Блус за един черен котарак*
[* „The Black Cat Blues“ — известен блус през 40-те години. — Б.пр.]
I
Питър Гна излезе от киното със сестра си. Свежият нощен въздух, ухаещ на лимон, действуваше добре след задуха в салона, боядисан в овернско синьо, и това се усещаше. Бяха прожектирали някакво съвсем неморално рисувано филмче и Питър Гна, побеснял, размахвайки канадката си, повреди една още непокътната възрастна дама. Пред хората по тротоарите се носеха миризми. Улицата, осветена от фенерите, рекламите на кината и фаровете на колите, се мержелееше леко. Това се сгъстяваше в преките улички и те завиха към „Фоли Бержер“. На всеки две къщи — по един бар, пред всеки бар по две момичета.
— Цял куп сифилитички — изруга Гна.
— Всичките ли? — попита сестра му.
— Всичките — потвърди Гна, — нали ги виждам в болницата, понякога ти предлагат задника си, под предлог, че вече е побелял.
По гърба на сестра му премина студена тръпка.
— Какво значи побелял?
— Значи, че васерманът им не е вече положителен — отвърна Гна. — Но това не е доказателство.
— Мъжете не се отвращават — каза сестра му.
Завиха надясно и веднага наляво, изпод тротоара нещо мяукаше и те спряха, за да погледнат какво е това.
II
В началото котаракът нямаше желание да се бие, но петелът през десет минути надаваше остър рев. Той беше на госпожата от първия етаж. Угояваха го, за да го изядат, когато дойде време. Евреите винаги ядат петел на определена дата, трябва да се каже, че съвсем не е лошо ядене. На котарака му беше писнало от петела, поне да играеше, ама не, все на два крака и все се фука.
— На` ти — каза котаракът и го фрасна здравата с лапа по главата.
Това ставаше върху перваза на прозореца на портиерната. Петелът не обичаше да се бие, но неговото достойнство… Нададе силен вик и заби човка в ребрата на котарака.
— Мръсник — каза котаракът, — въобразяваш си, че съм бръмбар… но ще ти дам да разбереш!
И буф!… с глава в плешката. Петелът му с петел!… Още един удар с човка в гръбначния стълб на котарака и после в тлъстите слабини.
— Ще видим! — каза котаракът.
И го захапа по врата, но изплю голям залък пера и преди да му се проясни пред очите, два прави с крилото и се търколи на тротоара. Мина човек. Настъпи опашката на котарака.
Той подскочи във въздуха, падна отново на улицата, избегна един велосипед, който връхлиташе, и установи, че отводният канал е дълбок около метър и шестдесет, с прагче на метър и двадесет от отвора, но много тясно и пълно с разни мръсотии.
III
— Коте е — каза Питър Гна.
Малко вероятно беше някое друго животно да стигне до такова коварство, че да имитира котешките викове, наричани обикновено мяукане по звукоподражание.
— Как е паднало там?
— Оня мръсник, петела — каза котаракът, — и после един велосипед.
— Вие ли започнахте? — попита сестрата на Питър Гна.
— О, не — отвърна котаракът. — Той ме дразнеше, като крещеше непрекъснато, а знае, че изпитвам ужас от това.
— Не трябва да му се сърдите — каза Питър Гна. — Скоро ще му отрежат главата.
— Така му се пада — обади се котаракът и се изхили доволно.
— Много е лошо — каза Питър Гна — да се радвате на нещастието на ближния.
— Не се радвам, тъй като самият аз съм в лошо положение.
И горчиво заплака.
— Малко повече смелост — каза сурово сестрата на Питър Гна. — Не сте първото коте, на което се случва да падне в канала.
— Дреме ми на мене за другите — изруга котаракът и добави: — Ще се опитате ли да ме извадите оттук?
— Разбира се, че ще опитаме — отвърна сестрата на Питър Гна, — но ако пак ще се биете с петела, не си струва.
— О!… Ще оставя петела на мира — отвърна равнодушно котаракът. — Той си получи заслуженото.
Петелът радостно изкътка от портиерната. За щастие котаракът не го чу.
Питър Гна размота шала си и се просна по корем на улицата.
Всичката тая бъркотия беше привлякла вниманието на минувачите и около отвора на канала се събра цяла група. Имаше една уличница в кожено палто, с розова плисирана рокля, която се виждаше през дъгообразното деколте. Много гот миришеше. С нея бяха двама американски войници, по един от всяка страна. На този отдясно не се виждаше лявата му ръка, на другия отляво — също, но той беше левак. Там беше и портиерката на отсрещната къща, прислужницата на отсрещното бистро, двама гангстери с меки шапки, една друга портиерка и една възрастна жена, която гледаше котки.
— Това е ужасно! — каза курвата. — Нещастното животно, не искам да гледам.
Тя скри лицето си в ръце. Единият от гангстерите услужливо й подаде вестник, на който можеше да се прочете: „Дрезден накълцан на парчета, най-малко сто и двадесет хиляди убити.“
— За хората — каза старата жена с котките, която прочете заглавието, — както и да е, не ме интересува, но не мога да гледам как страда животно.
— Животно! — запротестира котаракът. — Вие сте животно!…
Но в момента само Питър Гна, сестра му и американците разбираха котарака, защото той имаше силен английски акцент и американците бяха отвратени от него.
— The shit with this limey cat! — каза по-големият. — What about a drink somewhere?…*
[* По дяволите това британско коте! Какво ще кажете да пийнем някъде? — Б.пр.]
— Да, скъпи — отвърна курвата, — сигурно ще го извадят оттук.
— Не ми се вярва — каза Питър Гна, като се надигна, — шалът ми е много къс и то не може да го хване.
— Това е ужасно! — изстена хорът от жалостни гласове.
— Стига де — измърмори котаракът, — оставете го да помисли.
— Някой да има връв? — попита сестрата на Питър Гна.
Намериха връв, но явно котаракът не можеше да я докопа с нокти.
— Не става — каза котаракът, — минава през ноктите ми и е много неприятно. Ако оня мръсник петелът беше в ръцете ми, щях да му натикам носа в мръсотията. В тая дупка мирише отвратително на плъхове.
— Горкото котенце — каза прислужницата от отсреща. — Така мяука, че да ти скъса душата. За мен това е покъртително.
— По-покъртително и от бебе — обади се курвата, — много е жестоко, отивам си.
— To hell with that cat, — каза вторият американец, — Where can we sip some cognac?…*
[* По дяволите това коте. Къде можем да глътнем малко коняк? — Б.пр.]
— Ти пи много коняк — скара му се момичето. — Ама и вие сте ужасни… Хайде, не искам да слушам това коте…
— Оо… — запротестира прислужницата, — можехте да помогнете малко на тези дами и господа!…
— Ама аз много искам!… — отвърна курвата и се обля в сълзи.
— Да бяхте затворили това горе — каза котаракът. — И побързайте, хващам хрема.
Някакъв човек пресече улицата. Беше гологлав, без връзка, с еспадрили. Пушеше цигара преди лягане.
— Какво има, госпожа Пиош*? — попита той, както изглежда, портиерката.
[* Кирка (фр.). — Б.пр.]
— Едно нещастно коте, което гаменчетата сигурно са хвърлили в канала — намеси се жената с котките. Тия хлапета!… Би трябвало всички до двадесет и една години да ги изпращат в изправителни домове.
— Петлите би трябвало да изпращат там — подхвърли котаракът. — Хлапетата не си дерат гърлото по цял ден, уж че слънцето щяло да изгрее…
— Ще се кача вкъщи — каза мъжът. — Имам нещо, което ще помогне да го извадим оттам. Почакайте за минута.
— Надявам се, че не се майтапи — обади се котаракът. — Започвам да разбирам защо водата никога не излиза от каналите. Лесно се влиза тук, но обратната операция е малко деликатна.
— Не виждам какво може да се направи — каза Питър Гна. — На много лошо място сте, почти недостъпно.
— Много добре знам — отвърна котаракът. — Ако можех, щях да изляза сам.
Друг американец се приближаваше. Вървеше, без да залита. Питър Гна му обясни случая.
— Can I help you?* — каза американецът.
[* Мога ли да ви помогна? — Б.пр.]
— Lend me your flash-light, please* — отвърна Питър Гна.
[* Моля, услужете ми с фенерчето. — Б.пр.]
— О, йе! — каза американецът и му подаде електрическия си фенер.
Питър Гна отново се просна по корем и успя да съзре едно крайче от котарака. Той възкликна:
— Пуснете ми това нещо… Изглежда, върши работа. На някой янки е, нали?
— Да — каза Питър Гна. — Ще ви подам канадката си. Опитайте да се хванете за нея.
Той съблече канадката и я провеси в канала, като я държеше за единия ръкав. Хората започваха да разбират котарака. Свикваха с акцента му.
— Още малко — каза котаракът.
Той подскачаше, за да улови дрехата. Този път се чу една ужасна псувня на котешки. Канадката се изплъзна от ръцете на Питър Гна и изчезна в канала.
— Не става ли? — попита Питър Гна обезпокоен.
— Да го вземат дяволите! — каза котаракът. — Блъснах си главата в нещо, което не бях видял. Хайде де!… Засилвам се…
— А моята канадка? — попита Питър Гна.
— I’ll give you my pants* — каза американецът и започна да се съблича, за да помогне при спасяването.
[* Ще ви дам панталоните си — (англ.). — Б.пр.]
Сестрата на Питър Гна го възпря.
— It’s impossible with the coat — обясни тя. — Won’t be better with yor pants.*
[* С палтото е невъзможно. Няма да бъде по-добре и с вашите панталони. — Б.пр.]
— О, йе!… — каза американецът и започна да закопчава панталона си.
— Какво прави? — попита курвата. — Той е черен… Не му позволявайте да се съблича на улицата. Свиня такава!…
Неясни субекти продължаваха да се трупат около групичката. Отворът на канала придобиваше странен вид под светлината на електрическата лампа. Котаракът кълнеше и ехото от неговите проклятия стигаше до слуха на новодошлите със странна сила.
— Искам си канадката обратно — каза Питър Гна.
Човекът с еспадрилите си проправи път с лакти. Носеше дълга дръжка на метла.
— А! — каза Питър Гна. — С това може би ще стане.
Но пръчката се запря на отвора на канала и извивката на свода попречи да я вкарат вътре.
— Би трябвало да потърсим капака на канала и да го отворим — подшушна сестрата на Питър Гна.
Тя преведе предложението си и на американеца.
— О, йе! — каза той.
И веднага се впусна да търси капака. Пъхна ръка в правоъгълния отвор, дръпна, подхлъзна се, изпусна нещо и се халоса в стената на най-близката къща.
— Погрижете се за него — нареди Питър Гна на две жени от тълпата, които вдигнаха американеца и го отнесоха вкъщи, за да проверят съдържанието на джобовете на куртката му. Намериха течно сапунче „Лукс“ и голям шоколад с пълнеж „О’Хенри“. За отплата той им лепна един хубав трипер, хванат от очарователна блондинка, която беше срещнал преди два дни на „Пигал“.
Човекът с пръчката се плесна по челото и каза:
— Еврикоте! — И се качи вкъщи.
— Той си прави майтап с мен — каза котаракът. — Слушайте вие горе, ако не се поразмърдате, аз си отивам. Ще си намеря изход.
— А ако завали — обади се сестрата на Питър Гна, — ще се удавите.
— Няма да вали — увери я котаракът.
— Тогава ще срещнете плъхове.
— Все ми е едно.
— Ами добре, вървете — каза Питър Гна. — Но нали знаете, има и по-големи от вас. И са отвратителни. И освен това, не пикайте върху канадката ми!
— Ако са мръсни — каза котаракът, — то е друго нещо. Във всеки случай работата е там, че вонят. Не, без майтап, оправяйте се сами там горе. И не се безпокойте за канадката си, вардя я.
Ушевидно го беше шубе. Мъжът се появи отново. Носеше пазарска мрежа, вързана за дълга връв.
— Чудесно! — каза Питър Гна. — Сигурно ще може да се улови за нея.
— Какво е това? — попита котаракът.
— Ето — каза Питър Гна и му я хвърли.
— А, това е по-добре — одобри котаракът. — Не дърпайте веднага. Да взема канадката.
След няколко секунди мрежата се появи отново, котаракът се беше настанил удобно в нея.
— Най-после! — каза той още щом се освободи от мрежата. — За канадката, оправяйте се сам. Намерете въдица или каквото и да е. Беше много тежка.
— Какъв негодник! — изръмжа Питър Гна.
Вопъл на удовлетворение посрещна котарака при излизането му от мрежата. Подаваха си го от ръка на ръка.
— Какво хубаво коте! Бедничкото! Цялото е в кал…
Котаракът миришеше ужасно лошо.
— Изтрийте го с това — каза курвата и подаде шала си от лавандуловосиня коприна.
— Ще го съсипе — каза сестрата на Питър Гна.
— О, няма нищо — отвърна курвата в порив на великодушие. — Той не е мой.
Котаракът раздаваше ръкостискания в кръг и тълпата започваше да се разпръсква.
— Значи — каза котаракът, като видя, че всички се разотидоха — сега съм навън и вече не съм интересен? Всъщност къде е петелът?
— Стига де — каза Питър Гна. — Елате да пийнем по чашка и не мислете повече за петела.
Край котарака бяха останали мъжът с еспадрилите, Питър Гна, сестра му, курвата и двамата американци.
— Ще отидем да пийнем заедно по чашка — предложи курвата, — в чест на котето.
— Тя съвсем не е лоша — каза котаракът, — колко е елегантна!… Всъщност бих спал с нея тази нощ.
— Спокойно — каза сестрата на Питър Гна.
Курвата раздруса двамата мъже.
— Елате! Да пием!… Коняк!… — изрече старателно тя.
— Йе!… Cognac!… — отговориха двамата мъже, събуждайки се едновременно.
Питър Гна вървеше отпред и носеше котарака, другите вървяха след него. Имаше едно отворено бистро на улица „Ришер“.
— Седем коняка! — поръча курвата. — Аз черпя.
— Хубава малка печалбарка! — каза котаракът с възхищение. — Келнер, малко валериан в моя!
Келнерът им сервира и те радостно се чукнаха.
— Това нещастно коте сигурно е настинало — каза курвата, — дали да не изпие един готов бульон?
Като чу това, котаракът замалко не се задуши и избълва коняк почти навсякъде.
— За кого ме взема тая? — попита той Питър Гна. — Аз котарак ли съм или не?
Сега, под светлината на тръбите с разреден живак по тавана, се виждаше какво коте беше това. Ужасен дебел котарак, с жълти очи и мустаци ала Вилхелм II. Дантелените му уши доказваха цялата му мъжественост, а един дълбок бял белег, оголен от косми, гиздаво подчертан с виолетов ръб, пресичаше гърба му.
— What’s that* — попита единият американец, като докосна мястото. — Господинът раняван?
[* Какво е това? (англ.) — Б.пр.]
— Йеп! — отговори котаракът. — F.F.I.*
[* Френски сили на Съпротивата в страната, нелегални въоръжени групи за борба с окупаторите — 1940–1944 г. — Б.пр.]
Той произнесе Еф, Еф, Ай както трябва.
— Fine*1 — каза другият американец, като му стисна силно ръката. — What about another drink?*2
[*1 Чудесно (англ.). — Б.пр.]
[*2 Какво ще кажете за още една чашка (англ.). — Б.пр.]
— Okey, братче! — каза котаракът. — Got a butt?*
[* Имаш ли фас? (англ.). — Б.пр.]
Американецът му подаде кутията си с цигари, без да се заяжда за ужасния английски акцент на котарака, който пък си мислеше, че като е извадил американския си жаргон, му е станало приятно. Котаракът избра най-дългата и я запали със запалката на Гна. Всички взеха по цигара.
— Разкажете за вашата рана — каза курвата.
Питър Гна току-що бе намерил въдица в чашата си и веднага тръгна да лови канадката си.
Котаракът се изчерви и наведе глава.
— Не обичам да говоря за себе си — каза той. — Дайте ми още един коняк.
— Ще ви стане лошо — отвърна сестрата на Питър Гна.
— Ами, няма — запротестира котаракът. — Червата ми са бронирани. Истински котешки черва. И след този канал… Пфу! Само как миришеше на плъхове!…
Глътна коняка на един дъх.
— Стига бе!… Каква глътка само! — каза възхитен мъжът с еспадрилите.
— Следващият в чаша за оранжада — уточни котаракът.
Вторият американец се отдалечи от групата и се настани на тезгяха на кафенето. Хвана се за главата и започна да повръща между краката си.
— Беше — започна котаракът — през април 1944. Идвах от Лион, където установих връзка с котарака на Леон Плук*, който също участвуваше в Съпротивата. Впрочем котарак на ниво, след това беше заловен от Котешкото гестапо и депортиран в Бухенкоткен.
[* По асоциация с Леон Блум, министър-председател на Франция от 1936 г., оглавил първото правителство на Националния фронт. През 1942 г. е изпратен в Бухенвалд. — Б.пр.]
— Това е ужасно — обади се курвата.
— Не се безпокоя за него — отвърна котаракът, — той ще се измъкне. И така, като се разделихме, тръгнах към Париж и във влака имах нещастието да срещна една котка… негодница… мръсница…!
— Би трябвало да мерите думите си — каза строго сестрата на Питър Гна.
— Извинете! — отвърна котаракът и отпи голяма глътка коняк.
Очите му се запалиха като две лампи и мустакът му се наежи.
— Такава нощ прекарах във влака — каза той, като се протегна самодоволно. — Боже мой! Как се чукаше само! Хлъц… — довърши, защото се разхълца.
— Е? — попита курвата.
— Това е! — каза котаракът с престорена скромност.
— А раната ви? — попита сестрата на Питър Гна.
— Господарят на котката беше с подковани обувки — продължи котаракът — и се мереше в задника ми, но не го уцели. Хлъц!…
— Това ли е всичко? — попита разочарована курвата.
— На вас ви се ще да ме е пребил, а? — саркастично се изхили котаракът. — Абе много готина психика имате, няма що! Всъщност никога ли не ходите в „Pax-Vo-biscum“?*
[* Мир вам (лат.). Б.пр.]
Това беше кварталният хотел. С две думи, публичният дом.
— Ходя — отвърна без заобикалки курвата.
— Приятел съм на прислужницата — продължи котаракът. — Какво ми бута само!…
— А? — каза курвата — Жермен ли?…
— Да — каза котаракът, — Жер-хлъц-мен…
Той допи чашата си на един дъх.
— Как бих чукал някоя трикольорка — каза той.
— Някоя каква? — попита курвата.
— Някое трицветно котенце. Или някое още зелено.
Той гнусно се изсмя и намигна с дясното око.
— Или петела! Хлъц!…
Котаракът се изправи на четири лапи, изви гръб, натопорчи опашка и потръпна.
— Дявол да го вземе! — каза той. — Само това ми е в акъла!…
Смутена, сестрата на Питър Гна започна да рови в чантата си.
— Не познавате ли някоя? — попита котаракът курвата. — Вашите приятелки нямат ли си котенца?
— Вие сте свиня — отвърна курвата. — Пред тези дами и господа!…
Оня с еспадрилите не говореше много, но раздразнен от думите на котарака, се приближи до курвата.
— Миришете на хубаво — каза той. — Какво е това?
— „Цвят на сяра“, на „Стар приятел“ — каза тя.
— А това? — попита той, като сложи ръката си там. — Това какво е?
Беше заел освободеното от болния американец място.
— Хайде, скъпи — каза тя, — бъди разумен.
— Келнер! — викна котаракът. — Една зелена мента!
— А, не! — запротестира сестрата на Питър Гна. — Най-после!… — каза тя, щом видя, че вратата се отваря.
Питър се връщаше с канадката, цялата в мръсотия.
— Не му позволявай да пие — каза тя, — съвсем се е натряскал!…
— Чакай — отвърна Питър Гна. — Трябва да си почистя канадката. Келнер! Два сифона!
Той сложи канадката си на облегалката на един стол и обилно я напръска.
— Смешно!… — каза котаракът. — Келнер!… Тази зелена мента… Хлъц!…
„Ти си моят спасител… — възкликна той веднага и се заусуква около Питър Гна. — Ела, аз плащам бардака.“
— Не, мой човек — каза Питър Гна, — ще получите кръвоизлив.
— Той ме спаси!… — изръмжа котаракът. — Измъкна ме от една дупка, пълна с плъхове, където щях да пукна.
Развълнувана, курвата отпусна глава върху рамото на мъжа с еспадрилите, който я заряза и отиде да се довърши в един ъгъл…
Котаракът скочи на бара и изпи останалия на дъното коняк.
— Б-рр!… — направи той, тръскайки глава отдясно наляво. — Трудно слиза!… Без него — ревна — бях загубен, загубен!…
Курвата се просна на бара с глава между лактите. Вторият американец я заряза и се настани до съотечественика си. Двете струи повърнато изписаха в синхрон американското знаме на пода. Вторият се зае с 48-те звезди.
— В прегръдките ми… Хлъц! — завърши котаракът.
Курвата изтри една сълза и каза:
— Колко е мил!
За да не го обиди, Питър Гна го целуна по челото. Котаракът го прегърна с лапи, но изведнъж го пусна и рухна.
— Какво му е? — попита сестрата на Питър Гна разтревожена.
Питър Гна извади едно хирургическо огледало от джоба си и го пъхна в ухото на котарака.
— Мъртъв е — каза той, след като погледна. Конякът е засегнал мозъка. Вижда се как сълзи.
— О! — възкликна сестрата на Питър Гна и се разплака.
— Какво му е? — попита курвата разтревожена.
— Мъртъв е — повтори Питър Гна.
— О-о! — възкликна тя. — След всички главоболия, които ни създаде!
— Такова добро коте беше!… И можеше да разговаря!… — каза мъжът с еспадрилите, който се върна.
— Да! — потвърди сестрата на Питър Гна.
Келнерът от бистрото още нищо не беше казал, но, изглежда, се отърси от дрямката.
— Всичко осемстотин франка!…
— А!… — обади се Питър Гна разтревожен.
— Аз черпя — каза курвата, която извади хиляда франка от хубавата си чанта от червена кожа. — Келнер, задръжте рестото!
— Благодаря — отвърна келнерът, — какво да направя с това?
Сочеше котарака с погнуса. Струйка зелена мента течеше по козината му, образувайки заплетена мрежа.
— Бедничкият! — изхлипа курвата.
— Не го оставяй така — каза сестрата на Питър Гна. — Трябва да се направи нещо…
— Той пи като смок — отвърна Питър Гна. — Тъпо е. Нищо не може да се направи.
Шумът от Ниагара, който звучеше като музикален фон след оттеглянето на американците, внезапно спря. Те заедно се изправиха и отново се присъединиха към групата.
— Коняк! — поиска първият.
— Хайде, голямото ми момче, нани! — каза курвата. — Ела!…
Тя ги прегърна и двамата с по една ръка.
— Извинете, дами и господа — каза тя. — Трябва да сложа моите бебчета да спят… Клетото котенце, все пак… А вечерта почна толкова добре.
— Довиждане, госпожо — каза сестрата на Питър Гна.
Мъжът с еспадрилите приятелски потупа Питър Гна по рамото, без нищо да каже, но със съчувствие. Поклати глава опечален, както изглежда, и излезе на пръсти.
На келнера явно му се спеше.
— Какво ще правим с него? — попита Питър Гна, а сестра му нищо не отговори.
Тогава Питър Гна сложи котарака в канадката си и те излязоха в нощта. Въздухът беше студен, а звездите избухваха една след друга. Погребалният марш на Шопен, подет от църковните камбани, извести на населението, че е настъпил един часът след полунощ. С бавна крачка те си проправиха път в режещия студ.
Стигнаха до ъгъла на улицата. Черен, ненаситен, каналът чакаше в краката им. Питър Гна разтвори канадката си. Внимателно пое вдървения котарак, а сестра му го погали, без нищо да каже. И после бавно, неохотно, котето изчезна в дупката. Чу се: „Пляс!“ и с доволна усмивка устата на канала се затвори.
Няма коментари:
Публикуване на коментар