ЕРИХ ФРОМ, Д. СУЗУКИ, Р. ДЕ МАРТИНО - ПСИХОАНАЛИЗА И ДЗЕН-БУДИЗЪМ

           

ПРЕДГОВОР

Настоящата книга се роди от материалите на различни конференции, посветени на проблема за взаимоотношенията на дзен-будизма и психоанализата.

Конференцията беше организирана отделно от психоанализата, от медицинската школа на Автономния национален университет в гр.Мексико. Беше открита през първата седмица на август 1957г. в Мексико[1].

В 30-те години всеки психолог би се изумил, или даже би бил шокиран, ако узнае че неговите колеги се интересуват от “мистичната” религиозна система на дзен-будизма. Той би се удивил още повече, разбирайки, че присъстващите на конференцията до голяма степен не просто се “интересували”, но били даже заинтригувани от обсъжданите проблеми; че една седмица прекарана с доктора Сузуки, и запознанството с неговите идеи, биха им оказали освежаващо и стимулиращо въздействие, ако не и повече.

Причините за тези промени в психоанализата се обсъждат в тази книга, и най-вече в моя доклад. Ако ги разгледаме накратко, то можем да отделим следните фактори: развитие в теорията на психоанализата, изменения, произтичащи в интелектуалната и духовна среда на Запад, влиянието на работата на Сузуки, книгите, лекциите и самата негова личност която се е запознала със Запада и с дзен-будизма.

Предполага се, че всеки участник в конференцията е бил в известна степен запознат с публикациите на д-р Сузуки, а както и много от читателите на тази книга. Публикуваните в тази книга лекции се отличават от другите негови работи с това, че в тях се отделя особено внимание на психологическите проблеми (на несъзнателното, Aз-а). Освен това, те бяха адресирани към неголяма група от психолози и психоаналитици, чиито въпроси станали известни на д-р Сузуки седмица преди дискусиите и беседите. В резултат тези лекции ще имат особена ценност за психиатрите и психолозите, а също така и за всички хора, които се интересуват от проблемите на човека. Макар че лекциите не са “лесни” за четене те ще насочат читателя към точката за разбирането на  дзен-будизма, започвайки именно от тази точка той би могъл да продължи собствените си цели.

Другите две части на книгата едва ли се нуждаят от коментар. Само трябва да отбележим, че ако публикуваните материали на д-р Сузуки и Ричард де Мартино представляват сами по себе си буквално изложение на техните изказвания (в лекциите на Сузуки са променени само прякото му обръщение към слушателя), то моя доклад беше напълно променен. Промени достигащи неговия обем и съдържание. Главната причина за тези промени беше самата конференция. Запознанството с литературата за дзен-будизма, стимулиращото въздействие на самата конференция, а също така и последвалите размишления, доведоха до разширяването на текста от моя страна и донякъде дори преразгледах своите идеи. Това се касае не толкова до моето разбиране за дзен-будизма, но също и до някои понятия в психоанализата, проблема за трактуването на несъзнателното и неговата трансформация в съзнанието, а също така и целите на психоаналитическата терапия.

Ерих Фром

---

[1]В конференцията участваха повече от 50 психиатри и психолози от Мексико и САЩ. Повечето от тях бяха психоаналитици. Покрай публикуваните вече издания били зачетени и обсъдени следните доклади:

M. Грин; Корените на концепцията на Я. Съливан; Дж. Кирш - Ролята на аналитика в психотерапията на Юнг; И.Прогоф Психологическата динамика дзен. Понятието невроза в лечението на Юнг; К. Селвер – Сензорното съзнание и функцията на тялото; А. Станкард – Мотивация на лечението; Е. Таубер – Понятието лечение според Съливан; П.Вейш

Ние ще публикуване само три доклада, които имат непосредствено отношение към дзен-будизма, донякъде заради ограниченото място и отчасти защото без дискусиите, развиващи се около други теми и изказвания би било трудно да разберем връзката помежду им.

ДАЙСЕТЦ СУЗУКИ. ЛЕКЦИИ ЗА ДЗЕН-БУДИЗМА

I. Изток и Запад

Много видни западни мислители, всеки със своята гледна точка, подхождали към изчезналата тема “Изток и Запад”, но доколкото ми е известно, има сравнително малко писатели от далечния Изток, считащи своя поглед над нещата именно за източен. Този факт ме подтикна да избера дадената тема преди всичко останало.

Басе (1644 – 1694), велик японски поет  живял в XVII век, е съчинил стихотворение, известно като хайку или хоку.

Yoku mireba

Nazuna hana saku

Kakine kana.

В превод означава:

И ето: грижливо се взирам –

Цъфтяща овчарска торбичка

Е-хей край плета![1]

Възможно е Басе да се е разхождал по някой селски път, когато забелязал нещо извънградско. Той се приближил и се вгледал. Забелязал диво растение, което било сравнително обикновено и незабележимо за минувачите. Този прост факт е описан в стихотворението, което е лишено от каквото и да било поетическо чувство, може би с изключение на последните две срички (kana). Тази частица, свързваща се по принцип със съществителни, прилагателни или глаголи, обозначава чувство на възхищение или похвала, печал или радост. Понякога е по уместно да се преведе като знак на възклицание. В даденото хайку целият стих завършва по това правило. Чувство, преминаващо през тези седемнадесет, или по точно, даже петнадесет срички във възклицателен знак накрая, трудно е да се обясни на тези които на са запознати с японския език. Ще се постарая да обясня доколкото мога. Самият поет може би не би се съгласил с моята интерпретация, но това не е толкова важно, ако поне малко, разбирате тези няколко срички като мен.

Преди всичко, Басе, както и повечето японски поети, е творил за природата. Той така е обичал природата, че чувствал единството си с нея, усещал всеки пулс в природата. Повечето хора от Запада могат да се отделят от природата. Те смятат, че човека няма нищо общо с природата, освен в няколко аспекта, свързани с желанието, че природата съществува само за използването й от него. За хората от Изтока природата е много близка. Това чувство към природата се е пробудило, когато Басе забелязал незабележимото цвете, растящо на стар, полуразрушен път извън града, близо до някакво село, и така красиво и невинно цъфтящо, така непринудено, съвсем без да иска някой да го забележи. И все пак ако го погледнеш колко е нежно, колко е пълно с божествената слава и величие, по-славно е даже от Соломон! Вече неговата скромна красота предизвиква  искрено възхищение. Във всеки шум поета може да почувства дълбокото тайнство на живота и битието. Самият Басе може би не е осъзнавал всичко това, но аз съм сигурен, че по това време сърцето му е било преизпълнено с такива чувства, подобни на тези, които християните биха нарекли божествена любов, достигаща най-големите дълбини на космическия живот.

Върха на Хималаите е способен да предизвика у нас възвишен трепет, вълните на Тихия океан могат да ни внушат чувството за нещо вечно. Но поетически, мистически или религиозно отвореният ум във всяко едно стръкче, чувства нещо трансцедентно, излизащо от пределите на всяка корист. Това е основата на човешките чувства, въздигащи в нас царството на Съвършената Земя. Тук не става дума за величие. В това отношение японския поет имал някакви специални способности да намира и в най-малките неща по нещо велико.

Такъв е Изтока. Сега ще разгледаме какво може да ни предложи сходната ситуация на Запад. Ще избера Тенисон. Може и да не се явява типичен западен поет, какъвто би следвало да избера за сравнение с поетите от Далечния Изток. Но даденото тук за пример стихотворение донякъде е много сходно със стихотворението на Басе :

Цвете в каменния зид,

Късам те, сега си мое

И държа те с цвят, стебло и корен;

Ако  в този свят неръкотворен

Вникна, цвете, в теб и в твоя вид,

Бих разбрал човек и Бог какво е.[2]

Бих искал да отбележа в тези няколко реда два момента :

1. Тенисон откъсва цветето и го държи в ръка “с цвят, стебло и корен ”, гледа го, най-вероятно, внимателно. Възможно в него да е възникнало някакво чувство, родствено на това на Басе, когато забелязал цветето “овчарска торбичка” край пътната ограда. Но поетите се различават – Басе не откъсва цветето. Той просто го гледа и изпада в размисли. Той чувства какво иска да каже и се изказва чрез възклицателния знак. Той няма думи, чувството което го изпълва е дълбоко и не желае да го превърне в концепция.

Тенисон е активен и аналитичен. Той откъсва цветето, отделя го от мястото където то расте. Отделя го от почвата, на която то принадлежи. За разлика от източния поет, той не оставя растението, той е длъжен да го прекърши, да го вземе “с цвят, стебло и корен”, обричайки го на гибел. Тенисон очевидно не се интересува от неговата съдба. Той се интересува от това да задоволи любопитството си. Приличайки на някои лекари медици, той е длъжен да му направи дисекция. Басе даже не докосва “овчарската торбичка”, само втренчено я наблюдава, това е което той прави. Той не е активен, и това се контрастира с динамизма на Тенисон.

Нарочно спирам дотук, но ще имам още много поводи да се върна към него. Изтока е мълчалив, Запада-приказлив. Но мълчанието на Изтока не означава безсловестност и немота. Мълчанието много пъти е толкова красноречиво, както и многословието. Запада е многословен, даже повече, той прави словото плът и често отдава голямо значение на тази телесна част и то много забележимо, дори когато говорим за  неща като изкуство и религия.

2. Какво е следващото действие на Тенисон? Гледайки на откъснатото цвете, което най-вероятно вече е започнало да вехне, той си задава въпроса “Разбирам ли те? ”. Басе не пита. Той усеща тайната, откриваща се в скромното цвете “овчарска торбичка”, тайнство изчезващо в дълбокия източник на всичко съществуващо. Той се зарежда с тези чувства и ги изказва без звук, с непроизнесено възклицание.

Тенисон действа обратно, продължава своите интелектуални размишления: “Ако  в този свят неръкотворен Вникна, цвете, в теб и в твоя вид, Бих разбрал човек и Бог какво е [подчертавам това “ако... вникна”]”. Характерно за Запада се явява призива за разбиране. Басе приема, Тенисон се съпротивлява. Индивидуалността на Тенисон е нещо външно по отношение  на цветето, на “човек и Бог”. Тенисон не се отъждествява нито с Бога, нито с природата. Той винаги е на разстояние. Неговото разбиране е това което днес се нарича “обективно научно разбиране”. Басе е цялостно “субективен” (това не е по-хубаво, понеже субекта винаги се противопоставя на обекта.” Субекта” за мен е това което аз наричам “абсолютна субективност”). Басе държи на тази “абсолютна субективност”, в която той вижда цветето, а цветето вижда Басе. Това не е емпатия, не е симпатия и не е индентификация.

Басе говори “грижливо се взирам” ( на японски “Yoku mireba), думата грижливо предполага че Басе не е толкова страничен наблюдател. Самото цвете осъзнава себе си, мълчаливо и красноречиво  показва себе си, изразява се. Това мълчаливо красноречие или красноречиво мълчание на растението с човешко ехо се отразява Басе в седемнадесет срички. Цялата дълбочина на чувствата, цялата тайна на изразяването или даже философията на “абсолютната субективност” са достижими за онзи, който е изпитал нещо подобно.

При Тенисон, поне доколкото аз виждам нещата, преди всичко няма дълбочина на чувствата. За него всичко се свежда до интелекта, това е типично за западния манталитет. Той се явява адвокат на учението за Логоса. Той е длъжен да говори нещо, да се разсейва от своя конкретен опит. Той трябва да премине от чувствата към интелекта, да подчинява живота и чувството на серия аналитически операции, за да удовлетвори западния дух и неговите въпроси.

Аз избрах тези два поета, Басе и Тенисон, за да ви покажа два характерни прехода към реалността. Басе принадлежи на Изтока, а Тенисон - на Запада. Сравнявайки ги, ние забелязваме, че всеки изказва своята традиция. В съответствие със своята традиция западният ум е аналитичен, проницателен, диференциален, индуктивен, индивидуалистичен, интелектуален, обективен, научен, концептуален, схематичен, безличен; той се явява обобщаващ, организиращ, стремящ се към власт, самоутвърждаващ се, склонен да налага своята воля на другите и т.н. В пълна негова противоположност, източният ум може да се характеризира като синтетически, интегриращ, непроницаем, дедуктивен, несистематичен, догматичен, интуитивен (по-скоро даже афектен), субективен, духовно – индивидуален и социално – групов[3] и т.н.

За символичното изображение на Запада и Изтока се обръщам към Лао – Дзъ, велик мислител на Древен Китай (IV в до н.е.). За мен той представлява Изтока, а това което той нарича топло, може да обозначи Запада. Когато казвам “топъл”, аз нямам намерение да смаля Запада, като му преписвам роля, която древните философи са намирали в топлината.

Лао-Дзъ изказвал себе си, уподобявайки се на идиот. Той изглеждал така славен, той нищо не знаел, като че ли нищо не го засяга. От него няма никакъв прогрес за този практически свят. Той е почти неизразителен. Но в него има нещо, отличаващо го от невежеството на глупака. Въпреки че външно си приличат.

Запада е противоположен. Той е неотлъчен от острите, проницателни, дълбоко взиращи се очи, лазещи по света като очите на орел, летящ във висините. (Орела се явява национален символ на някои западни нации). Прав нос, тънки устни, всички черти на лицето показват високо развития интелект и готовност за действие. Такава готовност може да се сравни с орела и лъва, символите на Запада.

Чжуан-цзъ(III в. До н.е.) съчинил разказ за Хаоса (контон, хун-тун).

Боговете с многото свои достижения били свързани с Хаоса и искали да се разплатят с него. Те се посъветвали и стигнали до решение. Знаели, че Хаоса няма органи на чувствата за различията на света. Отначало му дали очи, на другия ден – нос, а след седмица приключили своята работа, превръщайки го в неотлъчна от чувствата личност, подобна на тях. Докато се поздравявали за добре свършената работа, Хаоса умрял.

Изтока – това е Хаоса, а Запада – групата на тези щедри, благомислещи, но невнимателни богове.

Без съмнение, Изтока нерядко представлява мълчанието и глупостта, доколкото източните народи не са толкова убедителни и опитващи, те не демонстрират толкова много видимия и чувстващ метод на интелекта. Те са хаотични и безразлични към всичко външно. Но все пак без безразличието и хаотичността на разума им, не би имало полза от съвременния човешки живот. Изолираните индивиди не могат да работят заедно спокойно и хармонично, ако не се съотнасят с безкрайността, която стои зад всеки краен човек. Разума принадлежи на главата, неговата работа е забележима в много отношения, тогава как Хаоса зад цялата шумна повърхност си остава мълчалив и тих. Неговото значение никога не се показва и никой не разбира какво е то.

Научно мислещият Запад използва разума си за създаването на каквито и да е изобретения – за удължаване на живота, за да се избави от ненужния труд и т.н. Той с всички сили “разработва” природните ресурси, към които има достъп. Изтока не се опълчва срещу ръчния труд, против черната работа, той е доволен от своето  “неразвито” състояние на цивилизацията. На него не му харесва това че всичко се замества от машини, той не иска да работи за машините. Любовта към работата, най–вероятно е характерна за Изтока. Историята за селянина, разказана от Чжуан-цзъ,  в много отношения е показателна, макар че се е случила преди повече от две хиляди години в Китай.

Чжуан-цзъ е бил един от великите философи  на Древен Китай. Той заслужава по-задълбочено изучаване. Китайците не са толкова умозрителни, както индийците, те са склонни да забравят своите собствени мислители. Чжуан-цзъ е известен като един от най-великите стилисти в китайската литература, но като мислител не е получил нужната оценка. Той събирал и записвал истории, които явно, често са се случвали в онези дни. Голяма част от тези истории били най-вероятно измислени от него за обрисуване на поглед му върху нещата. Даденият разказ много добре показва каква е била философията за труда на Чжуан-цзъ, тази история е за един селянин, който се отказал от използването на гранилото, което служело за вадене на вода от кладенеца.

Един селянин си изкопал кладенец за да полива нивите си. За да извади вода от кладенеца той използвал черпак, подобно на диваците от миналото. Един минувач го видял и попитал селянина защо не използва гранило, благодарение на него той запазва силите си и може да ги изразходва за нещо смислено, вместо за този примитивен метод. А селянина отвърнал: ”Аз зная, че с гранилото ще изразходвам по-малко енергия, именно затова не го използвам. Страхувам се че този който използва подобни изобретения сам се превръща в подобна  машина, а това води до глупави навици, бездействие и леност”.

На Запад често се учудват, че китайците не са развили много науката и механическите приспособения. Това изглежда странно, понеже китайците са известни със своите изобретения и открития – такива като магнита, хартията, барута, колелото и много други. Главната причина в това, че китайците и другите народи населяващи Азия, обичат живота такъв какъвто е и не искат да го превръщат в средство за постигането на нещо друго иначе техният живот щеше да се развие по съвсем друг начин. Те обичат труда като такъв, макар че обективно погледнато труд означава постигане на нещо различно. В работата си те се наслаждават на самия трудов процес и не бързат да го приключат. Механичните изобретения са много по-ефективни, с тяхна помощ можеш да постигнеш много за по-кратко време. Но машината е безразлична, тя е лишена от творчество и от тази гледна точка е напълно безсмислена.

Механизацията предполага и интелектуализация, а така както интелекта на първо място е утилитарен, то в машината я няма духовната естетика или етика. В това се крие причината, тласкаща селянина на Чжуанцзъ да избяга от собственото си уподобяване на машина. Машината ни кара да бързаме да завършим работата, да достигнем целта, заради която е била направена. Работата или трудът сами по себе си нямат ценност, това е просто средство. С други думи, живота губи творческия си характер, превръща се в инструмент, а човека се превръща в производител на блага с механизъм. Философите говорят за значението на личността; както ние виждаме, в нашия механизиран и индустриален век машината се е справила с всичко, а човека живее в робство. Именно от това, според мен, се е страхувал Чжуанцзъ. Разбира се, ние не можем да обърнем колелото на индустриализацията, не можем да се върнем към времето на примитивното занаятчийство. Но трябва да помним за значимостта на нашите ръце, а също така и за злото, което съпътства механизацията на съвременния живот, в който се наблюдава първенството на интелекта за сметка на живота като цяло.

За Изтока смятам, че говорихме достатъчно. А сега и няколко думи за Запада. Дени дьо Ружмон в книгата си “Любовта и Западът” посочва две отделящи се идеи, характерни за западната култура – “личност” и “машина”. Това е важно дотолкова доколкото “личността” и “машината” представляват сами по себе си две противоположни понятия  и Запада прави всичко, за да ги помири. Не зная дали това се прави съзнателно или не, но просто искам да обърна внимание на това как тези две разнородни идеи работят в западния ум. Трябва да отбележа, че понятието машина се противопоставя на философията на Чжуанцзъ по отношение на работата или труда, а западните идеи за индивидуалната свобода и личната отговорност се разминават с източните идеи за абсолютна свобода. Тук ме интересуват детайлите. Ще се опитам в общ вид да ви представя тези противоречия, с които се сблъсква и от които страда днес Запада:

1. Личността се противопоставя на машината и обратното, затова Запада преживява огромно психологическо напрежение, говорещо за себе си в различни страни на съвременния живот.

2. Личността предполага индивидуалност, персонална отговорност, докато машината се явява продукт на интелекта, абстракцията, обобщението, груповия живот.

3. Личната отговорност е безсмислена, ако се явява обективна, интелектуална, машинообразна. Отговорността се съотнася логически със свободата, но в логиката няма свобода, понеже всичко в нея е подчинено  на строгите правила на силогизма[4].

4. Като част от живата природа, човека се управлява по биологичните закони. Наследствеността е факт, които не може да бъде променен. Всеки се ражда не по своята собствена воля. Запланираното раждане няма смисъл.

5. Свободата е още една безсмислена идея. Живеем в обществото, в групата, която ни ограничава във всички наши движения, както умствени така и физически. Даже в самотата не сме свободни. Имаме най-различни пориви, но те далеч не зависят от нас, те ни дърпат въпреки нас самите. Докато ние живеем в този ограничен свят не можем да говорим за нашата свобода или за действия по наше желание, защото дори това желание не ни принадлежи.

6. Личността може да говори за свободата, но машината я ограничава отвсякъде. Свободата се свежда до говоренето за нея. Западният човек поначало е затворен, стеснителен, не е свободен. Спонтанността принадлежи не на него, а на машината. Машината не познава творческия процес, тя работи в съответствие със своето устройство. Тя никога не действа като “личност”.

7. Личността е свободна само там, където се губи личността. Човека е свободен когато се самоотрича. По точно той е свободен, когато е  и себе си и не е себе си. Човека не е дорасъл да говори за свобода на отговорността или спонтанността, докато не постигне това противоречие. Например спонтанността, за която така много се говори на Запад (преди всичко някои психоаналитици), представлява детската или животинската спонтанност, но не и спонтанността на зрялата личност.

8. Машина, бихевиоризъм[5], условен рефлекс, комунизъм, изкуствено осеменяване, автоматика, вивисекция[6], водородна бомба, всички те са взаимно свързани, образуват звеното на една затворена логическа връзка.

9. Запада се стреми към квадратурата на кръга. Изтока се стреми да приравни кръга и квадрата. За дзен кръга си е кръг, квадрата е квадрат, но в същото време квадрата е кръг, а кръга – квадрат.

10. Свободата е субективно понятие и не може да се тълкува обективно. Когато се опитваме да го направим, то неизбежно изпадаме в противоречие. Затова разговора за свободата няма смисъл в този пълен с ограничения обективен свят.

11. На Запад “да” е “да”,”не” е “не” ; “да” никога няма да стане “не” и обратното. Изтока задължава “да” да върви към “не”, а “не” – към “да”, между тях няма ясна разлика. Това е природата на самия живот. Само в логиката такова различие не може да се отстрани. Логиката е създадена от човека за утилитарна дейност.

12. Когато Запада вижда този факт, той изобретява за тези необясними явления, понятия, като известния във физиката принцип на допълването и неопределеността. И въпреки това, умножавайки понятията, той не е в сила да улови фактическото им съществуване.

13. Религията тук не ни интересува, но не е безинтересно да отбележим следното: християнството е западната религия, която говори за Логоса, Славата, плътта, въплъщението. Религията на Изтока се стреми към “развъплъщение”, мълчание, задълбоченост, вечен живот. За дзен мълчанието е гръмоподобно, плътта не е плът, тук са равнозначни пустотата и безкрайността.

---

[1] Превод Димитър Денков (превода е взет от книгата на Ерих Фром “Да имаш или да бъдеш” на издателство “КИБЕА”)

[2] Превод Кристин Димитрова (превода е взет от книгата на Ерих Фром “Да имаш или да бъдеш” на издателство “КИБЕА”).

[3]Християните считат църквата за посредник за спасението, понеже църквата е символ на Христос – спасителя. Християните са свързани с Бога не индивидуално, а чрез Христос; Христос – това е църквата, а църквата е мястото където те се събират за поклонение пред Бог, там те отправят своите молитви за спасение към него чрез Христос. В това отношение християните се явяват групово ориентирани, тогава как в социален план изповядват индивидуализъм.

[4] Силогизъм – лог. Умозаключение въз основа на две съждения.(Бел. пр)

[5] Бихевиоризъм-Американско течение в психологията създадено от Джон Уотсън.Поначало то не признава съществуването на психиката,а всичко с което се занимава е човешкото поведение.(Бел. пр.)

[6] Вивисекция-мед. Операция на живо същество за експериментални цели.(Бел. пр.)

II.Несъзнателното в дзенбудизма

Това което аз разбирам под “несъзнателен”, може да се отличава от психоаналитическата трактовка на това понятие, затова съм длъжен да обясня позицията си. Преди всичко, какъв е моят подход към несъзнателното? Ако аз въобще използвам този термин, то тогава “несъзнателно” за мен би означавало “метанаучно” или “донаучно”. Всички вие сте учени, а аз съм човек дзен, и моят подход е “донаучен”, а друг път, за съжаление и “антинаучен”. Термина “антинаучен” може да не е най-удачния, но той казва това което аз имам предвид. Понятието “метанаучен”, може да е също не толкова лош израз от гледна точка на дзен, и по този повод в тези условия, когато науката или интелектуализацията, по времето когато са заемали, цялото поле на изследването за човека; дзен ни е нужен, за да можем ние, преди да признаем безусловно властта на науката над всяка човешка дейност, да спрем, да помислим, да се уверим че всичко е така, както би трябвало да бъде.

Научният метод за изследване на реалността, представлява погледа над един обект с така наречената обективна гледна точка. Например, това цвете на масата се явява обект на научно изследване. Учените ще го подложат на най-различни аналитични процедури (ботанически, химически, физически). След това ще ни разкажат, какво именно  всеки един от тях е видял в цветето, разглеждайки го според своята гледна точка, а после ще кажат, че не могат да говорят повече, докато не разберат какво се е открило от другите изследвания.

По такъв начин, главната отличителна черта на научния подход към реалността се явява описанието на обекта, разговора за него, нещата които са открити около обекта, улавянето на всичко което привлича нашия интелект, а след това отделянето на приетата информация за обекта от него. Когато завършихме с всички тези процедури дойде времето за синтеза на подобни аналитически сформирани абстракции. Крайният резултат от синтеза се приема за самият обект.

И все пак си остава въпроса: “Бил ли е целият обект цялостно уловен в тази връзка?”. Аз бих казал: “В никакъв случай!”. Защото в нея е общият сбор от абстракции, а не самият обект. За практически-утилитарните цели на всички тези, така наречени, научни формули това е достатъчно. Но обекта там го няма. Ние разбираме, че все пак нещо ни е убягнало.

Има и друг път към реалността, който предхожда науката или идва след  нея. Него аз наричам Дзен.

1

Подхода Дзен се заключва в  това  да навлезнеш направо в самия обект и да го видиш отвътре. За да опознаеш цветето трябва ти самия да станеш цвете, ти да си то, да цъфтиш, като него, радвайки се на слънчевата светлина и дъжда. Ако това се получи, то цветето говори с мен, а аз зная всички негови тайни, радости, страдания всеки пулс на живота му. И не само това. Заедно с моето “познание” за цветето аз разбирам всички тайни на вселената, включително и тайната за моето собствено Аз. А преди, те през цялото време биха ме отклонявали от моя преследващ поглед, понеже аз се разделях на две, на преследвача и плячката, на предмета и сянката. Няма нищо удивително в това, че никога не съм улавял моето Аз, колкото и уморителна да е била тази игра!

Познавайки цветето, вече знам самия себе си, моето Аз. Загубвайки се в цветето, узнавам себе си, и цветето.

Аз наричам такъв подход към реалността по пътя на дзен – донаучен, метанаучен или даже антинаучен.

Този път на познанието или осъзнаването на реалността може също така да бъде наречен волеви или творчески. Ако научният метод убива обекта, а след това, насичайки тялото на части и събирайки ги обратно, се старае да възпроизведе изначалното му тяло, то пътя на дзен приема живота такъв какъвто е. Той не разкъсва живото на парчета, за да може после да ги съедини и да възвърне живота с помощта на интелекта, чрез абстрактно свързване на парченцата. Пътят на дзен пази живота да бъде такъв какъвто е, той да не бъде докоснат от скалпела на хирурга. Дзен поет възкликва:

Той остава в своя природен цвят,

кожата му не е докосната дори,

костите са на мястото си,

няма нужда от грим и пудра,

той е себе си нито повече, нито по-малко.

Как прекрасно е това!

Науката е водена от абстрактното, в нея няма дейност. Дзен пробужда в нас източника на творчеството и твори този живот, който извира от него. Този Дзен източник е несъзнателното. Цветето само по себе си не знае, че е цвете. Аз усещам това от несъзнателното. Тенисон пропуска това, той откъсва цветето, отделя го от мястото където то живее. Басе се вдъхновява от цветето, като вижда скромната “овчарска торбичка” в дивата пустош. Не мога да кажа, къде се намира несъзнателното. В мен ли е или в цветето? Може би когато питам “къде” то е никъде. Ако е така, то аз пребивавам в него мълчейки.

Ученият убива, художника се опитва да пресъздаде. Той знае, че няма да достигне реалността чрез разкъсване на нещо. Затова той използва платно, четка и бои, стремейки се да твори от несъзнателното. Когато това несъзнателно и едновременно истинско пламъче се равнява с Несъзнателното Космическо, тогава творението на художника е истинско. Той наистина е създал  нещо, неговото произведение не е копие на нещо, а то има право на съществувание. Художника рисува цветето, което, ако произлиза от несъзнателното, представлява напълно ново цвете, а не подражава на природата.

Сегашният представител на един дзенбудистки храм пожелал пода на една от залите (залата се наричала Дхарм) да бъде украсен с изображение на дракон. Помолили един известен художник да изпълни работата. Той приел предложението, но се извинил затова, че никога не е виждал истински дракон, ако въобще и съществува такова същество. Съдържателят на храма му казал: “Нищо, че не си виждал дракон. Стани ти дракон, превърни се в него и рисувай. Не се старай да следваш някакви канони.” Тогава художника попитал: “А как да стана дракон?”, отвърнали му: “Отиди в стаята си и се съсредоточи върху него. Ще дойде време, когато ти самият ще усетиш, че си готов да го нарисуваш. Това ще бъде мига на твоята промяна, от човек в дракон, и ще почувстваш нужда да му предадеш форма, чрез рисунка.”

Художника послушал съвета на съдържателя и след няколко месеца, след множество усилия придобил увереност в себе си, защото в собственото несъзнателно видял дракона в себе си. Резултата е дракон, който може да бъде видян на пода на зала Дхарм в Миошинджи, в Киото.

Във връзка с това ми се иска да спомена и една друга история, за срещата на дракона с китайския художник.

Един художник искал да нарисува дракон, но тъй като никога не бил виждал дракон, чакал да получи възможността да го види. И един ден истински дракон погледнал през прозореца на художника и му казал: “Ето ме, рисувай!” Художника бил толкова изненадан и уплашен от този неочакван гост, че не успял да се вгледа внимателно в него. Той така и не създал картина с дракон.

Само да гледаш не е достатъчно. Художника трябва да погледне предмета отвътре, да почувства живота му. Казват, че Торо бил един от най-добрите натуралисти, в което се състои професионалното учение. Също като Гьоте. Те двамата познавали природата вече, защото можели да я живеят. Учените подхождат към нея обективно, т.е. повърхностно. ”Аз и ти” – изглежда обичайно, нормално, но в действителност ние трябва да кажем, че това Аз вече е Ти, а Ти е Аз. Дуализма може да се види само когато е ръководен от нещо, което не  е двойствено.

Науката е произлязла от дуализма, затова сциентистите се стремят да сведат всичко до количествените измерения. За тази цел те изобретили всякакъв род механически прибори. Технологията е лайтмотива на съвременната култура. Сциентистите издигат набор от правила, и всичко което не е в техните рамки, се оставя настрана и то не подлежи на техните изследвания. Колко са малки дупките на мрежата, но докато има мрежа има и неща които минават покрай нея, а това са нещата които са извън границите на това което може да бъде изследвано. Числата са безкрайни, и не веднъж науката е признавала, че е неспособна на някои неща. Тя отговаря за нещата в своята мрежа. Несъзнателното е над възможностите на науката, то е зад пределите на научните изследвания. Затова учените могат само да твърдят, че то съществува, нищо повече. За науката това е достатъчно.

Несъзнателното е нещо, което може да се почувства, и при това не в развитото, а в първичното, фундаментално значение на думата. Това се нуждае от малко разяснение. Когато казваме “Аз чувствам, че камъка е твърд” или “Усещам хлад”, подобни чувства се отнасят към усещането, за разлика от другите, това което чуваме и виждаме. Когато казваме “Чувствам се самотен”, то тогава става дума за по-общи, цялостни, вътрешни чувства, но всички те все още принадлежат на релативното съзнание. Несъзнателното чувство се явява понякога по-фундаментално и първично, олицетворяващо “невинните” епохи и векове, когато още не е дошло пробуждането на съзнанието от хаотичната (или предполагаемата такава) Природа. В действителност природата не е хаотична, защото нищо хаотично не може само по себе си да съществува.

Това е просто името на великото царство, което отрича измерването с обичайни рационализирани средства. Възникващото от хаоса съзнание е повърхностно, то докосва само единия край не реалността. Нашето съзнание е само мъничък остров, плаващ в океана. Но само чрез тази малка частица пръст под нозете ни сме способни да хвърлим поглед на необятното несъзнателно. Ние можем само да го почувстваме, но и това не е малко, чрез него ние узнаваме, че нашето фрагментарно съществуване обладава голяма значимост, а оттук се убеждаваме, че не живеем напразно. Науката на теория не ни дава чувството за пълна безопасност, за безстрашие, което възниква в нас благодарение на несъзнателното. Не всички можем да станем учени и никой не го изисква от нас. Но всички ние по природа можем да станем художници, разбира се не специализирани живописци, скулптори, музиканти, поети и т.н., а художници на живота. Тази професия “художник на живота” може да изглежда странна, но всъщност ние се раждаме творци. На много от нас не ни се отдава да станат творци на живота и в крайна сметка ние обръщаме живота с краката нагоре, а после питаме “Какъв е смисъла на живота?”, ”Защо живея?”, ”Съществувайки вече 75 или даже 90 години на този свят, накъде вървя и къде отивам? Знае ли някой това?” и т.н. Чувал съм че от това болшинство мъже и жени стават невротици и психопати. Човекът дзен може да им припомни, че те са родени художници, творци на живота. Струва си да осъзнаят този факт, и ако го постигнат ще се излекуват от неврозите и другите техни затруднения, каквито и да са те.

2

Какво се разбира под “художник на живота”? Както ни е известно веки художник използва за самоизразяването си теми или други инструменти, по този начин той в една или друга форма демонстрира своето творчество. На скулптура са нужни камъни, дърво или глина, резец и други инструменти, за да изрази идеята си върху материала. На художника на живота му е достатъчен като материал самият той. Всички инструменти, всяко техническо майсторство му е дадено по рождение, а даже и преди да бъде създаден от родителите си. Може би ще кажете,  че това ви звучи странно и необичайно. Но си струва да се замислите, и тогава ще разберете какво имам предвид. А ако не разберете, то ще се изразя по-ясно: нашето физическо тяло е материала, то съответства на платното на живописеца, на дървото, камъка и глината на скулптора, цигулката, флейтата на музиканта. А всичко телесно – ръце, крака, туловище, глава, вътрешности, нерви, клетки, мисли, чувства, усещане, всичко това е част от цялостната личност. То е едновременно и материал, и инструмент от който, и вследствие на който, личността със своя творчески гений ще преобразува всичко това в поведение, и ще използва това поведение във всички форми на действие в живота си. Живота отразява всеки образ, който е създаден от неизчерпаемия източник на несъзнателното. Всяко действие на човека се явява оригинално и творческо, и изразява неговата личност. Тук няма място за условности, конформизъм и подтиснати мотивации. Индивида се движи хаотично. Поведението му е подобно на вятъра, който повява натам накъдето иска. В него Аз-а не е ограничен и заключен в клетка, той не е изолиран от егоцентричното съществуване. Човека трябва да излезне от този затвор. Един от великите наставници дзен от династията Тан казва: “Човек, който е станал господар на самия себе си, действа в мир и съгласие със себе си където и да се намира”. Ето такъв човек се нарича истински художник на живота.

Неговото Аз се докосва с несъзнателното, с източника на всички възможности. Св.Августин казва: “Заобичай Бога и прави каквото искаш”. Това напълно се съгласува със стихотворението на Бунан, наставника на дзен през XVII век :

Докато си жив,

бъди мъртвец,

изцяло мъртъв;

Върши каквото искаш,

и всичко хубаво.

Да обичаш Бог означава да нямаш Аз, да нямаш мнение, “да си мъртъв”, означава да освободиш съзнанието си. Казвайки “Добро утро!”, подобен човек не преследва никакви собствени интереси. Към него се обръщат с поздрав и той отвръща. Гладен е и яде. Външно е естествен човек, излезнал направо от природата, който не се нагърбва със сложните идеологии за човека и съвременната цивилизация. Но неговият вътрешен свят е толкова богат! Той непосредствено съучаства на несъзнателното.

Не зная дали е правилно да наричам такъв вид несъзнателно, Космическо. Причината поради която бих го нарекъл така се състои в това, че относителното поле на съзнанието (както го наричаме по принцип) изчезва някъде в неизвестното. Струва си да осъзнаем неизвестното, защото и то влиза в обичайното съзнание и  внася ред във всички усложнения, които ни измъчват. Неизвестното се съотнася с нашия ум, а за това ума и неизвестното трябва да обладават обща природа и да поддържат мълчаливо общуване един с друг. Оттук виждаме, че нашето ограничено съзнание, в известни на нас граници, ни води към всякакъв род безпокойство, страх и непостоянство. Но въпреки това си струва да разберем, че нашето съзнание произтича от нещо известно на нас самите, дадените ни относителни неща са свързани с нас чрез нещо вътрешно и ние се освобождаваме от всякакво напрежение. Всеки от нас е способен да превърне живота си в изкуство, всеки в съответствие с своя талант.

Следващият разказ може до някаква степен да покаже какво разбирам под преобразяване на всекидневния ни живот в изкуство.

Дого, живял в VIII век, бил велик последовател на дзен по времето на династията Хан. Той имал млад ученик, който искал да бъде обучен на дзен. Дълго време живял у наставника си, но нямало никакво обучение. Един ден той се приближил до учителя си и му казал: “От доста време съм при Вас, но нито веднъж не чух да ме поучите. Защо? Моля Ви, бъдете така добър и ме съветвайте как да постъпвам”. Учителя му отвърнал: “Защо?! Започнах да ти преподавам  дзен още в момента в който ти се появи”. Ученика неразбирайки думите му попитал: “Но в какво се състоеше това учение?”. А учителят му обяснил: “Когато ме виждаше сутрин и ме поздравяваше, аз ти отвръщах. Когато ми носеше храната, аз я приемах с благодарност. По този начин не подчертавах ли същността на ума?” Чувайки тези думи, ученикът свел глава, той разбрал разшифровката и значението на думите на учителя. Тогава учителят му казал: “Започнеш ли да мислиш за това, него вече го няма. Трябва да го виждаш непосредствено, без да разсъждаваш или да се колебаеш”. Казват, че това накарало ученика да разбере същността на дзен.

Истината за дзен се състои в това, че скучния, монотонен, банален живот, в който липсва вдъхновение, се превръща в изкуство, изпълнено с действително вътрешно творчество. То винаги трябва да е преди научното изследване на реалността и да няма връзката с научно конструирания апарат.

Смисъла който придава дзен на несъзнателното, разбира се представлява нещо тайнствено, невидимо, а не научно или донаучно. Това не означава, че се намира зад пределите на достъпното за съзнанието, ние донякъде дори нямаме работа с него. То представлява само по себе си най-близкото за нас, интимното, и тази трудно доловима интимност е подобна на окото което не вижда себе си. Затова осъзнаването на несъзнателното се нуждае от специална тренировка на ума.

Етиологически, съзнанието е породено от несъзнателното в процеса на еволюцията. Природата действа несъзнателно, а от нея се е появил човекът. Съзнанието е скок, но скок не означава прекъсване на връзката във физическия смисъл. Съзнанието пребивава в постоянно и ненарушимо общуване с несъзнателното. Ако не съществуваше второто няма как да работи и първото, съзнанието щеше да изгуби основата на своите действия. Ето защо дзен казва, че Дао е “всекидневният ум на всеки от нас”. Под Дао дзен има предвид несъзнателното, което през цялото време работи в нашето съзнание. Следващите въпрос и отговор могат да ни помогнат да разберем някои неща за несъзнателното в дзен.

Когато един монах попитал учителя си, какво означава “всекидневният ум на всеки един от нас”, наставника му отвърнал: “Когато съм гладен – ям, когато ми се спи – спя”. Уверен съм, че ще попитате: “Ако това представлява несъзнателното, за което представителите на дзен говорят, донякъде като за висша степен на тайнственото и неделимо от великата ценност за преобразяване на човешкия живот няма как да не се усъмним. Всички тези “несъзнателни” действия  отдавна се отнасят към областта на инстинктите и рефлексите в съзнанието, съответствайки на принципа за икономия на умствената дейност. Бихме искали да видим, как несъзнателното е свързано с по-високите функции на ума, особено там, където това е свързано с дълги години на усилени тренировки, като например изкуството за боравене с меча. Което прилича на рефлексни движения, като яденето, пиенето, спането и т.н., по които се отличават от нисшите животни и с децата. Разбира се, дзен не може да ги оценява като цел за напълно зрелия човек в търсене на смисъла на живота”.

Да видим има ли разлика между “инстинктивното” несъзнателно и висотите на “тренираното” несъзнателно.

Банкей, един от великите съвременни японски наставници дзен, създал учение за Нероденото. За да демонстрира тази идея, той посочвал фактите на нашия всекидневен опит, като например слушането на песента на птиците, любуването на цъфтящите цветя и т.н. Той казвал, че всичко се случва благодарение на Нероденото в нас. Каквото и да е сторило, трябва да се основава на този и на никакъв друг опит, казва Банкей в заключение.

За повърхностния поглед това изглежда отъждествяване на областите на нашите чувства и метафизическото Неродено. В известен смисъл такова отъждествяване е правилно, но в друг е неправилно. Нероденото на Банкей е корен на всички неща, включвайки в себе си не толкова областта на чувствата на нашия всекидневен опит, но и реалността на миналото, настоящето и бъдещето, запълвайки цялостно космоса. Нашият “всекидневен ум”, ежедневен опит, инстинктивните действия сами по себе си имат ценност и значение. Те ги притежават само в съответствие с Нероденото, или това което аз наричам Космическо Несъзнателно. Нероденото се явява първоизточника на всички творчески възможности. Когато ние ядем, всъщност не ядем ние, а Нероденото, когато сме уморени и заспиваме, спим не ние, а Нероденото.

Докато несъзнателното е инстинктивно, то не излиза зад пределите на това, което е налично у животните и децата. Несъзнателното на зрелия човек не може да бъде такова. Той притежава тренирано несъзнателно, което включва целия му съзнателен опит от ранното детство, съставящ битието му. Затова в случая майстора на сабята, техническото умение наред с пълното съзнание на ситуацията, се корени в дълбините на тренираното несъзнателно. То играе огромна роля. Меча е като неделим от собствената душа. Това може да се каже и по друг начин: несъзнателното, което се отнася до областта на чувствата е крайният продукт от дългия процес на еволюцията на космическия живот. Те са също толкова неделими от децата и животните. Но заедно с интелектуалното развитие, съдейки по нашето израстване, областта на чувствата е обхваната от интелекта, което води до загуба на наивния чувствен опит. Когато се усмихваме, това не е просто усмивка, към нея се добавя още нещо. Ние се храним не както в детството, стремейки се към оцеляване, а към храната се добавя и интелектуализацията. Ясно е, че подобно смесване с интелекта зарежда простите биологически действия с егоцентричен интерес. Това означава, че в несъзнателното се вмъква сила, която вече не влиза в правото поле на съзнанието. Всички действия се съотнасят с инстинктивните биологически функции, приемат роля на съзнателно и интелектуално насочено поведение.

Подобна трансформация е известна като загубата на “невинността” или, на езика на библейските митове, получаване на “познание”. В дзен, и въобще в будизма, това се нарича “афективно заразяване” (клеша) или “поставяне на съзнателния ум под господството на интелекта”(виджняна[1]).

Ако зрелият човек действително иска да води свободен и спонтанен живот, където няма място за атаки на подобни нарушаващи равновесието на чувствата, като страх, безпокойство и тревога, дзен изисква от него пречистване на тези афективни зарази, освобождаване от намесата на интелекта. Заедно с това освобождение ние получаваме “тренираното” несъзнателно, работещо в полето на съзнанието. Така ние ще знаем, какво е Нероденото на Банкей или “всекидневният ум” на китайския учител дзен.

3

А сега да чуем съвета на Такуан, даден му от Яги Таджима-но-ками, на неговият ученик за изкуството на владеенето на меча. Този съвет се касае преди всичко за умението да държиш ума си в състояние на “поток”: ако само за миг спрем, потока прекъсва, а това носи вреда на ума. За майстора на меча това означава смърт. Афективното връхлитане затъмнява огледалото на изначалната праджня[2] на човека, интелектуалното израстване препятства вродената активност. Праджнята, която Такуан нарича “недвижима праджня”, е орган, който направлява всички движения, както външни, така и вътрешни. Когато дейността му е възпрепятствана, то се проваля и работата на съзнателния ум, а меча вече се подчинява не на вродената, спонтанна, свободна активност на “недвижимата праджня”, съответстваща на несъзнателното, а съзнателно заучени технически правила за владение на меча. Праджнята е невидим двигател, който несъзнателно работи в полето на съзнанието.

Когато майстора на меча стои пред своя противник, той не е длъжен да мисли за противника, нито за себе си, нито за движенията на меча на своя враг. Просто трябва да стои с меча, забравяйки за всяка техника; мечът е длъжен да следва думите на несъзнателното. Човека не мисли за себе си който за майстор на меча. Ударите нанася не човека, а мечът, воден от волята на несъзнателното. Съществуват разкази за това, как поразявали противниците си без да си дават сметка как става това, всичко се случвало несъзнателно. Действието на несъзнателното в много случай е направо чудодейно.

Позволете ми да дам пример, “Великолепната седморка”.

В японския филм[3] неотдавна показан пред американската публика, има сцена където безработните самураи дават клетва на меча. Това е художествена измислица, но без съмнение се опира на исторически факти. Главата на самураите намира начин за проверка на всеки един от тях. Той изкарвал зад вратата младо селско момче, който биел с палка всеки преминаващ прага самурай, за да види каква ще бъде реакцията на излизащия.

Първият самурай получил силен удар от палката. Не преминал проверката. Вторият се отдръпнал от удара и в отговор ударил младежа. Третият се спрял на изхода и казал на намиращият се зад вратата да не си прави такива подли шеги с опитните воини. Той почувствал присъствието на тайния враг в стаята още преди да усети удара. С това показал, че е достоен за това дело, което му е поверено да изпълни в селото. Това е резултата на дългият опит, през който трябва да премине самурая в тези бурни времена.

Това чувство за невидимия враг се е развило у майсторите на меча в тези феодални дни до удивителна степен. Самурая е длъжен да съхранява бдителността си във всяка ситуация, възникваща в неговия всекидневен живот. По-нататък в съня, той трябвало да бъде готов за срещата му с неблагоприятните обстоятелства.

Не може ли това да се нарече шесто чувство или някакъв род телепатия, а следователно предмета – парапсихология. Бих искал само да отбележа, че теоретиците на изкуството на меча приписват това чувство, придобито от майстора, работа на несъзнателното. То се пробужда заедно с достижението на състоянието на самозабравянето, несъзнанието. Те биха казали, че висшата степен на тренираност в това изкуство води към изчезване на обичайното относително съзнание. Това се случва, когато човек е въвлечен в борбата не на живот, а на смърт. Неговият ум, в резултат на тренировките става огледало, в което се отразява всяко движение в мислите на противника, а след това той веднага знае, къде и как да го атакува (по-точно, това не е знание, а интуиция, протичаща в несъзнателното). Неговият меч се движи сам, и противника не намира защита, защото меча го докосва именно там където не очаква. Несъзнателното у майстора на меча е в самозабравянето, в съгласието с Разума на Небето и  Земята, той удря по всичко, което се противопоставя на Разума му. В битката между майсторите на меча, побеждава не по-бързият или по-силният, даже не по-изкустният, а този на когото ума е чист и самоутвърден.

Независимо от това, дали приемаме такава интерпретация или не, си остава факт, че майстора на меча притежава това, което може да се нарече несъзнателно. Това състояние на ума се достига, когато той вече не осъзнава своите действия и предоставя цялостно своето съзнание на нещо трансцедентно. Ние казваме “на нещо” или “на някого”, понеже за такова битие, простиращо се зад пределите на обичайното поле на съзнание нямаме думи с които да се изкажем напълно точно, освен чрез отрицанието (Х или несъзнателно). Непознатото Х е прекалено обширно. Доколкото то встъпва в контакт с съзнанието, така че това Х може да се възползва от всички съзнателно придобити умения, него можем да го обозначим като несъзнателно.

4

Каква е природата на несъзнателното? Остава ли то в полето на психологията, дори и в най-широк смисъл на думата? Или се съотнася към източника на всички неща, било то Разум, Небе, Земя или още нещо от онтологията на източните мислители? Или ще го наречем “великото съвършено огледало на знанията” (адтаршонадгжняна), както някога са го наричали учителите дзен?

Следващият разказ за Яги Таджима-но-ками, ученик на Такуана, не е пряко свързан с разбора на несъзнателното в предните части на тази лекция. Макар, че тук той непосредствено не се среща с противника. Но за психолога не е маловажно това, че благодарение на някаква форма на дисциплина се изработва способност, която може да бъде наречена малко или много парапсихологическа. Мога да добавя, че този случай с Яги Таджима-но-ками, разбира се не е бил проверен по научен път. Но в летописите на японското изкуство за владеене на сабята има немалко записи за такива случай, и даже нашият съвременен опит ни дава основание да вярваме във възможността на подобна “телепатическа” интуиция. Длъжен съм да повторя, че такъв психологически феномен, вероятно, няма нищо общо с несъзнателното, за което ставаше дума по-нагоре.

Веднъж през есента Яги Таджима-но-ками се любувал на цъфтящите вишни в градината. Той потънал в съзерцание. Неочаквано усетил заплаха саки[4] отзад. Яги се обърнал, но не видял никого, освен момчето-слуга, който обичайно съпровождал господаря си и носел неговия меч. Яги не успял да определи източника на саки. Това го озадачило, понеже след дългата тренировка придобил шесто чувство, с помощта на което можел веднага да определи присъствието саки. Той бързо се върнал в стаята си и се опитал да разреши този досаден проблем. Преди никога не грешил в определянето на локализацията на източника на саки, само трябвало да усеща неговото присъствие. Той станал досаден и раздразнителен и даже слугите се страхували да се доближат до него и да го попитат за причината на недоволството му.

Накрая един от старите слуги се приближил към него и го попитал дали е болен и дали се нуждае от някаква помощ. Господинът отвърнал: “Не, не съм болен. Изпитах нещо странно в градината, което излиза извън пределите на моето разбиране. Размишлявам над това”. И той разказал произшествието.

Когато Яги отново се умълчал, при него дошло момчето-слуга, което го съпровождало и с треперещ глас си признал: “Когато видях своя господар погълнат от съзерцанието на цветовете на вишните, си помислих: колкото и умел да е  господарят, не би могъл да се защити, ако го нападна сега. Навярно моят господар е усетил моята тайна мисъл”. Момчето, което си признало било готово да понесе цялото наказание за подобна мисъл. Това помогнало на Яги да си разясни безпокоящата го тайна, затова не наказал невинното момче. Той бил удовлетворен от факта, че чувствата му не са го излъгали.

---

[1]."Джняна и виджняна означават съответно "знание за Аза" и "осъзнато познание". Джняна е Шабда-Брахман (Брахман-Слово, Логос), а виджняна е Върховният Брахман (Парабрахман). Друг начин за изричане на същата истина е да се каже, че джняна е тесният и прав път към Бога, без никакви обрати или отклонения, а виджняна е самото местоназначение (дестинация). Тук джняна е придобитото знание за Аза от всички източници, а виджняна е непосредственото познание на Бога. Джняна се появява под магнетичното влияние на Бог, докато виджняна означава да изпаднеш под влиянието на магнетизма Божий. Джняна е вътрешното познание, че Бог съществува, докато виджняна означава да общуваш и се отнасяш с Бога от позицията на слуга, дете, приятел, съпруг или предано отдаден.

(Информацията е от : www.bhagavadgitausa.com)

[2] Праджня - прозрение или мъдрост по отношение на същността на космоса.

[3]Има се в предвид филма на Акира Куросава, заснет през 1954г. и прожектиран в националните кина под името “Седемте самураи”. Под името “Великолепната седморка” в нашата страна е известна американската версия на филма на Курасава, заснета в САЩ през 1960г.

[4]Саки буквално означава “убийствен въздух”. Майсторите на меча често споменават явлението на такъв тип. Трудно е за описание, това е вътрешно усещане, разпространяващо се над личността или обекта. Хората често казват, че мечтите са изпълнени с “убийственият въздух”, когато другите молят за благоволение, почит и даже благожелание. Обичайно това се обяснява с характера или темперамента на създаващият меч художник, а меча в Япония е не просто оръдие за убийство, а и произведение на изкуството. Саки произхожда също така от лица, които тайно или явно изказват мисли за убийство.Казват, че подобен “въздух” пари над главите на отряда войници, готови да атакуват противника.

III.Понятието Аз в дзенбудизма

Подхода на дзен будизма може да се определи като донаучен (понякога и антинаучен) в смисъл такъв, че дзен се движи в направление, напълно противоположно на науката. Това не означава, че дзен се противопоставя на науката, но за разбирането на дзен трябва да се заеме позиция, която е била пренебрегвана от сциентистите, и даже игнорирана като “антинаучна”.

Науките се явяват еднообразно центробежни, екстравертни, гледащи “обективно” на предмета, който е откъснат от цялото за изследване.

По този начин те заемат позиция, съгласно която предмета винаги е дистанциран от учения. Те никога не се стремят към самоотъждествяване с обекта на своето изследване. Дори, когато се вглеждат дълбоко в себе си с цел самоизследване, вътрешното се проектира навън. Така те стават чужди на самите себе си, или с други думи вътрешният им свят не им принадлежи. Страхуват се да станат “субективни”. Струва си да запомним, че докато гледаме отстрани, си оставаме странични, поради това никога няма да знаем предмета такъв какъвто е. Всичките ни знания са знания за нещо, а това означава, че не знаем, каква е нашата реална същност. Сциентистите могат да искат достижения на Аз-а, но никога нямат сили да се приближат до него. Разбира се могат много да говорят за него, но това е всичко което те могат. Затова за достижението на истинското  знание за Аз-а според дзен, трябват радикални промени на това направление в науката. Казват, че предмета за изучаване на човешкият род е самият човек. В такъв случай човека трябва да се възприема като Аз, тъй като предмета е собственото човешко в него, а не животното лишено от съзнание. Страхувам се, че мъжете и жените, които не се стремят към опознаването на Аз-а, трябва наново да преминат през цикъла от раждането до смъртта. ”Да познаеш себе си” - означава да  опознаеш своето Аз.

Научното познание за Аз-а не се явява реално познание до времето в което Аз не стане обективно. Научната тенденция за познанието трябва да се обърне: „Аз” трябва да се разглежда отвътре, а не отвън. Това означава, че Аз-а трябва да познава себе си, неизлизайки от собствените предели. Може да попитат: ”А как това е възможно? Познанието винаги предполага дихотомия за познаващия и познавания обект”. Отговарям: “Самопознанието е възможно само там, където произхожда отъждествяването на субекта и обекта, т.е. там където научното изследване отива към своя край, където са оставени всички експериментални прибори, където осъзнаваме и признаваме пред себе си, че не можем да изследваме по-нататък без да излезнем от собствените си предели, извършвайки  чудесен скок в царството на абсолютната субективност”.

Аз-а пребивава в царството на абсолютната субективност. “Пребивава” не е съвсем точен израз доколкото то предава само статическият аспект на Аз-а. Той винаги е в движение или в установяване, едновременно е нула (оказва статичното състояние) и безкрайност (оказващо на непрестанното движение). Аз-а е динамичен.

Аз-а може да се сравни с кръг, който няма окръжност. Това е сливане с безкачествената пустота на битието (шунята)[1]. Но това, също така е центърът на този кръг, който може да бъде видян навсякъде и никъде. Аз-а е точката на абсолютната субективност, придаваща смисъл на неподвижността и покоя. Но тази точка може да се премести където иска, може да заеме безкрайно многообразие от места, а в действителност това вече не е точка. Такова, явно невъзможно за науката чудо има място, когато научната перспектива се е преобърнала и ние сме се насочили към дзен. Той е изпълнителят на тази невъзможност.

Движейки се от нулата към безкрая и от безкрая към нулата, Аз-а по никакъв начин не се явява обект на научни изследвания. В бъдеще абсолютна субективност, Аз-а отхвърля всички опити да му бъде приписано обективно определяемо местоположение. Той е толкова неуловим и неопределен, че ние не можем да направим никакви експерименти, независимо от това дали са научни или не. Не го разбираме с никакви обективно построени връзки, дори при наличието на всевъзможни научни таланти, доколкото по своята природа те се отнасят към тези неща, с които работи науката. При съответстващият подход Аз-а открива себе си без обективността.

Аз-а бил изпратен по-високо по последната книга на Ружмон, в която той нарича “личността” и “машината” две основополагащи понятия, които характеризират западният модел за търсене на реалността. ”Личността”, според Ружмон, първоначално била юридически термин в Рим. Когато християнството започнало да разглежда въпроса за Троицата, схоластиците използвали термина теологически, което се забелязва по термини, като “ божествен лик” и “човешка личност”, които хармонично се съединяват в Христос. Днес този термин има ред “морално-психологически значения, които предполагат целия исторически контекст. Проблема на личността в крайна сметка се свежда до проблема на Аз-а.

Личността, според Ружмон, е дуалистична, в нея винаги е заключен някакъв конфликт. Напрежението, конфликта и противоречието съставят същността на личността, а оттук следва, че чувствата, страха и неопределеността тайно съпровождават личността във всяка нейна дейност. Бихме могли даже да кажем, че това чувство подтиква личността да извършва неуравновесени, страстни и насилствени действия. За Изтока всички човешки деяния са породени от чувството, а не от диалектическите затруднения. Отначало е психологията, след това логиката и анализа.

Съгласно Ружмон, дуализма се корени в самата природа на личността, а неговото преодоляване за хората на Запада е невъзможно докато се придържат до историческо-биологическите традиции за Богочовека и Човекобога. Хората на Запада, в своето несъзнание са лишени от покой и странстват в пространството и времето. Те са екстравертни, а не интровертни. Вместо да гледат отвътре, да овладеят природата на личността, те се опитват обективно да помирят дуалистичните конфликти в интелектуален план. А по повод това, кое се касае до самата личност, моля да ми позволите да цитирам Ружмон: “Личността е призив и отговор, това не е факт, не е обект, но действието и пълният анализ на фактите и обектите никога няма да даде на неопровержимото доказателства за съществуването на личността”[2].

“Личността никога няма място тук или там, тя е в действие, в напрежение, в стремителен порив, в равновесие, за което можем да придобием представа чрез музиката на Бах”.

Всичко това звучи прекрасно. Личността е действително такава, каквато я описва Ружмон, това описание съответства на това, което будистите биха казали за отмяната, ”намиращите се на пътя към разтварянето”. Но махаянистите биха попитали за автора на приведените по-горе изречения: “Какъв си ти, който произнасяш всички тези повече от прекрасни думи, от концептуална гледна точка? Бихме искали да поразсъждаваме за тебе, лично, конкретно и екзистенциално. Когато казваш: “Докато аз живея, живея с противоречието” – кой тук е Аз? Когато ни казваш, че фундаменталната антиномия[3] на личността е длъжна да бъде приета по вяра, искаме да попитаме, кой приема нещо на вяра? Кой изпитва тази вяра? Зад вярата, опита, конфликта и концептуализацията трябва да има жив човек, който да извърши всичко това”.

Ето един разказ за монах дзенбудист, който конкретно е посочил с пръст на личността и дал на питащия възможност да я види. Този монах бил по-нататък известен под името Обаку Ки-ун (починал в 850г.). Той бил един от великите наставници  дзен в епохата Тан.

Веднъж управителя на една област навестил манастира. Настоятеля го развел по времето за посетители, да разгледа постройките. Когато влезнали в стаята, където висели портретите на следващите един след друг настоятели на манастира, управителя показал единият от тях и попитал: ”Кой е това?”, отговорът бил “Последният управител”. Последвал друг въпрос: ”Това е портрета му, а лицето къде е?”, на този въпрос настоятеля не можел да отговори. Управителя настоявал да получи отговор и настоятеля изпаднал в отчаяние, понеже никой от монасите не можел да удовлетвори любопитството на управителя. Накрая той си спомнил за странен монах, който неотдавна се оказал в манастира и си губел времето като почиства двора. Той си помислил, че този странник, който приличал на дзен монах може да отговори на управителя. Повикали го и го представили на управителя. Той се обърнал с уважение към монаха: ”Многоуважаван господине, тези господа, за голямо съжаление, не могат да отговорят на моя въпрос. Ще бъдете ли така любезен да се опитате Вие да отговорите на него?” Монахът попитал: ”Какъв е въпросът Ви?” Управителя му разказал всичко, което се случило по-рано и повторил въпроса си: ”Ето го портрета на бивш настоятел, но къде е лицето му?” Монахът веднага възкликнал: ”О, управителю!” Управителят откликнал: ”Да?!” Монахът попитал: ”А къде е той?”. Сциентистите, включително теолозите и философите, макар и обективни, бягайки от всякаква субективност, твърдо държали на гледната точка, че съждението е вярно само в случай на обективната му оценка или проверка, а не просто от субективния или личностен опит. Те забравят, че личността непременно живее не концептуален или научно определен, а личностен живот. Колкото и да са точни, обективни, философски определенията, то те се отнасят не към личния живот, а към някакъв живот въобще, който е предмет на изследването. Въпроса тук не е обективното или субективното. За нас е жизненоважно сами, лично да усетим нашия живот, да решим как да го продължим. Познаващата себе си личност никога не се подава на теоретизиране, не е заета с писане на книги и поучаване на другите – такава личност живее своя единствен, свободен и творчески живот. Какво представлява той? Къде да го намерим? Аз-а познава само себе си отвътре и никога външното.

Разказа за Обаку и управителя ни показва, че по принцип ние се удовлетворяваме с портрети или подобия. Човек, представяйки си се умиращ, НИЕ забравяме да зададем въпроса на управителя: ”Тук е портрета, а къде е лицето?” Ако преведем този разказ на съвременен език, то неговата същност е такава: ”Съществуването (включително и личността) се поддържа с постоянното изобретение на относителни решения и полезни компромиси”. Идеята за раждането и смъртта представлява сама по себе си относително решение, а изготвянето на портрета – нещо като сантиментален полезен компромис. Но там където става дума за действителни личности, всичко това отсъства, а въпроса на управителя бил: ”Къде е лицето? ”Обаку е бил дзенбудистки монах, затова не си губел времето и пробудил управителя от света на понятията на съновиденията само с едно възклицание: ”О, управителю!” Веднага последвал отговор: ”Да?! ”Ние виждаме, как личността тук цялостно изскача от палатата на анализата, абстракцията, концептуализацията. Ако това ни е ясно, то ние знаем, кое е това лице, къде е, кой е Аз-а. Ако лицето се отъждествява с прости действия, то това не е жива, а само интелектуална личност – не моето и нито твоето Аз.

Веднъж един монах попитал Джошу Джушина (778 – 897): ”Какво е моето Аз? ”Джошу отговорил:”Ти дояде ли си сутрешната каша?” - “Да” - “Ако е така, измий си купичката”.

Еда-действие, мпе-действие, но дзен се интересува от дамите деятели, тези, които ядат и мият; досега, докато екзистенциално, е опита не е уловена личност не трябва да се говори и за действие. Кой осъзнава действието? Кой ти съобщава този факт в съзнанието? Кой си ти самият, говорещ за него на себе си и на всички останали? ”Аз”, ”ти”, ”той”, ”тя”, ”то” – всички тези местоимения заместват нещо. Кое е това нещо?

Друг монах попитал: ”Какво е моето Аз?” Джошу отговорил: ”Виждаш ли кипариса в двора?”

Тук Джошу се интересува не от видението, а от виждащия. Ако Аз е ос на спиралата, ако Аз не може да бъде обективно и не може да бъде факт, то все едно е тук, и дзен ни казва как да го уловим с голи ръце и да покажем на наставника неуловимото, необективното и недостижимото[4]. В това се състои разминаването в науката и в дзен. Трябва да напомня, че дзен не е против научния подход към реалността, той само иска да каже на сциентистите, че покрай техният подход има и друг – по правилен, гледащ навътре, по-реален и личностен. Те могат да го нарекат субективен, но това съвсем не е така. Личността, индивидът, Аз-а, егото – в тази лекция всички тези понятия се използват като синоними. Личността се явява морално-волева, индивидът противостои на всякакъв род групи, това е психологично, а Аз-а е едновременно морален и психологичен, получавайки при това религиозно значение. От гледна точка на дзен, опита на Аз-а е психологически уникален в това отношение, той е наситен с чувството на автономност, свобода, самопределение и накрая с творчество.

Хокоджи попитал Башо До-ичи (починал 788г.): ”Кой е този, който стои сам без приятел сред хиляди вещи” дхарма[5]? Башо отговорил: ”Ще ти кажа, ако с една глътка изпиеш Западната Река”.

Такива са деянията на Аз-а или личностите. Психолози и теолози, говорещи за последователни перцепции или впечатления, за идеята или принципа на единството, за динамичната тоталност на субективният опит или за оста на криволинейните човешки действия, вървят в направление противоположно на това на дзен. Колкото по-бързо вървят, толкова по далеч отиват от дзен. Затова аз казвам, че науката или логиката е обективна и центробежна, тогава когато дзен е субективен и целеустремен.

Някой беше забелязал: ”Всичко външно казва на индивида, че той е нищо; всичко вътрешно го убеждава, че той е всичко”. Това прекрасно изречение ни показва чувствата на всеки един от нас, когато спокойно седим и се взираме в дълбоките покои на нашето битие. Там нещо се движи и на прошепва, че не сме се родили без причина. Някъде бях чел: ”В самотата си се подлагаш на изпитания, самотен отиваш в пустиня и те разпитва света”. Струва  си човек веднъж с цялата си честност да се вгледа в себе си и ще разбере, че той не е сам, не се е загубил, не е захвърлен в пустинята. Вътре в него живее чувството на царствената и величествена самота; той е нещо сам по себе си, но в същото време е неразделна част от останалият свят. Тази уникална ситуация, външно или обективно противоречива възниква заедно с подхода към реалността на пътя, който дзен предлага. Такова чувство произтича от личният творчески опит, който се появява заедно с излизането зад пределите на царството на интелекта и абстракцията. Творчеството се отличава  от обикновената активност, това е отпечатък от самоопределящият се деятел, от именуемото Аз.

Индивидуалността също е важна за определянето на Аз-а, но тя носи повече политически и етически характер. Тя е тясно свързана с идеята за отговорността. Индивидуалността принадлежи към царството на относителното. Тя се асоциира с силите на самоутвърждаването. Тя винаги се осъзнава от другите и почти толкова е контролирана от тях. Там, където се подчертава индивидуализмът преобладава чувството на взаимното ограничение и напрежение. Тук няма свобода, няма спонтанност, именно на това се дължи тежката атмосфера на затихване и потиснатост. Човекът е смачкан, а в резултат възникват всички разновидности на психическите нарушения.

Индивидуацията[6] представлява обективен термин за различаване на индивидуалността от индивидуализма. Там, където обособяването се превръща в отрицание на другото, там се появява стремежът за власт. Понякога той се явява напълно неконтролируем, но когато не е толкова силен или когато е повече или по-малко негативен, ние ставаме крайно възприемчиви към критиката. Такова съзнание ни насажда ужасно робство, напомнящо на “дрехата на философията” в Sartor Resartus на Карлайл. Това е философия на външното, където всеки се облича за другия, за да изглежда по друг начин, за разлика от това как изглежда всъщност. Там, където този процес отива далеч, оригиналността се губи, а човекът се превръща в някаква смешна маймуна.

Когато тази страна на Аз-а се разраства и започва да преобладава, истинското Аз се отхвърля, потиска се и се довежда до нищо. Ние знаем, какво означава това потискане. Творческото несъзнателно не може да бъде потиснато от никой, то така или иначе се показва. Когато не може да се утвърди по естествен път, то преминава всички пречки – понякога по насилствен начин и понякога в патологична форма. Но и в двата случая Аз-а безнадеждно се разрушава.

Опечален от всичко това, Буда създал учението за аната[7], или не-его, за да пробуди у нас отново видимостта. Дзенбудизма не се удовлетворил напълно с предложения от Буда отрицателен способ за демонстрация на учението. Той представлява учение за самият утвърдителен и прав път, за  да могат последователите на Буда да не блуждаят в търсене на реалността. Ще дам пример от “Риндзай Гиген”.

Веднъж Риндзай (починал 867 г.) произнасял такава проповед: “Съществува истински човек без купища звание в разголената плът, който влиза и излиза през портата на вашето лице (т.е. през органите на чувствата). Който още не се е убедил в това, гледайте, гледайте!”

Един монах излязъл напред и попитал: ”Кой е този истински човек без звание?”

Риндзай слезнал от подиума, хванал монаха за гърлото и извикал: ”Говори! Говори!”

Монахът се поколебал,тогава Риндзай го пуснал и казал:”Каква жалка отломка кал!”[8]

“Истински човек без звание” – това е термин на Риндзай за обозначение на Аз-а. Неговото учение е посветено на този Човек (нин, жен) или Личност. Той понякога го нарича “човекът Път” [донин или дао-жен]. Може да се каже, че той е бил първият наставник  в историята на дзенбудистката мисъл в Китай, който настойчиво е утвърждавал присъствието на този Човек във всяка фаза на човешката жизнена дейност. Той неуморимо съветвал своите последователи по пътя на реализацията на Човека, или истинското Аз. Последното е като метафизическото Аз, противостоящо на психологическото и етическото Аз, което принадлежи на света на релативното. Човекът за Риндзай се определя като “нямащ звания” или “независим от”(му-йе, ву-ц) или “без дрехи”[9]. Това трябва да насочи мислите ни към “метафизическото Аз”.

Правейки тази предварителна забележка, ще приведа голяма част от “Разказите” на Риндзай, които са посветени на Човека, Личността или Аз-а, в които той изразително и обстойно говори за субекта и иска да ни помогне в разбирането на дзенбудистката концепция за Аз-а.

Риндзай за Аз-а или “Този, който точно сега е пред нас, самотен, просветен и в пълно съзнание слуша този разговор за дхармата”[10].

[Говорейки за троякото тяло на Буда, Риндзай продължавал:]

Уверен, че всичко това са само сенки. Многоуважавани! В Човека (жен) трябва да разберете кой е играчът със всички тези сенки, източника на всеки Буда, убежището на всички търсени пътища, където и да е.

Вниква в дхармата и изяснява нейното, а не вашето физическо тяло, не остатъка, не черният дроб, не бъбрека, но не и празното пространство. Кой е тогава този който разбира? Това е Този, който се намира точно пред вас в пълно съзнание. Неговият образ е неделим, той сияе в самота. Toва е този, който разбира как да говори за дхармата и как да вникне в нея.

Ако вие сте в състояние да видите това, то по нищо не се отличавате от Буда и от патриархата. Никой не прекъсва този, който разбира това. Той е навсякъде, поне доколкото могат да видят очите ни. Само заради афективното заразяване се прекъсва интуицията. Реалността се разделя на части само от нашето въображение. Затова, в страданието на множество болести, ние се преселваме в троякия свят. За мен няма нищо по-дълбоко [от  този, който разбира] и това е нещото посредством което всеки от нас може да се освободи.

Търсещите пътища! Умът е безформен и прониква в десетте страни от света. С очите той се взира, с ушите се вслушва, с носа усеща мириса, с устните доказва, с ръцете хваща, с краката ходи.

Търсещите пътища! Този, който точно сега пред вас сияе в самота и в пълно съзнание, вслушвайки се [в разговора за дхармата] – този Човек (жед) никъде не се бави. Той прониква във всичко, различава всичко, не можеш да промениш [това, което е].

В един миг той пронизва с мисълта си света на дхармата. Срещайки Буда, той говори като Буда, срещайки патриарх – говори, като патриарх, срещайки архат – говори, като  архат[11],срещайки гладен дух – говори като гладен дух.

Обръщайки се навсякъде, той странства из всички страни, обучава всички същества и всичко не се оказва отвън, нито дори в едно мигновение на мисълта си.

Където и да отиде, той си остава чист, неопределим, неговият свят пронизва всичките десет страни на света и десет хиляди вещи принадлежат на една същност.

Какво е истинското разбиране? Това си ти, който е във всичко: в обикновеното и в свещеното, в мръсното и в чистото, в земите на Буда, в кулата на Майтрей, в света на дхармата на Вайрочаните и където и да отидеш, ти самият се явяваш земята, подлежаща на [четири етапа на развитие]: преход към съществуване, продължение на съществуването, разрушение и изчезване.

Буда, появявайки се на бял свят и преобърнал колелото на дхармата и е стигнал до нирвана [вместо завинаги да остане в света, както бихме очаквали ние, обикновените същества]. И все пак няма никакви признаци за това появяване и изчезване. Ако ние се опитаме да проследим целият процес от раждането до смъртта, ние никъде няма да намерим тези признаци.

Преминавайки в света на дхармата на Неродения, той странства по всички земи. Встъпвайки в света на Лотоса, той вижда, че всички вещи се състоят от Пустота и нямат реалност. Единственото същество, човекът Дао (дао-жен), слуша сега моята реч за дхармата, опирайки се на нищо. Това е човекът-майка на всички Буда.

Затова Буда е бил роден така, че да зависи от нищо. Когато това е ясно, Буда става недостижим. Когато някой получава такова видение, той е считан за човек разбиращ истината.

Не виждащите му ученици са свързани с имената и фразите, и затова се спират пред преградата на такива имена, били те обичайни или мъдри. Когато са затруднени да видят Пътя, те не могат ясно да го видят.

В дванадесет раздела от учението на Буда смисъла е само в думите и фразите [а не в реалността]. Не знаещите това ученици искат да извлекат смисъл от простите думи. Taка както всички те зависят от нещо, то самите ученици се оказват в хватката на причините, затова не могат да избегнат цикъла на раждането и смъртта и тройствения свят.

Ако вие желаете да излезнете от цикъла на раждането и смъртта, появяването и изчезването, искате да сте свободни и да захвърлите оковите, трябва да признаете Човека, който сега слуша този разговор за дхармата. Той няма нито образ, нито форма, нито корен, нито стъбло. Това е този, който няма постоянно място, но е пълен с дейност.

Той отговаря на всички ситуации и е деен, и все пак идва от никъде. Затова си струва да се опитате да го намерите, той вече е далече; колкото повече се доближавате, толкова по-силно той се отвръща от вас. Неговото име е “тайна”.

Това е този, който слуша моята реч за дхармата пред всички тези търсещи пътища. Той не гори в огъня и не потъва във водата. Даже стъпвайки на тези три зли пътя в Нараку, той просто се разхожда из градината. Това е този, който никога няма да страда от думите на кармата, даже ако стъпи в царството на гладните души или животни. Защо това е така? Доколкото за него са неведоми условията, кои би трябвало да избегне.

Ако вие обичате мъдростта и ненавиждате обобщеното, то вие сте обречени да тънете в океана на раждането и смъртта. Злите страсти се пораждат от ума, ако нямате ум, то подобни зли страсти могат ли да ви обладаят? Ако не ви пречат разграниченията и привързаността, то вие без усилие ще достигнете Пътя по всяко време. Докато се суетите заедно с вашите съседи и мислите ви се объркват, то вие сте обречени да се връщате в царството на раждането и смъртта, колкото и “безчислени кодове” да използвате, целейки да намерите Пътя. По-добре се върнете във вашия манастир и да седите мирно с кръстосани крака в залата за наблюдения.

Тръгващите на път! Вие, слушалите преди моята реч за дхармата! Вие не сте четири елемента (вашето тяло). Вие сте това, което се използва за четири елемента. Ако сте способни да видите тази истина, то ще успеете да се освободите от появяването и изчезването. Доколкото на мен това ми е ясно, няма какво да отхвърлям.

Наставникът веднъж произнесъл такава проповед: Тръгвайки на Път ти е нужна вяра в теб самия. Не я търсете отвън. Ако я търсите в себе си, то вас ще ви отвлекат несъществени обстоятелства и вие никога няма да различите истината от лъжата. Могат да кажат: ”Ето  го Буда; Ето – патриарси”, но това са само словесни следи оставени от настоящата дхарма. Струва си пред вас да се появи човек, който ще изложи на показ думите или фразата в техния двойствен замисъл, и вие ще се смутите, тогава ще започнат да се появяват съмненията. Ако почувствате затруднение бягате до съседа и до приятелите, така изпитвате истината. Чувствате се напълно загубени. Великите мъже не трябва да губят времето си в спорове и в празни приказки за това кой е хазяйн и кой пришелец, кое е правилно и кое – не, какво е работа и какво – пари.

Докато Аз[12] се намирам тук, Аз не почитам нито монаси, нито миряни[13]. Който и да дойде при мен, Аз зная откъде е посетителя. Колкото и да се прикрива, Аз зная, че той неизменно се опира на суми, намерения, букви, фрази, а всички те са само сън и мираж. Виждам само Човека, владеещ всички възможни ситуации. Именно той самия представлява съкровената тема за всички Буда.

Състоянието на Буда не може да провъзгласи себе си за Буда. Не имащ зависимостта Човек – Път (дао-жен или донцш) владее своето състояние.

Ако някой дойде и каже: ”Аз търся Буда”, Аз-а пристъпва към него в чисто състояние. Ще дойдат да попитат за бодхисатвата[14] и аз ще отговоря със състояние на нравствена красота. Ще попитат за нирваната и аз ще отговоря със състояние на умиротворено спокойствие. Състоянията могат да се променят до безкрай, но Човекът си остава същия. Затова казват: ”То[15] приема форми в съответствие с обстоятелствата, подобно на луната – променливо отразяваща се във водата”.

Tук трябва кратко пояснение. Бог докато остава в себе си, със себе си и за себе си има абсолютна субективност, шунята. Струва си да дойде в движение и  той вече се явява и творец, и света с безкрайно променливите състояния или обстоятелства. Изначалният Бог или Божество не се съхранява зад света в своята самота, той се намира в множество вещи. Човешкият разум е временен, затова ни кара да забравяме за времето и да поставяме Бога зад пределите на нашето време и пространство, и на причинния свят. Будистката терминология външно е много по-различна от християнската, но в дълбочина тези две направления се пресичат, или дори произлизат от един източник.

Тръгвайки на Път, ви е нужно да се стремите към разбирането на истината, за да може безпрепятствено да ходите по целия свят, за да не ви лъжат безчовечните духове [т.е. хора, които се представят за дзен лидери].

Този, който не е обременен с нищо, който остава в бездействие е роден велик. В неговия живот няма нищо изключително.

Струва си да се обърнете към външното и да започнете да търсите в съседните части на своето собствено тяло [което у вас вече го няма]. Правите грешка. Може да търсите даже Буда, но това не е повече от името. Познавате ли Този, който тръгва да търси?

Патриарсите се появили в десетки страни в миналото, бъдещето и настоящето. Тяхната цел била да търсят дхармата. Всички, които търсят пътища, които преди да се заемат с изучаването на Пътя – също разисквали дхармата и нищо друго. Когато я намерят, тяхната задача е изпълнена. Продължават да я търсят, докато не я открият.

Какво е дхармата? Това не е нищо по-различно от ума. Тя няма форма и прониква през десетки страни на света, нейната дейност е точно пред нас. Хората не вярват в това. Те търсят нейното име, нейното определение. Чудят се дали в тях не се съдържа дхармата на Буда. Толкова са далече от целта! Толкова, колкото е разстоянието от земята до небето.

Застанете на пътя! Как мислите, за какво са моите проповеди? Те са за Ума, който е достъпен и обичаен за хората и мъдреците, доближава се до осквернението и до чистото, до земляните които се отделят от земята.

Работата е там, че вие[16] не сте обикновени,не сте и мъдри, не сте на земята, не сте и извън нея. Само вие прикрепяте имена за земното и неземното, за мъдрото и обикновеното. Но нито земното, нито неземното, нито мъдрото, нито обичайното не могат да бъдат прикрепени към този Човек (жен).

Тръгнете на път! Tрябва да държите на тази истина и да я използвате. Не се прикрепяйте към имената. Истината се нарича тайнствена тема.

Никой не може да измести великодушния от пътя. Където и да отиде, той е хазяин на самия себе си. Когато стои на място и в него самият всичко е на мястото си. Появи ли се дори малко съмнение злите духове завладяват ума. Появи ли се съмнение, демонът на раждането и смъртта започва да действа. Въздържайте ума си от възбудата, не желайте външното.

Когато възникнат подобни обстоятелства позволете им да си отидат. Трябва само да вярвате в Този, който действа по всяко време. В начина му на използване няма нищо особено. Само една мисъл да се роди в ума ни и веднага се появява тройствения свят с всички негови обстоятелства, които се разпределят по шест в ролята на чувствата. Докато продължавате да действате в отговор на обстоятелствата – какво ви се иска? В един миг на мисли вие влизате в оскверненото и чистото. Където и да се намирате – навсякъде виждате пусти и празни имена.

Тръгвайки на Път е трудно да бъдеш наистина верен на себе си! Дхармата на Буда е дълбока, тъмна и неизмерима, но когато я разбереш тя е толкова лека! По цял ден тълкувам на хората какво е дхармата, но учениците на обръщат внимание на моите речи. Хиляди пъти техните крака са стъпвали по нея! И все пак тя за тях си остава съвършено тъмна. [Дхармата] няма форма, но тя се явява на себе си в своята единност! Хората се опитват да си я обяснят с думи и имена. Губят половин век от своя живот, за да носят безжизнено тяло от една врата към друга. Носят го нагоре и надолу в своята страна, следвайки празните думите на наставниците си. Ямараджа, Властелина на Долния свят, разбира се, ще попита за всички протрити подметки.

Многоуважавани! Когато ви говоря, че няма дхарма, че още я търсят навън, учениците ми не ме разбират. След това се обръщат към вътрешното и се заемат с търсене на смисъла. Седят скръстили крака срещу стената. Прилепете езика към небцето и стоят неподвижно. Те мислят, било и все още това е будистка традиция, която изповядвали патриарсите. Тук е голямата грешка. Ако приемете състоянието на неподвижната чистота за това, което ви е нужно, то над вас[17] тогава властва сянката на Неведението[18]. Древен наставник казва: ”Тъмната пропаст на покоя – ето от какво трябва да избягаш”. Това е същото за което говорих по-рано. Ако приемете за правилно “подвижността”, то тогава всички растения знаят какво е това. Нея не можеш да я наречеш Дао. Подвижна е природата на вятъра, неподвижна е природата на земята. Но и в двата случая, това не е тяхната собствена природа.

Ако се опитваш да уловиш [Аз-а] в движение, той се оказва неподвижен; ако се опитвате да го уловите в неподвижно състояние, той продължава своето движение. Това напомня на риба, свободно плаваща през разбиващите се вълни. Многоуважавани, движението и не-движението са две страни на [Аз-а] когато се разглежда обективно, когато не е  нищо друго освен самият Човек на Пътя (дао-жен), който не зависи от нищо и е свободен да използва [двете страни на реалността] – това е движението, това е не-движението...

[Голяма част от учениците попадат в тези сили.] Но ако се намери човек, чиито мисли излизат зад пределите на обичайните образи[19] и дойде при мен то аз ще действам с моето битие[20].

Многоуважавани! Именно тук учениците трябва да употребят своята искреност, докато вървиш, тук не остава място дори за глътка въздух. Това напомня на мълния или искрата от камъка, удрящ по стоманата. [Един миг,] и всичко се е променило. Ако очите на ученика блуждаят, то всичко е загубено. Вие използвате ума си, но той вас ви калява,само да ви убегне мисълта и той вече е зад гърба ви. Но разбиращият знае, че той е точно пред него.

Мили мои, вие носите чантичката с чашка и пълният с оборски тор съд[21], бягате от врата на врата, мислейки че ще намерите някъде Буда. Но Този, който в това време гледа – знаете ли кой е той? Най-подвижният, той няма корени, нито бягство. Опитвате се да го разберете, но той е неуловим; опитвате се да го преместите, но той не се разсипва, той е цялостен. Колкото по-настоятелно го гоните, той е толкова по-далеч от вас. А когато не го преследвате – той е точно пред вас. Не чувате гласа му, но той изпълва слуха ви. Нямащите вяра безцелно разпиляват живота си.

Тръгващите на Път! В един миг на мисълта, той влиза в света на Лотоса, в земята на Освобождението, а земята на Висшите Сили, в земята на Чистотата. Той е в оскверненото и чистото, в обикновеното и мъдрото, в царството на животните и гладните демони. Където и да отиде, ние никога няма да намерим дори и следа от неговото раждане или смърт, колкото и да се стараем. В ръцете ни има само празни семена, подобни на цветята във въздуха. Те не струват нищо, че да се опитаме да ги разберем. Получаването и загубата, да и не - всички противоположности трябва веднага да бъдат захвърлени...

Що се касае до пътя, по който се движа аз, горният монах, то съгласно с истината [разбираме] с положителен или отрицателен отговор. Леко и свободно влизам във всички ситуации, играчите действат така, че все едно аз не съм въвлечен в нищо. Колкото и да се мени света около мен и обкръжението ми, това не се касае до мен. Ако някой дойде при мен с мисълта да получи нещо, то аз просто излизам, за да го погледна. Той няма да ме познае. Аз обличам различни дрехи, а учениците започват да тълкуват, безсмислено уловените от мен думи и разсъждения. Те нямат умението да различават! Захващат се за моите дрехи и започват да подбират цвета им: син, жълт, червен, бял. Когато сваля дрехите и вляза в състоянието на пълната пустота, те се отдръпват и се губят. Диво се въртят около мен и си повтарят, че нямам дрехи. Тогава им казвам: “Ще познаете ли Човека, носещ всякаква дреха?” Тогава те се обръщат към мен и ме познават [в тази форма]!

Многоуважавани! Пазете се от това да нахвърляте дрехи върху реалността. Дрехите не определят себе си. Хората обличат различни одежди – одежди на чистотата, одежда на не-роденият, одежда на просветлението, одежди на патриарси, одежди на Буда. Мили мои, всичко това са само звуци, думи, които не са по-добри от тези одежди, които сменяме от време на време. Движението започва с живота, диханието минава през зъбите и се появяват различни звуци. Ако са членоразделни, то езика е осмислен. Така се доближаваме до разбирането, че самите звуци са несъществени.

Драги мои, ние мислим и чувстваме всичко не с помощта на звуците и думите, а посредством изменението на модуса на съзнанието, всичко останало са дрехи и одежди, които обличаме. Не приемайте по погрешка човешките дрехи за реалност. Ако не захвърлите този поглед над нещата, то даже и да преминете хиляди премеждия, вие ще си останете специалист по дрехите. Ще блуждаете по света и ще въртите колелото на раждането и смъртта. Това не прилича на живот в бездействие. Един древен наставник е казал: “Срещам /го/ и не мога да [го] позная, беседвам [с него] и все така името [му] ми е непознато.”

В наши дни учениците не са способни да [достигнат реалността], доколкото тяхното разбиране не излиза зад границите на имената и думите. Те записват думи оживяващи от ума на наставниците и учителите си в своите скъпи тетрадки, а после три даже и пет пъти ги нагъват и слагат в чантата. Пазят ги от любопитството на хората около тях. И по най-почтен начин учат и следват думите на наставниците си, считайки ги за въплъщение на дълбоката [дхарма]. Що за глупости! Какъв сок искат да получат от изсъхналите им изнемощели кости?! А и те нищо не правят, нито хубаво, нито лошо. От един ръкопис преминават към друг, и накрая, след дълги умувания и пресмятания, събират няколко фрази, [които стават за тяхната цел]. Те приличат на човека, който глътнал топка боклук, оригнал се и след това го предал на следващия. Подобно на клюкарки предават слуховете от уста на уста. В това няма никакъв смисъл, безсмислен е и целият им живот.

Понякога казват: “Ние сме скромни монаси”, а когато ги питат за учението на Буда, те мълчат и нищо не казват. Очите им са насочени към тъмнината.

Драги мой! Защо търсите ту тук, ту там? Крайният резултат е само един-износени обувки. [С такива погрешно насочени усилия] няма да успеете да уловите нито един Буда. Няма Дао, което да е достижимо с [такива напразни старания]. Няма дхарма, която може да се осъществи с [празно напипване]. Докато търсите навън неделимата форма на Буда с тридесет и два признака на велико мъжество, то никога няма да узнаете, че той изобщо не прилича на вас. Ако искате да знаете, какъв е вашият изначален ум, ще ви кажа, че той не е нещо съединено и не е нещо разделено. Многоуважавани, истината на Буда няма образ, истинското Дао [или бодхи[22]] няма субстанция, истинската дхарма няма форма. Всички тези три се сливат в [Реалност]. Ако не стигнете до разбирането на ума, то вие сте обречени на неизвестната съдба на кармичното съзнание.

---

[1] “шунята” (от санскритски "празнота", празнина"), централно понятие на будизма, дадено от "Енциклопедичен речник на източната мъдрост" (издателство "Гуторанов", 1996): "В стария будизъм се осъзнава, че всички съставени неща са празни, непостоянни, несъщностни и изпълнени със страдание.Шунята носи и пронизва всички феномени и прави възможно тяхното развитие. Впрочем от това схващане за празнотата не бива да се прави извод за обикновен нихилизъм: тя не означава, че нещата не съществуват, а само това, че те не представляват нищо повече от явления [...] Схващането на празнотата чрез мъдростта е осъществяване на нирвана."(Информацията е от : www.online.bg)

[2] Rougemont D. de. Man's Western Quest P.. 50

[3] Антиномия Противоречие между две взаимноизключващи се положения, които могат да бъдат еднакво правилни; Логическа антиномия-противоречие, получено в дадена теория въпреки правилното използване на обичайните правила за логически извод, които от верни твърдения водят отново до верни твърдения; Семантична антиномия – Противоречие, което е резултат на неправилната употреба на семантични понятия и на това, че не се прави разлика между обективен език и метаезик.(Бел. пр.)

[4] На японски “фукатоку” , на китайски санскрит “анупалабдха”

[5] Дхарма(анам) – 1)съществените характеристики, тези които правят обекта това което е; естественият закон с който нещата следват своето предназначение;2) Първо един пример. Млякото си има свои характеристики, свои специфичности. То е бяло на цвят, на вкус е леко сладко, при обикновена температура е течно и т.н. Това са проявените характеристики на млякото. Ако млякото се подкваси, то може да стане на кисело мляко. Тогава неговите характеристики се променят. Вече не е като течност вода а по скоро се е сгъстило, вкусът му се е променил, и т.н. Тези качества на млякото са били скрити в него, не са били проявени, но когато е било подквасено някой от старите характеристики на млякото биват заменени с нови.  По същият начин е и с хората. Те имат определени характеристики – васани. Едни от тях са проявени, други не. Това дали човек е мъж или жена, дали е млад или стар, дали е роден и живее в България или Индия, дали е учен или прост и т.н. и т.н. това са все негови васани.  Сборът от всички васани представлява кармата на човек. Във всеки даден период от време могат да се проявят само определена част от васаните. От тези васани има някой, които определят най съществената природа на този човек и тези васани определят, каква е най подходящата дейност която този човек би било добре да върши, в каква насока да вложи своите усилия. Тези васани представляват Дхармата на човек. Когато се следват се казва, че се следва законът на правдивостта. Всеки човек си има своите характеристики, своята специфичност, своите склонности. Той трябва да ги следва, да изпълнява своята Дхарма. В Бхагават Гита се казва че всеки човек трябва да следва своята собствена Дхарма, а не Дхармата на някой друг. По добре е за човек да бъде това което е отредено от неговата природа, това което отговаря на неговите васани които са проявени в момента. Ако например човек е роден и има тенденциите да бъде музикант, по добре е да стане музикант, дори и посредствен, от колкото да стане лекар например. Дори и да бъде най добрият лекар това пак е по неблагоприятно за него, от колкото да си остане посредствен музикант.

Дхармата са онези характеристики които определят предназначението на даден предмет, животно или човек, и го правят това което е, тоест определят неговата уникалност. Дхармата на отровната змия е да хапе, дхармата на лъва е да убива, дхармата на скорпиона е да жили, и т.н. и т.н. Всеки човек си има специфична Дхарма, които го различава от Дхармите на останалите хора. Нещо повече, дхармите се променят постоянно. Едни васани биват изгаряни, други васани се проявяват.

Онова което Патанджали казва е, че промяната на Васаните тоест промяната на Дхармите води към субективното чувство за време – Кала, в неговата тройна характеристика Минало, Настояще и Бъдеще.(Информацията за 1) и 2) е от : www.vyara.org ).

[6] Индивидуация нем. характерното за даден индивид. При Лайбниц — същност, даваща конкретно индивидуално съществуване на всяко същество. При Юнг — процес на активизиране на индивидуалната същност, свързващ индивидуалното съзнание с колективното несъзнавано.

[7]Аната — японско обръщение («Хей, ти»).(Информацията е от: kosmos.pass.as/static/kosmos/1962/01/pg_0011.htm )

[8] Буквално -  “исъхнала стружка кал”(мръсотия);(на японски - "каншцкетцу": "кон" — сух, "ши" — "мръсотия", "кетцу" — "пръчица(стружка)"; по-китайски "хон-ши-чуе").

[9] “Му-йе” на японски (“ву-ц” на китайски) означава “независим” и “гол”.”Йе” на японски (“ц” на китайски) означава както  “зависим”,така и “дреха”

[10] Преводът е направен по “Разказите” на Риндзай,известен като “Риндзи Року”.

[11] Архат - термин от будизма, означаващ този, който е достигнал Нирвана. (Информацията е от: www.occultism.biz)

[12] “Аз” в тази проповед замества “човека” (“дзен”) или,по моята терминология,”абсолютната субективност”.

[13] Мирянин - този, който участва в спасителния живот на църквата.

[14] Бодхисатва – 1) рел. В някои форми на будизма— висши същества, съзнателно отказали крайното Освобождение, за да помагат на духовния напредък на човечеството(Информацията е от: philosophy.evgenidinev.com).;2)Бъдещ Буда, който отлага собственото си окончателно освобождение, за да работи неуморно за благото на другите човешки същества. Най-известният Бодхисатва е Авалокитешвара, известен като Гуан-ин в Китай и Канон в Япония.(Информацията е от: www.libsu.uni-sofia.bg).

[15] “То” е добавено тук,имайки се в предвид,че в оригинала на китайски подлога по принцип се пропуска.”То” тук означава “реалност”,”човек”,”личност” или “Аз”.

[16] “Вие” тук се използва в значението на “Ума”,който се проявява в човека.Тези термини са взаимнозаменяеми.

[17] “Неподвижност”,”чистота”,”безтегловност”,”покой” – всички те указват на състояние на съзнанието,в което равномерно биват убивани всякакъв род вълнение на мислите.Това също така се нарича “тъмната пропаст на Неведението или Несъзнателното”.Последователя на дзен трябва да се стреми с всички сили да избяга от нея,тя в никакъв случай не се явява последна цел на упражнението дзен.

[18] На санскритски “авидгъя”.

[19] Има три класи – висша, средна, нисша – споменават се във връзка с тяхната природна надареност или на присъщата им способност да разбират истината на будизма.

[20] В китайския оригинал Аз и всички негови модификации се обозначават с “шон-шен” (на японски “сон-зо”) със значение на “горен монах”, както Риндзай се е на наричал. Тази скромна титла трябва да се има в предвид в използването на Риндзай, а не на индивида, принадлежащ на  този относителен и ограничен свят, а като просветен човек, живеещ в трансцедентно царство на абсолютната субективност или пустота. Човекът, или лицето в това царство не се движи и не се държи като частично индивидуализирано същество, като психологически определено Аз или като абстрактна идея. Той е воден от своето битие или личност. Това ще стане ясно по-нататък.

[21] В чантичката на странстващите монаси имало чашка.”Пълен с оборски тор съд”-това е презрителното име на монаха,очите на когото не са открили още дхармата и умът на когото е запълнен с пусти имена и лениви мисли.Последните се сравняват с екстременти – те също не бива да се натрупват в тялото.Монахът е зает със сбор от идеи,не служещи за самоосъществяване,те също били наричани “оризова чантичка” или “смрадлива кожена чанта”

[22] 1)“Бодхи” на тибетски означава “просветлено съзнание”(Информацията е от: www.bodhi.ru);2) Шакямуни(Буда бил наречен така след като достигнал просветление) е постигнал духовно просветление, като медитирал под дървото Бодхи.Този санскритски и палийски термин означава висшето състояние на съзнанието или пробуждането - категория, призната от повечето източни философи. Дървото Бодхи е задължителен атрибут на всички буди от всички епохи и от всички светове. Твърди се дори, че постигането на състоянието Бодхи, сиреч на духовното просветление, е възможно само близо до това дърво, което между другото съществува в действителност и се отнася към вида Aicus religiosa. За съжаление у нас то не расте, но дано поне едноименната поредица помогне на любознателния читател да стъпи на Пътя на познанието. Всеки път този Път ще бъде различен - такъв, какъвто го вижда един или друг прочут философ, съчинител, мислител или друг представител на съответната източна цивилизация.(Информацията е от: www.zstoyanov.com )