ПРАЗНИТЕ МЕСТА НА МИСЛИТЕ

      

За четмо и писмо

      От всичко написано най обичам написаното със собствената кръв. Пиши с кръв: и ще проумееш, че кръвта е дух.

      Не е така лесно да разбереш чуждата кръв: аз мразя хората, които си губят времето с четене.

      Който познава четеца, той не прави вече нищо за четеца. Само още едно столетие четци — и самият дух ще почне да вонее.

      Това, че всекиму е позволено да се учи на четмо, разваля с време не само писането, а и мисленето.

      Някога духът беше бог, после стана човек, а сега става направо сган.

      Който пише с кръв и притчи, той иска не да го четат, а да го научат наизуст.

      Най-късият път в планината е от връх до връх, но за него трябва да имаш дълги крака. Притчите трябва да бъдат върхове, а тези, на които се говори — снажни левенти и исполини.

      Рядък и чист въздух, близка опасност и дух, изпълнен с радостна злост: това се съчетава чудесно.

      Около мене искам да се навъртат таласъми, защото съм смел. Смелост, която подплашва призраците, сама си създава таласъми — смелостта иска да се смее.

      Аз не чувствувам вече като вас: облакът, който виждам под мене, този чемерен и оловен облак, над който се смея, тъкмо той е вашият буревестник.

      Вие гледате на възбог, когато се стремите към извисяване. А аз гледам надолу, защото съм се извисил вече.

      Кой от вас може едновременно да се смее и да витае във висините?

      Който се изкачи на най-високите планини, том се смее на всички трагични случки и трагични зрелища.

      Смели, безгрижни, присмехулни, брутални — така ни иска мъдростта: тя е жена и обича винаги само война.

      Вие ми казвате: „Животът е тежко бреме.“ Ала защо ви е предобед вашата гордост и вечер — вашето покорство?

      Животът е тежко бреме: ала не се правете на толкова нежни! Всички ние поголовно сме хрисими товарни магарета и магарици.

      Какво общо имаме ние с трендафиловата пъпка, която трепти, защото тегне върху нея капчица роса?

      Вярно е: ние обичаме живота не защото сме привикнали към живота, а към любовта.

      Всякога има малко безумие в любовта. Ала винаги има и малко разум в безумието.

      Дори и на мене, който съм настроен добре към живота, ми се струва, че пеперуди и сапунени мехури и всички други от подобен род между людете най-добре разбират що е щастие.

      Да гледа как пърхат тези леки, глуповати, изящни, подвижни душички — това изтръгва сълзи от Заратустра и го съблазнява за песни.

      Аз бих повярвал само в един бог, който би умеел да танцува.

      И когато видях своя дявол, намерих, че той е строг, придирчив, задълбочен, тържествен: той беше духът на притеглянето — благодарение на него падат всички тела.

      Не с гняв, а със смях се убива. Хайде, нека да убием духа на притеглянето!

      Аз се научих да ходя: оттогава си позволявам да вървя. Аз се научих да хвърча: оттогава не чакам да ме блъснат, за да се отместя.

      Сега аз съм безтегловен, сега хвърча, сега виждам себе си под себе си, сега танцува един бог чрез мене.

      Тъй рече Заратустра.