Фридрих Ницше

Тъй рече Заратустра

Книга за всички и никого

Предислов на Заратустра

      1.

      Когато навърши тридесет години, Заратустра напусна родината си и родното езеро и се оттегли в планината. Цели десет години той не се умори да се наслаждава на своя дух и на самотата си, но накрай сърцето му се обърна — и един ден той се вдигна още в ранни зори, застана пред слънцето и му рече тъй:

      „О, ти, огромно светило! Щеше ли да познаеш истинското щастие, ако не бяха тези, които огряваш със светлината си?

      Десет години ти изгряваше тук, над пещерата ми, и щеше да се преситиш и на заревото си, и на пътя си без мене, без моя орел и моята змия.

      Ала всяка утрин ние те очаквахме копнежно, поемахме излишеството ти и те благославяхме за това.

      Виж! Аз съм преситен от мъдростта си — като пчела, претоварена с мед; трябват ми ръце, които се протягат към другите.

      Аз бих искал да дарявам и да раздавам, докле мъдреците между людете отново се възрадват от глупостта си, а бедните — от богатството си.

      Затова аз трябва да се спусна в низината, както правиш ти вечер, когато снизхождаш зад морето и занасяш светлина и в долния свят, о, ти пребогато светило!

      Също като тебе и аз трябва да заляза, както наричат това людете, при които искам да се спусна.

      И тъй, благослови ме ти, непотъмнено от страсти око, което може без завист да гледа дори едно безмерно щастие!

      Благослови пахара, който се стреми да прелее и да ливне като златиста река, за да разнесе вредом отблясъка на твоето сияйно блаженство.

      Ето! Пахарът се стреми пак да се изпразни и Заратустра иска да стане пак човек.“

      Тъй започна залезът на Заратустра.

      2.

      Заратустра се спусна сам от планината и никой не го срещна, но щом навлезе в дебрите на гората, внезапно се изпречи един старец пред него, напуснал светата си скиния, за да търси корени в дъбравата. И тъй рече старецът на Заратустра:

      — Не е чужд за мене този странник: преди няколко години той премина оттук. Името му беше Заратустра. Но сега се е променил.

      Тогава ти носеше пепелта си в планината: да не искаш сега да занесеш огъня си в низините? Не се ли боиш, че ще те накажат като подпалвач?

      Да, аз познах Заратустра. Кристално чисто е окото му и на устните му не лепне нито следа от скверност. Не за това ли той пристъпва с грация на танцьор?

      Променен е Заратустра, дете е станал Заратустра, пробудил се е Заратустра: какво дириш ти сега сред спящите?

      Като в море живееше ти в самотата и морето те носеше на своите талази. Мигар ти искаш да излезеш на сушата? Мигар искаш отново да понесеш сам тялото си?

      Заратустра отвърна:

      — Аз обичам людете.

      — Та защо — рече светецът — самият аз се оттеглих в гората и пустошта? Не за това ли, че премного обичах людете?

      Сега обичам Бога: не обичам вече людете. Човек е за мене несъвършена твар. Обичта към човека би ме погубила.

      Заратустра отвърна:

      — Не за обич говорех! Аз нося дар на людете.

      — Нищо не им давай! — рече светецът. — По-добре вземи нещо от тях и го носи заедно с тях. С това най ще им угодиш, стига да е и на тебе угодно.

      Ако ли пък искаш да им дадеш, не им давай нищо повече от милостиня, и то ги накарай да си я изпросят.

      — Не — отвърна Заратустра. — Аз не давам милостиня. Не съм достатъчно беден за това.

      Светецът се изсмя на тези думи и рече тъй:

      — Тогава гледай да приемат съкровищата ти! Те са недоверчиви към пустинниците и не вярват, че идваме, за да раздаваме дарове.

      Нашите стъпки кънтят за тях прекалено самотно из улиците. И както нощем, когато чуят от постелите си стъпките на мъж, много преди да пукне зората, така и сега те навярно си задават въпроса: къде се е запътил крадецът?

      Недей отива при людете, а си остани в гората! Върни се по-добре при зверовете горски. Защо не искаш да си като мене? Мечка сред мечките, птичка сред птичките?

      — А що прави светецът в гората? — попита Заратустра.

      Светецът отвърна:

      — Аз съчинявам песни и ги пея, а когато съчинявам песни, аз се смея, плача и мълвя молитви: тъй славословя Бога.

      С песни, плач, смях и мълвене славословя Бога, който е мой Бог. А какво ни носиш ти в дар?

      Като чу тези слова, Заратустра се поклони на светеца и рече:

      — Що бих могъл да ви дам? Оставете ме по-скоро да си вървя по пътя, за да не ви отнема нещо.

      И така те се разделиха един от друг — старецът и Мъжът, — смеейки се, както се смеят две деца.

      Когато остана сам, Заратустра рече тъй на сърцето си:

      — Та мигар е възможно това? Този стар светец в своята гора да не е чул още нищо за това, че _Бог е мъртъв_?

      3.

      Когато Заратустра стигна в най-близкия град, разположен край гората, свари там много народ, струпан на мегдана, защото му бяха обещали, че там ще ходи по въжето един въжеиграч. И Заратустра рече тъй на народа:

      — Аз ще ви уча на свръхчовека. Човекът е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато. Какво сте сторили вие, за да го превъзмогнете?

      Всички същества досега са създавали нещо свръхсебе си, а нима вие искате да бъдете отлив в този огромен прилив и предпочитате да се върнете по-скоро към звяра, нежели да превъзмогнете човека?

      Що е маймуната за човека? Посмешище или мъчителен срам? Тъкмо това трябва да бъде човек за свръхчовека: посмешище или мъчителен срам.

      Вие изминахте пътя от червея до човека, ала у вас все още има много нещо от червея. Някога сте били маймуни, ала и сега човек е все още повече маймуна от която и да е маймуна.

      Дори и най-мъдрият от вас е все още само хермафродит, кръстоска между растение и призрак. Ала мигар аз ви карам да станете растения или призраци?

      Ето, аз ви уча на свръхчовека!

      Свръхчовекът е смисълът на земята. Нека вашата воля да каже: Свръхчовекът да бъде смисълът на земята!

      Аз ви заклевам, братя мои, останете верни на земята и не вярвайте на тези, които ви говорят за свръхземни надежди! Отровители са те — все едно дали съзнават това или не!

      Презрители на живота са те, обречени на смърт и самите те поразени от отровата, земята е обръгнала от тях, нека да умрат!

      Някога богохулството беше най-голямото светотатство, ала Бог умря, а с него умряха и богохулниците. Със земята да кощунствуваш сега е най-страшното престъпление, както и да тачиш утробата на неизследваемото по-високо от смисъла на земята!

      Нявга душата гледаше с презрение на тялото и тогава това презрение беше най-висшето: тя искаше да го види измършавяло, грозно, изпосталяло от глад. Тъй тя мислеше да се изплъзне от него и земята.

      Уви, всъщност самата тази душа беше не по-малко мършава, грозна, изпосталяла от глад: и жестокост беше садистичната наслада на тази душа.

      Ала и самите вие, братя мои, ми кажете: какво ви нашепва тялото за вашата душа? Не е ли душата ви нищета и кал и жалко самодоволство?

      Наистина кална река е човекът. Трябва да си море, да приемеш една кална река, без да се замърсиш.

      Ето, аз ви уча на свръхчовека: той е това море, в него може да потъне вашето велико презрение.

      Що е най-великото, което можете да преживеете! Това е мигът на великото презрение. Мигът, в който и вашето щастие ще се превърне в погнуса, а така също и вашият разум, и вашата добродетел.

      Мигът, когато ще се запитате: „Що значи моето щастие? То е нищета и кал и жалко самодоволство. А моето щастие би трябвало да оправдае самия живот!“

      Мигът, когато ще запитате: „Какво значи моят разум? Алчее ли той за знание както лъвът за храната си? Той е нищета и кал и жалко самодоволство!“

      Мигът, когато ще запитате: „Що значи моята добродетел? Все още тя не ме е накарала да беснея. Как много ми додея моето добро и моето зло. Всичко това е нищета и кал и жалко самодоволство!“

      Мигът, когато ще запитате: „Що значи моята правда? Не виждам да съм жар и въглен. А правдивият е жар и въглен!“

      Мигът, когато ще запитате: „Що значи моето състрадание? Не е ли състраданието кръстът, на който ще бъде прикован този, който обича човеците? Ала моето състрадание не е разпятие!“

      Питали ли сте тъй? Викали ли сте тъй? О, да ви бях чул да викате тъй!

      Не вашият грях — вашата скромна невзискателност крещи към небесата, вашият ламтеж в самия ви грях крещи към небесата!

      Къде е мълнията, която ще ви близне с огнения си език, къде е безумието, което трябва да се впръска във вените ви?

      Ето, аз ви уча на свръхчовека: той е тази мълния, той е това безумие!

      Както говореше Заратустра тъй, някой от тълпата извика: „Чухме вече достатъчно за въжеиграча, крайно време е вече да го видим.“ И целият народ се присмя на Заратустра. А въжеиграчът, като помисли, че за него става дума, се приготви да покаже изкуството си.

      4.

      А Заратустра изгледа народа и се почуди. Сетне рече тъй:

      — Човекът е въже, опнато между звяра и свръхчовека — въже над пропаст.

      Едно опасно отвъд, едно опасно сред път, едно опасно поглеждане назад, един опасен трепет и заковаване на едно място.

      Великото у човека е това, че той е мост, а не цел: това, което заслужава обич при него, е, че той е преход и залез.

      Обичам тези, които не умеят да живеят, освен ако са залязващи, защото те ще преминат отвъд.

      Обичам великите презрители, защото те са великите обожатели и стрели на копнежа към отвъдния бряг.

      Обичам тези, които не дирят повод чак над звездите, за да залязат и да станат жертва, а тези, които се жертвуват на земята, за да стане нявга тя земя на свръхчовека.

      Обичам този, който живее, за да познае, и който иска да познае, за да може да живее нявга свръхчовекът. И така той желае своя залез.

      Обичам този, който работи и изобретява, за да съгради дом за свръхчовека и подготви за него земята, животните и растенията, защото желае своя залез.

      Обичам този, който обича своята добродетел: защото добродетелта е воля за залез и стрела за копнежа.

      Обичам този, който не задържа за себе си нито капка дух, а иска да бъде изцяло духът на своята добродетел: само като дух той прекосява моста.

      Обичам този, който прави от добродетелта си свое влечение и своя съдба: така заради добродетелта си той иска още да живее и да не живее вече.

      Обичам този, който не иска да има прекалено много добродетели. Една добродетел е повече добродетел от две, защото тя е повече брънка, за която се залавя съдбата.

      Обичам този, чиято душа се раздава щедро, който не желае благодарност и не отдава благодарност, защото той винаги дарява и не желае да се съхранява.

      Обичам този, който се свени, когато заровете паднат в негова изгода и който запитва тогава: да не би да съм играл нечестно? — защото желае да залезе.

      Обичам този, който хвърля златни думи пред делата си и винаги изпълнява повече, отколкото обещава, защото желае своя залез.

      Обичам този, който оправдава бъдещите поколения и спасява миналите: защото иска да загине от настоящите.

      Обичам този, който наказва своя Бог, защото обича своя Бог: защото трябва да загине от гнева на своя Бог.

      Обичам този, чиято душа е дълбока и в наранеността и който може да загине от малко изпитание, така той ще мине драговолно моста.

      Обичам този, чиято душа е препълнена, така че сам себе си забравя и всички неща са заключени в него, така всички неща ще се превърнат в негова гибел.

      Обичам този, който е със свободен дух и свободно сърце: така главата му е само утроба на сърцето му, а сърцето му го тласка към залез.

      Обичам всички, които са като тежки капки, падащи една по една от черния облак, надвиснал над людете: те предвестяват мълния и загиват като предвестници.

      Вижте, аз съм вестител на мълнията и тежка капка от облака: а тази мълния се зове Свръхчовек.

      5.

      Когато изрече тези слова, Заратустра изгледа пак народа и млъкна. „Ето ги“ — каза той на сърцето си, — „те се смеят, те не ме разбират, аз не съм уста за тия уши.

      Нима трябва човек по-напред да порази ушите им, за да се научат да слушат в очите? Нима трябва човек да гърми подобно на литаври и проповедници на покаяние? Или те вярват само на ломотещия?

      Те имат нещо, с което се гордеят. Как наричат това, с което се гордеят? Образование го зоват те, то ги отличава от козарите.

      Затова им е неприятно, когато говорят за тях, да чуват думата «презрение». И така ще говоря за тяхната гордост.

      Ще им говоря за най-презряното: то е последният човек.“

      И тъй рече Заратустра на народа:

      — Време е вече човек да си постави цел. Време е човек да засади кълна на своята върховна надежда.

      Все още неговата почва е достатъчно богата за това. Но тази почва ще обеднее един ден, ще загуби силата си и нито едно високо дърво не ще може вече да покълне в нея.

      Уви! Ще дойде ден, когато човек няма вече да хвърля стрелата на копнежа високо над човека, а тетивата на лъка му ще е отвикнала да свисти!

      Казвам ви: човек трябва да носи хаос в душата си, за да може да роди танцуваща звезда. Казвам ви: още имате хаос в душите си.

      Уви! Идва времето, когато човек не ще роди вече никаква звезда. Уви! Идва времето на най-презрения човек, който сам себе си не ще може вече да презира.

      Вижте! Аз ви показвам последния човек.

      „Що е обич? Що е творение? Що е копнеж? Що е звезда?“ — тъй попита последният човек и премигва.

      Тогава земята ще е станала вече малка и по нея ще подскача последният човек, който всичко смалява. Родът му е неизтребим като бълхата; последният човек живее най-дълго.

      „Ние изнамерихме щастието“ — казват последните хора и премигват.

      Те напуснаха местностите, дето трудно се живее, защото човек има нужда от топлина. Той все още обича съседа си и се търка о него: защото има нужда от топлина.

      Да заболееш и да храниш недоверие за тях, е грехота: човек пристъпва предпазливо. Безумец е, който се препъва в камъни или хора!

      Малко отрова от дъжд на вятър: това носи приятни сънища. А накрая много отрова за приятна смърт.

      Човек се още труди, защото трудът е развлечение, но се пази да не прекалява с труда, защото е вредно за здравето.

      Не ще има вече беден и богат. И едното, и другото е свързано с големи трудности. Кой има още желание да управлява? Кой да се подчинява? И едното, и другото е свързано с големи трудности.

      Никакъв пастир, а едно стадо! Всеки желае равенство, всеки е равен: който чувствува другояче, отива доброволно в лудницата.

      „Някога цял свят беше луд“ — казват най-изтънчените и премигват.

      Човек е мъдър и знае всичко станало: така няма причина за присмех. Все още спори, ала скоро се помирява — иначе ще получи стомашно разстройство.

      Той си има вече свое наслажденийце за през деня и свое наслажденийце за през нощта: но си тачи здравето.

      „Ние изнамерихме щастието“ — казват последните люде и премигват.

      И тук завърши първата реч на Заратустра, наречена още предислов, защото на това място го прекъсват воят и радостните възгласи на тълпата. „Дай ни този последен човек, о, Заратустра! — така крещяха те. — Направи да бъдем ние тези последни люде! А ние ще ти подарим свръхчовека!“ И всички ликуваха и цъкаха с език. Ала Заратустра се натъжи и рече на сърцето си:

      — Те не ме разбират: аз не съм уста за тия уши.

      Прекалено дълго живях в планината, твърде дълго се вслушвах в ромона на потоци и шепота на дървесата: и ето че им говоря подобно на козари.

      Като гладко езеро е душата ми и светла като планина пред пладне. Ала те мислят, че съм студен и присмехулник с непристойни шеги.

      И сега ме гледат и се смеят: и хем се смеят, хем ме мразят. Мраз е смехът им.

      6.

      Но в този миг се случи нещо, което стана причина да занемее всяка уста и да се вцепени всяко око. А именно през това време въжеиграчът беше започнал да ходи по въжето. Той бе излязъл през една малка врачка и бе тръгнал по въжето, обтегнато между две кули, така че висеше над пазарището и народа. Точно когато беше насред пътя, малката врачка се отвори още веднъж и от нея изскочи в пъстри дрехи на палячо един млад момък и с бързи крачки подгони въжеиграча. „Напред, кьопчо такъв — извика тон със страшен глас, — ти, ленивецо, мошенико, папуняк такъв! Да не те погъделичкам с петата си! Що дириш тука, между кулите? Мястото ти е в тюрмата — там трябва да те затворят! На един по-добър от тебе ти препречваш свободния път!“ — С всяка дума той все повече се приближаваше и когато бе само на една стъпка от него, се случи ужасното, което стана причина да занемее всяка уста и да се вцепени всяко око: — с неистов вик като някой дявол той прескочи оногова, който му препречваше пътя. А този, като видя съперника си да побеждава, загуби равновесие, стъпи във въздуха, запокити пръта си и полетя надолу в бездната по-бързо от него като някаква въртележка от крака и ръце. Пазарището и народът заприличаха на море, връхлетяно от буря. Всички се разбягаха един през друг и най-вече оттам, където трябваше да падне тялото.

      Заратустра не се помръдна от мястото си и право до него падна тялото, обезобразено и със счупени кости, но все още не мъртво. След малко разнебитеният дойде в съзнание и видя Заратустра коленичил до себе си.

      — Що дириш тук? — каза той най-сетне. — Отдавна си знаех, че дяволът ще ми сложи крак. И ето че сега ще ме повлече в пъкъла. Да не би да искаш да му попречиш?

      — Честно слово, драги мой — отвърна Заратустра, — няма такова нещо, за каквото говориш. Няма никакъв дявол и никакъв пъкъл. Твоята душа ще умре по-скоро от тялото ти. Не се бой вече от нищо!

      Човекът погледна подозрително:

      — Ако говориш истината — каза той, — то аз няма да загубя нищо, ако загубя живота си. Аз не съм нищо повече от едно животно, което с пръчка и скъдна храна са обучили да танцува.

      — Не е така — възрази Заратустра, — ти си направил от опасността твое призвание — в това няма нищо, което да заслужава презрение. Но ето че призванието ти стана причина за твоята гибел. Затова аз ще те погреба със собствените си ръце.

      Умирающият не отговори на тия думи на Заратустра, само мръдна пръсти, сякаш търсеше ръката на Заратустра, за да му благодари.

      7.

      Междувременно започна да се свечерява и мрак обви пазарището. Тогава народът се разотиде, защото дори любопитството и ужасът изморяват. Потънал в размисли, Заратустра седеше до мъртвеца на земята. Тъй забрави той времето. Най-сетне се спусна нощ и студен вятър обвя самотния. Тогава Заратустра се вдигна от земята и рече на сърцето си:

      — Наистина хубав улов направи днес Заратустра. Не улови човек, а труп.

      Необяснима загадка е човешкото битие и все още без смисъл. Един присмехулник може да се превърне в гибел за него.

      Аз ще разкрия на людете смисъла на живота им: той е свръхчовекът, мълнията от черния облак.

      Ала аз все още съм далеч от тях, моят разум не говори на техните сетива. За людете аз съм все още нещо средно между шут и труп.

      Тъмна е нощта, тъмни са пътищата на Заратустра. Ела, ти, студен и вкочанен спътниче! Ще те отнеса там, дето ще те погреба със собствените си ръце.

      8.

      Като рече тъй на сърцето си, Заратустра метна трупа на гърба си и го понесе. Ала още неизвървял сто крачки, ето че се прокрадна някакъв човек до него и зашепна на ухото му — и виж! Този, който говореше, беше палячото от кулата.

      — Махай се от този град, о, Заратустра! — шепнеше той. — Тук твърде мнозина те мразят, ненавиждат те добрите и праведните и те назовават враг и презрител, мразят те правоверните и те назовават опасност за тълпата. Щастие беше за тебе, че само ти се присмяха: защото наистина ти говореше като същински шегобиец. Щастие бе за тебе, че ти клекна до мъртвото псе: като се унизи така, ти сам се спаси за днес. Ала махай се от този град — иначе утре ще прескоча и тебе — един жив през един нежит.

      И като каза това, човекът изчезна, а Заратустра продължи пътя си през мрачните улички.

      Пред градските порти го пресрещнаха гробарите: с факлата те осветиха лицето му, познаха Заратустра и започнаха да се гаврят с него:

      — Заратустра носи мъртвото псе да го погребе. Чудесно! Заратустра е станал гробар. Защото нашите ръце са прекалено чисти за този леш. Нима Заратустра ще задигне тази мръвка от устата на дявола? На добър час! И да ти е сладко! Само дано дяволът не излезе по-опитен крадец от Заратустра! Да открадне и двамата, да излапа и двамата!

      И сближили глави, те се смееха задружно.

      Заратустра не отвърна нито дума на подигравките им и продължи пътя си. Два часа вървя той покрай гори и блата и толкова често до слуха му долиташе гладният вой на вълците, че и самият той усети глад. Спря пред една самотна къща, в която светеше свещ.

      — Гладът ме нападна като разбойник — рече си Заратустра. — В гори и блата ме издебва моят глад, а и в дълбока нощ.

      Странни прищевки има моят глад. Често ме спохожда едва следобед, а днес цял ден не се обади, къде ли се бави още?

      С тия думи Заратустра потропа на къщната врата. Появи се старец със свещ в ръка и запита:

      — Кой идва при мене и моето безсъние?

      — Един жив и един нежит — отвърна Заратустра. — Дайте ми нещо за ядене и пиене, че забравих да се нахраня през деня. Който нахрани гладния, той подкрепя собствената си душа: така казва мъдростта.

      Старецът влезе вътре, но бързо се върна и предложи на Заратустра хляб и вино.

      — Лошо е това място за гладните — каза той, — затова живея тук. И животни, и хора се отбиват при мене, отшелника. Но покани и другаря си да хапне и пийне, той е по-изнурен от тебе.

      Заратустра отвърна:

      — Мъртъв е моят спътник, мъчно ще го предумам.

      — Това не е моя работа — отговори старецът троснато. — Който похлопа на вратата ми, трябва да приеме каквото му предложа. Яжте и останете със здраве!

      Още два часа вървя след това Заратустра и се доверяваше на пътя и светлината на звездите, защото той беше навикнал да скита нощем и обичаше да гледа лика на всичко спящо. А когато се зазори.

      Заратустра се озова в гъста гора и не виждаше вече никакъв път. Тогава положи мъртвеца в хралупата на едно дърво до главата си, защото искаше да го предпази от вълци, а сам легна на земята в мъха. И тутакси заспа, изнурен тялом, но със спокойна душа.

      9.

      Дълго спа Заратустра и не само зората обагри със сиянието си лицето му, но и предпладнето. Най-сетне очите му се отвориха: с учудване загледа Заратустра гората и тишината, с учудване се вгледа и в себе си. После бързо се изправи като мореплавател, съзрял ненадейно земя, и възликува: защото откри една нова истина. И рече тъй на сърцето си тогава:

      — Осени ме прозрение: спътници ми трябват, и то живи — не мъртъвци и трупове, които да нося където си искам.

      Живи спътници ми трябват, които да ме следват, защото искат да следват себе си — и то там, където аз искам.

      Осени ме прозрение: не на народа трябва да говори Заратустра, а на сподвижници! Не бива Заратустра да става пастир и куче на стадо!

      Да примамя от стадото мнозина — затова дойдох аз. Нека ми се гневи народ и стадо: разбойник ще назове Заратустра пастиря.

      Пастири казвам, ала те се зоват добри и праведни. Пастири казвам: ала те се зоват правоверни, служители на правата вяра.

      Ето добрите и праведните: кого мразят те най-вече? Тогова, който разчупва техните скрижали на ценностите, рушителя, престъпника: — ала той е творецът!

      Ето правоверните от всякаква вяра! Кого мразят те най-вече? Тогова, който разчупва техните скрижали на ценностите, рушителя, престъпника: — ала той е творецът!

      Сподвижници търси творецът, а не трупове, не и стада и правоверни. Сътворци дири творецът, такива, които пишат нови ценности върху нови скрижали.

      Сподвижници търси творецът и жътвари за жътвата: защото всичко у него е зряло за жътва, но му липсват сто сърпа: така той скубе класовете и се ядосва.

      Сподвижници търси творецът — такива, които знаят да точат сърповете си. Ще ги зоват рушители и презрители на доброто и злото. Ала те са жътварите и празнуващите.

      Съпричастници в сътворението, жътвата и празника търси Заратустра: що би могъл да сътвори той със стада, пастири и трупове?

      А на тебе, мой пръв спътнико, казвам „сбогом“! Погребах те добре в хралупата на дървото, скрих те добре от вълците.

      Разделям се с тебе, времето изтече. Между два изгрева прозрях една нова истина.

      Не съм роден нито за пастир, нито за гробар. Никога вече не ще говоря на народа: за последен път говорих на мъртвец.

      Към творци, жътвари и празнуващи ще се присъединя: ще им покажа дъгата и всички стъпала по стълбата към свръхчовека.

      На пустинниците ще пея моята песен и на двойките отшелници, а на този, който все още има уши за нечутото, ще му разкажа приказката за моето щастие, за да прелее сърцето му.

      Насочвам стъпките си към моята цел: колебливите и мудните, ще прескоча като акробат. И така моят скок ще означава гибел за тях!

      10.

      Това бе промълвил Заратустра на сърцето си, когато слънцето стоеше в своя зенит. Озадачен от пронизителния зов на птица, той издигна взор към небесната вис. И ето! Един орел кръжеше във въздуха, а на него висеше змия, но не като плячка, а като любима дружка, защото се беше обвила като пръстен около врата му.

      — Това са моите зверове! — промълви Заратустра и сърцето му се възрадва дълбоко.

      Най-гордият звяр под слънцето и най-мъдрото животно под слънцето — потеглили са на разузнаване.

      Искат да разузнаят дали Заратустра е още жив. Наистина жив ли съм още?

      Намерих, че по-опасно е да се живее между людете, отколкото между зверовете. По опасни пътища върви Заратустра. Нека ме водят моите зверове! Като изрече това, Заратустра си припомни думите на светеца в гората, въздъхна и каза тъй на сърцето си.

      — Да можех да стана по-мъдър! Изконно мъдър като моята змия.

      Но аз прося нещо невъзможно: тогава нека помоля моята гордост никога да не изоставя моята мъдрост!

      И ако нявга моята мъдрост ме напусне: — ах, тя обича да отлита, — дано тогава да отлети и моята гордост с глупостта ми!

      Тъй започна залезът на Заратустра.