Монолог на
Исабел, докато гледа как вали над Макондо
Зимата
връхлетя върху ни една неделя, когато излизахме от църква. В събота през нощта
беше задушно. Но дори в неделя сутринта никой не мислеше, че може да завали.
След литургията ние, жените, още не бяхме успели да отворим чадърите си за
слънце, когато задуха един гъст, мрачен вятър, завъртя се в широк кръг и помете
праха и сухите корави листа на май. Някой до мене рече: „На вода мирише този
вятър“. А пък аз го знаех отпреди. Още като излизахме от къщи, усетих някаква
влага в корема си й даже потръпнах цялата. Мъжете хукнаха към съседните къщи —
с едната ръка на шапката, с кърпа в другата, пазейки се от вятъра и от прахта.
Тогава заваля. И небето се превърна в пихтиеста сива маса, която разля една
четвърт от главите ни.
През
останалата част от предобеда двете с моята мащеха седяхме на терасата —
радостни, че след седем месеца горещо лято с пареща прах, сега дъждът ще освежи
ожаднелия розмарин и туберозата в саксиите. По обед земята престана да дими и
мирисът на разкопана пръст, на събудена и обновена растителност, се смеси със
свежия мирис на дъжд и с дъха на розмарина. Като седнахме да обядваме, баща ми
рече: „Когато завали през май, това е знак, че хубав дъжд ще се излее“.
Усмихната, пронизана от лъчистите нишки на новото годишно време, моята мащеха
ми каза: „Същото чу и в проповедта“. Баща ми се усмихна и сладко си похапна, а
после се намести до парапета, умълча се, със затворени очи, но без да заспи, сякаш
си представяше, че сънува наяве. Твърде забавно храносмилане, с други думи.
Валя монотонно
целия следобед. Настойчивият, равен и успокояващ ромон на дъжда напомняше
потракването на влака, когато пътуваш дълго. Но без да усетим, дъждът
проникваше прекалено дълбоко в сетивата ни. В понеделник на разсъмване, когато
затворихме вратата, за да не влиза режещият леден ветрец, който духаше откъм
двора, дъждът беше преситил вече сетивата ни, а същата сутрин ги затъпи. Двете
с моята мащеха седнахме пак да съзерцаваме градината. За една нощ сухата,
кафеникавосива майска земя се беше превърнала в меко, тъмно тесто, като евтин
сапун. Между саксиите започна да тече струя вода. „Струна ми се, че им стига,
през нощта дъждът предостатъчно ги е полял“ — рече моята мащеха. И тогава
забелязах, че тя е престанала да се усмихва и че радостта й от предишния ден се
е превърнала във вяла и отегчителна сериозност. „Да, наистина — отвърнах аз. —
По-добре ще е слугите-индианци да ги преместят в коридора, докато престане да
вали.“ А в това време дъждът растеше, извисяваше се като някакво исполинско
дърво над живите дървета. Баща ми седна на същото място като в неделя следобед,
но не каза нищо за дъжда. Рече само: „Трябва да съм спал накриво гази нощ,
защото се събудих с болки в гърба“. И остана да седи тъй до парапета, вдигнал
крака на един стол, с лице към празната градина. Чак привечер, когато се отказа
от вечерята, рече: „Както е заваляло, май няма намерение да спира“. И аз си
спомних горещите месеци. Спомних си август, онези дълги, вдървяващи следобеди,
когато се тръшвахме като умрели под тежестта на часа, със залепнали за тялото,
мокри от потта дрехи, заслушани в настойчивото и глухо бръмчене на спрялото
своя ход време. Погледнах умитите стени, набъбналите от влагата чепове на дъските.
Погледнах празната за първи път градина и жасминовия храст до стената — верен
на паметта за моята майка. Видях баща си седнал в един люлеещ се стол, подпрял
на една възглавница болящия го гръбначен стълб, с тъжни, залутани в лабиринта
на дъжда очи. Спомних си августовските нощи с тяхната омагьосана тишина, когато
не се чува нищо друго, освен хилядолетното поскърцване на земята, която се
върти около своята ръждясала, несмазвана ос. И почувствувах как внезапно ме
обзема смазваща тъга.
Целият
понеделник валя, също както в неделя. Но в понеделник валеше сякаш по друг
начин, защото нещо горчиво и различно имаше в душата ми. Привечер един глас
близо до моя стол каза: „Досаден е този дъжд“. Без да се обърна да погледна,
познах гласа на Мартин. Знаех, че той говори от стола до мене, със същия студен
и безжизнен израз на лицето, който не се промени дори след онова дрезгаво
декемврийско утро, когато той за първи път стана мой мъж. Пет месеца бяха
минали оттогава. Сега аз чаках дете. А Мартин седеше там, до мене, и говореше,
че дъждът му бил досаден. „Не е досаден — казах аз. — Само че много тъжна е,
според мене, празната градина с горкичките дървета, които не могат да избягат
от двора.“ Тогава се обърнах да го погледна, но Мартин го нямаше там. Той беше
само глас, който ми казваше: „Очевидно няма никакво намерение да спре“, но
когато погледнах към гласа, видях само празния стол.
Във вторник
осъмнахме с една крава в градината. В своята непоклатима, бунтовна
неподвижност, със забодени в калта копита и наведена глава, тя изглеждаше като
някаква глинена грамада. Цяла сутрин слугите се мъчиха да я изгонят с тояги и
парчета тухли, но кравата си остана на същото място в градината — каменна,
неподвижна, със забити в калта копита и с огромна, клюмнала от дъжда глава. Слугите
се мъчиха, мъчиха да я изгонят, докато най-сетне баща ми със своята кротка
всетърпимост се намеси в нейна полза: „Оставете я на мира — каза той. — Ще си
отиде, както е дошла.“
Във вторник
привечер дъждът ни притискаше до болка, като стегнал сърцето саван. Свежестта
от първия ден започна да се превръща в гореща, лепкава влага като при треска.
Краката ни се потяха в обувките. Не знаехме кое беше по-неприятно — досегът на
голата кожа с мокрия въздух, или допирът на дрехите с кожата. В къщи бе спряла
всякаква дейност. Седнахме пак на терасата, но вече не съзерцавахме дъжда както
през първия ден. Вече не го чувствувахме как вали. Виждахме само очертанията на
дърветата в мъглата, в една безнадеждно тъжна привечер, която оставяше върху
устните същия вкус, с който човек се събужда, след като е сънувал някой
непознат. Аз знаех, че е вторник и помнех за двете близначки, за двете слепи
момиченца-, които всяка седмица идват у дома и ни пеят песнички. Гласовете им
са чудесни, но песните звучат тъжно заради тяхната горчива беззащитност. Някъде
отвъд дъжда чувах слепите близначета да пеят и си ги представях, клекнали едно
до друго, как чакат да спре дъждът, за да тръгнат. „Но днес близначките няма да
дойдат — помислих си. — Нито просякинята ще чака в коридора след обедната
почивка, както всеки вторник, с молба да й дадем неизменното стръкче маточина.“
Този вторник
объркахме реда в храненето. Рано следобед моята мащеха ни сипа чиния обикновена
супа с по едно парче хляб с дъх на мухъл. Но фактически ние бяхме престанали да
ядем още — от понеделник и струва ми се, че също оттогава бяхме престанали и да
мислим. Бяхме като парализирани и упоени от дъжда и с безропотно примирение се
бяхме отдали на общия развал на природата. Само кравата се размърда следобед.
Изведнъж дълбоко мучене разтърси утробата й, а копитата й с още по-голяма сила
се забиха в калта. После стоя неподвижна половин час, сякаш беше вече умряла,
но не можеше да падне, защото й пречеше навикът да бъде жива, навикът да стои в
едно и също положение под дъжда. Накрая тежестта на тялото и надделя навика.
Тогава тя сгъна предните си крака — с вирната нагоре в едно последно,
предсмъртно усилие тъмна, лъскава задница, — пъхна в калта муцуната си с
протекли бели слюнки и чак тогава се поддаде на тежестта на своята собствена
материя и пълна с достойнство, мълчаливо, бавно и безвъзвратно рухна. „Чак
дотука стигнала!“ — каза някой зад гърба ми. Обърнах се да погледна и видях на
прага просякинята, която идваше всеки вторник. Дошла беше в дъжда да помоли за
стръкче маточина.
В сряда може
би щях да свикна с тази необикновена действителност, но като влязох в салона,
видях масата опряна в стената, мебелите натрупани върху, нея, а на отсрещната
страна, като издигната през нощта преграда — сандъци и кутии с домашните
съдове.
Тази гледка
събуди в мен ужасно чувство за празнота. Нещо се беше случило през нощта.
Къщата беше в безпорядък. Голи до кръста, боси, с навити до коленете панталони,
слугите пренасяха мебелите в столовата. В изражението на мъжете, в самото
усърдие, с което работеха, личеше жестокото безсилие на победеното бунтарство,
на принудителната и унизителна безпомощност пред дъжда. Аз се движех без
посока, без воля. Имах чувството, че съм се превърнала в безнадеждно тъжно
пасбище, обрасло във водорасли и лишеи, в лепкави меки гъби, в отвратителната
флора на влагата и мрака. Стоях в салона и гледах струпаните на куп мебели —
сурово зрелище на опустошението, — когато чух от стаята гласа на моята мащеха:
предупреждаваше ме да внимавам да не пипна някоя пневмония. Едва тогава
забелязах, че водата стига до глезените ми, че къщата е наводнена и подът е
залян с дебел покров от лепкава, мъртва вода.
В сряда по
обед още не беше разсъмнало докрай, а преди три часа следобед нощта вече беше
настъпила — преждевременна и болнава, също тъй бавна, еднозвучна и безмилостна
като дъжда навън. Подранилата привечер, безшумна и зловеща, се сгъстяваше
постепенно край безмълвните индианци, свити върху столовете до стената,
безропотни и безсилни пред тази бъркотия в природата. Тъкмо тогава започнаха да
идват вести от улицата. Никой не ги носеше в къщи. Сами си идваха — съвсем
точни, ясни. Сякаш ги носеше рядката кал, която течеше по улиците и влачеше
домашни предмети и какви ли не вещи — останки от някакво далечно бедствие,
боклуци и мъртви животни. За събития, станали в неделя, когато дъждът все още
беше само предизвестие за началото на ново годишно време, научавахме с цели два
дни закъснение. Та чак в сряда стигнаха до нас вестите за тях, сякаш тласкани
от вътрешната двигателна сила на бурята. Тогава научихме, че църквата била
наводнена и я чакали да се събори. „От понеделник насам влакът не може да мине
по моста. Изглежда, че водата е отвлякла релсите“ — каза същата вечер някой,
който нямаше никаква нужда да знае това. Научихме също, че една болна жена
изчезнала изведнъж от кревата си, а следобед я намерили да плува из двора.
Ужасена,
завладяна от страха и от потопа, аз седнах в люлеещия се стол, със свити крака,
вперила очи в мократа тъмнина, пълна с мътни предчувствия. Моята мащеха се появи
в рамката на вратата — с вдигната високо лампа, с изправена глава. Приличаше на
домашен призрак, но аз никак не се стреснах, защото самата се чувствувах като
частица от неговата свръхестествена същност. Джапанки по водата в коридора, тя
дойде до мястото, където се намирах аз. Още държеше главата си изправена, а
лампата — вдигната нависоко. „Сега трябва да се помолим“ — рече тя. И аз видях
сухото й лице с дълбоки вдлъбнатини, като че ли току-що излязло от някоя
гробница, или направено сякаш от друга материя, не от човешка плът. Тя застана
пред мене с броеница в ръка и повтори: „Сега трябва да се молим. Водата
нахълтала в гробниците и горкичките мъртъвци плуват из гробището.“
Навярно тъкмо
бях заспала онази нощ, когато се събудих, стресната от някаква кисела и остра
миризма като от разлагащи се трупове. Разтърсих с всичка сила Мартин, който
хъркаше до мене. „Не усещаш ли?“ — попитах го. „Какво да усещам?“ „Миризмата —
казах. — Трябва да е от мъртъвците, които плуват по улиците.“ Обзе ме ужас,
като си представих само, но Мартин се обърна към стената и каза с пресипнал,
сънлив глас: „Измисляш си ги разни. На бременните жени все нещо им се върти в
главата.“
В четвъртък на
разсъмване миризмите спряха и се загуби чувството ни за разстояние. Представата
ни за време, изопачена от предишния ден, напълно изчезна. Тогава четвъртъкът
престана да съществува. Онуй, което трябваше да е четвъртък, представляваше
нещо съвсем осезаемо, пихтиесто, което можеше да отмахнеш с ръка и да надникнеш
в петъка. Там вече нямаше нито мъже, нито жени. Моята мащеха, баща ми,
индианците представляваха мазни, невероятни тела, които се движеха в
тресавището на зимата. Моят баща ми каза: „Не мърдай оттук, докато не ти кажа
какво става навън.“ Гласът му беше далечен и неясен и като че ли се възприемаше
не със слуха, а с осезанието — единственото сетиво, което продължаваше да
действува.
Но баща ми не
се върна — залута се във времето.
Затуй когато
настана час за лягане, повиках моята мащеха да ме придружи до спалнята. През
цялата нощ сънят ми беше спокоен. На следващия ден въздухът беше същият — без
цвят, без мирис, без температура. Щом се събудих, скочих на един стол и
застанах неподвижна, защото нещо ми подсказваше, че една част от съзнанието ми
още не е напълно събудена. Тогава чух свирката на влака — проточено и тъжно
изсвирване на бягащ от бедствието влак. „Някъде е спряло да вали“ — помислих
аз, а нечий глас зад гърба ми отговори сякаш на моята мисъл: „Къде ли?…“ —
изрече гласът. „Кой е там?“ — попитах, поглеждайки назад, и видях мащехата си с
протегната към стената дълга, слаба ръка. „Аз съм“ — каза ми тя. Попитах я дали
чува свирките и тя ми каза, че ги чува и че може би някъде в покрайнините на
града е престанало да вали и вече са поправили линиите. После ми подаде един
поднос с димяща закуска. Замириса ми на сос с чесън и на топло краве масло.
Някаква супа беше. С недоумение попитах мащехата си колко е часът, и тя ми
отговори спокойно, с глас, в който звучеше отчаяно примирение: „Трябва да е
около два и половина. Въпреки всичко влакът не закъснява.“ „Два и половина ли!
— Учудих се аз. — Как съм могла толкова дълго да спя!“ А тя рече: „Не си спала
много. Трябва да е най-много три.“ Цялата разтреперана, с чувството, че ей сега
чинията ще се изплъзне от ръцете ми, аз прошепнах: „Петък, два и половина…“ А
тя, чудовищно спокойна: „Два и половина е, само че е четвъртък, дъще. Все още е
четвъртък, два и половина.“
Не зная колко
време съм била в това полусънно състояние, когато сетивата загубват
способността си да възприемат. Зная само, че след неизброими часове дочух един
глас от съседната стая. Този глас каза: „Сега можеш да дръпнеш кревата насам.“
Беше уморен глас, но не беше глас на болен, а на оздравяващ. После чух шум от
падащи във водата тухли. Останах неподвижна, докато осъзная, че се намирам в
хоризонтално положение. Тогава усетих необятна пустота. Почувствувах трептяща и
всевластна тишина в къщата и невероятна неподвижност, която сковаваше всичко. И
внезапно усетих сърцето си като леден камък. „Трябва да съм умряла — помислих
си. — Господи, аз съм мъртва!“ Подскочих в кревата и извиках: „Ада! Ада!“
Суровият глас на Мартин ми отговори от другото легло: „Не могат да те чуят,
защото вече излязоха.“ Едва тогава си дадох сметка, че дъждът е спрял и че
около нас се простира тишина, спокойствие, някакво необяснимо и всеобхватно
блаженство. После се чуха стъпки в коридора. Чу се ясен и съвсем жив глас.
После свеж ветрец тръшна вратата, накара пантите да изскърцат и някакво твърдо
тяло неочаквано, като узрял плод тупна дълбоко в басейна на двора. Нещо във
въздуха издаваше присъствието на някакво невидимо същество, което се усмихваше
в мрака. „Боже мой — помислих си тогава, объркана от разместването на времето,
— сега не бих се учудила, ако ме повикат да отида на литургията от миналата
неделя.“
Gabriel García
Márquez
Monólogo de
Isabel viendo llover en Macondo, 1955
Няма коментари:
Публикуване на коментар