Фридрих Ницше

ЧОВЕШКО, ТВЪРДЕ ЧОВЕШКО

Книга за свободните духове 

      

ВМЕСТО ПРЕДГОВОР

      „… Известно време подхвърлях на преценка различните занимания, на които хората се посвещават през този живот, и се опитвах да подбера най-доброто от тях. Ала тук не е необходимо да разказвам какви мисли се породиха от тия ми усилия: достатъчно е, че що се отнася до мен, нищо друго не ми се стори по-добро, освен да следвам твърдо намерението си, ще рече, да използвам отреденото ми време от живота, за да усъвършенствам своя разум и със средствата и начина, които съм си предначертал, да тръгна по следите на истината. Защото плодовете, които вече вкусих по този път, бяха от такова естество, че по моя преценка не би могло да се намери в този живот нищо по-приятно, нищо по-невинно; още повече че откакто прибягнах към този начин на наблюдение, всеки ден откривах нещо ново, което винаги имаше известно значение и съвсем не бе всеобщо познато. Тогава душата ми най-после се изпълни с такава радост, че всички останали неща не можеха вече нищо да и сторят.“

      От латинския текст на Картезий

      (Към първото издание, 1878 г.)

      Тази монологична книга, възникнала в Сорент през зимния ми престой там (1876–1877 г.), нямаше да бъде предадена на обществеността, ако с наближаването на 30 май 1878 г.* не се бе възбудило твърде силно желанието в подходящия час да дам израз на преклонението си към един от най-великите радетели за освобождението на духа.

      [* На тази дата се навършват сто година от смъртта на Волтер (1694–1778 г.), чиито горещ поклонник е бил и Ницше. — Бележка на Фридрих Ницше към първото издание, 1878 г.]

      ПРЕДГОВОР

      Много често и винаги с недоумение са ми казвали, че във всички мои писания имало нещо, което ги свързва и отличава помежду им, като се почне от „Раждането на трагедията“ до наскоро публикувания „Пролог към философия на бъдещето“. Казваха ми, че всички до едно съдържали примки и капани за непредпазливи птици и една едва ли не непрестанно повтаряща се, неизречена подкана за преобръщане на утвърдени стойностни оценки и ценни традиции. Нима е възможно всичко да е било само човешко, твърде човешко? С подобен възглас човек се изскубвал от моите писания не без един вид уплаха и недоверие дори към морала, дори донякъде изкушен и окуражен да стане защитник на най-лошите неща: а какво би било, ако те са може би само най-много оклеветените? Нарекоха писанията ми школа за съмнение — нещо повече, дори за презрение, ала за щастие и за доблест, да, дори за дръзновение. Всъщност и на мен самия не ми се вярва някога човек да е гледал със същото дълбоко съмнение на света и то не само като случаен адвокат на дявола, но, казано с езика на теологията, не по-малко и като враг и предизвикател на Господа; а който отгатне нещо от последиците, залегнали във всяко дълбоко съмнение, нещо от ледените тръпки и страхове на усамотението, на което всяка категорична разлика в гледната точка осъжда обременения с нея, ще проумее също колко често, за да си почина от самия себе си, сякаш за временна самозабрава, търсех да се приютя някъде — било в лоното на преклонението или на враждата, било в научността или в лекомислието, или в глупостта; и защо, когато не намирах това, което ми бе нужно, трябваше изкуствено да го създавам, да го преиначавам, да го претворявам по мой вкус (та какво друго са правили винаги поетите? и за какво друго служи цялото изкуство на този свят?). Обаче онова, което всеки път се явяваше като насъщна необходимост за моето лечение и самовъзстановяване, бе вярата, че не съм единствен и сам и че и други като мен виждат това, което виждам аз — едно вълшебно смътно чувство за сродство и прилика във взор и желания, отдих в упованието за приятелство, слепота на двама, без подозрение и въпросителни, наслада от видимото, повърхностното, близкото, най-близкото, от всичко, което има цвят, кожа и външен блясък. В този смисъл може би биха ме упрекнали в едно своего рода „изкуство“, в една или друга изкусна фалшификация: например, че добронамерено-преднамерено съм затворил очи пред Шопенхауеровата сляпа воля за морал по време, когато погледът ми върху морала бе станал вече достатъчно проницателен; също, че съм се подлъгал по неизлечимата романтика на Рихард Вагнер, сякаш е означавала начало, а не край. Също така и по отношение на гърците, също и по отношение на немците и на тяхното бъдеще — а би могло да се състави цял списък от подобни „също така“, нали? Нека обаче приемем, че всичко това е вярно и ми е било натяквано напълно основателно, какво знаете вие, какво бихте могли да знаете за това, колко много хитрост за самосъхранение, колко много благоразумие и върховна грижа се съдържат в подобна самоизмама — и още от колко много фалш се нуждая, за да мога все отново да си позволявам лукса да поддържам жизнената си достоверност?… Но стига, аз все още живея; а животът не е измислен от морала; той иска заблуда, той живее от заблудата… но нали? ето че почвам отново и правя това, което винаги съм правил, аз, старият аморалист и птицелов — и говоря неморално, недопустимо за морала, „отвъд добро и зло“?

      Така някога, когато ми бе нужно, си измислих и „свободните духове“, на които е посветена тази меланхолно-дръзновена книга с наслов „Човешко, твърде човешко“. такива „свободни духове“ не съществуват и никога не са съществували, но както казах, тогава те ми бяха необходими за компания, за да поддържам доброто си настроение по време на неприятни преживявания (болести, усамотение, чужбина, горчивини, бездействие): като бодри другари и призраци, с които да побъбриш и да се посмееш, когато ти се бъбри и смее, и които можеш да изпратиш по дяволите, когато станат скучни като компенсация за липсата на приятели. А най-малко бих искал да се съмнявам, че един ден би могло да съществуват такива свободни духове, че нашата Европа ще има сред своите синове от утре и вдругиден подобни смели и дръзки люде, реални и от плът и кръв, а не само както в моя случай фантомен продукт на отшелническа фантазия. Аз ги виждам вече да идват, бавно, много бавно, а може би и аз ще допринеса нещо, за да ускоря тяхното идване, ако опиша предварително при каква констелация на съдбите ги виждам да възникват, по какви пътища ги виждам да идват?

      Може да се приеме, че един дух, в който един ден типът на „свободния дух“ ще се развие и узрее до пълно съвършенство и сладост, е изживял съдбовния си миг в едно голямо освобождение, тъй като в миналото си е бил толкова повече обвързан дух, привързан сякаш завинаги към своя стълб. Кое обвързва най-здраво? Кои въжета не могат да се разкъсат? При хора от елитен тип това ще бъдат задълженията: благоговението, присъщо на младежта, трепетът и нежността пред всичко патриархално и достопочтено, благодарността към земята, която ги е откърмила, към десницата, която ги е водила, благодарността към светилището, където са се научили да се молят най-възвишените им мигове ще ги обвързват дори най-здраво, ще им вменяват чувството за дълг най-трайно. За подобни обвързани духове голямото освобождение идва внезапно, като земен трус: изведнъж младата душа се разтърсва, тя се откъсва, изтръгва и тя самата не разбира какво става. Един мощен порив я подема и става за нея неотменна повеля; пробуждат се волята и желанието да потегли, където и да е, на всяка цена лумва буйно и опасно любопитство към неоткрити светове и пламти неугасимо във всичките и фибри. „По-добре да умра, отколкото да живея тук!“ така звучи изкусителният глас и властната повеля:

      а това „тук“ и това „у дома“ е всичко, което дотогава е обичала! Внезапна уплаха и съмнение към това, което дотогава е обичала, мълниеносно презрение към това, което за нея е било досега дълг, едно бунтовно, произволно, вулканично напиращо желание за странстване, за непознати светове, за отчуждение, охладняване, изтрезняване, вледеняване, зараждане на омраза към любовта, може би и една светотатствена хватка и поглед назад, натам, където доскоро е боготворила и обичала, а може би и пареща вълна на срам от онова, което току-що е сторила, същевременно и ликуване, че го е сторила, едно опиянено вътрешно, тръпнещо в ужас ликуване, което подсказва победа — победа? — над какво? — над кого? една загадъчна, поставяща безброй въпроси, съмнителна победа, ала все пак първата победа: — подобни лоши и болезнени неща са част от историята на голямото освобождение. Този пръв изблик на сила и воля за самоопределяне, за самооценка, волята за свободна волеизява, всичко това е същевременно болест, която е в състояние да разруши човека: а колко неприкрито се изразява болестта в буйните опити и чудатости, с които освободеният, разкрепостеният се опитва занапред да докаже своята власт над нещата! Той броди зловещ наоколо, незадоволил похотта си; неговата плячка трябва да изкупи опасно набъбналата му гордост; той разкъсва онова, което го дразни. С ехидна усмивка преобръща всичко, което е забулил, което смята за пощадено поради някакъв срам: той се опитва да види как ще изглеждат нещата, ако ги преобърне. Нищо друго освен произвол и удоволствие от произвола не разкрива внезапната му благосклонност към онова, което дотогава се е ползвало с лоша слава — ако изпълнен с любопитство се прокрадне изкусително около най-забраненото. В дъното на неговото трескаво блуждаене — защото той странства неспокоен и без цел като в пустиня — стои въпросителният знак на непрестанно нарастващото опасно любопитство. Не би ли могъл да преобърне всички ценности? И дали доброто все пак не е зло? а Бог само изобретение и хитра уловка на дявола? Дали в дълбоката си същност всичко не е може би фалшиво? И ако сме измамени, не сме ли тъкмо поради това и измамници? А не трябва ли да бъдем също и измамници? Подобни мисли го водят и подвеждат все по-надалеч, все по-встрани. Самотата го обгръща и обвива все по-заплашителна, тя го души все повече и стяга по-силно сърцето му, онази страшна богиня и mater saeva cupidinum*, ала кой знае днес какво е самота?…

      [* Покровителка на свирепата страст (лат.). — Бел. прев.]

      От това болезнено усамотяване, от пустошта на подобни години на изкушение е далеч още пътят до онази огромна, всеобхватна сигурност и непоклатимо здраве, без които не може да мине дори и болестта като средство и въдица по пътя към познанието, до онази истинска зряла свобода на духа, която е колкото самообладание, толкова и дисциплина на сърцето и открива пътища към много и разнопосочни начини на мислене — до онази вътрешна всеобхватност и изтънчване на натрупаното богатство, които изключват опасността духът да се изгуби по собствените си пътища, да се влюби и опиянен да приседне в някой ъгъл, до онзи излишък от пластични, целебни, продуктивни и възстановяващи сили, които са именно белег за голямото здраве, онзи излишък, който дава на свободния дух опасното предимство да живее, воден от изкушението, излагайки се на приключението: предимството на майсторството поражда предимството на свободния дух! Между това могат да се занижат дълги години на оздравяване, години, изпълнени с разноцветни, вълшебно-мъчителни мигновения на промени, обладавани и обуздавани от твърдата воля за оздравяване, която често дръзва да се явява облечена и преоблечена в одеждите на здравето. За човек с подобна съдба съществува тогава и средно състояние, за което той не може по-късно да не си спомня с умиление: в душата му се възцарява бледа нежна светлина и слънчево щастие, чувство на свобода, напомнящо на свободния полет на птицата, на безбрежна широта — като на птичи поглед, на дръзновение, присъщо на орела, появява се нещо трето, съчетаващо любопитство и нежно презрение. „Свободен дух“ — тази хладна дума действа добре в такова състояние, тя едва ли не стопля. Човек живее отвъд оковите на любовта и на омразата, без „да“ и без „не“, по желание в близост, по желание далеч, по-скоро готов да се изплъзне, да избяга, да размаха криле, да се махне отново, да литне нагоре отново; човек се разглезва като всеки, който веднъж е видял под себе си огромното многообразие — и се превръща в антипод на онези, които се интересуват от неща, които не ги засягат, Наистина свободният дух отсега нататък ще го засягат само неща и то колко много са тези неща! — които вече не го интересуват…

      Само една крачка напред в оздравителния пронес и ето че свободният дух се доближава отново към живота, разбира се, бавно, едва ли не с непокорство, почти с недоверие, Около него се затопля, сякаш всичко пожълтява; чувство и съчувствие добиват дълбочина, топли зефири от всякакъв вид го облъхват. Струва му се, че едва сега очите му сякаш се разтварят за близкото. Той е учуден и затихва:

      къде е бил досега? Тези близки и най-близки неща, колко променени му се струват сега те! С благодарност поглежда той назад — благодарен на своето срастване, на своята твърдост и на самоотчуждението си, на птичия полет и безбрежно реене в студени висини. Колко добре, че не е останал като изнежен, мухлясал безделник само „у дома“, само „със себе си“! Той бе извън себе си: в това няма съмнение. Едва сега той съзира сам себе си и какви изненади го връхлитат! Какви неизпитани ужаси! А какво щастие се крие все още в умората, в старата болест, в рецидивите на оздравяващия! Колко много му допада да понася безропотно болката и сучейки нишката на търпението, да лежи на слънце! Кой освен него може да разбере нещо от щастието на зимата, от слънчевите петна по зида! Най-благодарните животни на света, също и най-скромните, това са именно тези отново полуизвърнати към живота оздравяващи духове и гущери: между тях има и такива, които не изпускат ден, без да закачат малък хвалебствен химн на провлачения край на дрехата му. Казано сериозно, това е радикално лечение срещу всякакъв песимизъм (както е известно, раковият цирей на стари идеалисти и изпечени лъжци), а именно човек да заболее по подобие на свободните духове, да боледува дълго и после бавно, едва-едва да оздравява, искам да кажа да става все „по-здрав“. Има мъдрост, голяма житейска мъдрост в това в течение на дълго време да си предписваш в малки дози здравето сам.

      Около това време, под внезапните проблясъци на едно все още неовладяно, все още променливо здраве, свободният дух, все повече разчупващ оковите си, започва най-после да разбулва загадката за онова голямо освобождение, която дотогава, почти непроницаема, проблематична, почти недокосната е чакала в паметта му. След като дълго време едва е дръзвал да се запита: „Защо страня така? защо съм тъй сам? отричащ се от всичко, което почитах? отрекъл се дори от почитта? Защо тази непоклатима твърдост, това подозрение и омраза към собствените добродетели?“ сега вече той се осмелява и пита на глас, а чува и нещо като отговор: „Ти би трябвало да станеш господар на себе си, господар на собствените си добродетели. Преди те бяха твои господари; сега обаче те ще са твои сечива, наравно с други сечива. Ти би трябвало да добиеш власт над своите размисли, над аргументите «за» и «против» и да се научиш да ги вмъкваш и измъкваш според най-висшата си цел. Ти би трябвало да вникнеш в перспективата на всяка стойностна оценка в разместването, изкривяването и илюзорната телеология на хоризонта и на всичко, което спада към перспективата; да включиш и зрънцето глупост с оглед на противоположни ценности и цялата интелектуална загуба, с която се заплащат разноските за всяко «за» и «против». Ти би трябвало да се научиш да схващаш необходимата несправедливост във всичко «за» и «против», несправедливостта изобщо като неразлъчна съставна част от живота, а самият живот като обусловен от перспективата и неговата несправедливост. Ти би трябвало преди всичко да съзреш с очите си къде несправедливостта е най-голяма, именно там, където животът е още в наченките си, най-ограничен, най-оскъден, най-примитивен, но все пак не може да отрече себе си като цел и мяра за нещата и за да се съхрани, подронва тайно, дребнаво и непрестанно по-висшето, по-голямото, по-богатото, поставяйки го под съмнение — ти би трябвало да погледнеш в очи проблема за йерархичния ред и начина, по който власт, право и всеобхватност на перспективата израстват заедно нагоре. «Ти би трябвало» — достатъчно, свободният дух знае вече в кое «ти би трябвало» се е вслушал, също и на какво е способен сега, какво, едва сега може да стори…“

      Така свободният дух си дава отговор на загадката за освобождението и обобщавайки своя случай, приключва, за да вземе по него своето решение, „Това, което се случи на мен — си казва той, — трябва да се случи на всеки, у когото една задача иска да се превъплъти в реалност и «да се роди».“ Тайната принуда и необходимостта на тази задача ще се разпорежда във и със съдбата му, подобно на неосъзната бременност — много време преди той самият да си е поставил тази задача за цел и да е узнал нейното име. Нашето предопределение разполага с нас, дори и да не знаем още нищо за него; то е бъдещето, което кове правилата на нашето настояще. При предпоставката, че това е проблемът за йерархичния ред, за който ние, свободните духове, спокойно можем да кажем, че е наш проблем: едва сега, в пладнето на живота ни, разбираме каква усилна подготовка, заобиколни пътища, изпитания, изкушения, маскировки са били необходими на проблема, преди да се реши да израсне пред нас, и как като авантюристи и околосветски пътешественици трябваше първо да изпитаме духом и телом безброй най-контрастни помежду си състояния на щастие и горест в онзи вътрешен свят, наречен „човек“, също и като жалон за всяко „по-висше“ и всяко „едно върху друго“, което пак се нарича „човек“ навсякъде проникващи, почти без страх, нищо не отминавайки, нищо не губещи, опитващи всичко до дъно, прочистващи всичко от случайното и същевременно пресявайки го докато най-после ние, свободните духове, можехме да кажем: „Ето нов проблем! Ето една дълга стълба, на чиито стъпала сме седели самите ние и сме се изкачвали — каквито самите ние някога сме били! Ето един връх, едно по-ниско стъпало, друго под нас, ето един невероятно дълъг ред, една йерархична стълбица, която ние виждаме, това е нашият проблем!“

      За някои психолог и гадател няма да остане скрито нито за миг мястото, към което принадлежи въпросната книга в току-що описания развой (или мястото, на което тя е поставена}, Обаче къде са днес психолозите? Във Франция — сигурно, може би в Русия, но положително не в Германия. Не липсват основания затова днешните немци биха приели това дори като голяма чест; тежко на човека, който в това отношение е моделиран по друга, ненемска кройка. Тази немска книга, която съумя да намери своите читатели в широк кръг от страни и народи, тя е на път вече около десет години и както изглежда, разбира от музика и от изкуството на флейтата, съблазнявайки така слуха и невъзприемчивите уши на чужденците тъкмо в Германия тази книга се чете с най-голяма небрежност и е най-зле разбрана. Каква е причината? Отговорът бе, че книгата поставяла твърде високи изисквания, че била адресирана до хора, освободени от принудата на суровия дълг, че се нуждаела от изтънчени и капризни сетива, от излишък, излишък на време, на яснота на хоризонта и в сърцето, от свободно време в най-широкия смисъл: „все добри неща, които ние, днешните немци, не притежаваме, следователно не можем и да дадем“. След един толкова учтив отговор моята философия ме посъветва да мълча и да не питам повече; още повече че в известни случаи, както загатва поговорката, човек остава философ само като мълчи.

      Ница, пролетта 1886 г.

ГЛАВА I

      ЗА ПЪРВИТЕ И ЗА ПОСЛЕДНИТЕ НЕЩА

      Вроден недостатък на философите. — При разсъжденията си всички философи страдат от общия недостатък, че изхождат от съвременния човек и чрез анализ смятат да постигнат целта си. Неволно пред погледа им се появява човекът като aetera veritas*, като неизменна величина в световния водовъртеж, като сигурна мяра за нещата. Всъщност обаче всичко, което философът казва за човек, не е нищо друго освен доказателства за него в един много ограничен отрязък от време. Липсата на историческа памет е вроден недостатък на всички философи; дори някои от тях приемат внезапно за твърда изходна константа най-новия образ на човека, възникнал под влияние на определена религия, на определени политически събития. Изобщо те не искат да разберат, че човекът е създаден в един процес на развитие, че и познавателната му способност е резултат от него; а някои от тях дори си въобразяват, че целият свят е следствие от тази познавателна способност. Истински същественото в човешкото развитие е произлязло от прастари времена, много преди онези 4000 години, които са ни приблизително познати; едва ли човек се е променил съществено през тях. Да, но философът открива в съвременния човек „инстинкти“ и приема, че те принадлежат към непроменливите дадености на човека и затова биха могли да послужат като ключ за познанието на света изобщо. Цялата теология е изградена върху схващането, според което човекът от последните четири хилядолетия се смята за вечен и всички неща в света още от зачатието си са естествено ориентирани към него. И все пак, всяко нещо е създадено в процес на развитие; няма вечни дадености, така както няма абсолютни истини. Ето защо отсега нататък е необходимо историческо философстване, съпътствано от добродетелта, наречена скромност.

      [* Вечна истина (лат.) — Бел. прев.]

      Оценяване на простите истини. — Белег на висша култура е да ценим по-високо малките, простите наглед истини, открити по пътя на строгия метод, вместо изпълващите ни с щастие, заслепяващи заблуди, чийто произход се корени в метафизични и художествени епохи и хора. На първите сме готови веднага злъчно да се присмеем, сякаш ни се струва недопустимо да се съпоставят толкова неравностойни неща. Тъй скромни, простички, безцветни, привидно дори тъй обезкуражаващи изглеждат едните, а тъй красни, разкошни, опияняващи, може би дори ощастливяващи ни се струват другите. Обаче постигнатото с мъка, сигурното, трайното и поради това все още продуктивно за всяко бъдещо познание е въпреки това по-висшето, да се придържаме към него е белег на мъжество и говори за смелост, простота, умереност. Не само отделният индивид, а и цялото човечество постепенно ще се извиси до това мъжество, когато най-сетне привикне да цени устойчивите, трайните познания и изгуби вярата във внушения и твърдения за чудодейни истини. Естествено, когато оценяването на простите истини и на научния дух е още в началото на своето утвърждаване и господство, почитателите на формите, прилагайки личните си критерии за красота и възвишеност, ще имат достатъчно много основания за подигравки, обаче причината ще е или липсата на поглед за прелестите на най-обикновената форма, или защото човеците, възпитани в новия дух, все още не са изцяло проникнати от него, така че без да се замислят, продължават да поддържат стари форми (и то доста несполучливо, като някой, комуто работата не е вече много по сърце). В отминалите времена духът не е бил така всецяло отдаден на строг и вглъбен размисъл, сериозността му се изчерпвала в измисляне на символи и форми. Това се промени: тази сериозност се превърна в отличителен белег за нисша култура, така че сега нашите изкуства стават все по-интелектуални, сетивата ни по-одухотворени, а и благоприличието в еротичното изживяване се оценява много по-различно от преди сто години. формите на нашия живот добиват все по-голяма одухотвореност, за погледа на отминали времена те стават може би по-грозни, но само защото той не е в състояние да види, че царството на вътрешната, духовната красота се задълбочава и разширява непрестанно, както и да разбира колко по-ценна е сега за всички нас одухотворен ат а гледка пред най-прекрасното телосложение и най-величествената сграда.

      Погрешно тълкуване на съня. В епохата на грубата първобитна култура човекът си мислел, че в съня открива втори реален свят: тук всъщност е и началото на цялата метафизика. Ако не беше сънят, ние нямаше да имаме повод да разделяме света. Отделянето на душата от тялото също е свързано с най-старото схващане за съня; както и с идеята за астралното тяло, с вярата за произхода на духове, а изглежда, и с вярването в божествата. „Мъртвият продължава да живее, защото се явява на живия в съня“: така се е мислело някога, в продължение на дълги хилядолетия.

      Смутителят в науката. — Философията се отдели от науката, когато постави въпроса: кое е онова познание за света и живота, което прави човека най-щастлив? Това се случи в школите на Сократ: така чрез идеята за щастието бяха превързани артериите на научното дирене а това се върши и до днес.

      В света няма вън и вътре. Както Демокрит пренесе понятията „горе“ и „долу“ в безкрайното пространство, където те нямат смисъл, така и философите свързаха понятието „вътре“ и „вън“ със същността и сетивния образ на света; те смятат, че посредством дълбоките чувства може да се проникне във вътрешността, в сърцето на природата. Ала тези чувства са само дотолкова дълбоки, доколкото едва забележимо с тях редовно се възбуждат определени сложни мисловни групи, които ние наричаме дълбоки. Едно чувство е дълбоко, защото смятаме дълбока мисълта, която го съпътства. И все пак дълбоката мисъл може да бъде твърде далеч от истината както например и всяка метафизична мисъл, Ако от дълбокото чувство отстраним примесените елементи на мисълта, остава силното чувство, а то с нищо не допринася за друго познание освен със себе си, също както силната вяра доказва само своята сила, но не и истинността на това, в което се вярва.

      Метафизични обяснения. — Младият човек цени метафизичните обяснения, защото за неща, смятани от него за неприятни или заслужаващи презрението му, намира изключително съществени решения; ако ли пък е недоволен от себе си, това чувство изчезва, щом разпознае най-дълбоката световна загадка или човешко страдание в това, което толкова много не е одобрявал в самия себе си. Да се чувства по-малко отговорен и в същото време да вижда нещата в по-интересна светлина за него това е двойна благодат, която дължи на метафизиката. Естествено той по-късно започва да се съмнява в цялата система на метафизичните обяснения, по-късно може би ще прозре, че и по друг път също така успешно и с повече научност се стига до желаните резултати; а именно, че физически и исторически обяснения пораждат най-малкото в същата степен чувството на безотговорност, а и че споменатият интерес към живота и неговите проблеми се разпалва може би още по-силно.

      Няколко стъпала назад. — Едно безспорно твърде високо стъпало на знание е постигнато, когато човек е надмогнал суеверните и религиозни представи и страхове и е престанал да вярва например в ангелчета или в първородния грях и се е отучил да говори и за спасението на душите: стъпил ли е на това стъпало на освобождение, сега му остава още да напрегне до крайност разсъдливостта си и да преодолее и метафизиката. После обаче е необходимо едно обратно движение, той трябва да проумее историческото, а и психологическото основание в подобни представи, трябва да открие как най-голямата благодат за човечеството е дошла оттам и как, без да се извърши подобно движение назад, бихме се лишили от най-прекрасните постижения на човечеството. Относно философската метафизика виждам как все повече нараства броят на достигналите негативната цел (че всяка позитивна метафизика е заблуда), ала и как все още малцина са онези, които се връщат няколко стъпала назад. Човек трябва да погледне от последното стъпало на стълбата, но не и да остава на него. Най-просветените умове стигат дотам, че успяват да се освободят от метафизиката и да се извърнат към нея с чувство на превъзходство: също и тук, както впрочем и на хиподрума, е нужно само да се завие в края на пистата.

      Епоха на сравнението. — Колкото по-малко са хората, обвързани от своя произход, толкова по-интензивна става вътрешната динамика на мотивите, а съответно на това и външното неспокойство, взаимопреливането на човешкия поток, полифонията на стремленията. Но кой днес все още е изправен пред суровата принуда да закрепости себе си и своите потомци на едно място? Изобщо за кого още съществува повелята на строга обвързаност? Както всички стилове в изкуството се възпроизвеждат един до друг, така също се повтарят и всички стъпала и видове на моралността, на нравите, на културата. Подобна епоха придобива своето значение чрез това, че в нея могат да бъдат сравнявани и изживявани съпоставително различните светогледни схващания, нрави, култури; нещо, което преди, при винаги локализираното господство на всяка култура, не е било възможно поради обвързаността на всички художествени стилове с мястото и времето. При наличието на такова множество от форми за сравнение сега от решаващо значение най-сетне ще бъде по-голямата взискателност на естетическото чувство: то ще остави повечето от тези форми, именно всички, отхвърлени от него, да отмрат. Така се осъществява сега и подборът на формите и порядките на висшата нравственост, чиято цел не може да бъде друга освен упадъкът на нисшата нравственост. Това е епохата на сравнението! Това е нейната гордост, ала както е редно, и на нейната болка. Нека не се боим от тази болка! Затова пък нека схванем задачата, която епохата ни поставя, колкото е възможно като по-велика; така потомството ще ни благославя — потомство, което еднакво добре се ориентира както в оригиналните, затворени в себе си народностни култури, така и в културата на сравнението, но и към двата вида на културата поглежда с благодарност назад, като към вдъхваща уважение древност. Личен и световен морал. Откак не съществува вече вярата, че един Бог ръководи в голям мащаб съдбините на света и въпреки всички привидни криволици по пътя на човечеството все пак чудесно го извежда от тях, хората сами трябва да си поставят вселенски цели, обгръщащи цялата ни земя. По-старите морални повели, проповядвани от Кант, изискват от отделния индивид действия, каквито се желаят от всички хора изобщо: това бе хубаво и наивно изискване; сякаш всеки човек би знаел бездруго с какъв начин на действие ще допринесе за благополучието на човечеството, ще рече, какви действия изобщо са желани; това е теория като тази за свободната търговия, при предпоставката, че следвайки ускорените закони на развитието към по-добро, всеобщата хармония трябва да се установи сама по себе си. Може би един бъдещ общ поглед върху потребностите на човечеството да не бъде благоприятен като извод, че всички хора действат еднакво, и по-скоро в интереса на вселенските цели да се наложи за цели периоди на човечеството да изпълнява специални, евентуално и лоши задачи. Във всеки случай, ако искаме човечеството да не се погубва от подобно съзнателно унифициращо хората управление, трябва да се намери преди това надхвърлящият всички досегашни степени на познание ключ към предпоставките на културата като научен мащаб за вселенски цели. В това се състои грандиозната задача на великите духове на идния век.

      Заместител на религията. Смята се, че на една философия се приписва нещо добро, ако бъде издигната пред народа като заместител на религията. фактически духовната икономика се нуждае понякога от междини, подготвящи прехода мисловни сфери; затова внезапният преход от религия към научен размисъл е насилствен, опасен скок, който не трябва да се насърчава. В това отношение препоръката е основателна. Но нека най-после проумеем, че потребностите, които религията бе задоволила, а сега философията трябва да задоволи, са непроменливи: тях можем само да отслабим и изкореним. Нека се върнем например към душевните терзания на християните, към воплите на душевно покварения или вечната грижа за спасението на грешните представи, произтичащи единствено от заблудите на разума и незаслужаващи никакво задоволяване, а само унищожение. Една философия може да бъде полезна или като задоволи и като отстрани тези потребности; защото те са заучени, ограничени във времето и почиват на предпоставки, отречени от науката. При осъществяване на прехода, за да се облекчи претовареното с емоции съзнание, е за предпочитане да се използва изкуството, защото то ще подхранва споменатите представи далеч по-оскъдно, отколкото една метафизична философия. Освен това от изкуството може по-лесно да се премине към една действително освобождаваща философска наука.

      Уханието на цветовете омайва. — Твърдят, че корабът на човечеството все по-уверено пори морските дълбини, колкото повече се увеличава товарът му; така и за човека се смята, че колкото по-дълбоко мисли, колкото по-нежно чувства, колкото по-високо се оценява, колкото повече се увеличава дистанцията между него и останалите животни; колкото повече изпъква като гений пред тях, толкова повече се приближава до истинската същност на света и неговото познание: и човек действително постига това посредством науката, но той е на мнение, че го постига още по-добре чрез своите религии и изкуства. А те наистина са един цвят на света, но в никакъв случай не са по-близо до корена на света, отколкото стеблото. Изключено е да се разбере от тях по-добре същността на света, макар всеки да мисли, че това е така. Заблудата е направила човека толкова дълбок, нежен, изобретателен, за да отгледа едно цвете като религиите и изкуствата. Чистото познание не би могло да го стори. Който ни разбули тайната за същността на света, ще причини на всички ни най-голямо разочарование. Съвсем не светът като нещо в себе си, а светът като представа (като заблуда) е безкрайно многозначен, дълбок, прекрасен, носещ в утробата си щастие и нещастие. Резултатът води до философия на логическо светоотричане, което впрочем се съчетава с практическото светоутвърждение еднакво добре, както и с неговите противоположности.

      Лоши навици при логични заключения. — Най-обикновените погрешни изводи на хората са тези: едно нещо съществува, следователно е оправдано. Тук от гледището на жизнеспособност се заключава за целесъобразността, а от нея се вади заключение за правомерността. И после: едно мнение ни прави щастливи, следователно то е вярно, неговото въздействие е добро, значи и то самото е добро и вярно. Тук въздействието получава оценката и „щастливи“, и „добри“ в смисъл на полезно, като оценката „добро“ се прилага сега и към причината, само че в смисъл на логически валидно. Обратната постановка гласи: едно нещо не може да се наложи, да се задържи, следователно то е неправилно. Свободомислещият, който твърде често се сблъсква с този погрешен начин на заключаване и страда от последиците му, е изложен неведнъж на изкушението да вади противоположни заключения, които в общи линии естествено са не по-малко погрешни: едно нещо не може да се наложи, следователно то е добро; едно мнение създава затруднения, вълнува, следователно е вярно.

      Необходимост от нелогичното. — Към нещата, които биха могли да доведат един философ до отчаяние, е познанието, че нелогичното е необходимо на човека и че от нелогичното възникват и много добри неща. То е сраснало тъй дълбоко със страстите, с езика, с изкуството, с религията и изобщо с всичко, което придава стойност на живота, че е невъзможно да го измъкнем оттам, без да увредим безвъзвратно тези красиви неща. Само най-големите наивници могат да вярват, че човешката природа би могла да се превърне в чисто логична; ако обаче съществуваха степени на доближаване към тази цел, какво ли би се изгубило по пътя? От време на време също и най-разумният човек отново чувства нуждата от природата, а това ще рече от нелогичната си основна позиция към всички неща.

      Несправедливостта като необходимост. — Всички преценки за значението на живота са изградени нелогично и затова са несправедливи. Липсата на чиста и безпристрастна преценка се корени, първо, в твърде оскъдния наличен материал, второ — в начина, по който се получава крайният резултат, и трето — във факта, че всеки отделен елемент от материала е с абсолютна неизбежност отново резултат на нечисто, неизкристализирало познание. Така например опитът с даден човек, колкото и близък да ни е той, няма да отразява идеално образа му, за да имаме логическото право за цялостна преценка за него; всички преценки са прибързани и така трябва да бъде, А в края на краищата и мярката, с която ги мерим, а това ще рече нашето собствено същество не е неизменна величина, ние се поддаваме на настроения и колебания, и все пак би трябвало да сме убедени в твърдостта на собствената мярка, за да можем правилно да оценим това, което ни засяга. От всичко казано може би следва да заключим, че не бива изобщо да преценяваме; о, да, можехме обаче само да живеем, без да преценяваме, без да изпитваме чувствата на антипатия и симпатия! Защото всяка антипатия, както и всяка симпатия е свързана неотменно с преценка. Подтикът, тласкащ ни към нещо или отблъскващ ни от нещо, без чувството, че търсим полезното или че искаме да отбегнем зловредното, подтикът без някакъв вид осмисляща преценка върху значението на преследваната цел изобщо не съществува. Защото по природа ние сме нелогични, а поради това и несправедливи същества и сме в състояние да осъзнаем това: ето една от най-великите и неразгадаеми дисхармонии на битието.

      Заблудата за живота като необходимо условие за живот.

      Всяка вяра в стойността и достойнството на живота почива на нечисто мислене; тя е възможна единствено защото в индивида е много слабо развито чувството на съпричастие към живота и страданията на човечеството в цялост. Също и малкото хора, издигнати с мисълта си над личното битие, не обхващат с погледа си живота в неговата цялост, а само откъслеци от него. Съумеем ли да насочваме взора си предимно върху изключенията, имам предвид върху големите дарования и непокварените души, приемем ли тяхното възникване за цел на общото световно развитие, наслаждаваме ли се на дейностите им, бихме могли да повярваме в стойността на живота, защото тъкмо тогава изпускаме от погледа си другите хора, естествено мислим непълноценно, нечисто. Или пък ако обхванем с поглед всички хора, но възприемем в тях само един вид инстинкти, а именно по-неегоистичните, и с оглед на тях оправдаем другите инстинкти, тогава би могло да имаме известни надежди и очаквания към човечеството като цялост и дотолкова да повярваме в стойността на живота; но и в този случай пак по пътя на нечистото мислене, на алогиката. Обаче все едно как се държим, дали по единия или по другия начин, ние представляваме сред хората едно изключение. Защото тъкмо голямото мнозинство от хората понасят живота без гневен ропот и така доказват вярата си в стойността на битието, ала именно защото всеки един иска да се себеутвърди и наложи като отделен индивид и не излиза от своето Аз като споменатите изключения. Те изобщо не забелязват всичко извън тяхната личност или го долавят най-много само като мъгляв силует. Следователно стойността на живота за обикновения, всекидневен човек почива единствено на това, че той се смята за по-важен от света. Огромният недостиг на фантазия, от който страда, му пречи да се вживее в душите на другите същества, поради което взема колкото се може по-малко участие в съдбата и страданията им. А който пък наистина би могъл да прояви съпричастие, навярно ще се отчае от стойността на живота, успее ли да обгърне и да почувства в себе си човешкото съзнание като цялост, той би рухнал с проклятие на уста против живота, защото човечеството в своята съвкупност няма цели, и наблюдавайки този развой, човек не може да намери утеха и опора в него, а може само да се отчае. Но ако при всяко свое начинание той има пред очи винаги абсолютната безцелност на човеците, то и собствената му дейност започва да му се вижда като безсмислено разхищение. Но да се чувстваш и като част от цялото човечество (не само като отделен индивид), също така безсмислено прахосан, както виждаме природата да прахосва самотния цвят, е чувство над всички останали чувства. Кой е способен да го изпита? Положително само един поет: а поетите винаги знаят как да се утешат.

      За успокоение. Но дали нашата философия няма да се превърне така в трагедия? Дали ретината няма да се настрои враждебно към живота, към по-доброто? Един въпрос, изглежда, пари на езика ни и все пак сякаш не иска да бъде изречен на глас: дали съзнателно все пак не би могло да останем при неистината? Или ако трябва да го сторим, не е ли смъртта за предпочитане? Защото нравствен императив вече не съществува, моралът, доколкото бе категорична повеля, беше унищожен чрез същия начин на разсъждение, както и религията. Познанието може да допусне като мотиви само удоволствие и неудоволствие, полза и вреда, но как биха могли тези мотиви да се съгласуват с чувството за истина? Та нали и те не са защитени от заблуди (доколкото симпатия и антипатия и техните твърде несправедливи оценки определят, както споменахме, съществено нашето удоволствие и неудоволствие). Целият човешки живот е дълбоко потопен в неистината: индивидът не може да го изтегли от този кладенец, без да възненавиди от дън душа своето минало, без да сметне за нелепи настоящите си мотиви, като тези за честта, и да противопостави на страстния устрем към бъдещето и щастието в него жлъчен присмех и презрение. Ако е така, наистина ли остава само още един-единствен начин на мислене, водещ след себе си като личен резултат — отчаянието, а като теоретичен — философията на разрухата? Мисля, че отговорът за породеното въздействие на познанието лежи в темперамента на самия човек: аз бих могъл да си представя еднакво добре както описаното, а при отделни натури и по-късно възникналото въздействие, така и друго едно въздействие, вследствие на което бихме имали много по-опростен, по-изчистен от афекти живот от днешния, така че отначало, по силата на стар онаследен навик, познатите ни мотиви на пламенно въжделение наистина все още имат власт над нас, но постепенно под пречистващото влияние на познанието ще започнат да отслабват. Най-после човек ще заживее сред хората и със себе си както в природата, без похвали, без упреци и горещене, любувайки се на много неща като на зрелища, които досега са му вдъхвали само чувството на страх. Той ще се освободи от емфазиса и няма вече да чувства подстрекателствата на мисълта, че не е само природа или нещо повече от природа, Естествено, както споменахме, за това се иска добър темперамент, една укрепнала и милозлива, в основата си жизнерадостна душа, настроение, при което не е нужно да бъдем нащрек пред коварни интриги и внезапни избухвания, а във външните му прояви да няма дори и помен от гневно ръмжене и злост от онези познати досадни качества на стари кучета и хора, стояли дълго време завързани на синджира. По-скоро такъв един човек, от когото обичайните вериги на живота са отпаднали до степен, че той продължава да живее единствено за да прониква все по-дълбоко в сферата на познанието, трябва да може без завист и яд да се откаже от много неща, да, почти от всичко, което за другите има значение и стойност, на него по-скоро би трябвало като най-горещо желано състояние да му е достатъчно едно свободно, безстрашно витаене над хората, нравите, законите и традиционните преценки за нещата. Той на драго сърце ще сподели радостта си от това състояние, а може би няма да има и какво друго да споделя — а в това естествено отново се крие едно лишение, едно отричане в повече. Обаче ако от него все пак се изисква още нещо, то той, поклащайки глава за отказ, ще ни насочи благосклонно, може би дори без да прикрива подигравка, към своя събрат, свободния човек на делото: защото с неговата „свобода“ въпросът стои малко по-другояче.

      ГЛАВА II

      КЪМ ИСТОРИЯТА НА МОРАЛНИТЕ ЕМОЦИИ

      Свръхзвярът. — Бесът, който бушува в нас, трябва да бъде лъган. Моралът е необходимата лъжа, за да не бъдем разкъсани от него. Без заблудите, залегнали в признаването на морала, човек би останал животно. А така той се е почувствал като нещо по-висше и си е наложил по-сурови закони. Ето защо той изпитва омраза към стъпалата, останали по-близо до животинското начало: това обяснява и някогашното презрение към роба, смятан не за човек, а само за вещ.

      Йерархическият ред на благата и моралът. Възприетият вече йерархичен ред на благата, съобразно с едно или друго желание на нисшия, по-висшия или най-висшия егоизъм, решава сега какво е морално или аморално. Предпочитанието на едно нисше благо (например чувствената наслада) в сравнение с нещо, оценено по-високо (например здравето), се смята за аморално, същото е и с предпочитанието на комфортния живот пред свободата. Обаче йерархичният ред на благата е постоянен и еднакъв за всички времена; ако някой предпочете отмъщението пред правосъдието, по мащабите на една по-ранна култура постъпва морално, а според сегашните — аморално, Следователно белегът „аморално“ определя, че някой не притежава или още не притежава достатъчно развит усет за по-висшите, по-изтънчените, по-духовните мотиви, които всяка култура привнася; той определя един изостанал човек, ала винаги само с оглед на разликата в степента. Така че йерархичният ред на благата не се подрежда или прережда според морални критерии; ала несъмнено след всяко негово поредно утвърждаване се решава дали едно действие е морално или аморално.

      Жестоките хора като изостанали в развитието си. — Хората, които днес са жестоки, трябва да се преценяват като стъпала, останки от по-раншни култури. Масивът на човечеството разкрива тук по-дълбоките формации, които иначе са скрити за окото. Това са изостанали хора, техният мозък поради всевъзможни случайности в генетичния наследствен процес не е продължил да се развива многостранно и да се усъвършенства. Те ни показват какви сме били всички и ни вдъхват ужас: ала самите те са толкова малко отговорни за действията си, колкото къс гранит за това, че е гранит. И в нашия мозък биха се намерили такива жлебове и извивки, каквито отговарят на онова съзнание, което във формата на отделни човешки органи ни напомня за рибния стадий. Обаче тези жлебове и извивки не са повече руслото, в което се носи потокът на нашите емоции.

      Двойна предистория на добро и зло. — Понятието добро и зло има двойна предистория: а именно веднъж в душата на господстващите родове и касти. Който има властта да се отплаща на доброто с добро, на злото със зло и прилага възмездието и на дело, следователно е и благодарен, и отмъстителен, той бива назоваван добър: които не притежава власт и е безсилен да се отплаща, минава за лош. Като добър, човек принадлежи към „добрите“ на една общност с чувство за органично единство, защото всеки един неин член е свързан с останалите чрез духа на възмездието. Като лош, човек принадлежи към „лошите“, към една шепа подчинени, безсилни люде, без чувство за органическо единство с общността. Добрите люде са каста, лошите — маса, подобна на прахта. За известен период добро и зло не означавали нищо друго освен знатен и презрян, господар и роб. При това на врага не се гледало с лошо око: той може да се отплаща. За Омир са добри както троянците, така и гърците. За лош минава не този, които ни пакости, а този, който е презрян роб. В общността на добрите доброто се предава по наследство, така че е просто невъзможно от тази благородна почва да израсне лош човек. И все пак, ако някой от добрите стори нещо недостойно за тях, незабавно се измислят претексти; вината се приписва чисто и просто на някой бог с обяснението; той бил заслепил добрия човек и му отнел разсъдъка. Но да надникнем и в душата на потиснатия, безсилния. При него всеки друг човек минава за враг, за безогледна твар, за експлоататор, за жесток и коварен, все едно дали е знатен или презрян; лош е качествена характеристика за човека изобщо, да, за всяко живо същество като предпоставка, например за един бог; човешко, божествено, не означава нищо друго освен дяволско, лошо. Белезите на добродетелността, готовност за помощ, състрадание, боязливо се приемат като скрито коварство, пролог към ужасен изход, като упояване и надхитряване, с една дума, като рафинирана злост. При подобна душевна нагласа на отделния индивид едва ли може да възникне една органична общност, в краен случай това ще бъде само най-примитивната и форма. И така, навсякъде, където господства това схващане за добро и зло, е близко крушението на индивида, на техните родове и раси. Съвременната нравственост е израснала върху почвата на господстващите родове и касти.

      Добронамереност. — Към малките, но срещащи се безброй пъти и поради това извънредно ефектни неща, на които науката е длъжна да отдаде повече внимание, отколкото на големите редки неща, трябва да се причисли и добронамереността; имам предвид онзи израз на приятелско отношение или добро разположение на духа, с което обикновено е облъхнато почти всяко човешко действие. Всеки учител, всеки чиновник влага тази добавка към нещо, което е негов дълг; то е постоянното потвърждение на човечност, подобно на светлинните вълни, под които всичко кълни и расте; особено в най-тесен кръг, в семейната среда, животът вирее и процъфтява благодарение само на споменатата добронамереност. Добродушието, любезността, душевната изтънченост са непрестанно избликващите пориви на неегоистичния нагон и са дали много по-здрав влог за изграждането на културата от онези толкова прехвалени прояви на същия нагон, наречени състрадание, милосърдие, пожертвувателност. Ние сме свикнали обаче, да се отнасяме към първите с пренебрежение и наистина в тях няма да открием съществено количество неегоизъм, И все пак сборът от тези нищожни дози е внушителен, а сплотената им сила се числи към най-мощните, жизнеутвърдителни сили. Така ще открием много повече щастие в света, отколкото ако го гледаме с тъжни очи; затова нека разсъждаваме правилно и никога да не забравяме онези мигове на доволство, с които е богат всеки ден, във всеки, дори и в най-угнетения човешки живот.

      Лъжата. Защо във всекидневния живот хората казват най-често истината? Едва ли защото някой бог е забранил лъжата, а, първо, защото е по-удобно: лъжата изисква изобретателност, преструвка, памет. (Затова Суифт казва: който разказва лъжа, рядко забелязва какво тежко бреме поема; за да вдъхне достоверност на една лъжа, той трябва да измисли двадесет други.) И, второ, защото при обикновени обстоятелства е изгодно да се каже направо: искам това, направих онова и прочие; следователно, защото пътят на принудата и авторитета е по-сигурен от този на коварството. Обаче ако някое дете е отрасло в заплетени домашни условия, то борави също така естествено и с лъжата и винаги казва неволно това, което отговаря на интереса му; усетът за истина и отвращението към лъжата сама по себе си са му напълно чужди и недостъпни; и така, то лъже най-невинно.

      Победа на познанието над радикалното зло. — Би било голяма придобивка за този, който иска да помъдрее, ако е имал някога възможността да живее с представата за абсолютно злия и покварен човек: тя е погрешна, също както е погрешна и представата, противоположна на нея, но през цели периоди от време е била господстваща, а корените и са се разклонили широко и вплели в нас и в нашия свят. За да можем да разберем себе си, трябва да разберем нея, за да се изкачим по-нагоре и да се издигнем над нея, трябва да я прескочим. Тогава ще стигнем до познанието, че в метафизичен смисъл няма грехове, не в същия смисъл, че няма добродетели, а че в цялата тази сфера на нравствени представи непрестанно настъпват колебания и че съществуват по-възвишени и по-дълбоки понятия за добро и зло, нравствено и безнравствено. Който не изисква от нещата нещо повече, освен да ги опознае, лесно ще усмири душата си и ще греши може би само от незнание, а и трудно би се поддал на съблазън (или на греховни дела, както нарича това светът). Той изобщо вече няма да изпитва желание да порицава и изкоренява страстите, неговата единствена и всецяло обсебила го цел — да се стреми по всяко време и колкото е възможно по-добре към познанието ще го охлади и ще укроти развихрената стихия в природата му. При това той ще се е отървал от безбройните мъчителни представи и няма да чувства вече абсолютно нищо при изричането на думите адски мъки като наказание за делата, греховност, неспособност да бъдем добри: в тях той ще открива само блуждаещите силуети на погрешни схващания за света и живота.

      Моралът като себеразделяне на индивида. — Един добър автор, който наистина обича работата си, би желал да се яви някой, който да го провали дори и само с обстоятелството, че излага същия проблем по-ясно и намира пълен отговор на съдържащите се в него въпроси. Влюбеното момиче би желало да подложи на проверка всеотдайната си вярност, като я противопостави на изневярата на любимия си. Войникът желае да падне на полето на честта заради победоносното си отечество: защото с победата на отечеството се осъществяват и най-съкровените му въжделения. Майката дава на детето това, което тя отнема от себе си съня, най-добрата храна, понякога здравето си, състоянието си. Обаче дали всичко това са неегоистични прояви? Дали тези морални деяния са чудеса, защото според израза на Шопенхауер те са „невъзможни и все пак истински“? Нима не проличава, че във всички тези случаи човек обича по-силно нещо, някаква част от себе си, някаква мисъл, определено желание, своя творба, отколкото нещо друго от себе си, така че фактически той разделя на части съществото си и едната част от него принася в жертва на другата? Нима се различава той съществено от твърдоглавеца, който казва: „По-добре да ме застрелят, отколкото да отстъпя и крачка пред този човек!“ Във всички споменати случай е налице влечението към нещо (желание, нагон, порив); не е никак „неегоистично“, ако му се поддадем с всичките му последици. В моралната сфера човек се отнася към себе си не като към individuum, а като към dividuum.

      Какво може да се обещава. — Могат да се обещават действия, но не могат да се обещават чувства: защото те са независими от волята. Който обещава някому, че ще го обича вечно или че винаги ще го мрази, или че вечно ще му бъде верен, обещава нещо, което е извън властта му; наистина той може да обещава и действия, обикновено последица на любов, на омразата, на верността, но те могат да възникнат и поради други причини; защото към всяко действие водят множество пътища и мотиви. Така че обещанието да обичаш някого означава: докато те обичам, ще ти засвидетелствам с действия и дела любовта си; престана ли да те обичам, ти ще получаваш от мен винаги същите действия и дела, макар и продиктувани от други мотиви: така че в главите на хората да продължи да живее илюзията, че любовта не се е променила, че е все същата. Следователно, когато без да сме самозаслепени, се заклеваме някому във вечна любов, всъщност ние обещаваме издръжливост в една илюзорна любов.

      Интелект и морал. — Човек трябва да има добра памет, за да може да удържи дадени обещания. Той трябва да има силно въображение, за да изпита състрадание. Така тясно е скрепен моралът към добрината на интелекта.

      Жажда за мъст и отмъщение. Да лелееш мисъл за мъст и да я осъществиш значи да получиш пристъп на силна треска, която обаче бързо отзвучава; но да таиш мисъл за мъст, без да имаш силата и смелостта да я осъществиш, е все едно да влачиш непрестанно хронично страдание, една отрова, която те разяжда всекидневно духом и телом, Моралът, който взема под внимание единствено намеренията, оценява двата случая еднакво: обикновено първият случай се оценява като по-лош (поради пагубните последици, които може би актът на отмъщението влече след себе си). И двете оценки страдат от късогледство.

      Умението да изчакваме. — Изкуството на чакането е толкова трудно постижимо, че дори великите писатели са предпочели да използват като мотив за поетичните си творби тъкмо неумението да чакаме. Такъв е случаят при Шекспир с Отело, при Софокъл с Аякс, който нямаше да се самоубие и това желание щеше да му се стори вече ненужно, ако бе изчакал само още един ден, докато се охладят неговите разбунени чувства, както намеква предсказанието на оракула; навярно би изиграл и някой номер на коварните нашепвания на засегнатата суета и би си казал: кой ли пък в моя случай не е вземал погрешно овца за герой? Нима това е толкова чудовищно? Напротив, то е нещо напълно човешко. По този начин Аякс щеше да се утеши. Но страстта не желае да чака; трагичните сътресения в живота на велики мъже често се дължат не толкова на конфликта им с епохата и с низостта на тяхното обкръжение, а на неспособността им да отложат делото си с година, две; те просто не могат да чакат.  При всички дуели приятелите секунданти имат за задача да установят само едно дали двамата участници в дуела могат още да чакат; ако случаят не е такъв, тогава дуелът е разумен, доколкото всеки един от двамата си казва: „Или ще продължа да живея, тогава онзи там трябва незабавно да умре, или ще стане обратното.“ Чакане в този случай би означавало да удължим мъките от онова непоносимо издевателство над засегнатата чест пред лицето на похитителя й, а тези мъки може да са по-големи, отколкото животът изобщо струва.

      Опиянение в отмъщението. — Хора с по-примитивна душевност, когато се почувстват обидени, обикновено приемат оскърблението във възможно най-тежката му форма и после предават повода със силно преувеличени думи, само и само за да изживеят докрай опияняващата наслада от пробуденото вече чувство на омраза и мъст.

      Избухливият. — Трябва да внимаваме при всеки, който избухва срещу нас, както при човек, който някога се е стремял да ни унищожи: защото фактът, че все още сме живи, се дължи всъщност на отсъствие на власт да ни убие; ако погледите бяха в състояние да убиват, с нас отдавна щеше да е свършено. Да накараш някого да млъкне със заплаха от физическо насилие, чрез вдъхване на страх, е признак на примитивна култура. А и хладният поглед на знатните люде към слугите им е също остатък от кастовите бариери между хората, един къс сурова древност; жените, пазителки на старината, са съхранили по-предано и този survival.*

      [* Останка от миналото (англ.). — Бел. прев.]

      Докъде може да отведе почтеността. — Той притежаваше лошия навик да се изказва при случай съвсем честно върху мотивите на действията си, които не бяха нито по-добри, нито по-лоши от мотивите на всички останали люде. Отначало този човек възбуди недоволство, после подозрение, постепенно хората просто го охулиха и обявиха за низвергнат от обществото, докато правителството изведнъж си припомни за това толкова презряно същество, и то при поводи, за които иначе изобщо нямаше очи или си затваряше едното от тях. Навикът да се премълчава всеизвестната тайна и безотговорната склонност да прозре нещо, което никой не желае да прозре, а именно самия себе си, го докараха до тъмница и преждевременна смърт.

      Ненаказано престъпление. — Нашето ненаказано престъпление спрямо престъпниците се състои в това, че се отнасяме с тях като с подлеци.

      Любов и справедливост. — Ето защо надценяваме любовта за сметка на справедливостта и й приписваме най-прекрасни неща, сякаш е нещо много по-възвишено от нея? Та нима тя явно не е по-глупавата? Несъмнено, но тъкмо затова е много по-приятна за всички. Тя е глупава и притежава богат рог на изобилието, от него раздава своите дарове на всички, дори и да не ги заслужават, без да и благодарят дори за тях. Тя е безпартийна като дъжда, който според Библията и житейския опит измокря до кости не само грешника, а евентуално и праведника.

      Екзекуция. На какво се дължи, че всяка една екзекуция ни засяга по-дълбоко от едно убийство? Дължи се на хладната безпристрастност на съдията, на тягостните приготовления, на убеждението, че един човек се използва като средство за сплашване на други. Защото в този случай не се наказва самата вина, дори и да съществува: тя е заложена във възпитателите, родителите, средата, в нас, но не и в убиеца — имам предвид обстоятелствата, които са го подтикнали.

      Надеждата. — Пандора донесе делвата със злините и я отвори. Това бе подарък, направен от боговете на хората  един красив съблазнителен наглед подарък, наречен още „делвата на щастието“. Но ето че всички злини — живи, крилати същества, изхвърчаха навън и оттогава бродят околовръст и пакостят на хората и денем, и нощем. Едно едничко зло не бе изпълзяло още от делвата: тогава по заповед на Зевс Пандора хлопна капака и то остана вътре. Така човек завинаги задържа делвата на щастието у дома си, въобразявайки си, че кой знае какво съкровище се крие в нея; тя е на негово разположение, той може да посегне към нея, стига да поиска; но той не знае, че делвата, която Пандора донесе, бе делвата на злините и затова смята, че злото, останало вътре в нея, е най-голямо земно благо — това именно е надеждата, — Желанието на Зевс беше да не се отказва човек от живота, колкото и да го измъчват другите злини, а все отново да се оставя да бъде измъчван. Ето защо той дава на хората надеждата: всъщност тя е най-голямото зло, тъй като удължава мъките на човеците.

      Делничен мащаб. — Надали бихме сгрешили, ако отдадем екстремните действия на суетата, посредствените на навика, а дребнавите на страха.

      Почитта към личността, пренесена върху каузата. Всички ние засвидетелстваме почит към действията, продиктувани от любов и саможертва за благото на ближния, в каквато и област да се проявят те. По този начин обаче ние повишаваме моралната стойност на каузата, на нещата, обичани в този смисъл от нас и за които сме готови да се пожертваме, макар сами по себе си те може би да не заслужават това. Храбрата войска е убедителна с каузата, за която се бори.

      Честолюбието като сурогат на чувството за морал. — Чувството за морал не трябва да липсва у натури, които нямат честолюбие. Честолюбците се справят и без него с почти еднакъв успех. Затова синове на скромни, непознаващи честолюбието семейства, щом загубят веднъж чувството за морал, обикновено стават в ускорен темп съвършени лумпени.

      Суетата ни прави богати. — Колко беден би бил човешкият дух без суетата! Така обаче той прилича на добре зареден и непрестанно зареждащ се магазин със стоки, който примамва купувачи от всякакъв вид: в него те могат да намерят почти всичко, да имат всичко, при условие, че носят със себе си валидната разменна монета (възхищение).

      Старецът и смъртта. — Като не обръщаме внимание на изискванията, поставени от религията, бихме могли да запитаме: защо за един вече остарял човек, който чувства, че силите го напускат, ще бъде по-похвално да изчака бавното си изтощение и смъртта, вместо с пълно съзнание да тури сам край на живота си? В този случай самоубийството е напълно естествено и лесно обяснимо действие, което би трябвало като победа на разума, както е редно, да вдъхва страхопочитание, както и действително е вдъхвало в онези древни времена, когато светилата на гръцката философия и най-доблестните римски патриоти умираха най-често като се самоубиваха. Затова пък много по-малко уважение заслужава болезнената упоритост на човек да крее ден след ден под гнета на крайно тягостно съществуване, очаквайки с трепет съветите на лекаря, и останал без сили, да стигне до естествения завършек на живота си. Религиите разполагат с безброй претексти срещу повелята за самоубийство: така те печелят благосклонността на людете, влюбени в живота.

      Заблудите на пострадалия и на похитителя. — Когато богатият отнеме на бедния някаква негова собственост (например благородникът отнеме на плебея любимата жена), в съзнанието на бедния се поражда заблуда: той смята, че другият трябва да е пълен негодяй, щом може да му отнеме и малкото, което притежава. Похитителят обаче изобщо не изживява така дълбоко значението на едно-единствено притежание, защото е свикнал да има много притежания; така че изобщо не е в състояние да се вживее в душата на бедния и далеч не действа несправедливо, както си мисли плебеят, И двамата са си съставили погрешна представа един за друг. Неправдата, нанесена от силния а в цялата история тя е най-възмутителна, съвсем не е тъй голяма, както изглежда на пръв поглед. Дори самото унаследено чувство в силния, че е по-висше същество, с по-високи изисквания, му пречи да се затрогне и не тревожи съвестта му; а това доказва и обстоятелството, че всички ние, при положение че разликата между нас и някое друго същество е много голяма, нямаме чувство, че вършим неправда, и убиваме например един комар, без каквито и да било угризения на съвестта. Също така и Ксеркс (описан дори от гърците като забележително благороден човек) не е проявил жестокост, когато отнема сина от бащата и заповядва да го насекат на късове, защото се бил уплашил и изразил фатално недоверие към целия военен поход; в конкретни случаи отделната личност се отстранява като неприятно насекомо, тя стой прекалено ниско, за да има право да предизвиква нови мъчителни емоции у повелителя на света. Да, всеки жесток човек не е жесток в тази степен, в която изтезаваният я изживява, представата за болката от нанесената неправда не е еднаква с причиненото страдание. Подобно е и положението на несправедливия съдия, на журналиста, който чрез дребни непочтености подвежда общественото мнение. Във всички тези случаи причина и въздействие са заобиколени от напълно различни емоционални и мисловни комплекси; докато всъщност неволно се стига до предпоставката, че похитител и пострадал мислят и чувстват еднакво и с оглед на нея вината на единия се измерва по болката на другия.

      Кожа на душата. — Както костите, мускулите, вътрешностите и кръвоносните съдове са обвити от кожа, която прави външния образ на човека поносим, по същия начин и поривите, и страстите на душата са забулени от суета: тя е кожата на душата, финес на срама. Повечето хора не се срамуват да си мислят мръсни неща, но се срамуват дълбоко, като си представят, че ги смятат способни на такива мръсни мисли.

      Злобата е рядко явление. — Повечето хора са прекалено много заети със себе си, за да бъдат злобни.

      Езичето на везната. — Ние хвалим или порицаваме според това, дали едното или другото дава повече възможност да блесне способността ни да раздаваме оценки.

      Предотвратяване на самоубийството. — Съществува право, по силата на което отнемаме на един човек живота, но няма право, според което можем да му попречим да умре: това е самата жестокост.

      Суета. — Ние държим на доброто мнение на хората преди всичко защото то ни носи полза, а освен това, защото искаме да доставим радост (деца на родителите, ученици на учителите и доброжелателни люде на всички останали хора изобщо). Но само когато някой отдава особено голямо значение на доброто мнение на хората за него, независимо от ползата или от желанието му да достави радост, говорим за суета. В този случай човек иска да достави радост на самия себе си, но за сметка на ближните, подвеждайки ги или да си съставят погрешно мнение за него, или като ги насочва дори към онази степен на „доброто мнение“, което неизбежно ще стане досадно за всички останали (чрез възбуждане на завист). Обикновено такъв човек иска чрез мнението на другите да утвърди собственото мнение за себе си и така да намери подкрепа за него пред самия себе си. Обаче дълбоко залегналият у нас навик да се опираме винаги на авторитета — стар колкото самия човек, подтиква мнозина да подкрепят вярата в себе си с мнението на авторитета и следователно да я вземат наготово от ръцете на другите: те се доверяват повече на чуждата преценка, отколкото на собствената. Интересът към самия себе си, желанието да си достави удоволствие достига при суетния човек толкова висока степен, че подвежда другите към фалшива, прекалено завишена оценка за себе си, което не му пречи после пак да държи на техния авторитет: значи той предизвиква заблудата и все пак и вярва. Трябва да признаем, че суетните хора желаят да се харесат не толкова на другите, колкото на себе си и стигат дотам, че пренебрегват дори собствената си полза; защото често те се стремят съзнателно да настроят ближните си неблагоприятно, враждебно, да събудят завистта им, ще рече, в ущърб на себе си: само и само заради радостта, която изпитват от собственото Аз, заради удоволствието от самонаслаждението.

      Граници на човешката любов. — Всеки, който обяви другия за глупак, за долен тип, се ядосва, когато в края на краищата онзи докаже, че не е такъв.

      За произхода на справедливостта. — Както правилно е разбрал Тукидит (от ужасния разговор между атинските и мелийските посланици), справедливостта (правдата) се поражда между относително равни по мощ партньори: където няма ясно изразено надмощие и една борба би се превърнала в безрезултатно взаимно напакостяване, там възниква мисълта за споразумение и преговори относно претенциите на двете страни. В зародиша си характерът на справедливостта е този на замяната. Всеки задоволява другия и всеки получава това, което цени повече от другия. Всекиму се дава онова, което той иска да има като своя собственост, като и другият получава желаното. Следователно справедливостта е отплата и замяна, при условие че има относителна равнопоставеност на мощта; от това следва, че и отмъщението се е намирало първоначално в обсега на справедливостта, че и то е един вид замяна. Също и благодарността. Корените на справедливостта естествено ни връщат към принципа на разумното самосъхранение, следователно към егоизма на познатото разсъждение: „защо да си пакостя безполезно, като може би пак няма да постигна целта си?“ Толкова за произхода на справедливостта. Поради това, че хората, съобразно с интелектуалните си привички, са забравили първоначалния смисъл на тъй наречените справедливи, правдиви действия и именно защото векове наред децата са били приучвани да се възхищават на подобни действия и да им подражават, постепенно се създава измамната представа, че справедливото действие е и неегоистично: и именно на тази измама се дължи и високата оценка на това действие, която, отгоре на всичко, както всички оценки е в перманентен процес на развитие: защото нещо, което се цени високо, се постига с всеотдаен стремеж, подражание, размножение и нараства чрез стойността на вложените усилия и усърдие на всеки един, прибавени към стойността на високооценения обект. Колко аморален щеше да изглежда светът, ако не съществуваше способността на човешката памет да забравя! Поетът би казал, че бог е поставил късопаметството като страж пред храма на човешкото достойнство.

      Трите фази на досегашната моралност. — Първият симптом, че животното е станало човек, се проявява, когато дейността му не е вече насочена към моментното, а към трайното му физическо благосъстояние, т.е. когато човек става полезен, целенасочен; едва тогава си пробива път суверенната власт на разума. На още по-високо стъпало човек се изкачва, когато действа според принципа на честта: благодарение на него той се включва в колектива, подчинява се на общи емоции и това го издига високо над фазата, когато го ръководеше само егоистичната лична полза: той уважава и иска да бъде уважаван, а това ще рече, че поставя ползата в зависимост от това, което той мисли за другите, а и те за него. Накрая човек действа на последното стъпало на досегашната моралност според своя мащаб за нещата и за хората: самият той определя за себе си и за другите какво е почтено, какво е полезно; той се е превърнал в законодател на мненията според все по-усъвършенстваното понятие за полезно и почтено. Познанието и опитът му дават възможност да постави най-полезното, ще рече, всеобщата трайна полза пред личната, почтителното признание с всеобщо трайно въздействие пред валидното за момента: той живее и действа като колективен индивид.

      Удоволствие и социален произход. — В общуване с хората човек добива нов вид удоволствие като добавка към онези чувства на удоволствие, които черпи от самия себе си; с него той обогатява значително кръга на тези чувства изобщо. Не е изключено доста неща, спадащи тук, да са придобити по наследство още от животните, които явно изпитват удоволствие, когато играят заедно, например майките с малките си рожби. Да не забравяме и половите връзки, те карат всяко мъжко животно да проявява интерес почти към всяко женско животно с оглед на евентуално удоволствие, и обратното. Чувството на удоволствие в междучовешките отношения прави изобщо човека по-добър: общата радост, взаимно споделеното удоволствие повишава неговия градус, то вдъхва на отделния човек сигурност, прави го по-доверчив, разсейва недоверието, завистта: защото самият индивид се чувства добре и вижда, че и партньорът му се чувства също така добре. Еднаквите външни прояви на удоволствие събуждат представата за споделени емоции, чувството за еднакво душевно устройство: същото постигат и общите страдания, бури, опасности, врагове. Вероятно върху тази основа е бил изграден най-старият съюз, чийто смисъл е задружното осуетяване и отпор на заплахата от неудоволствие в полза на отделния индивид, Така от удоволствието израства социалният инстинкт.

      „Човекът постъпва винаги добре.“ Ние не обвиняваме природата в аморалност, когато ни изпраща гръм и мълния, и дъжд, който ни намокря: защо тогава наричаме злосторника аморален? Защото приемаме, че той действа произволно, под напора на свободната си воля, докато другото е една необходимост. Това разграничение обаче е заблуда, И после: дори преднамереното пакостене не при всички обстоятелства определяме като аморално; например, без да се замислим, ние убиваме преднамерено една муха, просто защото ни дразни бръмченето и; наказваме умишлено престъпника и му причиняваме болка, за да защитим себе си и обществото. В първия случай индивидът е който, за да се съхрани или за да си спести неудоволствието, умишлено причинява болка, във втория това е държавата. Всеки морал оправдава умишленото пакостене при самоотбрана: това ще рече, когато се отнася до самосъхранение. Обаче тези две гледни точки са недостатъчни, за да обяснят всички лоши действия срещу хора, извършени от хора: човек просто иска за себе си удоволствие или да се отбранява срещу неудоволствие; в известен смисъл се отнася винаги до самосъхранение. Сократ и Платон имат право: каквото и да прави, човек винаги прави това, което е добро, или това, което му изглежда добро (полезно), според степента на интелекта му, според мярата на проявената в случая разумност.

      На водопада. — При вида на един водопад имаме чувството, че безбройните извивки, лъкатушения и чупки на вълните са непринуден израз на свободна воля и желания: всъщност обаче всичко е една необходимост и всяко движение е математически изчислимо. С действията на човека е същото: ако бяхме всезнаещи, бихме могли да изчислим предварително всяко отделно действие, както и всеки прогрес в познанието, всяка заблуда, всяко зло. Естествено самият действащ човек сляпо вярва в илюзията за произвола на случайността; ако в един миг колелото на всемира би спряло и се намереше някой всезнаещ, пресмятащ разум, който да използва тези паузи, той би могъл да разкаже до най-далечни времена бъдещето на всяко същество и да очертае коловоза, по който ще продължава да се търкаля това колело, Така и заблудата на действащия човек по отношение на себе си, приемането на свободната воля е част от този математически изчислим механизъм.

      Безотговорност и невинност. — Абсолютната безотговорност на човека за собствените му действия и неговата същност е най-горчивата чаша, която вкусващият от познанието трябва да изпие, ако е свикнал да вижда в отговорността и в дълга благородническата грамота за своята човечност. Така всичките му оценки, пристрастия и отрицания са се обезценили и загубили своята неподправеност и чистота: най-дълбокото му чувство, отдадено на мъченика, на героя, е послужило за една измама; той не бива повече да хвали, нито да порицава, защото е нередно да се хвалят и порицават природата и необходимостта. Както обича майсторското произведение на изкуството, но не го хвали, защото самото то не е отговорно за себе си, както застава безмълвно пред тревичката, също така човек трябва да стои и пред делата на хората и пред своите собствени. Той може да се възхищава от тяхната сила, красота, разкош, обаче не бива да намира в това някакви заслуги: химическият процес и борбата между елементите, страданията на болния, който жадува за изцеление, имат толкова малко заслуги, колкото и онези душевни терзания и мигове на безизходица, при който, мятани от една посока в друга от различни мотиви, най-после решаваме да изберем, както казваме, най-силния и убедителния от тях (всъщност обаче докато най-силният мотив реши въпроса за нас). Ала всички тези мотиви, с колкото и възвишени имена да ги наричаме, са се породили от същите корени, които смятаме за изпълнени от отровни сокове; между добрите и лошите действия няма разлика във вида, а единствено в степените. Добрите действия са облагородени лоши; лошите са огрубели, оглупели добри действия. Едничкото желание на индивида за самонаслаждение (включително страхът да не го загуби) във всички случаи бива задоволено, нека човекът да действа както може, а това ще рече, както трябва: все едно дали се отнася до действия на суета, отмъщение, удоволствие, полза, злоба, коварство, или пък до действия на саможертва, състрадание, познание. Степените на способността за преценка решават в каква посока това желание ще го повлече; всяко общество, всеки индивид се съобразява постоянно с един иерархически ред на благата и според него определя своите действия и преценява тези на другите. Този мащаб обаче постоянно се мени, много действия се назовават лоши, а са само глупави, защото степента на интелигентност, която решава за тях, е била твърде ниска. Да, в известен смисъл и днес все още всички действия са глупави, защото най-висшата степен на човешка интелигентност, до която може да се стигне, положително ще бъде тепърва надхвърлена, тогава, обърнем ли поглед назад, всички наши действия и преценки ще изглеждат толкова ограничени и прибързани, колкото ограничени и прибързани ни се струват сега действията и преценките на изостанали диви племена. Едно такова прозрение може би ще ни причини горчива болка, ала после идва утехата, че тези болки са родилни. Пеперудата иска да пробие обвивката си, тя я дърпа, разкъсва я: тогава непознатата светлина, царството на свободата я заслепява и обърква. Върху такива хора, способни да изпитат този вид тъга колко ли малко ще са те! се провежда първият експеримент, за да се установи дали човечеството е в състояние да се преобрази от морално в едно мъдро човечество. Слънцето на ново евангелие хвърля първия си лъч върху най-високите върхове в душата на избраниците: и тогава мъглите се сгъстяват повече от всякога и едно до друго съжителстват най-яркият мрак и най-тъмният здрач. Новото познание казва: всичко е една необходимост а самото това познание е необходимост. Всичко е невинност: а познанието е пътят към прозрението на тази невинност. Ако удоволствието, егоизмът, суетата са необходими, за да се създадат моралните феномени и най-разкошния им цвят чувството за истина и справедливост на познанието, ако заблудата и утопиите на фантазията бяха единственото средство, чрез което човечеството постепенно успя да се издигне до дадена степен на самопросветление и самоспасение, кой би дръзнал да подцени другото средство? Кой би дръзнал да се натъжи, когато съзре целта, към която водят онези пътища? Всичко в сферата на морала е резултат на развитие, на промяна, на колебание. Така е, всичко тече; ала и всичко е в потока и се носи към дадена цел. Нека в нас продължи да властва унаследената привичка за измамна преценка, любов, омраза, ала под влияние на развиващото се познание тя ще отслабва: постепенно у нас ще покълне на същата почва един нов навик на разбиране, на нелюбов и неомраза, на обзор и може би след хилядолетия той ще стане достатъчно мощен, за да даде на човечеството жизнеността да създава също така редовно мъдрия, невинния (съзнаващ невинността си) човек, както сега създава немъдрия, несправедливия, съзнаващ вината си човек — това ще рече необходимото предварително стъпало, а не антипода на другия.

      ГЛАВА III

      РЕЛИГИОЗНИЯТ ЖИВОТ

      Двойната борба срещу злото. — Когато ни сполети някое зло, можем да го преодолеем или като отстраним причините му, или като променим въздействието, което то оказва върху чувствата ни: следователно чрез претълкуване на злото в добро, чиято полза може би ще почувстваме по-късно. Религията и изкуството (също и метафизичната философия) се стремят да въздействат върху промяната на чувствата отчасти чрез промяна на преценката ни за изживяното (например с помощта на иносказанието: „Когото Бог обича, го наказва“), отчасти чрез възбуждане на желанието за болка, за емоционален изблик изобщо (оттам води началото си трагическото изкуство). Колкото повече човек е склонен да претълкува и да преосмисля, толкова по-малко ще бъде в състояние да открие причините за злото и да ги отстрани; мигновеното упояване на болката и упойката, както се практикува например при зъбобола, ще му стигнат и при по-тежки страдания. Колкото повече властта на религията и на всяко изкуство намалява ефекта на наркозата, толкова по-упорито хората си поставят за цел истинското отстраняване на злото, нещо, което естествено е неблагоприятно за трагиците, защото след като царството на неумолимата, непобедима съдба все повече се стеснява, сюжетите за трагедии стават все по-малобройни; още по-зле обаче стои въпросът за свещениците: понеже досега те живееха главно от упояването на човешки нещастия.

      Истината в религията. В периода на Просвещението значението на религията не бе дооценено, в това няма съмнение; ала също така безспорно е, че при последвалата реакция срещу Просвещението справедливостта отново бе значително онеправдана, а именно като към религиите се отнасяха с любов, дори с влюбеност, признавайки им например по-проникновено, та дори най-проникновено разбиране на света, от което науката би трябвало да смъкне одеждите на догмата, за да придобие „истината“ в нейната немитична форма. Според твърдението на всички противници на Просвещението религиите следователно би трябвало „sensus allegoricus“, с оглед разбирането на масите да станат изразители на онази древна мъдрост, която била мъдростта сама по себе си, доколкото цялата истинска наука на новото време била устремена винаги към нея, а не обратното извън нея: така че между най-старите мъдреци на човечеството и всички по-късни да се възцари хармония, единомислие във възгледите и напредък в познанието в случай, че желаем да говорим за такъв, то той да не засяга същността му, а да се свежда само до неговото споделяне.

      Цялото това схващане за религия и наука е от край до край една заблуда и никой не би посмял да го изповядва и днес още, ако Шопенхауер не бе го взел под своята красноречива защита: едно оглушително високо красноречие, макар да стигна едва след цяло едно поколение до своите слушатели. Както е сигурно, че от Шопенхауеровото религиозно-морално тълкуване на човека и света може да се спечели много за разбирането на християнството и на другите религии, така е сигурно, че той се е заблудил в значението на религията за познанието. В тази област той самият бе твърде послушен ученик на представителите на науката от своето време, които, отрекли се от духа на Просвещението, вкупом се прекланяха пред Романтизма; ако бе живял в наше време, за него би било невъзможно да говори за sensus allegoricus на религията; както обичайно, той по-скоро би отдал заслужената чест на истината с думите: никога досега една религия, нито опосредствено, нито непосредствено, нито като догма, нито като притча, не е съдържала истина. Защото всяка религия е рожба на страха и на нуждата, тя се е прокраднала в нашето битие по лабиринтните пътеки на разума; може би някога пред заплаха от страна на науката тя е примамила в своята система някое философско учение, за да може по-късно то да бъде открито там; но това е само изкусен фокус на теологията по време, когато една религия започва да се съмнява в самата себе си. Тези фокуси на теологията, на които естествено християнството като религия на една просветена, пропита от философия епоха се учеше още много отрано, доведоха до онова суеверие на sensus allegoricus*, ала още по-силно повлия навикът на философите (именно от смесения тип на поетизирани философи и философстващи поети) да се отнасят към всички чувства, открили вътре в себе си, като към основна същност на човека изобщо, а по този начин да позволят и на собствените си религиозни чувства да упражняват значително влияние върху светогледния строеж на системите им. Защото по силата на традиционни религиозни навици или най-малкото под натиска на отколе унаследената „метафизична потребност“ философите многократно философстваха и така стигнаха до философеми, които сочеха наистина голяма прилика с еврейските, християнските, или индийските догми, прилика, каквато обикновено децата имат с майките си, само че в този случай бащите не бяха наясно относно майчинството, както иначе става, а в невинното си учудване измислиха баснята за някаква семейна прилика между всички религии и науката. В действителност между религията и истинската наука не съществува нито роднинство, нито приятелство, нито дори вражда: те живеят на различни планети. Всяка философия, която озарява мрака на последния си шанс с блясъка на религиозна комета, предизвиква абсолютно съмнение към себе си относно своята научност и всичко това навярно отново е религия, макар и под труфилото на науката. Впрочем, ако всички народи бяха единодушни в определени религиозни възгледи, например относно съществуването на Бог (между другото, тук случаят не е такъв), то това пак би било един противоаргумент срещу защитаваните възгледи, например съществуването на Бог: възможно е consensus gentium или изобщо hominum, както е редно, да се отнася само до една глупост. Затова пък изобщо няма consensus omnium sapientium по отношение на нито едно нещо, с изключение на онова, за което говори Гьотевият стих:

      [* Алегоричен смисъл (лат.). — Бел. прев.]

      „Премъдрите на всички времена“

      „Глупост е да чакаш глупец да поумнее!

      Деца на разума, дръжте се с глупците,

      както подобава, именно като с глупци!“

      Казано без стих и рима, приложено към нашия случай: consensus sapientium се състои в това, че consensus gentium се отнася до една глупост.

      Християнството като древност. Когато някоя неделна утрин чуем старите камбани да ръмжат, неволно си задаваме въпроса; възможно ли е! Та това се отнася до един разпнат преди две хиляди години евреин, който казваше, че е син Божи. Доказателство за подобно твърдение липсва. Християнската религия е навярно една врязваща се в нашето съвремие праисторическа древност и да се вярва на подобно твърдение след като преценката ни за всяка претенция е толкова строга е може би най-допотопният остатък от това наследство. Един бог, който създава деца от смъртна жена, един мъдрец, който подканя към бездействие, който не иска човекът да е съдник, а насочва вниманието му към знаменията, вещаещи предстоящата гибел на света; справедливост, която приема невинния като заместителна жертва; някой, който кара последователите си да пият кръвта му; молитви за сбъдване на чудеса; грехове, извършени към бога, изкупени пак чрез бога; страх пред едно отвъд, входът към което е смъртта; формата на кръста като символ по време, когато предназначението и позорът на кръста са вече непознати какъв ужасяващ хлад лъха от всичко това, като от гроба на прастаро минало! Дали да вярваме, че в подобно нещо все още се вярва?

      Неелинският характер на Християнството. — Гърците гледаха на Омировите богове, издигнати над тях, не като на самодръжци, нито пък на себе си, които стояха под тях, като на слуги, както правеха това евреите. В тях те виждаха само отражение на най-сполучливите екземпляри от своята каста, следователно един идеал, а не антипод на собственото същество. Те чувстват помежду си близко сродство, съществува взаимен интерес, един вид Symmachje*. Създавайки си подобни богове, човек се издига в собствените си очи и се поставя в положението на нисшата аристокрация към висшата; докато италийските народи имат една направо селска религия, проникната от перманентен страх пред зли и капризни властници и душевадци. Там, където олимпийските богове се оттеглиха, животът на елините се помрачи, стана по-боязлив. Затова пък Християнството смачка, сломи човека тотално и го потопи сякаш в дълбоко блато: а после внезапно озари чувството му за мъчителна греховност е блясъка на божието състрадание, така че изненаданият, замаян от милостта, нададе ликуващ вик и за един миг повярва, че носи в себе си цялото небе. Именно върху това болнаво изстъпление на чувството, върху необходимата за това дълбока поквара на ума и сърцето насочват вниманието си всички психологически фантасмагории на Християнството: то иска да унищожи, да сломи, да упои, да опияни, едно нещо само не иска: да спази мярката и затова в най-съкровените дълбини на разума то е варварско, азиатско, лишено от благородство, неелинско.

      [* Съюз, общност, сдружение за закрила и отбрана между гръцките държави; възниква през 401 г. пр. Хр. по време на персийските войни — Бел. прев.]

      Религиозен с предимство. — Има трезви, трудолюбиви във всекидневното си занаятие хора, на който религията е пришита сякаш като подгъв, засилващ човечността им: те постъпват много добре, като си остават религиозни, защото това ги разхубавява. Всички хора, които не умеят да си служат с оръдието на някой занаят включително словото и перото, взети като оръдие, стават сервилни: за тях Християнската религия е твърде полезна, защото при нея сервилността приема облика на християнска добродетел и става удивително красива. Хора, които смятат всекидневния си живот твърде празен и монотонен, лесно стават религиозни: това е разбираемо и простимо, само че те нямат право да изискват религиозни чувства от ония, чийто всекидневен живот не протича празно и монотонно.

      Християнинът на всекидневието. — Ако християнството със своите постулати за божие възмездие, всеобщо грехопадение, опрощение на избраните и опасността от вечно проклятие имаше право, би било белег на слабоумие и безхарактерност да не стане човек свещенослужител, апостол или отшелник и със страх и трепет да се подготвя единствено за собственото спасение: би било истинска лудост да се пренебрегне вечната изгода пред преходното благополучие. При предпоставката, че изобщо може да се вярва, то християнинът на всекидневието представлява една окаяна фигура, човек, който наистина не знае да брои дори и до три и който между впрочем именно поради душевната си невменяемост не заслужава това тежко наказание, което християнството му вещае.

      Смяна на личностите. — Щом една религия се наложи, нейни противници стават всички, които щяха да бъдат първите й апостоли.

      Съдбата на християнството. Християнството възникна, за да облекчи душата: но сега то би трябвало първо да потисне душата, за да може после да я облекчи. Следователно тя ще се погуби.

      Слепите ученици. — Докато човек съзнава много добре силата и слабостта на своето учене, на своето изкуство, на своята религия, мощта му е още малка. Ученикът и апостолът, който няма око за слабостта на учението, на религията и така нататък, заслепен от авторитета на майстора и преклонението си към него, обикновено притежава по-голяма сила от майстора. Никога още влиянието на един човек и на делото му не са стигнали до разцвет без слепите ученици. Да помогнем на познанието да спечели победата често означава само така да се посестрим с глупостта, че авторитетът на последната да извоюва победата и на първата.

      Срутване на църквите. Религията в света не е достатъчна дори само за да унищожи религиите.

      Безгрешност на човека. — Разберем ли веднъж „как се е появил грехът на света“, а именно чрез погрешните ходове на разума, благодарение на което хората помежду си, пък и отделният човек се смятат за много по-черни и по-лоши, отколкото са в действителност, то цялото това изживяване изведнъж олеква и човекът и светът заблестяват в ореола на целомъдреност, така че ни става драго на душата. Сред природата човекът си остава винаги истинско дете. Понякога детето сънува кошмари, обаче когато отвори очи, то всеки път се вижда отново в рая.

      Нерелигиозността на художника. Сред своите богове Омир се чувства тъй свойски и като поет изпитва такова удоволствие да общува с тях, че положително е бил дълбоко нерелигиозен; с това, което му предлага народното поверие едно оскъдно, сурово, отчасти зловещо суеверие, той борави така свободно, както скулпторът със своята глина, следователно с непринудеността, присъща и на Есхил, и на Аристофан, а с нея се отличават в по-ново време големите майстори на Ренесанса, както и Шекспир, и Гьоте.

      Изкуството и силата на фалшивата интерпретация. — Всички видения, ужаси, пълно изтощение, екстази на светеца са познати болестни състояния, които поради вкоренени, религиозни и психологически заблуждения се тълкуват от него съвсем различно, а именно не като болести. Така може би Domomon* на Сократ е само едно ушно страдание, което, съобразно с доминиращите в него морални принципи на мислене, той излага не по начина, по който бихме го сторили днес. Не по-различно стои въпросът с безумието и изстъплението в речите на пророци и оракули; винаги степента на знание, фантазия, стремеж, моралност на ума и сърцето на интерпретаторите им е придавала голяма стойност. Към най-големите постижения на хора, наричани гении и светци, спада това, че успяват да наложат свои интерпретатори, който за добра чест на човечеството ги разбират погрешно.

      [* Нашепване на вътрешния глас, на интуицията. — Бел. прев.]

      Почит към безумието. — Тъй като хората забелязали, че възбудата често избистря ума и предизвиква щастливи хрумвания, сметнали, че усилвайки възбудата до крайност, ще станат още по-находчиви и ще имат най-щастливи хрумвания и внушения: и така започнали да почитат безумния като мъдрец и оракул. В основата на това лежи един погрешен извод.

      Пророчества на науката. — Целта на модерната наука е: колкото е възможно по-малко страдания, колкото е възможно по-дълъг живот, следователно един вид вечно блаженство, естествено твърде скромно, сравнено с обещанията на религиите.

      Забранена щедрост. Любовта и добрината в света не са в такова изобилие, че да ги отдаваме на самомнителни същества.

      В известно отношение и аскетът се опитва да облекчи живота си, и то обикновено чрез пълното му подчинение на една чужда воля или на всеобхватен закон и ритуал, подобно на брахмана, който не предоставя нищо на собственото решение и всеки миг се ръководи от някое свещено правило. Това подчинение е мощно средство, за да добием власт над самите себе си; човек е зает, следователно не скучае, без при това да го измъчват поривите на своенравното и страстта; след като едно дело е извършено, липсва чувство за отговорност, а с това и мъката на разкаянието. Човек се е отказал веднъж завинаги от собствената воля, а това е по-лесно, отколкото да се отказваш от нея при конкретен случай; както е по-лесно да се лишиш изцяло от едно желание, отколкото да спазваш мярка при задоволяването му. Ако си припомним днешното отношение на човека към държавата, откриваме и там, че безусловното подчинение е по-удобно за обвързаното с условия, следователно светецът облекчава живота си чрез пълното отричане от личността и ние се заблуждаваме, когато в лицето на този феномен се прекланяме пред върховния, героичен подвиг на моралността. Във всеки случай по-трудно е да наложиш личността си без колебания и неяснота, отколкото да се освободиш от нея по описания начин; а освен това се изисква много повече дух и размисъл.

      Не това, което светецът е, а това, което означава в очите на несветците, му придава световноисторическо значение. Именно поради обстоятелството, че се заблуждаваха в него, че тълкуваха погрешно душевните му състояния и се стараеха да го разграничават колкото е възможно по-релефно от самите себе си, смятайки го за неподдаващо се на сравнение, непознато свръхчовешко нещо, именно поради това светецът спечели изключителната сила, с която можа да овладее фантазията на цели народи, на цели епохи. Самият той оставаше за себе си един непознат; разбираше руните на своите настроения, наклонности, действия според изкуството на една интерпретация, пресилена и изкуствена също като пневматичната интерпретация на Библията. Ексцентричното и болнавото в неговата природа, преплетено тясно с духовна нищета, полуобразованост, разстроено здраве, свръхвъзбудени нерви, оставаха скрити както за неговия поглед, така и за взора на неговите съзерцатели. Той не бе особено добър, още по-малко особено мъдър човек; обаче означаваше нещо, което надхвърляше човешката мярка за доброта и мъдрост. Вярата в него подкрепяше вярата в божественото и чудодейното, в религиозния смисъл на цялото битие, в един предстоящ, последен ден на Страшния съд. Във вечерното сияние на световния слънчев заник, озарил с лъчите си християнските народи, призрачният ръст на светеца се разрасна до границите на невероятното: да, стигна до такива висини, че дори през нашето време, което не вярва вече в Бог, има все още достатъчно мислители, които вярват в светците.