Бъдещето
на книгата
(От симпозиума „Бъдещето на книгата“, проведен през юли
1994, в Университета на Сан Марино.)
От самото ми
пристигане на симпозиума очаквах някой да цитира думите „Ceci tuera cela[1].“ Колегите Дюгид и Нанберг
не ме разочароваха. Този цитат не е без отношение към нашата тема.
Както без съмнение си
спомняте, в Парижката Света богородица на Юго, Фроло, сравнявайки една книга
със старата си катедрала, казва „Ceci tuera cela“ (Книгата ще убие катедралата,
азбуката ще убие образите.) Маклуън, сравнявайки една манхатънска дискотека с
вселената на Гутенберг, каза „Ceci tuera cela.“ Един от главните обекти на
внимание при този симпозиум със сигурност е ceci (компютърът),
който tuera cela (книгата).
Ние знаем достатъчно
за cela (книгата), но не е съвсем сигурно
какво имаме пред вид под ceci (компютъра).
Инструмент, с чиято помощ огромна комуникация ще бъде осъществявана все повече
и повече чрез символи? Инструмент, с който може да се пише и чете без нужда от
хартия? Средство, чрез което ще стане възможно да се изживяват нечувани-досега
хипертекстуални преживявания?
Никое от тези
определения не е достатъчно, за да характеризира компютъра като такъв. На първо
място, визуалната комуникация е много по-доминантна при телевизията, киното и
рекламата, отколкото при компютрите, които са, при това във висша степен,
буквени инструменти. Второ, както вече подсказа Нанберг, компютърът „реализира
нови начини за създаване и разпространение на печатни документи“. И, трето,
както ни напомни Симон, някакви видове хипертекстуални опити (поне в смисъл, че
текстът не трябва непременно да бъде четен по линеарен начин и не като някакво
завършено послание), са съществували и в други исторически периоди, а Джойс ни
дава с Бдението
на Финеган добър
пример за хипертекстуален опит.
Представата, че нещо
ще убие нещо друго е много старинна, и със сигурност се е появила преди Юго и
преди късно-средновековните страхове на Фроло. Според Платон (във Федър), Тот, или
Хермес, предполагаемият изобретател на писмото, представя изобретението си на
фараона Тамус, хвалейки новата техника, която ще позволи на човешките същества
да запомнят онова, което инак биха забравили. Но фараонът не е чак толкова
доволен. Мой сръчни Тот, казва той, паметта е велик дар, който трябва да бъде
поддържан жив чрез постоянни тренировки. С твоето изобретение хората вече няма
да бъдат задължени да тренират паметта си. Те ще запомнят нещата не поради
вътрешно усилие, а поради простата помощ на едно външно средство.
Ние можем да разберем загрижеността на фараона.
Писмеността, както и всяко друго технологическо средство, би направила бездейна
онази човешка способност, която е заместила – също както автомобилите ни
направиха по-малко способни да ходим пеша. Писмеността е била опасна, защото
намалява силите на паметта, предлагайки на човешките същества една вкаменена
душа, една карикатура на разума, една вегетативна памет.
Текстът на Платон е ироничен, разбира се. Платон записва
собствения си аргумент против писмеността. Но той се преструва, че този
разговор се отнася до Сократ, който не е писал (изглежда академично-очевидно,
че той е загинал, защото не е публикувал). Следователно Платон представя един
страх, който все още е съществувал по негово време. Мисленето е вътрешна
дейност; истинският мислител не би позволил на книгите да мислят вместо него.
Днес вече никой не
споделя тези страхове, по две много прости причини. Първо, ние знаем, че
книгите не са средства за каране на някой друг да мисли вместо нас; напротив,
те са машини, които провокират по-нататъшни мисли. Само след изобретяването на
писмеността става възможно да се напише един такъв шедьовър за спонтанността на
паметта, какъвто е В търсене на изгубеното време на Пруст. Второ, ако някога хората е
трябвало да тренират паметта си, за да запомнят различни неща, след
изобретяването на писмеността също е трябвало да тренират паметта си, за да
запомнят книгите. Книгите изпитват и подобряват паметта; те не я наркотизират.
Човек има право да размишлява за този стар дебат всеки
път, когато се срещне с някакъв нов комуникационен инструмент, който претендира
да бъде или изглежда като заместител на книгите. В хода на този симпозиум, под
рубриката „бъдещето на книгата“, бяха дискутирани следните различни въпроси (не
всички те свързани с книгите).
1. Образите против буквената
култура
Нашата днешна култура
не е специфично образно ориентирана. Вземете например гръцката или
средновековната култура: в онези времена грамотността е била запазена за един
ограничен елит и повечето хора са били образовани, информирани и убеждавани
(религиозно, политически, етически) чрез образи. Дори USA Today, цитиран от Болтър,
представлява балансирана смесица от символи и букви, ако го сравним с Biblia Pauperum. Можем да се
оплакваме, че множество хора прекарват дните си, гледайки телевизия и че те
никога не четат книги – и това със сигурност е социален и образователен
проблем, но ние често забравяме, че същите хора, допреди няколко века, са
гледали най-много по някой и друг стандартен образ и са били напълно
неграмотни.
Ние често биваме подвеждани от „масово-медийната критика
на масовите медии“, която е повърхностна и по правило закъсняла. Масовите медии
все още повтарят, че нашият исторически период е и ще бъде все повече и повече
доминиран от образи. Това беше заблуждението на Маклуън – и масовите медии са
прочели Маклуън прекалено късно. Настоящото и идещото младо поколение е и ще
бъде едно ориентирано към компютрите поколение. Основната черта на един
компютърен екран е, че той съдържа и представя повече букви, отколкото образи.
Новото поколение ще бъде буквено-, а не образно-ориентирано. Ние отново се
завръщаме към вселената на Гутенберг – и аз съм сигурен, че ако Маклуън беше
доживял до втурването на Apple в Силиконовата долина, той би разпознал това
знаменателно събитие.
Нещо повече, новото поколение е тренирано да чете с
невероятна скорост. Един старомоден университетски професор днес е неспособен
да разчете един компютърен екран със същата скорост като някой тийнейджър.
Същите тези тийнейджъри, ако случайно желаят да програмират собствените си
домашни компютри, трябва да знаят, или да научат, логически процедури и
алгоритми, и трябва да пишат думи и цифри чрез клавиатурата, с висока скорост.
В хода на осемдесетте години в Съединените Щати бяха
публикувани някои разтревожени и тревожещи репортажи, във връзка с упадъка на
грамотността. Една от причините за последния срив на Уол Стрийт (който запечата
края на ерата Рейгън) се дължеше, според множество наблюдатели, не само на
предоверяването на компютрите, но също и на факта, че никой от юпитата,
контролиращи борсата, не е знаел достатъчно за кризата от 1929. Те са били
неспособни да се справят с кризата поради липсата на историческа информация.
Ако бяха прочели някоя книга за Черния четвъртък, те сигурно биха били в
състояние да вземат по-добри решения и да избегнат множество добре познати
капани.
Но аз се питам дали книгите са единственият надежден
източник за получаване на информация. Преди години единственият начин за учене
на чужди езици (освен пътуването в чужбина) беше да се учи език от някоя книга.
Днес децата ни често учат езици чрез слушане на записи, гледане на филми в
оригинал или дешифриране на инструкциите, напечатани върху някоя опаковка за
напитки. Същото се случва и с географската информация. В детството си аз
получавах най-добрата информация за екзотични страни не от учебници, а от
четенето на приключенски романи (Жул Верн, например, или Емилио Салгари, или
Карл Май). Децата ми вече много отрано знаеха повече от мен по същата тема от
гледане на телевизия и филми.
Невежеството на
уолстрийските юпита се дължеше не само на недостатъчна запознатост с книги, но
и на определен вид визуално невежество. Книги за кризата от 1929 съществуват и
все още се публикуват редовно (юпитата могат да бъдат укорени в това, че не
посещават книжарници), докато телевизията и киното са практически
незаинтересувани от каквото и да е сериозно изследване на исторически събития.
Човек може да научи много добре историята на Римската империя чрез филми, ако
филмите са исторически коректни. Вината на Холивуд е в това, че вместо да сравнява
филмите си с книгите на Тацит иГибън, по-скоро е наложил евтини, романтизирани
версии както на Тацит, така и на Гибън. Проблемът с юпитата е не само в това,
че те гледат телевизия вместо да четат книги; той е и в това, че Публичната
телевизия е единственото място, където някой знае кой изобщо е бил Гибън.
Днес разбирането за
грамотност обхваща множество медии. Една просветена политика на грамотността
трябва да вземе пред вид възможностите на всички тези медии. Отговорностите и
задачите трябва да бъдат внимателно балансирани. Ако за ученето на чужди езици
записите са по-добри от книгите, погрижете се за такива. Ако едно представяне
на Шопен с коментари на компактен диск помага на хората да разберат Шопен, не
се безпокойте от това, че хората не купуват пет тома по история на музиката. И
дори ако е вярно това, че днешната визуална комуникация преобладава над
писмената, проблемът не е да се противопостави писмената на визуалната
комуникация. Проблемът е как да се подобрят и двете. В Средните векове
визуалната комуникация е била за масите по-важна от писмото. Но катедралата в
Шартр не е културно по-низша от Imago Mundi на Хонориус от Отун[2]. Катедралите са били
телевизията на онези времена, а разликата в сравнение с нашата телевизия е, че
режисьорите на средновековната телевизия са четели добри книги, имали са голямо
въображение и са работели за обществена полза (или поне за онова, което те са
смятали за обществена полза).
2. Книгите против други видове
поддръжка
Съществува объркване по два различни въпроса: (а) ще
направят ли компютрите книгите излишни? И (б) ще направят ли компютрите
печатните и писмени материали излишни?
Нека предположим, че компютрите ще накарат книгите да
изчезнат (аз не вярвам, че това ще се случи и ще се спра по-подробно на това
по-късно в тази точка, но нека сега го предположим, за целите на този спор).
Това все пак няма да означава изчезването на печатните материали. Вече видяхме,
че е била напразна надеждата, че компютрите, и особено текстообработващите
програми, биха помогнали да се спасят повече дървета. Компютрите насърчават
производството на печатни материали. Ние можем да си представим култура, в
която няма да има книги, но където все пак хората ще се разхождат наоколо,
носейки тонове и тонове хвърчащи листа хартия. Това би било крайно неудобно и
би изправило библиотеките пред нови проблеми.
Дебри ни посочи следното: фактът, че еврейската
цивилизация е цивилизация, основаваща се на една книга, не е независим от
факта, че тя е била цивилизация на номади. Струва ми се, че тази забележка е
изключително важна. Египтяните са можели да гравират своите записи върху
каменни обелиски, Мойсей – не. Ако искате да пресечете Червено море, една книга
е по-практическият инструмент за записване на мъдрост. Между другото, една
друга номадска цивилизация, арабската, също се основава на една книга, и
предпочита писането пред образите.
Но книгите имат предимство и в сравнение с компютрите.
Дори и ако са напечатани на хартия, обработена с киселини, която се запазва в
продължение само на около 70 години, те все пак са по-издръжливи от магнитните
носители. Нещо повече – те не страдат от спирания на тока и са по-устойчиви на
удари. Както отбеляза Болтър, „неразумно е човек да се опитва да предсказва
технологическите промени в течение на повече от няколко години напред“, но е
сигурно, че поне досега, книгите все още представляват най-икономичния, гъвкав,
и прост за ползване начин за транспортиране на информация на много ниска цена.
Електронната комуникация пътешества преди самите вас,
книгите пътуват заедно с вас и с вашата скорост, но ако сте претърпели
корабокрушение на необитаем остров, една книга може да бъде от полза, докато
компютърът не може. Както отбелязва Ландоу, електронните текстове се нуждаят от
устройство за четене и декодиране. Книгите все още са най-добрите спътници при
корабокрушение или за Деня след края на света.
Напълно сигурен съм,
че нови технологии ще направят ненужни много видове книги, като енциклопедии и
учебници. Вземете например проекта Енцикломедия, разработен от Horizons Unlimited. Когато бъде завършен, той
вероятно ще съдържа повече информация от Енциклопедия Британика (илиТрекани, или Ларус), с
допълнителното предимство, че той позволява препратки и не-линеарно извличане
на информация. Целият комплект – компактни дискове плюс компютър, ще заемат
едва една пета от пространството, което заема една енциклопедия. Енциклопедията
не може да бъде транспортирана по същия начин, по който може да бъде
транспортиран компактният диск и не може да бъде обновявана лесно; тя не
притежава практическите предимства на една нормална книга, ето защо не може да
бъде заменена от един диск; това може да стане само при телефонния указател.
Лавиците, заемани в наши дни – в моя дом, както и в обществените библиотеки, от
метри и метри томове от енциклопедии, биха могли да бъдат елиминирани в
следващата епоха, и няма да има никаква причина да се оплаква изчезването им.
По същата причина днес аз не се нуждая и от тежък портрет, нарисуван от
безразличен художник, тъй като мога да изпратя на любимата си лъскава, правдива
фотография. Една такава промяна в социалните функции на рисуването не го
е направила ненужно; тя не е направила ненужни дори реалистичните картини на
Анигони[3],
които не изпълняват функцията да портретират, а да възхваляват някоя известна
личност, така че поръчването, закупуването и излагането на такива портрети
придобиват аристократично значение.
Книгите ще си останат незаменими не само за
литературата, но и за всяка ситуация, при която човек трябва да чете
внимателно, не само за да получава информация, но също и за да разсъждава и
размишлява върху нея.
Да се чете от екрана на компютър не е същото като да се
чете книга. Помислете си за процеса на учене на някоя нова компютърна програма.
Обикновено системата е в състояние да изложи на екрана всички инструкции, от
които имате нужда. Но потребителите, които искат да учат програмата, по принцип
или печатат инструкциите и ги четат, все едно че са книга, или си купуват
учебник (нека прескочим факта, че в момента всички учебници, които идват заедно
с компютъра, он- или офлайн, очевидно се пишат от безотговорни, повтарящи се
идиоти, докато комерсиалните книги са написани от интелигентни хора.) Възможно
е да се измисли визуална програма, която много добре обяснява как да се
разпечата и подвърже една книга, но за да се получат инструкции за това как да
се напише такава програма, е необходим учебник на хартия.
След като съм прекарал не повече от дванадесет часа пред
екрана на компютъра, очите ми са като топки за тенис и аз изпитвам нужда да
седна удобно в някое кресло и да почета вестник, или може би някаква добра
поезия. Струва ми се, че компютрите разпространяват една форма на грамотност,
но не са в състояние да задоволят всички интелектуални потребности, които
стимулират. В периодите на оптимизъм аз си мечтая за едно компютърно поколение,
което, принудено да чете от екрани, свиква с това, но в определен момент се
чувства неудовлетворено и търси някаква друга, по-спокойна и обвързваща по
различен начин, форма на четене.
3. Публикуване против
комуникация
Хората желаят да комуникират едни с други. В древните
общности те са го правели устно; в едно по-сложно общество са се опитвали да го
правят чрез печата. Повечето от книгите, излагани в някоя книжарница, могат да
бъдат определени като продукти на самиздат, дори и ако са публикувани от
университетско издателство. Както подсказва Ландоу, ние навлизаме в една нова
епоха на самиздата. Хората могат да комуникират директно, без посредничеството
на печатници. Голяма част от хората не желаят да публикуват; те просто искат да
комуникират едни с други. Фактът, че в бъдеще ще го правят чрез Е-мейл или чрез
Интернет, ще бъде голям дар за книгите, както и за културата и пазара на книги.
Погледнете една книжарница. Има прекалено много книги. Всяка седмица аз
получавам прекалено много книги. Ако компютърната мрежа успее да намали
количеството на публикуваните книги, това би било огромно културно подобрение.
Едно от най-честите
възражения против псевдо-грамотността на компютрите е, че младите хора свикват
все повече и повече да разговарят чрез неразбираеми кратки формули: dir, help, diskcopy, error 67, и т. н.
Дали това все още е грамотност? Аз съм колекционер на редки книги и изпитвам
голямо удоволствие, когато чета заглавията от 17-ти век, които понякога заемат
цяла страница, че и повече. Те изглеждат като заглавия от филмите на Лина
Вертмюлер. Въведенията са от по няколко страници. Започват с обстойни формули
на вежливост, възхваляващи идеалния читател, обикновено някой император или
папа, и продължават така в множество страници, обяснявайки в много бароков стил
целите и достойнствата на текста, който следва. Ако бароковите автори прочетат
нашите съвременни научни книги, сигурно биха били ужасени. Въведенията са от по
една страница; очертават накратко темата на книгата, благодарят на някоя
национална или международна фондация за щедрата субсидия, обясняват накратко,
че книгата е станала възможна поради любовта и разбирането на съпруга или
съпруг, плюс няколко деца, и споменават някоя секретарка, която търпеливо е
препечатала ръкописа. Ние разбираме прекрасно човешките и академични мъчения,
разкрити в тези няколко реда, стотиците нощи, прекарани в подчертаване на
фотокопия, безбройните замразени хамбургери, изядени набързо…
Но аз си представям как в близкото бъдеще ще имаме по
три реда, на които пише „Ж/д, Смит, Рокфелер“, което ние ще дешифрираме като
„Благодаря на жена ми и на децата; тази книга беше търпеливо прегледана от
професор Смит и беше направена възможна от фондацията Рокфелер“. Това би било
също толкова красноречиво, колкото и някое бароково въведение. Това е проблем,
свързан с дадена реторика и с познаването на дадена реторика. Мисля си, че в
скоро време страстните любовни съобщения ще бъдат изпращани под формата на
кратка инструкция от езика BASIC, нещо като „if... then“, така че да се получат
съобщения като „обичам те, следователно не мога да живея с теб.“
(Междувременно, най-доброто от английската литература беше представено, ако не
ме лъже паметта, в някакъв програмен език като 2B OR/NOT 2B.)
Налице е една
любопитна представа, според която, колкото повече човек казва във вербалния
език, толкова по-задълбочен и схватлив той е. Маларме беше ни казал, че е
достаъчно да се напише une fleur,
за да се пробуди цяла вселена от аромати, форми и мисли. В поезията често става
така, че по-малко думи казват повече неща. Три реда от Паскал казват повече от
триста страници от някой дълъг и скучен трактат по морал и метафизика.
Търсенето на нова и способна на живот грамотност не трябва да бъде търсене на
някакво пред-информатично количество. Враговете на грамотността се крият
другаде.
…
5. Промяна или смешение?
Дебрей ни напомни, че
изобретяването на фотографията е освободило художниците от задължението да
имитират. Не мога да не се съглася с него. Без изобретението на Дагер,
импресионизмът не би бил възможен. Но идеята, че една нова технология отменя
някаква предишна роля е прекалено опростена. След изобретението на Дагер
художниците вече не са се чувствали задължени да служат като прости занаятчии,
натоварени със задачата да възпроизвеждат реалността такава, каквато вярваме,
че я виждаме. Но това не означава, че изобретението на Дагер само насърчава
абстрактната живопис. В модерната живопис съществува цяла традиция, която не би
могла да съществува без фотографския модел: тук си мисля не само за
хиперреализма, но също (позволете ми да кажа) и за Хопър[4].
Със сигурност появата на киното или на комиксите е
освободила литературата от някои разказни задачи, които тя е трябвало да
изпълнява по традиция. Но ако съществува нещо такова като постмодерна
литература, то тя е тук само защото е била до голяма степен повлияна от
комиксите или от киното. Това означава, че в историята на културата няма
случай, при който едно нещо просто да е убило нещо друго.
Струва ми се, че
реалното противопоставяне е не между компютри и книги, а между електронно и
печатно или ръчно писане. Вече споменах първата грешка на Маклуън, според
когото визуалната вселена е заменила вселената на Гутенберг. Втората грешка на
Маклуън се демонстрира от твърдението, че ние живеем в едно ново електронно
глобално село. Ние със сигурност живеем в нова електронна общност, която е
достатъчно глобална, но тя не е село, ако с това човек има пред вид човешко
селище, където хората общуват директно едни с други. Реалният проблем на една
електронна общност е самотата. Новият гражданин на тази нова общност е свободен
да си измисля нови текстове, да отмени традиционното разбиране за авторство, да
изтрие традиционните разделения между автор и читател, да превъплъти в плът и
кръв бледите идеи на Роланд Барт и Жак Дерида (това поне са нещата, които чувам
от технологическите ентусиасти. Ще трябва да попитате Дерида дали замислянето
на хипертекстове отменя призрака на Трансценденталното Значение). Но ние знаем,
че четенето на някои текстове (да речем,Енциклопедията на Дидро) е предизвикало промяна в
европейското състояние на нещата. Какво ли ще се случи с Интенрнет?
Аз съм оптимист. По
време на войната в Персийския залив, Джордж Лакофразбираше, че идеите му за тази война
не могат да бъдат публикувани преди края на конфликта. Така че той използва
Интернет, за да осъществи предупреждението си навреме. От политическа и военна
гледна точка инициативата му беше напълно безполезна, но това няма значение.
Той все пак успя да достигне една общност от хора по целия свят, мислещи по
същия начин като него.
Дали компютрите могат да осъществят не някаква мрежа от
директни контакти между самотни души, а реална общност от взаимодействащи си
субекти? Помислете за онова, което се случи през 1968. Използвайки традиционни
системи за комуникация като преса, радио и напечатани на машина съобщения, цяло
едно поколение беше ангажирано за обща борба – от Америка до Франция, от
Германия до Италия. Не се опитвам да оценявам политически или морално какво се
случи тогава, просто отбелязвам, че то се е случило. Няколко години по-късно в
Италия се породи ново студентско революционно движение, което не се основаваше
на марксистки идеи, за разлика от онова преди него. Основната му характеристика
беше, че то се случи преди всичко по факса, чрез съобщения, препращани от
университет до университет. Използваше се нова технология, но резултатите бяха
доста бедни. Бунтът беше укротен сам по себе си, в течение на два месеца. Една
нова комуникационна технология не можеше да придаде душа на движение, което
беше родено единствено от съображения на модата.
Наскоро правителството в Италия се опита да наложи нов
закон, който обиждаше чувствата на италианския народ. Принципната реакция беше
предавана чрез факсове – и пред лицето на толкова много факсове правителството
се видя принудено да промени този закон. Това е добър пример за революционната
сила на новите комуникационни технологии. Но между факсовете и отменянето на
закона се случи нещо повече. По това време аз бях в чужбина и видях единствено
някаква фотография в един чужд вестник. На нея се виждаше група млади хора,
всички физически заедно, демонстриращи пред парламента и издигащи
предизвикателни лозунги. Със сигурност разпространяването на факсове беше
довело до един вид нов междуличностен контакт, и чрез факсовете хората бяха
разбрали, че е време да се действа отново заедно.
Доста трудно е да се прави теория от един-единствен
епизод, но позволете ми да използвам този пример като алегория: когато една
мултимедиална поредица от събития успее да събере хората обратно в една
не-виртуална реалност, тогава вече може да се случи нещо ново.
1994 г. (превод със съкращения)
Източник
[1] Това ще убие онова. (фр.) Бел. пр.
[2] Популярен християнски теолог от 12 в. Imago Mundi е неговото най-важно произведение –
един вид енциклопедия на популярната космология и география, съчетана с хроника
на световната история. Бел. пр.
[4] Едуард Хопър
(1882–1967): известен американски художник-реалист. Бел. пр.. Реалността бива
възприемана от окото на художника през фотографското око.
Няма коментари:
Публикуване на коментар