Мистър Бог, това е Анна
Господ
говори английски
"Разликата между хората и ангелите е много проста. повечето от един ангел е вътре, а повечето от един човек е навън."
Анна беше на 6 години. Понякога я наричах Дребосък. На 5 знаеше за смисъла на живота и какво е Любовта. Освен това беше лична приятелка и съветничка на Господин Бог. Мистър Бог, всъщност. И понеже ангелите, разбира се, говорят англисйки, се предполага, че и началникът им го прави. Мистър Бог, значи. Анна беше много образована. Теология, математика, философия, поезия и градинарство - нищо не й беше чуждо. На всеки зададен въпрос имаше отговор. Понякога отговрът се забавяше, но след няколко седмици или даже месеци, неизменно се появяваше. Някои неща се нуждаят от време. А отговорите й бяха директни, прости и много точни.
Тя не отпразнува 8мия си рожден ден при нас. Преди това загина при злополука. Умря с усмивка и последното й изречение беше: "На бас, че Мистър Бог ще ме пусне на небето си." И аз не се обзалагам в противното. Със сигурност го е направил.
Познавах Анна около три години и половина.
Някои хора са известни, защото са обиколили света с платноходка или са обядвали на луната. Всеки ги познава. Мен не ме познава почти никой и въпреки това мисля, че имам право на слава, защото познавах Анна. При това - доста добре. Най-добре всъщност отвътре, защото както вече казахме, "повечето от ангелите е вътре". А това е историята за това, как се запознах с Анна. Оттогава срещнах още два ангела. Но това са други истории.
Фин
"Разликата между хората и ангелите е много проста. повечето от един ангел е вътре, а повечето от един човек е навън."
Анна беше на 6 години. Понякога я наричах Дребосък. На 5 знаеше за смисъла на живота и какво е Любовта. Освен това беше лична приятелка и съветничка на Господин Бог. Мистър Бог, всъщност. И понеже ангелите, разбира се, говорят англисйки, се предполага, че и началникът им го прави. Мистър Бог, значи. Анна беше много образована. Теология, математика, философия, поезия и градинарство - нищо не й беше чуждо. На всеки зададен въпрос имаше отговор. Понякога отговрът се забавяше, но след няколко седмици или даже месеци, неизменно се появяваше. Някои неща се нуждаят от време. А отговорите й бяха директни, прости и много точни.
Тя не отпразнува 8мия си рожден ден при нас. Преди това загина при злополука. Умря с усмивка и последното й изречение беше: "На бас, че Мистър Бог ще ме пусне на небето си." И аз не се обзалагам в противното. Със сигурност го е направил.
Познавах Анна около три години и половина.
Някои хора са известни, защото са обиколили света с платноходка или са обядвали на луната. Всеки ги познава. Мен не ме познава почти никой и въпреки това мисля, че имам право на слава, защото познавах Анна. При това - доста добре. Най-добре всъщност отвътре, защото както вече казахме, "повечето от ангелите е вътре". А това е историята за това, как се запознах с Анна. Оттогава срещнах още два ангела. Но това са други истории.
Фин
Наденички
със стафиди
Казвам се Фин. Разбира се не наистина, но така ме наричат всички и ми отива. Висок съм, много висок даже. Един и деветдесет и два. Седемдесет килограма, на 19 години - тогава. Любимото ми занимание бяха горещи наденички и стафиди в шоколад, но не едновременно, естествено.
Най-обичах да се шляя нощем около пристанището, особено, когато беше мъгливо. В една таката мъглива нощ започна животът ми с Анна. Pазхождах се по улицата. Беше доста тъмно и къщите хвърляха обвити в мъгла сенки. Хлебарницата беше още осветена, макар и отдавна затворена. В отвратително влажното време, в светлината на витрината седеше малко момиченце върху желязната ограда. В този квартал децата често скитат до късно по улиците. Но това дете беше различно. Защо беше различно, вече не помня. Седнах до нея. Така седяхме три часа. И до днес съм убеден, че някак ме омагьоса. Това е единственото обяснение...
- Мръдни малко, - казах аз.
Тя се премести и нищо не каза.
- Вземи си наденичка.
Тя поклати глава:
- Твои са.
- Аз имам цял куп наденички. Освен това изобщо не съм гладен, - отвърнах аз.
Тя отново не отговори. Затова сложих хартиения плик с наденичките между нас. Светлината, която проникваше от витрината, не беше особено ярка. Малката седеше в сянка, така че можех да видя само, че беше невероятно мръсна. Под ръка стискаше парцалена кукла, а в скута си държеше очукана кутия с цветни моливи.
Така мълчахме половин час. Видях, как ръката й бавничко пропълзя към наденичките и изпитах дълбоко щастие, когато малко по-късно чух звука от пукащата им се кожа между зъбите й. Една или две минути по-късно ръчичката отмъкна още една наденичка, после трета. Аз измъкнах пакет цигари от джоба си.
- Разрешаваш ли да пуша, докато ядеш? - попитах.
- Какво? - в гласa й прозвуча тревога.
- Мога ли да запаля една, докато се храниш?
Тя се извърна, коленичи върху тротоара и ме погледна в очите.
- Защо? - попита.
- Майка ми държи на доброто ми възпитание. Не е учтиво да се бълва дим в лицето на дама, докато яде наденички.
Малката за момент се втренчи в половинката наденичка, която още държеше в ръка и попита:
- Защо, харесваш ли ме?
Аз кимнах.
- Тогава си запали една. - Тя се усмихна и натъпка остатъка от наденичката в устата си.
Аз й поднесох запалената клечка кибрит. Тя духна и при това ме обсипа с дъжд от малки сдъвкани парченца наденичка. Изведнъж се стресна. Никога няма да забравя погледа й. Стисна зъби. Лицето й се изкриви в очакване на шамара. Какво е изразявало моето лице в този момент, не знам. Във всеки случай от нея се изтръгна такъв жален звук, какъвто никога преди това не бях чувал и не искам никога да чуя отново. Този звук ми заседна в гърлото и аз започнах да се смея. Какво друго можеше да направи човек при толкова много детски страх и детска мъка? Смеех се, смеех се и не можех да престана. Тогава видях, че и тя беше започнала да се смее. Пред мен вече не коленичеше жално кълбо страх. Смееше се, клекнала на тротоара, с лице към мен и се заливаше от смях. Колко ли пъти през следващите три години съм чувал този смях. Не звучеше като сребърни камбанки. По-скоро като смесица между кучешки лай, звук на мотор и помпа за гуми.
Хванах я за раменете и я поставих на крака, на една ръка разстояние от мен. След това последва погледът, който принадлежеше само на Анна. Загледа се в мен с широко отворена уста и още по-широко отворени очи. Цялото й мъничко тяло се тресеше. Ръцете, краката, пръстите, всичко трепереше. Пред мен стоеше мъничък вулкан. Смееше се и не можеше да престане. Опита се да каже нещо, но не се получи.
- Ти... ти... ти, - смееше се тя. След това успя да изтръгне едно изречение - Ти, ти обичаш ли ме?
Какво можех да отговоря? Имаше само един отговор.
- Да, - казах.
Тя се засмя, докосна ме с показалец и се завъртя около уличната лампа:
- Ти ме обичаш, ти ме обичаш.
Миг по късно каза:
- Аз изобщо не съм жадна.
Така че отидохме в най-близката кръчма и купихме бутилка бира. Анна искаше "смешната бутилка с бялото копче вътре".
- Хайде да се върнем обратно при хлебарницата, - ухили се тя.
И така пак седнахме там - малката и големият. Не мисля, че изпихме дори половината от съдържанието на смешната бутилка, защото се оказа, че е къде-къде по-забавно да разтръскаш здраво газираната течност и ето - върху тротоара се изливаше шадраван бяла пяна.
- Сега ти, - пъхна ми тя бутилката в ръцете. Не беше молба, а заповед. Аз я разтръсках с всичка сила и капачката изкочи, а върху нас заваля бирена пяна. През следващите часове имашe още смях, още наденички, още бира и още стафиди в шоколад. Анна се провикваше след минувачите:
- Хей, вие там, той ме обича, той ме обича!
Изкатери се по стълбите на отсрещната сграда и победоносно се изправи пред мен:
- Аз съм по-висока от теб!
Някъде към 10 и половина седна в скута ми и започна сериозен разговор с Меги, парцалената кукла. Аз се намесих:
- Хей, време е да си лягаш. Къде живееш?
Тя отвърна бавно:
- Никъде. Избягах.
- А майка ти и баща ти, те къде живеят?
Отговорът можеше да бъде със същия успех "Тревата е зелена, небето е синьо". Тя само каза:
- Тя е тъпа крава, а той е пияница. В скапаната им къща няма да стъпя никога повече. Ще живея при теб. Малко странна заповед, на малко странен език. Но какво можех да направя?
- Добре, хайде да тръгваме, утре ще помислим.
Казвам се Фин. Разбира се не наистина, но така ме наричат всички и ми отива. Висок съм, много висок даже. Един и деветдесет и два. Седемдесет килограма, на 19 години - тогава. Любимото ми занимание бяха горещи наденички и стафиди в шоколад, но не едновременно, естествено.
Най-обичах да се шляя нощем около пристанището, особено, когато беше мъгливо. В една таката мъглива нощ започна животът ми с Анна. Pазхождах се по улицата. Беше доста тъмно и къщите хвърляха обвити в мъгла сенки. Хлебарницата беше още осветена, макар и отдавна затворена. В отвратително влажното време, в светлината на витрината седеше малко момиченце върху желязната ограда. В този квартал децата често скитат до късно по улиците. Но това дете беше различно. Защо беше различно, вече не помня. Седнах до нея. Така седяхме три часа. И до днес съм убеден, че някак ме омагьоса. Това е единственото обяснение...
- Мръдни малко, - казах аз.
Тя се премести и нищо не каза.
- Вземи си наденичка.
Тя поклати глава:
- Твои са.
- Аз имам цял куп наденички. Освен това изобщо не съм гладен, - отвърнах аз.
Тя отново не отговори. Затова сложих хартиения плик с наденичките между нас. Светлината, която проникваше от витрината, не беше особено ярка. Малката седеше в сянка, така че можех да видя само, че беше невероятно мръсна. Под ръка стискаше парцалена кукла, а в скута си държеше очукана кутия с цветни моливи.
Така мълчахме половин час. Видях, как ръката й бавничко пропълзя към наденичките и изпитах дълбоко щастие, когато малко по-късно чух звука от пукащата им се кожа между зъбите й. Една или две минути по-късно ръчичката отмъкна още една наденичка, после трета. Аз измъкнах пакет цигари от джоба си.
- Разрешаваш ли да пуша, докато ядеш? - попитах.
- Какво? - в гласa й прозвуча тревога.
- Мога ли да запаля една, докато се храниш?
Тя се извърна, коленичи върху тротоара и ме погледна в очите.
- Защо? - попита.
- Майка ми държи на доброто ми възпитание. Не е учтиво да се бълва дим в лицето на дама, докато яде наденички.
Малката за момент се втренчи в половинката наденичка, която още държеше в ръка и попита:
- Защо, харесваш ли ме?
Аз кимнах.
- Тогава си запали една. - Тя се усмихна и натъпка остатъка от наденичката в устата си.
Аз й поднесох запалената клечка кибрит. Тя духна и при това ме обсипа с дъжд от малки сдъвкани парченца наденичка. Изведнъж се стресна. Никога няма да забравя погледа й. Стисна зъби. Лицето й се изкриви в очакване на шамара. Какво е изразявало моето лице в този момент, не знам. Във всеки случай от нея се изтръгна такъв жален звук, какъвто никога преди това не бях чувал и не искам никога да чуя отново. Този звук ми заседна в гърлото и аз започнах да се смея. Какво друго можеше да направи човек при толкова много детски страх и детска мъка? Смеех се, смеех се и не можех да престана. Тогава видях, че и тя беше започнала да се смее. Пред мен вече не коленичеше жално кълбо страх. Смееше се, клекнала на тротоара, с лице към мен и се заливаше от смях. Колко ли пъти през следващите три години съм чувал този смях. Не звучеше като сребърни камбанки. По-скоро като смесица между кучешки лай, звук на мотор и помпа за гуми.
Хванах я за раменете и я поставих на крака, на една ръка разстояние от мен. След това последва погледът, който принадлежеше само на Анна. Загледа се в мен с широко отворена уста и още по-широко отворени очи. Цялото й мъничко тяло се тресеше. Ръцете, краката, пръстите, всичко трепереше. Пред мен стоеше мъничък вулкан. Смееше се и не можеше да престане. Опита се да каже нещо, но не се получи.
- Ти... ти... ти, - смееше се тя. След това успя да изтръгне едно изречение - Ти, ти обичаш ли ме?
Какво можех да отговоря? Имаше само един отговор.
- Да, - казах.
Тя се засмя, докосна ме с показалец и се завъртя около уличната лампа:
- Ти ме обичаш, ти ме обичаш.
Миг по късно каза:
- Аз изобщо не съм жадна.
Така че отидохме в най-близката кръчма и купихме бутилка бира. Анна искаше "смешната бутилка с бялото копче вътре".
- Хайде да се върнем обратно при хлебарницата, - ухили се тя.
И така пак седнахме там - малката и големият. Не мисля, че изпихме дори половината от съдържанието на смешната бутилка, защото се оказа, че е къде-къде по-забавно да разтръскаш здраво газираната течност и ето - върху тротоара се изливаше шадраван бяла пяна.
- Сега ти, - пъхна ми тя бутилката в ръцете. Не беше молба, а заповед. Аз я разтръсках с всичка сила и капачката изкочи, а върху нас заваля бирена пяна. През следващите часове имашe още смях, още наденички, още бира и още стафиди в шоколад. Анна се провикваше след минувачите:
- Хей, вие там, той ме обича, той ме обича!
Изкатери се по стълбите на отсрещната сграда и победоносно се изправи пред мен:
- Аз съм по-висока от теб!
Някъде към 10 и половина седна в скута ми и започна сериозен разговор с Меги, парцалената кукла. Аз се намесих:
- Хей, време е да си лягаш. Къде живееш?
Тя отвърна бавно:
- Никъде. Избягах.
- А майка ти и баща ти, те къде живеят?
Отговорът можеше да бъде със същия успех "Тревата е зелена, небето е синьо". Тя само каза:
- Тя е тъпа крава, а той е пияница. В скапаната им къща няма да стъпя никога повече. Ще живея при теб. Малко странна заповед, на малко странен език. Но какво можех да направя?
- Добре, хайде да тръгваме, утре ще помислим.
Къпане
в кухнята
Oттук започна моето възпитание. Бях се сдобил с голяма кукла - но не от пластмаса и натъпкана с стружки. Моята беше жива - като бомба на два крака. На мен ми се виеше свят, сякаш бях прекалил с обиколките на въртележката и изобщо не се учудвах, че куклата, която бях спечелил на стрелбището, сега вървеше до мен и беше твърдо решена, да не ме напуска повече.
- Ти всъщност как се казваш? - попитах.
- Анна. А ти?
- Фин. И откъде идваш?
Никакъв отговор. И това беше първият и последен път, в който не получих отговор на зададен от мен въпрос. Чак по-късно открих причината. Тя се страхуваше, че ще я върна при родителите й.
- Кога избяга от вкъщи?
- Амииии... преди три дена.
Прескочихме влаковите релси, което беше забранено, но пътят беше по-кратък. Вмъкнахме се през задния вход в кухнята. Светнах лампата и за пръв път я видях наистина. Един Господ знае, какво бях очаквал, но със сигурност не това, което се разкри пред мен. Изобщо не става дума за това, че беше мръсна или че роклята и беше по-голяма с 5 размера. Просто беше смешна гледка - бира, мазни петна и боичките от кутията. Изглеждаше като подивяло свинче - боите бяха разпределени грижливо върху цялото малко момиченце. Изглеждаше толкова забавно и при това беше толкова дребна, че я вдигнах, за да може да се види в огледалото над скрина. Усмивката и грейна като
пролетен ден. Самият аз изглеждах почти по същия начин. "Красива двойка" - както каза майка ми по-късно.
Във всеки случай сега заблъска по стената. три пъти. Бум-бум-бум. Това беше сигналът ни. "Ти ли си? Аз вече си легнах. Вечерята ти е във фурната и не забравяй да спреш газта." Обикновено се провиквах "Окей!", но днес беше различно. Затова извиках в коридора:
- Мамо, ела да видиш какво съм донесъл.
Майка ми никога не се учудваше от нищо. Никога на се ядосваше заради някакви глупости, например заради котката Боси или кучето Печ, или заради 18годишния Керъл, който живя две години при нас, нито пък заради Дани от Канада, който просто остана - 3 години. Някои хора събират пощенски марки или капачки от бира. Моята майка събираше деца, които се бяха загубили, събираше изоставени деца, изоставени кучета, котки, папагали. Ако през онази нощ й бях довел изоставен лъв, нямаше да каже нищо, освен "горкото животинче".
Тя влезе. Един поглед й бе достатъчен:
- Горкото дребосъче,- извика. - Какво са направили с теб?
След това погледна мен и кротко отбеляза:
- Изглеждаш като прасе. Отивай да се измиеш.
После коленичи на пода пред Анна и я прегърна. Само за момент. И тогава започна операцията "баня за Анна". Хвърли ми поглед, който означаваше "колко време смяташ да оставиш детето да стои в мокрите парцали?". Кухненската врата се отвори с трясък и тя се провикна:
- Стен, Керъл, ставайте веднага!
Стен ми е брат. По-малък е от мен с две години, а Керъл е едно от изоставените деца. Тенджери с вода се грееха на котлона, домъкна се цинковата вана, сапун, четка и хавлиени кърпи. Нямахме баня. Накрая съблякох Анна. Тя седеше мълчаливо на кухненската маса, с кръстосани пред себе си крака. Стен каза отчетливо:
- Боже Господи!
Керъл прошепна:
- По дяволите!
А майка ми гледаше огорчено и мълчаливо. За един момент кухнята се изпълни с омраза срещу неизвестното - белези от побои, сини петна, натъртвания по цялото тяло. Кой се бъдеше отнесъл така с дребосъчката? Но тя седеше там и се усмихваше. Цялото й малко телце се усмихваше в своята безпомощност.
Мисля, че в този момент Анна беше за пръв път в живота си истински и напълно щастлива. След банята я увихме в една от старите ризи на Стен. Разбира се, че беще прекалено голяма, но това нямаше значение. Питахме ли, питахме. А отговори не получихме. Освен това отговорите на толкова много въпроси можеха и да почакат до утре или вдругиден. Стен и аз постлахме на Анна да спи на старото кожено канапе. Аз спях в хола, една стая, натъпкана с прашасали стайни растения и всевъзможни дреболии. Между нейното канапе и моето легло имаше завеса, окачена на дървени халки. Чук-чук-чук, правеха те, когато някой отместваше завесата. Отвън пред прозореца стоеше улична лампа и светеше слабо през дантелените пердета, така че стаята беше винаги осветена. Денем и нощем профучаваха влакове. Вече споменах, че жилището ни се намира почти до самия перон. След 19 години така бях свикнал с шума, че сигурно щях да се стресна, ако някоя нощ влаковете не минаваха.
Леглото на Анна беше оправено. Тя все още седеше кухнята, на стария плетен стол. Боси, котката, мъркаше в скута й, а Печ, най-прекрасния помияр, който някога е съществувал, с благоволение беше седнал в краката й и удряше пода с опашка. Няколко локвички все още напомняха за продължителното плацикане.
А ние всички имахме тази топка в гърлото, това смешно усещане, което обхваща децата при мисълта, че скоро, днес, след половин час е Коледа. Анна ме беше попитала преди два часа "Обичаш ли ме?". Сега се радвах, че бях казал "да". Да - това беше достатъчно.
Майка ми ни изкомандава:
- Марш по леглата. Иначе утре няма да ни бива за нищо.
Вдигнах Анна и я занесох до канапето. Исках да я завия, но сбърках.
- Ти не се ли молиш?
- Е, моля се, но после, когато и аз си легна.
- Искам сега да се помолиш заедно с мен.
Така че коленичихме пред грозното канапе и Анна започна да се моли:
- Мистър Бог, тук е Анна. Благодаря ти, че Фин ме обича. Само това исках да ти кажа. А сега лека нощ.
Мистър Бог получи въздушна целувка - все някак щеше да стигне до него. Аз също получих една. А после се въртях половината нощ в леглото и не можех да заспя.
Мъглата се разстилаше около лампата пред прозореца. Нещо изведнъж се беше променило. След два часа чух дървените халки - чук-чук-чук. Анна се примъкваше тихичко.
- Хей, дребосък, - казах.
Тя прошепна:
- Може ли да дойда при теб?
И вече се беше сгушила под завивката и притисна главичка до гърдите ми. Изобщо нямаше нужда да говорим. Сълзите й се стичаха по кожата ми. На другата сутрин се събудих от неумело подтиснат смях. Анна все още лежеше в леглото ми, а Керъл стоеше до него, вече облечен. И всичко това за по-малко от 12 часа.
Oттук започна моето възпитание. Бях се сдобил с голяма кукла - но не от пластмаса и натъпкана с стружки. Моята беше жива - като бомба на два крака. На мен ми се виеше свят, сякаш бях прекалил с обиколките на въртележката и изобщо не се учудвах, че куклата, която бях спечелил на стрелбището, сега вървеше до мен и беше твърдо решена, да не ме напуска повече.
- Ти всъщност как се казваш? - попитах.
- Анна. А ти?
- Фин. И откъде идваш?
Никакъв отговор. И това беше първият и последен път, в който не получих отговор на зададен от мен въпрос. Чак по-късно открих причината. Тя се страхуваше, че ще я върна при родителите й.
- Кога избяга от вкъщи?
- Амииии... преди три дена.
Прескочихме влаковите релси, което беше забранено, но пътят беше по-кратък. Вмъкнахме се през задния вход в кухнята. Светнах лампата и за пръв път я видях наистина. Един Господ знае, какво бях очаквал, но със сигурност не това, което се разкри пред мен. Изобщо не става дума за това, че беше мръсна или че роклята и беше по-голяма с 5 размера. Просто беше смешна гледка - бира, мазни петна и боичките от кутията. Изглеждаше като подивяло свинче - боите бяха разпределени грижливо върху цялото малко момиченце. Изглеждаше толкова забавно и при това беше толкова дребна, че я вдигнах, за да може да се види в огледалото над скрина. Усмивката и грейна като
пролетен ден. Самият аз изглеждах почти по същия начин. "Красива двойка" - както каза майка ми по-късно.
Във всеки случай сега заблъска по стената. три пъти. Бум-бум-бум. Това беше сигналът ни. "Ти ли си? Аз вече си легнах. Вечерята ти е във фурната и не забравяй да спреш газта." Обикновено се провиквах "Окей!", но днес беше различно. Затова извиках в коридора:
- Мамо, ела да видиш какво съм донесъл.
Майка ми никога не се учудваше от нищо. Никога на се ядосваше заради някакви глупости, например заради котката Боси или кучето Печ, или заради 18годишния Керъл, който живя две години при нас, нито пък заради Дани от Канада, който просто остана - 3 години. Някои хора събират пощенски марки или капачки от бира. Моята майка събираше деца, които се бяха загубили, събираше изоставени деца, изоставени кучета, котки, папагали. Ако през онази нощ й бях довел изоставен лъв, нямаше да каже нищо, освен "горкото животинче".
Тя влезе. Един поглед й бе достатъчен:
- Горкото дребосъче,- извика. - Какво са направили с теб?
След това погледна мен и кротко отбеляза:
- Изглеждаш като прасе. Отивай да се измиеш.
После коленичи на пода пред Анна и я прегърна. Само за момент. И тогава започна операцията "баня за Анна". Хвърли ми поглед, който означаваше "колко време смяташ да оставиш детето да стои в мокрите парцали?". Кухненската врата се отвори с трясък и тя се провикна:
- Стен, Керъл, ставайте веднага!
Стен ми е брат. По-малък е от мен с две години, а Керъл е едно от изоставените деца. Тенджери с вода се грееха на котлона, домъкна се цинковата вана, сапун, четка и хавлиени кърпи. Нямахме баня. Накрая съблякох Анна. Тя седеше мълчаливо на кухненската маса, с кръстосани пред себе си крака. Стен каза отчетливо:
- Боже Господи!
Керъл прошепна:
- По дяволите!
А майка ми гледаше огорчено и мълчаливо. За един момент кухнята се изпълни с омраза срещу неизвестното - белези от побои, сини петна, натъртвания по цялото тяло. Кой се бъдеше отнесъл така с дребосъчката? Но тя седеше там и се усмихваше. Цялото й малко телце се усмихваше в своята безпомощност.
Мисля, че в този момент Анна беше за пръв път в живота си истински и напълно щастлива. След банята я увихме в една от старите ризи на Стен. Разбира се, че беще прекалено голяма, но това нямаше значение. Питахме ли, питахме. А отговори не получихме. Освен това отговорите на толкова много въпроси можеха и да почакат до утре или вдругиден. Стен и аз постлахме на Анна да спи на старото кожено канапе. Аз спях в хола, една стая, натъпкана с прашасали стайни растения и всевъзможни дреболии. Между нейното канапе и моето легло имаше завеса, окачена на дървени халки. Чук-чук-чук, правеха те, когато някой отместваше завесата. Отвън пред прозореца стоеше улична лампа и светеше слабо през дантелените пердета, така че стаята беше винаги осветена. Денем и нощем профучаваха влакове. Вече споменах, че жилището ни се намира почти до самия перон. След 19 години така бях свикнал с шума, че сигурно щях да се стресна, ако някоя нощ влаковете не минаваха.
Леглото на Анна беше оправено. Тя все още седеше кухнята, на стария плетен стол. Боси, котката, мъркаше в скута й, а Печ, най-прекрасния помияр, който някога е съществувал, с благоволение беше седнал в краката й и удряше пода с опашка. Няколко локвички все още напомняха за продължителното плацикане.
А ние всички имахме тази топка в гърлото, това смешно усещане, което обхваща децата при мисълта, че скоро, днес, след половин час е Коледа. Анна ме беше попитала преди два часа "Обичаш ли ме?". Сега се радвах, че бях казал "да". Да - това беше достатъчно.
Майка ми ни изкомандава:
- Марш по леглата. Иначе утре няма да ни бива за нищо.
Вдигнах Анна и я занесох до канапето. Исках да я завия, но сбърках.
- Ти не се ли молиш?
- Е, моля се, но после, когато и аз си легна.
- Искам сега да се помолиш заедно с мен.
Така че коленичихме пред грозното канапе и Анна започна да се моли:
- Мистър Бог, тук е Анна. Благодаря ти, че Фин ме обича. Само това исках да ти кажа. А сега лека нощ.
Мистър Бог получи въздушна целувка - все някак щеше да стигне до него. Аз също получих една. А после се въртях половината нощ в леглото и не можех да заспя.
Мъглата се разстилаше около лампата пред прозореца. Нещо изведнъж се беше променило. След два часа чух дървените халки - чук-чук-чук. Анна се примъкваше тихичко.
- Хей, дребосък, - казах.
Тя прошепна:
- Може ли да дойда при теб?
И вече се беше сгушила под завивката и притисна главичка до гърдите ми. Изобщо нямаше нужда да говорим. Сълзите й се стичаха по кожата ми. На другата сутрин се събудих от неумело подтиснат смях. Анна все още лежеше в леглото ми, а Керъл стоеше до него, вече облечен. И всичко това за по-малко от 12 часа.
Мистър
Бог не е проблем
В продължение на седмици се опитвахме да разберем, откъде идваше Анна. Питахме благо, питахме с хитрина, твърдяхме, че всичко знаем. Безуспешно. Тя мълчеше с изражение, сякаш е паднала право от небето. Поне на мен така ми се струваше - Стен разбира се, беше много по-рационален и отхвърляше подобни предположения. Всичко, което успяхме да изкопчим, беше декларацията, че няма да ходи в никакво "скапано полицейско управление". Е, възможно е да го беше прихванала от мен. При това аз добре се разбирах с полицията. Навремето имаше един израз - "Полицаят - твоят закрилник и приятел". Момчетата понякога наистина помагаха, когато те хванеха с не съвсем чисти дела. Не можехме да отидем с Анна в полицията. А освен това искахме да я задържим.
За няколко дена беше узурпирала властта. Децата на улицата се биеха за нейното благоволение. На дама, на стъклени топчета, всеки искаше да играе с нея. Това, което тя не знаеше за пумпалите, скачането на въже и криеницата, не беше интересно и за другите.
Нашата улица - 20 къщи - беше нещо като "Обединените нации". Освен на зелената и синята, имаше представители на всички раси. Беше интересна улица. Никой нямаше пари. И не мога да си спомня, някога, по което и да е било време на деня, вратите да се заключваха. Прекрасна улица. Хората бяха вежливи. Но няколко седмици, след като Анна пое управлението - да, така може да се нарече - хората не бяха просто вежливи, те сияеха. Дори своенравната Боси се разтапяше от удоволствие. Тя беше бойно настроено чудовище със заострени уши, което смяташе всички човешки същества за кръгли идиоти. Но под влиянието на Анна ставаше кротка. Вече не скитосваше и приемаше Анна за равнопоставена. Аз можех да си издера гърлото да я викам, тя дори нямаше да наостри уши. Но пък беше достатъчно Анна да прошепне "Босииии" във въздуха и тя изникваше за секунди, като призрак. Иначе беше 6-килограмова хала. Когато откриеше храната си, прилежно завита във вестник на перваза на прозореца, не я отмъкваше, а чакаше в скривалището си, докато някой протегнеше ръка. Тогава се изстрелваше оттам с изправена козина и наострени нокти, за да защитава храната си и мигновенно да я погълне. Моите изподрани до кръв ръце бяха най-доброто доказателство. Анна опитоми котката за един ден. С вдигнат показалец държа реч за порока на лакомията и добродетелите на търпението. След това Боси прилежно си изяде месото за пет минути, а не за обичайните 30 секунди. Дори позволи на Анна да я нахрани. А по ръцете й нямаше дори драскотинка.
Печ, кучето, седеше с часове, свито в краката й и виеше все нови и нови мелодии, към които барабанеше такта с опашка по пода.
Анна беше магьосница, но никого не омагьоса като мен. Когато по-рано майка ми ме питаше, кога ще се прибера, изръмжавах в отговор нещо от сорта на "по някое време преди полунощ". Сега всичко се промени. Отивах ли сутрин на работа, Анна ме изпращаше до ъгъла, лепваше ми мокра целувка, поглеждаше ме изпитателно и казваше: "До 6 часа".
Неотдавна още по пътя ми към дома имаше редица халби бира, пъбове и и кръчми, в които срещах приятели. Сега вече не ги виждах. Просто се прибирах вкъщи. Завиех ли зад последния ъгъл, тя ме чакаше там. Червените й коси се надпреварваха по яркост с отровнозелената й панделка. Понякога тръгваше към мен бавно, със сериозно изражение и само лекичко докосваше ръката ми за поздрав. Понякога се хвърляше като бърз влак в отворените ми обятия. Вървяхме ръка в ръка и мълчахме или пък ме заливаха многото въпроси, започващи със "Защо?", "Как?" и "Колко?" Имаше толкова проблеми. Само Мистър Бог не беше проблем. Него Анна отдавна го беше решила.
Грозното съществуваше, за да го превърнем в красиво, тъжните хора трябваше да бъдат направени щастливи и при всичко това Мистър Бог беше партньор, на който можеше да се разчита. Задачата му беше, да участва навсякъде.
Библията, например, беше абсолютно излишна. Посланието беше елементарно и всеки полуидиот можеше да cxване смисъла за най-много 30 минути. Религията съществуваше, за да действаме, а не, за да четем, какво бихме могли да направим. Библията беше нещо за първолачета. Анна отдавна беше надрастнала този стадии.
Веднъж нашият свещеник я запита:
- Вярваш ли в Бог, Анна?
- Да.
- А знаеш ли какво означава Бог?
- Да.
- Е, какво означава?
- Ами той е просто Мистър Бог.
- Ходиш ли на църква?
- Не.
- А защо не?
- Защото вече знам всичко.
- И какво е това "всичко"?
- Знам, че обичам Мистър Бог и хората, и котките, и кучетата, и паяците, и цветята, и дърветата... и изобщо всичко; аз с цялото си същество!
Керъл се ухили, Стан направи гримаса, а аз бързо си запалих цигара, при което се задавих с дима и ужасно се закашлях. О, благословено дете, което може да обхване всичко в едно изречение. И Бог каза, обичай ближния си - с цялото си същество!
Институцията, наречена църква, според Анна беше съмнително начинание. Там наистина имаше възрастни, които ходеха на детска градина, а пък молитвите в колектив я ужасяваха. Тя имаше своите собствени, излючително лични разговори с Мистър Бог. Беше направо смешно, да посещава за това църквата.
Така че тези куполести къщи във всеки случай бяха напълно излишни. Това беше колкото просто, толкова и логично. Е, добре, когато човек беше малко дете, на около 4 години, отиваше там веднъж, за да му разкажат Светото послание. След това просто го знаеше и го следваше. Хора, които и след това ходеха на църква, бяха прекалено глупави или го правеха от надменност.
В продължение на седмици се опитвахме да разберем, откъде идваше Анна. Питахме благо, питахме с хитрина, твърдяхме, че всичко знаем. Безуспешно. Тя мълчеше с изражение, сякаш е паднала право от небето. Поне на мен така ми се струваше - Стен разбира се, беше много по-рационален и отхвърляше подобни предположения. Всичко, което успяхме да изкопчим, беше декларацията, че няма да ходи в никакво "скапано полицейско управление". Е, възможно е да го беше прихванала от мен. При това аз добре се разбирах с полицията. Навремето имаше един израз - "Полицаят - твоят закрилник и приятел". Момчетата понякога наистина помагаха, когато те хванеха с не съвсем чисти дела. Не можехме да отидем с Анна в полицията. А освен това искахме да я задържим.
За няколко дена беше узурпирала властта. Децата на улицата се биеха за нейното благоволение. На дама, на стъклени топчета, всеки искаше да играе с нея. Това, което тя не знаеше за пумпалите, скачането на въже и криеницата, не беше интересно и за другите.
Нашата улица - 20 къщи - беше нещо като "Обединените нации". Освен на зелената и синята, имаше представители на всички раси. Беше интересна улица. Никой нямаше пари. И не мога да си спомня, някога, по което и да е било време на деня, вратите да се заключваха. Прекрасна улица. Хората бяха вежливи. Но няколко седмици, след като Анна пое управлението - да, така може да се нарече - хората не бяха просто вежливи, те сияеха. Дори своенравната Боси се разтапяше от удоволствие. Тя беше бойно настроено чудовище със заострени уши, което смяташе всички човешки същества за кръгли идиоти. Но под влиянието на Анна ставаше кротка. Вече не скитосваше и приемаше Анна за равнопоставена. Аз можех да си издера гърлото да я викам, тя дори нямаше да наостри уши. Но пък беше достатъчно Анна да прошепне "Босииии" във въздуха и тя изникваше за секунди, като призрак. Иначе беше 6-килограмова хала. Когато откриеше храната си, прилежно завита във вестник на перваза на прозореца, не я отмъкваше, а чакаше в скривалището си, докато някой протегнеше ръка. Тогава се изстрелваше оттам с изправена козина и наострени нокти, за да защитава храната си и мигновенно да я погълне. Моите изподрани до кръв ръце бяха най-доброто доказателство. Анна опитоми котката за един ден. С вдигнат показалец държа реч за порока на лакомията и добродетелите на търпението. След това Боси прилежно си изяде месото за пет минути, а не за обичайните 30 секунди. Дори позволи на Анна да я нахрани. А по ръцете й нямаше дори драскотинка.
Печ, кучето, седеше с часове, свито в краката й и виеше все нови и нови мелодии, към които барабанеше такта с опашка по пода.
Анна беше магьосница, но никого не омагьоса като мен. Когато по-рано майка ми ме питаше, кога ще се прибера, изръмжавах в отговор нещо от сорта на "по някое време преди полунощ". Сега всичко се промени. Отивах ли сутрин на работа, Анна ме изпращаше до ъгъла, лепваше ми мокра целувка, поглеждаше ме изпитателно и казваше: "До 6 часа".
Неотдавна още по пътя ми към дома имаше редица халби бира, пъбове и и кръчми, в които срещах приятели. Сега вече не ги виждах. Просто се прибирах вкъщи. Завиех ли зад последния ъгъл, тя ме чакаше там. Червените й коси се надпреварваха по яркост с отровнозелената й панделка. Понякога тръгваше към мен бавно, със сериозно изражение и само лекичко докосваше ръката ми за поздрав. Понякога се хвърляше като бърз влак в отворените ми обятия. Вървяхме ръка в ръка и мълчахме или пък ме заливаха многото въпроси, започващи със "Защо?", "Как?" и "Колко?" Имаше толкова проблеми. Само Мистър Бог не беше проблем. Него Анна отдавна го беше решила.
Грозното съществуваше, за да го превърнем в красиво, тъжните хора трябваше да бъдат направени щастливи и при всичко това Мистър Бог беше партньор, на който можеше да се разчита. Задачата му беше, да участва навсякъде.
Библията, например, беше абсолютно излишна. Посланието беше елементарно и всеки полуидиот можеше да cxване смисъла за най-много 30 минути. Религията съществуваше, за да действаме, а не, за да четем, какво бихме могли да направим. Библията беше нещо за първолачета. Анна отдавна беше надрастнала този стадии.
Веднъж нашият свещеник я запита:
- Вярваш ли в Бог, Анна?
- Да.
- А знаеш ли какво означава Бог?
- Да.
- Е, какво означава?
- Ами той е просто Мистър Бог.
- Ходиш ли на църква?
- Не.
- А защо не?
- Защото вече знам всичко.
- И какво е това "всичко"?
- Знам, че обичам Мистър Бог и хората, и котките, и кучетата, и паяците, и цветята, и дърветата... и изобщо всичко; аз с цялото си същество!
Керъл се ухили, Стан направи гримаса, а аз бързо си запалих цигара, при което се задавих с дима и ужасно се закашлях. О, благословено дете, което може да обхване всичко в едно изречение. И Бог каза, обичай ближния си - с цялото си същество!
Институцията, наречена църква, според Анна беше съмнително начинание. Там наистина имаше възрастни, които ходеха на детска градина, а пък молитвите в колектив я ужасяваха. Тя имаше своите собствени, излючително лични разговори с Мистър Бог. Беше направо смешно, да посещава за това църквата.
Така че тези куполести къщи във всеки случай бяха напълно излишни. Това беше колкото просто, толкова и логично. Е, добре, когато човек беше малко дете, на около 4 години, отиваше там веднъж, за да му разкажат Светото послание. След това просто го знаеше и го следваше. Хора, които и след това ходеха на църква, бяха прекалено глупави или го правеха от надменност.
Анна
събира думи
Вечер четях на Анна от моите книги. Тя беше решила да живее с мен, значи трябваше да й чета на глас, за да може да участва в живота ми. Каквото интересуваше мен, интересуваше и нея. След една година имаше три любими книги. Едната беше с фотографии, без никакъв текст, но затова пък с много снимки на снежинки и ледени кристали, правени под микроскоп. Втората беше "Теорията за съвършената хармония", а третата - "Геометрия на 4те измерения" на Манингс. Всяка една от тези книги й правеше огромно впечатление. Тя поглъщаше такива, за едно дете безумни неща, и правеше от смесицата им своята собствена философия.
Най-обичаше онази глава от "Хармонията", която се занимаваше с тълкуването на нещата. Аз четях, тя слушаше и обмисляше всяка нова дума и нейното значение. След това решаваше, дали авторът има право. Обикновено поклащаше разочаровано глава. Обяснението не й се струваше достатъчно добро. Понякога всичко беше точно - думата, името, значението, всичко съответстваше и тя възбудено подскачаше наоколо.
- Запиши го, запиши това за мен, - настояваше.
И аз записвах думата с големи букви на лист хартия. Тя се втренчваше в нея за няколко минути, сякаш, за да не я забрави никога повече. След това листчето изчезваше в някоя от многото й кутии.
- Следващата, моля, - провъзгласяваше. 3а някои думи й трябваха 15 или повече минути, за да реши, дали си заслужава да бъдат записани. Вземаше решенията си в пълна тишина. Ако се раздвижех дори само малко, вдигаше недоволно глава и слгаше показалеца си на устните ми. Тихо. Тихо. Така чаках търпеливо. Трябваха ни 4 месеца за цялата глава. И имаше моменти на щастлива възбуда и на дълбоко разочарование, които тогава не разбирах. Едва много по-късно успях да разгадая част от тайната...
От първата ни среща насам Господ се казваше Мистър Бог. Светия Дух беше кръстила Вехрак и само тя знаеше, защо. Исус беше просто малкият син на Мистър Бог. Една вечер бяхме стигнали до буквата "Й". Там го пишеше. Прочетох "Исус", но едва бях изрекъл думата, когато тя каза:
- Не. - последва движение с ръката, - Следващата.
Кой бях аз да споря? Следващата дума беше на иврит - Jether. Тя ме накара да я произнеса три пъти, след това ме погледна и попита за значението. Прочетох:
- Jether: той, избраният и непреходният, той, търсещият и откриващият, той, пътят или линията.
Резултатът беше удивителен. С един скок от скута ми се озова на пода, обърна се към мен и ме зяпна със свити юмруци. Трепереше от вълнение. За миг си помислих, че е болна. Но не беше така. Това, което се случваше, беше по-дълбоко от всяко обяснение, по-дълбоко, отколкото някой можеше да го обхване. Тя сияеше. Беше изпълнена с радост.
- Това е вярно, знам го. Вярно е, истина е, знам го! - извика и изтича в градината. Аз исках да я настигна, но майка ми ме възпря.
Остави я, - каза - тя е щастлива. Тя има нещо специално, има дарба. След половин час Анна се върна и безмълвно се настани в скута ми.
- Запиши го за мен, с много големи букви.
След това облегна глава на рамото ми и веднага заспа. Не се събуди дори, когато я сложих в леглото й. Минаха няколко месеца, докато престана да се страхувам, че страда от епилепсия.
Вечер четях на Анна от моите книги. Тя беше решила да живее с мен, значи трябваше да й чета на глас, за да може да участва в живота ми. Каквото интересуваше мен, интересуваше и нея. След една година имаше три любими книги. Едната беше с фотографии, без никакъв текст, но затова пък с много снимки на снежинки и ледени кристали, правени под микроскоп. Втората беше "Теорията за съвършената хармония", а третата - "Геометрия на 4те измерения" на Манингс. Всяка една от тези книги й правеше огромно впечатление. Тя поглъщаше такива, за едно дете безумни неща, и правеше от смесицата им своята собствена философия.
Най-обичаше онази глава от "Хармонията", която се занимаваше с тълкуването на нещата. Аз четях, тя слушаше и обмисляше всяка нова дума и нейното значение. След това решаваше, дали авторът има право. Обикновено поклащаше разочаровано глава. Обяснението не й се струваше достатъчно добро. Понякога всичко беше точно - думата, името, значението, всичко съответстваше и тя възбудено подскачаше наоколо.
- Запиши го, запиши това за мен, - настояваше.
И аз записвах думата с големи букви на лист хартия. Тя се втренчваше в нея за няколко минути, сякаш, за да не я забрави никога повече. След това листчето изчезваше в някоя от многото й кутии.
- Следващата, моля, - провъзгласяваше. 3а някои думи й трябваха 15 или повече минути, за да реши, дали си заслужава да бъдат записани. Вземаше решенията си в пълна тишина. Ако се раздвижех дори само малко, вдигаше недоволно глава и слгаше показалеца си на устните ми. Тихо. Тихо. Така чаках търпеливо. Трябваха ни 4 месеца за цялата глава. И имаше моменти на щастлива възбуда и на дълбоко разочарование, които тогава не разбирах. Едва много по-късно успях да разгадая част от тайната...
От първата ни среща насам Господ се казваше Мистър Бог. Светия Дух беше кръстила Вехрак и само тя знаеше, защо. Исус беше просто малкият син на Мистър Бог. Една вечер бяхме стигнали до буквата "Й". Там го пишеше. Прочетох "Исус", но едва бях изрекъл думата, когато тя каза:
- Не. - последва движение с ръката, - Следващата.
Кой бях аз да споря? Следващата дума беше на иврит - Jether. Тя ме накара да я произнеса три пъти, след това ме погледна и попита за значението. Прочетох:
- Jether: той, избраният и непреходният, той, търсещият и откриващият, той, пътят или линията.
Резултатът беше удивителен. С един скок от скута ми се озова на пода, обърна се към мен и ме зяпна със свити юмруци. Трепереше от вълнение. За миг си помислих, че е болна. Но не беше така. Това, което се случваше, беше по-дълбоко от всяко обяснение, по-дълбоко, отколкото някой можеше да го обхване. Тя сияеше. Беше изпълнена с радост.
- Това е вярно, знам го. Вярно е, истина е, знам го! - извика и изтича в градината. Аз исках да я настигна, но майка ми ме възпря.
Остави я, - каза - тя е щастлива. Тя има нещо специално, има дарба. След половин час Анна се върна и безмълвно се настани в скута ми.
- Запиши го за мен, с много големи букви.
След това облегна глава на рамото ми и веднага заспа. Не се събуди дори, когато я сложих в леглото й. Минаха няколко месеца, докато престана да се страхувам, че страда от епилепсия.
Дребосъците
Майка ми винаги казваше, че бъдещата ми съпруга заслужава съчувствие, защото ще трябва да се конкурира с три силни любовници - математиката, физиката и електрическите ми джунджурии. Твърдеше, че предпочитам да разглабям ютии вместо да спя или ям. Не си купувах часовник или писалка и много рядко нови панталони, но сметалото носех винаги в себе си. Това нещо заплени Анна и тя мигновено пожела да го притежава. Научи се да вади корен квадратен, още преди да може да събере пет и пет. С левия палец се местят мънистата, докато дясната ръка вече записва резултата. Беше удоволствие да се наблюдава, как Анна "работи".
- Как е, напредваш ли? - питах.
Тя ме поглеждаше със сериозно изражение, но веднага последваше онази усмивка, която издаваше абсолютно щастие.
Вечер свирехме на пиано. Аз знаех няколко лесни мелодии. Малко Моцарт, малко Шопен, неща като "Танцът на Анита". Освен пианото имахме разбира се и моите електрически играчки. Един усилвател и магичното око, което превръщаше звуците в танцуваща зелена светлина - вълшебство, с което Анна трудно се разделяше. С часове седяхме и свирехме различни ноти, а магичното око правеше от тях зелена светлина.
Не бива да забравям и микрофона! Какви неща откривахме с него, Анна и аз! Гъсеница, която дъвчеше листо, звучеше като гладен лъв, мухата в буркана със сладко кънтеше като реактивен самолет, а запалехме ли клечка кибрит, микрофонът я превръщаше в експлозия. Изведнъж имахме хиляди нови звуци. Анна беше навлязла в свят, в който всичко трябваше да бъде изследвано. Не подозирах, какво това наистина означаваше за нея. На мен ми бяха достатъчни щастието и вдъхновението й.
Не след дълго забелязах, че толкова отлвечени неща като честоти и електромагнитни вълни за Анна далеч не бяха абстрактни. Тя осмисляше чутото и видяното и знаеше, защо то трябва да бъде точно така, а не иначе.
През един летен следобед си играеше с останалите деца на улицата, когато един дебел търтей се заблуди сред тях. Едно от децата попита:
- Колко ли пъти маха с криле този търтей в минута?
- Милиони пъти, - отговори друго.
Анна дотърча вкъщи, тананикайки нисък, бръмчащ звук. С няколко опита на пианото откри подходящата нота - нейния звук, който беше бръмченето на търтея. После ми поиска сметалото и след няколко секунди се провикна към другите:
- Търтеят движи крилете си еди-колко-си пъти в минута.
Никой не й повярва. Удивителното беше, че беше почти права.
Оттам нататък всеки звук се събираше и изследваше. Обядът започваше с въпроса "Знаеш ли колко пъти маха с криле комарът в минута?"
Всичко това неотменно ни довеждаше до музиката. Всяка нота биваше проверена, всеки звук - разгадан. Анна си играеше с тях и сътворяваше нови мелодии. . Пееше и танцуваше из къщата. Композициите й се наричаха "Фини Фин", "Усмихни се" и "Мистър Бог танцува"...
Мисля, че единственият й проблем беше, че часовете отлитаха толкова бързо, а имаше толкова много работа. Всяка минута разкриваше нови, вълнуващи неща.
Но най-много обичаше микроскопа. Той правеше огромен един миниатюрен свят. Свят, изпълнен с причудливи форми и цветове, със същества, които обикновено бяха невидими. Дори калта беше невероятно чудо.
Преди този излет в необикновената страна на Дребосъците, Мистър Бог й беше приятел и съюзник. Но това наистина надминаваше всичко. Ако той действително бе създал тези вълшебства съвсем сам, значи очевидно бе по-голям, отколкото Анна предполагаше. Това трябваше да се обмисли.
През следващите седмици тя притихна. Разбира се, че продължи да си играе с останалите деца, но претърпя видима промяна. Обзрна се навътре. С часове седеше сама в клоните на едно дърво и само на Боси, котката, беше позволено да й прави компания. Накъдето и да погледнеше Анна, имаше все повече чудатости. Тя обикаляше, леко докосваше с длан предметите, сякаш беше загубила ключа към някоя тайна. Почти не говореше и отговаряше с най-краткото изречение, което можеше да измисли. Накрая явно стигна до някакво заключение.
- Може ли да дойда днес в леглото ти?
Аз кимнах.
- Сега веднага? - тя ме хвана за ръката и ме повлече натам.
Ако имаше проблем в живота й, който беше сложен за решаване, единствената рецепта беше: събличаш се, лягаш си, мислиш. Така че си легнахме. Уличната лампа плахо осветяваше стаята. Тя подпря брадичка на юмруците си, а лактите й се забодоха в гърдите ми. Чаках. Минаха десет минути, докато си подреди мислите. След това се започна.
- Мистър Бог със сигурност ли е направил всичко сам?
Какво можех да отговоря?
- Да - казах.
- И лайната, и звездите, и животните, и хората, и дърветата? Дори и Дребосъците?
Дребосъците бяха онези мънички същества, които беше видяла под микроскопа.
- Със сигурност е направил всичко сам.
- Мислиш ли, че Мистър Бог ни обича?
- Естествено. Той обича всичко.
- Тогава защо нещата се чупят или умират?
- Нямам представа - казах. - Има много неща, които не знаем.
- Е, добре. Щом не знаем толкова много неща, откъде знаем, че Мистър Бог ни обича?
Щеше да стане весело. Но Анна бързаше, затова не поиска отговор. Вместо това продължи:
- Значи, аз ужасно обичам Дребосъците. Мога да се пръсна, толкова ги обичам, но те изобщо не знаят това, нали? Аз съм милиони и милиони пъти по-голяма от тях, а Мистър Бог е милиони пъти по-голям от мен. Аз откъде знам, той какво прави? И защо дребосъците не знаят, аз какво правя?
Тя замълча за момент. Замисли се.По-късно ми се струваше, че в този миг загуби детството си, но това вероятно е само моята сантименталност. После каза:
- Фин. Мистър Бог не ни обича - тук се поколеба.- Не ни обича, разбираш ли? Само хората могат да обичат. Аз обичам Боси, но тя мен не. Аз обичам дребосъците, но те мен не. Аз те обичам Фин. И ти ме обичаш. Това беше удар под кръста. По дяволите, помислих си. Защо трябваше това да се случи? Сега е загубила доверието си, сигурността. Но се лъжех. Нищо не беше загубено. Анна вървеше с увереността на сомнамбул по въже.
- Той не ме обича като теб, а другояче, милиони пъти по-голямо е.
Явно бях помръднал. Тя се протегна, седна на петите си и се ухили. После се примъкна по-близо до мен. Дали знаеше за онази мъничка болка, която ме беше докоснала? С точността на хирург разряза раната, причинена ми от една искрица ненужна ревност.
- Фин, ти ме обичаш повече от всеки друг. И аз те обичам повече от всеки друг. Но с Мистър Бог е различно. Виждаш ли, Фин, хората обичат отвън навътре и могат да целуват отвън. Мистър Бог обаче те обича отвътре и може там да те целува. Затова е различно. Мистър Бог не е като нас. Само ние сме малко като него. Но не много. Анна беше превърнала оловото в злато. Всички мъдри дефиниции на понятието "Бог" бяха напълно излишни. Милосърдието, любовта и справедливостта бяха само патерици, с които си служехме, за да опишем неописуемото. Анна нямаше нужда от тях.
- Виждаш ли, Фин, Мистър Бог е различен, защото може да довършва нещата, а ние не можем. Аз изобщо никога не мога да престана да те обичам. Ще съм умряла милиони години, преди да престана да те обичам. Но Мистър Бог може да престане, когато поиска, разбираш ли? Затова е различен.
Доста силен удар ми беше нанесла. Първо трябваше да обмисля всичко това, но Анна не ми спести нищо и не ми даде време. Просто продължи да ме обстрелва с тежката артилерия.
- Фин, защо хората правят войни и се убиват?
Простенах, започнах да заеквам. Беше малко множко наведнъж...
- Фин, как се казва, когато искам да кажа, че мисля различно от теб?
Няколко минути изпробвахме различни думи, докато най-накрая открихме тази, която търсеше: мнение.
- Фин, това е разликата. всичко хора имат различни мнения, само Мистър Бог не. Той има всички мнения наведнъж.
В този миг имах едно единствено желание: да се махна от нея, да се махна оттук. Една дълга разходка би свършила работа. Какво искаше това дете, какво беше направила? Бог можеше да довършва нещата, аз не. Е, добре, но какво означаваше всичко това? Струваше ми се, сякаш беше освободила идеята "Бог" от нейните ограничения. Неговото царство беше вечността и Анна разбираше всичко това. Хората имаха ограничен брой мнения, но Бог застъпваше всичките мнения и затова всяко едно от тях беше точно толкова правилно, колкото и всички останали. Дали искаше да каже това? Попитах я и тя доволно кимна. След това избухна в смях.
- Хихи, сега и ти го знаеш, хихи - смееше се тя. - Обаче има и още една разлика. Мистър Бог познава всички неща и всички хора отвътре. А ние ги познаваме само отвън. Затова не можем да говорим отвън за Мистър Бог. Това не е правилно.
Така продължи още четвърт час. Още аргументи, още обяснения. След това ме целуна по носа и каза:
- Не е ли страхотно? Помниш ли книгата за 4те измерения...?
- Да, защо?
- Хихи, сега знам, къде е четвъртото измерение. То е вътре в мен.
Чашата преля. Събрах си целия авторитет и я заплаших:
- Стига толкова. Късно е. Лягай си. Ако не заспиш мигновено, ще те напердаша.
Тя заквича, погледна ме и се ухили. След това се настани в прегръдките ми.
- Ти никога не правиш такива неща - каза, докато заспиваше.
Майка ми винаги казваше, че бъдещата ми съпруга заслужава съчувствие, защото ще трябва да се конкурира с три силни любовници - математиката, физиката и електрическите ми джунджурии. Твърдеше, че предпочитам да разглабям ютии вместо да спя или ям. Не си купувах часовник или писалка и много рядко нови панталони, но сметалото носех винаги в себе си. Това нещо заплени Анна и тя мигновено пожела да го притежава. Научи се да вади корен квадратен, още преди да може да събере пет и пет. С левия палец се местят мънистата, докато дясната ръка вече записва резултата. Беше удоволствие да се наблюдава, как Анна "работи".
- Как е, напредваш ли? - питах.
Тя ме поглеждаше със сериозно изражение, но веднага последваше онази усмивка, която издаваше абсолютно щастие.
Вечер свирехме на пиано. Аз знаех няколко лесни мелодии. Малко Моцарт, малко Шопен, неща като "Танцът на Анита". Освен пианото имахме разбира се и моите електрически играчки. Един усилвател и магичното око, което превръщаше звуците в танцуваща зелена светлина - вълшебство, с което Анна трудно се разделяше. С часове седяхме и свирехме различни ноти, а магичното око правеше от тях зелена светлина.
Не бива да забравям и микрофона! Какви неща откривахме с него, Анна и аз! Гъсеница, която дъвчеше листо, звучеше като гладен лъв, мухата в буркана със сладко кънтеше като реактивен самолет, а запалехме ли клечка кибрит, микрофонът я превръщаше в експлозия. Изведнъж имахме хиляди нови звуци. Анна беше навлязла в свят, в който всичко трябваше да бъде изследвано. Не подозирах, какво това наистина означаваше за нея. На мен ми бяха достатъчни щастието и вдъхновението й.
Не след дълго забелязах, че толкова отлвечени неща като честоти и електромагнитни вълни за Анна далеч не бяха абстрактни. Тя осмисляше чутото и видяното и знаеше, защо то трябва да бъде точно така, а не иначе.
През един летен следобед си играеше с останалите деца на улицата, когато един дебел търтей се заблуди сред тях. Едно от децата попита:
- Колко ли пъти маха с криле този търтей в минута?
- Милиони пъти, - отговори друго.
Анна дотърча вкъщи, тананикайки нисък, бръмчащ звук. С няколко опита на пианото откри подходящата нота - нейния звук, който беше бръмченето на търтея. После ми поиска сметалото и след няколко секунди се провикна към другите:
- Търтеят движи крилете си еди-колко-си пъти в минута.
Никой не й повярва. Удивителното беше, че беше почти права.
Оттам нататък всеки звук се събираше и изследваше. Обядът започваше с въпроса "Знаеш ли колко пъти маха с криле комарът в минута?"
Всичко това неотменно ни довеждаше до музиката. Всяка нота биваше проверена, всеки звук - разгадан. Анна си играеше с тях и сътворяваше нови мелодии. . Пееше и танцуваше из къщата. Композициите й се наричаха "Фини Фин", "Усмихни се" и "Мистър Бог танцува"...
Мисля, че единственият й проблем беше, че часовете отлитаха толкова бързо, а имаше толкова много работа. Всяка минута разкриваше нови, вълнуващи неща.
Но най-много обичаше микроскопа. Той правеше огромен един миниатюрен свят. Свят, изпълнен с причудливи форми и цветове, със същества, които обикновено бяха невидими. Дори калта беше невероятно чудо.
Преди този излет в необикновената страна на Дребосъците, Мистър Бог й беше приятел и съюзник. Но това наистина надминаваше всичко. Ако той действително бе създал тези вълшебства съвсем сам, значи очевидно бе по-голям, отколкото Анна предполагаше. Това трябваше да се обмисли.
През следващите седмици тя притихна. Разбира се, че продължи да си играе с останалите деца, но претърпя видима промяна. Обзрна се навътре. С часове седеше сама в клоните на едно дърво и само на Боси, котката, беше позволено да й прави компания. Накъдето и да погледнеше Анна, имаше все повече чудатости. Тя обикаляше, леко докосваше с длан предметите, сякаш беше загубила ключа към някоя тайна. Почти не говореше и отговаряше с най-краткото изречение, което можеше да измисли. Накрая явно стигна до някакво заключение.
- Може ли да дойда днес в леглото ти?
Аз кимнах.
- Сега веднага? - тя ме хвана за ръката и ме повлече натам.
Ако имаше проблем в живота й, който беше сложен за решаване, единствената рецепта беше: събличаш се, лягаш си, мислиш. Така че си легнахме. Уличната лампа плахо осветяваше стаята. Тя подпря брадичка на юмруците си, а лактите й се забодоха в гърдите ми. Чаках. Минаха десет минути, докато си подреди мислите. След това се започна.
- Мистър Бог със сигурност ли е направил всичко сам?
Какво можех да отговоря?
- Да - казах.
- И лайната, и звездите, и животните, и хората, и дърветата? Дори и Дребосъците?
Дребосъците бяха онези мънички същества, които беше видяла под микроскопа.
- Със сигурност е направил всичко сам.
- Мислиш ли, че Мистър Бог ни обича?
- Естествено. Той обича всичко.
- Тогава защо нещата се чупят или умират?
- Нямам представа - казах. - Има много неща, които не знаем.
- Е, добре. Щом не знаем толкова много неща, откъде знаем, че Мистър Бог ни обича?
Щеше да стане весело. Но Анна бързаше, затова не поиска отговор. Вместо това продължи:
- Значи, аз ужасно обичам Дребосъците. Мога да се пръсна, толкова ги обичам, но те изобщо не знаят това, нали? Аз съм милиони и милиони пъти по-голяма от тях, а Мистър Бог е милиони пъти по-голям от мен. Аз откъде знам, той какво прави? И защо дребосъците не знаят, аз какво правя?
Тя замълча за момент. Замисли се.По-късно ми се струваше, че в този миг загуби детството си, но това вероятно е само моята сантименталност. После каза:
- Фин. Мистър Бог не ни обича - тук се поколеба.- Не ни обича, разбираш ли? Само хората могат да обичат. Аз обичам Боси, но тя мен не. Аз обичам дребосъците, но те мен не. Аз те обичам Фин. И ти ме обичаш. Това беше удар под кръста. По дяволите, помислих си. Защо трябваше това да се случи? Сега е загубила доверието си, сигурността. Но се лъжех. Нищо не беше загубено. Анна вървеше с увереността на сомнамбул по въже.
- Той не ме обича като теб, а другояче, милиони пъти по-голямо е.
Явно бях помръднал. Тя се протегна, седна на петите си и се ухили. После се примъкна по-близо до мен. Дали знаеше за онази мъничка болка, която ме беше докоснала? С точността на хирург разряза раната, причинена ми от една искрица ненужна ревност.
- Фин, ти ме обичаш повече от всеки друг. И аз те обичам повече от всеки друг. Но с Мистър Бог е различно. Виждаш ли, Фин, хората обичат отвън навътре и могат да целуват отвън. Мистър Бог обаче те обича отвътре и може там да те целува. Затова е различно. Мистър Бог не е като нас. Само ние сме малко като него. Но не много. Анна беше превърнала оловото в злато. Всички мъдри дефиниции на понятието "Бог" бяха напълно излишни. Милосърдието, любовта и справедливостта бяха само патерици, с които си служехме, за да опишем неописуемото. Анна нямаше нужда от тях.
- Виждаш ли, Фин, Мистър Бог е различен, защото може да довършва нещата, а ние не можем. Аз изобщо никога не мога да престана да те обичам. Ще съм умряла милиони години, преди да престана да те обичам. Но Мистър Бог може да престане, когато поиска, разбираш ли? Затова е различен.
Доста силен удар ми беше нанесла. Първо трябваше да обмисля всичко това, но Анна не ми спести нищо и не ми даде време. Просто продължи да ме обстрелва с тежката артилерия.
- Фин, защо хората правят войни и се убиват?
Простенах, започнах да заеквам. Беше малко множко наведнъж...
- Фин, как се казва, когато искам да кажа, че мисля различно от теб?
Няколко минути изпробвахме различни думи, докато най-накрая открихме тази, която търсеше: мнение.
- Фин, това е разликата. всичко хора имат различни мнения, само Мистър Бог не. Той има всички мнения наведнъж.
В този миг имах едно единствено желание: да се махна от нея, да се махна оттук. Една дълга разходка би свършила работа. Какво искаше това дете, какво беше направила? Бог можеше да довършва нещата, аз не. Е, добре, но какво означаваше всичко това? Струваше ми се, сякаш беше освободила идеята "Бог" от нейните ограничения. Неговото царство беше вечността и Анна разбираше всичко това. Хората имаха ограничен брой мнения, но Бог застъпваше всичките мнения и затова всяко едно от тях беше точно толкова правилно, колкото и всички останали. Дали искаше да каже това? Попитах я и тя доволно кимна. След това избухна в смях.
- Хихи, сега и ти го знаеш, хихи - смееше се тя. - Обаче има и още една разлика. Мистър Бог познава всички неща и всички хора отвътре. А ние ги познаваме само отвън. Затова не можем да говорим отвън за Мистър Бог. Това не е правилно.
Така продължи още четвърт час. Още аргументи, още обяснения. След това ме целуна по носа и каза:
- Не е ли страхотно? Помниш ли книгата за 4те измерения...?
- Да, защо?
- Хихи, сега знам, къде е четвъртото измерение. То е вътре в мен.
Чашата преля. Събрах си целия авторитет и я заплаших:
- Стига толкова. Късно е. Лягай си. Ако не заспиш мигновено, ще те напердаша.
Тя заквича, погледна ме и се ухили. След това се настани в прегръдките ми.
- Ти никога не правиш такива неща - каза, докато заспиваше.
Стъпването
по тревата - забранено
Първото лято на Анна при нас беше изпълнено с приключения и открития. За първия ни излет в града тя получи нова шотландка пола, нови обувки и карирани чорапи. Обръщаше се и се въртеше, изправена на пръсти. Плисираната пола се разтваряше като парашут. Анна подскачаше като сърне, летеше като птиче, балансираше като въжеиграч по тротоара и вървеше като Мили от нашата улица. Тази походка беше копирала от нея. Въртеше кокетно дупето си и плисетата се поклащаха в такт, а Анна се усмихваше закачливо на минувачите. Те отвръщаха на усмивките й, какво друго им оставаше? Анна осъзнаваше влиянието, което имаше върху хората и безскрупулно го използваше. Омагьосваше скитащи котки, кучета, гълъби и коне, да не говорим за пощаджии, млекари, кондуктори и полицаи.
Навлязохме в друг квартал. Къщите ставаха все по-големи и по-големи. Анна запна с отворена уста. Тичаше напред и се връщаше като малко пале, което бяха освободили от каишката. Що се отнася до километража, навъртя сигурно три пъти колкото нас. Накрая объркано се спря.
- Тук само царе и царици ли живеят? Това всичко дворци ли са? - попита.
Анаглийската банка изобщо не й хареса, нито пък катедралата Св. Павел. Гълъбите бяха къде-къде по-красиви и интересни. Тя седне сред тях на паважа и им подаваше трохичките, които бяхме донесли. Стрелваше поглед наоколо и наблюдаваше минувачите и уличното движение. Понякога поклащаше неодобрително глава, но аз не знаех защо. Изглеждаше като някой, който разтръсква касичката си с надеждата, да върне обратно няколко монети през тесния процеп. Аз стоях наблизо и нищо не казвах. На това се бях научил междувременно. На въпроси като "Хей, какво има?" тя отговаряше най-много "Тихо. Мисля." И само, когато изобщо не можеше да подреди мислите си, започваше да задава въпроси. Имаше нужда от някой, който умееше да я слуша. Днес не питаше нищо и не казваше нищо, а това беше лош знак.
Продължихме мълчаливо към Хайд Парк. И изведнъж видяхме поляните, горичките, реката. Природа. Сетих се, че Анна досега беше виждала само къщи, мръсни фабрики, комини и кранове. Никога не се бях замислял за всичко, което не познаваше. И сега изведнъж този огромен парк. Във всеки случай не бях подготвен за реакцията й. Тя отвори широко очи, огледа се и зарови лице в скута ми, вкопчи се с две ръце в панталона ми и започна жално да хлипа. Вдигнах я и тя ме обгърна с ръце и крачета. Сълзите й се стичаха по врата ми. Нищо не помагаше, дори прегръдките и успокоителните ми думи. След няколко минути се осмели да надникне иззад рамото ми и спря да плаче.
- Искаш ли да си ходим, дребосъче? - попитах.
Тя поклати глава.
- Пусни ме да сляза.
Помислих си, че ще хукне веднага. Познавах приключенския й дух и страстта към откритията. Но тя здраво се вкопчи в ръката ми и така изследвахме Хайд Парк заедно.
Анна имаше своите страхове и опасения като всяко дете, но за разлика от много други, мислеше за тях и ги включваше в живота си.
Кой ще прецени, колко голям е детският страх? Какво беше това днес? Тя само срамежлива ли беше, неспокойна или целият житейски страх се беше стоварил наведнъж в краката й? Хайд Парк по-страшен ли беше от десетоглаво чудовище? Само понякога пускаше ръката ми, за да вдигне камък, листо или клонка. Всеки път се оглеждаше, дали още съм там. Имаше нужда от закрила и сигурност. Усмихваше се, когато ме видеше.
Когато бях на нейната възраст, родителите ми веднъж ме бяха завели на море. Водата, вълните и многото хора на онзи плаж ме бяха уплашили до смърт. Държах се здраво за ръката на баша ми, но изведнъж това изобщо не беше баща ми, а аз се бях вкопчил в някакъв непознат, без да го забележа. Светът се разпадна. Това беше краят. Виждах страховете й и тя беше сигурна, че я разбирам.
Изведнъж чух, как пазачът силно викаше нещо. Тя беше коленичила пред една леха. Бях забравил да й кажа, че не е позволено да се стъпва по тревата. Анна не би склонила дори пред дявола, ако беше в правото си, да не говорим за някакъв пазач. Но още една катастрофа за тази сутрин щеше да ми дойде в повече. Затова се затичах към нея, вдигнах я и я изправих на крака.
- Онзи идиот там - каза тя сърдито и посочи с пръст в посоката, от която беше дошъл пазачът, - онзи идиот казва, да се махна от тревата.
- Да. Тук не бива да се стъпва.
- Но това е най-хубавата поляна!
- Погледни табелката. Там пише, че е забранено да се ходи по тревата.
Тя се втренчи в табелката. По-късно следобеда седяхме на една пейка и хапвахме стафиди в шоколад. Тя промърмори:
- Тъпи думи.
- Кои думи?
- Ами онези - "Стъпването по тревата - забранено". Винаги всичко е забранено. По най-хубавата трева не може да се ходи. В църквата не мога да танцувам, да вдигам шум, даже не мога да разкажа приказка на Мистър Бог. Всичко е забранено.
Замислих се, каква ли църковна служба би се понравила на Анна. Може би с танци, песни и детска глъч и съм сигурен, че Мистър Бог би бил много благодарен.
Тя още не си бе изляла мъката. Попита:
- Знаеш ли, защо ревах тази сутрин?
- Мисля, че се досещам.
- Просто беше ужасно. Изведнъж започнах да се смалявам и ставах все по-малка и по-малка, толкова малка, че почти изчезнах съвсем.
Гласът й звучеше тихичко, сякаш идваше от много далече, но изведнъж се засили. Тя засия.
- Обаче още ме има, виждаш ли?!
Първото лято на Анна при нас беше изпълнено с приключения и открития. За първия ни излет в града тя получи нова шотландка пола, нови обувки и карирани чорапи. Обръщаше се и се въртеше, изправена на пръсти. Плисираната пола се разтваряше като парашут. Анна подскачаше като сърне, летеше като птиче, балансираше като въжеиграч по тротоара и вървеше като Мили от нашата улица. Тази походка беше копирала от нея. Въртеше кокетно дупето си и плисетата се поклащаха в такт, а Анна се усмихваше закачливо на минувачите. Те отвръщаха на усмивките й, какво друго им оставаше? Анна осъзнаваше влиянието, което имаше върху хората и безскрупулно го използваше. Омагьосваше скитащи котки, кучета, гълъби и коне, да не говорим за пощаджии, млекари, кондуктори и полицаи.
Навлязохме в друг квартал. Къщите ставаха все по-големи и по-големи. Анна запна с отворена уста. Тичаше напред и се връщаше като малко пале, което бяха освободили от каишката. Що се отнася до километража, навъртя сигурно три пъти колкото нас. Накрая объркано се спря.
- Тук само царе и царици ли живеят? Това всичко дворци ли са? - попита.
Анаглийската банка изобщо не й хареса, нито пък катедралата Св. Павел. Гълъбите бяха къде-къде по-красиви и интересни. Тя седне сред тях на паважа и им подаваше трохичките, които бяхме донесли. Стрелваше поглед наоколо и наблюдаваше минувачите и уличното движение. Понякога поклащаше неодобрително глава, но аз не знаех защо. Изглеждаше като някой, който разтръсква касичката си с надеждата, да върне обратно няколко монети през тесния процеп. Аз стоях наблизо и нищо не казвах. На това се бях научил междувременно. На въпроси като "Хей, какво има?" тя отговаряше най-много "Тихо. Мисля." И само, когато изобщо не можеше да подреди мислите си, започваше да задава въпроси. Имаше нужда от някой, който умееше да я слуша. Днес не питаше нищо и не казваше нищо, а това беше лош знак.
Продължихме мълчаливо към Хайд Парк. И изведнъж видяхме поляните, горичките, реката. Природа. Сетих се, че Анна досега беше виждала само къщи, мръсни фабрики, комини и кранове. Никога не се бях замислял за всичко, което не познаваше. И сега изведнъж този огромен парк. Във всеки случай не бях подготвен за реакцията й. Тя отвори широко очи, огледа се и зарови лице в скута ми, вкопчи се с две ръце в панталона ми и започна жално да хлипа. Вдигнах я и тя ме обгърна с ръце и крачета. Сълзите й се стичаха по врата ми. Нищо не помагаше, дори прегръдките и успокоителните ми думи. След няколко минути се осмели да надникне иззад рамото ми и спря да плаче.
- Искаш ли да си ходим, дребосъче? - попитах.
Тя поклати глава.
- Пусни ме да сляза.
Помислих си, че ще хукне веднага. Познавах приключенския й дух и страстта към откритията. Но тя здраво се вкопчи в ръката ми и така изследвахме Хайд Парк заедно.
Анна имаше своите страхове и опасения като всяко дете, но за разлика от много други, мислеше за тях и ги включваше в живота си.
Кой ще прецени, колко голям е детският страх? Какво беше това днес? Тя само срамежлива ли беше, неспокойна или целият житейски страх се беше стоварил наведнъж в краката й? Хайд Парк по-страшен ли беше от десетоглаво чудовище? Само понякога пускаше ръката ми, за да вдигне камък, листо или клонка. Всеки път се оглеждаше, дали още съм там. Имаше нужда от закрила и сигурност. Усмихваше се, когато ме видеше.
Когато бях на нейната възраст, родителите ми веднъж ме бяха завели на море. Водата, вълните и многото хора на онзи плаж ме бяха уплашили до смърт. Държах се здраво за ръката на баша ми, но изведнъж това изобщо не беше баща ми, а аз се бях вкопчил в някакъв непознат, без да го забележа. Светът се разпадна. Това беше краят. Виждах страховете й и тя беше сигурна, че я разбирам.
Изведнъж чух, как пазачът силно викаше нещо. Тя беше коленичила пред една леха. Бях забравил да й кажа, че не е позволено да се стъпва по тревата. Анна не би склонила дори пред дявола, ако беше в правото си, да не говорим за някакъв пазач. Но още една катастрофа за тази сутрин щеше да ми дойде в повече. Затова се затичах към нея, вдигнах я и я изправих на крака.
- Онзи идиот там - каза тя сърдито и посочи с пръст в посоката, от която беше дошъл пазачът, - онзи идиот казва, да се махна от тревата.
- Да. Тук не бива да се стъпва.
- Но това е най-хубавата поляна!
- Погледни табелката. Там пише, че е забранено да се ходи по тревата.
Тя се втренчи в табелката. По-късно следобеда седяхме на една пейка и хапвахме стафиди в шоколад. Тя промърмори:
- Тъпи думи.
- Кои думи?
- Ами онези - "Стъпването по тревата - забранено". Винаги всичко е забранено. По най-хубавата трева не може да се ходи. В църквата не мога да танцувам, да вдигам шум, даже не мога да разкажа приказка на Мистър Бог. Всичко е забранено.
Замислих се, каква ли църковна служба би се понравила на Анна. Може би с танци, песни и детска глъч и съм сигурен, че Мистър Бог би бил много благодарен.
Тя още не си бе изляла мъката. Попита:
- Знаеш ли, защо ревах тази сутрин?
- Мисля, че се досещам.
- Просто беше ужасно. Изведнъж започнах да се смалявам и ставах все по-малка и по-малка, толкова малка, че почти изчезнах съвсем.
Гласът й звучеше тихичко, сякаш идваше от много далече, но изведнъж се засили. Тя засия.
- Обаче още ме има, виждаш ли?!
Хората
нищо не виждат
Най-голямото откритие на Анна през тази година бяха буквите. Тя разви невероятна заетост. Навсякъде в къщата бяха пръснати на купчинки нейните малки сини тефтерчета и откъснати страници. Всичко, което беше ново за нея, трябваше да бъде записано, но не от нея самата. Това още не умееше. Затова спираше съвършено чужди хора на улицата, подаваше им лист и молив и казваше:
- Моля ви, ще ми запишете ли това? И с по-едри букви, ако може.
Това "Запишете го, моля, но с по-едри букви" често предизвикваше объркване. Малкото момиченце с червените коси и изпитателния поглед дори плашеше повечето хора. Затова я отпращаха грубо "Изчезвай, малката" или "Стига си се пречкала". Но тя не даваше мира. Човек не можеше да се отърве толкова лесно от нея, когато ставаше дума за нови открития.
Много вечери седях на стълбите пред нашата къща и наблюдавах, как заговаряше хората с широко ококорени очи и молещ глас. Една вечер всички я бяха отпратили. Изглеждаше тъжна. Беше време, да я прегърна и да я утеша. Станах и се доближих до нея.
Тя посочи отчупен чарк от чугунената ограда и каза:
- Някой трябва да напише нещо хубаво за това, но никой не го вижда.
- Може би хората са прекалено заети - предположих.
- Неее, не е вярно. Те просто не го виждат. И не разбират, какво искам.
Това изречение чувах все по-често "Не разбират, не разбират."
Виждах разочарованието й и знаех, макар и неясно, какво да направя. Или поне си мислех, че знам. Вдигнах я и казах:
- Не се разочаровай, дребосъчке.
- Не съм разочарована. Само тъжна.
- Е, недей де. Аз ще го запиша за теб. С огромни букви.
Тя се смъкна надолу, събра си бележките и наведе глава. Сълзите й потекоха. Какво можех да направя? Явно и аз не знаех.
Мислите ми се завъртяха в кръг. Нищо не се сещах. Така стоях там и чаках. Тя беше толкова отчаяна, толкова далечна. Знаех, че искаше да се гушне в мен. Но защо не го правеше? Просто стоеше там и се бореше със себе си. Трамваите завиваха свистейки зад отсрещния ъгъл, хората мъкнеха пазарски чанти, пътуващите търговци предлагаха стоката си. А ние двамата стояхме там. Анна се вслушваше в себе си. Оглеждаше новите рисунки, които трептящата й малка душа бе сътворила. Накрая вдигна поглед. Очите й потърсиха моите. Аз се смразих и изпитах желание да набия някого. Познавах този поглед, макар че още никога не го бях виждал при нея. Тя не само беше тъжна, тя тъгуваше, а това беше нещо различно. През широко отворените й очи видях, колко самотна беше. В очите й имаше детска самота.
- Не искам да записваш изобщо нищо! - опита се да се усмихне, но не й се получи. Сбръчка носле и каза:
- Много добре знам, какво виждам. И какво ти виждаш. Но повечето хора не виждат абсолютно нищо, и... и...
Сега се хвърли хлипайки в прегръдките ми. Така стоях в сумрака на една привечер в Лондонския Йист Енд и хвърлих поглед в детската й душа. Но зад разплаканите очи на това петгодишно малко момиченце имаше чиста самота. Бог беше създал човека по свое подобие, не по свой образ, не според собственото си телосложение, собствените си ръце, крака, носове, уши... а според Същността си. Не дяволът правеше човека самотен, самотата извираше от приликата му с Бога. Банално? Не, само така звучи.
Хората не можеха да видят това, което Анна виждаше - красотата на чугунения чарк, цветовете, кристалните мотиви там, където беше отчупен. Те не виждаха нищо, освен ръждясало желязо - е и? Анна искаше, хората да можеха да участват в най-новите й открития в този приказен свят. За нея този чарк беше нещо вълнуващо.
Мистър Бог разбира се знаеше всичко и Анна беше сигурна, че той се радваше на всичките тези дребни неща. А от това следваше, че Мистър Бог нямаше нищо против да се смали съвсем. Хората винаги мислеха, че Бог е огромен и безкраен. Но да мислиш така беше погрешно. Очевидно Мистър Бог можеше да бъде толкова голям или малък, колкото му харесваше.
- Мистър Бог понякога е съвсем малък, нали? Иначе как ще знае, как живеят калинките?
Разбира се. Беше като с Алиса в страната на чудесата. Анна хапваше от баницата и ставаше толкова малка или голяма, колкото искаше.
- Когато си точно такъв, изобщо не го знаеш - каза тя изведнъж, без преход.
- Не знаеш какво?
- Не знаеш, че си мил и добър.
Каза го с глас, сякаш се подразбираше, в пренебрегнато полуизречение. Познавах тази интонация. Когато говореша така, очакваше въпроси. Нещо непременно се опитваше да ми каже.
- Добре, дребосъчке, я ми го обясни.
Тя се ухили.
- Ако знаеш, че си добър, изобщо не си като Мистър Бог, ама никак.
Почувствах се като двойкаджията на класа и само поптах:
- Защо?
- Да не мислисш, че Мистър Бог знае, че е добър и мил и милосърден?
- Дребосъчке, никога не съм мислил за това. Може би изобщо не му трябва да го знае?
Един Господ знае, в какъв диалектичен спор се опитваше да ме оплете Анна. По-добре беше да не прекалявам с въпросите. Нещо се опитваше да нацели. Търсеше идея, израз, който да задоволи и двама ни. Накрая енергично отсече:
- Мистър Бог изобщо си няма представа, че е добър или мил, Мистър Бог е съвсем... празен.
Що се отнася до Анна, съм готов на всичко. Но "Мистър Бог е съвсем празен" - това надхвърли всички граници. Това изречение съкруши всичко, което някога бях учил, защото Мистър Бог беше пълен, натъпкан като коледна гъска със знание, любов, съчувствие. По дяволите, така беше! "Мистър Бог е съвсем празен" - колко нелепо!
Днес не получих повече сведения от Анна, нито през следващите няколко дена. Остави ме да се пържа в собствен сос. Идеята за един съвършено празен Бог не ми излизаше от главата. Беше нелепо, но просто не можех да се отърва от нея.
Най-голямото откритие на Анна през тази година бяха буквите. Тя разви невероятна заетост. Навсякъде в къщата бяха пръснати на купчинки нейните малки сини тефтерчета и откъснати страници. Всичко, което беше ново за нея, трябваше да бъде записано, но не от нея самата. Това още не умееше. Затова спираше съвършено чужди хора на улицата, подаваше им лист и молив и казваше:
- Моля ви, ще ми запишете ли това? И с по-едри букви, ако може.
Това "Запишете го, моля, но с по-едри букви" често предизвикваше объркване. Малкото момиченце с червените коси и изпитателния поглед дори плашеше повечето хора. Затова я отпращаха грубо "Изчезвай, малката" или "Стига си се пречкала". Но тя не даваше мира. Човек не можеше да се отърве толкова лесно от нея, когато ставаше дума за нови открития.
Много вечери седях на стълбите пред нашата къща и наблюдавах, как заговаряше хората с широко ококорени очи и молещ глас. Една вечер всички я бяха отпратили. Изглеждаше тъжна. Беше време, да я прегърна и да я утеша. Станах и се доближих до нея.
Тя посочи отчупен чарк от чугунената ограда и каза:
- Някой трябва да напише нещо хубаво за това, но никой не го вижда.
- Може би хората са прекалено заети - предположих.
- Неее, не е вярно. Те просто не го виждат. И не разбират, какво искам.
Това изречение чувах все по-често "Не разбират, не разбират."
Виждах разочарованието й и знаех, макар и неясно, какво да направя. Или поне си мислех, че знам. Вдигнах я и казах:
- Не се разочаровай, дребосъчке.
- Не съм разочарована. Само тъжна.
- Е, недей де. Аз ще го запиша за теб. С огромни букви.
Тя се смъкна надолу, събра си бележките и наведе глава. Сълзите й потекоха. Какво можех да направя? Явно и аз не знаех.
Мислите ми се завъртяха в кръг. Нищо не се сещах. Така стоях там и чаках. Тя беше толкова отчаяна, толкова далечна. Знаех, че искаше да се гушне в мен. Но защо не го правеше? Просто стоеше там и се бореше със себе си. Трамваите завиваха свистейки зад отсрещния ъгъл, хората мъкнеха пазарски чанти, пътуващите търговци предлагаха стоката си. А ние двамата стояхме там. Анна се вслушваше в себе си. Оглеждаше новите рисунки, които трептящата й малка душа бе сътворила. Накрая вдигна поглед. Очите й потърсиха моите. Аз се смразих и изпитах желание да набия някого. Познавах този поглед, макар че още никога не го бях виждал при нея. Тя не само беше тъжна, тя тъгуваше, а това беше нещо различно. През широко отворените й очи видях, колко самотна беше. В очите й имаше детска самота.
- Не искам да записваш изобщо нищо! - опита се да се усмихне, но не й се получи. Сбръчка носле и каза:
- Много добре знам, какво виждам. И какво ти виждаш. Но повечето хора не виждат абсолютно нищо, и... и...
Сега се хвърли хлипайки в прегръдките ми. Така стоях в сумрака на една привечер в Лондонския Йист Енд и хвърлих поглед в детската й душа. Но зад разплаканите очи на това петгодишно малко момиченце имаше чиста самота. Бог беше създал човека по свое подобие, не по свой образ, не според собственото си телосложение, собствените си ръце, крака, носове, уши... а според Същността си. Не дяволът правеше човека самотен, самотата извираше от приликата му с Бога. Банално? Не, само така звучи.
Хората не можеха да видят това, което Анна виждаше - красотата на чугунения чарк, цветовете, кристалните мотиви там, където беше отчупен. Те не виждаха нищо, освен ръждясало желязо - е и? Анна искаше, хората да можеха да участват в най-новите й открития в този приказен свят. За нея този чарк беше нещо вълнуващо.
Мистър Бог разбира се знаеше всичко и Анна беше сигурна, че той се радваше на всичките тези дребни неща. А от това следваше, че Мистър Бог нямаше нищо против да се смали съвсем. Хората винаги мислеха, че Бог е огромен и безкраен. Но да мислиш така беше погрешно. Очевидно Мистър Бог можеше да бъде толкова голям или малък, колкото му харесваше.
- Мистър Бог понякога е съвсем малък, нали? Иначе как ще знае, как живеят калинките?
Разбира се. Беше като с Алиса в страната на чудесата. Анна хапваше от баницата и ставаше толкова малка или голяма, колкото искаше.
- Когато си точно такъв, изобщо не го знаеш - каза тя изведнъж, без преход.
- Не знаеш какво?
- Не знаеш, че си мил и добър.
Каза го с глас, сякаш се подразбираше, в пренебрегнато полуизречение. Познавах тази интонация. Когато говореша така, очакваше въпроси. Нещо непременно се опитваше да ми каже.
- Добре, дребосъчке, я ми го обясни.
Тя се ухили.
- Ако знаеш, че си добър, изобщо не си като Мистър Бог, ама никак.
Почувствах се като двойкаджията на класа и само поптах:
- Защо?
- Да не мислисш, че Мистър Бог знае, че е добър и мил и милосърден?
- Дребосъчке, никога не съм мислил за това. Може би изобщо не му трябва да го знае?
Един Господ знае, в какъв диалектичен спор се опитваше да ме оплете Анна. По-добре беше да не прекалявам с въпросите. Нещо се опитваше да нацели. Търсеше идея, израз, който да задоволи и двама ни. Накрая енергично отсече:
- Мистър Бог изобщо си няма представа, че е добър или мил, Мистър Бог е съвсем... празен.
Що се отнася до Анна, съм готов на всичко. Но "Мистър Бог е съвсем празен" - това надхвърли всички граници. Това изречение съкруши всичко, което някога бях учил, защото Мистър Бог беше пълен, натъпкан като коледна гъска със знание, любов, съчувствие. По дяволите, така беше! "Мистър Бог е съвсем празен" - колко нелепо!
Днес не получих повече сведения от Анна, нито през следващите няколко дена. Остави ме да се пържа в собствен сос. Идеята за един съвършено празен Бог не ми излизаше от главата. Беше нелепо, но просто не можех да се отърва от нея.
"Мистър
Бог е съвсем празен"
Изчаках още няколко дена, но тъй като Анна не каза нищо, най-накрая попитах:
- Дребосъчке, какво беше онова онзи ден? Мистър Бог е празен, просто празен като ваза без вода и без цветя ли?
Тя моментално се обърна към мен. Имах усещането, че отдавна е очаквала този въпрос.
- Помниш ли? Всичко беше червено през червеното стъкло и освен това си говорихме за цвета на цветята.
Спомнях си добре. Бяхме светили с фенерче през червено стъкло и от другата страна беше излязла червена светлина. Защо светлината приемаше цвета на стъклото и оцветяваше всичко в червено? С помощта на призма бяхме видели целия цветови спектър, после бяхме събрали цветовете и това, което се получи, беше белият цвят, не-цветът или всички цветове, взети заедно.
Бях обяснил на Анна, че жълтите цветя на масата отхвърляха цвета си и само затова можехме да видим, че са жълти. Беше информация, която тя попи. Виждах, как нещо се мъти. После поде:
- Добре, сега аз нещо ще ти кажа, Фин. Ако онези цветя там отхвърлят жълтото, значи не го обичат, Запазват всички други цветове за себе си, само този единия не.
Трябваше й един ден, за да ми обясни новата си философия. Всяко нещо, всяко живо същество получаваше етикет при създаването си и на него пишеше "добър" или "лош", например. Хората четяха тези етикети и се ориентираха по тях. Те разглеждаха нещата през цветни стъкла и всичко изглеждаше различно: тъмно, светло, червено, зелено, грозно или красиво. Само Мистър Бог не правеше така. На него не му трябваха никакви етикети. Цвете, което не приемаше жълтия цвят, ни изглеждаше жълто. Само че това не важеше за Мистър Бог. Защото той приемаше всичко и не отхвърляше нищо. И защото това беше така, не можехме да го видим. Всичко беше ясно. Но що се отнасяше до нас, то ние искахме да го видим и разберем и дори да му приличаме и затова трябваше да добавим, че Мистър Бог е съвсем празен. Не истински празен, разбира се, но празен, защото приемаше всичко и не връщаше нищо. Сложно, а? Можехме да се залъжем малко, ако го гледахме през цветно стъкло или четяхме етикетите "Бог е добър", "Бог е мъдър". Но така не научавахме нищо за истинската му същност.
- И затова е съвсем истински Бог - продължи Анна. - Понякога възрастните дават на децата цветните си стъкълца и ги карат да гледат през тях.
- Защо?
- Защото тогава децата правят всичко така, както големите го искат.
- Големите насилват малките?
- Да. За да не станат различни от тях.
- Искаш да кажеш, че възрастните казват "Ако не си изядеш зеленчуците, Господ ще ти се разсърди".
- Точно така. При това на него му е все тая, дали обичам зеленчуци или не. Ако ме наказваше за това, щеше да бъде голям идиот. А той не е идиот.
Повечето хора бяха доволни, ако знаеха по нещичко за собствения си малък свят, който обитаваха. Анна откриваше безброй светове. Гледаше през цветни стъкла, оглеждаше се в старомодните стъклени топки, с които бяха заобиколени лехите в градината. Наричаше ги "топки за вещици" Човек виждаше в тях себе си, градината и къщата, невероятно разтеглени в широчина. Към това се прибяваше ледено син или блестящ червен оттенък. "Розата е роза е роза" беше нещо съвсем различно от "червеното е червено е червено".
Изчаках още няколко дена, но тъй като Анна не каза нищо, най-накрая попитах:
- Дребосъчке, какво беше онова онзи ден? Мистър Бог е празен, просто празен като ваза без вода и без цветя ли?
Тя моментално се обърна към мен. Имах усещането, че отдавна е очаквала този въпрос.
- Помниш ли? Всичко беше червено през червеното стъкло и освен това си говорихме за цвета на цветята.
Спомнях си добре. Бяхме светили с фенерче през червено стъкло и от другата страна беше излязла червена светлина. Защо светлината приемаше цвета на стъклото и оцветяваше всичко в червено? С помощта на призма бяхме видели целия цветови спектър, после бяхме събрали цветовете и това, което се получи, беше белият цвят, не-цветът или всички цветове, взети заедно.
Бях обяснил на Анна, че жълтите цветя на масата отхвърляха цвета си и само затова можехме да видим, че са жълти. Беше информация, която тя попи. Виждах, как нещо се мъти. После поде:
- Добре, сега аз нещо ще ти кажа, Фин. Ако онези цветя там отхвърлят жълтото, значи не го обичат, Запазват всички други цветове за себе си, само този единия не.
Трябваше й един ден, за да ми обясни новата си философия. Всяко нещо, всяко живо същество получаваше етикет при създаването си и на него пишеше "добър" или "лош", например. Хората четяха тези етикети и се ориентираха по тях. Те разглеждаха нещата през цветни стъкла и всичко изглеждаше различно: тъмно, светло, червено, зелено, грозно или красиво. Само Мистър Бог не правеше така. На него не му трябваха никакви етикети. Цвете, което не приемаше жълтия цвят, ни изглеждаше жълто. Само че това не важеше за Мистър Бог. Защото той приемаше всичко и не отхвърляше нищо. И защото това беше така, не можехме да го видим. Всичко беше ясно. Но що се отнасяше до нас, то ние искахме да го видим и разберем и дори да му приличаме и затова трябваше да добавим, че Мистър Бог е съвсем празен. Не истински празен, разбира се, но празен, защото приемаше всичко и не връщаше нищо. Сложно, а? Можехме да се залъжем малко, ако го гледахме през цветно стъкло или четяхме етикетите "Бог е добър", "Бог е мъдър". Но така не научавахме нищо за истинската му същност.
- И затова е съвсем истински Бог - продължи Анна. - Понякога възрастните дават на децата цветните си стъкълца и ги карат да гледат през тях.
- Защо?
- Защото тогава децата правят всичко така, както големите го искат.
- Големите насилват малките?
- Да. За да не станат различни от тях.
- Искаш да кажеш, че възрастните казват "Ако не си изядеш зеленчуците, Господ ще ти се разсърди".
- Точно така. При това на него му е все тая, дали обичам зеленчуци или не. Ако ме наказваше за това, щеше да бъде голям идиот. А той не е идиот.
Повечето хора бяха доволни, ако знаеха по нещичко за собствения си малък свят, който обитаваха. Анна откриваше безброй светове. Гледаше през цветни стъкла, оглеждаше се в старомодните стъклени топки, с които бяха заобиколени лехите в градината. Наричаше ги "топки за вещици" Човек виждаше в тях себе си, градината и къщата, невероятно разтеглени в широчина. Към това се прибяваше ледено син или блестящ червен оттенък. "Розата е роза е роза" беше нещо съвсем различно от "червеното е червено е червено".
Висша
математика или сметанови бонбони
Следващият пролем, който трябваше да бъде решен, пак беше свързан с думите. Главно се отнасяше до Мисис Съсъмс. Срещнахме Мисис Съсъмс на улицата. Всъщност тя се казваше леля Доли и беше отдалечена роднина, която имаше само една голяма страст в живота си и това бяха сметановите бонбони. Поглъщаше индустриални количества, понякога няколко наведнъж. Лицето й беше един вид непрекъснато изкривено, защото едната й буза винаги беше по-издута от другата. Единственото, което не можехме да понасяме у леля Доли, беше навика й, да ни целува. Не веднъж на ден, а повече пъти, колкото ни срещнеше. Да дъвчеш сметанови бонбони или да целуваш някого - добре, с това можеше да се свикне. Но двете неща едновременно бяха просто опасни. Лицевите й мускули бяха невероятно заякнали от постоянното дъвчене на бонбони. С четири или пет бонбона в двете бузи, тя все още говореше почти разбираемо.
- Отвори си устата - казваше, смучейки и след това ни натъпкваше с лепкавото сладко. Изправяше Анна на една ръка разстояние пред себе си и отсичаше:
- Боже, колко си порастнала!
Аз едва отлепвах зъбите си и смутолевях:
- Джа, мнуого.
Анна успяваше да каже:
- 'объл 'ен, 'еьо 'оли.
Леля Доли грейваше, подаряваше ни още бонбони, лапваше два и продължаваше нататък.
Анна и аз тъкмо играехма нова игра на улицата, когато се появи леля Доли. Подскачахме по най-лудешкия начин, така че понякога ни трябваха цели два часа, за да стигнем до другия край на улицата; при това тя бе не по-дълга от 200 метра. Бяхме се споразумели, че един командва, а другият изпълнява. Анна трябваше да назове нещо на улицата - къс хартия, изгоряла кибритена клечка и аз трябваше да скоча отгоре. След това командваше "локва" или "канавка" или каквото друго се сетеше и аз трябваше да се опитам да достигна "локва" или "канавка" с един единствен скок. Затова подскачах във всичко посоки - напред, встрани, назад. Когато Доли си тръгна, продължихме с играта си и ни трябваха 20 минути, за да изминем 20 метра.
- Фин, сега ще играем другояче. Аз ще командвам и двамата ще изпълняваме.
Така двамата подскачахме по нейните команди. Тя мърмореше "великанска крачка хоп, малка крачка хоп, великанска крачка хоп". След последната "великанска крачка хоп" се огледа за мен и попита:
- Това великанска крачка ли беше?
- Не много великанска.
- Но за мен беше огромна.
- Защото си малка още.
- Леля Доли каза, че съм много голяма.
- Тя иска да каже, че си голяма за възрастта си.
Такова обяснение разбира се не беше достатъчно. Тя престана да подскача и се обърна към мен, с ръце, опрени на хълбоците. Виждах, как мисли. Накрая каза тържествено:
- Това изобщо нищо не значи.
- Напротив, - отвърнах аз - ако сравним с повечето момичета на пет години, ти си много висока. Това означава.
- Хубаво. Но ако повечето момичета бяха вече на десет години, щях да съм малка, нали?
- Вероятно.
- Ако бях съвсем самичка на света, нямаше да съм изобщо малка или голяма.
Кимнах. След това ме заля потоп. Опитах се да кажа още едно изречение, преди тя да ме засипе с нови въпроси:
- Виж сега, не можеш да използваш думи като "по-голям" или "по-красив" или "по-малък" или "по-сладък", ако нямаш база за сравнение. Анна е "по-голяма" ОТ Боси, разбираш ли?
- Тогава и ти не го можеш, - отвърна тя с дълбоко убеждение.
- Какво не мога?
- Не можеш да сравняваш, защото... - Анна вече изстрелваше триумфално следващия си залп - защото Мистър Бог ... искам да кажа, няма двама Мистър Богове и затова не можеш да сравняваш, дали е голям.
- Хората не сравняват Мистър Бог със себе си.
- Знам, - засмя се тя и се зарадва на опита ми да се защитя.
- Тогава защо правиш от мухата слон?
- Защото... защото хората сравняват себе си с Мистър Бог.
- Това е съвсем същото.
- Нееее!
- Дребосъчке, струва ми се, че този път аз ще спечеля. Ако хората не сравняват Мистър Бог със себе си, значи не сравняват и себе си с Мистър Бог. А ти каза, че сравняват. Би трябвало да кежеш, че не го правят. Нали?
Тя ме погледна мълчаливо и замислено. Срамувах се от лесната си победа. Сигурно беше разочарована. След толкова усилен мисловен труд принизявах целия й проблем до общ знаменател. Погалих я, но тя се отърси.
- Фин, - каза тихо - колко е две сравнено с три?
- Едно по-малко, - отвърнах доволно.
- Хм. А колко е три сравнено с две?
- Едно повече.
- Виждаш ли, едно по-малко е същото като едно повече.
- Колко глупаво, - извиках, смеейки се - едно по-малко не е същото като едно повече... ей, ти!
Изведнъж тя изскочи като полудяла кокошка. Извиках след нея:
- Не е същото!
- Същото е! - изкрещя тя.
Изчезна между будките и сергиите на зеленчуковия пазар. Аз хукнах след нея, но не можах да я настигна. Беше толкова подвижна и малка, че се промъкваше навсякъде там, където отдавна вече не можех да я последвам.
Следващият пролем, който трябваше да бъде решен, пак беше свързан с думите. Главно се отнасяше до Мисис Съсъмс. Срещнахме Мисис Съсъмс на улицата. Всъщност тя се казваше леля Доли и беше отдалечена роднина, която имаше само една голяма страст в живота си и това бяха сметановите бонбони. Поглъщаше индустриални количества, понякога няколко наведнъж. Лицето й беше един вид непрекъснато изкривено, защото едната й буза винаги беше по-издута от другата. Единственото, което не можехме да понасяме у леля Доли, беше навика й, да ни целува. Не веднъж на ден, а повече пъти, колкото ни срещнеше. Да дъвчеш сметанови бонбони или да целуваш някого - добре, с това можеше да се свикне. Но двете неща едновременно бяха просто опасни. Лицевите й мускули бяха невероятно заякнали от постоянното дъвчене на бонбони. С четири или пет бонбона в двете бузи, тя все още говореше почти разбираемо.
- Отвори си устата - казваше, смучейки и след това ни натъпкваше с лепкавото сладко. Изправяше Анна на една ръка разстояние пред себе си и отсичаше:
- Боже, колко си порастнала!
Аз едва отлепвах зъбите си и смутолевях:
- Джа, мнуого.
Анна успяваше да каже:
- 'объл 'ен, 'еьо 'оли.
Леля Доли грейваше, подаряваше ни още бонбони, лапваше два и продължаваше нататък.
Анна и аз тъкмо играехма нова игра на улицата, когато се появи леля Доли. Подскачахме по най-лудешкия начин, така че понякога ни трябваха цели два часа, за да стигнем до другия край на улицата; при това тя бе не по-дълга от 200 метра. Бяхме се споразумели, че един командва, а другият изпълнява. Анна трябваше да назове нещо на улицата - къс хартия, изгоряла кибритена клечка и аз трябваше да скоча отгоре. След това командваше "локва" или "канавка" или каквото друго се сетеше и аз трябваше да се опитам да достигна "локва" или "канавка" с един единствен скок. Затова подскачах във всичко посоки - напред, встрани, назад. Когато Доли си тръгна, продължихме с играта си и ни трябваха 20 минути, за да изминем 20 метра.
- Фин, сега ще играем другояче. Аз ще командвам и двамата ще изпълняваме.
Така двамата подскачахме по нейните команди. Тя мърмореше "великанска крачка хоп, малка крачка хоп, великанска крачка хоп". След последната "великанска крачка хоп" се огледа за мен и попита:
- Това великанска крачка ли беше?
- Не много великанска.
- Но за мен беше огромна.
- Защото си малка още.
- Леля Доли каза, че съм много голяма.
- Тя иска да каже, че си голяма за възрастта си.
Такова обяснение разбира се не беше достатъчно. Тя престана да подскача и се обърна към мен, с ръце, опрени на хълбоците. Виждах, как мисли. Накрая каза тържествено:
- Това изобщо нищо не значи.
- Напротив, - отвърнах аз - ако сравним с повечето момичета на пет години, ти си много висока. Това означава.
- Хубаво. Но ако повечето момичета бяха вече на десет години, щях да съм малка, нали?
- Вероятно.
- Ако бях съвсем самичка на света, нямаше да съм изобщо малка или голяма.
Кимнах. След това ме заля потоп. Опитах се да кажа още едно изречение, преди тя да ме засипе с нови въпроси:
- Виж сега, не можеш да използваш думи като "по-голям" или "по-красив" или "по-малък" или "по-сладък", ако нямаш база за сравнение. Анна е "по-голяма" ОТ Боси, разбираш ли?
- Тогава и ти не го можеш, - отвърна тя с дълбоко убеждение.
- Какво не мога?
- Не можеш да сравняваш, защото... - Анна вече изстрелваше триумфално следващия си залп - защото Мистър Бог ... искам да кажа, няма двама Мистър Богове и затова не можеш да сравняваш, дали е голям.
- Хората не сравняват Мистър Бог със себе си.
- Знам, - засмя се тя и се зарадва на опита ми да се защитя.
- Тогава защо правиш от мухата слон?
- Защото... защото хората сравняват себе си с Мистър Бог.
- Това е съвсем същото.
- Нееее!
- Дребосъчке, струва ми се, че този път аз ще спечеля. Ако хората не сравняват Мистър Бог със себе си, значи не сравняват и себе си с Мистър Бог. А ти каза, че сравняват. Би трябвало да кежеш, че не го правят. Нали?
Тя ме погледна мълчаливо и замислено. Срамувах се от лесната си победа. Сигурно беше разочарована. След толкова усилен мисловен труд принизявах целия й проблем до общ знаменател. Погалих я, но тя се отърси.
- Фин, - каза тихо - колко е две сравнено с три?
- Едно по-малко, - отвърнах доволно.
- Хм. А колко е три сравнено с две?
- Едно повече.
- Виждаш ли, едно по-малко е същото като едно повече.
- Колко глупаво, - извиках, смеейки се - едно по-малко не е същото като едно повече... ей, ти!
Изведнъж тя изскочи като полудяла кокошка. Извиках след нея:
- Не е същото!
- Същото е! - изкрещя тя.
Изчезна между будките и сергиите на зеленчуковия пазар. Аз хукнах след нея, но не можах да я настигна. Беше толкова подвижна и малка, че се промъкваше навсякъде там, където отдавна вече не можех да я последвам.
Девет
тайни езика
Изключително рядко се случваше, Анна да си глътне езика. Но веднъж я видях наистина удивена: Една лъжица с млечна баница и ванилов сос увисна във въздуха. А това се случи така...
Дебелата Ма Б притежаваше баничарница. Никой не знаеше истинското й име и всички я наричаха просто Ма Б. Тя беше чудо на природата - беше по-широка, отколкото висока. Може би толкова обичаше произведенията си, че всеки ден опитваше от тях. Способността й да води разговор, беше ограничена до минимум. Всъщност използваше само две изречения: "Какво да бъде, деца?" и "Какво ще кажете за това?" И двете служеха за изразяване на всевъзможни настроения, а разликите бяха предимно в интонацията, с която ги произнасяше. "Какво ще кажете за това?" можеше да означава удивление, възмущение, уплах или смесица от най-различни чувства, в зависимост от предмета на разговора. Когато Ма Б изплюваше своето "Какво да бъде?", ние казвахме "Две банички с кайма и една пица". Ако поръчката й харесаше, понякога добавяше, "Знаете ли, че синът на госпожа Еди-коя-си е постъпил еди-как-си?" Тук следваше прословутото "Какво ще кажете за това?" Може би синът на госпожа Еди-коя-си беше попаднал под трамвая? В този случай "Какво ще кажете за това?" носеше меланхолично-тъжна нотка. А пък дъщерята на госпожа Еди-коя-си беше избягала с наемателя. И "Какво ще кажете за това?" означаваше "Не ви ли казах, че точно така ще се случи?!" Дани твърдеше, че Ма Б е изяла толкова сладкиши през живота си, че гласните й струни са се разтеглили и затова може да произнася само тези две изречения. Между другото, тя продаваше всички видове банички, които човек можеше да си представи: банички с кайма, банички с маслен крем, със стафиди, с грах, с неопределен пълнеж, имаше и кнедли - с или без плодове. А повечето хора пазаруваха при нея, защото имаше изобилие от най-различни заливки: малинова, шоколадова, ванилов сос - при това безплатно. Освен това предлагаше кисели краставички, лукчета в оцет и маслини.
Два до три пъти на час спокойствието на това райско кътче беше нарушавано. Именно тогава, когато Ма Б съглеждаше някоя малка ръчичка да се прокрадва към витрината. В същия момент Ма Б вдигаше 200-килограмовото си туловище от стола и замахваше с черпака по посока на крадливото хлапе. Но за съжаление не умееше да улучва. Ръчичката отдавна победоносно се беше оттеглила и черпакът се озоваваше в някоя тенджера със сос, която се беше изпречила на пътя. Клиентите се оказваха облети с дъжд от ванилов сироп. Или пък някоя нещастна торта ставаше на пихтия, когато Ма Б влизаше в действие. Запознатите с темперамента й, се държаха настрана или седяха на малките масички с табелки "резервирано".
Дани, Анна и аз седяхме една вечер в райското кътче и нагъвахме баница с грах и пилешки дроб. Вече бяхме привършили и оставаше да се справим с млечната баница със захар и стафиди. На съседната маса седяха двама млади мъже, облечени във френски униформи. Единият каза на висок глас: Mon Dieu, le pudding, il est formidable!"
Лъжицата на Анна увисна във въздуха. Устата й вече беше отворена в очакване на млечната баница, а сега направо зяпна от удивление. Ако досега в очите й имаше изражение на сладко предчувствие, то сега те се изпълниха с въпросителни.
Дани каза, дъвчейки с пълни бузи:
- Французи са.
- Какво каза той? - попита Анна.
- Каза, че този крем е отвратителен. - Дани шумно се изсмя. Анна не се засмя с него. Не й беше до смешки. Тя прилежно постави лъжицата си върху чинийката и ни погледна, сякаш се чувстваше лично засегната:
- Но аз наистина не знам, за какво говорят.
Моите собствени познания в областта на френския език се ограничаваха с това, че papillons са belle, vaches се хранят с трева, а pleur е нещо морко. Така че й обясних, че във Франция се говори френски, че хората там го могат още като деца, но затова пък не разбират английски, поне повечето от тях. Дани беше рядък екземпляр, който разбираше и двата езика. Помахах неопределено в източна посока, за да й покажа горе-долу, къде се намираше тази странна държава. Анна погълна тази информация по-бързо от млечната баница на Ма Б.
- Мога ли да го попитам? - прошепна.
- Какво да го питаш?
- Дали може да ми запише това, което каза?
- Разбира се.
Въоръжена с хартия и молив, Анна тържествено се отправи към съседната маса, за да й запишат това за сметановия крем. "С по-едри букви, моля." Един от тях разбираше малко английски, така че не се наложи да се намеся.
Когато се върна след половин час, вече докарваше доста сносно au revoir.
Възбудата от тази среща се задържа ден-два. А фактът, че във Франция има повече хора, които говорят френски, отколкото англоговорящи в Англия, беше малък шок за нея.
Няколко дена по-късно я взех с мен в библиотеката и й показах книги на различни езици. Но по това време тя вече беше решила проблема за себе си. Обясни ми го така:
- Е, това е ясно. Котките говорят на котешки език, кучетата на кучешки, дърветата на дървен, а франзуците на французки.
Започнах да схващам мисълта й. Нали тя самата вече знаеше няколко езика. С Тик-ток от нашата улица си говореше на езика на знаците, защото той се беше родил глухоням. Бях й показал една страница с Брайловата азбука. Рдиоточката ми й беше помогнала да разгадае тайните на Морзовия код. А реакцията й при срещата с френския език означаваше по-скоро "Охо, още един ли имало?"
Един нов въпрос се блъскаше в главата й: как да си направя таен език, само за мен?
Тя веднага се захвана с решаването му. Една вечер гордо ми представи резултатите. Домъкна стара кутия от обувки, натъпкана до горе с листчета и бележници. На първия лист вляво беше написала отгоре надолу числата в тяхната последователност, а от дясната страна съответстващите букви. Беше открила, че можеше да се каже както "5 ябълки", така и "пет ябълки" и въпреки това нищо не се променяше. Това беше удивително и много важно. Щом всички числа можеха да се изпишат с букви, значи и всички букви можеха да се изпишат с числа. Значи най-лесно беше да се даде на всяка буква номер и тайният език беше готов. Мистър Бог се пишеше по следния начин: 13.9.18.19.28.17.2.15.4. Ако превърнехме това думи, Мистър Бог се казваше един милиард, триста деветдесет и един, осемстотини деветнайсет и двадесет и осем милиона, стоседемдесет и две хиляди стопетдесет и четири. Впечатляващо и много тайно, нали? Можехме да го съкратим на Мистър Б. и да махнем "Мистър" и тогава оставаше само ДВЕ. Мистър ДВЕ, това също ставаше, звучеше още по-тайно.
И все пак, май беше доста сложно и неразбираемо. Какви други възможности имахме? В буквара пишеше "Я като ябълка" - "К като кукла" - "М като маса". Логичният извод беше, че вместо ябълка можеше да се каже просто я, а вместо я - ябълка. А цялата дума ябълка звучеше така: "ЯбълкаБонбонЪгълЛалеКуклаАспирин"
Кутията с бележки говореше за усилен труд. Оказа се, че изобщо не беше трудно да измислиш таен език. Много по-трудно беше да си избереш един от безбройните варианти. В края на краищата си избрахме един вид Морзов код. За всяка буква използвахме определен брой чертички и точки. Мистър ДВЕ беше толкова любезен да даде на всеки човек два крака, на които можеше да се подскача. Подскок на ляв крак беше беше точка, подскок на десен - чертичка. Подскок на два крака обозначаваше края на думата. Супер. Тренирахме новия език и напредвахме бързо, по-точно: изминавахме дълги разстояния и чудесно се разбирахме. Когато мускулната треска ни обореше, сядахме на някоя ограда и измисляхме следващия език. Потропване с левия показалец - точка, потропване с десния - чертичка. Плясваш с две ръце - и думата е готова. Всичко на всичко измислихме девет различни езика. Мистър ДВЕ се наричаше просто Мистър Б., това ни спестяваше подскоци. Сигурен съм, че той не се сърдеше. Все пак говореше много различни езици и знаеше за трудностите, които срещахме.
Изключително рядко се случваше, Анна да си глътне езика. Но веднъж я видях наистина удивена: Една лъжица с млечна баница и ванилов сос увисна във въздуха. А това се случи така...
Дебелата Ма Б притежаваше баничарница. Никой не знаеше истинското й име и всички я наричаха просто Ма Б. Тя беше чудо на природата - беше по-широка, отколкото висока. Може би толкова обичаше произведенията си, че всеки ден опитваше от тях. Способността й да води разговор, беше ограничена до минимум. Всъщност използваше само две изречения: "Какво да бъде, деца?" и "Какво ще кажете за това?" И двете служеха за изразяване на всевъзможни настроения, а разликите бяха предимно в интонацията, с която ги произнасяше. "Какво ще кажете за това?" можеше да означава удивление, възмущение, уплах или смесица от най-различни чувства, в зависимост от предмета на разговора. Когато Ма Б изплюваше своето "Какво да бъде?", ние казвахме "Две банички с кайма и една пица". Ако поръчката й харесаше, понякога добавяше, "Знаете ли, че синът на госпожа Еди-коя-си е постъпил еди-как-си?" Тук следваше прословутото "Какво ще кажете за това?" Може би синът на госпожа Еди-коя-си беше попаднал под трамвая? В този случай "Какво ще кажете за това?" носеше меланхолично-тъжна нотка. А пък дъщерята на госпожа Еди-коя-си беше избягала с наемателя. И "Какво ще кажете за това?" означаваше "Не ви ли казах, че точно така ще се случи?!" Дани твърдеше, че Ма Б е изяла толкова сладкиши през живота си, че гласните й струни са се разтеглили и затова може да произнася само тези две изречения. Между другото, тя продаваше всички видове банички, които човек можеше да си представи: банички с кайма, банички с маслен крем, със стафиди, с грах, с неопределен пълнеж, имаше и кнедли - с или без плодове. А повечето хора пазаруваха при нея, защото имаше изобилие от най-различни заливки: малинова, шоколадова, ванилов сос - при това безплатно. Освен това предлагаше кисели краставички, лукчета в оцет и маслини.
Два до три пъти на час спокойствието на това райско кътче беше нарушавано. Именно тогава, когато Ма Б съглеждаше някоя малка ръчичка да се прокрадва към витрината. В същия момент Ма Б вдигаше 200-килограмовото си туловище от стола и замахваше с черпака по посока на крадливото хлапе. Но за съжаление не умееше да улучва. Ръчичката отдавна победоносно се беше оттеглила и черпакът се озоваваше в някоя тенджера със сос, която се беше изпречила на пътя. Клиентите се оказваха облети с дъжд от ванилов сироп. Или пък някоя нещастна торта ставаше на пихтия, когато Ма Б влизаше в действие. Запознатите с темперамента й, се държаха настрана или седяха на малките масички с табелки "резервирано".
Дани, Анна и аз седяхме една вечер в райското кътче и нагъвахме баница с грах и пилешки дроб. Вече бяхме привършили и оставаше да се справим с млечната баница със захар и стафиди. На съседната маса седяха двама млади мъже, облечени във френски униформи. Единият каза на висок глас: Mon Dieu, le pudding, il est formidable!"
Лъжицата на Анна увисна във въздуха. Устата й вече беше отворена в очакване на млечната баница, а сега направо зяпна от удивление. Ако досега в очите й имаше изражение на сладко предчувствие, то сега те се изпълниха с въпросителни.
Дани каза, дъвчейки с пълни бузи:
- Французи са.
- Какво каза той? - попита Анна.
- Каза, че този крем е отвратителен. - Дани шумно се изсмя. Анна не се засмя с него. Не й беше до смешки. Тя прилежно постави лъжицата си върху чинийката и ни погледна, сякаш се чувстваше лично засегната:
- Но аз наистина не знам, за какво говорят.
Моите собствени познания в областта на френския език се ограничаваха с това, че papillons са belle, vaches се хранят с трева, а pleur е нещо морко. Така че й обясних, че във Франция се говори френски, че хората там го могат още като деца, но затова пък не разбират английски, поне повечето от тях. Дани беше рядък екземпляр, който разбираше и двата езика. Помахах неопределено в източна посока, за да й покажа горе-долу, къде се намираше тази странна държава. Анна погълна тази информация по-бързо от млечната баница на Ма Б.
- Мога ли да го попитам? - прошепна.
- Какво да го питаш?
- Дали може да ми запише това, което каза?
- Разбира се.
Въоръжена с хартия и молив, Анна тържествено се отправи към съседната маса, за да й запишат това за сметановия крем. "С по-едри букви, моля." Един от тях разбираше малко английски, така че не се наложи да се намеся.
Когато се върна след половин час, вече докарваше доста сносно au revoir.
Възбудата от тази среща се задържа ден-два. А фактът, че във Франция има повече хора, които говорят френски, отколкото англоговорящи в Англия, беше малък шок за нея.
Няколко дена по-късно я взех с мен в библиотеката и й показах книги на различни езици. Но по това време тя вече беше решила проблема за себе си. Обясни ми го така:
- Е, това е ясно. Котките говорят на котешки език, кучетата на кучешки, дърветата на дървен, а франзуците на французки.
Започнах да схващам мисълта й. Нали тя самата вече знаеше няколко езика. С Тик-ток от нашата улица си говореше на езика на знаците, защото той се беше родил глухоням. Бях й показал една страница с Брайловата азбука. Рдиоточката ми й беше помогнала да разгадае тайните на Морзовия код. А реакцията й при срещата с френския език означаваше по-скоро "Охо, още един ли имало?"
Един нов въпрос се блъскаше в главата й: как да си направя таен език, само за мен?
Тя веднага се захвана с решаването му. Една вечер гордо ми представи резултатите. Домъкна стара кутия от обувки, натъпкана до горе с листчета и бележници. На първия лист вляво беше написала отгоре надолу числата в тяхната последователност, а от дясната страна съответстващите букви. Беше открила, че можеше да се каже както "5 ябълки", така и "пет ябълки" и въпреки това нищо не се променяше. Това беше удивително и много важно. Щом всички числа можеха да се изпишат с букви, значи и всички букви можеха да се изпишат с числа. Значи най-лесно беше да се даде на всяка буква номер и тайният език беше готов. Мистър Бог се пишеше по следния начин: 13.9.18.19.28.17.2.15.4. Ако превърнехме това думи, Мистър Бог се казваше един милиард, триста деветдесет и един, осемстотини деветнайсет и двадесет и осем милиона, стоседемдесет и две хиляди стопетдесет и четири. Впечатляващо и много тайно, нали? Можехме да го съкратим на Мистър Б. и да махнем "Мистър" и тогава оставаше само ДВЕ. Мистър ДВЕ, това също ставаше, звучеше още по-тайно.
И все пак, май беше доста сложно и неразбираемо. Какви други възможности имахме? В буквара пишеше "Я като ябълка" - "К като кукла" - "М като маса". Логичният извод беше, че вместо ябълка можеше да се каже просто я, а вместо я - ябълка. А цялата дума ябълка звучеше така: "ЯбълкаБонбонЪгълЛалеКуклаАспирин"
Кутията с бележки говореше за усилен труд. Оказа се, че изобщо не беше трудно да измислиш таен език. Много по-трудно беше да си избереш един от безбройните варианти. В края на краищата си избрахме един вид Морзов код. За всяка буква използвахме определен брой чертички и точки. Мистър ДВЕ беше толкова любезен да даде на всеки човек два крака, на които можеше да се подскача. Подскок на ляв крак беше беше точка, подскок на десен - чертичка. Подскок на два крака обозначаваше края на думата. Супер. Тренирахме новия език и напредвахме бързо, по-точно: изминавахме дълги разстояния и чудесно се разбирахме. Когато мускулната треска ни обореше, сядахме на някоя ограда и измисляхме следващия език. Потропване с левия показалец - точка, потропване с десния - чертичка. Плясваш с две ръце - и думата е готова. Всичко на всичко измислихме девет различни езика. Мистър ДВЕ се наричаше просто Мистър Б., това ни спестяваше подскоци. Сигурен съм, че той не се сърдеше. Все пак говореше много различни езици и знаеше за трудностите, които срещахме.
Малката
пророчица
Как
можеше да бъде определена Анна? Струва ми се, че заради собственото ми удобство
ми се искаше, да имам някакъв етикет за нея, по който да мога да се ореинтирам.
Сладка, хубава, умна, нежна... нещо такова.
Но за щастие тя не беше подходяща за подобни определения. След няколко седмици щастлив живот с нея открих, че имам два проблема, от които единият можеше да бъде разбран сравнително лесно, но другият ставаше все по-голям и сложен. Нито един от двата не успях да разреша напълно и в действителност ми трябаха две години, за да се приближа поне до някакъв отговор.
Първият проблем се занимаваше с въпроса: Какво означава за мен връзката ми с Анна? Какво беше тя за мен? Бях достатъчно голям, за да й бъда баща, поне на теория и известно време доста успешно се вписвах в тази роля. Но може би това изобщо не бе подходящо... Не бях ли по-скоро като по-голям брат за нея? И това не беше съвсем точно. Виждах се като баща, брат, чичо, приятел - винаги според ситуацията. Но както и да се чувствах, оставаше някаква празнина, която не можеше да бъде запълнена. И не се случваше нищо, което да ми помогне да реша този проблем.
Вторият и доста по-сложен въпрос гласеше: Какво всъщност беше Анна? Дете, малко момиченце, разбира се, много интелигента и талантлива, но това далеч не беше всичко. Всеки, който се докоснеше до нея, оставаше впечатлен. Всеки виждаше в нея нещо особено. "Тя е фея", казваше Мили, проститутката. "Тя има дарба", казваше майка ми. "Тя е страхотен гений", казваше Дани. А свещеник Касъл твърдеше, че "тя е досадно, нахално хлапе".
Нейната различност предизвикаваше у хората чувство на несигурност, но невинният й поглед и чарът й веднага премахваха всички страхове и подозрения. Ако беше гений на математиката - хубаво. Човек щеше да каже, че някоя от мозъчните й гънки е особено добре развита. Тя можеше да сметне наум неща, които други хора не можеха да сметнат дори на лист хартия. Ако беше дете чудо с особена музикална дарба - пак добре. И с това щях да се справя. Щеше да свири на пиано или цигулка по-добре от другите - какво от това? Но нейното дълбоко различие се коренеше другаде. В това, че толкова често беше права в категоричните си възгледи. И колкото по-дълго живееше с нас, токлкова повече тази й способност изпъкваше. Една от съседките ни дори беше твърдо убедена, че Анна вижда в бъдещето. Но тази съседка твърдеше същото и за себе си. Прекарваше дните си между картите таро и утайката от кафето, така че нейното мнение не се броеше. Факт беше, че Анна скоро се превърна в оракулът от Йист Енд, една прекалено малка пророчица. Това със сигурност нямаше нищо общо с мистериозни духове или други подобни явления. В по-дълбок смисъл това беше колкото загадъчно, толкова и просто. Тя просто обхващаше нещата по нейния си начин и знаеше, как да сглоби голямото от многото малки парченца. Всичко беше едновременно сложно и просто, като паяжината на паяк кръстоносец в ранна пролетна утрин или равномерните спирали по черупката на морски рак. Анна виждаше творението там, където другите виждаха само хаос и неразбория. Анна виждаше неща там, където другите не виждаха нищо. И в това беше дарбата, расличието й.
Но за щастие тя не беше подходяща за подобни определения. След няколко седмици щастлив живот с нея открих, че имам два проблема, от които единият можеше да бъде разбран сравнително лесно, но другият ставаше все по-голям и сложен. Нито един от двата не успях да разреша напълно и в действителност ми трябаха две години, за да се приближа поне до някакъв отговор.
Първият проблем се занимаваше с въпроса: Какво означава за мен връзката ми с Анна? Какво беше тя за мен? Бях достатъчно голям, за да й бъда баща, поне на теория и известно време доста успешно се вписвах в тази роля. Но може би това изобщо не бе подходящо... Не бях ли по-скоро като по-голям брат за нея? И това не беше съвсем точно. Виждах се като баща, брат, чичо, приятел - винаги според ситуацията. Но както и да се чувствах, оставаше някаква празнина, която не можеше да бъде запълнена. И не се случваше нищо, което да ми помогне да реша този проблем.
Вторият и доста по-сложен въпрос гласеше: Какво всъщност беше Анна? Дете, малко момиченце, разбира се, много интелигента и талантлива, но това далеч не беше всичко. Всеки, който се докоснеше до нея, оставаше впечатлен. Всеки виждаше в нея нещо особено. "Тя е фея", казваше Мили, проститутката. "Тя има дарба", казваше майка ми. "Тя е страхотен гений", казваше Дани. А свещеник Касъл твърдеше, че "тя е досадно, нахално хлапе".
Нейната различност предизвикаваше у хората чувство на несигурност, но невинният й поглед и чарът й веднага премахваха всички страхове и подозрения. Ако беше гений на математиката - хубаво. Човек щеше да каже, че някоя от мозъчните й гънки е особено добре развита. Тя можеше да сметне наум неща, които други хора не можеха да сметнат дори на лист хартия. Ако беше дете чудо с особена музикална дарба - пак добре. И с това щях да се справя. Щеше да свири на пиано или цигулка по-добре от другите - какво от това? Но нейното дълбоко различие се коренеше другаде. В това, че толкова често беше права в категоричните си възгледи. И колкото по-дълго живееше с нас, токлкова повече тази й способност изпъкваше. Една от съседките ни дори беше твърдо убедена, че Анна вижда в бъдещето. Но тази съседка твърдеше същото и за себе си. Прекарваше дните си между картите таро и утайката от кафето, така че нейното мнение не се броеше. Факт беше, че Анна скоро се превърна в оракулът от Йист Енд, една прекалено малка пророчица. Това със сигурност нямаше нищо общо с мистериозни духове или други подобни явления. В по-дълбок смисъл това беше колкото загадъчно, толкова и просто. Тя просто обхващаше нещата по нейния си начин и знаеше, как да сглоби голямото от многото малки парченца. Всичко беше едновременно сложно и просто, като паяжината на паяк кръстоносец в ранна пролетна утрин или равномерните спирали по черупката на морски рак. Анна виждаше творението там, където другите виждаха само хаос и неразбория. Анна виждаше неща там, където другите не виждаха нищо. И в това беше дарбата, расличието й.
Един сквилион
въпроси
Беше
през онзи ден, когато каруцата се заклещи със задното си колело в релсите на
трамвайната линия. Половин дузина ентусиасти се втурнаха да помагат.
- Всички заедно момчета! Ей сега ще я изтеглим. Като кажа "старт", започваме да бутаме. Готови... старт!
Бутахме като подивели. А каруцата не се помръдваше. Беше заклещена.
- Хайде пак, момчета! Едно, две, готови! Старт!
Отново нищо.
Още няколко минути минаха в напразни викове и напрягане на мускули. Тогава Анна ме дръпна за ръкава.
- Фин, може би ако сложите нещо твърдо под заклещеното колело, то няма да се плъзга, когато бутате. И конят ще може също да тегли.
Намрих един плосък железен лост, който положих напряко на релсите. Няколко камъка подпираха колелото. Ние бутахме, конят теглеше. И колелото се отлепи толкова плавно, сякаш издърпахме тапа от бутилка. Някой ме потупа по гърба.
- Страхотна идея, момчето ми!
Как можех да си призная, че идеята не беше моя, а на едно 6-годишно момиченце? Приех похвалата мълчаливо, като истински страхливец.
Вярно е. Анна имаше много късмет. Съдба е като че ли по-точната дума за това. В такива моменти се гордеех с нея, но имаше и моменти на мъчение, когато прекрачваше всички граници. Разбиранията и изискванията й понякога ми изглеждаха прекалено необуздани и прибързани, така че се чувствах длъжен да я възпирам. Тя го приемаше спокойно, без коментар. Аз бях несигурен и дълго време правех много грешки.
Анна разбираше всичко. За нея строежът на атома беше толкова елементарен, колкото е елементарно за канарчето да кълве зрънцата си. Огромните размери на Вселената и безбройните звезди не я караха дори да мигне, камо ли да се впечатли. Изчислението на Едингтън за броя на атомите в космоса й се струваше достойно за внимание, но сравнително прегледно. Дори не беше трудно, човек да си измисли число, по-голямо от това. Анна разбра отведнъж, че числата могат да стигнат безкрая и за тях няма граници. Скоро обаче установи, че няма да й стигнат думите, за да назове все по-големите числа. Думата "милион" беше достатъчна за повечето нормални неща. Милиардът беше по-рядко срещан. Но ако искаше да мисли за нещо, по-голямо от милион или милиард, трябваше да си измисли дума. Анна откри думата "сквилион". Беше странно разтеглива дума. Човек можеше да я разтяга като чисто нов ластик. А на Анна такава дума спешно й трябваше.
Една вечер отново седяхме на перона, наблюдавахме минаващите влакове и махахме на хората в техните купета. Анна пиеше бълбукаща вода, нейната любима, отвратително розова лимонада. И докато пиеше, започна да се смее. Трудно е да се опишат следващите няколко минути. Но ако искате да си представите настроението ни, ще кажа само: бълбукаща лимонада плюс детски смях прави хълцане. А трите заедно сравнително бързо те оставят без дъх. Изчаках, докато смехът утихна и хълцането премина. Изчаках, докато Анна отхвърли глава назад и раъмаха гривата си.
- Ей, дребосъчке, кое беше толкова ужасно смешно?
- Току що открих, че със сигурност мога да отговоря на един сквилион въпроси.
- И аз го мога - казах сухо и без да се замисля.
- Какво? И ти ли? - те ме погледна удивено.
- Естествено, това е лесно. И със сигурност половин сквилион от отговорите ми ще са грешни.
С това твърдение исках да постигна определена педагогична цел. Но не успях, дори не улучих мишената.
- О! - разочарованието й беше безгранично, - Моите отговори ще са съвсем правилни.
Това, помислих си аз, наминава границите. Тук липсва авторитет. Трябваше леко да коригирам очевадната й мания за величие.
- Това е невъзможно. Никой не може да отговори правилно на един сквилион въпроси.
- Аз мога. Мога да отговоря правилно дори на един сквилионсквилион въпроси.
- Това са глупости, дребосъчке. Никой не го може.
- Аз мога... със сигурност.
Аз си поех дълбоко въздух и я завъртях с лице към себе си, за да може да ме гледа в очите. Почти щях да започна да я ругая, но очите й бяха спокойни и уверени. Тя беше убедена, че има право. Затова замълчах.
Тя проговори:
- Ще те науча.
И преди да мога да вметна дори едно единствено възражение, обучението започна.
- Колко е едно плюс едно плюс едно?
- Три, разбира се.
- А колко е едно плюс две?
- Три.
- А колко е осем минус пет?
- Всер още три - замислих се, накъде бие, но не можах да стигна до никакъв извод.
- Колко е освем минус шест плюс едно?
- Три.
- Колко е сто и три минус три?
- Стига. Край, дребосъчке. Също три, разбира се, но ти искаш да ме вкараш в капан.
- Не, нищо подобно не искам.
- Но така изглежда. Измисляш си въпроси и ме бомбардираш с тях.
- Ами да.
- Ето, виждаш ли. По този начин можеш да продължиш да задаваш въпроси, докато почернея или докато ти почернееш.
Усмивката й експлодира в звучен смях и аз се замислих, какво толкова смешно бях казал. Не беше ли "докато почернееш" същото като "да зададеш един сквилион въпроси"? А какво беше тогава? Само още едно завъртане на зъбчатотот колело. Тя попита:
- Колко е половинка плюс половинка плюс половинка?
Сложих пръст на устните й. Бях разбрал. Анна изобщо не очакваше отговор, тя просто искаше да задава въпроси. С усърдието на грижлива майка, която слага бебето си да спи, тя ме попита:
- А на отговорът на колко въпроса е "три"?
Почувствах се доста несигурен, къде ли шеще да ме отведе отговорът на този въпрос. Въпреки това казах тихичко:
- На един сквилион въпроса - без да я поглеждам.
Помахах след един влак. Някой помаха отсреща. Анна облегна глава на рамото ми и каза:
- Не е ли странно, Фин? Всяко число е отговорът на един сквилион въпроси...
Мисля, че в този момент започна съшинското ми възпитание. Колко време бях спал? Знаех ли, дали идвам или си отивам? Живеех по старомодния начин, първо да задавам въпроси и после да търся отговори. А сега? Сега се беше появило едно дребничко, живичко същество, един червенокос демон, висок три четвърт метър и този демон говореше с мен, шепнеше ми, всичко, което досега си учил, е погрешно. Всяко изречение, всяко число, всяка дума, всеки дъх е отговорът на един сквилион непопитани въпроси. Боже, не беше ли това лудост? Но аз вече бях позволил да се стигне дотам и харесвах новия си живот. Първо намирах отговорите и после ги проследявах назад, по целия дълъг път, докато се сблъсквах с въпроса.
- Това, че има страшно много въпроси за един единствен отговор, това е много забавно, нали?
Но само с една забавна игра Анна не беше доволна.
- Сега ше го играем така: Ти казваш отговор и аз измислям въпросите към него. И ако знаеш един единствен отговор, към който да има един единствен въпрос, печелиш.
Оказа се, че колкото по-малко въпроси имаше към даден отговор, толкова по-важни и значими бяха те.
Какъв объркан свят! Започна да ми харесва все повече и повече да знам отговорите на сквилиони въпроси. Измислях си какви ли не небивалици и отговорът винаги беше един и същ. В задаването на въпроси бях станал отличник на класа, какъвто никога не бях искал да бъда. Сега знаех, как трябва да се е чувствал той. Горд, удовлетворен, аз съм най-добрият. Само другият край на скалата ми създаваше главоболия.. Не намирах нито един отговор, към който да имаше само един въпрос. Играта просто не можеше да бъде спечелена.
- Всички заедно момчета! Ей сега ще я изтеглим. Като кажа "старт", започваме да бутаме. Готови... старт!
Бутахме като подивели. А каруцата не се помръдваше. Беше заклещена.
- Хайде пак, момчета! Едно, две, готови! Старт!
Отново нищо.
Още няколко минути минаха в напразни викове и напрягане на мускули. Тогава Анна ме дръпна за ръкава.
- Фин, може би ако сложите нещо твърдо под заклещеното колело, то няма да се плъзга, когато бутате. И конят ще може също да тегли.
Намрих един плосък железен лост, който положих напряко на релсите. Няколко камъка подпираха колелото. Ние бутахме, конят теглеше. И колелото се отлепи толкова плавно, сякаш издърпахме тапа от бутилка. Някой ме потупа по гърба.
- Страхотна идея, момчето ми!
Как можех да си призная, че идеята не беше моя, а на едно 6-годишно момиченце? Приех похвалата мълчаливо, като истински страхливец.
Вярно е. Анна имаше много късмет. Съдба е като че ли по-точната дума за това. В такива моменти се гордеех с нея, но имаше и моменти на мъчение, когато прекрачваше всички граници. Разбиранията и изискванията й понякога ми изглеждаха прекалено необуздани и прибързани, така че се чувствах длъжен да я възпирам. Тя го приемаше спокойно, без коментар. Аз бях несигурен и дълго време правех много грешки.
Анна разбираше всичко. За нея строежът на атома беше толкова елементарен, колкото е елементарно за канарчето да кълве зрънцата си. Огромните размери на Вселената и безбройните звезди не я караха дори да мигне, камо ли да се впечатли. Изчислението на Едингтън за броя на атомите в космоса й се струваше достойно за внимание, но сравнително прегледно. Дори не беше трудно, човек да си измисли число, по-голямо от това. Анна разбра отведнъж, че числата могат да стигнат безкрая и за тях няма граници. Скоро обаче установи, че няма да й стигнат думите, за да назове все по-големите числа. Думата "милион" беше достатъчна за повечето нормални неща. Милиардът беше по-рядко срещан. Но ако искаше да мисли за нещо, по-голямо от милион или милиард, трябваше да си измисли дума. Анна откри думата "сквилион". Беше странно разтеглива дума. Човек можеше да я разтяга като чисто нов ластик. А на Анна такава дума спешно й трябваше.
Една вечер отново седяхме на перона, наблюдавахме минаващите влакове и махахме на хората в техните купета. Анна пиеше бълбукаща вода, нейната любима, отвратително розова лимонада. И докато пиеше, започна да се смее. Трудно е да се опишат следващите няколко минути. Но ако искате да си представите настроението ни, ще кажа само: бълбукаща лимонада плюс детски смях прави хълцане. А трите заедно сравнително бързо те оставят без дъх. Изчаках, докато смехът утихна и хълцането премина. Изчаках, докато Анна отхвърли глава назад и раъмаха гривата си.
- Ей, дребосъчке, кое беше толкова ужасно смешно?
- Току що открих, че със сигурност мога да отговоря на един сквилион въпроси.
- И аз го мога - казах сухо и без да се замисля.
- Какво? И ти ли? - те ме погледна удивено.
- Естествено, това е лесно. И със сигурност половин сквилион от отговорите ми ще са грешни.
С това твърдение исках да постигна определена педагогична цел. Но не успях, дори не улучих мишената.
- О! - разочарованието й беше безгранично, - Моите отговори ще са съвсем правилни.
Това, помислих си аз, наминава границите. Тук липсва авторитет. Трябваше леко да коригирам очевадната й мания за величие.
- Това е невъзможно. Никой не може да отговори правилно на един сквилион въпроси.
- Аз мога. Мога да отговоря правилно дори на един сквилионсквилион въпроси.
- Това са глупости, дребосъчке. Никой не го може.
- Аз мога... със сигурност.
Аз си поех дълбоко въздух и я завъртях с лице към себе си, за да може да ме гледа в очите. Почти щях да започна да я ругая, но очите й бяха спокойни и уверени. Тя беше убедена, че има право. Затова замълчах.
Тя проговори:
- Ще те науча.
И преди да мога да вметна дори едно единствено възражение, обучението започна.
- Колко е едно плюс едно плюс едно?
- Три, разбира се.
- А колко е едно плюс две?
- Три.
- А колко е осем минус пет?
- Всер още три - замислих се, накъде бие, но не можах да стигна до никакъв извод.
- Колко е освем минус шест плюс едно?
- Три.
- Колко е сто и три минус три?
- Стига. Край, дребосъчке. Също три, разбира се, но ти искаш да ме вкараш в капан.
- Не, нищо подобно не искам.
- Но така изглежда. Измисляш си въпроси и ме бомбардираш с тях.
- Ами да.
- Ето, виждаш ли. По този начин можеш да продължиш да задаваш въпроси, докато почернея или докато ти почернееш.
Усмивката й експлодира в звучен смях и аз се замислих, какво толкова смешно бях казал. Не беше ли "докато почернееш" същото като "да зададеш един сквилион въпроси"? А какво беше тогава? Само още едно завъртане на зъбчатотот колело. Тя попита:
- Колко е половинка плюс половинка плюс половинка?
Сложих пръст на устните й. Бях разбрал. Анна изобщо не очакваше отговор, тя просто искаше да задава въпроси. С усърдието на грижлива майка, която слага бебето си да спи, тя ме попита:
- А на отговорът на колко въпроса е "три"?
Почувствах се доста несигурен, къде ли шеще да ме отведе отговорът на този въпрос. Въпреки това казах тихичко:
- На един сквилион въпроса - без да я поглеждам.
Помахах след един влак. Някой помаха отсреща. Анна облегна глава на рамото ми и каза:
- Не е ли странно, Фин? Всяко число е отговорът на един сквилион въпроси...
Мисля, че в този момент започна съшинското ми възпитание. Колко време бях спал? Знаех ли, дали идвам или си отивам? Живеех по старомодния начин, първо да задавам въпроси и после да търся отговори. А сега? Сега се беше появило едно дребничко, живичко същество, един червенокос демон, висок три четвърт метър и този демон говореше с мен, шепнеше ми, всичко, което досега си учил, е погрешно. Всяко изречение, всяко число, всяка дума, всеки дъх е отговорът на един сквилион непопитани въпроси. Боже, не беше ли това лудост? Но аз вече бях позволил да се стигне дотам и харесвах новия си живот. Първо намирах отговорите и после ги проследявах назад, по целия дълъг път, докато се сблъсквах с въпроса.
- Това, че има страшно много въпроси за един единствен отговор, това е много забавно, нали?
Но само с една забавна игра Анна не беше доволна.
- Сега ше го играем така: Ти казваш отговор и аз измислям въпросите към него. И ако знаеш един единствен отговор, към който да има един единствен въпрос, печелиш.
Оказа се, че колкото по-малко въпроси имаше към даден отговор, толкова по-важни и значими бяха те.
Какъв объркан свят! Започна да ми харесва все повече и повече да знам отговорите на сквилиони въпроси. Измислях си какви ли не небивалици и отговорът винаги беше един и същ. В задаването на въпроси бях станал отличник на класа, какъвто никога не бях искал да бъда. Сега знаех, как трябва да се е чувствал той. Горд, удовлетворен, аз съм най-добрият. Само другият край на скалата ми създаваше главоболия.. Не намирах нито един отговор, към който да имаше само един въпрос. Играта просто не можеше да бъде спечелена.
Един сквилион
въпроси
Беше
през онзи ден, когато каруцата се заклещи със задното си колело в релсите на
трамвайната линия. Половин дузина ентусиасти се втурнаха да помагат.
- Всички заедно момчета! Ей сега ще я изтеглим. Като кажа "старт", започваме да бутаме. Готови... старт!
Бутахме като подивели. А каруцата не се помръдваше. Беше заклещена.
- Хайде пак, момчета! Едно, две, готови! Старт!
Отново нищо.
Още няколко минути минаха в напразни викове и напрягане на мускули. Тогава Анна ме дръпна за ръкава.
- Фин, може би ако сложите нещо твърдо под заклещеното колело, то няма да се плъзга, когато бутате. И конят ще може също да тегли.
Намрих един плосък железен лост, който положих напряко на релсите. Няколко камъка подпираха колелото. Ние бутахме, конят теглеше. И колелото се отлепи толкова плавно, сякаш издърпахме тапа от бутилка. Някой ме потупа по гърба.
- Страхотна идея, момчето ми!
Как можех да си призная, че идеята не беше моя, а на едно 6-годишно момиченце? Приех похвалата мълчаливо, като истински страхливец.
Вярно е. Анна имаше много късмет. Съдба е като че ли по-точната дума за това. В такива моменти се гордеех с нея, но имаше и моменти на мъчение, когато прекрачваше всички граници. Разбиранията и изискванията й понякога ми изглеждаха прекалено необуздани и прибързани, така че се чувствах длъжен да я възпирам. Тя го приемаше спокойно, без коментар. Аз бях несигурен и дълго време правех много грешки.
Анна разбираше всичко. За нея строежът на атома беше толкова елементарен, колкото е елементарно за канарчето да кълве зрънцата си. Огромните размери на Вселената и безбройните звезди не я караха дори да мигне, камо ли да се впечатли. Изчислението на Едингтън за броя на атомите в космоса й се струваше достойно за внимание, но сравнително прегледно. Дори не беше трудно, човек да си измисли число, по-голямо от това. Анна разбра отведнъж, че числата могат да стигнат безкрая и за тях няма граници. Скоро обаче установи, че няма да й стигнат думите, за да назове все по-големите числа. Думата "милион" беше достатъчна за повечето нормални неща. Милиардът беше по-рядко срещан. Но ако искаше да мисли за нещо, по-голямо от милион или милиард, трябваше да си измисли дума. Анна откри думата "сквилион". Беше странно разтеглива дума. Човек можеше да я разтяга като чисто нов ластик. А на Анна такава дума спешно й трябваше.
Една вечер отново седяхме на перона, наблюдавахме минаващите влакове и махахме на хората в техните купета. Анна пиеше бълбукаща вода, нейната любима, отвратително розова лимонада. И докато пиеше, започна да се смее. Трудно е да се опишат следващите няколко минути. Но ако искате да си представите настроението ни, ще кажа само: бълбукаща лимонада плюс детски смях прави хълцане. А трите заедно сравнително бързо те оставят без дъх. Изчаках, докато смехът утихна и хълцането премина. Изчаках, докато Анна отхвърли глава назад и раъмаха гривата си.
- Ей, дребосъчке, кое беше толкова ужасно смешно?
- Току що открих, че със сигурност мога да отговоря на един сквилион въпроси.
- И аз го мога - казах сухо и без да се замисля.
- Какво? И ти ли? - те ме погледна удивено.
- Естествено, това е лесно. И със сигурност половин сквилион от отговорите ми ще са грешни.
С това твърдение исках да постигна определена педагогична цел. Но не успях, дори не улучих мишената.
- О! - разочарованието й беше безгранично, - Моите отговори ще са съвсем правилни.
Това, помислих си аз, наминава границите. Тук липсва авторитет. Трябваше леко да коригирам очевадната й мания за величие.
- Това е невъзможно. Никой не може да отговори правилно на един сквилион въпроси.
- Аз мога. Мога да отговоря правилно дори на един сквилионсквилион въпроси.
- Това са глупости, дребосъчке. Никой не го може.
- Аз мога... със сигурност.
Аз си поех дълбоко въздух и я завъртях с лице към себе си, за да може да ме гледа в очите. Почти щях да започна да я ругая, но очите й бяха спокойни и уверени. Тя беше убедена, че има право. Затова замълчах.
Тя проговори:
- Ще те науча.
И преди да мога да вметна дори едно единствено възражение, обучението започна.
- Колко е едно плюс едно плюс едно?
- Три, разбира се.
- А колко е едно плюс две?
- Три.
- А колко е осем минус пет?
- Всер още три - замислих се, накъде бие, но не можах да стигна до никакъв извод.
- Колко е освем минус шест плюс едно?
- Три.
- Колко е сто и три минус три?
- Стига. Край, дребосъчке. Също три, разбира се, но ти искаш да ме вкараш в капан.
- Не, нищо подобно не искам.
- Но така изглежда. Измисляш си въпроси и ме бомбардираш с тях.
- Ами да.
- Ето, виждаш ли. По този начин можеш да продължиш да задаваш въпроси, докато почернея или докато ти почернееш.
Усмивката й експлодира в звучен смях и аз се замислих, какво толкова смешно бях казал. Не беше ли "докато почернееш" същото като "да зададеш един сквилион въпроси"? А какво беше тогава? Само още едно завъртане на зъбчатотот колело. Тя попита:
- Колко е половинка плюс половинка плюс половинка?
Сложих пръст на устните й. Бях разбрал. Анна изобщо не очакваше отговор, тя просто искаше да задава въпроси. С усърдието на грижлива майка, която слага бебето си да спи, тя ме попита:
- А на отговорът на колко въпроса е "три"?
Почувствах се доста несигурен, къде ли шеще да ме отведе отговорът на този въпрос. Въпреки това казах тихичко:
- На един сквилион въпроса - без да я поглеждам.
Помахах след един влак. Някой помаха отсреща. Анна облегна глава на рамото ми и каза:
- Не е ли странно, Фин? Всяко число е отговорът на един сквилион въпроси...
Мисля, че в този момент започна съшинското ми възпитание. Колко време бях спал? Знаех ли, дали идвам или си отивам? Живеех по старомодния начин, първо да задавам въпроси и после да търся отговори. А сега? Сега се беше появило едно дребничко, живичко същество, един червенокос демон, висок три четвърт метър и този демон говореше с мен, шепнеше ми, всичко, което досега си учил, е погрешно. Всяко изречение, всяко число, всяка дума, всеки дъх е отговорът на един сквилион непопитани въпроси. Боже, не беше ли това лудост? Но аз вече бях позволил да се стигне дотам и харесвах новия си живот. Първо намирах отговорите и после ги проследявах назад, по целия дълъг път, докато се сблъсквах с въпроса.
- Това, че има страшно много въпроси за един единствен отговор, това е много забавно, нали?
Но само с една забавна игра Анна не беше доволна.
- Сега ше го играем така: Ти казваш отговор и аз измислям въпросите към него. И ако знаеш един единствен отговор, към който да има един единствен въпрос, печелиш.
Оказа се, че колкото по-малко въпроси имаше към даден отговор, толкова по-важни и значими бяха те.
Какъв объркан свят! Започна да ми харесва все повече и повече да знам отговорите на сквилиони въпроси. Измислях си какви ли не небивалици и отговорът винаги беше един и същ. В задаването на въпроси бях станал отличник на класа, какъвто никога не бях искал да бъда. Сега знаех, как трябва да се е чувствал той. Горд, удовлетворен, аз съм най-добрият. Само другият край на скалата ми създаваше главоболия.. Не намирах нито един отговор, към който да имаше само един въпрос. Играта просто не можеше да бъде спечелена.
- Всички заедно момчета! Ей сега ще я изтеглим. Като кажа "старт", започваме да бутаме. Готови... старт!
Бутахме като подивели. А каруцата не се помръдваше. Беше заклещена.
- Хайде пак, момчета! Едно, две, готови! Старт!
Отново нищо.
Още няколко минути минаха в напразни викове и напрягане на мускули. Тогава Анна ме дръпна за ръкава.
- Фин, може би ако сложите нещо твърдо под заклещеното колело, то няма да се плъзга, когато бутате. И конят ще може също да тегли.
Намрих един плосък железен лост, който положих напряко на релсите. Няколко камъка подпираха колелото. Ние бутахме, конят теглеше. И колелото се отлепи толкова плавно, сякаш издърпахме тапа от бутилка. Някой ме потупа по гърба.
- Страхотна идея, момчето ми!
Как можех да си призная, че идеята не беше моя, а на едно 6-годишно момиченце? Приех похвалата мълчаливо, като истински страхливец.
Вярно е. Анна имаше много късмет. Съдба е като че ли по-точната дума за това. В такива моменти се гордеех с нея, но имаше и моменти на мъчение, когато прекрачваше всички граници. Разбиранията и изискванията й понякога ми изглеждаха прекалено необуздани и прибързани, така че се чувствах длъжен да я възпирам. Тя го приемаше спокойно, без коментар. Аз бях несигурен и дълго време правех много грешки.
Анна разбираше всичко. За нея строежът на атома беше толкова елементарен, колкото е елементарно за канарчето да кълве зрънцата си. Огромните размери на Вселената и безбройните звезди не я караха дори да мигне, камо ли да се впечатли. Изчислението на Едингтън за броя на атомите в космоса й се струваше достойно за внимание, но сравнително прегледно. Дори не беше трудно, човек да си измисли число, по-голямо от това. Анна разбра отведнъж, че числата могат да стигнат безкрая и за тях няма граници. Скоро обаче установи, че няма да й стигнат думите, за да назове все по-големите числа. Думата "милион" беше достатъчна за повечето нормални неща. Милиардът беше по-рядко срещан. Но ако искаше да мисли за нещо, по-голямо от милион или милиард, трябваше да си измисли дума. Анна откри думата "сквилион". Беше странно разтеглива дума. Човек можеше да я разтяга като чисто нов ластик. А на Анна такава дума спешно й трябваше.
Една вечер отново седяхме на перона, наблюдавахме минаващите влакове и махахме на хората в техните купета. Анна пиеше бълбукаща вода, нейната любима, отвратително розова лимонада. И докато пиеше, започна да се смее. Трудно е да се опишат следващите няколко минути. Но ако искате да си представите настроението ни, ще кажа само: бълбукаща лимонада плюс детски смях прави хълцане. А трите заедно сравнително бързо те оставят без дъх. Изчаках, докато смехът утихна и хълцането премина. Изчаках, докато Анна отхвърли глава назад и раъмаха гривата си.
- Ей, дребосъчке, кое беше толкова ужасно смешно?
- Току що открих, че със сигурност мога да отговоря на един сквилион въпроси.
- И аз го мога - казах сухо и без да се замисля.
- Какво? И ти ли? - те ме погледна удивено.
- Естествено, това е лесно. И със сигурност половин сквилион от отговорите ми ще са грешни.
С това твърдение исках да постигна определена педагогична цел. Но не успях, дори не улучих мишената.
- О! - разочарованието й беше безгранично, - Моите отговори ще са съвсем правилни.
Това, помислих си аз, наминава границите. Тук липсва авторитет. Трябваше леко да коригирам очевадната й мания за величие.
- Това е невъзможно. Никой не може да отговори правилно на един сквилион въпроси.
- Аз мога. Мога да отговоря правилно дори на един сквилионсквилион въпроси.
- Това са глупости, дребосъчке. Никой не го може.
- Аз мога... със сигурност.
Аз си поех дълбоко въздух и я завъртях с лице към себе си, за да може да ме гледа в очите. Почти щях да започна да я ругая, но очите й бяха спокойни и уверени. Тя беше убедена, че има право. Затова замълчах.
Тя проговори:
- Ще те науча.
И преди да мога да вметна дори едно единствено възражение, обучението започна.
- Колко е едно плюс едно плюс едно?
- Три, разбира се.
- А колко е едно плюс две?
- Три.
- А колко е осем минус пет?
- Всер още три - замислих се, накъде бие, но не можах да стигна до никакъв извод.
- Колко е освем минус шест плюс едно?
- Три.
- Колко е сто и три минус три?
- Стига. Край, дребосъчке. Също три, разбира се, но ти искаш да ме вкараш в капан.
- Не, нищо подобно не искам.
- Но така изглежда. Измисляш си въпроси и ме бомбардираш с тях.
- Ами да.
- Ето, виждаш ли. По този начин можеш да продължиш да задаваш въпроси, докато почернея или докато ти почернееш.
Усмивката й експлодира в звучен смях и аз се замислих, какво толкова смешно бях казал. Не беше ли "докато почернееш" същото като "да зададеш един сквилион въпроси"? А какво беше тогава? Само още едно завъртане на зъбчатотот колело. Тя попита:
- Колко е половинка плюс половинка плюс половинка?
Сложих пръст на устните й. Бях разбрал. Анна изобщо не очакваше отговор, тя просто искаше да задава въпроси. С усърдието на грижлива майка, която слага бебето си да спи, тя ме попита:
- А на отговорът на колко въпроса е "три"?
Почувствах се доста несигурен, къде ли шеще да ме отведе отговорът на този въпрос. Въпреки това казах тихичко:
- На един сквилион въпроса - без да я поглеждам.
Помахах след един влак. Някой помаха отсреща. Анна облегна глава на рамото ми и каза:
- Не е ли странно, Фин? Всяко число е отговорът на един сквилион въпроси...
Мисля, че в този момент започна съшинското ми възпитание. Колко време бях спал? Знаех ли, дали идвам или си отивам? Живеех по старомодния начин, първо да задавам въпроси и после да търся отговори. А сега? Сега се беше появило едно дребничко, живичко същество, един червенокос демон, висок три четвърт метър и този демон говореше с мен, шепнеше ми, всичко, което досега си учил, е погрешно. Всяко изречение, всяко число, всяка дума, всеки дъх е отговорът на един сквилион непопитани въпроси. Боже, не беше ли това лудост? Но аз вече бях позволил да се стигне дотам и харесвах новия си живот. Първо намирах отговорите и после ги проследявах назад, по целия дълъг път, докато се сблъсквах с въпроса.
- Това, че има страшно много въпроси за един единствен отговор, това е много забавно, нали?
Но само с една забавна игра Анна не беше доволна.
- Сега ше го играем така: Ти казваш отговор и аз измислям въпросите към него. И ако знаеш един единствен отговор, към който да има един единствен въпрос, печелиш.
Оказа се, че колкото по-малко въпроси имаше към даден отговор, толкова по-важни и значими бяха те.
Какъв объркан свят! Започна да ми харесва все повече и повече да знам отговорите на сквилиони въпроси. Измислях си какви ли не небивалици и отговорът винаги беше един и същ. В задаването на въпроси бях станал отличник на класа, какъвто никога не бях искал да бъда. Сега знаех, как трябва да се е чувствал той. Горд, удовлетворен, аз съм най-добрият. Само другият край на скалата ми създаваше главоболия.. Не намирах нито един отговор, към който да имаше само един въпрос. Играта просто не можеше да бъде спечелена.
Необикновен урок по сексология
Когато човек живееше в лондонския Йист Енд, темата за секса не представляваше проблем. По онова време на тези неща не се отдаваше такова огромно значение. Искам да кажа, че в Йист Енд нямаше никой, който цял живот смяташе, че се е родил в птиче гнездо или е пуснат от щъркел през комина. Никой не вярваше на разкрасената история за пчеличките и цветята. Всеки знаеше, че има голяма вероятност да е заченат някъде в храстите през топла лятна вечер, но никой не твърдеше, че там го е оставил великденският заек. Децата боравеха с необходимата терминология, преди да могат да да броят до десет. Секс все още не се изписваше с огромни, светещи букви. Само при Анна. Тя установи, че тази дума трябва изобщо да бъде изписвана само с главни букви. СЕКС, СЕКС. А това нямаше нищо общо със сексуалност. Очевидното й беше безинтересно. Бебетата бяха бебета, както и да ги наричаше човек. Малките котета бяха котешки бебета, агънцата бяха бебета, а малките зелки бяха зелеви бебета. Единственото общо, което те имаха помежду си, беше фактът, че са чисто нови. Току-що създадени. И ако това беше вярно, как стоеше въпросът с идеите и мислите? А със звездите? С планините? С най-различните неща? Беше ли необходимо да се спори, когато някой казваше, че думите могат да създават идеи? Беше ли възможно, думите да имат нещо общо със секса?
Не подозирах, колко дълго Анна бе размишлявала над този проблем, може би с месеци. Беше щастлива случайност, че присъствах, когато тя приключи с него. Това се случи един следобед, след поредното провалено занятие в неделното училище.
Двамата с Дани се бяхме подпрели на уличната лампа и бъбрехме с Мили, която пристигна, клатейки дупе.
Улицата бе изпълнена с играещи, крещящи деца. Четири или пет от тях се биеха за един жълт балон, докато го спукаха.
Мили се затича към разплаканите деца, за да им избърше сълзите с дантелената си кърпичка, а един отбор хлапета се нахвърли върху Дани, той беше следващият, за когото искаха да се бият.
Анна си играеше на топка. Една безкрайна игра, при която човек трябваше изкусно да удари топката в стената, също така изкусно да я хване обратно, веднъж отляво, веднъж отдясно, веднъж между краката, веднъж зад гърба си. Сега престана и дойде при мен. Седнахме на паважа и се облегнахме на уличната лампа. Изведнъж осъзнах, че Анна цъкаше с език. Един неподражаем звук, за който не знам, как го постигаше, а и не можех да си го обясня. Но винаги, когато го правеше, това бе знак, че размишлява усилено. Погледнах я.
Тя държеше парченце латекс от спукания балон. В единия край го бе застъпила с крак, в другия го разтягаше с лявата си ръка.
- Я... това е страшно интересно - промърмори. - Фин, я погледни!
- Какво има дребосъчке?
- Я дръпни тук.
Аз ратеглих балона, или това, което беше останало от него, а Анна го изтърбуши с показалец, без да го скъса.
- Това е страхотно, нали?
- Кое му е страхотното?
- Ами, погледни как изглежда!
- Изглежда като балон, в който Анна завира показалец. Така изглежда. И това ти се вижда страхотно?
- Ама това изглежда като твоето нещо. Имам предвид като нещото, което имат мъжете, не виждаш ли?
- Е, малко е тъничко, но горе-долу така изглежда.
- А пък от другата страна изглежда като това на жените.
- Наистина ли? Я дай да видя - аз се вгледах внимателно. Анна издърпа пръстчето си и наистина от другата страна остана вдлъбнатинка в балона.
C малко въображение човек наистина можеше да открие прилика.
- Ама това наистина е страшно забавно!
- Е, чак толкова забавно не ми се вижда.
- Аз правя само едно единствено нещо, а излиза това на мъжа и това на жената, двете едновременно. И ако това не е страхотно!
Аз се засмях:
- По твоя метод поне става бързо. Това е весело.
Тя стана и отиде да си играе с другите.
Трябва да е било около три часа през ноща, когато се появи до кревата ми.
- Фин, буден ли си?
- Не.
- Супер. Мислех, че спиш. Мога ли да се мушна при теб?
Тя бързо се плъзна под одеалото.
- Фин, църквата. Искам да кажа - църквата може би също е сексуална?
Сега вече се събудих окончателно.
- Какво имаш предвид?
- Хората винаги казват, че църквата посява доброто семе в човека и сътворява всички нови неща... нали?
- О!
- И затова има само Мистър Бог, а не госпожа Бог!
- Така ли?
- Би могло да бъде така, не мислиш ли? Май и училището е сексуално.
- Това по-добре не го казвай на учителката си.
- Защо не? Там също слагат разни неща в главите ни и от тях пониква нещо съвсем ново.
- Дребосъчке, това не е секс, това са уроци, разбираш ли? Със секс се правят бебета, много добре знаеш.
- Не вярвам, че са само бебета.
- Това пък как ти хрумна?
- Значи, ако от едната страна е мъж и едновременно от другата - жена...
- От едната страна на кое?
- Още не знам. Трябва да помисля - тя млъкна за момент. После попита:
- Аз жена ли съм?
- Мисля, че да. Почти истинска дама, дребосъчке.
- Ама не раждам бебета, нали?
- Все още не. Но по-късно със сигурност.
- Обаче нови идеи мога да имам съвсем сама... нали?
- Разбира се. Купища нови идеи.
- Ами това не е ли като правенето на деца? Поне мъничко?
Тук нощният ни разговор пресъхна. Половин час по-късно все още бях буден, но после явно съм заспал. Във всеки случай някой силно ме разтърси и Анна попита:
- Фин, спиш ли?
- Вече не.
- Ако нещо излиза, значи е жена. Ако нещо влиза, значи е мъж. Мъжко, искам да кажа.
- Кое е това "нещо"?
- Ами нещо изобщо. Всички неща.
- О! Това е ... интересно.
- Да. Не е ли ужасно вълнуващо?
- Невероятно. И ако сега не ме оставиш да спя, няма никога вече да ти обеля дума. Млъкни и пази тишина.
- Но помисли си, можеш да бъдеш мъжи жена - двете едновременно.
- Спя вече.
Когато човек живееше в лондонския Йист Енд, темата за секса не представляваше проблем. По онова време на тези неща не се отдаваше такова огромно значение. Искам да кажа, че в Йист Енд нямаше никой, който цял живот смяташе, че се е родил в птиче гнездо или е пуснат от щъркел през комина. Никой не вярваше на разкрасената история за пчеличките и цветята. Всеки знаеше, че има голяма вероятност да е заченат някъде в храстите през топла лятна вечер, но никой не твърдеше, че там го е оставил великденският заек. Децата боравеха с необходимата терминология, преди да могат да да броят до десет. Секс все още не се изписваше с огромни, светещи букви. Само при Анна. Тя установи, че тази дума трябва изобщо да бъде изписвана само с главни букви. СЕКС, СЕКС. А това нямаше нищо общо със сексуалност. Очевидното й беше безинтересно. Бебетата бяха бебета, както и да ги наричаше човек. Малките котета бяха котешки бебета, агънцата бяха бебета, а малките зелки бяха зелеви бебета. Единственото общо, което те имаха помежду си, беше фактът, че са чисто нови. Току-що създадени. И ако това беше вярно, как стоеше въпросът с идеите и мислите? А със звездите? С планините? С най-различните неща? Беше ли необходимо да се спори, когато някой казваше, че думите могат да създават идеи? Беше ли възможно, думите да имат нещо общо със секса?
Не подозирах, колко дълго Анна бе размишлявала над този проблем, може би с месеци. Беше щастлива случайност, че присъствах, когато тя приключи с него. Това се случи един следобед, след поредното провалено занятие в неделното училище.
Двамата с Дани се бяхме подпрели на уличната лампа и бъбрехме с Мили, която пристигна, клатейки дупе.
Улицата бе изпълнена с играещи, крещящи деца. Четири или пет от тях се биеха за един жълт балон, докато го спукаха.
Мили се затича към разплаканите деца, за да им избърше сълзите с дантелената си кърпичка, а един отбор хлапета се нахвърли върху Дани, той беше следващият, за когото искаха да се бият.
Анна си играеше на топка. Една безкрайна игра, при която човек трябваше изкусно да удари топката в стената, също така изкусно да я хване обратно, веднъж отляво, веднъж отдясно, веднъж между краката, веднъж зад гърба си. Сега престана и дойде при мен. Седнахме на паважа и се облегнахме на уличната лампа. Изведнъж осъзнах, че Анна цъкаше с език. Един неподражаем звук, за който не знам, как го постигаше, а и не можех да си го обясня. Но винаги, когато го правеше, това бе знак, че размишлява усилено. Погледнах я.
Тя държеше парченце латекс от спукания балон. В единия край го бе застъпила с крак, в другия го разтягаше с лявата си ръка.
- Я... това е страшно интересно - промърмори. - Фин, я погледни!
- Какво има дребосъчке?
- Я дръпни тук.
Аз ратеглих балона, или това, което беше останало от него, а Анна го изтърбуши с показалец, без да го скъса.
- Това е страхотно, нали?
- Кое му е страхотното?
- Ами, погледни как изглежда!
- Изглежда като балон, в който Анна завира показалец. Така изглежда. И това ти се вижда страхотно?
- Ама това изглежда като твоето нещо. Имам предвид като нещото, което имат мъжете, не виждаш ли?
- Е, малко е тъничко, но горе-долу така изглежда.
- А пък от другата страна изглежда като това на жените.
- Наистина ли? Я дай да видя - аз се вгледах внимателно. Анна издърпа пръстчето си и наистина от другата страна остана вдлъбнатинка в балона.
C малко въображение човек наистина можеше да открие прилика.
- Ама това наистина е страшно забавно!
- Е, чак толкова забавно не ми се вижда.
- Аз правя само едно единствено нещо, а излиза това на мъжа и това на жената, двете едновременно. И ако това не е страхотно!
Аз се засмях:
- По твоя метод поне става бързо. Това е весело.
Тя стана и отиде да си играе с другите.
Трябва да е било около три часа през ноща, когато се появи до кревата ми.
- Фин, буден ли си?
- Не.
- Супер. Мислех, че спиш. Мога ли да се мушна при теб?
Тя бързо се плъзна под одеалото.
- Фин, църквата. Искам да кажа - църквата може би също е сексуална?
Сега вече се събудих окончателно.
- Какво имаш предвид?
- Хората винаги казват, че църквата посява доброто семе в човека и сътворява всички нови неща... нали?
- О!
- И затова има само Мистър Бог, а не госпожа Бог!
- Така ли?
- Би могло да бъде така, не мислиш ли? Май и училището е сексуално.
- Това по-добре не го казвай на учителката си.
- Защо не? Там също слагат разни неща в главите ни и от тях пониква нещо съвсем ново.
- Дребосъчке, това не е секс, това са уроци, разбираш ли? Със секс се правят бебета, много добре знаеш.
- Не вярвам, че са само бебета.
- Това пък как ти хрумна?
- Значи, ако от едната страна е мъж и едновременно от другата - жена...
- От едната страна на кое?
- Още не знам. Трябва да помисля - тя млъкна за момент. После попита:
- Аз жена ли съм?
- Мисля, че да. Почти истинска дама, дребосъчке.
- Ама не раждам бебета, нали?
- Все още не. Но по-късно със сигурност.
- Обаче нови идеи мога да имам съвсем сама... нали?
- Разбира се. Купища нови идеи.
- Ами това не е ли като правенето на деца? Поне мъничко?
Тук нощният ни разговор пресъхна. Половин час по-късно все още бях буден, но после явно съм заспал. Във всеки случай някой силно ме разтърси и Анна попита:
- Фин, спиш ли?
- Вече не.
- Ако нещо излиза, значи е жена. Ако нещо влиза, значи е мъж. Мъжко, искам да кажа.
- Кое е това "нещо"?
- Ами нещо изобщо. Всички неща.
- О! Това е ... интересно.
- Да. Не е ли ужасно вълнуващо?
- Невероятно. И ако сега не ме оставиш да спя, няма никога вече да ти обеля дума. Млъкни и пази тишина.
- Но помисли си, можеш да бъдеш мъжи жена - двете едновременно.
- Спя вече.
Двете години живот с Анна бяха изпълнени с радост, гордост и удоволствие от това, което беше казала или направила. Съседите се провикваха през оградата: "Познай, какво каза Анна днес" или "Познай, какво направи". Аз се усмихвах на нейната смелост и на детското й безгрижие. Усмихвах се с обич. Бях няколко стъпала по-нагоре по онези склонове, които се наричаха живот. Човек се научаваше бавно на търпение и разбиране и понякога падаше и се контузваше. Но колкото по-виско бе стигнал, толкова по-добронамерен и щедър беше. Добронамерен и към
тези, които се намираха по-долу от него по тази стръмна пътека.
Анна смело се изкачваше. Че всъщност ме беше отдавна задминала,
забелязах едва по-късно. Тя ръсеше бисерите на своите размишления, където й
паднеше. Понякога се навеждах и вдигах някои от тях. Много оставаха захвърлени
в прахта, защото изглеждаха като обикновени камъчета. Всяка секунда от живота
ни се запаметява в някое ъгълче на нашия мозък. Но къде бях запазил мислите на
Анна? Загубил съм ключа към здраво залостените чекмеджета. Само понякога някое
от тях случайно изскача. Вътре има мисъл - новичка, блестяща. Нещо се случва,
някоя дума пада и моите спомени се възвръщат. Открих същността на връзката cи с
Анна през онази вечер, когато започнах да разбирам, коя тя беше в
действителност. Или поне научих малко за това, как подхождаше към проблемите.
Колкото и странно да изглеждаше това.
Беше в началото на зимата. Рано се стъмваше, а ние бяхме сами в
кухнята. Освен нас двамата, вкъщи нямаше никой. Затворените капаци на
прозорците, не позволяваха на моркото и студено време да нахлуе при нас. В печката
въглищата припламваха и треперещи огнени езици понякога облизваха решетката. На
кухненската маса бяха разхвърляни полу-готово радио, няколко кутии с
всевъзможни дреболии, примус, поялник и "подредена" бъркотия от
инструменти, бушони и лепила. Анна беше коленичила на стола си и опряла лакти в
масата. Брадичката й беше подпряна в дланите и тя внимателно ме наблюдаваше. Аз
бях седнал срещу нея и вниманието ми се разтрояваше между радиото, нея и
сенките по стената. Огънят в печката вече се разгаряше. Пламъците хвърлята
отблясъци по стената и очертаваха сянката на Анна. Обяснението за това е
просто, но тайнственият ефект изключваше всяко научно, неромантично тълкуване.
Ето, там отново плъзна сянка по стената. Първо се спря върху
маслената картина, която изобразяваше два елена, после прескочи до вратата и
накрая се закачи в пердето. Сенките бяха оживели. Появяваха се и
изчезваха, сякаш си играеха. Проследявах ги с поглед, от едната към другата и
изведнъж забелязах, че са станали три. Пламъците загаснаха и всичко изчезна.
Нещо в мен се раздвижи, но беше заровено прекалено дълбоко, за да бъде
разпознато. Анна вдигна поглед и се усмихна. Въртележката с мисли в мен се
въртеше, но нищо не се случваше. Сенките се разтваряха в нищото и оставяха в
мен меланхолия.
Захванах се с жичките си. Мълчахме. Само пламъчето на поялника
леко просъскваше. Вклучих батериите и бушоните. Настъпи големият миг:
натиснахме копчето и притаихме дъх. Нищо. Това се случва дори на мен от време
на време. Измерих напрежението, явно там се коренеше проблемът. Бях запоил
погрешно няколко жички и трябваше да ги отворя. Беше една от онези нелепи,
смешни грешки, които се случват поради невнимание. Лесно я открих. Анна сложи
ръката си върху моята и сбръчка чело.
- Какво направи току-що? - попита и посочи към уреда, с който бях
измерил напрежението.
- С това нещо открих грешката.
- Фин, моля те, направи всичко още веднъж. Точно както го направи
първия път - тя не ме гледаше. Очите й се бяха закачили в малкия уред.
- Направи всичко съвсем отначало.
- Но защо? Искаш от мен пак да направя грешката, която току-що
поправих. Дребосъчке, не ме ядосвай!
Но тя само ме гледаше умолително и ми кимна. Така че аз отново разглобих всичко
и запоих погрешно жичките.
- И какво да направя сега, вещице?
- Сега пак го поправи, точно като преди, но с обяснения - замоли
тя.
- Но, дребосъчке, това са само технически термини, нищо няма да
разбереш.
- Аз не искам да разбирам думите. Имам предвид нещо съвсем друго.
- Е добре. Първо измерих тук напрежението, после на мястото на
съпротивлението и това показа различно напрежение на двете места - показах й с
пръст за какво говорех.
- Както виждаш уредът навсякъде показва правилното напрежение и
сега стигаме до мястото, където вероятно е грешката...
Анна се втренчи в уреда и цифрите, които той показваше.
- Виждаш ли, - продължих, - тук числата са други. Тук трябва да се
намира грешката. Сега ще разпоим жичките, ще измерим и ще видим, какво ще се
случи. Ето! Няма
напрежение, няма ток! Нищо!
Ръцете й се плъзнаха по-наблизо. Кимнах. Тя лекичко премести жичките и ги
постави на правилното място. Нямаше ток. После сглобихме липсващата частичка и
заедно
затворихме кутията. Завъртяхме копчето и чухме музика.
Към два часа се събудих от звука на дървените халки - чук-чук-чук.
Анна стоеше пред леглото ми, окъпана в светлината на уличната лампа. Беше
удивително, как тихото потракване на халките ме събуждаше всеки път.
Невероятно, като си помисли човек, че спяхме в стая, в която профучаващите
навън влакове буквално ти влизаха от едното и излизаха от другото ухо. С това
бях свикнал, но халките винаги чувах.
През тези две години Боси и Печ се бяха превърнали в личната
гвардия на Анна. Никой не биваше да се приближава до господарката им без
специално разрешение. Боси, халата с острите нокти, тази нощ се озова с един
скок върху гърдите ми. Печ не беше чак толкова бурен, но се обърна да види,
дали Анна го следва.
- Буден ли си, Фин?
- Какво има, дребосъчке?
- Много неща.
- О...
Тя хлипа по-дълго от обикновено и аз прелиствах в паметта си случките от
последните няколко дена, за да открия поводa за сълзите й.
- Онова нещо по средата ли го сложи?
- Кое нещо в коя среда?
- Ами счупената частичка в радиото, която после работеше?
- Искаш да кажеш, когато напрежението беше прекъснато?
- Да. Онова нещо, което изглеждаше като малка кутиика, по средата
ли беше?
- Да. защо питаш?
- Винаги се сещам за Мистър Бог и църквата в такива случаи.
- Виж сега, не мислиш ли, че прекалайваш? Нищо не разбирам. Не
можеш за щяло и нещяло да спрягаш Мистър Бог.
Анна най-сетне се засмя и каза:
- Но това е съвсем вярно. Наистина.
В два часа сутринта мозъкът ми работи, но значително по-бавно от обикновено. За
да си размърдам сивите клетки сега, трябваше да стана, но беше кучи студ.
3апалих си цигара. Димът ни обгърна и ни ободри. Значи Бог и неговата църква
бяха нещо като поправката на радиоапарат. Е добре, в два часа сутринта това е
солиден материал за размисъл. Но Анна не можеш да бъде възпряна. Склоних глава
пред неизбежното и казах:
- Църквата и поправката на радио е едно и също. Вярно. Обаче сега
ми го обясни пак. Нещо не го разбрах, започни отначало... и бавно, моля.
Тя се облегна назад и си подреди мислите. Явно търсеше възможно най-простите
изречения, които можешe да разбере и един възрастен човек.
- Какво направи съвсем в началото?
- Измерих напрежението.
- Отвън?
- Разбира се, напрежението може да се измери само отвън.
- А после?
- Измерих тока.
- Отвътре ли?
- Да. Ток може да бъде измерен само там, където тече.
- Виждаш ли. Значи вътре. Това е точно като с хората в църквата.
Тя видя, че все още нищо не бях схванал и продължи:
- Искам да кажа, че хората ходят на църква и си мислят, че могат да
измерят Мистър Бог. И винаги го правят отвън. Но да го измериш наистина, искам
да кажа, силата му - можеш само, ако си вътре.
Тя търпеливо изчака да види на каква почва щеше да се натъкне идеята й.
Навън профуча Continental Express в посока Ливърпул. Изсвири уморено. Беше
късно. Звукът претича отвън покрай прозорците ни, сякаш ми се присмиваше.
Спалните вагони разкъсваха тишината на нощта - трак-трак... трака-трака-трак.
Всичко в тази нощ се бе обединило против мен. Няколко от мозъчните ми гънки
бавно се разсъниха.
Наскоро бях чел Тома Аквински, но той не беше казал нищо за
радиоапаратите. Затова го отместих, за да сторя място на Анна.
Да примем, че съм християнин. Значи мога да стоя отвън и да измервам Богa.
Уредът ми не показва напрежението, а други качества - Любов, милосърдие,
състрадание. На скалата имаше много такива чертички. А сега - следващата
стъпка. Отварям кръга и включвам измервателен уред - себе си. Така ставам част
от Бога. Дали искаше да каже това?
- Казваш, че мога да си мисля, че съм християнин. Мога да измеря
Мистър Бог отвън и да кажа, че ни обича, че е всемогъщ и всичко това. Но в
действителност това не струва нищо? Аз не струвам дори колкото умряла патица?
- Хората така правят.
- Да. Но и аз съм част от хората.
- Ами тогава трябва да го знаеш.
- Кое?
- Че изобщо всичко е измислено от хората.
Аз настоявах за още уточнения.
- Ако успея да се включа в кръга и да разбера Мистър Бог отвътре,
чак тогава ли ставам християнин?
Тя поклати глава.
- Би могъл да бъдеш като Хари, нали?
- Той е евреин.
- Или като Али.
- Той е индиец.
- Точно това казвам. Няма никакво значение, какъв е човек, когато
разбира Мистър Бог отвътре.
- Чакай. Какво по дяволите мога да измервам и разбирам, когато съм
стигнал дотам?
- Нищо.
- Как така нищо?
- Защото тогава няма значение. Ти просто си част от него, малка
част, разбира се. Но все пак си вътре. Сам го каза.
- Никога не съм казвал такова нещо.
- Напротив. Каза го. Каза, че когато запоиш онази малка част за
жичките, тя става малка част от цялото.
Беше вярно, Бях го казал и разбира се имах предвид чисто техническата й
употреба. Анна обаче си беше направила кардинални изводи.
Църковният часовник удари 6 часа. Беше мрачна утрин. Попитах я:
- Колко неща не ми разказваш?
- Всичко ти казвам.
- Ама съвсем всичко ли?
- Не - каза тя спокойно, но колебливо.
- И защо не?
- Има неща, които са... те просто са...
- Странни?
- Хм. Сърдиш ли ми се?
- Не, никак.
- Мислех си, че можеш да ми се разсърдиш, ако ти кажа това.
- Нe. И колко странни са тези неща, които не ми казваш?
Тя седна до мен, заби нокът в ръката ми и погледна предизвикателно.
- Толкова странни... колкото две и пет може би е четири.
Това беше. Знаех съвсем точно, какво има предвид. Възможно най-спокойно разкрих
собствената си тайна.
- Или може би както две и пет е десет?
За момент всичко притихна. После тя се обърна към мен и тихо каза:
- Какво? И ти ли?
- Хм. И аз. А на теб как то дойде наум?
- Долу под моста, когато минаваме напряко. Числата върху лодките. А
на теб?
- В огледалото.
- В огледалото? - тя се ококори.
- Да, в огледалото или в огледалния образ на повърхността на
водата.
- Разказвал ли си го някому вече?
- Няколко пъти.
- И какво ти казаха другите?
- Казаха ми, че съм глупак и си губя времето с глупости. Ти
споделяла ли си тайната си с някого?
- Веднъж. С учителката ми.
- А тя какво каза?
- Каза, че нищо не разбирам.
Ние се усмихнахме съзалкятнически. Вървяхме заедно по пътя, живеехме в общ
свят, който другите смятаха за безсмислен или ненормален. И двамата търсехме
новото, искахме да разгадаваме тайни. И двамата бяхме научени, че пет е точно
пет и нищо друго. Но когато петицата се оглеждаше в огледалото, вече не беше
петица, а приличаше на двойка. От тези прости неща излизаха най-невероятните
сметки. Това ни омагьосваше, макар че от него нямаше никакъв смисъл. Петицата
беше петица, защото винаги е било така. Всеки се съобразяваше с това неписано
правило. Но тази петица не означаваше пет сама по себе си. Ако човек си
избереше нещо друго, то петицата можеше да означава нещо друго. Смисълът се
променяше като следствие на волята. Изпробвахме го и се натъкнахме на
приключение. Знаехме, че математиката не съществува, за да решаваш задачи с
нейна помощ. Тя беше много повече, портата към един тайнствен свят. Тук имаше
правила, които всеки можеше сам да определя и сам поемаше отговорност за всички
резултати. Беше отвъд човешкия здрав разум.
Важно казах:
- Пет и две е десет.
- Понякога само две.
- А може би дори седем?
Нямаше никакво значение. Но имаше един сквилион чужди светове, които все още не
познавахме.
- Дребосъчке, стани да ти покажа нещо, - казах.
Пресегнах се да взема огледалото на мама. То се сгъваше по средата. С него се
промъкнахме в кухнята, където още беше студено и тъмно. Намерихме голямо парче
бял картон и аз нарисувах по вертикала дебела черна линия. След това поставих
огледалото на масата и между двете му половини се образува ъгъл като при
полуотворена книга. Между двете огледала сложих картона и нагласих ъгъла.
- Я погледни, - промълвих и затаих дъх.
Тя погледна и нищо не каза, Можех да чуя дишането й, възбудата, Много добре си
спомнях, как се бях чувствал, когато открих чудото в огледалото. Анна ми се
хвърли на врата. Заклещи ме в прегръдката си и смеейки се, ми захапа носа.
Двамата бяхме на сквилиони километри от реалността. Беше началото на едно
пътешествие. Чудесата никога нямаше да свършат. Имаше нови и нови - и двамата
го знаехме.
Конят Ноби
На чаша чай правехме планове. Щом отовреха магазините, щяхме да излезем и да
купим от Woolworth цял куп огледала. Когато стигнахме до площада, магазините
още не бяха отворили. Няколко продавача подреждаха витрините си с нова стока.
Други бързаха към работните си места, поздравяваха и си разменяха новини.
Краката пристъпваха по паважа, сякаш искаха да стъпчат студа, който се
надигаше. От лафката се носеше на облаци ароматът на прясно кафе, който се
смесваше с уханието на горещи наденички.
- Дай насам една чаша кафе, две филии с мас и едно паче сладкиш с
извара - каза таксиметровият шофьор.
- А за мен едно кафе и две соленки с кимион - поръча колегата му.
- А за теб, ранобуднико? Какво да бъде? - аз бях наред.
- Две кафета и четири наденички.
Метнах парите на плота и ми върнаха няколко монети, които бяха целите мокри от
локвичките бира и кока кола. Анна хвана чашата си с две ръце и зарови нос
надълбоко. Над ръба проблясваха две будни очи, които попиваха всичко, което се
случваше наоколо. Тя не можеше да се справи едно временно с кафето и
наденичките, затова ги държах между пръстите си, като две димящи цигари, готови
за отхапване. Имаше едно сухо местенце, на което оставих чашата си, за да
измъкна цигара с една ръка. Опитах се да запаля клечка кибрит с десния си
палец, но това се оказа невъзможно. Никога нямаше да разбера, как го правеха
приятелите ми. Най-близо бях до решението на задагката веднъж, когато
главичката на клечката се отчупи и се подпали под нокъта ми. Заболя. Анна
вдигна крак и аз запалих клечката в подметката й.
- Внимание! Пазете се! Внимание! - като вълна пред корабен нос
хората се разплискаха по паважава и после се търкулнаха обратно.
Един кон с каруца премина през тъплата. Конят димеше в утринния студ.
- Ърни, Ърни! - извика жена в кожена престилка. - Къде по дяволите
си сложил щайгата със зелките?
За слушателите добави:
- Това момче е пирон в ковчега ми. Ще ме вкара в гроба.
- Би бил истински благодетел - промърмори някой.
Отнякъде се появи човек с табелка на врата и гръмогласно провъзгласи:
- Краят е близо! - после си поръча горещ чай.
- Ангелът на провъзглашението самолично - засмя се друг.
- Хей, Джо, пийни нещо топло с мен - това беше таксиджията.
- Благодаря, другарю - изръмжа ангелът.
- Ей, Джо! Какви новини носиш днес?
- Краят е близо - простена той.
- Хвърляш ни в страх и паника - съседът му се ухили.
- А какво ни каза миналата седмица?
- Пригответе се, никой няма да избегне съдбата си.
- Откъде ги вадиш тези новини?
- Той получава всеки ден телеграма от Св. Петър.
От другия край на лафката се разнесе тътен:
- Кой от вас простаци ми е откраднал соленките?
- Ако си дръпнеш мръсния лакът, ще ги намериш!
- Хари, стегни се, тук има едно дребно.
Хари обърна поглед към нас. В едната си ръка държеше соленките, а в другата
литрова халба кафе с мляко. В ръката му халбата изглеждаше като чашка за ракия.
- Хей, дребното. Как се казваш?
- Анна. А ти?
- Хари. Сама ли си?
- Тц, с този тук - тя кимна по посока на мен.
- И какво правите тук толкова рано?
- Чакаме Woolworth да отвори.
- Какво ти трябва толкова спешно оттам?
- Няколко огледала.
- Ах?
- Трябват ми десет.
- За какво са ти десет огледала?
- В тях могат да се видят други светове, най-различни - каза Анна.
- О! - отвърна Хари, накар че нищо не разбра - Ти си страхотна
скица!
Анна засия.
- Искаш ли шоколад?
Тя ме погледна и аз кимнах.
- Да, моля, господине...
- Хари, просто Хари - поправи я той и заклати пръст.
- Да, моля, Хари.
- Артъъъър - провикна се Хари през рамо - Дай насам няколко
шоколада.
Артър ги подхвърли и Хари ги хвана.
- Ето ти шоколад, Анна.
- Благодаря.
- Благодаря какво? - в гласът му прозвуча огромна въпросителна.
- Благодаря, Хари - Анна разви единия шоколад и му предложи да си
отчупи.
Ръцете му бяха с размерите на дървени стволове. Той протегна една от тях. На
края й висеше нещо като връзка банани. Поне толкова големи бяха ръцете му. С
тези банани пръсто той си отчупи прилично парче шоколад.
- Обичаш ли коне, Анна?
Анна съобщи, че обожава конете
- Тогава ела с мен да посетим Ноби.
Завихме в една пресечка зад ъгъла и там стоеше Ноби, един кон-гигант, който
подхождаше само на великани от породата на Хари. Лъснатият му косъм блестеше
почти колкото украсените с месинг юзди. Той хрупаше нещо, което се подаваше от
вързания на врата му чувал. Когато Хари се приближи, конят пръхна с ноздри и
ние се оказахме обсипани с овес и слама. Хари гръмко се засмя.
Преди пет минути беше готов да разбие всекиму черепа заради соленките си. А съм
сигурен, че лесно можеше да се справи с четири или даже шест нормално развити
мъже. Сега обаче се разтапяше като великан от приказките при вида на едно малко
момиченце и един кон. Даде на Анна шепа захарчета за Ноби.
- Нищо няма да ти стори, Анна. Той не може да убие дори муха.
Ноби разтегли усни и показа зъбите си, които изглеждаха като подредени един до
друг надгробни камъни. След това заинтересовано зарови нос в ръката на Анна и
захарчетата изчезнаха едно подир друго. Хари му говореше нещо неразбираемо, а
после се обърна към Анна:
- Ако искаш можеш да го яхнеш и да си говориш с него, докато
разтоварвам. Като свърша, ще ви закарам до Woolworth.
Анна кимна и бананените ръце я вдигнаха. С един замах принцесата се озова на
коня си. Хари се зае да разтоварва. Щайгите и чувалите изглеждаха, сякаш са
пълни с перушина. После взе Анна и леко я приземи в каруцата. Самият той седна
до нея, а на мен направи знак да се настаня отзад. Анна държеше юздите и
потеглихме с гръмко подвикване. На Ноби това изобщо не му беше нужно. Той
познаваше пътя си насън. Не можехме да минем напряко през пазарния площад,
защото каруцата имаше размери като тези на Ноби и Хари. Беше нещо като боен
кораб на колела. Спряхме на ъгъла.
- Wuhlwohrt - изкрещя Хари и скочи с трясък от мястото си.
- Анна, това е Wuhlwohrt - обясни още веднъж.
- Благодаря ти, Xари - каза тя.
- Благодаря ти, Анна - ухили се той. - Дано пак да те видя някой
път.
После замина заедно с коня и каруцата си. По-късно често срещахме Хари и Ноби.
Книгата без страници
Продавачката във "Wuhlwohrt" успя да се убеди едва след
неколкократно запитване, че действотелно имахме нужда от десет огледала.
- Вие двамата май сте доста суетни - отбеляза тя най-сетне.
Втурнахме се с плячката си към къщи и разчистихме кухненската маса.
Две от огледалата залепихме посредством парченца плат така, че да изглеждат
като кориците на книга. Анна донесе картона с черната черта. Поставихме го така
пред книгата, че гръбчето на огледалата да образува върха на триъгълник, а
отворените страни да пресичат чертата. Нарисуваната линия и отраженията й в
двете огледала образуваха равностранен триъгълник. Започнах бавно да затварям
огледалната книга , ъгълът намаля, линиите изведнъж образуваха квадрат. Анна се
втренчи.
- Още малко! - изкомандва решително тя.
Аз намалих още малко ъгъла и започнах да назовавам фигурите. Шестоъгълник,
осмоъгълник. Когато стигнахме до десетоъгълника, имената се изчерпаха. Затова
просто брояхме страните и наричахме фигурите "седемнайстоъгълник" или
"четиридесетоъгълник". Анна отбеляза, че това е странна и вълшебна
книга. Колкото повече човек я затваряше, толкова по-интересно ставаше. Още
по-забавното бе, че тази книга се състоеше само от две огледала. Всяка фигура
имаше една страна в повече. Значи трябваше да има и такива с милиони, не
-сквилиони страни. Кой беше чувал за книга, в която имаше един сквилион рисунки
и нито една страница!
Колкото повече затваряхме книгата, толкова по-сигурно влизахме в
капан. Двете огледала бяха отворени само на сантиметър и ние вече не можехме
нищо да видим. Сега какво се случваше там вътре? Започнахме отначало. Но при
"хиксоъгълника" отново не успяхме да продължим. А сега накъде?
Анна каза:
- Ако е сквилионоъгълник, може би е кръг.
Но как можехме да го проверим? Накрая изстъргахме прозорче в гърба на едното
огледало и си направихме шпионка. Действително. Сквилионоъгълникът действително
беше кръг. По-скоро беше трудно да се каже, че не е кръг и никога няма да бъде.
Следващият капан беше светлината. Колкото повече затваряхме книгата, толкова
по-тъмно ставаше в нея. Анна непременно искаше да знае, как изглежда вътре,
когато е съвсем затворена. Сложен проблем. Как се осветява здраво затворена
вълшебна книга? Отхвърлихме клечките кибрит и свещите като прекалено опасни или
неизползваеми. Накрая се сетихме за миниатюрната лампичка на фенерчето, която
свързахме с батерията посредством тънки жички. Тя, разбира се, все още беше
прекалено голяма и книгата не се затваряше съвсем, но все пак имахме напредък.
Поставихме огледалата успоредно едно до друго, толкова плътно, че помежду им
имаше място само за крушката. Така ставаше. Отгоре преметнахме парче плат, за
да не прониква друга светлина. Анна надникна през шпионката.
- Там има милиони и милиони светлинки - прошепна тя с притаен дъх.
И с още по-голямо удивление добави:
- Фин, няма сквилионоъгълник. Само две прави линии.
Преди десет години чудото ме бе смаяло по същия начин, затова бях подготвен за
реакцията й. Пресегнах се над нея и лекичко притиснах огледалата в единия край.
Тя се облегна назад и ме погледна.
- Кръг. Огромен кръг, най-големият кръг на света. Как го направи?
Очите й се удивляваха. Притиснах огледалата в другия край и най-големият кръг
на света отново се превърна в две черни линии, които после се разбягаха в
другата посока.
Оттам нататък Анна разглеждаше книгата си стотици пъти на ден.
Най-различни неща пъхаше между двете огледала и получаваше фигури и форми,
които просто трябваше да учудят всекиго.
Един следобед се случи нещо ново. Анна започна да пише големи
букви на хартийки и да ги поставя пред отворената книга.
- Странно, - промърмори - поглеждайки първо в дясното огледало,
после в лявото.
- Странно. Първо е наопаки, а после - в другото огледало пак е
правилно.
Някои от буквите бяха ту правилно, ту наопаки. Други винаги оставаха правилни.
Анна извади грешните букви, и тези, които останаха бяха: А, Д, Ж, Л, М, Н, О,
П, Т, Ф, Х.
Седнах до нея и измъкнах буквата А от купчината. Разделих А-то по
средата посредством огледалото. Тя наблюдаваше, взе огледалото и го направи
сама. Изпробва всички букви. Това я занимава в продължение на един час, после
беше разгадала, за какво става дума.
- Фин, когато половинката в огледалото е съвсем същата като тази на
хартията, това са правилните букви. Те си остават същите. А пък О-то
най-забавно. Можеш да го разрежеш във всички посоки. Остава си О.
Анна беше открила закона на симетрията. Някои неща се превръщаха отвътре навън,
други отляво надясно, а някои си оставаха винаги същите.
Мили и приятелката й Кейт ни подариха джобните си огледала, за да
си направим миниатюрни книжки, които носехме винаги в себе си.
Коленичехме на улицата, когато имаше необикновени шарки по асфалта. Умножавахме
буболечките по четири, по 16 или по няколко сквилиона, листата, семенцата,
изхвърлени трамвайни билети. Можехме да прекараме цели часове и дни по този
начин. Включвахме цветни лампички и надничахме през шпионката. За няколко цента
ни принадележаха светлините на Пикадили Сиркъс. Беше тайнствено и не само това.
Можеше да бъде дори смислено, защото ни показваше двете страни на дадено нещо
едновременно. Анна искаше да знае, дали може да види нещото от всичките му
страни. Така построихме огледалния куб. Закачихме това, което искахме да видим,
на конец и го пуснахме в куба. Чудото отново се случи: нещото се виждаше
отвсякъде.
Никога не съм броил, колко огледала купихме, използвахме и счупихме.
Измисляхме си всевъзможни геометрични задачи, които бяха смислени само в нашия
огледален свят. Пишехме и смятахме на хартия, а пред нас стоеше огледало. Не
поглеждахме на листа, пишехме и смятахме в огледалото. Беше вълнуващо,
изискваше концентрация, но скоро безпогрешно го овладяхме.
Мистър Бог бе направил човека по свой образ. Това възможно ли
беше? Вярно ли беше?
- Фин, може би той има едно огромно огледало.
- За какво му е?
- Не знам, но би могъл да си направи, нали?
- О, да, защо не...
- Може би ние сме от другата страна?
- Кой и къде?
- Може би ние сме тези, които са наопаки?
- Дребосъчке, това е безумно.
- Може би затова винаги объркваме всичко.
- О, да! Винаги объркваме всичко... - Анна невинаги можеше да разчита
на моето разбиране.
- Толкова е просто. Това всеки идиот може да го измисли. Мистър Бог
ни е направил по свой образ. А такива образи има само в огледалото. А в
огледалото всичко е наопаки. Ляво и дясно, дясно и ляво. И затова Мистър Бог
може би е от едната страна, а ние - от другата. Той поглежда в огледалната си
книга и вижда себе си - два пъти, три пъти, милиони и сквилиони пъти. А
сквилионите Мистър Богове може би сме ние, просто наопаки. Той може да ни види,
ние него - не. Като погледнеш в огледалото, виждаш себе си, нали, Фин. Но
лицето ти в огледалото не може да те види. То не може да излезе от
огледалото... нали? А може би му се иска. То не може да излезе и затова не може
да стане като Мистър Бог. Най-много да прилича на него. Разбираш ли, какво
искам да кажа?
Най-чудното беше може би, че Мистър Бог ни беше дал все пак толкова
разум, колкото да можем да мислим. Поне малко. Анна дори предполагаше, че
Мистър Бог пише книга за собственото си творение. Беше си измислил роман със
заплетен сюжет. Но ние не можехме да му помогнем. Ние бяхме фигурите в разказа
му. Но може би понякога ни позволяваше да се доближим до него, за да
прелистваме страниците. Анна със сигурност беше на постоянна служба. Тя вече
обръщаше страниците.
Съотношения
Един ден срещнах на улицата учителката по религия на Анна. Тя ме
помоли, не, заповяда ми да накарам Анна да се държи по-добре в часовете й.
Какво бе направила? Беше прекъсвала урока с въпроси, беше възразявала и
използвала "мръсни думи". Трябва да призная, че дребосъчката имаше
невероятен репертоар и понякога безкомпромисно го използваше. Опитах се да
обясня на учителката, че Анна изричаше лоши думи, но никога с лошо намерение.
Разликата за мен бе очевидна, но стрелата не улучи целта си.
Можех живо да си представя поведението й в клас, въпреки че дамата не желаеше
да ми разкаже повече подробности. Затова вечерта се обърнах лично към
разбойничката:
- Срещнах учителката ти по религия. Трябва да се държиш по-добре в
часовете й.
- Няма да влизам повече там. Никога вече.
- А защо не?
- Тя е учителка. За Мистър Бог не можеш да научиш нищичко при нея.
- Може би не я слушаш?
- Напротив, внимавам, но тя нищо не казва.
- Искаш да кажеш, че съвсем нищо не научаваш при нея?
- Само понякога.
- Е, това все пак е нещо. Какво научаваш тогава?
- Че тя ужасно се страхува.
- Това пък как ти хрумна? От какво се страхува?
- Когато ни преподава, никога не позволява на Мистър Бог да
порастне. Това я плаши.
- Това са абсолютни глупости.
- Мистър Бог голям ли е?
- Да, да, да, добър и много голям.
- А ние малки ли сме?
- Разбира се, че сме малки.
- И това е голяма разлика, нали?
- Естествено, че има разлика между малък и голям.
- И ако нямаше съвсем никаква разлика, всичко това нямаше да има
никаква стойност... нали?
Това ме обърка. Трябва да съм направил особено тъпа физиономия, защото тя
веднага продължи с обясненията си:
- Ако Мистър Бог и аз бяхме абсолютно еднакви, нищо нямаше да ти
направи впечатление... нали?
- Да - казах, - горе-долу рабирам какво имаш предвид. Когато
разликата е огромна, се вижда най-добре колко голям е Мистър Бог в
действителност.
- Понякога - каза тя предпазливо.
Явно нещата не бяха толкова елементарни. Но все пак ме доведоха най-после
до прозрението, че в момента, в който разликата между Мистър Бог и човека е
огромна, в този момент Мистър Бог би бил абсолютен.
- А това какво общо има с учителката ти по религия? Тя разбира от
тези неща.
- О, да, разбира ги.
- Тогава къде е проблемът?
- Когато аз си измисля някаква разлика между Мистър Бог и мен, при
мен Мистър Бог става все по-голям и по-голям.
- Аха?
- Да, обаче когато учителката си измисля такива неща, при нея
Мистър Бог никога не става по-голям. Той винаги си остава еднакъв. Там няма
какво да се научи.
- На какво се дължи това?
- Нали ти казах вече, че я е страх.
Почти щях да пропусна обяснението й. Беше едно от онези полу-изречения, които
толкова често се губеха. Тя каза:
- Учителката само смалява хората. Нищо повече - и добави - Защо
ходим на църква, Фин?
- За да се научим да разбираме Мистър Бог.
- Да не го разбираме.
- Как така?
- За да не го разбираме.
- Стига толкова, дребосъчке. Днес съвсем си се побъркала.
- Изобщо не съм побъркана.
- Побъркана си.
- Не съм. Ходиш на църква и там правиш Мистър Бог съвсем, съвсем,
съвсем голям. Но когато го направиш толкова голям, изобщо не го разбираш... и
чак тогава знаеш всичко за него.
Тя бе учудена и разочарована, че това надхвърляше способностите ми. Въпреки
това запази търпение и продължи да обяснява:
- Когато си дете, разбираш всичко. Мистър Бог седи на златен трон,
има мустаци и дълга бяла брада и корона на главата. Всички го сочат с пръст и
пеят през цялото време като луди. Оди и химни и такива неща. Кой може да понесе
това?
А Мистър Бог прави всичко, трябва само да го помолиш достатъчно мило. Може да
направи брадавица на носа на Уили, защото бие Мили, когато не му носи
достатъчно пари. Прави прекрасно всички тези неща и затова е важен и ние го
използваме през цялото време. Малко по-късно започваш да мислиш за други неща и
Мистър Бог става по-малко разбираем. Но някак все още се справяш. После
изведнъж ти се струва, че той вече не иска да те разбира. Просто не те
изслушва. Изведнъж изобщо не разбира, за какво ти трябва ново колело. И не го
получаваш. Това съвсем те обърква. Колкото по-голям ставаш - като теб и мен,
Фин - толкова по-сложно става всичко. И се смалява. И започваш да го разбираш
точно толкова, колкото и другите сложни неща. През цялото време в живота ти той
се рони. И стигаш точката, в която изобщо вече не го разбираш. Виждаш ли,
тогава той отново е съвсем, съвсем, съвсем голям. Толкова голям, колкото е в
действителност. И баммммм - започва да ти се присмива, че си бил толкова глупав.
Дяволски
сметки
Анна се интересуваше от всичко и навсякъде завираше малкото си,
обсипано с лунички, носле. Изобщо не мога да си спомня, някога да се е
страхувала. Понякога се озоваваше в ситуации, за които й липсваха думи. Тогава
си измисляше нови, съвсем нови думи. Или използваше познати думи с ново
значение. Така, както една вечер ми разказа , че светлината е "на
ресни". Излязохме на тъмната улица, въоръжени с фенерчета и рулетка. Анна
закрепи фенера си на една кофа за боклук и насочи лъча му към стената на
перона. Стъклото на фенера беше може би 6 см в диаметър, а светлото петно на
стената - 70 см. Отдалечихме кофата и петното се уголеми, стана неясно. По
краищата му наистина се образуваха "ресни".
- Това защо е така, Фин? Можеш ли да направиш така, че светлината
да не го прави?
Влязохме в къщата и аз започнах да обяснявам. Говорихме за рефлектори, за лещи.
Анна ококорено ме слушаше и внимателно разглеждаше скиците ми. Досега
огледалната книга я беше учила по един особен начин да открива за себе си
факти. Това, че някои от тези "открития" не бяха съвсем истински,
нямаше никакво значение. Откакто видяхме, че светлината става "на
ресни", Анна разбра, кое е факт и кое не. Фактът беше твърдата черупка на
значението. Фактът и значението бяха две зъбчати колела, които се въртяха в
срещуположни посоки. Но ако поставехме между тях едно колелце, наречено
въображение, започваха да се движат синхронно. Въображението беше важното
междинно звено и един Господ знае, докъде можеше да ни отведе.
Законът на Анна гласеше: Първо обръщаш всичко отвътре навън, после
нагоре с краката, после отзад напред и отляво надясно. Накрая разглеждаш
резултата и...
- Фин, знаеш ли, че някои неща, пречетени отзад напред и отпред
назад, остават винаги еднакви. А-н-н-а, например.
Думите оживяваха. Анна ги разглабяше и после ги събираше в друга
последователност. От бира ставаше риба и двете бяха различни неща.
Тя се научи да борави с езика и да го използва по нов начин. Рисуваше - може би
не бяха прекрасни картини, но тя ги рисуваше съредоточено и с цветни очила на
носа. После се смееше на резултата, когато картината бе готова и си свалеше
очилата.
- Фин, можеш ли да ми направиш сините очила червени? - питаше и
продължаваше да рисува. Произведенията й не украсяваха ничия стена. Но за това
и не бяха създадени. Те представляваха просто откривателски експедиции в света
на цветовете. И не беше ли прибързано да се твърди, че червената роза не може
да вижда? Кой смееше да го каже със сигурност? Може би виждаше с
венчелистчетата или надничаше между бодлите? Беше напълно възможно. Как ли
изглеждаше светът от перспективата на роза?
Едно от моите пристрастия бе математиката. С нетърпение очаквах да разбера, как
Анна щеше да се справи с нея. Беше любов от пръв поглед. С помощта на логиката
числата бяха прекрасни. Понякога сложни, но схванеше ли човек основните
правила, нямаше тайни.
Внезапно тази чувствителна любов претърпя сътресение и аз дълго не знаех, защо.
Един ден Чарлз ми разкри причината. Чарлз бе учител в същото училище, в което
което преподаваше и Мис Хейнс. А Мис Хейнс преподаваше на Анна математика. По
време на един урок, тя се концентрирала изцяло върху Анна.
- Анна, ако посадиш 12 цветя в един ред и засадиш всичко на всичко
12 реда, колко цветя ще имаш в лехата си?
Горката Мис Хейнс! Било е достатъчно да попита колко е 12 х 12. Но не, тя е
украсила въпроса си с цветя и лехи и е получила отговор, какъвто не е очаквала.
Анна е сбръчкала нос. А това е знак на крайно неодобрение.
- Ако, ако си садите цветята в такива тъпи редове, изобщо не трябва
да имате цветя!
Мис Хейнс е изтъкана от търпение. Тази реплика не я притеснила и тя опитала
пак:
- Амо имаш седем бонбона в едната ръка и девет в другата, колко
бонбона имаш общо?
- Нито един - казала Анна. - Нямам нито един бонбон. Нито един в
лявата и нито един в дясната. И защо казвате, че имам бонбони, щом нямам? Това
е лъжа, а не бива да лъжете.
Горката Мис Хейнс. Но тя не се отказала.
- Анна, дете, исках да кажа да си представиш, просто да си
въобразиш, че имаш бонбони. Нали го можеш?
Анна си представила бонбоните и светкавично отговорила с триумфиращ тон:
- Четиринадесет!
- Защо така, Анна? - запитала Мис Хейнс търпеливо, - Имаш повече.
Имаш шестнайсет. Виж, седем бонбона и девет бонбона правят шестнайсет.
- Знам това. Но Вие казахте да си ги представя. Аз си представих,
че един ще изям веднага и един ще дам на приятелката си. Остават 14.
Следващото изречение целяло да успокои учителката и прозвучало като
самобичуване:
- Бонбонът не беше вкусен, затова веднага го изплюх.
Този начин да се борави с числа, объркваше Анна повече от всичко
останало. Последният удар дойде една лятна вечер на улицата. Динки седеше на
стълбата пред входната врата и пишеше домашни, докато си говореше с едно
приятелче. Динки беше на 14. Можеше да вкара гол от всеки възможен ъгъл и да
хвърли върху релсите отвъд стената 6-килограмово паве, но математиката за него
бе велико тайнство.
- Тъпънар - каза Динки.
- Кой? - попита друигият.
- Този идиот се къпе.
- Нали е петък.
- Какво общо има с петък?
- Ден за баня.
- Глупости.
- Е добре де, какво прави идиотът във ваната, щом не е петък?
- Тъпанарят пуска водата и не запушва ваната.
- Някои никога не го схващат и въпреки това са живи.
- Ние изобщо нямаме кран за водата. В събота слагаме ваната в
кухнята и аз трябва да я напълня... с кофата.
- Тогава защо се занимаваш с този идиот и неговите кранове?
- Трябва да сметна за колко време ще си напълни ваната.
- Никога няма да я напълни. Щом не е запушена.
- Наистина ли?
- Може да почернее, докато я чака да се напълни.
- Какъв фукльо!
- Ми остави го да се къпе сам тогава. Ела да ритаме. Аз съм вратар.
Анна слушаше внимателно и разговорът потвърди най-големите й опасения. Подобни
глупости бяха дело на дявола, за да мъчи с тях глупаците по света.
Смяната тъкмо беше свършила. Клиф, Джордж и аз прекосявахме
фабричния двор. Там стоеше Анна и ме чакаше. Дотук не идваше никога. Притесних
се и се затичах към нея. Тя също се затича към мен.
- Какво се е случило, дребосъчке?
Тя се хвърли на врата ми и извика:
- Фин, толкова е прекрасно! Не можах да дочакам, докато се
прибереш.
Тя бръкна в джоба си и измъкна оттам листче, изписано с числа.
1
2 3 4
5 6 7
8 9 10 11 12 13 14
15 16 17 18 19 20 21
22 23 24 25 26 27
28
29 30 31 32 33 34 35
36 37 38 39 40 41 42
На
пръв поглед елементарно, би казал човек. Но какво означаваха квадратите? Анна
ме гледаше с очакване. Но аз не схващах, какво искаше и се чудех.
- Чакай, ще ти покажа. Виж, Фин - тя започна да се върти
превъзбудено. Коленичихме на паважа. Бързащите към къщи работници ни
заобикаляха и се усмихваха.
- Виждаш ли, ако събереш напряко числата в квадратите, значи две
плюс десет плюс осемнайсет е същото като от другата страна. Как се нарича това?
По диагонал? Значи две плюс десет плюс осемнайсет е същото като четири плюс
десет плюс шестнайсет. Или там долу 24 + 32 + 40 е същото като 26 + 32 + 38. И
можеш да си направиш толкова квадрати, колкото искаш. Винаги излиза същото.
Видях как внимателно бе проверила, дали експериментът й е
безгрешен. Всеки диагонал беше огледален образ на другия. Вечерта си измислихме
още такива игри. Колкото по-сложни ставаха, толкова по-щастлива беше Анна.
Можеше да се разчита на добрия стар Мистър Бог. Резултатите му бяха
безпогрешни, освен, когато ние случайно бяхме объркали сметките. И когато човек
се замислеше за задачите, в които разни идиоти си пълнеха ваните и искаха да
знаят от другите, колко време трае това, ставаше ясно, че това безспорно е
дяволска работа. Анна категорично отказваше да реши дори една единствена от
тези задачи. Просто не можеше да бъде убедена в смисъла им. Опитах се да й
обясня, че за други хора това беше по-лесно и по този начин се научаваха да
смятат по-бързо. Нищо не помогна. Числата сами казваха, какво може да се прави
с тях и какво не. Можеше ли да се подходи сериозно, когато там пишеше:
"Двама мъже изкопават за два часа дупка" - единственият логичен
въпрос беше, за какво им е тази дупка? Но не, трябваше да си представим, че
идват още петима и изкопават абсолютно същата дупка още веднъж. Въпрос: За
колко време? А не: За какво са им две дупки?
- Онзи идиот в банята! Фин, нали не искаш да ми кажеш, че знаеш
защо един възрастен човек пуска водата да тече от крана, без да запуши ваната?
Поне това не се споменаваше в задачата. А Мис Хейнс садеше цветята си в
редички, за да може да ги брои после. Какви глупости!
Сенките
Дългите зимни вечери скъсявахме с машинката, която прожектираше
върху стената приказки за Анна. Освен това имахме цял набор забавни картинки,
които никак не бяха забавни и още такива с "възпитателна стойност",
които не притежаваха подобна стойност. Освен, ако човек не се интересуваше от
броя на прозорците в Кристалния дворец или не искаше непременно да установи, от
колко каменни блока е изградена Хеопсовата пирамида. Тогава все още не знаех,
че прожекторът беше далеч по-забавен и дори възпитателен, когато не
прожектираше никакви картинки. Много интересно беше, например, да поставиш
ръката си в светлинния сноп и да наблюдаваш сянката й върху екрана, който
всъщност не беше екран, а опънат чаршаф. Беше дотолкова възпитателно, доколкото
ни доведе до няколко извънредно оригинални идеи.
- Ще включил ли днес машината? - замоли Анна.
- А какво искаш да гледаш? - попитах я в отговор.
- Нищо. Просто да е включена.
Бях загрижен, защото тя просто седеше и дълго време гледаше втренчено осветения
чаршаф. Трябваше ли да прекъсна необикновения й транс или просто да изчакам,
какво шеще да се развие?
Цяла една седмица тя наблюдава тази скучна, осветена програма и аз
ставах все по-нетърпелив. Накрая продума:
- Фин, я сложи тази кибритена кутия в светлината.
На платното се появи сянката на ръката ми, която държеше кибритената кутия.
След дълго и внимателно наблюдение Анна изкомандва:
- А сега книгата.
Разгледа сенките на една дузина различни предмети и упорито мълчеше. Днес не
беше ден за обяснения. Предпазливо я запитах:
- Хей, дребосъчке, какво мъдриш?
Тя обърна лице към мен, но очите й бяха много далечни.
- Това е необикновено, - промърмори. - наистина необикновено.
Вгледах се в нея и се притесних. Нещо не беше наред. Изведнъж мислите й се
върнаха и тя започна да се кикоти. Обхвана ме онова тягостно чувство, което ни
обхваща, когато установим, четейки криминален роман, че някой е откъснал
последната страница.
По време на петия или шестия сеанс, Анна помоли за лист хартия, който трябваше
да забода с карфици върху чаршафа. Днес поиска да види сянката на каната за
мляко. После ме помоли да я очертая с молив върху листа. В едната ръка каната,
в другата - молива - стоях там и не можех да помръдна. Разстоянието бе
прекалено голямо. Бях на около половин метър от платното. Но Анна не се отказа.
При нея никой не се отказваше. Сухо подметна:
- Защо не поставиш нещо под каната?
Домъкнахме масичка и купчина книги, върху които сложих каната и след това
очертах сянката й върху листа, както ми бе заръчано.
- А сега я изрежи - гласеше следващата команда.
Имах усещането, че значимите ми дарби страдаха от изпълнението на подобна
слугинска работа.
- Сама го направи - отвърнах.
- Моля те, направи го ти. Моля те, Фин.
Недоволствайки демонстративно, изрязох каната по очертанията и й я подадох. Тя
кимна и мълчаливо се втренчи в нея. После сложи хартиената кана между
страниците на дебелата енциклопедия.
На следващата вечер поиска още три сенки, но като че ли нямаше
намерение да ме въведе в мислите си. По това време не подозирах, че Анна вече
бе решила проблема си. За това нямаше и намек. Тя подреждаше идеите и
хрумванията си в пълна тишина. Изминаха още три дена, докато поиска отново да
види чудната машина. Три дена, през които можех да наблюдавам само загадъчната
й усмивка. Усмихваше се като Мона Лиза в умален размер. Сетне проговори:
- Сега. Нека бъде сега.
Измъкна четирете изрязани сенки от енциклопедията и ги нареди на масата.
- Фин, я подръж това, моля.
Задържах хартиената кана за мляко в светлинния сноп. Появи се отново сянка на
кана за мляко. За какво й беше сянката на сянката?
- Не, не така, Фин, светлината не трябва да пада върху каната, а
върху ръба й, тънкия ръб.
Обърнах листа на 90°.
- Какво виждаш, Фин?
Погледнах към Анна. Тя държеше очите си здраво затворени и не гледаше.
- Виждам черта върху платното.
- Сега следващата. Какво виждаш?
- Отново черта.
Останалите две сенки също образуваха само тънки черти. Какво хрумване! Анна бе
открила, че всички неща притежават сенки - било то планините, мишките, цветята
или самият крал. Когато обаче сенките попаднеха в сноп светлина, резултатът
беше неизменно черта върху стената. Но това все още не беше всичко.
Тя отвори очи и строго ме погледна.
- Фин, можеш ли да си представиш какво ще се получи, ако
светлинният сноп уцели чертата по цялата й дължина? Какво ще видим тогава на
екрана?
- Точка - отговорих.
- Да - усмивката й бе по-ярка от светлината на вълшебната лампа.
- Но аз все още не разбирам какво означава всичко това.
Най-прекрасният комплимент, който Анна някога ми направи, бе мълчанието й в
този момент. То означаваше - ти си интелигентен човек, сам ще се сетиш. И аз се
сетих. Обикновено обличах резултата от размислите си във въпроса "Искаш да
кажеш, че...?"
Това, което искаше да каже този път, беше горе-долу следното: Щом човек можеше
да използва едно число, да кажем седем, за да преброи толкова различни неща
като монети, бебета или книги, то тези неща трябваше да имат нещо общо помежду
си. Нещо, което обикновено ни се изплъзваше. Какво би могло да бъде то?
Нещата притежаваха сенки и сенките бяха неоспоримото доказателство за
съществуването на нещата. Сянката ни спестяваше много от това, което не можеше
да бъде преброено - например това, дали дадено нещо беше червено на цвят или
сладко на вкус. Сянката имаше само форма. И дори това бе прекалено много.
Сянката спестяваше излишната информация и затова сянката на самата сянка би
трябвало да опрости нещата още повече. Сенките на сенките бяха черти, но
чертите все още бяха с различна дължина, значи ни трябваше сянката на сянката
на сянката, а това бе точка. Точката, до която всичко можеше да бъде смалено.
Точката, която единствено имаше значение. Анна посочи една черна точка върху
лист хартия.
- Не е ли великолепно, Фин? Това може да бъде сянката на сянката на
моята сянка или на сянката на автобуса или на нещо съвсем различно... или може
би това си ти, Фин?
Огледах себе си, погледнах точката и не можах да се разпозная. И все пак знаех,
какво искаше да каже. Точката беше най-малкото нещо, което не можеше да бъде
опростено. А как беше обратният път? Точката можеше да бъде уголемена, да стане
черта или форма. Тя се разрастваше до размерите на Вселената, дотам, където
нямаше как да порастне повече. Там беше абсолютът и той се наричаше Мистър Бог.
Между него и точката се движеше всичко останало.
Албърт Айнщайн е сгрешил
Последното си откритие за сенките Анна ми сподели през една мокра и
ветровита зимна вечер. Вечер, с която дори днес, след тридесет години, не съм
съвсем наясно. Бях се настанил удобно пред камината и четях. Анна си играеше
наоколо и размахваше лист и молив.
- Какво четеш, Фин?
- Разни неща за времето и пространството, не е за теб.
- За какво става дума?
- За времето и пространството и... - тук направих фаталната грешка
- ... и светлината.
Тя престана да рисува.
- О!Какво пише там за светлината?
Засърбя ме. Сенките и светлината бяха в момента сред най-любимите й теми. Не
трябваше нищо да казвам... но вече го бях сторил.
- Е, добре. Един човек, който се нарича Албърт Айнщайн, е изчислил,
че няма нищо по-бързо от светлината.
- О! - каза тя още веднъж и продължи да рисува. Внезапно се обърна
към мен:
- Това не е вярно.
- Така ли? Не е вярно? Тогава защо ми позволи да чета книгата? -
шегата не улучи целта си.
- Аз изобщо не знаех, какво четеш - каза тя.
- Е, добре. И кое според теб е по-бързо от светлината?
- Сянката!
- Това не е възможно. Светлината и сянката са еднакво бързи.
- Защо?
- Защото светлината прави сянката - вече започнах леко да се
обърквам - Виж сега, сянката е там, където няма светлина. И затова не може да
стигне някъде по-бързо от самата светлина.
Анна млъкна за пет минути, докато осмисли това твърдение. Аз продължих да чета.
- Сенките са по-бързи. Мога да ти го докажа.
- Дребосъчке, това трябва да го видя. Давай!
Тя скочи от стола, облече палтото си и се пресегна към фенера.
- Накъде?
- Надолу към гробището.
- Вали като из ведро и е непрогледен мрак.
Тя размаха фенера пред носа ми.
- Не мога да ти покажа сенки по светло... нали?
Навън бе тъмно като в миша дупка. Дъждът поройно се лееше от небесата.
- Защо на гробището?
- Заради дългия зид.
Пътят към гробището беше нещо като задънена улица. От едната страна я ограждаше
перонът на гарата, от другата - зидът. Беше слабо осветена и аз се надявах, че
малко хора се разхождаха навън по това време. Спряхме се по средата на улицата.
- Сега какво?
- Аз ще се отида малко по-нагоре - каза Анна - и ще те осветя с
фенера. Ти трябва да следиш сянката си върху зида.
С тези думи изчезна в тъмнината. Изведнъж фенерът светна, лъчът му се огледа
слепешком в тъмнината, докато ме откри.
- Готов ли си? - провикна се Анна.
- Да - провикнах се в отговор.
- Виждаш ли сянката си?
- Не.
- Тогава сега ще се приближа. Дай знак, когато я видиш - лъчът грейна
по-ярко.
- Стоп! Сега! - извиках, когато открих тъничката си сянка в другия
край на стената.
- Сега я следи внимателно - даде указанията си Анна.
Бавно започна да се приближава. Движеше се на около половин метър зад мен
покрай зида. Аз се взирах в тъмното и следях сянката си. Тя се приближаваше,
придобиваше очертания, ставаше все по-бърза и по-бърза. Във всеки случай
значително по-бърза от Анна, която също се приближаваше. Изведнъж се забави,
задмина ме по стената и се отдалечи в другата посока. В този момент Анна
застана до мен.
- Видя ли? - извика тя.
- Хм. Да, видях.
- Бързо, а?
- Много бързо? Как го откри?
- Колите. Фаровете им така го правят.
- Дребосъче, слушай. Направила си страхотно откритие. Сянката ми
тича много по-бързо от теб и твоята сянка тича по-бързо от мен, но и двете не
са по-бързи от светлината, разбираш ли?
Никакъв отговор. Погледнах я. Анна беше далече, много далече. Не ме беше чула.
Обмисляше, как това щеше да продължи.
Хванах я за ръката:
- Ела, дребосъчке, ще пием чаша горещ чай при Ма Б и ще си поръчаме
нещо вкусно за ядене. Времето е отвратително.
По пътя срещнахме Сали.
- Луд ли си? Какво правиш навън с малката при този дъжд?
- Питай я, какво тя прави с мен. Ела с нас при Ма Б, искаме да пием
чай.
- Ще дойда, ако ме поканиш. Аз съм фалирала.
Бях изял цяла баничка с кайма, когато Анна приключи с размислите си.
- Слънцето е точно като автомобилен фар! - след още няколко минути
насочи неизползваната си вилица към мен:
- А ти, ти си Земята. Например, искам да кажа. А стената е на
сквилиони и сквилиони километри разстояние. Разбира се не истинска стена - тя
погледна встрани и чак сега забеляза, че Сали седеше на масата ни.
- Здрасти, Сали - Анна се усмихна.
- Здравей, Анна - каза Сали - Какво ново?
Анна задържа погледа си върху мен.
- Слънцето огрява Земята и Земята хвърля сянката си на стената.
Искам да кажа онази стена, която я няма наистина, но ти трябва да си я
представиш.
Аз се усъмних:
- Не съм много сигурен, дребосъчке.
Тя се усмихна.
- Но нали в мислите си можеш да си представиш, че би могло да е
така. И когато Земята обикаля слънцето и сянката й я следва по стената...
- ... която е на сквилиони километри разстояние?
- Толкова колко е бърза сянката по стената?
Аз набучих парче пица на вилицата си и я размахах над главата й, за
демонстрация. Земята беше пицата, главата й - слънцето. Тя наклони глава и ме
загледа в очакване.
Не отговорих. Не казах, че на светлината й трябват еди-колко-си секунди за един
милион километра. Знаех, че няма по-голяма скорост от скоростта на светлината.
И сенките не бяха по-бързи. Господин Айнщайн бе напълно прав. Замислих се за
нещо съвсем различно. Може би не бях показал на Анна правилния начин да събира
информация. Със сигурност я бях научил на много неща - смешни, интересни,
прекрасни неща. Но къде бях сбъркал? Аз самият не бях сигурен, кой път е
правилният. И така Анна бе решила да сглоби всичките си прозрения сама и вече
не можеше да бъде разубедена. Колкото и невероятни да бяха. За мен това беше
сложен проблем. Дали не бях сбъркал изцяло с Анна?
Как изглежда Мистър Бог
Най-често употребяваната дума в разговорите ми с Анна безспорно
беше Мистър Бог. И сигурно щеше да се изтърка, ако Анна нямаше непрекъснато
нови прозрения. За нея Мистър Бог всеки ден разкриваше по нещо ново от себе си.
Вторите по важност думи бяха въпросителните. Кое, как, колко и преди всичко
защо. Вяка от тях си имаше двойник - дума за отговор. Това, така, толкова и...
защото. Изобщо Анна реши да раздели словото на въпросителна и отговаряща
половина. Въпросителната беше по-важна. Защото без нея другата половина
отпадаше така или иначе. Въпросите бяха вълнуващи и понякога опасни. И човек
никога не знаеше, докъде ще го отведат.
Tова се оказваше проблем, когато ставаше дума за църквата или
училището. Подобни институции явно смятаха, че отговарящата половина е
по-значима. Беше във висока степен възмутително какви готови и безропотно
възприети възгледи се сервираха на хората там, дори ако и отдавна да се бяха
оказали напълно погрешни. Важното бе, какво целеше въпросът и какво трябваше да
се постигне с него. Имаше толкова безсмислени въпроси, чиито отговори не те
отвеждаxa никъде. В училище можеше да се запълни с тях материалът за няколко
години.
Анна бе сигурна, че съществува рай с ангели и всичко останало. И
знаеше горе-долу как изглежда там или по-скоро знаеше, как не изглежда. Преди
всичко ангелите не изглеждаха като на шарените картинки, които рисуваха хората.
Това, което най-много я дразнеше, не бяха смешните крилца, с които ги
изтипосваха, а фактът, че приличаха на хора. Предположението, че прекарваxa
ангелския си живот, пеейки химни и духайки в тромпет, я изпълваше с дълбоко
съмнение и отчаяние. В деня на възкресението пак ли щяхме да имаме същите два
крака, две уши, очи, ръце? И това й се струваше измислица на болен мозък. Защо
хората си губеха времето в размисли за рая и догадки за това, къде се намира.
Всички тези въпроси бяха част от онези безсмислици, които никъде не ни
отвеждаха и затова не трябваше да бъдат задавани.
Дори само начинът, по който Мис Хейнс и свещеник Касъл използваха
думите "виждане" и "знание", беше объркващ. Касъл
непрекъснато повтаряше, как виждаме Господ Бог очи в очи. По време на неделната
си пpоповед, отново бе напълно обсебен от любимата си тема и не подозираше, че
едва се изплъзна от средноголяма катастрофа. Анна се вкопчи в ръката ми,
клатейки енергично глава и опитвайки се, да преглътне гнева си. Прошепна ми с
глас, който многократно отекна в черковното пространство:
- И какво ще направи, ако се окаже, че Мистър Бог изобщо няма лице?
Даже очи? Значи изобщо не го вижда "очи в очи"! - тя имитираше
нещастния проповедник и всички в църквата го чуха. Касъл млъкна за момент,
после продлъжи.
- Фин, какво ще направи той тогава?
- Приближи се, - прошепнах - говори по-тихо.
Устните й се доближиха до ухото ми и тя изсъска:
- Мистър Бог няма лице.
Аз вдигнах вежди, а това означаваше: "Обясни ми!"
- Той вижда всички хора по света, всеки един и не му е небоходимо
да се обръща или да мести поглед.
Анна кръстоса ръце пред гърдите си, кимна удовлетворено и предизвикателнo се
втренчи в проповедника.
По пътя към вкъщи започна да обяснява:
- Виж сега, Фин, толкова е просто. Аз си имам "отпред" и
"отзад". И когато искам да видя нещо отзад, трябва да се обърна,
защото нямам очи на тила. Обаче Мистър Бог има само "отпред". Той
гледа навсякъде, едновременно.
- О, - казах аз - напълно ясно.
Идеята, че Мистър Бог няма "отзад" ме забавляваше. Опитах се да
сподавя смеха си, но не успях. Избухнах.
Анна ме погледна учудено:
- Но защо се смееш?
- Ами просто идеята, че Мистър Бог няма "отзад"... може
би тогава няма и задник?
За секунда очите й се присвиха, после усмивка огря лицето й:
- Точно така, няма! Мистър Бог няма дупе - запя тя на висок глас,
докато подскачаше по улицата. Неодобрението на минувачите се превърна в ужасени
погледи.
- Отвратително, това дете - процеди през зъби един неделен костюм.
- Колко невъзпитано! - изскърцаха два лъснати ботуша.
А джобният часовник на един дебел мъж изръмжа:
- Дяволско изчадие.
Анна продължи на подскоци и се смееше заедно с Мистър Бог, който й бе приятел.
Тя не беше лоша и не беше глупава, просто бе сигурна, че приятелите й я
разбират.
За смъртта
Анна и майка ми бяха неразделни. Те водеха сериозни разговори,
защото и майка ми имаше дарбата да задава въпроси, които те отвеждат напред.
През една неделна утрин тя попита:
- Кое ли е най-голямото, което Бог някога е сътворил?
Аз помислих и отвърнах:
- Най-голямото е сътворението на човека.
Тя поклати глава и никак не беше съгласна. Започнах да гадая - може би
животните или цветята? Изброих целия инвентар на сътворението, но пожънах само
отрицателно поклащане на главата. Друго не ми хрумна. Но видях погледите, които
си разменяха Анна и майка ми. Майка ми бе сложила коледната си усмивка и
радостно намигаше на Анна. Анна я погледна, подпря брадичка на юмруците си и
между тях настъпи абсолютно разбирателство. Изведнъж Анна се изправи. На лицето
й бяха изписани въодушевление и учудване. Пое дълбоко въздух и избълбука:
- Най-великото е "седмият ден".
Аз гледах ту в едната, ту в другата, прокашлях се и исках да привлека
вниманието им върху себе си.
- Това не го разбирам - смутолевих. - Значи е направил всичките си
чудеса за шест дена. И на седмия си почива. Какво особено има тук?
Анна скочи от стола и се настани в скута ми. Това беше нейната тактика, когато
трябваше да обясни нещо на горкото, непросветено момче.
- А защо си е почивал на седмия ден? - запита.
- Ами защото е свършил доста работа.
- Обаче не си е почивал, защото е бил уморен.
- Така ли? Аз се уморявам само като си помисля, колко е работил.
- Той не. Той не е бил уморен.
- Сигурна ли си?
- На седмия ден е направил спокойствието, сътворил, искам да кажа.
- Наистина ли?
- Да. И това е същинското чудо. Измислил е спокойствието и после го
е сътворил. Как, мислиш, е изглеждало всичко, преди да започне работата си през
първия ден?
- Сигурно е било страшна бъркотия.
- А можел ли е да си почине, ако навсякъде е било такава бъркотия?
- Сигурно не. И после?
- После е започнал да прави всичките тези неща и бъркотията малко
се е подредила.
- Звучи логично - кимнах в съгласие.
- И когато е свършил, всичко е било сложено в ред. Сега е можел да
си измисли спокойствието. И затова спокойствието е най-голямото чудо. Можеш ли
да го разбереш?
Ако разглеждах нещата от този ъгъл, много ми харесваха. Въпреки това отново се
чувствах като глупака в отделението и исках да блесна.
- Обаче знам, какво е направил с бъркотията - казах.
- Какво?
- Натъпкал я е в главите на хората.
Това беше планирана провокация, но никой не ми се скара. Вместо това двете се
зарадваха, че толкова бързо бях с хванал. Затова и аз доброволно приех
одобрението им. Но как можех сега да задам вероятно глупавия въпрос, защо
Мистър Бог бе постъпил така? Все пак не исках да се излагам.
- Странно, всичките тези боклуци в главата... - опипах предпазливо
почвата.
- Изобщо не е странно. Даже е задължително да имаш толкова боклуци
в главата си, преди да разбереш, какво значи наистина спокойствието.
- О, да. Разбира се. Това трябва да е причината.
- Да си мъртъв е почивка. Можеш да погледнеш назад и да подредиш
всичко, преди да продължиш.
Да бъдеш мъртъв беше нещо, за което не ce притеснявахме. Умирането можеше да
бъде проблем, но само, ако човек не бе живял истински. Умирането изискваше
подготовка и единствената подготовка беше, да живееш истински. Така, както се
бе подготвяла баба Хардинг - цял живот. Анна и аз седяхме до нея и държахме
ръката й, когато почина. Тя се радваше на смъртта, не защото животът се бе
отнесъл зле с нея или защото бе работила прекалено много, просто искаше да
подреди живота си и да прегледа отново всичките дълги години.
- Вътрешното се обръща навън - каза тя. И докато ни разказваше за
прекрасна екскурзия в лятна утрин, умря. Щастлива, защото бе живяла щастливо.
По този повод баба Хардинг влезе в църква за втори път през 93-годишния си
живот.
Това се случи три седмици, преди да отидем на друго погребение.
Две дузини или повече от нас дойдоха на погребението на Скипър,
шестима от големите и около 20 деца на различна възраст. Хората казваха за нея,
че няма да остарее и бяха прави. Главата й беше пълна с бръмбари и винаги
настроенa за смешки. Щеше да се смее още много, много повече, ако не беше
кашлицата й. Кашляше прекалено много в последно време. Не беше навършила 15,
когато умря. Беше руса и синеока, с кожа като прозрачна копринена хартия.
Неотдавна всички заедно бяхме говорили за смъртта.
Бънти беше започнал:
- Как се умира?
Някой друг каза:
- Лесно е. Просто преставаш.
А Скипър се провикна:
- Раъзбира се, че е лесно, лесно до смърт.
И всички бяха изръмжали нещо неразбираемо.
Погребението бе тържествена церемония. Прекалено тържествена за човек като
Скипър. Свещеник Касъл тръбеше из църквата за невиността на младите и някой
подтисна напушилия го смях. Касъл вдигна очи към купола и провъзгласи, че
Скипър се намира на небето. Амин.
Всички зяпнаха с отворени усти и видим интерес нагоре. Само Дора се беше
втренчила в пода, докато някой не я ощипа и не й прошепна:
- Гледай нагоре, глупачке, нагоре!
Дора уплашени вдигна глава, спъна се и се сгромоляса на каменните стълби.
- Загубих си дъвката - проплака.
Но това не възмути свещеник Kасъл. Той продължи да описва Скипър с
най-прекрасни слова, но никой от нас не можеше да я разпознае. Това не беше
нашата Скипър, за която говореше. И добре, че мъртвите не възразяват. Можех
живо да си представя, как Скипър би изръмжала "По дяволите, какви
идиотизми говори тоя!" Нещо в този тон. За щастие Касъл нищо не забеляза и
кротко завърши дивотиите си. Всички отидохме на гробището и хвърлихме пръст
върху ковчега й. После се заблъскахме към и3xода покрай голям мраморен ангел,
който се опитваше да сложи мраморният си букет върху мраморния гроб. На и3xода
изчакахме Бъз, който изостана малко.
Някой каза:
- Можете ли да си представите, че Скипър има криле?
- Естествено, много е гот да прехвърчаш така.
- На мен не ми трябват криле.
- защо не?
- Как ще си събличам ризата с тези неща на гърба си?
- Не бъди глупав. Ангелите не носят ризи.
- А какво носят?
- Май-много нощници.
- Божееее, кой носи нощници? Женска му работа!
Животът продължаваше. Скоро бяхме забравили свещеник Касъл и нелепата му
проповед.
- Меги! - провикна се някой, - Мееееги, знаеш ли случайно къде е
раят?
- Какво значение има? Все някъде трябва да бъде - отвърна Меги,
докато си бъркаше съсредоточено в носа.
- Ей там горе е, гъска такава!
- Не би било никак добре да си прав.
- Защо не?
- Ако Скипър е наистина там горе, отдавна щеше да ти се е изпикала
на главата.
- Ти си гадна.
- Бъз, за кого ще се ожениш, щом Скипър е мъртва?
- Крава - каза Бъз.
- Тя щеше да си изкашля дробовете. По-добре, че е мъртва - изломоти
друг.
- Меги, има ли различни видове рай? Искам да кажа за курви, за
евреи или негри или хора като Касъл?
- Не, сигурно има само един.
- А защо тогава има толкова видове църкви и синагоги и разни
такива?
- Нямам представа.
- Сигурно ги е измислил дяволът. Това е типично за него.
- Може би Скипър изобщо не е на небето?
- Може би се пържи в ада?
- Дяволът няма да издържи. След два дена ще я и3xвърли оттам.
- Горкият дявол. Колко смешно!
- Кое е толкова смешно?
- Смях. Той се изправя на нокти само като чуе някой да се захили, а
Скипър избухва в смях с повод и без повод.
- Какво мислиш, че прави Скипър сега?
- Сигурно пее химни.
- Това е много тъпо, да пееш през цялото време химни - каза Мати.
Погледна нагоре и запя неприлична песничка. Всички въодушевено се включиха.
- Басирам се, че Скипър ще научи ангелите на това.
- О, да! И на другата... онази за Артър.
- Недей, престани, тази е прекалено глупава.
- Въобще не е глупава. Ако Скипър я изпее на дядо Господ, той ще се
пръсне от смях, обзалагам се.
- Не ти вярвам. Мръсна е.
- Е, за какво ни е дал задници, ако не можем да говорим за тях?
- Мръсна е, казах.
- Това са глупости. Ако бях Господ, щеше да ми е смешно.
- На теб да. Ами Исус?
- Какво Исус?
- Ми погледни рисунките. Прилича на педераст.
- Сигурно изобщо не е изглеждал така.
- Баща му е бил дърводелец.
- И той самият също.
- Е, представи си, ако режеш по цял ден дърва, това прави мускули.
Исус сигурно е имал мускули. Старецът не би му позволил да хойка, трябвало е да
работи.
- Сигурно е бил страшен пич.
- Разбира се. И много е носил на пиене.
- Откъде знаеш?
- Пише го в Библията. Превъръщал е водата във вино.
- Страхотно! Баща ми не може такива неща.
- Баща ти нищо не може.
- Защо не бива да казвам "задник"?
- Така не се прави.
- И Исус е имал задник.
- Ама не е казвал "задник".
- Откъде знаеш?
- Казвал е "дупе", обзалагам се.
- Не е. Говорил е иврит.
- Глупости.
- Помниш ли миналата неделя, Касъл наистина каза, че дъждът са
сълзите на ангелите. Тия пък за какво толкова циврят?
- Заради тъпите ти въпроси.
- Направо жал ми става за дядо Господ.
- Защо?
- Ами заради молитвите и песнопенията, не му ли омръзват?
- Ако бях Господ, щях да разсмивам всички хора.
- Няма нужда. Ако беше Господ, и без това всички щяха да ти се
присмиват.
- Ако бях Господ, щях непрекъснато да те удрям по главата с
гръмотевицата си.
- Имам страхотна идея!
- О, чудо!
- Не, сериозно. Ще основем нова църква.
- Ти си просиш боя. Имаме си достатъчно църкви.
- Ама не такава с молитви и песнопения. Искам да кажа, ще
разказваме смешки за дявола и за всичко. Би било екстра.
- Ще си направим църква за смях.
- Страхотно, такава църква...
И така продължаваше. Час след час, ден след ден, година след година. Говорехме
и се смеехме и нищо не премълчавахме. И това беше, за което копнееше Анна.
Дарбата на Анна
В нощта след погребението на Скипър, се събудих от отчаяно хлипане
отвъд завесата. Отидох при Анна и я прегърнах, за да я успокоя. Може би бе
сънувала кошмар или тъгуваше за Скипър. Гушнах я, но те ме отблъсна и отнесено
застана до леглото си. Бях озадачен и не знаех какво да направя. Светнах
лампата, но това, което видях, ме уплаши. Анна стоеше изправена, със странен
блясък в широко отворените си очи. Беше притиснала длан до устата си, за да не
хлипа. Сълзите й се стичаха надолу по лицето. Не ме виждаше и не виждаше нищо друго.
Внезапно чух гласа й:
- Мистър Бог, моля те не позволявай да остана толкова глупава,
колкото всички останали и колкото съм глупава сега. Искам всичко да науча! Моля
те, кажи ми как да задавам правилните въпроси.
За един безкраен миг видях Анна като чист пламък и потреперих. Не
знам, как преодолях този момент. По един невероятен, мистериозен начин за пръв
път "видях". След това усетих малката й ръчичка в лицето си.
- Фин, Фин - каза тя и стаята отново беше стая - Фин, какво ти
става?
Не знам, може би от страх започнах безобразно да псувам. Всеки мускул ме болеше
и зъзнех от студ. Анна обви ръце около врата ми.
- Недей да псуваш, Фин, защо си толкова сърдит? Сега всичко е
наред.
Аз се опитах още ведънж да си спомня този страховит и едновременно прекрасен
момент. Опитах се да се върна в настоящето. Беше, сякаш трябваше да сляза по
безкрайно дълга стълба. Анна прошепна:
- Колко се радвам, че дойде, Фин. Обичам те.
Исках да й кажа, че също я обичам, но не можех да издам звук. В главата ми беше
мъгливо. Забелязах, как Анна ме води към леглото. Легнах си и се почувствах
нещастен и изтощен. Мислите ми се оплитаха. Една чаша чай, която изведнъж сe
озова в ръката ми, ме върна в съзнание.
- Изпий това, Фин, изпий го до дъно - каза Анна.
Чух, как ми запали цигара. След това се надигнах и се подпрях на лакти.
- Какво се случи, Фин?
- Един Господ знае, какво се случи, дребосъчке. Ти спеше ли?
- Неее, будна бях от доста време.
- Помислих си, че си сънувала нещо страшно.
- Не, просто се молих.
- Но ти плачеше... и аз си помислих...
- Затова ли те беше страх?
- Не знам. Може би. Беше странно. Почувствах се лош и съвсем
празен. За момент си помислих, че виждам себе си, какъвто съм наистина. Не беше
хубаво.
Тя не отговори. После каза съвсем тихо:
- Да, знам.
Бях безкрайно уморен и положих глава в ръцете й. Не беше правилно. Трябваше да
бъде наобратно. Друг път тя се подпираше на мен. Но почувствах, че така е
добре. Така исках да бъде. А всичките непопитани въпроси? След малко казах:
- Дребосъчке, защо помоли Мистър Бог да те научи, как да питаш
правилно?
- О, това е тъжно... нищо повече...
- Кое е тъжно?
- Ами хората.
- Разбирам. И какво им е тъжното на хората?
- Ами аз си мисля, че хората трябва да стават все по-умни и
по-умни, колкото по-стари стават. Боси и Печ, например, поумняват. Хората не.
Това е тъжно.
- Наистина ли мислиш така?
- Да, Кутииките им стават все по-малки.
- Какви кутии?
- Ами... това е така, всеки въпрос се намира в кутиика и отговорите,
които хората получават, винаги са точно толкова големи, колкото кутииките с
въпросите.
Това е като с измеренията, помниш ли?
- Искаш да кажеш онези от книгата?
- Да. Ако имаш въпрос с две измерения, ще получиш отговор с две
измерения. Това е строго определено. Точно като размерите на кутията.
- Мисля, че горе-долу те разбирам.
- Отговорът е точно толкова голям, колкото кутията и след това
край. Няма повече. Като в затвора.
- Мисля, че всички сме някак затворени.
Тя поклати глава.
- Не вярвам. Мистър Бог не би позволил подобно нещо. Cами се
затваряме.
- Може би си права. И по-нататък?
- Мистър Бог е и позволява ние да бъдем.
- Ето виждаш ли, че ни има.
- Не. Ние го затваряме в малки кутиики.
- Със сигурност не правим нищо подобно.
- Hапротив. През цялото време. 3ащото не го обичаме наистина. Вчера
пуснах мишката от капана за мишки, защото я обичам. Трябва да освободим Мистър
Бог от църквата. И тогава наистина ще го обичаме.
Нощни птици
Може би се дължеше на това, че с Анна се запознахме нощем. И
двамата обичахме тъмнината, защото някои неща се случваха само тогава. Шумът и
напрежението, всичките изнервени дейности на ежедневието, вечер се смаляваха и
ставаха прегледни. Нощем беше време за разговори и ако нямаше с кого, човек
можеше да си приказва и с уличната лампа, без да рискува да бъде прибран на
топло.
- Слънчевата светлина е прекрасна - каза Анна, - но свети толкова
силно, че не можеш да виждаш надалече. Нощем животът е много по-хубав. Можеш да
порастнеш толкова, че да стигнеш звездите, макар че те са безкрайно далече.
През деня всичко е толкова шумно, че нищо не се чува... а нощем пеят листата.
Мама проявяваше разбиране спрямо нощните ни излети. Кай знае, дали
не й се искаше всъщност да се присъедини към нас?
- Забавлявайте се - казваше всеки път, когато потегляхме. - И не се
губете.
Нямаше предвид, че действително бихме могли да се загубим по улиците на Йист
Енд. Но знаеше, че човек се оплита във въображението си сред всичките тези
звезди. "Да се загубиш" и "да намериш пътя си" за нея бяха
двете страни на една и съща монета. Едното не можеше без другото.
- Защо не излезете? - питаше мама. - Навън вали като из ведро, а
вие се мотаете вкъщи.
Колкото и ужасно да бе времето, майка ми беше на мнение, че трябва да излезем,
да го помиришем, вкусим, да го почувстваме. Да събираме опит. Да бъдем
любопитни. Докато другите майки прибираха своите Берти, Бети и Фредовци, моята
казваше:
- Когато се приберете, на печката ще има стоплена вода, за да не настинете.
Ще ви направя чай.
Години наред това бяха правилата, докато откри, че сме достатъчно големи, за да
си топлим сами водата и да си правим чай. За мама беше нормално да отсъстваме
понякога по цяла нощ. Тя знаеше, че да прекараш нощта навън, е нещо специално.
Денят познаваха всички. Нощта само малко хора. Затова имаше нощни птици - хора,
които човек не можеше да срещне денем. Повечето от тях обичаха да говорят и
човек можеше да научи неща, които иначе дори насън не биха му хрумнали. Разбира
се, имахме и съседи, които ни хвърляха неодобрителни погледи. Нощем всеки добре
възпитан човек трябваше да лежи в леглото си и да спи, особено, когато ставаше
дума за малко момиче. Нощта беше времето на лошите - на крадците и
разбойниците. Нощта принадлежеше на дявола. Може би имахме късмет, но по време
на нощните си експедиции никога не срещнахме злите, крадците и разбойниците.
Срещахме само хора.
- Странно, Фин - каза Анна - имената на нощните хора не са като
тези на дневните.
Беше права. Човек още не беше казал добър вечер и вече всички се бяха
представили.
- Това е лудата Лили. Малко е бръм, но иначе напълно безобидна. А
онова там е "старчето".
Всъщност се казваше Робърт еди-как-си, но тук всички го наричаха
"старче". Нощните хора имаха време за приказки. Не работеха само, за
да се строполят късно вечер полумъртви в леглата си и на другата сутрин да
започнат отново да бъхтят. Разказваха, разказваха, а после внимателно слушаха
този, който имаше какво да разкаже. Бутилката обикаляше подред. Всеки
внимателно избърсваше гърлото й с ръкава си и отпиваше глътка. Аз също отпих,
когато дойде редът ми. Защо го направих? Стомахът ми се обърна. Кашляйки,
плюейки и със сълзящи очи подадох бутилката нататък. Отровата имаше вкус на
блажна боя с примес от течен динамит. Една глътка бе опитност, две - наказание,
а три означава сигурна смърт.
- За пръв път ли пробваш, пиле? - попита "старчето".
- За пръв и за последен - простенах аз.
- Ако пийнеш повече, ще свикнеш - вметна лудата Лили.
- Как се нарича тази дяволска смес? - постепенно започвах да си
поемам въздух.
- Почти позна. Нарича се "адски огън" - отвърна
"старчето" - ако го пиеш през зимата, няма да хванеш хрема.
- Има вкус на бензин.
Лудата Лили се разкиска:
- Не е вярно, ще ти се услади.
Анна също искаше да пробва адския огън, затова натопих крайчето на носната си
кърпичка и й дадох да смуче. Тя се закашля точно като мен.
- Отвратително - отбеляза и направи гримаса.
Всички се засмяха. Но защо така грижливо избърсваха гърлото на бутилката? Нито
един бацил не би оживял. Оттам нататък пиехме само чай и какао.
Уили-затворникът разказваше приключенията си. Бяха толкова невероятни, че биха
запълнили живота на четирима яки мъжаги. Какво значение имаше, дали историите
му бяха истински? Кому вредеше въображението му? Въображението му бе чиста
поезия. Звездите събаряха стените, зад които бяха затворени хората. Фантазията
се носеше свободно из пространството. Анна седеше върху петролен варел и бе
център на вниманието, винаги и навсякъде. Очите й искряха, бузите й се
зачервяваха, докато Уили предеше мислите си. В една такава нощ и тя проговори.
"Страчето" й помогна да застане върху една щайга и две дузини нощни
приятели внимателно я слушаха. Тя разказваше за краля, който наредил един
затворник да бъде обезглавен, но после променил решението си, защото видял
детска усмивка. Всички слушатели кимаха, а Уили каза:
- Да, такава усмивка е винаги нещо особено. Това ми напомня, как
навремето... - и отново измислицата придоби плътност.
През една премръзнала априлска нощ срещнахме Господин Никой. Никой не знаеше,
защо се наричаше така. Нашите приятели го уважаваха. Беше мъдър и добре
възпитан, висок и ходеше изправен, сякаш е глътнал бастун. Гърбест нос, брада и
размити сини очи. Когато се усмихваше, усмивката достигаше само ъгълчетата на
устните му. Но човек изобщо не виждаше усмивката му, гледаше право в очите,
които го приковаваха. В тях имаше изписано доверие и те обливаха с топлина.
Когато двамата с Анна пристъпихме в светлината на огъня, на който
се топлеха приятелите ни, Господин Никой вдигна поглед и ни огледа. Никой не
проговори. Очите му се преместиха от мен на Анна и там останаха. Той й протегна
ръка и тя се приближи. Хвана го за двете ръце и двамата бяха приятели.
- Ей, малката, не трябва ли да си в леглото? - попита той.
Тя замълча и го погледна. Знаеше, че няма нужда от отговор. Той не бързаше
заникъде и умееше да чака.
- Достатъчно голяма съм за живота - спокойно отвърна тя най-сетне.
Господин Никой се усмихна и притегли една щайга към себе си. Анна седна. Аз
стоях забравен и изгубен, докато не си намерих щайга и не се присъединих към
тях. Няколко минути мълчахме. Господин Никой натъпка лулата си и се надвеси над
огъня, за да я запали. Когато се върна на мястото си, сложи ръка върху главата на
Анна и каза нещо, което не успях да доловя. Двамата се засмяха. Той спокойно
пушеше.
- Обичаш ли поезия? - попита.
Анна кимна, а той продължи да се занимава с лулата си.
- Знаеш ли, какво е стихотворение? - запита пак, докато бълваше
кълбета дим.
- Да - каза Анна - нещо като бродерия.
- АхЪм - Господин Никой поклати глава - и какво искаш да кажеш с
"нещо като бродерия"?
Анна премяташе наум думите си.
- Мисля, че човек сглобява от много малки части нещо ново и то е
съвсем различно от това, което е било в началото.
- Хм, - промърмори Господин Никой - това е доста добро определение
за поезия.
- Може ли да те попитам нещо? - каза Анна.
- Разбира се.
- Защо не живееш в къща?
Господин Никой се загледа в лулата и поглади брадата си.
- Мисля, че не мога да ти дам отговор. Можеш ли да попиташ същото
по друг начин?
Анна се замисли за момент и каза:
- Защо обичаш да живееш в тъмнина?
- В тъмнина ли? - Господин Никой се усмихна. - На този въпрос мога
да отговоря с лекота, но дали би разбрала отговора ми?
- Ако е отговор, ще го разбера - каза Анна.
- Ах, разбира се, ако е отговор. Разбира се... но дали е отговор? -
той притихна. - Обичаш ли тъмнината?
Анна кимна.
- Тя те прави голям. Разширява затворите на деня, за да не ти е
тясно.
Господин Никой тихо се засмя.
- Действително, действително... Аз обичам тъмнината, защото мога да
мисля за себе си и да търся яснота. През деня другите мислят за мен и повечето
от това, което мислят, е грешно. Това разбираш ли го?
Анна се усмихна. Господин Никой протегна ръка и погали очите й.
После взе ръцети й в своите и се замисли. Огънят огряваше уличния ъгъл. През
деня това беше мръсен и неугледен ъгъл като всеки друг. Но тази вечер бе
омагьосан.
Най-сетне Господин Никой проговори:
О, искряща
нощ, звездни полкове,
Как ме издигате! Как се прехласвам по теб,
Вълшебен свят! Бог е творец!
Извисен си, Боже, творецо!*
Това е поезия, разбираш ли?
Стихотворение. От него можеш да научиш много неща - човешки, божествени,
въображение, живот, просто всичко. Трябва да учиш стихотворения, Анна. Или сама
да ги пишеш. Денят е за мозъка, за мислите. Нощта отговаря за въображението. Не
се страхувай, Анна. Мозъкът ти може да греши понякога, но сърцето ти никога.
Той се надигна и ни огледа, насядали в кръг наоколо, после пак погледна към
Анна.
- Познавам те, малка лейди. И ти познаваш мен.
Загърна се плътно в палтото си и пристъпи в тъмнината. още веднъж протегна ръка
насреща й и тихо каза:
Как благоговее
пред звездите този,
Kойто чувства,
Kолко е малък и колко голям е Бог,
Че е прашинка, а Бог е величествен,
Hеговият Бог! О, благоговение, бъди с мен,
Дори и да умирам...
С
тези думи си тръгна. Ние мълчахме, вгледани в огъня. Никой не задаваше въпроси,
защото нямахме отговори. Дори не си казахме лека нощ, когато Анна и аз станахме
да си ходим. Бавно тръгнахме по празните улици, всеки улисан в мислите си.
Градското чистене мине и изяде боклуците на деня от улицата. Водата се
разплиска по тротоара, големите четки чистеха града ден след ден. Ние
отскочихме встрани, за да не се намокрим. Анна наруши мълчанието със смеха си.
- Четките закусват с боклуците от улицата.
Принцесата танцуваше своя вещерски танц и на известно разстояние се появи
полицай.
- Да не сте пияни? - попита той и заинтересовано се приближи. Ние
се смеехме и подтичвахме след цистерната, подскачахме между капките, останали
без дъх от удоволствие.
Бяхме мокри до кости. Шофьорът спря душа и слезе от колата. Краката
ни се подкосиха от смях. От другата страна на улицата се приближаваше призракът
на Хамлет в образа на полицай. Втурнахме се квичейки надолу по улицата и се
спряхме чак на достатчно разстояние. Призракът на Хамлет и шофьорът от
градското чистене гледаха след нас и разговаряха. Кой знае какво обсъждаха?
Може би непочтителното държание на младото поколение?
Продължихме да тичаме към реката и седнахме на оградата. Там
закусихме сандвичите, които си бяхме направили предната вечер. По реката вече
имаше усилено движение, покрай нас бавно и сънено минаваха товарните влекове.
Анна се смъкна на тротоара и започна да подскача на дама по паветата. 30 метра
по-надолу се обърна и се върна при мен.
- Здрасти, Фин - каза и се завъртя като пумпал.
- Здрасти, Анна - отвърнах аз.
Тя отново се отдалечи, подскачайки като гумено топче от щастие.
- Фин, дай ми моля тебеширите.
Мое задължение беше, винаги да нося в себе си кутията й с цветни моливи.
Подадох й ги. Тя коленичи на паважа и нарисува един голям червен кръг.
- Представи си, че това съм аз.
После нарисува много цветни точки извън кръга и почти същия брой точки вътре в
него. Аз я наблюдавах с интерес.
- Сега ще ти обясня, - каза тя. - Виждаш ли онова дърво там? За
него съм сложила тази точка тук. А вътре в кръга съм нарисувала същата точка
още веднъж и това също в дървото, дървото в мен. То е вътре в мен. По средата.
- Мисля, че това вече съм го чувал някъде - промърморих.
- А това тук, - тя нарисува още едно кръгче в големия кръг - това е
летящ слон. Но къде е летящият слон отвън? Я кажи, Фин?
- Няма летящи слонове и затова не можеш да го нарисуваш отвън -
обясних аз.
- Правилно. Но как тогава летящият слон е влязъл в главата ми?
Анна седна върху петите си и се втренчи в мен.
- Не знам, как тези неща влизат в главите ни. Летящият слон е плод
на въображението ти, той не е действителен.
- А въображението ми не е ли действително, Фин? - тя озадачено
наклони глава.
- О, разбира се, че въображението ти е действително, но това, което
излиза от него, не е. Искам да кажа, че не е реално - още едно объркано
обяснение.
- Да, но тогава как е влязъл слонът във въображението ми?
Тя почука с тебешира в кръга.
- Откъде идва, щом го няма отвън? Откъде идва въображението?
Бях благодарен, че не изискваше веднага отговор. Бе набрала скорост и продължи да
говори:
- Отвън също има много неща, които ги няма вътре, вътре в мен,
разбираш ли, Фин?
Коленичи и продължи да рисува.
- Фин, харесва ли ти рисунката ми?
- Разбира се. Много ми харесва.
Тя посочи с тебеширения си пръст в средата на кръга и тихо каза:
- Понякога не знам, дали съм затворена вътре или вън.
Двамата седяхме на паважа и рисувахме "отвън" и "отвътре",
когато до нас застанаха два лъснати ботуша и един глас проговори:
- Това тук не е ли малката вещица?
Аз вдигнах поглед. Беше полицаят.
- Нямате ли си легло? Защо не сте вкъщи? И каква е тази драсканица?
- Това не е драсканица. Това е рисунка, господин полицай - каза
Анна.
- И какво означава рисунката ти?
- Означава Мистър Бог. Този кръг тук, това съм аз и всичко, което е
в мен, това са точките. А другите точки означават всичко, което още не е в мен.
А всичко заедно прави Мистър Бог.
- Аха - отбеляза полицаят. - Въпреки това е забранено да се рисува
по паважа.
Той безспорно бе защитник на закона, но за Анна важаха съвсем други правила.
- Тази точка тук, това сте Вие, господин полицай - каза тя. - А
тази тук вътре също сте Bие, вътре в мен, така, както си представям полицаите.
Нали, Фин?
- Естествено. Разбира се, че е точно така - подкрепих я аз.
Полицаят пак погледна и повтори:
- Аха! - после погледна мен и вдигна въпросително вежди. Аз вдигнах
рамене. Той посочи една голяма зелена точка извън кръга и попита:
- Знаеш ли, кой е това? Това е стaршина Милър, който ще мине оттук
след пет минути. И ако паважът не е чист дотогава, ще влезеш ей тук - ботушът
му описа кръг. - И знаеш ли, какъв е този кръг? Това е полицейското управление!
Широката му усмивка го издаде.
Анна взе носната ми кърпичка и избърса рисунката си. После стана и изтупа
роклята си от тебеширения прах.
- Господин полицай, винаги ли работите тук?
- Почти винаги.
Анна го хвана за ръката и го завлече към реката.
- Господин полицай, реката водата ли е или е дупката, в която тече
водата?
Полицаят я погледна мълчаливо за момент, после отвърна:
- Водата, разбира се. Няма река без вода!
- О, - каза Анна учудено - това е странно. Защото когато вали в
реката, дъждовната вода не е река, значи се казва река едва тогава, когато
дъждът се влее в голямата дупка. Защо е така, господин полицай?
Той се обърна към мен:
- Подиграва ли ми се?
- Вие сте щастливец, - отвърнах - с мен се отнася така по цял ден.
На полицая окончателно му писна.
- Хайде, вие двамата, марш вкъщи или ще ви подкарам натам. И
по-добре да минете по другата улица. Оттук ще мине ей сега цистерната на
градското чистене, ясно ли e? Ако онези двамата ви хванат, ще изядете голям
пердах. Той посочи с пръст посоката и се ухили, доволен от себе си.
- Веселба, а? - промърморих аз - Целият свят е пълен със
забавления. Добра работа, между другото, дребосъчке. Как го измисли това с
реката?
- О, то още не е готово. Знаеш ли, откъде нещо започва да бъде река
и къде свършва? Има ли някъде някаква точка, Фин?
Господин Никой бе прав. Денят изостряше разума, а нощта обучаваше въображението.
Тежко и горко ми, когато двете се срещнеха сутрин в шест. Бавно започнах да
разбирам, защо повечето хора спят нощем. Беше по-лесно. Много по-лесно.
Макове
Случи се в един прекрасен, слънчев ден. Улицата бе изпълнена с
детска глъч, когато изведнъж светът ми се срути.
Един писък уби смеха. Беше Джеки. Тичаше към мен, пребледняла от страх и ужас.
- Фин! О, Господи, Фин! Анна! Мъртва е. Със сигурност е мъртва.
Тръпки ме побиха. Хукнах надолу по улицата. Анна висеше напряко през една ограда.
Вдигнах я и я притиснах към себе си. Ръчичките й безсилно се опитаха да се
увият около врата ми. В очите й потрепваше болката.
- Паднах от дървото - прошепна тя.
- Няма нищо, дребосъчке. Всичко ще се оправи. С теб съм, ще те
държа много здраво.
Чувствах се ужасно. В периферията видях нещо, което ме уплаши дори повече от
детето в ръцете ми. Падайки, Анна бе счупила парче от онази чугунена ограда, на
която никой не искаше да обърне внимание преди две години. Сега всеки виждаше
желязото, всеки виждаше кристалите на мястото, където беше отчупено. Алено от
страм. Алено като кръвта й.
Занесох Анна вкъщи и внимателно я положих на леглото. Лекарят дойде, превърза я
и ни остави насаме. Държах малките й ръце и я гледах в лицето, което се
изкривяваше от болка. Опита се да се усмихне. Усмивката спечели. Болката се
скри. Слава Богу, щеше да оздравее, да се оправи. Благодрая ти, Мистър Бог!
- Фин, как е принцесата? - прошепна Анна.
- Добре е - отговорих, но не бях сигурен, че съм прав.
- Седеше на едно дърво и не можеше да слезе. Подхлъзнах се, Фин.
- Добре е.
- Тя се страхуваше, толкова се страхуваше. Нали е просто дете.
- Добре е. Почивай си, ще остана при теб. Не се страхувай -
повторих.
- Не се страхувам, Фин. Никак не се страхувам.
- Спи, дребосъчке. Поспи малко. Тук съм.
Тя затвори очи и заспа. Всичко щеше да се оправи, всичко щеше да се оправи,
всичко щеше... Дълбоко в себе си го знаех.
Два дена се задържа спокойствието и прогони страха ми. Усмивката й и разказите
за Мистър Бог ме успокояваха. Страховете ми се разпръснаха. Гледах през
прозореца, когато ме повика:
- Фин?
- Тук съм, дребосъчке. Какво искаш? - обърнах се към нея.
- Фин, толкова е странно. Всичко се обръща отвътре навън.
На лицето й бе изписано учудване. Сърцето ми се сви. Спомних си Баба хардинг.
- Дребосъчке! - гласът ми беше прекалено остър - Дребосъчке!
Погледни ме!
Очите й трескаво проблясваха, когато се усмихна. Хвърлих се към прозореца и
рязко го отворих. Кори бе навън.
- Тичай, доведи лекаря!
Кори кимна и и3xвърча. Внезапно разбрах. Върнах се при Анна. Нямаше време за
сълзи. Никога нямаше време за сълзи. Cтрахът ледено беше заседнал в сърцето ми.
Държах ръката й. Мислех, молех, молих се, умолявах Мистър Бог.
- Фин, - прошепна тя и отново усмивката й се задържа на лицето -
Фин, обичам те!
- И аз те обичам, дребосъчке.
- Фин, обзалагам се, че Мистър Бог ще ме пусне в рая си.
- Сигурен съм, че те очаква лично на портата.
Исках да кажа още много неща, но тя вече не ме слушаше...
Дните изгаряха като големи свещи. Времето се топеше и се
превръщаше в безполезна, грозна сплав.
Два дена след погребението й намерих кутиика, в която беше събирала семена.
Това ми създаде работа. Отидох на гробището и постоях известно време там. Защо
не й бях по-близък? Защо не знаех повече за нея? Защо... Поръсих семената по
прясно обърнатата пръст и изхвърлих кутииката.
Исках да мразя Мистър Бог, да го изхвърля от живота си. Но той не
можеше да бъде прогонен. Стана по-реален отвсякога. Не можех да го мразя,
най-много да го перезирам. Бог беше глупак, идиот, кретен. Можеше да спади
Анна, защо не го бе направил? Просто позволи да се случи и това бе
най-безсмисленото нещо на света. Това дете... нямаше осем години. Точно
когато... ах, по дяволите.
Продължих да живея. Годините минаваха. Понякога долавях уханието
на дървени въглища и огън във въображението си. Господин Никой, Уили, лудата
Лили, Анна и аз. После нещо се случи и аз се разплаках. Плачех за първи път от
години. Тази вечер излязох и цяла нощ останах навън. Облаците плаваха. Може би
тъгата ми не беше вярна? Може би животът й беше съвършен? Може би всичко това
изобщо не беше безсмислена, идиотска случайност?
На следващия ден отидох на гробището. Знаех, че няма надгробен
камък, а само малък дървен кръст. Намерих го чак след един час. Дишах дълбоко.
Кръстът стоеше леко килнат встрани, сякаш беше пиян. Боята се лющехе. Името все
още се четеше
АННА
Исках
да се засмея, но човек не се смее на гробищата. Но не можех да се спра. Смях
се, докато ми потекоха сълзи. Измъкнах кръста и го захвърлих в храсталака.
- Е добре, Мистър Бог - смеех се аз - печелиш. Убеди ме. Добричък
стар Мистър Бог. Понякога си малко бавен, но накрая всичко се оправя.
Върху гроба й растеше килим от кървавочервени макове. Острани
растяха калдъръмчета. Дърветата си говореха на своя дървен език. Анна беше у
дома си. Един тон от най-скъпия мрамор не можеше да направи това място
по-прекрасно. Постоях известно време и за пръв път след пет години казах на
Анна:
- Довиждане.
По пътя към изxода минах покрай мраморния ангел. Той все още се опитваше да
положи мраморните си цветя върху мраморния гроб.
- Хей, ти - обърнах се към него - откажи се, приятелю. Никога няма
да успееш.
Железните порти се отвориха. Аз казах:
- Отговорът е "вътре в мен, по средата".
И за миг се сепнах, когато чух Анна да пита:
- И на кой въпрос е това отговорът, Фин?
- Това е лесно. Въпросът е: "Къде е Анна?"
Бях я намерил. И бях сигурен, че някъде Анна и Мистър Бог седяха един до друг и
се смееха.
Няма коментари:
Публикуване на коментар