Анализ на няколко типа религиозен опит
При по-нататъшното обсъждане на религията се появяват терминологични неясноти. Въпреки че и ние знаем, че зад монотеистичните са съществували и съществуват множество други религии, въпреки всички свързват религията със система, помещаваща в центъра бога и свръхестествените сили; ние сме склонни да смятаме, че монотеистичната религия е мерило за разбирането и оценките на всички други религии. И тогава можем да си зададем на себе си въпрос: а възможно ли е религии без бог, такива, като будизма, даоизма или конфуцианството, въобще да се нарекат религии? Такива светски системи, като съвременния авторитаризъм, не могат напълно да се нарекат религии, въпреки че от психологическа гледна точка те напълно заслужават това. При нас просто няма дума за обозначаване на религиите – в качеството си на общочовешки феномен – което да не води до никакви асоциации с този или онзи конкретен тип религии. При отсъствието на такава дума аз ще употребявам по-нататък термина “религия”; но все пак трябва да се поясни от самото начало, че под религия аз разбирам отделни групи от мисловни системи и системи от действия, позволяващи на индивида да води смислено съществуване и даващо обект на преданост. Фактически нямало е такава култура – и, видно е, никога няма да липсва – в която не съществува религията в този широк смисъл. Не е нужно, между другото, да оставаме на такова чисто описателно твърдение. Изучавайки човека, ние започнахме да разбираме, че потребностите за смисъл и служене се коренят дълбоко в условията на човешкото съществуване. В моята книга “Човекът за самия себе си” е даден анализ на тази нужда. Привеждам цитати: “Самосъзнанието, разумът и въображението се разрушили „хармонията”, с която се отличава животинското съществуване. Появата на тези качества превръща човека в аномалия, в чудо на Вселената. Разбира се, той е част от природата, която се подчинява на физически закони и която не е способна да ги промени, но в същото време той е трансцедентен спрямо останалата част от природата. Част от природата, той е откъснат от нея; той е бездомен, но в същото време е прикован към общия за всички създания дом. Захвърлен в света в случайно място и в случайно време, той се оказва изхвърлен от него, отново по случаен начин. Притежавайки самосъзнание, той осъзнава своето безсилие и ограничено съществуване. Той предвижда своя край – смъртта. Той никога няма да се освободи от двойнствеността на своето съществуване: той не може да избяга от своята душа, даже и ако иска да го стори; той не може да се избави от своето тяло, докато е жив – тялото му го принуждава да иска да бъде жив”. “Разумът на човека е и неговото благо, и неговото проклятие: той вечно то принуждава да се опитва да разреши задачата на една неразрешима дихотомия. В това отношение човекът се отличава от всички други организми – той се намира в състояние на постоянно и неотстранимо неравновесие. Той не може да живее, просто като възпроизвежда съществуващите видове образци; самият той трябва да живее. Човекът е единственото същество, което може да изпитва скука, недоволство, което може да се чувства изгонено от рая, т.е. такова същество, за което собственото съществуване се явява проблем, от който не е способно да избяга. Той не може да се върне назад към състоянието на дочовешка хармония с природата; неговото призвание е това, непрекъснато да развива своя разум, докато не стане стопанин на природата и на самия себе си”. Появата на човешкия разум бележи възникването на една дихотомия, която кара човека непрекъснато да търси нови пътища за нейното преодоляване. Динамичността на историята на човечеството е свързана именно с наличието на разума, който го подтиква да се развива, и следователно към създаване на собствен свят, в който той би се почувствал у дома със себе си и с другите хора. Обаче всяко достигнато от него равнище на развитие го кара да се чувства неудовлетворен и объркан, а чувството на объркване на свой ред го кара да се стреми към търсенето на нови решения. Разбира се, това не означава, че човекът притежава вродени „подбуди към прогрес” – онова, което го заставя да продължава по избрания от него път, е самото противоречие в собственото му съществуване. Загубвайки рая и единственото с природата, той е станал един вечен скитник (Одисей, Едип, Авраам, Фауст), който е принуден да върви напред с непрекъснато усилие, да опознава все още непознатото, да разширява с отговори пространството на своето знание. Той трябва да даде отчет на самия себе си за смисъла на своето съществуване. Той се стреми да преодолее своята вътрешна раздвоеност, вътрешното си неединство, измъчва го страстната му жажда за „абсолютност”, за една друга форма на хармония, която може да премахне проклятието, чрез което е откъснат от природата, от хората и от самия себе си”. “Дисхармонията на човешкото съществуване поражда потребности, далеч надхвърлящи тези на неговия животински произход, които пък на свой ред непрекъснато го карат да иска да възстанови единството и равновесието с природата. Преди всичко той се опитва да създаде в представите си всеобхватна картина на света, в рамките на която да получи отговор на въпросите за своето действително място в света и за това, какво е длъжен да прави. Обаче чисто мисловните системи не са достатъчни. Ако човекът беше чист интелект, лишен от телесна обвивка, неговата цел би била достигната чрез създаването на една изчерпателна мисловна система. Но тъй като човекът е същество, надарено и с тяло, и с ум, той трябва да реагира спрямо дихотомията на своето съществуване не само чрез мисловните процеси, но и чрез своите чувства и усещания, които се осъществяват чрез действия във всички области на неговия живот. Посвещаването на една определена цел, идея или свръхестествена сила, например Бога, е израз на тази потребност за осъществяване на пълнотата на човешкото съществуване”. “Поради това, че потребността от система за ориентация и преклонение е неотнимаема част от човешкото съществуване, може да се разбере и дълбочината на тази потребност. Всъщност тя е най-силният източник на човешката енергия. Човекът не е свободен да избира да има или да няма „идеали”, но той е свободен в избора между различните идеали: да се прекланя или на властта и разрушението, или на разума и любовта. Всички хора са „идеалисти” и се стремят към нещо повече от простото постигане на физическо удоволствие. Те се отличават по идеалите, в които вярват. Най-добрите, както и най-сатанинските прояви на човека са израз не на неговата плът, а на „идеализма” на неговия дух. Поради това релативизмът, който твърди, че да имаш някакъв идеал или религиозно чувство е ценно само по себе си, е и опасен, и погрешен. Трябва да разглеждаме идеалите, включително и светските идеологии, като израз на същата неизкоренима човешка потребност и да ги оценяваме от гледна точка на тяхната адекватност и на това, до каква степен представляват отговор на човешката потребност от равновесие и хармония със света.[1]”. Казаното за идеализма на човека е вярно и също по отношение на неговите религиозни потребности. Няма такъв човек, у който да няма също такава религиозна потребност – потребност от система за ориентация и обект на преданост; но това с нищо не говори за специфичния контекст на техните проявления. Човекът може да се покланя на животни, дървета, златни или каменни идоли, невидим бог, свят човек или вожд с дяволска външност; той може да се кланя на предците си, нацията, класата или партията, парите или успеха; неговата религия може да способства развитието на разрушителното начало или любовта, потисничеството или братството с хората; той може да си съдейства с разума си или да доведе разума си до състояние на парализа; човека може да смята своята система за религиозна, отличаваща се от системите със светски характер, но може и също така да мисли, че у него няма религия, и да интерпретира своето служене на определени, предполагаеми светски цели – такива, като властта, парите или успеха, - само доколкото се касае за полезно и практично. Въпроса не е в това, религия или нейното отсъствие, а в това, какъв вид религия има: или религия, способстваща човешкото развитие, разкриваща собствените човешки сили, или религия, която парализира тези сили. Любопитно е, че интересите на ревностния религиозен човек и психолога тук съвпадат. Теолога живо е заинтересован от положението на религията, защото за него има значение специфичната истина на неговата вяра, в противовес на всички останали истини. Наравно и психолога е длъжен да бъде живо заинтересован от специалното съдържание на религията, докато за него е важно, какво човешко отношение е изразено в нея и какво въздействие – добро или зло – оказва върху човека, върху развитието на неговите човешки сили. На него му е интересно да обясни не само психологическите корени на различните религии, но и техните ценности. Тезата за това, че потребността от система за ориентация и обект на преданост се корени в условията на човешкото съществуване, видимо, достатъчно се потвърждава от универсалното присъствие на религията в историята. Този факт е бил взет и разработен от теолози, психолози и антрополози, и според мен няма нужда да го обсъждаме подробно. Само искам да отбележа, че по този въпрос привържениците на традиционната религия често грешат в своите разсъждения. Те толкова широко определяли религията, че определенията включвали всички възможни религиозни феномени, но самите те оставали свързани с монотеизма, защото смятали, че всички немонотеистични форми или предвестници на “истинска” религия, или отклоненията от нея, и предоставяли доказателствата, че вярата в бог – в смисъла на западната религиозна традиция – е вътрешно присъща на човека. Психоаналитикът, в чийто “лаборатория” – неговия пациент, а и сам той – наблюдател на мислите и чувствата на другата личност, добавя своите аргументи в полза на това, че някаква потребност за ориентация и обект на преданост е вътрешно присъща на човека. Изучавайки неврозите, той открива, че изучава религията. Фройд точно видял връзката между неврозата и религията; но, макар че той интерпретирал религията като колективна детска невроза на човечеството, неговото твърдение може да се преобърне: ние можем да интерпретираме неврозата като лична форма на религия, по-точно – като връщане към примитивна форма на религия, противостояща на официално признатите модели на религиозните мисли. На неврозата може да се гледа от две страни. В първата, може да се фокусира вниманието на невротичните явления, симптоми и други специфични жизнени затруднения сами по себе си, пораждащи невроза. От другата страна, ние се сблъскваме с неспособността на невротика да осъществи основните цели на човешкото съществуване, да бъде независим и творчески, обичащ и мислещ. Друг човек, оказващ се в състояние на невъзможност да достигне до зрялост и цялостност, страда от една или друга невроза. Този човек не може да живее “просто”, той е обезпокоен от тази своя неспособност, той не е удовлетворен от храна, напитки, сън, секс и работа; в противен случай, ние ще имаме доказателство за това, че религиозното отношение, макар че, видимо, и желателно, не се явява съществена част от човешката природа. Но изучаването на човека показва, че това не е така. Ако личността не е добила успех, обединявайки своите сили в достигането на висшето Аз, тогава то е направлявано от всички низши сили; ако в човека няма близка до истината картина на света и представа на своето място в него, той е създал илюзорна картина, която води до хватката на същото упорство, с каквото религиозния човек вярва в своите догми. Действително, не “в хляба на един единствен човек”. Но в него има избор – между по-добри и по-лоши, висши и нисши, съзидателни и разрушителни форми на религия и философия. Какво е положението на религията в съвременното западно общество? То удивително напомня за картината, която наблюдават антрополозите, изучаващи религията на северноамериканските индианци. Индианците били обърнати към християнството, обаче техните древни дохристиянски вярвания в никакъв случай не изчезнали. Християнството послужило само за облицовка за тези стари религии, а в много отношения и се е смесило с последните. В нашата собствена култура монотеистичната религия, а също и атеистичните и агностични философии се явяват просто обвивка, скриваща религии, които в много отношения са по-“примитивни”, отколкото тези на индианците; бидейки чисти идолопоклонници, те още повече били несъвместими с монотеизма. В мощната колективна форма на съвременното идолопоклонство излиза поклонението пред силата, успеха и властта на пазара; но зад тези колективни форми има и още нещо. В съвременния човек са скрити множество индивидуални примитивни форми на религии. Много от тях се наричат неврози, но наравно с това може да им се дадат религиозни имена: култ към предците, тотемизъм, фетишизъм, ритуализъм, култ към чистотата и други. Но наистина ли пред нас действително е култът към предците? Фактически, култът към предците – е един от най-разпространените примитивни култове в нашето общество, и нищо не се изменя, назовем ли го, както правят психиатрите, невротична привързаност към бащата и майката. Нека да разгледаме следните примери. Красива и много способна жена, художник, била толкова привързана към баща си, че се отказала от всякаква близост до мъжете; тя прекарвала свободното си време с родителя си, приятен, но достатъчно скучен човек, рано овдовял. Ако не считаме рисуването, нищо друго не я е привличало. Това което тя разказвала за своя баща, било смешно и далече от реалността. След неговата смърт тя се самоубила и оставила завещание, в което молила само за това, да я погребат редом с родителите й. Друг човек, много умен и надарен, с всичко ценно, водел таен живот, напълно посветен на култа към бащата; при този последен случай, умерено говорейки, той е бил просто хитър човек, зает с пари и престиж. Сина също създал за себе си умен, обичащ, предан родител, предназначен от бог, който му е указал правилния път в живота; всяко свое действие и всяка своя мисъл той разглеждал от гледна точка на това, одобрява ли го неговия баща или не, а доколкото в реалния живот той обикновено се държал към сина посредствено, пациента в по-голямата част от времето чувствал себе си “в немилост” и с всички сили се старал да заслужи одобрение; това продължило много години и дори след смъртта на родителя. Психоаналитикът се стреми да открие причините за такива патологични привързаности, надявайки се да помогне на пациента да се освободи от потискащия култ към бащата. Но тук на нас е интересна не причината и не метода на лечението, а феноменологията. Ние виждаме зависимост от бащата, която трае с неизменна интензивност много години след неговата смърт, деформирайки оценката на пациента, правейки го неспособен да обича, заставяйки го да чувства себе си дете, в постоянна опасност и постоянен страх. Това формиране на живота около предците, разходите на големи части енергии на поклонение с нищо не се отличава от култът към предците. То дава смисъл и обединяващ принцип на служене. И така пациента не може да се излекува, показвайки му се ирационалността на неговото поведение и вреда, които той в себе си прилага. Често пациента разбира това с ума, но емоционално той напълно е предан на своя култ. И само ако с цялата си личност пациента направи дълбоко изменение, ако той стане свободен да мисли, обича, да превключи на другия център за ориентация и служене, той ще се освободи от робската привързаност към родителя; само висша форма на религия е способна да донесе освобождение от низши нейни форми. При невротика може да се разкрият многочислени форми на лични ритуали. Личност, чиито живот се върти около чувствата за вина и потребността от изкупление, може да избере в качеството си на главен ритуал натрапливото …; друг човек, натрапливото състояние на когото се проявява по-скоро в мисленето, отколкото в действията, става изпълнител на ритуал, в съответствие на който мисленето е будно и произнася ясно и точно формули, предупреждаващи за нещастието или даващи гаранция за успех. Как ще ги наречем: невротични симптоми или ритуали – зависи от гледната точка; по същество, тези симптоми са ритуали на лична религия. Има ли в нашата култура тотемизъм? Да, има и той е много широко разпространен, макар че хората, страдащи от него обикновено не смятат за необходимо да се обръщат за помощ към психиатър. Човек, изключително предан на властта или политическа партия, за който единствения критерий за истинност и ценност е да служи на тях, за който знамето, като символ на групата се явява свещен обект, изповядваш религията на клана и култ към тотема, дори ако той изглежда като пълна рационална система (в рационалността на своето поведение вярват, без да се казва, привържениците на всяка примитивна религия). Още една форма на лична религия, много разпространена, макар че не е основна за нашата култура, - това е религията на чистотата. Нейните привърженици се придържат към една главна норма, в съответствие с която се оценяват и хората – това е чистотата и акуратността. Този феномен отчетливо се проявява в американските войници в последната война. Често без да има каквито и да е политически убеждения, те съдили за съюзниците и враговете от гледна точка на тази религия. Англичаните и германците стояли по тази скала високо, французите и италианците – ниско. Религията на чистотата и акуратността, в своята същност малко се отличава от няколкото ритуални религиозни системи, които виждат начина за избавление от злото в това, да изпълнят очистваш ритуал, и да намерят чувство за безопасност, правейки това възможно по-прецизно. Има още една важна разлика в религиозния култ от неврозата, поставящо го значително по-горе от последната – то се касае за удоволствието, получавано от ритуала. Да си представим, че пациентът, има невротична привързаност към бащата, живее в култура, където поклонението пред предците широко се практикува в качеството на култ; тук той може да не чувства себе си самотен и би споделил изпитваните чувства с обкръжението си. Действително именно чувството за самота, отчужденост – болезнено поражда неврозата. Дори самата ирационална ориентация, когато я споделят значителен брой хора, дава на индивида чувство за единство, определена безопасност и стабилност. Няма нищо такова нечовешко, зло или ирационално, което да не може да дава какъвто и да е комфорт, когато се споделя от група. Убедителни доказателства за това служат случаите на масови безумия, свидетели на които ние сме били и все още продължаваме да ставаме. Когато доктрина, която не е била ирационална, се добере до властта в обществото, милиони хора бързо избират нея, отколкото изгнание и самота. Това води до едно важно съображение, касаещо функцията на религията. Ако човека доколкото лесно се връща към по-примитивна форма на религия, то не изпълняват ли днес монотеистичните религии функция на спасението на човека от такова възвръщане? Не служи ли вярата в бога като защита от култа към предците, тотема или златния телец? Това би било така, ако на религията се удаваше да формира характера на човека в съответствие с провъзгласените и идеали. Но религията капитулирала и отново, и отново навлизала в компромис със светската власт. Религията не е могла да устои на, с неустановеност и упорство, светската власт, когато нарушила духа на религиозния идеал; обратно, религията отново и отново станала съучастник в такива нарушения. Ако в църквата съблюдаваха не само буквата, но и духа на Десетте заповеди или Златното правило, те биха били мощни сили, противостоящи на идолопоклонството. Но доколкото това повече е изключение, отколкото правило, следва да се зададе въпроса – не с антирелигиозна гледна точка, а на основата на загрижеността за човешката душа: можем ли да се доверим на организираната, традиционна религия или за нас следва, да предотвратим разпада на морала, разкривайки религиозните потребности като нещо самостоятелно? Имайки предвид този въпрос, следва да запомним, че неговото разумно обсъждане е невъзможно, докато говорим за “религията изобщо” и не разделяме различните типове религии и религиозен опит. Описанието на всички типове религии е трудно тук да стане, ние не можем да обсъдим сега даже многото от това, което е интересно от психологическа гледна точка. По тази причина аз ще проуча само едно различие, което, по мое мнение се явява най-значително. То се отнася и към нетеистичните, и към теистичните религии: това е различието на авторитарните и хуманистичните религии. Какво е това авторитарна религия? “Оксфордския речник”, се опитва да я определи религията въобще, а по-скоро дава точно определение на авторитарната религия: [Религията е] признаването на човека на някаква висша невидима сила, управляваща неговата съдба и трябва послушание, почитание и поклонение”. Акцентът тук се поставя на това, че човекът е управляван от стояща отвън висша сила. Но авторитарната прави тази идея, че тази сила, господстваща е упълномощена да изисква “послушание, почитание и поклонение”. Аз виждам в думата “упълномощена”, докато тя указва, че причината за поклонението, послушанието и почитание служат не моралните качества на божеството, не любовта и справедливостта, а този факт, че тя господства, тоест притежава власт над човека. Още повече, тази дума загатва, че висшата сила по право заставя човека да и се кланя, а отказа от почитане и послушание означава извършването на грях. Съществен елемент на авторитарната религия и авторитарния религиозен опит се явява пълната капитулация пред силата, намираща се извън предела на човека. Главната добродетел на този тип религия – послушанието, най-лошия грях – непослушанието. Доколкото божеството се признава за всемогъщо и всезнаещо, дотолкова човека смята себе си за безсилен и незначителен, той добива благоволение или помощ от божеството само в случай на пълно подчинение. Подчинението пред силната власт – един от начините, по които човек избягва от самотата и ограничеността. В акта на капитулацията той губи независимост и цялостност като индивид, но получава чувство за защитеност, превръщайки се в част от внушаваща благоговение сила. Теологията на Калвин ни дава картина на авторитарно, теистично мислене. “Понеже аз не наричам това смирение – казва Калвин – ако вие предполагате, като че в нас нещо още остава… Ние не можем да мислим за себе си така, както в нас следва да мислим, не презирайки напълно всичко това, което може да изглеждат нашите най-добри черти. Смирението е истинското подчинение на ума, изпълнено с дълбоки чувства за собственото си падение и нищета; понеже такова е обикновеното описание на словото божие”[2]. Опита, който описва Калвин – пълно презрение към себе си, подчинение на ума, изпълнено със собствената си нищета е същността на всички авторитарни религии, облечени в светски или теологични език[3]. В авторитарната религия бог е символ на власт и сила. Той властва, докато притежава върховната власт, а човека, напротив, съвършено безсилен. Светската авторитарна система следва същия принцип. Живота на индивида се смята за незначителен, и достойнството на човека се намира точно в отрицанието на неговото достойнство и сила. Често авторитарната религия постулира абстрактни и далечни идеали, почти нямащи връзка с реалния живот на реалните хора. За такива идеали като “живот след смъртта” или “бъдещето на човечеството”, може да се пожертва живота и щастието на хората, живеещи тук и сега; предполагаемите цели оправдават всякакви средства и стават символи, в името на които религиозните или светски “елити” разполагат с живота на другите хора. Хуманистическата религия, напротив, избира за център човека и неговите сили. Човекът е длъжен да развива своя разум, да разбира себе си, своето отношение към другите и своето място във Вселената. Той е длъжен да разбере истината, съобразявайки се със своята ограниченост и своите възможности. Той е длъжен да развива своята любов към другите, както и към себе си, и да почувства единство с всички живи същества. Той е длъжен да приеме принципи и норми, които биха го отвели до тези цели. Религиозния опит в такъв тип религия – преживяването на единство с всички, основано на връзката на човека със света, постигнато с мисъл и с любов. Целта на човека в хуманистическите религии е достигане до величайши сили, а не до величайшо безсилие; добродетелта – в самопознанието, а не в послушанието. Вярата – в достоверността на убежденията, тя е основана на опита на мислите и чувствата, а не на това, безмълвно да приема чужди съждения. Преобладаващото настроение – радост, а не страдание и вина както е в авторитарната религия. В случай че хуманистичната религия е теистична, бог се явява символ на силата на самия човек, реализираща се в неговия живот, а не символ на насилие и господство, не символ на власт над човека. В качеството си на примери за такива религии може да служи ранния будизъм, даоизма, учението на Исаи, Исус, Сократ, Спиноза, няколко направления в еврейската и християнската религии (особено мистицизма), религията на Разума във Френската революция. Очевидно е, че различието между авторитарната и хуманистичната религия не съвпада с различните теистични и нетеистични религии, религии в тесен смисъл на думата и философски системи с религиозен характер: въпроса не е в системата на мислене като такава, а в човешкото отношение, лежащо в основата на тези учения. Един от най-добрите примери за хуманистична религия се явява ранния Будизъм. Буда – великия учител, той се “просветлява”, когато разбира истината за човешкото съществуване. Той говори от името не на свръхестествените сили, а на разума, и се обръща към всеки човек, за да промени своя собствен разум и да види истината, която на Буда се удало да види първи. Ако човекът направи поне една стъпка към истината, той е длъжен да се стреми да живее, развивайки способностите си за любов и разум към всички човешки същества. Само в тази степен, в която на него това му се отдава, той може да освободи себе си от оковите на ирационалните страсти. Въпреки че, човекът е длъжен, съгласно будисткото учение, да признае собствените си граници, той също е длъжен да осъзнае своите вътрешни сили. Концепцията Нирвана, като състояние на напълно пробудено съзнание – това не е концепция за безпомощност и подчинение, а, напротив, концепция за развитие на висшите човешки сили. Една от историите за Буда е много показателна. Веднъж заек заспал под мангово дърво. Внезапно той чул страшен шум. Решил, че настъпва края на света и почнал да бяга. Когато другите зайци видели това, те го питали: “Защо бягаш така бързо?” Той отговорил: “Настъпва края на света.” След като чули това, зайците почнали да бягат след него. Зайците видели елени и те питали: “Защо вие така бързо бягате?”, и те отговорили: “Ние бързаме, защото края на света е близо.” И елените побягнали заедно с тях. И така едни животни след други почнали да бягат, докато цялото животинско царство не се обърнало в паническо бягство, което сигурно е щяло да свърши лошо. Когато Буда, който в това време живял като мъдрец – една от многото форми на неговото съществуване – видял, че животните обърнали в бягство, той спрял последното от тях и попитал защо всички бягат. “Защото настъпва краят на света” – отговорили те. “Това не е вярно - казал Буда – света още не е дошъл към свършек. Ще обясня защо така мислят. За това отначало питал всички животни, дошъл до елените и накрая до зайците. Когато зайците казали, че те бягат защото настъпва краят на света, той попитал, кой именно заек им е казал за това. Те му показали, този който побягнал първи. Буда попитал заека: “Къде си бил и какво си правил, когато разбра, че идва краят на света?” Заека отговорил: “Аз спах под мангово дърво” – “Вероятно ти си чул шума от падащия плод – казал Буда – шума те е разбудил, ти се изплашил и си помислил, че идва краят на света. Нека идем до дърветата и да видим правилно ли е това”. Те отишли към дърветата и установили, че именно така е започнало всичко. Така Буда е спасил животинското царство от гибел. Аз приведох тази история не само в качеството на един от първите примери за аналитично изследване на страха и слуховете; то, освен това, предава добре духа на будизма, любов и загриженост по отношение на създанията в света и в същото време дълбоко, рационално разбиране на света и увереност в човешките сили. Дзен-будизма, по-късна будистка секта, е антиавторитарен в още по-голяма степен. Съгласно дзен, знанието няма никаква ценност, ако не произлиза от нас самите; никакъв авторитет, никакъв учител не може да ни научи на нищо, освен съмненията; думите и мисловните системи са опасни, защото те лесно се превръщат в предмет на поклонение. Самия живот трябва да бъде постигнат и преживяван по своето течение; в това се заключава и добродетелта; За дзен е характерна, например, следната история: “Когато Танке от династията Тан посетил един столичен храм, било много студено, затова, взел едно от изображенията на Буда и го запалил. Управителят, като видял това, се разгневил много и изкрещял: “Как си посмял да изгориш дървения образ на Буда?” Танке старателно разтършувал пепелта, сякаш търсел нещо и казал: “Аз ще събера святите сарири (нещо като минерален остатък, намиращ се след кремацията на човешко тяло, считащ се за символ на живота – Е. Ф.) в пепелта”. “Как – казал управителя – можеш ти да събереш сарири на дървения Буда?” Танке отговорил: “Ако няма сарири, тогава дали е възможно да ми предложите да сложа още двама Буда в огъня?” Управителя на изображенията изгубил впоследствие веждите си поради протестите срещу очевидната нечестивост на Танке, а на последния гневът на Буда така и не се проявил[4],[5]. Илюстрация на хуманистическата религиозна система се явява и религиозната мисъл на Спиноза. Макар че неговия език – това е езика на средновековната теология, в понятията му няма бог и следа от авторитаризма. Бог не може да създаде света иначе; той нищо не може да измени; фактически бог е тъждествен с цялата Вселена като цяло. Човек е длъжен да види своята ограниченост и да осъзнае зависимостта си от сила вън от себе си, над която той не властва. И въпреки това в него има способности за любов и разум. Той може да ги развие и да достигне свобода и вътрешна сила. Елементите на авторитарната и хуманистичната религия може да се намерят както вън така и вътре в религията; пример за това се явява нашата собствена религиозна традиция. Доколкото това различие е фундаментално, аз ще илюстрирам неговия източник, който малко или много е познат на всеки. Началото на Стария Завет[6] е написано в духа на авторитарната религия. Бог се изобразява като абсолютен глава на патриархалния клан, той е създал човека по собствено желание и може да го унищожи по своя воля. Той му е забранил да опитва от дървото на познанието на добро и зло, и го заплашва със смърт ако наруши забраната. Но змията, “най-хитра от всички полски зверове”, казала на Ева: “Не, няма да умрете, но бог знае, че в деня, в който ги вкусите, вашите очи ще се отворят, и вие ще бъдете, като богове, знаещи добро и зло (Бит. 3: 4-5). Със своите действия бог доказва правотата на змията. Когато Адам и Ева извършват гряха, той ги наказва, провъзгласява вражда между човека и природата, между човека и земята с животни, между мъжа и жената. Но човека не умира. Въпреки че, той “стана като един от Нас да познава добро и зло; и сега - да не простре ръка да вземе от дървото на живота, та, като вкуси, да заживее вечно (Бит. 3: 22), затова бог изгонва Адам и Ева от Едем и поставил на изток в градината ангел с огнен меч, “да охранява пътя към дървото на живота”. От текста е напълно ясно, в какъв грях е човека: неговото въставане против повелите на бога, това непослушание, но не каква да е греховност, заключена във вкусването от дървото на познанието. Напротив, в по-нататъшното религиозно развитие познанието за добро и зло станало главна добродетел към която човек може да се стреми. От текста е ясен и мотива на бог: тези, които са загрижени за собственото си превъзходство, ревнивия страх за човешкото искане за равенство. Обратния пункт в отношенията на човек и бога – историята за потопа. Когато бог видял “че развратът между човеците на земята е голям…и разкая се Господ, задето беше създал човека на земята, и се огорчи в сърцето Си. И рече Господ: ще изтребя от лицето на земята човеците, които сътворих; от човек до скот, гадове и птици небесни ще изтребя, защото се разкаях, задето ги създадох.” (Бит. 6: 5-7). Тук даже не възниква въпроса, прав ли е бог да унищожи своите създания; той ги е сътворил и те са негова собственост. Текста определя тяхната развратеност като “престъпление”, обаче решението да унищожи не само човека, но също така животни и растения доказва, че ние тук имаме работа не със загриженост за присъдата на някакво частно престъпление, а с гневното разкаяние на бога за свършените действия, които не са се обърнали в благо. “А Ной намери благодат пред очите на Господа (Бога)”, и той, заедно със своето семейство и двойка от всяко животно се спасява. Досега изтреблението на човека и спасението на Ной – произволно действие на бога. Той може да прави всичко което иска, като всеки силен вожд на племе. Но след потопа отношението между бога и човек радикално се променя. Между тях се сключва съглашение, според което бог обещава: “че няма вече да бъде изтребена всяка плът от потопни води и не ще вече да има потоп, който да опустоши земята” (Бит. 9: 11). Бог е длъжен да не изтребва повече живота на земята, а човекът е длъжен да изпълнява първата и най-важна библейска заповед – да не убива: “...ще изискам също душата на човека от ръката на човека, от ръката на брата му” (Бит. 9: 5). От този момент отношенията между бога и човека претърпяват дълбоки изменения. Бог вече не е абсолютен владетел, действащ по собствено усмотрение, той е свързан с “конституция”, към която е длъжен да се придържа и той сам, и човекът; той е свързан с принцип, който не може да наруши – принципа на уважение към живота. Бог може да накаже човека, ако той наруши този принцип, но и човека може да осъди бога, ако той се окаже виновен в неговото нарушение. Новите отношения мужду бога и човека са ясин от обръщението на Авраам по повод Содом и Гомор. Когато бог решил да унищожи тези градове за тяхната греховност, Авраам обвинява бога в нарушение на неговите собствени принципи: “не може да бъде, Ти да постъпиш тъй, че да погубиш праведника с нечестивеца заедно, та същото да стане с праведния, каквото и с нечестивия; не може да бъде това от Тебе! Съдията на цялата земя ще постъпи ли неправосъдно?” (Бит. 18: 25). Огромно различие между историята на грехопадението и тези аргументи. В първия случай на човека е забранено да знае добро и зло, неговото отношение към бога – това е или покорство, или греховно непослушание. Във втория случай човека ползва знанието за добро и зло, обръщайки се към бога в името на справедливостта, и бог е принуден да отстъпи. Даже този кратък анализ на авторитарните елементи в библейската история показва, че в основата на юдеохристиянската религия присъстват и двата принципа – и авторитарния, и хуманистичния. В по-нататъшното развитие на юдаизма и християнството двата принципа се съхраняват, и преобладава единия или другия характерно за различните течения в тези две религии. Следната история от Талмуда неавторитарната, хуманистичната страна на юдаизма, съществуваща в първи век от християнската ера. Няколко знаменити учени-равини не се съгласили с възгледите на рави Елиазар за ритуалния закон. “Рави Елиазар им казал: “Ако законът е такъв, както се полага, нека това дърво ни даде знание”. След което дървото да се пренесе на сто метра (някои казват, на четиристотин метра). Колегите му казали: “Дървото нищо не доказва”. Той казал: “Ако аз съм прав, нека този поток даде знание”. След което потока потекъл назад. Колегите казали: “Потока нищо не доказва”. Той настоявал: “Ако законът е такъв, както се полага, тогава стените на този дом са доказателство”. И после стените започнали да падат. Но рави Йосия изкрещял на стената: “Защо падате, когато учените дискутират въпрос за закона?” Тогава стените останали от уважение към рави Йосия, но от уважение към рави Елиазар не… И така досега стоят. Рави Елиазар продължил доказателството: “Ако закона е такъв, както се полага, небето ще бъде за свидетелство”. След което се чул небесен глас: “Какво имате против рави Елиазар, наистина закона е такъв, какъвто той казва”. Тогава се изправил рави Йосия и казал: “В Библията е записано: закон не пред небесата. Какво значи това? Съгласно рави Йеремия, това означава, че след като горе на Синай е дадена Тората, ние не внимаваме за небесния глас, докато е записано: приемайте решението по мнението на мнозинството”. Така станало, че после този рави Нафан (също участвал в спора) срещнал пророк Илия (слезнал на земята) и го питал: “Какво казва бог, когато при нас има спор?” Пророка отговорил: “Бог се смее и казва: моите деца взимат връх, моите деца са победили.”[7] Тази история се нуждае от коментар. В нея се подчертава автономността на човешкя разум, в делата на когото няма право да се меси даже свръхестествения небесния глас. Бог е доволен: човекът е направил, това което бог иска от него, сега той сам е господин, способен и готов да приеме решения, ръководейки се от рационални, демократични методи. Същия хуманистичен дух може да се разкрие в много истории от фолклора на хасидите, създадени след хилядолетие. Движението на хасидите било въстание на бедните против тези, у тези които е монопола за знание или пари. За техен лозунг служил стих от Псалмите: “Служете на Господ с радост.” (Пс. 99: 2). Те подчертавали значението на чувствата пред интелектуалните достойнства, радости – пред искреното разкаяние; за тях (както и за Спиноза) радостта била равна на добродетел, а скръбта – грях. Следната история характеризира хуманистичния и антиавторитарен дух на тази религиозна секта: Беден шивач отишъл при хасидски равин на следващия ден след Деня на изкуплението и казал: “Вчера в мен имаше спор с бога. Аз му казах: боже, ти извърши грях, и аз извърших грях. Но ти извърши тежък грях, а аз извърших незначителен грях. Какво направи ти? Ти раздели майка с деца и позволи на хората да гладуват. Какво съм направил аз? Понякога не съм връщал остатъка от дрехата на клиента, понякога рядко не съм съблюдавал закона. Но ето какво ще ти кажа. Аз ти прощавам твоите грехове, а ти прости моите. И ние ще бъдем квит”. На което равина отговорил: “Глупак ти си глупак! Как си го направил? Наистина ти можеш да го накараш да прати Месията”. Тук още по-ясно, отколкото в историята с Авраам, е застъпена тази идея, че бог е длъжен да държи на своята дума, както и човека на своята. Ако бог не изпълни обещанието си да сложи край на човешкото страдание, човека е в правото си да го обвинява, фактически да го принуди да изпълни обещанието си. И макар че и двете преведини по-горе истории не излизат отвъд рамките на монотеистичната религия, човешкото отношение, лежащо в в тяхната основа, дълбоко се отличава от готовността на Авраам да пожертва Исаак или от възхвалата на Калвиновите диктаторски наклонности на бога. Ранното християнство е било хуманистично, а не авторитарно учение, което е очевидно в духа и буквата на всички изказвания на Исус. Наставлението на Исус: “…Царството божие вътре във вас е. (Лк 17: 21) се явява просто и ясно изражение на неавторитарното мислене. Обаче, през всичките тези няколко стотин години след това, християнството от религия на бедните и скромни земеделци, занаятчии и роби (Am haarez) се превърнало в религия на управниците на Римската империя, доминираща станала авторитарната тенденция. Но и тогава конфликта между авторитарните и хуманистичните принципи не се прекратил. Това бил конфликта между Августин и Пелагий, католическата църква и множество еретични групи, конфликта между различните секти вътре в протестанството. Хуманистичния, демократичен елемент никога не изчезнал от историята на християнството и юдаизма и дори е получил едно от своите мощни проявления в мистичните мисли, възникващи вътре в тези религии. Мистиците били дълбоко въодушевени от силата на човека, неговото подобие с бог, тази идея, че бог се нуждае от човека, както и човека – от бога; те разбирали, че човека е направен по образ божи, в смисъл на фундаментално равенство на бога и човека. Не страх и покорство, а любов и утвърждение на собствените сили лежат в основата на мистичния опит. Бог – това е символ не на власт над човека, а на човешкото самоуправление. Досега обсъждахме отличителните черти на авторитарните и хуманистичните религии, главно в описателни термини. Обаче психоаналитикът е длъжен да се обърне от описанието на подхода към анализата на тяхната динамика, и именно тук, той може да придобие знание, което за другите изследователи е недостъпно. За пълното разбиране на този или онзи подход трябва внимание към тези съзнателни и особено безсъзнателни процеси, произхождащи от индивида, които диктуват необходимостта и условията за развитието на дадения подход. В хуманистичната религия бог – е образ на висшата човешка самодостатъчност, символ на това, че човекът потенциално се явява или какъв трябва да стане; в авторитарната религия бог – е единствен притежател на това, което първоначално е принадлежало на човека: той владее неговия разум, и неговата любов. Колкото е по-съвършен бог, толкова е по-несъвършен човека. Човекът проектира най-доброто, което има в него на бог и по този начин обеднява. Сега цялата любов, мъдрост и справедливост принадлежи на бога, човека е лишен от тези качества, той е опустошен и лишен. Започвайки да чувства собствената си нищожност, той станал напълно безвластен и се лишил от силите; всички негови сили се проектирали на бога. Същото проектиране може да се наблюдава в междуличностните отношения от мазохистки тип, когато един човек внушава благоговение на друг, и той му приписва своите собствени сили и стремежи. Същия този механизъм заставя да надделеят вождовете на повечето безчовечни общества с качества на висша мъдрост и доброта[8]. Когато човек проектира своите най-добри способности, какво става неговото отношение към осбствените му сили? Те са се отделили от него, човекът е отчужден от тях. Всичко, което той притежава, принадлежи сега на бог, и в него не е останало нищо. Само чрез посредничеството на бог, той има достъп към самия себе си. Поклонявайки се на бог, той се опитва да влезе в контакт с тази част от себе си, която е изгубил. Отдавайки на бога, всичко което е било в него, човекът умолява бог да върне нещо от това, което преди му е принадлежало. Но, отдавайки своето, той сега е в пълната власт на бога. Той чувства себе си като “грешник”, доколкото е лишил себе си от всичко добро, и само божията милост или благодат могат да възвърнат това, което единствено го прави човек. И за да убеди бог да му даде немного любов, той е длъжен да му докаже, доколко е лишен от него; за да убеди бог, че се нуждае от ръководство на висша мъдрост, той е длъжен да докаже, доколко е лишен от мъдрост, когато е оставен на самия себе си. Но отчуждението от собствените сили не само оставя човека в робска зависимост от бог, но го прави и лош. Той се лишава от вярата в обкръжаващите го и самия себе си, лишава се от опита на собствената любов, на собствения разум. В резултат “свещеното” се отделя от “земното”. В света човек влиза без любов; в тази част от неговия живот, която е отдадена на религията, той чувства себе си като грешник (той е грешник, доколкото живота без любов е грях) и се опитва да си върне изгубената човечност, в съприкосновение с бог. Едновременно той се старае да заслужи прошка, показвайки собствената си безпомощност и незначителност. По такъв начин, се оказва, че именно опита да се измоли прошка прераства в негов грях. Пред него стои трудна дилема. Колкото повече той слави Бог, толкова повече е опустошен. Колкото е по-опустошен, толкова повече чувства себе си като грешен. Колкото повече се чувства той грешен, толкова повече слави бога и е по-малко способен към възстановяне на себе си. Анализа на религията не е нужно да се ограничава до тези психологически процеси, на които е основан религиозния опит; следва също да се намерят условията, при които се развиват авторитарните и хуманистичните структури, пораждащи съответните видове религиозен опит. Впрочем, такъв социалнопсихологичен анализ би отишъл далеч отвъд предела на нашите задачи. Възможно е, разбира се, накратко казано за най-главното – думите и чувствата на човека да се коренят в неговия характер, а характера му е формиран от цялостната му жизнена практика, по-точно, социоикономическата и политическата структура на обществото. В общества, които са контролирани от могъщо малцинство, държащо масите в подчинение, индивидът е толкова обхванат от страх, доколкото е неспособен към силни и независими чувства, толкова неговия религиозен опит по необходимост се оказва авторитарен. Не е важно, на кой се кланя – наказващ, или внушаващ страх бог или подобен на него вожд. От друга страна, там, където индивидът чувства себе си свободен и критичен за своята съдба, или там, където той влиза в малцинствата, борещи се за свобода и независимост, развивайки хуманистичния религиозен опит. Историята на религията напълно потвърждава съществуването на тези взаимовръзки между социалната структура и видовете религиозен опит. Ранното християнство било религия на бедните и угнетените; историята на религиозните секти, борещи се с авторитарния политически натиск, отново и отново показват същия принцип на действие. В юдаизма, където силната антиавторитарна тендениця е могла да израстне, доколкото на светската власт не се удавало да управлява и разпространи легендата за собствената си мъдрост, във висша степен се е развил хуманистичния аспект на религията. Там, където религията е встъпила в съюз със светската власт, тя по необходимост е длъжна да стане авторитарна. Действителното падение на човека – е в самоотчуждението, в подчинението на властта, в това, че той се обръща против себе си, даже ако това е маскирано като подчинение пред бог. В полза на теистичната религия постоянно се издигат два аргумента. Единия се състои в следното: може ли да се критикува зависимостта от сила, която превъзхожда човека; може би човекът не зависи от външни сили, които той не може да разбере, а още повече – да ги управлява? Разбира се, човекът е зависим; той е смъртен, подложен на влиянието на възрастта, болестите, и, дори ако той може да управлява природата и цялостно да постави себе си в нейна служба, той сам и неговата Земя въпреки всичко са само нищожна частичка във Вселената. Но едно нещо е да признава зависимостта и ограничеността и съвсем друго – удоволствието от тази зависимост, покланяйки се на тези сили, от които сме зависими. Да разбираме реалистично и трезво, доколкото е ограничена нашата власт – значи да проявяваме мъдрост и зрелост; прекланяйки се – означава да изпаднем в мазохизъм и саморазрушение. Първото е смирение, второто – самоунижение. Различието между реалистичното признание на границите и отдаването на покорството и безсилието добре се вижда от материала от клиничното изследване на мазохистичните черти на характера. Някои хора са склонни да си навличат болести, нещастни случай, унизителни ситуации, възнамерявайки да принизят и отслабят себе си. Тези хора мислят, че се оказват в такива ситуации против своята воля и желание, но изучаването на техните несъзнателни мотиви показва, че в действителност те са движени от едни от най-ирационалните мотиви в човека, а именно несъзнателното желание да бъдат слаби и безволеви; те се стремят да преместят центъра на своя живот в силата, над която не властват, и да избягат по такъв начин от свободата и личната си отговорност. Тази мазохистка тенденция обикновено се съпровожда със своята противоположност, стремежът към ръководене и господстване над другите; мазохистката тенденция и тенденцията към господство образуват двете страни на авторитарния характер[9]. Такива мазохистки тенденции не винаги са безсъзнателни, ние ги намираме на повърхността в сексуално мазохистките извращения, когато оскърблението или унижението се явява условие за сексуална възбуда и удовлетворение. Ние намираме също и по отношение на лидера и държавата във всички авторитарни светски религии. Тук явно целта се явява отказ от собствената воля и доброволно подчинение на лидера и държавата. Втория погрешен аргумент тясно свързан с “зависимостта”: силата или съществото вън от човека трябва да съществува, защото човека притежава неизкореними стремежи да свърже себе си с което излиза извън неговите предели. Разбира се, всяко здраво човешко същество се нуждае от връзка с другите; този, който изгуби тази способност, става безумен. Не е учудващо, че човекът е сътворил изображения, с които е свързан, които обича и лелее – те са освободени от колебания и противоречия, присъщи на самия човек. Той задоволително просто разбира, че бог – това е символ на човешката потребност от любов. Но следва ли от съществуването и силата на тази човешка потребност, че някъде във външния сват има същество отговарящо на нея? Очевидно е, че не следва, подобно на това как самата нашата силна потребност да обичаме обикновено не доказва, че някъде съществува човек, който ние обичаме. Всичко, което има в нас, това е потребност и, възможно, способност да обичаме. В тази глава аз се опитах от гледна точка на психоанализата да разгледам различните аспектите на религията. Аз мога да започна с обсъждането на по-общ проблем – психоаналитичния подход към системите на мислене: релгиозни, философски и политически. Но казвам, че за читателя е полезно да разгледа този общ проблем сега, после обсъждането на специалните въпроси дава по-добра зрителна картина на проблема. Сред най-важните открития на психоанализата са тези, които засягат загрижеността за правилното мислене и идеи. Традиционно в качеството на основни данни при изучаването на човешкото съзнание се … идеи на човека за самия него. Смятало се е, че хората започват война, движени от чувството за чест, от патриотизъм, от стремеж към свободата – доколкото самите хора казвали, че постъпват съгласно техните мотиви. Смятало се е, че родителите наказват детето, движени от чувството за дълг и отговорност, доколкото така казвали самите родители. Смятало се е, че неверните убиват от желания да доставят удоволствие на бога, доколкото такова е било мнението на правоверните. Новият подход към мисленето на човека се формирал бавно, първото негово изражение се появило, може би, в изказване на Спиноза: “Думите на Павел за Петър ни говорят повече за Павел, отколкото за Петър”. Нашия интерес към думите на Павел се отличават от този интерес, който би имал място, ако ние смятаме че с мнението на Павел, а именно интереса в отношението към Петър; ние разглеждаме думите на Павел като твърдение за Павел. Ние говорим, че знаем Павел по-добре, отколкото той знае себе си; ние можем да дешифрираме неговите мисли, доколкото не излъгваме, че в неговите намерения излиза само предаването на твърдение за Петър; ние слушаме, както се е изразил Теодор Райк, с “трето ухо”. В тезиса на Спиноза се съдържа съществено положение на теорията на Фройд за човека: немалка част от това, което е значимо, не излиза на преден план, а съзнателните идеи – са само едни от многото [типове] данни за поведението; в същността си, тяхното значение не е толкова значимо. Означава ли тази динамическа теория за човека, че разума, мисленето и съзнанието са несъществени и следва да се пренебрегнат? Реакцията на съществуващата традиционно завишена оценка на съзнателните мисли била, че някои психоаналитици отначало били скептични относно всякакви системи на мислене, интерпретирали ги изключително като рационализирани импулси и желания, а не в термините на собствената им вътрешна логика. Особен скептицизъм се проявява по отношение на всички видове религиозни и философски твърдения; склонявайки към това, да ги разкрият в качеството на натрапливи мисли, които сами по себе си не се приемат сериозно. Този подход е погрешен – не само от философска гледна точка, но и от гледната точка на самата психоанализа - защото психоанализата, разкрива рационализациите, правейки това именно с помощта на разума. Психоанализата демонстрира нееднозначната природа на нашите мисловни процеси. Действително, рационализацията, това е фалшифициране под разума, яваващо се едно от най-загадъчните човешки феномени. Ако не е била такова обикновено явление, то ясно щеше да се представя пред нас като нещо подобно на параноидна система. Параноика може да бъде много умен човек, превъзходно използващ своя разум във всички области на живота, освен в тази област, където действа неговата параноидна система. Същото може да се каже и за рационализиращия човек. Степента на използването на мисленето за рационализации на ирационалните страсти и оправдание на действията на своята група показват, доколко голямо е другото разстояние, което човека трябва да измине, за да стане Homo sapiens. Но едното разбиране е недостатъчно; ние сме длъжни да разкрием причините за феномена, да не направим тази грешка, вярвайки, в готовността на човека към рационализация за част от “човешката природа”, която нищо не може да измени. Човека по своя произход – е стадно животно. Неговите действия се определят от инстинктивни импулси да следва вожда и да държи животни, които го обкръжават. В този случай, в който сме стадо, няма голяма опасност за нашето съществуване, отколкото загубата на този контакт със стадото и оказването в самота. Правилно и неправилно, истина и лъжа се определят от стадото. Но ние не сме само стадо, ние сме също и хора; в нас има самосъзнание, при нас е надделял разума, който по природа е независим от стадото. Нашите действия могат да се определят от резултатите на нашето мислене, независимо от това, споделят ли другите хора нашата представа за истината. Различието между нашата стадна и човешка природа лежи в основата на два вида ориентация: ориентация на близост към стадото и на разум. Рационализацията е компромис между нашата стадна природа и нашата човешка способност да мислим. Последната ни кара да вярваме, че всички наши действия могат да бъдат поверени на разума, и ние сме склонни в силата на това да смятаме ирационалните мнения и решения за разумни. Но в този случай, в който сме стадо, нас реално не ни ръководи разума, а съвсем друг принцип, а именно верността към стадото. Нееднозначността на мисленето, дихотомията на разума и рационализиращия интелект се явяват изражение на еднакво силните потребности и във свързаността, и в свободата. По такъв начин не се достига до пълна свобода и независимост, човекът приема за истина това, което смята за истинско мнозинството; неговите съждения са определени от потребността от контакт със стадото и страха да се окаже в изолация. Не много могат да издържат на самотата и да говорят истината, без да се страхуват да се лишат от връзка с другите хора. Това са истинските герои на човечеството. Ако не са били те, досега ние все още щяхме да живеем в пещерите. Но в смазващото мнозинство хора, не явяващи се герои, разума се развива само при определено социално устройство – когато всеки индивид се уважава и не се прави от него или която и да е група инструмент за властване; когато човека не се бои да критикува, а да поиска истината да не го разделя с братята му, но да го кара да чувства своето единство с тях. Оттук следва, че човека само тогава ще достигне във висша степен до обективността и разума, когато бъде създадено общество, преодоляващо всички части разногласия, когато първата загриженост на човека е да бъде предан на човешкя род и неговите идеали. Детайлното изследване на процеса на рационализация – е възможно, най-забележителния принос на психоанализата към човешкия прогрес. Психоанализата открива ново измерение на истината; само чрез разбиране на собствените безсъзнателни процеси човека може да узнае, става ли дума за рационализация или за истина[10]. В психоанализа се разглеждат не само тези рационализации, които изкривяват и скриват истинските мотивации, а също така тези, които са неистински в друг смисъл – в този смисъл, че нямат такава тежест и значение, които им се придава. Мисленето може да бъде просто черупка, напълно само от мнение, които се изказват, доколкото представляват мислителна щампа, леко приемаща и леко отхвърляща зависимостта от мнението на обществото. От друга страна, мисленето може да бъде изражение на човешките чувства и автентични убеждения, в този случай в тяхното основание – личността като цялост, мислите имат емоционална матрица. Човешкото действие понастоящем е определено само от такъв род мисли. Неотдавна публикуван въпросник[11] дава добър пример. На белите на Север и на Юг в Сащ задавали следните два въпроса 1) Били ли са всички хора създадени равни? 2) Равни ли са негрите и белите? Дори на Юг 61% от разпитаните отговорили на първия въпрос утвърдително, но само 4% отговорили на втория въпрос утвърдително. (На север цифрите са съответно 79% и 21%). Човек, отговорил положително на първия въпрос, несъмнено, помни, че него са го умили на това в училище, че това все още е общопризната, уважавана идеология. Но в реалността чувствата на човека са други; мислите – както са в главата, не са никак свързани със сърцето и са безсилни да повлияят на действието. Същото се среща и в другите уважавани идеи. Въпросника, проведен сега в Съединените Щати, показал почти пълно единодушие относително за това, че демокрацията е най-добрата форма на управление на държавата. Но този резултат не доказва, че всеки изразил такова мнение ще се сражава за демокрацията, оказвайки се в опасност; повечето от тези, които в душата си са авторитарни, изразяват демократични убеждения, следвайки мнозинството. Всяка идея е силна само в този случай, в който е вкоренена в структурата на личността. И никаква идея не може да бъде по-силна от своята емоционална матрица. Психоаналитичният подход към религията, следователно, е призован да разбере човешката реалност, лежаща зад системите на мислене. Психоанализата задава въпроси, действителна ли е системата мислене изразяваща това чувство, което се стреми да изобрази, или това е рационализация, скриваща противополжното отношение. И по-нататък пита, израстват ли системите на мислене от силната емоционална матрица или се явяват празни мнения. Въпреки че, описах принципите на аналитичния подход относително просто, самия анализ на тази или онази система на мислене се явява доста трудно. Аналитикът, опитващ се да разкрие стоящата зад системата на мислене човешка реалност, е длъжен първо да разгледа системата в цялост. Смисълът на всяка част от философската или религиозната система може да бъде определена само в рамките на целия контекст на тази система. Ако част се отделя от контекста, възможна е всякаква произволна и лъжлива интерпретация. В процеса на внимателното разглеждане на системата като цялост особено важно е да се изучат всякакви възникващи вътре в нея противоречия или разногласия; те обикновено показват разрива между съзнателно приеманите мнения и скритите зад тях чувства. Възгледа на Калвин за предопределението, например, съгласно който решението за спасението на човека или за неговото вечно проклятие се приема още до неговото раждане, а от него самия нищо не зависи, намираки се в очебийно противоречие с идеята за божията любов. Психоаналитикът е длъжен да изучава личността и структурата на характера на тези, които проповядват определена система на мислене – и не само на индивидите, но и на самите групи. Него го интересува съгласуваността на структурата на характера с изказваното мнение, и да интерпретира системата на мислене от гледна точка на безсъзнателните сили, в които тя се заключава, изхождайки от малките детайли на външното поведение. Аналитикът вижда, например, как изглежда човек докато говори със съседа или разговаря с децата, какво яде, ходи по улицата или стиска ръката на човек, или как води групата по отношение на влизащите в нейния състав малцинства – всичко това разкрива вярата и любовта в голяма степен, отколкото някакви чисти изразявания на убежденията. Изхождайки от изучаването на системите на мислене в тяхната свързаност със структурата на характера, аналитика се опитва да намери отговора на въпроса, явява ли се, и в каква степен, системата на мислене рационализация и доколко тази система е значима. Психоаналитикът разкрива, че една и съща човешка реалност може да се скрива зад различни религии, а също че противоположните човешки нагласи могат да лежат в основата на една и съща религия. Например, човешката реалност зад ученията на Буда, Исая, Христос, Сократ или Спиноза, в същността си е една и съща. Тя е определена от стремежа към любов, истина и справедливост. Човешката реалност зад теологическата система на Калвин и зад авторитарните политически системи също е много подобна. По духа си те са - подчинение пред властта и отсъствие на любов и уважение към индивида. Подобно на това както родителската загриженост за детето може да бъде изражение на любов, но може и да изразява желание за осъщестяване на контрол и господство, също и религиозното твърдение може да изразява съвършенно противоположни човешки нагласи. Ние не отхвърляме твърденията, но гледаме на тях в определена перспектива, и стоящата зад тях човешка реалност ни дава трето измерение. Това особено се отнася за постулата за любовта: “По плодовете им ще ги познаете…(Мт 7: 20). Ако религиозното учение способства за израстването, силата, свободата и щастието на вярващите в него хора, ние ще видим плода на любовта. Ако води към заглушаване на човешките способности, към нещастие и отсъствие на каквито и да било плодове, то то ще породи не любов – и не е важно, как се представя по този въпрос догмата.
[1] Man for Himself, p. 40-41, 46-47, 49-50. (Човекът за самия себе си)
[2] Calvin lohannes. Institutes of the Christian Religion. Presbyterian Board of Christian Education, 1928, p. 681.
[3] Fromm E. Escape from Freedom. Farrar & Rinehart, 1941, p. 141 ff.(Фром Е., Бягство от свободата) В тази книга детайлно се описва такова отношение към авторитета.
[4] Suzuki D. Т. An Introduction to Zen Buddhism. Rider & Co., 1948, p. 124. Вж. Също така и други работи на проф. Сузуки за дзен, а именно: Humphrey Ch. Zen Buddhism. W. Heinemann, Ltd., 1949.
[5] Дайсетц Сузуки (1869-1960) – японски философ един от крупните специалисти по будизъм, автор на многочислени работи по дзен-будизъм, които получават широка известност на Запад. Оказал определено влияние на Фром, заедно с когото през 1960 публикуват книгата “Психоанализа и дзен-будизъм”.
[6] Този исторически факт, че началото на Библията, възможно, да не се явява най-древната и част, тук няма значение, доколкото използваме текста само за илюстрация на на принципа, а не за установяване на историческите приоритети.(Бел. авт)
[7] Talmud, Baba Meziah, 59, b. (Превода мой – Е. Ф.)
[8] Виж обсъждане на симбиотичните отношения в книгата: Escape from Freedom, p. 158 ff. Бел. авт (Книгата е я има в български превод “Бягство от свободата”. Бел. пр)
[9] Вж.: Escape from Freedom, p. 141 ff.
[10] Тук лесно може да възникне неразбиране. Ние сега обсъждаме, явява ли се мотив, който човекът смята за причина са своите действия, истински мотиви. Не става дума за истинността на рационализираното твърдение като такова. Нека да дадем прост пример: ако човекът не излиза от дома си, страхувайки се да не се срещне с някой, но в качеството на причина да даде силният дъжд, то той рационализира. Истинската причина се явява страх, а не дъжд. При това само по себе си рационализираното твърдение, а именно, че вали дъжд, може да бъде и истинно.(Бел. авт.)
[11] Negro Digest, 1945. (Книгата е писана през 1950 г следователно въпросника е направен много отдавна но да не забравяме също така, че и понастоящем въпреки извоюваните много свободи и права на негрите, те все още се намират в неравностойно положение спрямо белите.Пример за това читателя може да види дори в американските филми за гетата, а дори и в това че няма много негри в управлението на Сащ. Бел. пр.)
Няма коментари:
Публикуване на коментар