Габриел Гарсия Маркес

      

      Погребението на Мама Гранде

      Ето каква е, неверници от цял свят, истинската история на Мама Гранде — пълна суверенна на царство Макондо, която упражнява властта си деветдесет и две години и умря като светица един вторник през септември миналата година, а на погребението й дойде самият папа.

      Сега, когато потресената до дън душа нация вече е дошла на себе си; когато веселяците от Сан Хуан, контрабандистите от Гуахира, търговците на ориз от Сину, проститутките от Гуакамайял, магьосниците от Сиерпе и банановите плантатори от Араката са спуснали кепенците, за да се съвземат от изтощителното бдение; когато са възвърнали равновесието си и отново са застанали на своите постове президентът на републиката, неговите министри и всички онези, които дойдоха на най-пищната погребална церемония, отбелязана в аналите на историята, да представляват държавната власт и свръхестествените сили; когато папата се е възнесъл на небето телом и духом, а в Макондо не можеш да пристъпиш от празни шишета, от угарки, оглозгани кости, консервени кутии, парцали и изпражнения, оставени от стеклото се за погребението множество, сега вече настъпи часът да сложим едно столче на улицата пред вратата и преди да са довтасали историците, да разкажем от самото начало всичките подробности на това всенародно вълнение.

      Преди четиринадесет седмици — след безкрайни нощи с лапи, синапови компреси и вендузи, съсипана от предсмъртни кошмари — Мама Гранде нареди да я сложат да седне на нейния стар люлеещ се стол от лиани, за да изрази последната си воля. Това беше единствената церемония, която й беше нужна, за да умре. Същата сутрин с помощта на отец Антонио Исабел тя беше уредила всички сметки, свързани с душата й. Оставаше й само да разреши въпросите, свързани с претъпканите ракли и с деветимата племенници — нейни единствени наследници, които дежуреха един след друг край леглото й. Свещеникът, който скоро щеше да навърши сто години и затова си приказваше сам, непрекъснато беше в стаята. Десетима мъже едва успяха да го качат до спалнята на Мама Гранде и после решиха да го оставят там, че да не става нужда да го свалят и отново да го качват в последната минута.

      Най-големият племенник, Никанор — грамаден и див, облечен със зеленикави дрехи, по ботуши с шпори, с револвер калибър 38 с дълга цев, пъхнат под ризата — отиде да доведе нотариуса. Огромната двуетажна къща, пропита с миризма на патока и риган, с тъмни складове, натъпкани със сандъци и вехтории от четири поколения, станали вече на прах, беше замряла в очакване на този час. В дълбокия среден коридор с куки по стените, на които в други времена закачваха одрани прасета, а в сънливите августовски недели висяха елени да им се изцеди кръвта, сега дремеха пеоните, скупчени върху чували сол и земеделски сечива, докато чакаха заповедта да оседлаят конете и да препуснат, да разнесат скръбната вест из необятното стопанство. Останалите членове на голямата челяд бяха в салона. Бледи, изсмукани от тежката наследственост и безсънните нощи, жените бяха облечени в дълбок траур, събрал в себе си безброй поверия. Матриархалната строгост на Мама Гранде бе оградила нейните богатства и името й с недостъпна като църковно тайнство бодлива тел, в чиито граници чичовци се женеха за дъщерите на племенничките си, племенниците пък се женеха за лелите си, а братята — за снахите си, докато накрая се оплете гъста паяжина от кръвосмешения, която превърна продължението на рода в порочен кръг. Единствена Магдалена, най-малката от племенниците, успя да прескочи оградата: измъчена от разни видения, тя накара отец Антонио Исабел да я причасти, острига се и избяга от тщеславието и суетите на света в манастир. Извън рамките на законните си семейства, упражнявайки правото си на първата брачна нощ, мъжете бяха оплодили колиби, махали и села с цели потомства от извънбрачни чада, които се въртяха между слугите — без фамилно име, в качеството си на припознати, на подчинени, на любимци и протежета на Мама Гранде.

      Непосредствената близост на смъртта прекъсна изтощителното чакане. В затворената стая гласът на умиращата, свикнал на почит и послушание, прозвуча като най-ниския тон на орган, не по-звънко, но отекна и в най-отдалечените кътчета на имението. Никой не беше равнодушен към тази смърт. През настоящия век Мама Гранде беше център на тежестта в Макондо — както нейните братя, родителите й и родителите на нейните родители са били в миналото. Тяхната хегемония обхващаше две столетия. Селището бе възникнало около нейното име. Никой не знаеше нито произхода, нито границите, нито истинската стойност на владенията й, но всички бяха свикнали да вярват, че Мама Гранде е владетелка на течащите, на застоялите, на дъждовните и на още неизлелите се в дъжд води, на околните пътища, на телеграфните стълбове, на високосните години и на жегата и че имаше освен това наследствено право върху земята и живота на нея. Когато привечер сядаше на балкона на своята къща да се поразхлади — с цялата тежест на своите вътрешности и на властта си, стоварени върху стария стол от лиани, — тя наистина изглеждаше безкрайно богата и могъща, най-могъщата и богата матрона в света.

      На никого не му беше дошло на ум дори да си помисли, че Мама Гранде е смъртна — освен на членовете на нейното племе и на самата нея, подсещана от старческите предсказания на отец Антонио Исабел. Но тя вярваше, че ще живее повече от сто години, също като баба си по майчина линия, която през войната от 1875 се нахвърлила върху един патрул на полковник Аурелиано Буендия, заел позиция в кухнята на чифлика. Чак през април тази година Мама Гранде разбра, че господ няма да й даде върховното право лично и в открита борба да унищожи цяла една орда от масони-федералисти.

      През първата седмица от болестта й семейният лекар я лекува с хардалени лапи и с вълнени чорапи на краката. Той беше наследствен лекар, завършил в Монпелие, и по вътрешно философско убеждение беше противник на прогреса в областта на своята наука. Мама Гранде беше го удостоила с привилегията да бъде единственият лекар в Макондо, като забрани да се установяват там други лекари. На младини той кръстосваше Макондо на кон, обикаляше своите болни, чието състояние привечер се влошаваше, и природата го надари с правото да стане баща на безчет чужди деца. Но артритът го прикова към хамака и накрая той започна да се грижи за болните си, без да ги посещава — с помощта на предположения, на казал-рекъл и поръки на разстояние. Когато Мама Гранде изпрати да го извикат, той прекоси площада по пижама, подпрян на два бастуна, и се настани в спалнята на болната. Едва когато разбра, че Мама Гранде бере душа, накара да му донесат едно сандъче с порцеланови шишенца с надписи на латински и в продължение на три седмици обработва умиращата отвътре и отвън с какви ли не академически пластири, прекрасни микстури и превъзходни анални свещички. После наложи болното място с одимени жаби, а на бъбреците й сложи пиявици. Докато един ден на разсъмване се видя принуден да избира: или да накара бръснаря да й пусне кръв, или да повика отец Антонио Исабел да я изповяда.

      Никанор изпрати да повикат свещеника. Десетима от най-избраните негови хора го пренесоха от поповата къща до спалнята на Мама Гранде, както си беше седнал в своя скърцаш плетен стол, под хваналия вече плесен балдахин, предназначен за тържествени случаи. Звънът за предсмъртно причастие, който се разнесе в топлото ранно септемврийско утро, беше за жителите на Макондо като първа вест. Когато слънцето изгря, площадчето пред къщата на Мама Гранде изглеждаше като същински селски панаир.

      Тази гледка беше като спомен от предишни времена. До своята седемдесета година Мама Гранде празнуваше рождените си дни с най-продължителните и шумни панаири, каквито народът помни. Дамаджани с ракия се изнасяха на разположение на цялото селище, на площада се колеха говеда, а група музиканти; качени на една маса, свиреха неспирно в продължение на три дни. Под прашните бадемови дървета, където през първата седмица от нашия век са лагерували легионите на полковник Аурелиано Буендия, се опъваха сергии с царевични курабии, кифли, кървавици, пръжки, млинчета, свински наденички, хлебчета от юка, питки, понички, баници, суджуци, чревца, тръстиково вино — наред с какви ли не джунджурии, дрънкулки, евтини висулки, — уреждаха се боеве с петли, въртяха се лотарии. В бъркотията на възбуденото множество се продаваха гравюрки и стихари с лика на Мама Гранде.

      Празненствата започваха два дни преди великата дата и свършваха на самия рожден ден с гърмящи фойерверки и семеен бал в къщата на Мама Гранде. Избраните гости, и законните членове на семейството, великодушно обслужвани от извънбрачните, танцуваха под звуците на старата пианола, снабдена с модерни ролки. Мама Гранде ръководеше тържеството от дъното на салона, седнала в удобно кресло с ленени възглавници, като даваше едва забележими заповеди със своята десница, окичена с пръстени по всички пръсти. Понякога в заговор с влюбените, но почти винаги движена от собственото си вдъхновение, тази вечер тя уговаряше браковете за следващата година. Мама Гранде завършваше тържеството, като излизаше на украсения с книжни гирлянди и лампиони балкон и оттам хвърляше монети на тълпата.

      Тази традиция се беше прекъснала до известна степен заради зачестилия траур в къщата и отчасти заради политическата несигурност през последните години. Новите поколения само бяха слушали за тези великолепни празненства. Те не успяха да видят как на неделната литургия някой от представителите на гражданската власт вее с ветрило на Мама Гранде, удостоена с привилегията да не застава на колене дори в момента на възнесението, за да не измърси полата си на волани и колосаните си кринолини. Като мираж от младостта си старците помнеха дългите двеста метра рогозки, постлани от старинния дом до главния олтар, в деня, когато Мария дел Росарио Кастаниеда и Монтеро присъствува на погребението на своя баща и се върна по застланата с рогозки улица, облечена в своето ново и сияйно достойнство — на двадесет и две години превърната в Мама Гранде. Това средновековно видение принадлежеше тогава не само на миналото на рода, но беше част и от миналото на страната. Все по-неосезаема и далечна, зрима единствено през горещите следобеди, на задушения от саксиите с мушкато балкон, Мама Гранде се стопяваше в своята собствена легендарност. Властта си упражняваше чрез Никанор. Съществуваше мълчаливо обещание, изречено само от традицията, че в деня, когато Мама Гранде запечата своето завещание, наследниците ще обявят три нощи на всеобщо веселие. Но всички знаеха също, че тя бе решила да изрази последната си воля само няколко часа преди смъртта си, а никой не мислеше сериозно, че. Мама Гранде може да е смъртна. Едва онази септемврийска утрин, събудени от звъна за предсмъртното причастие, жителите на Макондо се убедиха, че Мама Гранде не само беше смъртна, но и че се кани да умре.

      Часът й беше настъпил. Както лежеше сред белите чаршафи, намазана с мехлеми до ушите, под прашния балдахин от батиста, присъствието на живот в нея можеше да се отгатне само в едва забележимото повдигане на матриархалните й гърди. Мама Гранде, която докъм петдесетата си година отблъсна и най-разпалените свои поклонници и която природата бе надарила със способността да изхрани сама целия си род, умираше девствена и бездетна. Когато дойде ред за последното причастие, отец Антонио Исабел трябваше да повика на помощ племенничките, за да разтвори пръстите й и да намаже с миро дланите й, защото откак бе започнала да бере душа, Мама Гранде все стискаше юмруците си. До нищо не доведе и помощта на племенничките. Докато се мъчеха да разтворят пръстите й, за първи път от цяла седмица умиращата притисна до гърдите си отрупаната със съзвездия от скъпоценни камъни ръка, вторачи безцветни очи в племенничките си и каза: „Крадли!“ После видя отец Антонио Исабел, облечен като за литургия, видя и клисаря с обредните съдове и прошепна убедено и спокойно: „Умирам“. Тогава свали пръстена с най-големия диамант и го даде на Магдалена, послушничката — на нея се полагаше, защото тя беше най-малката наследница. Това беше завършек на една традиция: Магдалена се беше отказала от своето наследство в полза на църквата.

      На разсъмване Мама Гранде помоли да я оставят насаме с Никанор, за да му даде последните си нареждания. В течение на половин час, превъзходно владеейки всичките си сетива и способности, тя го разпитва как вървят работите; после даде специални поръки как да постъпят с тленните й останки, а накрая отдели особено внимание на бдението. „Очите ти да са отворени на четири — каза тя. — Заключи всички ценни неща, защото много хора ходят по бдения само за да откраднат нещо“. След малко, останала насаме със свещеника, тя направи дълга, искрена и подробна изповед, а по-късно, в присъствието на племенниците си, прие последно причастие. И тогава поиска да я сложат на нейния люлеещ се стол от лиани, за да изрази последната си воля.

      На двадесет и четири листа, изписани със съвсем ясен почерк, Никанор беше подготвил най-подробен доклад за нейните имущества. В присъствието на лекаря и на отец Антонио Исабел, дишайки спокойно, Мама Гранде продиктува на нотариуса списъка на своите имоти — върховен и единствен източник на нейното величие и на властта й. В първоначалните си размери нейните фактически владения се свеждаха до три командорства, предоставени с кралска грамота по време на колонизацията, които с годините, благодарение на заплетени бракове по сметка, се бяха събрали под владичеството на Мама Гранде. На тези пустеещи земи без определени граници, които обхващаха пет общини и в които никога не беше посято нито едно зрънце за сметка на собствениците, триста петдесет и две семейства живееха като арендатори. Всяка година в навечерието на своя имен ден Мама Гранде извършваше единствения акт на управление, който бе попречил земите да се върнат на държавата: събираше арендата. Седнала във вътрешния коридор на своята къща, тя лично получаваше наема за правото да живеят на нейните земи. Също тъй бяха го получавали в продължение на повече от столетие нейните прадядовци от прадядовците на сегашните арендатори. Три дни продължаваше събирането на арендата и след тези три дни дворът оставаше претъпкан от прасета, пуйки и кокошки, от десятъка и от първите плодове на земята, които хората донасяха като подарък. Всъщност това беше единственият урожай, който семейството събираше от тази мъртва от самото си начало земя, чиято повърхност на око се изчисляваше на сто хиляди хектара. Но историческите условия бяха помогнали вътре в тези граници да израснат и да процъфтят шестте селища на окръга Макондо, включително и главното селище, където се намираше общината. С други думи, онези, които живееха в някаква къща, имаха върху нея толкова право на собственост, колкото им даваше правото им на собственият върху строителните материали, защото земята принадлежеше на Мама Гранде и на нея се изплащаше наемът. Наем трябваше да й плаща и правителството заради туй, че гражданите ходеха по нейните улици.

      В околностите на селищата живееха на воля никога непреброявани и от никого неотглеждани говеда, белязани по хълбоците с желязо във формата на катинар. По-скоро заради безредието, а не заради количеството на добитъка този наследствен знак беше станал известен в далечни департаменти, докъдето лятно време стигаха ожаднелите, разпилени на всички страни говеда, и представляваше една от най-здравите основи на легендата. По причини, които никой не си беше дал труд да обясни, просторните конюшни на рода постепенно се бяха изпразнили след последната гражданска война и напоследък в тях се бяха настанили работници за обработване на захарна тръстика, доилни и една оризовеячка.

      Извън всичко изброено, в завещанието се отбелязваше съществуването на три делви със златни пари, закопани някъде в къщата през войната за независимост, които не бяха намерени, въпреки редовните и усърдни разкопки. Заедно с правото да продължават експлоатацията на дадените под аренда земи и да получават десетък, както и всякакви извънредни дарения, наследниците получаваха и един план, който се предаваше от поколение на поколение, всеки път все по-усъвършенствуван, й улесняваше търсенето на заровеното съкровище.

      На Мама Гранде й бяха нужни три часа, за да изреди поръките си за поземлените владения. В задуха на спалнята гласът на умиращата сякаш придаваше особено достойнство на всяко споменато нещо. Когато тя сложи заекващия си подпис, а отдолу под нея се подписаха свидетелите, тайна тръпка разтърси душата на множеството, което започваше да се събира пред къщата под сянката на прашните бадемови дървета.

      Тогава остана да се изредят подробно нематериалните й владения. С върховно усилие — каквото бяха правили преди смъртта си и нейните деди, за да осигурят господството на своя род — Мама Гранде се надигна на монументалните си кълки и с властен и искрен глас, разчитайки изцяло само на паметта си, продиктува списъка на своите невидими имущества: подземните богатства, териториалните води, цветовете на знамето, националния суверенитет, традиционните партии, правата на човека, гражданските свободи, държавния глава, правителството и парламента, препоръчителните писма, историческите факти, свободните избори, цариците на красотата, важните речи, грандиозните манифестации, знатните сеньорити, благородните сеньори, гордите воини, негово преосвещенство, върховния съд, забранените за внасяне стоки, либералните дами, проблема за месото, чистотата на езика, примерите, които трябва да дадем на света, юридическата система, свободния, но отговорен за действията си печат, южноамериканската Атина, общественото мнение, поуките от демокрацията, християнския морал, недостига на девизи, правото на политическо убежище, комунистическата опасност, държавния кораб, скъпотията, републиканските традиции, онеправданите класи, призивите за национално съгласие…

      Не успя да довърши. Изчерпателното изреждане прекъсна последното й дихание. Удавена в това дълбоко море от абстрактни формули, които в течение на две столетия бяха служили като морално оправдание за властта на семейството, Мама Гранде се оригна звучно и издъхна.

      Същият следобед жителите на далечната и мрачна столица видяха на първите страници на извънредните издания на вестниците портрета на една двадесетгодишна жена и помислиха, че е някоя нова царица на красотата. С буйни коси, събрани на върха на главата и забодени с гребен от слонова кост, с диадема върху дантеленото покривало, Мама Гранде преживяваше още веднъж младостта на своята снимка, увеличена и поместена на четири колони, след съответния ретуш. На тази снимка, направена от един пътуващ фотограф, който беше минал през Макондо в началото на нашия век, и преди много години заведена в документациите на вестниците под рубриката „Неизвестни личности“, й беше съдено да остане в паметта на бъдещите поколения. По раздрънканите автобуси, в асансьорите на министерствата, в унилите салони за чай, подплатени със светли драперии, с благоговение и почит шепнеха за важната особа, починала в своя край на жега и малария, и чието име беше неизвестно в останалата част на страната, преди да бъде осветено от печатното слово. Ситен дъжд ръсеше над минувачите недоверие и плесен. Камбаните на всички църкви биеха на умряло. Вестта завари президента на републиката, когато се отправяше на тържеството за произвеждане в чин на новите кадети, и с една бележка, написана от самия него на гърба на телеграмата, той предложи на министъра на войната да завърши речта си с едноминутно мълчание в чест на Мама Гранде.

      Нейната смърт наруши социалния ред. Дори президентът на републиката, до когото чувствата на гражданите стигнаха като през пречиствателен филтър, успя да долови от своя автомобил — макар и от едно мимолетно видение, но в твърде силна степен — мълчаливото вцепенение на града. Отворени бяха само някои малки долнопробни кръчми и митрополитската катедрала, подготвена за деветдневна заупокойна служба. В националния капитолий, където увити в хартии просяци спяха под дорийските колони и тъжните паметници на умрели президенти, лампите на конгреса светеха. Когато президентът влезе в своя кабинет, развълнуван от зрелището, което представляваше потъналата в траур столица, неговите министри го чакаха, облечени в официални траурни костюми, прави, по-тържествени и по-бледи от обикновено.

      Събитията, станали през тази вечер и през следващите, по-късно щяха да бъдат наречени „историческа поука“ — не само заради християнските чувства, които събудиха у най-високопоставените представители на обществената власт, а и заради себеотрицанието, с което несъвместими интереси и противоречиви гледища се примириха в името на общата цел: погребението на един прославен покойник. Години наред Мама Гранде бе осигурявала социалния мир и политическото разбирателство в своята империя само благодарение на три урни с фалшиви избирателни бюлетини. Те бяха част от нейното тайно владичество. Мъжете от прислугата, техните протежета и арендаторите — пълнолетни и непълнолетни — упражняваха не само своето собствено право на глас, но и правото на умрелите в течение на един век избиратели. Тя олицетворяваше предимството на традиционната власт над преходната, надмощието на нейната класа над плебса, превъзходството на божествена мъдрост над тленната конюнктура. В мирно време нейната неделима воля раздаваше и отнемаше енории, привилегии и синекурни длъжности, бдеше над благоденствието на съратниците си, а за да постигне всичко това, налагаше се да прибягва към раздора или към изборната фалшификация. В размирни времена Мама Гранде тайно помагаше за въоръжаването на своите привърженици, а за пред хората оказваше помощ на жертвите си. С това свое родолюбиво усърдие тя беше заслужила най-високи почести.

      Нямаше нужда президентът на републиката да се допитва до съветниците си, за да определи тежестта на своята отговорност. Между салона за аудиенции в двореца и малкото, постлано с камъни вътрешно дворче, което някога служело като гараж за каляските на вицекралете, има една вътрешна градина с тъмни кипариси, където към края на колониалната епоха някакъв португалски монах се обесил от любов. Въпреки шумната група от високопоставени служители с ордени, президентът не можеше да надделее едно леко потръпване от чувство на неувереност, когато минаваше през това място след залез слънца. Но в онази вечер това потръпване имаше силата на предзнаменование. Тогава той напълно осъзна своето историческо предназначение и издаде декрет за деветдневен национален траур и за посмъртни почести на Мама Гранде като героиня, паднала за отечеството на бойното поле. В своята покъртителна реч, която произнесе на следващата сутрин пред своите сънародници по националното радио и телевизия, първият държавник в страната изрази увереност, че погребението на Мама Гранде ще се превърне в нов пример за света.

      Само че тази толкова възвишена цел трябваше да се сблъска със сериозни пречки. Юридическата структура на страната, създадена от далечни предшественици на Мама Гранде, не беше приспособена за събитията, които започнаха. Големи учени, доктори по правото, опитни алхимици на закона, се задълбочаваха в тълкувания и силогизми, затърсиха някаква формула, която би позволила на президента на републиката да присъствува на погребението. Настъпиха дни на объркване сред високите сфери на политиката, на духовенството и на финансите. В просторната амфитеатрална зала на конгреса, свикван все по-рядко през последното столетие на абстрактно законодателство, сред портрети на национални герои и бюстове на гръцки мислители, славословията за Мама Гранде стигнаха неподозирани размери, докато в същото време, през тежкия в Макондо септември, нейният труп се пълнеше с мехурчета. За първи път се говореха за нея такива думи и за първи път си я представяха без нейния люлеещ се стол от лиани, без тежката й дрямка в два часа следобед и без хардалените лапи. Представяха си я чиста и млада, дестилирана от легендата.

      Безброй часове се изпълниха с думи, думи, думи, които отекваха по цялата република, разнесени от глашатаите на печатното слово. Докато най-сетне един от присъствуващите, надарен с чувство за реалност — единствен сред това събрание от стерилни жреци на Темида — прекъсна това историческо дърдорене и припомни, че трупът на Мама Гранде чака тяхното решение при четиридесет градуса на сянка. Никой не се смути от това втурване на здравия разум в чистата атмосфера на писания закон. Издадена бе заповед трупът да бъде балсамиран, докато се търсят необходимите формули, докато се постигне единство в мненията или докато се внесат поправки в конституцията, които ще позволят на президента на републиката да присъствува на погребението.

      Толкова много приказки се изприказваха, че ехото им премина границите, прехвърли океана и като някакво предчувствие надвисна над папските покои в Кастелгандолфо. Едва дошъл на себе си след тежкия следобеден сън, папата стоеше на прозореца и гледаше как се гмуркат в езерото водолазите, които търсеха главата на една заклана девица. През последните седмици вечерните вестници с друго не се занимаваха и папата не можеше да остане безразличен към една загадка, възникнала тъй близо до неговата лятна резиденция. Но тази вечер съвсем неочаквано вестниците замениха снимките на предполагаемите жертви с една-единствена снимка на двадесетгодишна жена в траурна рамка.

      „Мама Гранде!“ — възкликна светият отец, защото веднага позна мътния дагеротип, който преди много години му беше поднесен по случай неговото възкачване на престола в църквата „Свети Петър“. „Мама Гранде!“ — възкликнаха в хор от своите частни покои членовете на кардиналския съвет и в необятната империя на християнството за трети път от двадесет века насам настъпи час на объркване, на силно вълнение и суматоха. Докато накрая великият папа се настани в своята дълга черна гондола и се запъти към далечното и фантастично погребение на Мама Гранде.

      Назад останаха сияйните градини с праскови, Виа Апия Антика с равнодушни актриси, налягали да се пекат на слънце по терасите, в пълно неведение за станалото потресаващо събитие, а после — и мрачният нос Кастелсантанджело на хоризонта на Тибър. Привечер дълбокият звън на базиликата „Свети Петър“ се сля със звъна от напуканите бронзови камбани в Макондо. Докато плаваше по заплетените като мрежа канали и през загадъчните тресавища, които бележеха границата на Романската империя с пасбищата на Мама Гранде, папата цяла нощ слуша изпод своя душен навес крясъците на маймуните, разтревожени от минаващите тълпи. В своето нощно пътешествие папското кану постепенно се пълнеше с чували юка, е клонове зелени банани, кафези с кокошки, с мъже и жени, изоставили обичайните си занимания и тръгнали да си опитат късмета — да продадат туй-онуй покрай погребението на Мама Гранде. Тази нощ за първи път в историята на църквата негово светейшество изстрада трескавото безсъние и мъчителната обсада на комарите. Но прекрасният изгрев над владенията на великата старица, първобитната гледка, която разгърна пред очите му царството на балсамина и на игуаната, заличиха от паметта му страданията по време на пътуването и го възнаградиха за жертвата.

      Никанор се събуди от трикратно почукване на вратата, което възвести скорошното пристигане на негово светейшество. Смъртта бе станала господарка в къщата. Насърчени от честите призоваващи речи на президента, от трескавите спорове на депутатите, които съвсем прегракнаха и се разбираха вече само с помощта на общоприети знаци, хора и конгрегации от целия свят захвърлиха своите занятия и се стекоха от къде ли не, изпълниха тъмните коридори, претъпканите антрета, задушните мансарди. А онези, които пристигнаха със закъснение, се покатериха и най-удобно се настаниха по огради, стобори, наблюдателни кули, дървени скели и бойници. В най-големия салон на къщата, под трептяща грамада от телеграми, лежеше трупът на Мама Гранде и се балсамираше, докато чакаше великите решения. Изтощени от сълзите, деветимата племенници бдяха край мъртвата и се дебнеха един друг.

      Много дни наред светът трябваше да продължава своята обсада. В залата на общинския съвет, обзаведена с четири кожени табуретки, с делва филтрирана вода и хамак, папата изнемогваше от безсъние и се обливаше в пот, а през дългите задушни нощи се разсейваше с четенето на административни доклади и наредби. През деня раздаваше италиански бонбони на децата, които надничаха през прозореца да го видят, и обядваше под навеса от астромелии заедно с отец Антонио Исабел, а понякога и с. Никанор. Тъй живя той безкрайни седмици и удължени от чакането и жегата месеци, докато най-сетне Пастор Пастрана се изправи сред площада със своя барабан и зачете постановлението за решението на парламента. В него се заявяваше, че общественият ред бил разстроен — трам та-ра-рам — и президентът на републиката — трам-та-ра-рам — бил облечен в извънредни пълномощия — трам-та-ра-рам, — които му давали възможността да присъствува на погребението на Мама Гранде — Трам-та-ра-рам-там-там!

      Великият ден бе настъпил. По задръстените от рулетки, сергии за пържен дроб и лотарийни масички улици, където мъже с увити около шията змии хвалеха последния, единствения балсам срещу червен вятър и за безсмъртие; през пъстрото площадче, където множество хора бяха опънали навеси и постлали рогозки, стрелци в тържествена премяна разчистваха пътя на официалните лица. В трепетно очакване на върховния миг, на площада се бяха струпали перачките от Сан Хорхе, ловците на бисери от нос Вела, рибарите от Сиенага, ловците на скариди от Тасахера, магьосниците от Мохана, копачите от солниците в Манауре, акордеонистите от Валиедупар, джамбазите от Айапел, продавачите на папая от Сан Пелайо, дресьорите на петли от Ла Куева, фокусниците от Сабанас де Боливар, гребците от Магдалена, писарите от Момпокс и всички, споменати в началото на тази хроника, както и много други още. Дори ветераните на полковник Аурелиано Буендия — начело с граф Малбъроу с неговите великолепни кожи, нокти и зъби на тигър — надделяха вековната си омраза към Мама Гранде и всички от нейната порода и дойдоха на погребението, за да помолят президента на републиката да им отпусне военните пенсии, които те чакаха от шестдесет години.

      Към единадесет часа развълнуваната тълпа, която се задушаваше на слънцето, придържана от невъзмутими елитни воини с хусарски мундири и шлемове с пухкава китка пера на върха; нададе силен, ликуващ рев. Важни, тържествени в своите фракове и цилиндри, иззад ъгъла на телеграфа се показаха президентът на републиката и неговите министри, парламентарните комисии, върховният съд, държавният съвет, традиционните партии, духовенството и представителите на финансите, на търговията и на индустрията. Старият и болен президент на републиката — плешиво, ниско и дебело човече — премина пред пълните с учудване очи на множеството, което го беше облякло във власт, без да го познава, и едва сега можеше да удостовери, че той наистина съществува. Сред изнурени от сериозността на своята дейност епископи и военни със снажни торсове, покрити с броня от ордени, държавният глава издаваше непогрешимия мирис на власт.

      Облечени в траурни крепони, след тях спокойно шествуваха цариците на всички сегашни и бъдещи плодове на земята в нашата страна. Начело с всеобщата царица на всичко, за първи път лишени от земното си великолепие, преминаха царицата на влакнестото манго, царицата на зелената ауяма, царицата на бананите, царицата на хлебната юка, царицата на гуайябата, царицата на кокосовия орех, царицата на четиристотин шестдесет и два километра нанизани като маниста яйца от игуана и всички останали царици, които изпускаме, за да не стане безкрайна тази хроника.

      В своя ковчег с пурпурни драперии, отделена от действителността с осем медни винта, Мама Гранде беше вече прекалено пропита от своето формалдехидно безсмъртие, за да може да осъзнае степента на величието си. Цялото великолепие, за което бе мечтала на балкона на своята къща през горещите безсънни следобеди, се събра в четиридесетте и осем топовни гърмежа, с които всички величия на епохата отдадоха последна почит към нейната памет. Самият папа, който при едно бълнуване й се беше явил в сияеща каляска, увиснала над градините на Ватикана, превъзмогна жегата благодарение на едно изплетено от палма ветрило и с величайшето си достойнство оказа чест със своето присъствие на най-забележителната погребална церемония в света.

      Заслепено от това величаво зрелище на властта, простолюдието не обърна внимание на алчно пляскащите криле върху покрива на къщата, когато в спора на знатните взе връх съгласието и катафалката бе изнесена на улицата върху раменете на най-знатните. Никой не видя дебнещите сенки на — лешоядите, които следваха процесията по напечените улички на Макондо; нито забеляза някой, че с минаването си знатните оставяха по тях диря от вонящи отпадъци. Никой не обърна внимание, че племенниците, осиновените, слугите и любимците на Мама Гранде залостиха портата веднага щом беше изнесен трупът, и започнаха да разкъртват вратите, да разковават дъските, да разкопават основите, за да си разделят къщата. Единственото нещо, което за никого не остана незабелязано в шумотевицата на това погребение, беше дълбоката въздишка на облекчение, с която тълпата посрещна края на четиринадесетте дни молитви, екзалтации и славословия и запечатването на гробницата с оловна плоча. Някои от присъствуващите имаха достатъчно ясен поглед, за да разберат, че са станали свидетели на раждането на нова епоха. Сега вече папата можеше да се възнесе на небето и телом, и духом, защото бе изпълнил мисията си на земята; президентът на републиката можеше да седне да управлява по свое усмотрение; цариците на всичко сегашно и утрешно можеха да се омъжат и да бъдат щастливи, да заченат и да народят много деца, а тълпите можеха да опънат своите навеси в необятните владения на Мама Гранде както те си знаят и разбират, защото единствената, която можеше да се противопостави на това и имаше достатъчна власт, за да го стори, бе започнала да се разлага под оловната плоча. Тогава остана само някой да сложи едно столче навън пред вратата и да седне да разкаже тази поучителна история, пример за бъдещите поколения, та всички неверници по света да научат вестта за Мама Гранде — защото утре, в сряда, ще дойдат метачите и ще изметат боклуците от нейното погребение за всички векове напред.

      Gabriel García Márquez

      Los funerales de la Mamá Grande, 1962