Габриел Гарсия Маркес

      

      Някой такъв ден

      Понеделникът осъмна топъл и без дъжд. Дон Аурелио Есковар, зъболекар без диплом и много ранобуден човек, отвори кабинета си в шест часа сутринта. Извади от стъклената витринка една изкуствена челюст, още несвалена от гипсовия калъп, сложи на масата стиска инструменти и ги подреди по големина, като на изложба. Беше по риза на райета без яка, закопчана горе на шията с позлатено копче, а панталоните му се държаха на ластични тиранти. Беше жилав и сух, а изразът на очите му рядко съответствуваше на онуй, което ставаше край него — също както при глухите.

      Когато нареди всичко на масата, той премести бормашината към креслото на пружини и седна да полира изкуствената челюст. Изглежда никак не мислеше за онуй, което вършеше, но работеше усърдно, като натискаше педала дори когато не си служеше с бормашината.

      След осем часа спря за малко да погледне небето през прозореца и видя замислените лешояди, накацали да се сушат по стряхата на съседната къща. Продължи да работи с мисълта, че още преди обед пак ще завали. Мутиращият глас на единадесетгодишния му син го извади от неговото съсредоточение.

      — Татко!

      — Какво?

      — Кметът казва да му извадиш зъб.

      — Кажи му, че не съм в къщи.

      Полираше един златен зъб. Отдалечи го от себе си на разстояние една ръка и с притворени очи го огледа. Синът му отново извика от малката чакалня:

      — Той казва, че си в къщи, защото те чува.

      Зъболекарят продължи да разглежда зъба. Едва когато го сложи на масата при завършените работи, каза:

      — Още по-добре.

      И отново пусна бормашината. От една картонена кутийка, в която държеше нещата за правене, извади един мост от няколко части и започна да полира златото.

      — Татко!

      — Какво?

      Изразът на лицето му никак не се промени.

      — Казва, че ако не му извадиш зъба, ще ти тегли куршума.

      Без да бърза, с извънредно спокойно движение, зъболекарят свали крака си от педала на бормашината, бутна я настрана от креслото и отвори до самото дъно долното чекмедже на масата. Там беше револверът.

      — Добре — рече на сина си, — кажи му да дойде да ми го тегли.

      Завъртя креслото, застана с лице към вратата и подпря ръка в ръба на чекмеджето. Кметът се изправи на прага. Лявата му буза беше избръсната, но другата — подута и болезнена — беше обрасла в небръсната от пет дена брада. Зъболекарят видя в помръкналите му очи много безсънни нощи. Затвори чекмеджето с върха на пръстите си и каза меко:

      — Седнете.

      — Добър ден — каза кметът.

      — Добър ден — отвърна му зъболекарят.

      Докато инструментите се изваряваха, кметът облегна глава на възглавничката на креслото и се почувствува по-добре. Кабинетът беше беден: един стар дървен стол, бормашината на педал и една витринка с фаянсови шишенца. Срещу стола — прозорец с мрежесто перденце на височината на човешки бой. Като усети, че зъболекарят се приближава, кметът заби петите си в пода и отвори уста.

      Дон Аурелио Есковар обърна лицето му към светлината. След като прегледа болния зъб, той внимателно притисна челюстта, за да я намести.

      — Ще трябва без упойка да стане — каза.

      — Защо?

      — Защото има възпалителен процес.

      Кметът го погледна в очите.

      — Добре — каза той и направи опит да се усмихне. Зъболекарят не му отвърна. Сложи на работната маса съда с преварените инструменти и все тъй, без да бърза, ги извади от водата с едни студени щипци; После премести с крак плювалника и отиде да си измие ръцете над легена. Всичко извърши, без да погледне кмета. Но кметът не го изпускаше от очи.

      Болният зъб беше долен кътник. Зъболекарят се разкрачи и натисна кътника със студените клещи. Кметът се вкопчи в ръчките на стола, изпразни цялата си сила в краката и почувствува ледена празнота в бъбреците си, но дори не изохка. Зъболекарят само леко мръдна ръката си в китката. После каза без никакво озлобление, по-скоро с горчиво съчувствие:

      — Сега ще ни платите за двадесет убити, лейтенанте.

      Кметът усети скърцане на кости в челюстта си, очите му се наляха със сълзи. Но не изохка, докато не усети зъба да излиза. Тогава го видя през сълзи. Толкова чужд на неговата болка му се видя, че не можа да разбере защо се беше мъчил толкова предишните пет нощи. Наведен над плювалника, изпотен, задъхан, той разкопча куртката си и пипнешком затърси носната си кърпа в джоба на панталона. Зъболекарят му подаде чиста салфетка.

      — Избършете сълзите си — каза му.

      Кметът го послуша. Трепереше целият. Докато зъболекарят си миеше ръцете, той видя бездънното чисто небе и една прашна паяжина с яйца на паяк и умрели насекоми. Зъболекарят се върна при него, бършейки ръцете си.

      — Легнете си — каза му — и правете промивки със солена вода.

      Кметът стана, сбогува се, като мрачно отдаде чест по войнишки, и тръгна към вратата с изпънати крака, с разкопчана куртка.

      — Изпратете ми сметката — каза.

      — На вас или на общината?

      Кметът не го погледна. Затвори вратата и каза през металическата мрежа:

      — Все едно.

      Gabriel García Márquez

      Un día de éstos, 1962