Красимир Симеонов

* * *

Вдълбани пътища под нас

с полегнали встрани чудовища

от пръст

и детелинки.

Тънки струйки

слънчев прах

крепят на дъщеря ми

восъчната фигурка

Красимир Симеонов

НАШИТЕ РОДИТЕЛИ

По всичките физически закони

те са вече мъртви.

Но помръдват още пръстите им

омазолени.

Или подрънкват заплашително ушите им,

прозрачни от глада.

Не смея и да си помисля колко са ядосани

на нашите яхнии

с миризмата им на вряла нафта.

И с носовете потопени в нея,

как ни гледат със едно око раздрано,

а в другото -

с молба.

Красимир Симеонов

СЪРДЕЧНА ХИРУРГИЯ

В този аквариум

сме трима –

аз, бате Спиро

и дядо Стоян – писател.

Веднъж

нямах спирт

за инжекциите,

та бате Спиро ми даде,

а дядо Стоян ми написа:

“И поднесе той огън

за тялото на човека.”

Преди да ме вкарат

в операция,

бате Спиро ми стисна ръката,

а дядо Стоян му прошепна:

“И мъртвите дишат –

през цветята...”

Сега съм добре.

А с дядо Стоян

понякога пием по чашка

и си говорим за Спиро,

който на никого нищо не каза;

гледаше през прозореца

или както сестрата го сложи,

беше парализиран,

глухоням от дете

и умря пред очите ни

от доброта

и туберкулоза.

Красимир Симеонов

* * *

Аз рисувам моята стая.

Стар гардероб,

легло от отдавна умрели роднини,

бюро на оскъдното място във ъгъла,

торба със чорапи,

скринът на баба.

Аз рисувам моята стая -

картина във малък формат

на окаяна муза и графики

с разни вълшебства;

каишка на рижото куче,

което обичах.

Аз рисувам моята стая -

с безкрайните книги;

и мастилото по възглавницата,

с грамофонният шум и писалките;

и с двата ми златни зъба

до спрелия ръчен часовник.