Джак Керуак

По пътя
(продължение)

      9

      За нула време излязохме обратно на магистралата и тази нощ целият щат Небраска се изтърколи пред очите ми. Сто и десет мили в час постоянна скорост, път като стрела, спящи градчета, никакво движение и трансконтиненталният експрес, който остана зад нас в лунната светлина. Тази нощ изобщо не се страхувах: беше напълно в реда на нещата да караме със сто и десет в час, да си говорим, а градчетата на Небраска — Огалала, Готънбърг. Кърни, Гранд Айланд, Кълъмбъс — окапваха едно след друго с фантастична скорост, както летяхме с рев напред и си приказвахме. Велика кола, можеше сама да се носи по пътя, като лодка по вода. За нея плавните завои бяха песен.

      — Ей, братче, не кола, а мечта — въздъхна Дийн. — Представи си само какво можехме да направим ние с теб, ако имахме такова чудо. Знаеш ли, че има един път, който върви на юг през Мексико и стига чак до Панама? А може би и още по-нататък, до края на Южна Америка, където индианците от планините са високи седем фута и непрекъснато се тъпчат с кокаин. Да-а. Можехме да обиколим света с една такава кола, защото в края на краищата, Сал, пътят трябва да води към целия свят. Няма къде другаде да води, нали така? Ох, ама ще се нахойкаме из стария Чикаго с туй моторче! Представяш ли си. Сал, през целия си живот не съм стъпвал в Чикаго нито веднъж.

      — С тоя кадилак ще влезем в града като гангстери.

      — Иха! И момичета! Колко момичета само ще подберем! Знаеш ли, Сал, реших да побързам, да спестя още време, така че да ни остане цяла вечер за лудуване из Чикаго с тази чудна кола. Ти само се отпусни, а аз ще натисна здраво газта.

      — Добре де, с колко караш в момента?

      — Според мен със сто и десет, нищо няма да усетиш. Остава ни още Айова през деня, а после, докато разбереш, ще профучим през стария Илиной.

      Момчетата изпозаспаха, а ние си говорихме, говорихме цяла нощ.

      Забележително беше с каква лекота Дийн можеше да откачи, а после изведнъж да си върне душата — струва ми се, тя бе навеки свързана с бързи коли, с брегове, които трябва да се достигнат, и с жена в края на пътя — и да започне да разсъждава спокойно и смислено, сякаш нищо не се бе случило.

      — Всеки път, когато минавам през Денвър, ставам такъв — не излизам вече наглава с тоя град. Все нещо не е в ред, Дийн вади само лош късмет. Уффф! — Разказах му, че съм минавал по този път в четирийсет и седма. И той бил минавал. — Когато работех в „Пералнята на новата ера“ в Лос Анджелес през четирийсет и четвърта — бях си подправил годините, за да ме вземат, — тръгнах по магистралата за Индианополис, само за да гледам автомобилните състезания по случай Деня на загиналите*, денем пътувах на стоп, а нощем крадях коли, за да печеля време. Освен това в Ел Ей си имах един буик, купен за двайсет долара, това беше първата ми кола, но не можах да мина на прегледа с нея — спирачките и задните мигачи не бяха в ред, и реших да си извадя документи за собственост от друг щат, та да си карам колата, без да ме арестуват, затова тръгнах за насам. Както стопирах в едно от тия градчета, а съм скрил регистрационните табелки под сакото си, шерифът, свикнал да си завира носа навсякъде, решил, че съм прекалено млад, за да пътувам на стоп, и ме спря посред улицата. Намери, разбира се, табелките в мен и ме тикна в една от двете килии на ареста си при някакъв местен престъпник, чието място беше по-скоро в старческия дом, щото дори не можеше да се храни сам (налагаше се да го храни жената на шерифа), бърбореше безсмислици и цивреше. След разпита, който естествено включваше лигави бащински съвети, резки смени на тона за сплашване, сравняване на почерка ми и така нататък, и след като, само и само за да се измъкна от тях, произнесох най-блестящата реч в живота си, която завърших с признанието, че съм ги излъгал за крадените коли в миналото и че просто търся татко си, който работи в някаква ферма из тоя край, шерифът ме освободи. Естествено изпуснах състезанията. На другата есен направих същото, но за да гледам мача „Нотр Дам“ — „Калифорния“ в Саут Бенд. Индиана; тоя път мина без перипетии и. Сал, имах пари точно колкото за билет за мача, нито цент отгоре; нищо не съм ял дотам и обратно, ако не броим онова, което успявах да изпрося от разните му перковци, кои то срещах по пътя, и от мадами те, които свалях. Сигурно съм единственият мъж в Америка, който си е докарвал толкова главоболия, за да гледа една игра на топка.

      [* 30 май. — Б.пр.]

      Попитах то как е отишъл през 1944 година в Ел Ей.

      — Арестуваха ме в Аризона, в по-долен дранголник не бях попадал. Трябваше да се спасявам и успях да извърша най-славното бягство от дранголник в живота си, е, общо взето, нали разбираш. Гора, пълзене, блата, после нагоре, през планинските пущинаци. Пушки, дебнещи да те пречукат, и други такива, а от време на време, както се казва, смъртта те поглежда в очите, та се наложи да изоставя горите и да вървя под билото, за да съм по-далеч от пътеки и пътчета. Трябваше да се отърва от затворническата пижама и изпълних виртуозна кражба на риза и работен комбинезон от една бензиностанция край Флагстаф. Два дни по-късно пристигнах в Ел Ей, облечен като бензинаджия, взеха ме в първата бензиностанция, която се изпречи пред очите ми, подправих си името (на Лий Бюлай), наех си стая и изкарах чудна година в Ел Ей, намерих си цяла банда нови приятели и наистина великолепни момичета; този период свърши една нощ, когато се возихме с тайфата по булевард „Холивуд“ и казах на едно от приятелчетата да подържи кормилото, докато целуна момичето си — нали разбираш, аз карах колата, — но то не ме чуло и се забихме в един стълб, добре, че беше само с двайсет в час, тогава си счупих носа. Забелязвал ли си носа ми — гръцката му извивка? След това се върнах в Денвър и същата пролет срещнах Мерилу в един млечен бар. Ох, братче, тя беше само на петнайсет, по джинси, и едва чакаше някой да я свали. Три дни и три нощи разговори в хотел „Ейс“, трети етаж, в югоизточната ъглова стая, стая на светия спомен и свещен кът на моя живот. Тя беше тъй нежна тогава, тъй млада, хмммм, аааа! Ей, я погледни нататък в тъмното, чакай, чакай, да пукна, ако там около огъня край линията не са се събрали стари скитници. — Той почти намали. — Никога не знам дали баща ми не е между тях. — Край линията се мярнаха силуети, трепнаха в отблясъците на огъня. — Никога не знам дали да разпитвам за него. Та той може да е къде ли не.

      Продължихме. Някъде зад нас или пък пред нас, в безбрежната нощ, баща му се търкаляше пиян под някой храсталак и сигурно по брадата му имаше слюнка, по панталоните — пикня, в ушите — кал, носът му беше в струпеи, косата му може би беше зацапана с кръв, а над него се блещеше луната.

      Хванах ръката на Дийн:

      — Слушай, братче, този път наистина се прибираме вкъщи.

      За първи път Ню Йорк щеше да му стане постоянен дом. Той просто се тресеше от нетърпение.

      — Помисли си само. Сал, от Пенси ще можем вече да ловим по радиото страхотния боп на източните дисководещи. Йееее, давай, каручке, давай! — Мощната кола пореше вятъра с лудо свистене, а равнините сякаш се развиваха като рула тапети; изхвърляше с достойнство горещи черни газове от тялото си — царска кола беше! Пред очите ми разцъфваше зората и ние се носехме право към нея. Упоритото изтощено лице на Дийн беше все тъй устремено над кормилото към някаква своя си съкровена цел.

      — Какво си се замислил, старче?

      — Ех, ех, все същото, нали знаеш — мадами, мадами и пак мадами.

      Заспах отново и се събудих в сухия горещ въздух на неделното юлско утро в Айова, а Дийн караше ли, караше, без да намалява скоростта; вземаше многобройните завои през царевичните долини на Айова най-малко с осемдесет мили, а на правите участъци вдигаше както обикновено сто и десет — освен ако двупосочното движение не го принудеше да влезе в колона и да запълзи с някакви си жалки шейсет. Когато му се удадеше, той се стрелваше напред, изпреварваше по пет-шест коли наведнъж и ги оставяше зад себе си в облак прах. Някакво шантаво момче в чисто нов буик видя тая работа и реши да се състезава с нас. Тъкмо когато Дийн се канеше да изпревари една внушителна върволица, момчето се шмугна покрай нас без предупреждение, наду клаксона си и предизвикателно засвятка със задните светлини. Ние пък се спуснахме след него като чудовищна птица.

      — Сега ще видиш — изсмя се Дийн. — Ще видиш как за десет мили ще го направя лудо копелето. Гледай само. — Пусна буика да отмине по-далеч, после настъпи газта и го настигна най-нахално. Откаченият буик съвсем обезумя; вдигна сто. Успяхме да го зърнем що за птица е. Като че ли чикагски хипстър, който пътуваше е някаква жена, достатъчно възрастна, за да му бъде, а и навярно му беше, майка. Един господ знае само какво й е било на нея, но момчето дънеше колата. Косата му беше тъмна и рошава, навярно италианец от стария Чи; облечен беше в спортен костюм. Може да му е минало през ум, че сме нова банда от Ел Ей, която се кани да завладее Чикаго, може да ни е взел за някои от момчетата на Мики Коън, защото лимузината ни беше досущ като техните, а табелките ни — с калифорнийски номера. Но преди всичко му се състезаваше. Той поемаше ужасяващи рискове, за да удържи пред нас, задминаваше коли на завои и се вмъкваше в платното си на косъм, преди да го смаже някой камион, който изникваше пред него като тресящ се великан. Преследвахме Се по този начин цели осемдесет мили през Айова и надбягването беше толкова интересно, че нямаше кога да се уплаша. Накрая лудото момче се предаде, спря на една бензиностанция, сигурно по заповед на възрастната дама, и докато отминавахме, ни махна доволно. А ние летяхме нататък; Дийн — гол до кръста, аз — вдигнал крак върху таблото, а колежанчетата — заспали отзад. Спряхме да закусим в някаква кръчма, обслужвана от беловласа жена, която ни насипа възголеми порции картофи, докато от близкото градче се разнесе звън на църковни камбани. И пак потеглихме.

      — Дийн, не карай толкова бързо през деня.

      — Не се безпокой, знам какво правя.

      Започнах да притрепервам. Дийн връхлиташе автомобилните колони като Ангел на Ужаса. Само дето не ги разблъскваше, търсейки пролука. Бръсваше броните им, намаляваше, форсираше, проточваше шия да види завоя, след което грамадната ни лимузина рипваше напред само с едно негово докосване, задминаваше и всеки път се връщаше в нашето платно, когато насрещната колона вече тътнеше край нас, и аз потръпвах. Нямаше да издържа. В Айова много рядко ще попаднеш на дълъг прав участък, а когато най-после стигнахме един такъв, Дийн вдигна любимите си сто и десет и аз мярнах местата, които бях запомнил от 1947 година — широкото пространство, където заседнахме с Еди цели два часа. Свят ми се виеше от този път на миналото, сякаш чашата на живота се бе прекатурила и всичко беше полудяло. Очите ме боляха от този кошмарен ден.

      — А-а, Дийн, по дяволите, ще се преместя отзад, не издържам вече, не мога да гледам.

      — Хи-хи-хи! — кискаше се Дийн, изпревари една кола на тесен мост, зави в облаци от прах и продължи с рев нататък. Прескочих на задната седалка и се свих да поспя. Едно от момчетата се премести отпред заради силните усещания. Полази ме смразяващо предчувствие, че ще катастрофираме точно тази сутрин, смъкнах се на пода, затворих очи и се опитах да заспя. Когато бях моряк, все си мислех за вълните, които бушуват под бронята на кораба, и за бездънните дълбини под тях — сега чувствах как на двайсет инча под мен пътят бясно се разгъва и съска с невъобразима скорост през стенещия континент, докато нашият луд Ахав направляваше кормилото ни. Затворех ли очи, виждах само този път, който сякаш се разгръщаше в мен. Отворех ли ги, виждах как бягащите сенки на дърветата трепкат по пода на колата. Нямаше спасение. Примирих се. Дийн продължаваше да си кара, през ум не му минаваше да поспи преди Чикаго. Следобед прекосихме отново Де Мойн. Тук, разбира се, движението ни оплете, наложи се да намалим и аз се върнах на предното място. Тогава ни се случи нещо странно и тъжно-нелепо. Дебел негър караше пред нас един седан, в който беше натъпкал цялото си семейство; на задната броня беше окачил бидон за вода от гумиран брезент, каквито си купуват туристите, когато прекосяват пустинята. Негърът спря внезапно, Дийн говореше нещо с момчетата отзад, не забеляза, ние налетяхме върху него с пет мили в час, спраскахме бидона, който се разпука като цирей и избълва водата във въздуха. Нямаше други повреди освен един леко огънат калник. Ние с Дийн слязохме да се разберем с човека. Разменихме си адресите и поприказвахме за това-онова, а Дийн не можа да откъсне очи от жената на негъра, чиято размъкната памучна блуза едва прикриваше пищните й кафяви гърди. „Да, да.“ Дадохме адреса на нашия чикагски барон и продължихме.

      Към другия край на Де Мойн една полицейска кола ни настигна с включена сирена и ни застави да спрем.

      — Сега пък какво има?

      Ченгето излезе.

      — Вие ли направихте катастрофата на влизане?

      — Катастрофа ли? Само спукахме бидон с вода на един кръстопът.

      — Собственикът твърди, че е бил ударен от банда в открадната кола, която после избягала.

      Ние с Дийн никога не се бяхме сблъсквали с негър, който се държи като глупав мнителен дъртак. Така се изненадахме, че избухнахме в смях. Все пак трябваше да последваме полицая до управлението и да чакаме цял час на полянката отпред, докато се обадят по телефона в Чикаго на собственика на кадилака и проверят дали наистина сме наети за шофьори. Според ченгето господин баронът бил казал: „Да, колата е моя, но не отговарям за нищо, което са направили момчетата.“ — „Направили са само дребно пътно произшествие в Де Мойн.“ — „Казахте ми вече това — имах пред вид, че не отговарям за нищо, което са правили в миналото.“

      Изяснихме се и продължихме. Нютън, Айова, там, където се бях разхождал веднъж призори в 1947 година. Следобед минахме през стария сънен Давънпорт и над спадналите води на Мисисипи в прашното й корито; после Рок Айланд, няколко минути градско движение, аленеещо слънце и внезапно пробягващи картини на приказни притоци, които плавно лъкатушат сред вълшебните дървета и зеленината на средноамериканския Илиной. Вече се усещаше мекият нежен Изток; край на величавия сух Запад Щатът Илиной се разкри пред очите ми с един внушителен замах, който продължи няколко часа, без Дийн да намалява скоростта. В умората си той започна да поема по-страшни рискове от всякога. По тесен мост над един от ония чудни притоци той налетя на ситуация с почти невъзможен изход. Две бавни коли се друсаха по моста пред нас; отсреща се бе задал гигантски камион с ремарке, чийто шофьор бе пресметнал до секунда времето, необходимо на бавните коли да преодолеят моста, та когато стъпи върху него, те вече да са го преминали. На моста нямаше място едновременно за камиона и за коли в насрещната посока. Зад камиона пък се бяха наредили други коли, които дебнеха възможност да го изпреварят. Напред, пред бавните коли пъплеха други бавни коли. Пътят беше претоварен и хората изгаряха от нетърпение да минат. Дийн връхлетя върху цялата тази навалица със сто и десет мили в час и нито за миг не се поколеба. Изпревари бавните коли, кривна и почти отнесе левия парапет на моста, настъпи сянката на ненамаляващия скоростта си камион, рязко сви вдясно, размина се на косъм с предното ляво колело на камиона, за малко не удари първата бавна кола, изнесе се встрани, за да продължи, и веднага трябваше да се върне обратно в колоната, защото зад камиона изскочи друга кола, която щеше да го изпреварва, всичко това стана за части от секундата, мярнахме се като мълния и оставихме зад себе си само облаци от прах вместо потресаваща петорна катастрофа, която да попилее коли във всички посоки и да изтърбуши гигантския камион във фатално аления следобед над сънните поля на Илиной. Не можех да избия от главата си мисълта, че един боп-кларнетист бе загинал неотдавна при автомобилна катастрофа в Илиной, навярно в ден като този. И се върнах на задната седалка.

      Този път и колежанчетата останаха отзад. Дийн напираше да стигнем Чикаго преди мръкнало. На едно кръстовище с железопътна линия взехме двама скитници, които събраха помежду си половин долар за бензин. Само преди миг те бяха седели край релсите и бяха облизвали последните капки от бутилката вино, а ето че сега се намираха в кална, но неудържима и разкошна лимузина, носеща се към Чикаго с лудешка бързина. Впрочем скитникът, който седна отпред до Дийн: не откъсна очи от пътя и, сигурен съм, само е повтарял наум просяшките си молитви.

      — Е — обадиха се те. — не сме и помисляли, че ще стигнем тъй бързо в Чикаго.

      Профучавахме през задрямалите градчета на Илиной, чиито обитатели са свикнали да виждат всеки ден чикагски бандити в лимузини като нашата, но сигурно сме били доста странна гледка: до един небръснати, шофьорът — гол до кръста, двама скитници, а отзад — аз, стиснал здраво дръжката и отпуснал глава на облегалката, надменно оглеждам пейзажа: сякаш бяхме някаква нова калифорнийска банда, залетяла се да оспорва богатствата на Чикаго, банда главорези, избягали от затворите на лунна Юта. Когато спряхме в някакво градче да изпием по една кола и да заредим с бензин, наизлязоха хора и ни зазяпаха: никой дума не продума, но ми се строи, че мислено отбелязват чертите и ръстовете ни за всеки случай. За да приключим по-бързо с момичето от бензиностанцията, Дийн се загърна с памучната си фланелка като с шал, стана рязък и безцеремонен, което не му бе трудно, и отново потеглихме с грохот. Скоро аленият залез помръкна в морав, последните омайни притоци се мярнаха край нас и в далечината отвъд пътя съзряхме пушеците на Чикаго. Бяхме изминали разстоянието от Денвър до Чикаго през ранчото на Ед Уол. 1180 мили, точно за седемнайсет часа — ако не броим двата часа в канавката, трите в ранчото и двата в полицейския участък на Нютън. Айова — със средна скорост от седемдесет мили в час и с един шофьор на кормилото. Доста откачен рекорд.

      10

      Славният Чикаго блесна червен пред очите ни. Изведнъж се озовахме на улица „Мадисън“, заобиколени от орди Скитници, някои проснати на самата улица и протегнали крака на тротоара, а стотици други, кръжащи пред праговете на салуните и из тесните странични улички.

      — Хей! Хей! Хубаво гледайте за стария Дийн Мориарти, тази година може да е случайно в Чикаго.

      Оставихме нашите бродяги на тази улица и продължихме към центъра на Чикаго. Скърцащи трамваи, вестникарчета, момичета, които шарят насам и натам, във въздуха миризми на пържено и бира, намигащи неони.

      — Стигнахме във великия град. Сал! Юпиии!

      Първата ни работа беше да паркираме кадилака на тъмно скришно място, да се измием и облечем за вечеря. Срещу общежитието на Младежката християнска асоциация открихме тесен павиран пасаж между сградите, където скътахме кадилака с муцуна, насочена към улицата и готов за старт, сетне последвахме колежанчетата до общежитието, където те наеха стая и ни позволиха да използваме сервизните й помещения за един час. Ние с Дийн се избръснахме и взехме по един душ; аз изпуснах портфейла си в коридора, Дийн го намери и тъкмо щеше да го задигне и да го скрие под ризата си, когато се усети, че е наш, и силно се разочарова. После се сбогувахме с момчетата — предоволни, че са минали прехода наведнъж — и изчезнахме да хапнем в някоя закусвалня. Старият кафяв Чикаго със своите странни полуизточен, полузападен тип обитатели, които бързаха за работа, но плюеха по улиците. Дийн застана посред закусвалнята, поглади се по корема и го прибра навътре. Искаше да си побъбри с непознатата мулатка в напреднала възраст, която влезе и започна да разказва някаква история за това как нямала пари, но имала кифли, та дали щели да й дадат малко масло. Влезе, полюшвайки бедра, отказаха й и излезе, олюлявайки задника си.

      — Аууу! — изрева Дийн. — Я да тръгнем след нея и да я замъкнем в раздрънкания кадилак. Славно ще си изкараме!

      Но веднага забравихме за мулатката и след като обиколихме центъра, за да огледаме заведенията за танци и боп-музика, се запътихме право към улица „Норт Кларк“. Ако знаете каква нощ преживяхме!

      — Ох, братче — възкликна Дийн, докато се помайвахме пред входа на някакъв бар. — хубаво огледай улицата на живота, виж ги тия китайци, запокитени чак в Чикаго, какъв съдбоносен град — аууу, я погледни оная жена на прозореца ей там, дето гледа надолу, а тежките й гърди се подават от нощницата, ох, какви големи очи! Ихааа. Сал, трябва да се впуснем и да не спираме, докато не стигнем там.

      — Къде?

      — Не знам, но не трябва да спираме.

      В този момент се появи група млади боп-музиканти, които заизваждаха инструментите си от колите. Нахълтаха право в един салун и ние ги последвахме по петите. Разположиха се и веднага засвириха. Ех, как случихме! Водещият музикант — слаб, отпуснат тенор-саксофонист, къдрокос, със стиснати устни и тесни рамене, изгубен в гънките на широка спортна риза, хладно спокоен в горещата нощ, със самодоволство в погледа, вдигна смръщен саксофона си и го наду, безучастен, техничен, изискан; потропваше с крак, когато искаше да улови някое осенило го хрумване, друго оставяше да отлети, а подемеше ли соло някое от останалите момчета, тихичко го насърчаваше: „Давай!“ Там беше и През, як русокос хубавец, който приличаше на луничав боксьор, опаковал се грижливо в кариран костюм от лъскава коприна с широки ревери, високи рамене и разхлабена връзка, за да постигне добре пресметната артистична небрежност; запотен, той работеше с жар над саксофона си, гърчеше се и изтръгваше от него тонове също като Лестър Йънг.

      — Виж го сега През, той се притеснява като всеки млад музикант, който се мъчи да си изкара хляба, от всички само той е облечен добре, виж го как се ядосва, ако саксът му простърже, а оная студена риба, шефът му, му вика да не се вълнува, а само да надува, да надува — той иска само хубав звук и силна музика. Той е творецът. Той учи младия През, боксьора. А ето че и другите се разгряха.

      Третият саксофонист беше алт, осемнайсетгодишен, сдържан интелектуален негър, напомнящ Чарли Паркър като млад, с грамадна, зейнала като прясна рана уста, по-висок от останалите, тържествен. Той повдигна инструмента си, духна леко и замислено и от него полетяха като птици музикални фрази и логични архитектурни структури в стила на Майлс Дейвис. Тия музиканти бяха деца на великите новатори на бопа.

      Миналото си имаше Луис Армстронг, който красиво и с все сили надуваше тромпета си из бордеите на Ню Орлиънс; а още преди него луди музиканти са шествали из улиците при официалните празници и са изпълнявали маршовете на Суза* в неудържимия ритъм на рагтайма. По-късно дойдоха суингът и Рой Елдридж, който, неукротим и мъжествен, изливаше от тромпета си порои от сила, логика и нежност, с бляскав поглед и подкупваща усмивка разпращаше вълните на музиката си и разтърсваше света на джаза. След него се появи Чарли Паркър, дойде право от бараката на майка си в Канзас Сити; отначало той надувал закърпения си алт-саксофон от дървената къщурка, упражнявал се в дъждовните дни и излизат само да послуша стария суинг-оркестър на Бейзи и Бени Моутън, в който свирел още и Пейдж, Горещите Устни, а после Чарли Паркър напуснал дома си и отишъл в Харлем, там срещнал лудия Телониъс Мънк и още по-лудия Гилеспи; великолепният Чарли Паркър от ранните си години, когато свирел пиян, обикаляйки в кръг. Малко по-млад от Лестър Йънг, също от Канзас Сити, тъжният, свят безумец Паркър събира в себе си цялата история на джаза; защото, докато държал високо, почти хоризонтално саксофона си, той бил велик духач; но колкото по-дълга израствала косата му, той ставал по-мързелив и развлечен, саксът му падал все по-ниско, докато накрая съвсем клюмнал, и по наше време, когато носеше обувки с дебели подметки, та да не усеща острите камъчета на живота, той вяло придържаше саксофона до гърдите си и извличаше от него само хладни, лесноизпълними мотиви. А сега пред нас бяха децата на американската нощ на бопа.

      [* Джон Филип Суза (1854—1932) — американски композитор и ръководител на духова музика, известен по псевдонима „крал на маршовете“. — Б.пр.]

      Странни цветя бяха те — докато негърът алтсаксофонист гордо и възвишено се унасяше над главите ни, високото слабичко русокосо момче от улица „Къртис“ в Денвър, по джинси и с обкован колан, смучеше мундщука си и чакаше другите да свършат; когато му дойде редът, започна, а ние се заоглеждахме, за да разберем откъде се носи солото, защото то се изплъзваше от ангелски усмихнатите над мундщука устни и беше най-нежното, жално, феерично соло на алт-саксофон. Самотен като Америка, пронизващ гърлен звук в нощта.

      А останалите и общото изпълнение? Контрабасистът — рошав червенокоско с див поглед, отмерваше всяко силно време с удар на коленете в инструмента си, а в разгорещените моменти зяпваше, изпаднал в транс.

      — Братче, тоя тип като нищо може да пречупи гръбнака на момичето си!

      Тъжният барабанист, който приличаше на нашия бял битник от улица „Фолсъм“ във Фриско, бе опит от алкохол и наркотици, гледаше втренчено в празното, жвакваше дъвка и във върховен екстаз клатеше глава с такта. Пианистът — едро плещесто момче, тип италиански шофьор с месести ръце, излъчваше силна, но по мъжки сдържана радост. Свириха цял час. Никой не ги слушаше. Скитниците от „Норт Кларк“ седяха отпуснати пред бара, проститутки кряскаха истерично и ядно. Тайнствените жълтокожи прекосяваха помещението. Отнякъде се намесваше долнопробна танцова музика. Но момчетата продължаваха да свирят. На тротоара отвън се появи призрак — шестнайсетгодишно хлапе с козя брадичка от набол мъх и тромбон в калъфка. Слабо, рахитично, с безумно лице, то искаше да се присламчи към музикантите и да посвири с тях. Те го познаваха и не му обърнаха внимание. То се намъкна в бара, скришом извади тромбона и го вдигна към устните си. Звук не последва. Никой не го погледна. Момчетата свършиха, прибраха инструментите си и потеглиха към друг бар. Слабичкото чикагско хлапе непременно трябваше да се изяви, надяна тъмните си очила, приближи тромбона към устните си и останало единствен музикант в заведението, наду: „Баф!“ Едва тогава хукна след оркестрантите. Те никога нямаше да му позволят да свири с тях, както и кварталният футболен отбор сигурно не го допускаше на игрището отзад до нефтената цистерна.

      — Всички тия момчета живеят с бабите си, също както Том Снарк и нашият алт, дето прилича на Карло Маркс — отбеляза Дийн.

      Спуснахме се след тайфата музиканти. Те влязоха в клуба „Анита О’Дей“, извадиха отново инструментите си и свириха до девет сутринта. Ние с Дийн останахме до края на бира.

      В почивките притичвахме до кадилака, понасяхме се из Чикаго и се опитвахме да примамим момичета. Те се плашеха от нашата голяма, покрита с белези, пророческа кола. В умопомрачената си възбуда Дийн блъскаше на заден ход колата в уличните водопроводни кранове и лудо се кискаше. Към девет часа сутринта тя вече беше истинска развалина; спирачките отказваха; броните бяха вдълбани; осите тракаха. Не спираше на червените светофари и приритваше из улиците. Платила бе дан на нощта. Превърнала се бе в кален шушон и нямаше нищо общо с лъскавата лимузина. „Ихааа!“ Момчетата от „Нийтс“ още свиреха.

      По едно време Дийн се вторачи в мрака зад оркестъра и прошепна:

      — Сал, дошъл е господ-бог!

      Погледнах. _Джордж Шиъринг_. Както винаги опрял своята сляпа глава на бледата си ръка, цял в слух, наострил уши като слон, той попиваше американските звуци, за да ги овладее и пригоди за собствена английска употреба в летните нощи. Замолиха го да посвири. Съгласи се. И изтръгна от пианото вихър от главозамайващи акорди, които се извисяваха нагоре и по-нагоре, потта на Шиъринг заля клавиатурата, а всички занемяха в благоговение и ужас. Изведоха го от подиума след час. Той се върна в тъмното си ъгълче, старият бог Шиъринг, а момчетата заключиха: „След такова нещо не може да се свири!“

      Но слабичкият водещ рече:

      — Да опитаме все пак.

      Можеше пък да излезе нещо. Винаги остава още нещо, по-далечно — краят не се стига никога. Те затърсиха нови фрази след прозренията на Шиъринг; опитваха с всички сили. Извиваха се, гърчеха се, надуваха саксофоните. От време на време някой чист хармоничен възглас загатваше за раждането на мелодия, която някой ден може би щеше да остане единствената музика на света и щеше да извисява душите на хората към радостта. Намираха мотиви, подир това ги губеха, бореха се за тях, отново ги улавяха, смееха се, стенеха — а Дийн се потеше на масата и им викаше да дават, дават, дават. В девет сутринта всички — музиканти, момичета в три четвърти панталони, бармани и малкият рахитичен нещастен тромбонист — излязоха, олюлявайки се, от клуба в гръмовния тътен на чикагския ден, за да се отпуснат в сън до идващата дива нощ на бопа.

      Ние с Дийн треперехме изтощени и пияни. Време беше да върнем кадилака на собственика му, който живееше на „Лейк Шор Драйв“ във фуклив богатски апартамент с огромен гараж под него, в който работеха омазани с масло негри. Вкарахме направо вътре калното плашило и го паркирахме на мястото му. Механикът не позна кадилака. Предадохме му документите. Той се почеса по главата. Трябваше бързо да се омитаме. Както и направихме. Взехме автобуса до центъра на Чикаго и това беше. Никога не ни застигна думичка от чикагския барон за състоянието на колата, въпреки че той имаше адреса ни и можеше да подаде жалба.

      11

      Време беше да продължим нататък. Взехме автобус до Детройт. Парите ни съвсем се стопиха. Потътрихме нещастните си багажи по гарата. Бинтът от превръзката на Дийн беше черен като въглен и целият размотан. Изглеждахме толкова окаяно, колкото всеки друг на наше място след толкова патила. Грохнал, Дийн заспа в автобуса, който пореше през щата Мичиган. Аз подхванах разговор с пищно момиче — провинциалистче, облякло памучна блузка с голямо деколте, която откриваше до половина красивите му, загорели от слънцето гърди. Скучно момиче. Разказа ми за провинциалните си вечери, през които пукали пуканки на верандата. Някога разказът й би зарадвал сърцето ми, но тъй като нейното сърце не се радваше, докато ми разправяше, разбрах, че думите й просто предаваха онова, което бе общоприето да се прави у тях.

      — А как се забавлявате у вас?

      Опитах се да насоча разговора към момчета и секс. Големите й тъмни очи ме изгледаха неразбиращо и с някакво огорчение, предадено в кръвта й от поколения и поколения прадеди, въздържали се от онова, което крещи да бъде задоволено — каквото и да е то, а всеки го знае какво е.

      — Всъщност какво искаш ти от живота?

      Идеше ми да я грабна и да изстискам от нея желание. Ти дори нямаше представа какво й трябва. Плещеше нещо за работа, за филми, за летни ваканции при баба й, мечтаеше да отиде в Ню Йорк и да посети „Рокси“*, забърбори как щяла да се издокара по тоя случай — както на миналия Великден, с бяло боне, с букетче рози и розови лачени обувки и със светлолилаво габардинено манто.

      [* Известен в миналото водевилен театър. — Б.пр.]

      — Какво правиш в неделя следобед? — попитах я.

      Седяла на верандата. Момчетата минавали с велосипеди край верандата и спирали да си поприказват с нея. Тя четяла комикси и се излежавала в хамака.

      — А какво правиш в горещите неделни вечери?

      Пак седяла на верандата и гледала колите, които минавали по пътя. Двете с майка й печели пуканки.

      — Какво прави тогава баща ти в летните вечери?

      Работел, работел нощна смяна в котелното отделение на фабриката и целият му живот минавал в работа, за да издържа една жена и нейните отрочета, без да чака признание или благодарност.

      — А брат ти, какво прави той вечер през лятото?

      Разкарвал се с велосипеда си, въртял се край млечния бар.

      — Добре де, а не копнеели за нещо друго? Нещо, за което всички до болка копнеем? Какво желаем всички ние?

      Тя не знаеше. Прозина се. Спеше й се. Много ми дойде. Никой не можеше да ми отговори. Никой никога нямаше да ми отговори. В мен нещо се прекъсна. Тя беше на осемнайсет, красива и съвсем загубена.

      Двамата с Дийн, раздърпани и мръсни, с вид на хора, прехранвали се със скакалци, се смъкнахме от автобуса в Детройт. Решихме да се подслоним в някое от целонощните кина по „Скид Роу“. Студено беше вече за паркове. Хасъл също се е подвизавал из детройтската „Скид Роу“, безброй пъти е оглеждал с тъмните си очи всяко стрелбище, всяко целонощно кино и всеки долнопробен бар по тая улица. Неговият дух ни преследваше. Никога повече нямаше да се сблъскаме с него на „Таймс Скуеър“. Помислихме си, че случайно старият Дийн Мориарти може да е тук, но и него го нямаше. За по трийсет и пет цента на човек влязохме в старо скапано кино и останахме на балкона до сутринта, когато ни изритаха надолу по стълбите. Посетителите на целонощните кина са дъното. Изпаднали негри, дошли чак от Алабама, подведени от слухове за работа във фабриките; стари белокожи скитници; млади дългокоси битници, които бяха стигнали края на пътя и се наливаха с вино; проститутки, обикновени двойки и домакини, които нямат какво да правят, нямат къде да отидат, нямат в кого да вярват. Ако пресеете през сито целия Детройт, едва ли ще съберете по-пъстра сбирщина от пропаднали отрепки, утайката на града. Даваха филма „Пеещият каубой Еди Дийн и неговият смел бял кон Цвилчо“ — това беше първата прожекция; втората беше двусериен филм за Истанбул с Джордж Рафт, Сидни Грийнстрийт и Петер Лоре. През тая нощ гледахме всеки от филмите по шест пъти. Гледахме ги, когато се събуждахме, чувахме ги, докато спяхме, усещахме ги в съня си, тъй че, когато се разсъмна, бяхме попили и с последните фибри на телата си странния Сив Мит за Запада и фаталния Мрачен Мит за Изтока. Оттогава това ужасно осмотично преживяване диктува всички мои подсъзнателни действия. Стотици пъти изкънтяха в ушите ми подигравателният смях на Грийнстрийт и зловещите подканвания на Петер Лоре; изстрадах с Джордж Рафт параноичните му страхове; яздих и пях с Еди Дийн и застрелях безчет пъти едни и същи конекрадци. Хората надигаха бутилките, озъртаха се и ровеха с очи из тъмния салон с надеждата, че ще си намерят занимание или душа, с която да си поговорят. Предните редове гузно мълчаха, никой не говореше. Докато съм спял, отпуснал глава на дървената ръчна облегалка, сивата зора прегърнала плътно стрехите на киното и провряла призрачни пипала през пролуките на прозорците, а шестима разпоредители се заели да изметат останките от нощта — вдигнали облаци от прах, напълнили носа ми, както съм хъркал с ниско смъкната глава, и за малко не помели и мен. Това ми разказа Дийн, който наблюдавал гледката от десетина места по-назад. Всички фасове, бутилки, кибрити и следи от секс били събрани на купчина. Ако бяха подбрали и мен, Дийн никога повече нямаше да ме види. Щеше да се наложи да преброжда Американските щати от единия до другия бряг и да надзърта във всяка кофа за смет, докато ме открие, свит като зародиш сред нечистотиите на моя живот, на неговия живот, на живота на всеки замесен и незамесен в тая история. Какво щях да му кажа аз тогава от моята боклукчийска утроба? „Не ме закачай бе, човек, щастлив съм си тук. Ти ме изгуби в една детройтска нощ на август четирийсет и девета. Какво право имаш да прекъсваш мечтите ми в тая изповръщана кофа?“ В 1942 година бях станал звезда на една от най-гадните драми на всички времена. Тогава бях моряк и веднъж отидох да си пийна в кафене „Импириъл“ на площад „Сколей“ в Бостън; изпих шейсет халби бира и се оттеглих в тоалетната, където съм прегърнал чинията и съм заспал. През нощта поне стотина моряци и цивилни лица влизали вътре и изхвърляли върху мен интимното си съдържание, докато ме маскирали до неузнаваемост. Е, голяма работа в края на краищата! Анонимността в човешкия свят е по-добро нещо, отколкото славата в рая, защото какво е раят? Какво е земята? Те съществуват само в умовете ни.

      Като ломотехме неразбрано и се препъвахме на всяка крачка, ние с Дийн се измъкнахме призори от тази дупка на ужаса и тръгнахме да търсим кола в градското пътническо бюро. Доста голяма част от сутринта се разкарвахме из негърските барове, преследвахме мадами и слушахме джаз от джубоксовете, след което, помъкнали невъобразимата си екипировка, преодоляхме цели пет мили с местните автобуси и се добрахме до дома на един човек, който искаше да ни вземе по четири долара на глава, за да ни откара до Ню Йорк. Беше на средна възраст, рус, с очила, имаше си жена, дете и хубав дом. Почакахме го в двора, докато се приготви. Миловидната му жена, препасана с памучна престилка, ни предложи кафе, но ние бяхме прекалено увлечени в разговора си. По това време вече Дийн беше толкова изтощен и не с ума си, че всяко нещо, върху което спираше погледа си, го хвърляше във възторг. Отново се задаваше мигът на божествения бяс. Потеше се и пак се потеше. В момента, в който влязохме в новия крайслър и потеглихме за Ню Йорк горкият собственик разбра, че се е споразумял да пътува с двама побъркани, но не падна духом и всъщност още докато минавахме край стадиона „Бригс“ и заговорихме за мача на Детройтските Тигри* догодина, той просто вече беше свикнал с нас.

      [* Известен бейзболен отбор. — Б.пр.]

      В мъгливата нощ отминахме Толидо и продължихме напред през стария Охайо. Дадох си сметка, че съм започнал да прекосявам градовете на Америка, сякаш съм пътуващ търговец — убийствени маршрути, лоша стока, полуразвалена храна на дъното на моя сак с хитрости и никакви купувачи. Някъде край Пенсилвания мъжът се умори, Дийн пое кормилото и кара през целия път до Ню Йорк; от един момент нататък уловихме радиопредаването „Симфъни Сид“ с последните боп-парчета и най-после навлязохме във великия последен град на Америка. Пристигнахме в ранно утро. „Таймс Скуеър“ се раздираше от глъч, защото Ню Йорк не се спира нито миг. Оглеждахме се по навик за Хасъл.

      След час двамата с Дийн се добрахме до новата къща на леля ми в Лонг Айланд, тя самата в този момент спореше за цената с бояджиите, които бяха наши семейни приятели, и ние, най-после завърнали се от Сан Франциско, се помъкнахме нагоре по стълбите.

      — Сал — каза леля ми, — Дийн може да остане тук няколко, дни, но след това трябва да си върви, ясно ли е?

      Пътуването бе приключило. Тази нощ ние с Дийн се разходихме между бензиновите цистерни, железопътните мостове и електрическите стълбове с йодни лампи на Лонг Айланд, но пред нас нямаше земя, само Атлантическият океан, и можехме да стигнем само дотук. Стиснахме си ръцете и си обещахме да бъдем приятели завинаги.

      Пет вечери след това отидохме на някакво нюйоркско празненство, където срещнах момиче на име Инес и й разказах, че имам един приятел, с когото трябва непременно да я запозная. Бях пиян и й казах, че той е каубой.

      — Ах, винаги съм си мечтала да се запозная с каубой.

      — Дийн! — изревах през навалицата, която включваше поета Анхел Луис Гарсия, Уолтър Ивънс, венецуелския поет Виктор Вийануева, моята бивша любима Джини Джоунс, Карло Маркс. Дийн Декстър и безброй други. — Ела насам!

      Дийн се приближи свенливо. Един час по-късно, сред пиянския шум и светската неразбория на празненството (ознаменувахме, разбира се, края на лятото), той беше коленичил на пода пред нея, опрял бе брадичка на корема й, говореше, обещаваше й всичко на света и се потеше. Тя беше едра сексапилна брюнетка — или както спомена Гарсия, „сякаш излязла от картина на Дега“ — и, общо взето, много приличаше на парижка кокетка. След няколко дни двамата вече се пазаряха в междуградски разговор с Камий от Сан Франциско за документите, необходими за развод, та да могат да се оженят по-скоро. Няколко месеца по-късно Камий роди второ дете от Дийн. А след още няколко и Инес роди от него. Като прибавим и още едно незаконно дете, запиляно някъде из Запада, Дийн имаше по това време четири дечица, нямаше пукнат цент в джоба си и както винаги животът му се състоеше само от неприятности, екстаз и високи скорости. Така и не отидохме в Италия.

      ЧЕТВЪРТА ЧАСТ

      1

      Видях се с малко пари, след като получих хонорара от книгата. Помогнах на леля си, като платих наема до края на годината. Дойде ли в Ню Йорк пролетта, не устоявам на зована земята, който долита през реката от Ню Джързи, и трябва да хвана пътя. И тръгнах, само че за първи път, откакто моят живот се сля с неговия, казах довиждане на Дийн и го оставих в Ню Йорк. Той работеше на един паркинг на ъгъла на улиците „Мадисън“ и Четиридесета. Както и преди търчеше нагоре-надолу по прокъсани обувки, памучна фланелка и увиснали под корема работни панталони и съвсем сам оправяше невъобразимия обеден прилив от коли.

      Отивах да го посетя обикновено надвечер, когато нямаше никаква работа. Седеше в бараката, броеше билетите и се гладеше по корема. Радиото вечно боботеше.

      — Братче, слушал ли си лудия Марти Гликман как коментира баскетболните мачове: „Отскок от центъра финт-стрелба попадение-две точки.“ По-велик коментатор не съм слушал.

      Задоволяваше се с такива прости удоволствия. Живееше с Инес в един апартамент в източната част на Осемдесета, в който нямаше дори топла вода. Вечер, когато се прибираше вкъщи, той се събличаше съвсем гол, обличаше едно китайско копринено кимоно, което едва покриваше хълбоците му, и сядаше да изпуши наргилето си, натъпкано с наркотик. Това бяха домашните му удоволствия заедно с едно тесте мръсни карти.

      — Напоследък дълго се заглеждам в двойката каро. Забелязал ли си къде е втората ръка на женската фигура? Бас държа, че не си. Вгледай се добре и се опитай да я видиш. — Той понечи дами даде картата, върху която бяха изрисувани висок печален тип и сладострастна тъжна развратница, които опитваха някаква поза върху едно легло. — Вземи я де, аз съм я гледал много пъти! — Инес готвеше в кухнята и надникна с крива усмивка. Тя приемаше нещата, както са. — Виж я рамо! Погледни я каква е Инес! Нали разбираш, само това прави, ще надникне през вратата и ще се усмихне. Ние сме си говорили с нея за всичко и идеално сме се разбрали. Решили сме да изчезнем оттук това лято и да заживеем на някоя ферма в Пенсилвания — ще купим голям автомобил за мен, да прескачам до Ню Йорк, за да се наскитвам, ще си вземем хубава просторна къща и в близките няколко години ще народим много деца. Ъхъ! Йееее! Господи! — Той скочи от стола и пусна една плоча на Уили Джексън, „Алигаторска опашка“. Застана прав пред грамофона, запляска с ръце, залюшка се и заудря колене в такт. — Ехееей! Страшно копеле е тоя Джексън! Когато го чух за пръв път, помислих си, че ще умре още на другата нощ, а той още е жив.

      Дийн се държеше по същия начин, както с Камий във Фриско на другия край на континента. Същият очукан куфар се подаваше изпод леглото, готов да се понесе. Инес често се обаждаше по телефона на Камий и говореше дълго с нея; обсъждали дори номерата му или поне така твърдеше Дийн. Разменяли си писма за чудатостите му. Разбира се, той трябваше всеки месец да праща на Камий част от припечеленото, иначе щяха да го тикнат за половин година в трудов лагер. За да наваксва изгубените пари, прилагаше какви ли не хитрости в паркинга, беше артист от превъзходна класа при връщане на рестото. Веднъж го гледах как пожелава щастлива Коледа на някакъв заможен мъж така словоохотливо, че оня изобщо не усети отсъствието на една петарка в рестото от двайсет. Веднага я изхарчихме в „Бърдланд“, кръчмата на бопа. На подиума свиреше Лестър Йънг, огромните му клепачи бяха натежали от вечността.

      Една нощ, в три часа сутринта, си приказвахме на ъгъла на Четиридесет и седма улица и „Мадисън“.

      — Ех, Сал, да пукна, ама страшно ми е криво, че изчезваш, истина ти казвам, за пръв път ще остана в Ню Йорк без стария си приятел. — И след малко добави: — Ню Йорк е спирка за мен, Фриско е моят град. През цялото време, откакто съм тук, не съм имал друго_момиче освен Инес — такова нещо ми се случва само в Ню Йорк! Проклет град! Но мисълта, че отново ще трябва да пресека този ужасен континент… Сал, забелязал ли си, че не сме си приказвали истински от много време насам.

      В Ню Йорк ние вечно търчахме като луди по какви ли не пиянски събирания с тълпи от приятели. Но това сякаш не беше за Дийн. Той приличаше повече на себе си, когато зъзнеше нощем в студения, ситен дъжд на пустото авеню „Мадисън“.

      — Инес ме обича; каза ми го и ми обеща, че мога да правя каквото си поискам, при минимални неприятности от нейна страна. Нали разбираш, братче, колкото повече остаряваш, толкова повече неприятности ти се струпват. Един ден ние с теб ще се влачим по някоя уличка на залез слънце и ще надничаме в кофите за смет.

      — Искаш да кажеш, че ще свършим като стари просяци, така ли?

      — Защо пък не? Разбира се, че ще свършим така, стига да искаме. Какво лошо има в това? Изкарваш целия си живот, без да пречиш на другите, в това число на политиците и богаташите, а и теб никой не те, безпокои, затова ти се отдръпваш и си караш по своему. — Съгласих се с него. Той вървеше към своето таоистко решение по най-простия и директен начин. — Кой е твоят път, братче? На момчето-светец, на безумеца, на дъгата, на шарената рибка или кой? Тоя път води навсякъде, той е за всеки, може да бъде извървян по всякакъв начин. Изобщо къде сме застанали и как? — Кимахме в дъжда. — Гадно, а трябва и да внимаваш за себе си. Няма да си истински мъж, ако не си във вечно движение — каквото и да разправят докторите. Ще ти кажа направо, Сал, където и да живея, куфарът ми винаги се подава под леглото и всеки момент съм готов да напусна или да ме изхвърлят. Решил съм да оставя всичко в ръцете на другите. Ти поне си свидетел, че съм се опитвал и иначе, че съм си скъсвал задника, за да успея, но както знаеш, всичко това е безсмислено, ние с теб знаем какво значи времето — и как да го забавим, за да можем само да вървим и да гледаме, и да се отдаваме на старовечните тъмни удоволствия, че то изобщо имали други удоволствия? А ние знаем.

      Въздъхнахме в дъжда. През тази нощ вадеше в цялата долина на Хъдсън. Огромните, отворени за света кейове на ширнатата се като море река бяха прогизнали от дъжда, пристаните за старите параходи бяха прогизнали от дъжда, древният извор при Оулд Понд Рок беше прогизнал от дъжда, възвишението Вандъруакър беше прогизнало от дъжда.

      — Така че — продължи след малко Дийн — аз просто се оставям на течението на моя живот. Знаеш ли, че неотдавна писах на моя старец, който е в затвора на Сиатъл, и оня ден получих първото писмо от него от години насам.

      — Наистина ли?

      — Ъхъ, ъхъ. Казва, че иска да види „беббето“, написал го е с двойно „б“, щом успее да се добере до Фриско. Намерил съм една студена бърлога на източна Четирийсета за тринайсет на месец: а ако мога да му изпратя пари, ще дойде да живее в Ню Йорк — стига въобще да стигне дотук. Никога не съм ти разправял за сестра си, а знаеш ли, имам малко сладко сестриче; и ми се иска и нея да доведа да живее при мен.

      — Къде е тя?

      — Там е работата, че не знам — старецът ще се опита да я открие, но ти всъщност знаеш какво ще направи той.

      — Значи, е отишъл в Сиатъл?

      — И право в кирливия затвор.

      — А къде е бил преди това?

      — В Тексас, Тексас… така, че сега виждаш, братче, какво ми е на душата, как стоят нещата, какво ми е положението… забелязваш ли, че се укротявам?

      — Забелязвам, вярно е. — Дийн се беше укротил в Ню Йорк. Много му се искаше да си говорим. Премръзнахме от студ в ледения дъжд. Решихме той да дойде в къщата на леля ми, преди да отпътувам.

      Пристигна следващата неделя следобед. Аз имах вече телевизор. Изгледахме един мач, изслушахме друг по радиото и през цялото време превъртахме на трети, за да следим всяко нещо, което ставаше всяка минута.

      — Запомни. Сал, „Ходжес“ са на втори бруклински канал, така че, докато бият сервиса на „Филис“, ние ще превключим на „Джайънтс“, Бостън, и ще мернем как Ди Маджо печели три точки с един удар, а докато изпълнителят на сервиса се мотае, бързо ще погледнем дали няма промяна при Боби Томпсън, откакто сме го оставили преди трийсет секунди. Ей така!

      Късно следобед излязохме и играхме бейзбол с децата върху покритото със сажди игрище край железопътното депо на Лонг Айланд. После се заиграхме така разпалено на баскетбол, че по-малките момчета ни подвикваха: „По-полека, не е задължително да се трепете.“ Те скачаха ловко от всичките ни страни и ни биеха с лекота. Ние с Дийн се напрягахме и се потяхме. В един момент Дийн се просна по очи върху бетонното поле. Пухтяхме и се задъхвахме да отнемем топката на момчетата; те я запращаха далеч от нас само с едно перване. Други се спускаха към нея и плавно стреляха в коша над главите ни. Ние се хвърляхме като луди към коша, но по-младите момчета само се протягаха, грабваха топката от изпотените ни ръце и изчезваха, дриблирайки. Бяхме като герои от комиксите — амбициозни черни саксофонисти от американските долни кръчми, които искат да играят баскетбол срещу Стан Гец и Хладния Чарли. Момчетата ни взеха за откачени. По пътя към къщи ние с Дийн играхме кеч от двата тротоара. Опитвахме свръхспециални хватки, мятахме топката над храстите и на косъм не я запращахме в стълбовете. Когато минаваше кола, аз се затичвах успоредно с нея и забивах топката към Дийн над още неотминалата каросерия. Той се хвърляше, хващаше я, а после се търкулваше в тревата и ми я връщаше, за да я уловя от другата страна на паркиран хлебарски фургон. Едва успявах да я запратя обратно с туткавата си ръка, така че, за да я хване, Дийн трябваше да се завърти стремително, да отстъпи назад и да падне по гръб в храстите. Когато се върнахме вкъщи. Дийн извади портфейла си, изкашля се и подаде на леля ми петнайсетте долара, които й дължеше от времето, когато ни глобиха във Вашингтон за превишена скорост. Тя крайно се изненада, но й стана приятно. Направихме си царска вечеря.

      — Е, Дийн — каза леля, — надявам се, че този път ще се грижиш по-добре за бебето, което чакате, и няма да се разведеш.

      — Да, да, да.

      — Не можеш да караш все така — да кръстосваш из страната и навсякъде да оставяш бебета. Та бедните малки същества ще растат съвсем безпомощни. Длъжен си да им осигуриш някакъв шанс в този живот.

      Той погледна в краката си и кимна. В кървавочервения здрач се сбогувахме на един мост над супермагистрала.

      — Надявам се, че ще си в Ню Йорк, когато се върна — казах му. — Искам само едно нещо, Дийн, някой ден да живеем на една и съща улица заедно със семействата си и да бъдем двама неразделни стари приятели.

      — Точно така, братче, знай, че ще се моля за това, няма да забравя неприятностите, които сме преживели заедно и с които ни предстои да се сблъскаме, както предвижда и предупреждава леля ти. Аз не исках новото бебе, Инес настояваше, дори се скарахме. Знаеш ли, че Мерилу се е омъжила за някакъв търговец на коли на старо от Фриско и сега очаква дете?

      — Знам. Един по един всички вървим нататък.

      Думите ми едва ли развълнуваха езерно гладката повърхност на преобърнатия свят. Златото е скрито на дъното на света, а той е обърнат с главата надолу. Дийн извади една снимка на Камий от Фриско с малкото момиченце. Върху детето на слънчевия тротоар падаше сянката на мъж — два дълги крака в панталони сред унинието.

      — Кой е пък тоя?

      — Ед Дънкъл. Върнал се при Галатия, сега са се установили в Денвър. Но преди да тръгнат от Фриско, цял ден си правили снимки.

      Бедният Ед Дънкъл, неговото състрадание си остана незабелязано, както състраданието на светците. Дийн извади и други снимки. Дадох си сметка, че един ден децата ни ще гледат в почуда всички тези снимки и ще си мислят, че техните родители са живеели спокоен, подреден, увековечен във фотографски отпечатъци живот, че са ставали сутрин, за да поемат гордо по тротоарите на живота, и никога няма да подозрат разхвърляната лудост и буйството на нашия истински живот, ада на нощите ни, безсмисления кошмар на пътя ни, заключени между безкрая и безначалието на празнотата. Жалки документи на невежеството.

      — Довиждане, довиждане.

      Дийн си тръгна в дългия ален залез. Локомотиви пушеха и тътнеха по моста над него. Сянката му го следваше, подражаваше походката, мислите му, цялото му същество. Обърна се и махна свенливо, стеснително. Поздрави ме като стрелочник, подскочи насам, после натам, извика ми нещо, което не разбрах. Тичаше в кръг. И с всяка обиколка се приближаваше все повече към бетонния ъгъл на железопътния надлез. Даде ми последен знак. Махнах му в отговор. С едно движение той се подчини на живота си и изчезна от погледа ми. Аз се втренчих в пустошта на собствените си дни. Пред мен стоеше ужасно дълъг път.

      2

      В полунощ на другия ден, пеейки си следната песничка:

      У дома в Мнсула

      У дома в Тръки

      У дома в Оупълусас

      Никъде не е домът ми.

      У дома в старата Медора

      У дома в Ундед Ний

      У дома в Огалала

      Не намирам аз дома си —

      взех автобуса за Вашингтон; там пропилях известно време в скитане; отклоних се от маршрута си, за да видя планината Блу Ридж, послушах птиците на долината Шенандоа и почетох гроба на Стоунуол Джексън; на смрачаване плюх в реката Канауа и се разходих в провинциалната вечер на Чарлстън, Западна Вирджиния; в полунощ — Ашланд, Кентъки и самотно момиче под навеса на затворена увеселителна шатра. Черният тайнствен Охайо, а призори — Синсинати. Отново полята на Индиана и следобед — Сейнт Луис под вечния покрив от грамадни облаци. Валчести камъни, потънали в тиня, и трупи, довлечени чак от Монтана, разпадащи се параходи, останки от миналото, трева и въжета край реката. Вечното стихотворение. А през нощта Мисури, полята на Канзас, неизменните крави на паша в тайнствената нощна шир, градчета като подредени кубчета и черни бездни отвъд края на всяка тяхна уличка; призори Абилийн. Ливадите на Източен Канзас преминаха в пасбищата на Западен Канзас, които пълзяха нагоре по възвишенията на Западната нощ.

      С моя автобус пътуваше и Хенри Глас. Беше се качил в Тер От, щата Индиана, и продължи да ми говори:

      — Обясних ти вече защо ненавиждам костюма, който съм облякъл, противен ми е — но това не е всичко. — Показа ми някакви документи. Току-що го били пуснали от федералния пандиз на Тер От; излежал бил присъда за кражби и незаконни продажби на коли в Синсинати. Младо, къдрокосо момче на дванайсетина години. — Щом стигна в Денвър, продавам костюма в някой вехтошарски магазин и си купувам джинси. Знаеш ли на какво ме подложиха в затвора? Единична килия с Библия; използвах я да седя на нея върху каменния под; когато ме подушиха какво правя с нея, прибраха ми дебелия том и ми донесоха малко джобно изданийце, ей толкова голямо. Нямаше как да седя на него, та го изчетох от кора до кора, и Евангелието, и Завета. Ей-ей — сръчка ме той, както жвакаше бонбон, дъвчеше бонбони през цялото време, защото в пандиза му се бил развалил стомахът и не понасял нищо друго. — знаеш ли, че в Библията има доста интересни неща? — Обясни ми и какво разбирали те под „правене на скомина“. — Ако някой, който ще излезе скоро от затвора, започне много да приказва за освобождаването си, той „прави скомина“ на другите, които остават. Тогава го сграбчваме за врата и го заплашваме: „Само да си посмял _мен_ да ми правиш скомина…“ Лоша работа е да ти правят скомина — чуваш ли ме?

      — Аз няма да ти правя скомина, Хенри.

      — Ако някой започне да ми прави скомина, пада ми червеното перде, побеснявам дотам, че мога да убия човек. Знаеш ли защо цял живот съм киснал по затворите? Защото не си сдържах беса веднъж, когато бях на тринайсет години. Бях на кино с едно момче и то изтърси нещо по адрес на майка ми — нали се сещаш, оная мръсната дума. Извадих чекийката си и му рязнах гърлото, щях да го заколя, ако не ме бяха издърпали. После съдията ме попита: „Знаеше ли какво правиш, когато нападна приятеля си?“ — „Да, сър — отвърнах му, — ваше благородие, знаех, исках да претрепя копелето и още искам.“ Не ми дадоха повече думата и ме пратиха право в изправително училище. Хванах маясъл от седене в единичната килия. Пази се да не попаднеш във федерален пандиз, няма по-страшно нещо. Посран затвор, мога да ти приказвам цяла нощ, толкова отдавна не съм говорил с никого. Нямаш представа колко ми е _хубаво_, че съм навън. Ти просто си седеше в тоя автобус, когато се качих в Тер От, какво си мислеше тогава?

      — Нищо, просто седях и се возех.

      — А пък аз пеех. Седнах до теб, защото умирах от страх, че ако седна до което и да е момиче, ще откача и ще си пъхна ръката под полата й. Ще трябва малко да почакам.

      — Още един набег в затвора, и ще ти друснат доживотна. Най-добре от днес нататък да го даваш по-кротко.

      — И аз тъй смятам, ама бедата е там, че ми пада пердето и сам не знам какво правя.

      Отиваше да живее при брат си и снаха си; били му намерили работа в Колорадо. Билетът му бил платен от федералните власти при условието, че ще замине надалеч. Ето още едно момче, което приличаше на Дийн от ранни младини; твърде буйна кръв течеше в него, за да може да се сдържа; падаше му пердето; но той не притежаваше вродената странна святост, която можеше да го спаси от съдбата на решетката.

      — Бъди ми приятел и ме пази да не ми падне пердето в Денвър, искаш ли, Сал? Може пък и да стигна по живо по здраво до брат си.

      Когато пристигнахме в Денвър, аз го хванах за ръка и го заведох на улица „Ларимър“, за да продаде затворническите си дрехи. Старият евреин мигновено го подуши какво му носи, преди още да бе развил пакета.

      — Не искам и да видя проклетите ти дрехи, ония типове от Канийън Сити всеки ден ми носят такива работи.

      Улица „Ларимър“ беше пренаселена с бивши затворници, които се опитваха да му продадат костюмите си, изработени в пандиза. Историята приключи с това, че Хенри излезе оттам по чисто нови джинси и спортна риза, с хартиена торбичка в ръка, където се намираше костюмът. Отидохме в любимия бар на Дийн от едно време на улица „Гленарм“ — по пътя Хенри изхвърли костюма в една кофа за смет — и Се обадихме на Тим Грей. Междувременно се беше свечерило.

      — Ти ли си? — зарадва се Тим Грей. — Пристигам веднага.

      След десет минути той се намъкна в бара заедно със Стан Шепард. Бяха се върнали наскоро от пътуване из Франция и бяха неописуемо разочаровани от живота си в Денвър. Харесаха Хенри и го черпиха с бири. Той започна да харчи наляво и надясно парите, припечелени със затворническия му труд. Ето че отново се намирах в меката, черна денвърска нощ сред светите улички и шантавите домове. Тръгнахме да обикаляме баровете на града, крайпътните кръчми на Уест Колфакс, негърските барове, всичко подред.

      Стан Шепард от години искал да се запознае с мен и най-после, за първи път, двамата заставахме в началото на общото ни приключение.

      — Сал, откакто съм се върнал от Франция, не знам какво да правя със себе си. Вярно ли е, че заминаващ за Мексико? Да пукна, ако не тръгна с теб. Мога да събера стотина долара, а щом пристигнем там, ще подам молба за стипендия в мексиканския университет.

      Хубаво, споразумяхме се, Стан щеше да тръгне с мен. Той беше дългокрако, стеснително, буйнокосо денвърско момче с широка подкупваща усмивка и бавни плавни движения като на Гари Купър. „Да пукна!“ — повтори той, завря палци в колана си и тръгна бавно по улицата, като се полюшваше от един крак на друг, но полека. Беше на нож с дядо си. Старецът бил против пътуването му във Франция, а сега беше против идеята за Мексико. Стан се шляеше из Денвър като скитник заради враждата с дядо си. Тази нощ, след като приключихме с пиенето и удържахме Хенри в „Хот Шоп“ на улица „Колфакс“ да не му падне пердето, Стан с мъка се дотътри до хотелската стая на Хенри на улица „Гленарм“, за да поспи.

      — Дори не мога да се прибирам късно — дядо ми започва да вдига врява, после се нахвърля върху майка ми. Казвам ти, Сал, трябва бързо да изчезвам от Денвър, иначе ще се побъркам.

      Отначало останах при Тим Грей, а после бейб Ролинс потегна една малка спретната подземна стая за мен и всичко свърши с това, че всяка божа нощ в продължение на цяла седмица в нея устройвахме забави. Хенри продължи към брат си, повече не го видяхме и така и не научихме дали някой му е правил скомина след това, дали са го затваряли наново зад решетките или пък, останал на свобода, набива любимите си бонбони в нощта.

      Ние с Тим Грей, Стан и Бейб прекарахме следобедите на тая седмица из чудесните денвърски барове, където келнерките са облечени в тесни панталони, шарят нагоре-надолу със стеснителни любвеобилни очи, мили келнерки, готови да се влюбят в клиентите, и когато това стане, въртят главозамайваща любов, лютят се, напрягат се и страдат от бар на бар; а нощите на същата седмица прекарахме в заведения за джаз, пиехме из диви негърски салуни и дърдорехме до пет сутринта в моето мазе. Пладне обикновено ни заварваше изтегнати в задния двор на Бейб сред денвърските деца, които играеха на каубои и индианци и скачаха върху нас от обсипаните с цвят черешови дървета. Чувствах се прекрасно, пред мен се разтваряше целият свят, защото по това време вече не мечтаех. Двамата със Стан направихме заговор да привлечем и Тим Грей да тръгне с нас, но Тим се бе закотвил в своя денвърски живот.

      Стягах се вече да поемам към Мексико, когато една нощ изневиделица ми се обади Денвърския Красавец и ми каза:

      — Ей, Сал, познай кой пристига в Денвър! — Нямах представа. Пътува вече насам, научих от мой агент. Дийн си е купил кола и е тръгнал да те настигне.

      И във въображението ми оживя образът на Дийн, страховит Ангел, огнен пламък, пулсиращо сияние; той се задаваше към мен по пътя, връхлиташе като облак с шеметна скорост, преследваше ме като забуления пътник от прерията, сгромолясваше се отгоре ми. Видях огромното му лице, надвесено над равнината, и очите му, в които святкаше безумната безплодна цел; видях крилете му; видях старата му раздрънкана колесница, от която хвърчаха искри; видях дирята, която прогаряше пътя; тя дори си проправяше свой път — през царевиците, през градовете, събаряше мостове, пресушаваше реки. Стоварваше се върху Запада като гняв. Разбрах, че Дийн е полудял отново. Явно нямаше да праща пари на нито една от двете си жени, след като бе изтеглил всичките си спестявания и си бе купил кола. Всичко отиде по дяволите, стратегията, всичко. Зад него димяха овъглените развалини. Той се носеше отново на запад през стенещия ужасен континент и скоро щеше да пристигне. Подготвихме се набързо да посрещнем Дийн. Според мълвата той щял да ме откара до Мексико с колата си.

      — Мислиш ли, че ще вземе и мен? — попита Стан със страхопочитание.

      — Ще говоря с него — обещах мрачно.

      Не знаехме какво да очакваме. „Къде ще спи? Какво ще яде? Имали момичета за него?“ Сякаш застрашително се бе задал Гаргантюа: трябваше да се правят специални приготовления, за да се разширят канавките на Денвър и да се преиначат някои закони според многострадалното тяло и вулканичните захласи на Дийн.

      3

      Пристигането на Дийн беше като в старомоден филм. В златния следобед аз се намирах в къщата на Бейб. Една дума за къщата. Майка й бе заминала за Европа. Лелята, която трябваше да бди над дома, се казваше Чарити*; беше на седемдесет и пет години, но пъргава като невестулка. В големия род Ролинс, разпръснат по целия Запад, тя непрестанно сновеше от къща на къща и, общо взето, успяваше да бъде полезна. В някакъв момент от своя живот тя бе имала десетки синове. Сега всички бяха изчезнали; всички я бяха изоставили. Беше възрастна, но с жив интерес към всичко, което ние правехме или казвахме. Горчиво поклащаше глава, когато отпивахме големи глътки уиски в дневната. „Е, това можехте да го направите и в двора, младежи.“ На горния етаж на къщата — превърнат това лято в общежитие — живееше едно момче на име Том, което беше безнадеждно влюбено в Бейб. Беше от Върмонт, разправяха, че бил от богато семейство и че там, у тях, го чакала голяма кариера и какво ли не, но той предпочитал да бъде, където е Бейб. Вечер седеше в дневната, скрил пламналото си лице зад вестник, и чуваше всяка наша цветиста дума, но не го показваше. Особено пламваше, ако Бейб кажеше нещо. Когато то карахме насила да свали вестника, той ни поглеждаше с безбрежно отегчение и страдание: „А? А, да, разбира се.“ Обикновено казваше само това.

      [* Милосърдие. — Бпр.]

      Чарити си седеше в своя ъгъл, плетеше и ни наблюдаваше с птичите си очички. Работата й беше да бди, Ла не допуска псувни. Бейб седеше върху дивана и се кикотеше. Тим Грей, Стан Шепард и аз се изтягахме във фотьойлите. Горкичкият Том изтърпяваше истински изтезания. Ставаше, прозяваше се и казваше: „Е, нов ден, нов късмет, лека нощ.“ И изчезваше нагоре по стълбите. Бейб не обръщаше внимание на чувствата му. Тя беше влюбена в Тим Грей; а той й се изплъзваше от ръцете като змиорка. Точно така седяхме в един късен слънчев следобед преди вечеря, когато Дийн закова бричката си пред вратата и изскочи от нея по костюм от туид и с жилетка, от която се подаваше верижка на джобен часовник.

      „Би-бип!“ — понесе се от улицата. Беше с Рой Джонсън, който наскоро се бе завърнал от Фриско с жена си Дороти и отново се бе установил в Денвър. Както и Ед Дънкъл с Галатия и Том Снарк. Всички отново се събраха в Денвър. Излязох на верандата.

      — Е, братче — каза ми Дийн и ми подаде голямата си лапа. — Виждам, че всичко е о’кей на вашия полюс. Здравейте, здравейте, здравейте — обърна се той към всички. — Ами да, ето ги Тим Грей и Стан Шепард, приятно ми е. — Запознахме го с Чарити. — Ах, да, много ми е приятно. Това е приятелят ми Рой Джонсън, който беше толкова добър да дойде с мен, за да ми прави компания. Хрррррм! Ей богу! Кис-кис! Майор Хупъл, сър — козирува той, преди да подаде ръка на Том; който го зяпаше учудено. — Да, да. Е, Сал, старче, какво става, кога тръгваме за Мексико? Утре следобед? Чудесно, чудесно. Хм! А сега, Сал, разполагам точно с шестнайсет минути, за да отскоча до къщата на Ед Дънкъл, да прибера оттам стария си часовник, който носех като железничар, и да го заложа на улица „Ларимър“, преди да са затворили, а по пътя много бързо, но много щателно, доколкото ми позволява времето, ще огледам дали моят старец случайно не е в бюфета на Джигс или в някоя друга кръчма; после пък имам час при бръснаря, когото Красавеца винаги ми е препоръчвал, и тъй като не съм се променил с годините, ще продължа да му бъда клиент — кис-кис! Точно в шест часа — ама точно, чуваш ли ме! — искам от теб да си тук, аз ще хвръкна с колата да те взема за кратък набег до къщата на Рой Джонсън, ще послушаме Гилеспи и плочи с боп и ще си поотпочинем час преди да се впуснем в каквито и да било вечерни забавления, които ти и Тим, и Стан, и Бейб може би сте планирали, без да знаете, че ще пристигна, което между другото направих точно преди четирийсет и пет минути с моя стар форд модел трийсет и седма, дето е паркиран отпред, след като се отбих за една по-дълга почивка в Канзас Сити при братовчед си, не Сам Брейди, а по-малкия… — И докато изговаряше всичко това, той припряно се преоблече в нишата на дневната, където никой от нас не го виждаше, смени костюма с памучна фланелка и прехвърли часовника си в други панталони, които измъкна от същия стар очукан куфар.

      — А Инес? — попитах. — Какво стана в Ню Йорк?

      — Слушай, Сал, форматно предприех това пътуване, за да уредя развода си в Мексико, там става по-евтино и по-бързо откъдето и да е другаде. Получих най-после съгласието на Камий и всичко е наред, всичко е чудесно, всичко е прекрасно и ние знаем, че сега не ни тревожи нищичко на тоя свят, нали така, Сал?

      Е, какво да правя, винаги бях готов да последвам Дийн, така че всички се разтичахме според новите планове и подготвихме грандиозна нощ; излезе наистина незабравима. Вдигнахме голяма забава в къщата на брата на Ед Дънкъл. Другите му двама братя бяха шофьори на автобуси. Стояха и ни гледаха, потресени от всичко, което се разиграваше пред очите им. Наредихме богата маса, със сладкиши и напитки. Изглежда, Ед Дънкъл живееше в щастие и благоденствие.

      — Е, оправихте ли се с Галатия?

      — Да — отвърна Ед. — Мисля, че се оправихме. Смятам да се запиша в Денвърския университет, нали разбираш, заедно с Рой.

      — Каква специалност?

      — Ами социология и всичко, свързано с нея. Слушай, Дийн май с всеки ден откача все повече и повече, а?

      — — Определено.

      Галатия Дънкъл също беше на забавата. Опитваше се да подхване разговор с някого, но Дийн беше завладял трибуната. Стоеше прав и изнасяше истинско представление пред Шепард, Тим. Бейб и мен, подредени на столове един до друг покрай кухненската стена. Ед Дънкъл се суетеше нервно зад него. Горкичкият му брат беше изблъскан още по-назад.

      — Хи-хи! — не спираше Дийн, подръпваше ризата си, гладеше корема си, мяташе се напред-назад. — Ъхъъ, ами… е, всички сме заедно сега, зад нас останаха няколко години, изтъркаляха се различно за всеки, а въпреки това, нали виждате, никой всъщност не се е променил, това е изумително, издръж… издръжли… востта… впрочем, за да докажа това, съм донесъл карти, с които много точно мога да предсказвам всичко. — Беше мръсното тесте. Дороти Джонсън и Рой Джонсън седяха вцепенени в ъгъла. Тъжно сборище. После Дийн внезапно се умълча, седна на един кухненски стол между Стан и мен, втренчи се пред себе си с кучешко упорство и престана да обръща внимание на когото и да е. Просто изчезна за миг, за да се зареди с нов запас от енергия. Ако някой го докоснеше, щеше да се заклати като канара, задържана от камъче на ръба на пропаст. И можеше да се сгромоляса в бездната или просто да се полюлее горе. Но не след дълго канарата се разпука като цвят, лицето му грейна в мила усмивка, той се огледа като човек, пробуждащ се от сън, и каза:

      — Я вижте какви хубави хора а се събрали тук около мен. Колко е чудесно! Сал, а защо, както казвах оня ден на Мин, защо, хммммм, аха, тъй де! — Изправи се и прекоси стаята, протегнал ръка към единия от двамата автобусни шофьори, присъстващи на сбирката. — Приятно ми е! Казвам се Дийн Мориарти. Да, отлично ви помня. Всичко наред ли е? Добре, добре. Ух, че хубава торта! Може ли да си взема? Само аз? Горкичкият аз? — Сестрата на Ед отговори, че може. — Наистина чудесно. Колко са добри хората! Наредили сладкиши и вкуснотии на масата и защо — заради прекрасните малки изненади и радости. Хм, ех, да, отлично, разкошно, хррръм, ей богу! — Стоеше посред стаята, олюляваше се, ядеше си тортата и ни гледаше всички с благоговение. Обърна се и хвърли поглед назад. Всичко го изумяваше, всичко, което се изпречеше пред очите му. Хора разговаряха на групи из цялата стая и той измърмори: — Да! Точно така! — Една картина на стената прикова вниманието му. Той я приближи, после отстъпи назад, наведе се, подскочи, искаше да я огледа от всички възможни височини и ъгли, задърпа фланелката си и възкликна: — По дяволите! — Изобщо не подозираше какво впечатление прави на околните, а още по-малко пък се интересуваше от това. Хората започнаха да го поглеждат с майчинска и бащинска загриженост. Най-после той се бе превърнал в Ангел, винаги съм знаел, че един ден ще стане така; но както всеки Ангел, и него все още го раздираха пристъпи на бяс и ярост и тази нощ, когато си тръгнахме от сбирката и една голяма шумна тайфа се приютихме в бара на „Уиндзър“, Дийн се напи лудо, демонично и божествено.

      Не забравяйте, че „Уиндзър“ — луксозният хотел на Денвър от времето на Златната треска и в много отношения крайно интересен обект — с дупките от куршуми, които все още личаха по стените на голямата кръчма долу, някога е бил домът на Дийн. Живял е в една от стаите с баща си. Тук Дийн не беше турист. Пиеше в салона, сякаш беше призракът на баща си; поглъщаше виното, бирата, уискито като вода. Лицето му се зачерви и изпоти, той крещеше и викаше от бара, залиташе по дансинга, върху който танцуваха шумни западняци с момичетата си, опита се да посвири на пианото, прегръщаше бившите затворници и се надвикваше с тях във врявата.

      А ние, другите от компанията, седяхме около две грамадни, събрани една до друга маси. Бяхме Денвърския Красавец, Дороти и Рой Джонсън, едно момиче от Бъфалоу, Уайоминг, приятелка на Дороти, Стан, Тим Грей, Бейб, аз, Ед Дънкъл, Том Снарк и още хора, всичко на всичко тринайсет души. Красавеца много се забавляваше: взе един малък автомат за фъстъци, постави го на масата пред себе си, започна да пуска вътре монети и да набива фъстъци. Предложи всички да напишем по нещо на една пощенска картичка и да я пратим на Карло Маркс в Ню Йорк. Написахме куп идиотщини. Струнен кънтри-състав извиваше в нощта на улица „Ларимър“. „Нали е страшно забавно?“ — изрева Красавеца. В мъжката тоалетна ние с Дийн задумкахме по вратата и се опитахме да я разбием, но тя се оказа дебела цял инч. При удрянето съм си счупил някаква костичка на средния пръст, но разбрах това едва на другия ден. Бяхме бясно пияни. В един момент на масата ни се мъдреха петдесет халби бира. Достатъчно беше само да обиколиш и да опиташ по глътка от всяка. Неколцина бивши затворници от Каниън Сити се клатушкаха и бръщолевеха с нас. Във фоайето пред бара престарели златотърсачи дремеха на бастуните си под стария гръмко тиктакащ часовник. Този бяс им бе познат от по-велики дни. Всичко бе един вихър. Отвсякъде ехтяха веселби. Празненство бушуваше дори в един замък, до който отидохме всички с кола — без Дийн, защото той се втурна другаде, — и в този замък насядахме около една огромна маса в някаква зала и продължихме да крещим. В парка имаше плувен басейн и изкуствени пещери. Най-после бях открил замъка, от който щеше да се надигне могъщата змия на света.

      После, в късна нощ, останахме в една кола само Дийн, Стан Шепард, Тим Грей, Ед Дънкъл, Том Снарк и аз, а целият свят беше пред нас. Отидохме в мексиканския квартал, после във „Файв Пойнтс“, обикаляхме града. Стан Шепард просто откачи от радост. Не спираше да крещи „Копеле, да пукна!“ с пискливия си глас и се пляскаше по коленете. Дийн беше в луд възторг от него. Повтаряше всичко, което Стан издумваше, пуфкаше и бършеше потта от лицето си.

      — Ех, че ще се забавляваме, Сал, като тръгнем към Мексико, с тоя невероятен Стан! Нати?

      Това беше последната ни нощ в свещения Денвър и я изкарахме славно и диво. Завърши с пиене в мазето на свещи и с това, че Чарити се прокрадваше за оглед из горния етаж по нощница и с джобно фенерче. По това време към нас се бе присламчил и един цветнокож, на когото викаха Гомес. Той се клатушкаше мъртвопиян из „Файв Пойнтс“ и за нищо не му пукаше. Когато го видяхме, Томи Снарк извика: — Ей, ти да не се казваш Джони?

      Гомес се олюля и отново запелтечи:

      — Така по ли ви приличам на него? Правя всичко възможно да съм Джони, но нещо не ми се удава.

      — Слушай, ей, я ела с нас! — извика Дийн, Гомес скочи в колата ни и потеглихме. В мазето шептяхме ожесточено, за да не обезпокоим съседите. В девет часа сутринта всички си бяха отишли с изключение на Дийн и Шепард, които още дърдореха като полудели. Хората ставаха да си правят закуските и чуваха странни подземни гласове, които повтаряха: „Да! Да!“ Бейб приготви обилна закуска. Дойде време да изчезваме към Мексико.

      Дийн откара колата до най-близката бензиностанция, където я стегнаха тип-топ. Колата му беше форд, модел 37, дясната врата на която беше откачена от пантите и привързана към каросерията. Предната дясна седалка също беше потрошена и когато се облегнеше назад, човек се озоваваше с лице към очукания покрив.

      — С тая раздрънкана таратайка ще пътуваме до Мексико дни наред, съвсем като провинциалисти — каза Дийн.

      Погледнах картата: разстоянието до границата при Ларедо беше над хиляда мили, главно през Тексас, а подир това още 767 мили през Мексико до великия град край назъбените височини на Истмус и Оахакан. Не можех да си представя това пътуване. Най-фантастичното от всички. Сега вече нямаше да вървим към изток или запад, а към магическия юг. Мярна се видение на цялото западно полукълбо със скалните пластове, спускащи се надолу до Тиерадел Фуего, докато ние летим по параболата на света към други тропици и други светове.

      — Братче, ще стигнем най-после до нашето ТО! — произнесе Дийн с непоколебима вяра. И ме потупа по рамото: — Само почакай, и ще видиш. Ехехееей! Ихаааа!

      Шепард тръгна да приключи последните си денвърски задължения, аз го придружих и се запознах с бедния му дядо, който застана на прага на къщата и започна да мълви:

      — Стан, Стан, Стан.

      — Какво има, дядо?

      — Не заминавай!

      — Е, решено е вече, а сега _трябва_ да тръгвам; защо се държиш така?

      Старецът беше с прошарена коса, с големи бадемови очи и с напрегната до скъсване шия.

      — Стан — каза той простичко, — не заминавай. Не разплаквай стария си дядо. Не ме оставяй пак сам.

      Сърцето ми се късаше при тая гледка.

      — Дийн — обърна се към мен старият човек, — не ми отнемай моя Стан. Когато беше малък, аз го водех в парка и му показвах лебедите. После в това езеро се удави сестричката му. Не давам да ми вземеш и момчето.

      — Не, не — намеси се Стан, — тръгваме вече. Довиждане.

      Със сила се изтръгна от вкопчилия се в него старец.

      Дядо му го стискаше за ръката.

      — Стан, Стан, Стан, не отивай, не отивай, не отивай!

      Изскубнахме се, навели глави, а старецът остана на прага на къщичката си в затънтената денвърска уличка със завеса от мъниста на вратата и с претъпкана от вещи дневна. Беше бял като платно. И продължаваше да зове името на Стан. Движенията му бяха някак вдървени, той не се отмести от прага, просто си остана на него, проплакваше „Стан“ и „Не отивай“ и гледаше след нас тревожно, докато завихме зад ъгъла.

      — Господи, Шеп, просто не знам какво да ти кажа.

      — Не му обръщай внимание — простена Стан. — Винаги е бил такъв.

      Отидохме да се срещнем с майката на Стан, която бе избързала към банката, за да изтегли за него пари. Тя беше приятна жена с побеляла коса и с все още млада външност. Майка и син постояха един до друг върху мраморния под и нещо си зашепнаха. Стан беше облечен в джинсов костюм, с жакет и всичко, както му е редът, приличаше досущ на човек, който ще пътува до Мексико. Досега бе живял улегнал денвърски живот, а сега потегляше с огнения откривател Дийн. Дийн се зададе иззад ъгъла точно навреме. Мисис Шепард настоя да ни почерпи по едно кафе.

      — Да ми пазите сина — заръча тя. — Не е за разправяне какви неща могат да ви се случат в оная страна.

      — Ще се пазим едни други — уверих я. Стан и майка му тръгнаха бавно напред, а ние с лудия Дийн вървяхме отзад; той ми говореше за разликата в драсканиците по стените на клозетите на Изток и на Запад.

      — Съвсем различни са: на Изток драскат духовитости и дебелашки смешки е недвусмислени намеци, долнопробни обяснения и рисунки, а на Запад просто си изписват имената — Ред О’Хара от Блъфтаун, Монтана, мина оттук, — датата и всичко това съвсем сериозно, като че ли го прави, да речем, Ед Дънкъл; причината е безбрежната самота, която постепенно започваш да усещаш, щом прекосиш Мисисипи.

      И ето пред нас вървеше едно самотно момче; майката на Шепард беше хубава и й беше крайно неприятно, че синът й заминава, но разбираше, че трябва да замине. Стана ми ясно, че той бяга от дядо си. Така се събрахме трима — Дийн, който търсеше баща си, аз, чийто баща се бе поминал, и Стан, който бягаше от стареца си, — за да се впуснем заедно в нощта. Стан целуна майка си сред забързаните тълпи на Седемнайста улица, тя се качи в едно такси и ни помаха: „Довиждане, довиждане.“

      Отидохме в дома на Бейб и се сбогувахме с нея. Тим щеше да пътува с нас до своята къща извън града. Този ден Бейб беше особено красива: косата й, по шведски дълга и руса, по лицето й — лунички, избили от слънцето. Беше се превърнала в малкото момиче, което е била някога. Очите й се овлажниха. Можело по-късно да се присъедини към нас заедно с Тим, но не го направи. Довиждане, довиждане.

      И се понесохме с рев. Оставихме Тим в двора на извънградската му къща посред прерията и аз се обърнах, за да го видя как ще изчезне в нея. Този странен човек стоя така цели две минути, гледа след нас и само един господ знае какви скръбни мисли са се въртели в главата му. Смали се и още се смали, а продължаваше да стои неподвижен, хванал въжето за пране с една ръка като капитан, а аз, извъртян назад, не откъсвах очи от него, докато той се стопи и остана само едно нарастващо в пространството отсъствие — на изток от това пространство беше Канзас, който пък се намираше по пътя назад, към моя дом в Атлантис.

      Насочихме на юг дрънкащата муцуна на нашия форд и се запътихме към Касъл Рок, Колорадо, слънцето почервеня и планинските скали от запад заприличаха на бруклинска пивоварна в ноемврийски здрач. Високо горе в моравите сенки на скалите някой крачеше ли, крачеше, но ние не го виждахме; може би беше старецът с бялата коса, чието присъствие бях доловил преди години сред планинските върхове. Незнайникът от Закатекас*. Той се приближаваше към мен, макар и само откъм гърба ми. Денвър се стопи зад нас като град от сол, пушеците му пробождаха небето и се разнасяха пред погледа ни.

      [* Щат в Мексико, населяван предимно с потомци на аптеките. — Б.пр.]

      4

      Беше май. И как е възможно в уютните следобеди на Колорадо с фермите, сенчестите долчинки и напоителните вади — в които се къпят момчетиите — да се роди насекомо като онова, което ухапа Стан Шепард? Той беше отпуснал ръка навън през прозореца на счупената врата, возеше се и бъбреше щастливо, когато изведнъж чудовищното насекомо връхлетя върху ръката му и заби дълго жило в нея, при което Стан изрева. То долетя от американския следобед. Стан дръпна вътре ръката си, стисна я и измъкна жилото, но след няколко минути тя започна да се подува и да го боли. Ние с Дийн недоумявахме що за насекомо беше това. Трябваше да почакаме и да видим дали подутината ще спадне. Ама че работа, пътувахме към незнайни южни земи, а едва на три мили от родния град, от стария беден роден град на детството, някакво незнайно пакостно екзотично насекомо налетя от потайни развъдници на зарази и пусна страх в сърцата ни.

      — Какво ли е?

      — Не съм чувал тук да има подобни насекоми, от чието ухапване да стават такива подутини.

      — Проклета работа!

      Това придаде на пътуването ни зловеща обреченост. Но продължихме. Ръката на Стан се влошаваше. Решихме да се отбием в първата болница по пътя, за да му ударят инжекция пеницилин. Минахме Касъл Рок и пристигнахме в Колорадо Спрингс по тъмно. Гигантската сянка на върха Пайк се чернееше високо от дясната ни страна. Профучахме по магистралата към Пуебло.

      — Хиляди и хиляди пъти съм стопирал коли по тоя път — рече Дийн. — Една нощ се бях скрил точно зад тая бодлива ограда, когато изведнъж, без никаква причина, ме прониза ужас.

      Решихме всеки от нас подред да разкаже за живота си. Стан беше първи.

      — Дълго ще пътуваме — каза Дийн вместо въведение, — затова трябва да изпием до дъно удоволствието от разказите си, да разнищим всяка малка подробност, за която се сетим, и сигурно пак няма да можем да си разкажем всичко. Полека, полека — предупреди той Стан, който започна своята история, — отпусни се.

      Стан подхвана историята на живота си, докато колата летеше през мрака. Започна с преживяванията си във Франция, но за да преодолее нарастващите трудности на разказа, той се върна по-назад и започна от самото начало, от детството си в Денвър. Двамата с Дийн си спомниха времето, когато профучавали един край друг с велосипедите си.

      — Забравил си едно нещо, но аз го помня — гаражът Арапахоу. Сещаш ли се? Аз ти подхвърлих топка в ъгъла, ти ми я върна с юмручен удар и тя цопна право в канала. Бях в прогимназията. Сещаш ли се сега? — Стан говореше неспокойно и трескаво. Искаше да разкаже всичко на Дийн. Дийн беше в ролята на арбитър, по-възрастен, съдник, слушател, той одобряваше, кимаше.

      — Да, да, продължавай, моля те.

      Минахме Уолсънбърг; и изведнъж отстрани се мярна Тринидад; някъде край тоя път, около лагерен огън, навярно седеше Чад Кинг с неколцина антрополози и както някога сигурно разказваше историята на своя живот, без да подозира, че в същия този миг ние хвърчим по шосето на път за Мексико и си разказваме своето собствено минало. О, тъжна американска нощ! Подир това се озовахме в Ню Мексико, минахме покрай заоблените скали на Рейтън и спряхме при едно крайпътно заведение, обезумели от глад, хапнахме кюфтета и си увихме още няколко в салфетка, за да ги изядем оттатък границата.

      — Сал, пред нас е вертикалният щат Тексас — каза Дийн, — но за нас той ще стане хоризонтален, като го преминем, дълъг е точно толкова, колкото е и широк. След няколко минути влизаме в Тексас и без да спирам да карам, утре по това време още няма да сме излезли от него. Представяш ли си?

      Продължихме по-нататък. Сред необятната нощна прерия се гушеше първото градче на Тексас, Далхарт, през което бях минавал в 1947 година. То блещукаше на петдесет мили от нас, върху черния под на земята. В лунната светлина цялата земя като че беше от мескит и пустош. На хоризонта бе кацнала луната. Тя наедря, стана тлъста и червеникава, узря и се затъркаля, докато зорницата се пребори с нея и дъх на роса нахлу през прозорците ни — а ние все така се носехме. След Далас — празно градче като от кубчета — препуснахме към Амарийо и влязохме в него сутринта сред откритите погранични тревни площи, които само допреди няколко години са се зеленеели около индиански колиби. А сега имаше бензиностанции и джубоксове, модел 1950 година, с грамадни натруфени зурли, зейнали цепнатини за монети и отвратителни плочи. През целия път от Амарийо до Чилдрес ние с Дийн тъпчехме в главата на Стан сюжетите на разни книги, които бяхме чели, и то по негово желание, защото искаше да бъде образован. В приличащото слънце при Чилдрес свърнахме право на юг по някакъв второстепенен път и се понесохме през бездънните пустоши на Падюха, Гътри и Абилийн, Тексас. По това време вече Дийн трябваше да поспи, затова ние със Стан седнахме отпред и поехме управлението. Старата таратайка се нажежи, започна да подскача, но продължи да драпа нататък. Огромни облаци от пясъчен прах се понесоха към нас от трепкащите далечини. Стан караше и продължаваше с историите си за Монте Карло и Кан-сюр-Мер и небесносините кътчета около Мантон, където мургави хора се разхождали между бели стени.

      Уникалността на Тексас не може да се отрече: бавно се врязахме в Абилийн и всички ококорихме очи, за да го огледаме.

      — Представи си, че живееш в това селище на хиляди мили от големите градове. Ихаа, ихаа, ей го там, до линията, стария Абилийн, където каубоите от Далечния Запад докарвали за продан цели стада добитък, стоварвали ги тук от корабите, напивали се до безпаметство и бясно лудували. Хей, чувате ли ме? — провикна се Дийн през прозореца, а устата му се разкриви в гримаса, напомняща за У. К. Фийлдс. Него Тексас не го вълнуваше, нито пък което и да е друго място. Зачервените тексасци не му обърнаха внимание и продължиха забързани по напечените тротоари. Спряхме да хапнем извън града, на юг по магистралата. Нощта като че отстоеше на милиони мили от нас, когато поехме към Коулман и Брейди — сърцето на Тексас, наоколо само шубраци, тук-там по някоя случайна къща покрай зажаднял поток, прашно отклонение от цели, петдесет мили и безкраен пек.

      — А старият кирпичен Мексико е далеч, далеч — промълви сънен Дийн от задната седалка, — затова давайте газ, момчета, и призори ще целуваме сеньоритите, тоя стар форд може да препуска, стига да знаете как да му говорите, да го насърчавате, е, задницата му може да изпадне, но не се тревожете за това, важното е да стигнем целта.

      И отново потъна в сън.

      Аз седнах зад волана и карах до Фредериксбърг и тук отново пресякох старата карта на същото място, където в една снежна утрин на 1949 година се бяхме държали за ръце с Мерилу, къде ли беше сега Мерилу?

      „Давай!“ — крещеше Дийн в съня си и предполагам, че сънуваше санфранциски джаз, а може би предвкусваше наближаващото мексиканско мамбо. Стан приказваше ли, приказваше; Дийн сякаш бе навил пружина в него предната нощ и сега той изобщо не можеше да спре. Беше стигнал до Англия и разказваше стопаджийските си приключения по нейните пътища, от Лондон до Ливърпул, когато бил с дълга коса и протрити панталони, и особени британски шофьори на камиони го вземали със себе си в унинието на европейската празнота. Очите ни се зачервиха от нестихващите мистрали на прастария Тексас. В стомаха на всеки от нас бе заседнал камък и ние знаехме, че макар и бавно, се приближаваме към края му. С тресящо се усилие колата едва вдигаше четирийсет. От Фредериксбърг напуснахме широкото и високо западно поле. Пеперуди започнаха да се размазват върху предното стъкло.

      — Спуснахме се в горещата земя, момчета, при пустинните плъхове и при текилата. За първи път прониквам толкова на юг в Тексас — добави Дийн зачуден. — По дяволите! Точно тук пристига моят старец зимно време, тоя лукав стар нехранимайко.

      Изведнъж, слизайки в подножието на хълм, дълъг пет мили, ние се гмурнахме в истинска тропическа жега, а върху възвишението пред нас видяхме светлините на стария Сан Антонио. Човек добиваше чувство, че цялата тая земя действително е била мексиканска. Къщите покрай пътя бяха по-различни, бензиностанциите — по-схлупени, осветлението по-оскъдно. Доволен, Дийн седна зад кормилото, за да ни отведе в Сан Антонио. Влязохме в град от гъсто и безразборно застроени южняшки мексикански паянтови къщурки без мази и със стари люлеещи се столове на верандите. Спряхме на невероятно запусната бензиностанция, за да ни сменят маслото. Под ярката светлина на електрическите крушки над главите ни, почернели от летните хвъркати насекоми на долината, се бяха струпали мексиканци, които бъркаха в кашони, вадеха бирени бутилки и подхвърляха монети на момчето, обслужващо станцията. Цели семейства се помайваха наоколо и си купуваха бира по тоя начин. Отвсякъде ни обграждаха схлупени къщурки и клюмнали дървета, а въздухът бе пропит с дивия дъх на канела. Страхотни мексикански девойчета се разхождаха с момчетата си.

      — Ихааа! — провикна се Дийн. — Si! Mañana!

      От всички страни ехтеше музика, всякаква музика. Ние със Стан изпихме няколко бутилки бира и се поопихме. Намирахме се почти извън Америка и все пак безспорно в нея, там, където тя е най-лудешката. Саморъчно доизкусурявани коли прогърмяваха край нас. Сан Антонио, ааах!

      — Сега слушайте какво ще ви кажа — спокойно можем да се разтикаме няколко часа из Сан Антонио, ще намерим клиника за ръката на Стан, а ние със Сал ще обиколим и изучим улиците, ей, гледайте тия къщи отсреща, вижда се всичко в стаите, вижте ги готините дъщери как се излежават и четат списание „Истинска любов“, ииииих! Хайде, да тръгваме.

      Известно време карахме напосоки, като питахме хората по пътя къде е най-близката болница. Оказа се някъде към центъра, който изглеждаше по-лъскав и американски — с няколко небостъргача, повече неони и системи от еднотипни магазини, — и все пак в мрака се щураха коли с гръм и трясък, сякаш не съществуваше правилник на движението. Паркирахме пред болницата и аз тръгнах със Стан да търсим интернист, а Дийн остана в колата да се преоблече. Фоайето на болницата беше препълнено с бедни мексиканки, някои бременни, други — болни, трети — довели малките си болни дечица. Тъжна гледка. Спомних си за бедната Тери и се замислих какво ли прави сега. Стан чакат цял час, за да дойде интернистът и да погледне подутата му ръка. Инфекцията, която развил, си имала наименование, но никой от нас не си направи труда да го запомни. Били му инжекция пеницилин.

      В това време ние с Дийн се впуснахме из улиците на мексиканския Сан Антонио. Мекият въздух ухаеше — по-мек въздух не ме бе докосвал, — черен, тайнствен, жужащ. От звучния мрак внезапно изникваха силуети на момичета, превързали косите си с бели шалчета. Дийн крачеше и дума не обелваше.

      — Ох, толкова е красиво, че просто нищо не ми се прави! — прошепна ми той по едно време. — Дай да вървим да надникнем навсякъде. Виж! Виж! Каква невероятна санантонска билярдна!

      Влязохме. Около дузина момчета играеха билярд на три маси, всички бяха мексиканци. Ние с Дийн си купихме кола, напълнихме джубокса с монети и пуснахме „Уайнони Блус Харис“ и Лайънъл Хамптън, и Лъки Милиндър, и се разскачахме. Но Дийн ме караше и да се оглеждам.

      — Хвърли едно око нататък, само с крайчето, додето слушаме извивките на Уайнони за прелестите на любимата му и додето вдишваме мекия въздух, както му викаш ти, и забележи онова момче, ненормалното, което играе на първата маса, виж го, то е посмешището на билярдната, цял живот е било посмешище. Другите нямат милост към него, не го обичат.

      Ненормалното момче беше нещо като несъразмерно джудже с голямо, твърде голямо, красиво лице, върху което лъщяха огромни кафяви влажни очи.

      — Не виждаш ли, Сал, та това е мексиканският Том Снарк на Сан Антонио, по целия свят се повтаря все една и съща история, гледай, пердашат го по задника със стика. Ха-ха-ха! Чуй ги как се късат от смях. Виж сега, той иска да спечели играта, заложил е четири пъти. Внимавай! Внимавай! — Наблюдавахме как джуджето с младото ангелско лице прави усилие да се прицели, но не успя. Останалите ревнаха. — Ей, братче — продължи Дийн, — гледай, гледай. — Те сграбчиха джуджето за врата и взеха да го подмятат ей така, на игра. То се разскимтя. Изниза се навън в нощта, но преди това хвърли назад засрамен незлобив поглед. — Как само ми се иска да се запозная с това невероятно типче, да разбера какви мисли се въртят в главата му, какви мадами си намира — ох, братче, този въздух ме опива! — Излязохме навън и се замъкнахме по-далеч, през няколко тъмни, тайнствени улици. Безброй къщурки се притулваха зад обрасли като джунгли зелени дворове; през тях мярвахме момичета в стаи, момичета на веранди, момичета в храстите с момчета. — Как не съм идвал досега в този луд град Сан Антонио! Представи си само какво ще е тогава в Мексико! Хайде! Тръгваме!

      И се втурнахме назад към болницата. Стан беше минал през процедурите и ни увери, че се чувствал много по-добре. Прегърнахме го и му разказахме най-подробно преживелиците си.

      Сега вече бяхме готови за последните сто и петдесет мили до магическата граница. Скочихме в колата и потеглихме. Бях тъй изтощен, че проспах целия път през Дили и Енсинал до Ларедо и се събудих едва когато паркираха колата пред някаква закусвалня в два часа сутринта.

      — Ах — въздъхна Дийн, — краят на Тексас, краят на Америка, оттук нататък не знаем нищичко!

      Жегата беше невъобразима: от нас шуртеше пот като вода. Не лъхваше капчица свежест, нямаше глътка въздух, нищо, само милиарди мушици, които се разплескваха по крушките, и задушаващото зловоние на топла река някъде наблизо в нощта — това беше Рио Гранде, която тръгва от прохладните долчинки на Скалистите планини, а в края на пътя си дълбае проломи със световни размери, за да размеси във великия Залив своите горещи води с тинята на Мисисипи.

      В утрото на другия ден Ларедо изглеждаше зловещо. Шофьори от кол и въже и всякакви погранични контрабандисти се мотаеха насам-натам и дебнеха шанса си. Впрочем не бяха кой знае колко много: часът не беше подходящ за тях. В това дъно се наслоява американската тиня, в която затъват тежките престъпници, място, насъщно необходимо за заблудените, защото е близо до едно особено другаде, в което могат да изчезнат за миг. Контрабандата просто витаеше в тежкия, лепкав като сироп въздух. Лицата на ченгетата бяха зачервени, намръщени и запотени, а самите те никак не бяха наперени. Келнерките бяха мръсни и отблъскващи. А над всичко тегнеше вездесъщото присъствие на необятно Мексико и почти се усещаше мирисът на милиардите тортили, който цвърчаха и се пържеха в нощта. Нямахме представа какво ще се окаже Мексико. Отново се намирахме на морското равнище и когато се опитахме да закусим, едва преглъщахме хапките. Загънах остатъка от храната в салфетки за из път. Стана ни страшно и тъжно. Но всичко се промени, когато прекосихме тайнствения мост над реката и гумите ни се затъркаляха вече по мексиканската земя, макар тя да не бе друго освен пункт за гранична проверка. От другата страна на улицата започваше Мексико. Гледахме смаяни. Изумяваше ни това, че всичко беше точно като в Мексико. Беше три часът сутринта и типове със сламени шапки и бели панталони стояха край олющените сипаничави фасади на магазините.

      — Вижте ги само тия типове! — прошепна Дийн. — Охо-хоо! — И предпазливо пое въздух. — Почакайте, почакайте!

      Представителите на мексиканските власти излязоха ухилени и ни поканиха, ако обичаме, да си извадим багажа. Така и направихме. Не можехме да откъснем очи от отсрещната страна на улицата. Умирахме от нетърпение да се гмурнем в нея и да се изгубим из тайнствените испански улички. Беше само Нуево Ларедо, а на нас ни приличаше на Светата Лхаса*.

      [* Главен град на Тибет. — Б.пр]

      — Тия момчета будуват по цяла нощ — прошепна ми Дийн.

      Бързахме да свърши по-скоро проверката на документите ни. Предупредиха ни да не пием вода от чешмите след границата. Мексиканците прегледаха багажа ни отгоре-отгоре. Никак не приличаха на представители на властта. Бяха мързеливи и благи. Дийн не сваляше очи от тях. Той се обърна към мен:

      — Я виж какви били ченгетата в тая страна! Просто не вярвам на очите си! — И ги разтърка. — Да не би да сънувам?

      После дойде ред да обменяме пари. Видяхме купчини песос върху масата и научихме, че осем или приблизително толкова са равни на един американски долар. Обменихме почти всичките си пари и доволни натъпкахме дебелите пачки по джобовете си.

      5

      После обърнахме лица към Мексико, смутени и учудени, защото десетки мексикански типове ни наблюдаваха в нощта изпод потайните периферии на шапките си. По-нататък, от вратите на целонощните ресторанти, излитаха музика и дим.

      — Юпииииии! — възкликна Дийн много тихо.

      — Това е! — ухили се един от мексиканските представители на властта. — Готови сте, момчета. Можете да продължавате. Добре дошли в Мехико. Приятно прекарване. Пазете си парите. Карайте внимателно. Последното ви го казвам от мен, аз съм Ред, всички ми викат Ред. Достатъчно е само да попитате за Ред. Яжте на воля. Не се притеснявайте. Ще ви бъде хубаво. В Мехико не е трудно да се забавлявате.

      — _Сигурно!_ — потръпна Дийн, колата прекоси улицата и влязохме в Мексико като по терлици. Паркирахме недалеч и тримата, рамо до рамо, хлътнахме в една испанска улица с мъждиви кафеникави светлини от двете й страни. Старци, които приличаха на ориенталски наркомани или на пророци, седяха на столчета, изнесени в нощта. Уж никой не ни гледаше, а се проследяваше всяко наше движение. Свихме рязко вляво — влязохме в една задимена закусвалня, наобиколихме един американски джубокс от трийсетте години и напускахме плочи с изпълнения на испански китари. Мексикански шофьори по ризи и мексикански хипстъри със сламени шапки седяха на въртящи се столчета и поглъщаха безформени бърканици от тортили, фасул, тако и какво ли още не. Купихме три бутилки студена бира — serveza се казваше бирата — по трийсетина американски цента бутилката. Накупихме и сума мексикански цигари по шест цента пакетът. Разглеждахме отново и отново нашите чудни мексикански пари, които тъй бързо се топяха, въртяхме ги в ръце, озъртахме се и се усмихвахме на всички. Зад нас се простираше цяла Америка и всичко, което ние с Дийн сме знаели за живота и за живота на път. И ето, най-после в края на пътя открихме вълшебната земя и се оказа, че дори не сме сънували мащабите на нейното вълшебство.

      — _Помисли_ си само, тия типове не лягат цяла нощ — прошепна ми Дийн. — И си представи какъв ще е тоя безкраен континент пред нас с могъщите планини Сиера Мадре, които сме виждали само на кино, с джунглите надолу към тропика, с пустинното плато, не по-малко от нашето, което стига чак до Гватемала и господ знае докъде още, ухаааа! Какво ще правим сега? А? Хайде да се размърдаме!

      Станахме и се върнахме при колата. Един последен поглед към Америка през ярките светлини по моста над Рио Гранде, после обърнахме гръб и калници и колата изрева напред.

      След миг навлязохме в пустинята и цели петдесет мили през равната земя не се мярнаха фаровете на ни една кола, нито някаква друга светлинка. Не след дълго зората пропълзя над Мексиканския залив и съзряхме навред около нас призрачните очертания на бодливите юкански кактуси и израстъците на месестите.

      — Каква дива страна! — изревах с пълно гърло. Ние с Дийн съвсем се ококорихме. В Ларедо бяхме полуживи. Стан, който беше пътувал по чужди земи, спокойно си спеше отзад. Пред нас с Дийн стоеше цяло Мексико.

      — Сал, оставаме всичко зад себе си и навлизаме в нова непозната фаза. Миналото, тревогите и лудите забави са след нас, а отпред ни е — _това_! Тъй че спокойно можем да не мислим за друго, а само да продължаваме напред с изправени глави, устремно, нали разбираш, и да се опитаме да вникнем в този свят така, както всъщност, честно казано, никой друг американец не е правил преди нас. А тук все пак са идвали американци, нали? През мексиканската война. Минавали са през това място с оръдия.

      — Това е пътят и на обявените извън закона американци от едно време — казах му, — които са се прехвърлили през границата и са слизали в стария Монтерей, така че, ако се вгледаш по-добре в сивеещата пустиня и си представиш как призракът на някой стар вироглавец, надигнал се изпод надгробния си камък, препуска в изгнаническа самота към неизвестното, ще видиш и…

      — Ние сме в широкия свят! — прекъсна ме Дийн. — Господи! — изкрещя и удари кормилото. — Широкия свят! Можем да продължим право към Южна Америка, ако пътят стига дотам. Помисли си само! Копеле! Ще се пръсна! — Носехме се все по нататък. Зората за миг се разпростря и в далечината на пътя различихме белия пясък на пустинята и самотни колиби. Дийн забави, за да ги огледа.

      — Какви прихлупени колиби, братче, по-лоши са и от тези в Долината на смъртта. Тия хора, изглежда, не държат особено на външния изглед.

      Първият град пред нас, който беше отбелязан на картата, носеше името Сабинас Идалго. Изгаряхме от нетърпение да стигнем до него.

      — А пътят не е много по-различен от американските — продължи Дийн — с изключение само на една шантава подробност: ако забелязвате, разстоянията върху крайпътните табели са в километри и всяка от тях показва колко остава до Мексико Сити. Не виждате ли, като че ли е единственият град в страната, всички знаци сочат към него. — До столицата оставаха само 767 мили; в километри цифрата надхвърляше хиляда. — Ох, ще се пръсна! Страхотен кеф! Каква земя! Йе! — крещеше Дийн.

      В Сабинас Идалго пристигнахме, след като пресякохме пустинята, в около седем часа сутринта, и силно намалихме, за да огледаме селището. Събудихме и Стан. Изпънахме гърбове и вратове да зяпаме. Главната улица беше кална и цялата в дупки. От двете й страни — мръсни схлупени кирпичени постройки. Катъри, натоварени с дисаги, пъплеха по улицата. Боси жени ни гледаха от тъмните прагове. Улицата гъмжеше от пешаци, които започваха новия ден на мексиканската провинция. Старци с увиснали мустаци ни гледаха втренчено. Тримата мръсни, брадати американски младежи — вместо обичайните спретнати туристи — им бяха безкрайно интересни. Изпъплихме по главната улица с десет мили в час и нищо не изпуснахме. Група момичета вървяха точно пред носа на колата ни. Докато ги заобикаляхме, едно от тях ни подвикна:

      — Накъде сте тръгнали бе, хора?

      Обърнах се към Дийн изумен:

      — Чу ли я какво каза?

      Дийн беше толкова слисан, че както си караше бавно, само повтори:

      — Да, чух я какво каза, много добре я чух, ох, майчице, ще се пръсна, просто не знам какво да правя, толкова ми е хубаво и леко в тоя утринен свят. Знаеш ли, че ние най-после пристигнахме на небето. То едва ли е по-прохладно и по-велико, не е възможно да е друго.

      — Я да се върнем и да подберем мадамите — предложих аз.

      — Ъхъ — съгласи се Дийн, но продължи да кара напред с пет мили в час… Беше сразен, не му се правеше онова, което би сторил в Америка. — По пътя ни ще има още милиони такива момичета — добави той след малко. После се разколеба, зави обратно и се върнахме при момичетата. Те отиваха на работа в полето; усмихнаха ни се. Дийн ги гледаше с изцъклени очи. — Дявол да ги вземе! — мърмореше си под носа. — Ох! Прекалено хубаво е, за да бъде истинско. Момичета, момичета. И то особено сега, в този момент, при това мое състояние, Сал, когато изследвам вътрешността на всички домове, покрай които минаваме — тези разсъхнати прагове, зад които виждаш кревати със сламеници и заспали върху тях дребни мургави деца, които вече приритват в усилието си да се събудят; техните мисли са смразени от празнотата на съня, но малките им същества искат да се надигнат, а пък майките им бъркат закуска в железните канчета; я виж какви капаци слагат по прозорците на къщите си, погледни ги и тия старци, _старците_ са тъй спокойни, величествени и нищо не ги вълнува. Тук никой не таи в себе си _подозрение_, няма тазова нещо. Всички са спокойни и невъзмутими, гледат те с неприкритите си кафяви очи, но не ти казват нищо, само те _гледат_, в тези погледи всички човешки страсти са омекотени, овладени и все пак са налице. Я само си спомни глупостите, които си чел за Мексико и за дремещия гринго и разните подобни боклуци — както и останалите идиотщини за мазните изнудвани — и всичко останало, а хората тук са открити и мили и нищо не ти кроят. Изумен съм от това.

      Получил образованието си в суровите нощи на пътищата, Дийн навлизаше сега в света, за да го опознае. Навеждаше се над кормилото, оглеждаше всичко от двете страни и бавно напредваше. Спряхме за бензин на другия край на Сабинас Идалго. Цяло сборище от фермери със сламени шапки и увиснали мустаци кряскаха и се шегуваха пред прастарите бензинови помпи. По-нататък един дядка се бъхтеше в полето и ръчкаше пред себе си катър. Слънцето изпълзя високо, от чисто по-чисто, над древните човешки занимания.

      Продължихме пътя си към Монтерей. Величествени планини извисяваха снежните си кули пред нас; понесохме се право нататък. Един процеп между тях се разширяваше и отваряше лъкатушещ проход, в който навлязохме. След броени минути вече бяхме изоставили пустинята от кактуси и се заизкачвахме в прохладния въздух по път с каменен парапет покрай пропастта и с огромни, изписани с бяла боя имена на президенти върху скалите. Никого не срещнахме по този високопланински път. Той се виеше сред облаците и ни изведе на голямото плато на върха. От това плато големият индустриален град Монтерей пращаше пушеци в синьото небе с огромните къдрави облаци, изрисувани като руно върху свода на деня, които напомняха за Мексиканския залив. В Монтерей, също както в Детройт, се влизаше покрай високи дълги фабрични стени — само дето тук още имаше магарета, които се приличаха на тревата край стените, и гъстозастроени квартали с хиляди сновящи хипстъри, които се навъртаха по входовете, и проститутки, които гледаха от прозорците, и странни магазинчета, в които навярно се продаваше какво ли не, и тесни тротоари, по хонгконгски гъмжащи от народ.

      — Аууу! — извика Дийн. — И всички тия неща под това тяхно слънце. Забеляза ли мексиканското слънце, Сал? То просто те опива. Ихаааа! Искам да вървя нататък и нататък — този път сам ме тегли!

      Спомена се нещо за спиране в примамливо обещаващия Монтерей, но Дийн искаше да пести времето, за да му стигне за Мексико Сити, а освен това знаеше, че колкото по-напред вървим, толкова по-интересен щеше да става пътят. Караше като истински дявол и за секунда не спираше. Ние със Стан бяхме каталясали, предадохме се, капнали за сън. Огледах се и видях два странични гигантски върха-близнаци оттатък Стария Монтерей, там, където са потъвали преследваните от закона.

      Монтеморелос беше пред нас, в ниското, отново в по-горещи надморски височини. Станало беше непоносимо жежко и чуждо. Дийн реши непременно да ме събуди, за да не пропусна.

      — Погледни, Сал, не _трябва_ да изпускаш това.

      Погледнах. Носехме се през блата, от време на време задминавахме по пътя Странни дрипави мексиканци, пъхнали мачете във въжените си пояси, някои дори сечаха храсти. Всички спираха и ни гледаха с непроницаеми лица. През гъстите храсталаци мяркахме й къщурки със сламени покриви и с бамбукови стени от африкански тип, съвсем като колиби. Особени момичета, тъмни като луната, се втренчваха в нас от тайнствените, потънали в зеленина прагове.

      — Братче, как само ми се иска да поспра и да се поразсея с някоя от тия малки красавици — провикна се Дийн, — но около тях все ще се навърта я старица, я старец — веднъж наблизо, друг път на стотина ярда, ту събират съчки, ту дърва, ту пък хранят животните. Тук момичетата като че никога не остават сами. Май в цялата страна никой никога не остава сам. Докато ти спеше, аз изучавах пътя и страната… ох, защо не мога да ти разкажа всички мисли, които ми минаха през главата, братче! — Той се потеше. Очите му бяха зачервени, погледът налудничав, но същевременно покорен и нежен — Дийн бе открил хора, близки нему по дух. Носехме се през безкрайните блата с постоянна скорост от четирийсет и пет. — Знаеш ли, Сал, мисля си, че пейзажът скоро няма да се промени. Та, ако искаш да покараш, аз ще поспя.

      Седнах на кормилото, натиснах газта и унесен в свои блянове, минах през Линарес, после през гореща равна блатиста земя, прекосих Рио Сото ла Марина край Идалго, от която се издигаха гъсти изпарения, и продължих нататък. Необятна долина, като зелена джунгла, с дълги полета от зелени насаждения се разкри пред очите ми. Отстрани, от едно старо мостче, ни наблюдаваха мъже на групи. Реката течеше гореща. После сменихме височината, заизкачвахме се, докато пред нас отново се разпростря пустиноподобна местност. От другата страна бе градът Грегория. Приятелите ми спяха, а аз бях сам във вечността зад кормилото, пътят беше прав като стрела. Нищо общо Нямаше с пътуванията през Каролина или Тексас, или Аризона, или Илиной; сякаш карахме през цялото земно кълбо към ония места, където сред индианците-фелахи* на света щяхме най-после да прозрем в същността на онова необразовано, примитивно, ридаещо човечество, което се е разположило върху пояса, обхващащ екваториалния търбух на света от Малака (нокътят от пръста на Индокитай) през огромния индийски субконтинент, през Арабия и Мароко, до същите тези пустини и джунгли на Мексико, а после над океанските вълни през Полинезия до мистичния Сиам на Жълтата Роба и отново нататък по кръга, така че същото онова скръбно ридание, което се носи откъм разрушените стени на испанския Кадис, отеква и на 12 000 мили по-далеч, в дълбините на индийския Бенарес, Столицата на Света. Тези хора несъмнено бяха индианци и нямаха нищо общо с педровците и панчовците от глупавата цивилизована американска представа — имаха високи издадени скули, полегати тесни очи и ненатрапливо поведение; не бяха глупаци, нито палячовци; величествени и строги, те бяха изворът на човечеството, неговият праотец. Вълните принадлежат на Китай, но земята е на индианците. Както скалите в пустинята, те са основата в пустинята на „историята“. И съзнаваха това, докато минавахме покрай тях ние, самодоволните американци с портфейли, пристигнали да се забавляват из тяхната страна; те знаеха много добре кой е бащата и кой синът в изконния земен живот, но не го показваха. Защото, когато разрушението отнесе света на „историята“ и Апокалипсисът се разрази още веднъж, както толкова пъти в миналото, хора със същите тия очи ще гледат от пещерите на Мексико и на Бали; там, откъдето е започнало всичко, където е бил закърмен Адам и е бил научен да търси знанието. Ето такива мисли се въртяха в главата ми, докато наближавах горещата, напечена от слънцето Грегория.

      [* Селско население на Египет, Сирия и други арабски страни; потомци на древните египтяни; водят заседнал живот и основен поминък им е земеделието, начинът на живот е противоположен на този на номадскнте бедуини. — Б.пр.]

      По-рано, в Сан Антонио, на шега бях обещал на Дийн, че ще му намеря момиче. Беше нещо като бас и предизвикателство. Едва бях спрял колата пред една бензиностанция близо до слънчева Грегория и един младеж с прокъсани обувки, понесъл голяма автомобилна козирка, дойде при нас и ми предложи да я купим.

      — Харесва ли ти? Шейсет песо. Habla Español? Sesenta peso. Казвам се Виктор.

      — Не — отвърнах шеговито, — купуваме сеньорити.

      — Готово, готово! — извика възбудено той. — Аз намери момичета. Малко чакайте. Горещо сега — добави с отвращение. — Когато горещ ден, няма хубави момичета. Почакайте довечера. Искаш тая козирка?

      Козирката не ми трябваше, виж, момичета исках. Събудих Дийн.

      — Ей, събуди се, нали ти обещах в Тексас, че ще ти намеря момиче — хайде сега разкърши кокали и се събуди; момичетата ни чакат.

      — Какво? Какво? — възкликна той и скочи изнемощял. — Къде са? Къде са?

      — Тоя младеж, Виктор, ще ни покаже къде са.

      — Ами да тръгваме, какво се бавим още! — Дийн изскочи от колата и подаде ръка на Виктор. Около бензиностанцията се навъртаха други момчета и се хилеха, половината от тях бяха боси, но всички до един носеха клюмнали сламени шапки. — Ей, Сал — обърна се към мене Дийн, — славно ще си изкараме следобеда! Много по-кефски, отколкото в денвърските комарджийници. Виктор, значи, имаш момичета, а? Къде? A donde? — провикна се той на испански. — Сал, чуваш ли ме как говоря испански!

      — Я го попитай може ли да ни намери малко „чай“. Ей, момче, имаш ли маа-рии-хуаа-на?

      Младежът кимна сериозно:

      — Разбира се, веднага. Трябва да дойде с мен.

      — Ихааа! Ехееей! Охооо! — зарадва се Дийн. Съвсем се беше разсънил и се мяташе напред-назад по задрямалата мексиканска уличка. — Хайде, тръгваме! — Аз раздадох на останалите момчета цигари „Лъки Страйк“. Изглежда, им бяхме много забавни, особено Дийн. Прикриваха уста с длани и шепнешком коментираха този откачен американец. — Виж ги, Сал; сак говорят за нас и ни оглеждат. Ох, господи, какъв свят!

      Виктор се качи с нас в колата и потеглихме. През цялото това време Стан Шепард беше спал дълбоко и се събуди чак сега, посред вихъра на цялата тая лудост.

      Напуснахме града през другия край, навлязохме в пустинята, завихме по прашен коларски път, по който колата се затресе както никога досега. Отивахме към къщата на Виктор. Тя беше кацнала на ръба на кактусова равнина, отгоре я засенчваха няколко дървета, кирпичена кутийка, в двора на която се размотаваха мъже.

      — Кои са тия? — попита Дийн, силно възбуден.

      — Това мои братя. И майка тук. Сестра също. Това мои близки. Аз женен, живее в града.

      — Какво ще каже майка ти за марихуаната? — премигна Дийн.

      — А, тя намира марихуаната.

      Останахме да чакаме в колата, а Виктор слезе, притича с широка крачка до къщата и каза няколко думи на възрастната жена, която веднага се обърна, влезе в градината зад къщичката и започна да събира сухите листа от марихуана, обрани по-рано и разстлани да се сушат на слънце. В същото време братята на Виктор се хилеха под едно дърво. Канеха се да дойдат и да ни поздравят, но им трябваше известно време, за да станат и да се придвижат до нас. Виктор се върна, мило усмихнат.

      — Ий, братче, тоя Виктор е най-страшният, най-фамозният откачен, халосан тип, когото съм срещал в живота си. Виж му само бавната плавна походка. За какво да бърза човекът!

      От пустинята вееше равен постоянен бриз. Беше убийствено горещо.

      — Виждаш колко горещо? — каза Виктор, като приседна отпред при Дийн и посочи нажежения покрив на форда. — А като дръпнеш маа-рии-хуа-на, няма бъде горещо. Ей сега.

      — Да — отрони Дийн и намести тъмните си очила, — разбира се, че ще почакаме, Виктор, момчето ми.

      В тоя момент големият брат на Виктор бавно приближи към нас с някаква трева, загърната във вестник. Тръшна я в скута на Виктор и небрежно се облегна на вратата на колата, за да ни се усмихне и да ни каже: „Здравейте.“ Дийн кимна и мило му се усмихна. Никой не проговори; толкова хубаво беше! Виктор започна да свива най-тлъстата цигара, която някой някога е виждал. Нави такава цигара с марихуана (използваше кафява опаковъчна хартия), която заприлича на въздебела кубинска пура. Беше направо грамадна. Дийн я погледна ококорен. Виктор небрежно я запали и я пусна да обикаля между нас. Да дръпнеш от такова чудо, е все едно да застанеш над комин и да вдишваш с пълни дробове. Димът нахлу в гърлата ни като поразяваща огнена струя. Задържахме дъх, а после изпуснахме почти едновременно. След миг бяхме омаяни. Потта застина по челата ни и изведнъж се почувствахме така, сякаш се намирахме на плажа в Акапулко. Погледнах през задното стъкло на колата и видях друг от братята, на Виктор, най-странния — висок като перуански индианец с широк пояс през рамото; облегнал се беше на един стълб и ни се усмихваше, но беше прекалено стеснителен, за да дойде при нас и да ни подаде ръка. Струваше ми се, че отвсякъде колата е обкръжена от братя, защото откъм Дийн се появи и трети. А после стана нещо невероятно странно. Всички така се замаяхме и ни стана тъй хубаво, че формалностите до една отпаднаха и ние се съсредоточихме върху непосредствените неща от действителността, върху това колко беше странно, че в този момент американци и мексиканци пушехме заедно марихуана в пустинята и преди всичко върху това колко бе странно да се взираме отблизо в лицата, в порите на кожите, в мазолите по пръстите и в свенливите скули на един друг свят! Братята-индианци започнаха тихичко да ни обсъждат; личеше си как ни оглеждат, претеглят, как сравняват впечатленията си или ги променят и доуточняват: „Да-да“, докато пък ние с Дийн и Стан говорехме за тях на английски.

      — Я го виж оня чудат брат отзад, който не се е помръднал от стълба и излъчването на смешната му щастлива срамежлива усмивка не е спаднало ни на йота. Другият пък, отляво на мен, по-възрастният, е по-уверен в себе си, но е по-тъжен, прилича на неудачник или дори на градски скитник, само Виктор е порядъчно женен — той е като някакъв египетски фараон, не ти ли се струва така? Ех, тия момчета са _славни_! Никога не съм виждал подобно нещо. Те пък говорят за нас и ни се чудят, нали виждаш! Уж и те са като нас, но все пак с малка разлика, навярно им е интересно как сме облечени — впрочем и на нас, — но още по-чудни са им вещите в колата ни, странният начин, по който се смеем, тъй различен от техния, и може би дори мирисът ни, който сравняват със своя. Все пак готов съм окото си да дам, за да разбера какво си говорят за нас. — И Дийн на мига се опита да узнае: — Ей, Виктор, какво каза брат ти току-що?

      Виктор отправи към Дийн тъжните си тъмнокафяви очи.

      — Да-да.

      — Не, не разбра въпроса ми. За какво си говорите?

      — О — смути се силно Виктор, — не харесваш маа-рии-хуаната?

      — Ами, чудесна е! Но _какво_ си говорите!?

      — Говорим? Да, говорим. Харесва ли ви Мексико?

      Трудно щяхме да се разберем, след като нямахме общ език. Тъй че всички се умълчахме, укротихме се, дръпнахме отново от цигарата и просто се наслаждавахме на полъха на пустинята; замислихме се, всеки се отдаде на своите национални, расови, лични и вечни мисли.

      Време беше за момичетата. Братята се оттеглиха на мястото си под дървото, майката застана на слънчевия праг да ни погледа, а ние бавно се затресохме с колата към града.

      Тоя път друсането не ни беше неприятно; стори ни се като плавно люлеене, сякаш се носехме по синьо море, а лицето на Дийн сияеше от неестествено озарение като златен блясък, додето ни обясняваше за първи път как да разберем пружиниран ето на колата и да се насладим на возенето. Ние подскачахме нагоре-надолу и дори Виктор разбра и се разсмя. После посочи вляво, за да ни покаже кой път води към момичетата, а Дийн погледна безкрайно щастлив нататък, наклони се, взе завоя, поведе ни плавно и уверено към целта, като в същото време слушаше Виктор, който говореше нещо и току вметваше внушително и високопарно: „Да, разбира се! Ни най-малко не се съмнявам! Определено, братче! О, да! Ами, глупости, ти ми говориш чудесни неща! Разбира се! Да! Моля, продължавай!“ — след което Виктор отново се впускаше в тържествено испанско красноречие. В един луд миг си помислих, че Дийн разбира всяка негова дума просто благодарение на дивата си интуиция и на внезапните прозрения на откривателския си гений, вдъхновен, непонятно как, от щастието, което сам излъчваше. Точно в този момент той толкова ми заприлича на Франклин Делано Рузвелт — чиста измама за моите смъдящи очи и за блуждаещия ми разум, — че се облегнах назад, изгубил дъх от изумление. Засипан от милиарди боцкащи искрици на блаженството, аз трябваше да се боря със себе си, за да видя образа на Дийн, а той ми се стори сякаш божествен. Тъй силно ме бе хванала марихуаната, че трябваше да се отпусна на седалката; друсането на колата разпращаше тръпки на екстаз по цялото ми тяло. Дори само мисълта да погледна през прозореца към Мексико — което в моето съзнание вече израстваше като нещо ново и съвсем различно — ме стряскаше, сякаш трябваше да надзърна в някакъв загадъчен бляскав сандък със съкровища, а пък се страхувах да не ми се заслепят очите; съкровищата и богатствата бяха толкова много, че очите сами бягаха от тях, трудно можеха да ги възприемат отведнъж. Преглътнах. Видях как от небето заструиха златни потоци, стекоха се точно върху покрива на старата разнебитена кола, пронизаха зениците ми и проникнаха в мен; заляха всичко. Погледнах през прозореца към улиците — в слънчевия жар видях жена на прага на къща и ми се стори, че тя слуша всяка наша дума и ни кима оттам — обичайните параноични видения на преголямата доза наркотик. Но златният порой не секваше. Дълго време съзнанието ми не възприемаше нашите действия, свестих се едва по-късно, когато от тишината на възпламенения си мозък отново отправих поглед към света, сякаш се пробуждах от сън, сякаш се изтръгвах от бездна, и ми казаха, че сме паркирали пред извънградската къщурка на Виктор, който вече стоеше до вратата на колата с момченцето си на ръце, за да ни го покаже.

      — Виждате сина ми? Казва се Перес, шест месеца.

      — Ей! — възкликна Дийн, лицето му все още излъчваше върховна радост, дори блаженство. — По-красиво дете не съм виждат в живота си. Я погледнете тия очи. Ей, Сал, Стан — обърна се той към нас, сериозен и разнежен, — държа особено мноо-го да се вгледате в очите на това малко мексиканско момченце, сина на нашия прекрасен приятел Виктор, и да прочетете в тях какво ще стане то, мъж със своя собствена душа, която живее вече в очите му — прозорците на човешката душа, — такива дълбоки очи несъмнено предсказват прекрасна душа.

      Красиви думи. И красиво дете. Виктор погледна тъжно своя ангел. В този миг и тримата желаехме да си имаме по едно такова прелестно малко синче. Толкова силни бяха чувствата ни към душата на това дете, че то усети нещо и първо се намръщи, а после горчиво заплака, споходено от някаква незнайна скръб, която бяхме безсилни да утешим, защото идеше прекалено отдалеч, през безбройните тайни на времето. Опитахме всичко; Виктор го погали по врата и го залюля, Дийн загука, аз помилвах малките му ръчици. То само зарева по-силно.

      — Страшно съжалявам, Виктор, че го натъжихме — промълви Дийн.

      — Не натъжили, плаче бебе.

      В отвора на вратата зад Виктор, твърде срамежлива, за да се покаже, стоеше дребничката му боса жена и с нежна грижовност чакаше да й върнат детето, за да го обгърне с ласкавите си мургави ръце. След като и показа сина си, Виктор се качи при нас в колата и гордо посочи надясно.

      — Готово — каза Дийн, направи завой и ни поведе из по алжирски тесни улички, от всяко кътче на които ни гледаха леко учудени лица. Пристигнахме в публичния дом. Беше разкошна сграда с орнаменти, окъпана в лъчите на златното слънце. На улицата, облегнати на первазите под прозорците на публичния дом, стояха двама полицаи с провиснали панталони, сънени, отегчени; когато влизахме, те ни хвърлиха бегли, но заинтригувани погледи и останаха през трите часа, в които ние бесувахме под носовете им, чак докато излязохме привечер и по знак на Виктор пъхнахме в ръцете на всеки от тях равностойното на двайсет и четири цента, само колкото да се каже.

      Вътре намерихме колкото си искаме момичета. Някои се излежаваха върху канапета, поставени на дансинга, други пиеха край дългия бар вдясно. Една арка в насрещната стена водеше към малки като кутийки барачки, които приличаха по-скоро на кабините от градските плажове. Барачките бяха разположени в слънчевия двор. Зад бара седеше собственикът на заведението, млад тип, който мигом изтича навън, щом му казахме, че искаме да слушаме мамбо, върна сее цял наръч плочи, предимно от Перес Прадо, и ги пусна през високоговорителя. Целият град Грегория можеше да слуша веселбата, която забушува в „Сала де Баиле“. В самия хол на заведението звукът на музиката беше тъй оглушителен — това всъщност беше верният начин да се използва джубокса, иначе за какво ли друго е създаден? — че за миг ни зашемети откритието как никога досега не сме дръзвали да пускаме музиката, колкото силно ни се ще, тоест толкова силно, колкото сега. Тя ехтеше и трещеше право върху нас. Само след минути половината град се изсипа на прозорците да гледа как „Americanos“-ите танцуват с момичетата. Застанаха на мръсния тротоар редом с полицаите и безразлично и безгрижно се облегнаха на первазите. „Още мамбо-джамбо“, „Чатануга де мамбо“, „Мамбо нумеро очо“ — тия велики парчета отекваха и гърмяха в златния тайнствен следобед като звуците, които вероятно ще ехтят в последния ден на света, когато настъпи Второто пришествие. Тромпетите надуваха тъй силно, че сигурно се чуваха и в пустинята, откъдето и без това бяха дошли. Барабаните бяха полудели. Ритъмът на мамбото е конгоански, иде от Конго, реката на. Африка и на света; и наистина е ритъмът на света: „бум-та, та-бу-бум, бум-та, та-бу-бум!“. Пианото изливаше порои от високоговорителя. Възгласите на певеца бяха като великански въздишки във въздуха. Финалните мотиви на тромпетите, съпроводени от барабанената кулминация на конга и бонго-барабаните от лудата плоча „Чатануга“, за миг вцепениха Дийн, който притрепера плувнал в пот; после, когато тромпетите разсякоха с вибриращото си ехо задрямалия простор, като че се намирахме в хралупа или в пещера, очите му се разшириха от ужас, сякаш бе съзрял дявол, и той бързо ги стисна. Самият аз бях потресен до дъното на душата си; чух как тромпетите разтрошават светлината, която бях съзрял, и ми се разтрепераха мартинките.

      Когато засвири бързата плоча „Мамбо-джамбо“, затанцувахме с момичетата като обезумели. И едва тогава, в екстаза си, започнахме да различаваме, че те са отделни личности. Велики момичета бяха. Странно, но най-лудото от тях беше с индианска и бяла кръв, родом от Венецуела и само на осемнайсет години. Имаше вид на момиче от добро семейство. Господ знае защо проституираше в Мексико с това нежно лице и изящна външност. Сигурно някаква ужасяваща мъка го бе докарала дотук. Наливаше се с алкохол без мярка. Обръщаше чашите една след друга. И често ги събаряше и чупеше, само че това беше вече преднамерено — за да ни накара да изхарчим повече пари. Облякла прозрачен пеньоар в следобеда, венецуелката буйно танцуваше с Дийн, увиснала на врата му, и го молеше за нещо, молеше безспир. Дийн беше тъй гипсиран, че не знаеше откъде да започне, от момичетата или от мамбото. Изчезнаха към кабинките. Мен ме затисна една дебела и безинтересна мадама с кученце, която се обиди, когато показах, че нейното куче ми е неприятно, понеже непрекъснато се опитваше да ме ухапе. Все пак направи компромис и отиде да го прибере някъде, но когато се върна, друго момиче, с малко по-добра, но не най-добрата външност, вече беше забило въдицата си в мен и се бе впило като пиявица във врата ми. Аз пък правех опити да се освободя, за да се добера до една шестнайсетгодишна мулатка, която седеше в насрещния край на хола и меланхолично съзерцаваше пъпа си през процепа на своята къса като риза рокличка. Не успях. На Стан се падна едно петнайсетгодишно момиче с бадемова кожа и рокля, дълбоко разкопчана отдолу и отгоре. Луд ден. Поне двайсетина мъже ни гледаха, облегнати на прозорците.

      По едно време пристигна майката на мулатката — всъщност тя беше почти черна — за кратък скръбен съвет с дъщеря си. Когато видях това, ме досвеня да се домогвам до единственото момиче, което всъщност ме привличаше. И се оставих на пиявицата да ме отведе в кабинката си, където, сякаш насън, под рева и екота на монтирания вътре допълнителен високоговорител бясно клатихме кревата половин час. Стаичката представляваше пълен квадрат с шпертплатови стенички и без таван, в единия ъгъл имаше икона, в другия — мивка. По целия тъмен коридор момичета подвикваха: „Agua, agua caliente“, което значи „топла вода“. Стан и Дийн също бяха изчезнали от кръгозора. Моята мадама вземаше по трийсет песо, около три и половина долара, но поиска допълнителни десет песо, като съчини дълга история за нещо си. Аз нямах представа от стойността на мексиканските пари; все едно, че разполагах с милион песо. Пропилях сума пари по нея. После изтичахме обратно хола да танцуваме. Тълпата от улицата бе нараснала. Ченгетата изглеждаха все тъй отегчени. Хубавата венецуелка на Дийн ме издърпа през една врата в друг, непознат бар, който очевидно също беше към публичния дом. Там един млад барман приказваше и бършеше чаши, и някакъв старец с увиснали мустаци седеше и обсъждаше нещо сериозно. Мамбото кънтеше и тук — от друг високоговорител. Сякаш целият свят се люшкаше. Венецуелката увисна на врата ми и ме помоли да я почерпя с питие. Барманът не искаше да й даде. Тя се моли, моли и когато най-после той отстъпи, тя го разля, но този път, без да иска, защото зърнах съжалението в отчаяните й, хлътнали, безпомощни очи.

      — Няма нищо, бебче! — успокоих я. Трябваше да я подкрепям, за да седи на столчето си, иначе непрекъснато се свличаше. Не бях виждал по-пияна жена, и го само осемнайсетгодишна. Купих й ново питие, защото не спираше да ме дърпа за панталона — да се смиля. Изгълта го наведнъж. Не ми стигаше сърце да я възпитавам. Моята мадама беше трийсетинагодишна и се грижеше за себе си много по-добре. А тази венецуелка, която се гърчеше и страдаше в ръцете ми, изведнъж събуди в мен желанието да я отведа отзад, да я съблека и само да й говоря — така поне си казах. Замъглил ми се бе умът от желание по нея и по другото тъмнокожо момиче.

      Бедният Виктор, през цялото това време стоеше, облегнал гръб на месинговия бар, или сновеше радостен нагоре-надолу, за да реда как лудуват тримата му американски приятели. Черпехме го с питиета. Очите му играеха по мадамите, но не би приел ни една от тях, защото беше верен на жена си. Дийн му запьха някакви пари. В тази луда бъркотия не бях в състояние да предвидя какво бе намислил Дийн. Дотам не беше на себе си, че дори не ме позна, когато се изпречих пред очите му. „Да-да!“ — само успя да измърмори. Като че ли това нещо нямаше край. Сякаш бяхме попаднали в дълъг фантастичен арабски сън в следобеда на някакъв друг живот — Али Баба и сокаци, куртизанки. Аз отново притичах до кабинката с моята мадама; Дийн и Стан си размениха момичетата, с които бяха прекарали досега; за известно време всички изчезнахме, така че зрителите трябваше да изчакат антракта. Следобедът взе да се източва и захладя.

      Скоро над старата приказна Грегория щеше да се спусне тайнствена нощ. Мамбото не спря нито за миг, ехтеше все тъй ожесточено като безкрайно пътуване из джунглата. Не можех да отлепя очи от малката мулатка и царствената й походка дори тогава, когато намръщеният барман я принуждаваше да слугинства — да ни поднесе напитки например или да помете отзад. От всички момичета тук тя най-много се нуждаеше от пари; може би майка й бе идвала тъкмо за да вземе от нея, та да нахрани малките братчета и сестричета. Мексиканците са бедни. А на мен нито веднъж, нито веднъж не ми мина през ум да я приближа и просто да й дам малко пари. Имам чувството, че ако бях сторил това, тя щеше да приеме, но с презрение, а презрението от човек като нея би ме разтърсило. В умопомрачението на тези няколко часа аз всъщност бях влюбен в нея; безпогрешно долових в себе си онова туптене и пробождане в мозъка, онези въздишки и болка и най-вече нежеланието и страха да я доближа. Странно, но Дийн и Стан също не пристъпиха към нея; явно гордостта й бе причината тя да си остава бедна в този чудесен стар публичен дом, струва си да се помисли над това. По едно време видях Дийн да се накланя към нея вцепенен като статуя, но готов да побегне всеки миг, и видях как по лицето му се мярна объркване, когато тя го изгледа хладно и надменно, как се спря да си гледа корема, зяпна и накрая наведе глава. Защото тя беше кралицата.

      Посред врявата Виктор изведнъж ни задърпа и взе да ни прави знаци като обезумял.

      — Какво има?

      Той положи всички усилия, за да го разберем. После изтича до бара, грабна сметката от бармана, който го изгледа сърдито, и ни я донесе да я видим. Тя възлизаше над триста песо или трийсет и шест американски долара, немалка сума за пропиляване в който и да е публичен дом. Но ние не можехме да изтрезнеем и не ни се тръгваше и въпреки че бяхме грохнали от умора, искахме да останем още при нашите хубави момичета в тоя чуден арабски рай, който най-после открихме към завършека на мъчителния, страшно мъчителен път; само че нощта се спускаше и трябваше да продължим до края; Дийн проумя това, взе да се мръщи, да мисли и да се опитва да се съвземе и най-после аз подхвърлих, че трябва веднага и завинаги да се махаме оттук.

      — Толкова много неща ни очакват, братче, че няма смисъл повече да оставаме тук.

      — Точно така! — извика Дийн със стъклен поглед и се обърна към венецуелката. Най-после тя бе заспала върху една дървена пейка, а изпод копринения пеньоар се подаваха белите й крака. Галерията край прозореца жадно поглъщаше гледката; а зад хората вече припълзяха червените сенки, настъпи внезапно затишие, в което се чу далечен плач на бебе, и аз изведнъж си спомних, че в края на краищата се намирам в Мексико, а не в някакъв порнографски опиумен сън наяве за рая.

      Излязохме, олюлявайки се; бяхме забравили Стан; изтичахме обратно да си го приберем и го сварихме да се кланя любезно на току-що пристигналите за вечерна смяна проститутки. Искаше да започне всичко отначало. Когато е пиян, той е тромав като великан и освен това нищо не може да го откъсне от жените. Още повече, че жените се увиват около него като бръшлян. Настояваше да останем и да опитаме новите, непознати и по-вещи сеньорити. Ние с Дийн го заблъскахме в гърба и го извлякохме навън. Той замаха усърдно за сбогом на всички — на момичетата, на ченгетата, на зяпачите, на децата от улицата; разпрати целувки по всички посоки, за да приветства Грегория, гордо се залюшка между притеклите се хора и се опита да ги заговори, за да сподели радостта и доволството си от всичко в този прекрасен следобед от живота. Всички се смееха; някои го тупаха по гърба. Дийн изтича да плати на полицаите четирите песо, ръкува се с тях, ухили им се и дори взаимно си се поклониха. После скочи в колата, а момичетата, с които бяхме лудували, дори венецуелката, която събудиха, за да се сбогуваме, се струпаха около колата в оскъдните си дрешки, зачуруликаха прощални думи и ни разцелуваха; венецуелката дори си поплака — макар и не за нас, това ни беше ясно, или поне не само за нас, и все пак ни стана мило, много мило. Моята тъмнокожа любима бе изчезнала някъде вътре, в полумрака. И всичко свърши. Потеглихме, оставяйки зад себе си радост и веселие за стотици песо, добре се бяхме потрудили. Вездесъщото мамбо ни преследва още няколко пресечки. А после и то заглъхна.

      — Сбогом, Грегория — извика Дийн и изпрати във въздуха целувка.

      Виктор се гордееше с нас, както и със себе си.

      — Сега искате баня? — попита ни той. И още как, всички искахме по една хубава баня.

      Той ни отведе в най-странното място на земята: баня от американски тип на една миля извън града по магистралата, пълна с деца, които шляпаха в едно басейнче; в каменната сграда до него имаше душове, които всеки можеше да използва срещу няколко сентавоса, а сапун и кърпи даваше разпоредителят. По-нататък се виждаше тъжен детски парк с люлки и въртележки и в избледняващото червено слънце всичко изглеждаше странно и красиво. Ние със Стан взехме хавлиени кърпи, мушнахме се под ледено студените душове и излязохме свежи и преродени. Дийн не си направи труда да вземе душ, видяхме го да се разхожда из тъжния парк под ръка с добрия Виктор, да му приказва сладко и дори да се навежда към него, за да наблегне на някоя мисъл или да удари с юмрук в дланта си. После пак го хващаше под ръка и продължаваше разходката. Време бе да се сбогуваме с Виктор и Дийн използваше случая да открадне няколко минути насаме с него, да огледа парка, да добие най-обща представа за отношението му към нещата и да го разпита така, както само той можеше.

      Виктор силно се натъжи, че си тръгваме.

      — Пак додете в Грегория, да види мен?

      — Разбира се, братче! — увери го Дийн. Дори му обеща да го вземе със себе си в Щатите, ако Виктор поиска. Виктор каза, че ще трябва да си помисли.

      — Има жена и дете, няма пари — ще видя.

      Благата му мила усмивка грееше в червеното зарево, докато му махахме от колата. Зад него се виждаха тъжният парк и децата.

      6

      Щом излязохме от Грегория, пътят се спусна надолу, високи дървета изникнаха от двете ни страни, а с падането на мрака от дърветата се чу пронизителното бръмчене на милиарди насекоми, което скоро зазвуча като един несекващ дрезгав писък в нощта.

      — Уффф! — въздъхна Дийн, включи фаровете, но те не проработиха. — Ами сега! Ами сега! По дяволите! — И злобно заблъска таблото. — Господи, ще трябва да караме през джунглата без фарове, какъв ужас, ще виждам пътя само когато се зададе друга кола, а тук _не минават_ никакви коли! И естествено няма никакви други светлини! Какво ще правим, дявол да го вземе?

      — Дай да караме. Или може би все пак да се върнем?

      — Не, в никакъв случай! Ще продължаваме. Едвам виждам пътя, но ще се справим.

      И се врязахме в мастиленосиния мрак, наситен с пронизващото бръмчене на насекомите, върху нас се слегна силен зловонен дъх на гнило и чак тогава си спомнихме и осъзнахме, че точно след Грегория картата показваше началото на Тропика на Рака.

      — Ние сме в тропика! Значи, не е чудно, че се носи тази смрад! Усещаш ли я?

      Подадох глава през прозореца; мушици се полепиха по лицето ми; в мига, в който обърнах ухото си към вятъра, долових зловещо пищене. Неочаквано фаровете ни отново проработиха, пронизваха пространството пред нас и осветиха самотния път, който се провираше между плътни стени от клюмнали, усукани дървета, високи сякаш стотици фута.

      — По дяволите! — изкрещя Стан отзад. — Ще се пръсна!

      Още беше дрогиран. Изведнъж осъзнахме, че и тримата сме все още под въздействието на опиата, та затова джунглата и несгодите не тревожеха щастливите ни души. И се разсмяхме в един глас.

      — Каквото ще да става, ще се хвърлим в проклетата джунгла и ще спим нощес с нея, е-хеей, продължаваме напред! — изкрещя Дийн. — Старият Стан е прав. На Стария Стан не му пука. Защото е замаян от жените и тревата и от това шантаво, безподобно, невъзможно мамбо, което още гърми в ушите ми, сякаш го слушам в момента, хи-хи! Замаян е, затова знае какво върши!

      Съблякохме фланелките си и продължихме през джунглата голи до кръста. Нямаше градове, нищо, затънтена джунгла, миля след миля, спускане надолу, все по-горещо, още по-оглушително бръмчене на насекомите, по-буйна и висока растителност, по-зловонен и душен въздух, докато почти свикнахме и дори взе да ни харесва.

      — Иска ми се да се съблека гол и да се търкалям, търкалям през тая джунгла — каза Дийн. — И всъщност, дявол да го вземе, точно това ще направя, щом намерим подходящо място.

      Внезапно пред нас изникна Лимон, селце посред джунглата, няколко мъждиви светлини, черни сенки, бездънно небе и стълпотворение от мъже пред безразборно пръснатите дървени бараки — тропически кръстопът.

      Спряхме сред невъзможната мекота. Горещо, сякаш се намирахме в хлебарска пещ през юнска вечер в Ню Орлиънс. Нагоре и надолу по улицата цели семейства седяха в тъмното и си приказваха; от време на време някое момиче, но все от по-малките, току се приближаваше към нас, любопитно да ни види как изглеждаме. Всички бяха боси и мръсни. Облегнахме се на дървената веранда на паянтовия магазин за всичко, върху чийто тезгях гниеха чували брашно и скоро брани ананаси, накацани от мухи. Вътре гореше газена лампа, вън — няколко други мъждиви светлини, а всичко останало беше черно, черно, черно. Разбира се, бяхме пребити от умора и трябваше моментално да поспим, затова вкарахме колата по един мръсен път, на няколко ярда от селцето. Беше тъй невероятно горещо, че не можеше да се спи. Дийн взе едно одеяло, разстла го върху мекия горещ пясък на пътя и се строполи върху него. Стан се изтегна на предната седалка на форда и разтвори и двете врати, за да си направи течение, но отникъде не трепваше и полъх от ветрец. Аз страдах на задната седалка, облян в пот. Излязох от колата и се олюлях в мрака. Цялото селище изведнъж се прибра да спи; лаят на кучетата остана единственият шум. Как да заспя? Хиляди комари вече бяха изпохапали гърдите, ръцете и глезените ни. Изведнъж ме осени гениална идея: покачих се на металния покрив на колата и се изтегнах по гръб. Не че там вееше ветрец, но в метала все пак се бе задържала капка хладинка, потта ми засъхна и сплъсти хилядите мъртви насекоми в гъста каша по гърба ми, тогава разбрах, че джунглата те поглъща и ти ставаш частица от нея. Да лежа върху покрива на колата с лице към черното небе, беше все едно да лежа в лятна нощ в затворен сандък. За пръв път в моя живот времето не ме докосваше, не ме галеше, не ме смразяваше или потеше, а се бе разтворило в самия мен. Атмосферата и аз бяхме станали едно. Меки вълни от ситни-ситни насекоми се носеха над лицето ми, докато спях, и приятно ме успокояваха. Небето, беззвездно и непрогледно, притискаше. Можех да си лежа цяла нощ с лице към него и щях да го чувствам като кадифена завивка. Мъртвите насекоми се смесваха с кръвта ми; непрекъснато поемаха от мен все нови и нови дози; цялото тяло ме засърбя и от мен самия взе да се разнася зловонието на гореща джунгла — от косата и лицето до пръстите на краката ми. Разбира се, бях бос. За да намаля, доколкото бе възможно, потенето, облякох изцапаната с размазани мушици фланелка и отново легнах по гръб. Една тъмна купчинка върху черния път показваше къде спи Дийн. Чувах хъркането му. И Стан хъркаше.

      От време на време бледа светлинка заиграваше в селцето — това бе шерифът, който правеше редовните си обиколки с мъждукащо фенерче и си мърмореше нещо в нощта на джунглата. После видях лъч от фенерчето му да шари към нас и чух меките му стъпки по чергата от пясък и растителност. Спря наблизо и освети колата. Аз седнах и го погледнах. С разтреперан, почти жален, но благ глас той попита:

      — Dormiendo? — И посочи Дийн на пътя.

      Разбрах, че пита дали спи.

      — Si, dormiendo.

      — Bueno, bueno — одобри той като че за себе си и натъжен и с нежелание се обърна да продължи самотните си обиколки. С такива разкошни полицаи бог никога не е дарявал Америка. Тук няма подозрение, няма сплашване, няма нерви: този човек беше пазител на спящия град и толкоз.

      Легнах отново върху моето метално легло и разпрострях ръце встрани. Не знаех дори дали над мен са дървета или отворено небе, но ми беше все едно. Отворих уста и вдъхнах дълбоко атмосферата на джунглата. Защото това не беше въздух, а осезаемата жива еманация на дърветата и блатата. Не можех да заспя. Някъде отвъд храсталаците петли оповестиха зората. Но въздух не дойде, не повя ветрец, не освежи роса, все същата тежест на Тропика на Рака ни приковаваше към земята, на нея принадлежим всички ние и върху нея тръпнем. И зора не посветли небето. Внезапно кучетата се разлаяха свирепо в тъмното, а после чух приглушеното чаткане на конски копита. Идваше към нас — по-близо, още по-близо. Кой ще е тоя луд ездач в нощта? Яви се привидение: див кон, като бял призрак, налетя от пътя право върху Дийн. Зад него кучетата се давеха и се боричкаха. Не ги виждах, бяха мръсни кучета на джунглата, но конят беше снежнобял и грамаден, почти фосфоресциращ, и ясно се открояваше. Не се уплаших за Дийн. Конят го видя и изтрополи досами главата му, плъзна се покрай колата като кораб, изцвили леко и продължи през селцето, гонен от кучетата, докато изчатка обратно в джунглата, потъна в отсрещната й страна и след него се чу само заглъхващият в гората тропот. Кучетата се успокоиха и клекнаха да се поближат. Какъв беше тоя кон? Митично същество, призрак или дух? Разказах на Дийн, когато се събуди. Той реши, че съм сънувал. После се сети, че и сам той неясно бил сънувал бял кон, а аз взех да го убеждавам, че не е било сън. Стан Шепард също бавно се разбуди. При първите ни движения отново плувнахме в пот. И още беше тъмно като в рог.

      — Я да подкараме колата, че да си направим малко вятър! — предложих аз. — Умирам от жега.

      — Правилно!

      Колата се отдалечи с гръм и рев от селцето и продължихме с развени коси по лудия път. Зората се спусна бързо като сивкава омара и разкри пред погледа ни непрекъснати блата от двете страни с високи, увити с лиани дървета, които се свеждаха и накланяха към гъсто оплетената повърхност. Известно време се движехме покрай железопътна линия. Странната радиопредавателна кула на Сиудад Манте изникна пред нас, сякаш навлизахме в Небраска. Открихме една бензиностанция и спряхме, за да напълним резервоара; последните нощни буболечки на джунглата се блъскаха на черни приливи в електрическите крушки и падаха в краката ни на огромни пърхащи, гърчещи се кълба — насекоми с криле, дълги цели четири инча, водни кончета, които бяха тъй зловещо гигантски, че можеха да разкъсат птичка, хиляда грамадни комари, които цвъртяха, и каква ли не още безименна гмеж от рода на паяците. Ужасен заподскачах по тротоара; накрая се прибрах в колата, свих краката си, обгърнах ги с ръце и потресен се втренчих в земята около гумите ни, където гъмжеше от тях.

      — Да тръгваме! — изпищях аз.

      Дийн и Стан изобщо не се трогнаха от буболечките; спокойно си изпиха две бутилки оранжада, после ги изритаха встрани от съда с лед и напитки. Ризите и панталоните им, както и моите, бяха просмукани от кръвта и черната каша на хилядите размазани мъртви буболечки. Помирисахме дълбоко дрехите си.

      — Знаете ли, тоя мирис започва да ми харесва — каза Стан. — Вече не мога да усетя моя си.

      — Особен, добър мирис — обади се Дийн. — Няма да си сменя ризата, докато не стигнем Мексико Сити, искам цял да го попия и да го запомня.

      Отново се понесохме с рев и разхладихме сгорещените си спечени лица.

      Пред нас израснаха планините, целите зелени. Това изкачване щеше да ни изведе отново на голямото централно плато и по него щяхме да се изтъркаляме право до Мексико Сити. За нула време се изкачихме на височина пет хиляди фута сред мъгливи проходи над жълти реки, които бълбукаха на миля по-ниско, а от тях се вдигаха изпарения. Долу остана и великата река Моктесума. Индианците, които срещахме по пътя, бяха ужасно странни. Планинските индианци са отделен народ, напълно откъснати от света, ако не броим панамериканската магистрала. Те бяха ниски, тантурести и тъмни, с развалени зъби; носеха огромни товари на гърбовете си. Отвъд внушителните зелени клисури видяхме обработваеми парчета земя върху шеметно стръмни склонове. Индианците щъкаха нагоре-надолу по тези склонове и човъркаха земята. Дийн караше с пет мили в час, за да ги огледа хубаво.

      — Ухааа! Не съм си и помислял, че съществува подобно нещо!

      Горе на най-високия връх, величав като върховете на Скалистите планини, се виждаха бананови дървета. Дийн спря и излезе от колата, показа ни ги и се поглади по корема. Намирахме се на една издатина, върху която над бездната на света беше кацнала малка сламена колиба. Слънцето тъчеше златна мараня, която замъгляваше Моктесума, останала на повече от миля под краката ни.

      В двора пред колибата тригодишно момиченце стоеше с пръст в уста и ни гледаше с големите си кафяви очи. — — Сигурно никога в живота си не е виждало тук да спира кола — въздъхна Дийн. — Здра-а-вей, момиченце. Как си? Харесваме ли ти? — Момиченцето погледна срамежливо встрани и се нацупи. Ние се заприказвахме помежду си и то наново взе да ни оглежда с пръст в уста. — Ех, как ме е яд, че нямам нищо да й подаря! _Помисли_ си само, да се родиш и да живееш на този земен ръб и той да е всичкото, което знаеш за света. Баща й сигурно се спуска пипнешката в клисурата с въже, бере ананаси от пещерите или сече дърва под осемдесетградусов ъгъл, докато под него зее пропастта. Момиченцето никога, ама съвсем никога не ще напусне това място и не ще научи каквото и да е за широкия свят. Ей това се казва народ! Представи си само какъв ли див главатар си имат! И навярно оттатък тоя път, отвъд скалата, на мили по-навътре, хората са още по-диви и особени, да-да, сигурно защото панамериканската магистрала все пак цивилизова народа покрай пътя. Виж само капчиците пот по челото на момиченцето — забеляза Дийн и по лицето му се изписа болка. — Те не са като нашата пот, а мазни капчици, които винаги са там, защото тук _винаги_ е горещо, през цялата година, и то не подозира, че човек може и да не се поти, родено е в пот и ще умре в пот. — Потта по челцето на детето беше тежка, ленива; не течеше; просто си стоеше там и лъщеше като бистри капки зехтин. — Как ли се отразява това върху душите им? Колко ли по-различни от нашите трябва да са техните грижи, оценки и желания! — Устните на Дийн се отпуснаха в страхопочитание, той подкара с десет мили в час, защото искаше да разгледа всяко човешко същество, което бихме срещнали по пътя. Пъплехме нагоре и още нагоре.

      С изкачването въздухът ставаше все по-студен и индианските момичета, които видяхме на пътя, бяха загърнали главите и раменете си с шалове. Те буйно ни замахаха; спряхме, за да разберем защо. Искаха да ни продадат късчета скални кристали. Големите им кафяви невинни очи се взираха в нашите с такава душевна вглъбеност, че никой от нас не изпита сексуално влечение към тях; още повече че те бяха направо малки, някои само на единайсет години, а изглеждаха почти като на трийсет.

      — Гледайте какви очи! — въздъхна Дийн.

      Сигурно такива са били очите на Дева Мария като дете. В тях съзряхме нежно опрощение. Гледаха ни, без да трепват. Ние разтъркахме нашите неспокойни сини очи и върнахме погледите си към тях. Скръбният омагьосващ огън на техните очи ни прониза отново. Но когато заговориха, изведнъж станаха глупави и припрени. Тяхната същност беше в мълчанието.

      — Сигурно съвсем _отскоро_ са се научили да продават тия кристали, откакто е бил построен пътят, тоест от десетина години — преди това целият този народ сигурно само е _мълчал!_

      Момичетата закрякаха около колата. Най-одухотвореното дете се вкопчи в потната ръка на Дийн. Ломотеше на индиански.

      — Да, да, миличко — промълви нежно, почти тъжно Дийн. Той слезе от колата, затърщува нещо в очукания си куфар отзад — стария изтерзан американски куфар — и измъкна джобен часовник. Показа го на момичето. То записука от радост. Другите се скупчиха захласнати около тях двамата. После Дийн порови в шепата на момичето, за да си избере „най-крехкия, чист, миниатюрен кристал, който тя е изнамерила със собствените си ръце в планината за мен“. Хареса си един, не по-голям от малина. И с два пръста й подаде часовника, провесен във въздуха. Устничките на всички момичета се закръглиха като на малки певици от детски хор. Щастливо, момиченцето притисна часовника към дрипавата дреха на гърдите си. Останалите погалиха Дийн, за да му благодарят. Той стоеше сред тях, обърнал към небето небръснатото си лице, и търсеше с очи следващия, още по-висок и краен проход; приличаше на пророк, появил се сред хората. Върна се в колата. На момичетата не им се искаше да тръгваме. Докато карахме нагоре по правия проход, те дълго махаха и тичаха след нас. Завихме и повече не ги видяхме, а те още тичаха.

      — Ех, къса ми се сърцето! — простена Дийн и се удари в гърдите. — Докога може да продължава тази тяхна преданост и удивление? Какво ще им се случи? Възможно ли е, ако караме достатъчно бавно, да следват колата ни чак до Мексико Сити?

      — Да — отговорих му, защото бях убеден, че е така.

      Излязохме върху главозамайващите висини на Сиера Мадре Ориентал. Банановите дръвчета блестяха като златни в омарата. Гъсти мъгли се кълбеха от пропастите, зейнали зад стръмните скални склонове. Долу в ниското Моктесума се провираше като тънка златна нишка през килим от зелена джунгла. Отминавахме странни крайпътни градчета на върха на света, където забрадени с шалове индианци ни наблюдаваха изпод своите rebezos и перифериите на шапките си. Животът тук беше плътен, тъмен, древен. Изпиваха с ястребови погледи сериозния луд Дийн зад бясното кормило. И всички протягаха ръце. Бяха дошли от отдалечени планини и по-високи плата, за да протегнат ръка за нещо, което си въобразяваха, че цивилизацията може да им предложи, без дори за миг да подозрат каква тъжна и нещастна заблуда е цивилизацията. Те не знаеха, че тя е създала бомба, която може да вдигне във въздуха всички наши мостове й пътища и да ги превърне в купчина развалини, че един ден и ние ще станем бедни като тях и ще протягаме ръце до същия, по съвсем същия начин. Нашият раздрънкан форд, нашият стар пъплещ американски форд от трийсетте години, изтрещяваше покрай тях и изчезваше сред облаци от прах.

      Наближихме подножието на последното плато. Слънцето стана златно, въздухът — яркосин, а пустинята, пресичана тук-там от реки, беше истински въртоп от нажежен въздух и пясък, върху който на места неочаквано падаше библейската сянка на дърво. Вече караше Стан, а Дийн спеше. Появиха се овчари, облечени в дълги надиплени роби както в прастари времена, жените носеха златни вързопи лен, мъжете — тояги. Овчарите седяха и сборуваха под големи дървета сред трепкащия сумрак на пустинята, а овцете се бутаха една в друга малко по-далеч от тях и вдигаха прах.

      — Хай, братче — изкрещях на Дийн, — събуди се и погледни овчарите, събуди се и погледни със собствени очи златния първосвят, та да можеш след туй да разправяш как изглежда той!

      Дийн завря глава между нашите отпред, хвърли бегъл поглед към червеникавия гаснещ залез и се просна обратно да спи. Когато се събуди, ми описа в подробности цялата картина и ми каза:

      — Много съм доволен, че ме събуди да погледна. Ох, господи, какво да правя? Къде да отида? — Поглади корема си, погледна небето със зачервени очи и почти се разрида.

      Краят на пътуването наближаваше. От двете ни страни се ширеха просторни полета; благ вятър повяваше над изникващите тук-там горички от високи дървета и над старите църквички, ченвеникавооранжеви от последните отблясъци на слънцето. Огромни розови облаци се носеха ниско. „Мексико, Сити преди здрач!“ Бяхме пропътували хиляда и деветстотин мили от следобедните денвърски дворове до тези необятни библейски земи и ето че приближавахме края на пътя.

      — Дали да не си сменим изпоцапаните от буболечки фланелки?

      — Не, нека да влезем с тях в града, по дяволите!

      И се насочихме към Мексико Сити.

      Къс планински проход ни изведе внезапно на една височина и пред очите ни се разкри цялото Мексико Сити върху своята вулканична земя: градът бълваше пушеци в ранния сумрак. Спуснахме се към него, преминахме по булевард „Инсурхентес“ право към „Реформа“, сърцето на града. Деца играеха футбол върху обширни тъжни полета и вдигаха прах. Настигаха ни шофьори на таксита и питаха искаме ли момичета. Не, сега не искахме момичета. Безкрайни градски бордеи се простираха в равнината: зърнахме самотни фигури в притъмняващите улички. Скоро щеше да падне нощта. После изведнъж се гмурнахме в тътена на големия град и се озовахме сред претъпкани кафенета, театри и много светлини. Вестникарчета крещяха. Босоноги мъже се тътреха с момичета в дрипи. Луди и боси шофьори индианци ни препречваха пътя, задминаваха ни от всички страни, бибиткаха и правеха движението невъзможно. Врява до небето. В Мексико колите нямат заглушители. Клаксоните тръбят непрекъснато и победоносно.

      — Уууух! — изкрещя Дийн. — Внимавай!

      Той люшкаше колата през движението, закачаше се с всички. Започна да кара като индианец. Излезе на кръговата алея на булевард „Реформа“ и се понесе по нея, а по осемте, водещи във всички посоки улици към нас летяха коли с бясна скорост — отляво, отдясно, izquierda, право напред; Дийн само подскачаше и ревеше от възторг.

      — Ей за такова движение винаги съм си мечтал! Народът кара и не спира!

      Една линейка изфуча като фурия. Американските линейки се стрелкат и маневрират през движението с виещи сирени: грамадните колкото целия свят линейки на индианците фелахи просто летят из улиците на града с осемдесет мили в час и всички трябва да се пазят от пътя им, защото линейките не спират пред нищо и никого, а цепят право напред. За миг тя изчезна на свистящите си колела в разтварящото се море на движението в центъра. Всички шофьори бяха индианци. Хората, дори възрастните жени, тичешком хващаха автобусите, които никога не спираха. Младите мексикански търговци се надбягваха на групи след автобусите и скачаха в тях по време на движение като истински лекоатлети. Шофьорите на автобусите бяха боси, хилеха се като малоумни, седяха на ниско, сякаш приклекнали, по фланелки, зад нископоставените грамадни волани. Над тях горяха икони. Осветлението в автобусите беше мъждиво — зеленикаво, а на дървените пейки бяха нанизани едно до друго тъмни лица.

      В центъра на Мексико Сити хиляди хипстъри с клюмнали сламени шапки и сака с издължени ревери, облечени на голо, се влачеха по главната улица, някои продаваха разпятия и марихуана из тъмните странични улички, други, коленичили, се молеха в занемарените параклиси, които съжителстваха редом с шатри за фарсови представления. Имаше чакълени улички с открити отточни канали: малки вратички, вдълбани в кирпичените стени, водеха към барове, колкото килери. Човек трябваше да прескочи някоя яма, за да си изпие питието, а под тия ями беше древното езеро на ацтеките. От баровете трябваше да излизаш с плътно прилепен към стената гръб и внимателно да се провираш обратно към улицата. Кафето сервираха размесено с ром и есенция от мускатов орех. Отвсякъде ехтеше мамбо. Стотици проститутки стояха наредени из тъмните тесни улички и тъжните им очи бляскаха към нас в нощта. Ние обикаляхме като насън, не бяхме на себе си. Ядохме вкусни пържоли за по четирийсет и осем цента в чудновато, облицовано с плочки мексиканско ресторантче, където млади и стари музиканти свиреха на маримба*; между масите се разхождаха китаристи и пееха, а в ъглите старци надуваха тромпети. Минахме покрай заведения, от които се носеше киселият дъх на пулке** там можеш да си купиш чаша кактусов сок срещу два цента. В тоя град нищо не спираше дори за миг; цяла нощ из улиците бушуваше пълнокръвен живот. Просяци спяха, увити в обяви, откъснати от оградите. Други пък седяха по тротоарите, свиреха на свирки и се смееха в нощта. Босите им крака стърчаха, живееха си славно, цяло Мексико беше един безкраен лагер на бохеми. По ъглите на улиците стари жени режеха варени говежди глави, завиваха парченца от тях в палачинки, които поливаха с горещ сос, и ги продаваха на купувачите в „салфетки“ от вестник. Ето това представляваше великият, краен, див, по детски волен фелахски град, който, знаели сме го винаги, открихме в края на пътя си. Дийн вървеше през този град с отпуснати като на чучело ръце, със зяпнала уста и пламнали очи, така ни води той до зори, когато нашата объркана свята обиколка завърши на някакво поле при едно момче със сламена шапка, което се смееше, бъбреше си с нас и искаше да играем кеч, защото тук нищо нямаше край.

      [* Примитивен народен инструмент от рода на ксилофона, разпространен из Южна Африка и Централна Америка. — Б.пр.]

      [** Ферментирало питие, което се добива от сока на мексиканското агаве и е основна съставка в производството на мескал. — Б.пр.]

      Някъде по това време започнах да бълнувам и треската ме повали. Дизентерия. В един миг на просветление сред черния водовъртеж на моето съзнание проумях, че съм на легло, на осем хиляди фута над морското равнище, върху покрива на света, и разбрах, че съм изживял един пълен живот и още няколко други в бедната кожа, обвиваща атомите на моята плът, и съм изсънувал всички сънища. Видях Дийн да се навежда над кухненската маса. Това стана няколко дни по-късно, когато той се приготвяше да си тръгне от Мексико Сити.

      — Какво правиш? — изстенах аз.

      — Горкичкият Сал, горкичкият Сал, разболя се. Стан ще се грижи за теб. А сега слушай, ако болестта ти позволява: получих развод с Камий и тази нощ тръгвам обратно, за да се върна при Инес в Ню Йорк, ще пътувам с колата, ако издържи.

      — Всичко наново? — провикнах се аз.

      — Всичко наново, приятелю. Трябва да се върна в моя живот. Съжалявам, че не мога да остана с теб. Моли се да се върна. — Коремът ме присви и изохках. Когато отново вдигнах поглед, самонадеяният благороден Дийн стоеше до леглото ми със стария си очукан куфар и ме гледаше. Вече не знаех кой е той, Дийн разбра това и му стана жал за мен, зави раменете ми с одеялото…

      — Да, да, а сега трябва да тръгвам. Е, Сал, довиждане.

      И си отиде. Дванайсет часа по-късно изгарян от треска и мъка, аз най-после се примирих, че си е отишъл. В тоя час на нощта той сигурно вече караше през банановите планини.

      Когато се пооправих, осъзнах какъв предател е той, но разбрах и друго, че в невъзможната обърканост на своя живот Дийн нямаше друг избор, освен да ме изостави там болен и да продължи към своите жени и неволи.

      — Добре, Дийн, нищо няма да кажа.

      ПЕТА ЧАСТ

      Дийн подкарал от Мексико Сити, отбил се в Грегория, видял се отново с Виктор и бил стигнал езерото Чарлс, Луизиана, когато задната част на колата безвъзвратно се разпаднала посред пътя, както той и предполагат, че ще стане. Пуснал телеграма на Инес да му изпрати пари за самолетен билет и прелетял останалата част от пътя. Когато пристигнал в Ню Йорк с документите за развод, двамата с Инес моментално заминали за Нюарк и се оженили; и в същата тая нощ, след като й казал, че всичко е наред и че няма за какво да се тревожи, след като се опитал да обясни логически онова, което не било нищо друго освен чистопробно жално умопомрачение, той скочил в един автобус и се понесъл отново към Сан Франциско през ужасния континент, за да отиде при Камий и двете си момиченца. Така че по това време той бил три пъти женен, два пъти разведен и живеел с втората си жена.

      През есента аз тръгнах от Мексико Сити към къщи и една нощ, малко след границата при Ларедо, в Дили, Тексас, както седях на горещия път под една улична лампа, в която се блъскаха и размазваха мушици, чух тежки стъпки в мрака зад мен и — о, господи! — един висок старец с развяна бяла коса се появи, нарамил вързоп, и като ме видя, продума: „Върви и страдай за хората!“ И стъпките му отекнаха назад в мрака. Означаваше ли това, че трябва най-после да тръгна пеш на поклонение през мрачните пътища на Америка? Събрах сили и забързах към Ню Йорк и една нощ застанах на тъмна манхатънска улица и завиках към прозореца на един таван, където мислех, че са се събрали приятелите ми за празненство. От прозореца подаде глава хубаво момиче и попита:

      — Кой вика?

      — Аз съм, Сал Парадайз — казах и името ми изкънтя в тъжната празна улица.

      — Качете се — отвърна тя. — Тъкмо варя какао.

      Качих се и я намерих — момичето с чистите невинни очи, които от край време бях търсил. Решихме да се обичаме лудо. През зимата замислихме да се преместим в Сан Франциско, като пренесем с някой стар камион разнебитените си мебели и разпилените си вещи. Писах на Дийн за всичко това Той ми отговори със смайващо дълго писмо — осемнайсет хиляди думи, — цялото посветено на младостта му в Денвър. И ми писа още, че ще дойде да ме вземе, лично да избере стария камион, който ще купим, и лично да ни откара до Фриско. Разполагахме с шест седмици, през които да спестим парите, хванахме се здраво на работа и брояхме всеки цент. Изневиделица Дийн се появи — пет и половина седмици по-рано — и естествено никой от нас не разполагаше с пари за осъществяване на плана.

      Аз бях излязъл да се поразходя към полунощ и се върнах при момичето си, за да му разкажа какво съм си мислил по време на разходката. Тя стоеше в малката тъмна стая със странна усмивка. Бях започнал да говоря, когато усетих някакво особено затишие, огледах се и видях една оръфана книга върху радиото. Веднага познах томчето на Пруст, над което в следобедите Дийн съзерцаваше вечността. Като насън го видях да се прокрадва на пръсти по чорапи от тъмния коридор. Той вече не можеше да говори свързано. Само подскачаше, смееше се, пелтечеше, размахваше ръце и ломотеше:

      — А… а… трябва да чуете това! — Слушахме го. Но той забрави какво е искал да ни разкаже. — Внимавайте добре… хм. Слушайте, скъпи Сал… нежна Лора… дойдох… отивам си… но почакайте… да-да. — И се втренчи изцъклено и тъжно в ръцете си. — Не мога да говоря вече — разбирате ли, че това е… или може би е… чуйте! — Ослушахме се. Той се напрягаше да улови звуковете на нощта. — Да! — прошепна с благоговение. — Нали виждате… не е необходимо да си говорим… повече.

      — Но защо пристигна толкова рано, Дийн?

      — А — възкликна той и ме погледна сякаш за първи път, — толкова рано ли, да. Ние… ще разберем… впрочем не знам. В един момент се озовах на кръстовището с железопътната линия… Затвора… Старите вагони с дървените пейки… Тексас… свирката… През целия път свирех и гледах да припечеля с хитрост някой-друг долар. — Извади новата си дървена свирчица. Издуха няколко кресливи тона от нея и заподскача, както си беше по чорапи. — Виждате ли? Но, разбира се, Сал, аз мога да говоря не по-зле от преди и имам да ти разказвам куп неща, които се въртят в халосаната ми глава, четох и препрочитах тоя прекрасен Пруст по целия път през страната и проумях безброй неща, които никога няма да имаме ВРЕМЕ да ти разкажа, та ние ОЩЕ не сме си поговорили за Мексико и за нашата раздяла там, когато те тресеше треската — само че няма защо да говорим за това. Сега вече няма смисъл, нали?

      — Добре, няма да говорим!

      Тогава той започна да разказва с всички възможни подробности какво е правил в Ел Ей по пътя за насам, как бил на гости на някакво семейство, как вечерял, как разговарял с бащата, синовете, сестрите — как изглеждали те, какво яли, какви били мебелите, мислите, интересите, душите им; това подробно осветляване му отне три часа и след като завърши, каза:

      — Впрочем знаете ли, онова, за което най-много ДЪРЖАХ да ви разкажа, се случи много по-късно — в Арканзас, през който пътувах с влак… свирих на свирката… играх карти с разни момчета, с моето мръсно тесте… спечелих пари… приложих моя номер… на моряците. Дълго, предълго пътуване, пет дена и пет нощи, само за да ВИДЯ теб, Сал.

      — Как е Камий?

      — Разбира се… разреши ми да тръгна… чака ме. Ние с Камий сме се разбрали завинаги, съвсем завинаги.

      — А Инес?

      — Аз… аз… аз… искам тя да тръгне с мен за Фриско и да се настани в другия край на града… хубаво ще е, нали? Не знам защо дойдох. — След малко добави безкрайно учуден: — Ама да, разбира се, исках да видя твоята сладка приятелка и теб… толкова ти се радвам… и те обичам както винаги.

      Той остана в Ню Йорк три дена, след което забърза да се връща — щеше да пътува с влак по неговата система на прекачване и отново да прекоси континента, пет дена и пет нощи по мръсните вагони и отвратително коравите пейки, а ние естествено нямахме пари да купим камион, така че аз не можех да тръгна с него. С Инес изкара една нощ на обяснения, потене и кавги, след което тя го изхвърли. На моя адрес се получи писмо за него. Прочетох го. Беше от Камий:

      „Сърцето ми се сломи, когато те видях да се отдалечаваш с багажа към линията Моля се непрекъснато да се върнеш жив и здрав… От сърце желая Сал и приятелката му да дойдат да живеят на нашата улица… Знам, че ще се справиш, но не мога да не се тревожа — особено сега, след като за всичко сме се разбрали… Скъпи Дийн, ние сме в края на първата половина на века. Бъди добре дошъл, ще те посрещнем с целувки и любов, за да прекараш останалата половина с нас. Очакваме те всички (подписано): Камий, Ейми и малката Джоуни“ Значи, животът на Дийн наистина е улегнал при неговата най-вярна, най-огорчена и най-мъдра жена Камий, слава богу.

      Видях го за последен път при тъжни и странни обстоятелства. В Ню Йорк бе пристигнал Реми Бонкьор, след като бе обиколил няколко пъти с кораб земното кълбо. Аз исках да го запозная с Дийн. И наистина ги срещнах, но Дийн вече съвсем не можеше да говори и нищо не продума, а Реми му обърна гръб. Реми беше купил билети за концерта на Дюк Елингтън в Метрополитън Опера и настояваше ние с Лора да отидем заедно с него и приятелката му. Реми бе станал още по-дебел и тъжен, но си беше все същият ревностен и изискан кавалер и държеше всичко да се върши _както трябва_, специално наблегна на това. Така че помоли своя посредник за конни състезания да ни откара на концерта с кадилака си. Беше студена зимна вечер. Кадилакът спря пред къщи, готов веднага да потегли. Дийн застана до прозореца на колата, също готов да поеме, но към гара „Пен“, откъдето да тръгне през страната.

      — Довиждане, Дийн — казах му. — Честна дума, криво ми е, че трябва да отида на тоя концерт.

      — Дали не може да се повозя с вас до Четирийсета улица? — прошепна той. — Искам да съм с теб още малко, момчето ми, а освен това в тоя Ню Йорк е тъй зверски студено…

      Аз пошушнах на Реми. Но той не се съгласи. Реми обичаше мен, но не понасяше шантавите ми приятели. Можеше отново да разпердушиня плановете му за вечерта, както бях направил през 1947 година с Роуланд Мейджър в ресторанта „Алф-редс“ в Сан Франциско.

      — И дума да не става, Сал! — Бедният Реми, той се бе сдобил със специална вратовръзка за вечерта; върху нея бяха щамповани номерата на билетите ни за същия тоя концерт и имената Сал, Лора, Реми и Вики, неговата приятелка, както и няколко тъжни смешки, между които и любимата му приказка „Няма да научиш стария маестро на нова песен“.

      Така Дийн не можа да се повози с над и единственото, което можах да сторя, бе да седна отзад в кадилака и да му махам. Посредникът също не желаеше да има нищо общо с Дийн. Раздърпан, с проядено от молците палто, което бе взел със себе си специално за ниските температури на Изтока, Дийн закрачи сам и последният ми спомен от него е как завива зад ъгъла на Седмо авеню, отправил поглед в далечината на улицата, целият отново устремен напред. Бедната ми приятелка Лора, на която бях разказал всичко за Дийн, само дето не избухна в сълзи.

      — Не трябваше да го оставяме така. Какво да направим? Старият Дийн си отиде, помислих си, а гласно издумах:

      — Ще се оправи.

      Със страшно нежелание се оставих да ме заведат на нашия тъжен концерт, който едва издържах, защото през цялото време си мислех за Дийн и за това как се е върнал на влака и е пропътувал три хиляди мили през тая ужасна земя, без да знае за какво друго бе идвал, освен за да ме види.

      Когато слънцето остави Америка и застана на полуразрушения речен кей, загледан в източеното далеч към Ню Джързи небе, аз усещам цялата сурова земя, необхватна твърд, протегнала се чак до западния бряг, и си представям пътя, който се разгъва, и всички мечтаещи хора в безкрайната шир, и чувам как в Айова децата плачат, защото в тая земя оставят децата да плачат на воля, и съм уверен, че звездите ще изгреят тази нощ — а знаете ли, че бог е плюшено мече? — че Вечерницата ще надвисне над прерията, ще заблести и ще се стопи в нея тъкмо преди благословената непрогледна нощ да обгърне земята, да почерни реките, да забули върховете и закъта най-далечния бряг, и никой, ама никой не ще знае какво друго те очаква освен безнадеждните дрипи на старостта; тогава си мисля за Дийн Мориарти, мисля си дори за стария Дийн Мориарти, бащата, когото така и не намерихме, мисля си за Дийн Мориарти.

край

      Jack Kerouac

      On the Road, 1957