Жак Дерида

Забравеният вълк на Макиавели

В ПРЕВОДА на Перие с Владетелят на ( Николо) Макиавели [1] поставя в глава XVIII, озаглавена „ К а к владетелите трябва да държат на думата си“ (…), един изключително актуален въпрос, (който касае) не само спазването на примирията, прекратяването на огъня, мирните договори, но както винаги – понеже такъв е характерът на всеки договор и клетва – и спазването на поетите от владетелите задължения пред дадена институция или компетентно оторизирано лице: например спазването или нарушаването на резолюциите на Организацията на Обединените нации от страна на Съединените щати или Израел. Тук се включва и всичко, което засяга резолюциите, а също и ангажиментите, поети от ООН по отношение на т. нар. международен тероризъм (понятие, считано за проблематично от самата ООН), и последиците от тях в настоящия момент след разрешението, дадено на Съединените щати, да ги защитават при нужда с всички средства, които те еднолично сметнат за подходящи.

Впрочем в главата за обещанието на владетелите въпросът „Как владетелите трябва да държат на думата си“ или иначе казано „Трябва ли владетелите да бъдат верни на обещанията си“ (...) е неразделно свързан с темата за „ присъщото на човека“. Този двоен въпрос, който в действителност касае едно и също нещо, е разгледан по интересен начин. Тук ще срещнете както вълка, така и други по-разнородни животни.

Въпросът за присъщото на човека всъщност е поставен в центъра на дебата за силата на закона и за връзката между силата и закона. В тази глава, която се смята за една от най-макиавелистките по характер, и то не само защото съдържа основните понятия на мислителя, Макиавели най-напред приема един факт (подчертавам думата факт): де факто се счита за похвално владетелят да е верен на обещанията си. Похвално е, трябва да се съгласим. След тази своеобразна отстъпка (да, добре е, похвално е, всепризнат факт е, че по принцип според правото владетелят трябва да държи на думата си) Макиавели се връща на факта, който нито за миг не е забравял. (...) Малко владетели са верни, малко владетели спазват обещанията си и повечето от тях използват хитрост; те почти винаги хитруват с обещанията си. Защото всъщност са принудени да го правят.

ВИДЯХМЕ, казва той, имахме възможност да се убедим, че най-силните владетели, тези, които побеждават и печелят, надделяват именно над онези, които напротив, се ръководят от правилото за спазване на клетвата. (…) Следователно трябва да знаете (Макиавели се обръща както към Лоренцо Медичи, така и към читателя), че има два начина на борба: единият е с помощта на законите, а другият – с помощта на силата [2].

Тоест или с помощта на правото, справедливостта, верността, спазването на законите, договорите, обещанията, споразуменията, институциите, дадената дума, или с отмятането от поетите задължения, лъжата, измяната, неспазването на обещанията, чисто и просто с жестоката употреба на сила („правото на по-силния“...). На тази основа (...) Макиавели прави странни заключения, които трябва да анализираме отблизо. Да се бориш с помощта на законите ( тоест оставайки верен на обещанията като честен и уважаващ законите владетел), е присъщо на човека, казва той. То в а са неговите думи („присъщо на човека“), един в известен смисъл кантиански по своята същност аргумент: да не лъже, да е задължен да не лъже и да не извършва измяна, това е същността и гордостта на човека. (...)

Вторият начин да се бориш, казва той (борба със сила), е характерен за животните. Вече не става въпрос за човека, а за животното. Силата, а не законът, правото на по-силния, именно това е присъщо на животното. След този втори момент Макиавели изтъква на трето място довода, че всъщност първият начин на борба (с помощта на закона) не е достатъчен; в действителност той се оказва безсилен. И тогава трябва да се прибегне до другия начин. То е с т владетелят трябва да се бори с помощта на двете оръжия – закона и силата. А това означава, че трябва да се държи и като човек, и като животно. Следователно, цитирам, един владетел трябва да умее да действа според случая и като животно, и като човек“ [3] . (…)

Когато действието чрез закона ( вярност към клетвата и т.н.) е безсилно, неефективно, слабо, твърде слабо, тогава трябва да се държиш като животно. Владетелят-човек трябва да се държи така, сякаш е животно. (...)

Именно на това учеха под алегорична форма древните писатели, разказвайки, че Ахил и много други антични герои са били поверявани на кентавъра Хирон, за да ги храни и отглежда. В действителност така, чрез този наставник, наполовина човек, наполовина животно, те са искали да кажат, че владетелят трябва в известен смисъл да има две природи и че едната има нужда да бъде подкрепяна от другата [4].

(Макиавели) не набляга особено на човешката страна на този владетел-кентавър, на този владетел-ученик и последовател на кентавър, той не изтъква човешката страна на този владетел, който трябва да бъде едновременно и човек, и животно, а вместо това предпочита да подчертае, че е необходимо животинската му страна да бъде сама по себе си хибридна, разнородна, да представлява смесица или наслагване на две животни: лъв и лисица. Не едно-единствено животно, а две в едно. (...)

Защото, ако е само лъв, няма да забелязва клопките; а ако е само лисица, няма да е в състояние да се защитава срещу вълците; той има нужда да бъде и лисица, за да усеща клопките, и лъв, за да плаши вълците. Тези, които се придържат само към поведението на лъва, са много неумели [5]. (...)

И в двата случая заклетият враг е вълкът. Животното, което трябва да се гони, отблъсне, обуздае, пребори, е именно вълкът. Нужно е да се „ защитаваш срещу вълците“. Но искам да подчертая, че по-интересното и по-същественото, което има значение, е, цитирам отново, да сплашиш вълците: Ако е само лисица, няма да е в състояние да се защитава срещу вълците; той има нужда да бъде и лисица, за да усеща клопките, и лъв, за да плаши вълците. Ако не успява да уплаши вълците сам, лъвът все пак трябва благодарение на уменията и на лисицата да ги уплаши, да тероризира терористите, както казваше Паскуа навремето [6]. То е с т трябва да всяваш страх като потенциално по-внушителен, по-ужасяващ, по-жесток и в по-голяма степен извън закона, също като вълците, символ на дивашкото насилие.

БЕЗ да излагам многобройните съвременни и напълно очевидни примери, онагледяващи тези мисли, ще припомня само това, което отбелязва още (Ноам) Чомски в книгата си за разбойническите държави [7]. За да отговори на заплахите на така наречения международен тероризъм на разбойническите държави (rogue states – и припомням, че „rogue“ обозначава и животните, които дори не спазват нормите на животинското общество и живеят отделно от стадото), Стратегическото командване на Съединените щати ( Стратком) [8] препоръчва да се всява страх и да се сплашва врагът; и то не само със заплахата от ядрена война, която винаги трябва да тегне дори отвъд биотероризма. Става въпрос най-вече за това да се представиш пред врага като противник (а именно Съединените щати), който винаги може да направи каквото и да било, като животно, което може да излезе от кожата си и да загуби хладнокръвието си, противник, който може да спре да действа рационално като разумен човек, когато са засегнати жизнените му интереси.

Указанието е да не се правиш на твърде „рационално мислещ“, когато определяш кое е най-ценно за врага. С други думи, трябва да действаш сляпо, да покажеш, че може да бъдеш сляп и да се държиш като животно при определянето на мишените просто за да всееш страх и да внушиш, че може да постъпваш по всякакъв начин, че полудяваш, когато жизнените ти интереси са засегнати. Трябва да се престориш, че си способен да полудееш, да станеш безразсъден и ирационален, следователно да бъдеш животно. „Вредно“ е ( it hurts), гласи една от препоръките на Стратком, да се определяме сами като напълно рационално мислещи и хладнокръвни. Напротив, за нашата стратегия е „благотворно“ (beneficial) да покажем, че някои елементи са „извън контрол“ (out of control). (...)

ИМЕННО способността да се преструваш, силата да създаваш симулакруми е онова, което владетелят трябва да придобие, за да притежава качествата и на лисицата, и на лъва. Самата метаморфоза е проява на човешката хитрост, хитростта на човека-лисица, който трябва да се преструва, че не хитрува. Именно в това е същността на лъжата, измислицата или симулакрума, да умееш да се държиш истински или правдоподобно, да се кълнеш, че си верен, което винаги ще бъде необходимото условие за невярност. Владетелят трябва да бъде лисица не само за да е хитър като лисицата, но и за да се преструва, че е това, което не е и не е онова, което е. Следователно да се преструва, че не е лисица, а всъщност да е точно такъв. Именно при условие, че е лисица, че стане лисица или че заприлича на лисица, владетелят ще може да бъде едновременно и човек, и животно, лъв и лисица.

Само една лисица може да се преобрази така, че да заприлича на лъв. Лъвът не е способен на това. Лисицата трябва да бъде в достатъчна степен лисица, за да изиграе лъва и да стигне дотам, че, цитирам, да прикрие природата си на лисица. Ще прочета няколко реда, за да видите, че Макиавели дава пример за това, възхвалявайки хитро владетеля-лисица, негов съвременник: Един умен владетел в никакъв случай не бива да изпълнява обещанието си, ако това ще му донесе вреда и ако причините, които са го подтикнали да обещае, вече не са налице: такова е правилото. Навярно то нямаше да е добро, ако всички хора бяха почтени; но тъй като те са лоши и със сигурност няма да си удържат на думата, защо трябва вие да си държите на своята? Пък и нима на владетеля ще му липсват основателни причини, с които да обясни защо не изпълнява обещанието си? Могат да се дадат безкрайно много съвременни примери за това и да се изтъкнат един куп мирни договори и споразумения от всякакъв род, станали безсмислени и ненужни поради неверността на владетелите, които са ги сключили. Виждаме, че именно онези, които са съумели най-добре да действат като лисици, са имали най-голям успех. Но за целта е изключително необходимо да умееш добре да прикриваш природата си на лисица и отлично да владееш изкуството и да се преструваш, и да прикриваш. Хората действат толкова сляпо и се ръководят до такава степен от непосредствените си нужди, че измамникът винаги намира човек, който да се хване на измамата му. (...)

НУЖНО ли е да припомняме многобройните примери от настоящето, при които, както изтъква Хана Арент, именно най-могъщите суверенни държави, правещи и изкривяващи според собствените си интереси международното право, предлагат и налагат ограничения на суверенитета на най-слабите държави? Понякога (...) те дори нарушават или не спазват международното право, което сами са установили, до степен, че пренебрегват институциите на това международно право. В същото време обвиняват по-слабите държави, че не го спазват и че са разбойнически държави, rogue states на английски език, тоест държави извън закона, подобни на животните-единаци (rogue), които дори не се подчиняват на закона на собственото си животинско общество. Могъщите държави, които винаги привеждат и измислят причини, за да се оправдаят, без непременно да са прави, побеждават най-слабите; и тогава те самите започват да вилнеят като жестоки, диви или бесни зверове. (...)

*Séminaire La bête et le souverain, volume I (2001-2002) (Семинар „Животното и господарят“, том I, 2001-2002 г.), съставители Marie-Louise Mallet, Ginette Michaud et Michel Lisse, в продажба от 16 октомври. Editions Galilée (Paris) за целия свят/Succession Jacques Derrida, 2008.

LE MONDE DIPLOMATIQUE 

 Превод Павлина Данкова

Бележки под линия

[1] Machiavel, Le Prince (Владетелят), превод Jean-Vincent Périès (1825 г.), представяне и коментари на Patrick Dupouey, предговор от Étienne Balibar, Nathan, Paris, 1982, p. 94-96.

[2] Machiavel, Le Prince ( Владетелят), глава XVIII. „Si les princes doivent être fidèles à leurs engagements“ (Трябва ли владетелите да бъдат верни на обещанията си), превод Toussaint Guiraudet, Garnier Frères, Paris, 1837, p. 132.

[3] Machiavel, Le Prince ( Владетелят), превод Jean-Vincent Périès, цит. съч., p. 94. Жак Дерида е този, който подчертава (бел. изд.).

[4] Пак там.

[5] Пак там.

[6] Известен израз на Шарл Паскуа, министър на вътрешните работи в правителството на Жак Ширак (1986-1988 г.), чрез който той оправдава използването на същите оръжия срещу врага терорист, с които последният си служи (бел. изд.).

[7] Noam Chomsky, Rogue States. The Rule of Force in World Affairs (Разбойническите държави. Върховенството на силата в световните дела), South End Press, Cambridge (Massachusetts), 2000, p. 6-7.

[8] Едно от десетте обединени командвания на Департамента по отбрана. То извършва военен контрол над всички ядрени оръжия на Съединените щати (бел. ред.).