Габриел Гарсия Маркес

      

      

      Любов по време на холера

      На Мерседес, разбира се.

      Към напредък вървят тези земи:

      те имат вече свойта коронована богиня.

      Леандро Диас

      Беше неизбежно: мирисът на горчиви бадеми винаги му напомняше съдбата на невъзможната любов. Доктор Хувенал Урбино го долови още с влизането си в тънещата в сумрак къща, където бе дошъл по спешност, за да се заеме със случай, който за него от години бе престанал да бъде спешен. Изгнаникът от Антилските острови Херемия де Сент Амур, инвалид от войната, фотограф на деца и негов най-въодушевен противник на шах, бе намерил спасение от терзанията на паметта в па`рите на циановия аурит.

      Завари трупа, покрит с одеяло върху походното легло, където винаги бе спал, близо до една табуретка с ваничка, в която бе изпарявана отровата. На пода, завързано за крака на походното легло, лежеше изпружено тялото на куче — голям пиренейски вълк със снежнобяла гръд, а до него — патериците. Задушливата, претъпкана с всевъзможни вещи стая, служеща едновременно за спалня и лаборатория, едва почваше да светлее от сиянието на зората в разтворения прозорец, но тази светлина беше достатъчна, за да се разпознае веднага владението на смъртта. Другите прозорци, както и всички пролуки в стаята, бяха затъкнати с парцали или облепени с черни картони, което усилваше потискащата й претрупаност. Върху голямата маса под обикновена електрическа крушка, обвита в червена хартия, безразборно бяха струпани празни бурканчета и шишенца от лекарства и две олющени калаени ванички. Третата ваничка, за фиксажа, се намираше до трупа. Навсякъде из стаята бяха разпилени стари списания и вестници, купчини негативи на стъклени плаки, счупени мебели, но нечия грижлива ръка бе почистила праха от всичко. Въпреки че нахлуващият през прозореца въздух беше проветрил помещението, все още се усещаше — за човек, който умееше да я разпознава — изтлялата жар на нещастна любов с дъх на горчиви бадеми. Доктор Хувенал Урбино неведнъж си бе помислял, без да пророкува, че това място съвсем не е подходящо човек да умре по божията воля. Но с течение на времето взе да допуска, че този безпорядък може би се подчинява на някаква закодирана повеля на провидението.

      Един полицейски инспектор заедно със съвсем млад студент медик, стажант по съдебна медицина в градския диспансер, бяха дошли по-рано и бяха проветрили стаята и покрили трупа в очакване на доктор Урбино. Двамата поздравиха доктора с тържественост, която този път изразяваше повече съболезнование, отколкото благоговение, защото на всички беше известна дружбата му с Херемия де Сент Амур. Видният маестро се ръкува с двамата, както правеше винаги с всеки свой ученик преди започване на ежедневните практически занятия, после хвана крайчеца на одеялото с палец и показалец, сякаш беше цвете, и откри трупа бавно, със свещенодействена акуратност. Беше напълно гол, вдървен и сгърчен, с отворени очи, посинял и сякаш с петдесет години по-стар от предишната вечер. Зениците му бяха разширени, брадата и косите жълтеникави, а коремът — пресечен от стар белег, шит с рибарско тире. Гръдният кош и ръцете му бяха яки — като на каторжник гребец, поради употребата на патериците, но безжизнените му нозе бяха като на сираче. Доктор Хувенал Урбино се загледа известно време в него с изпълнено от болка сърце, както много рядко му се бе случвало през дългите години на безплодна борба със смъртта.

      — По дяволите! — каза му той. — Най-лошото вече е минало.

      Докторът отново го покри с одеялото и си възвърна академичната осанка. Предишната година бе отпразнувал осемдесетгодишния си юбилей с тридневни официални тържества и в благодарствената си реч той отново устоя на изкушението да се пенсионира. Беше казал: „Време ще имам предостатъчно за почивка, когато умра, но тази възможност все още не е в плановете ми.“ Въпреки че чуваше все по-зле с дясното ухо и се подпираше на: бастун със сребърна дръжка, за да прикрие несигурността на крачките си, докторът продължаваше да носи с напетостта на младежките си години ленения костюм с жилетка, украсена със златен ланец. Брадичката му ала Пастьор в седефен цвят и косата в същия тон, добре пригладена на прав път, вярно отразяваха неговия характер. Все по-обезпокояващата ерозия на паметта докторът компенсираше, доколкото му бе възможно, с бележчици, бързо надраскани на хвърчащи листчета, които накрая се объркваха из всичките му джобове също както инструментите, шишенцата с лекарства и толкова други неща в претъпканото му куфарче. Той беше не само най-старият и известен лекар, но и най-изисканият мъж в града. Въпреки това прекалено показните му знания и съвсем не наивният начин да се възползува от влиятелното си име му бяха спечелили по-малко обич и признателност, отколкото заслужаваше.

      Разпорежданията към инспектора и стажанта бяха бързи и точни. Нямало нужда да се прави аутопсия. Стигал мирисът в къщата, за да се определи, че причината за смъртта са изпаренията на цианова сол, активизирана във ваничката с някоя фотографска киселина, а Херемия де Сент Амур бил достатъчно вещ, за да го направи случайно. Докторът възпря една недомлъвка на полицейския инспектор с присъщия си рязък нетърпящ възражения тон: „Не забравяйте, че аз подписвам смъртния акт.“ Младият лекар остана разочарован: никога не бе имал късмета да изследва по труп въздействието на циановия аурит. Доктор Хувенал Урбино се учуди, че не го е виждал в Медицинския факултет, но веднага разбра причината, щом забеляза как лесно се изчервява и чу андинското му произношение: навярно беше пристигнал съвсем наскоро в града. Каза му: „Тук няма да ви липсва някой полудял от любов, който в най-скоро време да ви предостави тази възможност.“ И докато го казваше, докторът си даде сметка, че измежду безбройните самоубийства с цианова сол, които помнеше, това е първото, чиято причина не е нещастна любов. Тогава нещо в обичайния му тон се промени.

      — А когато ви се предостави, обърнете внимание — каза той на стажанта медик: — Те обикновено имат пясък в сърцето.

      После се обърна към полицейския инспектор, сякаш говореше на подчинен. Нареди му да заобиколят всички инстанции, за да се състои погребението още същия следобед, и то по възможно най-безшумния начин. Каза: „Аз после ще говоря с кмета.“ Знаеше, че Херемия де Сент Амур бе живял твърде бедно и със занаята си печелеше много повече, отколкото му бе нужно, за да живее, така че в някое чекмедже из къщата трябваше да има предостатъчно пари за погребението.

      — Но и да не намерите парите, няма значение — каза той. — Аз поемам всичко.

      Нареди да кажат на вестниците, че фотографът е умрял от естествена смърт, макар да считаше, че новината изобщо няма да ги заинтересува. Каза: „Ако е необходимо, аз ще говоря с губернатора.“ Инспекторът, сериозен и скромен служител, знаеше, че гражданската доблест на маестрото обезсърчава и най-близките му приятели, и се учуди от лекотата, с която той прескачаше законните инстанции, за да ускори погребението. Не се съгласи единствено да разговаря с архиепископа Херемия де Сент Амур да бъде погребан на осветена земя, в гробището. Инспекторът, притеснен от собствената си дързост, опита да се извини.

      — Бях чул, че този човек е светец — каза той.

      — Нещо още по-странно — отвърна му доктор Урбино, — светец атеист. Но това е божа работа.

      Далечни, от другия край на града, се дочуха камбаните на катедралата за главната литургия. Доктор Урбино си сложи очилата с полукръгли стъкла в златни рамки и погледна джобния си часовник с ланец; беше квадратен и изящен, а капакът му се отваряше с пружина: още малко и щеше да изпусне литургията за Петдесетница.

      В стаята имаше огромен фотоапарат на колела като в градските паркове, тъмносиня като здрач завеса, изрисувана непохватно, а стените бяха покрити със снимки на деца от паметни дати: първо причастие, с маска на зайче, щастлив рожден ден. Година след година, по време на съсредоточеното размишление през шахматните следобеди, доктор Урбино беше свидетел на постепенното покриване на стените и много пъти си бе мислил с горчива прозорливост, че в тази галерия от случайни портрети се намира зародишът на бъдещия град, управляван и покваряван от тези непознати деца, град, в който нямаше да остане дори пепелта от неговата слава.

      Върху писалището, до буркан с няколко лули от морска пяна, се намираше шахматната дъска с незавършена партия. Въпреки че бързаше и беше в мрачно настроение, доктор Урбино не можа да устои на изкушението да проучи партията. Знаеше, че е от предишната вечер, защото Херемия де Сент Амур играеше всеки следобед поне с трима различни противници, но винаги завършваше партията, след което прибираше дъската и фигурите в едно чекмедже на писалището. Знаеше, че той играе с белите, но този път беше ясно, че само след четири хода е щял да бъде неспасяемо разгромен, „Ако беше престъпление, това щеше да е добра следа — каза си той. — Познавам само един човек, способен да направи тази майсторска засада.“ Докторът нямаше да живее спокойно, ако не узнаеше по-късно защо този непокорен воин, свикнал да се бие до последна капка кръв, е оставил недовършена последната битка в живота си.

      В шест часа сутринта, при последната си обиколка, нощният пазач беше видял бележката, забодена на външната врата: „Влизайте, без да чукате, и съобщете в полицията.“ Скоро след това бяха дошли полицейският инспектор и стажантът медик и двамата бяха претърсили къщата за някаква улика срещу безпогрешния мирис на горчиви бадеми. Но в кратките минути, докато траеше проучването на партията, полицейският инспектор откри сред книжата на писалището плик, адресиран до доктор Хувенал Урбино и с толкова много печати червен восък, че трябваше да го натрошат, за да извадят писмото. Докторът отдръпна черната завеса на прозореца, за да влезе повече светлина, хвърли първо бегъл поглед върху единадесетте страници, изписани от двете страни с прилежен почерк, и щом прочете първите редове, разбра, че ще изпусне литургията за Петдесетница. Прочете писмото задъхан, като се върна няколко пъти назад, за да не загуби връзката, и когато свърши, изглеждаше, сякаш се връща от много далеч и от много отдавна. Покрусата му беше съвсем явна, колкото и да се мъчеше да я прикрие: устните му посиняха като трупа и не можеше да спре треперенето на пръстите си, докато сгъваше и прибираше писмото в джоба на жилетката си. Тогава се сети за инспектора и младия лекар и им се усмихна през мъглите на кошмара.

      — Нищо особено — каза той. — Последните му разпореждания.

      Беше половината истина, но те я сметнаха за цялата, защото той им заповяда да повдигнат една откъртена плоча от пода и там намериха много овехтяло тефтерче със сметки, в което беше и шифърът за желязната каса. Нямаше толкова пари, колкото предполагаха, но бяха достатъчни за разноските по погребението и някои по-дребни разходи. Тогава доктор Урбино осъзна, че няма да стигне до катедралата преди четенето на Евангелието.

      — За трети път, откак се помня, изпускам неделна литургия — каза той. — Но бог разбира.

      Затова предпочете да се забави още няколко минути, за да уточни всички подробности, въпреки че едва се сдържаше от нетърпение да сподели със съпругата си разкритията от писмото. Пое задължението да извести многобройните бежанци от Карибието, които живееха в града, ако пожелаеха да отдадат последна почит на човека, който се бе държал като най-достойния от всички, най-дейния и най-силния, дори и след като съвсем очевидно се бе поддал на отчаянието. Щеше да съобщи също и на партньорите му по шахмат — между тях имаше както изтъкнати личности, така и безименни занаятчии, щеше да извести и други, по-далечни приятели, които навярно също биха пожелали да присъствуват на погребението. Преди да прочете предсмъртното писмо, той бе решил да присъствува сред първите, но сега вече не беше сигурен в нищо. Въпреки всичко щеше да изпрати венец от гардении, в случай че Херемия де Сент Амур се бе покаял в последния си миг. Погребението да бъде в пет часа, най-подходящия час за тези горещи месеци. Ако им потрябва, той ще бъде след дванадесет на обяд във вилата на доктор Ласидес Оливеля, любимия му ученик, който дава галаобяд по случай двадесет и пет годишната си служба.

      Откакто останаха назад бурните години на началните изпитания и доктор Хувенал Урбино спечели уважение и престиж, които нямаха равни в цялата област, той имаше лесно за следване ежедневие. Ставаше с първи петли и от този час започваше да пие тайните си лекарства: калиев бромид за ободряване на духа, салицил за болките в костите по дъждовно време, капки от ръжени гъбички против световъртеж, беладона за здрав сън. Непрекъснато взимаше по нещо, но все тайно от другите, защото в дългия си живот на лекар и преподавател винаги се бе въздържал да предписва успокоителни за старостта: по-лесно понасяше чуждите болки, отколкото своите. В джоба си винаги носеше торбичка с камфор, от която вдишваше дълбоко, когато никой не го виждаше, за да прогони страха от объркването на толкова много лекарства.

      В продължение на един час подготвяше в кабинета си лекциите по обща медицина, които изнасяше във факултета всяка сутрин точно в осем от понеделник до събота, чак до деня преди смъртта си. Четеше усърдно и всички нови книги, които му изпращаше по пощата неговият книжар от Париж или тукашният му изписваше от Барселона, въпреки че не следеше испаноезичната литература с такова голямо внимание както френската. Във всеки случай той никога не четеше романите сутрин, а подир следобедния сън в продължение на един час и вечер, преди да заспи. Като завършеше подготовката на лекциите, докторът правеше петнадесет минути дихателни упражнения в банята пред отворен прозорец, като дишаше винаги в посоката, откъдето пееха петлите, защото именно там бил най-чистият въздух. После се къпеше, сресваше брадата си и слагаше помада на мустаците сред облак автентичен одеколон „Farina Gegenüber“, слагаше си бял ленен костюм с жилетка, мека шапка и обуща от шевро. На осемдесет и една години докторът беше запазил изисканите маниери и приповдигнатия дух от времето, когато се завърна от Париж, малко след голямата епидемия от холера; косата му, прилежно сресана на път по средата, беше същата като на младини, само цветът й бе станал металически. Закусваше със семейството си, но имаше своя лична диета: настойка от пелин — за спокоен стомах, и една глава чесън, чиито скилидки белеше и изяждаше една по една, като ги сдъвкваше прилежно със залък хляб — за предотвратяване на бодежите в сърцето. Рядко се случваше след лекциите да не е зает било с общински дела и с църковното настоятелство или пък с художествена и обществена дейност.

      Обядваше почти винаги в дома си, дремваше десетина минути, седнал на терасата към двора, като чуваше в просъница песните на слугините под манговите дървета и виковете от улицата и долавяше шума на моторите и вонята откъм залива, която през горещите следобеди пърхаше из въздуха на къщата като ангел, осъден на тленност. После четеше в продължение на час новополучените книги, по-специално романи и исторически изследвания, и даваше уроци по френски и пеене на домашния папагал, който от години вече беше местна атракция. В четири следобед излизаше да посети своите пациенти, след като бе изпил една голяма чаша лимонада с лед. Въпреки възрастта си все още не приемаше пациентите в кабинета си, а продължаваше да ги преглежда по домовете, както беше правил винаги от времето, когато градът беше толкова малък, че можеше навсякъде да се стигне пеш.

      След първото си завръщане от Европа той се движеше във фамилното ландо с два златисточервеникави коня, а след като остаря, замени го с открит файтон с един кон, който продължи да употребява, пренебрегвайки модата, дори когато файтоните започнаха да изчезват от света и единствените, останали в града, служеха само да разхождат туристи и да карат венците на погребенията. Все още отказваше да се оттегли от практика, макар да съзнаваше, че го викат само за безнадеждни случаи, но пък смяташе това за своего рода специализация. Той беше способен да определи какво има болният само по вида му, все по-малко се доверяваше на патентованите лекарства и гледаше с тревога на все по-широкото прилагане на хирургията. Казваше: „Ланцетът е най-голямото доказателство за провала на медицината.“ Смяташе, че строго погледнато, всяко лекарство е отрова и седемдесет на сто от обичайните храни ускоряват смъртта. „Във всеки случай — обичаше да казва на лекции — малкото изобщо позната медицина я знаят само малък брой лекари.“ От ентусиазма на младежките си години беше преминал към позиция, която сам определяше като фаталистичен хуманизъм: „Всеки човек е стопанин на собствената си смърт и единственото, което можем да направим, когато удари часът му, е да му помогнем да умре без страх и болка.“ Но въпреки тези крайни възгледи, станали вече част от местния медицински фолклор, старите ученици на доктора продължаваха да се консултират с него дори когато бяха вече авторитетни лекари, защото му признаваха това, което по онова време се наричаше „клинично око“. Във всеки случай той винаги бе смятан за скъп, луксозен лекар и клиентелата му бе предимно от аристократичните къщи в квартала Лос Вирейес.

      Денят му беше така методично разпределен, че съпругата му знаеше къде да прати някое известие, в случай че възникне нещо спешно по време на следобедната му обиколка. Като млад се задържаше в Енорийското кафене, преди да се прибере вкъщи, и там усъвършенствуваше шахмата със съдружниците на тъста си и с няколко бежанци от Карибието. Обаче от зазоряването на новия век той повече не стъпи в Енорийското кафене, а се опита да организира национални турнири под патронажа на клуб „Социал“. Именно по това време се появи Херемия де Сент Амур, вече с безжизнените си колена и все още без занаята детски фотограф, но не минаха три месеца, и вече беше познат на всеки, който умееше да мести офицер по шахматната дъска, тъй като никой не успя да го победи нито веднъж.

      За доктор Хувенал Урбино срещата беше истинско чудо, защото тогава шахматът се беше превърнал за него в необуздаема страст, а вече не му оставаха много противници, за да я задоволи.

      Благодарение на него Херемия де Сент Амур можа да стане сред нас това, което беше. Доктор Урбино се превърна в негов безрезервен покровител, в негов гарант за всичко, без дори да си даде труда да провери кой е, с какво се занимава, нито от какви безславни войни се завръщаше тъй осакатен и объркан. На всичко отгоре му даде пари на заем за обзавеждането на фотографското ателие, които Херемия де Сент Амур му изплати с неизменна точност до последното петаче, откакто снима първото дете, стреснато от магнезиевата светкавица.

      И всичко това заради шахмата. В началото играеха в седем часа, след вечерята, със справедлива преднина за лекаря поради видимото превъзходство на противника, но всеки път с все по-малко преднина, докато се изравниха като партньори. По-късно, когато дон Галилео Даконте откри първото кино, Херемия де Сент Амур стана един от най-редовните му посетители и шахматните партии се сведоха само до вечерите, когато не прожектираха нов филм. По това време вече бяха станали такива големи приятели, че докторът го придружаваше в киното, но винаги без съпругата си, отчасти защото тя нямаше търпение да следи нишката на сложните сюжети и отчасти защото нюхът винаги му беше подсказвал, че Херемия де Сент Амур не е добра компания за никого.

      Само неделният ден на доктора бе различен. Тогава ходеше на тържествена литургия в катедралата, после се връщаше и си оставаше вкъщи да почива и чете на терасата към градината. Рядко посещаваше някой пациент в почивния ден, освен ако не беше крайно спешен случай, и от много години вече не поемаше никакъв обществен ангажимент, освен ако не беше много задължаващ. В този ден, на Петдесетница, по някакво рядко стечение на обстоятелствата се бяха случили две особени събития: смъртта на приятел и юбилеят на изтъкнат негов ученик. Но вместо да се прибере направо вкъщи, както бе решил, след като установи смъртта на Херемия де Сент Амур, той се остави да го поведе любопитството.

      Щом се качи във файтона, пак прегледа набързо предсмъртното писмо и заповяда на кочияша да го откара на един труден адрес в стария Квартал на робите. Това решение беше толкова необичайно за неговите навици, че кочияшът поиска да се увери дали няма някаква грешка. Не, нямаше: адресът беше съвсем ясен, и този, който го бе написал, явно е имал причини да го знае много добре. Тогава доктор Урбино се върна към първия лист и се потопи отново в този извор на нежелани разкрития, които биха могли да променят живота му, дори на неговата възраст, ако успееше да убеди сам себе си, че не са бълнувания на изпаднал в пълно отчаяние човек.

      Небето много отрано бе развалило настроението си и беше облачно и хладно, но нямаше опасност да завали преди обяд. Стараейки се да намери по-кратък път, кочияшът се навря в кривите калдъръмени улички на колониалния град и се наложи няколко пъти да спира, за да не се подплаши конят от шумните тълпи ученици, и енориаши, които се завръщаха от литургията за Петдесетница. По улиците имаше книжни гирлянди, музика и цветя, а момичета с пъстри чадъри и муселинени волани наблюдаваха от балконите празничното шествие. На площад Катедралата, където статуята на Освободителя едва се различаваше сред африканските палми и новите улични стълбове с глобуси, имаше задръстване от автомобили, тъй като черквата бе пуснала, а в почтеното и шумно Енорийско кафене не се намираше никакво местенце. Единствената кола с кон тук беше на доктор Урбино и се отличаваше от малкото, останали в града, по винаги блестящия си лачен гюрук и по обковките от бронз, за да не ги разяжда селитрата, а колелата и стръките бяха боядисани в червено с позлатени ръбове като на галапредставления във Виенската опера. Освен това, докато и най-превзетите фамилии се задоволяваха кочияшите им да бъдат облечени в чисти ризи, докторът продължаваше да изисква от своя ливреята от излиняло кадифе и цилиндъра на цирков дресьор, които бяха не само анахронизъм, но и се смятаха за липса на милосърдие в карибските горещници.

      Въпреки своята почти маниакална любов към града, който познаваше по-добре от всеки друг, доктор Хувенал Урбино много рядко бе имал повод, както тази неделя, да се впусне без колебание във врявата на стария Квартал на робите. Кочияшът трябваше много да обикаля и често да пита, за да намери адреса. Доктор Урбино разпозна отблизо унинието на блатата, потискащото им безмълвие, задушливите газове, които в толкова безсънни утрини стигаха до спалнята му, смесени с уханието на жасмини в двора, и чиято миризма той възприемаше като полъх от миналото, без връзка с неговия живот. Но смрадта, толкова пъти идеализирана от носталгията, се превърна в нетърпима действителност, когато файтонът заподскача из калта, където лешояди се биеха за отпадъците от кланицата, довлечени от разбуненото море. За разлика от квартала Лос Вирейес, където къщите бяха от каменна зидария, тук те бяха от обезцветили се дъски и с ламаринен покрив, като повечето бяха наколни, за да не нахлува приливът през откритите клоаки, наследени от испанците. Всичко имаше мизерен и жалък вид, но откъм потъналите в мръсотия лавки гърмеше музиката от необуздания пир на бедняшката Петдесетница. Когато най-сетне намериха адреса, подир файтона тичаше банда голи хлапаци, които се подиграваха на театралните одежди на кочияша, и той трябваше да ги сплашва с камшика. Доктор Урбино, подготвен за потайно посещение, разбра прекалено късно, че няма по-опасна наивност от наивността на неговата възраст.

      Външността на къщата без номер нямаше нищо, което да я отличава от най-мизерните къщи наоколо, с изключение на дантелените пердета на прозореца и голямата врата, откачена от някоя стара черква. Кочияшът похлопа с чукчето на вратата и след като се увери, че това е търсеният адрес, помогна на доктора да слезе от файтона. Вратата се бе отворила безшумно и в полумрака стоеше жена на зряла възраст, облечена цялата в черно и с червена роза на ухото. Въпреки годините си, не по-малко от четиридесет, тя все още беше внушителна мулатка, със златисти, жестоки очи и с коса, прибрана по формата на черепа, сякаш беше с каска от железен памук. Доктор Урбино не я позна, въпреки че я беше виждал няколко пъти сред дима на шахматните партии в ателието на фотографа и веднъж й бе дал рецепта за хининови листа против хронична треска. Той й подаде ръка и тя я пое, но не толкова в знак на поздрав, колкото за да го въведе вътре. Стаята носеше атмосферата и невидимия шепот на магазин за украшения и беше претъпкана с мебели и красиви вещи, всяка на своето естествено предназначение. Доктор Урбино си спомни без горчивина бутика на един антиквар в Париж, в един есенен понеделник през миналия век, на улица Монмартр номер 26. Жената седна срещу него и му заговори на неправилен испански.

      — Чувствувайте се като у дома си, докторе — каза тя. — Не ви очаквах толкова скоро.

      Доктор Урбино се почувствува предаден. Вгледа се в нея със сърцето си, вгледа се в дълбокия й траур, в достойнството на мъката й, и тогава разбра, че посещението му е ненужно, защото тя знаеше повече от него за всичко казано и доказано в предсмъртното писмо на Херемия де Сент Амур. Така беше. Тя бе останала с него броени часове преди смъртта му, както го беше придружавала почти двадесет години с преданост и покорна нежност, които твърде много приличаха на любов, без никой да узнае за това в сънения, провинциален град, където дори държавните тайни бяха публично достояние. Били се запознали в един приют за странници в Порт-о-Пренс, където тя бе родена и където той прекарал първите си дни на бежанец, и година по-късно тя дошла тук при него да го види за малко, макар и двамата да знаели, без да се уговарят, че тя идва, за да остане тук завинаги. Един път в седмицата тя почистваше и подреждаше лабораторията, но дори и най-злонамерените съседи не можаха да видят истината в привидността, защото всички предполагаха, че Херемия де Сент Амур е инвалид не само в краката. Доктор Урбино също мислеше така по добре обосновани медицински причини и никога нямаше да повярва, че е имал жена, ако самият той не му го бе разкрил в писмото. И все пак трудно му бе да разбере как въпреки предразсъдъците на едно затворено в себе си общество двама възрастни хора, свободни и без минало, бяха избрали риска на забранената любов. Тя му обясни: „Така искаше той.“ Освен това и на нея не й бе неприятна тази нелегалност, споделена с мъж, който никога не й бе принадлежал напълно, и в нея неведнъж бяха познали моментния взрив на щастието. Напротив, животът й бе доказал, че това е може би идеалното положение.

      Предната вечер били на кино, поотделно и на различни места, както ходели поне два пъти месечно, откакто италианският емигрант дон Галилео Даконте отвори киносалон на открито сред развалините на един манастир от XVII век. Гледали филм, направен по една книга, много модна през миналата година, която доктор Урбино бе прочел със сърце, опустошено от скръб пред варварството на войната: „На Западния фронт нищо ново“. После се срещнали в лабораторията и тя забелязала, че той е разсеян и тъжен, но помислила, че е от жестоките сцени с ранените, умиращи в калта. Стараейки се да го развлече, тя му предложила да играят шах и той приел, за да й направи удоволствие, но играл невнимателно, с белите фигури, разбира се, докато открил преди нея, че след четири хода ще бъде победен, и безславно се предал. Тогава докторът разбра, че противникът в последната партия е била тя, а не генерал Херонимо Арготе, както бе предположил. Прошепна учуден:

      — Беше майсторска партия!

      Тя настоя, че заслугата не била нейна, а просто Херемия де Сент Амур, залутан вече в мъглите на смъртта, местел фигурите без любов. Когато прекъснал партията — към единадесет и четвърт, — музиката от градското увеселение вече била замлъкнала и той я помолил да го остави сам. Искал да напише писмо на доктор Хувенал Урбино, най-уважавания човек, когото бил срещал през живота си, и освен това приятел по душа, както обичаше да казва, независимо че единственото сходство между двамата бе увлечението по шахмата, разбиран като диалог на разума, а не като наука. Тогава тя разбрала, че Херемия де Сент Амур е стигнал до края на агонията и че не му остава повече живот, отколкото е необходимо, за да напише писмото. Докторът не можеше да повярва…

      — Значи вие сте знаели! — възкликна той.

      Не само го знаела, потвърди тя, но му помагала да понася агонията със същата любов, с която му помагала да открие щастието. Защото последните му единадесет месеца били именно това: една жестока агония.

      — Ваш дълг бе да съобщите — каза докторът.

      — Не можех да направя такова нещо — възмути се тя. — Прекалено много го обичах.

      Доктор Урбино, сигурен, че е чувал всичко на този свят, никога не беше чувал подобно нещо, и то изречено така простичко. Той се взря внимателно в лицето й, за да я запечата в паметта си такава, каквато беше в онзи миг: приличаше на речен идол, неустрашима в черната си рокля, с очи на змия и розата над ухото. Години преди това, на един самотен плаж в Хаити, където двамата лежали голи, след като се любили, Херемия де Сент Амур въздъхнал неочаквано:

      „Никога няма да бъда стар.“ Тя разбрала думите му като героично намерение да се бори на живот и смърт против разрухата на времето, но той уточнил: бил взел безвъзвратното решение да отнеме живота си на шестдесет години.

      И действително, беше ги навършил на 23 януари тази година и тогава определил като последен срок навечерието на Петдесетница, най-големия празник на града в прослава на Светия дух. Нямало нито една подробност предната вечер, която тя да не знаела от по-рано, защото често били говорили за това, изстрадвайки заедно невъзвратимото течение на дните, което вече нито той, нито тя можели да задържат. Херемия де Сент Амур обичал живота с безразсъдна страст, обичал морето и любовта, обичал кучето си и нея и колкото повече наближавала датата, той отстъпвал пред отчаянието, сякаш смъртта му не била негово собствено решение, а неумолима съдба.

      — Снощи, когато го оставих сам, той вече не беше от този свят — каза тя.

      Тя поискала да отведе кучето, но той го загледал как дреме до патериците и го погалил с върха на пръстите. Казал: „Съжалявам, но мистър Удроу Уилсън си отива е мен.“ Помолил я да го върже за крака на походното легло, докато той пишел, а тя го завързала с фалшив възел, за да може да се освободи. Това била единствената й изневяра, но била оправдана от желанието й да продължи да си спомня господаря по зимните очи на неговото куче. Но доктор Урбино я прекъсна, за да й каже, че кучето не се беше отвързало. Тя каза: „Значи не е поискало.“ И се зарадва, защото предпочиташе да запази в паметта си покойния любим така, както той я помолил предишната нощ, когато прекъснал започнатото писмо и я погледнал за последен път.

      — Спомняй си за мен с една роза — й казал.

      Дошла си вкъщи малко след полунощ. Хвърлила се на леглото с дрехите и запушила, палейки цигара от цигара, за да го изчака да свърши писмото, което тя знаела, че ще бъде дълго и трудно, и малко преди три часа, когато завили кучетата, сложила на огъня вода за кафе, облякла се в пълен траур и отрязала в двора първата роза, разцъфнала в утринта. От известно време доктор Урбино бе разбрал колко много щеше да ненавижда спомена за тая неповторима жена и му се струваше, че знае защо: само човек без принципи можеше да се отдаде с такава наслада на мъката.

      До края на посещението тя му даде още потвърждения за това. Нямало да отиде на погребението, защото така била обещала на любимия, въпреки че доктор Урбино бе разбрал точно обратното от писмото. Нямало да пролее нито една сълза, нямало да похаби остатъка от годините си, варейки се на бавен огън в бульона от ларвите на паметта, нямало да се погребе жива сред тези четири стени, за да шие савана си, както повеляваше добрият тон на местните вдовици. Мислела да продаде къщата на Херемия де Сент Амур, която отсега й принадлежеше с цялото си имущество, както бе посочено в писмото, и щяла да продължи да живее както преди и без да се оплаква от нищо, в този пъкъл за нищи, където е била толкова щастлива.

      Тази фраза преследваше доктор Хувенал Урбино през целия път до дома му: „Пъкъл за нищи“. Определението не беше неоснователно. Защото градът, неговият град, продължаваше да е същият, сякаш извън времето, все този изгарящ и сух град на неговите нощни ужаси и самотните наслади на пубертета, където цветята ръждясваха и солта гниеше, град, на който за четири века не му се беше случило нищо, освен дето беше остарял полека сред увехнали лаврови дървета и гниещи блата. През зимата от внезапните поройни и опустошителни дъждове нужниците преливаха и превръщаха улиците във вонящи блата. Лятно време един невидим, тръпчив като нажежена креда прахоляк проникваше и през най-закътаните пролуки на въображението, гонен вихрено от полудели ветрове, които отнасяха покривите на къщите и вдигаха децата във въздуха. В съботните дни беднорията мулати напускаше на тълпи бараките от картон и ламарина по бреговете на блатото и с все домашните животни и съдовете си завземаха ликуващи каменистите плажове на колониалния район. Някои от най-старите мулати доскоро носеха кралския печат за роби, жигосан с нажежено желязо на гърдите. В събота и неделя танцуваха безжалостно, напиваха се до смърт с домашна ракия, любеха се най-свободно сред храсталаците икако и в неделната нощ проваляха собствената си веселба с кървави свади на всички срещу всички. Същата поривиста тълпа през делничните дни проникваше по уличките и площадите на старинните квартали, пълни с магазинчета за всичко, което може да се купи и продаде, и вдъхваха на мъртвия град безразсъдството на човешки панаир, миришещ на пържена риба: вливаха нов живот.

      Независимостта от испанското владичество, а по-късно отменянето на робството ускориха достолепния упадък, в който се бе родил и израснал доктор Хувенал Урбино. Големите стари фамилии потъваха в тишината на своите излинели дворци. По тесните и стръмни павирани улички, някога тъй сполучлива защита срещу ненадейните нападения и набезите на морски разбойници, сега бурени провисваха от балконите и отваряха цепнатини по варосаните каменни зидове и на най-поддържаните къщи, а единственият признак на живот в два часа по пладне бяха унилите упражнения на пиано в сумрака на следобедната почивка. Вътре, в прохладните спални, наситени с мирис на тамян, жените се криеха от слънцето като от някаква непристойна зараза и дори на утринните служби покриваха лицето си с дантелени шалове. Любеха се бавно и трудно, често обезпокоявани от злокобни предзнаменования, а животът им се струваше, че няма край. По здрачаване, в този потискащ преходен миг, от блатата се надигаше вихрушка от кръвожадни комари и лек полъх на човешки изпражнения. Топъл и тъжен, той разтърсваше затаилото се в дъното на душите чувство за неизбежността на смъртта.

      Така че животът, характерен за колониалния, град, който младият Хувенал Урбино имаше склонност да разкрасява в меланхоличните си настроения в Париж, още тогава беше илюзия на паметта. Търговията на града беше най-доходната в Карибието през XVIII век, особено поради неблагодарната му привилегия да бъде най-големият пазар на африкански роби в двете Америки. Освен това беше обичайна резиденция на вицекралете на Новото кралство Гранада, което те предпочитаха да управляват оттук, с лице към световния океан, а не от далечната и мразовита столица, чийто многовековен дъждец объркваше чувството им за реалност. Няколко пъти годишно в залива се събирали флотилии галеони, натоварени със скъпоценности от Потоси, Кито, Веракрус, и тогава градът заживявал своите славни времена. В петък, 8 юни 1708 година, в четири часа следобед, галеонът „Сан Хосе“, току-що потеглил за Кадис, натоварен със скъпоценни камъни и метали за петстотин хиляди песос от тогавашната епоха, бил потопен от една английска ескадра срещу входа на пристанището и два дълги века по-късно все още не беше изваден. Това съкровище, почиващо на кораловото дъно заедно с трупа на капитана, плуващ извърнат настрани до командния си пост, често биваше припомняно от историците като символ на града, удавен в спомените.

      От другата страна на залива, в жилищния квартал Ла Манга, къщата на доктор Хувенал Урбино се намираше в друго време. Тя беше голяма и прохладна, едноетажна и с покрита тераса с дорийски колони, от която погледът обхващаше блатото с миазми и отломки от корабокрушения в залива. Подът бе покрит с шахматно наредени бели и черни плочи от входната врата до кухнята и това неведнъж се приписваше на безподобната страст на доктор Урбино, без да се помни, че беше просто слабост, присъща на каталонските майстори, които в началото на века бяха строили този квартал на новобогаташи. Салонът бе обширен, с много висок таван както цялата къща, с шест прозореца с човешки бой към улицата и бе отделен от трапезарията с огромна стъклена врата в бронзова рамка, украсена пищно с лози, гроздове и девици, съблазнявани от флейтите на фавни. Мебелите в гостната, чак до часовника с махало, който приличаше на жив страж, бяха оригинална английска изработка от края на XIX век, полилеите бяха с висулки от скален кристал, навсякъде имаше севърски вази и кани и алабастрови статуетки на езически идилии. Но тази издържаност в европейски стил прекъсваше в останалата част на къщата, където плетени кресла се смесваха с виенски люлеещи се столове и кожени табуретки, производство на местните занаятчии. В спалните освен креватите имаше великолепни хамаци от Сан Хасинто с името на собственика, избродирано с готически букви от копринени конци, и с цветни пискюли по края.

      Пространството до трапезарията, предназначено поначало за галавечери, се използуваше за малка музикална зала, където гостуващите знаменити изпълнители изнасяха задушевни концерти. Плочите бяха покрити с персийски килими, купени от световното изложение в Париж, за да се подобри акустиката, имаше и фонограф, последен модел, до поставка с изрядно подредени плочи, а в един ъгъл, покрито с шал от Манила, беше поставено пианото, което доктор Урбино от години не беше отварял. В цялата къща се забелязваше благоразумието и волята на жена, здраво стъпила на земята.

      Но никое друго място в къщата не притежаваше старателната тържественост на библиотеката, която беше светилището на доктор Урбино, преди да го надвие старостта. Там, около писалището от орехово дърво на баща му и удобните кожени кресла, той поръча да покрият всички стени, та чак и прозорците с остъклени лавици и постави във влудяващо точен ред три хиляди книги, еднакви по големина, подвързани в телешка кожа и със златните му инициали на гръбчето. За разлика от другите помещения, оставени на волята на грохота и вонята откъм пристанището, в библиотеката цареше винаги приглушеност и мирис на абатство. Родени и възпитани в карибската заблуда да се разтварят врати и прозорци, за да нахлуе прохлада, каквато в действителност не съществуваше, на доктор Урбино и съпругата му отначало им се стягаше душата от затвореното пространство. Но накрая се убедиха в предимствата на римския метод срещу жегата, при който къщите се държаха напълно затворени през августовските жеги, за да не влиза горещият въздух от улицата, и са разтваряха напълно за нощните ветрове. Оттогава домът им стана най-прохладният под свирепото слънце в Ла Манга и беше истинско щастие да прекараш следобедния сън в сумрака на спалните, а след това да поседнеш на покритата тераса да гледаш как минават товарните кораби от Ню Орлиънс, тежки и пепелявосиви, или речните кораби с дървено колело и запалени светлини в здрача, които пречистваха със струя музика застоялата нечистотия в залива. Беше същевременно най-добре защитената къща от декември до март, когато северните пасати разрушаваха покривите и по цяла нощ обикаляха като гладни вълци, търсейки пролука да нахлуят вътре. Никой никога не помисли, че бракът, положен върху такива здрави основи, би могъл по някаква причина да не е щастлив.

      Във всеки случай доктор Урбино не беше щастлив въпросната сутрин, когато се върна вкъщи преди десет часа, потресен от двете посещения, които не само му попречиха да отиде на литургията за Петдесетница, но дори заплашваха да го преобразят, на една възраст, когато изглеждаше, че всичко вече е изпитано. Докторът се гласеше да подремне, докато дойде време за галаобяда на доктор Ласидес Оливеля, обаче завари слугините в суматоха, опитвайки се да хванат папагала, излетял до най-горния клон на манговото дърво, когато го бяха извадили от клетката, за да му подрежат крилата. Това беше един проскубан, прихватничав папагал, който проговаряше не когато го караш, а в най-невъобразими моменти, но така намясто и смислено, както не много хора умееха. Обучавал го бе лично доктор Урбино и това бе дало на папагала привилегии, каквито не бе имал никой в семейството, дори децата като малки.

      Папагалът живееше в дома повече от двадесет години и никой не знаеше колко беше живял преди това. Следобед, като станеше от сън, доктор Урбино сядаше с него на терасата в двора, най-прохладното място в къщата, и прибягваше до най-суровите методи в своята педагогическа страст, докато папагалът не се научи да говори френски като академик. После, в пристъп на благочестивост, го научи да казва съпровода на литургията на латински и някои избрани части от евангелието на Матея и се постара, но без сполука, да му втълпи механично понятието за четирите аритметични действия. От едно от последните си пътувания до Европа докторът донесе първия фонограф с фуния заедно с много плочи — и от модните, и от любимите му класически композитори. Ден след ден, не веднъж и дваж в продължение на месеци, докторът караше папагала да слуша песните на Ивет Жилбер и Аристид Брюан, доставяли наслада на Франция миналия век, докато папагалът ги научи наизуст. Пееше ги с женски глас, ако бяха нейни, и с тенор, ако бяха негови, като завършваше с разюздан кикот — изкусно подражание на смеха на слугините, в който та изпадаха, като го чуеха да пее на френски. Славата на номерата му бе стигнала толкова далеч, че понякога искаха разрешение да го видят именити гости, дошли от вътрешността на страната с речните кораби, а веднъж някакви английски туристи — едни от мнозината, които минаваха по онова време с банановите кораби от Ню Орлиънс — се опитаха да го купят на каквато и да било цена. Но върхът на славата му настъпи, когато президентът на републиката дон Марко Фидел Суарес заедно с всички министри от кабинета дойдоха в къщата да проверят достоверността на неговата известност. Пристигнаха към три часа следобед, задушени в цилиндрите и сукнените си сюртуци, които не бяха сваляли през трите дни на официалното си посещение под жежкото августовско слънце, но трябваше да си отидат тъй заинтригувани, както бяха дошли, защото папагалът не рачи да каже дори една думичка в продължение на два мъчителни часа, въпреки молбите, заплахите и публичния срам на доктор Урбино, заинатил се с тази дръзка покана въпреки благоразумните предупреждения на съпругата си.

      Фактът, че папагалът запази привилегиите си след тази историческа наглост, бе окончателно доказателство за неговите свещени права. Никакво друго животно не беше разрешено в къщата, с изключение на костенурката, появила се отново в кухнята след три-четири години, през които я мислеха изчезнала завинаги. Но на нея никой не гледаше като на живо същество, а по-скоро като на минерален талисман за късмет, без никога да се знае къде точно се намира. Доктор Урбино не искаше да признае, че мрази животните, и се прикриваше с всякакви научни истории и философски претексти, които убеждаваха доста хора, но не и съпругата му. Докторът казваше, че който обича прекалено много животните, е способен на най-големи жестокости към хората. Казваше, че кучетата не са верни, а сервилни, че котките са използвачи и предатели, че пауните са възвестители на смъртта, че гуакамаите* са само досадни украшения, че зайците насърчават алчността, че маймуните мико заразяват със сладострастна треска и че петлите са прокълнати, защото са спомогнали за трикратното отричане от Христос.

      [* Вид папагали. — Б.пр.]

      За разлика от него Фермина Даса, съпругата му — тогава беше на седемдесет и две години и вече бе загубила някогашната си походка на сърна, — беше безразсъдна поклонничка на екваториални цветя и домашни животни и в началото на брака се беше възползувала от новотата на любовта, за да напълни къщата с много повече, отколкото позволяваше здравият разум. Първи бяха три далматинеца с имена на римски императори, които се разкъсваха помежду си за благосклонността на една женска, оправдаваща името си Месалина, като повече се бавеше да роди девет кученца, отколкото да зачене нови десет. После дойдоха абисинските котки с орлов профил и фараонска осанка, разногледите сиамки, дворцовите персийски котки с оранжеви очи, които се разхождаха из спалните като призрачни сенки и смущаваха нощите с любовните си писъци. Няколко години държаха в двора, вързана през корема за манговото дърво, една амазонска маймуна самец, която предизвикваше известно състрадание, защото имаше скръбното изражение на архиепископ Обдулио-и-Рей, същия плам в очите и изразителност на ръцете, но не за това Фермина Даса се отърва от него, ами заради лошия му навик да се самозадоволява в чест на госпожите.

      В клетки из коридорите имаше всякакви видове птици от Гватемала и алкаравани-предвещатели*, и блатни чапли с дълги жълти крака, и един млад елен, който надничаше през прозорците и ядеше цветята от саксиите. Малко преди последната гражданска война, когато за първи път се заговори за възможно посещение на папата, донесоха от Гватемала една райска птица, на която й трябваше повече време да пристигне, отколкото после да се върне в страната си, когато се узна, че съобщението за папското пътуване е било лъжа на правителството, за да сплаши съзаклятието на либералите. Друг път купиха от платноходите на контрабандистите от Кюрасао телена клетка с шест парфюмирани гарвана, същите, каквито Фермина Даса бе имала като малка в бащината си къща и искаше да има и като омъжена. Но никой не можеше да понася непрестанното им прелитане, изпълващо къщата с аромата на погребални венци. Докараха също така и една четириметрова анаконда, чиито въздишки на безсънен ловец смущаваха нощем покоя на спалните, въпреки че с нея постигнаха целта си: да сплашва със смъртоносния си дъх прилепите, саламандрите и многобройните видове вредни насекоми, които нахлуваха в къщата през дъждовните месеци. На доктор Хувенал Урбино, изцяло отдаден на професионалните си задължения и погълнат от делата си в обществения и културен живот, му стигаше мисълта, че сред всички тези гнусни твари жена му е не само най-красивата в цялото Карибие, но и най-щастливата. Но един дъждовен следобед, след изтощителна програма през деня, той завари в дома си бедствие, което го накара да се сепне. От салона за гости чак докъдето поглед стигаше бе пълно с мъртви животни, плувнали в локви кръв. Слугините се бяха покачили сащисани по столовете и още не можеха да се съвземат от ужаса на това масово изтребление.

      [* Дългокраки птици с черно-бели крила, червено тяло и тъмнозелена глава. — Б.пр.]

      Една от немските овчарки, във внезапен пристъп на бяс, бе разкъсала всяко животно, попаднало на пътя й, докато градинарят от съседната къща проявил храбростта да й излезе насреща и я съсякъл с мачете. Не се знаеше колко беше изпохапала или заразила със зелената пяна от устата си, затова доктор Урбино нареди да убият оцелелите животни и да изгорят труповете им в отдалечено поле и поиска услугите на Болницата на милосърдието за основно дезинфекциране на цялата къща. Спаси се единствено костенурката талисман, защото никой не се сети за нея.

      Фермина Даса за първи път послуша мъжа си по домашен въпрос и дълго време избягваше да говори за животни. Утешаваше се с цветните илюстрации от „Естествената история“ на Линей, които нареди да сложат в рамки и закачат по стените на салона, и може би накрая щеше да загуби всякаква надежда да види отново животно в къщата, ако една ранна утрин крадци не бяха разбили прозорчето на банята и отнесли сребърния сервиз, наследяван от пет поколения подред. Доктор Урбино сложи двойни катинари на прозорците, подсигури вратите отвътре с железни резета, прибра по-ценните вещи в огнеупорна каса и придоби закъснелия военен навик да спи с револвер под възглавницата. Но се противопостави да купят зло куче, било ваксинирано или не, вързано или свободно, та ако ще крадците голи да ги оставят.

      — В тази къща няма да влезе нищо, което не говори — каза той.

      Каза го, за да сложи край на хитрините на жена си, заинатила се отново да купи куче, без изобщо и през ум да му мине, че това прибързано обобщение щеше да му струва живота. Фермина Даса, чийто непреклонен характер бе започнал да се смекчава с годините, се хвана веднага за необмислените думи на мъжа си: няколко месеца след кражбата тя отново отиде на платноходите от Кюрасао и купи един кралски папагал от Парамарибо, който знаеше да казва само моряшки ругатни, но пък ги произнасяше с толкова човешки глас, че напълно си струваше високата цена от дванадесет сентавос*.

      [* _Сентаво_ — медна монета, равна на една стотна част от песото. — Б.пр.]

      Беше добронравен, по-лекомислен, отколкото изглеждаше, с жълта глава и черен език, по което единствено се различаваше от папагалите манглеро*, които не се научаваха да говорят дори с терпентинов супозиториум. Доктор Урбино, който умееше да губи, склони пред находчивостта на жена си и сам се учуди от удоволствието, което му доставяше напредъкът на папагала, подстрекаван от слугините. В дъждовните следобеди, когато радостта от подгизналите от вода крила му развързваше езика, произнасяше фрази от своето минало, които не би могъл да е научил вкъщи и които подсказваха, че може би е по-стар, отколкото изглеждаше. И последното предубеждение на доктора се разсея една нощ, когато крадците пак опитаха да се промъкнат през капандурата на покрива и папагалът ги изплаши с лай на овчарско куче, който, ако беше истински, нямаше да е толкова правдоподобен, и с викове „джебчии, джебчии, джебчии“ — два спасителни номера, които също не бе научил вкъщи. Тогава доктор Урбино почна да го обучава и нареди да сложат под мангото един прът за него със съдинки за вода и за зрелия му банан, освен това и трапец за акробациите му. От декември до март, когато нощите застудяваха и не можеше да се живее на открито заради северните ветрове, внасяха папагала да спи вътре, в клетка, покрита с шал, въпреки опасението на доктор Урбино, че хроничната му гуша може да е вредна за дишането на хората. Години наред му подрязваха крилата и го пускаха от клетката да си ходи на воля с полюшващата се походка на стар кавалерист. Но един ден взе да прави акробатически номера по напречните греди в кухнята и падна в тенджерата със санкочо**, надал моряшкия вик „Спасявай се кой как може“, и има късмет, че готвачката успя да го извади с черпака, попарен и без пера, но все още жив. Оттогава го оставяха в клетката и денем, противно на разпространеното мнение, че затворени в клетка, папагалите забравят наученото, и го изваждаха само в прохладата в четири следобед за уроците му с доктор Урбино на терасата към двора. Никой не забеляза навреме, че крилата му прекалено са пораснали, и тъкмо се канеха сутринта да ги подрежат, когато той се изскубна и кацна в короната на мангото.

      [* От _мангле_ — широколистно дърво с голяма корона, среща се в тропическите латиноамерикански страни. — Б.пр.]

      [** Ястие с месо, юка, банани и други зеленчуци. — Б.пр.]

      Вече три часа се мъчеха безуспешно да го заловят. Слугините, подпомогнати от съседските, бяха опитали всякакъв вид хитрини, за да го накарат да слезе, но той упорито стоеше на мястото си, заливаше се от смях и крещеше колкото му глас държи: „Да живее либералната партия, да живее либералната партия, по дяволите“, дързък възглас, който бе струвал живота на не един развеселен пияница. Доктор Урбино едва го различи сред клоните и опита на испански и френски, та дори на латински да го убеди да слезе, а папагалът му отговаряше на същите езици, със същия патос и същата интонация, но не помръдваше от клона. Уверил се, че няма да успее с добро, доктор Урбино заповяда да извикат на помощ пожарникарите, които бяха най-новото му обществено увлечение.

      Доскоро пожарите бяха погасявани от доброволци със зидарски стълби и ведра вода, донасяни кой откъдето може, но суматохата при този способ беше толкова голяма, че понякога нанасяше повече вреди от огъня. Обаче от миналата година насам, благодарение на волни пожертвования, събрани по инициатива на Дружеството за социални подобрения, чийто почетен председател бе доктор Хувенал Урбино, вече имаше отряд професионални пожарникари и камион-цистерна със сирена, камбана и два маркуча под налягане. Бяха на мода до такава степен, че щом камбаните на църквата забиеха на тревога, в училищата прекъсваха часовете, та децата да гледат как пожарникарите се борят с огъня. В началото се занимаваха само с това. Но доктор Урбино разказа на общинските власти как в Хамбург видял пожарникари да връщат към живота дете, което намерили замръзнало в едно мазе след тридневен снеговалеж. Видял също така на една тясна уличка в Неапол как свалят ковчег с мъртвец от балкона на десетия етаж, защото стълбите на зданието били толкова извити, че семейството не можело да го изкара на улицата. По този начин тукашните пожарникари научиха да оказват и други спешни услуги, като да разбиват ключалки или да убиват отровни змии, а Медицинският факултет организира за тях специален курс за оказване на първа помощ при по-леки произшествия. Така че не беше нелепо да помолят пожарникарите да свалят от дървото един прославен папагал с повече достойнства и от рицар. Доктор Урбино рече: „Кажете им, че от мое име.“ И отиде в спалнята да се преоблече за галаобяда. Истината бе, че в този момент, както беше зашеметен от писмото на Херемия де Сент Амур, съдбата на папагала не го вълнуваше много.

      Фермина Даса бе облякла копринена рокля шемизет, широка и права, с ниска талия, бе сложила огърлица от истински перли в шест дълги наниза и атлазени обувки с висок ток, които носеше само в много тържествени случаи, защото годините й вече не позволяваха толкова да ги надлъгва. Този моден тоалет не изглеждаше подходящ за една достолепна баба, но стоеше много добре на тялото й с дълги кости, все още стройно и изправено, на гъвкавите й ръце без нито една старческа луничка, на стоманеносинкавата й коса, подстригана на венец на височината на бузите. От сватбената й снимка се бяха запазили единствено очите като прозрачни бадеми и вродената й достолепност, но това, което й отнемаше възрастта, тя наваксваше с характера, та дори й оставаше в повече чрез грижите за себе си. Чувствуваше се добре, далеч бяха останали вековете на железните корсети, на пристегнатите талии, на задниците, изкуствено повдигнати с подплънки. Освободени, телата дишаха на воля и се показваха такива, каквито са. Дори на седемдесет и две години.

      Доктор Урбино я завари седнала пред тоалетката, под бавните перки на електрическия вентилатор, да си наглася шапката камбана, украсена с филцови теменужки. Спалнята беше широка и светла, с английско легло, покрито с розова мрежа против комари, и два прозореца, отворени към дърветата в двора, откъдето нахлуваше писъкът на щурците, възбудени от предзнаменования за дъжд. Още с връщането от сватбеното пътешествие Фермина Даса започна да подбира облеклото на мъжа си в зависимост от времето и случая и да го подрежда на един стол от предната вечер, за да го намери готово, като излезе от банята. Не си спомняше откога бе започнала да му помага да се облича, а накрая изцяло да го облича и съзнаваше, че в началото го беше правила от любов, но от пет години насам трябваше да го прави така или иначе, защото той не можеше сам да се облече. Наскоро бяха отпразнували златната си сватба и не знаеха какво е да живеят един без друг нито за миг или да не мислят един за друг и то им се струваше все по-невъзможно с напредването на старостта. Нито той, нито тя можеха да кажат дали взаимната им грижовност се дължи на любовта или на удобството, а и никога не бяха се запитвали за това с ръка на сърцето, защото и двамата открай време предпочитаха да не знаят отговора. Тя малко по малко бе откривала неувереността в крачките на мъжа си, промените в настроението му, пукнатините в паметта му, скорошния му навик да хлипа насън, но не ги възприе като безспорни признаци на окончателната ръжда, а като щастливо завръщане към детството. Затова не се отнасяше с него като с труден старец, а като с възрастно дете и тази измама беше като провидение за двамата, защото ги спасяваше от съжалението.

      Съвсем различен би бил животът за двамата, ако навреме бяха узнали, че по-лесно се избягват големите брачни катастрофи, отколкото дребните неприятности на ежедневието. Но и двамата научиха едно: че мъдростта идва, когато вече не служи за нищо. В продължение на години Фермина Даса бе понасяла с раздразнение жизнерадостното разсъмване на мъжа си. Тя се вкопчваше в последните нишки на съня, за да не се изправи пред неизбежността на една нова сутрин, изпълнена със злокобни предзнаменования, докато той се събуждаше с невинността на новородено: всеки нов ден беше за него още един спечелен ден. Чуваше го да се събужда с петлите и първият му знак за живот беше едно съвсем безпричинно кашляне, което сякаш имаше за цел да я разбуди. Чуваше го да мърмори, само за да я обезпокои, докато търсеше опипом чехлите си, които трябваше да са до леглото. Чуваше го как се запътва към банята, залитайки в тъмното. След един час, който той прекарваше в кабинета си, а тя отново заспиваше, го чуваше как се връща да се облече, все още без да пали светлината. Веднъж в една салонна игра го попитаха как би определил сам себе си и бе отвърнал: „Аз съм човек, който се облича на тъмно.“ Тя го чуваше и знаеше, че той може да избегне всеки от тези шумове, но го прави нарочно и нарочно се преструва, тъй както тя беше будна, а се преструваше, че спи. Мотивите му бяха оправдани: той най-много се нуждаеше от нея — жива и съобразителна — именно в тези неспокойни мигове.

      Никой не умееше да спи така изящно като нея: сякаш изобразяваше движение от танц, вдигнала ръка на челото, но и нямаше по-свиреп човек от нея, когато прекъснеха усещането й, че спи, макар вече да не спеше. Доктор Урбино знаеше, че тя следи и най-малкия негов шум и дори може да му е благодарна, че има кого да обвинява за такова ранно събуждане в пет сутринта. Това до такава степен беше вярно, че в редките случаи, когато той трябваше да опипва, понеже не намираше чехлите си на обичайното място, тя изведнъж се обаждаше с глас като от просъница: „Снощи ги остави в банята.“ И веднага, с разбуден от гняв глас, негодуваше:

      — Най-голямото нещастие в тази къща е, че не може да се спи.

      После се обръщаше в леглото, запалваше светлината без никаква пощада към себе си, доволна от първата си победа за деня. Всъщност то беше игра и на двамата, митична и извратена, но тъкмо затова укрепваща: едно от многото опасни удоволствия на опитомената любов. Но точно заради една от тези простички игри тридесетте години съвместен живот за малко да свършат, защото един прекрасен ден в банята нямаше сапун.

      Започна се обичайно, както всяка сутрин. Доктор Хувенал Урбино се бе върнал в спалнята — тогава той още се къпеше без чужда помощ — и започна да се облича, без да пали светлината. Тя, както винаги в този час, се намираше в своето топло ембрионално състояние, дишаше незабележимо, със затворени очи и с ръка, вдигната на челото като в свещен танц. Полуспеше, и той го знаеше. След дълго шумолене на колосан лен в тъмнината доктор Урбино заговори на себе си:

      — Вече цяла седмица се къпя без сапун — каза.

      Тогава тя се разбуди напълно, сети се и се изпълни с ярост срещу целия свят, защото наистина бе забравила да сложи сапун в банята. Преди три дена бе забелязала, че няма, но вече беше под душа и реши да сложи след това, но забрави до другия ден. На третия ден стана същото. И всъщност не беше минала цяла седмица, както той твърдеше, за да утежни вината й, но все пак три непростими дни, и яростта, че я бяха хванали в грешка, я изкара извън кожата. Както винаги, тя се защити чрез нападение.

      — Ами аз пък се къпах всичките тези дни и сапун винаги имаше — изкрещя тя, извън себе си.

      Въпреки че той прекалено добре познаваше методите й на война, този път не можа да ги понесе. Намери някакъв служебен претекст и отиде да живее във вътрешното отделение на Болницата на милосърдието и се появяваше вкъщи само следобеда, за да се преоблече преди посещенията по домовете. Усетеше ли го да идва, тя отиваше в кухнята и се правеше, че върши нещо, докато не чуеше по улицата тропота на конете с файтона. През следващите три месеца, всеки път щом се опитваха да изяснят недоразумението, те само го изостряха още повече. Той не се съгласяваше да се върне вкъщи, докато тя не признае, че сапун в банята не е имало, а тя не се съгласяваше да го приеме, докато той не признае, че нарочно е лъгал, за да я тормози.

      Инцидентът, разбира се, им даде възможност да си припомнят и много други дребни спорове от толкова други безпокойни утрини. Едно озлобление предизвикваше друго, отваряха стари белези и ги превръщаха в нови рани, докато се сепнаха от съкрушителното разкритие, че през дългите години на съпружеска борба бяха отглеждали единствено ненавист. Накрая той предложи да се изповядат заедно, ако трябва и пред господин архиепископа, и нека сам бог реши като последен арбитър дали е имало сапун, или не в сапуниерата на банята. Тогава тя, която винаги имаше здрави нерви, този път ги изпусна с един исторически вик:

      — По дяволите господин архиепископа!

      Ругатнята разтърси града из основи, породи приказки, които не беше лесно да се опровергаят, и бе включена в народния говор като припев от сарсуела*: „По дяволите господин архиепископа!“ Осъзнала, че е минала границата, тя изпревари очакваната реакция на съпруга си и го заплаши, че ще се пренесе сама в старата къща на баща си, все още нейна, въпреки че я даваха под наем за канцеларии. Не беше преструвка: тя наистина искаше да си отиде, без да я интересува публичният скандал, и мъжът й навреме го разбра. Той нямаше смелост да се опълчи срещу предразсъдъците си: отстъпи. Не в смисъл да признае, че е имало сапун в банята, защото би било извращение на истината, а да продължи да живее в същата къща, но в отделна стая и без дума да си продумват. Така се и хранеха, като заобикаляха положението умело и си предаваха съобщения по децата от единия до другия край на масата, без те да усетят, че родителите им не си говорят.

      [* Вид испанска оперета. — Б.пр.]

      Тъй като кабинетът нямаше баня, споразумението разреши и конфликта с утринните шумове, защото той влизаше да се къпе, след като подготви лекциите си, и действително внимаваше да не събуди съпругата си. Много пъти се сблъскваха пред банята и се редуваха да си измият зъбите преди лягане. Бяха изминали четири месеца. Веднъж той се излегна на брачното легло да почете, докато тя излезе от банята, както често се бе случвало, и заспа. Тя си легна до него доста нехайно, за да го събуди и го накара да си отиде. Той се поразбуди наистина, но вместо да стане, загаси нощната лампа и се намести по-удобно на възглавницата си. Тя го разтърси за рамото, за да му напомни, че трябва да си отиде в кабинета, но той се чувствуваше така добре отново в пухеното легло на дедите си, че предпочете да се признае за победен.

      — Нека да остана — каза той. — Да, имаше сапун.

      Когато си спомняха този епизод, вече в подножието на старостта, нито той, нито тя можеха да повярват в смайващата истина, че това е било най-сериозният раздор в половинвековния им съпружески живот и единственото нещо, което бе вдъхнало и у двамата желание да се спогодят и да заживеят по нов начин. Дори вече остарели и укротени, те избягваха да извикват този спомен, защото едва зарасналите рани отново почваха да кървят, сякаш бяха от вчера.

      Той беше първият мъж, когото Фермина Даса чу да уринира. Чу го през сватбената нощ, в каютата на кораба за Франция, докато лежеше просната от морската болест, и звукът от конския му гейзер й се стори толкова мощен и внушителен, че засили ужаса й пред бедата, която очакваше със страх. Този спомен се връщаше в паметта й по-често, откакто гейзерът започна да спада с годините, защото все повече я дразнеше намокреният ръб на клозетната чиния, след като той я ползуваше. Доктор Урбино се мъчеше да я убеди с доводи, лесноразбираеми за човек, който искаше да ги чуе, че този инцидент се повтаря ежедневно не поради невнимание от негова страна, както тя твърдеше, а по органически причини: гейзерът му като млад така безпогрешно улучваше всякаква цел, че в колежа бе печелил състезания по точност за напълване на бутилка, обаче от дългогодишната употреба не само взе да запада, но почна да дава отклонения и разклонения, докато накрая се превърна в прихватничав, невъзможен за управляване извор, въпреки всичките му усилия да го заякчи. Казваше й: „Клозетната чиния трябва да е измислена от някой, дето нищо не разбира от мъже.“ Поддържаше домашния мир с ежедневно покорство, което обаче не стигаше до унижение: забърсваше с тоалетна хартия чинията след ползуване. Тя знаеше, но не казваше нищо, докато не станеха прекалено явни амонячните изпарения в банята и тогава заявяваше с тон, сякаш разобличаваше престъпление: „Тук вони на зайчарник.“ В навечерието на старостта самите затруднения на тялото подсказаха на доктор Урбино окончателното разрешение: уринираше седнал, като нея, при което клозетната чиния оставаше чиста, а той — невинен.

      По това време той вече не можеше да разчита на себе си и едно подхлъзване в банята, което за малко не се оказа фатално, го накара да внимава с душа. Понеже къщата беше модерна, в нея нямаше цинкова вана с лъвски лапи, каквато обикновено се използуваше в големите къщи на стария град. Той сам бе наредил да я махнат по хигиенични съображения: ваната беше една от многото свинщини на европейците, които се къпеха само в последния петък от месеца и при това го правеха в бульон от мръсотията, която искаха да свалят от тялото си. Затова поръчаха едно много огромно корито от масивно гуаяко*, където Фермина Даса къпеше съпруга си, сякаш е новородено. Банята продължаваше повече от час в специално приготвена вода, в която бяха варили листа от слез и портокалови кори и която оказваше над него толкова успокояващо въздействие, че понякога заспиваше в ароматизираната отвара. След като го изкъпеше, Фермина Даса му помагаше да се облече, наръсваше го с пудра между краката, намазваше с какаово масло охлузените места, слагаше му долните гащи с такава любов, сякаш бяха пелени, и така го обличаше дреха след дреха, от чорапите до възела на вратовръзката с иглата от топаз. Съпружеските утрини се успокоиха, защото той подхвана детинщините, от които го бяха лишили децата им. Тя от своя страна най-сетне влезе в унисон със семейната програма, защото и за нея годините минаваха: спеше все по-малко и преди да навърши седемдесетте, вече се будеше преди съпруга си.

      [* Вид дърво с твърда дървесина, която се използува за изработка на мебели. — Б.пр.]

      В неделята на Петдесетница, когато вдигна завивката, за да види трупа на Херемия де Сент Амур, доктор Урбино прозря нещо, което досега му бе убягвало и в най-просветлените странствувания на лекар и вярващ. Сякаш след толкова години на фамилиарност със смъртта, след като толкова много се бе борил с нея и бе я опипвал от лице и от опаки, сега за първи път той се бе осмелил да я погледне в лицето, а и тя също го гледаше. Не беше страхът от смъртта. Не: страхът се беше загнездил в него от много години, съжителствуваше с него, беше сянка върху неговата сянка, откакто една нощ се събуди потиснат от лош сън и осъзна, че смъртта е не само една постоянна вероятност, както винаги го бе чувствувал, но и една непосредствена реалност. А това, което видя в онзи ден, бе физическото присъствие на нещо, което дотогава беше неминуемо само в рамките на въображението. Той се зарадва, че инструмент на провидението за това смайващо прозрение бе станал Херемия де Сент Амур, когото той винаги бе имал за светец, непознаващ собствената си светост. Но когато писмото разкри истинската му същност, зловещото му минало, невъобразимата му способност за измама, докторът усети, че в живота му се бе случило нещо окончателно и безвъзвратно.

      Фермина Даса обаче не се остави да я зарази мрачното му настроение. Той естествено се помъчи да й го предаде, докато тя му помагаше да пъхне крака в панталоните и закопчаваше многобройните копчета на ризата му. Но не успя, защото Фермина Даса не се впечатляваше лесно, а още по-малко от смъртта на човек, когото не обичаше. Знаеше само, че Херемия де Сент Амур беше инвалид с патерици, когото никога не бе виждала, че бе избягал от разстрел по време на един от многобройните бунтове на някой антилски остров, че бе станал фотограф на деца по необходимост, но беше най-търсеният в областта, и че бе спечелил шахматна партия срещу някой си, когото тя помнеше като Торемолинос, а в действителност се казваше Капабланка.

      — А се оказа не друго, ами беглец от Кайена, осъден на доживотен затвор заради жестоко престъпление — каза доктор Урбино. — Представяш ли си, дори е ял човешко месо.

      Даде й писмото, чиито тайни смяташе да отнесе в гроба, но тя прибра сгънатите листове в скрина, без да ги прочете, и заключи чекмеджето. Бе свикнала с бездънната възможност на съпруга си да се учудва, с крайните му преценки, които с годините ставаха все по-строги, с тесногръдия му светоглед, който не съответствуваше на образа му в обществото. Но този път той бе преминал собствените си граници. Тя предполагаше, че мъжът й ценеше Херемия де Сент Амур не за миналото му, а за това, което бе станал, след като беше пристигнал тук изгнаник, само с раница на гръб, и не разбираше защо така силно го бе поразило закъснялото разкритие на неговата самоличност. Не разбираше защо той намира за отвратително, че е имал тайно жена, след като това беше атавистичен навик на мъжете от неговия тип, та дори и на него в един неприятен момент, а освен това й се струваше поразително доказателство за любов фактът, че тя му е помогнала да изпълни решението си да умре. Каза: „Ако и ти решиш да го направиш по такива сериозни причини като неговите, мой дълг ще бъде да постъпя като нея.“ Доктор Урбино се озова за пореден път на кръстопътя на неразбирането, което половин век го бе довеждало до отчаяние.

      — Не, не е това — каза той. — Възмущава ме не какъв е бил и какво е правил, а заблудата, в която ни държа толкова години.

      Очите му започнаха да се замрежват от лесни сълзи, но тя се направи, че не ги забелязва.

      — Добре е сторил — отвърна тя. — Ако беше казал истината, нито ти, нито оная бедна жена, никой в града не би го обичал, както го обичаха.

      Тя закачи часовника с ланеца в петлицата на жилетката. Оправи възела на вратовръзката му и сложи иглата с топаз. После попи сълзите му и изсуши мократа му брада с кърпичка, напръскана с цветна вода, и му я сложи в горното джобче с разтворени краища като магнолия. Единадесетте удара на часовника с махалото отекнаха в басейна на двора.

      — Побързай — каза тя, като го поведе под ръка. — Ще закъснеем.

      Аминта Дечампс, съпругата на доктор Ласидес Оливеля, и седемте им дъщери най-старателно бяха предвидили всичко, щото обядът в чест на юбилея да бъде светското събитие на годината. Семейната резиденция в самия исторически център беше някогашната монетарница, преустроена от един флорентински архитект, минал оттук като пагубен вятър на обновлението и превърнал във венециански базилики поне четири светини от XVII век. Къщата имаше шест спални и два салона за хранене и за приеми, широки и добре проветриви, но не стигаха за гостите от града, а само за най-отбраните, които пристигаха от другаде. Вътрешният двор приличаше на манастирска градина, с каменен фонтан, пеещ в средата, и зелени площи с хелиотропични растения, които изпълваха с аромат къщата привечер, но пространството под арките не беше достатъчно за многобройните именити личности. Така че решиха да дадат обяда в семейната вила извън града — на десет минути с автомобил по главния път, — която имаше двор няколко декара, огромни лаврови дървета от Индия и местни водни лилии в една река с тихи води. Мъжете от хана на дон Санчо, ръководени от госпожа Оливеля, поставиха навеси от цветни платнища на местата, където нямаше сянка, и подредиха под лавровите дървета правоъгълник от масички за сто двадесет и два прибора, с ленени салфетки за всички и свежи утринни рози за почетната маса. Издигнаха също така подиум за духовия оркестър, който щеше да изпълни кратка програма от национални танци и валсове, и за един струнен квартет от Училището за изящни изкуства — сюрприз на госпожа Оливеля за дълбокоуважаемия учител на съпруга й, който щеше да заема почетното място на обяда. Въпреки че годишнината от дипломирането му не беше точно на тази дата, избраха неделята на Петдесетница, за да подсилят значимостта на празника.

      Подготовката бе започнала отпреди три месеца от страх да не би по липса на време да пропуснат нещо изключително важно. Поръчаха да докарат живи кокошки от Сиенага де Оро, известни по цялото крайбрежие не само с едрината и вкуса си, но и защото в колониалните времена кълвели от наносни почви и в гушите им намирали зрънца чисто злато. Лично госпожа Оливеля, придружена от няколко дъщери и слугини, се качваше на борда на луксозните презокеански кораби, за да избере най-доброто отвсякъде в знак на почит към заслугите на съпруга си. Тя бе предвидила всичко, с изключение на това, че тържеството бе в една юнска неделя в година на закъснели дъждове. Даде си сметка за този риск сутринта на същия ден, когато тръгна за литургията, уплаши се от влажността на въздуха и видя, че небето е облачно, прихлупено и не се съзира хоризонтът на морето. Въпреки тези злокобни признаци директорът на обсерваторията, с когото се срещна на литургията, й напомни, че в цялата изпълнена с превратности история на града, даже и през най-жестоките зими, никога не е валяло на Петдесетница. И все пак точно в дванадесет, когато мнозина от поканените пиеха аперитива на открито, трясъкът на една самотна гръмотевица накара земята да потрепери, вятърът откъм разбушуваното море преобърна масите и понесе платнищата из въздуха, а небето рухна в унищожителен порой.

      Доктор Урбино едва успя да пристигне през хаоса на бурята заедно с последните гости, които застигна по пътя; понечи като тях да отиде от колата до дома, подскачайки от камък на камък през наводнения двор, но накрая прие унижението да го пренесат на ръце хората на дон Санчо под покривало от жълто платнище. Разделените маси бяха отново подредени криво-ляво вътре в къщата, та дори и в спалните, а гостите не правеха никакви усилия да прикриват настроението си на корабокрушенци. Беше горещо като в котелното на кораб, защото трябваше да затворят прозорците, за да не влиза дъждът, тласкан косо от вятъра. На двора пред всяко място на масите имаше картичка с името на госта и беше предвидена една страна за мъжете и друга за жените, какъвто беше обичаят. Но вътре в къщата картичките с имената се объркаха и всеки седна където свари, смесени по принуда, с което поне веднъж бяха надделени нашите обществени предразсъдъци. Посред този погром Аминта де Оливеля се намираше сякаш едновременно навсякъде, с мокра коса и с опръскана от кал разкошна рокля, но за да не позволи на бедствието да тържествува, понасяше нещастието с непобедима усмивка, която бе научила от своя съпруг. С помощта на дъщерите, калени в същата ковачница, тя успя да опази местата на почетната маса за доктор Хувенал Урбино в центъра и за архиепископ Обдулио-и-Рей от дясната му страна. Фермина Даса седна до съпруга си както обикновено от страх той да не заспи по време на обяда или да не разлее супа по ревера си. Насреща им зае място доктор Ласидес Оливеля, петдесетгодишен, малко женствен и много добре запазен мъж, чийто веселяшки дух нямаше нищо общо с точните му диагнози. Нататък масата се запълни с провинциални и градски официални лица, както и царицата на красотата от миналата година, която губернаторът доведе под ръка и я постави да седне до себе си. Въпреки че нямаше обичай в поканите да се изисква специално облекло, а още по-малко на обяд във вила, жените бяха във вечерни тоалети с накити от скъпоценни камъни и повечето мъже бяха облечени в тъмни костюми с черни вратовръзки, а някои със сукнени сюртуци. Само много светските личности, между които и доктор Урбино, бяха в ежедневно облекло. Пред всяко място имаше лист с менюто, отпечатано на френски и с позлатени винетки.

      Госпожа Оливеля, уплашена и от другата беда — горещината, обиколи къщата с предложение мъжете да си свалят саката, докато обядват, но никой не се осмели да даде пример. Архиепископът обърна внимание на доктор Урбино, че този обяд е в известна степен исторически: тук за първи път бяха събрани на една маса — зараснали вече раните и разсеяни враждите — двете страни на гражданските войни, обезкървявали страната от независимостта насам. Тази мисъл съвпадаше с ентусиазма на либералите, преди всичко на по-младите, които бяха успели да изберат президент от своята партия след четиридесет и пет годишна хегемония на консерваторите. Доктор Урбино не беше съгласен: един президент от либералите за него беше досущ като президент консерватор, само че по-зле облечен. Но той не искаше да противоречи на архиепископа. Обаче с удоволствие би му посочил, че никой не е поканен на този обяд заради това, което мисли, а заради заслугите на произхода си, а той винаги бе стоял над превратностите на политиката и ужасите на войната. Погледнато по този начин, тук наистина никой не липсваше.

      Пороят секна изведнъж, както бе започнал, и слънцето веднага пламна в безоблачното небе, но бурята бе толкова силна, че бе изтръгнала из корен някои дървета и прелялото езеро бе превърнало двора в блато. Най-голямо бе опустошението в кухнята. В задната част на двора бяха стъкмили от тухли няколко огнища и готвачите едва успяха да скрият котлите от дъжда. Загубиха известно време, за да изгребат спешно наводнената кухня и да импровизират нови огнища в задната покрита галерия. Но в един часа вече се бяха справили с бедственото положение и липсваше само десертът, поръчан на монахините от „Санта Клара“, обещали да им го проводят преди единадесет. Опасяваха се да не би потокът край главния път да е прелял от коритото, както бе ставало и в по-меки зими, и в такъв случай можеха да се надяват на десерта най-рано след два часа. Щом дъждът спря, разтвориха прозорците и в къщата нахлу свеж въздух, пречистен от бурята. После наредиха оркестърът да изпълни предвидените валсове на покритата тераса, но това само повече засили напрежението, защото медните инструменти така отекваха вътре в къщата, че разговарящите трябваше да се надвикват. Аминта Оливеля се умори да изчаква и усмихвайки се почти през сълзи, нареди да сервират обяда.

      Групата от Училището за изящни изкуства започна своя концерт сред учтива тишина, която продължи само до първите тактове на „Ловът“ от Моцарт. Въпреки че гласовете все повече се извисяваха и преплитаха, а му пречеха и негрите на дон Санчо, които едва се провираха между масите с димящите блюда, доктор Урбино успя да изслуша музиката до края на програмата. Способността му да се съсредоточава отслабваше с всяка изминала година до такава степен, че трябваше да си записва всеки ход в шахмата, за да знае докъде е стигнал. Но все още можеше да води сериозен разговор, без същевременно да губи нишката на слушания концерт, но и без да стига до невероятните крайности на един германски диригент на оркестър, голям негов приятел от времената му в Австрия, който четеше партитурата на „Дон Жуан“, докато слушаше „Танхойзер“.

      Втората пиеса от концерта — „Смъртта и девойката“ от Шуберт, според него оркестърът изпълни с повърхностен драматизъм. Докато правеше върховни усилия да я слуша през новопоявилия се шум — тракането на приборите по чиниите, — той гледаше втренчено един момък с поруменяло лице, който му кимна за поздрав. Несъмнено го беше виждал някъде, но не помнеше къде. Това му се случваше доста често, предимно с имената на хората, дори и на познатите, или с някоя мелодия от минали времена, и го хвърляше в такива страшни терзания, че една нощ едва не предпочете да умре, отколкото да ги търпи до съмнало. И сега щеше да стигне до същото състояние, но милостив проблясък озари паметта му: младежът беше негов ученик от миналата година. Учуди се, че го вижда тук, в царството на избраниците, но доктор Оливеля му припомни, че това е синът на министъра на хигиената, дошъл тук да подготви дисертация по съдебна медицина. Доктор Урбино му махна зарадвано с ръка за поздрав и младият лекар стана прав и му отвърна с поклон. Но нито в този миг, нито когато и да било докторът си спомни, че това беше стажантът, с когото сутринта се бяха видели в дома на Херемия де Сент Амур.

      Ободрен от още една победа над старостта, той се унесе в бистрия, въздушен лиризъм на последната пиеса от програмата, която не можа да разпознае. По-късно младият челист от състава, току-що завърнал се от Франция, му каза, че е било квартетът за струнен оркестър от Габриел Форе, на когото доктор Урбино дори не беше чувал името, въпреки че винаги следеше новостите в Европа. Вечно нащрек до него и особено като го видеше да се вглъбява в себе си пред хора, Фермина Даса престана да се храни и сложи земната си ръка върху неговата. Каза му: „Не мисли повече за това.“ Доктор Урбино й се усмихна от другия бряг на захласа и чак тогава се сети за това, от което тя се опасяваше. Спомни си за Херемия де Сент Амур, изложен сега в ковчега, с фалшивата си униформа на воин и оръдията на труда му вместо ордени, под обвинителния поглед на децата от снимките. Обърна се към архиепископа, за да му съобщи за самоубийството, но той вече знаеше. Много се говорило за това след тържествената литургия и дори полковник Херонимо Арготе го помолил от името на бежанците от Карибието да бъде погребан на осветена земя, в гробището. Архиепископът каза: „Самата молба ми се стори липса на уважение.“ После с по-мек тон запита дали е известна причината за самоубийството. Доктор Урбино му отвърна с една точна дума, която реши, че е измислил в този момент: _геронтофобия_*. Доктор Оливеля, зает със съседите си по маса, ги остави за миг и се намеси в разговора на учителя си. Каза: „Жалко е, че все още се среща самоубийство, което да не е от любов.“ Доктор Урбино не се изненада да чуе собствените си мисли от устата на любимия си ученик.

      [* Страх от старостта. — Б.пр.]

      — И нещо по-лошо — каза той, — било е с цианов аурит.

      Докато го казваше, усети, че състраданието отново взима връх над горчивината от писмото, но благодари за това не на жена си, а на някакво чудо на музиката. Заговори на архиепископа за непосветения светец, когото бе опознал в бавните свечерявания над шахмата, говори как бе посветил изкуството си на щастието на децата, за рядката му начетеност по всички въпроси, за спартанските му навици и сам се учуди на душевната чистота, с която успя да го отдели тъй бързо и изцяло от миналото му. Говори после с кмета, че е добре да се закупи архивът от фотографски плаки, за да се съхранят образите на едно поколение, което едва ли повече щеше да бъде щастливо, както на тези портрети, и в чиито ръце е бъдещето на града. Архиепископът бе възмутен, че този толкова деен и образован католик се осмелява да мисли за светост при един самоубиец, но беше съгласен да се направи архив на негативите. Кметът се заинтересува от кого трябва да се купят. Доктор Урбино усети жарта на тайната да изгаря езика му, но изтърпя, без да издаде нелегалната наследница на архивите. Каза: „Аз ще се заема с това.“ И се почувствува оневинен от собствената си вярност към жената, която преди пет часа бе отхвърлил. Фермина Даса забеляза това и го накара тихичко да обещае, че ще отиде на погребението. Разбира се, че щял да отиде, каза той облекчено, нямало място за съмнения.

      Речите бяха кратки и ясни. Духовият оркестър подхвана народна музика, непредвидена в програмата, и гостите се разхождаха по терасите, докато чакаха хората на дон Санчо да отводнят двора, та ако някой пожелае, да може да потанцува. В салона останаха само гостите на почетната маса, приветствувайки дон Урбино, задето при последния тост бе изпил наведнъж половин чашка бренди. Никой не помнеше да е правил това дотогава, най-много една чаша изтънчено вино към някое много специално ястие, обаче в този ден душата му си бе поискала и слабостта му бе добре възнаградена: сега отново, след толкова много години, той имаше желание да пее. И явно щеше да го стори по настояване на младия челист, който предложи да му акомпанира, ако не беше се появил един автомобил от новите, който внезапно прекоси плочника на двора, опръска с кал музикантите, разкряка патиците в курника с патешкия си клаксон и спря пред портала на къщата. Доктор Марко Аурелио Урбино Даса и съпругата му слязоха от автомобила, заливащи се от смях, понесли в ръце табли, покрити с дантела. Други такива табли се намираха по седалките и дори на пода до шофьора. Това беше закъснелият десерт. Когато стихнаха сърдечните аплодисменти и шеги, доктор Урбино Даса обясни сериозно, че монахините го помолили още преди бурята да докара десерта, но той се върнал от главния път, защото някой му казал, че къщата на родителите му гори. Доктор Хувенал Урбино наистина се уплаши, преди да изслуша докрай разказа на сина си. Но жена му своевременно му напомни, че сам той бе наредил да извикат пожарникарите, за да хванат папагала. Аминта Оливеля, грейнала от радост, реши да сервира десерта на терасите, макар и след кафето. Но доктор Хувенал Урбино и жена му си тръгнаха, без да го опитат, защото едва оставаше време за свещения следобеден сън на доктора преди погребението.

      И той подремна, но кратко и зле, защото, като се върна вкъщи, установи, че пожарникарите са нанесли повече щети и от огън. В старанието си да подплашат папагала те бяха изпотрошили клоните на едно дърво с маркуча под налягане, а една зле насочена струя бе нахлула през прозорците на главната спалня и бе нанесла непоправими вреди на мебелите и на портретите на незнайни прадеди, окачени по стените. Съседите дотичали, щом чули камбанката на пожарната кола, като мислели, че има пожар, и ако нямаше още по-големи вреди, то бе, защото в неделя училищата са затворени. Когато разбрали, че няма да стигнат папагала дори и с наставените стълби, пожарникарите взели да секат клоните на дървото с мачете и щели да го осакатят до дънер, ако доктор Урбино Даса не бе пристигнал тъй навреме. Казали, че ще дойдат пак след пет часа, ако им разрешат да го окастрят съвсем, и пътьом оплескали в кал вътрешната тераса и салона и раздрали един персийски килим, любимия на Фермина Даса. Разрушенията се оказаха на всичко отгоре напразни, защото според общото мнение папагалът се бе възползувал от суматохата, за да забегне из съседските дворове. Доктор Урбино взе да го търси из храсталаците, но не получи отговор на никакъв език, нито на подсвиркване и песни, накрая го сметна за изгубен и се прибра да поспи почти в три часа. Преди това си позволи краткотрайната наслада от уханието на потайна градина, което имаше урината му, пречистена от топлите аспержи.

      Събуди го тъгата. Не тази, която бе изпитал сутринта пред трупа на приятеля си, а невидимата мъгла, която изпълваше душата му подир следобедния сън и която той възприемаше като божествено вещание, че изживява последните си привечери. До петдесетте си години той не бе усещал размера, тежестта и състоянието на вътрешните си органи. Малко по малко, докато лежеше със затворени очи подир следобедната дрямка, той започна да ги усеща в себе си един по един, усещаше дори формата на безсънното си сърце, на загадъчния черен дроб, на херметичния панкреас и откриваше, че и най-старите хора бяха по-млади от него и че всъщност той е единственият останал жив от легендарните групови портрети на своето поколение. Когато установи, че почва да забравя, прибягна към една мярка, която бе научил от един свой учител в Медицинския факултет: „Който няма памет, да си направи от хартия.“ Но и това беше само краткотрайна илюзия, защото стигна до крайността да забравя какво пише в напомнителните бележки, които пъхаше по джобовете си; обикаляше къщата да търси очилата си, които му бяха на носа, превърташе още веднъж ключа, след като вече бе заключил вратата, и губеше нишката на четивото, защото забравяше сюжетната линия или връзката между героите. Но най-много се безпокоеше, че не може да има вяра на собствения си разум: малко по малко, като в непредотвратимо корабокрушение, усещаше, че губи чувство за справедливост.

      Само от опит, без да се опира на научна основа, доктор Урбино знаеше, че смъртоносните болести имат своя собствена миризма, но никоя не е така специфична, както миризмата на старостта. Усещаше я от труповете, отворени на масата за аутопсия, разпознаваше я дори у пациенти, които отлично прикриваха възрастта си, откриваше я и в потта на собствените си дрехи, и в беззащитното дишане на спящата си съпруга. Ако не беше дълбоко в същността си един старомоден християнин, навярно би се съгласил с Херемия де Сент Амур, че старостта е неприлично състояние, което трябва навреме да се прекратява. Единствената утеха дори за човек като него, който е бил добър мъж в леглото, беше бавното и милостиво угасване на еротичния апетит: сексуалният покой. На осемдесет и една години разумът му беше достатъчно ясен, за да разбира, че е завързан за този свят с крехки нишки, които можеха да се скъсат безболезнено, просто при промяна на положението по време на сън, и правеше всичко възможно да ги поддържа здрави единствено от страх да не би да не срещне бога в мрака на смъртта.

      Фермина Даса се бе погрижила да възстанови опустошената от пожарникарите спалня и малко преди четири часа нареди да занесат на съпруга й всекидневната чаша лимонада с натрошен лед и му напомни, че трябва да се облича за погребението. Този следобед доктор Урбино имаше две книги за четене: „Човекът — неизвестна величина“ от Алексис Карел* и „Сан Микеле“ от Аксел Мунте**. Втората книга още стоеше неразтворена и той помоли готвачката Дигна Пардо да му донесе мраморния нож за разрязване на хартия, който бе забравил в спалнята. Но когато му го донесоха, той вече четеше „Човекът — неизвестна величина“ от страницата, отбелязана с плика на едно писмо: оставаше му съвсем малко до края. Четеше бавно, отваряйки си път посред лъкатушенето на една болка в главата, която той придаде на половината чашка бренди от последния тост. От време на време прекъсваше четенето, за да отпие глътка лимонада или да посмуче парченце лед. Беше си сложил чорапите и ризата, на без подвижната яка, а тирантите на зелени райета висяха на кръста му, и самата мисъл, че трябва да се преоблича за погребението, го дразнеше. Скоро престана да чете, постави книгата върху другата и взе да се люлее бавно в плетеното кресло люлка, съзерцавайки угнетено банановите дръвчета в разкаляния двор, окастреното манго, летящите след дъжда мравки, ефимерния блясък на още един следобед, който завинаги си отиваше. Съвсем беше забравил, че някога е имал папагал от Парамарибо, който обичаше като човешко същество, когато внезапно го чу: „Кралско папагалче!“ Чу го съвсем близо, почти до себе си, и в същия миг го видя на най-ниския клон на мангото.

      [* _Алексис Карел_ (1873—1944) — френски философ и лекар, извършил значителни изследвания по присаждане на тъканите. Носител на Нобелова награда от 1912 г. — Б.пр.]

      [** _Аксел Мунте_ (1857—1949) — шведски писател и лекар. — Б.пр.]

      — Безсрамник! — извика му той.

      Папагалът отвърна с абсолютно същия глас:

      — По-голям безсрамник си ти, докторе!

      Докторът продължи да говори с него, без да го изпуска от поглед, докато обуваше обувките си съвсем внимателно, за да не го подплаши, пъхна ръце в тирантите и заслиза към още калния двор, опипвайки с бастуна, за да не се подхлъзне по трите стъпала на терасата. Папагалът не помръдваше от мястото си. Беше толкова ниско, че докторът му подаде бастуна да кацне на сребърната дръжка, както беше свикнал, но папагалът го отбегна. Подскочи на съседния клон, където бе опряна домашната стълба отпреди да дойдат пожарникарите. Доктор Урбино изчисли височината и реши, че ако изкачи две пречки на стълбата, ще може да го хване. Покачи се на първата, запял една съзаклятническа песенчица, за да отвлече вниманието на вироглавата твар, която повтаряше думите без мелодията, обаче се отместваше бавно настрана по клона. Докторът изкачи без усилие и втората пречка, хванал се с две ръце за стълбата, а папагалът, без да променя мястото си, взе да повтаря цялата песничка. Докторът изкачи една след друга третата и четвъртата пречка, защото бе преценил зле височината на клона, вкопчи се за стълбата с лявата ръка и се опита да хване папагала с дясната. Дигна Пардо, старата слугиня, която идваше да го предупреди, че закъснява за погребението, видя в гръб покачилия се на стълбата мъж и нямаше да повярва, че е самият той, ако не бяха зелените райета на тирантите.

      — Ах, пресвета Дево! Ще се убиете! — извика тя.

      Доктор Урбино сграбчи папагала за врата с победното изпъшкване ça y est*. Но веднага го пусна, защото стълбата се изплъзна изпод краката му, той увисна за миг във въздуха и успя да помисли, че умира без последно причастие, без да има време да се покае за нищо, нито да се сбогува с някого, в четири часа и седем минути следобед в неделята на Петдесетница.

      [* Готово (фр.). — Б.пр.]

      Фермина Даса беше в кухнята и тъкмо опитваше супата за вечеря, когато чу ужасения вик на Дигна Пардо, глъчката на домашните слуги и веднага след това на съседските. Тя захвърли лъжицата и се помъчи да тича колкото можеше с непреодолимата тежест на възрастта си, крещейки като полудяла, преди още да знае какво е станало под клоните на мангото, и сърцето й се пръсна на хиляди частички, като видя мъжа си проснат възнак в калта, вече мъртъв приживе, но удържайки все още една последна минута пред крайния плясък на смъртта, за да даде време на съпругата си да стигне. Успя да я различи в бъркотията, през сълзите, бликнали от неповторимата болка, че умира без нея, погледна я за последен път с толкова сияйни, печални и благодарни очи, каквито тя никога не бе виждала у него за половин век съвместен живот, и успя да й каже с последното си издихание:

      — Само бог знае колко те обичах.

      Смъртта на доктора бе паметно събитие, и не без основание. Веднага щом завърши специализацията си във Франция, доктор Хувенал Урбино се прочу в страната, задето бе предотвратил своевременно с най-нови и драстични методи поредната епидемия от холера, която бе обхванала областта. Предишната, избухнала, когато той още беше в Европа, бе причинила смъртта на една четвърт от населението на града за по-малко от три месеца, от нея почина и баща му, също много ценен лекар. С незабавния си престиж и като внесе солидна сума от семейното наследство, докторът основа Медицинското общество, първото и единственото в Карибската област в продължение на много години, и стана негов пожизнен председател. Организира изграждането на първия водопровод, на първата канализационна мрежа и на първия покрит пазар, благодарение на което бе очистена помийната яма, която представляваше заливът Лас Анимас. Освен това той беше президент на Езиковата академия и на Академията по история. Епископът на римокатолическата църква в Йерусалим го направи кавалер на ордена „Божи гроб“ за заслугите му към църквата, а френското правителство го удостои със степента командор на Почетния легион. Беше активен вдъхновител на всевъзможните религиозни и светски дружества в града и особено на Патриотичния съвет, съставен от влиятелни граждани без политически интереси, които оказваха натиск над местните власти и търговия с прогресивните си хрумвания, прекалено дръзки за времето. От тях най-паметно беше изпробването на аеростатичния балон, който в първия си полет отнесе едно писмо до град Сан Хуан де ла Сиенага, много преди да се помисли за въздушната поща като за разумна възможност. Пак по идея на доктора бе създаден и Художественият център, който основа Училището за изящни изкуства в същата къща, където и досега се намира, и дълги години беше патрон на априлския поетичен конкурс.

      Единствен той постигна нещо, цял век изглеждало невъзможно: реставрацията на Театъра на комедията, превърнат в арена за бой на петли в колониалните времена и в развъдник на петли. Това бе върхът на една невиждана градска кампания, обхванала всички слоеве на населението в такъв мащаб, който мнозина сметнаха достоен за по-възвишена кауза. При все това новият Театър на комедията бе открит, когато още нямаше ни столове, ни осветление и присъствуващите трябваше да си носят на какво да седнат и с какво да се осветяват в антрактите. Наложи се етикетът на големите европейски премиери и дамите се възползуваха, за да покажат дългите си тоалети и кожените си палта в карибската жега, но трябваше да допуснат в театъра и слугите, които носеха столовете, лампите и всякакви неща за ядене, каквито се смятаха необходими, за да издържи публиката безкрайните програми, една от които продължи чак до часа за утринната литургия. Театралният сезон бе открит от френска оперна трупа, чиято новост бе арфата в оркестъра, а незабравимата му знаменитост — непорочният глас и драматичен талант на едно турско сопрано, която пееше боса и с пръстени със скъпоценни камъни по пръстите на краката. След първото действие сцената вече едва се виждаше от дима на маслените лампи, но хроникьорите на града грижливо заличиха тези дребни пречки, а превъзнесоха паметните моменти. Несъмнено това беше най-заразителната инициатива на доктор Урбино, защото оперната треска обхвана слоеве от града, за които най-малко можеше да се допусне, и породи цяло поколение Изолди и Отеловци, Анди и Зигфридовци. И все пак никога не се стигна до нивото, желано от доктор Урбино, а именно — в антрактите да се развихрят сражения с бастуни между привържениците на италианската опера и на Вагнер.

      Доктор Хувенал Урбино никога не прие официални постове, каквито често и без условия му предлагаха, и беше ожесточен противник на лекарите, които се възползуваха от професионалния си престиж, за да се издигат на политически постове. Въпреки че винаги го смятаха за либерал и той обикновено гласуваше за кандидатите на тази партия, правеше го по-скоро по традиция, отколкото по убеждение, и беше може би единственият човек от видните фамилии, който коленичеше пред каляската на архиепископа. Той сам се определяше като роден пацифист, привърженик на окончателното помирение между либерали и консерватори за благото на отечеството. Но поведението му в обществото бе толкова независимо, че никой не го смяташе за свой: либералите го мислеха за таен консерватор, консерваторите казваха, че му липсва само да стане масон, а масоните го отблъскваха като прикрит духовник в служба на Ватикана. По-малко върлите му противници мислеха, че той не е нищо повече от аристократ, захласнат в прелестите на поетичните конкурси, докато кръвта на нацията се пролива в нескончаема гражданска война.

      Само две негови действия изглеждаха в разрез с този му образ. Първото беше преместването в нова къща в квартала на новобогаташите в замяна на старинния дворец на маркиз Де Касалдуеро, който повече от век беше фамилната им къща. Другото беше бракът му с една красавица от народа, без име и състояние, на която тайно се присмиваха госпожите с дълги фамилни имена, докато не се убедиха против волята си, че стои по-високо от тях с представителността и характера си. Доктор Урбино винаги си бе давал сметка за тези и много други, пропуски в светския си образ и никой по-добре от него не съзнаваше, че е последният представител на един изчезващ род. Децата му бяха два бледи завършека на този род. Марко Аурелио, синът, бе лекар като него и като всички първородни, не бе направил нищо забележително, та дори и един син, а вече минаваше петдесетте. Офелия, единствената дъщеря, омъжена за добър банков чиновник в Ню Орлиънс, бе стигнала до критическата възраст с три дъщери и нито едно момче. Въпреки че го болеше от прекъсването на собствената кръв в извора на историята, преди смъртта доктор Урбино се боеше най-вече за самотния живот на Фермина Даса без него.

      Трагедията потресе не само близките му, но като зараза засегна целия град, който наизлезе по улиците с илюзията да види поне отблясъка на славата му. Обявиха три дни траур, знамената на обществените сгради бяха спуснати наполовина, а камбаните на всички църкви биха безспир, докато не бе запечатана криптата на семейната гробница. Група ученици от Училището за изящни изкуства снеха маска от трупа, за да послужи за калъп на бюст в естествен ръст, но проектът бе отхвърлен, защото никому не се стори достойна точността, с която бе отпечатан ужасът от последния миг. Един именит художник, случайно отседнал тук на път за Европа, нарисува гигантско платно, на което с патетичен реализъм изобрази доктор Урбино, покачен на стълбата в смъртоносния момент, когато бе протегнал ръка да хване папагала. Единственото противоречие със суровата истина бе, че на картината докторът не носеше ризата без яка и тирантите на зелени райета, а бомбе и чер сукнен сюртук, взети от снимка в пресата от годините, когато върлуваше холерата. Картината стоя изложена няколко месеца след трагедията в просторната галерия на „Златната жица“, магазин за вносни стоки, през който се извървя целият град, така че не остана човек, който да не я е видял. После вися по стените на всички обществени и частни институции, сметнали за свой дълг да отдадат дан на паметта на прославения патриций, и накрая с повторна церемония бе окачена в Училището за изящни изкуства, откъдето много години по-късно я махнаха самите студенти по живопис, за да я изгорят на Университетския площад като символ на презрени времена и естетика.

      От първия миг на вдовството пролича, че Фермина Даса не е толкова безпомощна, колкото се бе опасявал съпругът й. Тя твърдо отстоя решението си да не допусне използуването на трупа в интерес на каквато и да било кауза, непреклонна остана дори пред почетната телеграма на президента на републиката, който нареждаше да бъде изложен за поклонение в ритуалната зала на областната управа. Със същата невъзмутимост тя се противопостави на архиепископа, който лично я помоли да бъде устроено бдение в катедралата, и позволи тленните му останки да бъдат изложени там само по време на заупокойната литургия. И пред настояването на сина си, зашеметен от толкова различни искания, Фермина Даса държеше здраво на селското си убеждение, че мъртвите принадлежат единствено на семейството и че бдението ще се извърши вкъщи, с горчиво кафе и пшеничени питки със сирене, и всеки да може свободно да го оплаква както и колкото иска. Нямаше да правят традиционното бдение от девет нощи: вратите на дома се затвориха след погребението и се отваряха за посещение само на най-близки хора.

      Къщата заживя под знака на смъртта. Всички ценни предмети бяха прибрани на сигурно място, а на голите стени останаха само петната от снетите картини. Столовете — и собствените, и взетите на заем от съседите — бяха наредени покрай стените навсякъде — от салона до спалните, от което празните пространства изглеждаха огромни, а гласовете отекваха призрачно, защото бяха изнесени всички големи мебели с изключение на рояла, който почиваше в своя ъгъл, покрит с бял чаршаф. В средата на библиотеката, върху писалището на баща си, бе изложен без ковчег о бозе почившият Хувенал Урбино де ла Кале с вкаменено от ужас лице, с черната пелерина и с бойната шпага на кавалер на ордена „Божи гроб“. Застанала до него, в пълен траур, потръпваща, но отлично владееща се, Фермина Даса приемаше съболезнованията без драматизъм, почти без да помръдва, до единадесет часа на следващия ден, когато се прости със съпруга си на главния вход, като му помаха с кърпичка за сбогом.

      Не й беше лесно да си възвърне самообладанието от минутата, в която чу вика на Дигна Пардо в двора и завари стареца на своя живот да агонизира в калта. В първия миг тя се обнадежди, защото очите му бяха отворени и излъчваха една сияйна светлина, каквато тя никога не беше виждала в зениците му. Помоли се на бога да му отпусне поне един миг, за да не си отиде, без да узнае колко го беше обичала, въпреки съмненията на двама им, и усети неудържим порив да започне отново живота си с него, от самото начало, за да си кажат всичко, което остана неизречено, и да извършат отново и добре всяко нещо, което бе зле сторено в миналото. Но трябваше да се предаде пред неумолимостта на смъртта. Мъката й избухна в сляп гняв срещу целия свят, дори срещу самата себе си, и именно това й вдъхна волята и смелостта да се изправи сама срещу самотата си. Оттогава нямаше ни минута покой, но не допусна нито един жест, който да изнесе на показ мъката й. Единственият патетичен момент, при това съвсем неволен, беше в единадесет часа вечерта в неделя, когато докараха ковчега като за епископ, още миришещ на корабен трюм, с медни дръжки и тапициран с коприна. Доктор Урбино Даса нареди веднага да го затворят, защото къщата се задушаваше от мириса на толкова много цветя в нетърпимата жега, а и му се бе сторило, че забелязва първите морави петна по врата на баща си. В тишината се чу един невнимателен глас: „На тази възраст човек и приживе е вече полуразложен.“ Преди да затворят ковчега, Фермина Даса свали венчалния си пръстен и го сложи на покойния си съпруг, после покри ръката му със своята, както правеше винаги когато го усетеше, че се е замечтал сред хора.

      — Ще се видим много скоро — каза му тя.

      Флорентино Ариса, невидим сред тълпата от знатни хора, усети болка, сякаш копие се заби в ребрата. Фермина Даса не беше го забелязала в смута на първите съболезнования, макар че никой друг нямаше да присъствува тъй неотклонно, нито да бъде тъй полезен като него в спешните проблеми онази нощ. Именно той сложи ред в разбърканата кухня, та да има винаги приготвено кафе. Намери допълнителни столове, когато и съседските се оказаха недостатъчни, и нареди да се слагат на двора излишните венци, когато в къщата не остана място за ни един повече. Погрижи се да не липсва бренди за гостите на доктор Ласидес Оливеля, които бяха научили лошата новина в разгара на празненството и се изсипаха накуп да продължат гуляя тук, насядали в кръг под манговото дърво. Единствен той съумя да реагира навреме, когато избягалият папагал се появи в полунощ в трапезарията с вдигната глава и отпуснати криле, от което в къщата настъпи вцепенение от ужас, защото това приличаше на обет за покаяние. Флорентино Ариса го стисна за врата, без да му даде време да изкряска някоя от нелепите си фрази, и го занесе в конюшнята в покритата му клетка. Така правеше и всичко останало — толкова незабележимо и оправно, че никой не го възприе като намеса в чужди работи, а обратно — като неоценима помощ на дома, изпаднал в беда.

      Беше такъв, какъвто изглеждаше: услужлив и сериозен старец. Тялото му беше кокалесто и изправено, кожата му — тъмна и без косми, очите му гледаха жадно зад кръглите очила в рамка от бял метал, а романтичните му мустачки с напомадени краища бяха вече малко демоде за времето. Последните кичури коса над слепоочията бяха заресани нагоре и прилепени с помада в средата на лъскавия череп като последно спасение от абсолютната плешивост. Естествената му доброта и сдържани маниери пленяваха моментално, но пък бяха и две подозрителни добродетели за един закостенял ерген. Беше му струвало много пари, много изобретателност и много усилия на волята, за да не му личат седемдесет и шестте години, които бе навършил през март, и бе убеден в самотата на душата си, че е обичал мълком много по-силно от който и да е човек на света.

      Нощта след смъртта на доктор Урбино той бе облечен както го завари вестта, тоест — както се обличаше винаги, въпреки адските юнски горещини: тъмен сукнен костюм с жилетка, копринена връзка под целулоидната яка, филцова шапка и черен чадър, който му служеше едновременно и за бастун. Но призори изчезна от бдението за два часа и се върна с първите слънчеви лъчи освежен, добре обръснат и ухаещ на одеколон. Бе облякъл сюртук от черно сукно, каквито вече не се носеха освен на погребения и на литургиите през Страстната седмица, висока корава яка, артистична лента вместо връзка и бомбе. Носеше си и чадъра, но този път не само по навик, а защото бе сигурен, че ще вали преди дванадесет, и съобщи това на доктор Урбино Даса, та ако може, да ускори погребението. Опитаха действително, защото Флорентино Ариса произлизаше от корабовладелски род и сам той беше председател на Карибската речна компания, а това предполагаше, че разбира от прогнози за времето. Но не можаха да съберат навреме цивилните и военните управници, обществените и частните корпорации, военния оркестър и оркестъра на Училището за изящни изкуства, както и училищата и религиозните конгрегации, които вече бяха известени за единадесет часа, така че погребението, предвидено като историческо събитие, завърши в безредно бягство под плющящия проливен дъжд. Съвсем малко хора стигнаха, шляпайки през калта, до семейната гробница, над която сейбата още от колониални времена разперваше клони чак над зида на гробището. Под същата тази корона, но в парцела извън гробището, отреден за самоубийци, карибските емигранти бяха погребали предния ден Херемия де Сент Амур, а до него кучето, според последната му воля.

      Флорентино Ариса беше един от малцината, които останаха до края на погребението. Беше се измокрил до кости и се прибра вкъщи обзет от ужас да не хване някоя пневмония, след толкова години старателни грижи и прекалени предпазни мерки. Направи си топла лимонада с малко бренди, изпи я в леглото с две таблетки фенаспирин и обилно се поти, загърнат във вълнено одеяло, докато не усети отново тялото си в добро състояние. Като се върна на бдението, вече се чувствуваше напълно възстановен. Фермина Даса отново бе поела управлението на къщата, пометена и подготвена да посреща посетители, и бе поставила пред олтара в библиотеката портрет на покойния си съпруг, нарисуван с пастел и обрамчен с черна траурна лента. В осем вечерта имаше пак толкова много хора и горещината бе тъй непоносима, както и предната вечер, но след молитвата някой предаде молбата да се оттеглят по-рано, за да може вдовицата да си отпочине за първи път от неделя следобед.

      Фермина Даса се сбогува с повечето хора, застанала до олтара, но последната група от най-близки приятели придружи до пътната врата, за да я затвори тя самата, както винаги бе правила. Тъкмо се готвеше да го стори, вече на края на силите си, когато видя Флорентино Ариса, облечен в траур, изправен в средата на пустия салон. Тя се зарадва, защото отпреди много години го бе заличила от паметта си и сега за първи път го виждаше добронамерено, пречистен от забравата. Но преди да успее да му благодари за посещението, той опря шапка до сърцето си, тръпнещо и гордо, и пукна абсцеса, който бе представлявал опора на живота му.

      — Фермина — каза й той, — очаквах този случай повече от половин век, за да ти повторя още веднъж клетвата си във вечна вярност и любов завинаги.

      Фермина Даса щеше да помисли, че пред нея стои луд, ако нямаше причини да смята, че Флорентино Ариса в този миг е осенен от милостта на Свети дух. Понечи да го прокълне, задето бе осквернил дома, когато трупът на съпруга й бе още топъл в гроба. Но не й позволи достойнството на гнева. „Махай се — каза му тя. — И да не те виждат очите ми през годините, които ти остават да живееш.“ Върна се, отвори докрай пътната врата, която бе почнала да заключва, и добави:

      — Които, надявам се, няма да бъдат много.

      Когато чу как стъпките му заглъхнаха из пустата улица, тя много бавно затвори вратата, залости я, заключи и се изправи сама пред съдбата си. Никога до този момент не бе осъзнавала напълно тежестта и дълбочината на драмата, която самата тя бе предизвикала едва осемнадесетгодишна и която щеше да я преследва до смъртта. Заплака за първи път след нещастието онзи следобед, без свидетели, както единствено си позволяваше да плаче. Плака заради смъртта на мъжа си, от самота и гняв, а когато влезе в празната спалня, заплака заради самата себе си, защото много рядко бе спала сама в това легло, откакто престана да бъде девствена. Всяка вещ на мъжа й разпалваше сълзите: пантофите с пискюли, пижамата под възглавницата, празното пространство в огледалото на тоалетката, неговият мирис по кожата й. Разтърси я една блуждаеща мисъл: „Хората, които човек обича, би трябвало да умират заедно с всичките си вещи.“ Не пожела никой да й помогне, като си лягаше, не пожела да хапне нищо преди заспиване. Смазана от скръбта, тя помоли бог да й изпрати смъртта през нощта, докато спи, и си легна с тази надежда, боса, но с дрехите, и в същия миг заспа. Спа, без да съзнава това, но усещаше, че продължава да е жива в съня, че другата половина на леглото й е в излишък, че лежи както винаги на левия край, но й липсва тежестта на другото тяло в отсрещния край. Мислейки насън, тя разбра, че никога вече нямаше да спи така, и се разрида насън, и спа в ридания, без да променя позата си, в своя край на леглото много след като пропяха първи петли и я събуди нежеланото слънце на утринта без него. И чак тогава си даде сметка, че беше спала дълго, без да умре, че бе ридала насън и че в риданията на съня беше мислила повече за Флорентино Ариса, отколкото за покойния си съпруг.

> 

      Флорентино Ариса от своя страна не бе преставал нито миг да мисли за нея, откакто Фермина Даса безвъзвратно го бе отхвърлила след дълга и невъзможна любов, а оттогава бяха минали петдесет и една години, девет месеца и четири дни. Нямаше нужда да отчита забравата с всекидневна чертичка на затворническата стена, защото не минаваше ден, без да се случи нещо, което да не му напомня за нея. Когато скъсаха, той беше на двадесет и две години и живееше сам с майка си, Трансито Ариса, под наем в половината от една къща на улица Вентанас, където тя от младини държеше галантерийно магазинче и където разчепкваше ризи и стари парцали, които продаваше като памук за ранените от войната. Флорентино бе единственият й син, роден от случайна връзка с видния корабовладелец дон Пио Кинто Лоайса, най-големия от тримата братя, които основаха Карибската речна компания и с това дадоха нов тласък на корабоплаването по река Магдалена.

      Дон Пио Кинто Лоайса почина, когато детето беше на десет години. Въпреки че винаги се грижеше тайно за издръжката му, той никога не го припозна като свой син пред закона, нито му осигури бъдещето, така че Флорентино Ариса си остана само с презимето на майка си, макар истинският му произход да бе публична тайна. След смъртта на бащата Флорентино Ариса трябваше да напусне училище, за да работи като чирак в пощенската служба, където му възложиха да отваря торбите, да разпределя писмата и да известява на хората, че пощата е пристигнала, като вдига над входа на сградата знамето на страната, от която пристигаха писмата.

      Будното момче привлече вниманието на телеграфиста Лотарио Тугут, германски емигрант, който освен това свиреше на орган в катедралата на тържествените литургии и даваше уроци по музика по домовете. Лотарио Тугут го научи на морзовата азбука и да борави с телеграфа и първите уроци по цигулка бяха достатъчни, за да продължи Флорентино Ариса да свири по слух също като професионалист. Когато на осемнадесетгодишна възраст се запозна с Фермина Даса, той беше най-търсеният младеж в своята социална среда, танцуваше най-добре модерните танци, рецитираше наизуст сантиментални стихове и беше винаги на разположение на приятелите си да прави серенади на годениците им със соло цигулка. Още оттогава беше мършав, с коса като на индианец, прилепена с миризлива помада, и носеше очила за късогледство, които подсилваха беззащитния му вид. Освен дефекта на зрението страдаше от хроничен запек, заради който цял живот си правеше разслабителни промивки. Имаше един-единствен строго официален костюм, наследен от покойния му баща, но Трансито Ариса го поддържаше така добре, че всяка неделя изглеждаше нов. Въпреки мършавия му вид, необщителност и мрачно облекло момичетата от неговата среда тайно хвърляха чоп коя да остане с него, а и той участвуваше в играта с коя да остане, до деня, в който видя Фермина Даса и се свърши с невинността му.

      Беше я видял за първи път един следобед, когато Лотарио Тугут му поръча да отнесе телеграма на някой си Лоренсо Даса, с неизвестен адрес. Откри го близо до Евангелската градина, бе една от най-старите къщи, полурухнала, чийто вътрешен двор приличаше на манастирска градина, беше буренясал и с каменен фонтан без вода. Флорентино Ариса не долови никакъв човешки шум, когато последва босата слугиня по сводестия коридор, където имаше още неразтворени сандъци и зидарски инструменти сред разсипана вар и струпани торби цимент, защото в къщата се правеше основен ремонт. В дъното на двора имаше временен кабинет, в който, седнал зад бюрото, спеше следобедния си сън един много дебел мъж с къдрави бакенбарди, които се сливаха с мустаците му. Казваше се действително Лоренсо Даса и не беше много известен в града, защото бе пристигнал преди по-малко от две години, пък и не се славеше с много приятели.

      Пое телеграмата, сякаш беше продължение на злокобен сън. Флорентино Ариса погледна мъртвешките му очи с нещо като служебно съболезнование, забеляза несигурните му пръсти, които се мъчеха да счупят печата, страха на сърцето, виждан толкова пъти у толкова получатели, които свързваха телеграмите единствено със смъртта. Когато я прочете, човекът си възвърна самообладанието. Въздъхна: „Добри вести.“ И подаде на Флорентино петте реала за услугата, показвайки му с облекчената си усмивка, че нямаше да му ги даде, ако вестите бяха лоши. После силно стисна ръката му на сбогуване, нещо съвсем необичайно към раздавач, а слугинята го изпрати до пътната врата не толкова за да му показва пътя, колкото за да го следи. Върнаха се по същия път, през сводестия коридор, но този път Флорентино Ариса усети, че в къщата има още някой, защото в светлото пространство на двора звучеше женски глас, който повтаряше урок по четене. Като минаваше край един прозорец, видя шивалня, а в нея една възрастна жена и едно момиче седяха на два съвсем сближени стола и заедно следяха четивото в една книга, която жената държеше разтворена в скута си. Стори му се доста странна гледка: дъщерята учи майката да чете. Заключението му беше неточно само отчасти, защото жената беше леля, а не майка на момичето, въпреки че я беше отгледала също като майка. Те не прекъснаха урока, но момичето вдигна очи, за да види кой минава пред прозореца, и този случаен поглед даде началото на един любовен катаклизъм, който половин век по-късно още не беше свършил.

      Флорентино Ариса успя да узнае за Лоренсо Даса само това, че бе пристигнал от Сан Хуан де ла Сиенага с единствената си дъщеря и с неомъжената си сестра, малко след епидемията от холера, и които го бяха видели да слиза от кораба, не се съмнявали, че идва тук, за да остане, защото докарал всичко необходимо за една добре уредена къща. Съпругата му починала, когато дъщерята била съвсем малка. Сестра му се казваше Есколастика, беше на четиридесет години и изпълняваше обета на свети Франциск, като ходеше по улиците с расо, а вкъщи — само с връвта около кръста. Момичето беше на тринадесет години и се казваше като починалата си майка: Фермина.

      Предполагаше се, че Лоренсо Даса е заможен човек, защото живееше добре, без да е известна професията му, и беше купил в брой къщата в квартал Лос Еванхелиос, чийто ремонт навярно му е струвал двойно повече от онези двеста златни песос, които бе платил за нея. Дъщерята учеше в колежа „Въведение Богородично“, където от два века насам госпожиците от доброто общество научаваха занаята и изкуството да бъдат грижовни и покорни съпруги. През колониалните времена и през първите години на Републиката там приемаха само издънките на знатни родове. Но старите фамилии, разорени от Независимостта, трябваше да се примирят с действителността на новите времена и колежът разтвори вратите си за всички кандидатки, които можеха да заплатят, без да се изискват грамоти за благороднически титли, но със същественото условие да са законни дъщери от католически бракове. Независимо от това беше скъп колеж и самият факт, че Фермина Даса учи в него, вече беше показател за икономическото състояние на семейството, но не и за социалното му положение. Тези вести окрилиха Флорентино Ариса, защото означаваха, че прекрасната девойка с бадемови очи е достижима за мечтите му. Но много скоро строгият режим на баща й се разкри като непреодолима пречка. За разлика от другите ученички, които отиваха на училище на групи или придружени от някоя по-голяма слугиня, Фермина Даса ходеше винаги с леля си — стара мома, и държането й показваше, че не й се разрешават никакви отклонения.

      Та по този невинен начин Флорентино Ариса започна потайния си живот на самотен ловец. От седем часа сутринта той сядаше сам на най-притулената пейка в градината и се преструваше, че чете книга със стихове в сянката на бадемовите дървета, докато видеше да минава непристъпната девойка с униформата на сини черти, чорапи с жартиери до коленете, мъжки обувки с кръстосани връзки и дебела плитка на края с панделка, която се, спускаше по гърба й до кръста. Вървеше бързо, с кръстосани ръце притискаше до гърдите чантата с книгите, а походката й на сърна я правеше да изглежда недосегаема за гравитацията. Редом с нея крачеше с големи усилия лелята в кафявото расо и връв на свети Франциск и не оставяше никаква пролука за приближаване. Флорентино Ариса ги виждаше да минават на отиване и връщане четири пъти на ден и веднъж в неделя, на излизане от тържествената литургия, и му стигаше само да види момичето. Малко по малко започна да я идеализира, да й приписва недоказуеми добродетели, въображаеми чувства и след две седмици вече не мислеше за нищо друго освен за нея. И така реши да й изпрати едно кратичко писъмце, изписано от двете страни с красивия му почерк на писар. Но го носи няколко дни в джоба си, размишлявайки как да й го предаде, а докато измисли, изписваше по още няколко страници, преди да си легне, така че първоначалното писмо взе да се превръща в речник на славословия, вдъхнати от книгите, които бе научил наизуст от дългото четене, докато чакаше в градинката.

      Търсейки начин да предаде писмото, той се опита да се запознае с някои ученички от колежа, но те бяха твърде далеч от неговия свят. Освен това след дълго премисляне реши, че не е благоразумно някой да узнае за стремленията му. Все пак успя да научи, че Фермина Даса била поканена на съботен бал няколко дни след пристигането им в града, но баща й не й разрешил да отиде с категоричната фраза: „Всяко нещо с времето си.“ Писмото съдържаше вече шестдесет страници, изписани от двете страни, когато Флорентино Ариса не издържа повече гнета на своята тайна и я разкри докрай на майка си, единствения човек, на когото понякога се доверяваше. Трансито Ариса се трогна до сълзи от наивността на сина си в любовните работи и се опита да го напъти със своята просветеност. Първо тя го убеди да не предава този лиричен свитък, с който щял да уплаши момичето на своите мечти, защото, предполагаше тя, то е толкова зелено, колкото и той, в любовните дела. Първата стъпка, каза майката, е да направи така, че тя да се досети за неговия интерес, за да не я смути обяснението му в любов и да има време да помисли.

      — Но главното е — каза му тя, — че първо трябва да превземеш не нея, а лелята.

      Двата съвета несъмнено бяха мъдри, но закъснели. В действителност, от деня, когато Фермина Даса се разсея за миг от урока по четене, който даваше на леля си, и вдигна поглед да види кой минава по коридора, Флорентино Ариса я бе впечатлил с излъчването си на беззащитност. По време на вечерята баща й бе говорил за телеграмата и така тя научи какво бе правил Флорентино Ариса в дома им и с какво се занимава. Тези новини засилиха интереса й, защото за нея, както и за толкова други хора от онова време, изобретяването на телеграфа имаше нещо общо с магията. Така че тя позна Флорентино Ариса веднага щом го видя да чете под дърветата в градината, но не изпита никакво вълнение, докато лелята не й обърна внимание, че той стои там вече от няколко седмици. После, когато почнаха да го забелязват на излизане от неделните литургии, лелята се увери окончателно, че всички тази срещи не могат да бъдат случайни. Каза: „Не ще да е заради мен цялото това безпокойство.“ Защото въпреки суровото й държане и расото й на покаяница най-големите добродетели на леля Есколастика Даса бяха инстинктът за живот и склонността към съучастничество и само мисълта, че някой мъж се интересува от племенницата й, предизвикваше у нея неудържимо вълнение. Фермина Даса все още бе далеч дори от самото любопитство към любовта и едничкото, което й внушаваше Флорентино Ариса, бе известно съжаление, защото й се стори, че е болен. Но леля й каза, че трябва да си живял дълго, за да познаваш истинската същност на мъжа, и бе убедена, че тоя, дето седеше в парка, за да ги види, като минават, може да е болен само от любов.

      Леля Есколастика бе истинско убежище на разбиране и обич за самотната дъщеря от един брак без любов. Тя я беше отгледала след смъртта на майка й, а спрямо Лоренсо Даса се държеше повече като нейна съучастница, отколкото като леля. Така че появата на Флорентино Ариса стана за тях едно от многобройните забавления, които двете измисляха, за да развличат дългите часове на скука. Четири пъти на ден, минавайки през Евангелската градина, те бързаха да открият с мигновен поглед мършавия, стеснителен, нищо и никакъв часовой, почти винаги облечен в черно въпреки жегата, който се преструваше, че чете под дърветата. „Ето го“, казваше която го откриеше първа, сдържайки смеха си, преди той да вдигне поглед и види двете тъй далечни от неговия живот строги жени, които пресичаха градината, без да го погледнат.

      — Горкичкият — каза веднъж лелята. — Не смее да се приближи, защото съм с теб, но някой ден ще опита, ако намеренията му са сериозни, и тогава ще ти връчи писмо.

      Предвиждайки всякакви препятствия, тя научи момичето на знаците с пръсти, незаменимо средство за общуване при забранената любов. Тези безобидни, почти детински хитрини предизвикваха у Фермина Даса едно ново любопитство, но месеци наред не й хрумна да отиде по-далеч. Така и не разбра кога забавлението се превърна в мъчителен копнеж и кръвта й сякаш се разпенваше от нетърпение да го види, а една нощ се събуди ужасена, защото го видя да я гледа в тъмното, застанал до леглото. Тогава с цялата си душа пожела да се изпълнят предвижданията на лелята и молеше бог в молитвите си да му даде смелост, та да й връчи писмото, само за да узнае какво пише в него.

      Но молбите й не бяха чути. Напротив. По същото време Флорентино Ариса се изповяда пред майка си и тя го разубеди да й предаде седемдесетте листа със славословия, така че Фермина Даса продължи да чака до края на годината. Копнежът й се превръщаше в отчаяние колкото повече наближаваше декемврийската ваканция, защото покой не намираше да се пита какво ще прави, за да го вижда и за да я вижда той през трите месеца, в които нямаше да ходи на училище. Тази неизвестност продължаваше и в коледната нощ, когато я разтърси предчувствието, че той я гледа през тълпата на коледната служба, и това вълнение препълни сърцето й. Не посмя да обърне глава, защото бе седнала между баща си и леля си и трябваше да положи върховни усилия, за да не забележат смущението й. Но в суматохата на излизане го почувствува така близко и ясно в тълпата, че някаква неудържима сила я накара да погледне през рамо, когато напускаше храма през централния кораб, и видя на две педи от очите си неговите ледени очи, мъртвешки бледото му лице, устните, вкаменени от страх пред любовта. Объркана от собствената си дързост, тя се вкопчи за ръката на леля Есколастика, за да не падне, а лелята усети ледената пот на ръката й през дантелената ръкавица и я подкрепи с незабележим знак на безусловно съучастие. Посред тътена на ракети и барабани, посред пъстрите фенери, окачени по вратите, и пламенните пожелания на хората за мир на земята, Флорентино Ариса броди като сомнамбул до разсъмване, виждайки празника през сълзи, зашеметен от халюцинацията, че той самият, а не бог се бе родил тази нощ.

      Делириумът се усили следващата седмица, когато един ранен следобед той мина без никакви надежди покрай къщата на Фермина Даса и видя, че тя и лелята са седнали под бадемовите дървета при портала. Беше повторение под открито небе на картината, която бе видял първия път в шивалнята: момичето даваше урок по четене на лелята. Но Фермина Даса изглеждаше променена без ученическата униформа. Бе облечена с ленена туника с много гънки, които се спускаха по раменете й като пеплум*, а на главата си бе сложила венец от естествени гардении, които й придаваха вид на коронована богиня. Флорентино Ариса седна в парка на място, където беше сигурен, че го виждат, но този път не прибягна до престореното четене, а остана с разтворена книга и очи, втренчени в девойката видение, която не му отвърна с ни един поглед поне от милост.

      [* Старогръцко женско наметало. — Б.пр.]

      Отначало помисли, че урокът под бадемовите дървета беше случайна промяна, дължаща се може би на безкрайните ремонти в къщата, но през следващите дни разбра, че Фермина Даса щеше да бъде там, в обсега на погледа му, всеки следобед в същия час през трите ваканционни месеца, и тази сигурност му вдъхна нов кураж. Нямаше впечатление, че го виждат, не забеляза никакъв знак на интерес или на отхвърляне, но безразличието на момичето излъчваше някакво особено сияние, което го насърчаваше да постоянствува. Неочаквано един следобед в края на януари лелята остави ръкоделието си на стола и остави племенницата сама при портала сред морето от пожълтели листа, нападали от бадемите. Насърчен от безразсъдното предположение, че това беше уговорена случайност, Флорентино Ариса пресече улицата и застана пред Фермина Даса, и то тъй близо до нея, че усети забързаното й дишане и аромата на цветя, по който щеше да я разпознава до края на живота си. Заговори й с вдигната глава и с такава решителност, каквато щеше да има отново едва половин век по-късно, и то по същата причина.

      — Единственото, за което ви моля, е да приемете едно писмо от мен — каза й той.

      Не беше гласът, който Фермина Даса очакваше да чуе от него: беше ясен и овладян, нямаше нищо общо с вялите му маниери. Без да отделя поглед от бродерията, тя отвърна: „Не мога да го приема без разрешение от баща ми.“ Флорентино Ариса потръпна от топлината на гласа й, чиито приглушени звънчета нямаше да забрави до края на живота си. Но успя да запази самообладание и веднага реагира: „Издействувайте го.“ После смекчи заповедта с молба: „Това е въпрос на живот и смърт.“ Фермина Даса не го погледна, не прекъсна бродерията, но решението й открехна вратичка, в която се побираше целият свят.

      — Идвайте тук всеки следобед — му каза тя — и чакайте да сменя стола си.

      Флорентино Ариса разбра какво искаше да каже чак следващия понеделник, когато видя от пейката в парка все същата сцена, но с една промяна: щом леля Есколастика влезе в къщата, Фермина Даса стана и седна на другия стол. Флорентино Ариса, с бяла камелия в петлицата на сюртука си, прекоси улицата и застана пред нея. Каза: „Това е най-великият момент в живота ми.“ Фермина Даса не вдигна поглед към него, а се огледа наоколо и видя пустите улици в задуха на сушата и вихрушка от мъртви листа, гонени от вятъра.

      — Дайте ми го — рече тя.

      Флорентино Ариса мислеше да й донесе седемдесетте изписани листа, които вече можеше да изрецитира наизуст от толкова препрочитане, но после реши да напише кратка, сдържана и ясна бележка, в която обещаваше само най-същественото: своята вярност независимо от всякакви изпитания и своята любов завинаги. Извади писмото от вътрешния джоб на сюртука си и го поднесе пред очите на тъжната бродирачка, която още не се бе осмелила да го погледне. Тя видя синия плик да трепери във вцепенена от ужас ръка и вдигна гергефа, за да остави той писмото, защото не биваше да позволи и на нея да й проличи треперенето на пръстите. И ето какво се случи точно в този миг: едно птиче се разпърха в клоните на бадемовото дърво и се изцвъка право върху бродерията. Фермина Даса дръпна гергефа, скри го зад гърба си, за да не разбере той случилото се, и го погледна за първи път с пламнало лице. Флорентино Ариса стоеше невъзмутим с писмото в ръка и каза: „Нищо, на късмет е.“ Тя му благодари с първата си усмивка, почти изтръгна писмото от ръцете му, сгъна го и го скри в корсажа си. Тогава той й подаде камелията от петлицата си. Тя отказа да я приеме: „Това е годежно цвете.“ И веднага, осъзнала, че времето й свършва, се прикри зад благоприличието.

      — Сега си вървете — каза му — и не идвайте повече, докато не ви известя.

      Когато Флорентино Ариса я видя за първи път, майка му разбра, преди той да й разкаже, по това, че стана мълчалив, загуби апетит и по цели нощи се въртеше в леглото, без да заспи. Но когато почна да чака отговора на първото си писмо, страданието му се усложни със зеленикаво разстройство и повръщане, загуби чувство за ориентация и внезапно му се завиваше свят, та майка му изпадна в паника, защото състоянието му не приличаше на смущенията на любовта, ами на опустошенията от холерата. Кръстникът на Флорентино Ариса, старец хомеопат, довереник на Трансито Ариса още от времената на тайната й любов, в началото също се разтревожи от състоянието на болния, защото пулсът му беше едва доловим, дишането — хрипливо и потта — студена като на смъртник. Но прегледът показа, че няма температура, не го боли нищо и единственото му конкретно усещане е нетърпимото желание да умре. Достатъчен му беше един лукав разпит първо на сина, после на майката, за да се увери за пореден път, че симптомите на любовта са същите като на холерата. Предписа отвара от липов цвят за укрепване на нервите и препоръча смяна на въздуха, за да потърси момъкът утеха в разстоянието, но Флорентино Ариса копнееше точно за обратното: да се наслаждава на своето мъченичество.

      Трансито Ариса беше свободна квартеронка, с инстинкт за щастие, похабен от недоимъка, и се радваше на терзанията на сина си като на свои собствени. Заставяше го да пие отварата, като го чуеше да бълнува, и го завиваше с вълнени одеяла, за да залъже треската, по в същото време го насърчаваше да търси наслада в печалното си състояние.

      — Използуван сега, докато си млад, да изстрадаш всичко, което можеш — казваше му тя, — че тия неща не траят цял живот.

      В пощенската станция, разбира се, не мислеха същото. Флорентино Ариса се беше отпуснал, бе станал муден и тъй разсеян, че объркваше знамената, с които известяваше пристигането на пощата, и в сряда например издигаше немското знаме, когато всъщност беше пристигнал кораб на компанията „Лейланд“ с пощата от Ливерпул, а друг път издигаше знамето на САЩ, а пристигаше кораб на Главната презокеанска компания от Сен Назер. Тези обърквания от любов предизвикваха такива неразбории в разпределянето на пощата и толкова оплаквания от гражданите, че Флорентино Ариса не остана без работа само защото Лотарио Тугут го премести на телеграфа и го водеше да свири на цигулка в катедралата. Съюзът им бе трудноразбираем, поради разликата във възрастта — та те можеха да бъдат дядо и внук, но се разбираха отлично както в работата, така и в кръчмите на пристанището, където се заседяваха нощните птици без скрупули за класова принадлежност — от пияндетата, оставяни по милост, до господинчовците във вечерно облекло, измъкнали се от галапразниците в клуб „Социал“, за да хапнат пържено заешко с кокосово брашно. Лотарио Тугут ходеше там обикновено след последната телеграфна връзка и много пъти до съмнало пиеше ямайски пунш и свиреше на акордеон с безразсъдните моряци от антилските платноходи. Беше снажен и поприведен, със златиста брада и фригийска шапка*, която слагаше само вечер за излизане, и му липсваше само наниз звънчета, за да стане същински Дядо Коледа. Поне веднъж седмично завършваше вечерта о някоя нощна птичка, както той наричаше жените, които продаваха краткотрайна любов на моряците в един долнопробен хотел. Когато се запозна с Флорентино Ариса, първото, което стори с насладата на учител, бе да го посвети в тайните на своя рай. Подбираше му най-добрите според него нощни птички, пазареше се с тях за цената и начина и му предлагаше да плати вместо него. Обаче Флорентино Ариса не се съгласяваше: беше девствен и възнамеряваше да остане такъв, освен ако не бъде по любов.

      [* Червена шапка по подобие на древнофригийските, възприета от френските революционери като символ на свободата. Съществува като емблема в различни латиноамерикански гербове. — Б.пр.]

      Хотелът бе някогашен колониален дворец, вече порутен, а големите мраморни салони и помещения бяха разделени от надупчен с карфици картон на стаички, които се наемаха както за действие, така и за гледане. Разправяха за съгледвачи, на които им изболи окото с куки за плетене, за един, дето, надничайки, разпознал собствената си съпруга, и за знатни господа, дошли предрешени като зарзаватчийки, за да се позабавляват с минаващите оттук боцмани, както и за толкова други премеждия с дебнещи и дебнати, че самата мисъл да надникне в съседна стая ужасяваше Флорентино Ариса. Така че Лотарио Тугут не успя да го убеди, че да гледаш и да се оставиш да те гледат, е изтънченост за принцове в Европа.

      Противно на очакванията, които внушаваше неговата снажност, Лотарио Тугут имаше пумпалче на херувим, приличащо на пъпка роза, но това, изглежда, беше щастлив недостатък, защото и най-похабените нощни птички си оспорваха късмета да спят с него, а писъците им на заклани разтърсваха до основи двореца и разтреперваха от страх призраците му. Разправяха, че употребявал някакво мазило от змийска отрова, което разпалвало хипофизата на жените, но той се кълнеше, че не притежавал никакви други средства освен отредените му от бога. Казваше със смях: „Само любов и нищо повече.“ Трябваше да минат много години, за да разбере Флорентино Ариса, че може би е имал право. И още по-късно, понапреднал доста в еротичното си образование, той се убеди в това, когато се запозна с един мъж, който си живееше царски, експлоатирайки три жени едновременно. Трите му се отчитаха призори, паднали покорно в краката му, за да се извинят за нищожния приход, и единствената награда, за която копнееха, бе той да легне с тази, която бе донесла най-много пари. Флорентино Ариса смяташе, че само страхът може да доведе човека до подобно унижение. Обаче едно от трите момичета го изненада с обратната истина.

      — Тези неща — каза му тя — могат да се правят само от любов.

      Лотарио Тугут бе станал един от най-ценените клиенти на хотела не толкова заради качествата си на прелюбодеец, колкото заради привлекателната си личност. Флорентино Ариса, със своята мълчаливост и способността си да изчезва незабелязано, също спечели уважението на собственика, та в най-тежките дни на своето униние се затваряше в задушните, стаички да чете сълзливи стихове и книжки, а бляновете му оставяха гнезда на тъмни лястовици по балконите, звуци от целувки и пърхане на крила в леността на следобедните часове. Привечер, когато жегата намаляваше, без да иска, чуваше разговорите на мъжете, дошли да се разтоварят от работния ден с една любов набързо. Така Флорентино Ариса научаваше за много злоупотреби, та дори и държавни тайни, които влиятелни клиенти и чак местните управници доверяваха на краткотрайните си любовници, без да ги е грижа, че може да ги чуят в съседните стаи. Пак оттук той научи, че на четири морски левги северно от архипелага Сотавенто лежи потопен още от XVII век испански галеон, с товар от чисто злато и скъпоценни камъни за повече от петстотин милиарда песос. Разказът го смая, но се сети отново за него едва след няколко месеца, когато любовната лудост го подтикна да извади потопеното съкровище, за да се къпе Фермина Даса в море от злато.

      След години, като се мъчеше да си припомни как всъщност изглеждаше девойката, идеализирана от алхимията на поезията, не успяваше да я отдели от покъртителните свечерявания по онова време. Дори когато я следеше скришом през мъчителните дни, докато чакаше отговора на първото си писмо, той я виждаше преобразена от отблясъка на ранния следобед под дъждеца от бадемов цвят, където винаги беше април, по всяко време на годината. Единствената причина, поради която акомпанираше Лотарио Тугут на цигулка в привилегирования балкон на хора в църквата, беше, за да гледа как се вее туниката й от полъха на песните. Обаче собственото му безумство провали това удоволствие, защото мистичната музика се оказа толкова безобидна за душевното му състояние, че той реши да я оживи с любовни валсове и Лотарио Тугут се принуди да го изгони от хора. По това време се поддаде на силното желание да яде гардениите, които Трансито Ариса отглеждаше в саксии на двора, и така позна вкуса на Фермина Даса. Пак по това време откри случайно в един сандък на майка си литър одеколон, който моряците от Хамбургската презокеанска компания продаваха контрабандно, и не удържа на изкушението да го опита, търсейки в него и друг вкус на любимата жена. Продължи да пие от шишето до зори, опиянявайки се от Фермина Даса с парещи глътки, първо в кръчмите край пристанището, а после загледан в морето от вълнолома, където за утеха се любеха безприютните влюбени, докато накрая изпадна в безсъзнание. Трансито Ариса, която го бе чакала със свито сърце до шест часа сутринта, тръгна да го търси по най-немислими потайни кътчета и малко след пладне го намери да се валя в локва от уханни повръщания в една извивка на залива, където морето изхвърляше удавниците.

      Възползува се от паузата на съвземането, за да го укори, дето чака отговора на писмото със скръстени ръце. Напомни му, че слабите никога няма да влязат в царството на любовта, защото то е безмилостно и алчно царство, и че жените се отдават само на решителните мъже, защото им вдъхват тъй жадуваната увереност, с която да се изправят пред живота. Флорентино Ариса възприе урока може би повече от необходимото. Трансито Ариса не можа да прикрие гордостта си, по-скоро сладострастна, отколкото майчинска, когато го видя да излиза от магазинчето с черния сукнен костюм, с твърдата шапка и романтичната връзка на целулоидната яка, и го попита на шега да не е тръгнал на погребение. Той й отвърна с пламнали уши: „То е същото.“ Тя усети, че той едва диша от страх, но решимостта му е несломима. Даде му последни напътствия, благослови го и със смях му обеща още едно шише одеколон, за да отпразнуват заедно завоеванието.

      Откакто връчи писмото преди един месец, той често бе нарушавал обещанието да не ходи повече в градината, но бе внимавал да не го забележат. Всичко продължаваше да си е същото. Урокът по четене под дърветата свършваше към два часа следобед, когато градът се пробуждаше от следобедния си сън, и Фермина Даса продължаваше да бродира заедно с леля си, докато поспаднеше жегата. Този път Флорентино Ариса не изчака лелята да влезе в къщата, а прекоси улицата с големи войнствени крачки, които му помагаха да преодолее треперенето на коленете. Но не се обърна към Фермина Даса, а към лелята:

      — Бъдете така любезна да ме оставите за миг насаме с госпожицата — каза й той, — имам да й казвам нещо важно.

      — Нахалник! — каза му лелята. — Тя няма нищо, което да не мога да чуя и аз.

      — Тогава няма да й го кажа — рече той, — но ви предупреждавам, че вие ще отговаряте за последствията.

      Съвсем не такива маниери очакваше Есколастика Даса от идеалния годеник, но стана уплашена, защото доби смайващото впечатление, че Флорентино Ариса говори осенен от Светия дух. Така че влезе в къщата да смени иглите си и остави двамата млади сами под бадемовите дървета на портала.

      Всъщност Фермина Даса знаеше съвсем малко за мрачния си кандидат, който се бе появил в живота й като зимна лястовица и на когото дори името нямаше да знае, ако не беше подписът на писмото. Оттогава насам бе разузнала, че е син без баща на една трудолюбива и сериозна неомъжена жена, но неизличимо белязана с огненото клеймо на единствената си младежка заблуда. Бе научила, че не е раздавач, както бе предположила, а добре квалифициран помощник-телеграфист с обещаващо бъдеще, и реши, че е донесъл сам телеграмата на баща й като претекст да я види. Това предположение я развълнува. Знаеше също, че е музикант към хора, и макар че никога по време на литургия не се бе осмелила да вдигне поглед, та да се увери в това, една неделя тя прозря, че докато останалите инструменти свирят за всички, цигулката свири само за нея. Не беше онзи тип мъж, който тя би избрала. Очилата му придаваха вид на подхвърлено дете, облеклото му на духовник, загадъчното му поведение предизвикаха у нея неустоимо любопитство, но никога не си бе представяла, че любопитството е една от клопките на любовта.

      Тя сама не можеше да си обясни защо бе приела писмото. Не се упрекваше, но все по-неотложното задължение да напише отговор не й даваше мира. Всяка дума на баща й, всеки случаен поглед, най-обикновените му жестове й се струваха осеяни с капани, чиято цел е да разкрият тайната й. Живееше в такава тревога, че избягваше да говори на масата от страх да не се издаде с някоя невнимателна дума, и почна да страни дори от леля Есколастика, макар тя да споделяше потисканата й мъка като своя собствена. Час по час се затваряше в банята без необходимост и отново препрочиташе писмото, опитвайки се да открие таен шифър, магическа формула, скрити в някоя от триста и четиринадесетте букви на неговите петдесет и осем думи, търсеше с надеждата, че казват нещо повече от това, което казваха. Но не намери нищо повече от това, което бе разбрала първия път, когато изтича да се затвори в банята с влудено сърце и разкъса плика с илюзията, че е дълго, трескаво писмо, а намери само една парфюмирана бележка, чийто решителен тон я изплаши.

      В началото не мислеше сериозно, че е длъжна да даде отговор, но писмото бе толкова пределно ясно, че нямаше начин да се изплъзне. Същевременно сред бурята от съмнения тя с изненада откри, че мисли за Флорентино Ариса все по-често и с по-голям интерес, отколкото искаше да си позволи, и дори се питаше огорчена защо не е в градината в обичайния час, забравяйки, че тя самата го бе помолила да не идва, докато обмисля отговора. Накрая вече мислеше за него както никога не си бе представяла, че може да мисли за някого, предчувствуваше присъствието му на места, където не беше, копнееше да го види, където не можеше да бъде, събуждаше се от внезапното усещане, че той я наблюдава в тъмнината, докато тя спи, така че в следобеда, когато чу решителните му стъпки по килима жълти листа в градината, трудно можа да повярва, че това не е поредната шега на въображението й. Но когато той й поиска отговора с властен тон, нямащ нищо общо с вялите му маниери, тя успя да преодолее уплахата си и се помъчи да се изплъзне чрез истината: не знаеше какво да му отговори. Обаче Флорентино Ариса не бе прескочил една пропаст, за да се плаши от следващите.

      — Щом като приехте писмото — каза й той, — ще бъде невежливо да не отговорите.

       Това беше краят на лабиринта. Фермина Даса, овладяла се напълно, се извини за забавянето и му даде честната си дума, че ще има отговор, преди да свърши ваканцията. Удържа на думата си. Последния петък на февруари, три дни преди да започнат училище, леля Есколастика отиде в телеграфната станция да попита колко струва една телеграма до село Пиедрас де Молер, което дори не фигурираше в справочника, и се остави да бъде обслужена от Флорентино Ариса, сякаш никога не бяха се виждали, но на излизане се престори, че забравя на гишето молитвеник, подвързан в гущерова кожа, в който имаше плик от фина хартия с позлатени винетки. Побъркан от щастие, Флорентино Ариса до края на деня яде рози и чете писмото, като го препрочиташе буква по буква за кой ли път, и колкото повече го четеше, толкова повече рози изяждаше и вече в полунощ го бе чел толкова пъти и бе погълнал толкова рози, че майка му трябваше насила да му разтвори устата като на биче, за да глътне противното рициново масло.

      Беше година на ожесточено влюбване. Нито тя, нито той имаха друг живот, освен да мислят един за друг, да се сънуват, да чакат писмата си с такова вълнение, с каквото ги пишеха. Нито веднъж през тази безумна пролет, а и през цялата година не им се удаде случай дума да си кажат. Нещо повече: от деня на първия им разговор до деня, в който той повторно й заяви своята решимост, половин век по-късно, никога не бяха имали възможност да се видят насаме и да говорят за любовта си. Но през първите три месеца не минаваше ден, без да си пишат, понякога дори по две писма на ден, докато леля Есколастика се уплаши от тази ненаситност на кладата, чието разпалване тя самата бе подпомогнала.

      След първото писмо, което тя отнесе в телеграфната станция в знак на отмъщение срещу собствената си съдба, тя позволи да си разменят почти ежедневни послания при срещи по улиците, които изглеждаха случайни, но не се осмели да покровителствува разговор, колкото и банален и краткотраен да би бил той. След три месеца тя осъзна, че увлечението на племенницата й не е младежка прищявка, както й се бе сторило в началото, и че собственият й живот е застрашен от този любовен пожар. Всъщност Есколастика Даса нямаше друг начин да преживява освен от милостта на брат си и знаеше, че тираничният му характер никога няма да й прости подобна подигравка с доверието му. Но в решителния момент сърце не й даде да причини на племенницата си същото непоправимо нещастие, каквото тя самата трябваше да тегли от младини, затова й позволяваше да използува едно средство, което й оставяше илюзията за невинност. Методът беше прост: Фермина Даса слагаше писмото в някой тайник по ежедневния път между дома и училището и в същото писмо посочваше на Флорентино Ариса къде да остави отговора. Флорентино Ариса правеше същото. Така до края на годината леля Есколастика прехвърляше угризенията си на купелите за кръщене в черквите, на хралупите в дърветата, на пролуките в стените или на рухнали колониални крепости. Понякога намираха писмата пропити от дъжд, окаляни, разкъсани от природни бедствия, а някои се изгубиха по различни причини, но влюбените винаги намираха начин да подновят общуването.

      Флорентино Ариса пишеше по цели нощи без пощада към себе си, тровеше се буква след буква от дима на маслената лампа в магазинчето, а писмата му ставаха все по-обширни и лунатични, колкото повече се силеше да наподобява любимите си поети от „Народна библиотека“, която по онова време съдържаше вече близо осемдесет томчета поезия. Майка му, насърчила го така пламенно да търси наслада в своите терзания, взе да се тревожи за здравето му. „Мозъка ще си похабиш — викаше му тя от спалнята, като чуеше да пеят първи петли. — Никоя жена не заслужава чак пък толкова.“ Защото тя не помнеше някой да е изпадал в подобно гибелно състояние. Но той не я слушаше. Понякога отиваше на работа, без да е мигнал, с коса, разбъркана от любов, след като бе оставил писмото в уговорения тайник, за да го намери там Фермина Даса на път за колежа. Тя обаче, подложена на строгия бащин надзор и на коварното дебнене на монахините, едва успяваше да изпълни половин страница от ученическа тетрадка, като се затваряше в тоалетната или се преструваше, че води записки в клас. Не само от това, че бяха писани набързо и разпокъсано, а и поради характера й, в писмата си Фермина Даса избягваше всякакви сантиментални рифове и се ограничаваше да описва случки от ежедневието с деловия стил на морски дневник. Всъщност това бяха писма за развлечение, предназначени да поддържат жива жарта, но без да слага ръка в огъня, докато Флорентино Ариса се изпепеляваше във всеки ред. В копнежа си да й предаде своята лудост, той й пращаше стихотворения на миниатюрист, изписани с връхчето на игла върху листенца на камелия. Той, а не тя, дръзна да сложи в едно писмо кичур от косата си, но така и не получи жадувания ответ — част от плитката на Фермина Даса. Все пак постигна известен напредък, защото оттогава тя почна да му праща филиграни от жилките на листа, изсушавани в речници, крилца от пеперуди, пера от вълшебни птици, а за неговия рожден ден му подари един квадратен сантиметър от расото на свети Петър Клаверски, една от онези реликви, които тогава се продаваха скришом на цени, недостижими за ученичка на нейната възраст. Една нощ, без никакво предизвестие, Фермина Даса се събуди стресната от серенада на цигулка, която свиреше все същия валс. Разтърси я подозрението, че всяка нота е благодарност за листцата от хербария, за времето, крадено от аритметиката, за да пише писмата, за страховете й от изпитване, понеже мислеше повече за него, отколкото за естествените науки, но не се осмели да повярва, че Флорентино Ариса е способен на подобно безразсъдство.

      На другата сутрин, по време на закуската, Лоренсо Даса не можа да сдържи любопитството си. Първо, защото не знаеше какво означава на езика на серенадите изпълнението на една и съща пиеса и, второ, защото въпреки вниманието, с което я изслуша, не можа да уточни пред коя къща беше. Леля Есколастика с хладнокръвие, което възвърна духа на племенницата, увери, че е видяла през перденцата на спалнята самотния цигулар на другия край на градината, и допълни, че изпълнението на една и съща пиеса означавало вест за скъсване. В писмото си същия ден Флорентино Ариса потвърди, че той изнесъл серенадата и валсът е композиран от самия него и носи името, с което назоваваше в сърцето си Фермина Даса: Коронованата богиня. Никога повече не го изсвири в градината, но обичаше да го изпълнява в лунни нощи на места, избрани така, че тя да го чува от спалнята си, без да се стряска. Любимото му място беше гробището на бедните, изложено на дъжд и пек върху един оголен хълм, където спяха лешоядите и откъдето музиката придобиваше свръхестествено звучене. По-късно се научи да разпознава посоката на ветровете и така беше сигурен, че мелодията му стига където трябва.

      През август една нова гражданска война от многото, които опустошаваха страната вече половин век, заплаши да се разрази из целия район и правителството обяви военно положение и полицейски час от шест вечерта във всички области по карибското крайбрежие. Вече бяха възникнали някои безредици и войската си позволяваше всякакви злоупотреби с наказанията, но Флорентино Ариса беше толкова отнесен, че не знаеше какво става по света, и военният патрул го залови една сутрин на разсъмване да смущава целомъдрието на мъртвите с любовните си предизвикателства. По чудо се отърва от смъртна присъда по съкратената процедура, обвинен, че е шпионин, който изпраща сведения в ключ сол на корабите на либералите, вилнеещи из околните води.

      — Какъв ти шпионин, какъв дявол — каза Флорентино Ариса, — аз съм само един беден влюбен.

      Спа три нощи с пранги на глезените в карцера на местния гарнизон. Но когато го пуснаха, се почувствува измамен от краткостта на затвора и дори на стари години, щом в паметта му се объркваха толкова други войни, той продължаваше да мисли, че е единственият мъж в града, а може би и в цялата страна, влачил петфунтови окови поради любов.

      Скоро щяха да се навършат две години на бурна кореспонденция, когато Флорентино Ариса в едно писмо само от няколко реда направи официално предложение за женитба на Фермина Даса. През последните шест месеца той бе пращал няколко пъти бяла камелия, но тя му я връщаше със следващото писмо, за да не се съмнява в готовността й да му пише и занапред, но без да се обвързва с годеж. Истината е, че винаги бе смятала получаването и връщането на камелиите за любовна игра и никога не й хрумна, че може да бъде кръстопът на съдбата й. Но когато дойде официалното предложение за женитба, тя се почувствува наранена от първата драскотина на смъртта. Обзе я паника, разказа всичко на леля Есколастика и тя пое отговорността да й даде съвета си с храброст и далновидност, каквито не бе имала на двадесет години, когато трябваше да решава собствената си съдба.

      — Отговори му „да“ — каза й тя. — Макар и да умираш от страх, макар после да съжаляваш, защото е сигурно, че ще се разкайваш цял живот, ако му откажеш.

      Но Фермина Даса бе толкова объркана, че, поиска известно време да помисли. Първо помоли за един месец, после за още един и пак за още един и когато и след четвъртия не бе отговорила, отново получи бялата камелия, но не само нея, както досега, а придружена с категорична бележка, че това е последната камелия: или сега, или никога. И тогава Флорентино Ариса на свой ред видя смъртта в лицето, защото същия следобед получи плик с парче хартия, откъснато от края на ученическа тетрадка, и с отговор само от един ред, написан с молив: _„Добре, ще се омъжа за Вас, ако ми, обещаете, че няма да ме карате да ям патладжани.“_

      Флорентино Ариса не бе подготвен за този отговор, но майка му беше. Откакто преди шест месеца той й съобщи за първи път, че възнамерява да се жени, Трансито Ариса направи постъпки да наемат и другата половина на къщата, която дотогава споделяха с още две семейства. Това бе двуетажна сграда от XVII век, в която по времето на испанското владичество се помещавал тютюнев склад, а разорените й собственица се принудили да я дават под наем на части поради липса на средства за поддържането й. Едната част, където е било дюкянчето, гледаше към улицата; другата бе в дъното на настлания с плочки двор, където е била фабричката, а третата представляваше голяма конюшня, която сегашните наематели ползуваха общо за пране и простиране на дрехите. Трансито Ариса държеше първата част, която беше най-използваема и най-добре запазена, но пък най-малката. В помещението на някогашното дюкянче сега се намираше галантерийното магазинче с двойна врата към улицата, а до него — някогашният склад, проветряван само от една капандура, където спеше Трансито Ариса. Магазинът бе разделен на две половини с дървен параван и в задната част имаше маса с четири стола, която служеше едновременно за ядене и за писане; там Флорентино Ариса окачваше хамака, ако зората не го заварваше да пише. Мястото беше удобно за двама, но недостатъчно за още един човек, особено пък за госпожица от колежа „Въведение Богородично“, чийто баща бе възстановил като нова една къща в развалини, докато фамилии със седем титли си лягаха вечер обзети от ужас, че таваните можеха да се срутят връз главите им както спят. И ето че Трансито Ариса бе издействувала от собственика разрешение да заеме и галерията в двора, срещу добро поддържане на къщата в продължение на пет години.

      Тя имаше средства за това. Освен реалните приходи от магазинчето и от кръвоспиращите превръзки, които стигаха за скромния й живот, бе умножила спестяванията си, като ги заемаше на клиентела от срамежливи новосиромаси, които приемаха високата лихва в замяна на нейната дискретност. Госпожи с царствени осанки слизаха от каретите пред вратата на галантерийното магазинче без неудобните гувернантки и слуги и като се преструваха, че купуват холандски дантели и ширити, залагаха, прохлипвайки, последните драгоценности от своя изгубен рай. Трансито Ариса ги измъкваше от затруднението с толкова почит към произхода им, че много от дамите си отиваха по-благодарни за уважението, отколкото за услугата. За по-малко от десет години тя познаваше като свои бижутата, толкова пъти откупувани и отново със сълзи залагани, а печалбата, превърната в чисто злато, беше скътана в една глинена делва под кревата й. Когато синът й реши да се жени, тя направи сметка и откри, че не само можеше да поддържа в изправност чуждата къща в продължение на пет години, но със същата хитрост и малко късмет би успяла може би да я купи, преди да умре, за да я остави на дванадесетте си внучета, които мечтаеше да има. Флорентино Ариса пък бе назначен временно като първи помощник-телеграфист и Лотарио Тугут искаше да го направи началник на телеграфната станция, когато той самият стане директор на Школата за телеграфия и магнетизъм, предвидена да се открие идната година.

      Така че практическата страна на брака бе решена. Но Трансито Ариса сметна за благоразумни две последни уточнения. Първото: да установи кой всъщност е Лоренсо Даса, чието произношение ясно показваше произхода му, но за неговата самоличност и средства на живот никой нямаше определени данни. Второто: срокът на годеничеството да бъде дълъг, за да могат годениците да се опознаят добре в личен контакт, и да се спазва строго въздържание, докато и двамата не се почувствуват напълно сигурни в обичта си. Тя препоръча да изчакат до края на войната. Флорентино Ариса се съгласи годежът да бъде таен както заради съображенията на майка си, така и поради собствения си затворен характер. Съгласи се също и с по-продължителното годеничество, но крайният срок му се стори нереален, защото за повече от половин век независим мост страната не бе имала нито ден граждански мир:

      — Ще остареем, докато чакаме — каза той.

      Кръстникът му хомеопат, който случайно участвуваше в разговора, не смяташе, че войните са пречка за брака. Според него това бяха просто борби на бедняци, подкарвани като добитък от господарите на земята срещу босите войници, подтиквани от правителството.

      — Войната е в планините — каза той. — Откак се помня, нас в градовете ни убиват не с изстрели, а с декрети.

      Тъй или иначе, подробностите на годежа бяха уточнени в писмата през следващата седмица. Фермина Даса, по съвета на леля Есколастика, прие срока две години и пълната тайна и подсказа на Флорентино Ариса да поиска ръката й, когато тя завърши средното си образование — по време на коледните празници. Когато дойде моментът, ще уговорят формалната страна на годежа, според съгласието, което тя успее да получи от баща си. Междувременно те продължиха да си пишат все така пламенно и често, но без предишните страхове, и писмата придобиха тон на близост, който вече приличаше на съпружески. Нищо не смущаваше бляновете им.

      Животът на Флорентино Ариса се промени. Споделената любов му даде увереност и сили, непознати досега, и се справяше толкова добре с работата, че Лотарио Тугут без никакви трудности успя да го назначи за свой заместник. По онова време проектът за Школа по телеграфия и магнетизъм бе претърпял провал и германецът посвети свободното си време на единственото, което истински обичаше — да свири с акордеона на пристанището, да пие бира с моряците и да завърши вечерта в хотела. Много време измина, преди Флорентино Ариса да разбере, че влиянието на Лотарио Тугут над това място за удоволствия се дължи на превръщането му в собственик на заведението, а освен това и в импресарио на пристанищните птички. Беше го купувал на части със спестяванията си от много години, но негов представител беше един кльощав, едноок човечец, с глава като четка и с толкова благо сърце, че да се чудиш как може да е такъв добър предприемач. А той наистина беше добър. Поне така се стори на Флорентино Ариса, когато предприемачът му каза, без да го е питал, че разполага с постоянна стая в хотела не само за задоволяване на проблемите от корема надолу, ако му се наложеше, но и за да има едно спокойно кътче за четене и за любовните си писма. И в продължение на дългите месеци, които оставаха до официалното сгодяване, той прекарваше повече време там, отколкото в службата и в дома си, и имаше периоди, когато Трансито Ариса го виждаше само като идваше да се преоблече.

      Четенето се превърна за него в ненаситен порок. Откакто го научи да чете, майката му купуваше илюстрираните книги от скандинавски автори, продавани като детски приказки, но всъщност бяха най-жестоки и извратени истории за която и да било възраст. Още от петгодишен Флорентино Ариса ги рецитираше наизуст — в час и на училищните празници, но колкото и да бе свикнал с тях, страхът му не намаляваше. Напротив, изостряше се. Затова преминаването към поезията му се стори, като да бе попаднал в тих вир. Още в пубертета бе погълнал по реда на публикуването им всички томове от „Народна библиотека“ — Трансито Ариса ги купуваше от амбулантните книжари пред Портала на писарите, при които имаше всичко — от Омир до най-незначителния от местните поети. Но той не отбираше: четеше всеки получен том като предопределен от съдбата и всичките години на четене не му бяха достатъчни, за да узнае кое беше добро и кое не сред безброя прочетени книги. Ясно му беше единствено, че между прозата и поезията предпочита поезията, а от поезията предпочита любовните стихотворения, които запомняше наизуст, без да си го поставя за цел, още от втори прочит и толкова по-лесно, колкото по-добре римувани, мерени и сърцераздирателни бяха те.

      Това беше първоизточникът на началните писма до Фермина Даса, в които се появяваха непипнати цели куплети от испанските романтици, и така продължи, докато животът не го принуди да се заеме с дела, по-земни от сърдечните терзания. Тогава вече бе пристъпил към сълзливите подлистници и други видове дори още по-кощунствена за времето си проза. Доби навика да плаче заедно с майка си над местните поети, които се продаваха по площадите и порталите в книжлета по две сентавос. Но в същото време можеше да рецитира наизуст най-отбрана кастилска поезия от Златния век. Въобще той четеше всичко, което попаднеше в ръцете му и по реда, в който попадаше, до такава крайност, че много след онези сурови години на първата му любов, вече не млад, той щеше да изчете от кора до кора двадесетте тома от поредицата „Съкровище на младостта“, пълния каталог на класиците, издавани от „Братя Гарние“ в превод, както и по-леките творби, които публикуваше дон Висенте Бласко Ибанес в библиотека „Прометей“.

      Във всеки случай лудориите му в хотела на час не се сведоха само до четене и писане на трескавите писма, но и бе посветен в тайните на любовта без любов. Животът в хотела започваше след пладне, тогава приятелките му, нощните птички, ставаха от сън както майка ги е родила и когато Флорентино Ариса идваше от службата, попадаше сякаш в палат на голи нимфи, които кресливо коментираха тайните на града, узнати чрез изневярата на самите герои. В голотата си много от жените показваха следи от миналото: белези от удар с кама в корема, звезди от куршуми, бразди от любовни рязвания с нож, шевове от касапско цезарово сечение. На някои им довеждаха за през деня дечицата, злополучни плодове на младежко заинатяване или невнимание, и те ги събличаха още с влизането, за да не се чувствуват различни в рая на голотата. Всяка си готвеше ядене и Флорентино Ариса обядваше като никой друг, когато го поканеха, защото избираше най-хубавото от всяка. Това беше всекидневен празник, който продължаваше до привечер, когато голи се запътваха с песен към баните, услужваха си със сапуни, четки за зъби, ножици, подстригваха си една на друга косите, разменяха си дрехите, изписваха се като скръбни клоуни и излизаха на лов за първите си жертви в нощта. От този миг животът в къщата ставаше безличен, нечовешки и беше невъзможно да го споделиш, без да плащаш.

      Откакто се запозна с Фермина Даса, Флорентино Ариса никъде другаде не се чувствуваше тъй добре, както на това място, защото само там не беше самотен. Нещо повече: взе да става единственото място, където се чувствуваше с нея. Вероятно по същата причина тук живееше една възрастна жена, изискана, с красива посребрена глава, която не участвуваше в естествения живот на голите птички и към която те изпитваха свято уважение. Един преждевременен годеник я довел тук в ранната й младост и след като й се наслаждавал известно време, я изоставил на произвола на съдбата. Но въпреки този позорен печат успяла да се омъжи добре. Когато останала сама, вече в напреднала възраст, двама сина и три дъщери си оспорвали удоволствието да я вземат да живее при себе си, но за нея нямало по-достойно място за живеене от този хотел на нежна разпуснатост. Постоянната й стая бе нейният единствен дом и това веднага я сближи с Флорентино Ариса, за когото тя казваше, че щял да стане мъдрец, известен в целия свят, защото бил способен Да обогатява душата си с четене в този рай на сладострастието. От своя страна Флорентино Ариса я обикна толкова много, че я придружаваше за покупки; на пазара и често прекарваше следобедите си в разговор с нея. Смяташе я за много веща в любовта, защото го осветли доста за неговата любов, без да се налага да й издава тайната си.

      Ако и преди да се увери в любовта на Фермина Даса, той не се бе поддал на любовните съблазни, които му бяха подръка, още по-малко би го сторил сега, когато бе негова официална годеница. Така че Флорентино Ариса съжителствуваше с момичетата, споделяше развлеченията и несретите им, но нито той, нито те помисляха да отидат по-далеч. Непредвидена случка доказа непреклонността на решението му. Веднъж в шест часа вечерта, когато момичетата се обличаха, за да приемат нощните си клиенти, в стаята му влезе чистачката на етажа: млада жена, но състарена и повехнала, тя беше като облечена мъченица сред тържеството на голите. Той я виждаше всеки ден, без да усеща, че го гледат: тя обикаляше стаите с метлите, кофата за боклук и един специален парцал, с който прибираше от пода използуваните презервативи. Влезе в стаята, където Флорентино Ариса както винаги четеше, и както винаги помете крайно внимателно, за да не попречи на заниманията му. Изведнъж се приближи до леглото му и той усети топлата й нежна ръка върху корема си, усети я как го търси, усети я да го намира, усети да му разкопчава копчетата, а дишането й препълваше стаята. Той се преструваше, че чете, докато можеше, и накрая се отдръпна.

      Тя се уплаши, защото първото условие, което й поставиха, за да й дадат работа като чистачка, бе да не ляга с клиентите. Но нямаше нужда да й го казват, защото според нея проституция беше не да лягаш за пари, а да лягаш с непознати. Имаше две деца, от различни бащи, но не поради случайни авантюри, а защото не бе успяла да се влюби в мъж, който да се върне при нея след третия път. Дотогава тя беше жена, която не стигаше до нетърпимост, по природа бе подготвена да очаква, без да се отчайва, но животът в този дом беше по-силен от нейните добродетели. Започваше работа в шест следобед и цяла нощ минаваше от стая в стая, премиташе с четири метли, събираше презервативите и сменяше чаршафите. Човек трудно можеше да си представи колко неща оставяха мъжете след любовта. Оставяха повръщане и сълзи, което й се струваше понятно, но оставяха също и множество интимни енигми: локви кръв, изпражнения, стъклени очи, златни часовници, изкуствени ченета, медальони със златни къдрици, любовни, служебни, съболезнователни и какви ли не други писма. Някои се връщаха за изгубените си вещи, но повечето оставаха тук и Лотарио Тугут ги пазеше под ключ, като си мислеше, че рано или късно този палат, изпаднал в немилост, ще стане музей на любовта с хилядите забравени лични вещи.

      Работата беше тежка и зле платена, но тя я вършеше добре. Обаче не можеше да понася стенанията, воплите, скърцането на пружините, които се утаяваха в кръвта й тъй изгарящо и мъчително, че на разсъмване едва устояваше на силното желание да легне с първия срещнат на улицата просяк или с някой пропаднал пияница, който би й направил тази услуга без никакви въпроси и претенции. Появата на мъж без жена като Флорентино Ариса, млад и чистичък, беше за нея дар свише, защото от първия миг тя разбра, че и той е като нея: нуждае се от любов. Но той беше безчувствен към нейните подкани. Пазеше се девствен за Фермина Даса и нямаше на света сила, нито повод, способни да огънат волята му.

      Така вървеше животът му четири месеца преди датата, насрочена за официалното оформяне на годежа, когато един ден в седем сутринта в телеграфната станция се появи Лоренсо Даса и попита за него. Понеже още не беше дошъл, той го изчака отвън на пейката до осем и десет, като непрестанно сваляше от единия пръст и слагаше на другия тежкия златен пръстен с благороден опал, и щом го видя да влиза, позна веднага, че той е служителят от телеграфа, и го хвана за ръката.

      — Елате с мен, младежо — каза му той. — Ние с вас трябва да поговорим пет минути като мъж с мъж.

      Флорентино Ариса, позеленял като мъртвец, се остави да го водят. Не беше подготвен за тази среща, защото Фермина Даса не бе намерила нито възможност, нито начин да го предупреди. Ето какво се бе случило: предната събота сестра Франка де ла Лус, игуменка в колежа „Въведение Богородично“, бе влязла в час по космогония дебнешком като змия и надзъртайки тихомълком иззад рамената на ученичките, откри как Фермина Даса се преструва, че води записки, а всъщност пише любовно писмо. Това провинение според правилника се наказваше с изключване от училище. Извикан спешно в дирекцията, Лоренсо Даса откри капчука, през който изтичаше железният му режим. Вярна на силния си характер, Фермина Даса призна, че е писала писмото, но отказа да разкрие самоличността на тайния годеник, отказа да го стори и пред трибунала на ордена, който по тази причина потвърди решението за изключване. Заедно с това бащата претърси спалнята й, дотогава неприкосновено светилище, и в двойното дъно на една ракла откри пакетите с писма от три години, скътани с толкова любов, с колкото бяха писани. Подписът беше от ясен по-ясен, но Лоренсо Даса никога не можа да повярва, че дъщеря му не знае за тайния си годеник нищо друго, освен че е телеграфист и че обича цигулката.

      Убеден, че такава трудна връзка бе възможна само със съучастието на сестра му, той не я остави дори да поиска извинение, ами я натовари най-безцеремонно на платнохода от Сан Хуан де ла Сиенага. Фермина Даса цял живот не се отърси от парещия спомен за леля си: онзи следобед, когато я изпрати на портала цялата горяща от треска, мършава и пепелява в сивото си расо, тя изчезваше в ситния дъждец на градинката, понесла единственото, което й оставаше в този живот: вързопа й на стара мома и в юмрука — парите за един месец, завити в кърпичка. Щом се освободи от властта на баща си, Фермина Даса се залови да я търси из всички карибски области, разпитвайки всеки, който би могъл да я познава, но не намери никаква следа от нея. Чак след тридесет години получи едно писмо, минавало дълго от ръка на ръка, в което й съобщаваха, че леля й е починала в лазарета „Божия вода“. Лоренсо Даса не беше предвидил яростната реакция на дъщеря си за несправедливото наказание, жертва на което стана леля Есколастика, заместила в сърцето й майката, която едва помнеше. Залости се в спалнята, без да яде и пие, и когато най-сетне я склони да му отвори — отначало със заплахи, а после с неумели молби, — той се озова пред една ранена пантера, която никога вече нямаше да бъде на петнадесет години.

      Помъчи се да я спечели с най-различни ласкателства. Опита се да й внуши, че любовта на нейната възраст е само измамна илюзия, уговаряше я веднага да върне писмата, да отиде в колежа и на колене да поиска прошка, даде й честната си дума, че той пръв ще й помогне да бъде щастлива, обаче с някой достоен кандидат. Но все едно, че говореше на умрял. Разгромен, накрая загуби контрол над себе си и в понеделник на обяда, докато се задавяше от проклятия и ругатни, на ръба на безумието, тя допря кухненския нож на гърлото си — без драматизъм, но и без да мигне, с такива покрусени очи, че той не посмя да я предизвика. Тогава именно пое риска да говори пет минути по мъжки със злополучния натрапник, когото не помнеше да е виждал някога и който в толкова лош час се бе изпречил на пътя му. Просто по навик взе револвера, преди да излезе, но внимателно го скри под ризата си.

      Флорентино Ариса още не беше дошъл на себе си, когато Лоренсо Даса го поведе под ръка през площад Катедралата и като стигнаха Енорийското кафене, го покани да седнат под сводовете на терасата. В този час нямаше други клиенти и една негърка миеше плочите на огромния салон с прашни и надраскани витрини, а столовете още стояха с краката нагоре върху мраморните маси. Флорентино Ариса бе виждал много пъти тук Лоренсо Даса да играе и да пие наливно вино с астурийците от градския пазар, с които се изпокарваше за чужди хронически войни, не за нашите. Много пъти, съзнавайки фатализма на любовта, той се бе питал каква ли щеше да бъде срещата му с него, която рано или късно щеше да дойде — никаква човешка власт не можеше да я отмени, защото тя бе записана в съдбата на двамата. Подозираше, че е несравним скандалджия, не само защото Фермина Даса го бе предупредила в писмата си за избухливия характер на баща си, но и защото сам бе забелязал, че очите му изглеждат като холерични дори когато се смееше шумно на игралната маса. Целият беше олицетворение на грубостта: парвенюшкото шкембе, надутият говор, бакенбардите на мошеник, тежкият златен пръстен с опал, който притискаше безименния пръст на грубата му ръка. Единствената му затрогваща черта, която Флорентино Ариса забеляза още първия път, беше същата походка на сърна, каквато имаше дъщеря му. Но като му посочи стола да седне, намери, че не е толкова недодялан, какъвто изглеждаше, и Флорентино Ариса успя да си поеме дъх, когато го покани на чашка мастика. Никога не беше пил мастика в осем сутринта, но прие с благодарност, защото изпитваше страшна нужда от някакво питие.

      На Лоренсо Даса наистина му стигнаха само пет минути, за да изложи съображенията си, и то с такава обезоръжаваща искреност, че Флорентино Ариса се обърка. След смъртта на съпругата си той си бил поставил единствената цел да направи дъщеря си дама. Пътят към подобно нещо бил дълъг и несигурен за един търговец на мулета, който не знаел ни да чете, ни да пише и чиято слава на крадец на добитък била не толкова доказана, колкото широко разпространена в областта Сан Хуан де ла Сиенага. Запали пура на мулетар и се оплака: „По-тежко от лошото здраве е само лошата слава.“ Но, добави той, истинската тайна на състоянието, което натрупал, е, че ни едно негово муле не е работило толкова много и така целенасочено като него дори в най-суровите времена на войната, когато селата осъмвали изпепелени, а полята опустошени. Макар дъщерята да не знаела, че съдбата й е предрешена, тя винаги се държала като разпалена съучастничка. Била умна и последователна до такава степен, че научила баща си да чете веднага щом станала грамотна, и на дванадесетгодишна възраст се справяла с действителността толкова добре, че можела да управлява домакинството сама, без помощта на леля Есколастика. Въздъхна: „Тя е златно муле.“ Когато дъщерята завършила основното училище с отлични бележки по всички предмети и почетна грамота на заключителното тържество, той разбрал, че средата в Сан Хуан де ла Сиенага е тясна за бляновете му. Разпродал земите и добитъка си и се преселил с нови въжделения и със седемдесет хиляди златни песос в този западнал град със съмнителна слава, където обаче една красива жена, възпитана постарому, още имала възможност да се прероди чрез един заможен брак. Нахълтването на Флорентино Ариса било непредвидена пречка в този железен план. „Така че съм дошъл да ви отправя молба“, каза Лоренсо Даса. Намокри края на пурата в мастиката, всмукна веднъж, без да изпуска дима, и заключи с печален глас:

      — Отстранете се от нашия път.

      Флорентино Ариса го изслуша, като отпиваше на глътки мастиката, и бе така унесен в разкритията за миналото на Фермина Даса, че не бе и помислил какво ще каже, когато се наложи да отговори. Но моментът настана и той осъзна, че каквото и да кажеше, щеше да бъде против собствената му съдба.

      — Вие говорихте ли с нея? — попита той.

      — Това вас не ви засяга — отговори Лоренсо Даса.

      — Питам ви — каза Флорентино Ариса, — защото ми се струва, че тя сама трябва да реши.

      — Нищо подобно — възрази Лоренсо Даса, — това е мъжка работа и се урежда между мъже.

      Тонът му стана заплашителен и един клиент от съседната маса се обърна да ги погледне. Флорентино Ариса заговори тихо, но с най-безпрекословната решителност, на която бе способен.

      — Във всеки случай — каза той, — аз не мога да ви отговоря нищо, без да знам какво мисли тя. Това би било предателство.

      Тогава Лоренсо Даса се облегна назад, клепачите му бяха зачервени и влажни, а лявото му око се завъртя в кръг и остана изкривено навън. Също понижи глас:

      — Не ме принуждавайте да ви тегля един куршум.

      Флорентино Ариса усети как стомахът му се изпълва с някаква студена пяна. Но гласът му не трепна, защото и той се почувствува осенен от Светия дух.

      — Стреляйте — каза той с ръка на сърцето. — Няма по-голяма слава от смърт в името на любовта.

      Лоренсо Даса трябваше да го погледне странично, като папагал, за да го види с изкривеното око. И не толкова изговори, ами по-скоро изплю сричка по сричка думите:

      — Кур-вен-ско ко-пе-ле!

      Същата седмица отведе дъщеря си на пътешествие на забравата. Не й даде никакво обяснение, а нахълта в спалнята й с мустаци, омацани от ярост, смесена със сдъвкан тютюн, и й заповяда да си стяга багажа. Тя го попита за къде заминават, а той отвърна: „За смъртта.“ Стресната от този отговор, който твърде приличаше на истина, тя опита да се възпротиви с куража от предишните дни, но той си свали каиша с тока от масивна мед, нави го на юмрук и така удари по масата, че отекна в къщата като изстрел. Фермина Даса много добре знаеше докъде може да стигне силата и яростта му, така че сви един вързоп с две рогозки и един хамак и събра в два големи сандъка всичките си дрехи, сигурна, че от това пътешествие връщане няма. Преди да се облече, тя се затвори в банята и успя да напише на Флорентино Ариса кратко прощално писмо на парче тоалетна хартия. После с лозарската ножица отряза дебелата си плитка чак от тила, нави я в една кадифена кутийка, извезана със сърма, и я изпрати заедно с писмото.

      Беше някакво безумно пътуване. Само първият преход продължи единадесет денонощия из чукарите на Сиера Невада с керван андински мулета, без да слязат от гърбовете на животните и през цялото време не на себе си — или затъпели от жаркото слънце, или прогизнали от косите октомврийски дъждове и винаги с дъх, смразен от приспивните изпарения на пропастите. На третия ден едно муле, влудено от конски мухи, се хвърли в пропастта заедно с ездача и повлече целия синджир. Воят на човека с грозда от седем мулета, вързани едно за друго, продължи да се блъска из клисури и канари часове след злощастието и не престана да кънти дълги години в паметта на Фермина Даса. Целият й багаж пропадна заедно с мулетата, но в този дълговечен миг, докато ужасеният вик падаше и накрая замлъкна на дъното, тя не помисли нито за бедния загинал мулетар, нито за размазаните животни, а за нещастието, че и нейното муле не беше завързано за другите.

      Тя яздеше за първи път, но ужасът и безбройните неволи на пътуването нямаше да й се струват толкова горчиви, ако не беше убедена, че никога повече няма да види Флорентино Ариса, нито да получава утехата на писмата му. Откакто тръгнаха на път, тя дума не продума на баща си и той така се обърка, че й говореше само в краен случай или й пращаше съобщения по мулетарите. При добър късмет откриваха някое пътно ханче с планински ястия, които тя отказваше да яде, и с платнени легла, просмукани от застояла пот и урина. Но най-често нощуваха в индиански биваци — обществени заслони на открито, вдигнати покрай пътищата от колове и покрив от палмови листа, където всеки пътник можеше да остане до зори. Фермина Даса не можа да се наспи нито една цяла нощ, потеше се от страх, като усещаше в тъмното спотаените движения на пътниците, които завързваха животните си за коловете и окачаха хамаците където свареха.

      По мръкнало, когато пристигаха първите, тези места бяха просторни и спокойни, но осъмваха превърнати в пазарен площад: хамаци висяха окачени на всякаква височина, планинците спяха приклекнали, завързани кози злонравно врещяха, пляскаха и кукуригаха бойни петли в пъстри кошници, а планинските кучета дебнеха неми, обучени да не лаят поради рисковете на войната. Лоренсо Даса беше свикнал с тези несгоди, защото половината си живот бе кръстосвал пътищата на този край, та почти винаги сутрин откриваше стари познайници. Но за дъщеря му това бе една нескончаема агония. От мъка бе загубила апетит, пък и вечната воня на осолена багре* съвсем доубиваше охотата й да яде, и ако не полудя от отчаяние, то бе само защото намираше утеха в спомена за Флорентино Ариса. Сигурна беше, че е попаднала в земята на забравата.

      [* Вид риба в южните морета. — Б.пр.]

      Друг постоянен ужас представляваше войната. Още от началото на пътуването се говореше за опасността да се натъкнат на патрули и мулетарите ги научиха как да разпознават от коя войска са, та да се държат по съответния начин. Често срещаха войници на коне, командувани от някой офицер, които набираха новобранци с ласо, ловейки ги като диви бичета както препускаха. Омаломощена от толкова страхотии, Фермина Даса бе забравила тази заплаха, която й се струваше по-скоро въображаема, отколкото реално надвиснала, докато една нощ патрул с неизвестна принадлежност не отвлече двама пътници от кервана и ги обеси на едно кампано* на половин левга от бивака. Лоренсо Даса нямаше нищо общо с тях, но накара да ги свалят и погребат по християнски в знак на благодарност, че не бе го сполетяла същата съдба. И имаше защо. Нападателите го бяха събудили с дулото на пушка, опряно в корема му, а дрипавият им командир с лице, почернено със сажди, го бе осветил с някаква лампа и попита дали е либерал или консерватор.

      [* Вид махагоново дърво. — Б.пр.]

      — Нито едното, нито другото — отвърна Лоренсо Даса. — Аз съм испански поданик.

      — Имате късмет! — каза командирът, козирувайки. — Да живее кралят!

      Два дни по-късно се спуснаха в една слънчева долина, където бе разположено жизнерадостното селце Валедупар. Из дворовете се водеха боеве с петли, по улиците свиреха акордеони, препускаха ездачи с чистокръвни коне, отекваха ракети и камбани. Сковаваха кула за пиротехниката. Фермина Даса изобщо не забеляза веселието. Настаниха се в къщата на вуйчо й Лисимако Санчес, излязъл да ги посрещне на главния път начело на буйна кавалкада младежи родственици, яхнали най-расовите жребци в целия край, които ги поведоха из улиците на селото сред пукотевицата на фойерверки. Домът им се намираше на Главния площад, редом с колониалната църква, на няколко пъти разширявана. С просторните си, сенчести стаи и с лъхащия на греяно гуарапо* коридор, който извеждаше към овощна градина, къщата имаше вид по-скоро на чифликчийска, отколкото на селска.

      [* Алкохолно питие от захарна тръстика. — Б.пр.]

      Щом разпрегнаха в конюшнята, салоните за гости запреливаха от безброй непознати роднини, които измъчваха Фермина Даса с нетърпимите си нежности, защото тя повече не можеше да обича никой друг на този свят; натъртена от ездата, умираща за сън и с разхлабен стомах, тя копнееше само за едно уединено, тихо кътче, където да се наплаче. Братовчедка й Илдебранда Санчес, две години по-голяма от нея и със същата царствена осанка, единствена разбра състоянието й още щом я видя, защото и тя изгаряше в жаравата на отчаяна любов. По мръкнало я заведе в спалнята, която бе приготвила за двете, и се почуди как още е жива с тия люти рани по задника. С помощта на майка си, блага жена, тъй приличаща на съпруга си, сякаш бяха близнаци, тя й приготви седяща вана и облекчи изгарящата болка с лапи от арника, а през това време гърмежите от пиротехническата кула разтърсваха къщата из основи.

      Към полунощ гостите се разотидоха, народното веселие се разпиля на отделни по-малки и братовчедката Илдебранда даде на Фермина Даса нощница от фино хасе и й помогна да си легне в легло със снежнобели чаршафи и пухени възглавници, които на мига вселиха в нея неочаквания смут на блаженството. Когато най-сетне останаха сами в спалнята, Илдебранда пусна резето на вратата и извади изпод рогозката на кревата си плик, запечатан с червен восък и с емблемата на Националната телеграфна компания. На Фермина Даса й стигаше да види сияещото лукаво изражение на братовчедка си, за да покълне отново в паметта на сърцето й съкровеното ухание на белите гардении още преди да разтроши със зъби печата, и да остане до зори потънала в море от сълзи, причинени от единадесетте тайни телеграми.

      Тогава разбра всичко. Преди да тръгнат на път, Лоренсо Даса бе допуснал грешката да извести с телеграма шурея си Лисимако Санчес, а той от своя страна бе препратил вестта до цялата голяма и заплетена рода, пръсната по многобройни села и пътища из областта. Така че Флорентино Ариса не само научи целия път, който изминаваха, но основа едно дълго братство от телеграфисти, за да проследява стъпките на Фермина Даса чак до последния заслон в Кабо де ла Вела. Това му позволи да поддържа с нея усилена кореспонденция още от пристигането й във Валедупар, където остана три месеца, до края на пътуването в Риоача, година и половина по-късно, когато Лоренсо Даса реши, че дъщерята най-сетне е забравила и могат да се връщат у дома. Може би той сам не осъзнаваше колко бе отслабнала бдителността му, залисан от ласкателствата на любезните роднини, които едва сега след толкова години изоставиха родовите предразсъдъци и го приеха с открито сърце като свой. Гостуването представляваше закъсняло помирение, въпреки че не това бе целта му. Наистина родът на Фермина Санчес се бе противил с цената на всичко тя да се омъжи за емигрант без потекло, дърдорко и грубиян, който никъде не се застояваше; и с тази негова търговия с планински мулета, която бе твърде проста, за да е чиста. Лоренсо Даса бе заложил всичко, защото любимата му беше най-ценената в този типичен за областта род: преплетено племе от храбри жени и мъже с нежно сърце и лесен нож, умопобъркани на тема чест. Но Фермина Санчес се заинати със сляпата решителност на забранената любов и се омъжи за него напук на семейството, толкова набързо и потайно, сякаш не го правеше от любов, а за да покрие с булото на ритуала някаква преждевременна грешка.

      Двадесет и пет години по-късно Лоренсо Даса не си даваше сметка, че непримиримостта му към любовта на дъщерята бе неумолимо повторение на неговата собствена история, и се оплакваше от сполетялата го беда на същите шуреи, които някога го бяха отхвърлили и ругали. Обаче времето, което той губеше в жалби, дъщерята печелеше за любовта си. Докато той кастрираше млади бичета и укротяваше мулета из плодородните земи на шуреите си, тя се шляеше на воля с куп братовчедки, предвождани от Илдебранда Санчес, най-красивата и услужливата, чиято страст бе бъдеще към един мъж, двадесет години по-възрастен, женен и с деца, се задоволяваше само с погледи крадешком.

      След продължителния престой във Валедупар продължиха пътуването в подножието на планината през разцъфнали поляни и плата като от блян и във всяко село ги приемаха като в първото — с музика и фойерверки, с нови братовчедки съзаклятнички и с неотменните послания в телеграфните станции. Скоро Фермина Даса разбра, че денят на пристигането й във Валедупар не беше нищо изключително, ами в този плодороден край всички дни на седмицата бяха за хората като празник. Гостите спяха, където ги завареше нощта, и се хранеха, където ги споходеше гладът, защото къщите бяха с разтворени врати и винаги имаше по някой свободен хамак, а на огъня — санкочо от три вида месо, в случай че някой пристигне преди телеграмата си, както почти винаги ставаше. Илдебранда Санчес придружи братовчедка си до края на пътуването, превеждайки я с бодрия си пулс през дебрите на кръвта до изворите на нейния произход. Фермина Даса се опозна, за първи път се почувствува господарка на себе си, почувствува се придружавана и закриляна и с пълни дробове вдишваше въздуха на свободата, който й възвърна покоя и желанието за живот. И до последните си години тя щеше да възкресява спомена за това пътуване, всеки път все по-близък и по-ярък поради изкривяванията на носталгията.

      Една вечер се върна от разходка, поразена от разкритието, че човек може да бъде щастлив не само без любов, но и въпреки любовта. Това разкритие я смути, защото една от братовчедките й бе подслушала разговор на родителите си с Лоренсо Даса, който намекнал за идеята си да омъжи дъщеря си за единствения наследник на баснословното богатство на Клеофас Москоте. Фермина Даса го познаваше. Бе го виждала по площадите да разхожда съвършените си коне, наметнати с толкова богато извезани покривала, че приличаха по-скоро на одежди за литургия. Той беше елегантен и сръчен, имаше клепки на мечтател, които можеха да накарат и камъка да въздиша, обаче тя го сравни със спомена си за Флорентино Ариса, седнал под бадемите в градината, беден и кльощав, с книжка стихове в скута, и не откри и сянка на колебание в сърцето си.

      През онези дни Илдебранда Санчес бълнуваше от щастие, защото бе ходила на врачка и бе потресена от ясновидството й. Уплашена от намеренията на баща си, Фермина Даса също отиде да се допита до нея. Картите показаха, че в бъдещето й няма никакви пречки за един дълъг и щастлив брак, и това предсказание й възвърна духа, защото тя не си и представяше, че голямото й щастие е възможно с друг мъж освен с нейния любим. Въодушевена от тази вяра, тя взе в свои ръце съдбата си. Така телеграфната кореспонденция с Флорентино Ариса престана да бъде концерт от илюзорни намерения и обещания и тръгна методична, практична и по-оживена от всякога. Определиха дати, договориха начини, обрекоха живота си на взаимната решимост да се оженят, без да се съветват с никого, веднага щом се срещнат където и да било и както и да било. Фермина Даса се смяташе така строго обвързана, че когато във Фонсека баща й позволи да отиде за първи път на бал за възрастни, тя счете за непочтено да приеме без съгласието на своя годеник. Същата вечер Флорентино Ариса играеше карти в хотела на час с Лотарио Тугут, когато му съобщиха, че спешно го викат на телеграфа.

      Беше телеграфистът от Фонсека, който задържаше връзката чрез седем междинни станции, за да може Фермина Даса да поиска разрешение за бала. След като го получи, тя не се задоволи с простия утвърдителен отговор, ами поиска доказателство, че на другия край на линията действително предава Флорентино Ариса. По-скоро удивен, отколкото поласкан, той съчини следната парола: „Кажете й, че се кълна в коронованата богиня.“ Фермина Даса позна ответната парола и остана на първия си бал за възрастни до седем часа сутринта, когато трябваше набързо да се преоблече, за да не закъснее за утринна литургия. По това време на дъното на сандъка си тя пазеше повече телеграми и писма, отколкото й бе отнел баща й, и се бе научила да се държи като омъжена жена. Лоренсо Даса изтълкува тази промяна в поведението й като доказателство, че разстоянието и времето са я излекували от младежките й измишльотини, но не й продума за уговаряния от него брак. Отношенията им се бяха поизгладили и протичаха с официалната сдържаност, която тя бе наложила след изгонването на леля Есколастика. Това правеше съжителството им удобно и никой не би се усъмнил, че не се основава на взаимна обич.

      През онези дни Флорентино Ариса й довери в писмата си, че твърдо е решил да извади за нея съкровището от потъналия галеон. Така си беше: идеята го бе осенила като полъх на вдъхновение в един слънчев ден, когато морето изглеждаше като покрито с алуминий поради невероятното количество риби, изкарани; на повърхността с лопен. Небето гъмжеше от птици, влудени от това изтребление, и рибарите трябваше да ги сплашват с греблата, за да не им оспорват плодовете от забраненото чудо. Употребата на лопен, който само замайваше рибите, бе забранена със закон още от колониално време, но рибарите продължаваха да го използуват и посред бял ден, докато не го замениха с динамита. Едно от развлеченията на Флорентино Ариса, докато Фермина Даса пътешествува, беше да наблюдава по кейовете как рибарите товарят в лодките си огромни мрежи зашеметени риби. В същото време банда хлапаци, които плуваха като акули, молеха любопитните да хвърлят монети във водата, за да ги вадят от дъното. Със същата цел хлапаците пресрещаха презокеанските кораби и изкусното им гмуркане бе описвано в безброй пътеписи в Съединените щати и в Европа. Флорентино Ариса ги познаваше открай време, още отпреди да срещне любовта, но никога не му бе минавало през ум, че те биха могли да извадят на повърхността съкровището от галеона. Идеята му хрумна именно този следобед и оттогава до завръщането на Фермина Даса, почти година по-късно, той имаше още една причина за бленуване.

      Еуклидес, едно от децата плувци, само след десетминутен разговор се разпали колкото него от идеята за подводното изследване. Флорентино Ариса не му разкри истината за своето начинание, а само го разпита подробно за качествата му на гмуркач и мореплавател. Попита го дали може да се спусне на двадесет метра дълбочина, без да поема въздух, и Еуклидес отвърна — „да“. Попита го способен ли е сам да управлява индианска рибарска лодка в открито море, дори сред буря, без никакви други инструменти освен инстинкта си и Еуклидес отвърна — „да“. Попита го може ли да определи местоположението на дадена точка, намираща се на шестнадесет морски мили североизточно от най-големия остров на архипелага Сотавенто, и Еуклидес каза — „да“. Попита го способен ли е да плава нощем, ориентирайки се по звездите, и Еуклидес каза — „да“. Попита го съгласен ли е да го извърши за същата надница, която рибарите му плащат, като им помага в риболова, и Еуклидес отвърна — „да“, но с добавка от пет реала в неделните дни. Попита го умее ли да се брани от акулите и Еуклидес отвърна — „да“, защото знаел магически средства, с които ги сплашвал. Попита го способен ли е да пази тайна, дори да го сложат на уреда за изтезания в Двореца на Инквизицията, и Еуклидес отвърна — „да“, защото той на нищо не отговаряше с „не“, а умееше да казва „да“ така убедително, че не оставяше никакво място за съмнение. Накрая му представи точна сметка за разходите: наема за лодката, наема за греблото, цената на разрешителното за риболов, за да не заподозре никой истината за техните намерения. Освен това трябваше да му донесе храна, дамаджана с питейна вода, маслена лампа, дузина лоени свещи и един ловджийски рог, за да призоват за помощ в случай на беда.

      Момчето беше към дванадесетгодишно, пъргаво и хитро, неуморен дърдорко, имаше тяло на змиорка, създадено сякаш да се проплъзва през люк. От живота на открито кожата му беше така загоряла, че човек трудно можеше да си представи истинския й цвят, а от това големите му жълти очи изглеждаха още по-блестящи. Флорентино Ариса веднага реши, че това е идеалният съучастник за авантюра от подобен мащаб, и двамата без повече приказки се впуснаха в нея още същата неделя.

      Отплаваха от рибарското пристанище призори, добре заредени с всичко необходимо и главно с ентусиазъм. Еуклидес беше почти гол, само по плувки, както винаги си ходеше, а Флорентино Ариса — със сюртука, с мрачната шапка, с лачените обуща, с поетичната си връзка на яката и с една книга, за да се развлича, докато стигнат до островите. Още в първата неделя установи, че Еуклидес бе еднакво умел мореплавател и гмуркач и познаваше отлично природата на морето и всевъзможните железарии из залива. Можеше да разкаже с невъобразими подробности историята на всяка корабна черупка, разядена от ръждата, знаеше възрастта на всяка шамандура, произхода на всяка отломка, колко брънки е имала веригата, с която испанците са затваряли входа на залива. Опасявайки се да не се е досетил за целта на експедицията, Флорентино Ариса му зададе няколко коварни въпроса и установи, че Еуклидес изобщо и не подозира за съществуването на потопения галеон.

      Откакто чу в хотела за първи път историята за съкровището, Флорентино Ариса започна да събира откъдето можеше сведения за миналото на галеоните. Узна, че „Сан Хосе“ не е сам на кораловото дъно. Всъщност той е бил флагманският кораб на флотата на Тиера фирме* и е пристигнал тук след месец май 1708 година от прочутия панаир в Портобело, Панама, където бил натоварил част от съкровището си, триста сандъка сребро от Перу и Веракрус и сто и десет сандъка бисери, събрани и преброени на остров Контадора. Галеонът престоял тук един дълъг месец, изминал в денонощни народни веселия, докато натоварили останалата част от съкровището, предназначено да спаси от нищета кралство Испания: сто и шестнадесет сандъка изумруди от Мусо и Сомондоко, както и тридесет милиона златни монети.

      [* Име, дадено от испанските откриватели на бреговете на Колумбия и Венецуела. — Б.пр.]

      Флотата на Тиера фирме се състояла поне от дванадесет плавателни съда с различни размери и потеглила от пристанището, ескортирана от добре въоръжена френска ескадра, която обаче не успяла да спаси експедицията от точните оръдейни изстрели на английската ескадра, командувана от капитан Чарлс Уагър, която ги причакала в архипелага Сотавенто, на излизане от залива. Така че „Сан Хосе“ не бе единственият потопен кораб, въпреки че нямаше никакво документирано сведение колко кораба са потънали и колко са успели да се измъкнат от огъня на англичаните. Но не можеше да има никакво съмнение, че флагманският кораб е бил потопен измежду първите с целия му екипаж и с капитана, останал докрай на мостика, и че именно този кораб е пренасял най-значителния товар.

      Флорентино Ариса бе проучил пътя на галеоните по мореплавателските карти от онези времена и смяташе, че е определил мястото на корабокрушението. Излязоха от залива помежду двете укрепления на Бока Чика и след четиричасово плаване навлязоха във водите на архипелага, на чието коралово дъно можеха да се пипнат с ръка заспалите омари. Лекият ветрец, спокойното и прозрачно море предизвикваха у Флорентино Ариса чувството, че е собственото си отражение във водата. В края на залива, на два часа от главния остров, беше мястото на корабокрушението.

      Заврял в погребалните си одежди под адското слънце, Флорентино Ариса нареди на Еуклидес да опита да се спусне на двадесет метра и да му донесе какъвто предмет намери на дъното. Водата беше тъй бистра, че го виждаше как се движи долу като измърсена акула сред сините акули, които се разминаваха с него, без да го докоснат. После го видя да изчезва в един коралов гъсталак и тъкмо когато помисли, че е невъзможно да има още въздух, чу гласа му зад гърба си. Еуклидес беше стъпил на дъното с вдигнати ръце, а водата му стигаше до кръста. Така че продължиха да търсят по-дълбоки места, все на север, плавайки над хладни мантараи, плашливи сепии и горички от мрачини, докато Еуклидес в един миг разбра, че само си губят времето.

      — Ако не ми кажете какво искате да намеря, не знам как да ви го намеря — рече му той.

      Но Флорентино Ариса не му го каза. Тогава Еуклидес му предложи да се съблече и да се гмурне с него, макар и само за да види това друго небе, под света, което представляваше кораловото дъно. Но Флорентино Ариса обичаше да казва, че бог е създал морето само за да се гледа през прозореца, и никога не се научи да плува. Малко по-късно следобедът се заоблачи, въздухът стана студен и влажен, смрачи се много бързо и трябваше да се водят по фара, за да стигнат до пристанището. Преди да навлязат в залива, видяха да минава съвсем близо презокеанският параход от Франция — запалил всичките си светлини, огромен и бял, той оставяше следа сякаш от пуканки и варен карфиол.

      Така загубиха напразно три неделни дни, и щяха все така да си губят времето, ако Флорентино Ариса не бе решил да сподели тайната си с Еуклидес. Тогава той измени целия план на търсенето и потеглиха по някогашния канал на галеоните, който беше на повече от двадесет морски левги източно от мястото, предвидено от Флорентино Ариса. Почти два месеца по-късно в един дъждовен следобед Еуклидес се задържа дълго на дъното и лодката бе отнесена така далеч, че трябваше да плува половин час, докато я стигне, защото Флорентино Ариса не можа да я придвижи към него с греблата. Когато най-сетне се качи на борда й, Еуклидес извади от устата си и показа като доказателство за издръжливостта си два женски накита.

      И тогава разказа такива чудесии, че Флорентино Ариса се закле да се научи да плува, та да се гмурка докъдето може само за да се увери със собствените си очи. Еуклидес разказа, че на онова място, само на осемнадесет метра дълбочина, имало толкова много древни платноходи, килнати сред коралите, че било невъзможно дори да се преброят, и били пръснати на такова обширно пространство, че погледът не ги обхващал. Разказа, че за най-голямо негово учудване нито една от всички ония черупки в залива, дето са още на вода, не е в такова добро състояние както потъналите кораби. Разказа, че имало много каравели с непокътнати и досега платна и че потъналите кораби се виждали на дъното тъй, сякаш са потънали със собственото си време и пространство, та и сега още са огрени от същото онова слънце в единадесет часа сутринта на 9 юни, събота, когато били потопени. Разказа, задъхвайки се от напора на собственото си въображение, че най-ясно се различавал галеонът „Сан Хосе“, чието име се виждало написано със златни букви на кърмата, но пък той бил най-засегнат от английската артилерия. Разказа, че видял в трапезарията октопод на повече от триста години, чиито пипала излизали през дулата на оръдията, но толкова бил пораснал, че за да го освободят, трябвало да се разглоби корабът. Разказа, че видял трупа на капитана, облечен във военната му униформа, да плава възнак над носа и че не се спуснал в трюма със съкровището, защото не му стигнал въздухът в дробовете. Ето ги доказателствата: една обица с изумруд, медальон с Богородица и верижка, проядена от селитрата.

      Тогава вече Флорентино Ариса спомена за първи път на Фермина Даса за съкровището в едно писмо, което й изпрати до Фонсека малко преди завръщането й. Историята на потъналия галеон й беше известна, защото я беше чувала често от Лоренсо Даса, който бе загубил време и пари, за да убеди една компания на германски водолази да се сдружат с него за изваждане на потопеното съкровище. Той щеше да упорствува в начинанието, ако няколко членове на Академията по история не го бяха убедили, че легендата за потопения галеон е била измислена от някой вицекрал пират, който по този начин е прибрал урожая на Короната. Във всеки случай Фермина Даса знаеше, че галеонът се намира на двеста метра дълбочина, където никакво човешко същество не би могло да стигне, а не на двадесет метра, както казваше Флорентино Ариса. Но тя бе свикнала вече с поетичните му преувеличения, затова приветствува авантюрата с галеона като една от най-удачните. Но като продължи да получава в следващите писма нови, още по-фантастични подробности, написани така сериозно, както любовните му обещания, тя се принуди да сподели с братовчедка си Илдебранда опасението, че годеникът й халюцинира и трябва да е загубил разсъдъка си.

      През тези дни Еуклидес беше извадил на повърхността толкова доказателства за своя мит, че вече не ставаше въпрос да се вадят разпилените сред коралите обици и пръстени, а да се основе голямо предприятие за изваждане на близо петдесетте кораба с баснословното съкровище в тях. Тогава стана това, което рано или късно трябваше да стане, а именно — Флорентино Ариса поиска помощ от майка си, за да доведе до успешен край начинанието си. На нея й стигаше да захапе метала на бижутата и да погледне срещу светлината стъклените камъни, за да разбере, че някой печели от наивността на сина й. Еуклидес се закле на колене пред Флорентино Ариса, че няма нищо мътно в сделката им, но следващата неделя не се вестна нито на рибарското пристанище, нито където и да било другаде.

      Едничкото, което му остана от тази злополучна авантюра, бе любовното убежище при фара. Бяха се добрали дотам заедно с Еуклидес една нощ, когато буря застигна лодката им в открито море, и оттогава свикна да ходи следобед да разговаря с пазача на фара за неизброимите чудеса на земята и водата, които той знаеше. Така започна една дружба, надживяла многото превратности по света. Флорентино Ариса се научи да поддържа светлината на фара първо с наръчи дърва, после с масло, преди да стигне до нас електрическият ток. Научи се да я насочва и да я усилва с огледалата и няколко пъти, когато пазачът бе възпрепятствуван, той оставаше да бди от кулата над морските нощи. Научи се да познава корабите по сирените им, по светлините им на хоризонта и да улавя как нещо от тях стига до него в отговор на проблясванията на фара.

      През деня удоволствието беше различно, особено в неделните дни. В квартала Лос Вирейес, където живееха богаташите от стария град, женският плаж бе отделен от мъжкия със зидана стена: единият — вдясно от фара, другият — вляво. Затова пазачът бе поставил един далекоглед и през него срещу едно сентаво можеше да се съзерцава женският плаж. Без да знаят, че са наблюдавани, госпожиците от обществото се стараеха да се показват колкото е възможно повече в банските си костюми с големи волани, платненките и шапките, които скриваха телата им почти колкото дрехите на улицата, само дето бяха по-малко привлекателни. Опасявайки се да не би мъжете от съседния плаж да ги прелъстят под водата, майките бдяха над тях от брега, седнали под жаркото слънце в плетени люлеещи се столове, облечени в същите рокли и със същите шапки с пера и чадърчета от органдин, с които бяха ходили на тържествена литургия. Всъщност през далекогледа не можеше да се види нищо по-възбуждащо, отколкото на улицата, но всяка неделя се струпваха много клиенти, които се блъскаха за телескопа само заради насладата да опитат киселите плодове зад чуждата ограда.

      Флорентино Ариса бе един от тях, повече от скука, отколкото за удоволствие, но не заради тази допълнителна атракция се сприятели с пазача. Истинската причина беше, че когато Фермина Даса го пренебрегна и той прихвана треската на безразборните любови в усилията си да я замести, никъде другаде освен на фара не изживя толкова щастливи часове, нито намери по-добра разтуха за нещастието си. Това беше любимото му място. До такава степен, че години наред се мъчеше да склони майка си, а по-късно чичо си Леон XII да му помогнат да го купи. Защото тогава фаровете в Карибието бяха частна собственост и притежателите налагаха такса за вход в пристанището на всеки кораб според тонажа му. Флорентино Ариса мислеше, че това е единственият достоен начин да направи добра сделка с поезията, но нито майка му, нито чичо му мислеха така, а когато той можеше да го купи със собствени средства, фаровете вече бяха станали държавни.

      Никоя от тези илюзии обаче не беше напразна. Легендата за галеона, а после откриването на фара облекчаваха раздялата с Фермина Даса и когато най-малко предчувствуваше, пристигна вестта за завръщането й. И наистина — след дълго пребиваване в Риоача Лоренсо Даса бе решил да се връщат. По това време морето беше неспокойно поради декемврийските пасати и старият платноход, единствен дръзнал да пътува, можеше да осъмне в пристанището, от което бе тръгнал, тласкан от насрещни ветрове. Така и стана. Фермина Даса се намъчи цяла нощ да повръща стомашен сок, вързана за койката на каютата, която приличаше на кръчмарски нужник не само заради угнетителната теснотия, но и заради вонята и задухата. Клатушкаха се толкова силно, че на няколко пъти й се стори, че каишите на койката ще се скъсат; от палубата се носеха на пресекулки мъчителни викове като на корабокрушенци, а тигърското хъркане на баща й от другата койка засилваше още повече ужаса й. За първи път от близо три години насам тя прекара безсънна нощ, без да помисли нито за миг за Флорентино Ариса, а той в същото време будуваше в хамака си зад магазинчето и броеше една по една вечните минути, оставащи до нейното пристигане. На разсъмване вятърът изведнъж стихна, морето се укроти и Фермина Даса разбра, че е спала въпреки морската болест, защото я събуди дрънченето на веригата на котвата. Тя откачи каишите и надникна през люка с надеждата да открие Флорентино Ариса в тълпата на пристанището, но видя магазиите на митницата сред палмите, позлатени от първите слънчеви лъчи, и прогнилите дъски на кея в Риоача, откъдето платноходът бе отплавал предишната вечер.

      Денят премина като халюцинация — в същата къща, където бе прекарала до вчера, посрещайки същите гости, които я бяха изпратили снощи, разговаряйки за същите неща и замаяна от чувството, че изживява отново вече изживяна част от живота. Повторението беше толкова точно, че Фермина Даса се разтреперваше само при мисълта, че ще се повтори и пътуването с платнохода, споменът за което я изпълваше с ужас. Но единствената друга възможност да се върнат беше двуседмично пътуване с мулета по планинските чукари при още по-опасни условия от предишния път, защото нова гражданска война, избухнала в андинския щат Каука, се разпространяваше из карибските провинции. Така че в осем вечерта отново бе съпроводена до пристанището от същия шумен кортеж роднини, със същите сълзи на сбогуване и със същите вързопи с подаръци от последната минута, които не се побираха в каютата. В момента на отплаването мъжете от рода изпратиха платнохода със залп от стрелба във въздуха, а Лоренсо Даса им отвърна от палубата с пет изстрела на своя револвер. Потиснатото настроение на Фермина Даса скоро се разсея, защото през цялата нощ имаше попътен вятър, а морето ухаеше на цветя, което й помогна да се наспи добре, без да слага предпазните колани. Сънува, че отново вижда Флорентино Ариса, а той си свали лицето, което тя познаваше и което се оказа маска, но истинското му лице беше пак същото. Стана много рано, заинтригувана от загадъчния сън, и намери баща си в каютата на капитана да пие горчиво кафе с бренди — едното му око се бе изкривило от алкохола, но без никакъв признак на неувереност в завръщането.

      Навлизаха в пристанището. Платноходът безшумно се плъзгаше през лабиринта от кораби, закотвени в заливчето до градския пазар, чиято воня се долавяше от няколко левги навътре в морето. Зората бе замъглена от ситен дъждец, който внезапно се изсипа в силен порой. Задежурил на балкона в телеграфната станция от тъмни зори, Флорентино Ариса разпозна платнохода, докато прекосяваше залива Лас Анимас с увиснали от дъжда платна и пусна котва пред кея на пазара. Предния ден бе чакал до единадесет сутринта, когато от една случайна телеграма разбра за закъснението на платнохода поради насрещни ветрове, а тази сутрин бе застанал на пост от четири часа. Продължи да чака, без да сваля поглед от лодките, които караха към брега малцината пътници, решили се да слязат въпреки бурята. Повечето от тях трябваше да изоставят на половината път заседналата лодка и се добраха до кея, прецапвайки през калта. В осем часа, след като напразно бяха чакали да спре дъждът, един черен хамалин, навлязъл до пояс във водата, пое Фермина Даса от борда на платнохода и я отнесе на ръце до брега, но тя беше толкова измокрена, че Флорентино Ариса не можа да я познае.

      Тя самата не съзнаваше колко бе съзряла по време на пътешествието, докато не влезе в закрития дом и не се захвана веднага с героичната задача да го направи отново обитаем с помощта на Гала Пласидия, черната прислужница, която се върна от стария Квартал на робите веднага щом научи за завръщането им. Фермина Даса вече не беше едничкото дете, едновременно глезено и тиранизирано от бащата, а стопанка и господарка на една империя, потънала в прах и паяжини, която можеше да бъде възкресена само със силата на непобедимата любов. Тя не се обезсърчи, защото бе окрилена от такава воля, че се чувствуваше способна да помести целия свят. Същата вечер, докато пиеха, шоколад с питки в кухнята, баща й с ритуална тържественост й връчи пълномощията за управление на дома.

      — Връчвам ти ключовете на твоя живот — каза и той.

      Тя, навършила седемнадесет години, пое отговорността без вълнение и с пълното съзнание, че всяка педя извоювана свобода е в полза на любовта. На другия ден, след изпълнената с кошмарни сънища нощ, тя за пръв път се натъжи от завръщането, когато отвори балконската врата и отново видя печалния дъждец в градината, статуята на обезглавения герой, мраморната пейка, където Флорентино Ариса сядаше с книгата стихове. Тя вече не мислеше за него като за недостижимия годеник, а като за отредения съпруг, на когото изцяло принадлежеше. Усети колко тежеше напразно изгубеното време, откакто бе заминала, колко й струваше да оживее, колко любов й трябваше, за да обича мъжа си така, както бог повелява. Учуди се, че не е в градината, както бе седял толкова пъти въпреки дъжда, учуди се, че не е получила никакъв знак от него, поне като предчувствие, и внезапно я разтърси мисълта, че е умрял. Но веднага отхвърли лошата мисъл, защото в шемета на телеграмите от последните дни, преди наближаващото завръщане, бяха забравили да се уговорят как ще се свързват, когато тя си дойде.

      Истината е, че Флорентино Ариса не беше сигурен дали се е върнала, докато телеграфистът от Риоача не потвърди, че се е качила в петък на същия платноход, който не пристигна предния ден поради насрещните ветрове. Така че в края на седмицата той взе да дебне за някакъв признак на живот в къщата им и чак в понеделник привечер забеляза през прозорците да се движи една светлинка, която скоро след девет часа угасна в спалнята с балкона. Не можа да спи, сполетя го същото гадене, което съсипваше първите нощи на любовта му. Трансито Ариса стана с първи петли, разтревожена, че синът й бе излязъл на двора в полунощ и още не беше се върнал. Отишъл бе на вълнолома, блуждаеше там и декламираше до съмнало любовни стихове срещу вятъра с лице, обляно в ликуващи сълзи. В осем сутринта той седна в Енорийското кафене, зашеметен от нощното бдение, и се помъчи да измисли по какъв начин да приветствува Фермина Даса с добре дошла. В този миг се почувствува разтърсен като от сеизмичен трус, който сякаш разкъса вътрешностите му.

      Беше тя. Пресичаше площад Катедралата заедно с Гала Пласидия, която носеше пазарските кошници, и за първи път не беше с ученическата униформа. Бе станала по-висока отпреди, с по-определени черти и постегната, а красотата й бе избистрена от увереността на зрял човек. Плитката й отново бе пораснала, но не я носеше на гърба, а спусната през лявото рамо, и тази простичка промяна й бе ограбила и последната детска черта. Флорентино Ариса замръзна на мястото си, докато призрачното създание прекоси целия площад, без да отклонява поглед от пътя си. Но същата непреодолима сила, която го бе вцепенила, го застави след миг да се втурне подире й, когато тя зави зад ъгъла на катедралата и се изгуби сред оглушителната врява на търговските улички.

      Следеше я, като се пазеше да не го забележи, и откри привичните жестове, изяществото, подранилата зрялост на съществото, което обичаше най-много в света и което за първи път виждаше в естественото му състояние. Удиви се с каква лекота си отваряше път през тълпата. Докато Гала Пласидия се блъскаше, кошниците й се заплитаха и трябваше да подтичва, за да не я изгуби, тя плуваше през уличното безредие в свое собствено пространство и време, без да се докосва до никого, като прилеп в тъмното. Често бе ходила на пазара с леля Есколастика, но все за разни дребни покупки, защото баща й лично се грижеше за снабдяването на дома не само с мебели и храна, но дори и за женските дрехи. И това първо самостоятелно излизане бе за Фермина Даса очарователно приключение, идеализирано от детските й мечти.

      Не обърна внимание на подканите на шарлатаните, които й предлагаха нектара на вечната любов, нито на молбите на просяците, излегнати по входовете с димящите си язви, нито на престорения индиец, който искаше да й продаде опитомен крокодил. Направи дълга и подробна обиколка, без определена цел, като спираше да погледне едно-друго без припряност, просто да се наслади на душата на нещата. Влезе във всяка врата, където продаваха каквото и да било, и навсякъде намираше по нещо, което усилваше жаждата й за живот. С удоволствие вдишваше уханието на индийски троскот, лъхащ от сандъците със сукна, увиваше се в пъстри коприни, разсмя се от сърце, като се видя предрешена като същинска манола*, с гребените и ветрилото на цветя, отразена в огледалото с човешки бой на „Златната жица“. В колониала повдигна капака на тенекия с херинга в саламура, която й напомни вечерите на североизток, в Сан Хуан де ла Сиенага, когато беше съвсем малко момиченце. Дадоха й да опита кървавица от Аликанте с вкус на женско биле и тя, купи две парчета за закуска в събота, купи филета от, треска и шише ликьор от френско грозде. В магазина за подправки само за наслада на обонянието стри в длан няколко листа градински чай и риган, купи по шепа карамфил, зрънца анасон, джинджифил и хвойна и накрая си тръгна оттам, смеейки се до сълзи след толкова кихане от мириса на кайенски пипер. Във френската дрогерия, докато купуваше сапун „Рьоте“ и бензоева вода, й сложиха зад ухото от парфюма, който бе на мода в Париж, и й дадоха обезмирисяваща таблетка за след пушене.

      [* Девойка от Мадрид. — Б.пр.]

      Играеше си на пазаруване наистина, обаче нужните й неща тя купуваше без лутане, с увереност, която не допускаше мисълта, че го прави за първи път, защото беше със съзнанието, че не купува само за себе си, а и за него: дванадесет ярда лен за покривки на двамата, прохладен перкал за сватбените чаршафи, в които да осъмват и двамата, най-отбраното от всяка нещо, за да му се радват заедно в къщата на любовта. Тя умееше да отбива от цената, пазареше се изискано, с достойнство, за да се сдобие с най-доброто, и плащаше със златни монети, които продавачите пробваха само заради удоволствието да чуят звъна им на мрамора на тезгяха.

      Флорентино Ариса я следеше очарован, наблюдаваше я със затаен дъх, блъсна се няколко пъти в кошниците на слугинята, която отвръщаше с усмивка на извиненията му, а Фермина Даса минаваше тъй близа до него, че той долавяше полъха на нейното ухание, и ако тя не го забеляза, не бе защото не можеше, а заради високомерната си походка. Изглеждаше му толкова красива, толкова пленителна и различна от обикновените хора, че се чудеше защо никой друг не се побърква като него от кастанетите на токчетата й на паважа и защо ничие друго сърце не се разтуптява от шушненето на воланите й, и защо целият свят не полудява от любов от развятата й плитка, от полета на ръцете й, от златото на смеха й. Не пропускаше нито един неин жест, нито един признак на характера й, обаче не се осмеляваше да се приближи от страх да не развали магията. Но когато тя се смеси с навалицата при Портала на писарите, той разбра, че рискува да изпусне случая, жадуван от години.

      Фермина Даса споделяше мнението на съученичките си от колежа, че Портала на писарите е пагубна място, забранено, разбира се, за почтени госпожици. Представляваше покрита колонада срещу малък площад, на който чакаха наемните файтони и товарните коли, теглени от магарета, и където кипеше най-оживена и шумна амбулантна търговия. Името си мястото носеше от колониални времена, защото тук сядаха мълчаливите калиграфи, във вълнени жилетки и с черни ръкавели, които пишеха по поръчка, на цени за бедни, всякакви документи: паметни бележки за нанесени обиди, молби, юридически защитни речи, поздравителни или съболезнователни картички, любовни обяснения за всякакви възрасти. Разбира се, не от тях идваше лошата слава на това шумно тържище, а от амбулантните търговци, появили се в по-ново време, които предлагаха изпод тезгяха всякакви съмнителни стоки, пристигнали контрабандно с корабите от Европа — от неприлични картички и подмладяващи помади до прочутите каталонски презервативи с гребенчета от игуани, които трептяха в определения момент, или с цвете на края, което разтваряше листцата си по волята на потребителя. Фермина Даса, незапозната с предназначението на тази улица, влезе под колонадите, без да забележи къде попада, търсейки спасителна сянка от палещото слънце в единадесет сутринта.

      Озова се в разгорещената врява на ваксаджии и продавачи на птици, антиквари, знахари, продавачки на сладкиши, които, надвиквайки гълчавата, хвалеха стоката си: ананасови пасти за голямо порасти, кокосови буклички за момиченца куклички, вкусни колачета за щури юначета. Но тя остана безразлична към надвикванията на продавачите, привлечена моментално от един книжар, който демонстрираше вълшебни мастила за писане: мастило, червено като кръв, мастило с печален нюанс за траурни вести, фосфоресциращо мастило за четене на тъмно, симпатично мастило, което се проявяваше, като се нагрее на пламък. Тя искаше да купи от всичките, за да си поиграе с Флорентино Ариса, да го стресне с остроумието си, но като изпробва няколко, реши да вземе само едно шише със златно мастило. После отиде при сладкарките, насядали зад големите стъклени кълба, и купи по шест сладкиша от всеки вид, като ги посочваше с пръст през стъклото, защото не можеше да надвика врявата: шест ангелски къдрички, шест пастички с млечен крем, шест сусамки, шест гевречета с юка, шест шоколадови дяволчета, шест буклички с бяло сладко, шест царски хапки с кокосово мляко, по шест от това и от онова и ги поставяше в кошницата на слугинята с неповторимо изящество, напълно далечна за досадните рояци мухи, кръжащи над сиропите, чужда на непрестанния грохот, чужда на маранята от кисела пот, трептяща в смъртоносната жега. От омаята я пробуди една засмяна негърка с шарен парцал на главата, закръглена и красива, като й поднасяше триъгълно парче ананас, набучено на върха на касапски нож. Тя го пое, лапна го цялото и както му се наслаждаваше с поглед, зареян из навалицата, внезапно стресване я закова на място: зад гърба си, тъй близо до ухото, че само тя можеше да го долови в гълчавата, бе чула гласа:

      — Това не е подходящо място за една коронована богиня.

      Тя обърна глава и видя на две педи от очите си неговите ледени очи, мъртвешки бледото лице, вкаменените от страх устни, същите, каквито ги бе видяла в тълпата след коледната литургия първия път, когато той пак бе застанал толкова близко до нея, но за разлика от тогава сега тя не почувствува разтърсването на любовта, а бездната на разочарованието. В един миг й се разкри величината на собствената й заблуда и тя ужасена се запита как е могла да гради толкова време и тъй безпощадно към себе си подобна химера в своето сърце. Можа само да помисли: „Господи, горкият човек!“ Флорентино Ариса се усмихна, понечи да каже нещо, понечи да тръгне след нея, но тя го изличи от живота си с едно махване на ръката.

      — Не, моля ви — каза му тя. — Забравете това.

      Същия ден, докато баща й спеше следобедния си сън, тя изпрати по Гала Пласидия писмо от два реда: _„Днес, като Ви видях, разбрах, че всичко между нас е само илюзия.“_ Слугинята занесе също така телеграмите му, стиховете, изсушените камелии и поиска от него да върне писмата и подаръците, които тя му бе изпращала: молитвеника на леля Есколастика, листата от нейния хербарий, квадратния сантиметър от расото на свети Петър Клаверски, медальоните с ликове на светци, плитката от петнадесетгодишната й възраст с копринената панделка от ученическата униформа. В последвалите дни, на границата на лудостта, той й написа безброй отчаяни писма и причакваше слугинята, за да й ги предаде, но слугинята изпълняваше категоричното нареждане да не взима нищо друго освен върнатите подаръци. Тя настоя така упорито, че Флорентино Ариса изпрати всички, с изключение на плитката, която нямаше да върне, докато Фермина Даса не се съгласи да я получи лично, за да поговорят ако ще за един миг само. Но не го постигна. Опасявайки се синът й да не вземе някое фатално решение, Трансито Ариса пренебрегна гордостта си и помоли Фермина Даса за любезността да й отдели пет минути. Фермина Даса я прие за миг на терасата на къщата си, без да я покани да влезе и без да прояви и най-малката слабост. Два дни по-късно, след дълъг спор с майка си, Флорентино Ариса откачи от стената на стаята си прашната стъклена поставка, на която бе сложил плитката като свещена реликва, и самата Трансито Ариса я върна в кадифената й кутийка, извезана със сърма. Флорентино Ариса никога повече не намери сгоден случай да види Фермина Даса насаме, нито да поговори насаме с нея в толкова многото срещи през тъй дългия им живот и чак след петдесет и една години, девет месеца и четири дни в първата й вечер на вдовица повтори клетвата си във вечна вярност и любов завинаги.

> 

      На двадесет и осем години доктор Хувенал Урбино беше най-търсеният ерген. Току-що се бе завърнал от дълъг престой в Париж, където бе изучавал медицина и хирургия, и откакто стъпи на твърда земя, даде поразителни доказателства, че не си беше губил времето нито миг. Върна се по-напет и отпреди, повече господар на съдбата си и никой от връстниците му не изглеждаше така придирчив и подготвен в науката си като него, но пък и нямаше мъж да танцува по-добре от него модерните танци или да прави по-добри импровизации на пиано. Съблазнени от личните му качества и от сигурността, която даваше семейното му имущество, девойките от неговата среда тайно хвърляха жребие коя да остане с него, а и той играеше с коя да остане, но успя да се запази в рамките на любезностите, непокътнат и изкусителен, до момента, когато отстъпи без съпротива пред плебейското очарование на Фермина Даса.

      Обичаше да казва, че любовта им била плод на клиническа грешка. Той сам не можеше да повярва, че се е случило, и то в такъв период от живота му, когато бе отдал цялата си страст на съдбините на родния град, за който често казваше без никакво колебание, че няма равен в света. В Париж, разхождайки се под ръка с някоя мимолетна годеница в късната есен, му се струваше невъзможно по-голямо щастие от тези златисти дни, с планинския мирис на кестени върху жаравата, с меланхоличните акордеони, с неутолимите влюбени, които никога не преставаха да се целуват из откритите кафенета, но въпреки това, с ръка на сърцето, той си бе казвал, че за всичко това не би дал в замяна дори един миг от своето Карибие през април. Беше още твърде млад, за да знае, че паметта на сърцето отхвърля лошите спомени и преувеличава хубавите и че благодарение на това изкуство успяваме да понесем миналото. Но когато съзря отново от палубата на кораба бялото възвишение на колониалния квартал, вдадено в морето, неподвижните лешояди по керемидите, бедняшките дрехи, прострени да съхнат по балконите, едва тогава разбра до каква степен е бил лесна жертва на милосърдните клопки на носталгията.

      Корабът си отваряше път през плаващ дюшек от удавени животни в залива и повечето пътници се скриха в каютите, побягнали от вонята. Младият лекар се спусна по трапа облечен в костюм от алпака* с жилетка и тренчкот, с остра брадичка като Пастьор на младини, с коса, разделена по средата от прав, бледен път, и с достатъчно самообладание, за да прикрие буцата, заседнала в гърлото му не от тъга, а от ужас. На почти безлюдния кей, охраняван от боси войници без униформи, го чакаха сестрите, майка му и най-скъпите приятели. Сториха му се неугледни и без бъдеще въпреки светския им вид. Споменаха за кризата и за гражданската война като за нещо далечно и чуждо, но уклончивият тон на гласовете и една неувереност в зениците издаваха истинския смисъл на думите. Най-силно го потресе майка му. Все още млада жена, наложила се в живота със своята изисканост и с обществената си активност, тя сега съхнеше на бавен огън в камфоровия дъх на вдовишкия си креп. Тя, изглежда, се видя в смущението на сина си, защото в самоотбрана го предвари с въпроса защо се връща с такава прозрачна кожа, като восъчна.

      [* Плат от вълната на алпака — вид лама. — Б.пр.]

      — Това е животът, майко — каза той. — В Париж човек позеленява.

      Малко по-късно, като се задушаваше от жега, редом до нея в затворения файтон, той не можа да издържи повече на жестоката действителност, която се набиваше в очите му през прозорчето. Морето изглеждаше от пепел, някогашните замъци на маркизи щяха сякаш всеки миг да рухнат пред множащите се просяци и беше невъзможно да се долови пламенният аромат на жасмините през вонята на мърша от откритите клоаки. Всичко му изглеждаше по-малко, по-мизерно и мрачно, отколкото преди, а на бунищата по улиците имаше толкова много прегладнели плъхове, че конете на файтона подплашени се препъваха. През целия път от пристанището до къщата им, в самото сърце на квартала Лос Вирейес, той не откри нищо, което да си струваше носталгията му. Покрусен извърна глава, за да не го забележи майка му, и беззвучно заплака.

      Старинният замък на маркиз Касалдуеро, традиционна резиденция на рода Урбино де ла Кале, не се държеше по-горд посред това крушение. Доктор Хувенал Урбино го установи с разбито сърце още с влизането през мрачната галерия, като видя потъналия в прах водоскок във вътрешната градина и буренака без цветя по алпинеума, където лазеха игуани, видя, че по широката стълба с медни перила, която водеше към главните помещения, липсват много от мраморните плочи, а други са изпочупени. Баща му, повече самопожертвователен, отколкото издигнат лекар, бе починал през епидемията от азиатска холера, опустошила града преди шест години, а заедно с него бе умрял и духът на тази къща. Доня Бланка, майката, задушавана в един траур, който се предвиждаше да бъде вечен, бе заменила с вечерни панихиди прославените лирични вечери и камерни концерти, устройвани от покойния съпруг. Двете сестри, тръгнали против природната си прелест и жизнерадостен характер, бяха заприличали на монашески мощи.

      Доктор Хувенал Урбино не мигна цялата нощ след пристигането си, страхуващ се от мрака и тишината, и каза три молитвени броеници* към Светия дух и всички заклинания, които си спомни, срещу беди, крушения и всякакви други засади на нощта, а в това време един алкараван, вмъкнал се в спалнята през зле затварящата се врата, пропиваше точно на всеки час. Измъчваха го безумните викове на душевноболните жени от близката лудница „Божествената пастирка“, безпощадната капка, падаща от каменния филтър в делвата, чийто звук отекваше в цялата къща, дългокраките стъпки на алкаравана, залутал се из спалнята, вроденият му страх от тъмно, невидимото присъствие на покойния баща в необятната заспала къща. Когато алкараванът пропя за пет часа заедно с петлите на съседите, доктор Хувенал Урбино реши да се остави телом и духом на провидението, защото загуби желание да живее и ден повече в родината си, потънала в разруха. И все пак обичта на близките, неделите, прекарани на село, преднамерените ласкателства на девойките от неговата среда успяха да смекчат горчивината на първите впечатления. Малко по малко взе да свиква с октомврийския зной, с нетърпимите миризми, с незрелите съждения на своите приятели: утре ще видим, докторе, не се притеснявайте, докато накрая се предаде на магията на навика. Скоро си измисли едно лесно оправдание за това, че се бе изоставил. „Такъв е твоят собствен свят — каза си той, — печалният, потискащ свят, който бог ти е отредил, и това си е божа работа.“

      [* Поредица от молитви при католицизма, посветени на т.нар. петнадесет тайни, свързани с живота и смъртта на Исус Христос и Богородица. — Б.пр.]

      Първото, с което се зае, бе кабинетът на баща му. Остави на мястото им строгите, сериозни английски мебели, чиято дървесина стенеше в утринния студ, но запрати на тавана научните трактати от времето на вицекралете и на романтичната медицина и нареди по стъклените лавици книгите от новата френска школа. Свали излинелите литографии, с изключение на една — с лекаря, който оспорва на смъртта една гола болна жена, откачи и клетвата на Хипократ, отпечатана с готически букви, и на тяхно място закачи редом до единствената диплома на баща си своите многобройни и най-различни дипломи с пълно отличие, които бе получил в няколко европейски университета.

      Опита се да въведе нови схващания в Болницата на милосърдието, но се оказа не толкова лесно, както бе смятал в младежкия си ентусиазъм, защото този мухлясал дом на здравето се заинатяваше в атавистичните си суеверия, като например да се слагат краката на леглото в паници с вода, та да не могат болестите да се изкатерят, или да се изисква от хирурзите строго официален костюм и велурени ръкавици в операционната зала, защото бе прието да се смята, че елегантността е основното условие за асептичност. Не можеха да понасят как новопристигналият младок опитва урината на болния, за да установи съдържанието на захар, как цитира Шарко и Трусо, сякаш са му съквартиранти, как в лекциите си предупреждава сериозно за смъртната опасност от ваксините, а в замяна на това проявява подозрително доверие към новооткрития супозиториум. Всичко негово срещаше съпротива: обновителният му дух, маниакалният му патриотизъм, чувството му за хумор, изостанало за тази земя на безсмъртни шегаджии, всичко, което всъщност представляваше най-ценните му качества, предизвикваше недоверие у по-възрастните му колеги и тайни подигравки сред по-младите.

      Основната му грижа беше опасното хигиенично състояние на града. Обърна се до най-високи инстанции с проект да се пресушат испанските клоаки — огромен развъдник на плъхове, а на тяхно място да се построят закрити отходни канали, които да не се изливат в залива на пазара, както бе открай време, а в някоя далечна яма. Добре уредените колониални къщи имаха нужници със септични ями, но две трети от градското население, натъпкани в бараки покрай блатата, вършеха нуждите си на открито. Изпражненията изсъхваха на слънцето, ставаха на прах и понесени от свежия декемврийски ветрец, се вдишваха от всички с коледните веселия. Доктор Урбино се помъчи да уреди в градската община задължителни курсове за бедни, та да се научат сами да си строят нужници. Напразно се бори боклукът да не се изхвърля в храсталаците мангле, превърнали се от векове в загнило блато, да се прибира поне два пъти седмично и да се изгаря в някое ненаселено място.

      Докторът съзнаваше смъртната заплаха на водата за пиене. Самата идея да се построи водопровод изглеждаше немислима, защото тези, които можеха да я подхванат, имаха подземни резервоари, където под гъст зеленясал каймак се събираха дъждовните води от години. Едни от най-ценните мебели в онези времена бяха долапите от резбовано дърво за прецеждане на водата, през чиито каменни филтри водата денонощно се оттичаше капка по капка в делвите. За да не пие никой от алуминиевото канче, с което се вадеше вода, краищата му бяха назъбени като короната на клоун цар. В сумрака на печената глина водата изглеждаше бистра, прясна и с горски дъх. Но доктор Хувенал Урбино не се заблуждаваше с такова пречистване, защото знаеше, че въпреки всички предпазни мерки дъното на делвите беше светилище на червейчета. В детството си беше прекарвал дълги часове, втренчен в тях почти с мистичен захлас, вярващ както много хора тогава, че тези червейчета на застоялите води са духове, свръхестествени създания, които от утайката на застоялите води подмамват девиците и са способни на яростни любовни отмъщения. Беше видял като малък погрома в къщата на учителката Ласара Конде, дръзнала да смути покоя на тези духове, бе видял обсипаната със стъкла улица и купчината камъни, хвърляни три дни и три нощи в прозорците й. Много време мина, докато той научи, че тези червейчета са ларви на санконите*, но го запомни веднъж завинаги, защото оттогава разбра, че не само те, но и много други зловредни духове минават най-спокойно през нашите наивни каменни филтри.

      [* _Санкон_ — вид американски комар. — Б.пр.]

      На водата от резервоарите се приписваше дълго време и с голяма гордост хернията на скротума, която много мъже в града търпяха не само без да се срамуват, но и с известна патриотична нахаканост. Когато Хувенал Урбино ходеше на училище, всеки път потръпваше от ужас при вида на мъжете с херния — седнали пред вратите на къщите си в знойните дни, те вееха с ветрило на един текстикул, огромен като дете, заспало между краката им. Разправяха, че хернията издавала писък на скръбна птица в бурните нощи и се извивала с нетърпима болка, когато наблизо изгаряли перо от лешояд, но никой не се оплакваше от тия несгоди, защото на голямата и добре носена херния се гледаше преди всичко като на мъжка чест. Когато доктор Хувенал Урбино се завърна от Европа, той вече знаеше много добре фалшивата научност на това вярване, но то бе тъй вкоренено в местните суеверия, че много хора се възпротивиха срещу обогатяването с минерали на водата в резервоарите от страх да не й отнемат свойството да причинява почетната херния.

      Доктор Хувенал Урбино се тревожеше не само за нечистата вода, но и за състоянието на хигиената на градския пазар, разположен на голямо пространство на открито срещу залива Лас Анимас, където акостираха корабите на Антилските острови. Известен пътешественик го бе описал като един от най-живописните пазари за времето си в света. Богат пазар беше наистина, оживен и тънещ в изобилие, но предизвикваше може би и най-много тревога. Настанен бе сред собственото си бунище, на произвола на морските бури и именно тук заливът бълваше и връщаше на сушата нечистотиите от клоаките. Пак тук се изхвърляха отпадъците от близката кланица — насечени глави, вмирисани карантии, нечистотии от животни, които плаваха ден и нощ в блато от кръв. Лешоядите се надпреварваха с плъхове и кучета в постоянна разпра за карантиите, посред елени и вкусни петли от Сотавенто, обвесени по стрехите на дюкяните, и сред пролетни зеленчуци от Архона, изложени върху рогозки на земята. Доктор Хувенал Урбино искаше да хигиенизира мястото, настояваше да направят кланицата другаде, да построят покрит пазар със стъклени куполи, каквито бе виждал в старите хали в Барселона, и в тях продуктите бяха тъй наперени и чистички, че да ти е жал да ги ядеш. Но дори и най-благосклонните от издигнатите му приятели го съжаляваха, задето си прави подобни илюзии. Такива си бяха те: цял живот изтъкваха с гордост произхода си, историческите заслуги на града, безценните му светини, героизма и красотата му, но оставаха слепи за дървояда на годините. Затова пък доктор Хувенал Урбино обичаше града достатъчно много, за да го вижда с очите на истината.

      — Колко ли трябва да е благороден този град — казваше той, — щом ние вече четиристотин години се опитваме да го съсипем, а все още не успяваме.

      Но вече явно успяваха. Епидемията от холера, чиито първи жертви паднаха покосени от смъртта в локвите на пазара, бе причинила за единадесет седмици най-голямата смъртност в нашата история. Дотогава някои именити покойници бяха погребвани под плочите на църквата, в неприветливото съседство на архиепископи и каноници, а други, не толкова богати, ги погребваха в манастирските дворове. Бедните отиваха на колониалното гробище, на един ветровит хълм, отделен от града чрез канал с оскъдни води, на чийто зидан мост имаше надпис, издълбан по нареждане на някой кмет ясновидец: „Lasciate ogni speranza voi ch’en-trate“*. През първите две седмици на холерата гробището преля и в църквите не остана нито едно свободно място, въпреки че пренесоха тленните останки на многобройни видни личности в обща костница без име. Въздухът в катедралата стана тежък от изпаренията на недобре запечатаните крипти и оттогава вратите и не се отвориха цели три години, чак до времето, когато Фермина Даса видя за първи път отблизо Флорентино Ариса на утринната литургия. Заграденият двор на манастира „Света Клара“ на третата седмица се препълни чак до тополовата горичка, та се наложи да приспособят за гробище общинската зеленчукова градина, която беше два пъти по-голяма. Там изкопаха дълбоки ями, за да погребват на три нива, набързо и без ковчези, но трябваше да се откажат от тях, защото препълнената земя прогизна като гъба и процеждаше под стъпките нечиста, воняща кръв. Тогава наредиха погребенията да продължат в „Мано де Диос“, чифлик за угояване на добитък на по-малко от една левга път от града, който по-късно бе осветен като общо гробище.

      [* „… Надежда всяка тука оставете!“ — Данте Алигиери, Ад (III, 9) — С, Н.К. 1975, превод И. Иванов. Л. Любенов. — Б.пр.]

      Откакто се обявиха мерките против холерата, от крепостта на местния гарнизон всеки четвърт час се даваше оръдеен изстрел денем и нощем, в отговор на местния предразсъдък, че барутът прочиствал околната среда. Холерата се настърви много повече към черното население, като по-многобройно и бедно, но всъщност жертвите и бяха без оглед на раса и произход. Секна внезапно, както изведнъж бе започнала, и размерът на изтреблението така и не стана известен, не защото бе невъзможно да се установи, а защото едно от най-присъщите ни достойнства е срамът от собствените ни злочестини.

      Доктор Марко Аурелио Урбино, бащата на Хувенал, стана герой на града в онези злощастни дни, а също и най-видната му жертва. По официално разпореждане той набеляза и ръководи лично санитарната стратегия, а по своя лична инициатива участвуваше във всички обществени дела дотолкова, че в най-критичните моменти на холерата нямаше по-висок авторитет от неговия. Години по-късно, като преглеждаше хрониката от онези дни, доктор Хувенал Урбино установи, че методът на баща му е бил по-скоро милосърден, отколкото научен, и че в много отношения противоречеше на здравия разум. Установи го със състраданието на синовете, които животът постепенно превръща в бащи на своите бащи, и за първи път му домъчня, че не е бил редом до своя баща в самотата на грешките му. Но не омаловажи заслугите му: неговата всеотдайност и себеотрицание и преди всичко доблестта му заслужаваха голямата почит, която му отдадоха, когато градът се възстанови от бедствието, и името му справедливо остана сред имената на бележитите личности от други, не толкова достойни войни.

      Той не доживя славата си. Когато забеляза у себе си непоправимите смущения, които бе виждал и съпреживявал у толкова други хора, дори не се и опита да води напразна борба, а се оттегли от света, за да не зарази никого. Затворен сам в едно сервизно помещение на Болницата на милосърдието, глух към призивите на колегите и молбите на близките си, чужд за ужаса на заразените от холера, агонизиращи по подовете на претъпканите коридори, той написа до жена си и децата си трескаво нежно писмо, в което благодареше, че е съществувал, и разкриваше колко много и как жадно бе обичал живота. Това беше едно сбогуване от двадесет разтърсващи страници, в които по влошаването на почерка личеше напредването на болестта, и не беше нужно човек да го познава, за да разбере, че подписът бе сложен с последния дъх. Съгласно неговите разпореждания, изпепеленото му тяло се смеси в общото гробище и не го видя никой от обичните му хора.

      Доктор Хувенал Урбино получи телеграмата три дена по-късно в Париж, по време на вечеря с приятели, и вдигна тост с шампанско в памет на баща си.

      Каза: „Добър човек беше.“ По-късно щеше да се упреква за своята незрялост: бягаше от действителността, за да не се разплаче. Но след три седмици получи копие от предсмъртното му писмо и тогава се покори на истината. В един миг му се разкри до дъно образът на човека, когото беше познавал преди всички други, който го бе отгледал и наставлявал и бе спал тридесет и две години с майка му, но никога преди това писмо не беше му се разкривал такъв, какъвто беше телом и духом — чисто и просто от стеснителност. Дотогава в семейството на доктор Хувенал Урбино бяха възприемали смъртта като беда, която сполита другите, чуждите родители, братя, съпрузи, но не и техните. Бяха хора с небързащ живот, които сякаш ни остаряваха, ни боледуваха, нито умираха, а се стопяваха постепенно в своето време, превръщайки се в спомени, в мъгли от друга епоха, докато ги погълнеше забравата. Не толкова телеграмата със скръбната вест, а предсмъртното писмо на баща му го изправи пред неизбежността на смъртта. И все пак един от най-ранните му спомени, може би от девет- или единадесетгодишна възраст, бе сякаш предварителен знак от смъртта, дошъл чрез баща му. Двамата седяха в домашния кабинет през един дъждовен следобед Той рисуваше чучулиги и слънчогледи с цветни тебешири по плочите на пода, а баща му четеше, седнал срещу светлината от прозореца с разкопчана жилетка и с гумени ластици на ръкавите на ризата. Изведнъж прекъсна четенето, за да се почеше по гърба с едно чесало с дълга дръжка и сребърна ръчичка на края. Не можа сам и помоли детето да го почеше с нокти. Тогава изпита странното чувство, че баща му не усеща собственото си тяло, като го чеше. Накрая той го погледна през рамо с тъжна усмивка.

      — Ако умра сега — каза му той, — едва ли ще ме помниш, като станеш на моята възраст.

      Каза го без никаква видима причина, но ангелът на смъртта прелетя за миг в прохладния сумрак на кабинета и излезе през прозореца, оставяйки по пътя си струя пера, но детето не ги видя. Оттогава бяха минали повече от двадесет години и Хувенал Урбино скоро щеше да достигне възрастта на баща си от онзи следобед. Съзнаваше, че е същият като баща си, и към това сега се прибави потресаващото съзнание, че е също така смъртен като него.

      Холерата се превърна за него в натрапчива мисъл. Знаеше за болестта малко, само основните неща, научени в някой общ курс, и му се струваше невероятно, че само преди тридесет години тя бе причинила във Франция, включително и в Париж, смъртта на повече от сто и четиридесет хиляди души. Но след смъртта на баща си той изучи всичко, което можеше да се научи за различните форми на холерата, почти като за изкупление, за да успокои паметта си, беше и ученик на най-изтъкнатия за времето си епидемиолог, създателя на санитарните кордони, професор Адриен Пруст, баща на великия писател. И когато се завърна в родния си край, още от морето усети вонята на пазара, видя плъховете в клоаките и децата, които се въргаляха голи из уличните локви, и не само разбра, че бедата вече е станала, но и бе сигурен, че всеки момент ще се повтори.

      Не мина много време. След няколко месеца студентите му от Болницата на милосърдието го помолиха да им помогне за един болен с особено синкаво оцветяване по цялото тяло. На доктор Хувенал Урбино му стигаше само да го види от вратата, за да разпознае врага. Но имаха късмет: болният бе пристигнал преди три дни с кораб от Кюрасао и се бе явил сам във външната консултация на болницата, та нямаше изгледи да е заразил някого. За всеки случай доктор Хувенал Урбино предупреди колегите си, издействува властите да вдигнат тревога в близките пристанища, за да се локализира и постави под карантина заразеният кораб, и трябваше да сдържа началника на укреплението, който искаше да въведе военно положение и да приложи незабавно терапевтиката на оръдейния изстрел всеки четвърт час.

      — Спестете си този барут за когато дойдат либералите — каза му докторът в добро настроение. — Вече не сме в средновековието.

      Болният умря на четвъртия ден, задавен в едно бяло, зърнисто повръщане, но през следващите седмици не бе открит нито един друг случай въпреки постоянната бдителност. Малко по-късно вестник „Диарио дел Комерсио“ публикува известието, че две деца са умрели от холера в различни места на града. Установи се, че едното от тях е имало обикновена дизентерия, обаче другото — момиченце на пет години, изглежда, наистина бе станало жертва на холерата. Изолираха родителите и тримата му братя и ги поставиха под индивидуална карантина, а целият квартал бе подложен на строго медицинско наблюдение. Едно от децата се бе заразило от холерата, но съвсем скоро се възстанови и щом мина опасността, цялото семейство се върна у дома си. През следващите три месеца бяха регистрирани още единадесет случая, а на петия месец случаите обезпокоително нараснаха, но в края на годината се сметна, че рискът от избухване на епидемия е бил предотвратен. Никой не се и съмняваше, че именно строгите санитарни мерки на доктор Хувенал Урбино са спомогнали да стане чудо много повече, отколкото можаха съветите и предупрежденията му преди. Оттогава, че и доста години от нашия век, холерата продължаваше да се среща не само в града, но и почти по цялото карибско крайбрежие и в поречието на Магдалена, но никога повече не се разрасна в епидемия. Вдигнатата тревога принуди властите да обърнат по-сериозно внимание на предупрежденията на доктор Хувенал Урбино. В Медицинския факултет бе въведена задължителна катедра по холера и жълта треска, а неотложната нужда да се ликвидират клоаките и да се построи пазар далеч от бунището вече срещаше разбиране. Но тогава доктор Хувенал Урбино не се погрижи да отстоява победата си, нито имаше настроение да упорствува в обществената си мисия, защото самият се чувствуваше обезсърчен, отнесен и разпилян заради светкавицата на любовта към Фермина Даса. Решен бе да промени всичко и да забрави всичко друго в живота си.

      Тази любов беше плод на клинична грешка. Един приятел лекар бе сметнал, че е открил началните симптоми на холера при една осемнадесетгодишна пациентка, и помоли доктор Хувенал Урбино да я посети. Отиде още същия ден, разтревожен холерата да не е нахлула в неприкосновените очертания на стария град. Дотогава всички случаи бяха в крайните квартали и главно сред черното население. Натъкна се обаче на други, не тъй неприятни изненади. Къщата, потънала в сянката на бадемовите дървета от Евангелската градина, отвън изглеждаше порутена като останалите в колониалния квартал, но вътре човек откриваше ред и красота, огрени от удивителна светлина, идваща сякаш от незнайни времена. Покритият вход водеше до вътрешен двор от севилски тип, квадратен и бял, току-що варосан, с разцъфнали портокалови дръвчета, подът и стените бяха покрити с едни и същи плочки, носеше се невидим шум на течаща вода, по корнизите имаше саксии с карамфили, а по аркадите висяха клетки с редки птици. Най-странни бяха три гарвана в голяма клетка — като разпереха криле, те изпълваха въздуха със съмнителен аромат. Изведнъж залаяха няколко кучета, вързани някъде из къщата, влудени от мириса на чужд човек, но строг женски глас ги усмири, веднага многобройни котки наизскачаха от всички страни и се изпокриха сред цветята, стреснати от властния тон. Тогава настъпи такава прозрачна тишина, че през пърхането на птиците и сричането на водата по камъка се долавяше безутешното дихание на морето.

      Потресен от усещането за физическо присъствие на бога, доктор Хувенал Урбино помисли, че подобна къща е неуязвима за холерата. Последва Гала Пласидия по сводестия коридор, мина край прозореца на шивалнята, където Флорентино Ариса видя за първи път Фермина Даса, когато дворът още бе в строителни отпадъци, изкачи се по новото мраморно стълбище на втория етаж и почака да съобщят за него, преди да влезе в спалнята на болната. Но Гала Пласидия се върна оттам да му предаде:

      — Госпожицата каза, че не може да влезете сега, защото татко й не е вкъщи.

      Така че той дойде пак в пет часа следобед според указанията на прислужницата и лично Лоренсо Даса му отвори вратата и го заведе в спалнята на дъщеря си. Докато траеше прегледът, остана седнал, със скръстени ръце в полумрака на един ъгъл и напразно се мъчеше да овладее неравномерното си дишане. Трудно можеше да се разбере кой бе по-стеснителен — дали докторът с целомъдрената си тактичност или болната със свенливостта на девственица в копринената нощница, но никой не погледна другия в очите, ами той я разпитваше с безличен тон, а тя отговаряше с трепкащ глас, и двамата притеснени от мъжа, седящ в полумрака. Накрая доктор Хувенал Урбино помоли болната да седне и с изключително внимание разгърна нощницата й до кръста: недокосваната висока гръд с детински зърна проблесна за миг като пламък в сумрака на спалнята, преди тя припряно да я покрие, кръстосвайки ръце. Невъзмутим, докторът отстрани ръцете й, без да я погледне, и я преслуша, като опря ухо до кожата първо на гърдите, после на гърба.

      Доктор Хувенал Урбино обичаше да разказва, чене изпитал никакво вълнение, когато се запознал с жената, с която щеше да живее до деня на смъртта си. Спомняше си небесносинята нощница с дантели, трескавите очи, дългата коса, разпусната по раменете, но беше така разтревожен от избухването на холера в колониалния квартал, че не се загледа в нищо от девическото й разцъфнало изобилие, а само търсеше и най-малкия възможен признак за холера. Тя беше поточна: младият лекар, за когото толкова бе чувала да се говори във връзка с холерата, й се стори педант, неспособен да обича никой друг освен себе си. Диагнозата беше чревна инфекция, причинена от храна, която мина с тридневно домашно лечение. Успокоен, че дъщеря му не е заразена от холера, Лоренсо Даса изпрати доктор Хувенал Урбино чак до стъпалото на файтона, плати му едно златно песо за визитата, което му се струваше много дори и за богаташки лекар, но се сбогува с прекомерни благодарности. Беше заслепен от блясъка на фамилните му имена и не само че не го криеше, но би сторил всичко на света, за да го види и друг път при не толкова служебни обстоятелства.

      Случаят би трябвало да се сметне за приключен. Но следващия вторник, без да е повикан и без да съобщи предварително, доктор Хувенал Урбино отново отиде у тях в неподходящо време — три часа следобед. Фермина Даса беше в шивалнята, където взимаше урок по рисуване с маслени бои заедно с две приятелки, когато той се появи на прозореца в безупречен бял сюртук, с бяла шапка с високо дъно и й направи знак да се приближи. Тя остави палитрата на стола и се запъти към прозореца, като стъпваше на пръсти и повдигаше воланите на полата си до глезените, за да не се влачи. На главата си носеше диадема с медальон на челото, а лазурният му камък имаше същия изплъзващ се цвят като очите й, и всичко в нея излъчваше свежест. На доктора му направи впечатление, че в собствения си дом тя се бе облякла за рисуването като за празник. Измери пулса й, като протегна ръка през прозореца, прегледа й гърлото с алуминиева шпатула, погледна отвътре долния клепач и всеки път одобрително кимваше. Беше по-малко стеснителен от предишния път, но тя — много повече, защото не разбираше причината за този непредвиден преглед, след като той сам бе заявил, че няма да идва пак, освен ако не го повикат за нещо ново. Нещо повече: тя изобщо не искаше да го вижда. Като приключи прегледа, лекарят прибра шпатулата в чантата, претъпкана с инструменти и флакони лекарства, и рязко я затвори.

      — Сега сте като току-що поникнала роза — каза той.

      — Благодаря.

      — На бога — добави той и цитира неточно свети Тома — Не забравяйте, че всяко добро, откъдето и да идва, произлиза от Светия дух. Обичате ли музика?

      Зададе въпроса с очарователна усмивка, сякаш случайно, но тя не му отвърна.

      — Какво общо има този въпрос? — попита тя на свой ред.

      — Музиката е важна за здравето.

      Той наистина вярваше в това и тя много скоро щеше да узнае за цял живот, че темата за музиката бе почти магическа формула, която той използуваше, за да започне едно приятелство, но в този момент го изтълкува като подигравка. На всичко отгоре двете й приятелки, които се преструваха, че рисуват, докато се водеше разговорът на прозореца, се изкискаха като мишки и скриха уста с палитрите, което окончателно вбеси Фермина Даса. Заслепена от гняв, тя затръшна прозореца. Лекарят, слисан пред дантелените перденца, се опита да налучка пътя към изхода, но се обърка и в смущението се блъсна в клетката с парфюмираните гарвани. Те нададоха оглушителен писък, запляскаха уплашено с криле и дрехите на лекаря се пропиха с ухание на жена. Гръмовният глас на Лоренсо Даса го закова на място:

      — Докторе, почакайте ме там.

      Той бе видял всичко от горния етаж и слизаше по стълбите, закопчавайки ризата си, подпухнал и морав, с бакенбарди, разрошени от лош следобеден сън. Лекарят се опита да надмогне обидата:

      — Казах на дъщеря ви, че е като роза.

      — Така е — рече Лоренсо Даса, — но с прекалено много бодли.

      Мина край доктор Урбино, без да го поздрави. Блъсна двете крила на прозореца на шивалнята и заповяда на дъщеря си с груб вик:

      — Ела да се извиниш на доктора.

      Лекарят понечи да се намеси и да го възпре, но Лоренсо Даса не му обърна внимание. Настоя: „Побързай!“ Тя погледна крадешком приятелките си с молба да я разберат и отговори на баща си, че няма за какво да се извинява, понеже е затворила прозореца само за да не влиза слънце. Доктор Урбино искаше да потвърди, че е така, но Лоренсо Даса настоя да се изпълни заповедта му. Тогава Фермина Даса, побледняла от гняв, се приближи до прозореца и като изнесе напред десния крак и повдигна с върха на пръстите полата си, направи на доктора подчертано театрален реверанс.

      — Приемете моите най-покорни, извинения, господине — каза тя.

      Подражавайки й, доктор Хувенал Урбино с удоволствие й свали шапка и направи мускетарски поклон, но не получи милостивата усмивка, на която се надяваше. После Лоренсо Даса го покани в кабинета си да изпият по едно кафе в знак на извинение и той с радост прие, за да отхвърли всякакво съмнение, че в душата му може да е останала и капка огорчение.

      Истината е, че доктор Хувенал Урбино не пиеше кафе, с изключение на една чашка сутрин на гладно. Не пиеше и алкохол, освен чаша вино с яденето в тържествени случаи, но сега той не само изпи кафето, което му предложи Лоренсо Даса, но прие и чаша мастика. После прие още едно кафе и още една мастика, после още по една, въпреки че му предстояха и други визити. В началото изслуша внимателно извиненията на Лоренсо Даса от името на дъщеря му, която той определи като сериозно и умно момиче, достойно за принц, местен или откъдето и да било, а единственият й недостатък според него бил магарешкият й характер. Обаче след втората чашка на доктор Урбино му се счу гласът на Фермина Даса в дъното на двора и въображението му литна след нея, проследи я в здрачаващата се къща как пали светлините в коридора, пръска спалните против насекоми, отхлупва тенджерата със супа на огъня, с която щяха да вечерят с баща си — тя и той, сами на масата, а тя не вдига очи, за да не наруши магията на озлоблението, докато не го принуди да се предаде и да й поиска прошка за грубостта си от следобеда.

      Доктор Хувенал Урбино познаваше достатъчно добре жените и знаеше, че Фермина Даса няма да влезе в кабинета, докато той не си отиде, но все пак се бавеше, защото чувствуваше, че нараненото му честолюбие няма да го остави на мира след днешната обида. Лоренсо Даса, вече почти пиян, изглежда, не забелязваше, че докторът не го слуша, защото сам се наслаждаваше на неукротимата си словоохотливост. Говореше много бързо, дъвчеше края на загасналата пура, кашляше високо, храчеше и все не успяваше да се намести във въртящото се кресло, чиито пружини стенеха като разгонено животно. На всяка чашка на госта си той пиеше по три, спря за малко едва когато забеляза, че вече не се виждат, и стана да запали лампата. Доктор Хувенал Урбино го погледна в лицето на новата светлина, видя, че едното му око е изкривено като на риба и че думите му не съответствуват на движението на устните, и помисли, че има халюцинации от прекаляването с алкохола. Изправи се с изумителното усещане, че се намира в тяло, което не е неговото, а на някой, който продължава да седи в креслото, от което той бе станал, и трябваше да направи голямо усилие, за да не загуби разсъдъка си.

      Минаваше седем часът, когато излезе от кабинета, воден от Лоренсо Даса. Имаше пълнолуние. Дворът, омагьосан от мастиката, плаваше сякаш на дъното на аквариум, а клетките, покрити с кърпи, приличаха на призраци, заспали под топлия мирис на разцъфналите портокалови дръвчета. Прозорецът на шивалнята бе отворен, на работната маса гореше лампа, а незавършените картини стояха на стативите като на изложба.

      „Къде си, че те няма“ — каза си доктор Урбино, минавайки, но Фермина Даса не го чу, не можеше да го чуе, защото плачеше от гняв в спалнята си, хвърлила се по очи на кревата, и чакаше баща си, за да му отмъсти за днешното унижение. Докторът не губеше надежда да си вземе довиждане с нея, но Лоренсо Даса не му предложи. Домъчня му за невинния й пулс, за котешкия й език, за нежните й сливици, но го обезкуражаваше мисълта, че тя изобщо не желае да се виждат, нито ще допусне той да направи опити. Когато Лоренсо Даса влезе в покрития вход, разбудените гарвани нададоха гробовен писък под кърпите. „Ще ти извадят очите“ — рече докторът на глас, мислейки за нея, и Лоренсо Даса се извърна да го попита какво бе казал.

      — Не бях аз — каза той. — Мастиката беше.

      Лоренсо Даса го изпрати до файтона и се помъчи да му даде златното песо за второто посещение, но той не го прие. Обясни на кочияша адресите на двамата болни, които му оставаше да види, и се качи във файтона без ничия помощ. Но от друсането по павираните улици му прилоша и нареди на кочияша да промени посоката. Погледна се за миг в огледалото на колата и видя, че и отражението му продължава да мисли за Фермина Даса. Сви рамене. Накрая се оригна, клюмна глава на гърдите си и заспа, а в просъница чу камбаните да бият на умряло. Първо чу камбаните на катедралата, после забиха камбаните на всички други църкви една през друга, та дори отломките на „Свети Юлиан Гостоприемни“.

      — По дяволите — измърмори в просъница, — умряха мъртвите.

      Майка му и сестрите вечеряха кафе с мляко и питки на масата за гости в голямата трапезария, когато той се появи на вратата с вцепенено лице и цял опозорен от вулгарния мирис на гарваните. Голямата камбана на близката катедрала отекваше в басейна на къщата. Майка му разтревожена го попита къде е бил, защото го търсили под дърво и камък, за да види генерал Игнасио Мария, последен внук на маркиз Де Хараис де ла Вера, който получил днес следобед мозъчен кръвоизлив: за него биели камбаните. Доктор Хувенал Урбино изслуша майка си, без да я чува, вкопчил се в рамката на вратата, после се обърна, понечвайки да отиде в спалнята си, но се просна по очи сред изригването на повърнатата мастика.

      — Света Богородице — извика майка му. — Нещо много особена трябва да ти се е случило, за да се явиш вкъщи в такова състояние.

      Но най-особеното още не беше се случило. Доктор Хувенал Урбино се възползува от гостуването на прочутия пианист Ромео Лусич, който изпълни цикъл сонати от Моцарт веднага щом градът се съживи след траура за генерал Игнасио Мария, поръча да натоварят пианото от Музикалното училище на каруца с мулета и изнесе епохална серенада на Фермина Даса. Тя се събуди от първите тактове и не й трябваше да се надвесва от балкона, за да узнае на кого дължи тази изключителна чест. Съжали единствено, че не й достигна куражът на други по-смели госпожици, които бяха изливали нощното гърне върху главата на нежелания кандидат. Лоренсо Даса, в замяна на това, побърза да се облече, докато траеше серенадата, и когато тя свърши, покани в гостната доктор Хувенал Урбино и пианиста, все още издокарани във вечерното си облекло от концерта, и се отблагодари за серенадата с чаша хубаво бренди.

      Фермина Даса скоро се досети, че баща й се старае да смекчи сърцето й. На другия ден след серенадата той сякаш между другото й подхвърли: „Представяш ли си как щеше да се чувствува майка ти, ако знаеше, че те ухажва един Урбино де ла Кале.“ Тя сухо отвърна: „Щеше да се преобърне в гроба.“ Приятелките й, които рисуваха заедно с нея, й разказаха, че Лоренсо Даса е бил поканен на обяд в клуб „Социал“ от доктор Хувенал Урбино, на когото направили строга забележка, задето е престъпил нормите на правилника. Чак тогава тя научи, че баща й няколкократно е правил постъпки да членува в клуба „Социал“, но всеки път бил отхвърлян с такъв голям брой черни топки, които не давали възможност за нов опит. Но Лоренсо Даса преглъщаше униженията, сякаш нищо не е било, и продължаваше да измисля чудновати съвпадения, за да срещне случайно Хувенал Урбино, без да се усети, че именно Хувенал Урбино правеше всичко възможно, за да бъде лесно намиран. Понякога разговаряха по цели часове в кабинета и тогава животът в къщата спираше, сякаш оставаше извън времето, защото Фермина Даса не разрешаваше никакъв признак на живот, докато той не си отидеше. Енорийското кафене беше добър междинен пристан. Именно тук Лоренсо Даса предаде на Хувенал Урбино началните уроци по шахмат и той бе толкова старателен ученик, че шахът се превърна в неизлечима страст, която не му даваше мира до деня на смъртта му.

      Една вечер, скоро след серенадата на пиано, Лоренсо Даса намери на входа на къщата писмо, адресирано до дъщеря му, с монограма ХУК върху восъчния печат. Той го подпъхна под вратата на спалнята на Фермина и тя се чудеше как е стигнало дотам, понеже й се струваше немислимо баща й да се е променил дотолкова, че да й носи писмо от кандидат. Остави го върху нощната масичка, като наистина не знаеше какво да прави с него, и то стоя там неотворено няколко дни, докато в един дъждовен следобед не й се присъни, че Хувенал Урбино е дошъл пак, за да й подари шпатулата, с която бе преглеждал гърлото й. Шпатулата в съня не беше алуминиева, а от някакъв вкусен метал, който тя с наслада бе опитвала в други свои сънища, така че я счупи на две неравни части и му даде по-малката.

      Като се събуди, разпечата писмото. То беше кратко и изтънчено. Хувенал Урбино я молеше единствено да му позволи да иска разрешение от баща й да я посети. Остана впечатлена от простотата и сериозността на тона, а гневът й, подхранван с толкова усърдие в продължение на много дни, внезапно стихна. Скри писмото в една неупотребявана вече ракличка на дъното на скрина, но се сети, че тъкмо там бе пазила парфюмираните писма на Флорентино Ариса, и засрамена го извади, за да го прибере на друго място. В следващия миг обаче реши, че най-достойно е да се направи, че не е получавала писмото, и го изгори на лампата, загледана как капките разтопен восък се пръскаха на сини мехурчета над пламъка. Въздъхна: „Горкият човек.“ Внезапно осъзна, че казва това за втори път тази година, спомни си Флорентино Ариса и сама се изненада колко далеч бе вече от нейния живот горкият човек.

      През октомври заедно с последните дъждове пристигнаха още три писма. Първото бе придружено с кутия бонбони виолетки от абатството Флавини, другите две бяха предадени на вратата от кочияша на доктор Хувенал Урбино, а той сам бе кимнал на Гала, Пласидия от прозорчето на колата, първо — за да не остане никакво съмнение, че писмата са от него, и второ — за да не може никой да му каже, че не са били получени. И двете бяха запечатани с восъчния монограм и изписани с драсканиците, подобни на криптограма, които Фермина Даса вече познаваше: почерк на лекар. По същността си и двете казваха каквото и първото писмо и бяха изпълнени със същото смирение, но на дъното на скромността им почна да се забелязва копнение, каквото никога не бе проличавало в пестеливите писма на Флорентино Ариса. Писмата бяха писани през две седмици и Фермина Даса ги четеше веднага щом ги получеше, и когато реши да ги изгори, необяснимо за себе си в последния момент се въздържа да го стори. Но изобщо и не помисли да отговори.

      Третото октомврийско писмо бе пъхнато под външната врата и беше съвсем различно от предишните. Почеркът бе толкова детски, че несъмнено бе писано с лявата ръка, но Фермина Даса забеляза това чак когато самият текст се разкри като гнусна анонимна бележка. Авторът й твърдеше, че Фермина Даса е направила любовна магия на доктор Хувенал Урбино, и вадеше от това злокобни изводи. Завършваше със заплахата: ако Фермина Даса не се откаже от домогването си да се издигне чрез най-ценения мъж в града, тя ще бъде изложена на публичен скандал.

      Почувствува се жертва на несправедливо обвинение, но не изпита желание за мъст, а обратното: искаше й се да открие автора на анонимното писмо, за да разсее заблудата му със съответните обяснения, защото беше сигурна, че никога, по никаква причина не ще откликне на ухажването на доктор Хувенал Урбино. Последваха още две подли писма без подпис, но и трите сякаш бяха писани от различни хора. Или бе жертва на някакъв заговор, или слухът за тайната й любов бе се разпространил по-далеч, отколкото допускаше. Тревожеше я мисълта, че всичко това би могло да е последица от недискретността на Хувенал Урбино. Хрумна й, че може би почтеният му външен вид подвежда, че може би си развързва езика пред пациентите и парадира с въображаеми завоевания, както много други мъже от неговата среда. Помисли си да му пише, като го упрекне за нанесеното й оскърбление, но после се отказа от намерението си, защото може би именно това целеше той. Опита се да научи нещо от приятелките си, с които рисуваше в шивалнята, но те бяха чували само одобрителни коментарии за серенадата на соло пиано. Тя се чувствуваше вбесена, безсилна, унижена. За разлика от началото, когато искаше да се срещне с невидимия враг, за да разсее заблудата му, сега едничкото й желание бе да го накълца на парченца с лозарската ножица. По цели нощи не мигваше, изследвайки подробностите и отделните изрази в анонимните писма с надеждата да открие някаква утешителна следа. Напразно: Фермина Даса по природа бе чужда на вътрешния свят на рода Урбино де ла Кале и можеше да се брани от достойните им постъпки, но не и от недостойните.

      Това убеждение стана още по-горчиво след ужаса й от черната кукла, която й бе изпратена по ония дни без никакво писмо, но й се струваше, че не е трудно да отгатне произхода й: само доктор Хувенал Урбино можеше да я е изпратил. Бе купена в Мартиника, според етикета, който носеше, и бе облечена в изящна рокля, със златни къдрици и затваряше очи, като я слагаха да легне. На Фермина Даса й беше толкова забавна, че надви задръжките си и денем я слагаше на възглавницата. Свикна да заспива с нея. Скоро обаче след един неспокоен сън тя откри, че куклата расте: прелестните й дрехи, с които я бе получила, вече разкриваха бедрата й, а обувките се разпраха от напъна на стъпалата. Фермина Даса бе чувала за разни африкански магии за уроки, но никоя не беше така ужасяваща. От друга страна, не можеше да приеме, че човек като Хувенал Урбино е способен на такава низост. И с право: куклата не бе донесена от кочияша, а от някакъв случаен продавач на скариди, за когото никой нищо не знаеше. Търсейки да разкрие загадката, Фермина Даса заподозря и Флорентино Ариса, чиято мрачност я плашеше, но животът се погрижи да й докаже, че греши. Така и не успя да изясни тайната и само при спомена за нея тя винаги потръпваше от ужас дори години след като се бе омъжила, бе родила деца и даже се чувствуваше избраница на съдбата — най-щастливата.

      Последният опит на доктор Урбино да намери достъп до нея бе чрез посредничеството на сестра Франка де ла Лус, игуменка в колежа „Въведение Богородично“, която не можеше да откаже на един род, подпомагал тяхната община, откакто се бе установил в Америка. Появи се в девет сутринта, придружена от послушница и двете трябваше да се развличат половин час с птиците в клетките, докато Фермина Даса се изкъпе. Игуменката беше мъжествена германка с металически акцент и властен поглед, неподходящи за детинските й страсти и пориви. За Фермина Даса нямаше по-омразно нещо на света от нея и всичко свързано с нея и само споменът за притворената й милостивост предизвикваше усещането, сякаш скорпиони прояждаха червата й. Още като я съзря от вратата на банята, тя мигновено изпита наново мъките от колежа, непреодолимата сънливост, която я налягаше по време на всекидневната служба, страха от изпитване, угодническото старание на послушниците, изживя отново целия живот, изкривен от призмата на духовна нищета. Сестра Франка де ла Лус обаче я поздрави с въодушевление, което изглеждаше искрено. Учуди се колко е пораснала и узряла, похвали умението, с което поддържа къщата, добрия вкус, с който бе подреден дворът, грейналите като жарава портокалови дръвчета. Нареди на послушницата да я изчака тук, без да се приближава много до гарваните, че ако не внимава, могат да й изкълват очите, и се озърна за уединено място, където да седнат и поговорят насаме с Фермина. Тя я покани в салона.

      Разговорът беше кратък и остър. Франка де ла Лус, без да губи време за встъпления, предложи на Фермина Даса почетна реабилитация. Причината за изключването щеше да бъде изличена не само от протоколите, но и от паметта на общината, а това щеше да й позволи да довърши учението си и да се дипломира като бакалавър по литература. Смутена, Фермина Даса пожела да узнае причината.

      — Това е по молба от един човек, който заслужава всичко и чието единствено въжделение е да те направи щастлива — каза монахинята. — Знаеш ли кой е?

      Фермина Даса разбра. Запита се с какви очи изпълняваше ролята на пратеник на любовта една жена, която бе преобърнала живота й заради едно невинно писмо, но не посмя да й го каже. Отговори само, че действително познава този човек и тъкмо затова не му дава никакво право да се намесва в живота й.

      — Той те моли само за едно: да му разрешиш да поговори пет минути с теб — каза монахинята. — Сигурна съм, че баща ти ще е съгласен.

      Фермина Даса се вбеси още повече при мисълта, че и баща и е съучастник в това посещение.

      — Виждали сме се два пъти, когато бях болна — каза тя. — Сега изобщо няма за какво.

      — За всяка жена, която има поне малко мозък в главата си, този мъж е дар от провидението — каза монахинята.

      Продължи да й говори за неговите добродетели и благочестивост, за всеотдайността, с която служи на страдащите. Извади от ръкава си златна броеница с образа на Христос от слонова кост и я разлюля пред очите на Фермина Даса. Беше старинна фамилна реликва на повече от сто години, изработена от сиенски бижутер и осветена от Климент IV.

      — Твоя е — каза.

      Фермина Даса усети как кръвта във вените й кипва и тогава доби смелост.

      — Необяснимо ми е как можете да се занимавате с такова нещо вие, за която любовта е грях — каза тя.

      Сестра Франка де ла Лус се престори, че не е чула забележката, но клепачите й пламнаха. Продължи да люлее броеницата пред нея.

      — По-добре е да се разберем с теб — каза тя, — защото след мен може да дойде господин архиепископът, а с него нещата са по-различни.

      — Нека дойде — отвърна Фермина Даса.

      Сестра Франка де ла Лус скри златната броеница в ръкава. После извади от другия си ръкав доста употребявана носна кърпа, смачкана на топка, стисна я в юмрук и погледна Фермина Даса с присвити очи и съжалителна усмивка.

      — Бедна дъще моя — въздъхна, — ти все още мислиш за оня мъж.

      Фермина Даса преглътна нахалството й, като гледаше монахинята, без да мигне, и остана втренчена в очите й, без да проговори, чак докато не видя с безкрайно удовлетворение, че мъжките и очи плувнаха в сълзи. Сестра Франка де ла Лус ги избърса със свитата на топка кърпичка и стана.

      — Вярно каза баща ти, че си истинско муле — каза тя.

      Архиепископът не дойде. Така че обсадата щеше да свърши него ден, ако не бе пристигнала Илдебранда Санчес да прекара Коледа с братовчедка си и това промени живота и на двете. Посрещнаха я на платнохода от Риоача в пет часа сутринта, посред тълпата пътници, ни живи, ни умрели от морското вълнение, но тя слезе лъчезарна, очарователна, възбудена от бурната нощ в морето. Натоварена беше с кошници с живи пуйки и всякакви плодове от щедрия й роден край, че да не би някой да остане гладен по време на гостуването й. Лисимако Санчес, нейният баща, беше заръчал да попита дали не им липсват музиканти за коледните празници, защото той имал на разположение най-добрите, и обещаваше скоро да изпрати цял товар фойерверки и илюминации. Съобщаваше още, че не ще може да дойде за дъщеря си по-рано от март месец, тъй че ще имат предостатъчно време да си отживеят.

      Двете братовчедки започнаха веднага. От първия ден се къпеха заедно, голи, обливайки се една друга с вода от коритото. Сапунисваха се взаимно, чистеха си гнидите, сравняваха си бедрата, твърдите гърди, проверяваха в огледалото доколко жестоко е било времето към тях от последния път, когато се бяха виждали голи. Илдебранда беше едра и набита, със златиста кожа, но космите по тялото и бяха на мулатка, късички и извити като телена пяна. Голотата на Фермина Даса беше бледа, с издължени очертания и гладка кожа с нрави косми. Гала Пласидия им беше приготвила две еднакви легла в спалнята, по те понякога си лягаха в едното и си приказваха на тъмно до зори.

      Пушеха пиратски пури, които Илдебранда бе донесла скрити в подплатата на сандъка, и после горяха арменски ароматни листчета, за да прочистят тежкия мирис на бордей, който оставяха в спалнята. Фермина Даса бе пушила за първи път във Валедупар, после продължи във Фонсека и в Риоача, където десетина братовчедки се затваряха в една стая да говорят за мъже и да пушат скришом. Научи се да пуши обратно, с огънчето в устата, както пушеха мъжете нощем на война, та да не ги издаде светлината на цигарата. Но никога не беше пушила сама. Сега с Илдебранда пушеха всяка нощ, преди да заспят, и оттогава тя навикна да пуши, но винаги тайно, дори от мъжа си и децата си, не само защото не се гледаше с добро око, ако една жена пуши на публично място, но и защото изпитваше наслада да го прави скришом.

      И пътуването на Илдебранда бе наложено от родителите й, за да я отдалечат от невъзможната й любов, макар да й внушиха, че я пращат да помогне на Фермина да се реши на някоя добра партия. Илдебранда се съгласи с илюзията, че ще надхитри забравата, както навремето бе сторила братовчедка й, и се бе уговорила с телеграфиста на Фонсека да предава вестите й изключително предпазливо. Затова тя толкова се огорчи и обезвери, когато научи, че Фермина Даса е отхвърлила Флорентино Ариса. Освен това Илдебранда имаше едно всемирно схващане за любовта и смяташе, че каквато и беда да се случеше на един човек, това се отразяваше на всички влюбени в света. Въпреки това не се отказа от своя план. С дързост, която стресна Фермина Даса, тя отиде сама в телеграфната станция, наумила си да спечели благоразположението на Флорентино Ариса.

      Не би го познала, защото нито една негова черта не се покриваше с образа, който си бе изградила чрез Фермина Даса. На пръв поглед й се стори невероятно, дето братовчедка й едва не полудя заради този почти невидим чиновник, с вид на пребито куче, с облекло на равин, изпаднал в немилост, и с тържествени обноски, които не можеха да развълнуват ничие сърце. Но много скоро се отрече от първото си впечатление, защото Флорентино Ариса безусловно се предостави на услугите й, без да знае коя е — и никога не узна. Нямаше човек, който да я разбере по-добре от него, затова той не й поиска нито документ за самоличност, нито адреса. Разреши нещата много просто: тя ще минава всяка сряда следобед през телеграфната станция, а той ще й предава на ръка отговорите — и толкова. От друга страна, като прочете телеграмата, която Илдебранда бе написала, той я попита дали би приела един съвет и тя се съгласи. Флорентино Ариса първо нанесе няколко поправки между редовете, задраска ги, отново ги написа, не му стигна мястото, накрая скъса листа и написа изцяло една съвсем различна телеграма, която й се стори затрогваща. На излизане от пощата Илдебранда едва не плачеше.

      — Той е грозен и тъжен — каза тя на Фермина Даса, — но е самата любов.

      Илдебранда бе силно впечатлена от самотата на братовчедка си. „Заприличала си на някаква двадесетгодишна стара мома“ — каза й тя. — Свикнала да живее в многоброен, пръснат навсякъде род и в къщи, в които никой не знаеше точно колко души живеят и колко ще седнат на масата, Илдебранда не си представяше как момиче на нейната възраст може да се затвори в манастира на личния си живот. Така беше: от ставането в шест часа сутринта, докато загасеше вечер лампата в спалнята си, тя се отдаваше на губене на времето. Животът отвън й налагаше своето. Първо с песента на последните петли я събуждаше млекарят, захлопал по портата. След него потропваше продавачката на риба с кошница мятащи се барбуни върху постеля от водорасли, после наперените зарзаватчийки със зеленчуци от Мария ла Баха и плодове от Сан Хасинто. И продължаваха през целия ден да хлопат всякакви: просяци, момичета с томболи, сестри от благотворителни дружества, точиларят с пищялката си, изкупвачът на бутилки, изкупвачът на стари вещи, изкупвачът на стари вестници, фалшиви циганки, които увещаваха да врачуват на карти, на ръка, на кафе, на вода в паница. Денят на Гала Пласидия минаваше в отваряне и затваряне на портата, за да казва: „Не, елате друг път“ или да крещи вбесена от балкона: „Престанете да ни тормозите, дявол да го вземе, вече сме си купили всичко, каквото ни трябва.“ Тя бе заместила леля Есколастика така пламенно и умело, че Фермина Даса я бъркаше с нея чак в обичта си. Беше с робска нагласа. Останеше ли й миг свободно време, отиваше в помощната стая и се захващаше с бельото, изглаждаше го идеално и сгънато го подреждаше в шкафовете, наръсено с лавандулов цвят; гладеше и нареждаше не само току-що изпраното бельо, но и дрехите, които бяха загубили блясъка си от неизползуване. Със същата грижливост поддържаше редовно гардероба на Фермина Санчес, майката на Фермина, починала преди четиринадесет години. Обаче решенията взимаше Фермина Даса. Нареждаше какво ще се яде, какво ще се купува, какво има да се прави при всеки случай и така решаваше живота на една къща, в която всъщност нямаше нищо за решаване. Като измиеше клетките и сложеше храна на птиците и се погрижеше за цветята — нищо да не им липсва, Фермина оставаше без цел. Много пъти, откакто я изключиха от колежа, тя не се пробуждаше от следобедния си сън чак до другия ден. Уроците по рисуване бяха само един по-развлекателен начин да си губи времето.

      Откакто бе прогонена леля Есколастика, отношенията с баща й се лишиха от обич и доверие, макар че двамата бяха намерили начин да съжителствуват, без да си пречат един на друг. Когато тя ставаше сутрин, той вече бе излязъл по своите работи. Рядко отсъствуваше от ритуала на обяда, въпреки че почти никога не ядеше, защото му стигаха аперитивите и мезетата в Енорийското кафене. Не ядеше и на вечеря: оставяха на масата порцията му, похлупена с чиния, като знаеха, че той щеше да я изяде едва сутринта, претоплена за закуска. Веднъж седмично даваше на дъщеря си пари за домашните разходи, които той много добре изчисляваше, а тя разпределяше много точно, но с удоволствие откликваше винаги когато тя поискаше пари за непредвиден разход. Никога не се скъпеше и не й търсеше сметка, но тя се държеше така, сякаш трябваше да дава отчет пред трибунала на Инквизицията. Никога не бе й говорил за естеството и състоянието на сделките си, нито пък я беше водил в канцелариите си на пристанището, които се намираха в район, забранен за почтени госпожици, та дори придружени от бащите си. Лоренсо Даса не се прибираше по-рано от десет вечерта, когато започваше полицейският час в не тъй критичните периоди на войните. До това време прекарваше в Енорийското кафене, където все играеше на нещо, защото беше майстор на всякакви салонни игри, а освен това и добър учител. Прибираше се винаги трезвен, без да събужда дъщеря си, макар че взимаше първата си мастика още със събуждането и цял ден не спираше да дъвче края на угасналата пура и да пие бавно чашка след чашка. Но една нощ Фермина го усети, като влизаше. Чу казашките му стъпки по стълбите, тежкото му пъхтене по коридора на горния етаж и накрая блъскането по вратата на спалнята й. Тя му отвори и за първи път се уплаши от изкривеното му око и заваления говор.

      — Разорени сме — каза той. — Абсолютно разорени, да знаеш.

      Не каза нищо повече и никога повече не заговори по този въпрос, нито пък се случи нещо, от което да проличи дали е истина, но след тази нощ Фермина Даса осъзна, че е съвсем сама в света. Живееше изолирана от обществото. Някогашните й съученички се намираха в един забранен за нея свят, особено след позора на изключването, не беше и съседка на съседите си, защото те я познаваха без минало, само с униформата на „Въведение Богородично“. Светът на баща й се състоеше от търгаши и хамали, бежанци от войните, намерили убежище в Енорийското кафене, от самотни мъже. През последната година уроците по рисуване бяха смекчили малко затвора й, защото учителката предпочиташе да дава колективни уроци и водеше в шивалнята и други ученички. Но тези девойки бяха от различни социални среди, доста неопределени, и за Фермина Даса бяха просто наемни приятелки, чиято обич свършваше с всеки урок. Илдебранда поиска да разтвори къщата, да я проветри, да докара музикантите, фойерверките и пиротехниките на баща си и да устрои карнавален бал, чиито урагани да пометат замирисалия на нафталин дух на братовчедка й, но съвсем скоро разбра, че намеренията й са напразни. По една съвсем проста причина: нямаше с кого.

      И все пак именно тя я върна към живота. Подиробед, след уроците по рисуване, я измъкваше по улиците, да опознае града. Фермина Даса й показа пътя, който бе изминавала всеки ден с леля Есколастика, пейката в парка, където Флорентино Ариса се бе преструвал, че чете, за да я чака, уличките, по които я бе следвал, скривалищата на писмата, мрачния замък, където е бил затворът на Инквизицията, по-късно реставриран и превърнат в колежа „Въведение Богородично“, който тя ненавиждаше от дъното на душата си. Изкачиха се на хълма с гробището на бедните, където Флорентино Ариса бе свирил на цигулка според посоката на вятъра, та да го чуе тя от леглото си, и оттам им се откри гледката на целия старинен град, изпочупените керемиди и разядените стени, останките от крепости, потънали в храсталаци, множеството острови в залива, мизерните бараки покрай блатата, необятното Карибие.

      На Коледа отидоха на утринна служба в катедралата. Фермина зае мястото, където най-ясно бе достигала до нея съкровената музика на Флорентино Ариса, и показа на братовчедка си къде точно през една друга коледна нощ бе видяла за пръв път отблизо уплашените му очи. Дръзнаха да отидат двете сами до Портала на писарите, купиха си сладкиши, забавляваха се в магазина за книжни гирлянди и Фермина Даса показа на братовчедка си мястото, където внезапно бе открила, че любовта й е била само измамна илюзия. Тя сама не съзнаваше, че всяка нейна стъпка от къщи до колежа, всяко място в града, всеки миг от неотдавнашното й минало изглеждаха, че съществуват благодарение на Флорентино Ариса. Илдебранда й го каза, но тя не го призна, защото никога не би признала истината, че за добро или зло, Флорентино Ариса бе единственото, което й се беше случило в живота.

      През тези дни пристигна един белгийски фотограф, който настани ателието си на горния етаж на Портала на писарите, и всеки, който можеше да си плати, използува възможността да си направи портрет. Фермина и Илдебранда бяха от първите. Изпразниха гардероба на Фермина Санчес, поделиха си най-съблазнителните дрехи, чадърчета, празнични обувки, шапки и се предрешиха като дами от средата на века. Гала Пласидия им помогна да стегнат корсетите, показа им как да се движат в телените обръчи на кринолините, как да си сложат ръкавиците, да си закопчаят ботите с високи токове. Илдебранда си избра широкопола шапка с щраусови пера, които се спускаха по гърба й. Фермина си сложи една по-късна, украсена с плодове от боядисан гипс и батистени цветя. Накрая сами се смяха, като се видяха в огледалото колко приличат на дагеротипите на бабите си, и тръгнаха щастливи, заливащи се от смях, да направят най-неповторимите снимки в живота си. Гала Пласидия ги гледаше от балкона как вървят през градината с отворени чадърчета, как се кривят на високите токове и тласкат с цяло тяло кринолините като проходилки и ги благослови с „бог да ви е на помощ“ за фотографиите им.

      Пред ателието на белгиеца се тълпяха хора, защото фотографираха Вени Сентено, наскоро станал шампион по бокс в Панама. Той беше в спортен екип, с ръкавици и с венеца на шампион на главата, ала не беше лесно да го снимат, защото трябваше да се задържи в нападателна поза една минута, без да диша, но щом я заемеше, фанатичните му почитатели избухваха в овации и той не можеше да устои на изкушението да им угоди, като демонстрира изкуството си. Когато дойде ред на братовчедките, небето се бе заоблачило и всеки момент щеше да завали, но те дадоха да им напудрят лицата с нишесте и се подпряха така естествено на една алабастрова колона, че успяха да останат неподвижни много по-дълго време, отколкото допускаше благоразумието. Беше един вечен портрет. Когато Илдебранда почина, почти столетница, в имението си „Флорес де Мария“, намериха портрета й под ключ в скрина на спалнята й, скрит в гънките на парфюмирани чаршафи заедно с останките от едно писмо, изтрито от годините. Фермина Даса държеше своя портрет дълго време на първата страница на семейния албум, откъдето той изчезна незнайно как и кога и се озова в ръцете на Флорентино Ариса след куп невероятни случайности, когато и двамата бяха надхвърлили шестдесетте.

      Площадът пред Портала на писарите беше претъпкан до балконите, когато Фермина и Илдебранда излязоха от ателието на белгиеца. Забравили бяха, че лицата им са белосани с нишесте и устните им изрисувани с шоколадовокафяво мазило, а облеклото им не е подходящо нито за часа, нито за епохата. Улицата ги посрещна с освиркване и задевки. Бяха притиснати в един ъгъл, мъчейки се да избягат от публичните подигравки, и в този миг видяха ландото с дорестите коне да си проправя път през навалицата. Подсвиркванията секнаха и враждебните групички се разпръснаха. Илдебранда никога нямаше да забрави първото си впечатление от мъжа, който се появи на стъпалото, атлазеното му облекло с брокатена жилетка, увереното държане, нежността в очите, властното му присъствие.

      Въпреки че никога не бе го виждала, тя моментално го позна. Фермина Даса й бе споменавала за него съвсем случайно и без никакъв интерес веднъж миналия месец, когато отказа да мине покрай къщата на маркиз Де Касалдуеро, защото ландото със златистите коне стоеше пред портала. Каза й кой е стопанинът и се опита да й обясни причините за своята неприязън, но дума не продума за неговите стремления. Илдебранда го забрави. Но когато го позна, застанал на вратата на каретата като видение от приказка с единия крак на земята, а другия на стълбичката, — тя се почуди на акъла на братовчедка си.

      — Бъдете така любезни да се качите — покани ги доктор Хувенал Урбино. — Ще ви откарам, където заповядате.

      Фермина Даса понечи да откаже, но Илдебранда вече бе приела. Доктор Хувенал Урбино скочи на земята и с върха на пръстите, почти без да я докосва, й помогна да се качи в колата. Фермина, останала без избор, я последва с пламнало от яд лице.

      Къщата им беше само на три преки разстояние. Братовчедките не разбраха дали доктор Урбино се бе наговорил предварително с кочияша, но сигурно беше така, защото колата се кандилка повече от половин час. Те седяха на главната седалка, а той срещу им, с гръб към движението. Фермина извърна лице към прозореца и се задълбочи в гледката. Илдебранда, напротив, беше очарована, а доктор Хувенал Урбино двойно по-очарован от нейната очарованост. Щом колата потегли, тя усети топлия мирис на естествена кожа от седалките, уюта на тапицираното купе и каза, че на такова място с радост би останала да живее. Скоро почнаха да се смеят, да си разменят шеги като стари приятели и находчиво преминаха към един хлапашки жаргон, който се състоеше в това да поставят пред всяка сричка от думите една уговорена сричка. Правеха се, че вярват, че Фермина не ги разбира, макар добре да знаеха, че не само разбира, по и следи разговора, затова го и продължаваха. В един миг, след като дълго се бяха смели, Илдебранда призна, че не може повече да понася изтезанието на ботите.

      — Нищо по-лесно — каза доктор Урбино. — Хайде да видим кой ще изпревари.

      Той започна да развързва връзките на обувките си и Илдебранда прие предизвикателството. Не беше лесно, защото банелите на корсета й пречеха да се наведе достатъчно, но доктор Урбино нарочно се разтакаваше, докато тя извади ботите изпод полата си с тържествуващ смях, сякаш току-що ги беше уловила в езеро. Тогава двамата погледнаха Фермина и видяха прекрасния й профил на златен кос като изсечен в пожара на залеза. Беше тройно вбесена: поради несправедливото положение, в което се намираше, поради свободното държане на Илдебранда и защото бе сигурна, че колата обикаля безсмислено само за да удължи пътя. Но Илдебранда се бе развихрила.

      — Сега разбирам — каза тя, — пречели са ми не обувките, ами тая телена клетка.

      Доктор Хувенал Урбино се досети, че имаше предвид кринолина, и влезе в играта. „Нищо по-лесно — отвърна. — Свалете я.“ С ловък жест на фокусник той извади кърпата си от джоба и си завърза очите.

      — Няма да гледам — каза той.

      От превръзката ясно изпъкнаха правилно очертаните му устни сред кръглата черна брада и мустаците със заострени краища и девойката в миг се усети обзета от паника. Погледна Фермина, но сега тя не беше гневна, а втрещена от ужас, че Илдебранда може да си свали полата. Илдебранда стана сериозна и я попита със знаци: „Какво ще правим?“ Фермина Даса й отвърна по същия начин, че ако не тръгнат веднага към къщи, тя ще скочи от колата в движение.

      — Аз чакам — каза докторът.

      — Вече може да гледате — отвърна Илдебранда. Като свали превръзката, доктор Хувенал Урбино видя момичето променено й разбра, че играта е свършила, и то зле. Направи знак на кочияша, който зави обратно, и колата стигна до Евангелската градина в момента, когато пазачът палеше уличните фенери. Всички църкви биеха за вечерня. Илдебранда побърза да слезе, малко смутена от мисълта да не е разсърдила братовчеда си, и се сбогува с доктора само с ръкуване. Фермина стори същото, но като понечи да отдръпне ръката си в атлазена ръкавица, доктор Урбино стисна силно пръстите й.

      — Очаквам вашия отговор — каза й той.

      Тогава Фермина рязко се дръпна и празната ръкавица остана да виси в ръката на доктора, но тя не изчака да си я вземе обратно. Легна си, без да вечеря. Илдебранда, след като хапна в кухнята с Гала Пласидия, влезе в спалнята, сякаш нищо не се бе случило, и взе да коментира с присъщата й духовитост случките от следобеда. Не скри възхищението си от доктор Урбино, от неговата изисканост и очарование. Фермина Даса не й откликна с никакъв коментар, но вече не беше ядосана. В един миг Илдебранда й довери: когато доктор Хувенал Урбино си вързал очите и тя видяла блясъка на идеалните му зъби между розовите устни, изпитала непреодолимо желание да го изяде от целувки. Фермина Даса се обърна към стената и сложи край на разговора, като каза без желание да я обиди, а по-скоро с усмивка и от сърце:

      — Каква си мръсница!

      Спа на пресекулки, навсякъде й се явяваше доктор Хувенал Урбино: смееше се, пееше, зъбите му мятаха серни искри, както бе със завързани очи, занасяше се с нея, като й говореше на непонятен жаргон без определени правила в някаква друга карета, която се изкачваше към гробището на бедните. Събуди се изнемогнала много преди да е съмнало, и остана да лежи със затворени очи, мислейки за безброя години, които тепърва й предстоеше да изживее. После, докато Илдебранда се къпеше, припряно надраска едно писмо, припряно го сгъна и също тъй припряно пъхна в плика и преди Илдебранда да е излязла от банята, тя вече го бе изпратила по Гала Пласидия на доктор Хувенал Урбино. Беше типично нейно писмо, без нито една дума в повече или в по-малко, с което казваше само: „Да, докторе“, и нека да говори с баща й.

      Когато Флорентино Ариса узна, че Фермина Даса ще се омъжи за лекар от знатен и богат род, получил образованието си в Европа и с рядко срещана за възрастта му репутация, нямаше сила, която да го вдигне от съкрушението. Трансито Ариса правеше повече от възможното, утешаваше го с ласки и увещания, докато в един миг разбра, че той е загубил и говор, и апетит, по цели нощи плаче безутешно, и чак след една седмица го склони да хапне. Тогава тя говори с дон Леон XII Лоайса, единствения останал жив от тримата братя, и без да му обяснява причината, го помоли да даде на племенника си някаква служба в плавателната компания, каквато и да е, само да е в някое забутано пристанище из поречието на Магдалена, дето да няма ни поща, ни телеграф и най-вече да не се среща с никой, дето може да му говори за този пагубен град. Чичото не му даде служба в компанията, от уважение към вдовицата на брат си, която никога не можа да се примири със съществуването на извънбрачния син, обаче му намери място като телеграфист във Виля де Лейва, град-мечта на повече от двадесет денонощия път и почти на три хиляди метра височина над нивото на улица Вентанас.

      Флорентино Ариса така и нямаше ясен спомен от това лечебно пътуване. Винаги щеше да го помни — както и всичко останало през този период — като през изкривеното стъкло на своето нещастие. Когато получи телеграмата за назначаването, изобщо не й обърна внимание, но Лотарио Тугут го убеди с немски аргументи, че го чака блестящо бъдеще в държавната администрация. Каза му: „Телеграфът е професията на бъдещето.“ Подари му ръкавици, подплатени със заешка кожа, степна шапка и палто с рунтава яка, изпробвано в ледените януарски месеци на Бавария. Чичо Леон XII му подари два вълнени костюма и непромокаеми ботуши, останали от по-големия брат, и му връчи билет за каюта за следващия кораб. Трансито Ариса смали дрехите по размерите на сина си, който не бе така снажен като бащата и бе доста по-нисък от германеца, и му купи вълнени чорапи и дълги гащи, за да не му липсва нищо на суровите планински върхове. Флорентино Ариса, обръгнал след толкова страдание, участвуваше в подготовката за пътуването, както покойник участвува в приготовленията за собствените си погребални почести. Никому не каза, че заминава, с никого не се сбогува, останал верен на железния си херметизъм, който беше нарушил единствено за да открие на майка си унищожаващата го страст. Но в навечерието на заминаването съвсем съзнателно извърши една лудост, която можеше да му струва живота. В полунощ облече официалния си костюм и изсвири под балкона на Фермина Даса валса на любовта, който бе композирал за нея и само те двамата познаваха, валса, който цели три години беше символът на тяхното забранено съзаклятие. Свиреше, пееше тихо думите и обливаше цигулката в сълзи с такова дълбоко вдъхновение, че още при първите тактове лавнаха кучетата от квартала, подир тях от целия град, но после започнаха да замлъкват, покорени от вълшебството на музиката, и валсът прозвуча до края в свръхестествена тишина. Балконът не се отвори и на улицата не се появи никой, нито дори нощният пазач, който почти винаги изникваше с фенера си, за да се наслади на последните звуци на серенадите. Тази лудост беше утешително заклинание за Флорентино Ариса, защото, като прибра цигулката в калъфа и се отдалечи по мъртвите улици, без да поглежда назад, вече нямаше чувството, че заминава утре сутринта, а че си е отишъл преди много години с непоклатимото решение никога повече да не се връща.

      Корабът, един от трите еднакви плавателни съда на Карибската речна компания, бе прекръстен в чест на основателя й „Пио Кинто Лоайса“. Представляваше плаваща дървена къща на два етажа върху широк и плосък железен корпус, газещ на дълбочина най-много пет стъпки, което му позволяваше по-добре да се справя с неравното дъно на реката. Най-старите от тях бяха произведени в Цинцинати в средата на века по легендарния модел на речните кораби, плаващи по Охайо и Мисисипи, и имаха от двете страни по едно колело, което се привеждаше в движение от парен котел с дърва. По тяхно подобие в корабите на Карибската речна компания на долната палуба, почти на нивото на водата, бяха разположени парните машини и кухните, както и огромните курници, където екипажът окачваше хамаците си, кръстосани на различна височина. На горния етаж бяха командната кабина, каютите на капитана и помощниците, салонът за развлечения и трапезарията, където канеха поне веднъж видните пътници на вечеря или да играят карти. На междинния етаж имаше шест каюти първа класа, разположени от двете страни на коридор, който служеше за обща столова, а на носа имаше салон, открит към реката, с резбовани дървени парапети и железни подпори, по които нощем окачваха хамаците си обикновените пътници. Но за разлика от по-старите при тези кораби колелата с перки не бяха от двете страни, а имаше едно огромно колело с хоризонтални лопатки на кърмата, точно под вонящите отходни места на пасажерската палуба. Флорентино Ариса не си направи труда да разучи кораба още с качването си на борда — през една юлска неделя, в седем часа сутринта, — както правят почти инстинктивно всички, които пътуват за първи път. Осъзна новата си действителност чак привечер, наближавайки чифлика Каламар, когато отиде в тоалетната на кърмата и видя през дупката огромното колело с дебели дъски да се върти под краката му с вулканичния грохот на пяна и гореща пара.

      Никога не беше пътувал. Носеше тенекиен сандък с дрехи за планина, илюстрованите романи от месечните подлистници, които той сам подвързваше в картонени корици, както и книгите с любовни стихове, които знаеше наизуст и които се бяха почти разпаднали от безкрайното препрочитане. Беше оставил цигулката, която прекалено много отъждествяваше с нещастието си, но майка му го застави да вземе практичния и доста употребяван от народа вързоп за спане: възглавница, чаршаф, калаено цукало и мрежа против комари — всичко това завито в рогозка и завързано с две въжета, които при нужда служеха за окачване на хамак. Флорентино Ариса не искаше да го вземе, защото смяташе, че ще бъде излишен, щом има каюта със застлани легла, но още първата нощ трябваше отново да благодари за предвидливостта на майка си. Всъщност в последния момент на борда се качи пасажер в официално облекло, пристигнал рано сутринта от Европа и придружен лично от губернатора на провинцията. Искаше веднага да продължи пътуването заедно с жена си и дъщеря си, а също и със слугата в ливрея и със седемте си сандъка с позлатени обковки, които с големи усилия качиха по стълбата. Капитанът, един гигант от Кюрасао, успя да пробуди патриотичното чувство у креолците и да настани непредвидените пасажери. На смесица от испански и папнаменто* той обясни на Флорентино Ариса, че човекът в официално облекло е новият пълномощен министър на Англия, който пътува за столицата на републиката, припомни му, че това кралство е дало решителен принос за нашата независимост от испанското владичество и следователно всякаква саможертва е малка, за да може едно тъй достойно семейство да се почувствува в нашия дом по-добре, отколкото в собствения си. Флорентино Ариса, разбира се, отстъпи каютата.

      [* Диалект на испански език, който се говори в Кюрасао. — Б.пр.]

      Отначало не съжаляваше, защото в този сезон на годината реката беше пълноводна и корабът плаваше безпрепятствено през първите две нощи. След вечерята, в пет часа следобед, екипажът раздаваше на пътниците походни легла и всеки разтваряше своето, където завареше, застилаше го с парцалите от вързопа си и се покриваше отгоре с мрежата против комари. Който имаше хамак, го окачваше в салона, а които нямаха нищо, спяха по масите в столовата, завити с покривките, а тях ги сменяха най-много два пъти през цялото пътуване. Флорентино Ариса будуваше почти през цялата нощ и си представяше, че чува гласа на Фермина Даса в прохладния полъх на реката, подхранваше самотата си със спомени за нея, слушаше песента й в диханието на кораба, който напредваше с ход на огромен звяр в мрака, докато на хоризонта се покажеха първите розови ивици и скоро новият ден се сипнеше над пустинните пасища и забулените в изпарения блата. В тези минути пътуването доказваше отново мъдростта на майка му и той се изпълваше с воля да надживее забравата.

      След третия ден обаче плаването се затрудни от неочаквани за сезона пясъчни наноси и измамни водовъртежи. Реката все повече се стесняваше сред джунгла от преплетени гигантски дървета, където само от време на време се мяркаше някоя сламена колиба до купчините нарязани дърва за котлите на корабите. Врявата на папагали и крясъците на невидими маймуни сякаш засилваха пладнешкия зной. А когато по мръкнало корабът спираше за пренощуване, тогава ставаше непоносим просто самият факт, че си жив. Към задухата и комарите се прибавяше вонята на късовете осолено месо, окачени да се сушат по перилата. Повечето от пътниците, особено европейците, напускаха моргата на каютите и прекарваха нощта, като крачеха по палубите и гонеха всевъзможните кръвопийци със същата кърпа за лице, с която бършеха неспирната пот, и осъмваха изнемогнали и подути от ужилванията.

      Освен това нея година бе избухнал поредният епизод от нескончаемата гражданска война между либерали и консерватори и капитанът бе въвел много строги мерки за вътрешния ред и сигурността на пасажерите. С цел да се избегнат неприятни грешки и провокации, той забрани най-любимото развлечение в пътуванията през ония времена стрелбата по кайманите, налягали на припек по пясъчния бряг. Скоро след това, когато част от пасажерите в един спор се разделиха на две враждуващи групички, капитанът нареди да се изземе оръжието от всички, с обещанието да им се върне в края на пътуването. В това отношение не отстъпи дори на британския посланик, който още първата сутрин подрани преоблечен като ловец, с карабина с мерник и с двуцевка за лов на тигри. Ограниченията станаха още по-драстични, когато малко над пристанище Тенерифе се разминаха с кораб, който бе вдигнал жълтото знаме на холерата. Капитанът не можа да получи никаква информация за този тревожен знак, защото другият кораб не отвърна на сигналите му. Но същия ден срещнаха Друг, който пренасяше добитък за Ямайка, и той им съобщи, че корабът с жълтото знаме карал двама болни от холера и че епидемията взима жертви в отрязъка на реката, който им предстоеше да изминат. Тогава забраниха на пътниците да напускат кораба не само на пристанищата, но и на необитаемите места, където спираше да натовари дърва. Така че през останалите шест дни до крайното пристанище пасажерите придобиха затворнически навици. Един от тях беше порочното разглеждане на пакет холандски порнографски картички, който минаваше от ръка на ръка, без никой да разбере откъде се взеха, макар всеки речен ветеран да знаеше, че това е само малка част от прословутата колекция на капитана. Но и това безперспективно развлечение само усилваше досадата.

      Флорентино Ариса понесе несгодите на пътуването с желязното си търпение, което изкарваше от нерви майка му и отчайваше приятелите му. Не общуваше с никого. Дните му минаваха леко — той сядаше до перилата и гледаше неподвижните каймани, които се приличаха на слънце по бреговете и със зейнала паст ловяха пеперуди, наблюдаваше ятата подплашени чапли, които внезапно се вдигаха над блатата, морските крави, които кърмеха малките си с огромните си майчински гърди и изумяваха пасажерите с женския си плач. В един и същи ден видя във водите да се носят три човешки трупа, надути и позеленели, с накацали по тях лешояди. Първи минаха два трупа на мъже, единият обезглавен, а после — трупът на малко момиче, чиито коси на медуза се извиваха в следата на кораба. Така и не узна, защото никога не стана известно, дали бяха жертви на холерата или на войната, но връхлетялото го зловоние отрови в съзнанието му спомена за Фермина Даса.

      Винаги беше така: всяка случка, хубава или лоша, имаше някаква връзка с нея. Нощем, като закотвеха кораба и повечето пасажери почнеха безутешните си разходки по палубите, той прехвърляше почти по памет илюстрованите подлистници под карбидната лампа в трапезарията — единствената, оставена да свети до съмнало, и толкова препрочитаните драми всеки път възвръщаха първоначалната си магия, щом той подменеше измислените герои със свои познати от реалния живот, а за себе си и за Фермина Даса запазваше ролите на невъзможната любов. Друг път по цели нощи й пишеше корабокрушенски писма, а после ги късаше на парченца и ги разпиляваше във водите, които неспирно течаха към нея. Така минаваха и най-тежките му часове — превъплътен ту в стеснителен принц, ту в рицар, бранещ любовта си, или пък свит в собствената си ощавена кожа на любовник в забрава, — докато лъхнеше първият утринен бриз и той заспиваше в шезлонга до перилата.

      Една вечер прекъсна четенето по-рано от обичайно и се запъти унесено към тоалетната. Като минаваше през пустата трапезария, една врата внезапно се отвори, нечия ръка като ястреб се вкопчи в ръкава му и го дръпна в каютата. В тъмното можа да усети само тяло без възраст на гола жена, обляна в гореща пот и задъхана, която го повали по гръб на койката, разкопча токата на колана му и копчетата, просна се връз него и най-безславно му отне девствеността. Двамата, агонизирайки, пропаднаха в пустотата на бездънна пропаст, миришеща на скали, обрасли с миди. След това тя замря един миг върху него, останала без дъх, и престана да съществува в мрака.

      Сега си вървете и забравете — каза му тя. — Това никога не се е случвало.

      Нападението бе тъй бързо и победоносно, че не можеше да се приеме като внезапен изблик на скуката, а като плод на предварителен план, изчислен до секундата и до най-малките подробности. Това поласка Флорентино Ариса, но същевременно усили мъката му, защото във върховния миг на удоволствието бе сипнал до невероятното откритие, което дори не смееше да си признае, че илюзорната любов към Фермина Даса може да бъде заменена със земна страст. И той се зае да открие самоличността на учителката насилница, в чийто инстинкт на пантера може би щеше да намери лек за несретата си. Но не успя да я открие. Обратното, колкото повече се задълбочаваше в щателния оглед, толкова по-далеч се чувствуваше от истината.

      Нападението бе извършено от последната каюта, по тя се свързваше с предпоследната чрез междинна врата, така че двете образуваха семейна спалня с четири койки. Там пътуваха две млади жени, една възрастна, но доста запазена, и едно бебе на няколко месеца. Те се бяха качили от пристанище Баранко де Лоба, където корабът взимаше товара и пътниците от Момпоке, откакто този град бе останал встрани от плавателния път поради прищевките на реката, а Флорентино Ариса се бе загледал в жените само защото носеха спящото бебе в голяма клетка за птици.

      Обличаха се както на модерните презокеански кораби — с подплънки под копринените поли, с дантелени яки и широкополи шапки, украсени с батистени цветя. Двете по-млади дами сменяха тоалетите си по няколко пъти на ден и изглеждаха, сякаш посят своя собствена пролет, докато другите пътници се задушаваха от жегата. И трите много умело въртяха чадърчетата и си вееха с ветрилата от пера, но биха с неразгадаемите намерения на съвременни момпокечанки. Флорентино Ариса не успя да разбере дори връзката помежду им, въпреки че те явно бяха роднини. В началото помисли най-възрастната за майка на другите две, по-после си даде сметка, че бе млада за такива големи дъщери, освен това беше в полутраур, какъвто другите не носеха. Не можеше да си представи, че едната от тях бе дръзнала да извърши това, докато останалите са спели в съседните легла, и единственото приемливо обяснение беше, че се е възползувала от случайното или, кой знае, може би нарочното им отсъствие от каютата. Установи, че понякога две от тях оставаха на въздух доста до късно, а третата пазеше детето, по в една по-задушна нощ излязоха и трите заедно със заспалото дете в ракитовата клетка, покрита с газен шал.

      Въпреки заплетените признаци Флорентино Ариса бързо отхвърли вероятността по-възрастната да е била авторката на нападението, веднага оправда и най-младата, която бе най-красива и най-дръзка. Нямаше основателни причини за това, но жадното следене на трите затвърди силното му желание мигновената любовница да е била майката на детето в клетката. Предположението го завладя дотолкова, че той започна да мисли за нея по-често, отколкото за Фермина Даса, без да го интересува очевидният факт, че младата майка живееше единствено за бебето си. Беше на не повече от двадесет и пет години, стройна и сияйна, с дълги клепки на португалка, които я правеха по-далечна, и всеки мъж би се задоволил само с трохите на нежността и ласките, които тя отдаваше на сина си. Занимаваше се с него в салона от закуската до часа за лягане, докато другите две траеха китайска дама, и когато го приспеше, закачаше клетката на най-прохладното място, под навеса до парапета. Но и докато спеше, тя не отклоняваше вниманието си от него, а люлееше клетката и пееше тихичко песни на годеница, докато мислите й летяха далеч от несгодите на пътуването. Флорентино Ариса се вкопчи в идеята, че рано или късно тя ще се издаде, пък било и само с някакъв жест. Следеше дори промяната в дишането й по ритъма на медальона върху батистената блуза, гледаше я неприкрито над книгата, която се преструваше, че чете, и най-нахално смени мястото си в столовата така, че да седи точно срещу нея. Но не долови и най-малкия признак, че действително тя съхранява другата половина на неговата тайна. Едничкото, което му остана от нея, бе малкото й име, когато я бе повикала спътничката й: Росалба.

      На осмия ден корабът с голям труд преодоля бурния тесен проток, притиснат между два отвесни мраморни бряга, и след обяда акостира в Пуерто Наре. Тук трябваше да слязат пътниците, продължаващи за вътрешността на провинция Антиокия, засегната най-много от новата гражданска война. Пристанището представляваше половин дузина палмови колиби и един дървен склад с ламаринен покрив. Охраняваха го няколко боси и зле въоръжени войници, защото имаше сведения, че въстаниците се готвят да нападнат корабите. Зад колибите се издигаше до небето верига гористи планини, които образуваха сякаш изсечена подкова над дълбоката пропаст. Никой на борда не можа да спи спокойно, но нападение през нощта нямаше и на сутринта пристанът осъмна, превърнат в неделен панаир от индианците, които продаваха амулети от кокосов орех и любовни напитки сред кервани мулета, готови да започнат шестдневното изкачване до орхидеевите джунгли в централната планинска верига.

      Флорентино Ариса се развличаше да гледа как негрите разтоварват на гръб стоките, видя кошовете с китайски фаянс, роялите за момите в Енвигадо и прекалено късно си даде сметка, че сред пасажерите, които оставаха тук, беше и групичката на Росалба. Забеляза ги чак когато вече бяха възседнали странично мулетата, с боти на амазонки и чадърчета в ярки, южни цветове, и тогава направи крачката, на която не се бе решил предните дни: махна с ръка за сбогом на Росалба, а трите жени му отвърнаха по същия начин, и то така свойски, че сърцето му се сви заради закъснялата смелост. Видя как заобиколиха склада, следвани от товарните мулета със сандъците, кутиите с шапки и клетката на детето, после ги видя да се изкачват в нишка като мравчици по ръба на пропастта и изчезнаха от живота му. Тогава се почувствува сам в целия свят и споменът за Фермина Даса, който през последните дни се бе спотаил, но го дебнеше, сега му нанесе смъртоносен удар.

      Знаеше, че тя ще се венчае идната събота с шумна сватба, а човекът, който най-много я обичаше и щеше да я обича цял живот, нямаше право дори да умре за нея. Ревността, до този миг удавяна в сълзи, сега завладя напълно душата му. Молеше бог мълнията на божествената справедливост да порази Фермина Даса в мига, когато понечи да се закълне в любов и покорство на един мъж, който я желаеше за съпруга само като украшение пред обществото, и се опиваше от видението на годеницата — или негова, или ничия, — просната по гръб върху плочите на катедралата, с венче от портокалов цвят, обсипано с росата на смъртта, и с булото, плиснато като пенест поток върху надгробните мраморни плочи на четиринадесетте епископи, погребани срещу главния олтар. Но миг след като се насладеше на възмездието, той се разкайваше за собствената си злоба и виждаше как Фермина Даса се изправя с непокътнато дихание, чужда, но жива, защото не можеше да си представи света без нея. Отново не спеше, не ядеше и ако понякога хапнеше нещо, то беше, защото си представяше, че и тя е на масата, или обратното: за да не й окаже честта да гладува заради нея. Понякога се утешаваше с увереността, че в опиянението на сватбеното тържество и особено в трескавите нощи на медения месец Фермина Даса не може да не изпита мъка за един миг, да, макар и за един, но неминуемо щеше да има един миг, когато в съзнанието й ще изплува призракът на подиграния, унижен и отхвърлен годеник и ще помрачи щастието й.

      Вечерта преди пристигането в пристанище Караколи, последната точка на пътуването, капитанът устрои традиционното празненство за сбогуване с духов оркестър, съставен от членове, на екипажа, и с многоцветни фойерверки, изстрелвани от командната кабина. Посланикът на Великобритания бе издържал одисеята с примерен стоицизъм, ловувайки с фотокамера животните, които не му разрешаваха да убие с пушка, и всяка вечер идваше в трапезарията с официално облекло. На прощалното тържество обаче той се появи в национален шотландски костюм на клана Мактавиш, свири на гайда до насита и показа на всички желаещи как се играят техните народни танци, и малко преди разсъмване се наложи да го завлекат в каютата му. Флорентино Ариса, изнемощял от мъка, се бе свил в най-уединеното кътче на палубата, където не достигаше шумът от веселието, и се зави с палтото на Лотарио Тугут, за да стопли зъзнещите си кокали. Събуди се в пет сутринта, както осъденият на смърт се събужда призори в деня на екзекуцията, и през целия този съботен ден си представяше минута но минута сватбата на Фермина Даса. По-късно, вече завърнал се в дома си, той разбра, че е бъркал часовете и всичко е било съвсем различно от неговите представи, и дори намери сили да се надсмее над собственото си въображение.

      Но така или иначе, си беше една страстна събота и върхът й бе новият пристъп на треска в мига, когато реши, че тъкмо сега младоженците тайно се измъкват от сватбеното пиршество, за да се отдадат на насладите на първата брачна нощ. Някой го видя изгарящ от треска и съобщи на капитана. Опасявайки се, че това е случай на холера, капитанът напусна празника и отиде при болния заедно с корабния лекар, който го изпрати в каютата за карантина, като му удари голяма доза бром. На другия ден обаче, когато наближаваха клисурата на Караколи, треската бе изчезнала, а духът му бе приповдигнат, защото в безчувствието от успокоителните лекарства той бе взел внезапното и непоколебимо решение да прати по дяволите блестящото си бъдеще на телеграфист и да се върне със същия кораб на старата си улица Вентанас.

      Лесно уговори да го откарат обратно заради каютата, която бе отстъпил на представителя на кралица Виктория. Капитанът също се помъчи да го разубеди с довода, че телеграфът е науката на бъдещето. „И до такава степен — подчерта, — че вече се изобретява специална система, за да го инсталират на корабите.“ Но той устоя на всички доводи и капитанът накрая се принуди да го откара обратно, но не заради отстъпената каюта, а защото знаеше за високите му връзки с Карибската речна компания.

      Спуснаха се по течението на реката за по-малко от шест дни и Флорентино Ариса се почувствува у дома си още с влизането в лагуната Мерседес, осеяна от светлините на рибарските лодки, които се люлееха в обратната вълна, образувана от кораба. Беше още нощ, когато акостираха в Ниньо Пердидо, тогавашния последен пристан за речните кораби — на девет левги от морския залив, — преди да прочистят дъното на стария испански пролив и да го направят годен за плаване. Пътниците трябваше да чакат до шест часа сутринта, когато излизаше флотилията наемни лодки, за да ги вземат и откарат до крайната им цел. Но Флорентино Ариса бе толкова нетърпелив, че си тръгна много по-рано с пощенската лодка, на която го имаха за свой. Преди да напусне кораба, той се изкуши да извърши един символичен акт: запрати във водата вързопа и го проследи с поглед сред факлите на невидимите рибари, докато излезе от лагуната и изчезна в океана. Сигурен беше, че няма да му потрябва до края на живота. Никога вече, защото никога нямаше да напусне града на Фермина Даса.

      Призори заливът бе като вир. Над плаващата мъгла Флорентино Ариса съзря купола на катедралата, позлатен от първите зари, видя гълъбарниците по терасите и като се водеше по тях, откри балкона на двореца на маркиз Де Касалдуеро, където предполагаше, че жената на злощастната му съдба все още спи, отпуснала глава върху рамото на задоволения си съпруг. Тази представа го разкъсваше, но не стори нищо, за да я отхвърли, а точно обратното: наслаждаваше се на болката. Слънцето почваше да прилича, когато пощенската лодка си проправи път сред лабиринта закотвени платноходи, в който безбройните миризми от градския пазар, смесени с вонята от гниещото дъно, образуваха една обща, нетърпима смрад.

      Току-що бе пристигнал платноходът от Риоача и групата хамали, нагазили до кръста във водата, поемаха пътниците от борда и ги пренасяха до брега. Флорентино Ариса скочи пръв на земята и от този миг нататък престана да възприема тежката воня на залива, а усещаше само уханието на Фермина Даса във въздуха на града. Всичко тук миришеше на нея.

      Не се върна в телеграфната станция. Едничкото му занимание бяха любовните подлистници и томчетата от „Народна библиотека“, които майка му продължаваше да купува, а той четеше и препрочиташе, излегнат в един хамак, докато ги научеше наизуст. Изобщо не попита за цигулката си. Поднови срещите с най-близките си приятели, понякога играеха билярд или разговаряха в откритите кафенета под сводовете на Площада на катедралата, но на съботните балове престана да ходи: не можеше да ги възприеме без нея.

      Същата сутрин, когато се прибра от незавършеното пътешествие, той научи, че Фермина Даса прекарва медения си месец в Европа, и потресеното му сърце реши, че тя остава да живее там, ако не завинаги, то за дълго. Тази увереност му вдъхна първите надежди за забрава. Взе да мисли за Росалба и споменът за нея се разпалваше толкова повече, колкото повече гаснеха другите. Именно по това време реши да си пусне мустаците с напомадени краища, които нямаше да махне до края на живота си, промени коренно начина си на живот и мисълта за подмяната на любовта го тласна по непредвидени пътища. Мирисът на Фермина Даса изтъняваше и ставаше все по-неосезаем, докато накрая остана само в белите гардении.

      Оставил се бе на произвола на съдбата, без да знае накъде да продължи живота си, когато в една нощ по време на войната прочутата вдовица на Назарет ужасена потърси подслон у тях, защото нейната къща бе разрушена от оръдеен снаряд по време на обсадата от силите на разбунтувалия се генерал Рикардо Гайтан Обесо. Трансито Ариса начаса се възползува от сгодния случай и прати вдовицата в стаята на сина си под предлог, че в нейната няма място, но всъщност с тайната надежда, че една друга любов ще го излекува от онази, която не му даваше да живее. Флорентино Ариса не се бе любил, откакто Росалба му отне девствеността в каютата на кораба, та му се стори най-естествено в такава бедствена нощ вдовицата да спи в неговото легло, а той на хамака. Но тя вече бе решила вместо него. Седна на ръба на кревата му, където той още лежеше, чудейки се какао да стори, и му заговори за безутешната си мъка по съпруга, починал преди три години, а в това време сваляше и хвърляше във въздуха вдовишките си крепове, докато накрая махна и венчалния пръстен. Първо свали тафтената блуза, везана с мъниста, и я запрати през цялата стая до креслото в ъгъла, метна през рамо корсажа на другия край на леглото, с един замах смъкна дългата си пола и фустата на волани, после атлазения колан за жартиери и траурните копринени чорапи и така ги разпиля по пода, че стаята накрая се оказа застлана с траурните й одеяния. Тя извърши всичко това така радостно и с тъй добре отмерени паузи, че всеки неин жест сякаш бе приветствуван от оръдейните изстрели на атакуващата войска, които разтърсваха из основи града. Флорентино Ариса се опита да й помогне да разкопчае сутиена, но тя го изпревари с умела маневра, защото за пет години брачна всеотдайност се бе научила да се справя сама, без ничия помощ, с различните етапи на любовта, дори с прелюдиите. Накрая свали дантелените си гащи, които плъзна по нозете си с бързо движение на плувкиня, и остана напълно гола.

      На двадесет и осем години, бе раждала три пъти, но голотата й съхраняваше непокътната моминската си изумителност. Флорентино Ариса никога не разбра как едни дрехи на покаяница успяваха да прикриват поривите на тази дива кобилка, която, задавена от собствената си треска, го разсъблече така, както никога не би го направила със съпруга си, за да не я помисли за развратна, и се помъчи из един път да утоли желязното си въздържание по време на траура, прибавено към смущението и невинността на пет години съпружеска вярност. Преди тази нощ и въобще от щастливия час, в който я бе родила майка й, тя никога не се бе озовавала — дори в едно и също легло — с друг мъж освен с покойния си вече съпруг.

      Не си позволи лошия вкус на угризенията. Напротив. Като не можеше да заспи от огнените кълба, които свистяха над покривите, тя продължи да си припомня до съмнало прекрасните качества на мъжа си, чиято единствена изневяра била, че умрял без нея, но тя се изкупвала от увереността, че никога не й бе принадлежал така пълно, както тогава — в ковчега, закован с дванадесет пирона по три дюйма и на два метра под земята.

      — Щастлива съм — каза тя, — защото едва сега съм сигурна къде се намира той, когато не си е вкъщи.

      Нея нощ тя свали траура си наведнъж, без да минава през досадните преходни блузи на сиви цветчета, и животът й се изпълни с любовни песни и предизвикателни рокли с щамповани папагали и пеперуди и започна да раздава тялото си на всеки, който го пожелаеше. Войските на генерал Гайтан Обесо бяха разбити след шестдесет и три дни обсада и тогава тя престрои къщата, разбита от оръдейния изстрел, и направи прекрасна тераса към морето, над вълнолома, където по време на буря се настървяваше яростта на прибоя. Това беше нейното гнездо на любовта, както без ирония го наричаше, и там посрещаше само който й беше по вкуса, когато искаше и както искаше, без да взима нито петаче, защото смяташе, че всъщност мъжете й правят услуга. В много редки случаи приемаше подаръци, но никога златни, и правеше всичко така умело, че никой не би могъл да посочи очевидно доказателство за неподходящото й поведение. Само веднъж бе на ръба на публичния скандал, когато се пусна слухът, че архиепископ Данте де Луна не бил умрял случайно, отровен от сбъркани гъби, ами ги погълнал нарочно, защото тя го заплашила, че ще се заколи, ако той продължава светотатствените си обсади. Никой не я попита дали е вярно, нито пък се измени нещо в живота й. Тя беше — както сама казваше, заливайки се от смях — единствената свободна жена в областта.

      Вдовицата на Назарет никога не отказа случайните срещи с Флорентино Ариса, дори и в най-претоварените си времена, никога не прояви претенции да обича, нито да бъде обичана, но винаги таеше надеждата да намери нещо подобно на любов, но без усложненията на любовта. Понякога той отиваше в къщата й и двамата обичаха да седят на терасата, пръскани от морска пяна, и да съзерцават как на хоризонта се зазорява целият свят. Той вложи цялото си усърдие, за да я научи на ония заплетености, които бе гледал през дупките на хотелските стаи, както и на теоретичните формули, възхвалявани от Лотарио Тугут в нощите на шумните му веселия. Караше я да му позволява да я гледа, докато се любеха, да сменят обичайната поза на мисионер с позата водно колело или пиле на скара, или разчекнат ангел и за малко да загинат, когато въжетата на хамака се скъсаха от опитите им да изобретят нещо ново. Обаче уроците се оказаха безплодни. Всъщност тя беше смела ученичка, но изобщо нямаше талант за управляемо съвкупление. Никога не можа да разбере очарованието на покоя в леглото, не изпита дори и за миг вдъхновение, а оргазмите й бяха ненавременни, повърхностни: жалка работа. Флорентино Ариса дълго живя в заблудата, че е единственият, и тя бе доволна, че го вярва, докато има лошия късмет да проговори насън. Малко по малко, слушайки я, докато спи, той възстановяваше навигаторската карта на сънищата й и навлезе сред многобройните острови на тайния живот. Така научи, че тя не се стреми да се омъжи за него, но се чувствува свързана с живота му поради безкрайната си благодарност, че беше я развратил. Често му казваше:

      — Обожавам те, задето ме направи развратница.

      Казано с други думи, тя беше права. Флорентино Ариса я беше отървал от девствеността на един обичаен брак, която бе по-злокачествена от природната девственост, и от вдовишкото въздържание. Той я научи, че нищо, което се прави в леглото, не е неморално, щом допринася любовта да продължи. И още нещо, което оттогава щеше да стане смисълът на живота й: убеди я, че човек идва на света с определени възможности, които, ако не се използуват по каквато и да било причина — дали своя или чужда, доброволна или принудителна, — се губят завинаги. Заслугата й беше, че прие думите му съвсем буквално. И все пак, уверен, че я познава по-добре от всеки друг, Флорентино Ариса не разбираше защо е толкова търсена тази инфантилна жена, която освен всичко друго не преставаше да говори в леглото за мъката по умрелия си съпруг. Единственото обяснение беше, че вдовицата на Назарет наваксва с нежност това, което не й достига като бойно изкуство. Колкото повече се увеличаваха нейните завоевания и колкото повече той търсеше утеха за старите си страдания в други разбити сърца, толкова по-рядко се виждаха, докато накрая безболезнено се забравиха.

      Това беше първата креватна любов на Флорентино Ариса. Но вместо да създадат една здрава връзка, както мечтаеше майка му, и двамата се възползуваха от нея, за да се втурнат в живота. Флорентино Ариса усъвършенствува методи, изглеждащи невероятни за мъж като него — скръбен, мършав и облечен като старец от миналия век. Но той имаше две преимущества. Първото — с безпогрешно око разпознаваше сред голямата тълпа жената, която го очаква, но въпреки това я ухажваше много предпазливо, защото знаеше, че нищо не причинява по-голям срам и унижение, както един отказ. Другото — че жените веднага го възприемаха като самотник, нуждаещ се от любов, уличен просяк с вид на бито куче, което ги спечелваше безрезервно, без да му искат нищо, без да чакат от него нищо освен успокоението на съвестта си, че са му сторили добро. Това бяха единствените му оръжия и с тях той проведе исторически сражения, обаче в пълна тайна, като ги регистрираше с нотариална точност в зашифрована тетрадка, отличаваща се от другите със заглавие, което казваше всичко: „ЖЕНИТЕ“. Първата бележка бе за вдовицата на Назарет. Петдесет години по-късно, когато Фермина Даса се освободи от свещената клетва, той притежаваше двадесет и пет тетрадки със зарегистрирани шестстотин двадесет и две по-трайни любовни връзки, без да се смятат безбройните мимолетни авантюри, които не заслужаваха милостта дори да бъдат отбелязани.

      След шест месеца необуздана любов с вдовицата на Назарет Флорентино Ариса бе сигурен, че е надживял мъката по Фермина Даса. Не само повярва, но и често го споделяше с Трансито Ариса през двете години, които продължи сватбеното пътешествие, и все така си вярваше, изпълнен с чувство за безгранична свобода, до злощастната неделя, когато, без никакво предчувствие в сърцето си, я видя да излиза от тържествената литургия под ръка със съпруга си, обкръжена от любопитството и ласкателствата на своя нов свят. Същите дами от старинни родове, които отначало я пренебрегваха и й се подиграваха като на парвеню без име, сега умираха от желание да я присъединят към своя кръг, опиянени от чара й. Държеше се така естествено в положението си на съпруга от висшето общество, че Флорентино Ариса в първия миг не можа да я познае. Беше съвсем друга: сдържаността й на дама, високите обувки, шапката с воалетка и перо от ориенталска птица, всичко в нея беше различно и така непринудено, сякаш го притежаваше по рождение. Стори му се по-красива и по-млада от всякога, но и по-недостижима, и разбра защо едва когато забеляза извивката на корема й под копринената туника — беше бременна в шестия месец. Но най-силно впечатление му направи, че тя и съпругът й представляваха възхитителна двойка и двамата се държаха в светското общество с такава лекота, сякаш плуваха над подводните, скали на действителността. Флорентино Ариса не изпита нито ревност, нито яд, а дълбоко презрение към самия себе си. Почувствува се беден, грозен, жалък, недостоен не само за нея, но и за която и да е друга жена на земята.

      Значи тя си бе дошла. Връщаше се без никакъв повод да съжалява за обрата, настъпил в живота й. Напротив — такива поводи имаше все по-малко, особено след като преодоля стръмнината на първите години. Още по-похвално бе това за нея, стигнала до първата брачна нощ все още в мъглата на невинността. Беше почнала да я губи по време на пътуването из провинцията с братовчедка си Илдебранда. Във Валедупар тя най-сетне разбра защо петлите преследват кокошките, видя бруталната церемония на магаретата, гледаше как се раждат телетата и чуваше братовчедките си да разправят най-естествено кои двойки в рода продължават да се любят и кои, кога и защо са престанали да го правят, макар да живеят заедно. Тогава, със странното усещане, че открива нещо, което инстинктите й винаги са знаели, тя се научи на самотна любов, първо в леглото със затаен дъх, за да не се издаде пред половин дузината братовчедки, с които споделяше спалнята, а после — просната без притеснение в банята с разпуснати коси, където запуши и първите хамалски цигари. Правеше го винаги с гузна съвест, която преодоля, след като се омъжи, и винаги в пълна тайна, докато братовчедките й споделяха шумно не само колко пъти на ден, но и как се задоволяват. Въпреки магията на тези начални ритуали тя все така смяташе, че загубата на девствеността е кървава саможертва.

      Така че сватбеното й тържество, едно от най-шумните в края на миналия век, се превърна за нея в навечерие на ужаса. Тревогата от медения месец я измъчваше много повече, отколкото общественият скандал от брака й с момък, какъвто втори нямаше през онези години. Откакто на тържествена литургия в катедралата разгласиха предстоящия брак, Фермина Даса отново почна да получава анонимни писма, в които имаше дори заплахи със смърт, но тя не им обръщаше внимание, защото целият страх, на който бе способна, беше съсредоточен в неизбежното изнасилване. Анонимните писма заслужаваха точно такова отношение — въпреки че тя не го бе постигнала умишлено — в една среда, приучена от подигравките на историята да свежда глава пред свършените факти. Така че колкото повече наближаваше сватбата, толкова повече противници минаваха на нейна страна. Тя забелязваше това от постепенната промяна в отношението на мъртвешко бледите, изкривени от артрит и неприязън жени, които в един момент си дадоха сметка, че интригите им са напразни, и се появиха без предизвестие в Евангелската градина като в собствения си дом, натоварени с готварски рецепти и подаръци за случая. Трансито Ариса познаваше този свят, въпреки че сега за първи път я засягаше лично, и знаеше, че клиентките й се появяват винаги в навечерието на големи празници с молба да изрови делвите си и да им даде на заем заложените бижута само за двадесет и четири часа срещу допълнителна лихва. Отдавна не се бе случвало делвите така да се изпразнят, както този път, за да могат госпожите с дълги фамилни имена да се украсят със собствените си бижута, взети на заем, да напуснат мрачните си убежища и да се появят блестящи на тази толкова пищна сватба, каквато не се повтори до края на века, увенчана с кумството на доктор Рафаел Нунес, трикратен президент на републиката, философ, поет и автор на текста на Националния химн, според данните в някои по-нови енциклопедични речници. Фермина Даса се яви пред големия олтар на катедралата под ръка с баща си, на когото официалният костюм придаде за един ден заблуждаващо авторитетен вид. Венча се за вечни времена пред големия олтар на катедралата с литургия в прослава на Света троица, отслужена от трима епископи, в единадесет сутринта, петък, и без да изпита пито за миг чувство на жалост към Флорентино Ариса, който в същия час изгаряше в треска, умирайки от любов под открито небе на един кораб, който не можа да го отведе в забравата. По време на церемонията и по-късно на тържеството тя запази на лицето си усмивката, която сякаш беше очертана е оловно белило, и бездушното изражение, изтълкувано като подигравателно тържество на победата й, а всъщност беше жалко средство да прикрие ужаса си на току-що омъжена девица.

      За щастие непредвидените обстоятелства, заедно с разбирането на съпруга, разрешиха безболезнено първите три пощи. Беше ръката на провидението. Корабът на Главната презокеанска компания беше нарушил разписанието си поради лошото време в Карибско море и съобщи само три дни предварително, че отплаването ще стане двадесет и четири часа по-рано, така че щяха да потеглят към Ла Рошел не на другия ден след сватбата, както беше предвидено отпреди шест месеца, а още същата нощ. Никой не повярва, че тази промяна не е поредната изискана изненада на сватбата, защото тържеството завърши след полунощ на борда на осветения презокеански кораб с виенски оркестър, който в това пътуване представи за първи път новите валсове на Йохан Щраус. Така че свидетелите на сватбата, подгизнали от шампанско, бяха извлечени на сушата от огорчените си съпруги тъкмо когато разпитваха камериерите дали няма свободни каюти, че да продължат веселието до Париж. Последните гости, които напуснаха кораба, видяха Лоренсо Даса пред лавките на пристанището, седнал посред улицата, а официалният му костюм — станал на дрипи. Плачеше и пищеше, както арабите оплакват покойниците си, посред локва мръсна вода, която спокойно можеше да бъде локва от сълзи.

      Нито през първата нощ в разбунтуваното море, нито през следващите нощи на спокойно плаване, пито когато и да било през твърде дългия брачен живот се разразиха варварските действия, от които се страхуваше Фермина Даса. Първата нощ, въпреки размера на кораба и луксозната каюта, бе едно ужасно повторение на платнохода от Риоача и съпругът й се прояви като услужлив лекар — цяла нощ не мигна, за да я успокоява — единственото, което един прекалено виден лекар умееше да направи против морската болест. Бурята стихна на третия ден, след пристанището на Гуайра, а през това време двамата бяха прекарали заедно толкова дълго и бяха разговаряли толкова много, че се чувствуваха като стари приятели. На четвъртата нощ, когато и двамата се заеха с привичките си преди лягане, доктор Хувенал Урбино се учуди, че младата му съпруга не се моли, преди да заспи. Тя му отвърна искрено, че лицемерието на монахините е изработило у нея съпротива срещу молитвите, но вярата й е непокътната и се е научила да я поддържа безмълвно. Каза: „Предпочитам да общувам направо с, бога.“ Той разбра мотивите й и оттогава всеки по свой начин изповядваше същата религия. Бяха имали кратко годеничество, и то доста извън нормите за времето си, защото доктор Урбино я посещаваше всеки следобед в дома и, без никой да я пази. Тя не би му разрешила да докосне и крайчеца на пръстите й без благословията на епископа, но той не се бе и опитал да го стори. Едва в първата нощ на вече успокоилото се море, в леглото, но още облечени, той за първи път я погали, и то тъй внимателно, че й се стори съвсем естествено предложението му да си сложи нощницата. Отиде да се преоблече в банята, като преди това загаси светлините в каютата, и като се появи по нощница, подпъхна дрехи в пролуките на вратата, за да се върне до леглото в пълна тъмнина. През това време развеселена каза:

      — Какво искаш, докторе. За първи път спя с непознат.

      Доктор Хувенал Урбино я усети да се плъзга до него като уплашено животинче, стараейки се да остане колкото може по-далеч от него в леглото, в което трудно можеха да спят двама души, без да се докосват. Взе ръката й, влажна и сгърчена от страх, преплете пръстите си в нейните и шепнешком започна да й разказва спомени от други свои морски пътувания. Тя отново бе напрегната, защото, връщайки се в леглото, разбра, че докато е била в банята, той се е разсъблякъл напълно — и това отново й вдъхна страх от следващата стъпка. Но следващата стъпка се забави няколко часа, защото доктор Урбино продължи да говори бавно, докато милиметър по милиметър спечелваше доверието на тялото й. Разказваше й за Париж, за любовта в Париж, за влюбените на Париж, които се целуваха по улиците, в автобуса, по терасите с цветя на откритите кафенета и под нежните звуци на акордеоните в лятната жега, любеха се на крак по кейовете на Сена, без никой да им пречи. Говорейки в мрака, той галеше с върха на пръстите си извивката на врата й, после копринения мъх по ръцете й и като усети, че напрежението й е спаднало, направи опит да повдигне нощницата й, но тя му попречи с поривисто движение, типично за характера й. Каза: „Мога и сама.“ Тя действително свали нощницата, но остана тъй неподвижна, че доктор Урбино би помислил, че я няма, ако не усещаше зноя на тялото й в мрака.

      След миг стисна отново ръката й, която сега бе топла и отпусната, но още овлажнена от нежна роса. Останаха известно време мълчаливи и неподвижни — той дебнеше сгоден момент за следващата стъпка, а тя го очакваше, без да знае откъде, а в това време тъмнината се сгъстяваше от все по-напрегнатото й дишане. Той внезапно я пусна и реши да рискува: наплюнчи с език върха на средния си пръст и лекичко докосна неподготвеното зърно на гърдите й, от което я разтърси светкавица, сякаш й бяха докоснали жив нерв. Зарадва се, че е тъмно и той не може да види горещата червенина, която я заля до корена на косата. „Спокойно — каза й той тихо. — Не забравяй, че ги познавам.“ Усети, че тя се усмихва, а гласът й в тъмното беше нов и нежен:

      — Много добре помня и още не ми е минал ядът.

      Тогава той разбра, че са стигнали до нос Добра Надежда, и отново хвана едрата й, омекнала ръка и я покри със сирашки целувчици — първо дългите й пръсти на ясновидка с прозирни нокти, после йероглифите на съдбата й по изпотената длан. Тя не усети кога ръката й се озова на гърдите му и напипа нещо, което не можа да разпознае. Той й каза: „Това е талисман.“ Тя погали космите по гърдите му, после вкопчи пръсти в гъсталака сякаш за да го изтръгне от корен. „По-силно“, каза той. Тя опита доколкото смяташе, че не му причинява болка, а после потърси ръката му, изгубена в мрака. Той не я остави да сплетат пръсти, а хвана китката й и я поведе по тялото си с невидима, но добре управлявана сила, докато тя усети изгарящия лъх на голо животно, без определена форма на тялото, по напрегнато и жадно. Противно на неговите, а дори и на нейните очаквания, тя не отдръпна ръка, нито я остави неподвижна там, където я бе довел той, ами призова на помощ света Богородица, стисна зъби, за да не се разсмее на собствената си лудост, и започна пипнешком да опознава изопналия се праг, установяваше размера му, силата на кълна му, размаха на крилете, уплаши се от решителността му, но го съжали за самотата и си го присвои с обстойно любопитство, което човек по-малко опитен от мъжа й би взел за ласки. Той призова последните си сили, за да издържи зашеметяването от това убийствено изследване, докато тя го пусна с детинско изящество, сякаш захвърли играчка.

      — Никога не съм си представяла какъв точно е този апарат — каза тя.

      Тогава той й го обясни като добър учител, водейки ръката й по споменаваните места, а тя се подчиняваше като прилежна ученичка. Внезапно той каза, че всичко това е по-лесно на светло. Понечи да запали, по тя го спря с думите: „Аз виждам по-добре с ръцете.“ Всъщност тя искаше светлина, но държеше сама да я запали, без никой да й заповядва. И така направи. Под плисналата внезапна светлина той я видя свита като зародиш и покрита с чаршафа. Но тя без преструвки отново хвана животното, предизвикващо любопитството й, завъртя го направо и наопаки, заразглежда го с интерес, който вече не изглеждаше научен, и заключи: „Толкова е грозен, че е по-грозен от това на жените.“ Той се съгласи и изтъкна други неудобства, по-тежки от грозотата. Каза: „Той е като първородния син, за когото човек цял живот се грижи, всичко жертвува заради него, а в часа на истината той пак си прави каквото му хрумне.“ Тя продължи да го изследва, разпитвайки за какво служи това и за какво онова, и когато счете, че е добре запозната, го задържа в длани, за да установи, че даже и теглото му е нищо и никакво, и го пусна с пренебрежителен жест.

      — Освен това мисля, че много неща са му излишни — каза тя.

      Той остана смаян. Темата за дипломната му работа бе доста оригинална: „Съобразността да се опрости човешкият организъм“. Смяташе го остарял, с множество безполезни или повтарящи се функции, които може да са били крайно необходими в друга епоха от развитието на човешкия род, но не и за днешната. Да, човешкият организъм можеше да бъде по-прост и вследствие на това по-малко уязвим. Тогава заключи: „Това е нещо, което само бог може да стори, разбира се, по все пак не е зле да го определим с теоретични понятия.“ Тя се разсмя развеселена и тъй естествено, че той използува разположението й, за да я прегърне и я целуна за първи път в устата. Тя му отвърна и той продължи да обсипва с нежни целувки бузите, носа й, клепките, като плъзгаше ръка под чаршафа и погали заоблената й гладка срамна кост: също като на японка. Тя не отстрани ръката му, но държеше своята нащрек, в случай че напредне с още една стъпка.

      — Няма да продължаваме урока по медицина — каза тя.

      — Не — отвърна той. — Този ще бъде по любов.

      Отхвърли чаршафа и тя изобщо не се възпротиви, ами го изрита далеч от койката, защото вече се задушаваше от горещина. Тялото й беше вълнообразно и гъвкаво, много по-строго, отколкото изглеждаше в дрехи, и притежаваше собствен мирис на планинско животинче, по който човек можеше да я познае измежду всички жени на света. Останала беззащитна под светлината, усети как вълна кипнала кръв нахлу в главата й и единственото, което й хрумна, за да я скрие, бе да се хвърли на врата на мъжа си и да го целуне силно и толкова дълго, докато и на двамата им секна дъхът.

      Той съзнаваше, че не е влюбен. Ожени се, защото му допадаше нейната гордост, сериозност и сила, а също и поради някаква своя суета, но докато тя го целуваше за първи път, той се увери, че нищо не им пречеше да сътворят една хубава любов. Не говориха за това в тази първа нощ, през която приказваха за всичко до разсъмване, а и никога нямаше да заговорят на тази тема. Но с течение на годините разбраха, че никой от двамата не се бе излъгал.

      На разсъмване, когато заспаха, тя все още беше девствена, но не за дълго. Вечерта, след като я научи да танцува виенски валсове под звездното карибско небе, той отиде в банята след нея и когато се върна в каютата, я завари да го чака гола в леглото. Сега тя пое инициативата и му се отдаде без страх и без болка, с радостта от едно приключение в открито море, като единствената следа от кървавата церемония беше розата на честта върху чаршафа. И двамата се оправиха добре, просто чудесно. Продължиха да го правят добре и нощем, и денем, и все по-добре до края на пътуването, а когато стигнаха в Ла Рошел, вече се разбираха като стари любовници.

      Останаха в Европа шестнадесет месеца, предимно в Париж, като оттук правеха кратки пътешествия до съседните страни. През това време се любеха всеки ден и дори по няколко пъти в зимните неделни дни, когато оставаха в леглото да лудуват до обяда. Той беше поривист и добре подготвен мъж, а и тя по природа не бе човек, който се оставя да го водят, така че трябваше да се примирят със споделена власт в леглото. След три месеца трескава любов той разбра, че един от двамата е стерилен, и се подложиха на обстойни изследвания в болницата „Салпетриер“, където бе карал стажа си. Старанията се оказаха безрезултатни. Но когато най-малко очакваха и без никаква лекарска намеса, чудото стана. В края на следващата година, завръщайки се у дома, Фермина Даса беше бременна в шестия месец и се чувствуваше най-щастливата жена на земята. Синът, тъй желан и от драмата, се роди без никакви усложнения под знака Водолей и го кръстиха с името на дядото, починал от холерата.

      Не можеше да се каже кое ги промени: дали Европа или любовта, защото двете неща се бяха случили едновременно. Но и тя, и той се върнаха коренно различни, не само един към друг, но и към целия свят, както забеляза Флорентино Ариса две седмици след завръщането им в онази злощастна неделя, на излизане от литургията. Върнаха се с ново отношение към живота, заредени с всичко модерно в света и готови да разпореждат. Той донесе последните новости в литературата, музиката и главно в неговата наука. Бе се абонирал за „Фигаро“, за да не губи връзка с действителността, а също и за списание „Два свята“, за да не губи връзка с поезията. Освен това се бе уговорил със своя книжар в Париж да му изпраща произведенията на най-четените писатели, сред които Анатол Франс и Пиер Лоти, както и на любимите му Реми дьо Гурмон и Пол Бурже, но в никакъв случай Емил Зола, който му се струваше нетърпим, въпреки смелата му намеса в аферата Драйфус. Книжарят пое задължението да му изпраща по пощата и най-съблазнителните партитури от каталога на Рикорди, особено на камерна музика, с което докторът достойно щеше да поддържа извоюваното от баща му име на инициатор на концертите в града.

      Фермина Даса, без да понася деспотизма на модата, донесе шест сандъка с дрехи от различни времена, защото не се доверяваше изпяло на големите фирми. Присъствува посред зима в Тюйлери на представянето на колекцията на Уърт, неизбежния диктатор на висшата мода, ала си достави единствено силен бронхит, който я държа пет дни на легло. Лафериер й се стори не толкова претенциозен и алчен, но взе мъдрото решение да отнесе всичко, което й допадне от магазините за разпродажба, въпреки че мъжът й ужасен твърдеше, че това са дрехи за покойници. Донесе огромно количество италиански обувки без марка, които предпочете пред прочутите и екстравагантни обувки на „Фери“, донесе и чадърче „Дюпюн“, червено като пламъците в ада, дало повод за сума ти писания на нашите плашливи социални хроникьори. Купи само една шапка „Мадам Рьобу“, но затова пък напълни цял сандък с гроздове изкуствени череши, букетчета от всевъзможни филцови цветя, щраусови пера, шлемове от паунови пера, опашки от азиатски петли, цели фазани, колибри и невероятно разнообразие от екзотични птици, препарирани посред полет, посред крясък или агония: всичко, което през последните двадесет години преобразяваше шапките в други неща. Донесе колекция от ветрила от различни страни, по едно за всеки възможен случай. Донесе една зашеметяваща есенция, подбрана измежду многото в парфюмерията на „Базар дьо ла Шарите“, преди пролетните ветрове да разнесат пепелта му, но я употреби само веднъж, защото сама не можа да се познае със сменен парфюм. Донесе и кутия с всякакви козметични средства — последна новост на пазара на съблазънта, и бе първата жена, която си я носеше на празниците, когато и най-незначителното поправяне на грима пред хора се смяташе за неприлично.

      Пазеха освен това три незабравими спомена: безпрецедентната премиера на „Хофманови приказки“ в Париж, страхотния пожар на почти всички гондоли във Венеция пред площад Сан Марко, който те наблюдаваха със свити сърца от прозореца на хотела си, и беглата среща с Оскар Уайлд в първия януарски сняг. Заедно с тези и още много други спомени доктор Хувенал Урбино тачеше един и винаги съжаляваше, че съпругата му не бе присъствувала, тъй като беше от годините му на студент и ерген в Париж. Това беше споменът за Виктор Юго, който в нашата страна се ползуваше е вълнуваща популярност, извън книгите му, защото някой каза, че той бил казал, макар никой да не го бе чул в действителност, че нашата конституция* била не за страна на хора, ами на ангели. Оттогава той бе въздигнат в култ и повечето от немалкото съотечественици, които пътуваха във Франция, даваха мило и драго, за да го видят. Половин дузина студенти, между тях и Хувенал Урбино, известно време дежуреха пред дома му на булевард Ело и в кафенетата, където казваха, че непременно ще дойде, но той никога не идваше, и накрая поискаха частна аудиенция с писмо от името на ангелите от конституцията в Рио Негро. Отговор не получиха. Един ден Хувенал Урбино минаваше случайно край Люксембургската градина и видя Виктор Юго да излиза от Сената под ръка с млада жена. Стори му се доста стар, движеше се с усилие, брадата и косата му не бяха така блестящи, както на портретите, а палтото му сякаш беше за по-едър човек. Не искаше да си разваля спомена с натрапнически поздрав: този почти нереален образ му стигаше за цял живот. Когато дойде отново в Париж, вече женен и с възможност да поиска официална среща, Виктор Юго бе починал.

      [* Става въпрос за конституцията, приета в 1863 г., след победата на либералите, с която се обявява създаването на Колумбийски щати. — Б.р.]

      За утеха Хувенал и Фермина сега носеха споделения спомен за един снежен ден, когато ги заинтригува група хора — въпреки виелицата те се тълпяха пред малка книжарница на Булеварда на капуцините — оказа се, че в момента вътре е Оскар Уайлд. Най-сетне той излезе, наистина много елегантен, но може би прекалено съзнаващ това, и хората го наобиколиха, за да, му поискат автограф върху неговите книги. Доктор Урбино поспря, колкото да го види, но въодушевената му съпруга поиска да пресече булеварда, за да й се подпише на едничкото, което й се стори подходящо по липса на книга: красивата й дълга, гладка и мекичка ръкавица от кожа на газела в същия цвят като нейната кожа на младоженка. Беше уверена, че един толкова изискан мъж ще оцени жеста. Обаче съпругът й твърдо се противопостави и когато тя, въпреки възраженията му, понечи да го стори, той почувствува, че не е в състояние да преживее този срам.

      — Само ако прекосиш тази улица — й каза, — като се върнеш, ще ме завариш мъртъв.

      Беше нещо съвсем естествено за нея. Нямаше още и година от брака й, а тя обикаляше света така непринудено, както го бе правила като момиче из Сан Хуан де ла Сиенага — сякаш се бе родила научена, и с такава лекота общуваше с непознати и се разбираше на испански с всеки и навсякъде, че смайваше съпруга си. „Езици трябва да знаеш, когато продаваш нещо — казваше тя със закачлив смях. — Но когато купуваш, всеки ще те разбере.“ Едва ли можеше да се намери друг човек, който така бързо и радостно да възприеме делничния живот на Париж и да го обикне в спомените си въпреки вечните му дъждове. Но когато се завърна, зашеметена от натрупания опит, уморена от пътешествия и полуунесена от бременността, първото, което я попитаха на пристанището, бе как й се струват чудесата на Европа, а тя резюмира шестнадесетте месеца щастие само с четири думи:

      — Много шум за нищо.

следва

(кликнете върху ,,по-стари публикации)