Как се става
такъв, какъвто си
Предговор
(1)
_Поради факта,
че ми предстои да отправя към човечеството най-тежкото обвинение, което изобщо
му е било предявявано, смятам все пак за необходимо да съобщя кой съм аз. По
принцип това би трябвало да е известно, защото досега не съм бил „непознат“. Но
несъответствието между величието на задачата ми и дребнавостта на моите
съвременници е толкова голямо, че досега те нито са ме чули, нито видели.
Всъщност аз живея единствено за себе си, а може би това, че живея, е
предразсъдък. Достатъчно е да поговоря с някой „образован“, който през лятото
се качва при мен в Горен Енгадин, за да се убедя, че всъщност не живея. При
тези обстоятелства съм длъжен да направя необходимото, което е в мен, в
гордостта на моите инстинкти, да извикам: Чуйте ме! Защото това съм аз! Преди
всичко не ме вземайте за друг!_
(2)
_Например аз
не съм някакво страшилище или морално чудовище — дори съм противоположната
натура на онзи тип човек, който досега е приеман за добродетелен. Да си призная
— изглежда в това се крие и гордостта ми. Като ученик на философа Дионис
предполагам, че съм по-скоро сатир, отколкото светец. Но само прочетете тези
писания. Вероятно те съдържат един единствен смисъл: да разкрият противоречията
по един весел и човеколюбив начин. Последното, което си поставям за цел, е „да
подобрявам“ човечеството. Не желая да създавам никакви нови идоли — и старите
показаха, че стоят на глинени крака. Да повалям идоли! (Идол е определението ми
за „Идеал“) — това е по-скоро моят занаят. Реалността бе доведена до днешната
степен на ценност, смисъл и истинност чрез лъжата за идеалния свят. „Истинският
свят“ и „привидният свят“ — преведено: измисленият свят и реалността… Тази лъжа
на идеала бе досега проклятие над реалността, чрез нея човечеството бе измамено
в своите най-вътрешни инстинкти и се потопи във фалша — то стигна до
преклонение пред противоположните ценности, всички ония, които отрекоха
растежа, развитието към бъдното, висшето право на бъдеще._
(3)
_Който умее да
диша въздуха на моите писания знае, че това е силният въздух на безкрайните
висини. За да живееш в него, трябва да си кален, иначе има опасност да се
простудиш. Всичко наоколо е сковано в лед, самотата е чудовищна — но колко ясни
са всички неща, окъпани в светлина и слънце! Как леко се диша! Просто се
чувстваш у дома си! Философията — така, както преживях и разбрах — е свободно
избраният живот сред високите самотни върхове и вечния лед, в търсене на всичко
досега чуждо и съмнително, анатемосвано от морала. Едно задълбочено познание,
до което достигнах след дългото ми странстване в забраненото, разкри за мен в
различна светлина причините за всеобщото морализиране и идеализиране —
светлина, за някои съвсем нежелана — видях скритата история на философите,
съзрях великата им психология: колко истина може да издържи, да понесе духът! —
това стана за мен същинският измерител на ценностите. Заблуждението (вярата в
идеала) не е слепота, заблуждението е страхливост… Аз не се противопоставям на
идеалите, но благоразумно ги докосвам само с ръкавици. Nittmur in Vetitum
/Блестящ в забраненото/ — в тази формула се съдържа победата на моята
философия, защото досега само истината беше забранена…_
(4)
_Измежду
писанията си отделям __Заратустра__. С него аз направих на човечеството
най-големия подарък, който то някога е получавало. Тази книга, чийто глас
прокънтява през хилядолетията, е не само най-великото писание, което е
съществувало и което диша въздуха на висините — тя същевременно е и
най-дълбокото, родено от съкровените глъбини на истината, един неизчерпаем
извор, в който ведрото се спуска, за да се издигне препълнено със злато и
доброта. В нея говори не пророк, не сътворен от болест и воля за власт хибрид,
каквито са създателите на религии. Да се вслушаме в тона му, този халкионски
тон, да го усетим вярно, за да не сгрешим в смисъла на неговата мъдрост:
„Най-кротки думи предизвикват бурята, най-тихите стъпки насочват света“_.
_„Смокините
падат от дървото, те са узрели и сладки._
_И след като
паднат, обелва се червената кожичка._
_Горняк съм аз
за зрелите смокини. Така, подобно на смокини падат за вас тези поуки, приятели
мои: пийте сока им и яжте сладката им плът!_
_Есен е
наоколо, и лазурно небе и следпладне.“_ /„Тъй рече Заратустра“, II част, На
блажените острови. Превод Жана Николова-Гълъбова, С. 1990, изд. „Хр. Ботев“ —
(всички бележки, ако не е посочено друго, са на преводача)/
_Това не са
думи на фанатик, тук не се проповядва, не се изисква вяра: сякаш капка по капка
и дума по дума се отделят безкрайна светлина и щастие — каква нежна протяжност
владее темпото на тази реч! Тя е отправена към избрани — привилегия, която няма
равна на себе си: да бъдеш тук слушател — не всеки има ухо за Заратустра… И след
всичко това — не е ли измамник, този Заратустра? Но какво ни казва той, когато
отново се връща в самотата си? Точно обратното на онова, което биха казали
разните „мъдреци“, „спасители на света“ и други декаденти в подобен случай… Той
не говори по друг начин, той самият е друг…_
_— Сам тръгвам
аз сега, мои ученици! И вие като мене тръгнете сами по пътя си — такава и е
моята воля. Наистина аз ви съветвам — отделете се от мене и се бранете от
Заратустра! А още по-добре — срамувайте се от него! Може би измамил ви е той._
_Човекът на
познанието трябва не само да обича своите врагове, а и да умее да мрази
приятелите си._
_Зле се
отплаща човек на своя учител, ако цял живот остане само ученик. И защо не
искате да разкъсате моя венец?_
_Вие ме
почитате, ала какво ще стане, ако един ден почитта ви рухне? Пазете се да не ви
смаже идолът, който сте си издигнали._
_Вие твърдите,
че вярвате в Заратустра. Ала какво значение има Заратустра? Вие сте вярващи в
мене, ала какво значение имат всички вярващи люде?_
_Вие не бяхте
още подирили себе си: тогава намерихте мене. Затова важи толкова малко всяка
вяра._
_Сега ви
повелявам да изгубите мене и да намерите себе си и едва __когато се отречете
всички от мене, аз ще се върна отново при вас__._ /„Тъй рече Заратустра“, I
част, За добродетелта, която дарява. Превод Жана Николова-Гълъбова./
_Фридрих
Ницше_
_В този блажен
ден, когато всичко узрява и гроздето се изпълва със сок, слънчев лъч огря
живота ми — изведнъж видях навън толкова много и все хубави неща. Не напразно
погребах днес своята четиридесет и четвърта година — аз трябваше да я погреба —
но спасих и обезсмъртих всичко жизнено от нея. Първата книга от преоценката на
всички ценности, песните на Заратустра, Залезът на боговете — моят опит за
философия с чук в ръка — това бяха все подаръци на тази година, дори само на
последната й четвърт. Как да не съм благодарен на целия си живот — И тъй, сега
ще разкажа живота си._
Няма коментари:
Публикуване на коментар