Иван Пейчев

* * *
Аз не зная какъв е дъжда,
не обичам дъждовете на никой сезон,
аз не зная бих ли могъл
с прокълнатите мои ръце
да те търся под бавния дъжд,
потопил в нереалност прозорците, звуците,
навикът да изглеждаме живи.
Мога ли с беззащитните мои ръце
да извая от дъжд
нежността си и тебе?

Иван Пейчев

* * *
Нима не се страхуваш,
че си чужд
на всичко
и на всекиго,
дори и сам на себе си.
Нима не се страхуваш,
че си чужд
от думите, с които
лъжеш винаги
най-много себе си.
Нима не се страхуваш,
че си чужд
под знамената
хубави
и гневни.
О, зная,
ти си само чужд
всред снизхождението
на света и хората.

Бавно пада големия дъжд
и отплуват със него прозорци
и стълби,
и отплуваш със него и ти.
Бавно пада големия дъжд,
създал една нереалност от мрак и сребро.

Иван Пейчев

* * *
Остана само маската. Къде си ти?
Къде е твоето лице, очите ти,
сърцето ти, мечтите?
Дали си тук, в бялото легло,
или на оня бряг, където гларусите викат,
или на хоризонта, съкрушен от вечерта?
Защо не отговаряш? Казвай! Говори!
О, ти си вече никой,
ти си никъде.

Иван Пейчев

*   *   *

Угасва залезът,
небето гасне
без намек
за оная светлина,
която ражда
сенки на крила,
сенки на вълни
и сенките жестоки
на раздялата.
Ти не тъгувай,
аз разбирам залеза,
разбирам неизбежността,
не те упреквам.
Винаги в живота 
ми е съществувал
този миг
със сенки на крила,
със сенки на вълни,
със сенки на разделящи 
се устни.
Позволи ми да не бъда 
сянка.
Позволи ми
да си отида,
както съм дошъл -
съвсем самотен 
и съвсем самичък.

Иван Пейчев

* * *

Документ за раздяла
ми дай.
Документ за раздяла
в нощта, във която ще тръгна.
Документът е прост:
аз не съм те обичала
никога.
Не е вярно, обичаше ти
най-смрачения
ден на живота ми.
Ти обичаше някога
най-пиянската нощ.
Но светът винаги
вечно разделя,
затова намери,
измисли една нощ,
издай документ.
Документ за раздяла издай.
Ще намеря нощта,
във която ще тръгна -
ясна есенна нощ
със пронизваща гибел,
но ти не скърби,
документът е лесен:
аз не съм те обичала
никога.

Иван Пейчев

*   *   *

С книжните кораби
няма да стигнеш доникъде.
Истинските са тъжни,
ще стигнеш навсякъде с тях.
Не пътувай,
създавай своите книжни флотолии,
не пътувай, мой нежен Колумб.
Истинските тъжни и страшни кораби
откриват Америка.
Не пътувай!

Иван Пейчев

* * *
Ти би могла
да пренебрегнеш
всичко.
Хората,
реките
и моретата,
всичко,
с което аз съм те
обграждал.
Ти би могла
да пренебрегнеш
горчивите ми устни,
зимните преддверия,
където всички
ветрове
си дават среща.
Всъщност
непритежаваното
не се губи,
единствена,
величествена,
нежна моя,
непритежавана
от никого.

Иван Пейчев

* * *
Може би
всички пътища на света
са белязани
с някаква среща,
с раздяла,
с тъга,
от която започват
всички пътища на света.

Иван Пейчев

* * *
Светът, във който
вечно се разделяме,
светът, във който
някога се срещаме,
светът на срещите
и на разделите
е страшно
неприятен.
Да не бях те срещал никога.
Не можеше ли
да не тръгнем никога
със тебе
във неуютния
и светъл свят,
определил
завинаги
разделите
и бъдещите
неуютни срещи.

Иван Пейчев

Копнеж

Не обичам, когато тъгуваш,

не обичам, когато реки от умора

в твоя поглед текат

и очите ти стават пристанища,

а в тях на студената скръб

разрушените кораби плуват.

Не обичам, когато тъгуваш,

тъй далечна, тъй чужда, тъй хладно разумна

тогава си ти

и край мен тишината загатва

всяка дума, която трепти

в твоите устни, със мрак обрисувани.

Не обичам, когато тъгуваш.

Всичко бих дал,

от живота аз бих се отрекъл сега,

ако можех за миг бедността

да превърна във Лувър.

Не обичам, когато тъгуваш.

Иван Пейчев

Мълчание

Във раздялата има тъга,

хладен присмех и раняваща тайна.

Трябва мрак и да зъзнат в студа

стълбовете, от вятър изваяни.

Да снежи полукръг, очертан

от лъчи много влажни и стръмни.

А приижда, сияй утринта

и тържествено, бавно се съмва,

а към слънцето всяко дърво

е протегнало издънки сочни,

ту издига се птичия хор,

ту разсипва звън  ясен по плочника.

Но защо изведнъж тишина

върху клони и птици се спуща?

Как безшумно и леко деня

прекосяваш със светли обуща.

И напразно, напразно сега

аз последните крачки забавям,

неизбежна е далечността

и единствена тя ни сближава.

И напразно усмихваш се ти,

как е всичко до болка напразно.

Как издава те, в миглите скрит,

на очите ти блясъкът влажен.

Как звънят в твоя, нежния глас

тъмни късчета лед. Колко странно -

аз съм с тебе, но кой ли тогаз

близостта ни превръща в мълчание?

Накъде ли вървим, накъде

водят меките утринни шарки?

Мълчаливо ний крачиме с теб

и с мълчание среща ни парка.

Стихват стъпките в пясъка жълт,

твойте устни изгубват цвета си,

знам, най-дългият миг е дошъл

със слова безпощадни и къси.

Във раздялата има тъга,

ветрове и залязващи думи

и минути, които текат

като бавни реки помежду ни.

Иван Пейчев

АКО НЯКОГА

те споходи самотата,

застани

на някоя улица,

където има

много хора,

и си науми,

че чакаш

някого.

Той ще дойде

непременно!

Някога...

Иван Пейчев

НЕКА СЕДЕМ КАПИТАНИ

Нека седем капитани

повдигнат тялото ми.

Нека седем ветрове

тъгуват за мен.

Нека седемте жени на капитани

да спрат

и хвърлят с тесните ръце

убийствен пясък,

слънце

и сълзи.

Нека всички

морета

да спрат на брега,

за да видят

как седем

капитани

изнасят

смъртта

от Созопол.

Иван Пейчев

АКО ДОЙДЕ СМЪРТТА

Ако дойде смъртта и попита за мен,

моля те, направи ми услуга:

кажи й утре да дойде,

защото все още не съм изплатил

това, което дължа,

нито съм завършил поемата си,

нито съм казал сбогом на всеки един,

нито багажа си съм приготвил за дългия път,

нито съм доставил товара, тъй както бях обещал,

нито съм заключил чекмеджетата си,

нито съм казал каквото трябва на приятелите,

нито съм усетил аромата на неродената роза,

нито съм изровил корените си,

нито съм отговорил на писмо, чакащо отговор,

защото все още не съм измил ръцете си,

нито съм имал син,

нито съм поел към непознати страни,

нито съм познал и седемте вълни на морето,

нито съм чул песента на моряка.

Ако дойде смъртта,

моля те, направи ми услуга:

кажи й, че я разбирам,

но нека малко почака,

защото на прощаване не съм целунал любимата,

нито на семейството си съм стиснал ръцете,

нито праха от книгите съм изчистил,

нито любимата песен с уста съм изсвирил,

нито съм се сдобрил с враговете си,

кажи й, че все още не съм вкусил от самоубийството,

нито съм видял свободни моите хора,

кажи й, моля те, ако ще идва,

нека утре се върне

не защото се страхувам от нея,

а защото все още не съм тръгнал

по пътя й.

Иван Пейчев

ДОТУК БЕШЕ

синята печал

и синята

раздяла.

Остави ме

с безкрайните си

стъпки по брега.

Не те осъждам –

самотността

е моето жестоко

състояние.

С най-тъжните,

с най-нежните

очи ме погледни

и напусни

живота ми.

Иван Пейчев

НЕ МЕ ОСТАВЯЙТЕ НА ТОЗИ БРЯГ.

Не искам да съм чужденец

за хората, за корабите, за морето,

чужденец

е най-страшното значение на тази дума.

Не ме оставяйте да срещам

погледи, ръце, курортни дюни,

курортни брегове.

Не ме оставяйте пред хоризонта тъй непостижим

и тъй невероятно близък.

Не ме оставяйте. Спасете ме!

Страхливецо,

това е всичко, от което се нуждаеш

и на което ти си абсолютно чужд.

Иван Пейчев

О, КАК СЪМ УМОРЕН!

О, как мечтая

да се завърна

някъде

при някого,

една спокойна чаша да изпия,

в един спокоен поглед да потъна

и вече никога да не мечтая

за своето завръщане!

Самотните ми

тъжни пътешествия

сломиха моя кораб,

те сломиха неутолимата ми жажда

към света, наричан пътешествие.

Страхувам се да бъда уморен,

но как мечтая някога

да се завърна

отнякъде

при някого,

една спокойна чаша да изпия,

в един спокоен поглед да потъна –

последното ми тъжно пътешествие.

Иван Пейчев

СТРАХЪТ ОТ СЪНЯ

е най-страшният

страх.

Скъпа моя, ти

дишаш спокойно до мен,

но сънят ти

не убива моя страх

от съня.

Не убива

очите, останали будни,

не убива зениците,

изпълнени

със страх от съня,

не убива ръцете ми,

вечно нестрелящи,

не убива страха,

оправдал

едно страшно

безсилие.

Иван Пейчев

НЕ ОТИВАЙ

далече,

не отивай

далече, тъга.

Моля те, не отивай

далече.

Аз не мога

без твоята

бaвна далечност.

Аз не мога

без твоето

пренебрежение.

Не мога

без твоите

стъпки,

с простреляни

улици,

с небе, разгромено

от ужас.

Не отивай

далече,

не отивай, тъга.

Аз те моля,

не мога

без теб.

Иван Пейчев

ПЪТ

Из дълбокия път,

натоварени, скърцат колите

и пред тях в ямурлуци

с равни крачки мъжете вървят.

Глухо пукат главините,

на развала пропяват петлите

и широките хълбоци

на воловете едри димят.

И пред тях с тъмноалени бризги

небето дамгосало,

ниско слънце трепти

и залязва зад рида плешив,

и се чупят в скалите

лъчите му, тъмни и коси,

и безшумно се свличат

с остър блясък по сипея сив.

Бавно дългия път

намотават коравите спици.

От усоите дъха

ланска шума и пещерен страх

и със черно заляни,

люшкат черни пера катраниците,

сякаш мрака катранен

във завоите капе от тях.

Този път през гори и балкани,

с хайдушки посии,

път през буйни реки,

върхове и през снежни била,

в него зиме и лете

бляскат бури и вълците вият,

ветрове и орли го кръжат

и кръстосват крила.

Тук се носи дима възгорчив

на огнищата срутени;

всеки дънер е с белег,

с ятаганени ясни следи,

всеки извор студен е тъмнеел

от устни барутени

ален кон е поил

и куршумени рани е мил.

В този път няма нивга

колите да спрат и починат.

Той върви и се вие

под копитата, капнал за сън;

светлина върху него

там през облак цеди месечината,

както бледен лихвар

отброява алтън по алтън.

А мъжете вървят

и се взират под вежди във тъмното,

гдето паднал дъжда

в коловозите смътно блести,

гдето в камъни тъмни

громолят колелетата спънати,

гдето в дълбея трябва

да подпираш каната с плещи.

Ти ли, моя земя,

ти ли, моя обичана Българийо,

крачиш бавно така

в каменистия, стръмен път

и шуми, до сърцето ти пазено,

знамето старо,

на което със кръв е написано —

"Свобода или смърт"?