ПРАЗНИТЕ МЕСТА НА МИСЛИТЕ

Схватки*

Звънецът ядно иззвъня и когато госпожица Паркър отиде до тръбата, яден глас с пронизващ ълстърски акцент кресна от фунията:

— Пратете Фарингтън при мен!

Госпожица Паркър се върна при машината си и каза на мъжа, който пишеше на бюрото си:

— Господин Алейн ви вика горе.

Човекът измърмори под нос _в ада да се продъни!_ и бутна стола си назад, за да стане. Като се изправи на крака, изглеждаше висок и много едър. Имаше умърлушено лице с тъмновинен цвят и руси вежди и мустаци; очите му бяха леко изпъкнали и бялото им беше мръснобяло. Той вдигна преградната дъска, заобиколи клиентите и с тежка стъпка напусна канцеларията.

Потътри се тежко нагоре по стълбището до втората площадка, където на една врата висеше месингова плоча с надпис г-н АЛЕЙН. Тук той поспря, задъхан от умора и раздразнение, сетне почука. Пискливият глас извика:

— Влезте!

Човекът влезе в стаята на господин Алейн. Почти в същия миг господин Алейн — дребно човече, което носеше очила с позлатени рамки връз гладко избръснатото лице — стрелна глава над цял куп книжа. Главата му бе толкова розова и плешива, че приличаше на голямо яйце, снесено върху книжата. Господин Алейн не загуби нито секунда.

— Фарингтън? Какво значи това? Защо трябва винаги да съм недоволен от вас? Мога ли да ви запитам защо не сте снели препис от оня договор между Бодли и Къруан? Нали ви казах, че трябва да е готов до четири?

— Но господин Шели каза, сър…

— _Господин Шели каза, сър…_ Слушайте добре какво ви казвам аз, а не какво _господин Шели каза, сър_. Винаги си намирате някакво извинение, за да клинчите от работа. Имайте предвид, че ако договорът не бъде преписан до довечера, ще уведомя господин Кросби… Сега ясно ли е?

— Да, сър…

— Сега ясно ли е?… И още нещо. Отваряйте си ушите, не говоря на стената. Разберете веднъж завинаги, че за обед ви се дава половин час, а не час и половина. По колко ястия си поръчвате, питам аз… Сега разбрахте ли ме?

— Да, сър.

Господин Алейн пак наведе глава над купчината книжа. Човекът впери поглед в излъскания череп, който ръководеше делата на „Кросби & Алейн“, преценявайки неговата трошливост. Пристъп на ярост задави за миг гърлото му и премина, като остави подир себе си остро чувство на жажда. Човекът позна това чувство и реши, че трябва здравата да си пийне тая нощ. Отминала бе първата половина на месеца и ако смогнеше да приготви оня препис навреме, може би господин Алейн щеше да му даде авансов ордер за касиера. Стоеше неподвижен, вперил поглед в главата над купчината книжа. Изведнъж господин Алейн взе да рови из книжата, търсейки нещо. Сетне, сякаш едва сега забелязал присъствието на човека, той пак стрелна глава нагоре и рече:

— Ее? Цял ден ли ще стърчите тука? Честна дума, Фарингтън, вие никак, ама никак не си давате труд!

— Чаках да видя…

— Няма какво да чакате. Вървете долу и се залавяйте за работа.

Човекът тръгна с тежки стъпки към вратата и на излизане от стаята чу господин Алейн да вика, че ако договорът не бъде преписан до вечерта, господин Кросби ще бъде уведомен.

Той се върна на бюрото си в долната канцелария и преброи колко страници му остават. Взе перото и го натопи в мастилото, но продължи да се взира глуповато в последните думи, които бе написал: _В случай че горепоменатият Бърнард Бодли бъде…_ Здрачът припадаше и само подир няколко минути щяха да запалят светилния газ: тогава би могъл да пише. Чувстваше нужда да угаси жаждата в гърлото си. Надигна се от бюрото, вдигна пак преградката и тръгна да излезе от канцеларията. На излизане главният писар го изгледа въпросително.

— За минутка само, господин Шели — рече човекът и означи с пръст целта на пътешествието си.

Главният писар хвърли поглед към окачалката с шапките, но като видя, че всички са на местата си, не направи друга забележка. Щом излезе от стаята, човекът измъкна от джоба си кариран овчарски каскет, наложи го и бързо припна надолу по паянтовото стълбище. От уличната врата той продължи крадешком по вътрешната страна на плочника към близкия ъгъл и веднага хлътна в някакъв вход. Сега се намираше в безопасност в задната стая на „О’Нийл“ и пламналото му лице с цвят на тъмно вино или тъмно месо запълни прозорчето към тезгяха.

— Пат, налей халба портер, ти си мой човек! — викна той.

Келнерът му донесе халба бира. Човекът я изпразни на един дъх и поиска да му дадат зрънце кимион*. Положи едно пени на тезгяха и като остави келнера да го търси пипнешком в сумрака, напусна тоя уют, както бе влязъл, крадешката.

[* За да не го усетят по дъха.]

Тъмата, примесена с гъста мъгла, взимаше връх над февруарския сумрак и лампите по улица „Юстъс“ бяха вече запалени. Човекът тръгна нагоре покрай самите стени и като приближи вратата на кантората, взе да се пита би ли могъл да свърши преписа навреме. По стълбището в носа го лъхна остър влажен аромат на парфюм: очевидно госпожица Делакур бе дошла, докато е бил навън, в „О’Нийл“. Той пак натика каскета си в джоба и с разсеян вид влезе в канцеларията.

— Господин Алейн ви търси няколко пъти — строго му рече главният писар. — Къде бяхте?

Човекът стрелна с поглед двамината клиенти, застанали пред гишето, сякаш намекваше, че тяхното присъствие не му позволява да отговори. Тъй като и двамата клиенти бяха мъже, главният писар си позволи да се изсмее.

— Тия номера не ми минават — рече той. — Пет пъти на ден е малко множко… Хайде, не се потривайте, ами намерете за господин Алейн копие от преписката ни по делото Делакур.

Това отношение към него пред клиенти, търчането нагоре по стълбите и бирата, която бе гаврътнал тъй набързо, объркаха човека и като седна зад бюрото си да намери исканите документи, той разбра колко безнадеждна е задачата да завърши преписа на договора до пет и половина. Тъмната и влажна нощ вече наставаше и на него страшно му се искаше да я прекара в кръчмите, да пие с приятелите си сред ярката светлина на газовите лампи и дрънкането на чаши. Измъкна преписката по делото Делакур и излезе от канцеларията. Надяваше се, че господин Алейн няма да открие липсата на последните две писма.

Влажният остър аромат го преследва по целия му път нагоре до кабинета на господин Алейн. Госпожица Делакур бе жена на средна възраст с външност на еврейка. Говореше се, че господин Алейн е увлечен по нея — или по парите й. Тя идваше често в кантората и всеки път се задържаше дълго. Сега седеше до бюрото му, обвита от благоуханието на парфюми, и гладеше дръжката на чадъра си, а голямото черно перо на шапката й кимаше нагоре-надолу. Самодоволно преметнал десния си крак връз лявото коляно, господин Алейн беше извъртял стола си, за да я гледа в лицето. Човекът положи книжата върху бюрото и почтително се поклони, ала нито господин Алейн, нито госпожица Делакур обърнаха внимание на поклона му. Господин Алейн потупа с пръст по книжата, сетне го стрелна към него, сякаш да каже:_ Добре, свободен сте._

Човекът се върна в долната канцелария и пак седна зад бюрото. Вторачено се загледа в незавършената фраза: _В случай че горепоменатият господин Бърнард Бодли бъде…_ и му се стори много странно, че последните три думи започват с една и съща буква. Главният писар заподканя госпожица Паркър да побърза, като й рече, че тя едва ли ще може навреме да натрака писмата за пощата. Човекът се заслуша няколко минути в тракането на машината, сетне се зае да довърши преписа. Но главата му не бе бистра и мислите му блуждаеха далеч, към шумотевицата и ярките светлини на кръчмите. А нощта плачеше за горещ пунш. Храбро продължи да преписва, но когато часовникът удари пет, му оставаха още четиринадесет страници. По дяволите! Не би могъл да го завърши навреме. Страшно му се искаше да изругае гласно, тежко да стовари юмрук върху нещо. Тъй бе ядосан, че написа _Бърнард Бърнард_ вместо _Бърнард Бодли_, и трябваше да започне отначало на чист лист.

Чувстваше се достатъчно силен сам да разбишка цялата кантора. В него напираше някакъв нагон да стори нещо, да хукне навън и да се отдаде на буйство. Тоя унизителен живот го вбесяваше… Дали не би могъл тайно да помоли касиера за малък аванс? Не, касиерът не бе цвете за мирисане, хич даже: няма да му даде… Знаеше къде може да срещне компанията: Ленард и О’Халоран и Флин Гагата. Барометърът на чувствата му предвещаваше запой.

Толкова се бе заплеснал, че го повикаха на два пъти, преди той да отговори. Господин Алейн и госпожица Делакур стояха отвъд преградката и всички писари се бяха извърнали и чакаха да стане нещо. Човекът се надигна от бюрото. Господин Алейн изсипа порой ругатни върху него, защото липсвали две писма. Човекът отвърна, че нищо не знае за тях и че най-съвестно е снел преписи от всички книжа. Тирадата продължи; беше толкова злъчна и необуздана, че човекът едва възпираше юмрука си да не се стовари върху главата на дребосъка пред него.

— Нищо не зная за никакви други писма — глуповато рече той.

— _Нищо… не… знаете._ Разбира се, че нищо не знаете — каза господин Алейн. — Я ми кажете — добави той, предварително изпросил одобрение от дамата до него с бърз поглед, — за какъв ме смятате? За пълен глупак?

Човекът премести поглед от лицето на дамата върху яйцевидната глава и пак към дамата; и почти без да съзнава какво върши, езикът му се възползва от сгодния случай.

— Извинете, сър — каза той, — не е честно да задавате такъв въпрос на подчинен.

Писарите затаиха дъх. Всички бяха смаяни (авторът на остроумието не по-малко от ближните си), а по лицето на госпожица Делакур, пълна, добродушна жена, се разля широка усмивка. Господин Алейн почервеня като дива роза и устните му се сгърчиха като на разярен гном. Той размаха свит пестник под носа на човека с такава бързина, че накрая ръката му затрептя като кълбовидния електрод на някакъв електрически апарат.

— Нагъл простак! Безочлив грубиян! Ще ти видя сметката! Стой да видиш! Или ще се извиниш за наглостта си, или моменталически напускаш канцеларията! Или ще искаш извинение, или ще напуснеш веднъж завинаги!

……………………………………

Стоеше в един вход срещу кантората и чакаше да види дали касиерът ще излезе сам. Всички чиновници излязоха и накрая касиерът излезе заедно с главния писар. Нямаше смисъл да го заговаря, щом главният е с него. Човекът съзнаваше, че положението е лошо. Бяха го принудили да поиска унизително извинение от господин Алейн за дързостта си, но знаеше, че отсега нататък място няма да може да си намери в кантората. Спомняше си как Алейн пропъди малкия Пийк, за да открие място за своя племенник. Мъчеха го и ярост, и жажда за мъст, сам не можеше да се понася и светът му беше крив. Господин Алейн нямаше да го остави нито за миг на мира. Оттук нататък животът му щеше да бъде ад. Тоя път съвсем се бе овътрил. Не можеше ли да стиска предни зъби? Впрочем двамата с господин Алейн никога не се бяха погаждали, особено от деня, когато Алейн дочу как той подражаваше неговия ълстърски говор, за да прави смях на Хигинс и госпожица Паркър; оттам бе почнало всичко. Да беше опитал да изкрънка нещо от Хигинс, но Хигинс май никога нямаше грош у себе си, пък и как ще има човек като него, с две къщи на ръце.

Той пак почувства как едрото му тяло до болка копнее за разтухата на кръчмата. Мъглата почваше да го щипе и той се замисли не би ли могъл да накара Пат, келнера на „О’Нийл“, да му пусне нещо. Не можеше да измъкне от него повече от шилинг — а само с един закъде? И все пак трябваше на всяка цена да намери отнякъде пари: беше дал и последното си пени за халбата бира, а скоро щеше да стане твърде късно, за да търси пари откъдето и да е. Внезапно, както си играеше със златната верижка на часовника, той се сети за заложната къща на Тери Кели на „Флотска“. Разбира се! Спасение! Как не му дойде наум по-рано?

Бързо премина през тясната „Темпъл Бар“, като си мърмореше, че всички те могат да вървят по дяволите, но той тая нощ ще го удари на живот. Служителят в къщата на Кели рече _пет_, но вещото лице склони на шест шилинга и накрая шестте шилинга му бяха наброени до стотинка. Излезе от заложната къща с радостно чувство, подредил монетите на стълбче между палеца и пръстите си. „Уестморландска“ беше гъчкана от млади мъже и жени, които се връщаха от работа, а дрипави хлапета щъкаха насам-натам и крещяха заглавията на вечерните вестници. Човекът си пробиваше път през тълпата, наблюдавайки това зрелище с гордо задоволство, и властно оглеждаше девойките от разните кантори. Главата му шумеше от трамвайните гонгове и свирещите колела, а носът му вече надушваше къдравите изпарения на пунша. И докато вървеше нататък, той предварително обмисляше изразите, с които щеше да разкаже случката на момчетата:

— И тъй, аз само го погледнах — съвсем хладно, значи, погледнах и нея. Сетне пак се вгледах в него — без да бързам, значи. _Извинете, сър, не е честно да задавате такъв въпрос на подчинен_, казвам.

Флин Гагата седеше в обичайния си ъгъл в кръчмата на Дейви Бърн и като чу разказа, почерпи Фарингтън* едно малко уиски и му рече, че не бил слушал по-остроумно нещо до тоя ден. Фарингтън също го почерпи. След малко пристигнаха О’Халоран и Пади Ленард и случката отново бе разказана пред тях. О’Халоран почерпи всички по едно голямо греяно малцово и заразправя как срязал началника си, когато работел във фирмата на Калън на улица „Фаунс“; но тъй като отговорът бе по в стила на пасторалната поезия**, той трябваше да признае, че не е тъй остроумен като отговора на Фарингтън. При тия думи Фарингтън каза на момчетата да обърнат чашите, за да повторят.

[* Фарингтън е _личност_ само в кръчмата: докато в първата част навсякъде в повествованието той е _човекът_, в кръчмата става _Фарингтън_, но у дома отново е _човекът_…]

[** Намек за елегантното волнодумство в ренесансовия пасторал. Подобни думи казва Кралицата в „Хамлет“.]

И докато всеки си избираше пиячка по свой вкус, не щеш ли, в кръчмата влиза не друг, а Хигинс. Иска ли питане, и той трябваше да бъде включен в почерпката. Накараха го да разкаже своята версия на случката и той го стори много красноречиво, въодушевен от петте чаши греяно уиски пред себе си. Всички избухнаха в гръмогласен смях, когато той им показа как господин Алейн размахвал юмрук в лицето на Фарингтън. Сетне взе да имитира Фарингтън, казвайки: _И нашият герой, без да му мигне окото_, а в това време Фарингтън оглеждаше дружинката изпод натежалите си мътни очи, подсмихваше се и от време на време изсмукваше с долната си устна по някоя и друга капчица алкохол, случайно попаднал в мустаците му.

След този тур настъпи застой. О’Халоран имаше пари, но очевидно нито един от другите двама не можеше да се похвали със същото; и тъй цялата дружинка не без съжаление напусна пивницата. При ъгъла на „Графска“ Хигинс и Флин Гагата свърнаха наляво, а другите трима се върнаха към центъра. По студените улици ръмеше дъждец и когато наближиха Параходството. Фарингтън предложи да се отбият в Шотландския клуб. Пивницата бе пълна с народ и ехтеше от глъч и звън на чаши. Тримата се провряха покрай кибритопродавачите, които скимтяха до входа, и се уединиха в единия край на бара. Почнаха да си разправят вицове. Ленард ги представи на някакво младо, каза си името, Уедърс, играел в „Тиволи“ като акробат и в пантомимата. Фарингтън почерпи всички наред. Уедърс каза, че би предпочел едно малко ирландско със сода. Фарингтън отлично знаеше кое колко струва и запита другарите си искат ли уиски със сода, но те поръчаха на Тим греяни, без сода. Разприказваха се на театрални теми. О’Халоран почерпи всички поред, сетне Фарингтън ги почерпи още веднъж въпреки протестите на Уедърс, че това ирландско гостолюбие бие всичко. Той обеща да ги вкара зад кулисите и да ги запознае с някои приятни девойки. О’Халоран рече, че той и Ленард ще дойдат, обаче Фарингтън не би дошъл, понеже е женен мъж, но Фарингтън се ухили с натежал и мръсен поглед в знак, че разбира, когато го пързалят. Уедърс настоя да пийнат само по една глътка за негова сметка и обеща да се срещне с тях по-късно у Мълиган, на „Пулбег“.

Когато затвориха „Шотландците“, те се прехвърлиха при Мълиган. Настаниха се в задния салон и О’Халоран поръча на всеки по едно малко греяно. Вече се чувстваха размекнати и разнежени. Фарингтън тъкмо заръчваше още по едно на всички, когато Уедърс се върна при тях. За облекчение на Фарингтън тоя път той изпи чаша портер. Финансите намаляваха, но още имаха достатъчно да продължат. Изведнъж влязоха две млади жени с големи шапки ведно с млад мъж в кариран костюм и се настаниха близо до тях. Уедърс ги поздрави и каза на компанията, че са от „Тиволи“. Фарингтън час по час поглеждаше към една от двете млади жени. Имаше нещо поразително в нейната външност. Грамаден шарф от пауновосин муселин бе увит около шапката й и завършваше с огромна фльонга под брадичката, а ръкавиците й бяха светложълти и стигаха до лактите. Фарингтън се бе втренчил с възхищение в пълничката ръка, която тя движеше твърде често и много грациозно; и когато подир някое време тя отвърна на погледа му, той още повече се възхити от големите й кафяви очи. Косият й предизвикателен поглед го зашеметяваше. Тя погледна на няколко пъти към него и когато спътниците й тръгнаха да си вървят, роклята й леко бръсна стола му и тя каза: _O, pardon_ — с лондонски акцент. Проследи я с очи, докато излизаше от салона, с надеждата, че ще извърне глава, но остана разочарован. Взе да проклина безпаричието си, да проклина и всички почерпки, които бе заплатил, и особено всичките чаши уиски със сода, изпити от Уедърс за негова сметка. Най мразеше навлеците, муфтаджиите. Тъй бе ядосан, че загуби нишката на разговора, поведен от приятелите му.

Когато Пади Ленард го назова по име, той схвана, че разправят кой колко е як. Уедърс им показваше бицепса си и тъй се хвалеше, че другите двама бяха поканили Фарингтън да защити националната им чест. И така, Фарингтън засука ръкав и им показа своя бицепс. Разгледаха двете ръце, сравниха ги и накрая решиха, че трябва да премерят сили. Поразтребиха масата, двамата опряха лакти връз нея и вкопчиха ръце. Щом Пади Ленард кажеше хайде — всеки от тях трябваше да се опита да свали ръката на другия до масата. Фарингтън изглеждаше сериозен и пълен с решителност.

Схватката започна. След около тридесет секунди Уедърс бавно сведе ръката на противника си до масата. Лицето на Фарингтън, и бездруго тъмновинено на цвят, още повече потъмня от гняв и от унижението, че е победен от някакво пале.

— Не бива да натискате с тялото. Играйте честно — рече той.

— Кой не играе честно? — отвърна другият.

— Хайде пак. Две от три.

Схватката започна отново. Вените изпъкнаха по челото на Фарингтън, а бледото лице на Уедърс доби божурен оттенък. И китките, и лактите им трепереха от усилието. След дълга борба Уедърс за втори път бавно сведе ръката на противника си до масата. Сред зрителите се разнесе одобрителен шепот. Келнерът, застанал до масата, кимна с рижата си глава към победителя и с глупава фамилиарност рече:

— Да, това му е цаката!

— Кво разбираш ти бе? — свирепо му се сопна Фарингтън. — Я си затваряй плювалника!

— Шт, шт — рече О’Халоран, като забеляза гнева, изписан по лицето на Фарингтън. — Плаща, момчета! Да пийнем по глътка и да си вдигаме чуковете.

Един много навъсен човек стоеше на ъгъла при моста „О’Конъл“ в очакване малкият сандимаунтски трамвай да го откара вкъщи. Беше пълен със затаен гняв и жажда за мъст. Чувстваше се унижен и недоволен: дори пиян не беше; и в джоба си имаше само две пенита. Проклинаше всичко и всички. Здравата се беше натопил в службата, заложил бе часовника си и бе профукал всичко, а дори не се бе напил. Отново го налегна жажда и той пак закопня за топлата и душна пивница. Беше загубил славата си на каяк, на два пъти бе победен от някакво си хлапе. Сърцето му кипеше от ярост, а като си припомни жената с голямата шапка, как роклята й бръсна неговия стол и нейното _pardon_, едва не се задуши от бяс.

Трамваят го стовари на „Шелбърн-роуд“ и той повлече огромното си тяло в сянката на казармената ограда. Противно му бе да се прибере вкъщи. Влезе през черния вход, но в кухнята нямаше никой, а и огънят в печката бе почти загаснал. Той кресна нагоре по стълбите:

— Ада! Ада!

Жена му, дребна женица с остри черти на лицето, тормозеше мъжа си, когато бе трезвен, и бе тормозена от него, когато бе пиян. Имаха пет деца. По стълбите надолу припна малко момченце.

— Кой е? — рече човекът, взирайки се в тъмата.

— Аз, тате.

— Кой си ти? Чарли?

— Не, тате. Том.

— Къде е майка ти?

— Отиде на черква.

— Отишла… А сети ли се да ми остави нещо за вечеря?

— Да, тате. Аз…

— Запали лампата. Защо в кухнята е тъмно? Другите легнаха ли?

Докато момченцето запали лампата, човекът тежко се тръшна на стола. Почна да имитира говора на синчето си и заповтаря повече на себе си: _На черква! На черква отишла, моля ви се!_ Когато лампата светна, той удари с юмрук по масата и викна:

— Къде ми е вечерята?

— Аз… аз ще я приготвя, тате — рече момченцето.

Човекът разярено скочи на крака и посочи огъня.

— На тоя огън? Оставил си огъня да изгасне. Бога ми, сега ще ти дам да разбереш!

Той отиде до вратата и грабна бастуна, оставен зад нея.

— Ще ти дам да разбереш как се оставя огънят да загасне! — рече той и запретна ръкава си, за да не му пречи.

Момченцето извика: _О, тате!_ — сетне взе да скимти и да тича около масата, но човекът тръгна по него и го хвана за дрехата. Момченцето отчаяно се заоглежда на всички страни, но като не намери начин да се спаси, падна на колене.

— На сега, та пак да оставяш огъня да загасне! — рече човекът и яростно го шибна с бастуна. — На ти и тоя, и тоя, кутре такова!

Момчето силно изписка от болка, когато бастунът се впи в бедрата му. Сбра ръчички високо във въздуха и гласът му затрепери от страх.

— Ах, тате — проплака то. — Не ме бий, тате! И аз… аз… ще кажа една _Аве Мария_ за тебе… ще кажа една _Аве Мария_ за тебе, тате, само не ме бий… Ще кажа една _Аве Мария_…