Джеймс Джойс

    

    Дъблинчани

Сестрите

Тоя път за него нямаше никаква надежда: това беше третият удар. Вечер след вечер бях минавал край къщата — беше през ваканцията — и се бях вглеждал в осветения квадрат на прозореца: и вечер след вечер го бях виждал да свети с все същата слаба и равна светлина. Ако е умрял, мислех си, щях да видя отражението на свещи върху платнената завеса на прозореца, понеже знаех, че до главата на мъртвеца трябва да бъдат поставени две свещи. Той често ми казваше: _Скоро ще си отида от тоя свят_, но аз смятах, че говори празни приказки. Сега знаех, че е било истина. Всяка вечер, като се взирах нагоре в прозореца, аз тихичко произнасях думата _парализа_. Тя винаги бе звучала някак странно в ушите ми, също като думата _гном_ в Евклидовата геометрия и думата _симония_ в катехизиса.* Но сега тя ми звучеше като името на някакво зло и греховно същество. То ме изпълваше с ужас, но все пак аз копнеех да се приближа до него и да хвърля поглед върху смъртоносното му дело.

[* _Гномон_ е оная част от успоредника, която остава, след като от него бъде изрязан подобен успоредник. _Симония_ е търговията с църковни длъжности, широко прилагана от папите през средните векове за получаване на доходи. Според католическия катехизис симонията е грях срещу Първата заповед, наречен по името на Симон Влъхва, който се опитал с пари да купи духовната власт на апостолите (Деян. 8). Симон Влъхва се смята за първия еретик или „бащата на еретиците“. В творчеството на Джойс симонията е ключова метафора, която далеч надхвърля теологичното съдържание на термина. Тя е знак на духовното състояние на Дъблин, наречен от писателя „поразен от парализа“; няколко негови герои носят многозначителното име Саймън (Симон).]

Дядо Котър седеше край огнището и пушеше, когато слязох долу за вечеря. Докато леля сипваше овесената каша в чинията ми, той подхвана, но тъй, сякаш се връщаше към нещо вече казано:

— Не, не бих казал, че беше съвсем… но имаше нещо странно… имаше нещо чудато в него. Ще ви кажа какво мисля…

Той започна да пуфка с лулата, без съмнение подреждаше мислите в главата си. Досаден стар глупак! Отначало ни се беше сторил доста занимателен, понеже говореше за първак, казани и змиевици; но на мен скоро ми омръзна с безкрайните си приказки за спиртоварната.

— Имам си моя теория — подзе той. — Струва ми се, че тук имаме един от ония… особени случаи… Но е трудно да се каже…

Той пак запуфка с лулата, без да ни изложи своята теория. Вуйчо видя, че съм се вторачил, и ми рече:

— Тъжна новина, отиде си старият ти приятел.

— Кой? — попитах.

— Отец Флин.

— Умрял ли е?

— Господин Котър току-що ни уведоми. Минал покрай къщата.

Знаех, че ме наблюдават, и затова продължих да ям, сякаш вестта не ме засяга. Вуйчо взе да обяснява на дядо Котър:

— Големи приятели бяха с нашия малчуган, а и старецът го научи на доста неща. Хората разправят, че мечтаел да го види изучен.

— Бог да го прости! — набожно рече леля.

Дядо Котър се вгледа продължително в мен. Имах чувството, че ме проучва с малките си черни и лъскави очи, но не исках да задоволя любопитството му и не вдигнах поглед от чинията си. Той пак се залови с лулата си и накрая просташки се изплю в камината.

— Не бих искал някое от моите деца — подзе той — да има много вземане-даване с такъв човек.

— Какво искате да кажете, господин Котър? — запита леля.

— Искам да кажа — отвърна дядо Котър, — че това е лошо за децата. Ето какво мисля аз: момчетата трябва да търчат и играят със своите връстници, а не… Прав ли съм, Джак?

— И аз имам същия принцип — отвърна вуйчо. — Нека научи сам и гарда, и крошето. Открай време разправям това на ей тоя розенкройцер*: развивай си физиката! Докато бях малък, не минаваше заран да не взема студен душ, зиме и лете. Тъкмо това ме държи здрав и прав сега. И образованието е важно, но то си е отделно… Може би господин Котър ще си вземе от овнешкото бутче — обърна се той към леля.

[* Розенкройцер букв. означава член на религиозната секта, основана от Кристиян Розенкройц, който според легендите бил посветен в тайните на източната магия. По времето на Джойс името става нарицателно за мечтателно и мистично настроен човек във връзка с модните в края на века увлечения по окултизма и теософията.]

— Не, не, няма нужда — каза дядо Котър.

Леля донесе блюдото от бюфета и го постави на масата.

— Но защо мислите, че не е хубаво за децата, господин Котър? — запита тя.

— Лошо е, защото децата са много впечатлителни — започна дядо Котър. — Като гледат такива работи, нали разбирате, децата се влияят…

Напълних устата си с каша от страх да не издам яда си. Дърт досадник, изкуфяло пиянде!

Тази нощ заспах късно. Макар че ме бе яд на дядо Котър, задето ме бе нарекъл дете, аз си блъсках главата да разбера смисъла на недомлъвките му. Струваше ми се, че в тъмнината на стаята отново виждах подпухналото сиво лице на паралитика. Завих се презглава с одеялото и се опитах да мисля за Коледа. Но сивото лице неотлъчно ме преследваше. Шептеше ми и аз разбрах, че иска да ми изповяда нещо. Чувствах как душата ми потъва в някакъв приятен и порочен мир; но то ме чакаше и там. Започна да ми се изповядва шепнешком и аз се чудех защо непрестанно ми се усмихва и защо устните му са тъй олигавени. Но тогава си спомних, че той се бе поминал от парализа, и почувствах, че и аз на свой ред леко се усмихвам, сякаш опрощавах неговата симония.

На другата заран след закуска тръгнах надолу да хвърля поглед върху малката къща на улица „Великобритания“. Тя представляваше невзрачно магазинче с мъглявото име „Галантерия“. Тия галантерийни стоки се състояха предимно от детски ботинки и чадъри; обикновено на прозореца висеше табелка с надпис: _Сменям плат на чадъри. _Сега не се виждаше никаква табелка, понеже кепенците бяха спуснати. Фльонга от черен креп бе привързана с ширит към чукчето на вратата. Две бедни жени и раздавачът на телеграми тъкмо четяха картичката, забодена на черния креп. И аз се приближих и зачетох:

M frame

1 юли 1895

Преподобният Джеймс Флин,

бивш свещеник в църквата „Св. Катерина“,

шестдесет и пет годишен.

Мир на праха му.

Картичката ме убеди, че бе починал, и аз се обърках от неочакваната пречка. Ако не беше мъртъв, щях да отида в малката тъмна стаичка зад магазина и да го намеря седнал в креслото пред огъня, почти задушен в тежкия си балтон. А леля навярно щеше да ми е дала пакет с енфие за него и тоя подарък щеше да го извади от вцепенения му унес. Винаги аз изпразвах пакета в черната му кутийка за енфие: ръцете му толкова трепереха, че не можеше сам да го стори, без да разпилее половината енфие по пода. Дори когато вдигаше едра трепереща ръка към носа си, малки облачета енфие се посипваха между пръстите му по балтона. Може би тъкмо тоя постоянен дъжд от енфие бе придал избелелия зеленикав оттенък на вехтите му свещенически одежди, защото той напразно се опитваше да отбръска нападалите зрънца с червената си кърпичка, която по правило само за седмица буквално почерняваше от тютюна.

Искаше ми се да вляза и да го погледна, но не се осмелих да почукам. Отдалечих се бавно по слънчевата страна на улицата и пътем четях театралните афиши по витрините. Странно ми се струваше, че не забелязвах признаци на скръб нито в себе си, нито в самия ден, и дори ми стана неприятно, като усетих, че в мене се поражда чувството на свобода, сякаш смъртта му ме бе избавила от нещо. Това ме зачуди, понеже, както бе казал сам вуйчо предишната вечер, той ме бе научил на толкова много. Той самият бе завършил Ирландския колеж в Рим* и ме беше научил правилно да произнасям латинските думи. Разказвал ми бе разни работи за катакомбите и за Наполеон Бонапарт и ми бе обяснил значението на различните свещенодействия в литургията и на различните свещенически одежди. От време на време се забавляваше да ми поставя трудни въпроси, питаше ме какво би трябвало да стори човек при известни обстоятелства и дали едни или други грехове са смъртни, простими или пък представляват само несъвършенства. Въпросите му ми даваха да разбера колко сложни и тайнствени са някои църковни обреди, които винаги бях смятал за най-обикновени действия. Задълженията на свещеника към светото причастие и към тайната на изповедта** ми се струваха тъй важни и тежки, че се чудех как изобщо някой е могъл да намери достатъчно сили да се нагърби с тях; и не се изненадах, като научих от него, че светите отци били написали книги, по-дебели и от пощенския справочник и също тъй ситно изписани като съдебната хроника във вестника, за да изяснят тия заплетени въпроси. Замислех ли се върху тези неща, често изобщо не можех да отговоря или пък отговарях глупаво и колебливо, а той се усмихваше и кимваше два-три пъти. Понякога ме караше да повтарям всички антифони от литургията, които ме бе заставил да зауча наизуст; и докато каканижех, той се усмихваше замислено и кимаше, като от време на време втикваше огромни щипки енфие първо в едната, после в другата си ноздра. Като се усмихваше, винаги откриваше големите си потъмнели зъби, а езикът му увисваше върху долната устна: тоя навик ме караше да се чувствам доста неловко в началото на познанството ни, преди да го опозная по-добре.

[* Намек, че отец Флин е имал изгледи за блестяща кариера.]

[** Свещеникът е длъжен да пази тайната на изповедта под страх от отлъчване.]

Както вървях по слънчевия плочник, аз се сетих за думите на дядо Котър и се опитах да си припомня какво се бе случило по-нататък в съня ми. Спомних си, че бях забелязал дълга кадифена завеса и някаква висяща лампа, старомодна направа. Струваше ми се, че съм бил някъде много далеч, в някаква страна с причудливи обичаи — Персия ли беше… Но не можех да си припомня края на съня.

Привечер същия ден леля ме взе със себе си в къщата на покойника. Беше след залез-слънце, но стъклата на прозорците, обърнати на запад, отразяваха ръждивата позлата на огромна камара облаци. Нани ни посрещна в антрето и тъй като не бе удобно да й вика, леля само се здрависа с нея. Старата жена посочи въпросително нагоре и щом леля кимна, ни поведе тромаво по тясната стълба, привела глава почти до перилата. На първата площадка тя поспря и насърчително ни кимна към разтворената врата на стаята с мъртвеца. Леля влезе, а старата жена, съзирайки колебанието ми, отново ме заподканя с ръка да вляза.

Пристъпих на пръсти. Златистата светлина на залеза заливаше стаята през дантелените краища на завесата и свещите приличаха на бледи тънки пламъчета. Той лежеше в ковчега. Нани даде пример и ние коленичихме при подножието на леглото. Преструвах се, че се моля, но не можех да събера мислите си, тъй като бръщолевенето на старата ме отвличаше. Забелязах, че полата й е накриво закопчана на гърба, а токовете на платнените й обувки са съвсем изтрити все от едната страна. Пристори ми се, че старият свещеник в ковчега се усмихва.

Не. Когато се надигнахме и се приближихме до горния край на леглото, видях, че не се усмихваше. Лежеше в ковчега тържествен и грамаден, одеян като за литургия, и хлабовато прихванал църковен потир в едрите си ръце. Лицето му бе много навъсено, сиво и едро, със зеещи черни ноздри и окръжено с рядък бял мъх. Тегнеше тежък мирис: цветята.

Прекръстихме се и излязохме. В малката стая на долния етаж намерихме Илайза, достолепно седнала в креслото му. Добрах се до обичайния си стол в ъгъла, а в това време Нани отиде до бюфета и извади гарафа шери и няколко винени чаши. Тя ги постави на масата и ни покани да изпием по чашка вино. След това, по знак на сестра си, напълни чашите и ни ги поднесе. Подкани ме настойчиво да си взема и няколко бисквити, но аз отказах, понеже се боях, че ще хрускат много шумно. Тя сякаш се огорчи от отказа ми, отиде тихичко до дивана и седна зад сестра си. Никой не продумваше: всички се бяхме втренчили в празната камина.

Леля изчака Илайза да въздъхне, сетне рече:

— Е, той се пресели в по-добър свят.

Илайза отново въздъхна и кимна в знак на съгласие. Леля повъртя в пръстите си столчето на винената си чаша, преди да отпие малко.

— Той леко ли?… — запита тя.

— Да, съвсем леко, госпожа — отвърна Илайза. — Просто не разбрахме кога предаде богу дух. Хубаво си умря, бедният!

— И всичко ли?…

— Отец О’Рорк беше при него във вторника, помаза го и го подготви, както си му е редът.

— Значи той разбра?

— Беше напълно примирен.

— И изглежда напълно примирен — каза леля.

— Тъй рече и жената, която повикахме да го измие. Каза, че имал вид на заспал, толкова бил спокоен и примирен. Кой да мисли, че ще бъде такъв хубав мъртвец.

— Да, наистина — каза леля.

Тя отпи още малко от чашата си и добави:

— Е, госпожице Флин, за вас всеки случай трябва да е голяма утеха, че сторихте за него всичко, което бе по силите ви. Трябва да кажа, че и двете много се грижихте за него.

Илайза приглади роклята връз коленете си.

— Ах, горкият Джеймс — подзе тя. — Бог е свидетел, че сторихме всичко, каквото можахме, ако и да сме си бедни — не можехме да понесем нещо да му липсва в неговото състояние.

Нани бе подпряла глава върху възглавката на дивана, готова всеки миг да заспи.

— Бедничката Нани — рече Илайза, като я погледна, — съвсем се преумори. А колко работа ни се струпа на нея и на мене, дорде намерим жена да го измие, сетне да го подредим, и него, и ковчега, да уредим за литургия в черква. Ако не беше отец О’Рорк, хич не знам как щяхме да се оправим. Той ни надонесе тия цветя и ония два свещника от черквата, написа съобщението за „Общоградски вести“ и се нагърби с всички книжа за гробищата и със застраховката на горкия Джеймс.

— Колко мило от негова страна! — рече леля.

Илайза притвори очи и бавно поклати глава.

— Ех, няма по-добро от стар приятел — каза тя, — вари го, печи го, няма друг, на който да се довериш.

— Така е — съгласи се леля. — Но аз съм сигурна, че сега, когато се пресели във вечното си жилище, той ще си спомня и вас, и всичките ви добрини.

— Ех, горкият Джеймс — каза Илайза. — Не ни беше той чак такъв товар. Пък и не вдигаше повече шум в къщата, отколкото сега. И все пак, като зная, че го няма и…

— Когато всичко мине, тогава ще усетите липсата му — рече леля.

— Зная, зная — каза Илайза. — Няма вече да му нося чаша бульон, пък и вие, госпожа, не ще му пращате енфие. Ах, горкият Джеймс!

Тя замълча, сякаш разговаряше с миналото, сетне многозначително добави:

— Знаете ли, напоследък забелязах едни такива работи с него. Колчем му отнеса супата, все ще го намеря облегнат в креслото и с отворена уста, а требникът му паднал на пода.

Тя докосна носа си с пръст и се намръщи, сетне продължи:

— А все ги разправяше, че преди да свърши лятото, някой хубав ден щял да се поразходи с бричка до Айриштаун само да види отново старата ни къща, където всички сме се родили, и щял да вземе и мене, и Нани със себе си. Само да можем да наемем една от тия нова мода брички с гумените колелета, дето им викат автоморбили, отец О’Рорк му разправяше за тях, и то евтино, за цял ден, казваше той, отсреща при Джони Ръш, и да излезем и тримата на разходка някоя неделя привечер. Набил си го беше в главата… Горкият Джеймс!

— Бог да се смили над душата му! — каза леля.

Илайза извади носната си кърпичка и избърса очи. Сетне отново я прибра в джоба си и някое време втренчено се взира в празната камина, без да продума.

— Винаги си беше прекалено добросъвестен — каза тя. — Свещеническият дълг му бе свръхсилите. Пък и в живота, може да се каже, му се падна тежък кръст.

— Да — каза леля. — Той беше разочарован човек. Личеше си.

В малката стая се възцари тишина и под нейното прикритие аз се приближих до масата, опитах виното в моята чаша, сетне тихичко се върнах към стола си в ъгъла. Илайза изглеждаше изпаднала в дълбок унес. Ние почтително я изчакахме да наруши мълчанието и след дълга пауза тя бавно подзе:

— Беше оня потир, дето го счупи… Оттам се почна. Разбира се, казват, че не било кой знае какво, искам да кажа, че в това нищо нямало. И все пак… Казват, че момчето било виновно. Но горкият Джеймс тъй се бе разтревожил. Бог да го прости!

— Това ли било? — каза леля. — Бях чула нещо… Илайза кимна.

— Това просто му бе влязло в ума — продължи тя. — След тая работа стана един умислен, никому не продумваше и все се мъкнеше насам-натам самичък. И така, една нощ дойдоха да го викат и нийде не можаха да го намерят. Къде ли не го търсиха — всичко обърнаха, а от него ни следа. Тогава клисарят предложи да опитат и в черквата. Взеха ключовете и отвориха черквата и клисарят с отец О’Рорк и един друг свещеник, който бил там, запалили свещ да го потърсят… И ще повярвате ли, ето ти го там, седял сам-самичък в тъмнината на изповеднята си, от буден по-буден, и сякаш тихо се смеел в себе си.

Тя замълча неочаквано, сякаш за да се ослуша. И аз се ослушах, но в къщата не се чуваше никакъв звук; уверих се, че старият свещеник си лежеше спокойно в ковчега, тъй както го бяхме видели, тържествен и навъсен в смъртта, с празен и ненужен потир върху гърдите.

Илайза повтори:

— От буден по-буден, сякаш тихо се смеел в себе си… И тогава, разбира се, като видели тая работа, те решили, че с него нещо не е напълно в ред…

Среща

С Дивия Запад ни запозна Джо Дилън. Той имаше малка библиотечка, съставена от стари броеве на „Британско знаме“, „Смелост“ и „Чудо за грош“*. Всяка вечер след училище ние се срещахме в неговия заден двор и устройвахме индиански битки. Той и дебеличкият му по-малък брат Лео, безделникът, се укрепяваха в горния кат на конюшнята, а ние се опитвахме да го превземем с щурм; или пък си давахме решителна битка на поляната. Но колкото и добре да се биехме, никога не успявахме да надвием в обсадата или битката и всичките ни лудории свършваха с Джо-Дилъновия победен танц. Всяка заран в осем часа неговите родители ходеха на църква на улица „Гарднър“ и в антрето на къщата им витаеше мироносното ухание на госпожа Дилън. Но той се вживяваше прекалено в играта, а ние бяхме по-малки и по-плахи от него. Наистина беше цял индианец, когато заподскачаше със стар калъф за чайник на главата, думкаше с юмрук по тенеке и крещеше:

[* Списания за юноши от 90-те години, известни с благопристойния си тон.]

— Яа! Яка, яка, якааа!

Никой не вярваше на ушите си, когато се чу, че той имал призвание за свещенослужение. И все пак бе вярно.

Владееше ни дух на непокорство и под негово влияние отпадаше всяка разлика в духовен ръст и телосложение. Насъбрахме се в бандата, някои смело, други уж на шега, а трети почти със страх; и в числото на последните — недраговолните индианци, уплашени да нямат вид на зубрачи или слабаци — бях и аз. Приключенията, описвани в книгите за Дивия Запад, не ми бяха по сърце, но поне предлагаха някакво бягство от действителността. Много повече ми се нравеха някои американски детективски романи, в които от време на време се появяваха свирепи чорлави красавици. Макар че в тия романи нямаше нищо лошо и понякога си поставяха чисто литературни цели, в училище те тайно се предаваха от ръка на ръка. Един ден, когато отец Бътлър изпитваше върху редовните четири страници по римска история, непохватният Лео Дилън бе заловен с един брой от „Чудо за грош“.

— Коя страница, тая или оная? Тая ли? Я стани, Дилън! _Едва се бе…_ Продължавай! _Едва се бе зазорило…_ Научи ли го? Какво е онова там в джоба ти?

Сърцата на всички ни замряха, докато Лео Дилън предаваше брошурата, и всички придадохме невинен израз на лицата си. Отец Бътлър прелисти страниците и се намръщи.

— Какви са тия щуротии? — каза той. — „Вождът на апачите“! Това ли четете, вместо да изучавате римската история? Да не съм ви видял втори път с подобно жалко четиво! Само някой изпаднал драскач ще вземе да съчинява такива глупости срещу чашка-две! Чудя се как образовани момчета като вас са седнали да ги четат! Да не сте… ученици от някоя държавна гимназия*? Ето какво, Дилън: настоятелно те съветвам да се заловиш с уроците си, инак…

[* Държавните училища са били под егидата на протестантската църква.]

Това порицание по време на трезвите училищни часове доста помрачи блясъка на Дивия Запад в очите ми, а смутеното шишкаво лице на Лео Дилън събуди съвестта ми. Но далеч от строгите училищни порядки, аз отново почвах да жадувам за необикновени преживявания, за бягството от действителността, което сякаш само тия повести за волен живот можеха да ми предложат. Вечерните игри на индианци накрая станаха за мен не по-малко отегчителни от обичайните предобедни занимания в училище, защото бях петимен за истински приключения. Но истинските приключения, мислех си, не спохождат люде, които си седят у дома: трябва да ги потърсиш навън от къщи.

Лятната ваканция вече съвсем наближаваше, когато реших поне за ден да се откъсна от училищната скука. С Лео Дилън и едно момче на име Махони се наговорихме да го вържем за цял ден. Всеки от нас си бе спестил по шест пенса. Трябваше да се срещнем към десет часа сутринта при моста над канала. Голямата сестра на Махони щеше да му напише извинение за училище, а Лео Дилън трябваше да придума брат си да каже, че бил болен. Уговорихме се да вървим по шосето до кея, сетне да преминем отвъд с корабчето и да се разходим до Гълъбарника*. Лео Дилън се боеше да не срещнем отец Бътлър или някой друг учител. Но Махони уместно го запита какво ще търси отец Бътлър в Гълъбарника. Успокоихме се и аз приключих първия етап на съзаклятието, като събрах от тях по шест пенса, а същевременно им показах и моите. Когато вечерта правехме последните приготовления, всички бяхме някак особено възбудени. Здрависахме се и се разсмяхме, а Махони каза:

[* _Гълъбарника_ е форт в Дъблинския залив, но името издава ироничния замисъл на Джойс Действието в разказа се развива в седмицата срещу празника Св. Дух, гълъбът е символ на св. Дух, но вместо _среща_ с него двамата бегълци попадат на полово извратен човек. Вж. бел. 8.]

— До утре, наште.

Нея нощ спах лошо. Сутринта пръв пристигнах на моста, тъй като живеех най-близо. Скрих учебниците си във високата трева край бунището в края на градината, където никой никога не ходеше, и забързах по брега на канала. Беше мека слънчева заран през първата седмица на юни. Седнал върху парапета на моста, аз се любувах на вехтите си платненки, които старателно бях избелил с хума от вечерта, и гледах конете, които чинно теглеха нагоре по хълма пълен трамвай търговци и чиновници. Клонките на високите дървета, наредени като стена покрай брега, радваха окото с малките си светлозелени листенца, а слънчевите лъчи косо се прострелваха през тях към водата. Гранитните камъни на моста вече се затопляха и аз взех да почуквам с ръце по тях в такт с една мелодия, зазвучала в главата ми. Бях много щастлив.

Не бях седял там повече от пет-десет минути, когато съзрях да се задава сивата куртка на Махони. Той изкачи хълма, целият усмихнат, и се покатери до мене на парапета. Докато чакахме, извади прашката, която издуваше вътрешния му джоб, и ми обясни какви подобрения направил в нея. Запитах го защо я е донесъл и той рече, че я бил взел, за да си кажел две приказки с птичките. Махони често си служеше с ученическия жаргон и наричаше отец Бътлър „отец Пръдлър“. Почакахме още четвърт час и нещо, но от Лео Дилън нямаше ни вест, ни кост. Накрая Махони скочи от парапета и рече:

— Тръгвай да вървим! Знаех си, че това шубе Шишо ще ни върже тенекия.

— А шестте му пенса?… — попитах.

— Глоба за неустойка — каза Махони. — И толкоз по-добре за нас: имаме шилинг и половина вместо шилинг.

Тръгнахме по северния път, докато стигнахме до фабриката за сярна киселина, сетне свихме надясно по крайбрежното шосе. Щом се скрихме от очите на хората, Махони взе да се прави на индианец. Погна група дрипави момичета, като размахваше незаредената си прашка, а когато две дрипави момчета от рицарски подбуди започнаха да хвърлят камъни по нас, той предложи да ги нападнем. Възразих, че момчетата са твърде малки, и затова продължихме нататък, а дрипльовците крещяха по нас — _Безверници! Безверници!_ — взели ни за протестанти, понеже Махони, който имаше мургаво лице, носеше на кепето си сребърната значка на някакъв клуб за крикет. Щом дойдохме до Ютията, направихме обсада; но тя се провали, тъй като за тая работа трябват поне трима. Отмъстихме си на Лео Дилън, като си казахме какъв страхопъзльо е и си представяхме колко ли ще изяде в три часа от господин Райън.

После наближихме реката. Доста време бродихме по шумните улици, оградени с високи каменни зидове, и често се спирахме да зяпаме разни кранове и машини, макар водачите на тежки скърцащи каруци често да крещяха по нас, че им се пречкаме. Вече бе пладне, когато се добрахме до кейовете, и тъй като всички работници обядваха, и ние си купихме две големи стафидени кифли и седнахме да ги изядем върху някакви железни тръби край реката. Седяхме и се радвахме на корабите в Дъблинския залив — шлеповете, издавани отдалеч от тъмни валма дим, кафявата рибарска флотилия отвъд Рингзенд, голямата бяла шхуна, която разтоварваха на отвъдния кей. Махони каза, че би било екстра номер да избягаме по море с някой от тия големи кораби, и дори аз, като се взирах във високите мачти, виждах или пък си представях как оскъдните познания по география, които получавах в училище, постепенно добиват плът прел очите ми. И дом, и училище сякаш се отдалечаваха от нас и властта им върху двама ни сякаш избледняваше.

Преминахме Лифи* с корабчето, като си платихме таксата и бяхме превозени заедно с двама работници и един дребничък евреин с чанта. Държахме се сериозно, почти тържествено, но веднъж през краткотрайното плаване погледите ни се срещнаха и ние се разсмяхме. Щом слязохме на брега, взехме да наблюдаваме как разтоварват стройния тримачтов платноход, който бяхме видели от другия кей. Един човек край нас рече, че шхуната е норвежка. Отидох към кърмата й и се опитах да разчета надписа, но не успях, върнах се обратно и заразглеждах чуждоземните моряци, за да видя дали са със зелени очи, понеже имах някои объркани представи**… Очите на моряците бяха и сини, и сиви, и дори черни. Единственият моряк, чиито очи биха могли да минат за зелени, беше висок мъж, който, колчем паднеше талпа, забавляваше насъбралите се на кея с бодри викове:

[* Реката, около която е застроен Дъблин.]

[** Парафраза на англ. идиом, който съответства на нашето „Тук параход плува ли?“. По-нататък обаче зеленото (традиционният цвят на Ирландия) добива символичен смисъл при _срещата_.]

— Туйто! Туйто!

Щом се наситихме на тая гледка, ние бавно се запътихме към Рингзенд. Денят бе станал душен и по витрините на бакалските магазини бяха разхвърляли мухлясали бисквити да съхнат. Купихме си бисквити и шоколад и прилежно ги изядохме, докато се шляехме през мръсните улици на рибарския квартал. Не намерихме нито една млекарница и затова влязохме в малка бакалничка и всеки от нас си купи по шише малинова лимонада. Освежен от питието, Махони подгони една котка надолу по улицата, но котката избяга в полето. И двамата бяхме доста поизморени, та щом стигнахме до полето, веднага се насочихме към един полегат рид, от чието било се виждаше река Додър.

Ставаше късно, пък и двамата се бяхме доста изморили и не можеше и дума да става за Гълъбарника. Трябваше да се приберем вкъщи преди четири, та да не разкрият бягството ни. Махони поглеждаше със съжаление към прашката си и се поободри донякъде едва когато предложих да се върнем с влака. Слънцето се смъкна зад някакви облаци и ни остави сами с унилите ни мисли и трохите от закуската.

Освен нас двамата в полето нямаше жива душа. След като полежахме известно време на рида, без да разменим дума, видях, че откъм отвъдния край на полето се задава някакъв човек. Лениво го наблюдавах, като дъвчех една от ония зелени тревички, по които момичетата гадаят бъдещето. Той бавно се приближи до нас покрай рида. Вървеше, опрял една ръка на бедрото, в другата имаше бастун и лекичко потропваше с него по тревата. Беше облечен в износен тъмнозелен костюм и носеше от ония шапки, на които викахме цукало. Изглеждаше доста възрастен, защото мустаците му бяха пепеляви. Като мина покрай краката ни, за миг погледна към нас и продължи нататък. Проследихме го с поглед и видяхме, че като отмина петдесетина крачки, той се извърна и тръгна назад. Вървеше към нас много бавно, все потрепвайки с бастуна си по земята — толкова бавно, че ми мина през ум дали пък не търси нещо в тревата.

Като се изравни с нас, той спря и каза добър ден. Отговорихме му и той бавно и много предпазливо приседна до нас на рида. Заговори за времето, като каза, че ще имаме много горещо лято, сетне добави, че климатът значително се е променил от неговото детство насам — отдавна, много отдавна. Каза, че в живота на човека най-щастливото време са несъмнено ученическите години и че би дал всичко да бъде отново млад. Докато той даваше израз на чувствата си, на нас ни беше скучно, но си мълчахме. Сетне той отвори дума за книги и училище. Запита ни чели ли сме поезията на Томас Мур и романите на сър Уолтър Скот и лорд Литън*. Аз се преструвах, че съм чел всяка спомената от него книга, тъй че накрая той каза:

[* Томас Мур (1779–1852) — романтик, национален поет на Ирландия; Едуард Булвър-Литън (1803–1873) — английски писател, изключително популярен през XIX в. с приключенските си романи.]

— Ех, и ти си значи книжен плъх като мен. А тоя тук — добави той, сочейки към Махони, който ни гледаше с ококорени очи, — той е по-друг. Него го тегли играта.

Каза ни, че вкъщи имал всички произведения на сър Уолтър Скот и всички произведения на лорд Литън и все ги препрочитал отново и отново. Естествено, продължи той, някои от творбите на лорд Литън не са подходящо четиво за момчета*. Махони попита защо момчетата не бива да ги четат — въпрос, който ме ядоса и огорчи, защото се побоях да не би човекът да помисли, че съм глупав като Махони. Но човекът само се поусмихна. Видях големите дупки между пожълтелите му зъби. Сетне той запита кой от двама ни има повече гаджета. Махони рече някак шеговито, че ходел с три женски. Човекът попита колко са моите. Отвърнах, че нямам нито едно. Той не ми повярва и каза, че положително имам поне едно. Аз се смълчах.

[* Независимо от дидактичния характер на творчеството му викторианската критика е обвинявала Литън в безнравственост заради някои негови сюжети и епизоди от частния му живот.]

— А сам вие колко имате? — дръзко запита Махони непознатия.

Човекът се поусмихна както преди и рече, че като бил на нашите години, имал цял куп гаджета.

— Всяко момче — рече той — си има по едно гадженце.

Подобно отношение по тоя въпрос от човек на неговата възраст ми се стори доста свободно. Дълбоко в себе си аз считах, че казаното от него за момчета и гаджета е разумно и основателно. Но в неговата уста тия думи не ми се нравеха, а се и чудех защо той потръпна един-два пъти, сякаш се бои от нещо или пък внезапно го втриса. Докато говореше, забелязах, че има книжовно произношение. Той взе да ни говори за момичетата, колко хубави и меки били косите им, колко меки били ръцете им и че не всички момичета били чак толкова добри, колкото изглеждали. Казваше, че от всичко на света най обичал да гледа някое хубаво младо девойче с хубави бели ръце и красиви и меки коси. Останах с впечатлението, че той повтаря нещо, което е научил наизуст, или пък че мислите му, намагнетизирани от собствените му думи, бавно кръжат все в същия затворен кръг. Понякога той говореше така, сякаш намеква за нещо общоизвестно, а друг път снишаваше глас и мълвеше тайнствено, сякаш ни доверяваше нещо скрито, което не би желал и други да чуят. Повтаряше изреченията си отново и отново, в различни варианти, и ги забулваше с монотонния си глас. Аз го слушах и не преставах да се взирам в подножието на рида.

Дълго време мина, преди да приключи неговият монолог. Той бавно се изправи и рече, че трябвало да ни остави за минутка-две, може би за няколко минути, и аз, без да променям посоката на погледа си, видях, че се запъти бавно към близкия край на полето. Ние продължавахме да мълчим. След неколкоминутно мълчание Махони възкликна:

— Я! Глей го кво прави!

И понеже нито му отговорих, нито вдигнах очи, Махони пак възкликна:

— Виж го ти!… Не е у ред… Лъскач!*

[* Жаргонната дума в оригинала (josser) е от португалски произход и е етимологично свързана с лат. deus = бог. Вж. бел. 3.]

— Ако случайно запита как се казваме — рекох аз, — ти си Мърфи, а аз съм Смит.

Нищо друго не си казахме. Аз все още се питах дали да си отида или не, когато човекът се върна и пак седна при нас. Едва седнал, Махони зърна котката, която му бе убягнала, скочи и я погна през полето. Непознатият и аз наблюдавахме гонитбата. Котката пак се отърва и Махони взе да хвърля камъни по оградата, връз която тя се бе покатерила. Като му омръзна, той се зашля безцелно из далечния край на полето.

След време човекът ме заговори. Каза, че приятелят ми бил много буйно момче, и попита често ли го бият в училище. Щях възмутено да му отговоря, че ние не сме ученици от държавна гимназия, та да ни бият, но запазих мълчание. Той се разприказва за превъзпитанието на момчетата чрез телесни наказания. Мислите му, сякаш отново намагнетизирани от собствената му реч, сега бавно закръжиха около тая нова точка. Каза, че когато момчетата били ей такива, трябвало да ги бият с камшик, и то здравата да ги бият. Само камшик за буйните и непокорни момчета! Само пръчка по ръката на провинения или плесница не вършели работа, нужно било хубаво да го загреят с камшика. Изненадан от неговото настроение, аз неволно се вгледах в лицето му. В същия миг срещнах втренчения поглед на чифт стъкленозелени очи, които се взираха в мен изпод потрепващото чело. Пак извърнах очи.

Непознатият продължи монолога си. Той сякаш бе забравил неотдавнашната си свобода на виждането. Каза, че само да хване някое момче да говори с момичета или пък да си има гадже, щял да го бие с камшик до посиняване, та да му дойде умът да не говори вече с момичета. Ако ли пък някое момче си имало гадже, а лъже, че няма, така щял да го нашиба, както никой още не е бит на света. Каза, че нищо на света не би му доставило по-голямо удоволствие. Описа ми как би нашибал с камшик подобно момче, но така, сякаш разнищваше някаква заплетена тайна. Искало му се, рече, повече от всичко друго; а гласът му, както монотонно ме водеше през тая тайна, стана почти нежен и сякаш ме умоляваше да го разбера.

Изчаках да свърши и този монолог, сетне рязко се изправих на крака. За да не издам вълнението си, аз се позабавих няколко секунди, уж да оправя обувката си, а подир това му казах, че вече трябва да си вървя, и се сбогувах. Тръгнах спокойно нагоре по рида, но сърцето ми лудо биеше от страх да не ме хване за глезените. Като стигнах до билото на рида, аз се поизвърнах и без да погледна към него, силно се провикнах накъм полето:

— Мърфи!

В гласа ми звучеше пресилена храброст и аз се срамувах от жалката си хитрост. Трябваше да извикам още веднъж и едва тогава Махони ме чу и гласът му отекна в отговор. Как само биеше сърцето ми, докато той търчеше към мен през полето! А той тичаше тъй, като че ли ми идеше на помощ. Пък аз изпитвах угризение: защото дълбоко в сърцето си винаги малко го бях презирал

Арабия

Потънала в тишина, понеже беше сляпа, улица „Норт Ричмънд“ се пробуждаше само в часа, когато училището на Христовите братя пускаше питомците си. В слепия й край, отделена от съседите си в квадратен двор, стърчеше пуста двуетажна къща. Другите къщи по улицата със самочувствието, че в тях живеят почтени люде, втренчено се вглеждаха една в друга с невъзмутими кафяви лица.

Предишният наемател на къщата ни, един свещеник, се бе поминал в гостната стая. Във всички стаи, стояли дълго затворени, тежеше душен въздух, а в килера зад кухнята лежаха разхвърляни стари ненужни вестници. Сред тях намерих няколко книги с обложки, чиито страници бяха сбръчкани и влажни: „Абатът“ от Уолтър Скот, „Благочестивият причастник“ и „Мемоарите на Видок“*. Последната най ми хареса, понеже листата й бяха съвсем жълти. Посред запустялата градина зад къщата растеше ябълково дърво и няколко буренясали храста, под един от които намерих ръждивата велосипедна помпа на покойния наемател. Той правел много благодеяния: всичките си пари завещал на разни богоугодни заведения, а мебелите в къщата оставил на сестра си.

[* Изборът на заглавията, естествено, не е случаен, а в тон с конфликта между романтичния идеал и пошлата действителност и с двусмислената раздвоеност на героя, който сам внася сакрален елемент в бляновете си. „Абатът“ е исторически роман от Уолтър Скот, посветен на Мария Стюарт, смятана и за светица, и за „Вавилонската блудница“; „Благочестивият причастник“ е трактат от _протестантския_ пастор Авденаго Селър, отличил се със съчиненията си срещу папизма; дори самото му име е многозначително с нелепостта си — Авденаго е библейски герой, отказал да се поклони на златния истукан на Навуходоносор (Дан. 3), а „Селър“ на англ. значи „продавач“; Франсоа Видок (1775–1857) на младини попада в затвора и опознава престъпния свят, а по-късно става таен агент и дори шеф на тайната полиция в Париж. Мемоарите му вероятно са мистификация, но също като протестантския трактат едва ли са най-подходящото четиво за свещеник католик. Трите заглавия добре илюстрират алюзивната дълбочина на Джойсовия текст.]

Щом настанаха късите зимни дни, здрач припадаше още преди да сме привършили с вечерята. А когато се срещахме на улицата, къщите вече мрачевееха. Късчето небе над нас вечно менеше моравия си цвят, а уличните фенери въздигаха към него бледи мъждила. Студеният въздух ни щипеше и ние играехме, докато цялото ни тяло пламваше. Виковете ни отекваха в смълчаната улица. Играта ни водеше през тъмните изпокаляни задни улички, където попадахме под обстрела на туземците от бедняшкия квартал, към задните вратници на тъмните прогизнали градини, където вонеше от бунищата, и тъмните миризливи конюшни, където някой коняр решеше и тимареше своя кон или подрънкваше звънчетата на закатарамената сбруя. Когато се връщахме на улицата, светлината от кухненските прозорци вече изпълваше дворчетата. Видехме ли вуйчо да свива отсам ъгъла, ние се изпокривахме в сянката и го изчаквахме да се прибере. Ако ли пък сестрата на Манган* се появеше на входа, за да повика брат си за вечеря, стаени в сянката, ние я гледахме как се взира нагоре-надолу по улицата. Изчаквахме да видим дали ще остане там, или ще се прибере и ако останеше, излизахме от сянката и примирени със съдбата, се запътвахме към Манганови. Тя ни дочакваше и тялото й се очертаваше в светлината на полуотворения входник. Брат й винаги й говореше напук, преди да се подчини, а аз стоях до желязната оградка и я гледах. При всяко движение на тялото роклята й се развяваше и меката й плитка се полюшваше от една страна на друга.

[* Джойс дава на героинята името на любимия си ирландски поет романтик Джеймс Кларънс Манган, който твърдял, че много от стиховете му са превод от арабски. Освен това „сестрата на Манган“ силно напомня девойката, на която е посветено неговото стихотворение „Тъмнооката Розалин“ — символ на Ирландия, на физическото влечение и романтичния блян.]

Всяка заран лежах на пода в дневната и наблюдавах нейната врата, като спусках транспаранта на пръст-два от перваза, за да не се виждам отвън. Излезеше ли тя на стъпалата пред входа, сърцето ми трепваше. Изтичвах в антрето, грабвах книгите си и тръгвах подир нея. Държах кафявата й фигура винаги под око и щом наближехме мястото, където пътищата ни се разделяха, ускорявах крачки и я отминавах. Това се повтаряше заран подир заран. Никога не бях говорил с нея, ако не смятам няколко случайни думи, но името й беше властен призив в безумната ми кръв.

Образът й ме съпътстваше и в места най-чужди на романтичния блян. Всяка събота вечер, когато леля отиваше да пазарува, аз по неволя тръгвах с нея да й нося по-тежките покупки. Вървяхме през лумналите улици, блъскани от пияни мъже и кресливи продавачки, сред ругатните на селяните и пискливото каканижене на бакалските чирачета, които стояха на пост пред каците свински обрезки, сред носовото гъгнене на уличните певци, които пееха за О’Донован Роса*1 или някаква балада за бедите на родината злочеста. Тия шумове се сливаха у мен в един-единствен усет за живота: представях си как сред тълпа от врагове нося препълнен потир, без капка да пролея.*2 Навремени името й се отронваше от устните ми в странни молитви и славословия, непонятни за мен самия. Често, без да знам защо, очите ми се напълваха със сълзи и някакъв порой, сякаш бликнал от сърцето, се изливаше в гръдта ми. Малко мислех за бъдещето. Не знаех дали изобщо някога ще я заговоря или ако я заговорех, как бих могъл да й разкажа за плахото си преклонение пред нея. Но тялото ми беше като арфа*3, а думите и движенията й бяха пръстите, които препускат по струните.

[*1 О’Донован Роса (с прозвище „Динамита“) е ирландски революционер; хвърлен в затвора през 1865, по-късно той емигрира в САЩ, но се връща в Ирландия в началото на 90-те години.]

[*2 Съществува легенда за рицар, който бил принуден да пренесе препълнен потир през целия град, сподирян от палач с вдигнат меч, в случай че пролее капчица. Потир е чаша от скъпоценен метал за причастие. Вж. бел. 1.]

[*3 Арфата е традиционен символ на Ирландия. Вж. „Двама кавалери“.]

Една вечер влязох в гостната, където бе умрял свещеникът. Беше сумрачна дъждовита вечер и в къщата не се чуваше никакъв звук. През едно от счупените стъкла дочувах как дъждът бие по земята и нежните водни иглици играят безкраен танц в подгизналите лехи. Някъде под мен блещукаше фенер или осветен прозорец. Радвах се, че не виждам нищо друго. Сякаш сетивата ми жадуваха да се забулят и като усетих, че им се изплъзвам, аз притиснах длани една в друга, докато те се разтрепереха, и заповтарях в шепот: _Любима! Любима!_

Най-сетне тя ме заговори. Когато отправи първите си думи към мене, така се обърках, че не знаех какво да отговоря. Тя ме пита ще ходя ли в Арабия. Не помня какво отговорих, да или не. Щяло да бъде прекрасен базар*, добави тя, много й се искало да отиде.

[* В гл. III от „Портрет на художника“ проповедникът дава следното определение на духовните упражнения: „временно оттегляне от житейската суета… с цел да изпитаме състоянието на нашата съвест, да поразмислим над тайните на светата религия и по-добре да разберем защо сме пратени в света“.]

— Тогава защо да не отидеш? — запитах я.

Докато говореше, тя непрестанно въртеше сребърната гривна около китката си. Не могла, рече, понеже същата седмица в нейния манастир щяло да има духовни упражнения. Брат й и две други момчета се боричкаха за кепетата си и аз стоях сам до края на желязната оградка. Тя бе хванала един от заострените й шипове и все накланяше глава към мен. Светлината на фенера срещу нашата врата се плъзна по бялата извивка на шията й, освети косата й, полегнала точно там, и спускайки се, освети ръката върху оградката. Падна върху едната страна на роклята й и близна белия ръб на фустата, едва видим, както бе застанала спокойно.

— Блазе ти — каза тя.

— Ако ида — отвърнах, — ще ти донеса нещо.

Какви ли неизброими безумства не кръжаха в главата ми наяве и насън подир тая вечер. Вдън земя ми се искаше да натикам тия скучни дни до откриването на базара. Училищните занятия ми бяха непоносими. Нощем в спалнята и денем в класната стая образът й все заставаше между мен и страницата, която се опитвах да прочета. Сричките на думата _Арабия_ звучаха в тишината, в която се топеше душата ми, и ме обайваха с източна магия. Поисках разрешение да посетя базара събота вечерта. Леля се изненада и каза дано не излезел някаква фармасонска работа*. В клас отговарях лошо. Наблюдавах как изразът на класния преминава от дружелюбност към строгост; той се надявал, че ще почна да мързелувам. Не можех да събера блуждаещите си мисли. Едва понасях сериозните неща в живота, които, изпречили се изведнъж между мене и моето желание, сега ми се струваха детска игра, някаква противна и еднообразна детска игра.

[* Смятало се е, че масоните са враждебно настроени спрямо католицизма. Лелята очевидно асоциира екзотичното име „Арабия“ с тайните масонски обреди.]

Събота сутринта напомних на вуйчо, че привечер искам да посетя базара. Той се суетеше край окачалката в антрето, търсейки четката за дрехи, и ме сряза:

— Да, момче, знам.

Понеже той беше в антрето, нямаше как да вляза в дневната и да легна край прозореца. Тръгнах от къщи в лошо настроение и с бавни крачки се запътих към училище. Беше безжалостно студено и още отсега в сърцето ми заби тревога.

Като се върнах у дома за вечеря, вуйчо още не си беше дошъл. Пък и рано бе. Поседях известно време, втренчил очи в часовника, но тиктакането му започна да ме дразни и излязох от стаята. Качих се по стълбите и отидох на горния етаж. Хладни, празни, безрадостни, високите стаи ме поуспокоиха, аз си затананиках и тръгнах от стая в стая. От прозореца зърнах другарите си, които играеха долу на улицата. Виковете им достигаха до мен приглушени и неясни. Опрях чело о хладното стъкло и се загледах отвъд, към насрещната тъмна къща, където живееше тя. Може и цял час да съм стоял там, без да виждам друго освен родената от въображението ми и облечена в кафяво фигура*, предпазливо докосната от светлината на фенера по извитата шия, по ръката върху желязната оградка и по ръба на фустата.

[* Кафявото е символичният цвят на Дъблин. Вж. бел. 17 към „Мъртвите“.]

Пак слязох долу и видях госпожа Мърсър да седи край огъня. Тя бе стара бъбрива жена, вдовица на лихвар*, и събираше стари пощенски марки с някаква богоугодна цел. Трябваше по неволя да изтърпя празните приказки по време на чая. Вечерята закъсняваше с повече от час, а вуйчо все го нямаше. Госпожа Мърсър стана да си върви: съжалявала, че не може да чака повече, но часът вече минавал осем и не й се искало да излиза по-късно, понеже нощният въздух не й понасял. Когато тя си отиде, почнах да ходя напред-назад из стаята, стиснал юмруци. Леля рече:

[* Името „Мърсър“ значи „търговец на тъкани“, но се асоциира и с „mercy“ = милост. Хубаво име за лихвар!]

— Боя се, че ще трябва да отложиш базара за някой друг божи ден.

Към девет чух как вуйчо пъхна ключа си в ключалката на външната врата. Чух, че сам си говори, сетне окачалката в антрето се разлюля под тежестта на балтона му. Добре знаех какво значи всичко това. Като стигна до средата на вечерята си, аз го помолих да ми даде пари, за да отида на базара. Забравил бе.

— Хората вече са си легнали и са изкарали първия сън — каза той.

Не се усмихнах. Леля троснато му рече:

— Ти му дай парите на момчето и го пусни да върви! И без това го държа толкова до късно.

Вуйчо много съжалявал, задето бил забравил. Каза, че е права старата поговорка: _Труд без никаква разтуха прави Джек и глава куха._ Попита ме къде ще вървя и като му казах това за втори път, той поиска да знае помня ли _Арабин се прощава със своя жребец*._ Като излизах от кухнята, той тъкмо започваше да декламира пред леля началните стихове на поемата.

[* Сантиментално стихотворение от К. Нортън. Лирическият герой си представя как, изкушен, продава любимия си жребец, но се събужда от „трескавия си сън“ и хвърля обратно златото на купувача. Ср. края на разказа.]

Стиснал здраво един флорин*, закрачих надолу по „Бъкингамска“ към гарата. Улиците, блеснали от светилния газ, и навалицата купувачи ми напомниха с каква цел бях тръгнал. Качих се в третокласното купе на почти празен вагон. След безкрайно закъснение влакът бавно потегли от гарата и запълзя сред полусрутени къщурки над блещукащата река. На спирка Уестланд-роу към вратите на вагона се втурна цяла тълпа, но железничарите ги върнаха назад, като им казваха, че тоя бил панаирен влак. Останах сам в празния вагон. Подир няколко минути влакът спря до набързо стъкмен дървен перон. Излязох на пътя и видях осветения циферблат на стенен часовник, който показваше, че вече е десет без десет. Пред мен се издигаше голяма сграда, на чиято фасада блестеше магическото име.

[* Монета от два шилинга.]

Не можах да намеря шестпенсов вход и понеже се опасявах да не затворят базара, дадох цял шилинг на някакъв човек с уморено лице и бързо влязох вътре през въртележката. Озовах се в голяма зала, опасана до средата с балкони. Почти всички павилиони бяха затворени и по-голямата част от залата беше тъмна. Владееше тишина, каквато настава в църква подир службата. Плахо пристъпих към центъра на базара. Около павилионите, които още бяха отворени, стояха по няколко души. Пред завеса, над която с цветни лампи бяха написани думите Câfe Chantant, двама мъже брояха пари върху сребърен поднос. Заслушах се в звъна на монетите.

С мъка си припомних за какво бях дошъл, отидох до един от павилионите и взех да разглеждам разни порцеланови вази и сервизи за чай, украсени с цветчета. Пред вратата на павилиона млада дама се смееше и разговаряше с двама млади господа. Британският им говор ми направи впечатление и аз се поослушах в разговора им.

— Не, не съм казвала нищо подобно!

— Да, казахте го!

— Не, не съм!

— Тя го каза, нали?

— Да! Чух я!

— О… лъжеш значи!

Щом ме забеляза, младата дама се приближи и ме попита искам ли да купя нещо. Гласът й не прозвуча особено насърчително; изглежда, че само по задължение ме заговори. Смутено се загледах в грамадните глинени съдове, изправени като везирски гавази от двете страни на тъмния вход за павилиона, и смотолевих:

— Не, благодаря.

Младата дама премести една от вазите и се върна при двамата млади господа. Отново подеха разговор на същата тема. Един-два пъти младата дама ме стрелна с очи през рамо.

Макар и да знаех, че е безпредметно да стоя пред павилиона й, аз се помаях още малко, та и интересът ми към стоката й да изглежда по-действителен. Сетне бавно се извърнах и тръгнах надолу към центъра на базара. Пуснах двете си пенита и те паднаха върху шестпенсовата монета в джоба ми. Чух някакъв глас, който викаше от другия край на балкона, че ще гасят осветлението. Горната част на залата вече тънеше в пълен мрак.

Загледан нагоре в тъмата, аз виждах себе си като същество, подтикнато и подиграно от мирската суета; и очите ми горяха от горест и гняв.

Евелин

Тя седеше до прозореца и гледаше как вечерта нахлува в улицата. Главата си бе опряла на пердето, а в ноздрите си чувстваше дъх на прашен кретон. Беше уморена.

Минаваха малко хора. Мина на път за дома си мъжът от последната къща. Стъпките му отекнаха нататък по бетоновия плочник, а след това заскърцаха по сгурията пред новите червени къщи. Едно време там имаше ливада и всяка вечер те си играеха там със съседските деца. Сетне някакъв човек от Белфаст* купи ливадата и построи на нея къщи — не като техните, малки и кафяви, а яркочервени тухлени къщи с лъскави покриви. Децата от улицата често играеха заедно на ливадата — Девиновите, Уотърсовите, Дъновите, Кьоу-сакатото и тя с братята и сестрите си. Ърнест обаче никога не играеше: вече бе много голям. Баща им често ги разгонваше от ливадата с дебелия си трънчен бастун; но обикновено Кьоу-сакатото стоеше на пост и зададеше ли се баща й, биеше тревога. Все пак доста щастливи трябва да са били. Баща й още не беше чак дотам лош; при това и майка й беше жива. Всичко беше толкова отдавна; и тя, и братята и сестрите й бяха порасли до един; майка й умря. И Тизи Дън умря, а Уотърсови се върнаха в Англия. Всичко се променя. Сега и тя щеше да замине като другите, и тя щеше да напусне своя дом.

[* Намек, че предприемачът е протестант и нашественик.]

Своя дом! Тя огледа стаята, огледа и всички добре познати предмети в нея, от които толкова години бе бърсала праха веднъж в неделята и всеки път се бе питала отгде извира тоя прах. Може би никога вече нямаше пак да види тия тъй познати предмети, с които и през ум не й бе минавало, че ще се раздели. И все пак през всички тия години не успя да научи името на свещеника, чиято пожълтяла снимка висеше на стената над повредения хармониум, досам литографията с обещанията пред блажената Мария Маргарет Алакок*. Бил приятел на баща й от училище. Когато показваше фотографията на някой гостенин, баща й обикновено казваше мимоходом:

[* Св. Мария Маргарет Алакок е свързана с възникването на култа към Светото сърце, изключително популярен в Ирландия и неколкократно споменаван от Джойс. Постъпила в манастир от най-ранна възраст, Мария Маргарет Алакок се прочула със своята благочестивост, самоизтезания и видения. При едно от тях й се явил Христос, който извадил сърцето й, сложил го в своето, после го върнал в гърдите й пламнало от божествена любов. Тъй като игуменката не й повярвала, Христос й _обещал_ духовен наставник, който ще я разбере. Тя била преместена в друг манастир и там признали виденията й за „истинни“.]

— Сега е в Мелбърн.

Съгласила се бе да замине, да напусне дома си. Умно ли постъпваше? Опита се да прецени всички доводи за и против. Така или иначе в тоя дом тя имаше подслон и храна; край нея бяха и ония, с които бе живяла цял живот. Разбира се, налагаше й се да работи здравата и вкъщи, и в магазина. Какво ли щяха да кажат за нея там, като узнаят, че е избягала с мъж? Може би ще я нарекат глупачка; и на нейно място ще назначат друга чрез обявление. Госпожица Гавин ще се радва. Винаги й бе имала зъб и го показваше най-вече пред хора:

— Госпожице Хил, не виждате ли, че тия дами чакат?

— Моля, гледайте по-весело, госпожице Хил!

Нямаше да пролее нито сълза за магазина.

Но в новия й дом, в оная далечна и непозната страна, всичко щеше да бъде различно. Тогава тя. Евелин, ще бъде омъжена. Хората ще я уважават. Няма да се мъчи като майка си. Дори сега, макар да бе прехвърлила деветнайсетте, тя често се боеше от грубостта на баща си. Знаеше, че тъкмо това бе причината за сърцебиенето й. Когато бяха още малки, той никога не бе налитал да я бие, както се спускаше връз Хари и Ърнест, понеже беше момиче; но напоследък бе почнал да я заплашва и казваше, че само паметта на майка й го спира. Сега нямаше и кой да я защити — Ърнест беше умрял, а Хари, който работеше по украсата на църкви, почти винаги беше някъде в провинцията. При това вечните дрязги за пари събота вечер бяха почнали да й додават донемайкъде. Тя винаги даваше цялата си седмична плата — седем шилинга, — а и Хари винаги изпращаше, каквото може, но цялата беда бе как да измъкне нещичко от баща си. Той казваше, че тя прахосва парите, че няма ум в главата, че няма да й даде своите спечелени с пот пари, та тя да ги пръска по улиците, и още какво ли не, защото обикновено в събота вечер си идваше съвсем насмукан. Накрая й даваше парите, а след това я питаше възнамерява ли изобщо да купи нещо за обед за неделя. Тогава трябваше от бързо по-бързо да хукне по пазар, здраво стиснала в ръка черното си кожено портмоне, докато с мъка се провираше през тълпата, сетне да се завърне по никое време с цял товар провизии. Много труд й струваше да поддържа къщата в ред и да гледа двете матки деца, които й бяха поверени, редовно да ходят на училище и редовно да се хранят. Това бе тежък труд — и тежък живот, — но сега, когато бе дошло време да скъса с него, тя не го намираше съвсем неприемлив.

С Франк й предстоеше да опита друг живот. Франк беше много мил, мъжествен и чистосърдечен.*1 Щяха да отпътуват заедно с вечерния параход, да му стане жена и да живее с него в Буенос Айрес*2, където я чакаше неговият дом. Колко добре си спомняше кога го видя за пръв път; той бе наел стая в една къща на главната улица, където тя ходеше на гости. Като че ли бе преди няколко седмици. Той стоеше пред вратата, килнал фуражката си назад, а перчемът му се вееше над бронзовото лице. После се опознаха. Той я чакаше всяка вечер пред магазина и я изпращаше до вкъщи. Веднъж я заведе да види „Циганката“*3 и тя ликуваше, седнала до него на непривично за нея място в театралния салон. Той страшно обичаше музиката и дори сам пееше понякога. Хората знаеха, че я ухажва, и щом той запееше песента за девойката, залюбила моряк, тя винаги изпитваше някакво приятно смущение. Наричаше я булче на шега. Мисълта, че има връзка с мъж, отпърво я ласкаеше, после той почна да й се харесва. Толкова неща й разказваше за далечни страни! Беше започнал като юнга с една лира на месец на параход по линията за Канада. Казал й бе имената на корабите, на които е плавал, и названията на различните корабни длъжности. Беше плавал през Магелановия проток и й бе разправил какви ли не чудесии за страшните патагонци. После стъпил здраво на краката си в Буенос Айрес, а в старата родина дошъл само тъй, за почивка. Разбира се, баща й се бе научил за тая връзка и й забрани дори да мисли за него.

[*1 Името Франк (откровен, честен) отговаря на романтичните представи на героинята, но звучи иронично в контекста на разказа.]

[*2 Романтичното име „Буенос Айрес“ (хубав въздух) се противопоставя на лайтмотива „душен въздух“.]

[*3 Опера от ирландския композитор Майкъл Болф по една от новелите на Сервантес. Циганката, Арлина, е всъщност благородна девица, открадната като дете от циганите. В нея се влюбва млад аристократ, на когото тя изповядва смътните си спомени с песента „Насън бях принцеса“ (вж. края на разказа „Пръст“). Краят на романтичната опера е, разбира се, щастлив, тъй като Арлина бива разпозната от баща си.]

— Тия моряци са ми ясни — рече той.

Един ден се скара с Франк и подир това трябваше да се срещат тайно.

Улицата потъваше в тъма. Белите пликове в скута й вече се губеха в мрака. Едното писмо беше за Хари; другото — за баща й. Някога Ърнест беше нейният любимец, но тя обичаше и Хари. Баща й напоследък видимо се беше състарил; тя щеше да му липсва. Понякога той биваше и мил. Неотдавна, когато беше болна, той й чете някакъв разказ за призраци и й препече филийки хляб на огъня. Друг път, когато майка им беше още жива, всички бяха отишли на излет до Хоут*. Тя си припомни как тогава баща й си сложи на главата майчината й шапка, за да разсмее депата.

[* Голям хълм на петнадесет километра североизточно от Дъблин.]

Времето летеше, а тя все още седеше до прозореца, опряла глава на пердето, вдишвайки мириса на прашен кретон. Дочуваше свирнята на латерна някъде далече долу по улицата. Мелодията й бе позната. Странно, че я дочуваше тъкмо тая вечер, за да се подсети за обещанието, което бе дала на майка си, за обещанието колкото може по-дълго да крепи тоя дом цял и сплотен. Припомни си и последната нощ от боледуването на майка си: и тогава тя се намираше в душната тъмна стая от другата страна на къщата, а отвън до ушите й долиташе някаква тъжна италианска мелодия. Тогава дадоха на латернаджията шест пенса и му заръчаха да си върви. Спомни си, че после баща й влезе важно в стаята на болната и каза:

— Проклети италианци! Чак тук да се домъкнат! И както седеше унесена, тоя тъжен спомен за майчиния й живот я прониза до дън душа — живот на всекидневни жертви, завършил накрая с лудост. Тя потръпна, дочула отново майчиния си глас да нарежда с безумно упорство:

— Derevaun Seraun! Derevaun Seraun!*

[* Коментаторите все още не са изяснили смисъла на тези думи. Предполага се, че лудата брътви на келтски: „Удоволствието свършва в болка!“]

Тя скочи внезапно, обзета от ужас. Да бяга! Трябва да бяга! Франк ще я спаси. Ще й даде живот, може би и любов. Тя искаше да живее. Защо да е нещастна!? Имаше право на щастие. Франк ще я вземе на ръце, ще я притисне към гърдите си. Ще я спаси.

………………………………

Тя стоеше сред разлюляната тълпа на Северния кей. Той я държеше за ръка и тя усещаше, че й говори и непрекъснато повтаря как ще прекосят океана. На пристанището се тълпяха войници с кафяви раници на гръб. През широките врати на чакалнята тя зърна за миг тъмната грамада на парахода, прилепен до стената на кея, със светнали прозорчета. Тя мълчеше. Усещаше, че бузите й са бледи и хладни, и в тоя сложен лабиринт от отчаяни мисли замоли бога да я напъти, да й посочи къде я зове дългът. Корабът изсвири тъжно и проточено в мъглата. Тръгне ли, утре ще бъде с Франк в открито море на път към Буенос Айрес. Билетите им бяха купени. Можеше ли все още да се откаже, и то след всичко, което той бе сторил за нея? От отчаяние започна да й се гади и тя продължи да шепне нечута гореща молитва.

Заби камбанка и звънът я прониза в сърцето.

— Ела!

Всички морета на света забушуваха край сърцето й. Той я теглеше в бездната: щеше да я удави. И с двете си ръце тя се вкопчи в железните перила.

— Ела!

Не! Не! Не! Невъзможно. Ръцете й стискаха железата до полуда. Изсред вълните тя нададе вик на отчаяние.

— Евелин! Еви!

Той се втурна зад бариерата и й извика да го последва. Креснаха му да върви, но той продължаваше да я зове. Тя извърна побелялото си лице към него, безволна като безпомощно животинче. В очите й той не съзря нито любов, нито сбогом: тя не го познаваше.