Страх през
август
Пристигнахме в
Арецо малко преди обяд и изгубихме повече от два часа да търсим възрожденския
замък, който венецуелският писател Мигел Отеро Силва бе купил в това романтично
кътче на тосканското поле. Беше една неделя в началото на август, гореща и
шумна, и по улиците, пълни с туристи, трудно можеше да се намери някой да ни
упъти. След много безуспешни опити се качихме в колата и напуснахме града по
алея от кипариси без пътни знаци. Една старица, която пасеше гъски, ни показа
къде точно е замъкът. Преди да се сбогуваме, ни попита дали ще спим там, а ние
отговорихме, че смятаме само да обядваме.
— Толкова
по-добре — каза тя, — защото тази къща е страшна.
Жена ми и аз
не вярваме в призраци и се присмяхме на нейното суеверие, но двамата ни синове,
на девет и на осем години, грейнаха от щастие при възможността да се запознаят
отблизо с някой дух.
Мигел Отеро
Силва — добър писател, превъзходен домакин и изкусен кулинар, ни очакваше с
незабравим обяд. Тъй като закъсняхме, не ни остана време да разгледаме
вътрешността на замъка, преди да седнем на масата, но външният му вид не
вдъхваше никакъв ужас, а и най-малкото притеснение изчезваше при гледката към
града от отрупаната с цветя тераса. Трудно бе за вярване, че на онзи хълм с
къщички, едва побрали своите деветдесет хиляди жители, са се родили толкова
гении. Мигел Отеро Силва подхвърли с карибския си хумор, че всички те са от
един дол дренки.
— Великият —
добави той многозначително — е Лудовико.
Така, без
други имена — Лудовико, господарят на изкуствата и на войната, който сам
построил замъка на своето нещастие. По време на целия обяд Мигел говори за
него, за безграничната му сила, за яростната му любов и за ужасяващата му
смърт. Разказа ни как в момент на любовна лудост пробол в леглото жената, която
малко преди това бил обладал, а после насъскал собствените си кръвожадни бойни
кучета да го разкъсат. Убеждаваше ни сериозно, че в полунощ духът на Лудовико
броди из тъмната къща и търси покой в своето любовно чистилище.
Наистина
замъкът беше огромен и мрачен, но посред бял ден, с пълен стомах и доволно
сърце, разказът на Мигел можеше да бъде приет само като поредната му шега за
забавление на гостите. Следобед подремнахме и обиколихме спокойно осемдесет и
двете стаи, подлагани на всякакви промени от различните собственици. Мигел бе
направил пълен ремонт на долния етаж и бе построил модерна спалня с мраморен
под, инсталация за сауна, физкултурни уреди, както и китната тераса, където
бяхме обядвали. Вторият етаж, най-използван през вековете, представляваше
върволица от стаи без определен стил, с мебели от различни епохи, изоставени на
собствената си съдба. Но в края на коридора една стая времето бе забравило да
докосне. Спалнята на Лудовико.
Като магия.
Там стоеше леглото със златотканите завеси и чудната покривка с гайтани,
втвърдена от изсъхналата кръв на убитата любовница. Виждаха се камината със
застинала пепел и последната цепеница, превърнала се в камък, гардеробът с
масивни гербове по дръжките и масленият портрет на замисления рицар в златна
рамка, рисуван от някой флорентински майстор, нямал щастието да надживее
епохата си. Но това, което ме порази, беше уханието на пресни ягоди, необяснимо
защо наситило въздуха на спалнята.
В Тоскана летните
дни се точат дълго, а хоризонтът остава на мястото си чак до девет вечерта.
Когато свършихме обиколката на замъка, минаваше пет, но Мигел настоя да видим
фреските на Пиеро делла Франческа в църквата „Свети Франсиск“, след това пихме
кафе със сладки приказки под навесите на площада и когато се върнахме да вземем
куфарите си, видяхме, че вечерята е сервирана. Така че останахме да вечеряме.
Докато седяхме
под виолетовото небе с една-единствена звезда, децата запалиха факли в кухнята
и тръгнаха на експедиция из горните етажи. От масата чувахме техния див конски
галоп по стълбите, скърцането на вратите, щастливите им крясъци, с които викаха
Лудовико из тъмните стаи. Тяхна беше лошата идея да останем да спим. Мигел
Отеро Силва ги подкрепи очарован и ние нямахме гражданската доблест да откажем.
Въпреки моето
безпокойство с жена ми спахме много добре в една стая на първия етаж, а децата
— в съседната. И двете помещения бяха обновени и приветливи. Докато се опитвах
да заспя, преброих дванайсетте удара на вечно будния стенен часовник в залата и
си спомних страховитото предупреждение на жената с гъските. От умора заспахме
веднага.
Спахме дълго и
дълбоко. След седем ме събуди едно разкошно слънце, което се промъкваше между
виещите се растения на прозореца. До мен жена ми плуваше в спокойното море на
невинните. „Каква глупост — казах си, — някой още да вярва в духове.“ Тогава ме
ужаси уханието на току-що откъснати ягоди, видях камината със студената пепел и
последната цепеница, превърната в камък, и портрета на тъжния рицар в златната
рамка, който ни гледаше от дълбините на три века. Не се намирахме в стаята на
долния етаж, където бяхме легнали миналата нощ, а в спалнята на Лудовико, под
корниза с прашните завеси и в чаршафите на проклетото му легло, напоени с гореща
кръв.
Октомври 1980
Gabriel García
Márquez
Espantos de
agosto, 1980
Няма коментари:
Публикуване на коментар