Христо Фотев

Летете облаци…


      и слушайте — щастливи са родените без никакви страдания. Усмивката на майките им — с бисерните хълбоци — ги придружава винаги. И тяхното спокойствие се утаява във душите им. В душите им — богато надарени със търпение.
      __Летете облаци.__
      Чудесни облаци. И слушайте — щастливи са родените без истерични викове. Вродено е дълбокото им уважение към формата. (От дрехите — до ритуалите на своята държава са безукорни). Без форма те — всички те са толкова безпомощни, че вярата им в нейното могъщество прилича на религия.
      __Летете облаци.__
      Вълшебни облаци. И слушайте — щастливи са и са големи техните възможности понякога. Те доразкривяват блясъка на формите заварени — не разрушават никоя. И хаоса в началото (с окото му във центъра) ги хвърля в отчаяние. Без рискове — живота им прилича на пътуване. Самите те са пътници, богато застраховани. И колкото да са големи техните успехи и усилия — побират се в законното пространство на различни стилове.
      __Летете облаци__ —
      и слушайте — щастливи са. И е безспорно тънкото им чувство за изящество. Красиви са лицата им, ръцете им — изтънчени. Защото крехка е на красотата тайнствената анатомия. Дотолкова са гъвкави ръцете им, дотолкова, че е прекрасно тяхното последно отчаяние. Ах, не пристъпва глухата им статуя. Напразни са упортството, молитвите и жертвите… Те не намират силата на Анджело. (За случая Вдлъбнатина от чука му, достатъчна да се помести нечие сърце).
      __Летете облаци__ —
      и слушайте — живея аз. Благодаря на майка ми за нейното търпение. За нейното прекрасно „да“ и сълзите в истанбулската клиника. Живея оттогав аз, живота ми е весела експлозия. Самият аз съм целия в червената му орбита. И толкова безмилостно открита е душата ми, че и внезапното ми искрено мълчание прилича на естрадно представление.
      __Летете облаци.__
      Червени облаци — и слушайте. Живея аз. И цар съм, но аз зная — зная аз, поискам ли да притежавам повече от хляба си — аз ще изгубя своето величие. Реша ли миг да пощадя сърцето си — ще се разсипя аз-бутилка счупена. Престъпя ли секунда да запазя себе си — и мравката ще ме прегази яростно.
      __Летете облаци.__
      Родилни облаци. И слушайте — живея аз. И толкова надраснах аз живота си, че формата му ме изпълва с отвращение. Не може красотата на щастливите да ми замести търсената истина. Как да живея в себе си, когато пак мечтая да съм в тялото на въздуха. Да ме отгатва огледалото единствено по белгото ми и безшумно дишане. Коя луна отново ще ме вдигне върху покривите? Гол съм аз… Мечтая аз.
      Летете облаци.__
      

И слушайте — валете вий. Докрай се съблечете — заковете ме на улицата с ярките си гвоздеи. Аз искам да потъна във водите ви. Да съм добър. И щедър. И навсякъде. Как искам аз да съм добър — добър ли съм? И щедър ли съм аз? Живея аз. Живея и се смея, смея аз. По улиците на Бургас — пред гарата. Под кулата с часовника… Сега.


      КРАЙ
I>
      ©  Христо Фотев

      Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]

Христо Фотев

   Вълната

|      Опит за портрет


      Когато вятъра притисне с хълбоците си водата, е тласъка —
      началото на нейното движение. Безшумното движение на горната вода — по-точно плъзгане над
      долната (а тя лети обратно) нараства и в дълбочина
      И по-дълбоко, по-дълбоко, по-дълбоко тя усвоява
      скоростта си до мига на първата пукнатина…
      Вълната — зародиша й се изправя срещу въздуха.
      И под небето — на хиляда километра започва тя да осезава
      себе си, да се изгражда в скоростта си под небето,
      по-здраво, по-зелено от стомана. И под небето — под
      звездите с неизменните си корпуси, внезапно разрушавана се вдига тя, строи тя свойте мускули и в
      косите й се надига фосфора на най-дълбоката вода.
      Сама — между водата и небето — на деветдесетата минута,
      след толкова прекрасни поражения, в часа — когато
      прекосява фокуса на Лебеда, тя получава първата си
      сянка, а сянката й подчертава тялото, което е…Не
      е вода или небе — това е тя. И как прилича тя на себе
      си. Неповторима и трагично концентрирана в посоката си към брега.
      Преди да се изостри, да намери тя свойта съвършена геоме
      трия, тя знае, че върха на скоростта й е някъде пред
      нея и над нея… Тя помни още своето начало. Но тя
      лети — лети тя и се готви за скока си в секундата, когато и вятъра ще падне — и нощта. Тогава тя внезапно нажежава върха си и под тая звънка плоча
      на въздуха тя се издига рязка — прекрасна, заплашителна, сама.
      Завършена открай, започва тя свойта фантастична
      премиера. Дълбоко в нея скоростта живее, вълната
      носи себе си — гласа си и от вика и въздуха трепери.
      Сама — над всички свои псевдоними. И имена. Кой ще
      узнае? Никой — как тя пресова всяка своя капка, във
      името на своето единство. На своето движение — и
      сила.
      Зелена — а ъглите й нажежени. Високо над страха ми тя се
      блъсна далече там пред мен, но ти не вярвай, че тя
      умря завинаги — не вярвай. Кажи ми не усети ли как
      нещо премина през лицата ни, как нещо — неназовимо
      и прекрасно, — нещо, което никой никога не може да назове и умъртви, премина — и озари сърцето на деня.


      КРАЙ
I>
      ©  Христо Фотев

      Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]