Метафората
Историкът
Снори Стурлусон, който в своя заплетен живот е направил толкова неща, съставил
в началото на XIII век речник на традиционните фигури на исландската поезия, в
който се чете например, че чайка на омразата, сокол на кръвта, кървав лебед или
червен лебед означават гарван; а покрив на кита или верига на островите —
морето; дом на зъбите — устата. Преплетени в стиха и носени от него, тези
метафори отреждат (или отреждали) приятно учудване; после усещаме, че няма
чувство, което да ги оправдае, и ни се виждат трудоемки и безполезни. Установил
съм, че същото нещо става с фигурите на символизма и на маринизма.
В „съкровена
студенина“ и в „неостроумно остроумие“ можа да обвини Бенедето Кроче бароковите
поети и оратори от XVII век; в перифразите, събрани от Снори, виждам нещо като
_довеждане до безсмислица_ на всяко намерение за изработване на нови метафори.
Лугонес или Бодлер, подозирал съм го, са се провалили не по-малко, отколкото
придворните поети на Исландия.
В книга трета
на _Реторика_ Аристотел забелязал, че всяка метафора възниква от интуицията за
аналогия между сходни неща; Мидълтън Мъри изисква аналогията да бъде
действителна и дотогава да не е била забелязана (_Области на съзнанието_, II,
4). Аристотел, както се вижда, основава метафората върху нещата и не върху
езика; тропите, запазени от Снори, са (или изглеждат) резултат от умствен
процес, който не долавя аналогии, а съчетава думи; някоя може да направи впечатление
(червен лебед, сокол на кръвта), ала нищо не разкрива или съобщава. Те са, за
да го кажем по някакъв начин, словесни предмети, чисти и независими като
кристал или като сребърен пръстен. Успоредно, граматикът Ликофрон нарекъл лъв
на тройната нощ бога Херкулес, понеже нощта, в която бил породен от Зевс,
траела колкото три; фразата е паметна, отвъд тълкуването на речникарите, ала не
упражнява функцията, която предписва Аристотел*.
[* Казвам
същото за „трикрил орел“, което е метафоричното име на стрелата в персийската
книжнина (Браун, Литературна история на Персия, III, 262).]
В _И Дзин_
едно от имената на всемира е _Десет хиляди същества_. Навярно преди тридесет
години моето поколение се удиви от това, че поетите презираха многото
съчетания, на които това решение е способно, и маниакално се ограничиха до
няколко групи: звездите и очите, жената и цветето, времето и водата, старостта
и привечеряването, сънят и смъртта. Оповестени или оголени така, тези групи са
чисто и просто изтърканости, но да видим някои конкретни примери.
В Стария завет
се чете (III Царе 2:10): „И Давид почина при отците си и биде погребан в
Давидовия град.“ При корабокрушение, щом потъвал корабът, моряците по Дунава се
молели: „Спя, после пак греба.“* Брат на смъртта, казал за Съня Омир в
_Илиадата_; свидетелство за това братство са различни погребални паметници,
според Лесинг. Маймуна на смъртта я нарича Вилхелм Клем, който писал също тъй:
_Смъртта е първата спокойна нощ_. Преди Хайне бе писал: _Смъртта е свежата нощ;
животът — бурният ден… Сън на земята_ — рекъл на смъртта Вини; _стар
стол-люлка_ казват блусовете на смъртта: тя става последният сън, последната
следобедна почивка на негрите. Шопенхауер в творчеството си повтаря уравнението
смърт-сън; нека ми е достатъчно да препиша тези редове: _Каквото за индивида е
сънят, това за вида е смъртта_. (_Светът като воля_, II, 41) Читателят ще да си
е припомнил вече думите на Хамлет: _Да умра, да заспя, може би да сънувам_ и
страха му да не бъдат жестоки сънищата на съня на смъртта.
[* Също тъй,
пази се последната молитва на финикийските моряци: „Майко на Картаген, връщам
греблото.“ Съдейки по монети от II век преди Исус Христос, трябва да разбираме
Сидон вместо Майка на Картаген.]
Приравняването
на жени с цветя е друга вечност или износеност; ето няколко примера. _Аз,
саронски нарцис, долински крин_, казва в Песен на песните Суламит. В историята
за Мат, която е четвъртият „клон“ на келтския _Мабиногион_, княз изисква жена,
която да не е от този свят, и един вълшебник, „посредством заклинания и
илюзия“, я прави с цветовете на дъба и с цветовете на жълтурчето, и с цветовете
на отвратниче. В петото „приключение“ на _Песен за нибелунгите_ Зигфрид вижда
Кримхилда, веднъж завинаги, и първото, което ни казва, е, че цветът на кожата й
блести като цвета на розите. Ариосто, вдъхновен от Катул, сравнява девицата с
тайно цвете (_Орландо_, I, 42); в градината на Армида птица с пурпурен клюн
призовава любовниците да не оставят това цвете да повехне (_Йерусалим_, XVI,
13–15). В края на XVI век Малерб иска да утеши един приятел за смъртта на
дъщеря му и в утехата са прочутите думи: _И, бидейки роза, тя живя колкото
живеят розите_. Шекспир в една градина се възторгва от дълбоко аленото на
розите и белотата на перуниките, но тези прекрасности за него не са друго нещо
освен сенки на отсъстващата му любов (_Сонети_, XCVIII). _Бог, когато правил
рози, направил моя лик_, казва Самотракската царица в една страница от
Суинбърн. Това изброяване би могло да няма край*; достатъчно ще ми е да
припомня онази сцена от _Хермистонският бент_ — последната Стивънсънова книга,
— в която героят иска да узнае дали у Кристина има душа „или не е нищо друго
освен животно с багрите на цветята“.
[* Също там е
и, с изящество, образът в прочутите стихове на Милтън (Изгубеният рай. IV,
263–271) за отвличането на Прозерпина, и тия на Дарио:
Мимо
инатливото време
моята жад за
любов
е безкрайна:
сивокос
аз отивам до
розите млади.
]
Десет примера
от първата група и девет от втората събрах; понякога същественото единство не е
тъй очевидно, колкото различителните черти. Кой предварително би подозирал, че
„стол-люлка“ и „Давид почина при отците си“ произтичат от един и същ корен?
Първият
паметник на западните литератури — _Илиадата_ — бе съставен преди три хиляди
години; правдоподобно е да се изкаже догадката, че в този огромен срок всички
съкровени, необходими сродства (блян-живот, сън-смърт, реки и животи, които
текат, и така нататък) са били забелязани и писани някой път. Това не означава,
естествено, че е изчерпан броят на метафорите; начините да бъдат посочвани тези
тайни симпатии на схващанията или да бъде намеквано за тях се оказват
фактически неограничени. Тяхната добродетел или слабост е в думите; любопитният
стих, в който Данте (_Чистилище_, 1,13), за да определи източното небе,
възкресява в ума един източен камък, един скъпоценен камък, чието име по
щастлива случайност е Изтокът: _На източен сапфир цветът прекрасен_ е, без
съмнение, възхитителен; не такъв е стихът на Гонгора (_Самота_, 1,6). _В
сапфирени поля пасе звезди_, който, ако не греша, е чиста простащина, чиста
приповдигнатост*.
[* И двата
стиха произтичат от Писанието: „И видяха /местостоенето на /Бога Израилев; и
под нозете му имаше нещо като изделие от чист сапфир и ясно като самото небе.“
(Изход, 24; 10).]
Някой ден ще
се напише историята на метафората и ще узнаем истината и погрешността, които
тези догадки крият.
Няма коментари:
Публикуване на коментар