не познава свян, безсрамно носи той своя рог.

      Голямо изкуство е сънят: необходимо е цял ден да бодърствуваш, за да се подготвиш за него.

      Десет пъти през деня трябва да превъзмогваш себе си: това докарва голяма умора и действува упоително като маково семе върху душата.

      Десет пъти трябва да се помиряваш със самия себе си, защото превъзмогването е огорчение, ала зле спи непомирилият се със себе си.

      Десет истини трябва да откриеш през деня, иначе ще продължиш да търсиш истини и през нощта и душата ти ще остане гладна.

      Десет пъти трябва да се смееш и да се радваш през деня, иначе няма да ти дава покой стомахът, този баща на мрачните мисли.

      Малцина знаят това: но трябва да имаш всички добродетели, за да спиш несмущавано. Ще лъжесвидетелствувам ли? Ще прелюбодействувам ли?

      Ще пожелая ли робинята на ближния си? Всичко това смущава добрия сън.

      И дори да имаш всички добродетели, трябва да притежаваш изкуството да ги пратиш навреме да си легнат да спят.

      За да не се карат помежду си тия благонравни женички. И то заради тебе, нещастнико!

      Мир с бога и съседа: това изисква добрият сън. Също и мир с дявола на съседа! Иначе ще те споходи през нощта.

      Почит и покорство пред началството, дори и пред кривото началство! Това го изисква добрият сън. Какво съм виновен аз, че властта обича да криви краката си при ходене?

      Най-добър пастир е според мене този, който изкарва овцата си да пасе на най-злачната лъка. Това е в съзвучие с добрия сън.

      Не търся много почести, нито големи съкровища: това възпалява далака. Но лошо се спи без добро име и малко съкровище.

      Малко общество е дори по-добре дошло за мене от лошо, само че трябва навреме да идва и да си отива. Това е в съзвучие с добрия сън.

      Много ми се нравят също и нищите духом: те допринасят за добрия сън. Блажени са те, особено ако винаги им се дава право.

      Така изминава денят на добродетелния. Настъпи ли нощта, аз хубавичко се пазя да не позова съня! Той не обича да го викат, той — сънят, който е господар на добродетелите!

      Ала аз си прекарвам през ума какво съм извършил и мислил през деня. Преживяйки търпеливо като крава, аз си задавам въпроса: кои бяха твоите десет превъзмогвания?

      И кои бяха десетте помирения и десетте истини, и десетте смяха, възрадвали сърцето ми?

      Отдаден на тези размисли и унесен в люлчения напев на мислите, неочаквано ме връхлита сънят — непозованият, господарят на добродетелите.

      Сънят почуква на очите ми: те натежават. Сънят докосва устата ми и тя остава отворена.

      Наистина с лекокрили стъпки идва той при мене, най-милият от всички крадци, и ми открадва мислите. Глупав като тази катедра стоя аз там.

      Ала не стоя дълго така, ето че вече съм се изтегнал на леглото.

      Когато слушаше мъдреца да говори така, Заратустра същевременно вътре в сърцето си се смееше, защото прозрение го беше озарило. И тъй рече той на сърцето си:

      — Глупак е този мъдрец с неговите четиридесет мисли, ала аз мисля, че разбира същината на съня.

      Честит е този, който живее близо до мъдреца. Такъв сън заразява, дори и през дебела стена заразява.

      Някакъв скрит чар излъчва дори катедрата му. Ненапразно младежите сядат пред проповедника на добродетелта.

      Неговата мъдрост гласи: „Бодърствувай, за да спиш добре!“ И наистина, ако животът нямаше смисъл, и аз би трябвало да избера безсмислието, за мене това безсмислие би било най-достойният избор.

      Едва сега разбирам ясно какво най-вече са търсели някога, когато са търсели учители по добродетел. Добър сън са търсели и упоителни като мак добродетели.

      За всички тези възхвалявани мъдреци на катедрите беше мъдрост сънят без съновидения: те не познаваха по-добър смисъл на живота.

      Дори и днес има още някои като този проповедник на добродетелта, ала не всякога така почтени като него. И не още дълго ще стоят будни те. Ето, те вече са легнали да спят.

      Блажени са тези сънливци: защото скоро ще оборят глава и ще заспят.

      Тъй рече Заратустра.

      

За бленуващите по отвъдния свят

      Като всички бленуващи по отвъдния свят, едно време и Заратустра отправяше мечтите си натам — отвъд човека. Земният свят ми изглеждаше като дела на измъчен от страдания бог.

      Сън ми се струваше тогава светът и песен на бог; цветна омара пред взора на божествен недоволник…

      Добро и зло, наслада и страдание, аз и ти: забулено в цветна омара пред творческия взор — така ми се струваше на мене. Да откъсне поглед от себе си и да забрави себе си е искал творецът — и тогава сътворил света.

      Упоителна наслада е за страдалеца да откъсне поглед от страданието си и да се самозабрави. Упоителна наслада и самозабрава ми се струваше някога светът.

      Този свят — вечно несъвършеният, отражение на вечно противоречие, и то несъвършено отражение, упоителна наслада за своя несъвършен създател, — тъй ми се мержелееше някога светът.

      Нали някога и аз бленувах за един свят отвъд човека като всички бленуващи по него. Отвъд човека ли наистина?

      Ах, братя мои, този Бог, когото сътворих аз, беше човешко дело и човешко безумие като всички богове!

      Човек беше той — и при това само оскъдна отломка от човек и „аз“: от собствената ми пепел и жар се роди този призрак — и наистина той не дойде от бленуваното отвъд!

      Какво стана, братя мои! Аз превъзмогнах себе си, страдалеца, отнесох собствената си пепел на планината, по-светъл пламък открих там. И ето! Призракът се разсея като дим!

      Страдание би било сега за мене и мъка за вече оздравелия да вярвам в подобни призраци: страдание би било за мене и унижение. Тъй говори на бленуващите по отвъдния свят.

      Страдание беше и немощ — това създаде бленуващите по отвъдния свят. И онова мимолетно безумие на щастието, което изживява единствено най-дълбоко страдащият.

      Умора, която с един-едничък скок, със смъртоносен скок се стреми към последното, клета, неведома умора, която дори не знае какво може още да желае, тя създаде всички богове и бленуващи по отвъдния свят.

      Вярвайте ми, братя мои! Самото тяло се беше отчаяло вече от тялото — то опипваше с пръстите на зашеметения дух последните стени.

      Вярвайте ми, братя мои! Самото тяло се бе отчаяло от земята — то чу да му говори утробата на битието.

      И тогава то поиска да пробие с главата си последните стени, и не само с главата — за да премине в „оня свят“.

      Ала „оня свят“ е добре скрит за човека — оня безлюден, нечовешки свят, който е едно небесно Нищо. А утробата на битието не говори другояче на човека освен като човек.

      Наистина трудно е да се докаже всяко битие и не по-малко трудно е да го накараш да заговори. Кажете, братя мои, не е ли най-невероятното от всички неща все пак най-добре доказано? Да, това „Аз“ и противоречието и неразборията на това „Аз“ говори все пак най-честно за своето битие, това творческо, искащо, оценяващо „Аз“, което е мерило и ценност на нещата.

      И това най-честно битие, това „Аз“ — то говори за тялото, и все пак то иска тялото, дори и когато реди песни и бленува, и пърха с пречупени криле.

      Все по-честно то се учи да говори, това „Аз“: и колкото повече се научава, толкова повече намира слова и хвалебствия за тялото и земята.

      Моето „Аз“ ме научи на нова гордост — на нея уча аз людете: да не заравят вече глава в пясъка на небесните неща, а да я носят свободно изправена земната глава, която твори смисъла на земята.

      На нова воля уча аз людете: да вървят по пътя, по който слепешком е вървял човекът, и да го зоват добър, да не се отбиват встрани от него, подобно на болни и линеещи.

      Болни и линеещи бяха людете, които презряха тялото и земята и изнамериха божественото и изкупителните капки кръв; ала също и тези сладки и чемерни отрови те взеха все пак от тялото и земята!

      От своята неволя те искаха да избягат, а звездите бяха за тях безкрайно далеч. Тогава те простенаха: „О, да имаше божествени пътища, по които да се прокраднем в друго битие и щастие!“ — И тогава те изнамериха хитрини и кървави напитки!

      Въобразяваха си, че са се откъснали вече от тялото си и тази земя — тези неблагодарници. А на кого дължаха те тръпката и блаженството на своето откъсване? — На тялото си и на тази земя!

      Благ е Заратустра към болните. Наистина той не се възмущава от техния начин на утеха и неблагодарност. Дано да оздравеят и да превъзмогнат себе си, да създадат по-съвършено тяло!

      Заратустра не се възмущава и от оздравяващия, когато отправя нежен взор към своя блян и в полунощ се прокрадва до гроба на своя Бог, но болест и болно тяло ми се струват все още неговите сълзи.

      Все още има мнозина болни между стихоплетците и боготърсачите, яростно мразят те човека на познанието и най-младата от добродетелите, наречена почтеност.

      Те обръщат винаги взор назад към мрачните времена. Тогава наистина блянът и вярата бяха друго нещо. Бесът на разума беше богоподобие, а съмнението — грях.

      Прекалено добре познавам аз тези богоподобници: те искат людете да вярват в тях, а съмнението да е грях. Прекалено добре знам също в какво самите те вярват най-много.

      Настина не в отвъдни светове и изкупителни капки кръв, а в тялото вярват те най-вече, а собственото им тяло е за тях нещото.

      Ала то е болно нещо за тях: на драго сърце те биха излезли от кожата си. Затова те се вслушват в проповедите за смъртта и сами проповядват отвъдни светове.

      По-добре вслушвайте се, братя мои, в гласа на здравото тяло, той е по-честен и по-чист глас.

      По-честно и по-чисто говори здравото тяло — съвършеното и симетрично тяло: то говори за смисъла на земята.

      Тъй рече Заратустра.

      

За презрителите на плътта

      На презрителите на плътта искам да кажа своята дума. Не искам от тях нито отново да се учат, нито да ги поучавам, а само да кажат „сбогом“ на собственото си тяло — и тъй да занемеят.

      „Тяло съм аз и душа“ — тъй говори детето. А защо да не говори човек като децата?

      Но пробуденият, знаещият казва: „Тяло съм аз изцяло и нищо повече от това, а душа е само слово за нещо от тялото.“

      Тялото е голям разум, множественост с един-единствен смисъл: война и мир, стадо и пастир.

      Сечиво на тялото ти е, брате мой, и твоят малък разум, който ти зовеш „дух“, малко сечиво и играчка на твоя голям разум.

      Ти казваш „Аз“ и се гордееш с тази дума. Но по-голямото, в което не желаеш да повярваш, е твоето тяло и неговият голям разум: той не казва „Аз“, а прави това „Аз“.

      Онова, което сетивото усеща, което духът опознава, то не е завършено в себе си. Ала сетивото и духът искат да те убедят, че те са последен завършек на всички неща. Толкова суетни са те.

      Сечива и играчки са сетивата и духът: зад тях едва се намира себесъщността. Себесъщността търси с очите на сетивата, вслушва се с ушите на духа.

      Винаги себесъщността слухти и търси: тя покорява, завладява, разрушава. Тя властвува и е заповедник и на самото „Аз“.

      Зад твоите мисли и чувства, братко мой, стои мощен повелител, един непознат мъдрец — той се зове себесъщност. В твоето тяло живее той, той е твое тяло.

      В твоето тяло има повече разум, отколкото в най-добрата ти мъдрост. Пък и защо ли му е притрябвала на твоето тяло най-добрата ти мъдрост?

      Твоята себесъщност се присмива на твоето „Аз“ и неговите горди подскоци. „За какво са ми тия подскоци и полети на мисълта — си казва тя. — Те са само обиколен път към моята цел. Аз държа поводите на «Аз»-а и съм вдъхновителят на неговите понятия.“

      Себесъщността казва на твоето „Аз“: „Тук изпитвай болка!“ И тогава то страда и размишлява как да се отърве от болката — а тъкмо за това то трябва да мисли.

      Себесъщността казва на твоето „Аз“: „Тук изпитвай наслада!“ И тогава то се радва и размишлява как по-често да се радва — а тъкмо за това то трябва да мисли.

      На презрителите на плътта искам да кажа една дума. Презрението им е всъщност чест за тях. Кое е това нещо, което е създало почит и презрение и ценност и воля?

      Творческата себесъщност създаде почит и презрение, тя създаде наслада и болка. Творческото тяло си създаде духа като ръка на своята воля.

      Дори в своята глупост и презрение вие, презрители на тялото, служите на своята себесъщност. Казвам ви: самата ваша себесъщност иска да умре и се отвръща от живота.

      Не е вече по силите й да прави това, за което жадува повече от всичко: да твори извън своите граници. За това жадува тя повече от всичко, това е нейното най-пламенно желание.

      Но твърде късно е вече за вас да постигнете този блян: защото вашата себесъщност иска да залезе, о, презрители на тялото!

      Да залезе иска вашата себесъщност, затова вие презряхте плътта! Защото не е по силите ви да творите извън този затвор.

      Затова вие възневидяхте сега живота и земята. Неосъзната завист се таи в разкривения поглед на вашето презрение.

      Аз не вървя по вашия път, о, презрители на тялото! За мене вие не сте мостове към свръхчовека!

      Тъй рече Заратустра.