Иван Пейчев

Гротеска

В стъклата звезден прах тежи
и сякаш кръчмата е замък,
а ний усмихнати мълчим
и знаем - всичко е измама.

Блуждаещ лунен лъч, пробил
заскрежения с дим прозорец,
умира, чашите допил,
и с твойте къдрици говори.

А аз съм влюбен и пиян,
и аз съм нежно романтичен,
целувам нежната ти длан
и шепна: "Колко те обичам..."

Не ме поглеждай с укор строг,
нима не бях досадно тъжен,
нима ще се обиди Бог,
ако сърцата се излъжат?

Защото тази нощ съм принц,
а утре може би ще бъда
Гаврош с разрошени коси,
и себе си, и теб излъгал.

Да любим, значи да умрем
и аз, и ти... и ти, любима,
а твоят профил отразен е
в скръбта на плиснатото вино.

Тамян, довиждане... и край,
любима, двойно ще измъчи
сърцата гробищния рай
без вино, оргии и кръчми.

Затуй без болка и тъга
аз плюя в календара прашен
и миналите дни броя
в звъна на счупените чаши.