Диалог пред
огледалото
След като
часове наред спа като светец, забравил грижите и тревогите на неотдавнашното
разсъмване, човекът се събуди, когато слънцето вече беше високо и шумът на
града нахлуваше властно в полуотворената стая. Бяха го владели вероятно —
защото такова беше състоянието на духа му — тягостните и тревожни мисли за
смъртта, за недвусмисления страх от нея; представял си беше навярно буцата
пръст — сама по себе си глина, — заседнала под езика на брат му. Но ликуващото
слънце, заляло градината, отклони вниманието му към друг живот — по-обикновен,
по-земен и може би по-малко истински от неговия ужасен вътрешен свят. Започна
съществуванието си на обикновен човек, на впрегнато в ежедневието животно и
това го накара да си спомни — без да разчита на своята нервна система, на
раздрънкания си черен дроб, — че за него е безвъзвратно невъзможно да спи като
буржоа. Помисли си — и в това положително имаше известна доза буржоазна
прецизност — за бъркотията от цифри, за финансовите главоблъсканици, които го
чакаха в службата.
Осем и
дванадесет. „Непременно ще закъснея.“ Прокара пръсти по бузата си. Антените на
осезанието му възприеха грубата кожа с наболи косми като четина. После със
свита в шепа длан опипа разсеяното си лице — опипа го грижливо, с ясното
спокойствие на хирург, който знае къде е ядрото на тумора — и от меката
повърхност на дланта му заблика навътре една неоспорима истина, която понякога
бе разсейвала неговата потиснатост. Там, под мекото на пръстите му, а отдолу
под мекото кост до кост неотменимата му анатомическа цялост бе притулила
стройно единство от системи, мъничка вселена от тъкани, от по-малки светове,
които го крепяха и издигаха обвивката му от плът към не толкова дълговечни
висини, колкото естественото и дадено веднъж завинаги положение на костите му.
Да. С глава,
заровена в меката възглавница, с отпуснато тяло, отдадено с всичките си части
на покой, животът имаше водоравен вкус и това положение повече отговаряше на
собствените му начала. Той знаеше, с едно нищо и никакво усилие — само да
затвори клепачи — тази дълга, тази уморителна задача, която го чакаше, щеше да
започне да се разрешава опростено, без компромиси с времето и пространството:
без да става нужда неговото тяло — това чудо от химически процеси — да понесе и
най-леката загуба, докато я изпълнява. Напротив, със затворени клепачи той щеше
да спести всичките си жизнени сили и нямаше да си нанесе никакви органически
щети. Потопено във водата на сънищата, тялото му щеше да се движи, да живее, да
се развива, да приема други форми на съществувание, в които неговият
действителен свят щеше да има за свои вътрешни нужди същата — ако не и
по-голяма — наситеност с душевни вълнения, предостатъчни, за да чувствува, че
живее, без да се накърнява физическата му цялост. Тогава съвместното
съществуване с живи твари и с вещи щеше да е много по-лесно, макар че все пак
поведението му щеше да е също като в живота наяве. Задачата да се избръсне, да
вземе автобуса, да направи сметките на работа щеше да е проста и достъпна в
съня му и щеше да му достави в края на краищата същото вътрешно удовлетворение.
Да. По-добре
щеше да е да я изпълни по такъв изкуствен начин, както и беше започнал вече —
запътил се беше през окъпаната, потъналата в слънце стая към огледалото. И щеше
да продължи нататък, ако в този миг някаква тежка, груба и нелепа машина не бе
разплискала топлата субстанция на неговия начеващ сън. Сега, след като се върна
в общоприетия свят, проблемът безспорно придобиваше по-голяма сериозност.
Въпреки това любопитната теория, внушена му току-що от неговата вялост, го бе
подтикнала към разбирателство и от дълбините на своята човешка същност той
усети, че устата му се разтяга в гримаса, която трябваше да представлява
неволна усмивка. „Каква досада! (Вътре в себе си той продължаваше да се
усмихва.) Трябва да се бръсна, когато след двайсет минути съм длъжен да бъда
над счетоводните книги. Изкъпване — осем минути, ако е набързо — пет; закуска —
седем минути. Стар, неприятен вкус на салам от магазина на Мабел: подправки,
болтове, аптекарски стоки, ликьори — като кутията на… откъде да знам на кого,
забравих думата. (Омнибусът във вторник се поврежда и закъснява със седем
минути.) Пендора. Не, Пелдора. И така не е. Общо половин час. Няма време.
Забравих думата… онази кутия, дето има всичко в нея. Започва с «П».“
Когато застана
по халат пред умивалника, едно сънливо лице, чорлаво и небръснато, му хвърли
отегчен поглед от огледалото. Лека уплаха го полази като студена струйка,
когато позна в отражението образа на собствения си умрял брат — такъв биваше
сутрин веднага след ставане. Същото уморено лице, същия поглед, неуспял още да
се събуди.
Едно ново
движение плисна в огледалото известно количество светлина, предназначено да
извика изражение на задоволство, но едновременното връщане на светлината
предизвика у него смешна гримаса. Вода. Горещата струя бликва като из ведро,
обилна, и облак от гъста бяла пара се изпречва между него и стъклото. С бързо
движение той се възползува от това вмешателство и успя да влезе в крак със
собственото си време и с вътрешното време на огледалото.
Изправи се
пред кожения каиш и по него засвятка леденото металическо острие на бръснача. А
облачето пара се разсея и отново му показа другото лице, помътняло от физически
усложнения, математически закони, в които геометрията опитваше да въведе нов
обем, конкретна форма на светлината. Там пред него се намираше лицето с пулс, с
туптене на неговото собствено присъствие, преобразено в гримаса, едновременно и
усмихната, и подигравателна, и сериозна, която надничаше от влажното стъкло,
втечнило парата.
Усмихна се.
(Усмихна се.) Изплези се — на самия себе си. (Изплези се на отсрещния,
действителния.) Езикът на онзи от огледалото беше обложен, жълт. „Не си добре
със стомаха“ — определи той диагнозата без думи, само с гримаса. Пак се
усмихна. (Пак се усмихна.) Но този път долови нещо глупаво, изкуствено и
престорено в усмивката, която му се връщаше. Приглади си косата (приглади си
косата) с дясната (с лявата) ръка и веднага засрамено отвърна поглед и изчезна.
Обичаше да застане пред огледалото и да прави глупашки физиономии. Но си
помисли, че всички пред огледалото правят същото и тогава още повече се
възмути, осъзнал, че тъй като всички са глупаци, значи, той всъщност само
отдава дан на простащината. Осем и седемнадесет.
Знаеше, че
трябва да бърза, ако не иска да го изгонят от агенцията. От тази агенция, която
от известно време се беше превърнала в изходно място на неговото собствено
ежедневно погребение.
От докосването
на четката сапунът вдигна пухкава белезникавосинкава пяна, която го отвлече от
тежките му мисли. Това беше моментът, когато сапунеста течност се изкачваше по
тялото му, по мрежата от артерии и улесняваше действието на цялата
физиологическа машинария… След като се върна съвсем към нормалното, на него му
се стори по-удобно да потърси в сапунисания си мозък онази дума, с която искаше
да сравни магазина на Мабел. Пелдора. Грънчарницата на Мабел. Палдора.
Саламджийницата или дрогерията. Или всичко заедно: Пендора.
Над сапунерката
беше бухнала достатъчно пяна, но той продължаваше да разтърква четката почти
страстно. Играта на мехурчетата му доставяше безгрижната радост на голямо дете,
която бълникаше в сърцето му като евтин ликьор. Още едно усилие по дирите на
преследваната сричка щеше да е тогава достатъчно, за да се разпукне думата,
узряла и сочна, за да изплува от неговата небрежна памет, над онази гъста и
мътна вода. Но и този път разпръснатите частички, отломени от едно и също цяло,
не се съединяваха вярно, не образуваха органичното цяло и той беше готов да се
откаже завинаги от думата. Пендора!
И вече беше
време да се откаже от това безполезно търсене, защото (двамата вдигнаха поглед
и очите им се срещнаха) неговият брат-близнак с бухнала от пяна четка беше
започнал да покрива брадичката си със синкавобяла прохлада, движейки плавно и
точно лявата си ръка (той му подражаваше с дясната), докато покри стръмната
част. Отмести очи и събраните в остър ъгъл стрелки го изправиха пред решаването
на нова теорема на тревогата: осем и осемнадесет. Много бавно я решаваше. С
твърдата цел да свърши скоро той натисна извития като рог бръснач, послушно
следващ движенията на кутрето му.
Като
пресметна, че след три минути ще свърши бръсненето, той вдигна дясната си
(лявата) ръка до височината на дясното (лявото) ухо, мислейки си пътем, че
надали може да има нещо по-трудно от това да се бръснеш както отражението му в
огледалото. Беше извлякъл от този факт цяла серия от сложни по-сложни
изчисления с цел да провери скоростта на светлината, която ПОЧТИ едновременно
отиваше и се връщаше, за да възпроизведе всяко движение. Но естетът, който
живееше в него, след борба, приблизително равна на корен квадратен от
скоростта, която би могъл да провери, победи математика и мисълта на артиста се
насочи към движенията на бръснача, проблясващ ту зеленикаво, ту синкаво, ту
белезникаво — според различното осветление. Бързо прокара острието по дясната
(лявата) си буза до меридиана на устните — математикът и естетът бяха сега в
мир — и със задоволство забеляза, че лявата буза на отражението лъсна чиста, с
краища от сапунена пяна.
Още не беше
изтърсил бръснача, когато откъм кухнята се донесе тежък дим с тръпчива миризма
на печено месо. Усети някакво потръпване под езика и поток от лека и рядка
слюнка изпълни устата му с властния вкус на горещо масло. Пържени бъбреци.
Най-сетне някаква промяна в проклетия магазин на Мабел. Пендора. И Пендора не
е. Бъбреците пращяха в соса, заплющяха в ушите му като дъжд — всъщност същия
дъжд, който валеше на разсъмване. Затуй не бива да забравя галошите си и
шлифера. Бъбреци със сос. Няма съмнение.
От всичките му
сетива най-малко доверие заслужаваше обонянието. Но независимо от петте му
сетива, независимо че този гастрономически празник можеше да произлиза само от
оптимизма на неговите стомашни сокове, необходимостта да свърши колкото може
по-скоро беше в този момент най-належащата необходимост и на петте му сетива.
Точно и плавно (математикът и артистът се озъбиха) прокара бръснача отпред
(отзад) назад (напред) до левия (десния) ъгъл на устните си, докато с лявата си
(дясната) ръка притискаше косата си, улеснявайки по този начин минаването на
металическото острие отпред (отзад) назад (напред) и отгоре (горе) надолу.
Двамата (задъхани) едновременно завършваха тази работа.
Но вече накрая,
когато доизпипваше лявата си буза с дясната ръка, забеляза собствения си лакът
в огледалото. Видя му се голям, странен, непознат. С уплаха видя над лакътя
едни очи, също големи и също непознати, опулено да следват движението на
стоманата. „Някой се опитва да обеси брат ми. Нечия могъща ръка. Кръв! Винаги
става тъй, когато се бръсна набърже.“
Потърси на
лицето си съответното място, но пръстът му остана чист — опипването не даде
никакъв резултат. Сепна се. По кожата му нямаше рани, но там, в огледалото,
другият продължаваше да кърви. И вътре в него отново се надигна опасението, че
тягостните преживявания от предишната нощ ще се повторят. Че сега, пред
огледалото, отново ще го завладее чувството, че се раздвоява. Но ето я вече
брадичката (кръгла; лица еднакви). За тия косми в трапчинката е нужен заострен
бръснач.
Стори му се,
че облак от неувереност тежи над припряното му отражение. Възможно ли е поради
голямата бързина, с която се бръснеше (математикът взе изцяло положението в
свои ръце), скоростта на светлината да не е достатъчна, за да измине
необходимото разстояние и да отчете всичките движения? Би ли могъл той в
бързането си да се доближи до отражението си в огледалото и да свърши
бръсненето с едно движение по-рано от него? Или пък дали е възможно (артистът
след кратка борба успя да измести математика) отражението му да е придобило
свое самостоятелно съществование и да е решило — тъй като живее в опростено
време — да свърши бръсненето по-бавно от своя външен субект?
Видимо
обезпокоен, той отвори крана на горещата вода и усети как топлата, гъста пара
се издига над него, докато плискането на водата по лицето пълни ушите му с
гърлен шепот. Приятната грапавост на прясно изпрания пешкир по лицето му го
накара да въздъхне с дълбокото задоволство на чистоплътно животно. „Пандора!
Тъй беше: Пандора!“
Погледна
учудено пешкира и затвори очи, смутен, а от огледалото едно лице също като
неговото го наблюдаваше с големи глупави очи, с пресечена от морава нишка буза.
Отвори очи и
се усмихна (усмихна се). Вече нищо не го интересуваше. „Магазинът на Мабел е
кутия на Пандора!“
Горещият мирис
на бъбреците със сос погали обонянието му, този път още по-настойчиво. И той
почувствува със задоволство — наистина със задоволство — как вътре в душата му
едно голямо куче замаха с опашка.
(1949)
Няма коментари:
Публикуване на коментар