ПРАЗНИТЕ МЕСТА НА МИСЛИТЕ

Пансионът

Госпожа Муни беше дъщеря на месар. Тя бе жена, която наумеше ли си нещо, го постигаше сама: решителна жена. Беше се омъжила за първия помощник на баща си и бе отворила месарница близо до „Спринг Гардънс“. Но веднага след смъртта на тъста си господин Муни тръгна по кривия път. Пиеше, крадеше от чекмеджето и затъна до шия в дълг. Безпредметно бе да го карат да се зарече, че ще остави пиенето: всички знаеха, че след няколко дни пак ще захване постарому. Караше се с жена си пред клиентите, купуваше долнокачествено месо и така опропасти магазина. Една нощ погна жена си със сатъра и тя спа у съседите.

Оттогава живееха разделени. Тя отиде при свещеника и получи от него частичен развод, като децата оставаха при нея. Не желаеше да даде на мъжа си нито пари, нито храна, нито подслон и поради това той се видя принуден да стане призовкар. Беше опърпано прегърбено пиянде с тебеширено лице, с бели мустаци и бели вежди, източени над малките очички — кървясали и нагли. Той си стоеше цял ден в стаята на пристава и чакаше да го пратят някъде. Госпожа Муни беше едра внушителна жена. Тя си прибра парите, които й бяха останали, и отвори пансион на улица „Хардуик“. В дома й имаше и временни обитатели — главно туристи от Ливърпул и остров Ман, — а понякога вариететни artistes; имаше и постоянни пансионери — чиновници от града. Тя въртеше пансиона умело и с твърда ръка, знаеше кога да дава кредит; кога да бъде строга и кога да си затваря очите. Всички млади пансионери я наричаха _Госпожата_*.

[* Обичайно прозвище на съдържателка на публичен дом.]

Младите хора плащаха на госпожа Муни по петнадесет шилинга на седмица за храна и квартира (без бирата на вечеря). Те имаха сродни вкусове и професии и поради това си живееха дружно. Обсъждаха шансовете на фаворитите и на неизвестните коне при надбягванията. Джак Муни, синът на Госпожата, беше чиновник при един комисионер на улица „Флотска“ и известен като тежък случай. В устата му бяха все мръсни войнишки псувни, редовно се прибираше в малките часове. Срещнеше ли приятелите си, винаги имаше за тях готов виц и винаги беше сигурен, че е надушил нещо хубаво — с други думи, обещаващ кон или обещаваща артистка, все сигурни парчета. Освен това имаше добър боксов удар и добър глас за пиянски песни. В неделни дни в салона на госпожа Муни често пъти правеха вечеринки. Артистите от вариететата също вземаха участие; Шеридан свиреше валсове и полки и импровизирани акомпанименти. Поли Муни, дъщерята на Госпожата, изпяваше по нещо. Като:

Аз съм… лошо момиче.

Не съм невинност синеока —

познаваш ме каква съм стока.

Поли беше стройна деветнадесетгодишна девойка. Имаше светла мека коса и малки сочни устни. Очите й бяха сиви със зеленикав оттенък и когато говореше с някого, тя имаше навика да поглежда за миг нагоре, което й придаваше вид на малка извратена мадона. Отначало госпожа Муни бе настанила дъщеря си като машинописка в кантората на един търговец на зърнени храни, но тъй като някакъв непрокопсан призовкар започна всеки ден да се мъкне в кантората и да иска разрешение да каже една-две думички на дъщерята, тя я прибра вкъщи и й възложи част от домашната работа. Понеже Поли беше много жива и весела, Госпожата възнамеряваше да й повери грижата за младите мъже. Пък и на млади мъже им е приятно да усещат, че наблизо се върти млада жена. Поли, не ще и съмнение, флиртуваше с тях, ала госпожа Муни имаше остро око и разбираше, че тия млади хора само си убиват времето; никой нямаше сериозни намерения. Доста време измина така и тя вече се канеше пак да прати Поли при пишещата машина, когато забеляза, че нещо става между Поли и един от младите мъже. Тя взе да наблюдава двойката, но се правеше, че нищо не вижда.

Поли знаеше, че я наблюдават, но добре разбираше упоритото мълчание на майка си. Между майка и дъщеря нямаше открит заговор, нямаше открито съглашателство, но въпреки че хората в пансиона вече говореха за тая връзка, госпожа Муни все още не се намесваше. Поли започна да се държи някак странно, а младият човек бе очевидно обезпокоен. Най-сетне, когато реши, че е ударил часът, госпожа Муни се намеси. Тя се справяше с нравствените въпроси, както касапинът борави със сатъра, а в тоя случай вече бе взела решение.

Беше началото на лятото, слънчевата неделна утрин предвещаваше горещ ден, но подухваше и прохладен ветрец. Всички прозорци на пансиона бяха разтворени и дантелените пердета леко се издуваха към улицата. Камбанарията на църквата „Св. Георги“ зовеше богомолците с неспирен звън и поединично или на групи те прекосяваха малкия площад пред храма, а къде са се отправили, личеше най-вече по смирения им вид, не само по малките томчета, понесени от ръцете в ръкавици. В пансиона закуската бе приключила и по масата в столовата още имаше чинии с жълти следи от жълтък, огризки от сланина и кожици бекон. Госпожа Муни седеше в плетеното си кресло и наблюдаваше как прислужницата Мери разтребва масата. Тя накара Мери да сбере коричките и залците, които се използваха за хлебния пудинг, поднасян всеки вторник. Когато масата бе разчистена, коричките и залците събрани, захарта и маслото сложени на сигурно място и под ключ, тя взе да си приповтаря разговора с Поли от предната вечер. Всичко се оказа точно така, както бе подозирала: тя задаваше въпросите откровено и Поли й отговаряше откровено. Е, и двете се чувстваха малко неловко. Тя — поради нежеланието си да прояви прекалено великодушие или да бъде заподозряна, че преднамерено си е затваряла очите, а Поли — не само понеже подобни намеци винаги я караха да се чувства неловко, но и поради нежеланието си да остави впечатлението, че в мъдрата си невинност бе прозряла намеренията, скрити зад майчината й снизходителност.

В унеса си госпожа Муни усети, че камбаните на „Св. Георги“ са спрели да бият, и неволно хвърли поглед към малкия позлатен часовник върху полицата над камината. Беше единадесет и седемнадесет минути; ще има предостатъчно време да се обясни с господин Доран и сетне да хване обедната служба на улица „Херцог Марлборо“. Беше уверена в победата. На първо място общественото мнение с цялата си тежест бе на нейна страна, на страната на оскърбената майка. Приела го под своя покрив, предполагайки, че е почтен човек, а той направо бе злоупотребил с гостоприемството й. Той беше на тридесет и четири години, тъй че не можеше да се оправдава с младостта си или да се прави на неопитен, доста си бе поскитал. Просто се бе възползвал от младостта и неопитността на Поли: това бе очевидно. Въпросът бе как смята да изкупи вината си.

Да, длъжен бе да я изкупи. Лесно им е на мъжете: направят си удоволствието и си вземат шапката, все едно че нищо не е било, а момичето после пере пешкира. Някои майки биха били доволни да замажат работата срещу прилична сума: знаеше подобни случаи, но на нея такива не й минаваха. За нея само едно възмездие би могло да изкупи изгубената чест на дъщеря й — бракът.

Тя пак прецени козовете си, преди да прати Мери горе, в стаята на господин Доран, за да му каже, че иска да говори с него. Беше сигурна в победата. Той бе сериозен млад мъж, не безпътен или грубиян като другите. Ако на негово място беше Шеридан, Мийд или Бантъм Лайънс, нейната задача щеше да е много трудна. Не й се вярваше, че той ще допусне работата да получи гласност. Всички пансионери знаеха по нещо за тая история: други бяха измислили вече и подробности. При това той вече тринайсет години работеше във фирмата на голям търговец на вина, католик, и за него разгласяването на случката навярно щеше да означава уволнение. Ако ли пък се съгласеше, всичко щеше да мине гладко. Във всеки случай тя знаеше, че той взима добри пари, а подозираше, че е сложил и нещо настрана.

Почти единадесет и половина! Госпожа Муни се изправи и се огледа в огледалото. Остана доволна от решителния израз на едрото си румено лице и си припомни някои майки измежду своите познати, които не можеха да пласират щерките си.

В тоя неделен предобед господин Доран наистина бе твърде угрижен. На два пъти бе започнал да се бръсне, но ръката му така трепереше, че и двата пъти трябваше да се откаже. Тридневна червеникава брада покриваше страните му, а на всеки две-три минути очилата му така се изпотяваха, че все трябваше да ги сваля и изтрива с носната си кърпичка. Споменът за изповедта от предишната вечер му причиняваше остра болка; свещеникът бе измъкнал от него и най-срамните подробности около тая история, а накрая тъй бе преувеличил греха му, че той почти изпита благодарност, задето му остави една отворена вратичка за изкупление*. Пакостта бе сторена. Какво друго му оставаше сега, освен да се ожени за нея или да избяга? Не можеше да се прави на три и половина. За случилото се сто на сто щяха да плъзнат приказки и господин Ленарт не можеше да не научи. Дъблин е толкова малък град: нищо не остава скрито-покрито, всеки знае спатиите на другия. Той усети, че сърцето му се качва в гърлото, и чуваше във възбуденото си въображение резкия, хъхрещ глас на своя работодател: _Изпратете Доран при мен, моля._

[* Двамата герои схващат изкуплението по различен начин: г-жа Муни — в икономически, Доран — в геологически смисъл.]

Цялата му дългогодишна служба да пропадне за нищо! Цялото му трудолюбие и усърдие да отидат на вятъра! На младини, не ще съмнение, и той бе платил дан на разни увлечения; перчеше се със свободомислието си и отричаше съществуването на господа-бога пред приятели в кръчмите. Но всичко това бе отдавна отминало и забравено… Или почти. Той все още всяка седмица си купуваше от будката „Рейнълдс“*, но съблюдаваше верските обреди и в девет десети от годината водеше редовен живот. С достатъчно пари разполагаше, за да се ожени; но не беше там работата. В семейството му щяха да гледат на нея с лошо око. Преди всичко заради непрокопсания й баща, пък и на пансиона на майка й вече му излизаше едно име… Струваше му се, че е паднал в капан. Представяше си как приятелите му ще разискват случая и ще се подсмиват. Тя наистина си беше малко простовата; понякога казваше _видох_ и _де да съм знала_. Но какво значение имаше граматиката, ако наистина я обичаше? Вътре в себе си той не можеше да реши да я обича ли, или да я презира за онова, което бе сторила. Разбира се, и той бе сторил същото. Инстинктът му подсказваше, да си остане свободен, да не се жени. Ожениш ли се, казваше му тоя вътрешен глас, свършено е с теб!

[* Булеварден вестник, затова героят го противопоставя на верските си задължения.]

Докато седеше безпомощен по риза и панталони на ръба на леглото, тя леко почука на вратата и влезе. Разправи му как признала на майка си всичко от игла до конец и как майка й поискала да говори с него тая заран. Тя се разплака и обви ръце около врата му:

— Ах, Боб! Боб! Какво да правя? Какво ще стане с мен сега?

Щяла да сложи край на живота си. Той взе да я утешава с половин глас: каза й да не плаче, че всичко щяло да се уреди, нямало страшно. През ризата си усещаше как се вълнува гръдта й.

Вината за случилото се не беше само негова. Прилежната му ергенска памет грижливо бе съхранила спомена за първите случайни ласки на дрехите, дъха и пръстите й. После, късно една нощ, тъкмо когато се събличаше да си ляга, тя плахо бе почукала на вратата му. Искала да си запали свещта от неговата, тъй като нейната била угаснала от течението: тъкмо се бе изкъпала. Носеше широк отворен пеньоар от импримиран бархет. Голите й глезени просветваха над извивката на меките кожени чехлички, бе се зачервила и напарфюмираната й плът. Докато запали и закрепи пламъка на свещта си, от ръцете й също лъхаше лек парфюм*.

[* Целият пасаж „После, късно една нощ… парфюм“ е добавен при втора редакция. Джойс стриктно спазва имперсоналността на повествованието, но „сигнали“ от подобен род подсказват стремежа му да ориентира читателя и да не остави никакво съмнение (в случая кой кого съблазнява!) — функция, изпълнявана от авторския коментар в дофлоберовия реализъм.]

В ония вечери, когато той се прибираше твърде късно, тъкмо тя му притопляше вечерята. Той почти не разбираше какво яде, чувствайки я сама до себе си, през нощта, в заспалия дом. А грижите й! Ако нощта беше студена, дъждовна или ветровита, него винаги го чакаше малка чаша пунш. Може би щяха да бъдат щастливи един с друг…

После заедно се качваха по стълбата на пръсти, всеки със свещ в ръка, и на третата площадка неохотно си пожелаваха лека нощ. Целуваха се. Той добре помнеше очите й, допира на ръката й и своята полуда.

Но опиянението преминава. Той си повтори наум думите й, отнасяйки ги до себе си: _Какво да правя?_ Ергенският инстинкт го предупреждаваше да се отдръпне. Но грехът оставаше; чувството за чест му подсказваше, че подобен грях изисква изкупление.

Докато двамата седяха на кревата, Мери дойде до вратата и рече, че Госпожата искала да го види в гостната. Той се надигна, за да облече жилетката и сакото си, по-безпомощен от всякога. Като се облече, се приближи до нея, за да я успокои. Всичко ще мине благополучно, не бива да се страхува. Остави я да плаче върху леглото и тихо да хленчи: _Боже мой! Боже мой!_

На слизане по стълбите очилата му така се запотиха, че трябваше да ги свали и изтрие стъклата. Копнееше да се възнесе през покрива и да отлети към някоя друга страна, където никога нищо вече не би чул за бедата си, но все пак някаква сила стъпка по стъпка го тласкаше надолу. Неумолимите лица на неговия работодател и на Госпожата втренчено наблюдаваха поражението му. На последните стъпала той се размина с Джак Муни, който идеше откъм килера, нежно прегърнал две бири. Поздравиха се студено и очите на любовника за миг-два се заковаха върху тъпото като на булдог лице и двете къси дебели ръце. Като слезе до подножието на стълбите, той погледна нагоре и видя, че Джак Муни го следи от площадката.

Изведнъж си спомни оная нощ, когато един от вариететните артисти, дребен рус лондончанин, каза нещо доста волно по адрес на Поли. Яростта на Джак едва не провали вечеринката. Всички се мъчеха да го успокоят. Артистът от вариетето, малко по-блед от обикновено, се усмихваше и повтаряше, че не искал да каже нищо лошо; но Джак крещеше, че ако някой си позволи нещо подобно със сестра му, ще му изкърти зъбите, без да му мигне окото: и сигурно ще го направи!

…………………

Поли си поплака, приседнала на ръба на леглото, сетне избърса сълзите си и отиде до огледалото. Натопи единия край на кърпата за лице в каната и освежи очите си с хладната вода. Огледа се в профил и пренатъкми една фиба над ухото. След това се върна до леглото и седна откъм долния му край. Дълго се вглежда във възглавките и гледката събуди в паметта й потайни приятни спомени. Опря врата си на хладната рамка на кревата и се отдаде на мечти. По лицето й вече не личеше и следа от тревога.

Тя чакаше търпеливо, почти радостна, без страх и спомените й неусетно преляха в надежди и приятни кроежи за бъдещето. Тези надежди и кроежи бяха тъй сложно преплетени, че тя вече не виждаше белите възглавки, в които бе вторачила поглед, нито пък си спомняше, че чака нещо.

Най-сетне чу, че майка й я вика. Тя скочи и изтича до перилата на стълбите.

— Поли! Поли!

— Да, мамо?

— Слез долу, мила, господин Доран иска да поговори с тебе.

И тя си спомни какво бе чакала.