Томас Бернхард

    

      Яурег

      Пристигането ми в Яурег преди три години към осем часа вечерта, смятам, ми даде право на известни надежди, които не се осъществиха, напротив, от мига, в който стъпих на яурегска земя, положението ми се влоши. Една от причините да напусна града бе навярно безкрайният наплив от хора, сред който направо се задушавах поради беззащитността на телесните си и душевни центрове, поради неспособността си да открия някакъв смисъл. Представата, че всеки ден призори трябва да се събуждам и да извършвам всекидневната си работа под бремето на един милион и седемстотин хиляди души, едва не ме погуби. Така стигнах до внезапното решение да напусна града и да приема предложението на вуйчо си, господаря на Яурег, да постъпя в главната кантора на неговите каменоломни, като положителен обрат за по-нататъшното ми развитие. Сега обаче виждам, че условията извън града са още по-смазващи, отколкото в него, и че четиристотинте души в яурегските каменоломни са много по-тежко бреме за човек като мене, отколкото милион и седемстотин хиляди в града. И ако бях повярвал — за разлика от условията в града, където създаването на нови връзки за период от почти десет години бе вече невъзможно, — че извън града ще намеря такива, то скоро трябваше да разбера, че с постъпването си на служба в яурегските каменоломни съм станал жертва на заблуда. Тук не можеш да установиш никакви връзки с хора, понеже владеещите условия и хората, живеещи в яурегските каменоломни, правят невъзможно създаването на връзки, каквито аз желая. На първо място развитото у всекиго недоверие към всичко, като някакво изтънчено изкуство, е виновно, за пълната разединеност между всички, работещи в яурегските каменоломни. Ако през първите часове от престоя си в каменоломните бях сигурен, че бързо съм намерил онова, което търсех — контакта с хора, — скоро разбрах, че ще ми бъде невъзможно дори да открия партньор за разговор, който поне да ме успокоява през моите дълги вечери, да не говорим за безсънните ми нощи. Никога досега не бях срещал хора, които да ме отблъскват така болезнено като тези в яурегските каменоломни. Фактът, че е възможно да се наказва по такъв унизителен начин — както аз мисля — един безпомощен, един дирещ помощ човек, като не само не го допускат до себе си, но и при всеки опит за най-малко сближаване, за присъединяване към тях, го обиждат с грубо мълчание или груби приказки, ме ужасяваше. В началото мислех, че нечовешкото им държание към мен се основава на факта — или пък зависи от него, — че съм племенник на господаря на Яурег; но скоро разбрах, че това — трябва да призная — ужасно роднинство не играеше тук изобщо никаква роля. Не губех и не печелех нищо от него. Открих, че всички са еднакви към всички, което — помня точно — ме облекчи за момент, но за останалата част от пребиваването ми в каменоломните, може би — както се опасявам — за целия ми предстоящ живот, ме хвърли в най-голямо злочестие. Трябва да поясня, че тук между мъже и жени например, извън естествените механично-телесни особености, изобщо не съществуват други различия; децата съвсем не създават очакваната естествена връзка между мъжете и жените; тук, в яурегските каменоломни, било то по-млади или по-стари — всички са еднакви, напълно еднакви… А и що се отнася до лицата им, те не се различават ни най-малко едни от други, еднакви са безнадеждните им физиономии, начинът, по който вървят, говорят, спят и си набавят постоянно храна. Всички носят сиви яурегски работни дрехи, яурегски работни обуща, яурегски работни шапки. Всички се третират напълно еднакво от яурегската администрация. Другаде, където хората живеят заедно, на всяко място — например на работното си място или в кантината — те се държат съответно различно, докато тук всички се държат винаги еднакво. Опитите от страна на управителния съвет или пък на моя вуйчо да разведрят монотонната атмосфера в яурегските каменоломни, като например от време на време ангажират група изпълнители на народни танци или някой по-малък цирк, или пък някой комик като щирийския, който тази вечер ще видим — са напразни. Защото тук цари всеобщо безсилие и всеобщо желание да не се прави нищо. Но тези мисли само ме отклоняват от едничката мисъл, която имам, от непрестанната мисъл за моя вуйчо. Колкото и да искам да се отвлека от тази мисъл, ден и нощ мисля все за това, което постоянно ме занимава — за моя вуйчо и как ще го срещна, него, виновника за смъртта на майка ми. Тази вина на вуйчо за смъртта на майка ми е главното, което ме накара да отида в каменоломните… Нищо друго. Това е истината. И си мисля: през трите години, които съм в Яурег, видях вуйчо си само един-единствен път; можех да присъствам на един обяд, който той даде в кантината на един виенски търговец по повод на някаква голяма поръчка, която дължеше на същия търговец. През време на целия обяд той не се обърна към мен нито веднъж и умишлено не ме въвлече в разговора с гостите си — освен виенския търговец, там бяха и двама господа, негови приятели-фабриканти. Тогава се запитах защо той ме е поканил да взема участие в обяда. Отново и отново се питах за причината, но не успях да открия такава. След като ме бе представил на гостите с думите: „Моят племенник“, вуйчо не ме удостои повече с поглед. Обедът — идва ми наум — се състоя точно три дни след постъпването ми на служба в каменоломните. Спомням си, че по време на целия обяд очаквах вуйчо да ме запита как съм, или поне дали вече съм свикнал. Къде съм намерил (скромен) подслон. Дали при постъпването си съм бил посрещнат любезно. Тогава бях болен и на масата си казах: Сега, когато ти прие предложението му, подписа трудовия договор и започна работа, той те „отхвърли“. Човек трябва да си го представи — обедът продължи час и половина, а вуйчо не размени с мен нито дума. Може би, понеже им влияеше, без те да забележат, виенските господа също не намериха нито дума за мен; независимо от тази нетактичност, те многократно ме настъпваха под масата, без да се извинят. Защо тъкмо сега ми идва наум този обяд, не зная. Оттогава изминаха три години и повече нито веднъж не съм виждал вуйчо си, макар и да зная, че всеки две-три седмици идва в каменоломните на инспекция. Самият аз го избягвам — щом чуя, че пристига, отивам някъде, дето няма да ме намери. Поне веднъж да бе наредил да ме повикат, мисля си аз. В бараката на администрацията има помещения, в които той не стъпва, да, дори не знае нищо за тях — там се оттеглям, когато идва… Всеки път, щом си отиде и аз се върна в канцеларията, задавам въпроса дали вуйчо е питал за мене и всеки път чувам отговора, че не е питал. Бил доволен от работата ми, понеже началникът ми е доволен от мен. Някой ден обаче ще изляза насреща му и ще му кажа… така си мисля. Страхувам се да го срещна, не бих могъл да мълча, но истината трябва да го нарани, или ако поне не го нарани, ако аз поне не… Но фактически отдавна вече съм се примирил, че съм се отдръпнал напълно от него и вероятността изведнъж да се изправя насреща му, да му кажа всичко, само не истината, да не му кажа какво мисля за него, да не го нараня, нито дори ядосам, да бъда прекалено слаб, е по-голяма от вероятността да бъда откровен и следователно силен, ако се стигне дотам… Да можех в това безсилие, от което вече не съм в състояние да се измъкна, само един-единствен път да се сдобия със силата да изрека в лицето на вуйчо си какво мисля за него, какво мисля за отношенията между него и майка ми, която сега вече не може да се брани! Но за мен е вече невъзможно да се добера до вуйчо си… Защо, мисля си, защо приех предложението му да работя в каменоломните при тези отвратителни условия и предпоставки? Защо изобщо съм ТУК? И защо на времето, когато ми направи устно предложение да отида в каменоломните („Че върви в моите каменоломни!“) — и досега чувам бащинско-циничния му тон, — защо тогава не му казах истината в очите и ТОГАВА, А НЕ СЕГА — сега е твърде късно, — за всички времена да призова себе си в спомена за ужасната истина? Дали още тогава, когато стана случайната среща между вуйчо и мен в дома на неговия зет, не бях жертва на безсилието си? Мисля, че ако бях премълчал пред двамата мъже положението си, тогавашното си страшно духовно и телесно състояние… Или поне начаса и без колебание да бях отклонил предложението му да постъпя на служба в каменоломните… Но аз вече не владеех отчаянието си и допуснах вуйчо ми да надзърне в мен… Човек като мене постоянно разтваря широко врати пред враговете, главно пред своите врагове, от несръчност, от внезапна слабост на ума и тялото. Навярно бях си наложил смъртно наказание, за да накажа себе си, не вуйчо, без да знам за какво се наказвам, като приех предложението на вуйчо си да се продам на недостойно ниска цена в яурегските каменоломни и затова веднага постъпих в кантората… Може би тъкмо от това мое решение да се ПРЕДАМ на вуйчо си произтича и неговото презрение към мене, което той тъй ясно ме накара да почувствам по време на обяда с виенските търговци… Тъкмо за да може да ми покаже презрението си, той ме беше поканил на обяда… Съществува и друга възможност — да е смятал, че ще отклоня предложението му да ида на работа в каменоломните… Толкова много възможности… Но причината да ме покани на обяда с виенските търговци сигурно беше тази — да ме нарани за дълго; а може би тогава е имал намерението дори напълно да ме унищожи… През целия си живот той винаги е виждал в мене всички престъпления, които е извършил спрямо майка ми… Но за да мога по-точно да охарактеризирам отношението на вуйчо към майка ми, би трябвало мислено да се върна далеч в детството им. Мозъкът ми притежава пълен архив на тези отношения, разграфен на стотици раздели… Още преди да се роди, вуйчо ми е бил по природа предопределен да руши системно живота на майка ми, да я кара да живее САМО И САМО за една жестока смърт. Цялата жестокост, която природата бе вложила в него, вуйчо ми развиваше бавно и с все по-голяма изтънченост, благодарение на голямата си интелигентност — до планомерно унищожение на сестра си, моята майка… Връхната точка на този унищожителен проект, по-точно — унищожителен процес, бе нощта, която майка ми прекара заедно с вуйчо в лесничейството и след която тя отне живота си по известния ужасен начин. Никой не е присъствал на събитията в лесничейството през оная нощ, при все това те ми са познати до най-малки подробности и съм ги осъзнал през дългогодишното си безсъние. С течение на времето можах да извърша проучвания в тази насока с ужасяващи резултати, които обаче, вместо най-после да ме направят СПОСОБЕН да действам така, както заслужаваше вуйчо, ме направиха напълно НЕСПОСОБЕН за действие… Навярно сега е настъпила оная степен на потрес, която ме прави съвсем безсилен… Дълго време вече съществувам само като съзерцавам, като разглеждам онова, което се е случило тогава, на 7 юли преди четири години, в лесничейството… Но при това съществувам в някакво изключващо всякаква активност безсилие. Става така, че напълно съм се предал на цялото това смешно всекидневие, което цари тук… И ден, и нощ се питам, и отново ден и нощ, ДАЛИ някога ще се случи онова, което ТРЯБВА да се случи… Какво търся тук, питам се непрестанно, тук, в яурегските каменоломни, ако не всички възможни средства срещу вечно омразния ми вуйчо — доколкото мога да си спомня? Не, и аз ще загина под неговото влияние, точно тъй, както и майка ми загина под това влияние… И си мисля, докато по навик се разхождам напред-назад пред бараката, както всеки ден след края на работното време, че — така си мисля — днес, в този мрачен сив ден, би трябвало да изпадна в отчаяние, ако довечера не идваше щирийският комик, когото веднъж вече бях виждал — един талантлив млад човек… Вчера, докато след края на работното време пак се разхождах напред-назад пред бараката, си мислех, че би трябвало да се отчая, ако не беше възможността да ида да играя карти в кантината… А онзи ден, когато по същия начин се разхождах напред-назад пред бараката, очаквах с радост подстригването при бръснаря и не изпаднах в отчаяние. Така всеки ден привечер, когато работното време в канцеларията свършва, се случва нещо, което не ми позволява да се отчая, при все че БИ ТРЯБВАЛО, макар че в действителност вече СЪМ отчаян. И въпреки че зная това, защото фактически винаги след работно време се намира нещо, което да ме РАЗВЛЕЧЕ — не винаги нещо, което ми носи РАДОСТ, но поне нещо, което ме разсейва, всеки път преди края на работното време изпитвам страх. Защото, мисля си, някой ден може да се случи да не намеря вече нищо, което да ме зарадва или поне да ме развлече. Просто вече няма да има радост и развлечение — това е природен закон, че някой ден всеки човек вече не намира радост и развлечение, дори най-малката радост, дори най-незначителното развлечение… И мисля, че би трябвало, предвид условията, които владеят тук, да бъда действително най-отчаяният човек, а може би вече съм най-отчаяният човек; но аз мисля и крача, крача по-бързо, крача все по-бързо напред-назад и си казвам: трябва да си отчаян, трябва да си изпаднал в най-голямо отчаяние и имаш право, имаш право на това отчаяние, да си отчаян всеки ден; и си мисля след края на работния ден, когато изведнъж оставам сам и се разхождам напред-назад пред бараката, и не зная какво да правя със себе си, освен да крача напред-назад, по-точно казано, с предварителната радост от някакво вечерно развлечение, някаква промяна, някакво превъзмогване на моята самота, на внезапната ми безпомощност, на погнусата ми от това, че моето съществование фактически е отчаяно съществование… Но наред с това зная, че е смешно да водиш отчаяно съществование, дори само констатацията, че водиш отчаяно съществование, е смешна, както и употребата на думата „отчаяние“ сама по себе си е вече смешна… и както — ако размислиш — ВСИЧКИ думи, които употребяваш, изведнъж стават смешни… Но аз не си позволявам никакво отклонение, смешно или не, моето съществование наистина е отчаяно, тъй като в яурегските каменоломни има само отчаяни съществования, няма нито едно неотчаяно. Но както другите, така и моето — според условията в яурегските каменоломни — е станало апатично, непретенциозно… Казвам си: наистина съм отчаян, но не бива да се отчайвам, в основата си винаги съм отчаян, но НЕ БИВА да се отчайвам… И всякога си уреждам за настъпващата вечер някакво развлечение, някаква промяна: последния петък си купих една книга, последния вторник — нещо хубаво за ядене, нещо укрепващо… Пиша писма, изучавам естествени науки… Умножавам и деля, мога да се развличам чрез спиритически или геофизически упражнения… водя разговори сам със себе си. Часове наред надничам през прозорците в бараките и наблюдавам, или пък в леглото се отдавам на размисъл. Но този начин да запълвам времето си ме плаши, понеже предизвиква противното на едно развлечение и — съответно на причините — рано или късно довежда до главоболие и погнуса. Периодично всяка вечер след края на работното време, без да мога да изменя този си навик, без да имам желание да го променя, но навярно дълбоко под повърхността на някаква започваща душевна болест, една чисто човешка болест, която — както установих — е свързана повече с баща ми, отколкото с майка ми, се разхождам нагоре-надолу по затворената, напълно ОТКЪСНАТА от външния свят площ на яурегските каменоломни, и то все между административната и жилищната барака… За работниците след пет часа, понеже съм изолиран от тях благодарение на моето, сега вече дори за мен, удивително изкуство да се развличам, не съм нищо друго, освен човек, който крачи нагоре-надолу между бараките, винаги еднакво забързан; наистина, след края на работния ден съм един крачещ нагоре-надолу между бараките човек, в същото време обаче съм и човек с дълбокото съзнание, че е БОЛЕН, че е отдаден на болестта си като на строго научно упражнение, човек, който чрез гръмки отговори на гръмки въпроси и чрез поздрави към минаващите търси облекчение. Съществуването в яурегските каменоломни е трудно, ако не и направо ужасно… Едно загрубяло и озлобено в изолацията на яурегските каменоломни общество, естествено, трябва да се приема с най-голяма вещина, ако човек като мене иска да се утвърди в него за по-дълъг, а не само за кратък период. Веднъж извършени грешки спрямо група хора, търсещи и намиращи удовлетворение само в любопитство и злорадство, хора, стремящи се да се унищожат едни други, вече не могат да бъдат поправени; и най-малката грешка може да предизвика съзаклятие или някакво мъчение; колко такива случаи са ми познати — колко пъти вече в яурегските каменоломни една подобна грешка — някакво необмислено изказване, някакво непреценено докрай изявление — е ставала причина за смъртта на човек. Слабоумието на обикновената, яурегската маса и произлизащата от него бруталност превръщат в катастрофа всеки час от вечно потискащия всички ни ход на деня… Събудя ли се, започва борбата ми срещу всичко, докато отново заспя. Боя се главно да не ме въвлекат в някой от техните гибелни разговори, боя се в течение на много седмици изобщо да не ме ЗАГОВОРЯТ, изобщо да не ме открият, но за да можеш да живееш, трябва да се приобщиш към хората… Да се махна от яурегските каменоломни, да си вървя, да се върна в града — често съм си мислил тъй, но не се махнах и не се върнах в града… Назначението ми в яурегските каменоломни доведе за съвсем кратко време до почти пълната изолация на моето същество… Сега поддържам контакт едва ли не само със себе си… Фактически причината е убийствената затвореност на яурегските каменоломни, издигащите се от всички страни високи планини, постоянното влияние на една възбуждаща всички мозъци фауна… Що се отнася до мен, още от мига, в който разбрах, че яурегските каменоломни са подвластни на природата и враждебни спрямо човека, вече нямах сили да си отида… А с какво намерение бях дошъл тук, и то вероятно при здрав разсъдък! Но ето че съзирам комика и дълбоко въздъхвам, сякаш съм спасен! Трябва само да последвам човека от Щирия, мисля си, още вън си събличам дрехата, хвърлям шапката си в гардероба… В препълнената кантина намирам само едно-единствено място… Комикът казва нещо, всички се разсмиват — мисля си, че са провалени всичките ми опити да продължа предишния си живот, който не беше нито безперспективен, нито монотонен, да го продължа пак там, където го бях прекъснал, в града, следователно сред всякакви възможни хора, сред всякакви възможни предпоставки, следователно сред всякакви възможни възможности. Днес вече не помня защо наистина напуснах града и се намирам в яурегските каменоломни. Заради майка си ли?… Измъчва ме отговорът, който вече не мога да си дам, питам се: дали причината не беше внезапната непоносимост на всичко градско? Не, нищо, абсолютно нищо не може да се обясни. Така изминаха три години, без дори да се бях запитал защо В ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ, да, защо НАИСТИНА приех назначението в яурегските каменоломни, защо все още СЕ НАМИРАМ в яурегските каменоломни? По всичко личи, мисля си аз, че през целия си живот ще остана в яурегските каменоломни… зает в мислите си вечно с моя вуйчо… с моята майка. Веднъж началникът на канцеларията беше казал, че съм добър събирач на числа. Значи съм добър събирач на числа… от време на време, така си мисля, разказвам някой съчинен от мене виц, тогава колегите ми се смеят… Смятат ме за добър разказвач на вицове. Не познавам по-голяма мъка от разказването на вицове, но понеже нямам друга възможност да накарам колегите си — не искам да кажа да ме обичат, а само да ме оставят да плувам над водата, затова от време на време разказвам някой съчинен от мене виц, който те провъзгласяват за хубав. Но аз не съм комик. Дни и нощи се мъча да го съчиня. Аз не съм комик. Ако мога да го разкажа, ще се задържа над водата. Ако го разкажа особено добре, за кратко време ще се издигна до своите колеги. Но аз не съм комик. Ако трябва да кажат какъв съм, те сигурно ще кажат, че съм добър събирач на числа и почти също тъй добър разказвач на вицове. Но аз не съм комик. Не зная в какво бих могъл иначе да се проявя. Никога не ходя в яурегската спортна зала, в плувния басейн ми се удават само най-плахите опити и всеки път ставам смешен. В кантината винаги играя най-незначителната роля. (Комикът сега дълго време е смешен само с щирийския си акцент!) Като разказвач на истории съм твърде муден и ги разказвам на много големи интервали. Не се отличавам и с приятен глас. Например, не мога да свиря с уста. В облеклото си предпочитам нещо, което да не бие на очи, но то дразни другите; всичко, което обличам, те намират неподходящо за яурегските каменоломни. Не говоря сега за работниците, имам предвид дребнавите, тъпоумни хора в канцеларията, които сякаш постоянно ме упрекват: кой съм аз и защо съм ТАКЪВ, а не ОНАКЪВ, и главно защо ИЗОБЩО съществувам. Но в действителност тук всички (сега те пак се смеят!) упрекват всички за всичко.

      1966

Томас Бернхард

    

      Дърводелецът

      На човек — в случая дърводелеца Винклер, — освободен от затвора с разтърсваща внезапност, както постоянно установявам, не може да се помогне. Винклер, за когото преди пет години, докато траеше процесът му, вестниците писаха невероятно много вулгарни и отблъскващи неща, а в края на седмицата поместваха снимки на жертвата му и на самия него, факти от процеса и от огледа на местопрестъплението, дойде на 25 октомври в Ишл. Сестра му, работеща в кожарската работилница във Фьоклабрук, ме потърси на двадесет и пети следобед и настоя да приема Винклер, който чакал долу, да го допусна за няколко минути в сградата; имал да говори с мен, да ми съобщи различни неща, отнасящи се до него — както радостни, така и нерадостни, повече нерадостни, отколкото радостни. Току-що го освободили — искал да ми благодари, понеже дето трябвало да лежи само пет години, вместо седем, било изключително моя заслуга. Впрочем аз, който след залавянето му преди пет години бях натоварен с подготовката на процеса и със защитата, съм бил единственият, комуто той не се боял да се довери, след като излязъл от Гарстен*. От всички други се страхувал и обратно — всички други се бояли от него. Най-вече някогашните му познати избягвали да разговарят с Винклер, опасявали се и от най-малкия досег с него. Никой не го поздравявал, никой не желаел да бъде поздравен от него. Нямало човек, който да му рече една добра дума. Но лошите думи се сипели. Най-често се държали така, сякаш той не съществувал. Самият той не дръзвал да заговори с никого. Освен това по адрес на Винклер се разпространявали лъжи, цял Ишл говорел за него и безчестието му. Клеветите вървели от уста на уста, това го наранявало на всяка крачка; тя, неговата сестра, се надявала само, че брат й няма да тегли последствията от всички тези страхотии. Затруднявали живота му по най-отвратителен начин. Тя не си правела никакви илюзии, гледала открито тези нараняващи брат й събития. Градът и околностите му били постоянен източник на неоправдана неприязън към него. Ако дойдела в Ишл, и тя, която нямала никаква вина, щяла да бъде сполетяна от същото. Не вярвала, че човек може да изтърпи подобно положение, не можела да си представи, че той ще просъществува в този разкъсващ го с такава изтънченост свят. Сестрата на Винклер, докато следобед към пет стоеше пред мен в кантората ми, изглеждаше съвсем отчаяна. Не очаквала от брат си, каза тя, нищо друго, освен удари, упреци, външни и вътрешни наранявания. Характерът му останал непроменен и тя го познавала тъй добре, както и аз. През целия си живот, през цялото си детство и младост, особено по време на тъй важните години на растежа, тя трябвало да страда от „ужасния“ характер на Винклер; всички наоколо, родителите, бабата и дядото, винаги били потискани от него. Грубостта на внезапните му прояви и посегателства в семейството, в спокойствието и реда, неговият „нагон към разрушение“ плашели винаги всички. Родителите, бабата и дядото, както и съседите, изпитвали от него постоянен, сковаващ страх; самата тя през цялото време си имала работа със съда заради него и най-после той я съсипал. Приписваше му и вината за ранната смърт на родителите си. Спомена много примери за невероятната му физическа грубост; във всичко, което сега трескаво изричаше, тя се позоваваше на неговата натура, излята от един-едничък къс злочестина. „С глупавата си глава“ той командвал всичко наоколо си, често удрял „отвисоко“, само че те — родителите и сестрата — винаги потулвали всичко. Но по-големите наранявания ставали известни на полицията и постоянно го затваряли за тежка телесна повреда — на все по-кратки промеждутъци и за все по-дълго време; така той се откъсвал от тях. При това тя винаги обичала брат си; привързаност, която самата тя никога не можела да си обясни, изпитвала и днес още към своя брат. Често дни наред той седял вкъщи в най-добро настроение, но сетне светкавично се превръщал в звяр, какъвто нерядко й се явявал насън. За своя сега тридесет и пет годишен брат не можела да каже „изобщо нищо хубаво“; ако разсъдела, ако изровела от паметта си как непрекъснато я третирал по най-долен начин, още като напълно беззащитна ученичка, с две години по-малка от него, как винаги я МАЛТРЕТИРАЛ, а с времето, с непрестанното си „ужасно телесно и духовно развитие“, все по-грубо, „все по-чудовищно“, трябвало да занемее; не бивало да мисли за общия им училищен и чирашки период, за времето, когато тя отишла в кожарската работилница, а той — в дърводелницата. С коварството на своята невменяемост той й причинил редица телесни и душевни повреди, които донякъде спънали целия й живот. Под неговите заплахи тя останала през голяма част от детството и юношеството си очебийно мълчалива към цялото си обкръжение. Ако само си помислела за „нощта зад гарата“ („Тогава при солницата!“) — възпрях я да навлезе в подробности, — било й непонятно, че сега („А може би само от страх?“) се застъпва за него, който „систематически рушал живота й“. („Той съсипа всички ни!“) Изобщо й се виждало страшно, дето сега стои пред мен и моли за брат си; но молела „горещо“ да не го отблъсквам сега, „когато е тъй самотен“. Просто за всеки случай се била качила първа при мен, та да съобщи за него; точно след час трябвало пак да се върне с пощенския автобус във Фьоклабрук, където работела „вече от четири години“, понеже след престъплението на Винклер, след неговото арестуване и накрая — осъждане, вече нямало „какво да търси, как да живее“ в Ишл. Попитах я дали изкарва добри пари във Фьоклабрук и тя потвърди. За нея било невъзможно да има дете поради насилнически действия на Винклер преди повече от десет години. Но за това тя направи само намек, който доста ме обезпокои. През последните дни той, за когото преждевременното освобождаване от Гарстен било изненада („неприятна“), всяка вечер я чакал пред кожарската работилница и я отвеждал вкъщи. Не можела да понася вида на брат си, който, „мръсен и противен“, ежедневно преди пет крачел напред-назад пред работилницата. „Как само се срамувах!“ — рече тя. Без пари („Беше пропил всичко спестено!“), той се явил при нея внезапно, без предупреждение („Нито картичка прати, нищо!“). Живеела извън Фьоклабрук, „в Рова“**, каза тя, сякаш това даваше някаква представа. „Можеше да пише често“, добави тя; но той не й писал. Спомена някакъв опит за бягство, заговор в затвора, към който обаче той не се присъединил и това ускорило освобождаването му. Нямало да го пусне в стаята си, ако не се страхувала, „та той не дойде сам, бяха двамина“, рече тя; но вторият веднага изчезнал и вече не се появил. Винклер винаги, „още като дете“, все бил с единия крак навън. Няколко дни можали да изкарат заедно, после почнали първите упреци, че не правела нищо за него. Нощем изобщо не спяла, само „се ослушвала“. Той все седял на пода, „клечи там“, каза тя, често се просвал до леглото й на земята, тъй че можел да се опре с глава и крака в стените. Най-вече с часове се взирал в стената или пък в нея, неговата сестра, и почти нищо не хапвал. Също тъй не ходел никъде, само дето я взимал от кожарската работилница. Купувала му „ежеминутно нещо за пиене“, не просто много, а „премного“. Неговата миризма, миризмата, от която през целия си живот се страхувала, сега се настанила в стаята й и вече нямало да я прогони оттам. От умора често не можела повече да се държи на крака, но той безогледно я пращал по разни гостилници за разни ракии. От мига, в който брат й се настанил при нея, тя вече не била в състояние да заспи. „Големите му ръце, господин докторе!“, рече тя. Съвместният им живот и после, когато била в кожарската работилница, мислите за него й се стрували ужасни. Почти не й идвало наум как да се отърве от брат си. „Беше страшно.“ Според нея в затвора Винклер станал още по-лош. Най-много се бояла от неподвижността му, когато непрекъснато клечал на пода. „Такъв силен човек!“, каза тя. „Съвсем умишлено“, добави тя, постоянно желаела да подхване разговор с него, за да се поразсеят и двамата, но той никога не изричал нито дума повече от безусловно необходимото, дори яденето, пиенето и дрехите си искал от нея само с жестове, „резки, мълниеносни“. Спестяванията й се стопили за няколко дни, понеже трябвало да му купи костюм и палто, обувки, долни гащи („Не го направих без удоволствие!“). Изведнъж — навярно бе изминал половин час — тя каза: „Дано е още долу!“ Понечи да погледне през прозореца, забелязах това, но не се осмели. Какво щяло да стане от брат й, „тъй грамаден и мълчалив“, промълви тя, без да произнесе нито дума повече, освен „тъй грамаден и мълчалив“. Обърна се и като че накрая поиска съвсем да се скрие в палтото си, втурна се надолу към вестибюла с толкова неумели движения на краката си, че и те сякаш издаваха неправдата, причинена на съществото, което носеха. Не успях да чуя думите, които тя каза на Винклер, минавайки край него, макар че би трябвало да ги чуя, понеже вратата на кантората бе отворена, а горе винаги се долавя ясно всичко, казано във вестибюла, дори най-тихото — но до мен не достигна нищо, само сепващото ме от години все същото и все по-противно хлопване на пътната врата. Малко след това в стаята ми се появи Винклер.

      [* Гарстен — предградие в Щайр на Енс; през 1850 г. някогашната манастирска сграда била превърната в мъжки затвор. — Б.пр.]

      [** Става дума за някогашния крайградски крепостен ров, обособен по-късно като път или улица. — Б.пр.]

      Той ми направи същото внушително впечатление, каквото правеше на сестра си. От вниманието ми не убегна, че през време на дългото затворничество лицето му бе загрубяло, а опасният блясък в очите му ме накара да се замисля. Ръцете му бяха неспокойни — невероятно, изумяващо ме неспокойство се излъчваше от него. Вмъкнал се бе през вратата донякъде като дете, от друга страна обаче като престарял човек — така ненадейно се появи, че си помислих: докато съм разговарял със сестра му, той е подслушвал зад вратата. Но в думите, които си разменихме със сестра му, наистина нямаше нищо, непредназначено за неговите уши. Фактически изпитах страх при мисълта, че Винклер е подслушвал зад вратата, че незабелязано се е промъкнал зад сестра си в сградата и през вестибюла се е качил горе; от друга страна обаче задъхаността му показваше, че се е изкачил бързо по стълбището. Той искаше, но не можеше да заговори. Изобщо изглеждаше доволен, че сестра му е била при мен преди него. Палтото му беше доста тясно, бе разкопчал ризата си. Този човек има болезнено отношение към всичко и всички, помислих си. И сега пак бях подкупен от същата безпомощност, каквато той проявяваше пред съда — спомням си, че там изглеждаше по-безпомощен от допустимото, и то винаги в решителните мигове. Когато влезе в кантората, а и по-късно, през целия му престой при мене, между нас не се прояви и най-малкото бездушие. Само че възможностите за разбирателство и от двете страни бяха мъчително ограничени. Още при разговора със сестра му аз не можех да си спомня външния му вид. Той спадаше към някакъв човешки тип, изпълнен от субстанцията на несъзнателния живот. Лицето му бе от ония, които често срещаш, когато, самият уморен, крачиш привечер из нашите села през тихата, негодна вече за никакъв ропот умора на човешката навалица, през сякаш нанизаните една до друга физиономии на селските работници. Сега разбирах, че Винклер ми е бил съвсем неясен, когато сестра му ми говореше за него, различен от човека, който стоеше пред мен. Само гласа му чувах, още преди да влезе и да произнесе една-единствена дума; гласовете запомням веднъж завинаги. Начинът му на говорене, подобно на всички подчинени, отхвърлени хора, беше груб, съвсем откровен, приличаше на тяло, покрито с рани, в които всеки по всяко време може да сипе сол, но тъй настойчив, че бе мъчително да го слушаш. Дошъл бил да ми благодари — за какво, сам съм знаел. Постигнал съм бил „най-доброто“ за него. Съдът и времето, в което станало престъплението му, били поначало враждебно настроени към него; един съд трябвало да бъде друг; но той не произнесе нито думата „непредубеден“, нито — „обективен“. Начаса се сетих за посещенията си в неговата килия по време на предварителния му арест. Много от нещата, за които той ми напомни във връзка с грижите ми за него — а те не бяха нищо друго, освен мое задължение, — вече бях забравил; той бе запаметил напълно цели изречения, казани му от мен преди пет години. Предаността на Винклер, разкриваща се от всичко, което изричаше и не изричаше, ме смайваше. Изобщо той ми изглеждаше в едно и също време пресилен и опасен. Все повтаряше, че съм му бил „полезен“. Изглеждаше така, сякаш през всичките пет години нито за миг не е прекъсвал връзката си с мен. Самият аз бях забравил Винклер още от момента, в който го изведоха от съдебната зала; един адвокат приключва случая с клиента си веднага след произнасянето на присъдата; спомням си — още на улицата случаят Винклер също изчезна от ума ми… В течение на годините искал да ми пише, но винаги се побоявал да го стори. „Глупав човек съм аз“, рече той; няколко пъти повтори: „Глупав човек съм аз!“ Поканих го да седне. Той се настани срещу мене; преместих лампата в средата на писалището, но после я махнах оттам и накрая дори я изгасих, защото той нямаше нужда от светлина, а и така се виждаше достатъчно. И аз не обичам сумрака. Добре, че писалището е помежду ни, помислих си; сетне, загледан в пода, той надълго заразказва за особените си преживявания в затвора, накрая за монотонността и за пълната липса на изненада, които владеели там. Говореше, потъваше в размисъл, и пак говореше. Тези неща ми били известие, рече той. Както при всичко, така и що се отнася до изправителното заведение с неговите закони и беззакония, човек можел да бъде „за“ и „против“. От ден на ден времето течало все по-бавно. Оплакваше се от надзирателите, не от храната. От килията си можел да вижда гора, а понякога отвъд гората и планинска верига. Мъката да не можеш да се справиш с времето била най-голяма, когато нямаш свобода — в изправителните заведения и затворите. Работел в дърводелницата. За смекчаване на режима при него и дума не можело да става — винаги проигравал всяка възможност. Способността му да се задоволява с минимум пространство, както е в затворническата килия, дълго време да прекарва само със собственото си тяло и с нищо друго, му била от полза. „Но какви неща вижда човек!“, добави той. Припомни си мига, когато произнесоха присъдата, тишината в съдебната зала, докато навън завалял сняг. Тази подробност напълно бях забравил. Що се отнасяло до него, гарстенските надзиратели не си позволявали телесни наказания, но и той през всичките тези пет години никога не изпаднал в ярост. „Справедливост и несправедливост“, рече той, човек като него дълго можел да размишлява върху това, и по-малко да говори. По отношение на Гарстенския затвор имало някои забележителни странности, за които той ми съобщи. Запитах го какво възнамерява да прави сега. Макар да знаех, че за това не можеше да става и дума, попитах дали вече се е поогледал за някаква работа, а после добавих, че трябва незабавно „и смело“ да го направи. За един дърводелец, казах, не е трудно да си намери работа. В своята специалност той бил добър. „Навсякъде се строи — подчертах аз, — колкото по-малко занаятчии има, толкова по-добре е за всекиго поотделно.“ Но всичко, което изрекох с колкото се може по-поучителен тон, не му направи никакво впечатление. Изведнъж се запитах дали този човек вече не е загубен. Той каза, че за него било вече късно за всичко, вече нямало нищо, с което си струвало да се залови. „Нищо! Нищо“, възкликна той. Също тъй за нищо нямал претенции. Отдавна бил „изоставил“ всякакви претенции. Тази градска блудкава дума, произнесена от него, нямаше никаква звучност, но отекна все пак мистично и покъртващо. Дори само мисълта, че трябва отново да се надигне от стола, му причинявала онова главоболие, от което страдал вече дълги години. Невъзможно му било да си представи още веднъж в живота си, който бил „опропастен“, че ще иде на работа при някой предприемач, дърводелец или строител. „За всичко е прекалено късно“, рече той. До този момент нямах истинска представа за сериозността на цялото му печално и призрачно положение, и всичко, което говорех, съвсем съзнателно отправях в една посока, към една представа, която му беше противна: постоянно повтарях само „Работа!“, после обаче осъзнах безсмислието на постъпката си и престанах. Аргументът му, че в Ишл нямало да намери работа, тъй като всеки знаел всичко за него, а пък другаде не искал да иде, естествено, се основаваше на заблуда, но аз нищо не възразих; струваше ми се, че трябва да го оставя на спокойствие. Знаел, че вече не може да се завърне при сестра си, но от друга страна… и после пак заговори: най-голяма грешка било да дири подслон и успокоение при нея, „която сама няма нищо“. Постоянно споменаваше колко много тя се страхувала от него: „От мене!“, извика той. После каза: „Къде да ида? Фьоклабрук бе най-близкото…“ Не прие упрека, че за няколко дни измъкнал от сестра си „безогледно“ — тъй казах — всичките й пари; щяла да си получи обратно всичко, което й дължал. Зная, отвърнах, че всеки ден я е заплашвал. Сега на улицата се вдигна човешки глъч, на който аз умишлено не обърнах внимание. Бих опитал, казах, да му намеря в скоро време някаква работа. Един добър работник — а Винклер бил такъв — нямало от какво да се страхува, дори в град Ишл, макар да носел името Винклер, напротив, всеки щял да го приеме с разтворени обятия. „Хората — казах — гледат човека само в ръцете.“ Предложих му според мен подходяща материална помощ за предстоящата нощ — тя щяла да бъде особено студена, рекох аз, а той трябвало да си отспи; но Винклер отказа да приеме пари от мен. За няколко дни щял да се подслони, добавих аз, като не исках да се предам, тъй си казвах: „Не се предавай!“; навярно „още утре“ щял да си намери работа, тогава ще печели и ще може да изплати всичките си дългове, тогава нещата ще се оправят, бързо ще се оправят. Трябвало да си отспи и да дойде пак с бистра глава; всеки миг съм на негово разположение. Но той не ме слушаше. Гледаше царевичния кочан, който бях сложил на подпрозоречната дъска, понеже тъй ми харесваше. Сякаш петте дълги години в затвора го бяха убедили в безсмислието на всеки, дори най-слабия, най-незабележимия признак на живот, тъй че той изобщо не възприе онова, което бях казал, а изведнъж попита — своеволността на произнесеното от него изречение, което сетне задълго увисна във въздуха помежду ни, ме изплаши: колко пари били нужни на човек, за да отпътува тъй далеч, че при никакви обстоятелства вече да не страда заради чуждата болка… Мъчителният смях от моя страна изглежда дълбоко го нарани, защото след тази недодяланост, в която имаше нещо неприлично, той замлъкна за няколко минути в пълна неподвижност. После предпазливо поисках да ми опише родното си място — село в Долните Таври, — и това той стори веднага, без страх, като разкраси разказа си и обрисува пътя си за училището, учителите си, родителите и сестра си. Направи ми впечатление предпочитанието му към криви улички и прясно заклано месо; отношението му към мъртвите, към политическите насилия на село; отрече социализма и изобщо партиите. На хора от подобен род могат да се поставят много клопки и един такъв човек все ще се хване. Изведнъж с голямо състрадание той пак заговори за най-различни тъжни случки през живота си и колкото повече тези случки се доближаваха до неговата в последна сметка жестока безпомощност, толкова по-сиви картини рисуваше. Всичко, което разказваше, беше сиво и изцяло проникнато от необикновеното му нещастие, сиво, сиво-черно или черно-сиво. Гласът му не беше нито тих, нито силен, впрочем той не му принадлежеше, а произлизаше от неговите състояния и взаимоотношения; това би могло да се сравни само с разглеждането на едно още неродено и вече мъртво, но все пак съществуващо създание, което обаче не е просто предмет. Той правеше изреченото сред сгъстилата се късна, внезапно пълна следобедна тишина на кантората извънредно нагледно, преди всичко защото вече бе почти тъмно. През този следобед, по изключение, а и през настъпващата вечер нямах да уреждам никое от иначе тъй спешните си дела и се радвах, че не се налага да излизам от сградата, ето защо предоставих на Винклер да си отиде или да остане. За миг ми се стори, че той иска само да се постопли при мен. Сестра му сигурно отдавна вече беше във Фьоклабрук. Мислех си: бездетството на двама души като Винклер и сестра му, станало за тях неотвратимо, трайно състояние, може да ги изведе нагоре, до най-големите и най-шеметни висоти и да ги хвърли в най-страшното безсилие. Попитах го дали вече е вечерял — жителите на Горна Австрия вечерят винаги рано, — макар и да знаех, че стомахът му с празен и че сигурно не е ял нищо и на обяд, защото тогава братът и сестрата са взели набързо пощенския автобус от Фьоклабрук за град Ишл; това също бе причина за умората му. Той отказа да хапне с мен нещо, „нещо топло“, тъй му рекох, което можеше да се намери в съседната на кантората кухня. Не пожела нищо и за пиене. Всъщност този човек, който от една страна ми бе чужд като никого, а от друга — всичко, само не и чужд, ме завладя. Несъмнено един престъпник е окаян човек, който бива наказван за своята окаяност. Мислех това далеч извън границите дори на най-високата научност. Той каза, че не можел да ми съобщи нищо за особено драстичните случки в затвора, които съвсем съзнателно премълчал пред мен, макар че постоянно го занимавали — по необясними причини, поради „чиста безразсъдност“. Само чувствал всичко и последиците от това били убийствени. Едно съществование като неговото понижавало, а затворничеството направо погубвало у човека всяко годно чувство за околния свят, то заприщвало достъпите му. Такъв, какъвто бил, той не можел да се поправи — както винаги изисквали от него. Вече нямал никакви възможности да се поправи и да стане по-добър, никога не ги е имал. А и съвсем не желаел да става по-добър. Какво значело това? Детството и юношеството му били помрачени от отсъствието на изгледи за бъдещо поправяне или подобрение. Всъщност винаги са му липсвали всякакви предпоставки за живот, който тече незабелязано и никому не вреди. Според заложбите си той поначало бил само едно мрачно находище на жестокост и болка. Из основи погрешното възпитание — понеже то не съществувало дори в наченки — развило заложбите му по посока на престъпността. Към болките му, още към най-ранните, се отнасяли безчувствено; родителите му, вместо в ленени пелени, го повивали в своята телесна и душевна студенина. Само чрез физическата си сила — осъзнал я съвсем ненадейно — можал един ден да стане господар над домашните си потисници: просто удрял, когато го ядосвали. Този единствен за него начин да се задържи над водата, да накара другите да го слушат и дори да го уважават, скоро го довел до затворите. Затворничеството, каза той, засилвало страха и досадата. Днес правосъдието било високо развито, но в него нямало напредък. Съвременното изпълнение на присъдата имало своите „изпраскани“ особености. Той изрече думите „истерия поради самота“, които навярно бе чул или прочел — не бяха негови. Съвременното наказание вече не измъчвало тялото, а главно навлизало дълбоко в душата, нахлувало там, където по-рано, само преди петдесет години, не прониквало нищо. Не можел да обясни това, което изричал. Днешното правосъдие целяло да разстрои човека, и аз си помислих: като наука сама за себе си. Гледката на току-що купените му дрехи отново ме наведе на мисълта по какъв начин Винклер би могъл час по-скоро да се сдобие с пари. Опасността да се изолира напълно от околния свят, да стане необходимо да се изолира, ако вече не се е изолирал, не се е отдръпнал от него още при първия допир, бе съвсем очевидна, за да мога да го поверя на собствените му сили. Представих си как в някой фьоклабрукски магазин предобед е станала покупката на дрехите му, в които той се бе напъхал като за присмех — а може би ги беше купил само заради мене? — как той, Винклер, навярно е послушал сестра си, но после, по време на пробата, е престанал да я слуша и е взел това чудновато решение за покупката си, как сестра му е трябвало да преглътне многото му ругатни (тя сигурно е забелязала, че палтото му е твърде широко в раменете, но като цяло — много тясно); суетенето на продавачите в отдела за палта на магазина за облекло; заповедническия тон на Винклер към бледоликото глупаво момиче, сетне отново неговата подлудяваща всяко женско и девическо сърце наивно-селяшка мъжественост, неговата напереност. Като смятах, че достатъчно съм го поразсеял, осмелих се пак да му предложа да се настани — само за една нощ — в някоя от сравнително добре обзаведените и евтини странноприемници по долното течение на Траун, а на другия ден да дойде при мен — щях да имам време за него, казах, че сега делата ми, за изненада, са в известен застой; да, имах намерението да го поканя другия ден на обяд, но не го изрекох. „Междувременно — казах, но само го отегчих с думите си — имам няколко адреса, един квалифициран работник…“ Замълчах и реших, след като Винклер си отиде, да запитам в една или друга дърводелница дали биха се заинтересували от него. В търсенето на работа за Винклер не виждах никакво затруднение. Да не си блъска главата, казах му, и открих, че ако не се лъжа, през цялото време пак съм говорил на човек, който от вежливост си дава вид, че ме слуша внимателно, но всъщност не ме чува, а мислите му са навсякъде другаде, само не и при мен. Само тялото му седи тук, мина ми през ум, Винклер е в кантората ми, но не и мислите му. През първите нощи след освобождаването му, отначало „в по-добро състояние“, той не можел да се реши да пренощува в странноприемница, не се осмелявал да се приближи до никоя сграда, камо ли до човек, а страшно мръзнел; просто му било невъзможно да заговори някого и тъй по цели дни и нощи почти без изключение прекарвал на открито, по възможност из горите, където смятал, че няма да срещне никого. В някои гори било топло, каза той, а в други — не. После останал съвсем без сили и все пак потърсил някаква странноприемница, било към полунощ, „по това време не проверяват толкова внимателно“, рече той. Не се съобразявал с парите си, мислел само за това как да не студува повече. „ТОЛКОВА бях измръзнал“, добави той. Накрая му останала половината от парите, но някакъв църковен слуга от Ламбах, когото срещнал пред една странноприемница в Щадл Паура, му ги измъкнал от джоба на палтото, когато Винклер задрямал, той обаче успял да улови „негодника“ в последния миг. Разказа какво щастие било за него да има няколко големи вестника, с които можел да се покрива в една клисура край Вимзбах. Странноприемниците, рече той, щели навярно да го приемат сред топлината си, за да пие, но не и да преспи; видът му бил твърде жалък. Дванадесет дни можал да издържи по този начин, но нито ден повече. Накрая, без един грош, борейки се с напълно естествената съпротива в себе си, тръгнал пеша през ливади и гори за Фьоклабрук при сестра си. Тя се изплашила при вида му и не пожелала да го пусне в стаята си. Той отново си отишъл и се присъединил към някакъв човек, който се намирал в положение като неговото; двамата, принудени от сестра му да поемат обратно по многото ужасни пътища в студ и мрак, накрая пак подирили подслон в различни странноприемници, а после, по съвет на онзи останал му напълно непознат човек с шлосерски дрехи („Дори името му не запомних!“), Винклер пак се върнал при сестра си. От самото начало, каза дърводелецът, тя се страхувала от него, страхувала се също тъй, както преди арестуването му; в този неин страх спрямо него не се било променило нищо от детските им години — този съвсем определен страх, свързан единствено с него и с неговото нещастие. Тя смятала, че той ще внесе безпорядък в стаята й, че под впечатлението от внезапната поява на Винклер хазайката й можела да я изгони. Бояла се и за мястото си в кожарската работилница. Всеки ден в пет я взимал от работилницата; сам той определи работата й там като „тежка“. По пътя за вкъщи тя се срамувала заради него и мисълта да го облече в нови дрехи — това, което носел, било на повече от десет години! — дори първоначално дошла от нея. Но после, когато видяла, че ако му купи нови дрехи, ще загуби всичките си спестявания, тя поискала да се отметне. Но било много късно: на двадесет и пети сутринта, малко преди двамата да ме посетят, Винклер я принудил да му даде парите си и да отидат в магазина за облекло. Самата тя говорела сега за постепенното омърсяване на душата си от Винклер. Първата вечер се възпротивила да го пусне да спи на пода до нея, но друга възможност нямало. Той се свил „като куче“ на земята до нея. Тъй като липсвала завивка, трябвало да се задоволи с няколко стари издания на „Линцер Фолксблат“. През първата съвместно прекарана нощ никой от двамата не мигнал. Размишлявали безгласно в малката стаичка под покрива на къщата „в Рова“. Отново си казах: Винклер явно се е примирил, че единственото му спасение е да си намери работа. Но трудността да му обясня това вече се бе увеличила мъчително в онзи момент. Още докато хората са в затвора, съдебните органи трябва да им намерят работа и квартира, иначе те веднага извършват отново наказуеми деяния; вината е на държавата, на обществото; властите не предоставят на пуснатите от затвора нищо друго, освен ужаса на внезапната свобода, причина за нови и нови рецидиви у хора, напълно годни да се поправят. Властите постоянно проявяват тази подла небрежност. Като пренебрегват задължението си да полагат грижи за най-злочестите, съдебните органи постъпват изключително престъпно. Ето че правосъдието е знаело за преждевременното му освобождаване поне две седмици преди определената дата. Трябвало е да му намери работа, а не напълно неподготвен да го изхвърля вън в неизвестността. Така държавата постоянно сама си нахлузва злото, което трябва и може да се премахне! Самият аз бях крайно изненадан от внезапното освобождаване на Винклер, макар че приблизително преди една година бях подал молба до министерството на правосъдието за „предсрочно освобождаване“. Но тези молби са задължителни и имат успех най-често само в случаи, при които се касае за послушни, „непредставляващи обществена опасност“ затворници. По мое мнение за Винклер нямаше и най-малките изгледи да бъде освободен предсрочно; на това противоречи и цялото му затворническо досие, което наскоро бях проучвал. Подобни изненадващи освобождавания почти във всички случаи неизбежно водят до едва поносими усложнения, най-често до катастрофа. Освен сестра си, Винклер няма други роднини. Възможно е освобождаването му да има връзка с предприетото през март преустройство на разположеното към пътя крило на затвора, където Винклер е бил настанен. При такива случаи често изненадващо бързо се извършват освобождавания, които съвсем не са били запланувани. Помолих Винклер, който сега правеше впечатление на крайно сломен човек, да помисли и за сестра си, видяла ми се доста болнава. Тя смятала, че сега, след този разговор с мене, той ще се върне пак при нея. А не бивало. Тя се страхувала от това. Предвид на вече твърде обтегнатите отношения помежду им смятах за по-добре той да остане в Ишл. За неговото ужасно, изглеждащо му безизходно състояние виновно било и времето, казах аз, влажният и студен мрачен ден. Усилия и жертви, естествено, нямало да му бъдат спестени, все едно какво щял да предприеме сега. Като едно от стотиците и хилядите младежки престъпления, и неговото било простимо, добавих аз. Целият свят бил съставен от отделни хора, обществото само по себе си не съществувало, всеки бил сам, никой нямал предимство. Той слушаше само привидно това, което му говорех. Дълго гледа часовника на стената, подарък от снаха ми. Уверих го, че, естествено, се отказвам от възстановяване на разноските по защитата. Предвиденото от закона възстановяване на разноските било неоправдана суровост. Всички затруднения щели да бъдат отстранени от пътя му, на това можел да разчита. Ще се застъпя за него на различни места. Той не бил единственият с такова престъпление, повторих аз, всеки вършел престъпления, и то най-големи, но повечето от тези престъпления оставали неразкрити, неузнати, ненаказани. Престъпленията били болестни явления; природата непрестанно пораждала всевъзможни престъпления, сред тях и човешките; природата законно си доставяла нужните й престъпления. Всичко било винаги в природата и от природата, природата била по природа престъпна. И понеже правеше толкова окайващо впечатление, запитах го дали в момента има сили — а то е възможно — да обгледа живота си, с всичко, което е зад гърба му и което му предстои, да се взре в своето невъобразимо развитие; в него щял да намери — това също било закономерно в природата — не само мрак. Светът не бил само ужасен. Материята била огромна, точна и изпълнена с красота. Независимо от времето и мястото, отделният човек всякога бил способен за най-чудни открития, заради които животът си струвал труда. Но Винклер не отвръщаше нищо, не реагираше на нищо. Сякаш все повече и повече се затваряше в душата си, и то в някаква ужасна представа за самия себе си. Ако някой ден разходките, които човек прави, отбелязах аз — при това мислех повече за своя живот, отколкото за неговия, — вече не водят в гората, до реката, във все пак топлата и пулсираща черупка на някой град или към общочовешкото и обратно, а водят — макар и в гората, до реката, в града и към общочовешкото — единствено към мрака и към нищо друго, освен мрака, тогава човек е загубен. Ясно ми бе, че ако приемеше пари, Винклер не би отишъл в странноприемницата, за да се наспи… и на другия ден нямаше да бъде годен да се представи на някой дърводелски майстор. Колко слаб беше този огромен човек, този великан! Ами ако скочеше и ме пребиеше! Побойниците и убийците изскачат внезапно от състоянието си на ужасна слабост. Винклер ми напомняше животно, съставено от няколко диви и питомни животни, което съществува в постоянна вражда, в природата на враждата. Нямаше нужда да се осведомявам за детството му: свидетелството за дърводелски калфа бе за Винклер по-скоро трамплин, поставен на най-голяма височина не от него, а от родителите му, за да скочи оттам, от този често недостижим за себеподобните му връх, в дълбоката, в най-дълбоката бездна. През тази тъй неочаквано тъжна вечер аз се отказах от разходката, която ми е станала навик. Винклер не каза нищо повече, а само седеше неподвижно на стола, със закопчано палто и ръце в джобовете. Главата му, скрита от погледа ми зад книжата, бе клюмнала върху коленете му. Запрелиствах разни преписки, докато Винклер, заспал — както установих — правеше още по-ужасно впечатление. Размислях дали да събудя този човек, който изпълваше стаята ми с характерната миризма на стомашно и чернодробно болни и на изправителни заведения, и да го изпратя до пътната врата. Беше студена и влажна вечер. Изплаших се, когато Винклер дойде на себе си и без да каже нито дума, при това гърбом, излезе от стаята; стори ми се рязко. Случаят му беше тежък. И до днес не съм го видял, нито съм чул нещо повече за този човек.

      1965

Томас Бернхард

      До границата на виреене

      На единадесети късно вечерта едно момиче и един млад мъж, както се оказа, от Мюрцушлаг, наеха стая тук, в странноприемницата. Малко след като пристигнаха, двамата слязоха в трапезарията да вечерят. Поръчката си дадоха бързо, без никакво смущение, при това всеки се държеше напълно самостоятелно; забелязах, че са измръзнали и сега се греят край печката. Изненадани били, рекоха, от безлюдността тук и се поинтересуваха на каква надморска височина е Мюлбах. Дъщерята на съдържателя ги осведоми, че се намираме на повече от хиляда метра, което не е вярно, но аз не казах „деветстотин и осемдесет“, не казах нищо, понеже не исках да ми се пречи да ги наблюдавам. Когато влязоха в трапезарията, най-напред те не ме забелязаха, но после, доколкото схванах, моето присъствие ги уплаши, те ми кимнаха, ала повече не погледнаха към мене.

      Тъкмо бях захванал писмо до годеницата си; пишех й, че е по-разумно да потърпи още малко при родителите си, додето аз самият свикна в Мюлбах; и да дойде, когато намеря две стаи за нас извън странноприемницата, за нас двамата, „по възможност в Тенек“. В последното си писмо, освен че се оплакваше от родителите си, които не я разбирали, тя ми бе писала, че се бои от Мюлбах, и сега в отговор я уверих, че страхът й е неоснователен. Нейното състояние било станало така болезнено, че вече се страхувала от ВСИЧКО. После, когато се роди детето, пишех й, отново ще осъзнае, че всичко е НАРЕД. Ще бъде грешка да се оженим преди края на годината, пишех й: „Идущата пролет ще е най-добре. А мигът, в който детето се появи на бял свят, ще е във всеки случай тягостен за околните.“ Не, помислих си, не можеш да пишеш така, всичко, което досега си изрекъл в писмото, не можеш да го пишеш, не бива да го пишеш… И започнах отначало, и то с изречение, в което разказвах за приятни неща, отвличащи мисълта от нашето нещастие — за повишението на заплатата, обещано ми от август. Постът в Мюлбах е отдалечен, написах, но си помислих, че за мене и за нас двамата Мюлбах е наказание, смъртна присъда, и добавих: „Тук в полицията всички ги преместват по усмотрение на областния инспектор. Отначало смятах, че преместването ми в Мюлбах за мене и преди всичко за нас двамата е катастрофа, но сега вече не мисля тъй. Постът си има своите преимущества. Инспекторът и аз сме напълно самостоятелни.“ Написах това и си рекох: да, смъртна присъда, какво ли трябва да направя, та един ден да се измъкна от Мюлбах и да сляза в долината, при хората, сред цивилизацията. „Наистина в Мюлбах има три странноприемници“ — написах, но прецених, че е неразумно да го споменавам и задрасках изречението, помъчих се да го направя нечетливо; накрая реших да напиша цялото писмо за трети път. (Напоследък пиша всички писма по три, четири, пет пъти, винаги се мъча да преодолея раздразнението, което, докато пиша, се проявява и в почерка, и в мислите ми.) Тъкмо пишех, че полицията е все пак нещо добро за нас двамата, за повишението на заплатата ми, за едно стрелково учение, което трябваше да се проведе късно есента във Велс, когато двамата, за учудване първо момичето, а след него младият мъж, влязоха в трапезарията. Тъкмо разказвах за жената на инспектора, родом от словенския град Целе, която е охтичава и няма да я кара дълго. Продължавах да пиша, но чувствах, че не ще мога да изпратя и това писмо; двамата млади още от първия миг привлякоха вниманието ми — изведнъж установих, че изобщо не успявам да се съсредоточа върху писмото до моята годеница, но продължавах да дращя глупости, та под прикритието, че пиша, да наблюдавам по-добре двамата непознати. Приятно ми беше да виждам нови лица, защото през това годишно време, както сега вече зная, в Мюлбах никога не идват външни хора; толкова по-странна бе появата на двамата, за които реших, че той ще да е занаятчия, а тя студентка, и двамата от Каринтия. Сетне обаче забелязах, че разговарят на щирийско наречие. Сетих се, че веднъж бях ходил на гости у моя щирийски братовчед, който живее в Капфенберг, и така разбрах, че двамата са от Щирия, там говорят по тоя начин. Не ми беше ясно какъв занаят упражнява младият мъж; отначало си помислих, че е зидар — поради някои негови забележки и думи като „тухлен ред“, „шамот“ и т.н., после си рекох, че е електротехник, а пък той в действителност се оказа земеделец. Лека-полека по онова, което двамата приказваха, си представих хубаво стопанство, още управлявано от шейсет и пет годишния баща на младия мъж. (На планински склон — помислих си.) А също, че синът смята за безумни възгледите на бащата, а бащата — възгледите на сина; че бащата е против сина, а синът против бащата. Неотстъпчивост — рекох си. Представих си един малък град, където синът отива веднъж седмично за забавление, и как се среща там с момичето, на което сега разяснява край печката намеренията си по отношение на бащиния имот. Той щял да принуди бащата да се откаже, да отстъпи. Изведнъж двамата се разсмяха, а после задълго се умълчаха.

      Гостилничарката им донесе обилно ядене и пиене. Докато се хранеха, много неща в техните отношения ми напомняха за нашите собствени. Също като младия мъж на масата и аз постоянно говоря, докато тя мълчи. Във всяка дума на младия мъж звучеше заплаха. Заплаха, всичко е заплаха. Чувам, че тя е двайсет и една годишна. (Дали той е по-възрастен? Или по-млад?) Прекъснала следването си. (Право!) От време на време осъзнавала безизходното си положение и тогава се впускала да чете научна литература. (Юридическа?) Той „ставал все по-лош“, постепенно откривала у него — така я нарече тя — „приложна бруталност“. Все повече заприличвал на баща си и това я плашело. Става дума за юмручни удари в лицата на братя и братовчеди, за тежки телесни повреди, за злоупотреба с доверие, за безчовечност от негова страна. След това тя казва: „Хубаво беше на върха Вартберг“. Харесвал й костюмът му, новата му риза. Пътят за училището на двамата минавал през тъмна, висока гора, в която се страхували, спомниха си за някакъв избягал от Гьолерсдорф затворник, който, в арестантски дрехи, се бил препънал в един ствол сред гъстата гора, наранил си лошо главата и там си умрял; а те го намерили, разръфан от лисици. Приказваха за някакво ПРЕЖДЕВРЕМЕННО РАЖДАНЕ и за паричен превод… Изведнъж разбрах, че двамата са напуснали Щирия от четири дни, първо ходили в Линц, после в Щайр, след това във Велс. Но с какъв багаж са дошли? — помислих си. Изглежда, багажът им беше много, защото гостилничарката мъкнеше нещо тежко, още я чувам, долавя се, когато някой се качва на първия етаж в стаите на гостите. Гостилничарката се качва на два пъти. Междувременно, казах си, в стаята ще да е топло. Коя ли е тяхната стая? През зимата в селските странноприемници е трудно с отоплението, печки с дърва. През зимата на село почти всичко се свежда до отоплението на къщата. Видях, че младият мъж е обут с груби високи обуща, а момичето носи градски, тънки половинки. Изобщо — рекох си — момичето е облечено съвсем неподходящо за тези места и за това годишно време. Възможно е двамата съвсем да са нямали намерение да остават на село. И защо в Мюлбах? Кой ходи в Мюлбах, ако не е принуден? По-нататък хем слухтях какво си говорят двамата, след като свършиха да вечерят и сега пиеха бира, хем прочетох какво съм написал през всичкото това време и си казах, че писмото не става за нищо, че е безогледно, подло, неразумно, невярно. Не бива да се пише така — помислих си, — не така! И си рекох, че като се наспя, на другия ден ще напиша ново писмо. Такова уединение както тук, в Мюлбах, разбива нервите. Да не съм болен? Да не съм се побъркал? Не, нито съм болен, нито съм побъркан. Усещах се уморен, но същевременно заради двамата млади не можех да напусна трапезарията и да се кача на първия етаж, в моята стая. Виках си, вече е единайсет часът, върви да спиш, но не тръгвах. Поръчах си още една бира и останах на масата, като дращех върху листа разни шарки и човечета, все същите човечета и шарки, каквито от скука или от тайно любопитство още от дете винаги съм драскал върху някой изписан лист. Да можех изведнъж да си изясня какви са тези млади, тези влюбени — мислех си.

      Докато слухтях към двамата непознати, се разговорих с гостилничарката; долавях всичко и ненадейно ми хрумна, че двамата са ЗАКОНОНАРУШИТЕЛИ. Знаех само, че не е нормално, като тях двамата, да пристигнеш с пощенския автобус късно вечерта в Мюлбах и да наемеш стая; и наистина, сетих се, че гостилничарката им позволи да нощуват в една стая, като мъж и жена, а пък аз го приемам като нещо естествено и стоя бездеен, наблюдавам ги, любопитен съм, симпатизирам им, а не ми идва наум, че несъмнено трябва да се намеся. Да се намеся? Изведнъж започвам да си мисля за престъпления във връзка с тях двамата; когато младият мъж на висок глас, със заповеден тон поисква да плати и гостилничарката отива при тях и им прави сметката, а младият мъж отваря портфейла си, виждам, че е натъпкан с пари. Синовете на селските стопани, колкото и да им стягат юздите родителите, казвам си, все пак сегиз-тогиз изтеглят по една тлъста сумичка от оставената им на разположение сметка и бързо-бързо я прахосват с някое момиче. Гостилничарката пита кога искат да ги събуди заранта, а младият мъж казва: „В осем“, сетне поглежда към мене и оставя на масата почерпка за дъщерята на съдържателя. Единайсет и половина е, когато двамата напускат трапезарията. Гостилничарката отнася чашите, измива ги, а после сяда за малко при мене. Двамата не й ли се струват подозрителни? — питам я. Подозрителни? Ами да! — дава ми тя да разбера. И отново се опитва да се присламчи към мене по най-просташки начин, ама аз я бутвам с продълговатото фенерче в гърдите, ставам и си отивам в стаята.

      Горе всичко е спокойно, не се чува нищо. Зная в коя стая са двамата, но не долавям нищо. Докато си изувам ботушите, счува ми се някакъв шум, да, шум. Наистина дълго слухтя, но не долавям нищо.

      На заранта в шест си мисля, че съм спал само четири часа, ама съм по-бодър от друг път, когато спя повечко, и долу в трапезарията веднага питам гостилничарката, която търка пода, какво става с двамата, защото не ми дадоха мира цялата нощ. Той, младият мъж, казва гостилничарката, станал още в четири часа и излязъл, къде, не знаела, а пък момичето си било още в стаята. Двамата нямали никакъв багаж, рече сега гостилничарката. Никакъв багаж? Какво тогава толкова тежко е качвала тя, гостилничарката, миналата вечер в стаята на двамата? Дърва. Да, дърва! Сега, след като младият мъж излязъл още в четири заранта („Събудих се и го наблюдавах — казва гостилничарката, — измъкна се на студа без палто…“), тя се бояла от двамата. Дали е поискала паспортите им, легитимациите, попитах аз. Не, не взела нито паспорт, нито легитимация. Това е наказуемо, казах, ама го рекох с такъв тон, от който не следва нищо. Закусвах, но през цялото време си мислех за двамата непознати, а също и гостилничарката мислеше за тях, както можах да установя. И целия предобед, който престоях на пост заедно с инспектора — нито веднъж не се наложи да напусна участъка, — двамата непознати не ми излизаха от ума. Защо не разказах на инспектора за двамата, не зная. Наистина бях убеден, че няма да трае дълго (часове?), и ще трябва да се намеся. Да се намеся? Но как и НА КАКВО ОСНОВАНИЕ да се намеся? Трябваше ли да докладвам на инспектора за случая, или да не му казвам нищо? Любовна двойка в Мюлбах! Досмеша ме. Сетне замълчах и се захванах с работата си. Трябваше да се изготвят нови списъци на населението. Инспекторът пък прави постъпки да премести жена си от санаториума за гръдоболни край Грабенхоф в този край Гримен. Това искало, рече той, много тичане, много пари. Но в Грабенхоф състоянието й се влошавало; в Гримен имало по-добър лекар. Щял да вземе един ден отпуск, да иде в Грабенхоф и да заведе жена си в Гримен. Двадесетте години, които той и жена му прекарали в Мюлбах, били достатъчни да я разболеят до смърт, нея, чийто корен е от град Халайн. Нормален човек няма да заболее от туберкулоза при тоя хубав въздух тук горе — рече инспекторът. Аз самият никога не съм виждал инспекторшата, защото откак съм в Мюлбах, тя вече не се е връщала вкъщи. От пет години лежи в санаториума край Грабенхоф. Инспекторът ме разпита за годеницата ми. Той я познава, а когато последния път тя беше в Мюлбах, дори танцува с нея, този стар дебелак, мисля си аз, като го гледам. Лудост е да се ожениш прекалено рано — рече той, — както е лудост и да се ожениш прекалено късно. Към обяд ми разреши (Пиши! — заповяда той.) да довърша писмото до своята годеница. Изведнъж в главата ми бе просветнало какво трябва да й напиша. Стана хубаво писмо, рекох си, като приключих, в него няма и помен от лъжа. Бързо ще го пусна, казах, и прескочих отсреща до пощенския автобус, който вече бе със загрят мотор и щом дадох писмото си на шофьора, веднага потегли. Този ден, ако не броим шофьора, без нито един-едничък човек.

      Тъкмо гледах, че по термометъра до входа на странноприемницата е двадесет и един градуса под нулата, когато гостилничарката, застанала в открития коридор, ми махна с ръка да вляза. Цял час вече хлопала в стаята, където лежи момичето, рече тя, но не получила никакъв отговор, „нищо“. Веднага се качих на първия етаж, отидох до стаята и почуках. Нищо. Почуках още веднъж и казах на момичето да отвори. Отворете! Отворете! — викнах няколко пъти. Нищо. Понеже няма втори ключ, налага се да влезем насила — казах аз. Гостилничарката безмълвно даде съгласието си да разбия вратата. Трябваше само веднъж здраво да я натисна с рамо, и вратата се отвори. Момичето лежеше напреки върху двойното легло, в безсъзнание. Пратих гостилничарката за инспектора. Установих у момичето тежко лекарствено отравяне и го покрих със зимното палто, което откачих от дръжката на прозореца; това очевидно беше зимното палто на младия мъж. Но къде е той? Всеки негласно се питаше къде е младият мъж. Реших, че момичето е извършило опита за самоубийство наистина СЛЕД изчезването на младия мъж. (Неин годеник?) По пода се търкаляха пръснати таблетки. Инспекторът беше безпомощен. Сега трябвало да се чака, докато дойде лекарят, и всички за сетен път се убедихме колко е трудно да се повика лекар тук горе, в Мюлбах. Може да трае цял час, докато пристигне лекарят, рече инспекторът. Дори два. В Мюлбах само да не ти потрябва лекар, заключи той. Имена, данни, помислих си, трябват данни, и претърсих чантичката на момичето, но без резултат. В палтото, рекох си, и в палтото, с което бях покрил момичето, затърсих за портфейл. Наистина портфейлът на младия мъж беше там. Също и паспортът му. АЛОИС ВЬОЛЗЕР, РОД. 27.I.1939 В РЕТЕНЕГ, РЕТЕНЕГ ПРИ МЮРЦУШЛАГ — прочетох. Но къде е мъжът? Нейният годеник? Изтичах долу в трапезарията и по телефона уведомих всички постове за произшествието, което ми се видя достатъчно, за да се издаде заповед за задържането на Вьолзер. С лекаря работата е много спешна, рекох си, а когато след половин час той се появи, беше вече много късно: момичето лежеше мъртво.

      Сега това опростява всичко, помислих си, момичето ще остане в Мюлбах. Гостилничарката настояваше трупът да се изнесе от странноприемницата, да се премести оттатък в моргата. Там, непрестанно разглеждано от любопитните мюлбахчани, момичето лежа два дни, додето успяхме да издирим родителите му; на третия ден те най-сетне пристигнаха в Мюлбах — СЕМЕЙСТВО ВЬОЛЗЕР, родителите на Алоис Вьолзер, които бяха родители и на момичето. Младият мъж и момичето, както се оказа за ужас на всички, бяха брат и сестра. Момичето веднага бе закарано в Мюрцушлаг, родителите го съпроводиха в погребалната кола. Братът, тоест синът, остана неиздирен.

      Вчера, двадесет и осми, двама дървари неочаквано го откриха над Мюлбах в края на залесената зона, до границата на виреене — замръзнал, скрит под две убити от него диви кози.

      1967