Габриел Гарсия Маркес

  

      Сто години самота

      Стогодишната история на един род.

      Градът Макондо е основан от Хосе-Аркадио Буендия, бягащ от самотата на убития от него Пруденсио Агилар. От патриархално-идиличното самоуправление Макондо преминава последователно през хватката на официалната власт, робството на гринговците от банановата компания, чумата-безсънница, неуписуемото плодородие, почти петгодишния непрестанен дъжд, безмислените войни, масовите разстрели и пророкуваната разруха.

      Именно разрухата на самотата е главният герой на този роман, събрал всички библейски страсти и човешки неволи върху пищната, тайнствена и вулканична земя на латиноамериканската действителност.

      На Хоми Гарсия Аскот

      и Мария-Луиса Елио

> 

      * * *

      Много години по-късно, пред взвода за разстрел, полковник Аурелиано Буендия щеше да си спомни онзи далечен подиробед, когато баща му го заведе да види леда. Тогава Макондо беше село с двайсет къщи от кал и тръстика, построени край брега на една река с бистри води, които се спускаха по корито от камъни, бели и огромни като предисторически яйца. Светът беше толкова скорошен, че много неща нямаха име, и за да ги споменат, трябваше да ги посочват с пръст. Всяка година около Месец март дрипаво циганско семейство опъваше палатката си близо до селото и с голяма дандания от пищялки и барабани представяше новите изобретения. Най-напред донесоха магнита. Снажен циганин с планинска брада и врабешки ръце, който се представи под името Мелкиадес, свирепо разкри пред всички онова, което той самият наричаше осмото чудо на мъдрите алхимици от Македония. Тръгна от къща на къща, повлякъл две метални слитки, и всичко живо се изплаши, като видя, че казаните, котлите, клещите и мангалите изпопадваха от местата си, а дървените части скърцаха от отчаянието на гвоздеите и винтовете, които се мъчеха да се разковат, и дори отдавна изгубените предмети се появяваха там, където най-много ги бяха търсили, и се мъкнеха в шумен безпорядък подир магическите железа на Мелкиадес. „Нещата имат собствен живот — тръбеше циганинът грубо, — цялата работа е да им пробудиш душата“. Хосе-Аркадио Буендия, чието безмерно въображение отиваше винаги отвъд находчивостта на природата, и още по-нататък от чудото и магията, си помисли, че е възможно да използува онова безполезно изобретение, за да изтръгне златото от земята. Мелкиадес, който беше почтен човек, го предупреди:

      — За това не става.

      Но Хосе-Аркадио Буендия по онова време не вярваше в честността на циганите, тъй че размени мулето си и няколко ярета за двете намагнитени слитки. Урсула Игуаран, жена му, която смяташе да разшири западналото домашно имущество с ония животни, не успя да го раздума.

      — Скоро ще имаме злато в излишък, къщата да постелем — отвърна съпругът й. Месеци наред той се силеше да докаже сполуката на своите догадки. Изследва педя по педя околността, включително и речното дъно, като влачеше двете железни слитки и декламираше на висок глас заклинанието на Мелкиадес. Единственото, което успя да изтръгне, бяха някакви доспехи от XV век, със споени от ръждив трошляк части, чиято вътрешност имаше кухото звънтене на огромна кратуна, пълна с камъни. Когато Хосе-Аркадио Буендия и четиримата мъже от неговата експедиция успяха да разкъсат доспехите, вътре намериха калциниран скелет и окачен на врата му меден медальон с женска къдрица.

      През март циганите дойдоха. Този път носеха далекогледна тръба и лупа с размери на тъпан, които изложиха като последното откритие на амстердамските евреи. Туриха една циганка да седне в единия край на селото и натъкмиха тръбата до входа на палатката. Срещу заплащане от пет реала хората надзъртаха през далекогледа и виждаха циганката толкова близо, че можеха да я докоснат с пръст. „Науката премахна разстоянията — тръбеше Мелкиадес. — Скоро човекът ще може да вижда какво се случва навсякъде по земята, без да мърда от къщи“. Едно горещо пладне направиха учудващо представление с великанската лупа: сложиха куп суха трева насред улицата и я запалиха чрез събиране на слънчевите лъчи. Хосе-Аркадио Буендия, който все още не можеше да се утеши заради неуспеха на своите магнити, замисли да използува онова изобретение като бойно оръжие. Мелкиадес отново се опита да го раздума, но накрая прие двете намагнитени слитки и три монети от колониалните пари за лупата. Урсула плака от покруса. Онези пари бяха от сандъчето със златни монети, които баща й бе спастрил за цял живот лишения и които тя беше заровила под леглото си в очакване на някой добър случай, та да ги вложи. Хосе-Аркадио Буендия дори не се помъчи да я утеши, изцяло отдаден на безмълвните си опити със себеотрицанието на учен и дори с опасност за собствения си живот. Опитвайки се да покаже въздействията на лупата сред вражеската войска, той самият се изложи на съсредоточените слънчеви лъчи и пострада от изгаряния, които се превърнаха в язви, и доста време; мина, преди да зараснат. Въпреки възраженията на жена си, обезпокоена от толкова зловредното изобретение, той за малко не опожари къщата. Прекарваше дълги часове в стаята, за да прави изчисления за стратегическите възможности на своето съвременно оръжие, докато успя да състави учебник с учудваща дидактическа яснота и неотразима мощ на своите опити, няколко свитъка обяснителни чертежи, и го изпрати на властите по пратеник, който изкачи планината, залута се из необятни блата, прекоси буйни реки и насмалко не загина под бича на треската, отчаянието и чумата, преди да намери някакъв път, свързан с пощенските мулета. Макар по онова време отиването до столицата да беше малко повече от невъзможно, Хосе-Аркадио Буендия обещаваше да го предприеме веднага, щом правителството му заповяда, с цел да покаже нагледно своето изобретение пред военните власти и лично да ги обучи в сложното изкуство на слънчевата война. Чака отговора години. Накрая, уморен от чакането, той се оплака пред Мелкиадес за неуспеха на своето начинание и тогава циганинът даде убедително доказателство за честност: върна му жълтиците срещу лупата и му даде освен това няколко португалски карти и разни навигационни уреди. Собственоръчно написа сбито обобщение на проучванията на монаха Херман, което остави на негово разположение, за да може да си служи с астролабията, компаса и секстанта. Хосе-Аркадио Буендия прекара дългите дъждовни месеци заключен в една стаичка, която построи в дъното на къщата, за да не смущава никой опитите му. Изоставил напълно домашните си задължения, той стоеше по цели нощи на двора да следи хода на небесните светила и без малко не слънчаса, мъчейки се да установи точен метод за намиране на полудневието. Когато се обигра в използването и боравенето с инструментите, доби такава представа за пространството, която му позволи да плава из незнайни морета, да посещава ненаселени земи и да завърже връзка с дивни същества, без да напуска работната си стая. По онова време придоби навика да си говори насаме и да се разхожда из къщата, без да обръща внимание на никого, докато Урсула и децата превиваха гръб в градината, където се грижеха за бананите и малангата, юката и нямето*, тиквите и патладжана. Изведнъж, без никакво предвестие, трескавата му дейност секна и бе заменена от своего рода омая. Дни наред той беше като омагьосан и си повтаряше сам на себе си с нисък глас наниз от учудващи догадки, без да повярва на собствения си разсъдък. Най-подир, в един декемврийски вторник, по време на обяда, той изведнъж стовари цялото бреме на своето мъчение. Децата щяха цял живот да помнят височайшата тържественост, с която баща им седна на почетното място до масата, треперещ от треска, съсипан от проточилото се бдение и от възбудата на своето въображение, и им оповести откритието си:

      [* Тропически ядивни кореноплоди.]

      — Земята е кръгла като портокал.

      Урсула изгуби търпение.

      — Ако ще полудяваш, полудявай самичък — извика тя. — Но не се опитвай да внушаваш на децата циганските си идеи.

      Невъзмутим, Хосе-Аркадио Буендия не се остави да бъде уплашен от отчаянието на жена си, която в прилив на гняв строши астролабията му в пода. Построи друга, събра в стаичката мъжете от селището и им доказа с теории, които се оказаха неразбираеми за всички, възможността да се завърне в изходната точка, ако плава все на изток. Цялото село беше убедено, че Хосе Аркадио Буендия е изгубил разсъдъка си, когато дойде Мелкиадес да сложи всяко нещо на мястото му. Превъзнесе на всеослушание ума на онзи мъж, който посредством чисто астрономическо умозрение бе изградил една вече потвърдена в действителността, макар и непозната дотогава в Макондо теория, и като доказателство за своето възхищение му направи подарък, който щеше да окаже решаващо влияние върху бъдещето на селото: една алхимическа лаборатория.

      По онова време Мелкиадес бе остарял учудващо бързо. В първите си пътувания изглеждаше на възраст колкото Хосе-Аркадио Буендия. Но докато последният запазваше своята необикновена сила, която му позволяваше да повали кон, сграбчвайки го за ушите, циганинът изглеждаше разяждан от упорита болест. Всъщност това бе последствие от многобройните и удивителни болести, които хващаше в безбройните си околосветски пътешествия. Както самият той разказа на Хосе-Аркадио Буендия, докато му помагаше да обзаведе лабораторията, смъртта го следвала навсякъде, душела му панталоните, ала не се решавала да го перне за последен път. Той бил беглец от всички беди и неволи, които са бичували човешкия род. Оцелял от пелаграта в Персия, от скорбута на Малайския архипелаг, от проказата в Александрия, от бери-бери в Япония, от бубонната чума в Мадагаскар, от земетресението в Сицилия, от многолюдно корабокрушение в Магелановия пролив. Това чудно същество, което казваше, че притежавало разковничетата на Нострадамус*, беше печален, обгърнат в тъжен полъх мъж с азиатски поглед и, изглежда, познаваше другата страна на нещата. Носеше голяма черна шапка, като разперени криле на гарван, и кадифена жилетка, патинирана от зеленината на вековете. Но въпреки огромната си мъдрост и ореол на тайнственост той беше човек от плът върху земята и това го държеше омотан в дребничките неприятности на всекидневието. Оплакваше се от старческа болнавост, страдаше и от най-незначителните стопански злощастия и отдавна бе престанал да се смее, защото скорбутът му беше изтръгнал зъбите. В душното пладне, когато той разкри тайните си, Хосе-Аркадио Буендия бе убеден, че това е началото на една голяма дружба. Децата се учудиха на фантастичните му разкази. Аурелиано, който нямаше тогава повече от пет години, за цял живот щеше да го запомни такъв, какъвто го видя онзи подиробед: седнал срещу метално проблясващата яснота на прозореца и осветяващ с дълбокия си глас на орган най-тъмните пространства на въображението, докато по слепоочията му струеше разтопена от горещината мазнотия. Хосе-Аркадио, по-големият му брат, щеше да предаде оня чуден образ, като някакъв наследствен спомен, на цялото свое потомство. Урсула, напротив, запази лош спомен от онова гостуване, защото влезе в стаята тъкмо когато Мелкиадес счупи от разсеяност стъкленица живачен двухлорид.

      [* _Мишел дьо Нотр Дам_, наричан _Нострадамус_, френски астролог и лекар (1503  1566), автор на сборник с пророчества „Столетията“.]

      — Това е миризмата на лукавия — каза тя.

      — Ни най-малко — поправи я Мелкиадес. — Доказано е, че лукавият има серни свойства, а това не е нищо друго освен малко сублимат.

      Все тъй поучителен, той направи мъдро изложение за дяволските добродетели на цинобъра, но Урсула не му обърна внимание, а заведе децата да се молят. Оня хаплив мирис щеше да остане завинаги в нейната памет, свързан със спомена за Мелкиадес.

      Несложната лаборатория — без да се брои изобилието от хаванчета, фунии, реторти, цедки и цедилки — се състоеше от първобитен жарник*1, стъклена епруветка с дълга тясна шийка, подражание на философското яйце*2, и един дестилатор, съграден от самите цигани по съвременните описания на трираменната колба на еврейката Мария*3. Освен тези неща Мелкиадес остави мостри от седемте метала, съответствуваши на седемте планети, формулите на Мойсей и Зосим за удвояване на златото и редица записки и чертежи за процесите на Великия магистериум*4, които позволяват на съумелия да ги изтълкува да опита произвеждането на философския камък. Съблазнен от простотата на формулите за удвояване на злато, Хосе-Аркадио Буендия ухажва Урсула в продължение на няколко седмици, за да му позволи да изрови колониалните й монети и да ги увеличи толкова пъти, колкото е възможно да се подраздели живакът. Урсула отстъпи, както се случваше винаги, пред непреклонното инатене на мъжа си. Тогава Хосе-Аркадио Буендия тури трийсет дублона в една тенджера и ги сплави с медни стърготини, жълт арсениев сулфат, сяра и олово. Сложи всичко това да ври на буен огън в котел с репено масло, докато получи гъст и вонящ сироп, който все повече заприличваше на прост карамел, отколкото на великолепно злато. В необмислени и отчаяни дестилационни процеси, сплавено със седемте планетни метала, обработено с херметически живак и кипърски син камък и отново сварено в свинска мас по липса на репено масло, скъпоценното наследство на Урсула беше сведено до овъглена пръжка, която не бе възможно да се откъсне от дъното на котела.

      [*1 Алхимиците използвали прибор от печена пръст, в който въглищата, служещи за гориво, се зареждали в тръба, поставена отвесно в центъра, откъдето падали в огнището. Наоколо имало отвори, позволяващи да се извършват едновременно няколко действия. Поради липса на българско название в превода се употребява малко познатата наша дума „жарник“, която, като синоним на „пръстен мангал“, е твърде близка по значение до алхимическия термин на испански.]

      [*2 Материя, с която алхимиците възнамерявали да превръщат неблагородните метали в злато.]

      [*3 Алхимичка, живяла в края на III в. от н.е.]

      [*4 Процесът, чрез който алхимиците търсели философското яйце.]

      Когато циганите дойдоха отново, Урсула бе настроила против тях цялото население. Но любопитството беше по-силно от опасението, защото тоя път циганите обиколиха селото, вдигайки оглушителен шум с какви ли не музикални инструменти, докато глашатаят оповестяваше, че ще бъдело изложено най-баснословното откритие на назианците*. И всичко живо отиде в палатката, и срещу заплащане от едно сентаво видяха един Мелкиадес по младежки оправен, без бръчки, с нови бляскави зъби. Които помнеха неговите разрушени от скорбута венци, отпуснати бузи и повехнали устни, изтръпнаха от страх пред онова окончателно доказателство за свръхестествените сили на циганина. Страхът се превърна в суматоха, когато Мелкиадес извади непокътнати закрепените към венците зъби и за миг ги показа на публиката — бегъл миг, в който той повторно стана същият грохнал мъж от по-раншните години — и наново си ги постави, и пак се усмихна в пълновластие на възстановената си младост. Даже самият Хосе-Аркадио сметна, че знанията на Мелкиадес бяха стигнали до нетърпими крайности, но изпита целебно веселие, когато циганинът му обясни насаме механизма на изкуствената челюст. Това му се видя едновременно толкова просто и чудно, че отведнъж изгуби целия си интерес към алхимическите проучвания; преживя нова безизходност от лошо настроение, престана да се храни редовно и по цял ден обикаляше из къщи.

      [* Жители на Назианс, един от главните градове на Кападокия; Кападокия е древното име на област в Североизточна Мала Азия, на запад от Армения, през която са минали перси, римляни, византийци, араби.]

      — По света стават невероятни неща — казваше той на Урсула. — Ей там, отвъд реката има какви ли не магически прибори, а ние все тъй си живеем като магарета.

      Които го познаваха още при основаването на Макондо, се чудеха колко много се беше променил под влиянието на Мелкиадес.

      Отначало Хосе-Аркадио Буендия беше своего рода младежки патриарх, който даваше указания за сеитба и съвети за отглеждане на деца и животни и помагаше на всички, дори и във физическата работа, за добрия ход на общността. Тъй като неговата къща открай време беше най-хубавата в селото, другите бяха натъкмени по неин образ и подобие. Тя имаше широчка и добре осветена стая, трапезария, прилична на тераса с цветя в радостни багри, две спални, двор с огромен кестен, добре засадена градина и двор за домашните животни, където обитаваха в миролюбива общност кози, прасета и кокошки. Единствените животни, забранени не само у дома му, но и в цялото селище, бяха петлите за бой.

      По трудолюбие Урсула не отстъпваше на мъжа си. Чевръста, дребна, строга, онази жена с непоклатими нерви, която в нито един момент от живота й не чуха да запее, изглеждаше, че е навсякъде, от зори до късен мрак, винаги преследвана от нежното шушнене на ризолените си фусти. Благодарение на нея подовете от трамбована пръст, зидовете от неваросана кал, грубите дървени мебели, измайсторени от самите стопани, винаги биваха чисти, а старите ракли, където се пазеха дрехите, издъхваха хладен мирис на босилек.

      Хосе-Аркадио Буендия, най-предприемчивият човек, който изобщо ще има в селото, бе разпоредил така да се подредят къщите, че от всички тях човек можеше да стига до реката и да се снабдява с вода еднакво лесно, и очерта улиците с такъв добър усет, че в горещи часове слънцето не грееше никоя къща повече, отколкото останалите. За няколко години Макондо стана по-подредено и трудолюбиво село, отколкото всяко друго, което познаваха дотогава неговите 300 обитатели. Наистина беше щастливо село, където никой нямаше повече от тридесет години и където никой не бе умирал.

      Още от времената на основаването Хосе-Аркадио Буендия беше построил капани и клетки. За кратко време той напълни с канарчета, турпиали, дроздове и червеношийки не само собствената си къща, но и всички останали в селото. Концертът на толкова различни птичета стана тъй зашеметяващ, че Урсула си тури пчелен восък в ушите, за да не изгуби чувство за действителността. Когато племето на Мелкиадес дойде за пръв път да продава стъклени топчета против главобол, всичко живо се изненада, че са могли да намерят онова затулено из сънността на тресавището село, а циганите признаха, че се били водили по птичето пеене.

      Онзи дух на обществен размах бързо-бързо изчезна, сринат от магнитната треска, астрономическите пресмятания, от мечтите за превъплъщение и въжделенията да се опознаят чудесата на света. От предприемчив и чист Хосе-Аркадио-Буендия се превърна в човек мързелив наглед, немарлив в обличането, с дива брада, която Урсула с големи мъки успяваше да подреже с кухненския нож. Някои го сметнаха за жертва на особено вълшебство. Но дори и най-убедените в неговата лудост зарязаха и работа, и семейство, за да го последват, когато метна на рамо дърварските си сечива и поиска съдействието на всички, за да просече пътека, която да постави Макондо в досег с великите изобретения.

      Хосе-Аркадио Буендия никак не познаваше географията на областта. Знаеше, че на изток е непристъпната планина, а отвъд планината старинният град Риоача) където едно време — според разказите на първия Аурелиано Буендия, неговия дядо — сър Френсиз Дрейк* се отдавал на спорта да бие каймани с топовни изстрели, а после карал да ги кърпят и пълнят със слама, за да ги носи на кралица Елизабет. На младини той и неговите мъже с жени, деца, животни и всякаква покъщнина прекосили планината в търсене на излаз към морето и след двайсет и шест месеца се отказали от начинанието и основали Макондо, за да не поемат обратния път. Тъй че това беше път, който не го занимаваше, защото можеше да го отведе само в миналото. На юг бяха блатата, покрити с вечен растителен каймак, и просторният свят на голямото тресавище, което, според уверенията на циганите, нямало край. Голямото тресавище на запад се преливаше в едно водно пространство без хоризонти и там имаше морски бозайници с нежна кожа, с женска глава и снага, които погубваха мореплавателите с вълшебството на необикновените си гърди. Циганите плаваха шест месеца по тоя път, преди да стигнат пояса твърда земя, по която минаваха пощенските мулета. Според пресмятанията на Хосе-Аркадио Буендия единствената възможност за досег с цивилизацията беше северният път. Така че той снабди с инструменти за сечене и огнестрелни оръжия същите ония мъже, които го съпровождаха при основаването на Макондо, набута в една раница приборите си за ориентиране и картите и предприе дръзкото приключение.

      [* Английски моряк и адмирал (1545–1595), известен с пиратските си набези срещу испанските колонии в Америка; първият англичанин, прекосил Магелановия проток; нападнал испанската флота в пристанището на Кадис и тъй помогнал за разгрома на Непобедимата армада. После претърпял неуспех в Португалия и Пуерто Рико.]

      Първите дни не срещнаха по-значително препятствие. Спуснаха се по каменливия бряг на реката чак до мястото, където преди години бяха намерили бойните доспехи, и там навлязоха в гората по някаква пътека сред диви портокали. В края на първата седмица убиха и опекоха един елен, но се задоволиха да изядат половината и осолиха остатъка за следващите дни. Мъчеха се да отдалечат чрез тая предвидливост необходимостта отново да ядат папагали гуакамайя, чието синкаво месо имаше тръпчивия вкус на мускус. После повече от десет дни не видяха слънце. Земята стана размекната и влажна като вулканична пепел, растителността — все по-коварна, чуваха се все по-далечни крясъците на птиците и врявата на маймуните и светът се натъжи завинаги. В оня рай от влага и тишини, предхождащ първородния грях, където ботушите затъваха в кладенчета от димящи масла, а мачетите разкъсваха кървавочервени перуники и са ламандри, мъжете от експедицията се почувствуваха подтиснати от най-старите си спомени. Цяла седмица, почти без да говорят, те напредваха като лунатици в един кошмарен свят, едва осветлявани от нежните сияния на светещи насекоми, и с дробове, изтерзани от задушаващата миризма на кръв. Не можеш да се върнат, защото просеката, която отваряха при минаването си, след кратко време пак се затваряше от нова растителност, която почти виждаха да израстеш пред очите им.

      — Няма значение — казваше Хосе-Аркадио Буендия, — важното е да не изгубим посоката.

      Винаги зависим от компаса, той продължи да води своите мъже към невидимия север, докато успяха да излязат от омагьосаната област. Беше плътна нощ, беззвездна, но тъмнината бе просмукана с някакъв нов и чист въздух. Изтощени от продължителния преход, те окачиха хамаците и спаха дълбоко за пръв път от две седмици. Когато се пробудиха под вече извисилото се слънце, останаха изумени от захлас. Насреща им, заобиколен с папрати и палми, бял и прашен сред мълчаливата светлина на утрото, стоеше огромен испански галеон. Леко полегнал на десния си борд, а от недокоснатите му мачти сред въжета, украсени с орхидеи, висяха мръсни дрипи от платната. Корпусът, покрит с излъскана броня от вкаменени прилепала* и нежен мъх, стоеше здраво забит в каменистата земя. Целият скелет сякаш заемаше една свойствена за него среда, едно пространство от самота и забрава, недостъпно за пороците на времето и навиците на птиците. Участниците в експедицията изследваха с мълчалив плам вътрешността му, но и там нямаше нищо друго освен гъста гора от цветя.

      [* _Прилепало_ — вретенообразна морска риба, дълга около 40 см, върху главата си има продълговата плочка от подвижни хрущялни люспи, с които образува вакуум и се залепя към плаващи предмети. В древността на прилепялото са приписвали способността да спира кораби.]

      Намирането на галеона, признак за близостта на морето, прекърши устрема на Хосе-Аркадио Буендия. Той считаше за някаква подигравка на палавата си съдба факта, че с цената на безброй самопожертвувания и мъки е търсил морето, без да го намери, и го намира сега, без да го търси, изпречено на пътя му като непреодолима преграда. Много години по-късно полковник Аурелиано Буендия отново прекоси областта, когато тя беше вече редовен пощенски път, и единственото, което намери от кораба, бе овъгленият му скелет сред поле от макове. Едва тогава, убеден, че оная история не е била рожба на бащиното му въображение, той се запита как е могъл галеонът да навлезе до тая точка на сушата. Но Хосе-Аркадио Буендия не се замисли върху тоя въпрос, когато след още четири дни пътуване откри морето на дванайсет километра от галеона. Мечтите му свършиха пред това пепелявоцветно, пенливо и мръсно море, което не заслужаваше рисковете и самопожертвуванията на неговото премеждие.

      — Мамка му! — извика той. — Макондо е заобиколено с вода отвсякъде.

      Мисълта за полуостровно Макондо преобладаваше дълго време, вдъхновявана от произволната карта, която Хосе-Аркадио Буендия начерта при завръщането от експедицията. Нахвърли я гневно, злонамерено, преувеличавайки трудностите за връзка със света, сякаш да накаже сам себе си заради пълната липса на усет, с която избра мястото.

      — Никога няма да стигнем никъде — оплакваше се той пред Урсула. — Тук ще си изгнием приживе, без да получим облагите на науката.

      Тази увереност, предъвквана месеци наред в стаичката на лабораторията, го накара да замисли проекта да премести Макондо на по-подходящо място. Но тоя път Урсула изпревари трескавите му кроежи. С тайния и неумолим труд на мравчица тя настрои жените от селото срещу приумиците на мъжете им, които вече подхващаха приготовления за местенето. Хосе-Аркадио Буендия не разбра кога точно, нито поради какви враждебни сили предначертанията му се омотаха в неразбория от съображения, затруднения и увърталия, докато се превърнаха чисто и просто в самозалъгване. Урсула го наблюдаваше с невинно внимание и дори почувствува известно състрадание към него сутринта, когато го намери в дъното на стаичката да мечтае полугласно за местенето и да поставя в истинските им сандъци частите на лабораторията. Остави го да привърши. Без някакъв упрек тя го остави да закове сандъците и да изпише върху тях началните си букви с натопената в мастило стиска трева, но вече знаеше, че той знае (защото го чу да казва сред глухите си монолози), че мъжете от селището няма да го последват в неговото начинание. Едва когато започна да откачва вратата на стаичката, Урсула се осмели да попита защо го прави, а той й отвърна с известна горчивина:

      — Щом никой не иска да замине, ще заминем самички.

      Урсула не трепна.

      — Няма да заминем — каза тя. — Тук ще останем, защото тук ни се роди син.

      — Още нямаме умрял — отвърна той. — Човек е отникъде, докато няма един умрял под земята.

      Урсула възрази с нежна твърдост:

      — Ако трябва да умра, аз ще умра, но ще останете тук.

      Хосе-Аркадио Буендия не повярва, че волята на жена му е толкова корава. Опита да я съблазних вълшебството на своята фантазия, с обещанието за един чуден свят, където само да се излеят някакви магически течности върху земята, и растенията давали плодове по желанието на човека, и където се продавали на битпазарски цени какви ли не прибори против болка. Но Урсула беше безчувствена за неговото ясновидство.

      — Вместо да умуваш над твоите врели-некипели, трябва да се заемеш със синовете си — отвърна му тя. — Виж ги какви са, изоставени на божията милост като магарета.

      Хосе-Аркадио Буендия взе буквално думите на жена си. Погледна през прозореца и видя двете боси деца в слънчевата градина и му се стори, че едва в онзи миг те бяха почнали да съществуват, заченати от заклинанието на Урсула. Тогава вътре в него стана нещо; нещо загадъчно и окончателно, което го изтръгна от сегашното му време и го понесе наслука из някаква неизследвана област на спомените. Докато Урсула продължаваше да мете къщата, сега уверена, че цял живот няма да я напусне, той стоеше неподвижен, съзерцаващ децата с унесен поглед, чак докато очите му се навлажниха и ги избърса с опакото на дланта си, като изпусна дълбока въздишка на примирение.

      — Добре — рече той. — Кажи им да дойдат и помогнат да извадя нещата от сандъците.

      Хосе-Аркадио, по-големият от децата, беше навършил четиринайсет години. Имаше четвъртитата глава, щръкналата коса и прихватничавия характер на баща си. Макар и да носеше същия порив за растене и физическа сила, още оттогава беше очевидно, че е лишен от въображение. Бе заченат и роден в мъчителното пътуване през планината, преди основаването на Макондо, и родителите му благодариха на небето, щом стана ясно, че няма никакъв животински орган. Аурелиано, първото човешко същество, което се роди в Макондо, щеше да навърши шест години през март. Беше тих и уединяващ се. Плака в корема на майка си и се роди с отворени очи. Докато му прерязваха пъпа, въртеше глава насам-натам и опознаваше нещата в стаята, като оглеждаше лицата на хората с любопитство, в което нямаше учудване. После, безразличен към ония, които се приближаваха да го разгледат, той задържа вниманието си съсредоточено в тавана от палмови листа, който изглеждаше че ей-сега ще се срути под страшния напор на дъжда. Урсула не си спомни за напрегнатостта на онзи поглед чак до деня, в който малкият Аурелиано на тригодишна възраст влезе в кухнята тъкмо когато тя смъкваше от огнището и слагаше върху масата гърне с врящ бульон. Слисано на вратата, детето каза: „Ще падне“. Гърнето стоеше добре поставено в средата на масата, но едва детето изрече предупреждението, и то започна невъзвратимо да се мести към ръба, сякаш подтиквано от някакво вътрешно движение, и се пръсна върху пода. Обезпокоена, Урсула разказа случката на мъжа си, но той я изтълкува като естествено явление. Такъв си беше винаги, чужд за съществуването на децата си, отчасти защото считаше детството за време на умствен недостиг, отчасти защото винаги биваше премного погълнат от своите собствени химерични умозрения.

      Но от следобеда, в който извика децата да му помогнат да разопакова нещата от лабораторията, той им посвети най-хубавите си часове. В отдалечената стаичка, чиито стени полека-лека се бяха изпълнили с невероятни карти и приказни чертежи, той ги научи да четат, пишат и да правят сметки и им говори за чудесата на света не само докъдето стигаха познанията му, но и като напрягаше до неимоверна крайност пределите на своето въображение. Тъй децата научиха, че в южния край на Африка имало толкова умни и миролюбиви люде, че единственото им забавление било да седнат и да мислят, и че било възможно човек да прекоси пеша Егейското море, скачайки от остров на остров чак до Солунското пристанище. Ония умопомрачаващи беседи останаха така запечатани в паметта на децата, че много години по-късно, секунда преди офицерът от редовната армия да даде заповед за стрелба на взвода за разстрел, полковник Аурелиано Буендия отново изживя  хладното мартенско следпладне, когато баща му прекъсна урока по физика и замря омаян с вдигната ръка и неподвижни очи, дочул в далечината пищялките, барабаните и дрънкалките на циганите, които още веднъж пристигаха в селото и разтръбяваха последното и учудващо откритие на мъдреците от Мемфис.

      Тия бяха нови цигани. Млади мъже и жени, които познаваха само собствения си език, красиви хора, с маслинена кожа и умни ръце, и чиито танци и свирни посяха из улиците суматоха от шумна радост, с ошарени във всички краски папагали, които рецитираха италиански романси, с кокошката която снасяше по сто яйца под музиката на дайрето, с обучената маймуна, която отгатваше мисли, и всестранната машина, която в едно и също време служеше за пришиване на копчета и за понижаване на температурата от треска, и прибора за забравяне на лоши спомени, пластира за изгубване на времето, и хиляди други изобретения, гол кова хитроумни и нечувани, че Хосе-Аркадио Буендия поиска да измисли машина за паметта, та да може да ги запомни всичките. В миг преобразиха селото. Обитателите на Макондо изведнъж се оказаха загубени из своите собствени улици, замаяни от многолюдния панаир.

      Повел по едно дете с всяка ръка, че да не ги изгуби сред навалицата, препъвайки се о фокусници с бронирани в злато зъби и шесторъки жонгльори, задушаван от смесения дъх на тор и сандалово дърво, излъхван от тълпата, Хосе-Аркадио Буендия ходеше като луд навсякъде и търсеше Мелкиадес, който да му разкрие безкрайните тайни на онзи приказен кошмар. Обърна се към няколко цигани, които не разбираха неговия език. Най-после стигна до мястото, където обикновено Мелкиадес опъваше своята палатка, и завари един унил арменец да оповестява на кастилски някакъв сироп, от който човек става невидим. Когато Хосе-Аркадио Буендия с бутане си проби път сред унесената група, която присъствуваше на зрелището, и успя да зададе въпроса, той беше изпил наведнъж чаша от кехлибареното вещество. Циганинът го обгърна в удивената атмосфера на своя поглед, преди да се превърне в локва вонлив димящ катран, над която остана да се носи отзвукът на неговия отговор: „Мелкиадес умря“. Зашеметен от известието, Хосе-Аркадио Буендия остана неподвижен, мъчеше се да превъзмогне своята печал, чак докато групата се разотиде, подмамена от други дяволии, и локвата от унилия арменец се изпари напълно. По-късно други цигани потвърдиха, че Мелкиадес наистина загинал от треска в плитчините на Сингапур, а тялото му било хвърлено в най-дълбокото място на Явайското море. Децата не се заинтересуваха от вестта. Инатяха се баща им да ги заведял да видят изумителната новост на мъдреците от Мемфис, разгласявана до входа на една палатка, която, казваха, била принадлежала на цар Соломон. Толкова настояваха, че Хосе-Аркадио Буендия плати трийсетте реала и ги отведе до средата на палатката, където стоеше великан с рунтава снага и остригана глава, с медна халка през носа и тежка желязна верига на глезена и охраняваше един пиратски сандък. Отворен от великана, сандъкът изпусна леден дъх. Вътре имаше само огромен прозрачен блок, с безкрайни вътрешни игли, в които разпръскваше на цветни звезди яснотата на здрача. Объркан, защото Знаеше, че децата очакваха незабавно обяснение, Хосе-Аркадио Буендия се осмели да промърмори:

      — Това е най-големият диамант в света.

      — Не — поправи го циганинът. — Това е лед.

      Неразбрал, Хосе-Аркадио Буендия протегна ръка към парчето, но великанът го отстрани.

      — Още пет реала за пипането.

      Хосе-Аркадио Буендия ги плати и тогава тури ръка върху леда и я държа там няколко минути, а сърцето му набъбваше от боязън и ликуване при досега с тайнството. Без да знае какво да каже, той плати още десет реала, за да се възхитят и синовете му на чудното преживяване. Малкият Хосе-Аркадио отказа да го докосне. Аурелиано, напротив, пристъпи една крачка, сложи ръка и мигновено я оттегли.

      — Ври! — възкликна той уплашен. Но бащата не му обърна внимание. Опиянен от явното чудо, в онзи миг той забрави за провала на своите смахнати начинания и за тялото на Мелкиадес, предоставено на апетита на сепиите. Плати още пет реала и поставил ръка върху парчето, сякаш изричаше клетва над светото писание, той възкликна:

      — Това е великото изобретение на нашето време.

> 

      * * *

      Когато пиратът Френсиз Дрейк нападна Риоача в XVI век, прабабата на Урсула Игуаран толкова се изплаши от тревожното биене на камбани и топовните гърмежи, че изгуби самообладание и седна в едно запалено огнище. Обгарянията я превърнаха за цял живот в негодна съпруга. Можеше да сяда само накриво, натъкмена върху възглавнички, и вероятно нещо необичайно бе останало в походката и, защото никога вече не вървеше пред хората. Отказа се от всякакви обществени привички, обзета от натрапчивата мисъл, че тялото й излъчва миризма на пърлено. Зората я сварваше на двора, не смееше да заспи, понеже сънуваше, че англичаните с тесните свирепи бойни кучета се вмъкват през прозореца на спалнята и я подлагат на срамни мъчения с нажежени до червено железа. Мъжът й, арагонски търговец, от когото имаше две деца, търсейки начин да облекчи нейните ужаси, прахоса половината си дюкян за лекарства и забавления. Накрая разпродаде магазина и заведе семейството да живее далече от морето в едно селце на миролюбиви индианци, разположено в планинските разклонения, където построи на жена си спалня без прозорци, за да няма откъде да влизат пиратите от нейните кошмари.

      В скритото селце открай време живееше един креол, тютюнопроизводител, дон Хосе-Аркадио Буендия, с когото прадядото на Урсула образува толкова доходно сдружение, че за няколко години направиха състояние. Векове по-късно праправнукът на креола се ожени за праправнучката на арагонеца. Затова всеки път щом Урсула излезеше от кожата си поради безумията на своя мъж, прескачаше триста години на случайности и проклинаше часа, в който Френсиз Дрейк бе нападнал Риоача. Това беше просто средство да излее мъките си, защото всъщност те бяха споени до смърт от една връзка много по-здрава, отколкото любовта: едно общо угризение на съвестта. Те бяха братовчеди помежду си. Бяха отраснали заедно в старинното селце, което предшествениците и на двамата с труда си и добрите обичаи бяха преобразили в едно от най-хубавите селища на провинцията. Макар че тяхната венчавка се предвиждаше още откак дойдоха на бял свят, когато изявиха желание да се оженят, самите им роднини се опитаха да попречат. Бояха се ония здрави издънки на две от векове преплетени раси да не преживеят срама да заченат игуани. Вече съществуваше един подобен страшен случай. Леля на Урсула, омъжена за чичо на Хосе-Аркадио Буендия, беше имала син, който прекара цял живот с бухнати и размъкнати гащи и умря в кръв, след като бе живял четирийсет и две години в най-чисто състояние на целомъдрие, защото се роди и порасна с хрущялна опашка сякаш тирбушон и метличка от косми на края. Една свинска опашка, която никоя жена никога не видя и която му струва живота, когато негов приятел-касапин му направи услугата да я отреже с брадвичка за разсичане на месо. Хосе-Аркадио Буендия, с лекомислието на своите деветнайсет години, разреши въпроса с две думи:

      — Не ме е грижа, че ще имам прасенца, стига да говорят.

      Тъй че се ожениха на едно празненство с духова музика и фойерверки, което трая три дни. Оттогава насетне щяха да бъдат щастливи, ако майката на Урсула не я беше ужасила с какви ли не зловещи предсказания относно нейното потомство, и то дотолкова, че успя да я принуди да не се наслаждава на съпружеството. Боейки се, че снажният и прихватничав съпруг ще я изнасили заспала, Урсула си туряше, преди да легне, едни груби гащи, които майка й стъкми от корабно платно и които бяха подсилени със система от преплетени ремъци, заключваща се отпред с дебела желязна тока. Тъй я караха месеци наред. Денем той пасеше своите петли за бой, а тя везеше на гергеф при майка си. Нощем се боричкаха по няколко часа с жадно настървение, което вече изглежда заместваше съпружеската близост, докато хорският усет не подуши, че става нещо нередно, и пусна слуха, че Урсула била все тъй девствена година подир сватбата, защото мъжът й бил безсилен. Хосе-Аркадио Буендия последен чу слуха.

      — Виждаш ли, Урсула, какви ги приказват хората? — рече той на жена си съвсем спокойно.

      — Остави ги да си приказват — рече тя. — Ние пък знаем, че не е вярно.

      Тъй положението продължи без промяна още шест месеца до трагичната неделя, в която Хосе-Аркадио Буендия спечели един бой с петли срещу Пруденсио Агилар. Побеснял, възбуден от кръвта на своята птица, надвитият се отдръпна от Хосе-Аркадио Буендия, за да чуе цялото множество онова, което щеше да му каже:

      — Честито! — извика той. — Ха да видим дали най-сетне тоя петел ще свърши работа на жена ти!

      Спокоен, Хосе-Аркадио Буендия прибра петела си.

      — Ей сега ще се върна — каза той на всички. И после на Пруденсио Агилар:

      — А ти иди у вас и се въоръжи, защото ще те убия. След десет минути той се върна със стръвнишкото копие на дядо си. До вратата на подслона за бой на петли, където се беше насъбрало половин село, го чакаше Пруденсио Агилар. Не успя да се защити. Копието на Хосе-Аркадио Буендия, запратено със силата на някой бик и със същата точност, с която първият Аурелиано Буендия изтреби тигрите из областта, прониза гърлото му. Същата вечер, докато бдяха над трупа в подслона за бой на петли, Хосе-Аркадио Буендия влезе в спалнята, когато жена му обуваше гащите на целомъдрието. Размахал копието пред нея, той й заповяда:

      — Сваляй го това!

      Урсула не се усъмни в решението на своя мъж.

      — Ти ще си отговорен за онова, което ще стане — промърмори тя.

      Хосе-Аркадио Буендия заби копието в пръстения под.

      — Ако родиш игуани, игуани ще отгледаме — каза той. — Но в селото няма да има други убити по твоя вина.

      Беше хубава юнска нощ, прохладна и лунна, и те останаха будни и палуваха в леглото чак до разсъмване, безразлични към вятъра, който минаваше през спалнята и носеше плача на роднините на Пруденсио Агилар.

      Случаят бе окачествен като двубой на честта, но и у двамата остана известно угризение на съвестта. Една нощ, когато не можеше да заспи, Урсула излезе да пие вода на двора и видя Пруденсио Агилар при делвата. Беше смъртно блед, с много тъжно изражение и се мъчеше да затъкне със стиска кълчища дупката в гърлото си. Тя не се уплаши, а й дожаля. Върна се в стаята да разправи на съпруга си какво е видяла, но той не й обърна внимание.

      — Мъртвите не излизат — каза. — Работата е там, че не можем да мъкнем тежестта на съвестта.

      След две нощи Урсула пак видя Пруденсио Агилар в банята да мие със стиска кълчища засъхналата кръв по врата си. Друга нощ го видя да се разхожда под дъжда. Хосе-Аркадио Буендия, раздразнен от привиденията на жена си, излезе на двора, въоръжен с копието. Там стоеше мъртвият с тъжното си изражение.

      — Върви на майната си — извика му Хосе-Аркадио Буендия. — Колкото пъти се завърнеш, толкова пъти ще те убия!

      Пруденсио Агилар не си отиде, нито пък Хосе-Аркадио Буендия посмя да метне копието. Оттогава не можа да заспи спокойно. Измъчваше го огромната безутешност, с която мъртвият го бе погледнал през дъжда, дълбоката носталгия, с която скърбеше за живите, мъчителната примала, с която претърсваше къщата, дирейки вода, за да намокри своята стиска кълчища.

      — Навярно много страда — казваше на Урсула. Вижда се, че е съвсем самотен.

      Тя беше толкова покъртена, че когато следващия път видя мъртвеца да отхлупва тенджерите върху зиданата печка, разбра какво търси и оттогава му слагаше големи чаши с вода из цялата къща. Една нощ, когато Хосе-Аркадио Буендия го завари да мие раните си в собствената му стая, не издържа повече.

      — Добре, Пруденсио — каза той. — Ще се махнем от това село, колкото може по-далече, и нима да се върнем никога. Сега си иди спокоен.

      Тъй предприеха прекосяването на планината. Неколцина приятели на Хосе-Аркадио Буендия, млади като него, настървени за приключението, зарязаха къщите си и натовариха жените и децата към оная земя, която никой не им беше обещал. Преди да потегли, Хосе-Аркадио Буендия зарови копието в двора и изкла един след друг прекрасните си петли за бой, с надеждата, че по този начин ще даде малко отдих на Пруденсио Агилар. Единственото нещо, което взе Урсула, беше сандък с булчинските дрехи, няколко домашни потреби и ковчежето със златни пари, което наследи от баща си. Не си очертаха определена посока. Гледаха само да вървят в направление, обратно на пътя към Риоача, за да не оставят никаква следа и да не срещнат познати хора. Беше едно кошмарно пътуване. На четиринайсетия месец, с разстроен от маймунското месо и бульона от кобри стомах, Урсула роди син, на когото всички части бяха човешки. Бе изминала половината път в хамак, окачен на прът, който двама мъже носеха на рамо, защото подутостта й обезобрази краката, а разширените й вени се пръскаха като мехури. Макар че беше жално да ги гледа човек, с подпухналите кореми и линеещи очи, децата понесоха пътуването по-добре от родителите си и през по-голямата част от времето то им се видя забавно. Една сутрин, след почти двегодишен преход, те бяха първите смъртни, съгледали западния склон на планината. От заоблачения връх съзерцаваха необятната водна шир на голямото тресавище, разпростряло се чак до другия край на света, но никога не видяха морето. Една нощ, след като няколко месеца се лутаха посред блатата, далече и от последните туземци, които срещнаха из пътя, спряха да лагеруват край брега на каменлива река, чиито води сякаш бяха порой ледено стъкло. Години по-късно, през втората гражданска война, полковник Аурелиано Буендия опита да мине по същия път, за да превземе с изненада Риоача, но след шестдневно пътуване разбра, че това е лудост. През нощта, когато бащиното му войнство лагеруваше край реката, те имаха вид на корабокрушенци в безизходица, но броят им бе нараснал по време на прехода и всички бяха готови (и го постигнаха) да умрат от старост. Онази нощ на Хосе-Аркадио Буендия му се присъни, че на онова място се издига шумен град от къщи с огледални стени. Попита кой е оня град и му отговориха с някакво име, което никога не бе чувал и което нищо не означаваше, ала в съня имаше свръхестествено звучене: Макондо. На другия ден убеди хората си, че никога няма да стигнат морето. Заповяда им да повалят дърветата, за да отворят поляна край реката, в най-прохладното място на брега, и там основаха селото.

      Хосе-Аркадио Буендия не успя да разгадае съня с къщите от огледални стени чак до деня, в който видя леда. Тогава повярва, че разбира дълбокото му значение. Помисли, че в недалечно бъдеще, щом използуват един толкова всекидневен материал като водата, ще може да произвеждат с голям размах ледени блокове и да строят с тях новите къщи на селото. Макондо вече няма да бъде горещо място, чиито панти и чукчета, за хлопане по вратите се изкривяват от топлината, а ще се превърне в зимен град. Ако той не постоянствува в опитите си да построи фабрика от лед, то е, защото тогава беше изцяло погълнат с възпитанието на синовете си, особено на Аурелиано, който още от първия момент прояви рядък алхимически усет. Лабораторията бе почистена от праха. Преглеждайки бележките на Мелкиадес, сега вече спокойно, без възбудата от новото, в продължителни и търпеливи застоявания, те се помъчиха да отделят златото на Урсула от полепналите по дъното на котела отломки. Младият Хосе-Аркадио едва-едва взе участие в процеса. Докато баща му от сърце и душа се занимаваше с жарника, своеволният първороден син, който винаги биваше прекалено голям за възрастта си, се превърна в грамаден юноша. Гласът му се промени. Горната му устна се посели с начеващ мъх. Една вечер Урсула влезе в стаята, когато той се разсъбличаше, за да ляга, и изпита объркано чувство на срам и съжаление: беше първият мъж, когото тя виждаше съблечен след съпруга си, и бе така добре съоръжен за живота, че дори се изплаши. За трети път бременна, Урсула отново преживя ужасите си на младоженка.

      По онова време в къщата идваше една весела, цапната в устата и предизвикателна жена, която помагаше в домашните работи и знаеше да чете бъдещето с карти. Урсула й говори за сина си. Мислеше, че неговата несъразмерност е нещо толкова противоестествено, колкото и свинската опашка на братовчеда. Жената се изсмя със смях, който отекна из цялата къща като пръсване на стъкло.

      — Напротив — рече тя, — щастлив ще бъде. — За да потвърди своето предсказание, след няколко дни донесе в къщата картите и се заключи с Хосе-Аркадио в един килер до кухнята. Постави съвсем спокойно картите върху стария дърводелски тезгях и заговори за нещо, докато момчето чакаше край нея по-скоро отегчено, отколкото увлечено. Изведнъж тя протегна ръка и го докосна.

      — Страшен си — каза тя, искрено уплашена, и това бе всичко, което можа да каже.

      Хосе-Аркадио усети, че костите му се изпълват с пяна, че изпитва немощен страх и ужасно желание да плаче. Жената не му направи никакъв намек. Но Хосе-Аркадио продължи да я търси цяла нощ из мириса на дим, който тя носеше под мишниците и който се пъхна под кожата му. Искаше да бъде по всяко време с нея, искаше никога да не излязат от килера и да му каже „страшен си“ и да го докосне отново и пак да му каже „страшен си“. Един ден не можа да издържи и отиде да я търси у дома й. Направи едно сериозно, непонятно посещение, седнал в стаята, без дума да продума. В този миг не я пожела. Намираше я различна, напълно чужда на образа, който му внушаваше нейният мирис, сякаш беше друга. Изпи кафето и напусна къщата подтиснат. Тази нощ, в уплахата от будуването, той я пожела отново с една груба притома, но тогава не я искаше каквато бе в килера, а каквато беше онзи подиробед.

      След няколко дни най-неочаквано жената го извика у дома си, където беше самичка с майка си, и го накара да влезе в спалнята под предлог, че ще му покаже номер с карти. Тогава така безочливо го опипа, че той изживя разочарование след първоначалното потръпване и изпита повече страх, отколкото удоволствие. Тя го помоли през нощта да отиде и я намери. Той се съгласи, просто за да се отърве по-скоро от нея, понеже знаеше, че няма да е способен да иде. Но през нощта, в пламналото легло разбра, че трябва, макар и неспособен на това, да я търси. Заоблича се пипнешком, чуваше в тъмното уталоженото дишане на брат си, сухата кашлица на баща си в съседната стая, астмата на кокошките в двора, бръмченето на комарите, блъскането на сърцето си и безмерната глъчка на света, която не бе забелязал дотогава, и излезе на заспалата улица. От все сърце желаеше вратата да бъде залостена, а не просто притворена, както му бе обещала. Но беше отворена. Бутна я с върха на пръстите си и пантите изпуснаха зловещо и отчетливо изпъшкване, което отекна вледеняващо във вътрешностите му. Още щом влезе ребром и стараейки се да не вдига шум, усети мириса. Все още беше в стаичката, където тримата братя на жената висяха в хамаците си в положения, които не познаваше и не можеше да определи в мрачината, така че оставаше само да я прекоси опипом, да бутне вратата на спалнята и там да се оправи, тъй че да не обърка леглото. Успя да го стори. Блъсна се о въжетата на хамаците, които бяха по-ниско, отколкото бе предположил, и един мъж, който дотогава хъркаше, се размърда насън и каза с някакво разочарование: „Сряда беше“. Когато бутна вратата на спалнята, не можа да избегне стърженето по неравния под. Изведнъж в непрогледната тъмнина той разбра с непоправима носталгия, че се е заблудил напълно. В тясната стая спяха майката, другата й дъщеря с мъжа си и двете деца и жената, която може би не го очакваше. Би могъл да се води по мириса, ако мирисът не беше из цялата къща, толкова измамлив и в същото време толкова определен, колкото е бивал винаги в неговата кожа. Дълго време стоя неподвижен и се питаше учуден как е стигнал до тази пропаст от беззащитност, когато една ръка, протегнала всички пръсти, опипвайки въздуха, докосна лицето му. Не се изненада, защото, без да знае, той го бе очаквал. И се довери на онази ръка и в едно ужасно състояние на изтощеност остави да бъде заведен до някакво място без форми, където му свалиха дрехите и го раздрусаха като чувал с картофи, и го обърнаха налице и наопаки в една бездънна тъмнина, в която ръцете му бяха излишни, където вече не миришеше на жена, а на амоняк, и където смътно съзнаваше, че върши нещо, което отдавна желаеше да прави, но което никога не си бе въобразявал, че в действителност може да направи, и без да знае как го правеше, защото не знаеше къде му са краката и къде главата, нито пък краката на кого и главата на кого, и чувствуваше, че не може да понася повече ледения шум на дробовете си и вятъра на червата си, и страха, и шеметния копнеж да избяга и едновременно да остане завинаги в оная ожесточена тишина и в оная ужасяваща самота.

      Казваше се Пилар Тернера.* Бе участвувала в увенчаното с основаването на Макондо преселение, влачена от своето семейство, което искаше да я раздели от мъжа, който я изнасили четиринайсетгодишна и продължи да живее с нея до двайсет и втората й година, но който никога не се престраши да направи обществено достояние нейното положение, защото беше чужд мъж. Обеща да я следва до края на света, но по-късно, когато уредял работите си, а тя се бе уморила да го чака и да го отъждествява винаги с високите и ниските мъже, с русите и с мургавите, които картите й обещаваха по пътищата на земята и пътищата на морето, след три дни, три месеца или три години. Бе изгубила в очакване силата на бедрата си, коравината на гърдите си, привичката за нежност, ала пазеше недокосната лудостта на сърцето си. Объркан от онази чудна играчка, Хосе-Аркадио всяка нощ търсеше нейната диря през плетеницата на стаята. Веднъж намери вратата залостена и потропа няколко пъти, защото знаеше, че щом е имал дръзновението да похлопа първия път, трябва да чука до последния, и след едно безкрайно чакане тя му отвори вратата. Денем той се заваляше от сън и скришом се наслаждаваше на спомените от предната нощ. Но когато тя влизаше в къщата весела, безразлична, с просташките си подмятания, той не трябваше да прави никакво усилие, за да прикрие своето напрежение, защото онази жена, чийто избухващ смях плашеше гълъбите, нямаше нищо общо с невидимата мощ, която го учеше да диша навътре и да владее ударите на сърцето си и му бе позволила да разбере защо мъжете се боят от смъртта. Беше толкова въодушевен, че дори не разбра радостта на всички, когато баща му и брат му дигнаха къщата на глава с новината, че са успели да уязвят металната шлака и да отделят златото на Урсула.

      [* На испански за собствени имена и презимена широко се използуват съществителни нарицателни или пък прилагателни. В „Сто години самота“ Гарсия Маркес неведнъж прибягва до тази особеност на езика, за да обогати поетично, хумористично или характерологично героите си. Тернера и Буендиа, без да са прякори, означават съответно „телица“ и „добър ден“, а Пилар — „стълб“, „опора“, „стожер“. Навсякъде; където по преценка на преводача е необходимо и възможно, презимената или собствените имена са обяснени или преведени, защото иначе книгата би изгубила от своите тънки оттенъци и намеци.]

      Наистина след дни на сложен и усърден труд бяха го постигнали. Урсула беше щастлива и дори благодари богу за измислянето на алхимията, докато хората от селото се блъскаха в лабораторията и им поднасяха сладко от гуайяба* и сухи питки, за да отпразнуват чудото, а Хосе-Аркадио Буендия ги оставяше да видят тигела с изтръгнатото злато, като че ли току-що го е изобретил той самият. От толкова показване накрая се изправи пред своя по-голям син, който в последно време се мярваше от дъжд на вятър из лабораторията, сложи пред очите му сухата и жълтеникава бърканица и го запита:

      [* Плод на едноименно тропическо дърво.]

      — На какво ти прилича?

      Хосе-Аркадио чистосърдечно отвърна:

      — На кучешко лайно.

      Баща му го перна здраво с опакото на ръката през устата и кръвта, и сълзите рукнаха. Същата нощ Пилар Тернера налучкваше стъкленицата и памуците в тъмнината, слагаше му компреси от арника* и му направи всичко, каквото си поиска, за да го люби, без да го нарани, и това не го подразни. Достигнаха такова състояние на близост, че след миг, без да си дават сметка, говореха шепнешком.

      [* Растение с целебни свойства и лекарство от него.]

      — Искам да бъда само с тебе — казваше той. — Тия дни ще разправя на всички и край на криениците.

      Тя не се помъчи да го усмири.

      — Много хубаво ще бъде — рече. — Самички ли сме, ще оставяме лампата запалена, та да се виждаме добре, и аз ще мога да викам, колкото си искам, без на някого да му влиза в работата, а ти да ми казваш на ухото всякакви мръсотии, каквито ти хрумват.

      Тоя разговор, хапливата злоба, която изпитваше към баща си, и неминуемата възможност за една безмерна любов му вдъхнаха спокойна смелост. Непринудено, без никаква подготовка, той разказа всичко на брат си.

      Най-напред малкият Аурелиано разбираше само заплахата, огромната възможност от опасност, която криеха братовите му преживелици, ала не успяваше да схване омаята на целта. Малко по малко той се зарази от смутно безпокойство. Караше го да разправя и най-дребните премеждия, отъждествяваше се с насладата и страданието на брата, чувствуваше се изплашен и щастлив. Чакаше го буден до разсъмване в самотното легло, чиято рогозка сякаш беше от жарава и си говореха все така, без да им се доспива, чак до времето за ставане, и съвсем скоро и двамата страдаха от една и съща сънливост, и изпитваха едно и също пренебрежение към бащината си алхимия и мъдрост, и се укриха в самотата. „Тия деца ходят като завеяни — казваше Урсула. — Сигурно имат глисти“. Направи им отвратителна преварка от счукано пайко*, която и двамата изпиха с непредвидена твърдост. Тогава Аурелиано не само можа да разбере, но и да изживее като нещо собствено братовите си премеждия, защото веднъж, когато последният му обясняваше с много подробности механизма на любовта, той го прекъсна, за да попита:

      [* Индианско название на лечебно тропическо растение, използувано предимно против глисти.]

      — Какво се чувствува?

      Хосе-Аурелиано му отговори начаса:

      — Нещо като земетресение.

      Един януарски четвъртък в два часа след полунощ се роди Амаранта.* Преди някой да влезе в стаята, Урсула най-зорко я огледа. Беше лека и водниста като гущер, но всичките й части бяха човешки. Аурелиано разбра за новината едва когато забеляза, че къщата е пълна с хора. Закрилян от бъркотията, той излезе да търси брат си, който от единайсет часа не беше в леглото, и това бе толкова поривисто решение, че не смогна и да се попита как ще го измъкне от спалнята на Пилар Тернера. Няколко часа се навърта около къщата и подсвирва уговорените повиквания, чак докато близостта на зората го принуди да се върне. В стаята на майка си завари Хосе-Аркадио да играе с току-що родената сестричка и лицето му беше повече от самата невинност.

      Урсула едва изкара четирийсетдневния си отдих и циганите отново дойдоха. Бяха същите циркаджии и жонгльори, които донесоха леда. За разлика от племето на Мелкиадес те за кратко време бяха доказали, че не са вестители на новото, а търгаши на развлечения. Дори когато донесоха леда, те не го разгласиха заради ползата му в живота на хората, а като прост цирков номер. Този път между много други дяволски играчки носеха една хвърчаща рогозка. Но не я предложиха като съществен принос в развитието на превоза, а като вещ за отмора. Хората разбира се, изровиха последните си късчета злато, за да се насладят на един бегъл полет над селските къщи. Закриляни от прелестната безнаказаност на всеобщото безредие, Хосе-Аркадио и Пилар изживяха часове на облекчение. Те бяха двама щастливи годеници сред множеството и дори започнаха да подозират, че любовта може да бъде едно по-уталожено и дълбоко чувство, отколкото развихреното, но мигновено щастие на тайните им нощи. Пилар обаче строши очарованието. Поощрявана от възторга, с който Хосе-Аркадио се наслаждаваше на присъствието й, тя сбърка начина и случая и само с един удар стовари света върху него.

      [* _Амарант_ (от гръцкото „неувяхващ“) — тревисто растение с красиви цветове, в древността символ на безсмъртие; на български „хилядоцветник“.]

      — Сега наистина си мъж — каза му тя. И понеже той не проумя какво искаше да каже, тя му го обясни буква по буква:

      — Ще имаш син.

      Няколко дни Хосе-Аркадио не посмя да излезе от къщи. Стигаше му само да чуе трепкащия кикот на Пилар в кухнята, за да изтича и се укрие в лабораторията, където алхимичните прибори се бяха съживили с благословията на Урсула. Хосе-Аркадио Буендия прие с шумна радост блудния син и го въведе в търсенето на философския камък, което най-сетне бе подхванал. Един следобед момчетата се въодушевиха от хвърчащата рогозка, която профуча край прозореца на лабораторията с циганин-летец и няколко деца от селото, които весело поздравяваха с ръка, а Хосе-Аркадио Буендия не я и погледна.

      — Оставете ги да си мечтаят — каза той. — Ние ще летим по-добре от тях, с по-научни средства, отколкото тая жалка постелка.

      Въпреки привидния си интерес, Хосе-Аркадио никога не разбра всевластието на философското яйце, което просто му се струваше една лошо направена стъкленица. Не успяваше да се измъкне от загрижеността си. Изгуби апетит и сън, изпадна в мрачно настроение, също както баща му при неуспеха на някое от своите начинания, и такава беше неговата обърканост, че самият Хосе-Аркадио Буендия го освободи от задълженията в лабораторията, защото повярва, че е взел алхимията прекалено присърце. Аурелиано, естествено, разбра, че тая опечаленост на брат му не произтича от диренето на философския камък, ала не успя да изтръгне от него никакво откровение. Той бе изгубил някогашната си непринуденост. От съучастник и общителен стана затворен и враждебен. Жадуващ за самота, хапан от свирепа злоба към света, една нощ той напусна леглото както обикновено, но не за да иде в дома на Пилар Тернера, а да се смеси с панаирджийската блъсканица. След като скитосва между какви ли не дяволски машини и без да се заинтересува от никоя, той се вторачи в нещо, което не беше очаквал: една съвсем млада циганка, почти момиче, превита от мъниста, най-красивата жена, която Хосе-Аркадио изобщо бе виждал, стоеше сред тълпата, присъствуваща на тъжното зрелище с мъжа, превърнат в пепелянка, защото не се подчинил на родителите си.

      Хосе-Аркадио не му обърна внимание. Докато се разиграваше тъжното разпитване на мъжа-пепелянка, той си бе проправил път сред тълпата чак до първия ред, където се намираше циганката, и беше спрял зад нея. Притисна се до гърба й. Момичето понечи да се отдръпне, но Хосе-Аркадио се притисна още по-силно към нея. Тогава тя го усети. Остана неподвижна пред него, тръпнеща от изненада и страх, без да повярва на догадката си, и накрая извърна глава и го погледна с треплива усмивка. В този миг двама цигани набутаха мъжа-пепелянка в клетката му и я отнесоха вътре в палатката. Циганинът, който ръководеше зрелището, извести:

      — А сега, госпожи и господа, ще покажем ужасното доказателство за жената, която ще трябва да бъде обезглавявана всяка вечер по това време в продължение на сто и петдесет години за наказание, дето е видяла каквото не трябва.

      Хосе-Аркадио и момичето не присъствуваха на обезглавяването. Отидоха в нейната палатка, където се зацелуваха с отчаяна притома и започнаха да смъкват дрехите си. Циганката махна навлечените един върху друг корсети, многобройните фусти и колосани дантели и ненужния телен корсаж, товара гердани и всъщност се превърна в нищо. Беше една хилава жабка, с едва наболи гърди и толкова слаби крака, че не надминаваха в диаметър ръцете на Хосе-Аркадио, но имаше такава решителност и горещина, че те заменяха крехкостта й. Но Хосе-Аркадио не можеше да й отговори, защото бяха в своего рода публична палатка, през която циганите минаваха с нещата си от цирка и уреждаха работите си и дори се помайваха край леглото, за да хвърлят по някой зар. Провесената на средния прът лампа осветяваше цялата обстановка. В една от почивките между милувките Хосе-Аркадио се изтегна в леглото, без да знае какво да прави, а момичето се мъчеше да го насърчи. Малко след това влезе циганка с разкошна плът, придружена от някакъв мъж, който не беше от трупата, ала не беше и от селото, и двамата почнаха да се разсъбличат пред леглото. Без да иска, жената съзря Хосе-Аркадио и огледа със своеобразен патетичен плам неговото великолепно полегнало животно.

      — Момче — възкликна тя, — господ да ти го поживи.

      Сподвижницата на Хосе-Аркадио помоли да ги оставят на мира и двойката легна на пода, току до леглото. Страстта на другите пробуди треската на Хосе-Аркадио. При първия досег костите на момичето сякаш щяха да изхвръкнат от ставите в безредно пукане като кутия с плочки за домино, а кожата й се размаза в бледа пот; очите й се напълниха със сълзи и цялото й тяло изпусна някакво зловещо изохкване и смътен мирис на тиня. Но понесе нечовешката прегръдка с възхитителна смелост и твърдост на характера. Тогава Хосе-Аркадио се почувствува вдигнат във въздуха към някакво състояние на херувимско вдъхновение, където сърцето му се разтвори в извор от нежни непристойности, които влизаха през ушите на момичето и излизаха през устата му, преведени на нейния език. Беше четвъртък. В събота през нощта Хосе-Аркадио си върза червен парцал на главата и замина с циганите.

      Щом откри отсъствието му, Урсула го търси из цялото село. В разтурения цигански лагер имаше само разпилени отпадъци сред още димящата пепел на угасените огнища. Някой, който се въртеше там да търси мъниста из боклука, каза на Урсула, че предната нощ видял сина й в блъсканицата на трупата да бута количката с клетката на човека-пепелянка.

      — При циганите се хванал! — викна тя на мъжа си, който не беше дал ни най-малък признак на безпокойство от изчезването.

      — Дано излезе вярно — каза Хосе-Аркадио Буендия, като чукаше в хаванчето вече хиляда пъти чуканата и отново загрявана материя. — Така ще се научи да бъде мъж.

      Урсула попита откъде си бяха заминали циганите. Питаше по пътя, който й посочиха, и вярвайки, че още има време да го настигне, се отдалечаваше от селото, докато съзна, че се намира толкова далеч, та вече не помисли за връщане. Хосе-Аркадио Буендия не откри отсъствието на жена си чак до осем часа вечерта, когато остави материята да се загрява в постелка от оборски тор и отиде да види какво ли й става на малката Амаранта, че е пресипнала от плач. За няколко часа събра група добре съоръжени мъже, тури Амаранта в ръцете на една жена, която предложи да я кърми, и се изгуби по невидими пътеки да търси Урсула. Аурелиано ги придружи. Някакви рибари туземци, чийто език не познаваха, със знаци им показаха на разсъмване, че не били виждали никого. След тридневно безполезно търсене върнаха се в селото.

      Седмици наред Хосе-Аркадио Буендия се остави да бъде надвиван от покрусата. Като майка се грижеше за малката Амаранта. Къпеше я, сменяше й дрехите, по четири пъти на ден я водеше да я кърмят и даже й пееше вечер песните, които Урсула никога не съумя да изпее. Веднъж Пилар Тернера предложи да върши къщните работи, докато се завърнела Урсула. Аурелиано, чийто загадъчен предусет се бе изострил в нещастието, изпита проблясък на ясновидство, щом я видя да влиза. Тогава узна, че по някакъв необясним начин тя е виновна за бягството на брат му и за последвалото го изчезване на майка му, и тъй я подгони с някаква мълчалива и неумолима враждебност, че жената повече не стъпи в къщата.

      Времето сложи всяко нещо на мястото му. Хосе-Аркадио Буендия и синът му не узнаха кога отново се озоваха в лабораторията, изтупаха праха, запалиха огъня в жарника и отново се отдадоха на търпеливото обработване на материята, заспала от месеци в постелката си от оборски тор. Дори Амаранта, легнала в кошче от ракита, наблюдаваше с любопитство всепоглъщащата работа на баща си и брат си в разредената от живачните пари стаичка. По едно време, месеци след заминаването на Урсула, взеха да стават чудновати работи. Една празна стъкленица, която дълго време стоя забравена в шкафа, натежа толкова много, че беше невъзможно да я помръднат. Тенджерата с вода, поставена върху работната маса, половин час вря без огън, докато се изпари напълно. Хосе-Аркадио Буендия и синът му наблюдаваха тия явления с уплашено ликуване, без да успеят да си ги обяснят, но ги тълкуваха като предвестия на материята. Един ден кошчето на Амаранта се раздвижи от собствен подтик и направи пълна обиколка из стаята пред слисания Аурелиано, който побърза да го спре. Но баща му не трепна. Постави кошчето на мястото му и го върза за крака на масата, убеден, че очакваното събитие неизбежно приближава. Тогава Аурелиано го чу да казва:

      — Ако не се боиш от господа, бой се от металите.

      Изведнъж, почти пет месеца след своето изчезване, Урсула се появи. Дойде възбудена, подмладена, в нови дрехи с непозната за селото кройка. Хосе-Аркадио Буендия едва можа да понесе удара.

      — Това било то — ревеше той. — Знаех си аз, че ще стане. — И той наистина го вярваше, защото в своите продължителни заключвания, докато обработваше материята, в дъното на душата си се молеше чаканото чудо да не бъде намирането на философския камък, нито освобождаването на полъха, който оживява металите, нито способността да превръща в злато пантите и ключалките на къщата, а това, което сега се беше случило: завръщането на Урсула. Но тя не споделяше неговата шумна радост. Даде му една условна целувка, сякаш не бе отсъствувала повече от час, и му рече:

      — Покажи се на вратата.

      Хосе-Аркадио Буендия дълго време не можа да се съвземе от изумление, когато излезе на улицата и видя тълпата. Не бяха цигани. Бяха мъже и жени като нея, с прави коси и кафява кожа, които говореха същия език и се оплакваха от същите болки. Водеха мулета, натоварени с ядива, волски коли с мебели и домашни потреби, чисто и просто земеделски сечива, без превземки изложени за продан от търгашите на всекидневната действителност. Идеха от другата страна на тресавището, само на два дни път, където имаше селища, получаващи поща всеки месец, и познаваха машините на благоденствието. Урсула не бе догонила циганите, но намери пътя, който мъжът и не можа да открие в своето пропаднало търсене на великите изобретения.

> 

      * * *

      Синът на Пилар Тернера бе отнесен в къщата на дядото и бабата на втората седмица от раждането си. Урсула го прие с нежелание, още веднъж победена от ината на своя мъж, който не можа да търпи мисълта една издънка от неговата кръв да плава на произвола, но наложи условието да се крие от детето истинската му самоличност. Макар че получи името Хосе-Аркадио, започнаха да му казват просто Аркадио, за да избягнат объркванията. По онова време имаше такова оживление в селището и такова сноване из къщата, че гледането на децата стана нещо второстепенно. Предоставиха ги на Виситасион*, индианка от провинцията Гуахиро, която пристигна в селището с брат си, бягайки от някаква чума-безсънница, която бичувала племето им от години. И двамата бяха толкова послушни и услужливи, че Урсула ги взе да й помагат в домашната работа. Така Аркадио и Амаранта проговориха езика гуахиро преди испанския и се научиха да пият бульон от гущери и да ядат паешки яйца, без да разбере Урсула, защото тя беше прекалено заета в една обещаваща търговия с карамелови животинчета. Макондо беше преобразено. Хората, които пристигнаха с Урсула, разнесоха вестта за доброто качество на земята му и облагодетелствуваното й положение спрямо тресавището, тъй че някогашното голо село съвсем скоро се превърна в оживено селище с дюкяни и занаятчийски работилници и постоянен търговски път, откъдето дойдоха първите араби по чехли и с халки на ушите, да разменят стъклени гердани за папагали гуакамайя. Хосе-Аркадио Буендия не отдъхна нито миг. Омаян от една непосредствена действителност, която тогава му се видя по-фантастична, отколкото ширния свят на неговото въображение, той изгуби всякакъв интерес към алхимическата лаборатория, остави да почива омаломощената от дългомесечното обработване материя и отново стана предприемчивият мъж от ония първи времена, който решаваше прокарването на улиците и разположението на новите къщи тъй, че никой да не ползва повече предимства от другите. Придоби такова влияние сред новодошлите, че не се положиха основи, нито се прокараха заграждения, без да бъде попитан, и бе определено той да ръководи разпределянето на земята. Когато отново дойдоха циганите-циркаджии, сега пък обърнали скитащия панаир в огромно заведение за хазартни игри и фокуси, те бяха посрещнати с шумна радост, защото хората помислиха, че Хосе-Аркадио ще се върне с тях. Но Хосе-Аркадио не се върна, нито пък докараха човека-пепелянка, който, мислеше си Урсула, беше единственият, способен да им донесе вест от сина й, тъй че на циганите не им разрешиха да се настанят в селището, нито пък да стъпят в него за в бъдеще, понеже бяха счетени за пратеници на сладострастието и извратеността. Хосе-Аркадио Буендия обаче бе изрично ясен, в смисъл, че древното племе на Мелкиадес, което с хилядолетната си мъдрост и баснословните си изобретения допринесе за възвеличаване на селото, винаги ще намери вратите отворени. Но племето на Мелкиадес, според разказите на скитниците, било изтрито от лицето на земята, защото надхвърлило пределите на човешкото познание.

      [* Посещение, гост, посетител.]

      Избавен поне засега от мъченията на своята фантазия, Хосе-Аркадио Буендия за кратко време наложи състояние на труд и порядък и си позволи само една волност: пуснаха птичките, които още от основаването веселяха времето със своите флейти, и вместо тях из всички къщи натъкмиха музикални часовници. Бяха скъпоценни часовници от дялано дърво, които арабите разменяха срещу папагали гуакамайя и които Хосе-Аркадио Буендия свери помежду им така безпогрешно, че всеки половин час селището се развеселяваше от раздиплящите се акорди на една и съща мелодия, чак докато достигнеха с цялостния ралс завършека на едно точно и задружно полудневие. Пак Хосе-Аркадио Буендия реши в ония години по улиците на селището да се посадят бадемови дръвчета вместо акации и пак той откри, без никога да ги издаде, начините да станат те вечни. Подир много години, когато Макондо беше лагер от дървени къщи с цинкови покриви, още се държаха из най-старите улици окършените и прашни бадемови дървета, макар че тогава никой не знаеше кой ги е посадил. Докато баща му привеждаше в ред селището, а майка му заздравяваше домашното наследство с чудното си производство на захарни петлета и рибки, които два пъти дневно излизаха от къщи, нанизани на балсови пръчки, Аурелиано живееше безкрайни часове в запуснатата лаборатория, където учеше посредством чисто изследване златарското изкуство. Беше се източил толкова много, че скоро вече не му ставаха захвърлените братови дрехи и подноси бащините, но трябваше Виситасион да му шие подгъвки на ризите и цепки на панталоните, защото Аурелиано не беше се извъдил снажен като другите. Юношеството му бе отнело благостта на гласа и го бе направило мълчалив и окончателно самотен, но в замяна му бе възстановило напрегнатото изражение на очите, с което се роди. Беше толкова съсредоточен в златарските си опити, че напускаше лабораторията само за да яде. Разтревожен от неговата вглъбеност, Хосе-Аркадио Буендия му даде ключове за къщата и малко пари, защото мислеше, че може би му трябва жена. Но Аурелиано изхарчи парите за солна киселина, приготви царска вода и разхубави ключовете посредством златна баня. Неговите прекалености едва ли бяха сравними с тия на Аркадио и Амаранта, които бяха вече почнали да сменят зъби и все още ходеха по цял ден уловени за одеялата на индианците, заинатени в своята решимост да не говорят испански, а езика гуахиро.

      — Няма от какво да се оплакваш — казваше Урсула на мъжа си. — Децата наследяват щуротиите на бащите. — И докато тя се вайкаше от лошата си орисия, убедена, че своенравията на децата й са нещо толкова ужасяващо, колкото и една свинска опашка, Аурелиано впи в нея поглед, който я обгърна в неизвестност.

      — Ще дойде някой — й каза той.

      Урсула, както винаги, щом той изказваше някое предвиждане, се опита да го раздума с домашната си логика. Естествено е да дойде някой. Десетки другоземци минаваха всекидневно през Макондо, без да събуждат тревоги, да предхождат тайни. Но извън всяка логика Аурелиано беше уверен в своето предзнаменование.

      — Не знам кой ще бъде — настоя той, — но който и да е, вече е на път.

      В неделя наистина дойде Ребека. Нямаше повече от единайсет години. Бе извършила мъчително пътуване от Манауре с някакви търговци на кожи, които приели заръката да я предадат заедно с едно писмо в къщата на Хосе-Аркадио Буендия, но не можаха да обяснят точно кой е човекът, който ги бе помолил за услугата. Целият й багаж се състоеше от сандъчето с дрехи, малък дървен стол-люлка с ръчно изрисувани цветенца и брезентен чувал, който постоянно правеше трак-трак-трак, в него носеше костите на родителите си. Писмото, отправено до Хосе-Аркадио Буендия, бе написано с щедри, ласкави слова от някой, който все тъй много го обичал въпреки времето и разстоянието и който се чувствувал задължен от най-обикновено човеколюбиво чувство да стори милостта да му проводи това безподслонно сираче, втора братовчедка на Урсула и следователно родственица на Хосе-Аркадио Буендия, макар и по-далечна, защото е дъщеря на онзи незабравим приятел Никанор Улоба и предостойната му съпруга Ребека Монтиел, господ да ги приеме в небесните селения, и чиито тленни останки прилагал към настоящото писмо, за да ги погребат по християнски. Както упоменатите имена, тъй и подписът на писмото бяха съвършено четливи, но нито Хосе-Аркадио Буендия, нито Урсула помнеха да са имали роднини с тия имена, нито пък познаваха някого, който да се нарича като подателя, и още по-малко в отдалеченото поселище Манауре. От момичето бе невъзможно да се получи някакво допълнително сведение. Още не дошло, то седна да си смуче пръста в стола-люлка и да наблюдава всички с големите си уплашени очи, без да даде никакъв признак, че разбира какво го питат. Дрехата й беше от изтъкан на верев плат, боядисан черно и износен от употреба, лачените й чепици бяха олющени, а косата прихваната зад ушите с черни панделки. Носеше нарамник* със замазани от пот изображения, а на дясната китка — кучешки зъб от хищно животно, закрепен върху медна подложка като амулет против урочасване. Зелената й кожа, кръглият изпънат като барабан корем разкриваха лошо здраве и глад, по-стари от самата нея, но когато й дадоха да яде, тъй си и остана с чинията върху краката, без да вкуси. Дори повярваха, че е глухоняма, чак докато индианците не я попитаха на своя език дали иска малко вода и тя раздвижи очи, сякаш ги бе познала, и кимна утвърдително с глава.

      [* Ивица или парче плат с отвор, през който се провира главата, тъй че да виси върху гърдите и гърба, служи за отличие на религиозни ордени; прави се също от две парченца плат, свързани с две дълги ленти.]

      Взеха я, защото нямаше друг изход. Решиха да й казват Ребека, както съгласно писмото било името на майка й, защото Хосе-Аркадио Буендия има търпението да изрече пред нея целия поменик с имена на светии, ала напразно: тя не трепна при никое име. Тъй като по онова време нямаше гробище в Макондо, нали дотогава не бе умирал никой, запазиха чувала с костите в очакване на някое достойно място, където дати погребат и в продължение на много време те пречеха навсякъде и ги намираха там, където най-малко предполагаха, винаги с тяхното къткащо кудкудякане на квачка. Измина много време, преди Ребека да се включи в семейния живот. Сядаше в стола-люлка да си смучи пръста в най-отдалечения ъгъл на къщата. Нищо не привличаше вниманието й освен музиката на часовниците, която всеки половин час търсеше с уплашени очи, сякаш очакваше да я намери някъде из въздуха. Дни наред не успяха да я накарат да яде. Никой не проумяваше как не е умряла от глад, докато туземците, които разбираха всичко, защото обикаляха безспир къщата с безшумните си крака, откриха, че на Ребека й харесва да яде само влажната земя на двора и люспите вар, които къртеше с нокти от стените. Явно беше, че нейните родители, или който я бе отгледал, са я гълчали за този й навик, тъй като го проявяваше скришом и съзнаваща вината си и гледаше да потулва дажбите, за да ги яде, без да я види никой. Оттогава я подложиха на безмилостно следене. Сипваха кравешка жлъчка по двора и мажеха стените с люти чушки, вярвайки, че с тия похвати ще разгромят гибелния порок, ала тя даде доказателства за такива хитрости и остроумие при набавяне на пръст, че Урсула се видя принудена да използува по-свирепи средства. Слагаше портокалов сок и равен в тенджера, оставяше я цяла нощ на открито и сутринта й даваше настойката на гладно. Макар никой да не й бе казал, че онзи е церът против порока да се яде земя, тя си мислеше, че всяко горчиво вещество на празен стомах ще накара черният дроб да се възпротиви. Ребека беше такава бунтовница и толкова силна въпреки рахитизма си, че трябваше да я събарят като някое биче, за да гълта лекарството, и едва можеха да обуздават ританията и да понасят заплетените йероглифи, които тя редуваше с ухапвания и заплювания и които, според думите на възмутените туземци, били най-дебелашките мръсотии, които можело да се измислят на техния език. Когато Урсула узна, допълни лечението с удари с каиш. Не се разбра никога дали именно равенът или тупаниците се оказаха резултатни или и двете заедно, но истината е, че за няколко седмици Ребека взе да дава доказателства, че се съвзема. Участвуваше в игрите на Аркадио и Амаранта, които я приеха като по-голяма сестра, хранеше се с апетит и си служеше добре с приборите. Скоро се разкри, че тя говори кастилски толкова лесно, колкото и езика на индианците, че има забележителна похватност за ръчни работи и че пее валса на часовниците с някакъв смешен текст, който сама си бе измислила. Не след дълго вече я считаха за член на семейството. С Урсула тя беше по-ласкава, отколкото някога са бивали нейните деца, и наричаше братче и сестриче Аркадио и Амаранта, чичо — Аурелиано, и дядко — Хосе-Аркадио Буендия. Тъй че накрая заслужи толкова, колкото и другите, името Ребека Буендия, единственото, което изобщо има и което тя с достойнство носи чак до своята смърт.

      Една нощ, по времето, когато Ребека се излекува от порока да яде пръст и бе заведена да спи в стаята на другите деца, индианката, която спеше при тях, се събуди случайно и чу някакъв необичаен, накъсан шум в ъгъла. Надигна се обезпокоена, мислеше, че е влязло някакво животно в стаята, и тогава видя Ребека в люлеещия се стол да си смучи пръста със светнали като на котка очи. Смаяна от ужас, опечалена от обречеността на своята участ, Виситасион разпозна в тия очи признаците на болестта, чиято заплаха ги бе принудила, нея и брат й, да се изселят завинаги от едно хилядолетно царство, където бяха князе. Беше чумата-безсънница.

      Катауре, индианецът, не осъмна в къщи. Сестра му остана, защото нейното сърце на фаталистка й сочеше, че гибелната болест ще я преследва тъй или иначе до последното кътче на света. Никой не разбра безпокойството на Виситасион. „Ако не можем да заспим, още по-добре — казваше Хосе-Аркадио Буендия в добро настроение. — Така ще вземем повече от живота.“ Но индианката им обясни, че най-страшното в болестта безсънница не било невъзможността да се спи, понеже тялото не усещало никаква умора, а неумолимият развой към нейната най-гибелна проява: забравата. Искаше да каже, че когато болният привикнел към състоянието си на бдение, започвали да се изличават от паметта му детските спомени, после името и представата за нещата и накрая самоличността на хората и дори съзнанието за своето собствено същество, докато потънел в своего рода идиотщина без минало. Хосе-Аркадио Буендия, примрял от смях, реши, че става дума за една от многото болести, измислени от суеверието на туземците. Но Урсула за всеки случай взе предпазни мерки — отстрани Ребека от другите деца.

      Подир няколко седмици, когато ужасът на Виситасион изглеждаше затихнал, една нощ Хосе-Аркадио Буендия се хвана, че се върти из леглото и не може да заспи. Урсула, която също се бе събудила, го запита какво му е и той й отговори:

      — Отново си мисля за Пруденсио Агилар.

      Не дремнаха нито минута, ала на другия ден се чувствуваха толкова отпочинали, че забравиха лошата нощ. На обяд Аурелиано учуден подхвърли, че се чувствувал отлично, макар да бил прекарал цялата нощ в лабораторията, за да позлати една брошка, която мислел да подари на Урсула за рождения й ден. Не се разтревожиха чак до третия ден, когато си лягаха, а не им се спеше, и проумяха, че вече петдесет часа не са спали.

      — И децата са будни — каза индианката, убедена в предопределението. — Влезе ли веднъж в къщи, никой не се отърва от чумата.

      Наистина, беше ги хванала болестта безсънница. Урсула, която беше научила от майка си целебната стойност на билките, приготви и накара всички да пият отвара от аконит, ала не успяха да мигнат и цял ден сънуваха будни. В това състояние на умопомрачена яснота не само виждаха изображенията на собствените си сънища, но и изображенията, сънувани от други. Сякаш къщата се бе изпълнила с посетители. В един кът на кухнята, седнала в люлеещия се стол, на Ребека й се присъни, че някакъв мъж, досущ като нея, облечен в бели ленени дрехи и с прихваната от златно копче яка на ризата, й носи букет от рози. Придружаваше го жена с изтънчени ръце, която отдели една роза и я постави в косите на момичето. Урсула разбра, че мъжът и жената са родителите на Ребека, но макар да направи голямо усилие да ги разпознае, само потвърди увереността си, че никога не ги е виждала. Между другото, от недоглеждане, което Хосе-Аркадио Буендия никога не си прости, карамеловите животинчета, изготвяни в къщи, продължаваха да се продават из селището. Деца и възрастни смучеха очаровани прелестните зелени петлета на безсънието, изящните розови рибки на безсънието и нежните жълти кончета на безсънието, тъй че в понеделник утрото завари будно цялото селище. Отначало никой не се разтревожи. Напротив, зарадваха се, че не спят, защото тогава имаше толкова неща за вършене в Макондо, та времето едва стигаше. Толкова работиха, че скоро нямаше какво повече да правят и в три часа сутринта се оказаха със скръстени ръце да броят колко тона има часовниковият валс. Които искаха да спят, не от умора, а от носталгия по сънищата, прибягнаха до какви ли не изтощителни похвати. Събираха се да разговарят без отдих, да си повтарят часове наред едни и същи вицове, да усложняват чак до пределите на влудяването приказката за скопения петел, една безкрайна игра, в която разказвачът питаше дали искат да им разправи приказката за скопения петел и когато отговаряха да, разказвачът казваше, че не бил искал да му кажат да, ами дали искали да им разправи приказката за скопения петел и когато млъкваха, разказвачът казваше, че не бил искал да мълчат, ами дали искали да им разправи приказката за скопения петел, и никой не можеше да си отиде, защото разказвачът казваше, че не бил искал да си отиват, ами дали искали да им разкаже приказката за скопения петел и така последователно, в един омагьосан кръг, който се проточваше по цели нощи.

      Когато Хосе-Аркадио Буендия си даде сметка, че чумата е нахълтала в селището, събра домовладиките да им обясни каквото знае за болестта безсънница, и се взеха мерки, за да се предотврати разпространението на тая напаст из другите поселища на тресавището. Тъй свалиха от козите камбанките, които арабите разменяха срещу папагали гуакамайя, и ги сложиха на влизане в селището в услуга на ония, които подминаваха съветите и молбите на стражите и настояваха да посетят селището. Всеки от другоземците, които по онова време обикаляха улиците на Макондо, трябваше да звъни с камбанката си, за да узнават болните, че той е здрав. Не им позволяваха нито да идат, нито да пият нещо по време на техния престой, защото нямаше съмнение, че болестта се предава само чрез устата и че всички неща за ядене и пиене бяха заразени от безсъние. По тоя начин държаха чумата обкръжена в очертанието на селището. Толкова успешна беше забраната, че дойде ден извънредното положение да се смята за нещо естествено, а животът бе уреден по такъв начин, че работата възстанови своя ритъм и никой повече не се разтревожи заради безполезния обичай да се спи.

      Формулата, която щеше да ги защищава месеци наред от изплъзванията на паметта, бе измислена от Аурелиано. Откри я случайно. Опитен безсънник, защото бе един от първите, той беше изучил до съвършенство златарското изкуство. Един ден търсеше малката наковалня, която употребяваше да източва метали, и не си спомни името й. Баща му каза: „Наковалня“. Аурелиано написа името на една хартия и я залепи върху основата на наковалничката: _наковалня_. Така беше уверен, че за в бъдеще няма да го забрави. Не му дойде наум, че това бе първата проява на забрава, защото предметът имаше трудно за запомняне име. Но след някой ден откри, че му е трудно да помни почти всички неща в лабораторията. Тогава ги отбеляза със съответното име, така че му беше достатъчно да прочете надписа, за да ги разпознае. Когато баща му съобщи тревогата си, че е забравил и най-внушителните събития от своето детство, Аурелиано му обясни способа си и Хосе-Аркадио Буендия го приложи на дело в цялата къща и по-сетне го наложи из цялото селище. Потопи в мастило китка трева и отбеляза всяко нещо с името му: _маса_, _стол_, _часовник_, _стена_, _легло_, _тенджера_. Отиде на двора и беляза животните и растенията: _крава_, _коза_, _свиня_, _кокошка_, _юка_, _маланга_, _банан „гинео“_. Полека-лека, изучавайки безкрайните възможности на забравата, проумя, че може да дойде ден, когато нещата да се разпознават по надписите им, ала да не се помни предназначението им. Тогава той бе още по-ясен. Табелката, която окачи на врата на кравата, беше образцов пример за начина, по който жителите на Макондо бяха готови да се борят срещу забравата: _Това е кравата, трябва да се дои всяка сутрин, че да дава мляко, и млякото трябва да се подварява, за да с е смесва с кафе и да се приготвя мляко с кафе._ Така продължиха да живеят в една изплъзваща се действителност, за миг уловена от думите, но която щеше неудържимо да избяга, щом забравят стойността на писаната буква.

      В началото на пътя за тресавището бе поставена обява, която известяваше: _Макондо_, и още една, по-голяма, на главната улица: _бог съществува_. Из всички къщи бяха написани разковничета за запомняне на предметите и чувствата. Но системата изискваше такава зоркост и такава нравствена твърдост, че мнозина рухнаха пред вълшебството на една въображаема действителност, измислена от тях самите, която се оказа по-непрактична, но по-насърчителна. Пилар Тернера най-много допринесе да се разпространи тая измама, когато измисли дяволията да чете на карти миналото, както преди четеше бъдещето. Посредством този способ безсънниците заживяха в един свят, построен от несигурните редувания на картите, където помнеха бащата само като мургавия мъж, пристигнал в началото на април, а майката помнеха само като тъмнокосата жена със златна халка на лявата ръка, и където някоя рождена дата се свеждаше до последния вторник, когато пяла чучулигата върху лавровото дърво. Разгромен от тия утешителни сеанси, Хосе-Аркадио Буендия реши тогава да построи машината на паметта, която веднъж бе пожелал, за да помни дивните изобретения на циганите. Уредът се основаваше на възможността да прехвърля всяка сутрин, и то от начало до край, цялата съвкупност от познания, придобити в живота. Той си го представяше като въртящ се речник, който една застанала върху оста му особа ще може да раздвижва посредством ръчка, тъй че за няколко часа пред очите й да преминат най-необходимите за живеене понятия. Успя да напише близо четиринайсет хиляди фиша, когато по пътя за тресавището се появи някакъв чудноват старец с тъжната камбанка на спящите, помъкнал тумбест, овързан с върви, куфар и покрита с черни парцали количка. Отиде право в къщата на Хосе-Аркадио Буендия.

      Виситасион не го позна, когато му отвори вратата, и си помисли, че идва с намерение да продаде неща, а не знае, че нищо не може да се продава в селище, което неудържимо тъне в подвижните пясъци на забравата. Беше един грохнал мъж. Макар гласът му също да бе попукан от неувереността и ръцете му, изглежда, се съмняваха в съществуването на нещата, той очевидно идваше от света, където хората все още можеха да спят и да си спомнят — Хосе-Аркадио Буендия го завари седнал в салона да си вее с една окърпена шапка и да чете със състрадателно внимание надписите, залепени по стените. Поздрави го с най-широки изяви на обич, защото се боеше, че го е познавал някога, а сега не си спомня. Но посетителят долови неговата лъжливост. Почувствува се забравен, не с поправимата забрава на сърцето, а с друга една забрава, по-жестока и невъзвратима, която той отлично познаваше, защото бе забравата на смъртта. Тогава разбра. Отвори претъпкания с неразгадаеми вещи куфар и помежду тях измъкна едно куфарче с много стъкленици. Даде на Хосе-Аркадио Буендия да изпие някакво вещество с безметежен цвят — и в паметта му светна. Очите му се навлажниха от плач, преди да се види в една нелепа стая, където предметите бяха белязани, и преди да се засрами от височайшите глупости, изписани по стените, и дори преди да разпознае новодошлия сред ослепителен блясък от веселие. Беше Мелкиадес.

      Докато Макондо празнуваше отвоюването на спомените, Хосе-Аркадио Буендия и Мелкиадес изтърсиха праха от старата си дружба. Циганинът беше готов да остане в селището. Вярно, бил в смъртта, но се завърнал, защото не можал да понесе самотата. Прокуден от собственото си племе, лишен от всякаква свръхестествена дарба като наказание за верността му към живота, той решил да се приюти в онзи още неоткрит от смъртта кът на света и да се посвети на една лаборатория за дагеротипия. Хосе-Аркадио Буендия не беше чувал никога да се говори за това изобретение. Ала когато видя себе си и цялото свое семейство, изваяни в една вечна възраст върху пластинка преливащ се метал, онемя от смайване. От тази епоха води началото си ръждясалият дагеротип, на който Хосе-Аркадио Буендия излезе с щръкнала пепелява коса, с вкоравена, прихианата от медно копче яка на ризата и с изражение на учудена тържественост, а Урсула, примирайки от смях, го описваше като „уплашен генерал“. Хосе-Аркадио Буендия наистина се бе уплашил в онова прозирно декемврийско утро, когато му направиха дагеротипа, защото смяташе, че с преминаването на образа върху металната плочка хората се изхабяват полека-лека. По една любопитна превратност на обичая, тъкмо Урсула му изби онази мисъл от главата, както пак тя забрави някогашните си жегвания и реши Мелкиадес да остане да живее в къщата, макар че никога не позволи да й направят дагеротип, защото /според буквалните й думи/ не искала да остане за подигравка на внуците си. Оная сутрин тя облече децата в най-хубавите им дрехи, напудри ги по лицата и им даде по лъжица сироп от костен мозък, за да могат да стоят съвсем неподвижни в продължение на почти две минути пред пищната камера на Мелкиадес. На семейния дагеротип, единствения, който изобщо е съществувал, Аурелиано излезе облечен в черно кадифе, между Амаранта и Ребека. Имаше същата вялост и същия ясновиден поглед, които щеше да има след години пред взвода за разстрел. Но още не бе почувствувал предзнанието за съдбата си. Той беше един опитен златар, тачен из цялото тресавище заради изяществото на своята работа. В работилницата, която делеше с нелепата лаборатория на Мелкиадес, едва се чуваше, че диша. Сякаш се бе укрил в някакво друго време, докато баща му и циганинът тълкуваха с викове предсказанията на Нострадамус сред трясъка на стъкленици и легенчета, сред поразията от разлени киселини и сребърен бромид, разпиляван от ударите с лакти и препъвания, които следваха всеки миг. Тази всеотдайност в труда, добрият разум, с който гледаше своите интереси, бяха позволили на Аурелиано за кратко време да спечели повече пари, отколкото Урсула с нейната прелестна карамелова фауна, но всички се чудеха, че той, вече здрав и прав мъж, не познава жена. Наистина, жена не бе докосвал.

      След месеци се върна Франсиско Човека, старец-скиталец на почти 200 години, който често минаваше през Макондо да разпространява съчинените от самия него песни. В тях Франсиско Човека разказваше с най-тънки подробности новините за случилото се из селищата по своя път от Манауре до края на тресавището, тъй че, ако някой имаше да проводи някаква заръка или да разпространи някое събитие, плащаше му две сентаво, за да го включи в репертоара си. По тоя начин Урсула научи за смъртта на майка си съвсем случайно, когато една вечер слушаше песните с надежда, че ще кажат нещо за сина й Хосе-Аркадио. Франсиско Човека, наричан така, защото разгроми дявола в двубой с импровизиране на песни, и чието истинско име никой не узна, изчезна от Макондо по време на чумата-безсънница и една вечер се появи без никакво известие в дюкяна на Катарино. Цялото селище отиде да го слуша, за да узнае какво е станало по света. Тогава с него пристигнаха една толкова дебела жена, та четирима индианци трябваше да я носят натоварена върху люлеещ се стол, и една невръстна мулатка е безпризорен вид, която я пазеше с чадър от слънцето. Вечерта Аурелиано отиде в дюкяна на Катарино. Завари Франсиско Човека като някакъв едрокаменен хамелеон, седнал сред кръг от зяпачи. Пееше новините със своя стар раздрънкан глас, съпровождаше си на същия едновремешен акордеон, който му подари сър Уолтър Рейли* в Гвиана, и тактуваше с големите си попукани от селитрата стъпала на пешеходец. Срещу една врата в дъното, през която влизаха и излизаха неколцина мъже, седеше и мълчаливо си вееше матроната от стола-люлка. Катарино, с филцова роза на ухото, продаваше на посетителите големи чаши прекипял сок от захарна тръстика и използуваше случая да се приближи до мъжете и да пусне ръка, където не бива. Към среднощ горещината стана непоносима. Аурелиано изслуша вестите докрай, без да открие нито една, която да интересува семейството му. Канеше се да си ходи в къщи, когато матроната махна с ръка.

      [* Английски политик, дипломат, известен поет и мореплавател (1552—1618), любимец на Елизабет I. Предприема колонизаторски набези в Северна Америка и Гвиана. Екзекутиран при Яков I.]

      — Влез и ти — рече тя. — Само двайсет сентаво струва.

      Аурелиано пусна една монета в касичката, която матроната държеше на коленете си, и влезе в стаята, без да знае за какво. Невръстната мулатка, с цицки на кучка, стоеше гола в леглото. Преди Аурелиано тази вечер шейсет и трима мъже бяха минали през стаята. Толкова използван и толкова замесван с пот и въздишки, въздухът в стаята започваше да се превръща в тиня. Момичето смъкна прогизналия чаршаф и помоли Аурелиано да го хване от единия край. Тежеше като платнище. Усуквайки го за двата края, те го изстискаха, докато възвърна обичайното си тегло. После обърнаха рогозката и потта изби от другата страна. Аурелиано жадуваше това действие да не свършва никога. Познаваше теоретичната механика на любовта, но не можеше да се крепи на крака от слабост в коленете. Когато момичето най-после натъкми леглото и му заповяда да се съблече, той й даде някакво замаяно обяснение:

      — Накараха ме да вляза. Казаха ми да пусна двайсет сентаво в касичката и да не съм се бавел.

      Момичето разбра объркването му.

      — Ако пуснеш още двайсет сентаво на излизане, можеш да се забавиш още малко — рече тихо.

      Аурелиано се съблече, измъчван от свян, и не можеше да си избие мисълта, че неговата голота не издържа сравнението с братовата му. Въпреки усилията на момичето той се чувствуваше все по-безразличен и ужасно сам.

      — Ще пусна още двайсет сентаво — каза той с опечален глас.

      Момичето мълчаливо му благодари. Гърбът й беше изпонаранен. Кожата й беше лепната върху ребрата и дишането развълнувано от бездънно изтощение. Преди две години, далеч, далеч оттук, тя заспала, без да угаси свещта и се пробудила обкръжена от огъня. Къщата, гдето живеела при баба си, която я била отгледала, станала на пепел. Оттогава бабата я водела от селище на селище и я карала да ляга за по двайсет сентаво, че да плати стойността на опожарената къща. Според пресмятанията на момичето оставали й още десетина години с по седемдесет мъже на вечер, защото трябвало да плаща освен разходите за пътуването и изхранването на двете, също и заплатите на индианците, които носеха стола-люлка. Щом матроната за втори път потропа на вратата, Аурелиано излезе от стаята, без да е направил нищо, замаян от желание да плаче. Тая нощ не можа да заспи, мислеше за момичето с някаква смесица от желание и състрадание. Изпитваше неудържима нужда да я люби и закриля. На разсъмване, изтощен от безсънието и треската, взе спокойното решение да се ожени за нея, за да я отърве от потисничеството на бабата и да се наслаждава всяка нощ на задоволството, което тя доставяше на седемдесет мъже. Но в десет часа сутринта, когато стигна до дюкяна на Катарино, момичето бе заминало от селището.

      Времето уталожи неговото вятърничаво намерение, ала утежни чувството му за провал. Укри се в работата. Примири се за цял живот да бъде мъж без жена, за да крие срама от своята ненужност. Между другото Мелкиадес вече изобрази на своите пластинки всичко изображаемо в Макондо и изостави работилницата за дагеротипия на безумията на Хосе-Аркадио Буендия, който бе решил да я използува, за да постигне научно доказателство, че бог не съществува. Посредством усложнен процес с наслагващи се експозиции, правени от различни места в къщата, той бе сигурен, че рано или късно ще направи дагеротип на господа-бога, ако съществува, или ще сложи край веднъж завинаги на предположението за неговото съществуване. Мелкиадес се задълбочи в тълкуването на Нострадамус. Стоеше до късно, задушавайки се в обезцветеното кадифено елече, и драсколеше по някакви хартии с мъничките си врабешки ръчички, чиито пръстени бяха изгубили своя някогашен пламък. Една нощ повярва, че е намерил предсказание за бъдещето на Макондо. Ще станело светъл град, с големи стъклени къщи, където и помен нямало да има от коляното на Буендиовци. „Грешка — прогърмя Хосе-Аркадио Буендия. — Няма да са къщи от стъкло, ами от лед, както на мен ми се присъни, и винаги ще има един Буендия, во веки веков.“ В оная чудата къща Урсула воюваше да запази здравия разум и бе разширила търговията с карамелови животинчета чрез една пещ, която произвеждаше по цяла нощ кошове хляб и смайващо разнообразие от пудинги, пасти и сладкиши, които за няколко часа се изпаряваха по криволиците на тресавището. Бе стигнала до възраст да има право на почивка, ала напротив, ставаше все по-дейна. Толкова беше заета в процъфтяващите си начинания, че един следобед погледна разсеяно към двора, докато индианката й помагаше да подслади тестото, и видя две непознати красиви девойки да везат на гергеф под светлината на здрача. Бяха Ребека и Амаранта. Едва свалили черните облекла за баба си, които носиха с неотстъпна строгост в продължение на три години, и цветните дрехи сякаш им бяха дали ново място в света. Ребека, противно на онова, което можеше да се очаква, беше по-хубавата. Имаше прозрачна кожа, големи, ведри очи и чудодейни ръце, които сякаш изработваха с невидими нишки плетениците на везмото. Амаранта, по-малката, беше малко неизящна, но имаше естествената възвишеност, вътрешното високомерие на умрялата баба. Край тях, въпреки че вече разкриваше физическия устрем на баща си, Аркадио изглеждаше дете. Беше се отдал да изучава златарското изкуство с Аурелиано, който освен това го бе научил да чете и пише. Урсула изведнъж разбра, че къщата се е напълнила с хора, че синовете й скоро ще се женят и ще имат синове, и че ще са принудени да се разпилеят поради липса на пространство. Тогава извади парите, трупани в дълги години на суров труд, издействува отстъпки от купувачите си и почна да разширява къщата. Разпореди да се построи прилична гостна, друга стая, по-удобна и прохладна, за всекидневно ползване, трапезария с маса за дванайсет души, където семейството да сяда с всичките си гости; девет спални с прозорци към двора и дълъг пруст, който една розова градина пазеше от сиянието на полудневието, и с перило за поставяне на гърнета, с папрат и саксии с бегонии. Нареди да разширят кухнята, за да се построят две пещи, да се събори старият килер, където Пилар Тернера прочете бъдещето на Хосе-Аркадио, и да се изгради друг, два пъти по-голям, та никога да не липсват съестни припаси в къщата. Разпореди да се построи в двора, под сянката на кестена, баня за жените и друга за мъжете, а в дъното голяма конюшня, телен кокошарник, обор за доене и къщичка, открита за всички ветрове, че да се настаняват на воля безгрижните птици. Следвана от дузини зидари и дърводелци, сякаш сполетяна от умопомрачаващата треска на своя съпруг, Урсула заповядваше положението на светлината и поведението на топлината, разпределяше пространството без ни най-малък усет за неговите предели. Първобитната постройка на основателите се изпълни със сечива и материали, с подтиснати от потта работници, които молеха да не им пречат, а не мислеха, че именно те пречеха, раздразнени от чувала с човешки кости, който ги преследваше навред с глухия си звънтеж. В онова неудобство, където се дишаше негасена вар и катранена смес, никой не проумя как от недрата на земята полека-лека изникна не само най-голямата къща, която изобщо ще има в селището, но и най-гостоприемната и прохладна, която някога е имало в очертанията на тресавището. Хосе-Аркадио Буендия, мъчейки се да изненада божественото провидение сред оня катаклизъм, най-малко проумя всичко това. Новата къща бе почти завършена, когато Урсула го измъкна от неговия химеричен свят, за да го осведоми, че дала заповед фасадата да се боядиса в синьо*, а не в бяло, както те искаха. Показаха му официалното разпореждане, написано върху някаква хартия. Хосе-Аркадио Буендия, без да разбира какво казва съпругата му, разчете подписа.

      [* Синьото е цветът на консервативната партия в Колумбия, а червеното — на либералната.]

      — Кой е тоя никаквец? — запита той.

      — Управителят — печално рече Урсула. — Викат, че бил някаква власт, пратена от правителството.

      Дон Аполинар Москоте, управителят, бе пристигнал в Макондо, без да вдига шум. Отседна в хотела на Яков — отворен от един от първите араби, които дойдоха да трампят джунджурии за папагали гуакамайя — и на другия ден нае стаичка с врата към улицата, на две пресечки от къщата на Буендиовци. Сложи маса и стол, които купи от Яков, закова върху стената герба на републиката, който бе донесъл със себе си, а върху вратата изрисува табелката: _Управител_. Първото му разпореждане бе да заповяда всички къщи да се боядисали в синьо, за да се отпразнува годишнината от националната независимост. Хосе-Аркадио Буендия, с препис от заповедта в ръка, го завари да спи следобедния си сън в хамака, който беше окачил в голия си кабинет.

      — Вие ли написахте тая хартия? — попита го той.

      Дон Аполинар Москоте, зрял, срамежлив човек с налято тяло, отговори „да“.

      — С какво право? — отново запита Хосе-Аркадио Буендия.

      Дон Аполинар Москоте потърси някаква хартия в чекмеджето на масата и му я показа:

      Назначен съм управител на това селище.

      Хосе-Аркадио Буендия дори не погледна назначението.

      — В това селище не заповядваме с хартии — каза той, без да губи спокойствие. — И да го знаете веднъж завинаги: никакъв управител не ни трябва, защото тук няма нищо за оправяне.

      Пред неустрашимостта на дон Аполинар Москоте, все тъй, без да повишава глас, той направи подробен преглед на това как бяха основали селото как си бяха разпределили земята, прокарали пътища и въвели подобренията, които нуждата им бе изискала, без да са додявали на никакво правителство и без никой да им додява.

      — Толкова миролюбиви сме, че и от естествена смърт не сме умирали — му каза той. — Нали виждате, още нямаме гробище.

      Не се завайка, че правителството не ги е подпомогнало. Напротив, радвал се, че дотогава ги е оставило да растат в мир и се надявал така и да бъде, защото те не били основали селище, за да вземе да им казва първият другоземец какво трябвало да правят. Дон Аполинар Москоте си беше сложил едно дочено сако, бяло като панталоните му, без да изгуби нито за миг безупречността на своите обноски.

      — Тъй че, ако вие искате да останете тука като най-обикновен и редови гражданин, бъдете най-сърдечно добре дошъл — заключи Хосе-Аркадио Буендия. — Но ако сте дошъл да насаждате безредие, като задължавате хората да си боядисват къщите сини, можете да си дигате чукалата и да се измитате откъдето сте дошъл. Защото моята къща ще бъде бяла като гълъбица.

      Дон Аполинар Москоте пребледня. Отстъпи крачка назад и стисна челюсти, за да изрече с известно униние:

      — Искам да ви предупредя, че съм въоръжен.

      Хосе-Аркадио Буендия не разбра кога се качи в ръцете му младежката сила, с която поваляше кон. Сграби дон Аполинар Москоте за реверите и го повдигна на височината на очите си.

      — Това го правя, защото предпочитам да ви мъкна жив, отколкото цял живот да ви мъкна мъртъв.

      И така го понесе насред улицата, вдигнат за реверите, чак докато го сложи на двата му крака върху пътя за тресавището. Подир седмица управителят се връщаше с шестима босоноги, въоръжени с ловджийски пушки, парцаливи войници, и с биволска кола, където се возеха жена му и шестте й дъщери. По-късно пристигнаха други две коли с мебели, сандъци и домашните потреби. Настани семейството си в хотела на Яков, докато намери къща, и отново отвори кабинета, пазен от войниците. Основателите на Макондо, решени да изхвърлят нашествениците, отидоха с по-големите си синове да се предоставят на разпореждане на Хосе-Аркадио Буендия. Но той се противопостави, според обяснението му, защото дон Аполинар Москоте се върнал с жена си и дъщерите и не било мъжка работа да позорят другиго пред семейството му. Тъй че реши да оправи положението с добро.

      Аурелиано го придружи. По онова време вече бе пуснал чер мустак със засукани краища и гласът му беше малко гръмлив, което щеше да го отличава през войната. Без оръжие и без да обръщат внимание на стражата, те влязоха в кабинета на управителя. Дон Аполинар Москоте не изгуби спокойствие. Представи ги на двете си дъщери, които бяха там по някаква случайност: Ампаро* — на 16 години, мургава като майка си, и Ремедиос**, едва деветгодишна, изящно дете с кожа на перуника и зелени очи. Бяха прелестни и добре възпитани. Щом мъжете влязоха, преди да бъдат представени, те приближиха столовете да седнат. Ала и двете останаха прави.

      [* Убежище, закрила.]

      [** Лекарство, помощ, средство.]

      — Отлично, приятелю — каза Хосе-Аркадио Буендия. — Вие ще останете тук, но не защото държите на вратата ония разбойници с пищови, а от почитание към госпожа съпругата ви и дъщерите.

      Дон Аполинар Москоте се обърка, но Хосе-Аркадио Буендия не му даде време да отвърне.

      — Само две условия ви поставяме — добави той.

      — Първо — всеки да си боядисва къщата, какъвто си ще цвят. Второ — войниците да заминат веднага. Ние отговаряме за реда.

      Управителят вдигна дясната си ръка с протегнати пръсти.

      — Честна дума?

      — Честна дума на враг — рече Хосе-Аркадио Буендия. И прибави с горчив тон. — Защото едно нещо искам да ви кажа: вие и аз си оставаме врагове.

      Същия следобед заминаха войниците. След няколко дни Хосе-Аркадио Буендия намери къща за семейството на управителя. Всички заживяха в мир освен Аурелиано. Образът на Ремедиос, по-малката дъщеря на управителя, която по възраст можеше да му бъде дъщеря, остана да го боли някъде в тялото. Това беше едно физическо усещане, което почти го дразнеше при ходене като камъче в обувката.

> 

      * * *

      Новата къща, бяла като гълъбица, бе открита с вечеринка. Урсула си го науми още от следобеда, когато видя Ребека и Амаранта станали девойки, и почти може да се каже, че главната подбуда за строежа бе желанието да предостави на момичетата достойно място за посрещане на гости. За да не отнеме нищо от блясъка на това начинание, тя работи като гребец-каторжник, докато се осъществяваха преобразованията, тъй че преди да бъдат завършени, бе поръчала скъпи вещи за украса и обслужване, както и дивното изобретение, което щеше да предизвика почудата на селището и ликуването на младежта — пианолата. Занесоха я на парчета, опакована в няколко сандъка, които бяха разтоварени заедно с виенските мебели, чешкия кристал, сервиза за ядене от Индийската компания, холандските покривки и богатото разнообразие от лампи, свещници и вази, накити, килими. Къщата вносителка изпрати на своя сметка италианеца експерт Пиетро Креспи да сглоби и настрои пианолата, да обучи купувачите как да боравят с нея и да им покаже как се танцува модерната музика, отпечатана върху седем книжни ролки.

      Пиетро Креспи беше млад и рус, най-красивият и най-възпитан мъж, когото бяха виждали в Макондо, толкова дребнаво добросъвестен в облеклото, че въпреки задушната горещина работеше с брокатена жилетка и дебело сако от тъмно сукно. Окъпан в пот, спазваше почтително разстояние от стопаните на къщата и стоя заключен в гостната седмици наред с някаква всеотдайност, подобна на Аурелиановата в златарската му работилница. Една сутрин, без да отвори вратата, без да викне никого за свидетел на чудото, той постави първата ролка на пианолата и мъчителното чукане и постоянният грохот на дървените летви преляха в тишина, учудена от реда и чистотата на музиката. Всички се втурнаха към гостната. Хосе-Аркадио Буендия изглеждаше поразен не от красотата на мелодията, а от самостоятелното удряне на клавишите на пианолата и натъкми в гостната камерата на Мелкиадес с надеждата да добие дагеротипа на невидимия изпълнител. Този ден италианецът обядва с тях. Ребека и Амаранта, които обслужваха трапезата, се побояха от лекотата, с която използваше приборите онзи ангелски мъж с бледи ръце без пръстени. Във всекидневната, съседна на гостната, Пиетро Креспи ги научи да танцуват. Показваше им стъпките, без да ги докосва, и тактуваше с метроном под учтивата бдителност на Урсула, която не остави гостната нито за миг, докато дъщерите й вземаха уроците. Тия дни Пиетро Креспи носеше особени панталони, съвсем гъвкави и прилепнали, и леки обувчици за танц.

      — Няма какво толкова да се тревожиш — казваше Хосе-Аркадио Буендия на жена си. — Тоя човек е педеруга.

      Ала тя не се отказа от бдителността си чак докато не свърши обучението и италианецът не си замина от Макондо. Тогава започнаха да уреждат празненството. Урсула направи строг списък на поканените и единствени избраници бяха потомците на основателите, освен семейството на Пилар Тернера, която вече беше родила други двама сина от неизвестни бащи. Всъщност това бе класов подбор, ала определен от приятелски чувства, защото облагодетелствуваните не само бяха най-старите приближени на дома на Хосе-Аркадио Буендия още от преди да се предприеме изселването, увенчано с основаването на Макондо, но техните синове и внуци от детство бяха обичайните другари на Аурелиано и Аркадио, а дъщерите им бяха единствените, които посещаваха къщата, за да бродират с Ребека и Амаранта. Дон Аполинар Москоте, доброжелателният управител, чиято дейност се свеждаше да издържа с оскъдните си средства двама полицаи, въоръжени с дървени палки, беше привидна власт. За да посрещат домашните разходи, дъщерите му отвориха шивачница, където правеха било цветя от филцов плат, било сандвичи с мармалад от гуайяба, или любовни писъмца по поръчка. Но макар че бяха благопристойни и услужливи, най-красиви в селището и най-сръчни в новите танци, те не влязоха в сметката за празника.

      Докато Урсула и момичетата разопаковаха мебели, лъскаха сервизите за хранене и окачваха картини на девици в лодки, натоварени с рози, и по тоя начин вдъхнаха струя нов живот на голите пространства, съградени от зидарите, Хосе-Аркадио Буендия се отказа да преследва божия образ, убеден в неговото несъществуване, и изтърбуши пианолата, за да разгадае тайната й магия. Два дни преди празненството, затлачен в каша от ключета и излишни чукчета и цамбуркащ из бъркотията от струни, които размотаваше от единия край, а се намотаваха от другия, той успя да стъкми инструмента. Никога не беше имало толкова стряскания и търчене както в ония дни, ала новите катранени лампи светнаха в предвидения ден и час. Още миришеща на смоли и влажна вар, къщата се отвори и децата и внуците на основателите разгледаха пруста с папрати и бегонии, тихите помещения, градината, заситена с благоухание на рози, и се събраха в гостната пред непознатото изобретение, покрито с бял чаршаф. Които познаваха фортепианото, разпространено в други поселища из тресавището, се почувствуваха малко обезсърчени, но по-горчиво бе разочарованието на Урсула, когато постави първата ролка, за да открият вечеринката Амаранта и Ребека и механизмът не се задвижи. Мелкиадес, вече почти сляп, ронещ се от грохналост, прибягна към памтивековната си мъдрост и се опита да го поправи. Накрая Хосе-Аркадио Буендия погрешно успя да раздвижи някакво запънало се устройство и музиката изскочи най-напред с бълбукане, а сетне във водоскок от обърнати ноти. Удряйки върху поставените без ред и съгласуваност струни, безразсъдно натегнатите чукчета се разкривиха. Но упоритите потомци на двайсет и единия смелчаци, които изтърбушиха планината да търсят море откъм запад, отминаха коварните подводни скали на мелодичната неразбория и вечеринката се проточи до зори.

      Пиетро Креспи отново дойде да поправи пианолата. Ребека и Амаранта му помогнаха да подреди струните и заедно се смяха на обърнатите наопаки валсове. Той беше крайно ласкав, при това толкова почтено, че Урсула се отказа от бдителността си. Срещу отпътуването му, с възстановената пианола набързо бе уредена вечеринка, за да го изпратят и той показа с Ребека съвършено изпълнение на модерни танци. Аркадио и Амаранта им бяха равностойни по изящност и сръчност. Но показното танцуване бе прекъснато, защото Пилар Тернера, застанала на вратата при зяпачите, се скара, и то с хапане и скубане на коси, с една жена, която се осмели да подхвърли, че младият Аркадио имал женски задник. Към полунощ Пиетро Креспи се раздели с прочувствена реч и обеща да се върне час по-скоро. Ребека го изпроводи до вратата и след като затвори къщата и угаси лампите, отиде в стаята си да плаче. Това беше безутешен плач, който се проточи дни наред и чиято причина не узна дори Амаранта. Тая нейна затвореност не беше за чудене. Макар да изглеждаше буйна и сърдечна, тя имаше самотен характер и непроницаемо сърце. Беше великолепна девойка, с дълги и корави кости, но се инатеше да употребява все още дървеното столче-люлка, с което пристигна в къщата, много пъти подсилвано и вече лишено от облегалки за ръцете. Никой не бе открил, че дори на тая възраст тя запазваше привичката да си смуче пръста. Затова не пропускаше случай да се затвори в банята и беше придобила навика да спи с лице, извърнато към стената. В дъждовните следобеди тя везеше с група приятелки в пруста с бегониите, губеше нишката на разговора и една носталгична сълза осоляваше небцето й, когато виждаше жилчиците влажна земя и купчинките кал, построени от градинските червеи. Тия тайни вкусове, разгромени по едно време от портокала с равен, избухнаха в неудържим копнеж, когато взе да плаче. Отново прояде пръст. Първия път го стори едва ли не от любопитство, уверена, че лошият вкус ще бъде най-добрият лек против изкушението. И наистина, не можа да понесе пръстта в устата си. Ала настоя, победена от растящата притома, и малко по малко отвоюва извечния апетит на своите деди, вкуса към първичните минерали, цялостното задоволство от първородната храна. Сипваше шепи пръст в джобовете и я изяждаше зрънце по зрънце, без да я виждат, с някакво объркано чувство на щастие и гняв, докато обучаваше приятелките си в най-трудните бодове и разговаряше за други мъже, които не заслужаваха пожертвуванието да се яде заради тях варта по стените. Шепите пръст правеха по-близък и по-действителен онзи единствен мъж, който заслужаваше това падение, сякаш земята, която той тъпчеше с нежните си лачени ботуши някъде другаде по света, придаваше на Ребека тежестта и топлината на неговата кръв в минералния вкус, който оставяше тръпчива ситна жар в устата и жажда за покой в сърцето. Един следобед, без никакъв повод, Ампаро Москоте поиска разрешение да разгледа къщата. Амаранта и Ребека, объркани от непредвиденото гостуване, я разведоха със сурова сериозност. Показаха й преустроената къща, пуснаха й ролките на пианолата и й предложиха оранжада с галети. Ампаро даде урок по достойнство, по собствен чар и добри обноски и това направи впечатление на Урсула в кратките мигове, през които тя присъствува на посещението. След два часа, когато разговорът залиня, Ампаро използва една невнимание на Амаранта и предаде някакво писмо на Ребека. Тя успя да види името на многоуважаемата сеньорита доня Ребека Буендия, изписано със същия методичен почерк, със същото зелено мастило и със същото златарско редене на думите, с които бяха написани указанията за боравене с пианолата. Прегъна писмото с върха на пръстите си и го скри в корсажа, гледайки Ампаро Москоте с изражение на безкрайна благодарност и мълчаливо обещание за съзаклятничество до смърт.

      Неочакваната дружба на Ампаро Москоте и Ребека Буендия пробуди надеждите на Аурелиано. Споменът за малката Ремедиос не бе преставал да го измъчва, но той не намираше случай да я види. Когато се разхождаше из селището с най-близките си приятели, Магнифико* Висбал и Херинелдо Маркес — синове на основатели със същите имена, — той я диреше с томителен поглед из шивачницата, но виждаше само по-големите сестри. Присъствието на Ампаро Москоте в къщата беше като някакво предзнание. „Трябва да дойде“. Толкова пъти си го повтори, и с такава убеденост, че един подиробед, когато сглобяваше в работилницата една златна рибка, беше убеден, че тя е отвърнала на неговия зов. След малко наистина чу детското гласче и щом повдигна поглед с вледенено от уплаха сърце, видя на вратата момиченцето с рокля от розов органдин и бели чепички.

      [* великолепен, прелестен.]

      — Там не влизай, Ремедиос — каза Ампаро Москоте в пруста, — че работят.

      Но Аурелиано Не й даде време да се подчини. Вдигна позлатената рибка, окачена за една верижка, която излизаше от устата й, и рече:

      — Влез!

      Ремедиос се приближи и зададе няколко въпроса относно рибката и Аурелиано не можа да отговори, защото кой знае откъде взелият се задух му попречи, Искаше да остане завинаги край тая кожа на перуника, край тия изумрудени очи, съвсем близо до тоя глас, който при всеки въпрос му казваше господине със същото почитание, с което го казваше и на баща си. Мелкиадес стоеше в ъгъла, седнал до писалището, и драсколеше неразгадаеми знаци. Аурелиано го намрази. Не можа да стори нищо друго, освен да каже на Ремедиос, че ще й подари рибката, а момиченцето толкова се изплаши от предложението, че изхвръкна от работилницата. Онзи подиробед Аурелиано изгуби потайното търпение, с което бе очаквал случай да я види. Занемари работата, призова я много пъти в отчаяни усилия на съсредоточеност, ала Ремедиос не се отзова. Търси я в шивачницата на сестрите й, зад перденцата на тяхната къща, в канцеларията на баща й, но я намери само в образа, който насищаше неговата собствена и ужасна самота. Прекарваше по цели часове с Ребека в гостната да слуша валсовете на пианолата. Тя ги слушаше, защото това беше музиката, с която Пиетро Креспи я бе научил да танцува. Аурелиано ги слушаше, просто защото всичко, дори и музиката, му напомняше за Ремедиос.

      Къщата се изпълни с любов. Аурелиано я изказа в стихове, които нямаха ни начало, ни край. Пишеше ги по грапавите пергаменти, които му подаряваше Мелкиадес, по стените на банята, по кожата на ръцете си и във всички Ремедиос се появяваше преобразена. Ремедиос из унасящия въздух в два часа по обед, Ремедиос в смълчаното дихание на розите, Ремедиос в тайната клепсидра* на молците, Ремедиос в парата на хляба призори, Ремедиос навсякъде и Ремедиос завинаги. Ребека очакваше любовта в четири часа след пладне и везеше до прозореца. Знаеше, че пощенското муле пристига едва през петнайсет дни, но тя го чакаше винаги, убедена, че то ще дойде кой да е ден, по погрешка. Случи се тъкмо обратното — веднъж мулето не пристигна в предвижданата дата. Луда от отчаяние, Ребека стана посред нощ и яде цели шепи пръст в градината с някакво самоубийствено настървение, плачеше от болка и гняв и си дращеше кътниците с черупки от охлюви. Повръща до разсъмване. Потъна в състояние на трескава премала, изпадна в несвяст, а сърцето й зейна в някакво бълнуване без свян. Възмутена, Урсула насили ключалката на сандъка и намери върху дъното, вързани с розови лентички, шестнайсет напарфюмирани писма и скелети от листа и венчелистчета, запазени в старинни книги, и препарирани пеперуди, които от докосването се превърнаха на прах.

      [* Воден часовник, измерващ времето по количеството вода, която изтича от резервоара му.]

      Аурелиано бе единственият способен да разбере такова отчаяние. Същия следобед, докато Урсула се мъчеше да изтръгне Ребека от мочурището на безумието, той отиде с Магнифико Висбал и Херинелдо Маркес в дюкяна на Катарино. Заведението бе разширено посредством галерия с дървени стаи, където живееха сами жени, дъхащи на мъртви цветя. Един състав от акордеон и барабани изпълняваше песните на Франсиско Човека, който преди години изчезна от Макондо. Тримата приятели пиха прекипял сок от захарна тръстика. Магнифико и Херинелдо, връстници на Аурелиано, обаче по-сръчни в светските работи, редовно пиеха с жени, седнали върху коленете им. Една от тях, повяхнала и с позлатена челюст, направи на Аурелиано разтърсваща ласка. Той я отблъсна. Беше открил, че колкото повече пие, толкова повече си спомня за Ремедиос, но по-лесно търпи мъчението от спомена за нея. Не разбра кога се понесе. Видя приятелите си и жените да плават — в един сияещ отблясък — без тегло, нито обем, да казват думи, които не излизаха от устните им, и да правят загадъчни знаци, които не съответствуваха на израженията им. Катарино сложи ръка върху плещите му и рече: „Единайсет часа става“. Аурелиано извърна глава, видя огромното обезобразено лице с филцово цвете над ухото и тогава изгуби памет, както по време на забравата, и отново си я възвърна в някакво чуждо ранно утро и в някаква напълно чужда нему стая, където се намираше Пилар Тернера по комбинезон, боса, разчорлена, смаяна от недоверие, и го осветяваше с лампа.

      — Аурелиано!

      Аурелиано се закрепи на крака и повдигна глава. Не проумяваше как е стигнал дотам, но знаеше какво е намерението му, защото го носеше скрито, още от детство, в едно неприкосновено хранилище на сърцето си.

      — Идвам да спя с вас — каза той.

      Дрехите му бяха изпоплескани с кал и повърнато, Пилар Тернера, която тогава живееше сама е двамата си малки синове, не го попита нищо. Заведе го в леглото. Избърса лицето му с влажна стиска кълчища, свали дрехите му и после се разсъблече напълно и спусна мрежата против комари, за да не я видят синовете й, ако се разбудят. Беше се уморила да чака мъжа, който остана, мъжете, които си отидоха, неизброимите мъже, които сбъркаха пътя към нейния дом, объркани от неизвестността на картите. В очакването кожата й се бе набръчкала, гърдите й се бяха изпразнили, угаснала бе жарта на сърцето й. Потърси Аурелиано в тъмнината, постави ръка върху корема му и го целуна по врата с майчинска нежност. „Горкото ми детенце“ — прошушна тя. Аурелиано потръпна. С уталожена сръчност, без ни най-малко запъване, той остави назад скалистите брегове на болката и намери Ремедиос превърната в едно блато без кръгозори, миришеща на сурово животно и прясно изгладени дрехи. Когато изплува на повърхността, плачеше. Отначало това бяха неволни и накъсани хълцания. После се изля в отприщен извор и усещане, че нещо подпухнало и болезнено се беше пръснало вътре в него. Тя чакаше, чешеше го по главата с крайчеца на пръстите си, докато тялото му се освободи от тъмната материя, която не го оставяше да живее. Тогава Пилар Тернера го запита:

      — Коя е?

      И Аурелиано й каза. Тя прихна с онзи смях, който някога плашеше гълъбите, а сега не будеше и децата.

      — Че ти ще трябва да я доотгледаш.

      Но под насмешката Аурелиано откри цял вир от състрадание. Когато напусна стаята, оставил там не само неувереността в своята мъжественост, но и горчивата тежест, която толкова месеци търпя в сърцето си, Пилар Тернера му беше дала непринудено обещание.

      — Ще приказвам с момиченцето — каза — и ще видиш, на тепсия ще ти го поднеса.

      И го изпълни. Ала в лош момент, защото къщата бе изгубила покоя от предишните дни. Щом откри страстта на Ребека, която заради ревовете й не беше възможно да се държи в тайна, Амаранта получи пристъп на треска. Тя също страдаше от тръна на самотната любов. Заключена в банята, изливаше мъката от една безнадеждна страст в писане на трескави писма, които се задоволяваше да потулва в дъното на сандъка. Урсула едва смогваше да гледа двете болни. Не успя в продължителни и лукави подпитвания да научи причината за покрусата на Амаранта. Най-накрая, в нов миг на вдъхновение тя насили ключалката на сандъка и намери писмата, привързани с лентички в розов цвят, издути от свежи и още мокри от сълзи бели лилии, предназначени и никога неизпратени до Пиетро Креспи. Разплакана от гняв, тя прокле часа, в който й хрумна да купи пианолата, забрани уроците по везмо и постанови своего рода жалейка без мъртвец, която трябваше да продължи, докато дъщерите й се отказаха от своите надежди. Безполезна остана намесата на Хосе-Аркадио Буендия, който бе оправил първото си впечатление от Пиетро Креспи и се възхищаваше от неговото умение да борави с музикални машини. И когато Пилар Тернера каза на Аурелиано, че Ремедиос е решена да се омъжи, той разбра, че новината ще дозашемети родителите му. Но храбро се опълчи срещу положението. Свикани в гостната на сериозна среща, Хосе-Аркадио Буендия и Урсула изслушаха неустрашимо изявлението на сина си. Обаче щом узна името на годеницата, Хосе-Аркадио Буендия почервеня от негодувание.

      — Любовта е чума — прогърмя той. — При толкова хубави и свестни момичета, хрумнало ти да се жениш тъкмо за дъщерята на нашия враг.

      Но Урсула одобри избора. Призна обичта си към седемте сестри Москоте заради тяхната красота, трудолюбие, благонравие и добро възпитание и приветствува сина си за сполуката. Победен от въодушевлението на жена си, Хосе-Аркадио Буендия тогава постави условие: Ребека, която беше обичаната, да се омъжи за Пиетро Креспи. Урсула, когато има време, ще заведе Амаранта да пътува до столицата на провинцията, така досегът с различни хора ще я разтуши от нейното разочарование. Ребека възстанови здравето си веднага щом научи за споразумението и написа ликуващо писмо до годеника, което подложи на родителско съгласие и го пусна по пощата, без да използва посредници. Амаранта се престори, че приема решението и малко по малко се оправи от треската, но обеща сама на себе си, че Ребека ще се омъжи единствено, ако мине през нейния труп.

      Другата събота Хосе-Аркадио Буендия облече костюма от тъмно сукно и с целулоидната яка и велурените ботуши, които обу за пръв път на празничната вечер, отиде да иска ръката на Ремедиос Москоте. Управителят и съпругата му го посрещнаха едновременно поласкани и смутени, защото не знаеха повода за непредвиденото гостуване, а после помислиха, че той е сбъркал името на исканата дъщеря. За да разсеят грешката, майката събуди Ремедиос, и още замаяна от съня, я донесе на ръце в стаята. Попитаха я дали наистина била решена да се омъжи, а тя се разрева и отговори, че само искала да я оставят да спи. Разбрал объркването на съпрузите Москоте, Хосе-Аркадио Буендия отиде да изясни работата с Аурелиано. Когато се върна, домакините бяха облекли прилични дрехи, бяха разместили мебелите, бяха сложили нови цветя във вазите и го очакваха в присъствието на големите си дъщери. Потиснат от неблагодарността на случая и от раздразнението поради коравата яка, Хосе-Аркадио Буендия потвърди, че наистина Ремедиос била избраницата.

      — Това е дивотия — рече слисан дон Аполинар Москоте. — Още шест дъщери имаме, всичките моми, и то за женене, които ще са очаровани да бъдат предостойни съпруги на свестни и работливи господа като вашия син, а пък Аурелиано се е хванал тъкмо за оная, която още се напикава в леглото.

      Съпругата му, добре запазена жена, с опечалени клепачи и обноски, го укори за неговата неучтивост. Когато доизпиха плодовия нектар, те бяха приели поласкани решението на Аурелиано. Само че госпожа Москоте молеше да поговори насаме с Урсула. Озадачена и роптаеща, че я забъркват в мъжки работи, но всъщност смутена от вълнение, Урсула отиде да я посети на другия ден. След половин час тя се завърна с вестта, че Ремедиос още не била стигнала до полова зрелост. Аурелиано не сметна това за някаква сериозна спънка. Беше чакал толкова много, че можеше да чака колкото е нужно, докато годеницата стане на възраст да зачева.

      Възобновената хармония бе нарушена само от смъртта на Мелкиадес. Макар че това събитие се предвиждаше, обстоятелствата, при които стана, бяха съвсем неочаквани. Няколко месеца след завръщането му той започна толкова прибързано и съдбовно да остарява, че скоро го имаха за един от ония безполезни прадядовци, които се лутат като сенки из спалните, тътрузят нозе и си припомнят гласно по-добри времена, и за които никой не се грижи, нито пък действително си спомня до деня, когато осъмнат мъртви в леглото. Отначало Хосе-Аркадио Буендия, въодушевен от новостта на дагеротипията и пророкуванията на Нострадамус, го следваше в заниманията му. Ала полека-лека го изостави на неговата самота, тъй като общуването помежду им ставаше все по-мъчно. Губеше зрение и слух, изглеждаше, че обърква събеседниците си с лица, които е познавал в далечни епохи на човечеството, и отговаряше на въпросите с някаква несвързана бъркотия от езици. При ходене опипваше въздуха, макар че се движеше между предметите с необяснима лекота, сякаш бе надарен с усет за ориентиране чрез непосредствени предчувствия. Един ден забрави да си тури изкуствената челюст, която нощем оставяше в чаша до леглото, и втори път не я сложи. Когато Урсула нареди да се разшири къщата, заповяда да му построят отделна стая до Аурелиановата работилница, далеч от къщните шумове и шетня, с облян от светлина прозорец и полица, на която тя сама подреди почти съсипаните от праха и молците книги, трошливите и претъпкани с неразгадаеми знаци хартии и чашата с изкуствената челюст, където се бяха хванали някакви водни растенийца с дребни жълти цветове. Новото място изглежда, се понрави на Мелкиадес, защото повече не го видяха дори в трапезарията. Отиваше само в работилницата на Аурелиано и там по цели часове драсколеше своите загадъчни писмена върху пергаментите, които отнесе със себе си, направени сякаш от някаква суха материя, която се пръсваше като кори за баница. Там ядеше от храната, която Виситасион му носеше по два пъти на ден, макар че в последно време загуби апетити се хранеше само със зеленчуци. Скоро придоби безпомощния вид на вегетарианците. Кожата му се покри с нежен мъх, подобен на плъзналия по старовремското му елече, което никога не свали, и дишането му издаваше зловонието на спящо животно. Погълнат от поправянето на своите стихове, Аурелиано накрая го забрави, но веднъж му се стори, че долавя някакъв смисъл сред бучащите му монолози и се заслуша. В действителност единственото, което можа да различи в неравното бръщолевене, бе настойчивото звънтене на думата равноденствие равноденствие равноденствие и името на Александър фон Хумболд. Аркадио се сближи малко повече с него, когато започна да помага на Аурелиано в златарството. Мелкиадес отвърна на този опит за общуване, произнасяйки понякога испански изрази, които имаха твърде малка връзка с действителността. Но един следобед сякаш бе озарен от някаква внезапна възбуда. След години, пред взвода за разстрел, Аркадио щеше да си спомни с какъв трепет Мелкиадес го накара да изслуша няколко страници от непроницаемите му драсканици, които естествено не проумя, но които, четени на глас, приличаха на изпети енциклики*. После, за пръв път от много време, се усмихна и рече на испански:

      [* _Енциклика_ — писмо или послание на папата до всички епископи в света на католиците.]

      — Когато умра, три дни горете живак в стаята ми.

      Аркадио разправи това на Хосе-Аркадио Буендия и той се постара да изясни по-добре всичко, но получи само един отговор:

      — Достигнах безсмъртието.

      Когато дъхът на Мелкиадес започна да мирише, Аркадио го водеше да се къпе в реката всеки четвъртък сутрин. Изглежда, взе да се поправя. Събличаше се и нагазваше във водата заедно с момчетата и неговият тайнствен усет за ориентиране му позволяваше да избягва дълбоките и опасни места. „От водата сме“ — каза той веднъж. Така измина много време, без никой да го вижда в къщата, освен вечерта, когато положи потресаващи усилия да поправи пианолата и когато отиваше до реката с Аркадио и носеше под мишница кратуната и топката сапун от палмово масло, завити в кърпа. Един четвъртък преди да го извикат да отиде на реката, Аурелиано го чу да казва:

      — Умрях от треска в плитчините на Сингапур.

      Тоя ден той влезе във водата по лош път и го намериха чак на другата сутрин, няколко километра по-надолу, заседнал на един светлист завой, а върху корема му беше кацнал самотен лешояд. Въпреки шумните възражения на Урсула, която го оплака с повече скръб, отколкото собствения си баща, Хосе-Аркадио Буендия се противопостави да го погребат.

      — Безсмъртен е — рече — и самият той разкри формулата за възкръсване.

      После натъкми забравения жарник и сложи да ври котел с живак до трупа, който полека-лека се изпълваше със сини мехури. Дон Аполинар Москоте се осмели да му напомни, че един непогребан удавник представлява опасност за общественото здравеопазване.

      — Нищо подобно, защото той е жив — бе отговорът на Хосе-Аркадио Буендия, който довърши седемдесет и два часовото живачно кадене, когато вече трупът започваше да се разпуква в мъртвешки блед цъфтеж и нежните му съскания просмукаха къщата с воняща пара. Едва тогава позволи да го заровят, но не как да е, а е почестите, отредени за най-големия благодетел на Макондо. Това бе първото и най-многолюдно погребение, което бяха виждали в селището, надминато едва след цял век от погребалния карнавал на Мама Гранде.* Положиха го в гробница, издигната в средата на определения за гробище участък, с каменна плоча, където бе написано единственото, което се узна за него: МЕЛКИАДЕС. Девет нощи бдяха над покойника. В навалицата, която се събираше на двора да пие кафе, да си разправя вицове и играе на карти, Амаранта намери случай да се обясни в любов на Пиетро Креспи, който преди няколко седмици беше уредил годежа си с Ребека и сега отваряше магазин за музикални инструменти и играчки с пружина в същата махала, гдето животуваха арабите, които преди разменяха дреболии за папагали гуакамайя, и която хората знаеха като Турската улица. Италианецът, чиято покрита с лъскави къдрици глава събуждаше у жените неудържима необходимост от въздишки, се отнесе към Амаранта като с някоя разглезена хлапачка, която не си струва труда да се туря много-много в сметката.

      [* Героиня от разказа „Погребението на Мама Гранде“ от едноименния сборник на Гарсия Маркес, чието действие се развива също в Макондо.]

      — Имам по-малък брат — й каза той. — Ще дойде да ми помага в магазина.

      Амаранта се почувствува унижена и със свирепа злоба каза на Пиетро Креспи, че е готова да не допусне сватбата на сестра си, дори ако се наложи да препречи на вратата собствения й труп. Италианецът толкова се изненада, от драматизма на заплахата, че не устоя на изкушението да я Сподели с Ребека. Така пътуването на Амаранта, винаги отлагано поради заетостта на Урсула, се уреди за по-малко от седмица. Амаранта не оказа съпротива, но когато даде на Ребека прощалната целувка, прошушна на ухото й:

      — Не се самозалъгвай. И накрай света да ме отведат, пак ще намеря начин да попреча на женитбата ти, ако трябва и да те убия.

      С отсъствието на Урсула и с невидимото присъствие на Мелкиадес, който продължаваше своето тихомълко лутане из стаите, къщата изглеждаше огромна и празна. Ребека се бе заела с домашния порядък, а индианката се грижеше за пекарната. Надвечер, когато идваше Пиетро Креспи, предшествуван от свеж повей на лавандула и винаги с някоя играчка за подарък, годеницата приемаше посещението му в главната гостна, разтворила врати и прозорци, за да е вън от всяко подозрение. Това беше ненужна предвидливост, тъй като италианецът се бе показал толкова почтителен, че дори не докосваше ръката на жената, която след по-малко от година щеше да стане негова съпруга. Ония посещения изпълниха къщата с чудни играчки. Балерини с пружина, пеещи кутии, маймуни-акробати, препускащи коне, палячовци-барабанчици, тоя богат и учудващ механичен животински свят, който донасяше Пиетро Креспи, разсея унинието на Хосе-Аркадио Буендия от смъртта на Мелкиадес и отново го пренесе в някогашните му времена на алхимик. Заживя в рай от изтърбушени животни, развалени механизми, които се мъчеше да усъвършенствува посредством система за равномерно движение, основана върху принципите на махалото. Аурелиано от своя страна бе занемарил работилницата, за да учи на четмо и писмо малката Ремедиос. Отначало момиченцето предпочиташе куклите си пред мъжа, който идваше всеки следобед и който беше виновен да я откъсват от нейните игри, за да я къпят и обличат и да я слагат в гостната да приема посещения. Но търпението и преклонението на Аурелиано накрая го изкушиха, и то до такава степен, че прекарваше с часове при него и изучаваше смисъла на буквите и рисуваше с цветни моливи в една тетрадка къщички с крави в дворовете и обли жълтолъчисти слънца, които се скриваха зад хълмовете.

      Само Ребека беше нещастна от заплахата на Амаранта. Познаваше характера на сестра си, надменността на нейния дух, и я плашеше свирепостта на злобата й. С часове стоеше в банята да си смучи пръста, вкопчена за едно изтощително усилие на волята, че да не прояде пръст. Дирейки облекчение за своя Смут, тя повика Пилар Тернера да й прочете бъдещето. След низ от условни неточности Пилар Тернера предрече:

      — Няма да бъдеш щастлива, докато родителите ти стоят непогребани.

      Ребека потръпна. Сякаш в спомена за някакъв сън тя се видя да влиза в къщата, съвсем малко момиченце, с дървеното люлеещо се столче и сандъка, и с чувал, чието съдържание не узна никога. Припомни си един плешив господин, облечен с ленени дрехи и с прихваната от златно копче яка на ризата, който нямаше нищо общо с краля с чашата*. Припомни си една много млада и много красива жена, с хладни и благоуханни ръце, които нямаха нищо общо с ревматичните ръце на жената със златото**, и която й забождаше цветя в косите, за да я изведе следобед на разходка из едно селище със зелени улици.

      [* Карта от испанското тесте, на която е изобразен крал с голяма чаша в ръката.]

      [** Карта от испанското тесте, представляваща млада жена с голяма златна монета.]

      — Не разбирам — каза тя.

      Пилар Тернера сякаш се обърка:

      — И аз не разбирам, ама това казват картите.

      Ребека толкова се разтревожи от загадката, че разправи на Хосе-Аркадио Буендия и той я сгълча, задето вярвала на предричания с карти, но подхвана безшумната задача да претърсва шкафове и сандъци, да размества мебелите и преобръща кревати и дюшемета в търсене на чувала с кости. Помнеше, че не го е виждал след преустройството. Скришом повика зидарите и един от тях разкри, че бил зазидал чувала в някоя спалня, защото му пречел да работи. След няколкодневни прослушвания, прилепили ухо до стените, те доловиха дълбокото „тратрак“. Пробиха зида и костите си стояха там, в непокътнатия чувал. Още същия ден ги заровиха в гроб без плоча и набързо стъкмен до тоя на Мелкиадес, а Хосе-Аркадио Буендия се върна в къщи освободен от едно бреме, което за момент натежа в неговото съзнание толкова, колкото и споменът за Пруденсио Агилар. На минаване през кухнята той целуна Ребека по челото:

      — Махни лошите мисли от главата си — каза й той. — Ти ще бъдеш щастлива.

      Дружбата с Ребека отвори пред Пилар Тернера вратите на къщата, затворени от Урсула още с раждането на Аркадио. Тя идваше по всяко време на деня като някаква козя бъркотия и стоварваше трескавата си работоспособност върху най-тежките шетни. Понякога влизаше в работилницата и помагаше на Аркадио да направи чувствителни пластинките на дагеротипа толкова сполучливо и нежно, че това накрая го обърка. Замайваше го тая жена. Зноят на кожата й, нейният мирис на пушек, безредието на смеха й в тъмната стая смущаваха вниманието му и го караха да се препъва о вещите.

      Веднъж Аурелиано беше там, занимаваше се със златарство и Пилар Тернера се опря на масата, за да се възхити от търпеливото му трудолюбие. Изведнъж се случи. Аурелиано се увери, че Аркадио е в тъмната стая, преди да вдигне поглед и да срещне очите на Пилар Тернера, чиято мисъл беше съвършено видима, сякаш изложена под обедната светлина.

      — Добре — рече Аурелиано. — Кажете ми какво е. Пилар Тернера прехапа устни в тъжна усмивка.

      — Че те бива за воина — рече тя. — Каквото с очи погледнеш, с куршум ще го улучваш.

      Аурелиано си отдъхна от потвърждението на знамението. Вдълбочи се отново в работата, сякаш нищо не е бивало, а гласът му придоби уталожена твърдост.

      — Признавам го — каза той. — Моето име ще носи.

      Хосе-Аркадио Буендия най-сетне постигна онова, което търсеше: прикачи часовников механизъм към една балерина с пружина и играчката танцува без прекъсване в ритъма на собствената си музика цели три дни. Това откритие го възбуди много повече, отколкото всяко друго негово нелепо начинание. Вече не хапна, нито спа. Без бдителността и грижите на Урсула той се остави да бъде влачен от въображението си към някакво състояние на постоянно умопомрачение, от което вече нямаше да се съвземе. По цяла нощ обикаляше из стаята и мислеше на глас, търсейки начин да приложи принципите на махалото към волската кола, палешника на ралото, към всичко, което, турено в движение, би било полезно. Толкова го умори треската от безсънието, че една предутрин не можа да разпознае белоглавия старец с колебливи движения, който влезе в спалнята му. Беше Пруденсио Агилар. Когато най-после го позна, учуден, че мъртвите също остаряват, Хосе-Аркадио Буендия се почувствува разтърсен от носталгия.

      — Пруденсио — възкликна той, — как попадна чак тука.

      След много години смърт, толкова силна беше скръбта по живите, толкова належаща нуждата от общуване, толкова ужасяваща близостта до другата смърт, която съществува вътре в смъртта, че Пруденсио Агилар накрая обикна най-злия от враговете си. Диреше го отдавна. Разпитваше за него умрелите от Риоача, умрелите, които идваха от долината Упар, тия, които идваха от тресавището, и никой не го упъти, защото Макондо беше непознато за мъртвите селище, докато дойде Мелкиадес и го обозначи с черна точка в шарените карти на смъртта. Хосе-Аркадио Буендия приказва с Пруденсио Агилар чак до разсъмване. Няколко часа по-късно, съсипан от бодърствуването, влезе в работилницата на Аурелиано и го запита:

      — Какъв ден е днес?

      Аурелиано му отвърна, че е вторник.

      — Така си мислех и аз — рече Хосе-Аркадио Буендия. — Но изведнъж разбрах, че продължава да е понеделник, както вчера. Виж небето, виж стените, виж бегониите. И днес е понеделник.

      Свикнал с неговите своенравия, Аурелиано не му обърна внимание. На другия ден, сряда, Хосе-Аркадио Буендия отново влезе в работилницата.

      — Това е злощастие — каза той. — Виж въздуха, чуй бръмченето на слънцето, същите са както вчера и завчера. И днес е понеделник.

      Тая вечер Пиетро Креспи го завари в пруста да плаче с противното старешко скимтене, да плаче за Пруденсио Агилар, за Мелкиадес, за родителите на Ребека, за татко и мама, за всички, които можеше да помни и които тогава бяха сами в смъртта. Подари му мечка с пружина, която вървеше на два крака по жица, но не успя да го отвлече от неговата натрапчива мисъл. Попита го какво е станало с проекта, който му бе изложил преди дни, за възможността да построи машина с махало, която да служи на човека за летене, а той му отговори, че е невъзможно, защото махалото можело да издигне всичко във въздуха, но не можело да издигне себе си. В четвъртък отново се появи в работилницата с болезнен вид на срината пръст.

      — Машината на времето се развали — почти изхлипа той, — а Урсула и Амаранта са толкова далече! — Аурелиано го сгълча като дете и той доби покорен вид. Шест часа разглежда предметите, мъчейки се да съзре някаква разлика с вида им от предния ден и да намери в тях някаква промяна, която да му разкрие хода на времето. Цяла нощ стоя в леглото с отворени очи, призовавайки Пруденсио Агилар, Мелкиадес, всички умрели, да дойдат и споделят неговото терзание. Но никой не се притече. В петък, преди някой да е станал, той отново се взира в привидността на природата, докато не разсея и най-малкото съмнение, че продължава да е понеделник. Тогава сграбчи гредата, с която залостваха една врата, и с дивата сила на необикновената си мощ почна да троши, докато ги направи на прах, алхимическите уреди, кабинета по дагеротипия, златарската работилница и викаше, ревеше като побеснял на някакъв високопарен и леещ се, но напълно неразбираем език. Готвеше се да довърши и останалата част от къщата, но Аурелиано поиска помощ от съседите. Нужни бяха десет мъже, за да го съборят, четиринайсет, да го вържат, и двайсет, да го завлекат до кестена в двора, където го оставиха вързан да лае на чудноват език и да бълва парчета зелена пяна през устата. Когато пристигнаха Урсула и Амаранта, той още беше вързан за ръцете и краката о ствола на кестена, измокрен от дъжда и в състояние на пълно неведение. Говориха му, а той ги погледна, без да ги познае, и им каза нещо неразбираемо. Урсула му освободи китките и глезените, наранени от стегнатите въжета, и го остави вързан само през кръста. А по-късно му построиха заслон от палмови листа, че да го пази от слънцето и дъждовете.

> 

      * * *

      Аурелиано Буендия и Ремедиос Москоте се ожениха в една мартенска неделя пред олтара, който отец Никанор Рейна нареди да се издигне в гостната. Това бе върхът на четириседмичните стряскания в дома на Москоте, защото малката Ремедиос стигна до полова зрелост, преди да превъзмогне навиците си от детството. Въпреки че майка й я беше поучила относно промените в девическата възраст, един февруарски подиробед тя нахлу с тревожни викове в стаята, където сестрите й разговаряха с Аурелиано, и им показа нацапаните с някаква шоколадена каша гащи. Уточниха един месец до сватбата. Едва стигна времето да я научат да се мие и облича самичка, да проумее най-простите неща в домашното огнище. Туриха я да пикае на горещи тухли, за да премахнат навика й да подмокря леглото. Много труд им струва да я убедят в неприкосновеността на съпружеската тайна, защото Ремедиос беше толкова зашеметена и същевременно толкова очарована от разкритието, че искаше да споделя с всички подробностите от сватбената нощ. Това бе изтощително усилие, ала на предвидената за тържеството дата момиченцето беше толкова обиграно в светските работи, колкото и всяка друга от сестрите му. Дон Аполинар Москоте я отведе за ръка по украсената с цветя и гирлянди улица, сред гърмежи на ракети и музиката на няколко духови оркестъра, а тя поздравяваше с ръка и благодареше с усмивка на ония, които от прозорците й пожелаваха сполука. Аурелиано, облечен в черно сукно, със същите лачени чепици с металически закопчалки, които след няколко години щеше да носи пред взвода за разстрел, беше силно пребледнял и с корава буца в гърлото, когато посрещна годеницата си на къщната врата и я отведе пред олтара. Тя се държа с такава естественост, с такова благоразумие, че не изгуби самообладание дори когато Аурелиано изпусна халката в опита си да й я постави. Сред мърморенето и започващото объркване на поканените тя задържа вдигната ръката си в дантелена ръкавица без пръсти и остана тъй, протегнала безименния си пръст чак докато годеникът успя да спре с чепик халката, за да не се търкулне до вратата, и се върна изчервен при олтара. Майката и сестрите толкова се измъчиха от страх момиченцето да не направи нещо неправилно по време на тържеството, че накрая тъкмо те допуснаха неблагоразумието да я повдигнат и целунат. От него ден се разкри чувството за отговорност, естественото изящество и уталоженото самообладание, които Ремедиос винаги щеше да има при неблагоприятни обстоятелства. Именно тя, по свое собствено начинание сложи настрана най-хубавото парче от сватбената торта и го занесе в чиния с вилица на Хосе-Аркадио Буендия Вързан о ствола на кестена, свит върху дървената пейчица под палмовия навес, огромният, обезцветен от слънцето и дъжда старец очерта неясна благодарствена усмивка и изяде тортата с пръсти, като предъвкваше някакъв неразбираем псалм. Единственото нещастно същество в онова грохотно празнуване, проточило се чак в понеделник до зори, беше Ребека Буендия. Това бе нейният провален празник. По решение на Урсула бракосъчетанието й трябваше да се извърши на същата дата, но в петък Пиетро Креспи получи писмо с известие за неизбежната смърт на майка си. Сватбата се отсрочи. Пиетро Креспи отпътува за столицата на провинцията един час след като получи писмото и по пътя се размина с майка си, която пристигна точно в събота вечерта и изпя на Аурелиановата сватба тъжната ария, която бе приготвила за сватбата на своя син. Пиетро Креспи се завърна в неделя посред нощ да помете пепелта от празника, след като бе съсипал пет коня из пътя, мъчейки се да стигне навреме за своята сватба. Никога не провериха кой написа писмото. Изтормозена от Урсула, Амаранта плака от възмущение и се закле в своята невинност пред олтара, който дърводелците още не бяха разглобили.

      Отец Никанор Рейна*, когото дон Аполинар Москоте доведе от тресавището, за да отслужи сватбата, беше закален от неблагодарността на своето занятие старец. Имаше тъжна кожа, само върху едни кости, подчертан и кръгъл корем и изражение на стар ангел с повече невинност, отколкото доброта. Намерението му беше след сватбата да се завърне в енорията, но се уплаши от коравосърдечието на жителите на Макондо, които благоденствуваха в блудство, подвластни на безбрачното съжителство, без да кръщават отрочетата, нито пък да осветяват празниците. Помисли, че никоя друга земя не се нуждае толкова от семето божие, и реши да остане още седмица, за да похристиянчи обрязани и езичници, да узакони безпътно съжителствуващи и да миропомаже умиращи. Ала никой не му обърна внимание. Отговаряха му, че от дълги години я карали без поп, че си оправяли душевните вземания-давания направо с господа-бога и че били изгубили злостта на смъртния грях. Уморен да проповядва в пустиня, отец Никанор намисли да почне строежа на храм, най-големия в света, със светци в естествен размер и цветни стъкла по стените, та да дойдат люде чак от Рим да почетат бога насред неблагочестивието. Ходеше навред да моли подаяния е един меден поднос. Даваха му много, но той искаше още по-много, защото храмът трябваше да има камбана, чийто вопъл да изкарва удавниците на повърхността. От толкова молби изгуби глас. Костите му започнаха да се изпълват с шумове. Една събота, без да е събрал дори стойността на вратите, той се остави да бъде объркан от отчаянието. Скалъпи някакъв олтар на площада и в неделя обиколи селището с една камбанка, както по време на безсънието, и свика хората на богослужение на открито. Мнозина отидоха от любопитство. Други от носталгия. Други пък, за да не би господ да вземе за лично оскърбление неуважението към неговия посредник. Тъй че в осем часа сутринта половината селище беше на площада, където отец Никанор изпя евангелията с продран от умоляванията глас. Накрая, когато надошлите взеха да се разотиват, той вдигна ръце е знак за внимание.

      [* _Рейна_ — кралица.]

      — Момент — каза той. — Сега ще присъствуваме на едно неопровержимо доказателство за безкрайната божия мощ.

      Момчето, което беше помагало в литургията, му донесе чаша гъст димящ шоколад и той го изпи на един дъх. След туй обърса устни с носната кърпа, която измъкна от ръкава, протегна ръце и затвори очи. Тогава отец Никанор се повдигна дванайсет сантиметра над равнището на земята. Това беше един убедителен способ. Дни наред той ходеше сред къщите и повтаряше доказателството в левитацията* посредством шоколадовия подтик, а помощникът му събираше толкова много пари в един чувал, че за по-малко от месец отецът почна строежа на храма. Никой не се усъмни в божествения произход на онагледяването, освен Хосе-Аркадио Буендия, който невъзмутимо огледа хорската навалица, събрала се една сутрин около кестена, за да присъствува още веднъж на разкритието. Той едва-едва се попротегна върху пейчицата и сви рамене, когато отец Никанор започна да се вдига над земята заедно със стола, на който седеше.

      [* В спиритическата практика, повдигане на човешкото тяло без докосване, под влияние на окултните сили.]

      — Нос est simplicissimum — каза Хосе-Аркадио Буендия, — homo iste statum quartum materiae invenit.*

      [* Това е съвсем просто — каза Хосе-Аркадио Буендия, — този човек е открил четвъртото състояние на материята. (лат.)]

      Отец Никанор вдигна ръка и в същото време четирите крака на стола стъпиха върху земята.

      — Nego — рече той. — Factum hoc existentiam Dei probat sine dubio.*

      [* — Не съм съгласен — рече той. — Този факт потвърждава без съмнение божието съществуване. (лат.)]

      Така се узна, че дяволският жаргон на Хосе-Аркадио Буендия е латински език. Отец Никанор използва обстоятелството, че е единственият човек, който-може да се свърже с него, за да се опита да вдъхне вярата Христова в объркания му мозък. Всеки подиробед той сядаше до кестена и проповядваше на латински, но Хосе-Аркадио Буендия се заинати да не допусне риторични криволици, нито пък шоколадени превъплъщения и изиска като единствено доказателство дагеротипна снимка на господа-бога. Тогава отец Никанор му занесе медальони и щампи, даже едно копие от кърпата на Вероника*, но Хосе-Аркадио Буендия ги отхвърли като занаятчийски изделия без научна обоснованост. Беше толкова опърничав, че отец Никанор се отказа от намеренията си да го евангелизира и продължи да го посещава от човеколюбиви чувства. Но тъкмо тогава Хосе-Аркадио Буендия мина в настъпление и се опита да прекърши вярата на попа с рационалистически шашми. Веднъж, когато отец Никанор донесе при кестена дъска и кутия с пулове, за да го покани да играят на китайски дами**, Хосе-Аркадио Буендия не прие, защото, както каза, никога не можал да проумее смисъла на едно стълкновение между двама противници, щом те са съгласни относно ръководните начала. Отец Никанор, който никога не бе разглеждал играта на китайски дами по тоя начин, вече не можа да играе. Все по-учуден от бистрия ум на Хосе-Аркадио Буендия, той го запита как е възможно да го държат вързан о едно дърво.

      [* Според преданието еврейката Вероника, после провъзгласена за светица от католическата църква, по пътя за Голгота избърсала лицето на Исус с бяла ленена кърпа, върху която останал отпечатан ликът божи.]

      [** Много разпространена салонна игра, подобна на „Не се сърди, човече“; играе се върху шестолъчна звезда със стъклени топчета, които трябва да се прехвърлят в полето на противника.]

      — Нос est simplicissimum* — отговори той. — Защото съм луд.

      [* Съвсем просто. (лат.)]

      Оттогава, загрижен за собствената си вяра, попът вече не го навести и се отдаде изцяло на задачата да ускори съграждането на храма. Ребека почувствува, че надеждата възкръсва. Нейното бъдеще беше насочено към завършването на строежа, откак една неделя отец Никанор обядва в къщата и цялото семейство, насядало край масата, говори за тържествеността и блясъка, които ще имат религиозните тържества, щом се изградял храмът.

      — Най-блажена ще е Ребека — каза Амаранта, и тъй като Ребека не разбра какво иска да й каже, тя обясни с невинна усмивка:

      — Ще ти се падне да откриеш черквата с твоята сватба.

      Ребека се постара да изпревари всякакви одумки. Както вървеше строежът, храмът нямаше да бъде завършен до десет години. Отец Никанор не се съгласи — растящата щедрост на богомолците позволявала да се правят по-оптимистични изчисления. Пред глухото възмущение на Ребека, която не можа да довърши обеда, Урсула приветствува мисълта на Амаранта и спомогна със значителен принос да ускорят работите. Отец Никанор сметна, че с още една помощ като тая храмът ще бъде готов подир три години. Оттогава насетне Ребека дума не продума на Амаранта, убедена, че начинанието й не бе толкова невинно, колкото тя съумя да го представи.

      — Това беше най-безобидното, което можех да сторя — отвърна й Амаранта в свирепата препирня още същата вечер. — Така няма да се наложи да те убивам в близките три години.

      Ребека прие предизвикателството.

      Когато Пиетро Креспи научи за новата отсрочка, преживя разочарование, ала Ребека му даде окончателно доказателство за преданост.

      — Ще избягам, когато ти наредиш — каза му тя. Пиетро Креспи обаче не беше по приключенията. Липсваше му поривистият характер на неговата годеница и почиташе дадената дума като капитал, който не може да се прахосва. Тогава Ребека прибягна към по-дръзки прийоми. Някакъв тайнствен вятър духваше лампите в гостната и Урсула заварваше годениците да се целуват на тъмно. Пиетро Креспи й даваше замаяни обяснения за лошото качество на съвременните катранени лампи и дори помагаше да се прокарат в стаята по-сигурни системи за осветление. Ала отново горивото нещо отказваше или фитилите заяждаха и Урсула намираше Ребека седнала върху колената на годеника. Накрая вече не приемаше никакви обяснения. Възложи на индианката да отговаря за пекарната и седна в един стол-люлка да надзирава свиждането на годениците, решена да не се остави да бъде разгромена от хитрини, които бяха остарели още в нейните младини.

      — Горката мама — казваше Ребека с подигравателно възмущение, като гледаше Урсула да се прозява в дрямката на свижданията. — Когато умре, грешната й душа ще тръгне да скита с тоя стол.

      След тримесечна надзиравана любов Пиетро Креспи, отегчен от бавността на строежа, който обикаляше да наглежда всеки ден, реши да даде на отец Никанор парите, нужни да довърши храма. Амаранта не изгуби търпение. Докато разговаряше с приятелките, които всеки подиробед идваха на везмо или плетиво в пруста, тя се мъчеше да измисли нови увъртания. Една грешка в пресмятането провали хитростта, която тя смяташе за най-успешна: да махне топчетата нафталин, които Ребека бе сложила в булчинската си рокля, преди да я прибере в скрина на спалнята. Направи го, когато оставаше по-малко от два месеца до привършването на храма. Но Ребека беше толкова нетърпелива от близостта на сватбата, че поиска да приготви роклята по-отдалече, отколкото бе предвидила Амаранта. Когато отвори скрина и разви първо хартиите и после предпазното платно, тя намери атлаза на роклята и плетката на булото и дори венеца от портокалови цветчета, превърнати на прах от молците. Макар да беше уверена, че е сложила в обвивката две шепи нафталинови топчета, нещастието изглеждаше толкова случайно, че тя не посмя да обвини Амаранта. Оставаше по-малко от месец до сватбата, но Ампаро Москоте се нае за една седмица да ушие нова рокля. В онова дъждовно пладне, когато Ампаро, обвита в тензухена пенливост, влезе в къщата, за да направи на Ребека последна проба на роклята, Амаранта почувствува, че й прималява. Изгуби глас и струйка ледена пот се спусна по вдлъбнатината на гръбначния й стълб. Дълги месеци тя бе треперила от ужас в очакване на онзи час, защото, ако не измислеше окончателното препятствие за сватбата на Ребека, беше убедена, че в крайна сметка, когато пропаднат всички средства на нейното въображение, ще има смелостта да я отрови. Следобеда, докато Ребека се задавяше от горещина в атлазената броня, която Ампаро Москоте сглобяваше по тялото й с хиляди топлийки и безкрайно търпение, Амаранта неколкократно обърка бодовете на ръкоделието и си убоде пръста с иглата, но реши с ужасяваща студенина, че датата ще бъде последният петък преди сватбата, а начинът струя лауданум* в кафето.

      [* Вид опиат.]

      Едно по-голямо препятствие, толкова непреодолимо, колкото и непредвидено, ги принуди на нова и неопределена отсрочка. Седмица преди уговорената за сватбата дата малката Ремедиос се разбуди посреднощ, измокрена в някакъв горещ бульон, който избухна в утробата й като раздиращо уригване, и умря три дни по-сетне, отровена в собствената си кръв и с два близнака, препречени в корема. Амаранта преживя криза на съвестта. Така пламенно бе умолявала бога да се случи нещо ужасяващо, за да не трябва да отравя Ребека, че се почувствува виновна за смъртта на Ремедиос. Не за това препятствие беше се молила толкова много. Ремедиос донесе в къщата полъх на веселие. Настани се със съпруга си в една спалня близо до работилницата и я окичи с кукли и играчки от неотдавнашното си детство, а радостната й жизненост преливаше извън четирите стени на спалнята и минаваше като хала от добро здраве из пруста с бегониите. Пееше от зори. Тя бе единственият човек, който дръзна да посредничи в препирните на Ребека и Амаранта.

      Нагърби се с неблагодарната задача да наглежда Хосе-Аркадио Буендия. Носеше му храна, обслужваше всекидневните му нужди, миеше го със сапун и стиска кълчища, поддържаше косата и брадата му чисти от въшки и гниди, държеше в изправност палмовия навес и го подсилваше с непромокаеми платнища по време на буря. В последните си месеци успя да се свърже с него посредством изрази на чепат латински. Когато се роди синът на Аурелиано и Пилар Тернера и бе отнесен в къщата и в тържество за най-тесен кръг кръстен с името Аурелиано-Хосе, Ремедиос реши той да бъде считан за неин най-голям син. Майчиният й усет изненада Урсула. От своя страна Аурелиано намери в нея оправданието, което му беше необходимо, за да живее. Работеше по цял ден в работилницата и Ремедиос му носеше късно сутринта голяма чаша кафе без захар. И двамата посещаваха всяка вечер семейство Москоте. Аурелиано подхващаше с тъста безкрайни игри на домино, а Ремедиос разговаряше със сестрите си или обсъждаше с майка си работи на възрастни хора. Връзката с Буендиовци затвърди доброто име на дон Аполинар Москоте в селището. В чести пътувания до столицата на провинцията той издействува от правителството да построи училище, за да се заеме с него Аркадио, който беше наследил въодушевлението към поученията от дядо си. Чрез убеждаване постигна повечето къщи да бъдат пребоядисвани в синьо за празника на националната независимост. По настояване на отец Никанор разпореди да се премести в една отдалечена улица дюкянът на Катарино и затвори разни безпътни заведения, които процъфтяваха насред селището. Веднъж се завърна с шестима полицаи, въоръжени с пушки, на които възложи да поддържат реда, без никой да си спомни за първоначалното му обещание да няма въоръжени хора в селището. Аурелиано се наслаждаваше от деловитостта на своя тъст. „Ще станеш дебел като него“ — казваха му приятелите. Но заседналият живот, който подчерта скулите му и съсредоточи блясъка на очите, не увеличи теглото му, нито пък промени затвореността на неговия характер, а напротив, ожесточи правата линия на самотно размишляване и неумолима решителност върху устните. Толкова дълбока беше обичта, която той и неговата съпруга бяха успели да пробудят в семействата и на двамата, че когато Ремедиос извести, че щяла да има дете, дори Ребека и Амаранта сключиха примирие, за да плетат със синя вълна, ако се роди момче, и с розова вълна, ако се роди момиче. Тя бе последният човек, за когото помисли Аркадио след няколко години пред взвода за разстрел.

      Урсула разпореди жалейка със затворени врати и прозорци, без да влиза и излиза никой, освен по неотложни работи; забрани да се говори на висок глас една година и сложи дагеротипа на Ремедиос върху мястото, където бдяха над трупа, с преметната през него черна лента и едно кандило, запалено завинаги. Бъдещите поколения, които не оставиха никога кандилото да угасне, щяха да се сбъркват пред онова момиченце с накъдрени фусти, бели чепички и панделка от органдин, което не успяваха да слеят с академическия образ на прабаба. Амаранта се зае с Аурелиано-Хосе. Осинови го като син, който да споделя нейната самота, който да я облекчава от неволния лауданум, който сипаха безумните й молби в кафето на Ремедиос. Привечер Пиетро Креспи влизаше на пръсти е черна лента на шапката и безшумно гостуваше на Ребека, която сякаш кървеше под черната рокля с ръкави до юмруците. Толкова непочтително би било самото хрумване да се мисли за нова дата на сватбата, че годежът се превърна в една вечна връзка, в изморителна любов, за която никой вече не се погрижи, като че ли влюбените, които някога разваляха лампите, за да се целуват, бяха изоставени на произвола на смъртта. Изгубила посока, съвсем обезверена, Ребека отново прояде пръст.

      Изведнъж — когато жалейката бе продължила толкова дълго, че вече бяха подновени събиранията на кръст-бод — някой блъсна уличната врата в два часа след пладне, в мъртвешката тишина на горещината, и диреците се разтресоха с такава сила из самите си основи, че Амаранта, която везеше с приятелките си в пруста, Ребека, която си смучеше пръста в спалнята, Урсула в кухнята, Аурелиано в работилницата, и дори Хосе-Аркадио Буендия под самотния кестен помислиха, че някакъв земетръс разклаща къщата. Идеше някакъв необикновен мъж. Четвъртитите му плещи едва-едва се сместваха през вратите. Медальон с Богородица Изцелителка висеше на бизонския му врат, ръцете и гърдите му бяха целите ошарени с татуировки, а дясната му китка беше стегната от медна гривна с деца на кръст.* Шията му беше загоряла от солта на живота под открито небе, косата му беше къса и щръкнала като гривата на муле, челюстите железни и погледът тъжен. Носеше колан дваж по-широк от донска подпруга, чепици с навои и шпори и подковани токове, а присъствието му правеше потръпващо впечатление за земетръсна сила. С някакви полуоръфани дисаги в ръка той прекоси гостната и всекидневната и се появи като гръм в пруста с бегониите, където Амаранта и нейните приятелки стояха вцепенени, както бяха вдигнали куките.

      [* _Деца-на-кръст_ — според едно местно колумбийско предание някои мъже си правят рана на китката и вкарват в нея амулет, а отгоре поставят медна гривна, докато раната зарасне с амулета вътре, и това им придава необикновена физическа сила.]

      — Здравейте — рече им той с уморен глас, захвърли дисагите върху работната маса и отмина към дъното на къщата. — Здравей — каза той на изплашената Ребека, която през вратата на спалнята го видя да подминава. — Здравей — каза на Аурелиано, който стоеше с петте сетива нащрек до златарския тезгях. Не се отби при никого. Отиде право в кухнята и там спря за пръв път в завършека на едно пътуване, което бе започнал от другия край на света. — Здравей — каза той.

      За част от секундата Урсула остана със зяпнала уста, погледна го в очите, изписка и се хвърли на врата му, като викаше и плачеше от радост. Беше Хосе-Аркадио. Връщаше се толкова беден, колкото бе заминал, и дори Урсула трябваше да му даде две песо да плати кирията за коня. Говореше испански, размесен с моряшки жаргон. Попитаха го къде е бил и той отговори.

      — Хей там. — Окачи хамака в стаята, която му определиха, и три дни спа. Щом се пробуди и след като изпи шестнайсет сурови яйца, упъти се направо към дюкяна на Катарино, където неговата великанска снажност предизвика суматоха от любопитство сред жените. Поръча на своя сметка музика и ракия за всички. Обзаложи се на моряшка хватка с петима мъже едновременно.

      — Невъзможно е — казаха те, щом се убедиха, че не могат да му помръднат ръката. — Има деца-на-кръст.

      Катарино, който не вярваше в силови дяволии, заложи дванайсет песо, че онзи няма да помести тезгяха. Хосе-Аркадио го грабна от мястото му, вдигна го над главата си и го сложи на улицата. Единайсет мъже трябваше да го вкарат обратно. Сред вихъра на празненството показа върху тезгяха невероятната си мъжественост, цялата татуирана в синьочервена плетеница от надписи на различни езици. Жените, които го обсадиха със своята алчност, той попита коя ще плати най-много. Най-паралията каза двадесет песо. Тогава предложи да го разиграят на томбола, между всички, с по десет песо номерчето. Това беше безумна цена, защото най-търсената жена печелеше по осем песо на вечер, ала всички приеха. Написаха имената си върху четиринадесет хартийки, пъхнаха ги в една шапка и всяка жена изтегли по една. Когато оставаха да се изтеглят две хартийки, разбра се на кого се падат.

      — По още пет песо — предложи Хосе-Аркадио — и ще се падна на двете.

      От това живееше. Бе обиколил шестдесет и пет пъти света, зачислен в екипаж от моряци безотечественици. Жените, които спаха с него оная нощ в дюкяна на Катарино, го заведоха гол-голеничък в танцувалния салон, та да видят, че нямаше милиметър от тялото си без татуировка, отпред и отзад, от шията до пръстите на краката. Хосе-Аркадио не успяваше да се приобщи към семейството. Спеше по цял ден, а нощта прекарваше в квартала на търпимостта, където правеше силови номера. В оскъдните случаи, когато Урсула успя да го накара да седне на масата, той даде доказателство за една лъчезарна приветливост, особено когато разправяше приключенията си из далечни страни. Бил претърпял корабокрушение и две седмици го носели вълните по Японско море и се хранел от тялото на свой другар, който рухнал от слънчев удар, и чието месо, осолено веднъж и дваж и сготвено на слънце, имало гранлив и сладникав вкус. В едно сияйно пладне на Бенгалския залив неговият кораб бил надвил морски дракон, в чийто корем намерили шлема, токите и оръжията на кръстоносец. Бил виждал в Карибско море корсарския кораб, призрак на Виктор Юг*, с разпокъсани от смъртта платна, с проядена от морски хлебарки дървена част, завинаги объркал посоката за Гваделупа. Урсула плачеше на масата, сякаш четеше писмата на Хосе-Аркадио, които никога не пристигаха, с разказите за неговите подвизи и неволи.

      [* Историческа личност, главен герой на „Векът на просвещението“, роман от съвременния кубински писател Алехо Карпентиер, отразяващ проникването на идеите на Великата френска революция в Латиноамерика. Юг бил пратен от Конвента за комисар на остров Гваделупа и водил корсарска война с англичаните в Карибско море.]

      — Че малко ли ти е тая къща, синко — хлипаше тя. — Че толкова храна хвърляме на свинете! — Но всъщност тя не можеше да проумее, че момчето, което отведоха циганите, е същият онзи простак, който изяждаше по половин прасе на обяд и от чието газоотделяне цветята повяхваха. Нещо подобно се случваше и с останалата част от семейството. Амаранта не можеше да прикрие отвращението, което предизвикваха у нея животинските му уригвания на масата. Аркадио, който никога не узна тайната на своето родословие, едва-едва отговаряше на въпросите, задавани от него с явното намерение да спечели обичта му. Аурелиано се опита да възкреси времената, когато спяха в една и съща стая, помъчи се да възстанови съучастничеството от детинството, но Хосе-Аркадио ги беше забравил, защото морският живот бе наситил паметта му с прекалено много неща за помнене. Само Ребека рухна при първия удар. Следобеда, в който го видя да минава покрай спалнята й, тя си помисли, че Пиетро Креспи е лигав дребосък до онзи първомъжкар, чието вулканично дихание се осезаваше из цялата къща. Търсеше неговата близост под всякакъв предлог. Веднъж Хосе-Аркадио огледа тялото й с безочливо внимание и й рече:

      — Само си жена, сестрице.

      Ребека изгуби самообладание. Отново прояде пръст и вар от стените с настървението на миналите дни и си засмука пръста с такава горест, че й излезе мазол на палеца. Прекара безсънни нощи, в които зъзнеше от треска и се бореше срещу безумието и чакаше, докато къщата протътне от завръщането на Хосе-Аркадио призори. Веднъж, когато всички спяха подиробедната си почивка, тя не издържа повече и отиде в неговата спалня. Завари го по гащета, буден, изтегнат в хамака, който беше окачил за диреците с въжа за привързване на кораби. Огромното му тяло й направи такова впечатление, че усети някакъв подтик да отстъпи.

      — Простете — извини се тя. — Не знаех, че сте тука. — Но приглуши, глас, за да не събуди някого.

      — Ела насам — каза той.

      Ребека се подчини. Трябваше да положи свръхестествено усилие, за да не умре, когато някаква циклонна сила, учудващо овладяна, я повдигна през кръста и с три первания я лиши от долните и дрехи и я разчекна като пиленце. Успя да благодари богу, че се е родила, преди да изгуби съзнание в невъобразимото удоволствие от оная непоносима болка, и зацамбурка в димящото блато на хамака, който погълна сякаш попивателна избухналата й кръв.

      След три дни се ожениха в подиробедната служба. Предния ден Хосе-Аркадио беше ходил в магазина на Пиетро Креспи. Завари го да преподава урок по цитра и не го отведе настрана, за да му приказва.

      — Ще се женя за Ребека — рече му той.

      Пиетро Креспи пребледня, даде цитрата на един от учениците и приключи с урока. Когато останаха сами в претъпкания с музикални инструменти и играчки с пружини салон, Пиетро Креспи каза:

      — Тя е ваша сестра.

      — Не ме интересува — отвърна Хосе-Аркадио.

      Пиетро Креспи изтри чело с напоената с лавандула кърпичка:

      — Противоестествено е — обясни той — и освен това законът го забранява.

      Хосе-Аркадио изгуби търпение не толкова от изрежданите доводи, колкото от бледнината на Пиетро Креспи.

      — Дваж плюя аз на естеството — рече той. — И идвам да ви кажа, за да не си правите труда да ходите и да не питате нищо Ребека.

      Ала грубото му държане се прекърши, щом видя, че на Пиетро Кресни му се навлажняват очите.

      — Е — каза му той с друг тон, — ако пък ви харесва семейството, ей ви там Амаранта.

      В неделната проповед отец Никанор разкри, че Хосе-Аркадио и Ребека не са брат и сестра. Урсула никога не прости онова, което сметна за възмутително неуважение, и когато се върнаха от църква, забрани на младоженците да стъпят в къщата. За нея сякаш бяха умрели. Тъй че наеха една къщичка срещу гробището и се настаниха в нея без други мебели освен хамака на Хосе-Аркадио. В сватбената нощ Ребека я ухапа за крака един скорпион, който се беше пъхнал в чехъла й. Схвана й се езикът, но това не попречи да изкарат един безпътен меден месец. Съседите се плашеха от виковете, които будеха цялата махала до осем пъти нощем и до три пъти следобед, се молеха да не би една толкова необуздана страст да смути покоя на мъртъвците.

      Аурелиано беше единственият, който се погрижи за тях. Купи им няколко мебела и им дава пари, докато Хосе-Аркадио си възвърна чувството за действителност и започна да работи ничиите земи, които граничеха с двора на къщата. Амаранта, напротив, никога не успя да превъзмогне своята злоба срещу Ребека, макар животът да й предложи удовлетворение, каквото не беше и сънувала: по искане на Урсула, която не знаеше как да измие срама, Пиетро Креспи продължи да обядва всеки вторник в къщата, превъзмогнал неуспеха с едно спокойно достойнство. Запази черната лента на шапката си, като доказателство за почит към семейството, и му беше приятно да показва обичта си към Урсула, като й носеше другоземски подаръци: португалски сардели, мармалад от турски рози, а веднъж и един изящен шал от Манила. Амаранта се отнасяше към него с ласкава грижовност. Отгатваше вкусовете му, отскубваше разшитите конци от маншетите на ризата му, а за рождения му ден извеза една дузина кърпички с неговите начални букви. Всеки вторник след обяда, докато бродираше в пруста, той й правеше весела компания. За Пиетро Креспи оная жена, която винаги бе считал за момиченце, беше цяло разкритие. Макар че нейният тип беше лишен от изящност, тя имаше рядка чувствителност да цени светските неща и тайна нежност. Един вторник, когато никой не се съмняваше, че рано или късно това трябва да се случи, Пиетро Креспи я помоли да се омъжи за него. Тя не прекъсна работата си. Изчака да й мине горещата червенина по ушите и придаде на гласа си зряла и спокойна възторженост.

      — Разбира се, Креспи — каза тя, — но когато се опознаем по-добре. Никога не е хубаво да се насилват нещата.

      Урсула помръкна. Въпреки че ценеше Пиетро Креспи, тя не успяваше да установи дали неговото решение от нравствена гледна точка е добро или лошо след проточилото се и нашумяло годеничество с Ребека. Но накрая го възприе като неокачествима истина, защото никой не сподели съмненията й. Аурелиано, който беше мъжът в къщата, я обърка още повече със своето загадъчно и окончателно мнение:

      — Сега не е време да се мисли за женитби.

      Онова мнение, което Урсула проумя едва след няколко месеца, бе единствено честно мнение, което Аурелиано можеше да изкаже в тоя момент не само за венчавката, но и за всеки друг въпрос освен войната. Той самият пред взвода за разстрел нямаше да разбере много добре как лека-полека се беше накачила редицата тънки, изкусни, ала неповторими случайности, които го отведоха дотам. Смъртта на Ремедиос не предизвика у него сътресението, от което се боеше. Това бе по-скоро някакво приглушено чувство на гняв, което постепенно се разтвори в самотна и бездействена прекършеност, подобна на онази, която изпита по времето, когато се беше примирил да живее без жена. Отново потъна в работата, но запази привичката си да играе на домино с тъста. В един обезмълвен от жалейката дом нощните разговори заздравиха дружбата на двамата мъже.

      — Ожени се повторно, Аурелиано — казваше му тъстът. — Шест дъщери имам, да избираш.

      Веднъж, в навечерието на изборите, дон Аполинар Москоте се завърна след едно от честите си пътувания загрижен за политическото положение в страната. Либералите били решени да се вдигнат на война. Тъй като по онова време Аурелиано имаше съвсем объркани представи за различията между консерватори и либерали, тъстът му даваше опростени уроци. Либералите, казваше, са масони; хора от лоша порода, привърженици да се избесят поповете, да въведат гражданско бракосъчетание и развод, да се признаят еднакви права и на незаконните, и на законните деца и да се разпокъса страната чрез една федерална система, която да лиши от пълноправие върховната власт. Обратно, консерваторите, които са получили властта направо от господа-бога, ратуват за непоклатимост на обществения ред и семейно благоденствие; те са бранители на вярата Христова, на принципа за единоначалие във властта и не са съгласни страната да бъде разпокъсана в автономни общности. От човеколюбиви чувства Аурелиано изпитваше влечение към либералното становище относно правата на незаконнородените деца, но все пак не проумяваше как се стига до тая крайност да се води война за неща, които не може да се пипнат с ръка. Стори му се, че е преувеличение, когато тъстът накара да му пратят за изборите шестима войници, въоръжени с пушки, под командуването на един сержант, и то в селище без политически страсти. Те не само дойдоха, но тръгнаха от къща на къща да изземват ловджийски оръжия, мачете, та даже и кухненски ножове, преди да се раздадат между мъжете над двайсет и една година сините бюлетини с имената на кандидатите консерватори и червените бюлетини с имената на кандидатите либерали. Срещу изборите самият дон Аполинар Москоте прочете разпоредба, която забраняваше от събота в полунощ, в продължение на четирийсет и осем часа, да се продават спиртни напитки и да се събират повече от трима души, които не са от едно и също семейство. Изборите протекоха без произшествия. В неделя от осем часа заранта на площада беше натъкмена дървена урна, охранявана от шестимата войници. Гласуването стана при пълна свобода, както можа да потвърди самият Аурелиано, който стоя почти целия ден с тъста си, да не би някой да гласува повече от един път. В четири часа след пладне ситни удари на барабан известиха сред площада края на гласоподаването и дон Аполинар Москоте запечата урната с лепенка, пресечена от него вия подпис. Тази нощ, докато играеше домино с Аурелиано, той заповяда на сержанта да скъса лепенката, за да преброи гласовете. Имаше почти толкова червени бюлетини, колкото и сини, обаче сержантът остави само десет червени и попълни разликата със сини. После отново запечатаха урната с нова лепенка и на другия ден рано-рано я занесоха в столицата на провинцията.

      — Либералите ще дигнат война — каза Аурелиано.

      Дон Аполинар Москоте вдигна глава от плочките на доминото.

      — Ако го казваш заради подмяната на бюлетините, нищо няма да направят — рече той. — Оставят се няколко червени, та да няма възражения.

      Аурелиано разбра неизгодите на опозицията.

      — Ако аз бях либерал — каза, — щях да дигна война заради бюлетините.

      Тъстът му го изгледа над рамките на очилата.

      — Ех, Аурелито — рече той, — ако ти беше либерал, нямаше да видиш подмяната на бюлетините, макар да си ми зет.

      В действителност възмущението из селището бе предизвикано не от резултата в изборите, а от обстоятелството, че войниците не върнаха оръжията. Група жени приказваха с Аурелиано да издействувал от тъста си връщането на кухненските ножове. Дон Аполинар Москоте му обясни съвсем доверено, че войниците били отнесли домашните оръжия за доказателство как либералите се готвят за война. Обезпокои го цинизмът на изявлението. Дума не продума за това, но една вечер, когато Херинелдо Маркес и Магнифико Висбал говореха с други приятели за произшествието с ножовете, запитаха го дали е либерал или консерватор. Аурелиано не се поколеба.

      — Ако човек трябва да е някакъв, то аз съм либерал — рече той, — защото консерваторите са мошеници.

      На следващия ден по настояване на приятелите си отиде да споходи доктор Алирио Ногера, за да обсъди някаква предполагаема болка в черния дроб. Дори не знаеше какъв е смисълът на тая измишльотина. Доктор Алирио Ногера бе дошъл преди няколко години в Макондо с една аптечка с безвкусни топчета и лозунг, който не убеди никого. _Клин клин избива._ Всъщност той беше измамник. Зад невинната му външност на незачитан лекар се криеше терорист, който затуляше с епископски гамаши белезите, оставени по глезените му от петте години в пранги. Заловен в първата авантюра на федералистите, той успял да се измъкне в Кюрасао преоблечен с най-омразната му дреха на тоя свят: едно расо. След продължително заточение, надъхан от възторжените известия, които носели в Кюрасао изгнаници от цялото Карибие, той се качил в някаква контрабандистка баркентина и се появи в Риоача със стъкленици с топчета, които не бяха нищо друго освен пречистена захар, и с една диплома от Лайпцигския университет, подправена от него самия. И плака от разочарование. Федералисткият плам, определен от изгнаниците като барутен погреб, който ей сега ще избухне, се бе разсеял в смътна изборна самоизмама. Огорчен от неуспеха, копнеещ за някое сигурно място, където да доживее до старини, лъжливият хомеопат* се приюти в Макондо. В тясната, претъпкана с празни стъкленици стаичка, която нае край площада, той преживя няколко години от безнадеждно болните, които след като са опитали от всичко, се утешаваха със захарните топчета. Агитаторските му инстинкти кротуваха, докато дон Аполинар Москоте беше власт за украса. Прекарваше времето си в спомени и в борба с астмата. Близостта на изборите бе оная нишка, която му позволи отново да намери кълбото на подмолната дейност. Установи връзка с младите хора от селището, които нямаха политическа обиграност, и подхвана безшумна подстрекателска кампания. Многобройните червени бюлетини, които се появиха в урната и които дон Аполинар Москоте отдаде на присъщото за младежта залитане по модното, бяха част от неговия замисъл; задължи учениците си да гласуват, за да ги убеди, че изборите са нагласена работа. „Единственото успешно нещо — казваше той — е насилието.“ Повечето от приятелите на Аурелиано бяха въодушевени от мисълта да унищожат консерваторски ред, ала никой не бе посмял да го включи в кроежите не само заради близостта му с управителя, но и поради неговия самотнически и уклончив характер. Знаеше се освен това, че е гласувал синьо по указание на своя тъст. Така че съвсем случайно той разкри политическите си чувства и просто от любопитство се пъхна в тая дивотия, да посещава лекаря, за да лекува болка, каквато нямаше. В миришещата на паяжина с камфор работилница той се озова пред някаква прашна игуана, чиито дробове свистяха от дишането. Преди да му зададе въпрос, лекарят го отведе до прозореца и прегледа долния му клепач от вътре.

      [* Лекар, който прилага хомеопатията — лекуване на болести посредством съвсем малки дози от вещества, които в по-големи количества предизвикват в здравия човек заболявания, еднакви или сходни с лекуваните.]

      — Не е там — рече Аурелиано, както му бяха показали. Забучи върховете на пръстите си в черния дроб и добави: — Ей тука ме боли и не ми дава да спя.

      Тогава доктор Ногера затвори прозореца, уж, че слънцето греело силно, и с прости думи му обясни защо е родолюбив дълг да избият консерваторите. Няколко дни Аурелиано носи една стъкленица в джоба на ризата. Вадеше я през два часа, слагаше три топчета върху дланта си и със замах ги мяташе в устата, за да ги разтопи бавно с език. Дон Аполинар Москоте му се подигра за неговата вяра в хомеопатията, обаче заговорниците го разпознаха, че е от техните. Почти всички синове на основатели бяха замесени, макар никой да не знаеше точно в какво се състои мрежата, която те самите плетяха. Но в деня, когато лекарят разкри тайната на Аурелиано, последният се дръпна от съзаклятието. Макар тогава да беше убеден, че трябва незабавно да се премахне консерваторският строй, планът го ужаси. Доктор Ногера беше мистик на личното покушение. Неговата система се свеждаше до съгласуване на редица лични действия, които с един майсторски удар в национален размах да унищожат служителите на строя със съответните им семейства, преди всичко децата, За да се премахне консерватизмът в самото му семе. Дон Аполинар Москоте, шестте дъщери и жена му, разбира се, бяха в списъка.

      — Никакъв либерал не сте вие — каза му Аурелиано, без да трепне. — Касапин сте вие и нищо повече.

      — В такъв случай — отвърна докторът със същото спокойствие — върни ми стъкленицата. Вече не ти трябва.

      Едва подир шест месеца Аурелиано узна, че докторът го бил отписал като човек на действието, защото бил сантименталист без бъдеще, бездеен по характер и е определено самотническо призвание. Опитаха се да го обкръжат, бояха се да не издаде съзаклятието. Аурелиано ги успокои: дума нямал да продума, но през нощта, когато отидат да убиват семейство Москоте, ще го намерят да защищава тяхната врата. Изяви толкова убедителна решителност, че планът бе отсрочен за неопределена дата. Тъкмо в ония дни Урсула го попита за мнението му относно женитбата между Пиетро Креспи и Амаранта и той й отговори, че времената не са за венчавки. От седмица насам носеше старовремски пищов под ризата. Бдеше над своите приятели. Следобедите отиваше да пие кафе с Хосе-Аркадио и Ребека, които започнаха да стъкмяват своя дом, а от седем часа играеше на домино с тъста си. По обяд разговаряше с Аркадио, който вече беше великански юноша, и го намираше все по-възбуден от неизбежната близост на войната. В училището, където Аркадио имаше ученици по-възрастни от него, размесени с деца, които тепърва проговорваха, бе пламнала либералната треска. Говореше се да бъде разстрелян отец Никанор, да се превърне храмът в училище, да се въведе свободната любов. Аурелиано се помъчи да обуздае неговите пориви. Препоръча му сдържаност и благоразумие. Глух към спокойната разсъдливост и чувството му за действителност, Аркадио го упрекна на всеослушание в слабост на характера. Аурелиано зачака. Най-сетне в началото на декември Урсула се втурна обезумяла в работилницата.

      — Войната избухна!

      Наистина беше избухнала от преди три месеца. Военно положение цареше в цялата страна. Единственият, който узна навреме, бе дон Аполинар Москоте, ала не каза новината и на жена си, докато не дойде един взвод от войската да заеме селището с изненада. Влязоха безшумно преди разсъмване с два впряга лека артилерия, теглени от мулета, и установиха казармата си в училището. Въведе се полицейски час от шест часа подиробед. Бе извършено изземване по-свирепо и от предишното, къща по къща, и тоя път отнесоха даже земеделските сечива. Измъкнаха с тътрузене доктор Ногера, вързаха го за едно дърво на площада и го разстреляха без съд и присъда. Отец Никанор се опита да вземе ума на военните власти с чудото на левитацията, ала някакъв войник му пукна главата с удар на приклада. Либералната възбуда помръкна в тих ужас. Блед, непроницаем, Аурелиано продължи да играе домино с тъста си. Разбра, че въпреки сегашното звание на граждански и военен началник на укрепление, дон Аполинар Москоте пак беше украшателска власт. Решенията вземаше един капитан от войската, който всяка сутрин от къща на къща събираше извънреден облог за защита на обществения ред. Четирима войници под негова команда изтръгнаха от семейството й една жена, която била ухапана от бясно куче, и я пребиха с приклади насред улицата. Една неделя, две седмици след окупирането, Аурелиано влезе в дома на Херинелдо Маркес и с обичайното си благоприличие поиска чаша кафе без захар. Когато двамата останаха самички в кухнята, Аурелиано придаде на гласа си властност, каквато никога не бяха виждали у него.

      — Приготви момчетата — каза той. — Отиваме на война.

      Херинелдо Маркес не повярва.

      — С какво оръжие? — попита той.

      — С тяхното — отговори Аурелиано.

      Във вторник посред нощ, в една безумна операция двайсет и един мъже под трийсет години, командувани от Аурелиано Буендия, въоръжени с ножове за хранене и наострени железа, превзеха с изненада гарнизона, добраха се до оръжията и разстреляха на двора капитана и четиримата войници, които бяха убили жената.

      Същата нощ, докато се чуваха залповете на взвода за разстрел, Аркадио бе назначен за граждански и военен началник на укреплението. Женените бунтовници едва имаха време да се простят със съпругите си, които изоставиха на техните собствени ръце. Заминаха призори, възторжено приветствувани от свободното от терора население, да се присъединят към силите на революционния генерал Викторио Медина, който, според последните известия, се движел в посока към Манауре. Преди да замине, Аурелиано измъкна дон Аполинар Москоте от някакъв шкаф.

      — Вие си стойте спокойно, татко — каза му той. — Новото правителство отговаря с честната си дума за вашата лична безопасност и тая на семейството ви.

      На дон Аполинар Москоте му беше трудно да разпознае оня затворник с високи ботуши и преметната на гърба пушка, с когото бе играл домино до девет часа вечерта.

      — Това е щуротия, Аурелито — възкликна той.

      — Никаква щуротия — каза Аурелиано. — Война е. И да не сте ми казвали повторно Аурелито, аз вече съм полковник Аурелиано Буендия.

> 

      * * *

      Полковник Аурелиано Буендия вдигна трийсет и две въоръжени въстания и ги загуби всичките. От седемнайсет различни жени му се родиха седемнайсет сина, които бяха избити, един след друг само за една нощ, преди най-големият да навърши трийсет и пет години. Измъкна се от четиринайсет покушения, от седемдесет и три засади и от един взвод за разстрел. Оцеля от товар стрихнин в кафето, достатъчен да убие кон. Отхвърли Ордена за заслуги, даден му от президента на републиката. Стигна до главнокомандуващ революционните сили с правосъдна и гражданска власт от едната граница до другата, и стана човекът, от когото най-много се страхуваше правителството, ала никога не позволи да му правят снимки. Отклони пожизнената пенсия, която му предложиха след войната, и преживя до старини от златните рибки, които майстореше в работилницата си в Макондо. Въпреки че винаги се сражаваше начело на своите хора, единствената рана, която получи, си я нанесе той самият, след като подписа Недерландската капитулация, сложила край на почти двайсет години граждански войни. Куршумът на пистолетния изстрел, насочен към собствената му гръд, излезе през гърба, без да нарани никакъв жизнен център. Единственото, което остана от всичко това, бе улица с неговото име в Макондо. Но, както заяви няколко години преди да умре от старост, и на това не се е надявал в предутрото, когато заминал със своите двайсет и един мъже да се присъедини към силите на генерал Викторио Медина.

      — Оставяме ти Макондо — това бе всичко, което каза на Аркадио, преди да тръгне. — Оставяме ти го хубаво, гледай да го заварим още по-хубаво.

      Аркадио даде съвсем лично тълкуване на препоръката. Измисли си някаква униформа с маршалски лампази и акселбанти, вдъхновена от цветните илюстрации в една книга на Мелкиадес, и окачи на колана си сабята с пискюли на разстреляния капитан. Заложи двата артилерийски впряга пред селището, облече униформи на някогашните си ученици, разпалени от възпламеняващите му възвания, и ги остави да скитосват въоръжени по улиците, за да създават у другоземците впечатление за неуязвимост. Това беше нож с две остриета, защото правителството в продължение на десет месеца не посмя да нападне укреплението, но когато го направи, стовари срещу него такава несъразмерна сила, че смаза съпротивата за половин час. Още от първия ден на своето пълномощничество Аркадио разкри влечението си към обществените разпоредби. Четеше до четири на ден, та да заповядва и нарежда каквото му дойде наум. Въведе задължителна военна служба от осемнайсет години нагоре, обяви, че животните, които ходят из улиците след шест часа подиробед, са за обществено ползване и наложи на пълнолетните мъже задължението да носят червена лента на ръкава. Затвори, под заплаха, че ще го разстреля, отец Никанор в попската къща и му забрани да служи литургия и да бие камбаните, освен за да приветствуват победите на либералите. За да не се усъмни никой в строгостта на неговите намерения, заповяда един взвод за разстрел да се упражнява на площада, стреляйки в плашило. Отначало никой не взе работата сериозно. Това бяха в крайна сметка момчета от училището, които си играеха на възрастни. Но една вечер, когато Аркадио влезе в дюкяна на Катарино, тромпетистът от оркестъра го поздрави с хвалипръцковски туш, който предизвика смеха на посетителите, и Аркадио накара да го разстрелят за неуважение към властта. Които възразиха, той сложи на хляб и вода с пранги на глезените в една училищна стая.

      — Ти си убиец! — викаше му Урсула всеки път, щом научаваше за някое ново своеволие. — Когато Аурелиано узнае, тебе ще те разстреляла аз ще се зарадвам.

      Но всичко бе напразно. Аркадио продължи да затяга бурмите на една ненужна строгост, докато се превърна в най-жестокия управител, който изобщо е имало в Макондо.

      — Сега нека изстрадат разликата — каза веднъж дон Аполинар Москоте. — Това е то раят на либералите.

      Аркадио узна. Начело на един патрул той нападна дома, изпочупи мебелите, напердаши дъщерите и отмъкна с тътрузене дон Аполинар Москоте. Когато Урсула, размахала от бяс насмолен камшик и виеща от срам, прекоси селището и нахълта в двора на казармата, самият Аркадио се готвеше да даде заповед за огън на взвода за разстрел.

      — Само да си посмял, копеле! — извика Урсула.

      Преди Аркадио да смогне да се възпротиви, тя му стовари първия удар с волската жила.

      — Само да си посмял, убиецо — викаше тя. — Убий и мене, кучи сине, очи да нямам да плача от срам, че съм отгледала чудовище. — Шибайки го безмилостно, тя го гони чак до дъното на двора, където Аркадио се сви като охлюв. Дон Аполинар Москоте в несвяст стоеше вързан о стълба, където по-рано държаха изпонадупченото от тренировъчните изстрели плашило. Момчетата от взвода се пръснаха, побояха се Урсула да не си изкара от тях. Но тя не ги и погледна. Остави Аркадио със съсипана униформа, ревящ от болка и бяс, и развърза дон Аполинар Москоте, за да го отведе у дома му. Преди да напусне казармата, освободи затворниците от прангите им.

      Оттогава насетне тя заповядваше в селището. Възстанови неделното богослужение, преустанови носенето на червени ленти и отмени свирепите разпоредби. Но въпреки твърдостта си, все тъй оплакваше нещастието на своята участ. Почувствува се толкова сама, че подири безполезното другаруване със забравения под кестена съпруг.

      — Гледай докъде изпаднахме — казваше му тя, а юнските дъждове заплашваха да съборят навеса от палмови листа. — Гледай празната ни къща, синовете ни разпилени по света, и ние двамата пак самички, както най-напред.

      Хосе-Аркадио Буендия, потънал в пропаст от безсъзнателност, беше глух за нейните вайкания. В началото на своята лудост той известяваше с тромави, неотложни латински изрази всекидневните си нужди. В беглите прояснения на своя разум, когато Амаранта му носеше храната, той й казваше най-дотегливите си неволи и кротко се подлагаше на нейните вендузи и лапи. Но по времето, когато Урсула отиде да се оплаква при него, той беше изгубил пълен досег с действителността. Тя го къпеше на части, седнал върху пейчицата, и му разправяше новини за семейството.

      — Аурелиано отиде на война, има вече четири месеца, и вест не сме получили от него — казваше тя, докато му търкаше гърба с насапунисана стиска кълчища. — Хосе Аркадио се върна, станал е цяло мъжище, по-висок от тебе, и целият е извезан на кръст-бод, ама дойде само да донесе срам в нашата къща. — Обаче повярва, че забелязва как мъжът й се натъжава от лошите известия. Тогава предпочете да го лъже. — Не вярвай каквото ти казвам — казваше тя и хвърляше пепел върху изпражненията му, за да ги събере с лопатата. — Господ поиска Хосе-Аркадио и Ребека да се оженят и сега са много щастливи. — Стигна до такава искреност в измамата, че накрая тя самата се разтушаваше със собствените си лъжи — Аркадио вече е сериозен мъж — казваше — и много храбър, много хубав момък с оная униформа и сабята си. — Все едно, че приказваше на мъртвец, защото Хосе-Аркадио Буендия вече беше извън обсега на всякаква загриженост. Но тя упорствуваше. Виждаше го такъв кротък, такъв безразличен към всичко, че реши да го пусне. Той не мръдна от пейчицата. Тъй си и остана изложен на слънцето и дъжда, сякаш въжата бяха ненужни, защото някаква власт, стояща над всяко видимо завързване, го държеше вързан о дънера на кестена. Към месец август, когато зимата почваше да се увековечава, Урсула най-сетне можа да му съобщи една новина, която изглеждаше истина.

      — Ето че продължава да ни измъчва късметът — каза му тя. — Амаранта и италианецът с пианолата ще се женят.

      Амаранта и Пиетро Креспи наистина се бяха задълбочили в дружбата, закриляни от доверието на Урсула, която този път не сметна за необходимо да наглежда посещенията. Това беше едно здрачно годеничество. Италианецът идваше привечер, с гардения в петлицата и превеждаше на Амаранта сонети от Петрарка. Стояха неподвижни в задушавания от орегана и розите пруст, той четеше, а тя плетеше с куките дантела, безразлични към стрясканията и лошите вести от войната, чак докато комарите ги принудеха да се укрият в стаята, Чувствителността на Амаранта, нейната сдържана, ала обвиваща нежност полека-лека бяха изтъкали около годеника една невидима паяжина, която той трябваше физически да отстрани с бледите си пръсти без халки, за да напусне къщата в осем часа. Бяха направили прелестен албум с пощенски картички, които Пиетро Креспи получаваше от Италия. Това бяха образи на влюбени в самотни паркове, с винетки от пронизани сърца и с позлатени панделки, крепени от гълъби.

      — Аз знам тоя парк във Флоренция — казваше Пиетро Креспи, преглеждайки картичките. — Протегне ли човек ръка, и гълъбите слизат да кълват.

      Понякога пред някой акварел от Венеция носталгията превръщаше в хладни ухания на цветя мириса на тиня и гнили морски мекотели из каналите. Амаранта въздишаше, смееше се, мечтаеше за едно второ отечество с красиви мъже и жени, които говорят детски език, с древни градове, от чието минало величие са останали само котки из развалините. След като прекоси океана да я търси, след като я сбърка със страстта в пламенните опипвания на Ребека, Пиетро Креспи намери любовта. Щастието донесе и преуспяването. Магазинът му тогава заемаше почти цяла пресечка и беше една фантастична зимна градина с копия на камбанарията във Флоренция, които отмерваха часовете посредством концерт на пеещи часовници и пеещи кутии от Соренто, и китайски пудриери, които при отваряне изпяваха петнотни благозвучия, всички музикални инструменти, каквито човек може да си въобрази, и всички дяволии с пружина, които може някой да си представи. Бруно Креспи, по-малкият му брат, стоеше начело на магазина, защото Пиетро не смогваше да се оправи с музикалната школа. Благодарение на него Турската улица с ослепителното си изложение от джунджурии се превърна в мелодичен вир за забравяне произволите на Аркадио и далечния кошмар на войната. Когато Урсула разпореди да се поднови неделното черкуване, Пиетро Креспи подари на храма немски хармониум, основа детски хор и подготви цял грегориански репертоар, който прибави една прелестна нота към невеселия обред на отец Никанор. Никой не се съмняваше, че той ще направи от Амаранта щастлива съпруга. Без да насилват чувствата си, оставяйки се да бъдат влачени от естественото течение на сърцето, те стигнаха до една точка, в която трябваше само да се определи дата на сватбата. Нямаше да срещнат пречки. Урсула дълбоко в себе си се обвиняваше, че с нееднократни отсрочвания е извъртяла съдбата на Ребека, и не беше склонна да трупа угризения. Строгостта на жалейката за Ремедиос бе запратена на второстепенно място от тормоза на войната, отсъствието на Аурелиано, грубиянщината на Аркадио и изгонването на Хосе-Аркадио и Ребека. Пред неотменната близост на сватбата самият Пиетро Креспи бе намекнал на Аурелиано-Хосе, към когото хранеше почти бащинска обич, да бъде считан за негов най-голям син. Всичко караше другите да мислят, че Амаранта се насочва към едно безпрепятствено щастие. Ала обратно на Ребека, тя не разкриваше ни най-малко неспокойствие. Със същото търпение, с което пъстреше покривки за маса и плетеше ненадминати творения от ширити и везеше пауни на кръст-бод, тя изчака, докато Пиетро Креспи вече не можеше да понася неотложните нужди на сърцето. Нейният час дойде със злокобните октомврийски дъждове. Пиетро Креспи махна от скута й кошничката за ръкоделие и притисна ръката й между дланите си.

      — Не мога да издържам повече това чакане — каза той. — Ще се оженим идущия месец.

      Амаранта не трепна при докосването на ледените му длани. Оттегли ръка като някое изплъзващо се животинче и пак се улови за работата.

      — Не бъди наивен, Креспи — усмихна се тя, — и мъртва няма да се омъжа за тебе.

      Пиетро Креспи изгуби самообладание. Разплака се без свян, чупеше пръсти от отчаяние, ала не успя да я склони.

      — Не си губи времето — това бе всичко, което му каза Амаранта. — Ако наистина ме обичаш толкова, да не си стъпил повторно в тази къща.

      На Урсула й се стори, че полудява от срам. Пиетро Креспи изчерпи средствата за умоляване. Стигна до невероятни крайности на унижение. Плака цял следобед в скута на Урсула, която душата си би продала, за да го утеши. Видяха го през дъждовни нощи да се навърта край къщата с един копринен чадър, мъчейки се да изненада някоя светлина в спалнята на Амаранта. Никога не беше се обличал по-добре, отколкото по това време. Неговата августейша глава на измъчен император придоби странен вид на величавост. Додяваше на приятелките на Амаранта, които отиваха да бродират в пруста, с молби да се опитали да я убедят. Занемари търговията. Прекарваше деня в задната стая на магазина и пишеше безумни послания, които пращаше на Амаранта с ципици от листица и препарирани пеперуди и които тя връщаше, без да ги отвори. Заключваше се да свири с часове на цитра. Една нощ пропя. Макондо се разбуди в своеобразен унес, омаяно от ангелска цитра, която не заслужаваше този свят, и от един глас, несравним с нищо на земята по любовния си плам. Тогава Пиетро Креспи видя светлина във всички прозорци на селището освен в този на Амаранта. На втори ноември, ден на всички мъртви, брат му отвори магазина и намери всички лампи запалени, и всички пеещи кутии отхлупени, и всички часовници запънати на един и същи безконечен час, и сред онзи нелеп концерт намери Пиетро Креспи отзад, в кантората, с прерязани с бръснач китки и потопил и двете си ръце в леген с бензое.

      Урсула разпореди бдението да се извърши в къщата. Отец Никанор се възпротиви да се отдават религиозни почести и да го погребат в свещена земя. Урсула се опълчи срещу него.

      — По някакъв начин, който нито аз, нито вие можем да проумеем, този човек беше светец — каза тя. — Тъй че ще го погреба против вашата воля до гроба на Мелкиадес. — И го стори, подкрепяна от цялото селище, с великолепни погребални почести. Амаранта не напусна спалнята. Чу от леглото си плача на Урсула, стъпките и шушненето на множеството, нахълтало в къщата, воя на оплаквачките, и после дълбокото, миришещо на стъпкани цветя мълчание. Дълго време тя усещаше привечер лавандуловия полъх на Пиетро Креспи, но има сили да не рухне в бълнуване. Урсула я изостави. И очи не вдигна да се смили над нея следобеда, когато Амаранта влезе в кухнята и сложи ръка в жаравата на печката, чак докато я заболя толкова много, че вече усещаше не болка, а зловонието от собствената си изгорена плът. Това бе конски цяр за угризението. Дни наред тя ходи из къщата пъхнала ръка в голяма чаша с яйчен белтък, и когато заздравяха изгарянията, сякаш яйчният белтък беше изцелил и язвите на сърцето й. Единствената външна следа, която й остана от трагедията, бе превръзката от черен бинт на обгорената ръка, която щеше да носи до смъртта си.

      Аркадио даде рядко доказателство за щедрост, провъзгласявайки с разпоредба официална жалейка за смъртта на Пиетро Креспи. Урсула изтълкува това като завръщане на изгубената овца. Но сгреши. Бе изгубила Аркадио не откакто облече военната униформа, а открай време. Вярваше, че го е отгледала като син, както отгледа Ребека без предимства и без различия. Обаче Аркадио беше едно самотно и уплашено дете по време на чумата-безсънница, сред печалбарската треска на Урсула, сред бълнуванията на Хосе-Аркадио Буендия, сред затвореността на Аурелиано, сред смъртното съперничество между Амаранта и Ребека. Аурелиано го научи да чете и пише, мислейки си за нещо друго, както би направил някой чужд човек. Подаряваше му дрехите си, за да ги стеснява Виситасион, когато бяха вече за хвърляне. Аркадио страдаше от прекалено големите си обувки, от окърпените си панталони, от женския си задник. Никога не успя да се свърже с някого по-добре, отколкото с Виситасион и Катауре на техния език. Мелкиадес бе всъщност единственият, който се погрижи за него, като го караше да слуша непонятните си писмена и му даваше напътствие за изкуството на дагеротипията. Никой не си представяше колко много плака скришом за смъртта му и с какво отчаяние се мъчи да го съживи в безполезното изучаване на неговите книжа. Училището, където му обръщаха внимание и го уважаваха, а после и властта, с нейните неотменяеми разпоредби и нейната славна униформа, го освободиха от тежестта на старата горчилка. Една вечер в дюкяна на Катарино някой се осмели да му каже:

      — Не заслужаваш презимето, което носиш.

      Противно на онова, което всички очакваха, Аркадио не накара да го разстрелят.

      — За добра чест — рече той — аз не съм Буендия.

      Които знаеха тайната на неговото родословие, помислиха при оня отговор, че и той е в течение на нещата, но в действителност Аркадио никога не узна нищо. Пилар Тернера, майка му, която бе накарала кръвта му да кипне в стаята за дагеротипия, беше за него толкова неудържимо влечение, каквото бе изпърво за Хосе-Аркадио и после за Аурелиано. Макар изгубила очарованията си и великолепието на своя смях, той я търсеше и я намираше по дирята от нейния мирис на дим. Малко преди войната, веднъж по пладне, когато тя отиде по-късно от обичайния час да вземе от училището малкия си син, Аркадио я причака в стаята, където обикновено спеше по време на обедната си почивка и където по-сетне натъкми прангите. Докато детето играеше на двора, той зачака в хамака и трепереше от притома, защото знаеше, че Пилар Тернера ще мине оттам. И дойде. Аркадио я сграби за китката и се опита да я набута в хамака.

      — Не мога, не мога — каза Пилар Тернера ужасена. — Не можеш си представи колко бих искала да ти угодя, но господ види, че не мога.

      Аркадио я сграби през кръста с наследствената си страхотна сила и усети, че светът се заличава при допира с нейната кожа.

      — Не се прави на светица — казваше той. — Все едно, всички знаят, че си курва. — Пилар превъзмогна отвращението, което й вдъхваше нейната жалка орисия.

      — Децата ще разберат — прошушна тя. — По-добре нощес да оставиш вратата незалостена.

      Оная нощ Аркадио я чакаше, треперещ от треска в хамака. Чака, без да заспи, чуваше шумните следполунощни щурци и неумолимото разписание на свирците-дъждовници, все по-убеден, че са го излъгали. Внезапно, когато смутно безпокойствие се бе разложило в ярост, вратата се отвори. След няколко месеца, пред взвода за разстрел, Аркадио отново щеше да изживее загубените из класната стая стъпки, препъванията о чиновете, и накрая, плътността на едно тяло в мрачината на стаята и туптенията на въздуха, изтласкван от едно сърце, което не беше неговото. Протегна ръка и намери друга ръка, с два пръстена на един и същи пръст, която без малко не се удави в тъмнината. Усети плетеницата на нейните вени, пулсирането на нейната неволя и усети влажната длан с линията на живота, пресечена в основата на палеца с един удар от лапата на смъртта. Тогава разбра, че не беше тази жената, която чакаше, защото не миришеше на дим, а на брилянтин от цветчета и гърдите й бяха издути и слепи, с мъжки зърна, и нежността й — безредната нежност на една възбудена неопитност. Беше девица и носеше невероятното име Санта София де ла Пиедад*. Пилар Тернера й бе заплатила петдесет песо, половината от спестеното през целия си живот, за да направи това, което сега правеше. Аркадио я беше виждал много пъти да обслужва магазинчето за хранителни стоки на родителите си и никога не бе се взирал в нея, защото тя имаше рядката добродетел да не съществува изцяло, освен в подходящия миг. Но от тоя ден се сви като коте в топлината на нейната мишница. Тя отиваше в училището по време на обедната почивка, със съгласието на родителите си, на които Пилар Тернера бе платила другата половина от своите спестявания. По-късно, когато правителствените войски ги прогониха от това място, те се любеха между тенекиите с чисто масло и чувалите с ориз в стаичката зад магазина. По времето, когато Аркадио беше назначен граждански и военен началник, им се роди дъщеря.

      [* Света София Милосърдница.]

      От роднините единствени узнаха Хосе-Аркадио и Ребека, с които Аркадио тогава поддържаше близки отношения, основани не толкова на роднинството, колкото на съучастничеството. Хосе-Аркадио беше превил врат под брачния хомот. Твърдият характер на Ребека, хищността на нейния корем, упоритото й домогване погълнаха необичайната работоспособност на съпруга, който от лентяй и женкар се превърна в огромно работно добиче. Домът им беше чист и подреден. Призори Ребека то разтваряше от край до край и вятърът откъм гробовете навлизаше през прозорците и излизаше през вратите към двора, като оставяше стените побелели и мебелите загорели от селитрата на мъртъвците. Гладът за земя, тракането на родителските й кости, нетърпеливостта на нейната кръв срещу вялостта на Пиетро Креспи бяха запратени в тавана на паметта. По цял ден тя везеше до прозореца, чужда за безпокойствата на войната, докато керамичните съдини затрептяваха в бюфета и тя ставаше да стопли яденето много преди да се появят мърлявите гончета и после великанът с навои и шпори и ловджийска двуцевка, който понякога носеше елен на рамо и почти винаги връзка зайци или диви патици. Един следобед, в началото на своето управление, Аркадио отиде да ги навести по никое време. Не бяха го виждали, откак напуснаха къщата, но той се показа толкова мил и близък, че го поканиха да сподели гозбата.

      Едва когато пиеха кафето, Аркадио разкри подбудите за своето посещение: бе получил донос срещу Хосе-Аркадио. Казваше се, че бил започнал с разораването на своя двор и бил продължил право през съседните земи, събаряйки огради и сривайки чужди колиби и къщи с воловете си, чак докато докопал насила най-хубавите недвижими имоти в околността. Селяните, които не бил прокудил, защото техните земи не го интересували, обременил с налози, които вземал всяка събота с кучетата и двуцевката си. Не отрече. Обосноваваше правото си с това, че заграбените земи били разпределени от Хосе-Аркадио Буендия по време на основаването и смяташе да се докаже, че баща му бил луд още оттогава, тъй като се разпоредил с наследство, в действителност принадлежащо на семейството. Това беше ненужно привеждане на доводи, защото Аркадио не бе отишъл да раздава справедливост. Просто предложи да създаде канцелария, където да се записва собствеността, за да узакони Хосе-Аркадио документите на заграбената земя, при условие че ще упълномощи местното правителство да събира налозите. Споразумяха се. След години, когато полковник Аурелиано Буендия обследва документите за поземлена собственост, намери, че на братовото му име се водят всички земи, които се съзираха от неговия двор — от хълма чак до кръгозора, включително и гробището, и че за единайсетте месеца на своето управление Аркадио е отмъкнал не само парите от налозите, но и ония, които е вземал от селището заради правото да рови умрелите си в недвижимите имоти на Хосе-Аркадио.

      Едва след месец Урсула научи онова, което беше вече обществено достояние, тъй като хората го криеха от нея, за да не увеличават страданието й. Започна с подозрения.

      — Аркадио строи нова къща — довери тя с престорена гордост на мъжа си, докато се мъчеше да пъхне в устата му лъжица тиквен сироп. Обаче неволно въздъхна: — Не знам защо всичко това ми мирише на лошо. — По-късно, когато узна, че Аркадио не само изкарал къщата, но и бил поръчал виенска мебелировка, потвърди своето подозрение, че той разполага с обществени средства. — Ти си срамът на семейството ни — изкрещя му тя една неделя след черква, когато го видя в новата къща да играе на карти с офицерите си. Аркадио не й обърна внимание. Едва тогава Урсула разбра, че той има шестмесечна дъщеря, и че Санта София де ла Пиедад, с която живееше, без да е женен, пак е бременна. Реши да пише на полковник Аурелиано Буендия, където и да се намира той, за да го постави в течение на работите. Но събитията, които се стекоха в ония дни, не само попречиха на нейните намерения, но я накараха да се разкайва, че го е замислила. Войната, която дотогава не беше нищо друго освен дума за означаване на някакво далечно й неясно обстоятелство, се уточни в една драматична действителност. Към края на февруари в Макондо пристигна старица с пепеляв вид, яхнала натоварено с метли магаре. Изглеждаше толкова безобидна, че патрулите от стражата я оставиха да мине, без да й задават въпроси, като една от продавачките, които често идваха от поселищата на тресавището. Отиде право в казармата. Аркадио я посрещна в помещението, което по-рано бе класна стая и което тогава беше преобразено в своего рода тилов лагер, с навити и окачени за халките хамаци, натрупани из ъглите вързопи, пушки и карабини, и дори ловджийски двуцевки, пръснати върху пода. Старицата се изопна във военен поздрав, преди да обяви самоличността си:

      — Аз съм полковник Грегорио Стивънсън.

      Носеше лоши вести. Последните огнища на либералната съпротива, според думите му, едно по едно били унищожавани. Полковник Аурелиано Буендия, когото оставил да отстъпва с бой край Риоача, му възложил задачата да говори с Аркадио. Той трябвало да предаде укреплението без съпротива, поставяйки като условия да бъдат зачетени с честна дума животът и имуществата на либералите. Аркадио огледа със състрадателен поглед онзи чудноват пратеник, когото човек би могъл да вземе за някоя старица-бежанка.

      — Вие, разбира се, носите някакъв писмен документ — рече той.

      — Разбира се — отговори упълномощеният, — че не нося. Лесно е да се проумее, че при сегашните обстоятелства човек не носи със себе си нищо злепоставящо.

      Докато говореше, измъкна от корсажа и постави на масата една златна рибка.

      — Смятам, че това ще е достатъчно — каза той. Аркадио потвърди, че наистина това беше една от рибките, изработени от полковник Аурелиано Буендия. Но някой може да я е купил преди войната или откраднал и затуй нямаше никаква стойност на пропуск. Пратеникът стигна дотам, че наруши военната тайна, за да удостовери самоличността си. Разкри, че отивал с поръчение в Кюрасао, където се надявал да събере изгнаници от цялото Карибие и да набави достатъчно оръжие и боеприпаси, за да опитал да дебаркира в края на годината. Разчитайки на този план, полковник Аурелиано Буендия не бил привърженик да се дават безполезни жертви в момента. Но Аркадио беше непреклонен. Накара да затворят пратеника, докато установял неговата самоличност, и реши да брани укреплението до смърт.

      Не стана нужда да чака дълго. Известията за неуспеха на либералите ставаха все по-определени. В края на март, в една предутрин с преждевременни дъждове, напрегнатото спокойствие на предишните седмици бе разпръснато от неистово изсвирване на тръба, последвано от оръдеен изстрел, който разпердушини кулата на храма. Наистина волята на Аркадио за съпротива беше лудост. Не разполагаше с повече от петдесет зле въоръжени мъже, всеки с по двайсет патрона най-много. Помежду си те, някогашните му ученици, възбудени от високопарни възвания, бяха решили да жертвуват кожата си за едно изгубено дело. Сред бъркотията от ботуши, от противоречиви заповеди, от оръдейни гърмежи, които караха земята да тръпне, сред замаяни изстрели и безсмислени звуци на тръби предполагаемият полковник Стивънсън успя да говори с Аркадио.

      — Спестете ми недостойнството да умра в прангата с тия женски дрипи — каза той. — Щом трябва да мра, нека бъде в бой.

      Успя да го придума. Аркадио заповяда да му дадат пушка с двайсет патрона и да го оставят с петима души да защищава казармата, а той с щаба си да оглави съпротивата. Не успя да стигне до пътя за тресавището. Барикадите бяха натрошени на парчета и защитниците се биеха на открито по улиците, първо докато имаха боеприпаси за пушките, а после с пистолети срещу пушки и накрая — в ръкопашна схватка. Пред неминуемата близост на поражението някои жени се хвърлиха на улицата, въоръжени с тояги и кухненски ножове. В онази бъркотия Аркадио намери Амаранта, която го търсеше като луда, по нощница, с два стари пищова на Хосе-Аркадио Буендия. Даде пушката си на един офицер, който в суматохата бе останал без оръжие, и се измъкна с Амаранта по някаква странична улица, за да я отведе в къщи. Урсула стоеше на вратата и чакаше, безразлична към залповете, които бяха пробили фасадата на съседната къща. Дъждът преставаше, но улиците бяха хлъзгави и размекнати като разтопен сапун и трябваше да налучкват разстоянията в тъмнината. Аркадио остави Амаранта при Урсула и понечи да се опълчи срещу двама войника, които пуснаха един сляп залп откъм ъгъла. Старите пищови, пазени дълги години в дрешник, не хванаха. Закриляйки Аркадио с тялото си, Урсула се опита да го замъкне до къщата.

      — Ела, за бога — викаше му тя. — Стига толкоз щуротии!

      Войниците се прицелиха в тях.

      — Пуснете тоя човек, госпожо — извика единият от тях, — или не отговаряме!

      Аркадио блъсна Урсула към къщата и се предаде. Не след дълго спряха гърмежите и забиха камбани. Съпротивата бе сломена за по-малко от половин час. Нито един от хората на Аурелиано не оцеля от нападението, но преди да умрат, отведоха със себе си триста войника. Последната твърдина бе казармата. Преди да се втурнат срещу нея, предполагаемият полковник Грегорио Стивънсън пусна на свобода затворниците и заповяда на хората си да излязат да се бият по улицата. Изключителната подвижност и голямата точност, с която изстреля своите двайсет патрона от различни прозорци, създадоха впечатление, че казармата е добре защищавана, и нападателите я разрушиха с оръдейни изстрели. Капитанът, който ръководи операцията, се учуди, когато намери развалините пусти и само един мъж по долни гащи, мъртъв, с празна пушка, все още сграбчена в една ръка, изтръгната от рамото. Косата му беше буйна като на жена, навита и прихваната на темето с гребен, а на врата му имаше нарамник със златна рибка, Когато го преобърна с върха на ботуша, за да го освети в лицето, капитанът се смая:

      — Лайнар — възкликна той.

      Приближиха се други офицери.

      — Гледайте къде пък се появи тоя човек — рече им капитанът. — Това е Грегорио Стивънсън.

      На разсъмване, след съкратената процедура на военния съвет, Аркадио бе разстрелян пред зида на гробището. В последните два часа на своя живот той не успя да разбере защо бе изчезнал страхът, който Го мъчеше още от детство. Равнодушен, без да се погрижи поне да покаже неотдавнашната си храброст, той изслуша безкрайните улики на обвинението. Мислеше за Урсула, която по това време навярно беше под кестена и пиеше кафе с Хосе-Аркадио Буендия. Мислеше за осеммесечната си дъщеря, която още нямаше име, и за детето, което щеше да се роди през август.

      Мислеше за Санта София де ла Пиедад, която предната вечер остави да осолява един елен за съботния обяд, и му домъчня за струйналата върху раменете й коса и за миглите й, които изглеждаха изкуствени. Мислеше за своите си хора без разнеженост, в строга разплата с живота, започвайки да проумява всъщност колко много обича хората, които най-много бе мразил. Председателят на военния съвет подхвана заключителната си реч, преди Аркадио да проумее, че са изтекли два часа. „Дори и да не бяха достатъчни за смъртно наказание доказаните обвинения — казваше председателят, — безотговорната и престъпна дързост, с която обвиняемият е тласнал своите подчинени към безполезна смърт, би била достатъчна, за да заслужи той смъртно наказание.“ В разнебитеното училище, където за пръв път изпита сигурността на властта, на няколко метра от стаята, където позна несигурността на любовта, на Аркадио му се видя смешна дребнавата строгост на смъртта. Всъщност за него от значение беше не смъртта, а животът, и затова усещането, което изпита, щом произнесоха присъдата, не бе на страх, а на носталгия. Не продума, докато не го запитаха коя е последната му воля.

      — Кажете на жена ми — отговори той с добре звучащ глас — да кръсти дъщерята Урсула. — Замълча и потвърди: — Урсула, като баба й. И кажете й също, че ако чаканото се роди момче, да го кръстят Хосе-Аркадио, но не заради чичо му, а заради дядо му.

      Преди да го поведат на разстрел, отец Никанор се опита да го изповяда.

      — Няма за какво да се разкайвам — рече Аркадио и се предостави на взвода, след като изпи чаша черно кафе.

      Командирът на взвода, специалист по бързите изпълнения на присъди, носеше име, което беше много повече от една случайност: Капитан Рокс Карнисеро.* По пътя към гробището, под упоритото ръмене, Аркадио забеляза, че на кръгозора се разпуква една сияйна сряда. Носталгията се разсейваше с мъглата и на свое място оставяше едно огромно любопитство. Чак когато му заповядаха да застане гърбом към зида, Аркадио видя Ребека, с мокра коса и рокля на розови цветя, да разтваря къщата от край до край. Направи усилие тя да го познае. Наистина Ребека погледна случайно към зида и се вцепени от изумление, едва можа да се съвземе и махне на Аркадио за сбогом. Аркадио й отвърна по същия начин. В този миг опушените дула на пушките се прицелиха в него и той чу буква по буква пеещите енциклики на Мелкиадес, усети изгубените стъпки на Санта София де ла Пиедад, девица, в класната стая, и изпита в носа си същата ледена твърдост, която бе привлякла вниманието му върху ноздрите на трупа на Ремедиос. „Бре, дявол да го вземе — успя да помисли той, — забравих да кажа, ако се роди момиче, да го кръстят Ремедиос.“ Тогава, събран в един разкъсващ удар на лапа, отново изпита целия ужас, който го беше измъчвал в живота. Капитанът даде заповед за огън. Аркадио едва смогна да изпъчи гърди и да вдигне глава, без да разбере откъде изтича парливата течност, която изгаряше бедрата му.

      [* _Карнисеро_ — месар, касапин.]

      — Негодници! — извика той. — Да живее либералната партия!

   

   * * *

      През май войната свърши. Две седмици преди правителството да направи официално съобщение чрез високопарна прогласа, обещаваща безмилостно наказание за подбудителите на бунта, полковник Аурелиано Буендия попадна в плен, когато му оставаше съвсем малко, за да достигне западната граница, предрешен като туземец-вълшебник. От двайсет и един мъже, които го последваха във войната; четиринайсет умряха в бой, шест бяха ранени и само един го придружаваше в момента на крайното поражение: полковник Херинелдо Маркес. Известието за неговото залавяне беше оповестено в Макондо с извънредна разпоредба.

      — Жив е — осведоми Урсула мъжа си. — Да се помолим богу враговете му да бъдат милостиви. — След тридневни плачове, един подиробед, когато биеше млечно сладко в кухнята, тя чу ясно гласа на своя син, съвсем близо до ухото си. — Аурелиано беше — извика и хукна към кестена да съобщи новината на съпруга си. — Не знам как стана чудото, ама е жив и много скоро ще го видим.

      Сметна го за факт. Накара да измият подовете на къщата и да разместят мебелите. Седмица по-късно един неопределен слух, който не бе подкрепен от разпоредба, драматично потвърди предзнаменованието. Полковник Аурелиано Буендия бил осъден на смърт и присъдата щяла да бъде изпълнена в Макондо за назидание на населението. Един понеделник, в десет и двайсет сутринта, Амаранта тъкмо обличаше Аурелиано-Хосе, когато долови далечно топуркане й изсвирване на тръба, секунда преди Урсула да нахълта в стаята с вика: „Водят го“. Войската се мъчеше да усмири с приклади развилнялата се тълпа. Урсула и Амаранта изтичаха до ъгъла, пробивайки си път с блъскане, и тогава го видяха. Приличаше на просяк; Дрехите му бяха изпокъсани, брадата и косата разчорлени и беше бос. Вървеше, без да усеща жарещата пепел, ръцете му вързани на гърба с въже, което офицер на кон държеше върху лъка на седлото. До него, също тъй нечистоплътен и разгромен, водеха полковник Херинелдо Маркес Не бяха тъжни. Изглеждаха по-скоро смутени от тълпата, която крещеше на войската какви ли не хули.

      — Сине! — извика Урсула сред врявата и удари с ръка войника, който понечи да я спре. Конят на офицера се изправи на задните си крака. Тогава полковник Аурелиано Буендия сиря треперещ, отбягна ръцете на майка си и впи в очите й твърд поглед.

      — Вървете си в къщи, мамо — каза той. — Искайте разрешение от властите и елате да ме видите в затвора.

      Погледна Амаранта, която стоеше неподвижна и нерешителна на две крачки зад Урсула, и й се усмихна, питайки я:

      — Какво е станало с ръката ти?

      Амаранта повдигна ръката с черната превръзка.

      — Изгаряне — каза тя и отдръпна Урсула, за да не я сгазят конете. Войската гръмна. Нарочна стража обгради затворниците и ги отведе на тръс в казармата.

      Надвечер Урсула посети полковник Аурелиано Буендия, Беше се опитала да издействува разрешението с помощта на дон Аполинар Москоте, но той бе изгубил всякакво влияние пред всемогъществото на военните. Отец Никанор беше повален от чернодробна треска. Родителите на полковник Херинелдо Маркес, който не бе осъден на смърт, се опитаха да го видят, но бяха отблъснати с приклади. Пред невъзможността да намери посредници, убедена, че нейният син ще бъде разстрелян призори, Урсула стегна във вързопче нещата, които искаше да му занесе, и самичка отиде в казармата.

      — Аз съм майката на полковник Аурелиано Буендия — представи се тя.

      Часовите й препречиха пътя.

      — Тъй или иначе, аз ще вляза — предупреди ги Урсула. — Така че, ако имате заповед да стреляте, почвайте. — С едно блъсване отстрани единия и влезе в някогашната класна стая, където група голи войници смазваха оръжията си. Някакъв офицер в походна униформа, зачервен, с очила с много дебели стъкла и тържествени обноски, направи знак на часовите да се оттеглят.

      — Аз съм майката на полковник Аурелиано Буендия — повтори Урсула.

      — Вие навярно искате да кажете — поправи я офицерът с учтива усмивка, — че сте госпожа майката на господин Аурелиано Буендия.

      Урсула разпозна в неговия преднамерен начин на говорене вялата каденца на хората от пустата висока степ, качаковците.*

      [* _Качако_ — хората от колумбийското карибско побрежие наричат така съотечествениците си от вътрешността на страната, защото ги намират, противно на тях, прекалено тържествени, сериозни, префърцунени, не твърде откровени, докачливи, излишно сложни в облеклото и т.н. Фернанда е прототип на качако. След като правителството, за да потуши опналата в романа стачка на трудещите се от банановото дружество пратило войници — качако, думата е синоним на войник.]

      — Както вие кажете, _господине_ — съгласи се тя, — стига да ме пуснете да го видя.

      Имаше заповеди от горе да не се позволяват свиждания за смъртниците, но офицерът пое отговорността и разреши петнайсетминутно свиждане. Урсула му показа какво носи във вързопа: чисто бельо за едно преобличане, чепиците, които синът й обул за сватбата си, млечното сладко, което му пазеше от деня, в който предусети неговото завръщане. Завари полковник Аурелиано Буендия в стаята с прангите, изтегнат върху нара и разперил ръце, защото мишниците му бяха осеяни със слепи циреи. Бяха му разрешили да се избръсне. Гъстите мустаци със завити краища подчертаваха ъгловатостта на неговите скули. На Урсула й се стори, че е по-блед, отколкото преди да замине, малко по-висок и по-самотен от всякога. Беше научил подробностите в къщата: самоубийството на Пиетро Креспи, своеволията и разстрелването на Аркадио, неустрашимостта на Хосе-Аркадио Буендия под кестена. Знаеше, че Амаранта е посветила вдовството си на девица да отгледа Аурелиано-Хосе, и че последният започвал да дава признаци на много здрав разум, четял и пишел едновременно с проговорването. Щом влезе в стаята, Урсула се почувствува притеснена от зрелостта на своя син, от полъха на властност, от блясъка на господство, който излъчваше неговата кожа. Изненада се, че е толкова добре осведомен.

      — Нали знаете, че съм гадател — пошегува се той. И прибави сериозно. — Тая заран, когато ме докараха, ми се стори, че вече съм изживял всичко това.

      Наистина, докато тълпата гърмолеше при неговото преминаване, той се бе съсредоточил в своите мисли, учуден, че за една година селището е остаряло толкова много. Листата на бадемовите дървета бяха изпомачкани. Къщите, боядисани синьо, после пребоядисани в червено и после пак боядисани синьо, накрая бяха придобили някакво неопределимо оцветяване.

      — Какво очакваше? — въздъхна Урсула. — Времето минава.

      — Така е — съгласи се Аурелиано, — но не толкова. По този начин дългоочакваното посещение, за което и двамата бяха подготвили въпросите и даже предвидили отговорите, отново бе вечният катадневен разговор. Когато часовникът оповести края на свиждането, Аурелиано измъкна изпод рогозката на нара свитък пропити с пот хартии. Бяха неговите стихове. Вдъхновените от Ремедиос, които беше взел със себе си при заминаването, и написаните после, в смутните затишия на войната.

      — Обещайте ми, че никой няма да ги прочете — каза той. — Още тази нощ запалете пещта с тях.

      Урсула обеща и се надигна да го целуне за раздяла.

      — Донесох ти револвер — прошушна тя.

      Полковник Аурелиано Буендия се увери, че часовият не се вижда.

      — За какво ми е — отвърна той тихо. — Но ми го дайте, да не би да ви претърсят на излизане.

      Урсула извади револвера от корсажа си и той го сложи под рогозката на нара.

      — А сега не се прощавайте с мене — заключи той със спокойна приповдигнатост. — Никого не умолявайте, нито се унижавайте пред някого. Въобразете си, че са ме разстреляли отдавна.

      Урсула прехапа устни, за да не се разплаче.

      — Тури си горещи камъни на циреите — рече тя.

      Обърна се и излезе от стаята. Полковник Аурелиано Буендия остана прав, замислен, докато се хлопна вратата. Тогава отново легна с разперени ръце. Още от началото на юношеството, когато почна да осъзнава предзнаменованията, той си мислеше, че смъртта трябва да оповести своето пристигане с някакъв определен знак, недвусмислен, неповторим, но му оставаха малко часове до смъртта, а знакът не идваше. Веднъж една много красива жена влезе в лагера му при Тукуринка и поиска от стражите разрешение да го види. Пуснаха я да мине, защото познаваха фанатизма на някои майки, които пращаха дъщерите си в спалните на най-блестящите воини, както те самите казваха, за да подобрели расата. Онази нощ полковник Аурелиано Буендия довършваше поемата за мъжа, изгубил се в дъжда, когато момичето влезе в стаята. Той се обърна гърбом към него, за да сложи листа в чекмеджето с ключалка, където пазеше своите стихове. И тогава почувствува. Сграбчи пистолета в чекмеджето, без да извръща лице.

      — Не стреляйте, моля ви се — каза той.

      Когато се обърна със запънат пистолет, момичето беше свалило своя и не знаеше какво да прави. Така бе успял да избегне четири от единайсетте засади. Обратното, някой, който никога не бе заловен, влезе една нощ в революционната казарма в Манауре и наръга с нож неговия близък приятел, полковник Магнифико Висбал, на когото бе отстъпил нара да се изпоти, че имаше треска. На няколко метра той спеше в хамак в същата стая и нищо не усети. Безполезни бяха усилията му да систематизира предзнаменованията. Идваха отведнъж, в повей на свръхестествена умствена яснота, като някаква изрична и мигновена, ала неуловима убеденост. Понякога биваха толкова естествени, че той проумяваше предзнаменованията едва след сбъдванията им. Друг път биваха неоспорими и не се сбъдваха. Често не биваха нищо друго освен просташки прояви на суеверие. Но когато го осъдиха на смърт и поискаха да изкаже последната си воля, не му бе никак трудно да различи предзнаменованието, което му вдъхна отговора:

      — Моля присъдата да бъде изпълнена в Макондо — рече той.

      Председателят на съда се разсърди.

      — Не бъдете такъв хитрец, Буендия — му каза. — Това е ход за печелене на време.

      — Ваша си работа, ако не го изпълните — рече полковникът, — но тази е последната ми воля.

      Оттогава предзнаменованията бяха го напуснали. В деня, когато Урсула го посети в затвора, след много мислене той стигна до заключението, че може би тоя път смъртта няма да предизвести идването си, защото не зависеше от нелепата случайност, а от волята на неговите палачи. Прекара нощта в безсъние, измъчван от болката на слепите циреи. Малко преди зори чу стъпки по коридора. „Ей ги, идват“ — си каза и безпричинно помисли за Хосе-Аркадио Буендия, който в оня миг мислеше за него под зловещото предутро на кестена. Не усети нито страх, нито носталгия, а ярост в червата при мисълта, че онази изкуствена смърт ще му попречи да узнае края на толкова неща, които оставяше недовършени. Вратата се отвори и влезе часовият с голяма чаша кафе. На другия ден по същото време беше все така, беснеещ от болката под мишниците, и се случи съвсем същото. В четвъртък раздели млечното сладко с часовите и облече чистите дрехи, които му бяха тесни, и лачените чепици. В петък още не бяха го разстреляли.

      Всъщност не смееха да изпълнят присъдата. Бунтовността на селището накара военните да мислят, че разстрелването на полковник Аурелиано Буендия ще има сериозни политически последици не само в Макондо, но и по цялата тресавищна област, тъй че се допитаха до властите в столицата на провинцията. Събота вечерта, докато чакаха отговора, капитан Роке Карнисеро отиде с други офицери в дюкяна на Катарино. Само една жена, почти притисната със заплахи, дръзна да го заведе в стаята си.

      — Не искат да лягат с мъж, за когото знаят, че ще умре — призна му тя. — Никой не знае как ще стане, но всичко живо вика, че офицерът, който застреля полковник Аурелиано Буендия, и всички войници от взвода един по един рано или късно без друго ще бъдат убити, ако и да се крият на край света.

      Капитан Роке Карнисеро сподели това с другите офицери и те го споделиха с вишестоящите началници. В неделя, макар никой да не беше го разкрил чистосърдечно, макар че никакво военно действие не бе смутило напрегнатото спокойствие на онези дни, цялото селище знаеше, че офицерите са готови с всякакви предлози да избягнат отговорността за разстрела. С пощата в понеделник дойде официалната заповед: присъдата да се приведе в изпълнение в двайсет и четири часов срок. Същата нощ офицерите пъхнаха в една фуражка седем листчета с имената си и безмилостната участ на капитан Роке Карнисеро го посочи с печелившето листче.

      — От лошия късмет отърване няма — каза той с дълбока горчивина. — Кучи син се родих и кучи син ще си умра. — В пет часа сутринта избра чрез жребий взвода, строи го в двора и разбуди осъдения със знаменателните думи:

      Да вървим, Буендия — каза му той. — Дойде ни часът.

      — Значи това било — отвърна полковникът. — Сънувах, че са ми се пукнали слепите циреи.

      Ребека Буендия ставаше в три часа през нощта, откак узна, че Аурелиано ще бъде разстрелян. Стоеше на тъмно в спалнята и наблюдаваше през открехнатия прозорец гробищния зид, а леглото, където стоеше, се тресеше от хърканията на Хосе-Аркадио. Чака цяла седмица със същото затаено упорство, с което едно време чакаше писмата на Пиетро Креспи.

      — Няма да го разстрелят така — казваше й Хосе-Аркадио. — Ще го разстрелят посред нощ в казармата, та да не узнае никой кой е строил взвода, и ще го заровят на самото място.

      Ребека продължи да чака.

      — Толкова са тъпи, че ще го застрелят тука — казваше тя. Беше тъй уверена, че бе предвидила как ще отвори вратата да му махне с ръка за сбогом.

      — Няма да го доведат по улицата — настояваше Хосе-Аркадио — само с шест уплашени войника, щом знаят, че хората са решени на всичко.

      Безразлична към логиката на мъжа си, Ребека все тъй стоеше на прозореца.

      — Ще видиш какви тъпаци са — казваше тя.

      Във вторник в пет часа сутринта Хосе-Аркадио бе изпил кафето и пуснал кучетата, когато Ребека затвори прозореца и се хвана за предния край на леглото да не падне. „Водят го, ей там — въздъхна тя. — Колко е красив така!“ Хосе-Аркадио надзърна през прозореца и го видя треперещ в утринната яснота, с някакви панталони, които на младини бяха негови. Стоеше вече гърбом към зида, подпрял длани на кръста, защото пламтящите възли под мишниците не му позволяваха да отпусне ръце. „Толкоз бъхтене — мърмореше полковник Аурелиано Буендия. — Толкоз бъхтене и да ме убият шестима педеруги, без да мога нищо да направя!“ Повтаряше го с такъв бяс, че изглеждаше почти вдъхновение, и капитан Роке Карнисеро се разчувствува, защото помисли, че се моли. Когато взводът се прицели в него, яростта се беше материализирала в някакво лепкаво и горчиво вещество, от което езикът му изтръпна и го принуди да затвори очи. Тогава изчезна алуминиевото сияние на разсъмването и той отново се видя съвсем малък, с къси панталонки и панделка на врата, видя баща си в един дивен подиробед, да го води към вътрешността на палатката, и видя леда. Когато чу вика, помисли, че това е последната заповед към взвода. Отвори очи с любопитство, от което тръпки го побиха, очаквайки да се намери в нажеженото прелитане на куршумите, но намери само капитан Роке Карнисеро с вдигнати ръце и Хосе-Аркадио прекосяващ улицата със страхотната двуцевка, готова за стрелба.

      — Не стреляйте — каза капитанът на Хосе-Аркадио. — Вас божието провидение ви е изпратило.

      И започна нова война. Капитан Роке Карнисеро и хората му заминаха с полковник Аурелиано Буендия да освобождават революционния генерал Викторио Медина, осъден на смърт в Риоача. Мислеха да спечелят време, пресичайки планинския масив по пътя, извървян от Хосе-Аркадио Буендия, за да основе Макондо, но не мина и седмица и се убедиха, че това начинание е невъзможно. Тъй че трябваше да изминат опасния път през планинските разклонения, без други боеприпаси освен ония на взвода за разстрел. Лагеруваха близо до селищата и един от тях, със златна рибка в ръка, преоблечен влизаше посред бял ден и установяваше връзка с бездействуващите либерали, които на другата заран излизаха на лов и никога не се завръщаха. Когато съзряха Риоача от една извивка на планината, генерал Викторио Медина вече бе разстрелян. Хората на полковник Аурелиано Буендия го провъзгласиха за командир на революционните сили от Карибското побрежие с генералски чин. Той пое длъжността, но отхвърли чинопроизводството и си постави сам условието да не го приема, докато не свалят управата на консерваторите. След три месеца успяха да въоръжат над хиляда мъже, но те бяха унищожени. Оцелелите достигнаха западната граница. Следващия път, когато се чу за тях, те бяха дебаркирали в Кабо де ла Вела*, идвайки от Антилския архипелаг, и донесение на правителството, разпространено по телеграфа и обнародвано в ликуващи разпоредби из цялата страна, оповести смъртта на полковник Аурелиано Буендия. Но два дни по-късно една повсеместна телеграма, която почти застигна предхождащата, оповестяваше за друг бунт в южните равнини. Тъй започна легендата за вездесъщието на полковник Аурелиано Буендия. Едновременни и противоречиви сведения го обявяваха за победител при Вилянуева, за разгромен при Гуакамайял, за изяден от индианците „мотилони“, за убит в някакво село из тресавището и за отново въстанал в Уримита. Либералните ръководители, които по онова време договаряха участие в парламента, го посочиха за авантюрист без партийно представителство. Националното правителство го причисли към разбойническия разред и оцени главата му за пет хиляди песо. След шестнайсет поражения полковник Аурелиано Буендия тръгна от Гуахира с две хиляди добре въоръжени туземци и гарнизонът, изненадан по време на сън, напусна Риоача. Там той установи главната си квартира и обяви поголовна война против режима. Първото съобщение, което подучи от правителството, бе заплахата, че ще разстреля полковник Херинелдо Маркес в четирийсет и осем часов срок, ако не отстъпи в пълен ред с войската си до източната граница. Полковник Роке Карнисеро, който беше тогава началник-щаб, му връчи телеграмата със слисано изражение, но той я прочете с непредвидена радост.

      [* Нос в Карибско море.]

      — Ей че хубаво! — възкликна. — Вече си имаме телеграф в Макондо.

      Отговорът му бе безпрекословен. За три месеца се надявал да установи главната си квартира в Макондо. Ако тогава не заварел жив полковник Херинелдо Маркес, щял да изпозастреля без съд и присъда цялото офицерство, което по него време е пленил — като се почне от генералите, — и щял да даде заповеди на своите подчинени да постъпват по същия начин до края на войната. Три месеца по-късно, когато влезе победител в Макондо, първата прегръдка, която получи на пътя за тресавището, бе от полковник Херинелдо Маркес.

      Къщата беше пълна с деца. Урсула бе прибрала Санта София да ле Пиедад е голямата й дъщеря и чифт близнаци, които се родиха пет месеца след разстрелването на Аркадио. Въпреки последната воля на разстреляния, тя кръсти момичето Ремедиос. „Сигурна съм, че тъкмо това искаше да рече Аркадио — позова се тя. — Няма да я кръстим Урсула, защото много се страда с това име.“ Близнаците нарече Хосе-Аркадио Втори и Аурелиано Втори. Амаранта се зае с всичките. Постави дървени седалчици в стаята и с други деца на съседни семейства уреди първоначално училище. Когато се завърна полковник Аурелиано Буендия, сред изстрели на ракети и камбанен звън, детски хор му пожела добре дошъл в къщата. Аурелиано-Хосе, дълъг като дядо си, в облекло на революционен офицер, му отдаде военни почести.

      Не всички вести бяха добри. Година след бягството на полковник Аурелиано Буендия Хосе-Аркадио и Ребека отидоха да живеят в построения от Аркадио дом, Никой не научи за неговата намеса да попречи на разстрела. В новия дом, разположен в най-хубавия кът на площада, под сянката на едно бадемово дърво, почетено от три гнезда на червеношийки, с голяма врата за гостите и четири, прозореца за светлината, те свиха гостолюбиво домашно огнище. Някогашните приятелки на Ребека, между тях четири от сестрите Москоте, които още момуваха, подновиха седенките за везане, прекъснати преди години в пруста с бегониите. Хосе-Аркадио продължи да ползува заграбените земи, чиито документи бяха признати от консерваторското правителство. Всеки подиробед го виждаха да се връща на кон, с планинските си кучета и ловджийската двуцевка, и връзка зайци, провесени на седлото. Един септемврийски следобед, пред заплахата от буря, той се върна у дома по-рано от обикновено. Поздрави Ребека в трапезарията, върза кучетата на двора, окачи зайците в кухнята, за да ги осоли по-късно, и отиде да се преоблече в спалнята. Ребека после даде показания, че когато мъжът й влязъл в спалнята, тя се заключила в банята и не разбрала нищо. Това беше обяснение, на което трудно можеше да се повярва, но нямаше друго по-правдоподобно, а и никой не можа да проумее каква ли ще е била подбудата на Ребека да убие мъжа, който я бе направил щастлива. Тази бе навярно единствената загадка, която никога не се изясни в Макон-до. Щом Хосе-Аркадио затвори вратата на спалнята, гърмежът на пистолетния изстрел прокънтя в къщата. Нишка кръв излезе изпод вратата, прекоси стаята, излезе на улицата, пое право по неравните плочници, спусна се по стълби и се изкачи по стъпала, отмина по Турската улица, до един ъгъл зави надясно и до друг наляво, обърна се под прав ъгъл срещу къщата на Буендиовци, мина под затворената врата, пресече гостната, долепена о стените, да не цапа килимите, продължи пред друга стая, заобиколи с широка крива масата в трапезарията, придвижи се по пруста с бегониите и мина, без да бъде видяна, под стола на Амаранта, която даваше урок по смятане на Аурелиано-Хосе, и се пъхна през хамбара и се озова в кухнята, където Урсула се канеше да счупи трийсет и шест яйца за хляба.

      — Пресвета Богородичке! — извика Урсула.

      Проследи кървавата нишка в обратна посока, и търсейки нейния източник, прекоси хамбара, мина през пруста с бегониите, където Аурелиано-Хосе пееше, че три и три са шест и шест и три са девет, прекоси трапезарията и стаите и продължи по права линия на улицата, и кривна после надясно и после наляво до Турската улица, без да се опомни, че все още носи престилката за печене и къщните папуци, и излезе на площада и се пъхна през вратата на една къща, където не беше ходила никога, и блъсна вратата на спалнята и почти се задави от мириса на изгорял барут, и намери Хосе-Аркадио проснат ничком на пода върху навоите, които току-що бе свалил, и видя първоначалния край на кървавата нишка, която вече бе спряла да тече от дясното му ухо. Не намериха никаква рана по тялото, нито пък откриха оръжието. Невъзможно бе и да се махне от трупа проникващият мирис на барут. Първо го изкъпаха три пъти със сапун и кълчища, после го изтъркаха със сол и оцет, после с пепел и лимон и накрая го набутаха в буре с белина и го оставиха да кисне шест часа. Толкова го триха, че плетениците на татуировката взеха да се обезцветяват. Когато намислиха отчаяното средство да го подправят с чер пипер и кимион и дафинови листа и да го варят цял ден на бавен огън, той вече беше почнал да се разлага и трябваше да го погребат на бърза ръка. Заключиха го в особен непроницаем ковчег, два метра и трийсет сантиметра дълъг и метър и десет сантиметра широк, подсилен отвътре с железни листове и завинтен със стоманени болтове, но и така се долавяше миризмата по улиците, откъдето мина погребението. Отец Никанор, с подут, изпънат като барабан черен дроб, даде благословията си от кревата. Макар през следващите месеци да подсилиха гробницата с надстроени зидове и да хвърлиха между тях сплъстена пепел, дървени стърготини и негасена вар, гробището години наред все тъй миришеше на барут, докато инженерите от банановите насаждения не препокриха гробницата с бетонна броня. Щом изнесоха трупа, Ребека затвори вратите на своя дом и жива се погреба, покрита с дебели струпеи от презрение, които никакво земно изкушение не успя да разчупи. Веднъж излезе на улицата, вече съвсем остаряла, с обувки в цвят на старо сребро и шапка със ситни цветенца, по времето, когато през селището мина Скитникът Евреин и предизвика такива горещини, че птичките разкъсваха телените мрежи на прозорците, за да умрат в спалните. Някой я видя жива за последен път, когато тя уби с точен изстрел един крадец, опитал се да насили вратата на дома й. Освен Архенида, нейната слугиня и довереница, оттогава насетне никой не бе имал досег с нея. По едно време се разчу, че пишела писма на епископа, когото считала за свой първи братовчед, но никога не се каза да е получавала отговор. Селището я забрави.

      Въпреки своето победоносно завръщане, полковник Аурелиано Буендия не се въодушевяваше от привидностите. Войските на правителството изоставяха укрепленията без съпротива и това пораждаше у либералното население самозаблуда за победа, която не беше изгодно да се разколебава, но революционерите знаеха истината, а полковник Аурелиано Буендия — повече от всеки друг. Макар че в този момент държеше над пет хиляди мъже под свое командуване и владееше два щата от крайбрежието, той съзнаваше, че е сгащен до морето и наврян в такова объркано политическо положение, че когато заповяда да се възстанови църковната кула, разпердушинена от оръдеен изстрел на армията, отец Никанор рече от своето легло на болник:

      — Това е безсмислица — бранителите на вярата Христова разрушиха храма, а масоните нареждат да бъде възстановен.

      Търсейки някоя пролука за измъкване, той прекарваше часове наред в помещението на телеграфа в съвещания с командирите на други укрепления и всеки път излизаше с все по-определеното впечатление, че войната се е запънала. Когато се получаваха вести за нови победи на либералите, възвестяваха ги с ликуващи разпоредби, но той мереше по картите истинския им обхват и разбираше, че неговото войнство прониква в селата, защищавайки се от маларията и комарите, и напредва в посока, обратна на действителността.

      — Губим си времето — оплакваше се пред офицерите си. — Докато ония негодници от партията просят някой стол в конгреса, само ще си губим времето. — В безсънни нощи, проснат по очи в хамака, в същата стая, където лежа осъден на смърт, той извикваше в паметта си образите на облечените в черно адвокати, които напускат президентския дворец в хладината на ранни зори, с вдигната до ушите яка и търкат ръце, и шушукат, дирейки убежище в зловещите разсъмващи кафенета, за да умуват какво искал да каже президентът, когато рекъл „да“, или какво искал да каже, когато казал „не“, и да предполагат дори онова, което президентът си мислел, когато казал нещо съвсем различно, а той си пъдеше комарите при трийсет и пет градуса температура и усещаше как се приближава грозното утро, когато ще трябва да даде на своите мъже заповед да се хвърлят в морето.

      В една несигурна нощ, когато Пилар Тернера пееше на двора с войската, той поиска да му прочете бъдещето на карти. „Пази си устата — това бе всичко, което изкара черно на бяло Пилар Тернера, след като три пъти хвърли и прибра картите. — Не знам какво ще рече, ама знакът е много ясен: пази си устата.“ Два дни по-късно някой даде на един ординарец голяма чаша кафе без захар и ординарецът я даде на друг, и той на трети, докато от ръка на ръка стигна в кабинета на полковник Аурелиано Буендия. Не бе искал кафе, но нали беше там, полковникът го изпи. То съдържаше заряд от орех за повръщане, достатъчен кон да утрепе. Когато го занесоха в къщата, беше корав и извит на дъга, а езикът му прехапан между зъбите. Урсула се пребори за него със смъртта. След като му прочисти стомаха с церове за повръщане, тя го зави в горещи одеяла и два дни му дава яйчени белтъци, чак докато разсипаното тяло възстанови обичайната си температура. На четвъртия ден беше вън от всякаква опасност. Против волята си, под натиска на Урсула и офицерите, той лежа още седмица в леглото. Едва тогава узна, че не бяха изгорили стиховете му. „Не исках да избързвам — обясни Урсула. — Онази вечер, когато щях да подпаля пещта, си рекох, че е по-добре да изчакам да донесат трупа.“ Сред лютата мъгла на оздравяването, обкръжен от прашните кукли на Ремедиос, в четенето на своите стихове, полковник Аурелиано Буендия възкреси решителните мигове от битието си. И отново прописа. В течение на много часове, настрана от стрясканията на една война без бъдеще, той разреши в римувани стихове своите преживелици край брега на смъртта. Тогава мислите му станаха толкова ясни, че можа да ги изследва налице и наопаки. Една вечер каза на полковник Херинелдо Маркес:

      — Едно нещо ми кажи, наборе — за какво се биеш?

      — Че за какво ще е, наборе — отговори полковник Херинелдо Маркес, — за великата либерална партия.

      — Блазе ти на тебе, че го знаеш — отговори той. — Аз, за себе си, едва сега разбирам, че се бия от гордост.

      — Това е лошо — каза полковник Херинелдо Маркес.

      Тревогата му развесели полковник Аурелиано Буендия.

      — Естествено — рече той. — Но все пак по-добре това, отколкото човек да не знае за какво воюва. — Погледна го в очите и добави усмихнат:

      — Или пък да воюва като тебе за нещо, което не значи нищо за никого.

      Неговата гордост му бе попречила да установи връзки с въоръжените групи от вътрешността на страната, докато ръководителите на партията не оттеглели на всеослушание изявлението си, че той бил разбойник. Знаеше обаче, че щом отстрани тия задръжки, ще скъса омагьосания кръг на войната. Оздравяването му позволи да размишлява. Тогава издействува Урсула да му даде остатъка от заровеното наследство и значителните си спестявания; назначи полковник Херинелдо Маркес за граждански и военен началник на Макондо и заминала установява връзки с бунтовническите групи от вътрешността.

      Полковник Херинелдо Маркес не само беше най-довереният човек на полковник Аурелиано Буендия, но и Урсула го посрещаше като член на семейството. Крехък, срамежлив, с добро природно възпитание, ала устроен повече да воюва, отколкото да управлява. Политическите му съветници лесно го замотаваха в теоретически криволици. Но успя да наложи в Макондо обстановката на селски мир, за каквато мечтаеше полковник Аурелиано Буендия, за да умре от старост, правейки златни рибки. Макар да живееше в дома на родителите си, два-три пъти седмично той обядваше при Урсула. Посвети Аурелиано-Хосе в боравенето с огнестрелни оръжия, даде му преждевременно военно обучение и със съгласието на Урсула го заведе да живее няколко месеца в казармата, за да станел мъж. Преди много години, още почти дете, Херинелдо Маркес се беше обяснил в любов на Амаранта. Тогава тя бе толкова захласната в самотната си страст по Пиетро Креспи, че му се изсмя. Херинелдо Маркес реши да чака. Веднъж изпрати на Амаранта една хартийка от затвора, молейки я за услугата да извезе дузина батистени кърпички с началните букви на бащините му имена… Прати й парите. След седмица Амаранта му занесе в затвора дузината бродирани кърпички заедно с парите и останаха няколко часа да поговорят за миналото. „Щом изляза оттука, ще се оженя за тебе“ — каза й Херинелдо Маркес Амаранта се изсмя, ала продължи да мисли за него, докато учеше децата да четат, и пожела да възкреси за него младежката си страст по Пиетро Креспи. В събота, ден за посещение на затворниците, тя минаваше през дома на родителите на Херинелдо Маркес и ги придружаваше до затвора. Една събота Урсула се изненада, като я видя в кухнята да чака изваждането на сладкишите от пещта, за да избере най-хубавите и да ги обвие в кърпата, която бе извезала за случая.

      — Омъжи се за него — рече й тя. — Мъчно ще намериш друг мъж като тоя.

      Амаранта се престори, че отвръща разсърдена.

      — Не ми трябва да ходя на лов за мъже — отговори тя. — Нося тия сладкиши за Херинелдо, защото ми е жал, че рано или късно ще го разстрелят.

      Изрече го, без да се замисля, но именно по това време правителството направи обществено достояние заплахата да разстреля полковник Херинелдо Маркес, ако бунтовните сили не предадели Риоача. Свижданията бяха прекратени. Амаранта се заключи да плаче, подтискана от чувство за вина, подобно на онова, което я измъчваше след смъртта на Ремедиос, сякаш пак безразсъдните й думи бяха отговорни за нечия смърт. Майка й я утеши. Увери я, че полковник Аурелиано Буендия ще направел нещо, за да не допусне разстрела, и обеща; че самата тя ще се заеме да привлече Херинелдо Маркес, когато свърши войната. Изпълни обещанието преди уречения срок. Когато Херинелдо Маркес отново дойде в къщата, облечен в новия си сан на граждански и военен началник, тя го посрещна като син, измисли най-изисканите ласкателства, за да го задържи, и с цялата си душа се молеше той да си припомни своето намерение за женитба с Амаранта. Молбите й сякаш бяха чути. В дните, когато се отбиваше да обядва в къщата, полковник Херинелдо Маркес оставаше следобед в пруста с бетонните да играе на китайски дами с Амаранта. Урсула им носеше мляко с кафе и бисквити и се нагърбваше с децата, за да не ги безпокоят. Всъщност Амаранта се мъчеше да разпали в сърцето си забравената пепел на своята младежка страст. С притома, която накрая стана нетърпима, тя чакаше дните за обедите, следобедите с игрите на китайски дами и времето отлиташе в другаруването с онзи воин с носталгично име,* чиито пръсти недоловимо трепереха, местейки плочките. Но в деня, когато полковник Херинелдо Маркес й повтори желанието си да се ожени, тя го отблъсна.

      [* _Херинелдо_ — герой на старинен испански романс; тип на дързък влюбен.]

      — За никого няма да се омъжа — му каза тя. — Най-малко пък за тебе. Толкова много обичаш Аурелиано, че ще се ожениш за мене, защото не можеш да се ожениш за него.

      Полковник Херинелдо Маркес беше търпелив човек.

      — Пак ще настоявам — каза той. — Рано или късно ще те склоня. — Продължи да посещава къщата. Заключена в спалнята, прехапала един таен плач, Амаранта пъхаше пръсти в ушите си, за да не слуша гласа на кандидата, който разказваше на Урсула последните вести от войната, и макар не умираше да го види, намираше сили да не излиза пред него.

      Тогава полковник Аурелиано Буендия разполагаше с време да изпраща през две седмици по един подробен доклад в Макондо. Но само веднъж, почти осем месеца след като бе заминал, Урсула му писа. Нарочен пратеник отнесе в къщата запечатан с червен восък плик, в който имаше една хартия, изписана с изящния краснопис на полковника: _Пазете много татко, защото скоро ще умре._ Урсула се разтревожи. „Щом Аурелиано казва, Аурелиано го знае“ — каза тя. И помоли да й помогнат да отнесе Хосе-Аркадио Буендия в спалнята му. Не само беше толкова тежък, както винаги, но в продължителния престой под кестена бе развил способността да увеличава доброволно теглото си до такава степен, че седем мъже не смогнаха да го повдигнат и трябваше да го тътрят до леглото. Зловоние на пресни гъби, на дървенушки, на старинен и вглъбен живот под открито небе просмука въздуха на спалнята, щом започна да го вдишва великанският старец, огрубял от слънцето и дъжда. На другия ден топ не осъмна в леглото. След като го търси из всички стаи, Урсула го намери отново под кестена. Тогава го вързаха за леглото. Въпреки своята непокътната сила, Хосе-Аркадио Буендия не беше в състояние да се бори. Всичко му беше безразлично. Ако се върна при кестена, то не бе по негова воля, а по навик на тялото. Урсула се грижеше за него, даваше му да яде, носеше му известия от Аурелиано. Но в действителност отдавна единственият човек, с когото той можеше да има досег, бе Пруденсио Агилар. Станал вече почти на прах от дълбоката грохналост в смъртта, Пруденсио Агилар по два пъти на ден отиваше да разговаря с него. Говореха за петли. Обещаваха си да открият развъдник за великолепни птици, не толкова за да се наслаждават на някакви победи, от които тогава не биха се нуждаели, а за да имат нещо, с което да се развличат в отвратително скучните недели на смъртта. Именно Пруденсио Агилар го чистеше, даваше му да яде и му носеше чудни вести за някакъв непознат, който се наричал Аурелиано, и който бил полковник във войната. Когато биваше сам, Хосе-Аркадио Буендия се разтушаваше със съня за безкрайните стаи. Сънуваше, че става от леглото, отваря вратата и минава в друга стая, еднаква, със същото легло с табла от ковано желязо, със същия стол от ракита и със същата картинка на Богородица Изцелителка върху стената в дъното. От тази стая минаваше в друга, съвсем същата, чиято врата отваряше, за да мине в друга съвсем същата, и после в друга, съвсем същата, и тъй до безкрайност. Харесваше му да ходи от стая в стая, като в някакво дълго тясно помещение с успоредни огледала, чак докато Пруденсио Агилар го докосне по рамото. Тогава се връщаше от стая в стая, събуждайки се назад, изминаваше обратния път и заварваше Пруденсио Агилар в стаята на действителността. Ала една нощ, две седмици след като го отнесоха в леглото, Пруденсио Агилар го докосна по рамото в средната стая и той завинаги остана там, повярвал, че онази е действителната стая. Сутринта Урсула му носеше закуската, когато видя, че по пруста приближава някакъв мъж. Беше дребен и набит, с костюм от черно сукно и също тъй черна шапка, огромна, нахлупена чак до меланхолиите очи. „Боже мой — помисли Урсула. — Бих се заклела, че е Мелкиадес.“ Беше Катауре, братът на Виситасион, който напусна къщата, бягайки от чумата-безсънница, и от който нямаше ни вест, ни кост. Виситасион го попита защо се е върнал, а той й отговори на своя тържествен език:

      — Дошъл съм за погребението на царя.

      Тогава влязоха в стаята на Хосе-Аркадио Буендия, разтърсиха го с все сила, извикаха на ухото му, сложиха огледало пред ноздрите му, ала не можаха да го пробудят. Не след дълго, когато дърводелецът му вземаше мярка за ковчега, видяха през прозореца, че ръми дъждец от ситни жълти цветенца. Цяла нощ те падаха в безмълвна буря върху селището и затрупаха покривите и затиснаха вратите, и задушиха животните, които спяха на открито. Толкова цветя паднаха от небето, че улиците осъмнаха застлани с плътен юрган и трябваше да ги разчистят с лопати и гребла, за да може да мине погребението.

> 

      * * *

      Седнала в ракитовия стол-люлка, с недовършено ръкоделие в скута, Амаранта се любуваше на Аурелиано-Хосе, който, наплескал брадичката си с пяна, заглаждаше бръснача на каиша, та да се обръсне за пръв път. Разкървави пъпките, поряза горната си устна, мъчейки се да оформи някакъв мустак от рус мъх, и въпреки всичко си остана същият както преди, но усърдието му остави у Амаранта впечатлението, че от онзи миг той бе почнал да старее.

      — Същински Аурелиано, когато беше на твоята възраст — каза тя. — Вече си цял мъж.

      Беше възмъжал отдавна, от вече далечния ден, в който Амаранта повярва, че той е още дете, и продължи да се съблича в банята пред него, както беше правила, както беше свикнала да прави, откак Пилар Тернера й го връчи да го доотгледа. Първия път, когато я видя, привлече вниманието му единствено дълбоката вдлъбнатина между гърдите й. Тогава беше толкова невинен, че попита какво й се е случило и Амаранта се престори, че дълбае с върха на пръстите си гръдта и отговори:

      — Копаха, копаха и копаха.

      След време, щом се посъвзе от самоубийството на Пиетро Креспи и отново започна да се къпе с Аурелиано-Хосе, той вече не обръщаше внимание на вдлъбнатините, а на това, че изпита едно непознато потръпване при вида на онези великолепни гърди с морави зърна. Още от съвсем малък имаше навика да напуска хамака и да осъмва в леглото на Амаранта, чийто досег имаше добродетелта да разсейва страха от тъмнината. Но от деня, в който осъзна нейната голота, не страхът от тъмнината го подтикваше да се мушва под мрежата й срещу комари, а копнежът да усети призори хладното дишане на Амаранта. Една предутрин, горе-долу по времето, когато тя отблъсна полковник Херинелдо Маркес, Аурелиано-Хосе се пробуди от усещането, че въздух не му достига. Усети пръстите на Амаранта като горещи и припрени червейчета, които търсеха неговия корем. Преструвайки се на заспал, промени положението си, че да отстрани всякакво затруднение, и тогава почувствува как ръката без черната превръзка се гмурва сякаш сляпо мекотело между водораслите на неговата притома, Макар привидно да се правеха, че не знаят онова, което и двамата знаеха, и което всеки знаеше, че другият знае, от оная нощ насетне те бяха обвързани от ненарушимо съзаклятничество. Аурелиано-Хосе не можеше да мигне, докато не чуеше полунощния валс на часовника в гостната, а зрялата девица, чиято кожа почваше да се натъжава, нямаше и миг покой, докато не усетеше да се плъзва под мрежата против комари онзи лунатик, когото бе отгледала, без да й мине през ум, че той ще бъде временно успокояващо средство за нейната самота. Тогава не само спяха заедно, разменяйки си изнурителни милувки, но се и преследваха из ъглите на къщата и се заключваха в спалните по всяко време, в постоянно състояние на нестихваща възбуда. Един следобед Урсула за малко не ги изненада, когато влезе в хамбара, а те започваха да се целуват.

      — Много ли обичаш леля си? — най-невинно запита тя Аурелиано-Хосе.

      Той отговори утвърдително: „да“.

      — Добре правиш — заключи Урсула, доизмери брашното за хляба и се върна в кухнята.

      Това изтръгна Амаранта от нейното бълнуване. Разбра, че е отишла прекалено далеч и вече не си играе с дете, а цамбурка из есенна страст, опасна и без бъдеще, и я сряза с един замах. Аурелиано-Хосе, който тогава завършваше военното си обучение, накрая се примири с действителността и отиде да спи в казармата. В събота отиваше с войниците в дюкяна на Катарино.

      Скоро взеха да идват противоречиви вести за войната. Докато самото правителство признаваше, че бунтът напредва, офицерите от Макондо имаха поверителни доклади за скорошната неизбежност на един договорен мир. В началото на април нарочен пратеник удостовери самоличността си пред полковник Херинелдо Маркес. Потвърди му, че наистина партийните ръководители установили връзки с бунтовническите командири от вътрешността на страната и че скоро щели да уговорят примирието срещу три министерства за либералите, малцинствено представителство в парламента и всеобщо помилване за бунтовниците, които сложат оръжие. Пратеникът носеше строго поверителна заповед от полковник Аурелиано Буендия, който не беше съгласен с условията за примирие. Полковник Херинелдо Маркес трябвало да подбере петима от най-добрите си мъже и да се приготви да напусне с тях страната. Заповедта бе изпълнена в най-дълбока предпазливост. Седмица преди да се оповести споразумението, и то сред буря от противоречиви слухове, полковник Аурелиано Буендия и десет доверени нему офицери, между които полковник Роке Карнисеро, тихомълком пристигнаха след полунощ в Макондо, разпръснаха гарнизона, закопаха оръжията и унищожиха архивите. Призори те бяха напуснали селището заедно с полковник Херинелдо Маркес и петимата му офицери. Това бе толкова бързо и поверително действие, че Урсула научи едва в последния час, когато някой похлопа леко върху прозореца на спалнята и прошушна: „Ако искате да видите полковник Аурелиано Буендия, още сега се покажете на вратата.“ Урсула скочи от леглото и излезе на вратата по нощница, но само успя да долови галопирането на кавалерийския отряд, който напускаше селището сред безмълвен облак прах. Чак на другия ден тя разбра, че Аурелиано-Хосе е заминал с баща си.

      Десет дни след като съвместно комюнике на правителството и опозицията разгласи края на войната, дойдоха вести за първото въоръжено въстание на полковник Аурелиано Буендия край западната граница. Неговите оскъдни и зле въоръжени сили бяха разпръснати за по-малко от седмица. Но в течение на същата година, докато либерали и консерватори се мъчеха да накарат страната да повярва в примирието, той опита още седем метежа. Една нощ обстрелва с оръдия Риоача от една двумачтова платноходка и гарнизонът за наказание изкара от леглата и разстреля четиринайсетте най-първи либерали в селището. Над петнайсет дни държа една погранична митница и оттам отправи към населението призив за всеобща война. Друга от неговите експедиции се лута три месеца из селвата с безсмисленото намерение да прекоси над хиляда и петстотин километра девствени земи, за да провъзгласи войната в столичните предградия. Веднъж той беше на по-малко от двайсет километра от Макондо, обаче правителствените патрули го принудиха да навлезе из планината съвсем близо до омагьосаната област, където преди много години баща му намери вкаменелостите от испанския галеон.

      До това време умря Виситасион. Направи си удоволствието да умре от естествена смърт, след като от страх пред безсъницата се беше отказала от престола, и последната й воля бе да изровят под леглото й спестените за повече от двайсет години заплати и да ги изпратят на полковник Аурелиано Буендия, за да продължи войната. Но Урсула не си направи труд да извади въпросните пари, защото из ония дни се носеше слухът, че полковник Аурелиано Буендия бил убит в засада близо до столицата на провинцията. Официалното известие — четвърто за по-малко от две години — се считаше за вярно в продължение на почти шест месеца, тъй като нищо друго не се знаеше за него. Изведнъж, когато Урсула и Амаранта бяха наложили нова жалейка върху предишните, дойде смайващата вест. Полковник Аурелиано Буендия бил жив, но уж се отказал да додява на правителството в своята страна и се бил присъединил към победния федерализъм в други републики на Карибието, Появяваше се под различни имена все по-далече от своя край. После щеше да се узнае, че мисълта, която тогава го въодушевяваше, бе обединяването на  федералистките сили в Средна Америка, за да смете консерваторските управи от Аляска до Патагония. Първото пряко известие, което Урсула получи от него, години след като беше заминал, бе изпомачкано и изцапано писмо, което дойде от ръка на ръка чак от град Сантяго в Куба.

      — Изгубихме го завинаги — възкликна Урсула, щом го прочете. — Както е тръгнал, ще кара Колелата на край света.

      Човекът, пред когото го изрече, първият, на когото показа писмото, беше генералът-консерватор Хосе-Ракел Монкада, кмет на Макондо откак свърши войната.

      — Тоя Аурелиано — подхвърли генерал Монкада — жалко, че не е консерватор. — Възхищаваше се истински от него. Както много цивилни консерватори, тъй и Хосе-Ракел Монкада изкара войната, защищавайки своята партия, и достигна генералското звание на полесражението, макар да нямаше военно призвание. Напротив, също както много от своите съпартийци, беше противник на военщината. Считаше хората на оръжието за безпринципни, мързеливци, сплетници и честолюбци, майстори да омотават цивилните, за да процъфтяват в безредието. Умен, привлекателен, налят с кръв, човек на хапването и запалянко по боевете с петли, за известно време той бе най-страшният противник на полковник Аурелиано Буендия. Успя да наложи своята власт над професионалните военни в голяма част от побрежието. Веднъж, когато от стратегически изгоди се видя принуден да отстъпи едно укрепление в ръцете на полковник Аурелиано Буендия, той му остави две писма. В едното много обстойно, го приканваше на съвместна борба за очовечаване на войната. Другото писмо беше за съпругата му, която живееше в областта на либералите, и го остави с молба да бъде пратено до предназначението му. Оттогава, дори в най-свирепите периоди на войната, двамата военачалници уговаряха примирия за размяна на пленници. Това бяха затишия с известна празнична обстановка, които генерал Монкада използваше да учи полковник Аурелиано Буендия да играе шах. Станаха големи приятели, дотолкова, че обмисляха възможността да съгласуват хората от народа и в двете партии, да премахнат влиянието на военните и на професионалните политици, да установят един човеколюбив строй, който да използва най-доброто от всяко учение. След края на войната, докато полковник Аурелиано Буендия се измъкваше през клисурите на постоянната подривна дейност, генерал Монкада бе назначен управител на Макондо. Облече цивилния си костюм, подмени военните с невъоръжени полицейски агенти, накара да се зачитат законите за помилването и подпомогна някои семейства на либерали, убити във военни походи. Издействува Макондо да бъде издигнато в общинска единица и затова той стана първият му кмет и създаде обстановка на доверие, която накара хората да мислят за войната като за някакъв нелеп кошмар от миналото. Отец Никанор, стопен от чернодробните трески, бе заместен от отец Коронел*, когото наричаха _Зверчето_, стар боец от първата федералистка война. Бруно Креспи, женен за Ампаро Москоте и чийто магазин за играчки и музикални инструменти не се уморяваше да процъфтява, построи театър, който испанските театрални трупи включиха в своите обиколки. Това беше обширен открит салон, с дървени скамейки, кадифена завеса с гръцки маски и три каси, наподобяващи лъвски глави, през чиито зинали уста се продаваха билети. Пак по това време бе възстановена сградата на училището. С него се зае дон Мелчор Ескалона, стар учител, изпратен от тресавището, който караше неприлежните ученици да вървят по колене из настлания със ситни камъчета двор и караше дърдорковците да ядат лютиви чушки за угода на родителите. Аурелиано Втори и Аркадио Втори, своеволните близнаци на Санта София де ла Пиедад, бяха първите, които седнаха в класната стая със своите плочи и калеми и с алуминиевите си канчета, белязани с техните имена. Ремедиос, наследила чистата красота на майка си, започваше да става известна като Ремедиос красивата. Въпреки времето, застъпващите се жалейки и натрупаните огорчения Урсула се съпротивяваше на старостта. Подпомагана от Санта София де ла Пиедад, бе дала нов тласък на сладкарската си промишленост и не само възвърна за няколко години състоянието, което нейният син изхарчи във войната, но и отново натъпка с чисто злато заровените в спалнята кратуни. „Докато господ-бог ми дава живот — обичаше да казва тя, — няма да липсват пари в тая лудница.“ Тъй вървяха нещата, когато Аурелиано-Хосе избяга от федералистките войски на Никарагуа, записа се в екипажа на един германски кораб и се появи в кухнята на къщата, набит като кон, мургав и барачест като индианец и с тайното решение да се ожени за Амаранта.

      [* Полковник.]

      Когато Амаранта го видя да влиза, без да е продумал, веднага разбра за какво се е върнал. На масата не смееха да се погледнат в лицето. Но две седмици след завръщането си, в присъствието на Урсула той впи очи в нейните и й каза:

      — Все за тебе мислех.

      Амаранта го отбягваше. Пазеше се от случайни срещи. Гледаше да не се отделя от Ремедиос красивата. Възмути я руменината, позлатила бузите й в деня, когато племенникът я запита докога мислела да носи черната превръзка на ръката си, защото изтълкува въпроса като намек за нейната девственост. Когато той пристигна, тя спусна мандалото на спалнята си, но в продължение на толкова нощи долавяше миролюбивите му похърквания в съседната стая, че занемари тая предпазливост. В една предутрин, почти два месеца след завръщането, тя го усети да влиза в спалнята. Тогава, вместо да побегне, вместо да се развика, както беше предвиждала, остави се да я засити едно нежно усещане за почивка. Усети го да се плъзва под мрежата против комари, както бе правил в невръстна възраст, както бе правил винаги, и не можа да сподави ледената пот и тракането на своите зъби, щом разбра, че той е съвсем гол. „Върви си“, прошушна, давена от любопитство. „Върви си, или ще се развикам“. Но Аурелиано-Хосе тогава знаеше какво трябва да прави, защото вече не беше дете, уплашено от тъмнината, а лагерно животно. От онази нощ се подновиха глухите безуспешни битки, които продължаваха до разсъмване. Аурелиано се измъкваше призори и отново идваше късно следващата нощ, все по-възбуден от обстоятелството, че тя не слага мандалото. Нито за миг не престана да я желае. Срещаше я в тъмните спални на победените градчета, особено в най-гнусните, даваше й плът в зловонието на спечената кръв от бинтовете на ранените, в мигновения ужас пред смъртната опасност, по всяко време и навсякъде. Бе избягал от нея, мъчейки се да унищожи спомена не само чрез разстоянието, но и чрез едно замаяно настървение, което другарите му по оръжие окачествяваха като безстрашие, но колкото повече въргаляше нейния образ из бунището на войната, толкова повече войната заприличваше на Амаранта. Така той изстрада изгнаничеството, дирейки начин да я убие със собствената й смърт, докато чу някой да разправя старата приказка за мъжа, който се оженил за своя леля, а тя освен туй му била и братовчедка, и чийто син накрая станал сам на себе си дядо.

      — Нима човек може да се ожени за леля си? — попита учуден.

      — Не само че може — отговори му един войник, — но ние водим тая война срещу поповете да може човек да се жени и за собствената си майка.

      Петнайсет дни по-късно той избяга от войската. Завари Амаранта по-смачкана, отколкото в спомена, по-меланхолна и по-срамлива и вече наистина отминаваща последния завой на зрелостта, но по-трескава от всякога в тъмнотиите на спалнята и по-предизвикателна от всякога в нападателността на своята съпротива.

      — Тъпак си ти — казваше му Амаранта, уморена от неговите преследвания. — Нима не знаеш, че човек може да се ожени за леля си само с нарочно позволение от папата.

      Аурелиано-Хосе обещаваше да отидел в Рим, обещаваше да обиколял Европа на колене и да целувал сандалите на върховния първожрец само и само тя да спусне подвижните си мостове.

      — Не е само това — бранеше се Амаранта. — Там е работата, че децата ще се родят със свинска опашка.

      Аурелиано-Хосе беше глух за този довод.

      — Ако ще и тапири да се раждат — умоляваше я той.

      Една предутрин, надвит от непоносимата болка на подтисканата мъжественост, той отиде в дюкяна на Катарино. Намери някаква жена с отпуснати гърди, ласкава и евтина, която го усмири за известно време. Опита се да приложи спрямо Амаранта лечение чрез подценяване. Виждаше я в пруста да шие на ръчна машина, която бе научила да ползва с възхитителна сръчност, и не й проговорваше нито дума. Амаранта се почувствува освободена от една ненужна тежест и тя самата не разбра защо тогава отново взе да мисли за полковник Херинелдо Маркес, защо възкресяваше с такава носталгия подиробедите с китайски дами и защо стигна дотам, че да го желае като мъж в спалнята си. През нощта, когато не можа да издържи повече оная преструвка на безразличие и пак отиде в стаята на Амаранта, Аурелиано-Хосе не си представяше колко много почва е изгубил. Тя го отблъсна с неотстъпчива решимост и захлопна завинаги мандалото на спалнята си.

      Няколко месеца след завръщането на Аурелиано-Хосе в къщата се представи една пищна, ухаеща на жасмин жена, с около петгодишно дете. Твърдеше, че било син на полковник Аурелиано Буендия и че го носела да го кръсти Урсула. Никой не се усъмни в произхода на онова дете без име: беше също като полковника по времето, когато го заведоха да види леда. Жената разказа, че се било родило с отворени очи и гледало хората с преценката на възрастен човек и че я плашел неговият начин да впива поглед в предметите, без да примигва.

      — Бащичко — каза Урсула. — Остава да накара столовете да се търкулват само щом ги погледне.

      Кръстиха го Аурелиано и добавиха презимето на майката, защото законът не му позволяваше да носи презимето на бащата, докато последният не го признае. Генерал Монкада стана кръстник. Макар че Амаранта настоя да й го оставят да го доотгледа, майката се противопостави.

      Урсула тогава не знаеше за обичая да се пращат девици в спалните на воините, както се пускат кокошки на изящните петли, но в течение на същата година го научи: девет други сина на полковник Аурелиано Буендия бяха отведени в къщата, за да бъдат кръстени. Най-големият, необикновен и мургав, със зелени очи, който нямаше нищо общо с бащиното семейство, бе прехвърлил десет години. Заведоха деца от всички възрасти, от всички цветове, но всички мъжки и всички с такъв самотнически вид, че не позволяваше да се постави под съмнение родството. Само две се различаваха от купа. Едното, прекалено едро за възрастта си, направи на пух и прах вазите и няколко чинии от сервиза, защото ръцете му, изглежда, имаха свойството да трошат всичко, каквото докоснат. Другото беше русоляво, със същите гълъбовосини очи на майката, и чиято коса бяха оставили дълга и с къдрици като на жена. Влезе в къщата съвсем по свойски, сякаш беше отрасъл в нея, отиде право до една ракла в спалнята на Урсула и настоя:

      — Искам балерината с пружина.

      Урсула се изплаши. Отвори раклата, разтършува между старомодните прашни вещи от времето на Мелкиадес и намери увита в чифт женски чорапи балерината с пружина, която някога Пиетро Креспи донесе в къщата и за която никой не бе си спомнял повторно. За по-малко от дванайсет години кръстиха с Аурелиановото име и майчиното презиме всички синове, които полковникът пръсна на длъж и на шир по землищата на войната: седемнайсет. Отначало Урсула пълнеше джобовете им с пари и Амаранта се мъчеше да ги остави при себе си. Но накрая се ограничаваха само да им правят по един подарък и да им стават кръстници.

      — И като ги кръстим, си изпълняваме дълга — казваше Урсула и отбелязваше в тефтерче името и адреса на майките и месторождението на децата. — Аурелиано сигурно добре си води сметките, тъй че той ще решава, като се върне.

      По време на обеда, одумвайки с генерал Монкада онази смайваща плодовитост, тя изказа желание полковник Аурелиано Буендия да се върне някога, за да събере всичките си синове в къщата.

      — Не се тревожете — рече загадъчно Монкада. — Ще си дойде по-скоро, отколкото си мислите.

      Онова, което генерал Монкада знаеше и не поиска да разкрие на обеда, беше, че полковник Аурелиано Буендия бил на път да застане начело на най-продължителния, най-задълбочения и най-кървавия бунт от всичките, които е подхващал дотогава.

      Положението отново стана толкова напрегнато, както в месеците, предшествувани първата война. Борбите с петли, насърчавани от самия кмет, бяха прекратени. Капитан Акилес Рикардо, началник на гарнизона, на дело пое общинската власт. Либералите го посочиха, че е провокатор.

      — Нещо страшно ще става — казваше Урсула на Аурелиано-Хосе. — Не излизай на улицата след шест часа вечерта.

      Молбите й останаха напразни. Аурелиано-Хосе, също както Аркадио по едно време, вече не й принадлежеше. Като че завръщането в къщата, възможността да съществува, без да се притеснява за катадневните нужди, бяха пробудили у него сластолюбивото нехайническо призвание на чичо му Хосе-Аркадио. Неговата страст по Амаранта угасна, без да остави белези. Ходеше малко без посока, играеше билярд, понасяше своята самота със случайни жени, ограбвайки пролуките, където Урсула забравяше скътани пари. Взе да се връща в къщата само за да се преоблича.

      — Всички са еднакви — вайкаше се Урсула. — Отначало растат много добре, послушни са и свестни и изглеждат неспособни муха да убият, ама набоде ли им едва-едва брадата, и се погубват.

      Обратно на Аркадио, който никога не научи истинския си произход, той узна, че е син на Пилар Тернера, която му беше закачила един хамак, за да спи подиробедите у дома й. Бяха по-скоро заговорници в самотата, отколкото майка и син. Пилар Тернера бе изгубила и помен от всякаква надежда. Смехът й беше придобил призвуците на орган, гърдите й бяха рухнали под погнусата от случайните милувки, коремът и бедрата й станаха жертва на нейната неповторима участ на споделяна жена, но сърцето й старееше без горчилка. Дебела, бъбрива, с превземки на матрона в немилост, тя се отказа от безплодната самоизмама е картите и намери вир от утеха в чуждата любов. В дома, където Аурелиано-Хосе спеше през следобедната си почивка, момичетата от махалата посрещаха своите ненадейни любовници.

      — Дай ми стаята, Пилар — казваха й просто те, когато вече бяха вътре.

      — Разбира се — отвръщаше Пилар. И ако присъствуваше някой, тя му обясняваше:

      — Щастлива съм, като знам, че хората са щастливи в леглото.

      Никога не вземаше пари за услугата. Никога не отказваше услугата, както не я отказваше на безчетните мъже, които я бяха търсили дори в здрача на нейната зрелост, без да й предлагат пари, нито пък обич, и само в редки случаи — наслада. Петте й дъщери, наследили една пламтяща кръв, се изгубиха по стръмнините на живота още в ранна младост. От двамата сина, които смогна да отгледа, един умря, сражавайки се във войнството на полковник Аурелиано Буендия, а другият бе ранен и заловен на четиринайсет години, когато се мъчел да открадне кафез с кокошки в някакво селище из тресавището. В известен смисъл Аурелиано-Хосе бе високият и мургав мъж, който в продължение на половин век й оповестяваше кралят с чашите и който, както всички пратени от тестетата, стигна до нейното сърце, когато вече беше белязан от знака на смъртта. Тя го видя на картите.

      — Не излизай довечера — му каза. — Остани да спиш тука, че Кармелита Монтиел се умори да ме моли да съм я вкарала в стаята ти.

      Аурелиано-Хосе не схвана дълбокия умолителен смисъл, който имаше онова предложение.

      — Кажи й да ме чака в полунощ — каза той.

      Отиде в театъра, където една испанска трупа оповестяваше _Камата на Ел Соро_.* В действителност беше творбата на Сориля с променено по заповед на капитан Акилес Рикардо име, защото либералите наричаха готи консерваторите. Едва в момента, когато подаваше на вратата билета си, Аурелиано-Хосе разбра, че капитан Акилес Рикардо и двама войници, въоръжени с пушки, претърсваха посетителите.

      [* _Хосе Сориля-и-Морал_, испански поет и романтик (1817—1893), едно от най-известните произведения в обширното му творчество е драмата в стихове „Камата на гота“.]

      — Внимавайте, капитане — предупреди го Аурелиано-Хосе. — Още не се е родил мъжът, който да сложи ръка върху мене.

      Капитанът понечи да го претърси насила и Аурелиано-Хосе, който не носеше оръжие, побягна. Войниците не се подчиниха на заповедта да стрелят.

      — Той е Буендия — обясни един от тях. Сляп от бяс, капитанът тогава грабна пушката от него, разкрачи се насред улицата и се прицели.

      — Негодници! — успя да извика той. — Де да беше полковник Аурелиано Буендия.

      Кармелита Монтиел, двайсетгодишна девица, току-що се бе изкъпала с вода от портокалови цветчета и сипеше листа от розмарин по леглото на Пилар Тернера, когато прозвуча изстрелът. На Аурелиано-Хосе му беше писано с нея да познае щастието, което му отказа Амаранта, да има седем деца и да умре от старост в нейните обятия, но пушечният куршум, който влезе през гърба му и разкъса гърдите, очевидно бе насочен от едно лошо тълкуване на картите. Капитан Акилес Рикардо, на когото в действителност бе отредено да умре тази вечер, наистина умря четири часа преди Аурелиано-Хосе. Едва отекнал изстрелът, и той бе повален от два едновременни куршума, чийто произход не се установи никога, и многогласен вик разтърси нощта.

      — Да живее либералната партия! Да живее полковник Аурелиано Буендия!

      В дванайсет, когато на Аурелиано-Хосе му изтече всичката кръв, а на Кармелита Монтиел не й излезе пасиансът за собственото бъдеще, над четиристотин мъже бяха минали пред театъра и изпразнили револверите си в захвърления труп на капитан Акилес Рикардо. Нужен беше цял патрул, за да постави в ръчна количка натъпканото с олово тяло, което се ронеше като накиснат хляб.

      Ядосан от безразсъдствата на редовната войска, генерал Хосе-Ракел Монкада, използувайки всички свои политически връзки, облече отново униформата и пое гражданската и военна управа в Макондо. Обаче не се надяваше, че неговото помирителско становище ще може да отмени неизбежното. Известията от септември бяха противоречиви. Докато правителството оповестяваше, че то държало под надзор цялата нация, либералите получаваха тайни доклади за въоръжени въстания във вътрешността на страната. Властта призна състоянието на война едва когато бе провъзгласено с разпоредба, че бил устроен военен съд срещу полковник Аурелиано Буендия в негово отсъствие и бил осъден на смърт. Заповядваше се присъдата да бъде изпълнена от първия гарнизон, който го залови.

      — Значи се е върнал — зарадва се Урсула пред генерал Монкада. Но за него самия това беше неизвестно.

      В действителност имаше повече от месец, откак полковник Аурелиано Буендия беше в страната. Предшествуван от противоречиви слухове, които го запращаха едновременно в най-отдалечени места, сам генерал Монкада повярва в неговото завръщане чак когато официално се извести, че той се е домогнал до два крайбрежни щата.

      — Честито — каза той на Урсула, показвайки й телеграмата. — Съвсем скоро ще си бъде тука.

      Урсула тогава се разтревожи за първи път.

      — Ами вие какво ще правите, драги? — запита тя.

      Генерал Монкада много пъти си беше задавал този въпрос.

      — Същото, каквото и той — отговори — ще изпълня моя дълг.

      На първи октомври, в зори, полковник Аурелиано Буендия с хиляда мъже нападна Макондо и гарнизонът получи заповед да се държи докрай. По обед, докато генерал Монкада обядваше с Урсула, един бунтовнически оръдеен изстрел, който протътна из цялото селище, направи на пух и прах лицевата стена на общинската хазна.

      — Въоръжени са толкова добре, колкото и ние — въздъхна генерал Монкада, — но освен това се сражават с по-голямо желание.

      В два часа подиробед, докато земята трепереше от оръдейните гърмежи на двете страни, той се прости с Урсула, уверен, че води една изгубена битка.

      — Моля се на бога довечера Аурелиано да не си е у вас — каза той. — Ако пък е така, прегърнете го от мене, защото аз не се надявам да го видя никога вече.

      Тази нощ той бе заловен, опитвайки се да избяга от Макондо, след като написа обширно писмо до полковник Аурелиано Буендия, в което му припомняше общите им намерения да очовечат войната и му пожелаваше окончателна победа срещу покварата на военните и попълзновенията на политиците и от двете страни. На следващия ден полковник Аурелиано Буендия обядва е него в къщата на Урсула, където бе затворен, докато революционен военен съвет реши съдбата му. Това беше семейно събиране. Но докато противниците забравяха войната, за да възкресяват спомени от миналото, Урсула имаше мрачното впечатление, че синът й е натрапник. Имаше това впечатление откак го видя да влиза, пазен от шумни военни придружители, които преобърнаха спалните наопаки, за да се уверят, че няма никаква опасност. Полковник Аурелиано Буендия не само го допусна, но и даде крайно строги заповеди и не позволи никой да се приближи до него на по-малко от три метра, нито даже Урсула, преди членовете на неговата свита да поставят стражи около къщата. Носеше униформа от обикновен док, без каквито и да било отличия, и високи ботуши, с оплескани в кал и засъхнала кръв шпори. На колана му висеше тежък пистолет с разкопчан калъф, а ръката, винаги опряна върху дръжката, разкриваше същата бдяща и решителна напрегнатост на погледа. Главата му, сега с дълбоко врязани плешивини над челото, сякаш бе изпечена на бавен огън. Лицето му, напукано от солта на Карибското море, бе придобило металическа твърдост. Една жизненост, която имаше нещо общо със студенината на усое, го предпазваше от скорошна старост. Беше по-висок отколкото преди да замине, по-блед и по-костелив и проявяваше първите признаци на съпротива срещу носталгията. „Божичко — рече си Урсула обезпокоена, — сега изглежда човек, способен на всичко.“ Така и беше. Ацтекският шал, който донесе на Амаранта, възпоминанията по време на обеда, забавните преживелици, които разправи, бяха просто тлеещи въгленчета от някогашния му хумор. Едва изпълнена заповедта да се закопаят убитите в общ гроб, възложи на полковник Роке Карнисеро задачата да ускори военните присъди, а той се захвана с изнурителната работа да въведе коренни преобразувания, които да не оставят камък върху камък от вкиснатата структура на консерваторската управа. „Трябва да изпреварим политиците от партията — казваха неговите съветници. — Когато отворят очи за действителността, ще се озоват пред свършени факти.“ Именно тогава реши да преразгледа документите за поземлена собственост от сто години насам и откри узаконените безобразия на брат си Хосе-Аркадио. Отмени заведените списъци с едно драсване на перото. В последна изява на учтивост той остави за час своите работи и навести Ребека, за да я постави в течение на решението си.

      В полумрака на дома самотната вдовица, която някога бе довереница на подтисканата му любов и чието упорство му спаси живота, беше един призрак от миналото. Затворена в черно чак до юмруците, с изпепелено сърце, тя едва-едва имаше известия за войната. На полковник Аурелиано Буендия му се стори, че светлистото лъчение на нейните кости прозира през кожата и че тя се движи през среда от блуждаещи огньове, из един застоял въздух, където все още се долавяше далечен мирис на барут. Започна със съвета да смекчи строгостта на жалейката си, да проветри къщата, да прости на света за смъртта на Хосе-Аркадио. Но Ребека беше вече извън всякаква суетност. След като напразно го бе дирила във вкуса на земята, в уханните писма на Пиетро Креспи, в бурното легло на своя мъж, тя бе намерила покоя в онзи дом, където спомените придобиваха плът по силата на неумолимото им възкресяване и се разхождаха като човешки същества из заключените стаи. Изтегната в люлеещия се ракитов стол, Ребека гледаше полковник Аурелиано Буендия, сякаш тъкмо той й се струваше някакъв призрак от миналото и дори не се развълнува при известието, че заграбените от Хосе-Аркадио земи ще бъдели възвърнати на законните им стопани.

      — Ще стане както ти разпоредиш, Аурелиано — въздъхна тя. — Винаги съм вярвала, а и сега го потвърждавам, че ти си човек без каста.

      Проверката на документите за собственост се извърши едновременно с издаването на присъдило съкратената процедура, което беше оглавено от полковник Херинелдо Маркес и приключи с разстрелването на цялото офицерство на редовната войска, пленено от революционерите. Последният военен съвет бе за генерал Хосе-Ракел Монкада. Урсула се намеси:

      — Той е най-добрият управител, който сме имали в Макондо — каза тя на полковник Аурелиано Буендия. — Дори не трябва нищо да ти казвам за доброто му сърце, за обичта му към нас, защото ти го познаваш по-хубаво от всекиго.

      Полковник Аурелиано Буендия впери в нея пълен с укор поглед:

      — Не мога да си присвоявам правото да раздавам правосъдие — отвърна той. — Ако имате нещо да кажете, кажете го пред военния съвет.

      Урсула не само го стори, но и заведе всички майки на офицери-революционери, които живееха в Макондо, да дадат показания. Една по една старите основателки на селището, много от които бяха участвували в страховитото преминаване на планината, възхвалиха добродетелите на генерал Монкада. Урсула бе последна. Нейното печално достойнство, тежестта на името й, убедителната пламенност на нейните показания накараха да трепне за миг равновесието на правосъдието.

      — Вие сте взели прекалено сериозно тая ужасна игра и хубаво сте направили, защото изпълнявате вашия дълг — каза тя на членовете на съда. — Ама не забравяйте, че докато господ-бог ни дава живот, ние сме ваши майки и колкото и големи революционери да сте, имаме право да ви свалим гащите и да ви напляскаме при първото неуважение.

      Съдебните заседатели се оттеглиха да размишляват, когато тия думи още отекваха из пределите на превърнатото в казарма училище. Посред нощ генерал Хосе-Ракел Монкада бе осъден на смърт. Полковник Аурелиано Буендия въпреки бурните упреци на Урсула отказа да замени наказанието. Малко преди разсъмване той посети осъдения в стаята с прангите.

      — Помни, наборе — му каза, — че не те разстрелвам аз. Разстрелва те революцията.

      Генерал Монкада дори не стана от нара, когато го видя да влиза.

      — Върви на майната си, наборе — отвърна той.

      До тоя миг, откак се бе завърнал, полковник Аурелиано Буендия не беше си позволявал да го види със сърцето си. Учуди се колко много е остарял, учуди се от треперенето на ръцете му, от малко отегчителното примирение, с което очакваше смъртта, и изпита дълбоко презрение към самия себе си, което обърка с едно начало на състрадание.

      — По-добре от мене знаеш — каза той, че всеки военен съвет е нагласена работа и че всъщност трябва да плащаш престъпленията на други, защото тоя път ще спечелим на всяка цена войната. Ти, на мое място, не би ли направил същото?

      Генерал Монкада се надигна да избърше с пеша на ризата дебелите си очила от костенуркова черупка.

      — Вероятно — каза той. — Но мене ме тревожи не че ме разстрелваш, защото в крайна сметка за хора като нас това е естествената смърт. — Сложи очилата върху леглото и свали часовника си с верижка. — Тревожи ме — добави, — че от толкова омраза към военните, от толкова битки с тях, от толкова мислене по тях накрая си станал същия като тях. — Свали брачната си халка и медальона с Богородица Изцелителка и ги сложи при очилата и часовника.

      — Както си тръгнал — заключи той, — не само ще станеш най-всевластният и кървав диктатор в нашата история, но ще разстреляш и добрата ми Урсула, за да се помъчиш да усмириш съвестта си.

      Полковник Аурелиано Буендия остана равнодушен. Тогава генерал Монкада му връчи очилата, медальона, часовника и халката и промени глас.

      — Но аз не те накарах да дойдеш, че да ти се карам — каза той. — Исках да те помоля за една услуга: да пратиш тия неща на жена ми.

      Полковник Аурелиано Буендия ги прибра в джобовете си.

      — Още ли е в Манауре?

      — Още е в Манауре — потвърди генерал Монкада, — в същата къща зад черквата, където ти й изпрати онова писмо.

      — Ще го направя с най-голямо удоволствие, Хосе-Ракел — каза полковник Аурелиано Буендия.

      Когато излезе в синия въздух на мъглата, лицето му се овлажни както в друго едно разсъмване от миналото, и едва тогава разбра защо бе наредил присъдата да се изпълни в двора, а не до зида на гробището. Взводът, строен срещу вратата, му отдаде почести като на държавен глава.

      — Вече може да го доведете — заповяда той.

> 

      * * *

      Полковник Херинелдо Маркес пръв долови празнотата на войната. В положението си на граждански и военен началник на Макондо той водеше два пъти седмично телеграфни разговори с полковник Аурелиано Буендия. Отначало онези допитвания определяха хода на една война от плът и кръв, чиито съвършено ясни очертания позволяваха всеки момент да се установи безпогрешно точката, в която тя се намира, и да се предвидят бъдещите й насоки. Макар че никога не се оставяше да го замъкнат в областта на откровенията дори и най-близките му приятели, полковник Аурелиано Буендия запазваше тогава свойския тон, който позволяваше да бъде разпознат от другия край на линията. Много пъти той продължи разговорите отвъд предвидения срок и ги остави да се реят към разисквания от домашно естество. Полека-лека обаче, и то със засилване и разпростиране на войната, образът му се заличаваше в един свят от недействителност. Точките и чертичките на неговия глас ставаха все по-далечни и несигурни и се събираха и съчетаваха в думи, които постепенно губеха всякакъв смисъл. Полковник Херинелдо Маркес тогава се ограничаваше да слуша, подтиснат от впечатлението, че е в телеграфен допир с някакъв непознат и друг свят.

      — Разбрано, Аурелиано — слагаше край с ключа. — Да живее либералната партия!

      Накрая изгуби всякакъв досег с войната. Онова, което някога бе действително занимание, неудържима страст на младостта му, се превърна за него в далечен отклик — в празнота. Единственото му прибежище бе шивалнята на Амаранта. Посещаваше я всеки подиробед. Обичаше да съзерцава ръцете й, докато тя къдреше пяна от ризол на ръчната шевна машина, въртяна от Ремедиос красивата. Прекарваха дълги часове, без да продумат, доволни от взаимното си присъствие, но ако Амаранта се задоволяваше да поддържа вътрешно жив огъня на своето преклонение, той не знаеше какви са тайните кроежи на онова неразгадаемо сърце. Когато се разчу вестта за неговото завръщане, Амаранта се бе задушила от мъчителна притома. Но когато го видя да влиза в къщата, размесен с шумната свита на полковник Аурелиано Буендия, смазан от суровостта на изгнаничеството, състарен от възрастта и забравата, мръсен от пот и прахоляк, умирисан на стадо, грозен, лявата му ръка в кърпа, вързана през врата, тя усети, че й прималява от разочарование. „Боже мой — помисли си тя, — не тоя чаках аз.“ На другия ден обаче той отново дойде в къщата, избръснат и чист, с дъхащи на лавандулов одеколон мустаци и без окървавената кърпа през врата. Носеше й един молитвеник със седефени корици.

      — Колко странни са мъжете — рече тя, защото не намираше какво друго да каже. — Цял живот се борят против поповете, а подаряват книги с молитви.

      Оттогава, дори и в най-опасните дни на войната, той я посещаваше всеки подиробед. Много пъти, когато не присъствуваше Ремедиос красивата, той въртеше колелото на шевната машина. Амаранта се чувствуваше смутена от постоянството, предаността, покорството на онзи облечен в толкова власт мъж, който обаче снемаше оръжията си в гостната, че да влезе беззащитен в шивалнята. Но четири години той настояваше в любовта си, а тя все намираше начин да я отхвърля, без да го нарани, защото, макар че не успяваше да го обикне, вече не можеше да живее без него. Ремедиос красивата, която изглеждаше безразлична към всичко и за която другите мислеха, че е бавноразвиваща се, не беше безчувствена към такова преклонение и се намеси в полза на полковник Херинел до Маркес. Амаранта изведнъж откри, че онова дете, което тя бе отгледала, което едва напълваше за девичата възраст, беше вече най-красивото създание, виждано в Макондо. Почувствува да се възражда в сърцето й злобата, която някога изпита срещу Ребека, и молейки бога да не я замъкне чак до крайността да пожелае нейната смърт, прогони я от шивалнята. В онова време полковник Херинелдо Маркес започна да усеща гнусотията на войната. Прибягна към запасите си от убедителност, към своята огромна и потисната нежност, готов да се откаже заради Амаранта от една слава, която му бе струвала пожертвуването на неговите най-хубави години, ала не успя да я придума. Един августовски подиробед, угнетена от непоносимата тежест на собственото си вироглавие, Амаранта се заключи в спалнята да оплаква чак до смъртта своята самота, след като даде окончателен отговор на упорития си претендент:

      — Завинаги да се забравим — му каза тя, — вече сме премного стари за тия работи.

      Онзи следобед полковник Херинелдо Маркес прибягна до телеграфно повикване на полковник Аурелиано Буендия. Това бе най-безличен разговор, който нямаше да направи никакъв пробив в застоялата се война. Когато свърши, полковник Херинелдо Маркес огледа безлюдните улици, обистрената вода по бадемовите дървета, и се видя изгубен в самотата.

      — Аурелиано — тъжно каза той с ключа, — дъжд вали в Макондо.

      Настана продължително мълчание по линията. Изведнъж апаратите заподскачаха от безмилостните знаци на полковник Аурелиано Буендия.

      — Не ставай мухльо, Херинелдо! — изрекоха знаците. — Естествено е да вали през август.

      Толкова време не бяха се виждали, че полковник Херинелдо Маркес се обърка от нападателността на онзи отговор. Но подир два месеца, когато полковник Аурелиано Буендия се върна в Макондо, объркването се превърна в изумление. Дори Урсула се изненада колко много се е променил. Пристигна без шум, без свита, загърнат в одеяло въпреки горещината, и с три любовници, които настани в една и съща къща, където прекарваше по-голямата част от времето си, изтегнат в хамака. Едва-едва прочиташе телеграфните съобщения, които известяваха за обичайни действия. Веднъж полковник Херинелдо Маркес поиска указания относно опразването на някаква погранична местност, която заплашваше да се превърне в международна разпра.

      — Не ме тревожи за дреболии — заповяда му той. — Посъветвай се с божието провидение.

      Това беше може би най-решителният момент от войната. Земеделците-либерали, който изпърво подкрепяха революцията, бяха подписали тайни съюзи със земевладелците-консерватори да не допуснат преразглеждането на документите за собственост. Политиците-изгнаници, които се разпореждаха с войната, бяха отхвърлили на всеослушание свирепите решения на полковник Аурелиано Буендия, но изглежда и това подронване на неговата власт не го разтревожи. Не прочете повторно стиховете си, които заемаха над пет свезки и които тъй си и стояха забравени в дъното на сандъка. Нощем, или по време на следобедната почивка, викаше в хамака някоя от жените и получаваше от нея едно привично удовлетворение, а после спеше с каменен сън, несмущаван и от най-малкия признак на загриженост. Тогава само той знаеше, че неговото зашеметено сърце е осъдено завинаги на неизвестност. Отначало, опиянен от славата на завръщането, от невероятните победи, той бе надзърнал в пропастта на величието. Нравеше му се да държи край десницата си Малборския херцог*, неговия велик учител по военни изкуства, чиято премяна от тигрови кожи и нокти будеше почит у възрастните и учудване у децата. Именно тогава реши никое човешко същество, дори и Урсула, да не приближава до него на по-малко от три метра. В средата на тебеширения кръг, който неговите адютанти очертаваха щом пристигнеше някъде и в който само той можеше да влиза, решаваше с кратки, безпрекословни заповеди съдбините на света. Когато за пръв път след разстрелването на генерал Монкада се озова в Манауре, побърза да изпълни последната воля на своята жертва и вдовицата получи очилата, медальона, часовника и халката, ала не му позволи да прекрачи прага.

      [* _Джон Чърчил_, Малборски херцог (1650–1722), английски генерал, отличил се в бойни действия срещу Испания и станал легендарен заради подигравателната песен, която му измислили на испански език.]

      — Не влизайте, полковник — каза тя. — Във вашата война може да заповядате вие, но в моята къща заповядвам аз.

      Полковник Аурелиано Буендия не даде никакъв признак на злоба, но неговият дух намери покой само когато личната му стража ограби и направи на пепел къщата на вдовицата.

      — Пази сърцето си, Аурелиано — казваше му тогава полковник Херинелдо Маркес. — Жив се скапваш.

      По онова време той свика второ всеобщо събрание на главните бунтовнически военачалници. Намери какви ли не: идеалисти, славолюбци, авантюристи, озлобени към обществото, в това число и углавни престъпници. Имаше дори един бивш консерваторски деец, укрил се в метежа, за да се измъкне от съдене за злоупотреба с парични средства. Мнозина не знаеха и за какво се бият. Сред оная шарена тълпа, чиито различия в мненията за малко не предизвикаха вътрешен взрив, изпъкваше едно зловещо име: генерал Теофило Варгас. Беше чист индианец, див, неграмотен, надарен с потайна злост и с призвание на месия, което възбуждаше у мъжете някакъв безумен фанатизъм. Полковник Аурелиано Буендия проведе всеобщото събрание с цел да обедини бунтовническото командуване срещу извъртанията на политиците. Генерал Теофило Варгас изпревари неговите намерения: за няколко часа разпердушини обединението на най-опитните командири и докопа главната власт.

      — Звяр е, с него трябва да внимаваме — рече полковник Аурелиано Буендия на своите офицери. — За нас тоя човек е по-опасен и от министъра на войната.

      Тогава един съвсем млад капитан, който винаги се беше отличавал със своята срамливост, предпазливо вдигна показалец:

      — Много просто, полковник — каза той, — трябва да се убие.

      Полковник Аурелиано Буендия не се обезпокои от студенината на предложението, а от начина, по който то изпревари с част от секундата неговата собствена мисъл.

      — Не се надявайте аз да дам тая заповед — каза той.

      Не я и даде наистина. Ала след петнайсет дни генерал Теофило Варгас от засада с мачети бе съсечен на парчета и полковник Аурелиано Буендия пое главното командуване. Същата нощ, когато неговата власт бе призната от всички бунтовнически групировки, той се събуди стреснат и се развика да му донесат одеяло. Някакъв вътрешен студ, който стържеше костите му и го мъчеше дори под жарещото слънце, му пречеше да спи добре месеци наред, докато това се превърна в навик. Опиянението от властта започна да се разлага в повеи от неудоволствие. Търсейки лек против студа, накара да разстрелят младия офицер, който предложи убийството на генерал Теофило Варгас. Заповедите му се изпълняваха преди да бъдат дадени, даже преди той да ги е намислил, и винаги отиваха много по-далече, отколкото той би дръзнал да ги разпростре. Залутан из самотата на своята огромна власт, започна да губи посока. Дразнеха го хората, които възторжено го приветствуваха в победените селища, защото му се струваха същите, които възторжено приветствуваха неприятеля. Навсякъде срещаше юноши, които го гледаха със собствените му очи, които говореха със собствения му глас, които го поздравяваха със същото недоверие, с което той ги поздравяваше, и които казваха, че били негови синове. Почувствува се разпилян, повторен и по-самотен от всякога. Беше убеден, че собствените му офицери го лъжат. Скара се с Малборския херцог. „Най-добрият приятел — обичаше да казва тогава — е току-що умрелият.“ Умори се от неизвестността, от омагьосания кръг на онази вечна война, която го заварваше винаги на едно и също място, само че все по-стар, по-свършен, все по` без да знае защо, нито как, нито докога. Винаги имаше някой извън тебеширения кръг. Някой, който се нуждае от пари, чийто син има магарешка кашлица, или който иска да иде и да заспи завинаги, защото вече не може да понася в устата си лайняния вкус на войната, но който обаче се изпъва мирно със сетните си запаси от енергия, за да докладва: „Всичко е наред, господин полковник.“ И тъкмо това наред бе ужасяващото в оная безконечна война: че не се случваше нищо. Сам, изоставен от предзнаменованията, бягайки от студа, който трябваше да го преследва чак до смъртта, повлиян от най-старите си спомени, той подири последното убежище в Макондо. Дотолкова се бе запуснал, че когато му известиха за пристигането на комисия от неговата партия, упълномощена да обсъди кръстопътя на войната, той се обърна в хамака, без да се събуди напълно.

      — Заведете ги при курвите — каза той.

      Това бяха шестима адвокати със сюртуци и капели, които понасяха с корав стоицизъм лютото ноемврийско слънце. Урсула ги покани да отседнат в къщата. Прекарваха по-голямата част от времето заключени в спалнята, на непроницаеми тайни сборища, а привечер помолваха за свита и акордеонен състав и наемаха за своя сметка дюкяна на Катарино.

      — Не ги безпокойте — нареждаше полковник Аурелиано Буендия. — В края на краищата аз знам какво искат.

      В началото на декември дългоочакваната среща, предвидена от мнозина като едно безконечно пререкание, се разреши за по-малко от половин час.

      В горещата гостна, край видението на пианолата, покрита с бял чаршаф като мъртвец, полковник Аурелиано Буендия този път не седна вътре в тебеширения кръг, очертан от неговите адютанти. Зае стол сред политическите си съветници и, загърнат във вълненото одеяло, мълчаливо изслуша кратките предложения на пратениците. Те искаха, на първо място, той да се откажел от проверката на документите за поземлената собственост, за да си възвърнел подкрепата на либералите земевладелци. Искаха, на второ място, да се откажел от борбата срещу църковното влияние, за да получел поддръжката на католическия народ. Искаха, най-после, да се откажел от стремежите си за равноправие между незаконнородените кеца и законнородените, за да се съхраняла целостта на домашните огнища.

      — Ще рече — усмихна се полковник Аурелиано Буендия, когато четенето свърши, — че се борим само за власт.

      — Това са тактически преустройства отвърна един от делегатите. — Засега същественото е да се разшири обществената основа на войната. Пък после ще видим.

      Един от политическите съветници на полковник Аурелиано Буендия побърза да се намеси.

      — Това е нелепост — каза той. — Щом тия преустройства са добри, значи добра е консерваторската управа. Ако с тях ще успеем да разширим народната основа на войната, както казвате вие, значи тая управа има широка народна основа. Ще рече, накратко, че в продължение на почти двайсет години ние сме се борили срещу чувствата на нацията.

      Щеше да; продължи, но полковник Аурелиано Буендия го прекъсна с един знак.

      — Не си губете времето, докторе — каза. — Важното е, че от тоя момент ние се борим само за власт. — Все тъй усмихнат, той пое документите, които му връчиха пълномощниците, и се приготви да ги подпише.

      — Щом е тъй — заключи, — нямаме никакво неудобство да не приемем.

      Неговите хора се спогледаха изумени.

      — Простете, полковник — кротко рече полковник Херинелдо Маркес, — но това е предателство.

      Полковник Аурелиано Буендия задържа във въздуха натопеното перо и стовари върху полковника цялата тежест на своята власт.

      — Предайте ми вашите оръжия — заповяда той.

      Полковник Херинелдо Маркес стана и сложи оръжията си върху масата.

      — Представете се в затвора — заповяда му полковник Аурелиано Буендия. — Оставате на разположение на революционните съдилища.

      После подписа тържественото изявление, връчи документите на пратениците и им каза:

      — Ето ги вашите хартии, господа. Халал да ви са.

      След два дни полковник Херинелдо Маркес, обвинен в държавно предателство, бе осъден на смърт. Тръшнат в хамака, полковник Аурелиано Буендия беше безчувствен към молбите за милост. В навечерието на разстрела, нарушавайки заповедта да не го безпокоят, Урсула го посети в спалнята. Забулена в черно, обгърната в странна тържественост, тя остана права през трите минути на свиждането.

      — Знам, че ще разстреляш Херинелдо — каза тя спокойно, — и нищо не мога да сторя, за да попреча. Но те предупреждавам едно: щом видя трупа, кълна се в костите на баща си и майка си, в паметта на Хосе-Аркадио Буендия, кълна се пред господа-бога, ще те измъкна, където и да се навреш, и със собствените си ръце ще те убия. — Преди да напусне стаята, без да чака никакъв отговор, тя отсече:

      — Същото щях да направя, ако се беше родил със свинска опашка.

      Оная несвършваща нощ, докато полковник Херинелдо Маркес възкресяваше мъртвите си следобеди в шивалнята на Амаранта, полковник Аурелиано Буендия драска часове наред по коравата черупка на своята самота, мъчейки се да я разчупи. Неговите единствени щастливи мигове след отколешния подиробед, когато баща му го заведе да види леда, бяха протекли в златарската работилница, където времето му минаваше в сглобяване на златни рибки. Трябваше да предизвика 32 войни и трябваше да наруши всичките си договори със смъртта, и да се въргаля като свиня из бунището на славата, за да открие почти с четирийсет години закъснение предимствата на простодушието.

      На разсъмване, съсипан от мъчителното бодърствуване, той се озова в стаята с прангата един час преди изпълнението на присъдата.

      — Свърши се преструвнята, наборе — каза той на полковник Херинелдо Маркес. — Да си вървим оттука, преди да те доразстрелят комарите.

      Полковник Херинелдо Маркес не можа да подтисне презрението, което му вдъхваше онова отношение.

      — Не, Аурелиано — отвърна той. — По си струва да съм мъртъв, отколкото да те видя превърнат във фатмак.

      — Няма и да ме видиш — рече полковник Аурелиано Буендия. — Обуй си обувките и ми помогни да свършим с тая лайняна война.

      Като го каза, и през ум не му минаваше, че по-лесно е да се започне една война, отколкото да се свърши. Нужна му бе почти едногодишна кървава строгост, за да принуди правителството да предложи на бунтовниците благоприятни условия за мир, и още година, за да убеди своите привърженици в изгодата да ги приемат. Стигна до невъобразими крайности на жестокост, потушавайки бунтовете на собствените си офицери, които отказваха да празнуват победата, и накрая се опря на неприятелски сили, за да ги покори.

      Никога не е бивал по-добър войн, отколкото тогава. Увереността, че най-сетне воюва за собственото си освобождение, а не за отвлечени идеали, за лозунги, които политиците могат да обърнат и тъй и иначе според обстоятелствата, му вдъхна буйно въодушевление. Полковник Херинелдо Маркес, който се бори за провала с такава убеденост и с такава преданост, с каквито преди се беше борил за победата, го упрекваше за ненужното му безразсъдство.

      — Не се тревожи — усмихваше се той. — Да умреш е много по-трудно, отколкото човек си мисли.

      В неговия случай бе вярно. Увереността, че денят му е насрочен, го облече в загадъчна неприкосновеност, в безсмъртие до определен срок, което го направи неуязвим за опасностите на войната и му позволи накрая да извоюва едно поражение, много по-трудно, много по-кърваво и скъпо, отколкото победата.

      За почти двайсет години война полковник Аурелиано Буендия много пъти си бе в къщи, но вечното бързане да пристигне и замине, военната пищност, която го придружаваше навсякъде, чутовният полъх, който позлатяваше присъствието му и към който не остана безчувствена дори самата Урсула, накрая го превърнаха в чужд човек. Последния път, когато беше в Макондо и взе една къща за трите си държанки, в неговата собствена го видяха не повече от два-три пъти, когато смогна да приеме покани за обяд или вечеря. Ремедиос красивата и близнаците, родени в разгара на войната, едва го познаваха, Амаранта не успяваше да отъждестви образа на брата, който прекара юношеството си майсторейки златни рибки, с тоя на митическия войн, който бе поставил между себе си и останалото човечество триметрово разстояние. Но когато се чу за близостта на примирието и си рекоха, че той се завръща превърнат отново в човешко същество, изтръгнат най-сетне за сърцата на своите, семейните чувства, потънали от толкова време в летаргия, възкръснаха по-силни от всякога.

      — Най-после — каза Урсула, — пак ще имаме мъж в къщи.

      Първа Амаранта подозря, че са го изгубили завинаги. Седмица преди примирието, когато той влезе в къщата без свита, предшествуван от двама боси ординарци, които оставиха в пруста с бегониите сбруята на мулето и сандъка със стиховете — единствен остатък от някогашния му императорски багаж, — тя го видя да минава пред шивалнята и го повика. Полковник Аурелиано Буендия изглежда се затрудни да я познае.

      — Аз съм Амаранта — Каза тя в добро настроение, щастлива от неговото завръщане, и му показа ръката с черната превръзка. — Гледай.

      Полковник Аурелиано Буендия, й очерта същата усмивка, както и първия път, щом я видя с превръзката в онова далечно утро, когато се върна в Макондо осъден на смърт.

      — Ужас! — каза той. — Как минава времето!

      Наложи се редовна войска да пази къщата. Завърна се изтерзан, оплют, обвинен, че бил направил войната още по-сурова, само и само да я продадял по-скъпо. Тресеше го треска и студ и мишниците му бяха пак покрити от слепи циреи. Преди шест месеца, когато чу да се приказва за примирие, Урсула разтвори и помете съпружеската спалня и окади ъглите с благовонна Мира, мислейки, че той ще се завърне готов да старее бавно-бавно сред мухлясалите играчки на Ремедиос. Но в действителност през последните години той беше платил на живота последните си вноски, включително и тая за остаряването. Минавайки през златарската работилница, която Урсула бе подготвила с особена грижовност, той дори не забеляза, че ключовете са поставени в катинара. Не долови мъничките и сърцераздирателни разрушения, които времето бе нанесло в къщата и които подир едно тъй дълго отсъствие биха се сторили цяло нещастие на всеки човек, запазил живи спомените си. Не го заболя от изпокъртеното по стените, нито от мръсните паяжинени повесла из ъглите, нито от праха на бетонните, нито от плетениците, които термитите бяха прояли по гредите, нито от мъха върху рамките, нито от другите дебнещи клопки, които носталгията му залагаше. Седна в пруста, загърнат в одеялото и с неизути ботуши, сякаш едва чакаше да спре дъждът, и тъй си остана цял подиробед, загледан как вали върху бегониите. Тогава Урсула разбра, че няма да го имат за дълго в къщи. „Ако не е войната — помисли си тя, — може да бъде само смъртта.“ Това бе едно толкова ясно предположение, толкова убедително, че тя го отъждестви с предзнаменование.

      Същия ден, на вечеря, предполагаемият Аурелиано Втори надроби хляба с дясната ръка и изсърба супата с лявата. Братът-близнак, предполагаемият Хосе-Аркадио Втори, надроби хляба с лявата ръка и изсърба супата с дясната. Толкова точна беше съгласуваността на техните движения, че не изглеждаха двама братя, седнали един срещу друг, ами някакво огледално устройство. Зрелището, което близнаците бяха замислили още щом осъзнаха, че са еднакви, бе повторено в чест на новодошлия. Но полковник Аурелиано Буендия не го забеляза. Изглеждаше толкова чужд към всичко, че дори не забеляза Ремедиос красивата, която мина гола към спалнята. Урсула бе единствената, която дръзна да смути неговата отвлеченост.

      — Ако пак ще си вървиш — рече му тя насред вечерята, — поне се опитай да запомниш как сме изглеждали тази нощ.

      Тогава полковник Аурелиано Буендия разбра без учудване, че Урсула е единственото човешко същество, успяло да проумее неговата нищожност, и за пръв път от много години се осмели да я погледне в лицето. Кожата й бе напукана, зъбите проядени, косата повяхнала и безцветна, а погледът замаян. Сравни я с най-стария спомен, който пазеше за нея, от следобеда, когато го озари предзнаменованието, че една тенджера о врящ бульон щеше да падне от масата — и я намери разбита. В миг откри одраскванията, брадавиците, ударените места, язвите и белезите, който бе оставил по нея над половин век катадневен живот, и потвърди, че тия поражения не събуждаха у него дори чувство на милозливост. Тогава направи сетно усилие да подири в сърцето си мястото, където се бяха скапали неговите чувства, и не можа да го намери. Някога поне изпитваше някакво объркано чувство на срам, когато заварваше по собствената си кожа мириса на Урсула и не веднъж почувствува своите мисли, докоснати от нейната мисъл. Ала всичко това бе сринато от войната. Самата Ремедиос, съпругата му, беше в оня миг размазаният образ на някоя си, която би могла да бъде негова дъщеря. Безбройните жени, които позна в пустинята на любовта и които пръснаха семето му из цялото приморие, не бяха оставили никакви следи в неговите чувства. Повечето от тях влизаха по тъмно в старта и си отиваха преди зората и на другия ден биваха само малка досада в телесната памет. Единственото чувство, надделяло времето и войната, беше онова, което бе изпитал към брат си Хосе-Аркадио, когато и двамата бяха деца, но то не се основаваше на любовта, а на заговорничеството.

      — Простете — извини се той пред Урсула. — Там е работата, че тая война свърши с всичко.

      В следващите дни се зае да разруши всякаква диря от минаването си през света. Опрости златарската работилница дотолкова, че остави само безличните предмети, подари дрехите си на ординарците и зарови оръжията си на двора със същото чувство за покаяние, с което баща му закопа копието, убило Пруденсио Агилар. Запази само един пистолет, и то с един куршум. Урсула не се намеси. Разубеди го един-единствен път, когато без малко не унищожи дагеротипа на Ремедиос, който се пазеше в салона, осветяван от вечна лампа.

      — Този портрет отдавна не ти принадлежи — рече му тя. — Той е семейна светиня.

      В навечерието на примирието, когато в къщата вече не остана нито един предмет, който да позволи някому да си спомня за него, той отнесе в пекарнята сандъка със стиховете тъкмо когато Санта София де ла Пиедад се канеше да запали пещта.

      — Разпалете я с това — рече той и й подаде първия свитък пожълтели хартии. — По-добре гори, защото са много стари работи.

      На Санта София де ла Пиедад, мълчаливата, снизходителната, която никога не се възпротиви и на собствените си деца, й се стори, че онова е нередна постъпка.

      — Важни хартии са тия — каза тя.

      — Нищо подобно — каза полковникът. — Това са неща, който човек пише за самия себе си.

      — Тогава — каза тя — изгорете ги самичък, полковник.

      Не само го стори, но и насече сандъка с брадвичката и хвърли треските в огъня. Няколко часа преди това Пилар Тернера му беше на гости. След като толкова години не бе я виждал, полковник Аурелиано Буендия се учуди колко много е остаряла и надебеляла и колко много е изгубила от великолепието на своя смях, но се учуди също и на дълбочината, която е постигнала в разчитането на картите.

      — Устата си пази — му рече, а той се запита дали миналия път, когато му го каза, в разцвета на славата, не бе съзряла изненадващо прибързано неговата съдба. Малко след това, когато личният лекар му доизтърбуши слепите циреи, той го запита, без да проявява някакъв особен интерес, кое е точното място на сърцето. Лекарят го прислуша и после, с оцапания в йод памук, очерта едно кръгче върху гръдта му.

      Вторникът на примирието осъмна хладен и дъждовен. Полковник Аурелиано Буендия се появи в кухнята преди пет часа и изпи обичайното си кафе без захар.

      — В един подобен ден ти дойде на света — каза му Урсула. — Всички се поизплашиха от твоите отворени очи.

      Той не й обърна внимание, защото си мислеше за войсковите приготовления, за изсвирванията на тръби и командите, които съсипваха зората. Макар че след толкова години война те трябваше да му изглеждат свойски, тоя път изпита същото подкосяване в коленете и същото настръхване на кожата, които бе изпитвал на младини в присъствието на гола жена. Помисли си объркано, накрая уловен в капана на носталгията, че може би ако беше се оженил за нея, щеше да бъде мъж без войни и без слава, занаятчия без име, едно щастливо животно. Това късно потръпване, което не влизаше в неговите предвиждания, вгорчи закуската му. В седем часа сутринта, когато полковник Херинелдо Маркес отиде да го търси, придружен от група бунтовнически офицери, завари го по-меланхолен от всякога, позамислен и самотен. Урсула понечи да наметне върху раменете му ново одеяло.

      — Какво ще си помисли правителството — каза му тя. — Ще си въобрази, че си се предал, защото вече не си имал и одеяло с какво да си купиш.

      Но той не го прие. Вече на вратата, виждайки, че дъждът продължава, остави я да му сложи някаква стара филцова шапка на Хосе-Аркадио Буендия.

      — Аурелиано — рече му тогава Урсула, — обещай ми, че ако там някъде те споходи лош час, ще мислиш за майка си.

      Той й очерта някаква далечна усмивка, повдигна ръка, протегнал всички пръсти, и без да продума нито дума, напусна къщата и се опълчи срещу виковете, хулите и ругатните, които трябваше да го преследват чак докато излезе от селището. Урсула тури мандалото на вратата, решена да не го маха цял живот. „Тука вътре ще изгнием — помисли си тя. — На пепел ще станем в тая къща без мъже, ама няма да направим удоволствие на това гадно селище да ни види, че плачем.“ Цяла заран тя търси някакъв спомен за своя син, из най-потайните си кътчета, и не можа да намери.

      Подписването стана на двайсет километра от Макондо, под сянката на исполинска сейба, около която щеше да се основе по-късно селището Нерландия.

      Пълномощниците на правителството и партиите, както и бунтовническата комисия, сложила оръжие, бяха обслужвани от шумна група послушнички в бели раса, които наподобяваха орляк гълъбици, уплашени от дъжда. Полковник Аурелиано Буендия при стигна върху изкаляно муле. Беше небръснат, измъчваше го повече болката в слепите циреи, отколкото огромният провал на неговите мечти, защото бе стигнал до края на всякаква надежда, отвъд славата и носталгията по славата. Съгласно разпореденото от него самия, нямаше музика, нито ракети, нито ликуващи камбани, нито ура, нито някаква друга проява, която би могла да промени печалния облик на примирието. Някакъв пътуващ фотограф направи единствената му снимка, която би могла да се запази, но бе принуден да унищожи плаките, без да ги прояви.

      Тържеството трая само необходимото за поставянето на подписите време. Край грубата маса, сложена в средата на окърпена циркаджийска палатка, където насядаха делегатите, се събраха последните офицери, останали верни на полковник Аурелиано Буендия. Преди да вземе подписите, личният пратеник на президента на републиката се опита да прочете на глас протокола за предаването, ала полковник Аурелиано Буендия се възпротиви.

      — Да не си губим времето с дребнавости — каза той и понечи да подпише документите, без да ги чете. Тогава един от неговите офицери строши сънотворното мълчание в палатката.

      — Полковник — каза той, — молим ви да не бъдете първият, който ще подпише.

      Полковник Аурелиано Буендия отстъпи. Когато документът обиколи цялата маса, сред една тъй ясна тишина, че биха могли да се разчетат подписите по скрибуцането на перото върху хартията, първото място все още стоеше празно. Полковник Аурелиано Буендия понечи да го запълни.

      — Полковник — каза тогава друг от неговите офицери, — все още имате време да не се излагате.

      Без да трепне, полковник Аурелиано Буендия подписа първото копие. Не беше доподписал последното, когато на вратата на палатката се появи бунтовнически офицер, повел за оглавника муле, натоварено с два сандъка. Въпреки невръстната си младост, той имаше суров вид и търпеливо изражение. Беше ковчежникът на революцията в областта на Макондо. Извършил бе мъчително седемдневно пътуване, влачейки примрялото от глад муле, за да стигне навреме за примирието. С влудяващо благоприличие той разтвори сандъците и занарежда върху масата, една по една, седемдесет и две златни тухли. Никой не помнеше за съществуването на това състояние. В безредието през последната година, когато главното командуване се разхвърча на парчета и революцията се изроди в кърваво съперничество между главатари, беше невъзможно да се установи някаква отговорност. Златото на бунта, отлято в блокчета, които после бяха покрити с печена кал, остана извън всякакъв надзор. Полковник Аурелиано Буендия накара да включат седемдесет и двете златни тухли в описа на предаваното имущество и закри тържеството, без да позволи речи. Слабоватият юноша тъй и си остана пред него, вперил в очите му спокойните си очи с жълтеникав цвят на сироп.

      — Нещо друго? — запита го полковник Аурелиано Буендия.

      Младият полковник стисна зъби.

      — Разписката — каза той.

      Полковник Аурелиано Буендия му я издаде собственоръчно. После взе чаша лимонада и парче сладкиш, раздавани от послушничките, и се оттегли в палатката, която му бяха приготвили, ако иска да почине. Там си свали ризата, приседна върху ръба на нара и в три и четвърт стреля с пистолета в йоденото кръгче, което неговият личен лекар му бе изрисувал на гърдите. В същия час в Макондо Урсула отхлупи тенджерата с мляко върху огъня, недоумявайки защо ли се бави толкова много да се подвари, и я намери пълна с червеи.

      — Убили са Аурелиано! — възкликна тя.

      Погледна към двора, подчинявайки се на една привичка на своята самота, и тогава видя Хосе-Аркадио Буендия, изквасен, тъжен от дъжда и много по-стар, отколкото когато умря.

      — Убили са го предателски — уточни Урсула — и никой не е сторил милостта да му склопи очите.

      Надвечер тя видя през сълзи стремливите и светещи портокаловоцветни кръгове, които прекосиха небето като хала, и си помисли, че това е знак на смъртта. Все още стоеше под кестена и хлипаше върху коленете на съпруга си, когато донесоха полковник Аурелиано Буендия в скоравеното от засъхналата кръв одеяло и с разтворени от гняв очи.

      Беше вън от всякаква опасност. Куршумът бе следвал толкова чист полет, че лекарят провря през гръдта и извади откъм гърба натопена в йод връв.

      — Това е върхът на моето изкуство — каза му той удовлетворен. — Тази е единствената точка, откъдето е могъл да мине куршум, без да нарани никакъв жизнен център.

      Полковник Аурелиано Буендия се видя заобиколен от милозливи послушнички, които подемаха отчаяни псалми за вечния упокой на душата му, и тогава се разкая, че не е стрелял в небцето си — както бе предвидил да го стори — само и само за да надхитри предсказанието на Пилар Тернера.

      — Да имах още власт — рече той на лекаря, — щях да накарам да ви разстрелят без съд и присъда. Не защото ми спасихте живота, а защото ме направихте смешен.

      Неуспехът на смъртта за няколко часа му възвърна изгубената почит. Тъкмо които съчинила измишльотината, че продал войната за едно помещение, чиито стени били изградени от златни тухли, определиха опита за самоубийство като честна постъпка, а него провъзгласиха за мъченик. После, когато отхвърли Ордена за заслуги, даден му от президента на републиката, и най-свирепите му съперници се извървяха през стаята да го молят да не признавал условията на примирието и да вдигнел нова война. Къщата се напълни с подаръци за изглаждане на обидата. Трогнат от масовата подкрепа на някогашните си другари по оръжие, полковник Аурелиано Буендия не отписа възможността да им угоди. Напротив, по едно време изглеждаше така въодушевен от мисълта за нова война, че полковник Херинелдо Маркес помисли, че само чака повод да я провъзгласи. Повод наистина се намери, когато президентът на републиката отказа да отпусне военни пенсии на някогашните бойци, либерали и консерватори, докато всяко дело не бъдело проверено от нарочна комисия, а законът за отпускане на сумите — одобрен от Конгреса. „Това е безобразие — прогърмя полковник Аурелиано Буендия. — Че те ще умрат от старост, докато чакат пощата.“ За пръв път напусна люлеещия се стол, който Урсула му купи за оздравяването, и обикаляйки из спалнята, продиктува едно изрично послание до президента на републиката. В тая телеграма, която никога не се отпечата, той разобличаваше първото нарушение на Нерландския договор и заплашваше да обяви война до смърт, ако отпускането на пенсиите не бъде разрешено в петнайсетдневен срок. Толкова справедливо бе неговото становище, че то позволяваше да се очаква присъединяването дори на някогашните бойци-консерватори. Ала единственият отговор на правителството бе да усили военната стража, поставена пред вратата на къщата с предлог, че я охранява и да забрани всякакви посещения. Подобни мерки бяха взети из цялата страна спрямо други опасни главатари. Това бе толкова навременна, сурова и действена мярка, че два месеца след примирието, когато полковник Аурелиано Буендия бе изписан, неговите най-решителни подстрекатели бяха мъртви или изселени от отечеството, или погълна ти завинаги от администрацията.

      Полковник Аурелиано Буендия напусна стаята през декември и беше достатъчно да хвърли само един поглед из пруста, за да не помисли вече за война. С една жизненост, която изглеждаше невъзможна за годините й, Урсула отново бе подмладила къщата.

      — Сега ще видят коя съм — рече тя, когато узна, че синът й ще живее. — Няма да има по-хубава къща, нито по-отворена за цял свят от тая лудница.

      Накара да я измият и боядисат, смени мебелите, възстанови градината и пося нови цветя и разтвори врати и прозорци да влезе чак в спалните ослепителната яснота на лятото. Възвести края на многобройните застигащи се жалейки, а тя самата подмени старите строги костюми с младежки дрехи. Музиката на пианолата отново развесели къщата. Като я чу, Амаранта си спомни за Пиетро Креспи, за здрачната му гардения, за неговия лавандулов мирис и в дъното на повяхналото й сърце разцъфна една чиста, пречистена от времето злоба. Един подиробед, мъчейки се да сложи в ред стаята, Урсула поиска помощ от войниците, които охраняваха къщата. Младият началник на стражата даде позволение. Полека-лека Урсула им определяше нови и нови задачи. Канеше ги да се хранят, подаряваше им дрехи и обувки и ги учеше да четат и пишат. Когато правителството прекрати охраняването, един от тях остана да живее в къщата и служи дълги години. На Нова година, влуден от презрението на Ремедиос красивата, младият началник на стражата осъмна мъртъв от любов под нейния прозорец.

> 

      * * *

      След години, на смъртен одър, Аурелиано Втори щеше да си спомни юнския дъждовен подиробед, когато влезе в спалнята да види първия си син. Макар немощен и ревльо, без никаква черта на Буендия, бащата не се замисли какво име да му сложи.

      — Хосе-Аркадио ще се казва — рече той.

      Фернанда дел Карпио, красивата жена, за която се бе оженил предната година, одобри. Урсула, обратно, не можа да скрие едно смътно чувство на тревога. В дългата история на семейството упоритото повтаряне на имената й беше позволило да извади заключения, които й се струваха неотменни. Докато Аурелиановци биваха усамотени, ала с бистър ум, Хосе-Аркадиовците биваха поривисти и предприемчиви, но белязани от някакъв трагичен знак. Единствените случаи, невъзможни за подреждане, бяха Хосе-Аркадио Втори и Аурелиано Втори. Бяха толкова палави и толкова си приличаха, че и самата Санта София де ла Пиедад не можеше да ги разпознава. В деня на кръщението Амаранта им сложи гривни със съответните имена и ги облече в разноцветни дрехи, белязани с началните букви на всеки един, но когато тръгнаха на училище, намислиха да си разменят дрехите и гривните и да си казват те самите с разменени имена. Даскал Мелчор Ескалона, свикнал да познава Хосе-Аркадио по зелената риза, изгуби и ума и дума, когато откри, че последният носи гривната на Аурелиано Втори, въпреки че ризата му беше бяла и гривната белязана с името на Хосе-Аркадио Втори. Оттогава не се знаеше с положителност кой е единият и кой другият. Дори когато пораснаха и животът ги направи различни, Урсула продължаваше да се пита дали самите те не са допуснали грешка в някой момент от своята заплетена игра на заблуждения и не са останали разменени завинаги. До началото на юношеството те бяха две еднакво действуващи устройства. Събуждаха се по едно и също време, в един и същи час им се дохождаше по нужда, страдаха от едни и същи здравни смущения и дори сънуваха едни и същи работи. В къщи, където смятаха, че те съгласуват постъпките си от просто желание да объркат другите, никой не проумя истината до деня, в който Санта София де ла Пиедад даде на единия чаша лимонада и той забави повече да я опита, отколкото другия да каже, че й липсвало захар. Санта София де ла Пиедад, която наистина бе забравила да тури захар в лимонадата, разправи за това на Урсула.

      — Такива са всичките — каза тя без изненада. — Луди по рождение.

      Времето дозаплете нещата. Оня, който в игрите на объркване взе името Аурелиано Втори, стана грамаден като дядото, а оня, който взе името Хосе-Аркадио Втори, стана кокалест като полковника и единственото общо нещо, което запазиха помежду си, бе самотническият облик на семейството. Може би Именно това кръстосване на ръстове, имена и характери накара Урсула да подозира, че те са си разменени още от детството.

      Решителната отлика бе открита в разгара на войната, когато Хосе-Аркадио Втори помоли полковник Херинелдо Маркес да го заведял да гледа изпълненията на присъди. Против мнението на Урсула, желанието му бе задоволено. Аурелиано Втори, обратно, потръпна само при мисълта да присъствува на разстрел. Той предпочиташе къщата. На дванайсет години попита Урсула какво имало в затворената стая.

      — Книжа — отговори му тя. — Книгите на Мелкиадес и чудноватите работи, които пишеше през последните си години.

      Отговорът вместо да го успокои, засили любопитството му. Толкова много настоя, с такъв плам обеща да пази нещата, че Урсула му даде ключовете. Никой не бе стъпвал в стаята откак изнесоха трупа на Мелкиадес и на вратата сложиха катинар, чиито части се споиха от ръждата. Но когато Аурелиано Втори разтвори прозорците, влезе някаква свойска светлина, която изглеждаше привикнала да осветява всеки ден стаята, и нямаше ни най-малка следа от прах или паяжина, а всичко беше пометено и чисто, по-добре изметено и по-чисто, отколкото в деня на погребението, и мастилото не бе изсъхнало в мастилницата, нито пък ръждавината бе променила блясъка на металите, нито бе изтляла ситната жарава под жарника, където Хосе-Аркадио Буендия изпари живака. По лавиците стояха книги, подвързани с някаква вкоравена и бледа като щавена човешка кожа материя, там бяха и непокътнатите ръкописи. Въпреки дългогодишното заключване, въздухът, изглеждаше по-чист, отколкото в останалата част на къщата. Всичко беше толкова скорошно, че няколко седмици по-късно, когато Урсула влезе в стаята с кофа вода и метла да почисти пода, нямаше какво да прави. Аурелиано Втори беше погълнат в четенето на една книга. Макар и без корици, а и заглавието да го нямаше никакво, детето се наслаждаваше на историята за жената, която сядала на масата да яде само зърна ориз, които набождала с топлийки, и на историята за рибаря, който й поискал на заем парче олово за мрежата си, а рибата, с която й се отблагодарил по-късно, имала диамант в стомаха, и за лампата, която изпълнявала желанията, и за килимите, които хвърчали. Учуден, той попита Урсула дали всичко това е истина, а тя му отговори „да“, преди много и много години циганите носели в Макондо чудните лампи и хвърчащите рогозки.

      — Там е работата — въздъхна тя, — че полека-лека светът се свършва и тия неща вече не идват.

      Когато изчете книгата, много от чиито приказки бяха недовършени поради липсващите страници, Аурелиано Втори се захвана със задачата да разгадае ръкописите. Това беше невъзможно. Буквите сякаш бяха дрехи, турени да съхнат на тел, и наподобяваха повече музикално, отколкото литературно писмо. Един горещ следобед, взрян в ръкописите, той усети, че не е сам в стаята. Срещу отблясъка на прозореца, седнал с ръце върху коленете, стоеше Мелкиадес. Нямаше повече от четирийсет години. Носеше същото едновремешно елече и шапката с гарванова периферия и по бледите му слепоочия струеше разтопена от горещината мазнотия на косата, както го видяха Аурелиано и Хосе-Аркадио, когато бяха деца. Аурелиано Втори го позна веднага, защото оня наследствен спомен се бе предавал от поколение на поколение и от паметта на дядо му бе стигнал до него.

      — Здравей — рече Аурелиано Втори.

      — Здравей, младежо — рече Мелкиадес.

      Оттогава насетне, години наред, те се виждаха почти всеки подиробед. Мелкиадес му приказваше за света, мъчеше се да му вдъхне древната си мъдрост, ала отказа да преведе ръкописите.

      — Никой не трябва да узнае смисъла им, преди да са навършили сто години — обясни той.

      Аурелиано Втори запази завинаги тайната на онези свиждания. Веднъж почувствува, че неговият съкровен свят рухва, защото Урсула влезе тъкмо в мига, когато Мелкиадес беше в стаята. Но тя не го видя.

      — С кого приказваш? — запита го тя.

      — С никого — каза Аурелиано Втори.

      — Дядо ти беше такъв — каза Урсула. — И той си приказваше самичък.

      Хосе-Аркадио Втори бе задоволил измамното си желание да види разстрел. За цял живот щеше да помни мъртвешки бледото лумване на шестте едновременни изстрела и ехото на гърмежа, което се разтроши по планините, и тъжната усмивка, и изумените очи на разстреляния, който тъй си и остана изправен, а ризата му се подмокряше в кръв, и все тъй усмихващ се дори когато го развързаха от стълба и го набутаха в пълен с вар сандък. „Жив е — помисли си той. — Жив ще го заровят.“ Това му направи такова впечатление, че оттогава намрази военните учения и войната не заради изпълненията на присъдите, а заради ужасяващия обичай да погребват живи разстреляните. Тогава никой не узна по кое време взе да бие камбаната на звънарната и да помага в богослужението на отец Антонио-Исабел, наследник на _Зверчето_, и да отглежда петли за бой в попския двор. Когато полковник Херинелдо Маркес узна, скара му се, задето учел отхвърлени от либералите поминъци.

      — Там е работата — отговори той, — че аз, струва ми се, излязох консерватор.

      Вярваше го, сякаш беше някакво решение на съдбата. Полковник Херинелдо Маркес, възмутен, разправи на Урсула:

      — По-хубаво — одобри тя. — Дано поп се хване, та най-сетне господ да влезе в тая къща.

      Съвсем наскоро се разчу, че отец Антонио-Исабел го подготвял за първо причестяване. Учеше го на катехизиса, докато бръснеше шиите на петлите. Обясняваше му с прости примери, докато слагаше квачките в полозите им, как на господа-бога на втория ден от сътворението му хрумнало пилетата да се образуват вътре в яйцата. Още оттогава енорийският свещеник проявяваше първите признаци на старческото безумие, което го доведе да каже след години, че навярно дяволът е спечелил бунта срещу господа и че тъкмо той седи на престола небесен, без да разкрива истинската си самоличност, за да улавя непредпазливците. Кален от дързостта на своя наставник, за няколко месеца Хосе-Аркадио стана толкова вещ в богословските шашми за объркване на лукавия, колкото и сръчен в хитрините на боя с петли. Амаранта му уши приличен ленен костюм с вратовръзка, купи му чифт бели обувки и изписа с позлатени букви неговото име върху панделката на голямата свещ. Две нощи преди първото причастие отец Антонио-Исабел се заключваше с него в ризницата да го изповядва с помощта на един речник на греховете. Беше толкова дълъг поменик, че престарелият енорийски свещеник, навикнал да си ляга в шест, заспиваше на стола, преди да свърши. Разпитът бе за Хосе-Аркадио Втори цяло откровение. Не се изненада, че отецът го пита дали бил вършил лоши работи с жена, и честно отговори „не“, ала се обърка при въпроса, дали ги бил вършил с животни. В първия майски петък той се причести, измъчван от любопитство. По-късно зададе въпроса на Петронио, болния клисар, който живееше в звънарната и който, според хорските приказки, се хранел с прилепи, и Петронио му отговори: „Има покварени християни, които си вършат работата с магарици.“ Хосе-Аркадио Втори продължи да проявява такова любопитство, поиска толкова обяснения, че Петронио изгуби търпение.

      — Аз ходя вторник нощем — призна. — Ако обещаеш да не казваш никому, другия вторник ще те заведа.

      Следващия вторник наистина Петронио слезе от кулата с дървена пейчица, която дотогава никой не узна за какво служеше, и заведе Хосе-Аркадио Втори в близката овощна градина. Момчето толкова се увлече по ония нощни набези, че мина много време, преди да го видят в дюкяна на Катарино.

      — Да ги носиш другаде тия петли — заповяда му Урсула първия път, когато го видя да влиза с напетите си бойни птици. — Петлите вече донесоха прекалено много горчилки на тая къща, че да вземеш сега и ти да ни носиш още.

      Хосе-Аркадио Втори ги отнесе без разправии, но продължи да ги отглежда при Пилар Тернера, баба си, която постави на негово разположение всичко, каквото му трябва, само и само да бъде у дома й. Скоро той показа в боя с петли мъдростта, която му вдъхна отец Антонио-Исабел, и започна да разполага с достатъчно пари не само да обогати развъдника си, но и да си подири мъжки удовлетворения. По онова време Урсула го сравняваше с брат му и не можеше да проумее как двамата близнаци, които изглеждаха като един човек в детството, накрая бяха станали толкова различни. Смайването й не трая дълго, защото съвсем скоро Аурелиано Втори взе да дава признаци на лентяйство и разхайтеност. Докато стоеше заключен в стаята на Мелкиадес, той беше вглъбен мъж, какъвто бе полковник Аурелиано Буендия на младини. Но малко преди Нерландския договор случайността го извади от неговото вглъбение и го изправи срещу действителността на света. Млада жена, която продаваше билети, разигравайки на томбола един акордеон, го поздрави съвсем по свойски. Аурелиано Втори не се изненада, защото често се случваше да го бъркат е брат му. Но не изясни грешката, дори когато момичето се помъчи да смекчи сърцето му с подсмърчания, и на края го заведе в стаята си. Толкова го заобича още от оная първа среща, че направи разни уловки с томболата, за да спечели той акордеона. Подир две седмици Аурелиано Втори разбра, че жената е лягала последователно с него и с брат му, смятайки, че са един и същи мъж, и вместо да изясни положението, тя се изхитрила да го продължи. Не се върна повече в стаята на Мелкиадес. Прекарваше следобедите на двора и се учеше да свири на акордеон по слух, въпреки ропота на Урсула, която по онова време беше забранила музиката в къщи поради жалейките и която освен това подценяваше акордеона като инструмент, присъщ на скитниците, наследници на Франсиско Човека. Обаче Аурелиано Втори стана виртуоз на акордеон и свиреше все тъй съвършено дори след като се ожени и завъди деца и беше от най-тачените мъже в Макондо.

      В продължение почти на два месеца той споделяше жената с брат си. Следеше го, разваляше кроежите му, и когато беше сигурен, че тази нощ Хосе-Аркадио Втори няма да споходи общата им любовница, отиваше да спи с нея. Една сутрин откри, че е болен. След два дни завари брат си сграбчен за една греда в банята, плувнал в пот, да плаче с кървави сълзи и тогава разбра. Брат му призна, че жената го намразила, задето й бил занесъл онова, което тя наричала болестта на лошия живот. Разправи му и как се мъчела да го цери Пилар Тернера. Аурелиано Втори скришом се подложи на парещите промивки с перманганат и диуретична вода и двамата се излекуваха поотделно след тримесечни потайни страдания. Хосе-Аркадио Втори повече не видя жената. Аурелиано Втори получи прошката й и остана при нея до смъртта си.

      Казваше се Петра Котес. Бе пристигнала в Макондо в разгара на войната с някакъв случаен съпруг, който преживяваше от томболи, а когато мъжът умря, тя продължи търговията. Беше чиста и млада мулатка, с бадемовожълти очи, които придаваха на лицето й свирепостта на пантера, но сърцето й бе щедро и имаше прекрасно призвание за любовта. Когато Урсула разбра, че Хосе-Аркадио Втори развъжда петли и Аурелиано Втори свири на акордеон по шумните празници на своята държанка, стори й се, че полудява от объркване. Сякаш и в двамата се бяха съсредоточили недостатъците на семейството и нито една от добродетелите му. Обаче когато на Аурелиано Втори му се роди първият син, тя не посмя да се възпротиви.

      — Съгласна съм — каза Урсула, — но при едно условие: аз ще се заема да го отгледам.

      Макар да беше вече стогодишна, на път да ослепее от пердета, тя запазваше непокътната физическата си неукротимост, целостта на характера и умственото си равновесие. Никой по-добре от нея не би изваял добродетелния мъж, който трябваше да възстанови доброто име на семейството, мъж, който никога да не е чувал да се говори за война, за бой с петли, за жените на лошия живот и за безумните начинания, четири бедствия, които — мислеше Урсула — бяха определили упадъка на нейния род.

      — Този ще стане поп — тържествено обеща тя. — И да ми даде господ живот и здраве, и до папа ще стигне.

      Всички се изсмяха, като я чуха, не само в спалнята, но и по цялата къща, където се бяха събрали и дигаха врява лошите приятели на Аурелиано Втори. Войната, запратена в тавана на лошите спомени, за момент бе възкресена от гърмежите на шампанското.

      — За здравето на папата — вдигна наздравица Аурелиано Втори.

      Гостите пиха вкупом. После домакинът свири на акордеон, пукаха ракети, поръчаха да бият ликуващи барабани за селището. Призори гостите, облени в шампанско, заклаха шест крави и ги сложиха посред улицата на разположение на множеството. Никой не се възмути. И откак Аурелиано Втори се зае с къщата, тия празненства биваха нещо обикновено, макар и да не съществуваше толкова основателен повод като раждането на един папа. За няколко години, без усилия, само с късмет, той бе натрупал едно от най-големите състояния в тресавището, благодарение на свръхестествената плодовитост на своите животни. Кобилите му раждаха по три близнета, кокошките му снасяха по два пъти на ден, а свинете дебелееха толкова необуздано, че никой не можеше да си обясни подобно безредно плодене освен с магия.

      — Пести сега — казваше Урсула на зашеметения си правнук. — Тая сполука няма да ти трае цял живот.

      Но Аурелиано Втори не й обръщаше внимание. Колкото повече шампанско отпушваше да облива приятелите си, толкова по-лудешки раждаха животните му и толкова по се убеждаваше, че добрата му звезда не зависи от неговото поведение, а от влиянието на Петра Котес, държанката му, чиято любов имаше добродетелта да влудява природата. Беше толкова убеден, че този именно е произходът на неговото състояние, че никога не държеше Петра Котес далече от стадата си и дори когато се ожени и завъди деца, продължаваше да живее при нея със съгласието на Фернанда. Як, огромен като дядовците си, но с една наслада от живота и неотразима привлекателност, които онези нямаха, Аурелиано Втори едва смогваше да наглежда добитъка си. Стигаше му само да заведе Петра Котес в развъдниците и да я поразходи на кон из земите си, и всяко белязано с неговото желязо животно рухваше пред непоправимата чума на плодовитостта.

      Както всички хубави неща, които им се случиха през техния дълъг живот, онова прекомерно богатство водеше началото си от случайността. До края на войните Петра Котес се издържаше все от томболите, а Аурелиано Втори се изхитряваше да ограбва от време на време касичките на Урсула. Двамата образуваха лекомислена двойка без други грижи, освен да лягат всяка вечер заедно, дори на забранени дати, и да си играят в леглото чак до разсъмване.

      — Тази жена е твоята гибел — викаше Урсула на правнука, когато го виждаше да влиза в къщи като лунатик. — Толкова ти е взела ума, че някой ден ще те видя да се превиваш от болки с жаба, навряна в търбуха ти.

      Хосе-Аркадио Втори, който се забави дълго време, докато открие, че е изместен, не проумяваше страстта на брат си. Помнеше Петра Котес като обикновена жена, по-скоро мързелива в леглото и напълно лишена от средства за любов. Глух към воплите на Урсула и подигравките на брат си, Аурелиано Втори тогава мислеше само как да хване някоя служба, която да му позволи да издържа една къща за Петра, и някоя нощ да умре там заедно с нея и в нейните обятия. Когато полковник Аурелиано Буендия пак отвори работилницата, най-сетне съблазнен от мирните чаровности на старостта, Аурелиано Втори помисли, че ще бъде не лоша сделка да се посвети да прави златни рибки. Много часове прекара той в горещата стаичка да гледа как коравите метални пластинки, обработвани от полковника с невъобразимото търпение на разочарованието, полека-лека се превръщаха в златисти люспи. Занаятът му се видя толкова къртовски, а споменът за Петра Котес бе тъй упорит и настоятелен, че след три седмици той изчезна от работилницата. По него време на Петра Котес й щукна да разиграва томбола със зайци. Те се множаха и ставаха големи с такава бързина, че едва стигаше времето да разпродава номерата от томболата. Отначало Аурелиано Втори не забеляза обезпокояващите размери на плодовитостта. Ала една нощ, когато вече никой в селището не искаше и да чуе да се приказва за томболи със зайци, той усети някакъв трясък по стената откъм двора.

      Не можаха да заспят, измъчвани от тупурдията на животните. На разсъмване Аурелиано Втори отвори вратата и видя двора осеян със зайци, сини в блясъка на зората. Петра Котес, примряла от смях, не устоя на изкушението да си направи една шега.

      — Тия са се окотили снощи — каза тя.

      — Ужас! — извика той. — Защо не опиташ с крави?

      След няколко дни, мъчейки се да отводни двора, Петра Котес смени зайците с крава, която подир два месеца отели три близнета. Така започна. Изневиделица Аурелиано Втори стана стопанин на земи и добитък и едва смогваше да разширява преливащите конюшни и кочини. Беше някакво безумно процъфтяване, от което него самия го напушваше смях и само можеше да заема чудати становища, за да развихря доброто си настроение.

      — Дръпнете се, крави, че животът е кратък — викаше той.

      Урсула се питаше в какви ли бъркотии се е наврял, дали не обира, дали не е станал и конекрадец, и всеки път, щом го видеше да отпушва шампанско, просто заради удоволствието да си изсипе пяната върху главата, се развикваше и го упрекваше за прахосничеството. Толкова му досаждаше, че един ден, когато Аурелиано Втори осъмна във великолепно настроение, появи се с един сандък пари, с консервена кутия с лепило и четка и пеейки с цяло гърло старите песни на Франсиско Човека, облепи къщата и отвътре, и отвън, и отгоре до долу с банкноти по едно песо. Старинната огромна къща, боядисвана в бяло още от времената, когато донесоха пианолата, доби двусмисления вид на джамия. Сред врявата на семейството, шумното възмущение на Урсула, ликуването на народа, който препълни улицата, за да гледа възхвалата на прахосничеството, Аурелиано Втори дооблепи фасадата и кухнята, включително клозетите и спалните, и излишните банкноти хвърли на двора.

      — Сега — рече той накрая — надявам се, че никой в тая къща няма вече да ми приказва за пари.

      Така и стана. Урсула накара да махнат банкнотите, полепнали по големите люспи вар, и пак боядиса къщата в бяло. „Господи — умоляваше тя. — Направи ни толкова бедни, каквито бяхме при основаването на селището, та да не стане тъй, че в другия живот да ни го изкараш за това разсипничество.“ Молбите й бяха чути в обратен смисъл. Наистина, един от работниците, които отлепяха банкнотите, от невнимание се препъна в огромен гипсов свети Йосиф, който някой бе оставил в къщата през последните години на войната, и кухият образ се пръсна на парчета върху пода. Беше претъпкан със златни пари. Никой не помнеше кой е занесъл оня светия в естествен размер.

      — Донесоха го трима мъже — обясни Амаранта. — Помолиха ме да го пазим, докато отминел дъждът, и аз им казах да го сложат ей там, в ъгъла, където никой няма да се спъва в него, и там го сложиха много внимателно, и там си стоеше оттогава, защото никога вече не го потърсиха.

      В последно време Урсула му бе поставила свещи и се беше просвала пред него, без да подозира, че вместо светец обожава почти двеста килограма злато. Късното потвърждение на неволното й езичество утежни нейната безутешност. Изплю се върху страхотния куп монети, набута ги в три брезентови чувала, зарови ги на скришно място и зачака рано или късно тримата непознати да дойдат да си ги поискат. Много по-късно, в трудните години на своята грохналост, Урсула обичаше да се меси в разговорите на многобройните пътници, които тогава минаваха през къщата, и ги питаше дали през войната не са оставяли там един гипсов свети Йосиф да го пазят, докато отминел дъждът.

      Тия произшествия, които така списваха Урсула, бяха нещо обикновено по онова време. Макондо плуваше в някакво чудно преуспяване. Къщите от кал и тръстика на основателите бяха заменени от тухлени постройки с дървени и циментови подове, които правеха по-търпима задушната горещина в два часа след пладне. От някогашното село на Хосе-Аркадио Буендия бяха останали само прашните бадемови дървета, предопределени да издържат срещу най-суровите обстоятелства, и реката с прозирни води, чиито предисторически камъни бяха направени на пух и прах от полуделите каменарски чукове на Хосе-Аркадио Втори, когато се хвана да разчисти коритото и да установи плавателна служба. Това беше безумна мечта, сравнима само с тия на неговия прадядо, защото каменливото корито и многобройните пречки по течението не позволяваха движението от самото Макондо чак до морето. Но Хосе-Аркадио Втори, в непредвиден прилив на дързост, се запъна да осъществи замисъла. Дотогава не бе проявявал никакво въображение. Извън оскъдното му приключение с Петра Котес, никога не бяха го виждали с жена. Урсула го имаше за най-заспалото същество, което бе дало семейството в цялата си история, неспособен да се отличи дори като алармаджия в боевете с петли, когато полковник Аурелиано Буендия му разказа историята за испанския галеон, заседнал на дванайсет километра от морето, чиито овъглени ребра видял той самият през войната. Разказът, който на толкова хора в продължение на толкова време се струваше фантастичен, бе цяло разкритие за Хосе-Аркадио Втори. Чрез търг продаде петлите си на най-изгодния купувач, набра хора и закупи сечива, и се захвана с необичайното начинание да троши камъни, да копае канали, да чисти подводни скали и дори да изравнява водопади.

      — Вече наизуст го знам това! — викаше Урсула. — Сякаш времето се върти в кръг и сме се върнали в началото.

      Когато сметна, че реката е плавателна, Хосе-Аркадио Втори направи пред брат си подробно изложение на своите кроежи и последният му даде парите, необходими за начинанието. И той изчезна за дълго време. Бяха казали, че проектът му бил само шашма, за да се измете с братовите си пари, когато се разпространи вестта, че някакъв чудноват кораб приближавал към селището. Жителите на Макондо, които вече не помнеха безмерните начинания на Хосе-Аркадио Буендия, се спуснаха към брега и със смаяни от неверие очи видяха да пристига първият и последният параход, който някога е спирал в селището. Не беше нищо друго, освен сал от дънери, влачен посредством дебели въжа от двайсет мъже, които крачеха по брега. На носа, с блясък на задоволство в погледа, Хосе-Аркадио Втори ръководеше прахосническата маневра. Заедно с него пристигаше група разкошни матрони, които се пазеха от палещото слънце с ярки чадърчета и на раменете си имаха скъпоценни копринени кърпи, и цветни мазила по лицата, и естествени цветя в косите, и златни змии на ръцете, и диаманти по зъбите. Салът от дънери бе единственото превозно средство, което Хосе-Аркадио Втори можа да изкачи до Макондо, и то само веднъж, ала никога не призна провала на своето начинание и провъзгласи подвига си за победа на волята. Даде добросъвестна сметка на брат си и съвсем скоро пак затъна в катадневието на петлите. Единственото, което остана от онова несретно безразсъдство, бе повеят на обновление, който донесоха матроните от Франция, чието прекрасно изкуство промени привичните начини на любовта и чийто усет за обществено благосъстояние срина неподходящия дюкян на Катарино и преобрази улицата в базар с японски фенерчета и носталгични латерни. Те именно бяха учредителките на кървавия карнавал, който потопи Макондо в тридневно безумие и чиято единствена трайна последица бе тая, че даде на Аурелиано Втори възможност да се запознае с Фернанда дел Карпио.

      Ремедиос красивата бе провъзгласена за царица. Урсула, която изтръпваше пред обезпокояващата красота на правнучката, не можа да попречи на избора. Дотогава беше успявала да не й дава възможност да излиза на улицата, освен да отиде на литургия с Амаранта, но я задължаваше да си покрива лицето с черно було. По-неблагочестивите мъже, които се предрешваха като попове, за да отслужват богоскверни литургии в дюкяна на Катарино, отиваха на черква с единственото намерение да зърнат, макар и за миг, лицето на Ремедиос красивата, за чиято легендарна хубост се приказваше с възторг, преливащ в свещен ужас из целия край на тресавището. Много време мина преди това да им се отдаде, и щеше да е по-добре за тях, ако случаят никога не им го беше позволил, защото повече никога не можаха да си възвърнат блаженството на съня. Мъжът, който го постигна, един другоземец, завинаги изгуби спокойствие, у плете се в подвижните пясъци на гнусотията и низостта и след години бе разкъсан от нощния влак, както бил заспал върху релсите. Щом го видяха в черквата, с плюшена зелена дреха и везано елече, никой не се усъмни, че той идва от много далече, може би от някой затънтен град във вътрешността, привлечен от магическата омая на Ремедиос красивата. Беше толкова хубав, толкова напет и улегнал, с толкова прилягащо му достолепие, че Пиетро Креспи край него би изглеждал недоносче, и мнозина жени промърмориха сред злъчни усмивки, че тъкмо той заслужава булото. Не се сдружи с никого в Макондо. Появяваше се на разсъмване в неделя като приказен принц, на кон със сребърни стремена и кадифени покривала, и напускаше селището след богослужение.

      Такава беше властта на неговото присъствие, че още от първия път, когато го видяха в църквата, всички решиха, че между него и Ремедиос красивата се е подхванал мълчалив и напрегнат двубой, един таен договор, безвъзвратно предизвикателство, чиято върховна точка може да бъде не само любовта, но и смъртта. На шестата неделя кавалерът се появи с жълта роза в ръката. Изслуша службата прав, както правеше винаги, и накрая препречи пътя на Ремедиос красивата и й предложи самотната роза. Тя я прие с естествено движение, сякаш бе подготвена за онази почит, и тогава за миг откри лице и благодари с усмивка. Това бе всичко, което стори. Ала не само за кавалера, но и за всички мъже, които имаха нещастното предимство да го изживеят, това беше един вечен миг.

      Оттогава кавалерът настаняваше духовата музика до прозореца на Ремедиос красивата и тъй понякога — до зори. Аурелиано Втори бе единственият, който изпита сърдечно съчувствие към него, и се помъчи да прекърши постоянството му.

      — Не си губете времето — каза му той една вечер. — Жените в тая къща са по-лоши и от магарици.

      Предложи му своята дружба, покани го да се изкъпе в шампанско, опита се да го накара да разбере, че жените от неговото семейство имат кремъчни утроби, но не успя да уязви упорството му. Раздразнен от нескончаемите музикални нощи, полковник Аурелиано Буендия го заплаши, че ще изцерял унинието му с пистолетни изстрели. Нищо не го разубеди, освен неговото собствено и жалко състояние на разкапаност. От спретнат и безупречен, стана размъкнат и парцалив. Носеха се слухове, че бил зарязал власт и богатство в далечното си отечество, макар всъщност да не се узна никога неговият произход. Стана кавгаджия, лавкаджийска драка и осъмна отъркалян в собствените си изпражнения в дюкяна на Катарино. Най-тъжното в неговата драма бе, че Ремедиос красивата не го погледна дори когато той се появяваше в църквата, облечен като принц. Прие жълтата роза без ни най-малка злоба, по-скоро развеселена от своенравието на постъпката, и повдигна булото си, за да види по-добре неговото лице, а не да му покаже своето.

      В действителност Ремедиос красивата не беше същество от този свят. Стигна до двайсет години, без да се научи да чете и пише, без да си служи с прибори на масата и се разхождаше гола из къщата, защото нейната природа се противеше на всякакъв вид условности. Когато младият началник на стражата й се обясни в любов, тя го отблъсна само защото я учуди лекомислието му.

      — Гледай го какъв е прост — рече тя на Амаранта. — Вика, че умирал от мене, сякаш аз съм някакви си колики.

      Когато наистина го намериха мъртъв до прозореца, Ремедиос красивата потвърди първоначалното си впечатление.

      — Нали виждате — подхвърли тя. — Беше съвсем прост.

      Като че ли някаква проницателна умствена бистрота й позволяваше да вижда действителността на нещата отвъд всякаква дребнавост. Поне такава беше гледната точка на полковник Аурелиано Буендия, за когото Ремедиос красивата ни най-малко не беше бавноразвиваща се, както се смяташе, а тъкмо обратно. „Все едно, че се завръща от двайсетгодишна война“, обичаше да казва той. Урсула, от своя страна, благодареше богу, задето е възнаградил семейството с едно изключително чисто създание, ала в същото време я смущаваше нейната красота, защото й се струваше противоречива добродетел, дяволска клопка насред невинността й. Именно затова реши да я отстрани от света, да я предпази от всякаква земна съблазън, без да знае, че Ремедиос красивата още в утробата на майка си беше извън каквато и да било любовна зараза. Никога не й дойде на ум мисълта, че ще я изберат за царица на красотата в пандемониума* на един карнавал. Но Аурелиано Втори, навил си на пръста да се преоблече като тигър, заведе отец Антонио-Исабел в къщи да предума Урсула, че карнавалът не е езически празник, както тя казваше, а католическа традиция. Най-после убедена, макар и с нежелание, тя даде съгласие за коронясването.

      [* Въображаемата столица на пъкълското царство; преносно — място, където има много шум и бъркотия.]

      Вестта, че Ремедиос Буендия ще бъдела всевластната царица на празненството, прехвърли за няколко часа пределите на тресавището, стигна до далечни земи, където не се знаеше за огромното обаяние на нейната красота, и събуди неспокойствието на ония, които все още считаха презимето й за символ на подривна дейност. Това беше неоснователно безпокойство. Ако имаше по онова време някой безобиден, то беше остарелият и разочарован полковник Аурелиано Буендия, който малко по малко бе изгубил всякакъв допир с живота на народа. Заключен в работилницата си, единствената му връзка с останалия свят беше търговията със златни рибки. Един от някогашните войници, които пазиха къщата в първите дни на мира, отиваше да ги продава из поселищата на тресавището и се връщаше натоварен с монети и новини. Че консерваторското правителство, казваше той, с подкрепата на либералите преустройвало календара, та всеки президент да стоял по сто години на власт; че най-сетне било подписано споразумението със Светото седалище и че бил дошъл от Рим кардинал с диамантена корона на престол от плътно злато, и че министрите-либерали накарали да ги снимат на колене, тъкмо когато му целували пръстена; че първата актриса на една испанска трупа, минаваща през столицата, била отвлечена от гримьорната си от група маскирани лица, а другата неделя била танцувала гола в лятната къща на президента на републиката. „Не ми говори за политика — казваше му полковникът. — Нашата работа е да продаваме рибки.“ Хорският слух, че не искал нищо да знае за положението в страната, защото се обогатявал от работилницата си, предизвика смях у Урсула, когато стигна до ушите й. Със страшния си практически усет тя не можеше да проумее сделките на полковника, който разменяше рибките за златни пари, а после превръщаше златните пари в рибки, и така последователно, тъй че колкото повече продаваше, толкова повече трябваше да работи, за да задоволява един влудяващ омагьосан кръг. Всъщност не го интересуваше търговията, а работата. Такова съсредоточаване му беше нужно да изработва люспи, да вмества мънички рубини в очите, да източва хриле и да нагласява опашни перки, че не му оставаше нито една-единствена празнота, за да я запълни с разочарованието от войната. Толкова всепоглъщащо беше вниманието, което му изискваше изящничеството на неговия занаят, че за кратко време остаря повече, отколкото през всичките години на войната, а стоенето му изкриви гръбначния стълб и милиметрията му похаби зрението, ала неумолимото съсредоточаване го възнагради с духовен мир. За последен път го видяха да се заеме с някакъв свързан с войната въпрос, когато група бивши бойци от двете партии помоли неговата подкрепа за одобряване на вечно обещаваните й вечно в изходно положение пожизнени пенсии. „Забравете това — каза им той. — Нали виждате, че аз отхвърлих моята пенсия, за да се отърва от мъчението да я чакам до смърт!“ Отначало полковник Херинелдо Маркес го посещаваше надвечер и двамата сядаха край уличната врата да възкресяват миналото. Но Амаранта не можа да понесе спомените, които пробуждаше у нея онзи уморен мъж, чиято плешивост го запращаше в пропастта на безвременното старчество, и го измъчи с несправедливи грубости, докато той взе да се вясва само в особени случаи и накрая изчезна, затрит от парализата. Невесел, мълчалив, безчувствен за новия полъх на жизнелюбие, разтърсващ къщата, полковник Аурелиано Буендия едва-едва проумя, че тайната на добрата старост не е нищо друго, освен почтен договор със самотата. Ставаше в пет, след повърхностен сън, изпиваше в кухнята вечната си голяма чаша горчиво кафе, заключваше се за цял ден в работилницата и в четири подиробед минаваше през пруста, тътрузейки една табуретка, без да съзре нито пожара на розовите храсти, нито блясъка на онзи час, нито безстрашието на Амаранта, чиято меланхолия дрънколеше като котелка — и това отлично се долавяше в късния подиробед, — и сядаше до пътната врата, чак докогато го прогонваха комарите. Някой някога се осмели да смути неговата самота.

      — Как сте, полковник? — рече му пътем.

      — Караме я — отговори той. — Чакам да мине моето погребение.

      Тъй че безпокойството, причинено от повторното появяване на неговото презиме в обществото във връзка с възцаряването на Ремедиос красивата, беше лишено от действителна основа. Мнозина обаче не го повярваха. Невинен за трагедията, която го заплашваше, народът се разля по площада в шумен изблик на веселие. Карнавалът бе достигнал най-високото си равнище на лудост. Аурелиано Втори бе задоволил най-после своята мечта да се предреши като тигър и ходеше щастлив из развилнялото се множество, хриплив от толкова хриптене, когато по пътя за тресавището се появи многолюдна преоблечена група, понесла върху позлатена носилка най-чаровната жена, която въображението би могло да си представи. За миг мирните обитатели на Макондо си свалиха маските да видят по-добре сияйното създание с изумрудена корона и хермелиново наметало: изглеждаше облечено в законна власт, а не просто във владичество от треперужки и крепхартия. Не липсваха неколцина, достатъчно проницателни, за да подозрат, че става дума за предизвикателство. Но Аурелиано Втори незабавно превъзмогна слисването, обяви за почетни гости новодошлите и по соломоновски тури Ремедиос красивата и царицата-натрапница да седнат на един и същ пиедестал. До полунощ преоблечените като бедуини другоземци участвуваха в безумието и дори го обогатиха с пищна пиротехника и акробатически добродетели, които караха хората да си спомнят за циганските изкуства. Изведнъж, в пароксизма на празника, някой строши неустойчивото равновесие.

      — Да живее либералната партия! — провикна се той. — Да живее полковник Аурелиано Буендия!

      Залпове от пушечна стрелба удавиха великолепието на фойерверките и виковете на ужас затриха музиката, и ликуването бе унищожено от суматохата. Много години по-късно щеше да продължава да се твърди, че царската стража на владетелката-натрапница била ескадрон от редовната войска, който под богатите си галабеи криел уставните пушки. Правителството отхвърли обвинението с извънредна разпоредба и обеща окончателно обследване на кървавото произшествие. Ала истината не се изясни никога и завинаги остана да преобладава мълвата, че царската стража, без предизвикателство от никакво естество, заела положение за бой по знак на своя началник и безмилостно стреляла срещу множеството. Когато спокойствието се възобнови, в селището нямаше нито един от лъжливите бедуини, а на площада останаха проснати, мъртви и ранени, девет смешника, четири коломбини, седемнайсет царе-карти, един дявол, трима музиканти, двама перове на Франция и три японски императрици. В бъркотията на суматохата Хосе-Аркадио Втори успя да спаси Ремедиос красивата и Аурелиано Втори на ръце отнесе владетелката-натрапница с разкъсан костюм и оцапано в кръв хермелиново наметало. Казваше се Фернанда дел Карпио. Бяха я избрали за най-красива сред петте хиляди най-красиви жени в страната и я бяха завели в Макондо с обещанието да я назначат царица на Мадагаскар. Урсула се зае с нея като че й беше дъщеря. Народът, вместо да се усъмни в невинността й, домиля му за нейното целомъдрие. Шест месеца след клането; когато ранените се възстановиха и последните цветя върху братската могила повяхнаха, Аурелиано Втори отиде да я търси в далечния град, където тя живееше с баща си, и се ожени за нея в Макондо с грохотен двайсетдневен пир.

следва

(кликнете вурху ,,по-стари публикации“)