ПРАЗНИТЕ МЕСТА НА МИСЛИТЕ

      

        Мъртвите

Лили, дъщерята на портиера, буквално остана без крака. Още невъвела един господин в малкия килер зад кантората на приземния етаж и още не поела балтона му, хъхрещият звънец на външната врата пак зазвъняваше и тя пак трябваше да хукне по празния коридор да въведе друг гост. Добре поне, че не трябваше да прислужва и на дамите — госпожица Кейт и госпожица Джулия се бяха погрижили за това и бяха превърнали банята на горния етаж в дамска тоалетна стая. Сега те бяха там, бъбреха, смееха се и се суетяха и през минута ходеха една до друга до перилата на стълбите, поглеждаха надолу и викаха Лили да питат кой е дошъл.

Годишният бал на сестрите Моркън бе винаги голямо събитие. На него идваха близки и далечни: роднини, стари семейни познати, съхористите на Джулия, ученици на Кейт, от вече порасналите, дори и някои от учениците на Мери Джейн. Лош бал не помнеха. Открай време, вече толкова години, всичко минаваше в безукорен стил: още откогато Кейт и Джулия след смъртта на брат им Пат напуснаха къщата в Стоуни Батър и взеха Мери Джейн, едничката си племенница, да живее с тях в големия мрачен дом на Ъшърс Айлънд, където наемаха горния етаж от господин Фулъм, житаря от партера. Да има, да няма, едно трийсет години бяха минали оттогава. Мери Джейн, в ония дни момиченце с късо рокле, сега бе главната опора на дома — нали бе органистка в църквата на „Хадингтън-роуд“’. Тя бе завършила консерваторията и всяка година даваше концерт със свои ученици в Стария музикален салон. Много от учениците й бяха от заможните семейства в Кингстън и Доки. Макар и доста стари, лелите й също принасяха в семейния бюджет. Джулия и с посивели коси още бе първо сопрано в църквата „Адам и Ева“, а Кейт, твърде слабичка да тича насам-натам, даваше уроци за начинаещи на старото пиано в задната стая. Лили, дъщерята на портиера, им чистеше. Макар да живееха скромно, те държаха на храната; от всичко най-доброто: най-крехкото филе, чай от три шилинга фунта и най-хубавата черна бира. Лили рядко грешеше в покупките и затова се погаждаше добре с господарките си. Вярно, придирчиви бяха, но какво толкова. Единственото, което не понасяха, беше да им се възразява.

Разбира се, имаше защо да са придирчиви в нощ като тая. При това отдавна минаваше десет, а от Габриел* и жена му още нямаше ни вест, ни кост. На всичко отгоре те ужасно се бояха Фреди Мейлинс да не дойде насвяткан. За нищо на света не биха допуснали някоя ученичка на Мери Джейн да го зърне в такова състояние — тогава бе много трудно да го обуздаят. Фреди Мейлинс винаги закъсняваше, но те недоумяваха какво е могло да забави Габриел и тъкмо това ги караше час по час да ходят до перилата на стълбите и да питат Лили дошли ли са Габриел и Фреди.

[* Главният герой носи името на архангел Гавриил. Неговата традиционна емблема е лилията (Лили). Другият главен (но невидим) герой — Майкъл Фюри — е съотнесен с архангел Михаил. Образността и символиката в разказа са свързани със стихиите, над които според митологията двамата архангели имат власт: в някои легенди Гавриил е свързан с огъня, а Михаил с водата (снега), в други — обратното. Джойс манипулира и с двата реда значения.]

— Ах, господин Конрой — рече Лили на Габриел, когато му отвори вратата, — госпожица Кейт и госпожица Джулия вече губеха надежда. Добър вечер, госпожа Конрой.

— Нищо чудно — каза Габриел. — но те забравят, че жена ми губи три грешни часа, за да се облече.

Той стоеше на изтривалката и избърсваше снега от галошите си, а в това време Лили поведе жена му към подножието на стълбите и извика:

— Госпожице Кейт, дойде госпожа Конрой.

Кейт и Джулия веднага защъпукаха надолу по тъмните стълби. И двете разцелуваха жената на Габриел, казаха, че сигурно е жива измръзнала, и я запитаха къде е Габриел.

— Ето ме, точен като пощенски влак, лельо Кейт! Качвайте се, идвам след вас — извика Габриел от тъмното.

Той продължи все тъй ревностно да изтърсва снега от краката си, а в това време трите със смях се изкачиха горе и влязоха в дамската тоалетна стая. Тънки ивици сняг лежаха като къса наметка върху раменете на балтона му и като бомбета върху галошите му; и когато копчетата на балтона му се промушиха със скърцане през заледените от снега илици на дебелия вълнен плат, от гънките му лъхна хладният свеж въздух на външния студ.

— Пак ли вали сняг, господин Конрой? — запита Лили.

Тя бе влязла в килера пред него, за да му помогне да си свали балтона. Габриел се усмихна на трите срички, които бе дала на презимето му, и я погледна. Беше тъничко, още неоформено девойче с бледо лице и сламеноруси коси. Светилният газ в килера я правеше още по-бледа. Габриел я помнеше от дете, когато тя седеше на най-долното стъпало на стълбата, гушнала парцалива кукла.

— Да. Лили — отвърна той, — и май пяла нощ ще вали.

Той погледна към тавана на килера, който се тресеше от стъпките и тропота на многото крака отгоре, заслуша се за миг в пианото, сетне пак погледна девойчето, което внимателно сгъваше балтона му на края на един от рафтовете.

— Кажи, Лили — подзе той с приятелски тон, — още ли ходиш на училище?

— Не, господине — отвърна тя. — Баре година има, откак не ходя.

— Тъй ли — весело рече Габриел, — тогава, струва ми се, скоро ще ходим на сватбата ти с твоето момче, а?

Девойчето го погледна бегло през рамо и рече с голяма горчивина:

— Това мъжете днеска са само лапацала и квото могат да използват.

Габриел се изчерви, сякаш разбрал, че е постъпил грешно, и без да я поглежда, изхлузи галошите си и ревностно зачетка с шалчето лачените си обувки.

Той беше възпълен и висок млад мъж. Червенината по бузите му се плъзна чак до челото и се разля там в няколко безформени, бледоалени петна; а на безбрадото му лице неспокойно искряха излъсканите стъкла и позлатените рамки на очилата, скрили слаби и неспокойни очи. Черната му лъскава коса, вчесана на прав път, се спускаше зад ушите в два дълги кичура, които се бяха леко завили нагоре под вдлъбнатината, оставена от шапката.

Придал гланц на обувките си, той се изправи и изопна жилетката, пристегнала дебелото му тяло, сетне бързо измъкна от джоба си монета.

— Слушай, Лили — рече той, като я пъхна в ръката й, — наближава Коледа, нали? Ето… ето нещичко…

Той забърза към вратата.

— Ама как, господине! — викна девойчето и тръгна подир него. — Наистина, господине, няма как да взема.

— Коледа! Коледа! — почти тичешком викна Габриел и я отпрати с ръка.

Като го видя до самите стълби, девойчето извика по него:

— Е, тогава благодарим, господине!

Той зачака края на валса пред прага на гостната, заслушан в шума на роклите, които докосваха вратата, и краката, които се тътреха по пода. Все още се чувстваше смутен от горчивия и внезапен отговор на девойчето. Тоя отговор го бе хвърлил в мрачни мисли и той се опита да ги разсее, като взе да оправя маншетите си и фльонгата на папийонката. Сетне извади от джоба на жилетката си малък къс хартия и прегледа бележките, които бе нахвърлил за речта си. Все още се колебаеше за стиховете от Робърт Браунинг, защото се боеше, че не са за слушателите му. Някой познат цитат от Шекспир или от „Напевите“* щеше да свърши повече работа. Грубото тракане на мъжките токове и тътренето на подметките му напомняха колко по-високо стои от тях. Само щеше да стане смешен, като им цитира стихове, които те не биха могли да разберат. Можеше да си помислят, че парадира с образованието си. Щеше да сбърка с тях точно така, както бе сбъркал и с девойчето в килера. Беше взел неверен тон. Цялата му реч бе грешка, от началото докрай, пълен провал.

[* „Ирландски напеви“ от Т. Мур, вж. бел. 3 към „Двама кавалери“.]

Точно тогава от дамската тоалетна стая излязоха лелите му и жена му. Лелите му бяха дребни, простичко облечени старици, Леля Джулия беше малко по-висока. Косата й, прибрана високо върху ушите, беше сива; също тъй сиво, но с по-тъмни сенки бе и едрото й, отпуснато лице. Макар че бе пълничка и се държеше изправена, безизразните й очи и полуотворена уста й даваха вид на жена, която не знае къде е и закъде е тръгнала. Леля Кейт бе по-жива. В лице бе по-здрава от сестра си, но цялата в бръчки и гънки като съсухрена червена ябълка, докато косите й, вчесани по същия старомоден начин, не бяха загубили цвета си на зрял лешник.

И двете топло разцелуваха Габриел, Той им беше любимият племенник, син на Елен, покойната им по-голяма сестра, която се бе омъжила за Т. Дж. Конрой от „Пристанищна управа“.

— Грета казва, че тая вечер нямало да се връщате с файтон в Мънкстън, Габриел — рече леля Кейт.

— Няма — рече Габриел и погледна жена си, — Миналата година ни излезе през носа, нали? Та не помниш ли, лельо Кейт, как се простуди тогава Грета? Файтонът беше ветрилник и севернякът ни продуха нататък от Мериън. Хубава я свършихме! Грета я свали на легло.

При всяка негова дума леля Кейт строго се мръщеше и кимаше с глава.

— Прав си, Габриел, съвсем прав — рече тя. — Човек трябва да си пази здравето!

— Но ако остане на наша Грета — каза Габриел, — тя като нищо ще си иде пеш през снега чак вкъщи, стига да я пуснем.

Госпожа Конрой се засмя.

— Не му обръщай внимание, лельо Кейт — каза тя. — Той наистина може да извади душата на човек: или ще накара Том да си слага нощно време зелена козирка, като чете, или да вдига гирички, или ще принуди Ева да яде овесена каша. Бедното дете! А тя не може да я гледа!… Ах, няма даже и да се сетите какво ме кара да нося сега.

Тя звънко се засмя и хвърли бегъл поглед към съпруга си, чиито възхитени и щастливи очи се плъзнаха от дрехите върху лицето и косите й. Двете лели също се засмяха от сърце, тъй като вечната загриженост на Габриел бе редовен повод за смях.

— Галоши! — рече госпожа Конрой. — Това е най-новото. Щом е мокро под краката, трябвало да си слагам галошите. Даже и тая вечер ме мъчеше да ги сложа, но този път не отстъпих. Остава да ми купи водолазен костюм!

Габриел смутено се засмя и за успокоение опипа връзката си, докато леля Кейт се преви почти на две от шегата, която много й хареса. Усмивката скоро изчезна от лицето на леля Джулия и тъжните й очи се насочиха към лицето на племенника й. След малко попита:

— А какво е това галоши, Габриел?

— Джулия! — възкликна сестра й. — Боже мой, нима не знаеш какво е галоши? Носят се върху… върху обувките, нали Грета?

— Да — рече госпожа Конрой. — Едни такива, от гутаперча. Сега и двамата имаме по един чифт. Габриел казва, че на Континента всички ги носели.

— Ах, на Континента — измърмори леля Джулия и бавно закима с глава.

Габриел свъси вежди и сякаш малко поразсърден, рече:

— Те не са нещо кой знае какво, но на Грета й се струват много смешни, понеже, както казва, думата _галош_ й напомняла _сархош_.

— Но кажи ми, Габриел — тактично подзе леля Кейт, — ти естествено си се погрижил за стая. Грета каза…

— Всичко е уредено — отвърна Габриел. — Наех стая в „Грешъм“.

— Ами да, най-умното — каза леля Кейт. — А децата, не се ли тревожиш за тях, Грета?

— Е, за една нощ — рече госпожа Конрой. — Пък и Беси ще ги наглежда.

— Ами да — отново рече леля Кейт. — Блазе ти, че имаш момиче като нея, винаги ще си спокойна! А ей оная Лили, просто не знам какво я е прихванало напоследък. Не мога да я позная.

Габриел тъкмо се канеше да зададе някой и друг въпрос на тая тема, но тя внезапно спря да говори и се загледа подир сестра си, която се бе затирила надолу по стълбите и кривеше врат над пенилата.

— А сега кажете ми, моля — подзе тя почти раздразнено, — къде тръгна Джулия? Джулия! Джулия! Къде отиваш?

Джулия бе стигнала до първата площадка, но се върна и безизразно доложи:

— Фреди дойде.

В същия миг ръкоплясканията и бравурният финал на пианиста подсказаха, че валсът е свършил. Вратата на гостната се отвори и няколко двойки излязоха. Леля Кейт бързо дръпна Габриел настрана и му зашепна на ухото:

— Моля ти се, Габриел, смъкни се незабелязано долу да видиш в ред ли е и не го пускай горе, ако се е насвяткал. Сигурна съм, че се е насвяткал. Сигурна съм.

Габриел отиде до стълбите и нададе ухо над перилата. В килера говореха двама души. После той позна смеха на Фреди Мейлинс и шумно заслиза надолу по стълбите.

— Какъв късмет, че Габриел е тук — каза леля Кейт на госпожа Конрой. — Винаги съм по-спокойна, като е с нас… Джулия, заведи госпожица Дейли и госпожица Пауър да се подкрепят. Благодаря ви за прекрасния валс, госпожице Дейли! Чудесен бе за танц.

Висок човек със съсухрено лице, остри прошарени мустаци и мургава кожа излезе от гостната с партньорката си и рече:

— Може ли и ние да се подкрепим, госпожице Моркъм?

— Джулия — на часа рече леля Кейт, — погрижи се за господин Браун и госпожица Фърлонг. Заведи и тях с госпожица Дейли и госпожица Пауър.

— Аз ще се погрижа за дамите — каза Браун, като сви устни, тъй че мустаците му щръкнаха, и се усмихна с всичките си бръчки. — Знаете ли, госпожице Моркън, дамите държат за мене толкова, защото…

Той не довърши изречението и като видя, че леля Кейт е далече и не би могла да го чуе, веднага въведе трите млади дами в задната стая. В средата й се намираха две квадратни маси, поставени една до друга, и връз тях леля Джулия и портиерът постилаха и изопваха голяма покривка. На бюфета бяха подредени блюда и чинии, чаши и купища ножове, вилици и лъжици. Горната част на затвореното пиано също служеше като бюфет за мезета и сладкиши. Двама млади мъже стояха в ъгъла и пиеха бира.

Браун поведе дамите си натам и на шега покани и трите да пийнат по чашка дамски пунш, горещ, силен и сладък. Ала те казаха, че никога не пият спиртни напитки, и той им отвори три шишета лимонада. Сетне подкани едного от младите мъже да се дръпне встрани, докопа гарафата уиски и си наля прилична чаша. Младите мъже го погледнаха с уважение как отпи, за да опита.

— С бога напред! — усмихнато рече той. — Лекарят ми го предписва.

Сбръчканото му лице се разтегна в усмивка, а трите млади дами звънко се засмяха на шегата, като разлюляха тела и закършиха рамене. Най-смелата каза:

— О, сигурна съм, господин Браун, че докторът нищо такова не ви е предписвал.

Браун отпи втора глътка уиски и рече престорено плахо:

— Там е работата; че съм като небезизвестната госпожа Касиди, която била казала на слугинята си: _Слушай, Мери, ако не си го изпия, насила ми го дай, понеже чувствам, че организмът ми го иска._

Той бе свел пламнало лице към тях, твърде задушевно и твърде близко уловил дъблинското просторечие, та младите дами с общ инстинкт млъкнаха при думите му. Госпожица Фълонг, една от ученичките на Мери Джейн, запита госпожица Дейли как се казва хубавият валс, който им бе изсвирила; а като видя, че не му обръщат внимание. Браун тутакси се насочи към двамата млади господа, които може би щяха по-добре да оценят остроумието му.

В стаята влезе румена млада жена в теменужено, възбудено плесна с ръце и викна:

— Кадрил! Кадрил!

Почти по петите й пристигна леля Кейт и извика:

— Двама кавалери и три дами, Мери Джейн!

— Ах, ето господин Бърджин и господин Кериган — рече Мери Джейн. — Господин Кериган, ще поканите ли госпожица Пауър? Госпожице Фърлонг, мога ли да ви предложа за кавалер господин Бърджин? Чудесно! Разделихме се!

— Три дами, Мери Джейн — рече леля Кейт.

Двамата млади господа попитаха дамите ще им направят ли честта, а Мери Джейн се обърна към госпожица Дейли:

— Ах, госпожице Дейли, много мило бе от ваша страна, че ни изсвирихте последните два танца, но тая вечер наистина нямаме достатъчно дами.

— Напротив, приятно ще ми бъде, госпожице Моркън.

— Аз съм ви избрала прекрасен кавалер, господин Бартел д’Арси, тенора. По-късно ще го накарам да ни изпълни нещичко. Цял Дъблин е луд по него.

— Вълшебен глас, вълшебен глас! — рече леля Кейт.

Понеже пианото за втори път започваше встъплението към първата фигура, Мери Джейн побърза да изведе новите попълнения от стаята. Едва излезли, леля Джулия бързо се вмъкна вътре, като се оглеждаше през рамо.

— Какво има, Джулия? — разтревожи се леля Кейт. — Кой идва?

Джулия, която мъкнеше пяла камара салфетки, се обърна към сестра си и отвърна, сякаш изненадана от въпроса:

— Само Фреди, Кейт, с него и Габриел.

И наистина зад гърба на Джулия се показа Габриел, маневриращ с Фреди Мейлинс през площадката на стълбите. Той беше млад човек, към четирийсетте, висок и сложен като Габриел, но по-прегърбен. Имаше месесто бледо лице, обагрено само около големите уши, и разширени ноздри. Чертите му бяха груби: сплеснат нос, изпъкнало и оголено чело, подути и издадени бърни. Тежките клепачи на очите му и разчорлените редки коси му придаваха сънен вид. Той от сърце се смееше високо на някаква случка, която бе започнал да разказва на Габриел по стълбите, и през цялото време търкаше напред-назад с левия си юмрук лявото си око.

— Добър вечер, Фреди — рече леля Джулия.

Фреди Мейлинс поздрави сестрите Моркън сякаш набързо, защото заекваше, сетне видя, че Браун му се хили откъм бюфета, прекоси стаята с доста несигурни стъпки и полушепнешком заповтаря случката, която току-що бе разказал на Габриел.

— Чак толкова зле не е, а? — рече леля Кейт на Габриел.

Габриел бе смръщил вежди, но челото му бързо се разведри и той отвърна:

— Почти не личи.

— Боже мой, ужасен човек! — продължи тя. — А бедната му майчица го накара да даде обет за трезвеност срещу Нова година. Но хайде в гостната, Габриел.

Преди да излязат от стаята с Габриел, тя предупреди Браун, като се смръщи и му се закани с пръст. Браун кимна в отговор и щом тя излезе, рече на Фреди Мейлинс:

— Слушай, Теди, я да ти налея една чаша лимонада да живнеш малко.

Фреди Мейлинс, който наближаваше развръзката в историйката си, отказа с нервен жест, но Браун първо му посочи раздърпаната му външност, сетне наля пълна чаша лимонада и му я тикна в ръцете. Фреди Мейлинс машинално пое чашата с лявата си ръка, тъй като с дясната машинално оправяше облеклото си. Браун, чието лице отново се бе сгърчило от смях, си наля чаша уиски, а Фреди Мейлинс, все още нестигнал връхната точка в разказа си, избухна в писклив хрипкав смях и без да отпие от преливащата чаша, я остави и затърка лявото си око с левия си юмрук, като повтаряше последните си думи, доколкото това му бе възможно в обзелия го пристъп на смях.

……………………………………

На Габриел не му се слушаше как Мери Джейн свири изпитната си пиеса от консерваторията — опус, пълен с бързи трудни пасажи — на притихналата гостна. Той обичаше музиката, но тая пиеса беше без мелодия за него, а подозираше, че и за другите слушатели беше без мелодия, макар те да бяха замолили Мери Джейн да им изсвири нещичко. Четиримата млади мъже, които бяха дошли при първите звуци на пианото откъм стаята-бюфет и застанали на вратата, след няколко минути тихо се бяха изнизали двама по двама. Сякаш никой друг не слушаше музиката освен самата Мери Джейн, чиито ръце препускаха по клавишите, а при паузите се вдигаха от тях като на жрица, произнасяща проклятие, и леля Кейт, която стоеше до нея да обръща нотите.

Раздразнени от блясъка на навосъчения под в светлината на тежкия полилей, очите на Габриел зашариха по стената над пианото. Там висяха два ковьора — сцената на балкона от „Ромео и Жулиета“ и двамата невръстни принца, убити в Тауър*, които леля Джулия бе изработила с червена, синя в кафява вълна още като момиче. Вероятно сестрите бяха изучавали това ръкоделие навремето в девическото си училище, защото една година майка му му бе подарила за рождения ден жилетка от червено моаре, извезана с лисичи муцунки, с кафяв сатенен хастар и кръгли копчета с цвят на тъмна черница. Странно бе, че майка му не бе имала музикални наклонности, макар че леля Кейт често я бе наричала гения на семейството. И тя, и Джулия винаги се бяха чувствали горди със своята сериозна и представителна сестра. Фотографията й стоеше пред огледалото. На коленете си тя държеше разтворена книга и сочеше нещо в нея на Константин, който бе полегнал в краката й, облечен в моряшка униформа. Тя сама бе избрала кръщелните имена на синовете си, защото много държеше на семейното достойнство. Благодарение на нея Константин бе сега енорийски свещеник в Балбригън, а Габриел бе завършил Кралския университет. Сянка премина по лицето му, като си спомни мрачното й неодобрение на женитбата му. Обидните й думи още глождеха мозъка му; веднъж тя бе казала за Грета, че била селска хитруша, а това не бе никак вярно. Тъкмо Грета се бе грижила за нея по време на последното й дълго боледуване в къщата им в Мънкстън.

[* „Ромео и Жулиета“, II, 2. Синовете на Едуард IV, за които се смята, че са били убити по заповед на чичо си, Ричард III.]

Пиесата на Мери Джейн сигурно беше към края си, защото тя повтаряше встъпителната тема с последователни бързи пасажи от гами, и докато я чакаше да свърши, обзелата го досада постепенно заглъхна в сърцето му. Пиесата свърши с поредица октави в дисканта и последна дълбока октава в басите. Шумни аплодисменти приветстваха Мери Джейн, а тя, изчервена, смутено сгъна нотите си и избяга от стаята. Най-бурно ръкопляскаха четиримата млади господа, които се бяха измъкнали в бюфета още в началото, но завърнали се за финалните акорди.

Отново започна кадрил. Габриел бе определен за кавалер на госпожица Айвърс. Тя беше приказлива и дръзка млада дама с луничаво лице и изпъкнали кестеняви очи. Не беше с деколте и носеше на яката си голяма брошка с герба и девиза на Ирландия.

Щом заеха местата си, тя неочаквано заяви:

— Ще ви дърпам ушите.

— На мен?

Тя строго кимна с глава.

— За какво? — запита Габриел, позасмял се на суровия й тон.

— Кой е Г. К.? — в отговор попита госпожица Айвърс и го стрелна с поглед.

Габриел се изчерви и вече се канеше да вдигне вежди с вид на неразбрал и зачуден, когато тя отсече:

— Света вода ненапита! Открих, че пишете в „Дейли експрес“*. Е, не се ли срамувате от себе си?

[* „Дейли експрес“ — консервативен вестник, противник на патриотичното движение.]

— Защо да се срамувам? — запита Габриел, като замига и опита да се усмихне.

— А аз се срамувам заради вас — откровено заяви госпожица Айвърс. — Кой би повярвал, че ще пишете за такъв парцал! Не мислех, че сте англофон.

Габриел я гледаше със стъписан израз. Вярно бе, че всяка сряда той водеше литературната колона в „Дейли експрес“, за която му плащаха по петнадесет шилинга. Но това още не го правеше англофон. Книгите, които получаваше за рецензиране, бяха далеч по-ценни за него от мизерния чек. Той обичаше да опипва подвързията и да прелиства страниците на новоотпечатаните книги. Почти всеки ден, след като свършеше лекциите си в колежа, той тръгваше към букинистите, при Хики на „Бакалавърска“, при Уеб или Маси на Астънския кей или при О’Клохиси в глухата му уличка. Не знаеше как да отбие удара. Искаше му се да каже, че литературата стои над политиката. Но те бяха приятели от години, заедно бяха следвали, после заедно преподаваха: пред нея не вървяха високопарни фрази. И той продължаваше да примигва и да се усмихва пресилено, докато мърмореше неуверено, че не вижда никаква връзка между политиката и писането на рецензии.

Когато дойде ред за стъпките на фигурата, той още бе смутен и разсеян. Госпожица Айвърс бързо грабна ръката му и каза меко и приятелски:

— Естествено, аз само се пошегувах. Хайде, наш ред е.

Когато пак се събраха, тя отвори дума за университетския въпрос* и Габриел се поотпусна. Някаква приятелка й била показала неговата рецензия за стиховете на Браунинг. Така открила тайната, но рецензията страшно й харесала. Сетне тя внезапно рече:

[* Въпреки че религиозният ценз е бил отменен в 1873 г., старият и много престижен дъблински университет „Св. Троица“ остава предимно протестантски. „Университетският въпрос“ са борбите за равноправни образователни възможности за католическите студенти.]

— Ще дойдете ли на екскурзията до Аранските острови* това лято, господин Конрой? Отиваме за цял месец. Защо да не поизлезнем в Атлантика? Великолепно ще е. Ще дойдат господин Кланси, господин Килкели и Катлин Кърни. Би било великолепно и за Грета**, ако дойде. Тя е от Конахт, нали?

[* Населението на Аранските острови все още е говорело ирландски. Представителите на Галската лига и „келтските“ поети са черпели вдъхновение от него.]

[** Прототип на госпожа Конрой е съпругата на Джойс.]

— Техните са оттам — късо рече той.

— Ще дойдете, нали? — каза госпожица Айвърс и настойчиво притисна ръката му с топлата си длан.

— Там е работата — започна Габриел, — че неотдавна се уговорих да отида…

— Къде? — запита госпожица Айвърс.

— Както знаете, всяка година неколцина приятели правим екскурзия с велосипеди и затова…

— Но къде?

— Обикновено отиваме във Франция и Белгия или в Германия — отвърна Габриел.

— А защо отивате във Франция и Белгия — каза тя, — вместо да се върнете в лоното на страната си?

— Как да ви кажа — подзе Габриел, — малко за да упражним езиците, малко за разнообразие.

— А не трябва ли да упражнявате родния си език? Ирландския? — запита тя.

— Е, щом така поставяте въпроса, аз пък ще ви кажа: ирландският не ми е роден език.

Съседите им се бяха извърнали, за да слушат тоя кръстосан разпит. Габриел неспокойно поглеждаше наляво и надясно и въпреки мъчителния разговор се стараеше да запази доброто си настроение, но по челото му вече почваше да избива червенина.

— Не трябва ли да опознавате собствената си страна — продължаваше тя, — страната, за която не знаете почти нищо, своя народ и своята родина?

— Ох, да ви кажа направо — рязко отвърна Габриел, — до гуша ми е дошло от моята родина, ама съвсем до гуша!

— Защо? — запита тя.

Габриел не отговори, тъй като резкият му отговор го бе възбудил силно.

— Защо? — повторно запита тя.

Беше време за смяна на дамите и тъй като той не бе дал отговор, госпожица Айвърс каза с жар:

— Разбира се, няма какво да отговорите.

Габриел се опита да прикрие вълнението си, като вложи цялото си старание в танца. Отбягваше очите й, понеже бе забелязал киселия израз на лицето й. Но когато се срещнаха отново в grsnd rond той с изненада усети, че тя здраво стисна ръката му. Погледна го за миг изпод вежди някак насмешливо, докато и той се усмихна. Сетне, тъкмо когато фигурата започваше отново, тя се повдигна на пръсти и прошепна в ухото му:

— Англофон!

Когато танцът свърши, Габриел се оттегли в далечния ъгъл на стаята, където седеше майката на Фреди Мейлинс. Тя бе пълна, но немощна стара жена с побелели коси. И тя като сина си леко заекваше. Казали й бяха, че Фреди е дошъл и е почти трезв. Габриел я запита добре ли е пътувала с кораба. Тя живееше при омъжената си дъщеря в Глазгоу и идваше на гости в Дъблин веднъж в годината. Тя невъзмутимо отвърна, че преминали прекрасно и капитанът бил извънредно внимателен към нея. Разправи колко добре се била наредила дъщеря й в Глазгоу и колко много приятели имали там. Докато езикът й не спираше, Габриел се опитваше да пропъди от ума си спомена за неприятния разговор с госпожица Айвърс. Разбира се, тая девойка или жена, или каквато и да беше, беше фанатичка, но за всичко си имаше време. Може би не трябваше да й отговаря по тоя начин. Но тя нямаше никакво право да го нарича англофон пред толкова хора, па макар и на шега. Беше се опитала да го направи смешен пред хората със своите неудобни въпроси и втренчените си заешки очи.

Той видя, че жена му си проправя път към него през валсуващите двойки. Като дойде до него, тя му каза на ухото:

— Габриел, леля Кейт иска да знае дали и тоя път ще нарежеш гъската. Госпожица Дейли ще реже свинския бут, а аз пудинга.

— Да — рече Габриел.

— Още щом свърши тоя валс, тя ще прати на вечеря първо младежта, та после да си бъдем всички заедно на трапезата.

— Ти танцува ли? — запита я Габриел.

— Разбира се, че танцувах. Не ме ли видя? За какво се скарахте с Моли Айвърс?

— Не сме се карали. Защо? Тя ли ти го каза?

— Нещо подобно. Гледам да склоня господин Д’Арси да изпее нещо. Надул се е един, не ти е работа.

— Не сме се карали — мрачно подзе Габриел, — но тя ме агитираше да ходя на екскурзия в Западна Ирландия, а аз отказах.

Жена му плесна с ръце и подскочи от радост.

— Нека идем, Габриел — настоя тя. — Тъй бих искала пак да видя Голуей.

— Върви, ако искаш — хладно рече Габриел.

Тя го погледна за миг, сетне се извърна към госпожа Мейлинс и каза:

— Такъв съпруг да си имаш, а, госпожо Мейлинс?

Докато тя се провираше обратно през гостите, госпожа Мейлинс, без да обръща внимание на прекъсването, продължи да разказва на Габриел какви прекрасни места имало в Шотландия и какви били прекрасни гледките. Нейният зет всяка година ги водел на езерата и те ходели на риба. Зет й бил майстор въдичар. Веднъж хванал ей толкава риба и готвачът в хотела им я сготвил за вечеря.

Габриел почти не я слушаше. Сега, когато наближаваше вечерята, той отново се замисли за речта си и за цитата. Като видя Фреди Мейлинс да идва към майка си от другия край на стаята, той му отстъпи стола си и се отдръпна в нишата на прозореца. Гостната бе вече празна и откъм задната стая долиташе тракането на чинии и ножове. Онези, които все още стояха в гостната, като че се бяха наситили да танцуват и тихо разговаряха на малки групи. Топлите потръпващи пръсти на Габриел затропаха по студеното стъкло на прозореца. Колко хладно трябва да е навън! Колко приятно ще бъде да походи сам навън, първо покрай реката, после през парка! Снегът навярно е покрил клоните на дърветата и е натрупал светла гугла връз паметника на Уелингтън. Колко по-приятно би било там, отколкото край масата за вечеря!

Той си прехвърли точките на речта си: ирландското гостоприемство, тъжни спомени, трите Грации, Париж, цитата от Браунинг. Повтори наум една фраза, която бе написал в рецензията си: _Струва ти се, че слушаш музика, измъчена от мисли._ Госпожица Айвърс бе похвалила рецензията. Искрена ли бе? Имаше ли тя собствен живот зад цялата си агитация? До тая вечер те никога не се бяха спречквали. Обезкуражаваше се от мисълта, че и тя ще бъде на трапезата и докато говори, ще го стрелка с критични въпросителни погледи. Може би ще се радва, ако се провали с речта си. Внезапна мисъл му вдъхна смелост. Той щеше да каже, намеквайки за леля Кейт и леля Джулия: _Дами и господа, поколението, което сега залязва пред нас, може да има своите грешки, но лично аз мисля, че то притежава известни добродетели — гостолюбие, жизнелюбие, човеколюбив, — които сякаш липсват на новото, прекалено сериозно и свръхобразовано поколение._ Отлично: нека види госпожица Айвърс! Какво от това, че лелите му всъщност бяха две необразовани старици?

Някакъв шепот в стаята привлече вниманието му. Откъм вратата идеше Браун, кавалерски повел под ръка леля Джулия, усмихната, обронила глава. Откъслечен залп ръкопляскания я съпроводи до пианото, сетне, щом Мери Джейн седна на столчето и леля Джулия, вече без да се усмихва, се извърна, за да я чуват по-добре, шумът постепенно стихна. Габриел позна встъплението: „В булчинска премяна“ — стара, любима песен на леля Джулия. Гласът й, силен и чист, вдъхновено атакуваше руладите, които украсяваха песента, и макар че пееше в много бързо темпо, тя не пропусна ни една нотичка от фиоритурите. Да слушаш тоя глас, без да гледаш лицето на певицата, бе равносилно на вълнението при бърз и сигурен полет. Наред с всички други и Габриел шумно аплодира края на песента, а и откъм невидимата трапеза долетяха шумни аплодисменти. Те прозвучаха тъй искрено, че лека руменина се промъкна по лицето на леля Джулия, когато тя се понаведе, за да сложи обратно на етажерката старата, подвързана в кожа песнопойка с нейните инициали на корицата. Фреди Мейлинс, изслушал песента с наклонена встрани глава, за да чува по-добре, продължаваше да ръкопляска, когато всички други бяха утихнали, и оживено говореше нещо на майка си, а тя бавно и сериозно кимаше в знак на съгласие. Накрая, като се умори да ръкопляска, той внезапно се надигна, прекоси бързо стаята, грабна ръката на леля Джулия и започна да я раздрусва с две ръце, като не намираше думите или пък заекваше от вълнение.

— Тъкмо казвах на майка ми — рече той. — че никога не съм ви чувал да пеете по-добре, наистина никога. Да! Никога гласът ви не е бил тъй красив, като тая вечер. Какво? Не вярвате? Кълна се в честта и достойнството си, това е самата истина! Никога не съм чувал гласът ви да звучи тъй ясно и тъй… тъй чисто и ясно, никога.

Леля Джулия широко се усмихна и промърмори нещо за комплиментите, докато измъкваше ръката си. Браун протегна длан към нея и рече на гостите наоколо с маниера на импресарио, който представя на зрителите някакво чудо на природата:

— Госпожица Джулия Моркън, последното ми откритие!

Той се разсмя от все сърце на собствените си думи, а Фреди Мейлинс се обърна към него и рече:

— Шегата настрана, Браун, би могъл да направиш и по-лошо откритие. Ще кажа само това, че откак идвам, никога не съм я чувал да пее дори наполовина тъй добре. И това си е самата истина.

— Нито аз — съгласи се Браун. — Струва ми се, че гласът й значително се е подобрил.

Леля Джулия присви рамене и рече с хрисима гордост:

— Преди трийсет години гласът ми не беше от най-лошите.

— Често съм казвала на Джулия — натъртено подзе леля Кейт, — че чисто и просто се прахоса в оня хор. Но тя не ще и да чуе.

Тя се извърна към гостите, сякаш се позоваваше на здравия им разум срещу някакво непокорно дете, а в това време леля Джулия, вперила поглед пред себе си, унесено се усмихваше на някакъв спомен.

— Да — продължи леля Кейт, — никого не слуша и ден и нощ робува в хора, буквално ден и нощ! В шест часа заранта навръх Коледа! И за какво?

— За слава божия, лельо Кейт — каза Мери Джейн, като се извърна на столчето пред пианото и се усмихна.

Леля Кейт свирепо изгледа племенницата си и рече:

— Знам аз какво трябва да се прави за слава божия, Мери Джейн, но мисля, че никак не прави чест на папата да изхвърля от хоровете всички тия жени, дето цял живот са робували в тях, и да ги заменя с някакви си сополанковци*. Щом папата го прави, сигурно е за благото на църквата. Но не е справедливо, Мери Джейн, и никак не е човещина.

[* В края на ноември 1903 г. (непосредствено преди времето на разказа) папа Пий X обявява, че певците в църквата изпълняват свещенослужителна роля, затова жените трябва да бъдат отстранени от хоровете, а високите партии да се изпълняват от момчета според древния обичай на църквата.]

Тя се бе разгорещила и щеше да продължи да говори в защита на сестра си, защото това бе болното й място, но Мери Джейн видя, че всички танцуващи са се върнали, и миротворно се намеси:

— Слушай, лельо Кейт, господин Браун е от другата вяра, не давай повод на врага да хули!

Леля Кейт се обърна към Браун, който се бе ухилил при намека за вероизповеданието му, и забързано рече:

— Не съм казала, че папата бърка. Аз съм само глупава бабичка и не бих дръзнала да говоря така.

Но има и нещо, което се нарича обикновено възпитание и благодарност. И ако бях на мястото на Джулия, направо щях да му кажа в лицето на отец Хийли…

— Освен това, лельо, всички сме доста гладни, а когато сме гладни, всички сме заядливи.

— Когато сме жадни, пак сме заядливи — добави Браун.

— Тъй че най-добре да отидем да вечеряме — рече Мери Джейн — и спора да приключим после.

На площадката пред гостната Габриел завари жена си и Мери Джейн, които увещаваха госпожица Айвърс да остане на вечеря. Но госпожица Айвърс вече бе сложила шапката си, закопчаваше палтото си и не искаше да остане. Никак не била гладна и вече се била забавила повечко, отколкото възнамерявала.

— Само за десетина минутки, Моли — рече госпожа Конрой. — С това няма да закъснееш повече.

— Хапнете нещичко — каза Мери Джейн, — да се подкрепите след танца.

— Наистина не мога — отвърна госпожица Айвърс.

— Боя се, че не ви беше много интересно — унило рече Мери Джейн.

— Напротив, напротив — каза госпожица Айвърс, — но сега наистина трябва да ме пуснете.

— Но как ще се прибереш вкъщи? — попита госпожа Конрой.

— На две крачки съм от кея.

Габриел се поколеба за миг и рече:

— Разрешете да ви изпратя, госпожице Айвърс, щом наистина трябва да се прибирате.

Но госпожица Айвърс се отскубна от тях.

— Не искам и да чуя за това — възкликна тя. — За бога, вървете да вечеряте и не се тревожете за мен. Сама где се оправя.

— Чудна жена си ти. Моли — чистосърдечно рече госпожа Конрой.

— Beannacht libh* — със смях се провикна госпожица Айвърс и изтича надолу по стълбите.

[* Сбогом (ирл.).]

Мери Джейн се загледа след нея огорчена и озадачена, а госпожа Конрой се надвеси над перилата, за да чуе хлопването на външната врата. Габриел се запита той ли е причината за внезапното й тръгване. Но тя не изглеждаше в лошо настроение — на излизане се смееше. Той се вгледа с празен поглед надолу по стълбите.

Тъкмо в тоя миг леля Кейт докрета откъм трапезарията, чупейки отчаяно ръце.

— Къде е Габриел? — провикна се тя. — За бога, къде пропадна Габриел? Всички са вече на масата, а няма кой да нареже гъската!

— Тук съм, лельо Кейт! — възкликна Габриел с внезапно въодушевление. — И съм готов да нарежа цяло стадо гъски, ако се наложи.

Тлъста препечена гъска лежеше в единия край на масата, а в другия край, на книжно ложе от креп, поръсено с магданоз, лежеше голям свински бут с обелена кожа и овалян в галета, с нагъната гофрирана хартия около кокала, а до него бе поставен поднос говеждо с подправки. Между тия два апетитни фланга лежаха батареи продълговати чинии с всевъзможни лакомства: две формички желе, червено и жълто; плоска чиния с blanc-manger с червено сладко отгоре; голямо зелено листообразно блюдо с дръжка като стебло, пълно със стафиди и белени бадеми; друго подобно блюдо с гвардейско каре сушени смокини; купа крем карамел, поръсен с настърган мускатов орех; друга купичка, пълна догоре с шоколадови бонбони, увити в златен и сребърен станиол, и стъклена ваза, в която стърчаха високи стебла крехък керевиз. В средата на масата, като часови пред фруктиера, на която се издигаше цяла пирамида портокали и ябълки, се мъдреха две тумбести старомодни гарафи от кристал, едната пълна с портвайн, а другата с тъмно шери. Връз затвореното пиано стоеше в засада пудинг, поставен на огромен жълт поднос, а зад него бяха строени — по цвета на униформите — три взвода бутилки светла и тъмна бира и минерална вода, два реда черни с кафяво-червени етикети, третият, най-малоброен, бял с напречни зелени ивици.

Габриел смело зае мястото си начело на масата и като огледа острието на ножа, здраво заби вилицата в гъската. Сега се чувстваше отлично, защото майсторски умееше да реже всякакви меса и повече от всичко обичаше да заема почетното място на такава богата трапеза.

— Какво предпочитате, госпожице Фърлонг? — запита той. — Крилце или бяло месо?

— Малко бяло месо, моля.

— А за вас, госпожице Хигинс?

— Ах, каквото и да е, господин Конрой.

Докато Габриел и госпожица Дейли подаваха чиниите с гъска, със свински бут и говеждо с подправки, Лили минаваше от гост на гост с чиния топли сипкави картофи, покрити с бяла салфетка.

Идеята бе на Мери Джейн; тя бе предложила и ябълков сос за гъската, но леля Кейт бе казала, че цял живот е яла печена гъска без никакъв ябълков сос и, дай боже, когато са най-зле, все така да са. Мери Джейн обслужваше ученичките си и се грижеше да получат най-вкусните парчета, а леля Кейт и леля Джулия отваряха и пренасяха от пианото бутилки светла и тъмна бира за господата и шишета минерална вода за дамите. Царяха суматоха, смях и шум всред поръчки и протести, звън на ножове и вилици и пукот на тапи и стъклени запушалки. Щом раздаде на всички порциите им, Габриел почна да реже за допълнително, без да сервира на себе си. Всички шумно запротестираха и той трябваше да отстъпи и да изпие няколко големи глътки тъмна бира, защото се бе разгорещил от работата. Мери Джейн тихичко седна да се храни, но леля Кейт и леля Джулия все щапукаха около трапезата, бутаха се и си пречеха, даваха си нареждания и не им обръщаха внимание. Браун ги молеше да седнат да вечерят и Габриел се присъедини в молбите, но те рекоха, че имало време, така че в края на краищата Фреди Мейлинс се надигна и сграбчвайки леля Кейт, я чучна на стола й всред всеобщ смях.

Когато на всички бе сложено, Габриел се усмихна и рече:

— А сега, ако някой иска още, простому казано, плънка, да се обади.

Цял хор гласове го подкани сам да почне да яде и Лили се появи с три картофа, които беше запазила за него.

— Добре тогава — усмихна се Габриел и отпи още една глътка, — моля ви, дами и господа, бъдете така добри и забравете за няколко минути моето съществуване.

Той отдаде чест на вечерята си и не взе участие в шумния разговор, сред който Лили безшумно раздигаше масата. Тема на разговора бе оперната трупа, която гастролираше в Кралския театър. Бартел д’Арси, тенорът, мургав млад човек с елегантни мустачки, се изказа много ласкаво за първото контраалто на трупата, но госпожица Фърлонг бе на мнение, че изпълнението й е доста пошло. Фреди Мейлинс рече, че в пантомима „Маскарад“ пеел някакъв негърски вожд и бил рядко красив тенор.

— А вие чухте ли го? — запита той Бартел д’Арси през масата.

— Не — нехайно отвърна Бартел д’Арси.

— Защото съм много любопитен да чуя мнението ви за него — обясни Фреди Мейлинс. — Според мен той има знаменит глас.

— Когато е за хубави работи, слушайте Теди — някак свойски се обърна към всички на масата Браун.

— Че защо да няма красив глас? — рязко запита Фреди Мейлинс. — Какво от това, че е черен?

Никой не отговори на тоя въпрос и Мери Джейн отново върна сътрапезниците към истинската опера. Една от нейните ученички й дала гратис за „Миньон“*1. Хубаво било, разбира се, рече тя, но тая опера все й напомняла бедната Джорджина Бърнс. Браун се върна още по-назад, към старите италиански трупи, които идвали едно време в Дъблин — Титйенс, Илма дьо Мурска, Кампанини, знаменития Требели, Джулини, Равели, Арамбуро.*2 Да, в ония времена, рече той, в Дъблин можело да се чуе истинско пеене. После той разказа как галерията в стария Кралски театър била претъпкана вечер след вечер и как веднъж някакъв италиански тенор пет пъти трябвало да излиза на бис с „Нека падна като воин“ и всеки път взимал по едно високо до, а младежите от галерията понякога разпрягали конете от каляската на някоя примадона и сами я теглели из улиците до хотела. Защо вече не представяли прочутите стари опери, питаше той, „Динора“*3, „Лукреция Борджия“? Защото не могло да се намерят гласове за тях.

[*1 Опера от А. Томас по Гьотевия „Вилхелм Майстер“.]

[*2 Прочути певци от XIX в., повечето свързани с операта „Лукреция Борджия“ от Доницети.]

[*3 Опера от Майербеер.]

— Е, мисля, че и днес има не по-лоши певци оттогава — рече Бартел д’Арси.

— Къде ги? — захвана се Браун.

— В Лондон, Париж, Милано — разгорещено отвърна Бартел д’Арси. — Карузо например е поне равен, ако не и по-добър от всеки, когото споменахте.

— Може — рече Браун. — Но аз дълбоко се съмнявам.

— Ах, какво не бих дала да чуя Карузо! — каза Мери Джейн.

— Аз признавам само един тенор — рече леля Кейт, която бе заглозгала кокалче. — Само него харесвах, но едва ли някой от вас го знае.

— Кой беше той, госпожице Моркън? — вежливо запита Бартел д’Арси.

— Казваше се Паркинсън — рече леля Кейт. — Чух го, когато беше в разцвета си, и ми се струва, че до ден-днешен не е имало по-чист теноров глас.

— Странно! — каза Бартел д’Арси. — Не съм чувал дори името му.

— Да, да, госпожица Моркън е права — обади се Браун. — Чувал съм за тоя Паркинсън, но и аз не го помня.

— Прекрасен, чист, сладък, сочен английски тенор — въодушеви се леля Кейт.

Щом Габриел се нахрани, на масата се появи огромният пудинг. Вилиците и лъжиците отново затракаха. Жената на Габриел сипваше от пудинга и подаваше пълните чинии. Насред път ги задържаше Мери Джейн, добавяше малиново или портокалово желе или blanc-magner със сладко. Пудингът бе дело на леля Джулия и тя получи похвали от всички страни, но заяви, че не бил достатъчно кафяв.

— В такъв случай, госпожице Моркън, надявам се, че съм по ваш вкус, защото съм кафяв от глава до пети — каза Браун.*

[* Браун на английски значи кафяв.]

Всички мъже с изключение на Габриел хапнаха от пудинга, за да доставят удоволствие на леля Джулия. Понеже Габриел изобщо не ядеше сладкиши, за него оставиха керевиза. Фреди Мейлинс също взе стръкче керевиз и го изяде с пудинга си. Бил чувал, че е много полезно за кръвта, а тъкмо по това време той бил под лекарско наблюдение. Госпожа Мейлинс, която през цялата вечеря не бе продумвала, сега рече, че след седмица-две синът й щял да ходи в Мелерейския манастир. Тогава всички заговориха за Мелерейския манастир, колко здравословен бил въздухът там, колко гостоприемни били монасите и как никога не вземали дори пени от гостите.

— Нима искате да кажете — недоверчиво запита Браун, — че човек може да отиде там и да се настани като в хотел, да си поживее като цар, а сетне да си замине, без нищичко да плати?

— Е, на тръгване повечето правят някакво парично дарение на манастира — каза Мери Джейн.

— Де да имаше подобен случай и в нашата църква — откровено заяви Браун.

Той се удиви, като узна, че монасите дума не продумвали, ставали в два след полунощ и спели в ковчези.* Попита защо го правят.

[* Уставът на манастира е бил много строг, но това е измислица.]

— Такъв е уставът на техния орден — строго рече леля Кейт.

— Да, но защо? — запита Браун.

Леля Кейт повтори, че такъв бил уставът и толкоз. Браун продължаваше да недоумява. Фреди Мейлинс се опита да му обясни, доколкото можеше, че монасите се мъчат да изкупят греховете на всички грешници по земята. Обяснението не беше съвсем ясно, защото Браун се ухили и рече:

— Похвално намерение, но удобно пружинено легл… няма ли да им свърши същата работа като ковчега?

— Ковчегът — подзе Мери Джейн — трябва да им напомня за неизбежния край.

Понеже темата на разговора бе станала доста мрачна, всички на масата я погребаха в мълчание, но в тишината се чу неясният шепот на госпожа Мейлинс, която казваше на съседа си:

— Тия монаси са много добри, много благочестиви.

Сега на масата поднесоха стафиди и бадеми, смокини и ябълки, портокали, шоколади и други сладкиши, а леля Джулия предложи на всички портвайн или шери. Отпърво Бартел д’Арси отказваше да вземе и едното, и другото питие, но един от съседите му го посбута с лакът и му прошепна нещо, след което той разреши да му напълнят чашата. И докато наливаха последните чаши, разговорът неусетно замря. Настъпи мълчание, нарушавано само от бълбукането на виното и скърцането на столовете. И трите госпожици Моркън бяха свели очи към покривката. Някой се изкашля един-два пъти, сетне неколцина от господата потропаха леко с ръка по масата за тишина. Щом се възцари тишина, Габриел отмести назад стола си и се изправи.

Тутакси тропането се засили в знак на насърчение, сетне престана. Габриел опря разтрепераните си пръсти връз покривката и несигурно се усмихна на всички. Погледът му срещна цял ред извърнати към него лица и той вдигна очи към полилея. Пианото в гостната свиреше валс и той дочуваше как роклите на жените леко докосват вратата. Може би по кея, вън на снега, имаше хора, загледани нагоре към светналите прозорци и заслушани във валса. Там въздухът беше чист. В далечината се разстилаше паркът с натежали от сняг дървета. Паметникът на Уелингтън бе надянал снежна гугла, която блещукаше на запад, над бялото поле.

Той започна:

— Дами и господа. На мен се падна тази вечер, както и в миналите години, да изпълня едно приятно задължение, задължение, за което, боя се, ораторските ми дарби са съвършено недостатъчни.

— Напротив, напротив! — възкликна Браун.

— Но тъй или иначе, мога само да ви замоля и тази вечер заради доброто желание да простите недоброто изпълнение и ме дарите с вниманието си за няколко минути, докато се опитвам да дам словесен израз на чувствата, които ме вълнуват в тоя миг.

Дами и господа, не за пръв път се събираме под този гостоприемен покрив, край тази гостоприемна трапеза. Не за пръв път биваме щастливите избраници — или може би ще е по-добре да кажа жертви — на гостолюбивия порив на три известни нам дами.

Той описа с ръка окръжност и млъкна. Някои се засмяха, други само се усмихнаха на леля Кейт, на леля Джулия и на Мери Джейн, до една изчервили се от удоволствие. Габриел продължи по-смело:

— С всяка измината година аз все по-дълбоко се убеждавам, че никоя традиция не прави такава голяма чест на страната ни и не заслужава да бъде по-ревниво пазена от гостоприемството ни. Доколкото мога да съдя от личния си опит, а аз съм бил тук и там, ирландското гостоприемство е единствено по рода си в нашия съвременен свят. Някои може би ще кажат, че у нас това е по-скоро слабост, нежели нещо, с което можем да се хвалим. Но дори да е така, според мен това е царствена слабост, слабост, която, надявам се, още дълго ще вирее между нас. В едно поне съм убеден. Докато тоя покрив подслонява споменатите добри дами — и аз от все сърце желая да ни посрещат така още много, много дълги години, — традицията на истинското, топло, изискано ирландско гостоприемство, която сме наследили от дедите, за да завещаем на потомците, ще пребъде между нас.

Одобрителен шепот обиколи масата. Габриел се сети, че госпожица Айвърс не присъства и че си бе отишла доста невежливо; и продължи с още по-голяма увереност:

— Дами и господа. Сред нас расте ново поколение, поколение, вдъхновено от нови идеи и нови принципи. То приема тия нови идеи сериозно и с ентусиазъм и неговият ентусиазъм, дори когато бива погрешно насочен, е, струва ми се, в общи линии чистосърдечен. Но ние живеем в скептична и ако ми бъде позволено да употребя израза, в измъчвана от мисли епоха и аз се боя понякога, че това ново поколение, образовано и дори свръхобразовано, не ще притежава човеколюбието, гостолюбието и жизнелюбието, присъщи на едно по-старо време. Като слушах тая вечер имената на знаменитите певци от миналото, взе да ми се струва — и трябва да призная, — че днес ние живеем в по-ограничена епоха. Онези дни без преувеличение биха могли да бъдат наречени пълнокръвни и ако те са безвъзвратно отминали, нека поне да се надяваме, че на празници като днешния ще продължаваме да говорим за тях с любов и гордост и дълбоко в душата си ще тачим паметта на ония мъртви и отминали велики люде, чиято слава светът не би могъл драговолно да остави в забвение.*

[* Цитат от Милтън.]

— Браво! Браво! — провикна се Браун.

— И все пак — продължи Габриел с по-мек тон — на празници като днешния в паметта ни винаги се връщат и по-тъжни мисли, мисли за миналото, за младите, за промените, за скъпи нам лица, които вече ги няма и ни липсват тая вечер. Нашите пътеки в живота са осеяни с много такива тъжни спомени, но ако винаги се предаваме на скръб по тях, не бихме имали сили все тъй смело да вършим работата си сред живите. С тях ни свързват задължения и чувства, които изискват, и то основателно изискват, най-усърдно да се трудим за тяхното осъществяване.

Ето защо аз няма да се спирам надълго върху миналото. Няма да допусна думите ми да се превърнат в нравоучение. Събрали сме се тук за няколко кратки мига, далече от шетнята и шума на ежедневието. Събрали сме се тук като близки, в духа на приятелска близост, като колеги, също до известна степен в дух на истинско другарство, и като гости на — как да ги нарека? — трите грации на дъблинския музикален свят.

Буря от ръкопляскания и смях посрещна това сравнение. Леля Джулия напразно запита всеки от съседите си поред да й обясни какво бе казал Габриел.

— Той казва, че ние сме трите грации, лельо Джулия — рече Мери Джейн.

Леля Джулия пак не разбра, но погледна усмихната към Габриел, който продължи в същия дух:

— Дами и господа. Тая вечер аз няма да се опитвам да играя ролята на Парис. Подобна задача би се оказала неблагодарна и свръхсилите ми. Защото, която и да вземем — било главната ни домакиня, пословична с добро, не, с предобро сърце сред близки и далечни, или нейната сестра, видимо надарена с вечна младост и с глас, който тая вечер бе изненада и откровение за всички ни, или тази, която иде най-сетне, но никак не е сетна между нас, най-младата ни домакиня: даровита, весела, трудолюбива и рядко добра племенница, — аз признавам, дами и господа, че не зная на коя от тях бих дал наградата.

Габриел погледна към лелите си и като видя широката усмивка по лицето на леля Джулия и сълзите, бликнали в очите на леля Кейт, побърза да завърши. С кавалерски жест той вдигна чашата си с портвайн и докато всеки от присъстващите нетърпеливо опипваше своята, с висок глас рече:

— Нека вдигнем наздравица и за трите наведнъж. Нека им пожелаем здраве, благоденствие, дълголетие, щастие и сполука и нека те още дълго се радват на гордото, извоювано от самите тях положение в изкуството и на почетното, изпълнено с преданост място, което заемат в нашите сърца.

Гостите станаха с чаши в ръце, извърнаха се към трите седнали дами, Браун поде и всички запяха в хор:

Че те са мили девойки,

че те са мили девойки,

че те са мили девойки,

туй кой ще отрече?*

[* Импровизация по популярна английска песен, с която се поздравяват юбиляри, победители и пр.]

Леля Кейт открито си служеше с кърпичката и дори леля Джулия изглеждаше развълнувана. Фреди Мейлинс отмерваше такта с виличката си за пудинг, а певците се извърнаха един към друг, сякаш се съвещаваха, и разпалено продължиха:

Ако не е лъжец?

Ако не е лъжец?

Сетне, обръщайки се още веднъж към своите домакини, те изпяха:

Че те са мили девойки,

че те са мили девойки,

че те са мили девойки,

туй кой ще отрече?

Последваха възторжени възгласи и ръкопляскания, които бяха подети от гостите извън трапезарията и дълго не стихнаха, а Фреди Мейлинс, вдигнал високо вилицата си, дирижираше като церемониалмайстор.

……………………

В антрето, където стояха, нахлу пронизващият утринен въздух и леля Кейт рече:

— Затворете вратата. Госпожа Мейлинс ще настине до смърт.

Мери Джейн отвърна:

— Браун отвори. Излязъл е отпред.

— Браун е вътре и вън, и навред* — рече леля Кейт, снишила глас.

[* Леля Кейт несъзнателно влага дълбок смисъл в безобидния каламбур с името Браун (кафяв): в целия цикъл _кафявото_ настойчиво се асоциира с потискащата атмосфера и духовната ограниченост на живота в Дъблин. Да припомним, че Браун е протестант.]

Мери Джейн се засмя.

— Наистина — лукаво подзе тя, — той е много внимателен.

— И той, като тръбите за светилния газ, е тук открай време — все със същия тон рече леля Кейт, — през цялата Коледа.

Тоя път самата тя добродушно се засмя, сетне бързо добави:

— Кажи му да влезе и да затвори вратата, Мери Джейн. Дай боже да не ме е чул!

В тоя миг външната врата се разтвори и на прага се появи Браун, който щеше да се пукне от смях. Беше навлякъл дълъг зелен балтон с яка и маншети от изкуствен астраган и носеше кожен калпак. Той посочи надолу, към заснежения кей, отдето идеше остро продължително свирене.

— Теди ще насъбере всичките файтони на Дъблин — рече той.

Откъм малкия килер зад кантората се приближи Габриел, който се мъчеше да облече балтона си, и като огледа антрето, рече:

— Грета още ли я няма?

— Облича се, Габриел — отвърна леля Кейт.

— Кой свири горе? — запита Габриел.

— Никой. Всички се разотидоха.

— Не, лельо Кейт — каза Мери Джейн. — Бартел д’Арси и госпожица О’Калахан още не са си отишли.

— И все пак някой дрънка на пианото — рече Габриел.

Мери Джейн погледна Габриел и Браун, сетне потръпна и каза:

— Като ви гледам толкова навлечени, тръпки ме побиват. Не бих искала да съм на ваше място и да се прибирам вкъщи в тоя час.

— В тоя миг — храбро заяви Браун — повече от всичко ми се иска да се разходя из полето или да препускам бързо с някой вихрогон.

— Ние имахме и добър кон, и бричка — тъжно каза леля Джулия.

— Непрежалимият Джони — рече Мери Джейн и се засмя. Леля Кейт и Габриел също се засмяха.

— Какво толкова е имало в тоя Джони? — запита Браун.

— Блаженопочившият Патрик Моркън, с други думи, дядо ни — обясни Габриел, — или старият джентълмен, както най-често го наричаха в по-късните му години, имаше фабрика за туткал.

— Ти пък, Габриел — засмя се леля Кейт, — фабриката беше за кола.

— Туткал или кола, все това — рече Габриел. — Старият господин имаше кон на име Джони. Джони работеше във фабриката на стария господин, като непрекъснато се въртеше в кръг, за да върти долапа. Дотук добре. Но сега започва трагедията на Джони. Един хубав ден на стария господин му се дощяло да отиде и той с кон като големците на някакъв военен парад в парка.

— Бог да го прости! — състрадателно рече леля Кейт.

— Амин! — каза Габриел. — И тъй, както вече казах, старият господин впрегнал Джони, нахлупил новия си цилиндър, сложил си и най-хубавата колосана яка и тържествено потеглил от замъка на дедите си някъде до градското сметище, ако не се лъжа.

Всички, дори госпожа Мейлинс, се засмяха, а леля Кейт рече:

— Ти пък, Габриел! Той всъщност не е живял близо до сметището. Фабриката беше там.

— Потеглил той с Джони от замъка на своите деди — продължи Габриел — и всичко вървяло прекрасно, докато Джони зърнал статуята на крал Били*; и може би защото се влюбил в коня, връз който седял крал Били, или понеже му се сторило, че отново е впрегнат в долапа, той, така или иначе, тръгнал в кръг около статуята.

[* Уилям Орански приключва завладяването на Ирландия, след като разбива католическите сили в битката при Бойн (1690). Символ на британското господство.]

Габриел също се завъртя в кръг с галошите си из антрето и предизвика всеобщ смях.

— Вървял тъй околовръст — продължи Габриел, — а старият господин, който бил много важен стар господин, страшно се възмутил. _Дий, сър! Какво значи това, сър? Джони! Джони? Какво го прихвана тоя кон? Нищо не разбирам!_

Бурният смях, последвал разказа на Габриел, бе прекъснат от оглушително тропане по вратата. Мери Джейн припна да я отвори и в антрето влезе Фреди Мейлинс. Килнал шапка доста назад и свил рамене от студ, той заморен пухтеше и се задъхваше.

— Намерих само един файтон — рече той.

— Нищо, ще намерим друг на кея — каза Габриел.

— Да — потвърди леля Кейт. — Там ще е по-добре, та да не държим госпожа Мейлинс на течение.

Браун и Фреди подкрепиха госпожа Мейлинс надолу по стъпалата и след много и сложни маневри я качиха във файтона. Фреди Мейлинс се покатери след нея и с много пъшкане я намести вътре, а Браун му помагаше със съвети. Най-сетне тя бе удобно настанена и Фреди Мейлинс покани Браун във файтона. Последва доста объркан разговор, сетне Браун се вмъкна във файтона. Файтонджията намести чула връз коленете си и се наведе да пита за адреса. Настъпи още по-голяма бъркотия, тъй като, пъхнали глави през страничните прозорчета на файтона, Фреди Мейлинс и Браун даваха различни нареждания на файтонджията. Въпросът беше къде точно да оставят Браун, а откъм стъпалата пред къщата леля Джулия, леля Кейт и Мери Джейн подхранваха спора с допълнителни наставления, контранаставления и много смях. А Фреди Мейлинс просто дъх не можеше да си поеме от смях. Всеки миг току подаваше глава през прозорчето и пак я скриваше с голям риск за шапката си, за да разправя на майка си как вървят преговорите, докато накрая Браун викна към изумения файтонджия с глас, който заглуши шума и смеховете:

— Знаеш ли къде е колежът „Св. Троица“?

— Да, господине — рече файтонджията.

— Тогава карай право към портала на колежа и после ще ти кажем накъде да свиеш. Сега разбра ли?

— Да, господине — рече файтонджията.

— Хайде, карай към колежа като лястовица!

— Дадено, господине! — викна файтонджията.

Той шибна коня и файтонът затрополи по кея сред хор от смях и прощални възгласи.

Габриел не бе излязъл навън с другите. Стоеше в тъмния кът на антрето и се взираше нагоре по стълбите. Близо до първата площадка, скрита в сянката като него, стоеше някаква жена. Той не можеше да види лицето й, но виждаше пръстенокафените и оранжеви биета на роклята й, които в сянката изглеждаха черни и бели. Беше жена му. Опряна на перилата, тя слушаше нещо. Габриел се изненада от нейната неподвижност и сам напрегна слух. Но не чу нищо друго освен шума от смеховете и спора на стъпалата пред входа, няколко акорда по пианото и някаква откъслечна мелодия, пята от мъжки глас.

Той стоеше неподвижен в сумрака и се мъчеше да разпознае мелодията и гласа, загледан нагоре към жена си. В стойката й имаше и грация, и тайнственост, сякаш тя бе някакъв символ. Той се запита какъв символ може да бъде жена, застанала в сянката на стълбите и заслушана в далечна музика. Ако бе художник, щеше да я нарисува в тая поза. Синята й филцова шапка щеше да подчертае светлокестенявите й коси върху тъмния фон, а тъмните ивици на роклята й щяха да подчертаят по-светлите. _Далечна музика_ — така би нарекъл той картината, ако беше художник.

Входната врата хлопна и леля Кейт, леля Джулия и Мери Джейн влязоха вътре, като продължаваха да се смеят.

— Фреди е наистина ужасен, нали? — рече Мери Джейн. — Наистина е ужасен.

Без да продума, Габриел посочи с ръка нагоре към стълбите, където стоеше жена му. Сега, след като входната врата бе затворена, гласът и пианото се чуваха по-ясно. Габриел вдигна ръка, за да ги накара да пазят тишина. Песента сякаш бе в старинния ирландски лад и певецът не изглеждаше уверен нито в думите, нито в гласа си. Поради разстоянието пресипналият му глас звучеше жалобно и едва-едва внасяше живот в мелодията със скръбните си слова:

Връз къдрите ми дъжд вали,

до кости мокри ме роса,

детето ми е лед…*

[* Стихове от много популярна в Ирландия и Шотландия балада „Девойката от Огрим“. Изоставена от любимия, героинята чака пред дома му с дете в ръце; той я разпитва надълго и широко, но отказва да я приеме в къщата си.]

— Ах! — възкликна Мери Джейн. — Бартел Д’Арси пее, а не пожела да попее нито веднъж през цялата вечер. Ще го накарам да ни изпее нещо, преди да си отиде.

— Накарай го, накарай го, Мери Джейн! — каза леля Кейт.

Мери Джейн се плъзна покрай тях и се затича към стълбите, но още преди да ги стигне, песента секна и някой рязко затвори пианото.

— Ах, колко жалко! — викна тя. — Слиза ли той, Грета?

Габриел чу жена си да казва _да_ и я видя да слиза надолу към тях. На няколко стъпала зад нея бяха Бартел д’Арси и госпожица О’Калахан.

— Ах, господин Д’Арси! — възкликна Мери Джейн. — Как можахте да спрете точно когато всички се бяхме прехласнали в песента ви.

— Цяла вечер го карах — рече госпожица О’Калахан, — и госпожа Конрой също, а той все ни казваше, че страшно бил настинал и не могъл да пее.

— Ах, господин Д’Арси, как не ви е срам да лъжете така! — каза леля Кейт.

— Не виждате ли, че съм прегракнал като гарван? — грубо рече Д’Арси.

Той побърза да влезе в килера и си навлече балтона. Стъписани от грубите му думи, другите не знаеха какво да кажат. Леля Кейт смръщи вежди и със знаци им подсказа да изоставят темата. В това време Д’Арси грижливо увиваше врата си и се въсеше.

— От времето е — рече леля Джулия след кратка пауза.

— Да, всички са се простудили — веднага добави леля Кейт, — всички.

— Казват — подзе Мери Джейн, — че от трийсет години не е валяло такъв сняг, а тая заран четох във вестниците, че снеговалежът е обхванал цяла Ирландия.

— Обичам снега — тъжно каза леля Джулия.

— И аз — рече госпожица О’Калахан. — Струва ми се, че Коледа без сняг не е Коледа.

— Но бедният господин Д’Арси не обича снега — рече леля Кейт и се усмихна.

Д’Арси излезе от килера добре загърнат и закопчан и с нотка на разкаяние в гласа разказа как се бил простудил. Всички започнаха да му дават съвети и да изказват съчувствието си, като го увещаваха много да пази гърлото си в нощния въздух. Габриел наблюдаваше жена си, която не взимаше участие в разговора. Тя стоеше точно под прашното прозорче на вратата и пламъкът на светилния газ осветяваше светлокестенявите й коси, които тя бе сушила на огъня пред него само преди няколко дни. Тя стоеше в същата поза и сякаш не чуваше, че около нея се говори. Най-сетне се извърна към тях и Габриел видя, че бузите й са порозовели и очите й блестят. Внезапен порив на радост бликна в сърцето му.

— Как се казваше песента, която пеехте, господин Д’Арси? — попита тя.

— Казва се „Девойката от Огрим“ — отвърна Д’Арси, — но не можах да си я спомня както трябва. Защо? Вие знаете ли я?

— „Девойката от Огрим“ — повтори тя. — Не можех да се сетя за името.

— Много хубава песен — рече Мери Джейн. — Съжалявам, че гласът ви не е в ред тая вечер.

— Слушай, Мери Джейн — подзе леля Кейт, — стига си досаждала на господин Д’Арси. Не позволявам да му досаждаш!

Като видя, че всички са готови да тръгват, тя ги поведе към вратата, където започнаха да се сбогуват.

— Хайде, лека нощ, лельо Кейт, и благодаря за приятната вечер.

— Лека нощ, Габриел. Лека нощ, Грета!

— Лека нощ, лельо Кейт, благодаря ти за всичко. Лека нощ, лельо Джулия.

— Ах, лека нощ, Грета, не те видях.

— Лека нощ, господин Д’Арси. Лека нощ, госпожице О’Калахан.

— Лека нощ, госпожице Моркън.

— Лека нощ, още веднъж.

— Лека нощ на всички. Приятен път.

— Лека нощ. Лека нощ.*

[* Хоралното сбогуване напомня финала на сцената с лудостта на Офелия (Хамлет, IV, 5) и предвещава мотива на смъртта в края на разказа.]

Утринта бе още тъмна. Мътна жълта светлина се стелеше над къщите и над реката под сякаш схлупения свод. В краката бе кишаво и само тук-там върху покривите, връз парапета на кея и по железните огради се виждаха ивици и петна сняг. Фенерите още мъждееха, червеникави в навъсения здрач, а отвъд реката Съдебната палата заплашително се врязваше в натежалото небе.

Тя вървеше пред него с Бартел Д’Арси, пъхнала под мишница кафявия пакет с обувките си и приповдигнала роклята си с ръце, за да я пази от кишата. В позата й вече нямаше никаква грация, но очите на Габриел още блестяха от щастие. Кръвта бе като буря в жилите, а мислите бушуваха: горди, радостни, нежни, неустрашими.

Тя вървеше пред него тъй леко и тъй изправена, че той пламна от желание безшумно да изтича подир нея, да я сграбчи през раменете и да й каже на ухото нещо глуповато и нежно. Виждаше му се тъй крехка, че той страстно пожела да се пребори с нещо, за да я защити, и после да останат насаме.

Като звезди в паметта му проблясваха тайни мигове от техния интимен живот. Утро. На масата до чашата му лежеше светловиолетов плик и той го галеше с ръка. Птички чуруликаха в бръшляна и слънчевата паяжина на пердето светликаше по пода: от щастие не можеше да преглъща. Те стояха на препълнения перон и той пъхаше билета в топлата й длан под ръкавицата. Стоеше до нея на студа и гледаше през решетката на прозореца как духач на стъкло прави бутилки в пламтящата пещ. Беше много студено. Лицето й, дъхаво в студения въздух, бе съвсем близо до неговото; внезапно тя се провикна към работника пред пещта:

— Горещ ли е огънят, сър?

Но човекът не можа да я чуе поради рева на пещта. Слава богу, иначе би могъл да й се тросне грубо.

Още по-нежна вълна радост бликна от сърцето му и се понесе в топли струи по жилите му. Мигове от живота им заедно, за които никой не знаеше и нямаше да узнае, проблясваха и озаряваха паметта му като нежния огън на звездите. Той закопня да й припомни тия мигове, да я накара да забрави скучните години на съпружеския живот и да си спомня само миговете на възторжен унес. Защото годините, чувстваше той, не бяха угасили нито неговата, нито нейната душа. Децата им, литературните му занимания, домакинските й грижи не бяха смогнали да угасят докрай нежния огън в душите им. Веднъж й бе писал: _Защо ли думи като тия ми се струват тъй сиви и студени? Нали затуй, че няма истински нежна дума, с която да те назова?_

Като песенно ехо тия писани някога думи долетяха от давното време. Той закопня да остане насаме с нея. Когато другите си отидат, когато той и тя се приберат в стаята си в хотела, тогава щяха да бъдат заедно. Той нежно щеше да я позове:

— Грета!

Може би тя нямаше веднага да го чуе: щеше да се съблича. После нещо в гласа му щеше да я събуди. Тя щеше да се извърне и да го погледне…

На ъгъла на „Винарска“ намериха файтон. Той се радваше, че трополенето им пречи да говорят. Тя се взираше навън през прозореца, но някак уморено. Другите рядко продумваха, само за да посочат някоя сграда или улица. Конят морно галопираше под навъсеното утринно небе и теглеше старото раздрънкано купе, а Габриел отново се намери във файтона заедно с нея, двамата запрепускали да стигнат навреме за кораба, запрепускали към своя меден месец.

Когато файтонът прекосяваше О’Конъловия мост, госпожица О’Калахан рече:

— Казват, че човек не може да премине през О’Конъловия мост, без да види бял кон.

— Тоя път човекът е бял — рече Габриел.

— Кой? — запита Бартел Д’Арси.

Габриел посочи статуята*, покрита тук-таме със сняг, сетне кимна свойски към нея и помаха с ръка.

[* Даниъл О’Конъл (1775–1847) — ирландски патриот, играл важна роля в борбата за католическа еманципация, за което получава прозвището „Освободителя“. Джойс е негов далечен потомък.]

— Лека нощ, Дан — весело каза той.

Когато файтонът спря пред хотела, Габриел скочи навън и въпреки протестите на Бартел Д’Арси плати на файтонджията. Даде му цял шилинг бакшиш. Файтонджията опря шапка с пръсти и рече:

— Честит да сте през новата година, господине!

— Да ти се връща! — сърдечно отговори Габриел.

Тя се облегна за миг на ръката му на слизане от файтона и после, на бордюра, докато пожелаваше лека нощ на другите. Облегна се леко, както преди няколко часа, когато танцуваха заедно. Тогава той се бе почувствал горд и щастлив, щастлив, че тя е негова, горд от изяществото и държането й на съпруга. Но сега, когато в него бяха лумнали толкова спомени, първият допир с тялото й — песенно, уханно, дивно — го прониза с остра сладострастна болка. Под покрова на нейното мълчание той плътно притисна ръката й, а като застанаха пред входа на хотела, се почувства, сякаш са избягали от живот и задължения, от приятели и дом и с волни и лъчезарни сърца са се впуснали наедно в незнайни авантюри.

На голямото кресло във фоайето дремеше старик. Той запали свещ в канцеларията и тръгна пред тях към стълбището. Те го последваха мълчешком, стъпките им приглушено отекваха върху дебелата пътека по стъпалата. Тя вървеше след портиера, оборила глава и привела слаби плещи като под някаква тежест, полата й плътно прилепнала. Поиска му се да я хване през ханша, да я притисне здраво към себе си, ръцете му трепереха от желанието да я прегърне, но той заби нокти в длани и само така можа да обуздае дивия нагон на тялото си. Портиерът поспря на стълбите, за да осекне примигващата свещ. И те спряха на стъпалата под него. В тишината Габриел чуваше как разтопеният восък капе в подноса и как сърцето му се блъска в ребрата.

Портиерът ги поведе по коридора и отвори една врата. После постави неустойчивата си свещ върху тоалетната масичка и запита в колко часа да ги събуди.

— В осем — рече Габриел.

Портиерът им посочи ключа за осветлението и взе да мънка някакво извинение, но Габриел рязко го прекъсна:

— Не ни трябва осветление. От улицата иде достатъчно светлина. Почакай — добави той, сочейки свещта, — можеш да си отнесеш тая красота. Хайде, драги.

Портиерът пак взе свещта си, но някак бавно, защото остана изненадан от тая нова мода. Сетне промърмори лека нощ и излезе. Габриел врътна ключа.

Уличната лампа хвърляше дълъг сноп призрачна светлина от прозореца до вратата. Габриел метна балтона и шапката си върху кушетката и отиде до прозореца. Погледна надолу към улицата, дано вълнението му постихне. Сетне се извърна и облегна на скрина с гръб към светлината. Тя бе снела шапката и пелерината си и разкопчаваше корсажа си пред голямото трикрило огледало. Габриел почака малко, погледа я, сетне рече:

— Грета!

Тя бавно се извърна от огледалото и тръгна по светлата пътека към него. Лицето й изглеждаше тъй умислено и изнурено, че думите замряха на устните му. Не, още не бе време.

— Изглеждаш уморена — рече той.

— Поизморих се — отвърна тя.

— Да не ти е лошо или си отмаляла?

— Не, просто съм уморена.

Тя отиде до прозореца и застана там, загледана навън. Габриел отново почака и сетне, усетил, че го обзема плахост, рязко каза:

— Грета!

— Какво има?

— Нали знаеш оня нещастник. Мейлинс? — бързо рече той.

— Да. И какво?

— Бедничкият, в края на краищата той е свястно момче — продължи Габриел с някакъв чужд глас. — Върна ми златната лира, която му бях дал на заем, а аз вече я бях прежалил. Жалко, че не стои настрана от оня Браун, защото всъщност не е лошо момче.

Сега той трепереше от раздразнение. Защо изглеждаше тъй разсеяна? Как да започне? И тя ли бе разстроена от нещо? Да можеше да се обърне към него или сама да дойде при него! Жестоко щеше да бъде да я вземе в това състояние. Не, първо трябва да види желание в очите й. Той копнееше да надвие над необяснимото й настроение.

— Кога му зае лирата? — запита тя след малко. Габриел едва се овладя да не прати по дяволите тоя сархош Мейлинс и златната му лира. Той копнееше да изплаче душата си пред нея, да я задуши в прегръдката си, да я обладае. Но рече:

— По Коледа, когато отвори онова павилионче за коледни картички на улица „Хенри“.

Тъй бе пламнал в ярост и желание, че не чу как тя се дръпна от прозореца. Застана пред него за миг-два и го изгледа със странен поглед. Сетне внезапно се надигна на пръсти, леко опря ръце връз раменете му и го целуна.

— Великодушен си, Габриел — каза тя.

Потръпваш от радост поради внезапната й целувка и тая чудата фраза, Габриел постави ръка върху косите й и почна да ги гали с едва докосващи се пръсти. Бяха нежни и лъскави от банята. Сърцето му преливаше от щастие. Тъкмо когато го желаеше, тя сама бе дошла при него. Може би мислите й бяха следвали неговите. Може би, почувствала неудържимата му страст, бе пожелала да му се отдаде. И сега, когато толкова лесно бе дошла при него, той се зачуди как бе се колебал.

Стоеше, обвил главата й с ръце, сетне бързо плъзна ръка около тялото й и като я притегли към себе си, тихо рече:

— Грета, мила, за какво си се замислила?

Тя не отговори и не се отдаде на прегръдката му. Той пак заговори с тих глас:

— Кажи ми какво има, Грета. Струва ми се, че знам. Знам ли?

Тя не отговори веднага. Сетне избухна в плач и рече:

— Мисля си за оная песен, за „Девойката от Огрим“.

Тя се отскубна от него, втурна се към леглото, вкопчи се в таблата и зарови лице. За миг-два Габриел замръзна от учудване, сетне пристъпи към нея. Като минаваше край трикрилото огледало, той се видя в цял ръст — широк, изпъкнал нагръдник, лице, чието изражение винаги го озадачаваше, когато го видеше в огледалото, и проблясващи очила с позлатени рамки. Той спря на няколко крачки от нея и рече:

— Каква е тая песен? Защо те кара да плачеш?

Тя вдигна глава и като дете избърса очи с опакото на ръката си. Гласът му прозвуча по-нежно, отколкото сам желаеше.

— Защо, Грета? — попита той.

— Спомних си за един човек, който често пееше тая песен преди години.

— И кой беше тоя човек от преди години? — с усмивка запита Габриел.

— Един човек. Познавах го в Готуей, когато бях у баба — рече тя.

Усмивката изчезна от лицето на Габриел. Някакъв тъмен гняв почна да се надига дълбоко в него и тъмният огън на плътската страст гневно пламна в тялото му.

— Някой, в когото си била влюбена? — иронично запита той.

— Едно познато момче — отвърна тя. — Казваше се Майкъл Фюри. Той пееше тая песен, „Девойката от Огрим“. Беше с много крехко здраве.

Габриел мълчеше. Не му се искаше тя да си помисли, че го интересува тоя момък с крехкото здраве.

— Тъй ясно си го представям — каза тя подир малко. — Какви очи имаше: големи и тъмни! И какво изражение имаха, какво изражение!

— Значи ли това, че си била влюбена в него? — рече Габриел.

— Понякога се разхождах с него, когато бях в Голуей — каза тя.

Габриел внезапно се сепна.

— Може би затова искаше да отидеш в Голуей с Моли Айвърс? — хладно рече той.

Тя го погледна учудено и запита:

— Защо?

Габриел се почувства неловко от погледа й. Той вдигна рамене и рече:

— Отде да знам? Навярно да го видиш.

Тя мълчаливо извърна очи от него и погледът й се плъзна по светлата пътека към прозореца.

— Той умря — рече тя след дълго мълчание. — Умря само на седемнайсет години. Не е ли страшно да умреш толкова млад?

— Какъв беше той? — все тъй иронично запита Габриел.

— Работеше в газовата централа — отвърна тя.

Габриел се почувства унизен от напразната си ирония и от тоя образ, възкресен от царството на мъртвите, някакъв момък от газова централа. Докато той, изпълнен с нежност, радост и желание, бе тънел в тайните спомени от техния интимен живот, тя мислено го бе сравнявала с друг. Изведнъж го обзе срам от собствената личност. Видя себе си нелеп, лелино момче за всичко, добронамерен сантиментален невротик, който държи речи на простаци и сам идеализира шутовските си страсти, видя жалкия хамав хапльо, чийто образ бе зърнал в огледалото. И той инстинктивно обърна гръб към светлината, за да скрие от нея срама, изгарящ челото му.

Опита се да продължи разпита със същия хладен тон, но когато проговори, гласът му бе смирен и безразличен.

— Значи си била влюбена в тоя Майкъл Фюри, Грета — рече той.

— Бях много за него по онова време — отвърна тя. Гласът й беше тих и тъжен. Усетил колко безсмислено щеше да бъде, ако се опита да я поведе натам, накъдето му се искаше, Габриел погали ръката й и на свой ред тъжно рече:

— От какво умря той толкова млад? От тебеце?

— Мисля, че умря заради мен — отвърна тя.

Смътен ужас обзе Габриел при тоя отговор, сякаш тъкмо в часа, когато се бе надявал да възтържествува, насреща му се възправяше някакво невидимо и отмъстително същество, събирало сили за борба с него в своя мъгляв свят. Но с усилие на разума той се отърси от страха си и продължи да милва ръката й. Нямаше смисъл да я разпитва, долавяше, че тя сама ще му разкаже всичко. Ръката й бе топла и влажна: тя не отвръщаше на неговата ласка, но той продължаваше да я гали точно тъй, както бе галил първото й писмо в онова пролетно утро.

— Беше през зимата — подзе тя, — в началото на зимата, когато трябваше да си замина от бабини, за да дойда тук, в манастира. Тогава той лежеше болен в квартирата си в Голуей и не го пускаха да излиза, а писаха на родителите му, в Утърард. Охтика, казваха, имал или нещо подобно. Така и не разбрах.

Тя спря за минутка и въздъхна, после продължи:

— Бедният момък, много ме обичаше и беше такова мило момче. Излизахме заедно на разходка, Габриел, нали знаеш, както правят в провинцията. Ако не беше слаб в дробовете, щеше да учи пение. Горкият Майкъл Фюри, какъв глас имаше!

— Така, а после? — запита Габриел.

— Когато дойде време да напусна Голуей, за да дойда в манастира, той вече бе много по-зле, а мен не искаха да ме пуснат да го видя, та му написах едно писъмце да му кажа, че тръгвам за Дъблин, но ще си дойда през лятото, и да му пожелая оздравяване.

Тя поспря за миг-два, колкото да овладее гласа си, сетне продължи:

— Тогава, вечерта, преди да отпътувам, си бях у баба, в Нънс Айлънд, и тъкмо си стягах багажа, когато чух — туп-туп — по стъклото потропваха камъчета. Прозорецът беше много мокър и нищо не се виждаше, затова припнах по стълбите, както си бях по рокля, мушнах се през задната врата в градината и кого виждам — бедното момче, зъзне ли, зъзне.

— Не му ли каза да си върви? — запита Габриел.

— Как не го молих веднага да си иде у тях, как не му казвах, че тоя дъжд е смърт за него… Но той рече, че не искал да живее. И досега виждам очите му! Стоеше досам стената, под едно дърво.

— Прибра ли се вкъщи? — запита Габриел.

— Прибрах се. Не бях била и седмица в манастира, научих, че умрял и бил погребан в Утърард — техните са оттам. Боже, боже, какъв ден изживях, като чух, че е умрял!

Тя млъкна, задавена в сълзи, сетне, сломена от скръб, се захлупи на леглото и захлипа в пухеника. Габриел задържа ръката й още няколко мига колебливо, после от чувство на свян пред мъката й я пусна бавно и тихо се оттегли към прозореца.

Тя спеше дълбоко.

Опрян на лакът, вече простил, Габриел се вгледа в разбърканата й коса и отворени устни и се вслуша в равното й дишане. Тя бе преживяла истински роман: един мъж бе умрял заради нея. Вече можеше и без болка да мисли каква невзрачна роля бе играл в живота й той, нейният съпруг. Гледаше я как спи, сякаш двамата никога не бяха живели като мъж и жена. Очите му се опиваха от лицето и косите й и някаква неведома човешка жал към нея се промъкна в душата му, като си помисли колко красива е била в разцвета на девичата си хубост. Не му се искаше да признае дори пред себе си, че лицето и вече не е красиво, но съзнаваше, че то не бе лицето, заради което Майкъл Фюри бе презрял смъртта.

Може би не му бе разправила цялата истина. Извърна очи към стола, върху който тя бе хвърлила част от дрехите си. Връзката на фустата й висеше към пода. Едната й ботинка стоеше изправена с клюмнал одве мек кончов; другата бе полегнала встрани. Удиви се на бурята в себе си преди час. От какво бе породена? От вечерята у лелите му, от собствената му глупава реч, от виното и танците, от веселото сбогуване, от приятната разходка в снега, покрай реката?… Бедната леля Джулия! И тя скоро ще се превърне в сянка като Патрик Моркън и неговия кон. За миг бе зърнал грохнал израз на лицето й, докато бе пяла „В булчинска премяна“. Може би не след дълго пак ще седи в същата гостна, облечен в черно и с копринен цилиндър на коленете. Завесите на прозорците ще са спуснати, а леля Кейт ще стои до него, ще плаче, ще бърше носа си и ще му разправя как е издъхнала Джулия. Той ще напряга мозък за думи на утеха, но ще намира само тромави ненужни слова. Да, да: това се чакаше скоро.

Плещите му потръпнаха от хлад. Той внимателно се мушна под завивките и легна до жена си. Един подир друг всички те се превръщаха в сенки. По-добре смело да преминеш в отвъдния свят в разгара на някаква страст, а не унило да вехнеш и чезнеш от старост. И той си помисли, че жената до него бе таила в сърцето си през тия години израза в очите на нейния любим, когато й е казал, че не иска да живее.

Великодушни сълзи замъглиха погледа на Габриел. Той не бе изпитвал подобно чувство към никоя жена, но съзнаваше, че това е любовта. Сълзи бликнаха обилно в очите му и в полумрака сякаш зърна силуета на младеж, застанал под мокрите колони. Наблизо имаше и други сенки. Душата му се бе добрала до тайния мир, населен от сонма на мъртвите. Съзнаваше, че ги има — загадъчни, светливи, — но как да ги усети? Собственото му „аз“ изчезваше в някакъв сив неосезаем свят: вещественото битие, в което някога тия мъртъвци бяха расли и живели, се стапяше в разтление.

Туп-туп: по стъклото леко се почука; той, сепнат, се извърна. Пак беше заваляло. Със сънен поглед гледаше снежинките — как сребърни и тъмни се носят в светлината. Дошъл бе час за път: на запад, през Ирландия. Да, в пресата го писаха — страната спи под преспите, навсякъде, безспир, се сипе сняг. Снегът засипваше заспалите поля в средата на острова, ситен се стелеше връз безлесните баири, връз Аленското тресавище*, а още по на запад се стелеше, сипкав, над тъмните размирни вълни на сивата Шанън.** Леко се стелеше над всяка педя пръст от самотното гробище, където спеше Майкъл Фюри. Снегът гъсто се стелеше по стърчащите разкривени кръстове и надгробните камъни, по железните остриета встрани на строгите гробищни врата, по черен трън и по изсъхнал сък. Душата му застиваше в несвяст, заслушана в снега, който засипваше всичко, разстилаше се над вселената, със сипкав съсък засипваше живите и мъртвите и се спускаше като сън — спокоен сетен сън.

[* Аленското тресавище е недалеч от Дъблин в _югозападна_ посока.]

[** Устието на р. Шанън, _югозападното_ крайбрежие на Ирландия. Пътуването на запад е пътуване към смъртта.]