ПРАЗНИТЕ МЕСТА НА МИСЛИТЕ

      

За бленуващите по отвъдния свят

      Като всички бленуващи по отвъдния свят, едно време и Заратустра отправяше мечтите си натам — отвъд човека. Земният свят ми изглеждаше като дела на измъчен от страдания бог.

      Сън ми се струваше тогава светът и песен на бог; цветна омара пред взора на божествен недоволник…

      Добро и зло, наслада и страдание, аз и ти: забулено в цветна омара пред творческия взор — така ми се струваше на мене. Да откъсне поглед от себе си и да забрави себе си е искал творецът — и тогава сътворил света.

      Упоителна наслада е за страдалеца да откъсне поглед от страданието си и да се самозабрави. Упоителна наслада и самозабрава ми се струваше някога светът.

      Този свят — вечно несъвършеният, отражение на вечно противоречие, и то несъвършено отражение, упоителна наслада за своя несъвършен създател, — тъй ми се мержелееше някога светът.

      Нали някога и аз бленувах за един свят отвъд човека като всички бленуващи по него. Отвъд човека ли наистина?

      Ах, братя мои, този Бог, когото сътворих аз, беше човешко дело и човешко безумие като всички богове!

      Човек беше той — и при това само оскъдна отломка от човек и „аз“: от собствената ми пепел и жар се роди този призрак — и наистина той не дойде от бленуваното отвъд!

      Какво стана, братя мои! Аз превъзмогнах себе си, страдалеца, отнесох собствената си пепел на планината, по-светъл пламък открих там. И ето! Призракът се разсея като дим!

      Страдание би било сега за мене и мъка за вече оздравелия да вярвам в подобни призраци: страдание би било за мене и унижение. Тъй говори на бленуващите по отвъдния свят.

      Страдание беше и немощ — това създаде бленуващите по отвъдния свят. И онова мимолетно безумие на щастието, което изживява единствено най-дълбоко страдащият.

      Умора, която с един-едничък скок, със смъртоносен скок се стреми към последното, клета, неведома умора, която дори не знае какво може още да желае, тя създаде всички богове и бленуващи по отвъдния свят.

      Вярвайте ми, братя мои! Самото тяло се беше отчаяло вече от тялото — то опипваше с пръстите на зашеметения дух последните стени.

      Вярвайте ми, братя мои! Самото тяло се бе отчаяло от земята — то чу да му говори утробата на битието.

      И тогава то поиска да пробие с главата си последните стени, и не само с главата — за да премине в „оня свят“.

      Ала „оня свят“ е добре скрит за човека — оня безлюден, нечовешки свят, който е едно небесно Нищо. А утробата на битието не говори другояче на човека освен като човек.

      Наистина трудно е да се докаже всяко битие и не по-малко трудно е да го накараш да заговори. Кажете, братя мои, не е ли най-невероятното от всички неща все пак най-добре доказано? Да, това „Аз“ и противоречието и неразборията на това „Аз“ говори все пак най-честно за своето битие, това творческо, искащо, оценяващо „Аз“, което е мерило и ценност на нещата.

      И това най-честно битие, това „Аз“ — то говори за тялото, и все пак то иска тялото, дори и когато реди песни и бленува, и пърха с пречупени криле.

      Все по-честно то се учи да говори, това „Аз“: и колкото повече се научава, толкова повече намира слова и хвалебствия за тялото и земята.

      Моето „Аз“ ме научи на нова гордост — на нея уча аз людете: да не заравят вече глава в пясъка на небесните неща, а да я носят свободно изправена земната глава, която твори смисъла на земята.

      На нова воля уча аз людете: да вървят по пътя, по който слепешком е вървял човекът, и да го зоват добър, да не се отбиват встрани от него, подобно на болни и линеещи.

      Болни и линеещи бяха людете, които презряха тялото и земята и изнамериха божественото и изкупителните капки кръв; ала също и тези сладки и чемерни отрови те взеха все пак от тялото и земята!

      От своята неволя те искаха да избягат, а звездите бяха за тях безкрайно далеч. Тогава те простенаха: „О, да имаше божествени пътища, по които да се прокраднем в друго битие и щастие!“ — И тогава те изнамериха хитрини и кървави напитки!

      Въобразяваха си, че са се откъснали вече от тялото си и тази земя — тези неблагодарници. А на кого дължаха те тръпката и блаженството на своето откъсване? — На тялото си и на тази земя!

      Благ е Заратустра към болните. Наистина той не се възмущава от техния начин на утеха и неблагодарност. Дано да оздравеят и да превъзмогнат себе си, да създадат по-съвършено тяло!

      Заратустра не се възмущава и от оздравяващия, когато отправя нежен взор към своя блян и в полунощ се прокрадва до гроба на своя Бог, но болест и болно тяло ми се струват все още неговите сълзи.

      Все още има мнозина болни между стихоплетците и боготърсачите, яростно мразят те човека на познанието и най-младата от добродетелите, наречена почтеност.

      Те обръщат винаги взор назад към мрачните времена. Тогава наистина блянът и вярата бяха друго нещо. Бесът на разума беше богоподобие, а съмнението — грях.

      Прекалено добре познавам аз тези богоподобници: те искат людете да вярват в тях, а съмнението да е грях. Прекалено добре знам също в какво самите те вярват най-много.

      Настина не в отвъдни светове и изкупителни капки кръв, а в тялото вярват те най-вече, а собственото им тяло е за тях нещото.

      Ала то е болно нещо за тях: на драго сърце те биха излезли от кожата си. Затова те се вслушват в проповедите за смъртта и сами проповядват отвъдни светове.

      По-добре вслушвайте се, братя мои, в гласа на здравото тяло, той е по-честен и по-чист глас.

      По-честно и по-чисто говори здравото тяло — съвършеното и симетрично тяло: то говори за смисъла на земята.

      Тъй рече Заратустра.