Георги Марков

Задочни репортажи за България

(продължение)

ОХТИЧАВИ ГОДИНИ

Бяха времена, когато болници и санаториуми бяха изпълнени с туберкулозен свят. Може би общата мизерия на следвоенните години и изключително лошите жизнени условия на първите няколко петилетки бяха главната причина за продължаващото върлуване на тази така добре позната у нас болест. Режимът трябваше да създаде голяма мрежа от противотуберкулозни диспансери и стационари. Полагаха се доста усилия за ограничаване на заболяванията. Но въпреки модерните лекарства и подобряващите се условия на лечение за дълъг период нещата останаха почти непроменени. Много народ измря. Обзема ме странно чувство, когато погледна една снимка от първото ми влизане във владайския санаториум. От седемте студенти, снети в общата стая, само аз оцелях. В паметта ми са останали безброй ярки спомени от множество лица, живи и мъртви, от обстановки в различни санаториуми, от армия болногледачи, сестри и лекари, от хладното и неумолимо присъствие на смъртта. Пред очите ми е утрото на 11 март 1960 година, когато моят съсед по легло, млад човек, който се казваше Борис Колчев, получи внезапен кръвоизлив. Той падна по гръб на земята и кръвта му шуртеше като фонтан през устата. Всред безполезната лекарска суматоха все още чувам разплакания глас на една от сестрите:

„Защо го оставихте да умре на пода?“

Помня върволица от дни, изпълнени с толкова много събития, сякаш съдбата милостиво ни поднасяше живота в сгъстено състояние, за да живеем повече в по-малкото време, което ни оставаше. Без разлика на възраст и състояние повечето от хората, които познавах, изпитваха истинска жажда за живот, истинска воля да се живее „както трябва“ до самия край и твърда надежда, че ще се устои. Ние плувахме в океан от надежда и предизвикателно пренебрегвахме жълтата гостенка. По-късно, като излекуван, щях с изненада и съжаление да установя колко по-жизнени бяха другарите ми от болничните години, колко по-човечен, реален и смислен беше болничният свят, защото плиткостите и дребнавостите на здравите граждани бяха отпаднали от само себе си.

Това беше своеобразна република на охтичавите, където човешките закони на живота продължаваха непоклатимо да господствуват и да превръщат партийните повели на деня, дребнавите органи на властта, амбициите на болни властолюбци и игричките на политическите хитреци в купчина смет. Болестта категорично отказваше да следва предписанията на партийната идеология и разяждаше дробовете на хората, без да се съобразява с тяхната партийна или идейна принадлежност. Нещо повече, туберкулозата властно налагаше своето чувство за равенство пред закона на смъртта и превръщаше титли, звания и позиции в никому ненужни дрънкулки. Всички привилегии в последна сметка биваха свеждани до една — привилегията да живееш. И тъкмо поради тази неоспорима власт на болестта населението по болниците и санаториумите живееше далеч по-човешки, по-нормален живот, отколкото здравото население на страната. Едни и същи хора като болни се разбираха много по-добре, отколкото по-късно като здрави. Това е твърде многозначителен парадокс.

Години наред трябваше да постъпвам от една болница в друга, от един санаториум в друг. Днес си мисля, че трябва да бъда много благодарен на болестта, защото ме срещна с толкова хора, защото ми даде възможност да видя истинско човешко богатство от възхитителна искреност, смелост, доблест, чисто съзнание и непобедими надежди. У тези хора имаше много по-здрави неща, отколкото имаха физическите здравеняци отвъд границите на туберкулозната република. Свидетел бях на незабравими жестове на съчувствие, състрадание, любов и жертвоготовност. Хората по болничните легла изградиха пред мене образа на друга България, която сякаш съхраняваше най-красивото и най-съдържателното от всички исторически Българин. Видях хора да жертвуват жизнено важни за тях собствени лекарства, за да спасят други, да пренебрегват изкуствени прегради и да си помагат един друг, да се свързват в отношения на най-безкористно приятелство, да поемат един другиму мъките си и взаимно да си дават кураж. Имаше толкова много трагедии. Имаше толкова много подлости на света отвън. Здрави съпрузи и любовници напускаха болните си партньори. Учреждения и предприятия забравяха за свои заболели служители или работници, семействата се разрушаваха, губеше се работа, професия, кариера, връзки, болният се озоваваше в трагичното положение на изоставен и може би обречен човек. Но тъкмо тук идваше спасителната идея, че голямата част от тези загуби всъщност нямаше значение, че заедно с тях бяха изчезнали и много заблуди, картонени кули и долнокачествени измислици. Че новото положение предлагаше ново начало, нови отношения и в някаква степен нов живот. Болният комунист-фанатик внезапно омекваше и започваше да проумява, че фанатичното служене на една идея от черно и бяло всъщност е отричане на живота, че смесицата от хора около него не са непременно група врагове, че едва ли някой от тия, които не мислят като него, има намерението да го убива. Болният заклет противник на режима проумяваше, че е глупаво и безразсъдно да посвети скъпоценното време от живота си на омраза и борба за изправяне гърбицата на гърбавия. Хората, намиращи се по средата, установяваха, че имат толкова много общи теми и толкова много общи интереси. В края на краищата всички бяха свързани с веригата на един и същ вид страдание, което ги сродяваше и сближаваше. Същевременно очите на всички бяха отправени към един и същ хоризонт на надеждата — там, където трябваше да се появява всеки божи ден слънцето на живота. Не зная друго място, където животът да е бил толкова боготворен и толкова силна да е била страстта към него. Гледайки назад, изпитвам огромно съжаление и скръб, че толкова чудесни хора, вероятно талантливи професионалисти, достойни граждани с богати и интересни характери, станаха жертви на болести и мизерни години.

Мисля, че тъкмо престоят ми в този свят на „ничията земя“ има решаващо значение за мен, за отърсването ми от доста заблуди или поне за опита ми да се отърся от тях. И от друга страна, ме приближи много до възприемане на идеята, че „другите — това съм аз“, или още по-точно, че без другите хора — мен ме няма. Живеейки под един покрив с толкова много хора, станах неизбежна част от техния живот и те — от моя. Чрез всичко, което ставаше с тях, можех да разбирам по-добре собствените си проблеми и да се чувствувам обграден с взаимност. Разрушавайки дробовете ни, болестта същевременно разрушаваше и бариерите между нас. Изчезваха класови, възрастови, идеологични, образователни и всякакви други прегради. Професор по ботаника намираше общ език с файтонджия, поет споделяше с каменар, цигулар се разбираше щастливо с дърводелец, възрастни тежки граждани намираха приятелство с вчерашни хлапета… И всичко това сякаш категорично демонстрираше КОЛКО ФАЛШИВИ, КОЛКО НЕЛЕПИ, КОЛКО НЕНУЖНИ И ВРЕДНИ СА ВСИЧКИ ДЕЛЕНИЯ, КОИТО ПРОТИВОПОСТАВЯТ ЕДНИ ХОРА НА ДРУГИ.

Мога дълго да разказвам епизоди от онова време, които днес ми звучат почти като притчи.

Никога няма да забравя стареца, когото поставиха в нашата стая. Той беше много слаб и когато пристигна, едва се движеше. Отказваше да яде. След като бе заболял от туберкулоза, жена му и дъщеря му го бяха напуснали. Това го бе накарало да реши, че не трябва да живее. Поради изтощение туберкулозата се беше развила застрашително бързо. Дни и нощи той лежеше между нас неподвижен, мълчалив, с очи, отправени някъде в пространството над него и като че беше прекъснал всякаква връзка с околния свят. Никой не бе чул изобщо гласа му. Подносите с храната оставаха недокоснати и трябваше да го хранят по изкуствен път. Той просто чакаше да издъхне. И тогава в играта влезе нашата медицинска сестра Мария. Тя беше рядко сърдечно и мило създание, с истински талант да разбира каквото трябва и да прави каквото е нужно. Тя някак се привърза към нашия сломен старец. Стоеше с часове при него, говореше му какво ли не, опитваше се да го разсмее, приемайки образите ту на добродушно сърдита майка, ту на игрива дъщеря. По нейно нареждане бръснарят се погрижи за лицето му, тя му изписа нов хубав халат и една вечер успя да го смъкне долу на кино. Сама идваше да го храни и полека-лека го застави да яде, но той продължаваше да упорствува с мълчанието си. Ала постепенно лицето му започна да просветва, очите му загубиха твърдостта си и омекналият му поглед стана по-подвижен. Той дори забеляза нашето присъствие. А сестрата продължаваше да бъде все така добра и мила, сякаш знаеше, че може да разчита на своя чар докрай. И един следобед, както тя държеше ръцете му и говореше, че трябва да отидат на разходка, защото наблизо край хълма имаше цяла ливада с теменуги, старецът внезапно се усмихна и тогава чухме за първи път гласа му — странно дебел, като че малко ръждясал глас. Той каза:

„Сестро, знаете ли как мога да свиря на цигулка!“

Това „как мога!“ беше пълно с възвърнато самочувствие. И то беше началото на оздравяването му. Сестрата наистина върна този почти мъртъв човек към живот. И това тя стори не по силата на партийни или комсомолски поръчения, не за да получи награда или медал, нито да бъде повишена, а просто следвайки човешкото си чувство.

Пак в един санаториум бях свидетел на една от най-красивите и романтични любовни истории, за които някога съм чул. Тя се казваше Катя и беше много красива студентка някъде от Западна България. Той беше 35-годишен висш държавен служител, с голям политически актив зад гърба си и още по-голямо бъдеще. Отгоре на всичко природата го бе надарила с безспорна мъжественост. Двамата се срещнаха в санаториума и се влюбиха един в друг. За всички нас те бяха лика-прилика и може би най-красивата влюбена двойка, която бяхме виждали. Но докато той беше на оздравяване, имаше съвсем лек инфилтрат, тя беше обречената. Дробовете й бяха напълно разрушени и реална надежда нямаше. Всеки, който има представа от туберкулоза, знае този измамно здрав, розов цвят на бузите, който сякаш разкрасява онези, чиито дни са преброени. С тъмните си коси и големи тъмнозелени очи Катя изглеждаше истинска ориенталска красавица. Той скоро бе изписан, но вместо да се завърне в министерството си, подаде оставка, заряза всичко и тръгна с нея от санаториум в санаториум. Местеха я с бледата надежда, че може би смяната би предизвикала чудотворна промяна. А той се назначаваше навсякъде като шофьор или куриер в съответния санаториум, само и само да бъде непрекъснато до нея. Двамата станаха за нас някаква легенда за голямата и истинска любов. Въпреки съзнанието за близкия край Катя се държеше с великолепно самообладание и живееше така, сякаш й нямаше нищо. По-късно, когато тя умря, от неговите уста чух цялата история. През всичкото време тя се измъчвала само от ревност спрямо онази жена, която неизбежно щяла един ден да заеме опразненото място. Тя въобще не могла да понася мисълта, че друга ще я наследи, и го накарала да се закълне, че ще умре пет минути преди нея.

„И аз й обещах — каза той, — че ще умра точно пет минути преди тя да издъхне. И, разбира се, се надявах, че тия пет минути ще дойдат след много години!“

Когато настъпили последните й дни и тя не могла да става от леглото и дишала с все по-голяма трудност, той стоял денем и нощем при нея и имал най-сериозното намерение да сложи край на живота си преди последните пет минути.

„Аз успях да убедя себе си, че наистина няма смисъл да живея след нея! Ти знаеш какво беше Катя!“ — ми каза той.

Той стоял със зареден пистолет и чакал не толкова идването, колкото закъснението на петте минути. Живял с някаква луда надежда, че природа или съдба ще й помогнат. И както седял една нощ изтощен край леглото й, той заспал и въобще не усетил кога тя умряла. Дошлият по-късно лекар го обезоръжил и събудил.

„Чакайки тия пет минути, аз наистина ги пропуснах!“ — говореше той със самоирония, зад която аз чувствувах нестихващата му болка.

Години по-късно той се ожени и сега живее с жена и две деца. Неговото поведение през цялата тази мъчителна година и половина го издигна високо в очите на санаториалното население. Ние се възхитихме на способността на този човек да пренебрегне кариера, партийни и държавни задължения, разни делнични обществени повели и да се посвети на онова, което според нас беше най-смислено и най-значително. В неговата постъпка вееше романтиката на друго време и друг морал.

В последвалите години, всред света на здравите, много пъти щях да чувствувам грозното отсъствие на точно този вид красиви хора, на силните им и благородни жестове, на способността им да се жертвуват.

„По отношение на щастието хората се делят на две групи — ми каза моят приятел. — Има хора, които са щастливи, когато лично на тях им е добре и хубаво. И има хора, които са щастливи, когато онези, които те обичат, се чувствуват добре и хубаво.“

Може би той беше прав. Ала върху фона на тези отношения, облагородени от общото страдание, външната действителност от време на време провождаше своите душевно осакатени пратеници.

> ВЛАДО ВЪЛКОВ И КРУМ КУЧКАТА

Владайският студентски санаториум имаше завидна репутация всред болните от туберкулоза. Преди да бъде национализиран, той беше частен санаториум на д-р Хаджииванов. Разположението му беше повече от великолепно. Кацнал всред млада гора върху южните склонове на Люлин, с тераси, обърнати към Витоша и слънцето, той беше едновременно далеч от мъглата на София и близо до самия град. Понякога си мислех, че жизнеността в санаториума сякаш се подхранваше от тази близост до града, защото в други санаториуми човек се чувствуваше като на заточение. Започнал като заведение за студенти, санаториумът по-късно бе предоставен на всички граждани. С годините се смени и профилът му. Тежко болните и умиращите изчезнаха, за да отстъпят място на оздравяващи. По всяко време там се намираха между сто и сто и двадесет души от двата пола — от всякакви професии, от всички краища на България. Лечебните режими бяха строги, но ние изобретателно ги нарушавахме, за да се озовем тайно вечер в някоя владайска кръчма. Медицинският персонал беше изключително добър. В продължение на 14 години бях един от честите пациенти там и мога само да изразя възхищението си от такъв забележителен лекар като прочутия хирург д-р Недялков и неговия наследник като управител на санаториума д-р Ташков. Трябва да кажа, че този санаториум беше повече от лечебно заведение, защото хората, които работеха в него, го бяха превърнали в своеобразна школа на живота, в която всеки можеше да научи нещо. Много пъти долавях, че лекарите там не лекуваха само болестта на дробовете ни, но и маса други по-сложни болести. Методът им почиваше върху един основен принцип — разбирането. Затова цялата атмосфера беше пропита с необичайна за останалата част от страната толерантност.

„Когато при операция отворя гърдите на пациента — беше казал един от хирурзите, — никога не съм видял върху дробовете му да пише, че са комунистически или безпартийни.“

Както писах в миналата глава, болните в санаториума бяха свързани в далеч по-естествени човешки отношения, отколкото здравите побратими отвън. Близката или далечна заплаха на болестта ни даряваше със свободата да бъдем по-искрени, по-смели, по-търпеливи и най-вече по-малко конформисти. Едни от най-ярките индивидуалности съм срещал именно в този санаториум. В неговата атмосфера най-категорично бе определено, че човешките добродетели, както и човешките недостатъци нямат партийна принадлежност, че преди да изповядаме разни политически или философски убеждения, ние сме просто хора. Един от моите приятели там при попълването на формуляр остроумно бе написал срещу „Партийна принадлежност“ — туберкулозен.

Но въпреки всичко това от време на време, макар и рядко, ни се напомняше в коя държава живеем. Никога няма да забравя, че на изборите през декември 1949 година (мисля, че бяха на 18-ти, в неделя), с цел да се отчете най-бързо гласуване всред болните и да не се загубят гласовете на умиращите, в пълно безсъзнание съм бил свален от втория етаж долу, вкаран на носилка в кабинета, в ръката ми е била пъхната бюлетина, след което е била натикана в урната. В 12 часа санаториумът отчете 100 на 100 гласували, от които 100 на сто за единствената листа на ОФ. Организатор на тази забележителна проява на гласуване беше един странен субект, пристигнал няколко дни преди това, който се казваше Владо Вълков. През последвалите години щях много пъти да го срещам в различни заведения.

Той беше слабо, изпито човече, на което беше трудно да се определи възрастта. Десет години по-късно той изглеждаше абсолютно непроменен. Челото му беше мъничко, нещо около два пръста широко, очите тъмни, с постоянен мрачен израз, който му придаваше подчертано болестен вид. Говореше бавно, с приятен гърлен глас, но в маниера на партийните беседчици, с излишно наблягане върху излишни думи. Без никакво преувеличение той беше един от най-неинтелигентните хора, които някога съм срещал. Нещо повече, той изпитваше подозрение и ненавист към всичко, което беше вън от много тесния обсег на действие на мозъка му. Много пъти се опитвах да се приближа към него и да установя някакъв контакт. И всякога оставах с чувството, че квадратността на неговото мислене идеше от природна недостатъчност на сиво вещество. Физически той беше грозен, непривлекателен. Приличаше на някакъв очукан от живота нещастник, който ненавиждаше целия свят, сякаш светът му беше длъжен за всичко. Но ако природата му беше отнела толкова много естествени качества и човешки цветове, то логично за компенсация тя го беше направила важен партиен член. У нас човек винаги трябва да знае да различава важността, която някои хора си придават, от действителната им важност. В случая с Владо двете важности изненадващо се покриваха. Той имаше известен партиен актив. По време на войната беше лежал точно един месец в Скопския затвор и се познаваше с неколцина министри и членове на ЦК. Официално беше политзатворник, член на разни ръководства, следваше и се дипломира като архитект, което за мнозина изглеждаше толкова невероятно, колкото ако Бай Ганьо постъпеше в манастир. Искам да подчертая, че той нямаше гимназиално образование и фактически от прогимназията беше скочил в университета, т.е. в политехниката, като партийният му актив по време на войната бе признат за завършено средно образование. На всеки гражданин на нормалния свят това може да се види странно, но то беше у нас в реда на нещата. И според мен оттук трагедията на Владо се беше задълбочила. Тъй като сам бях в политехниката, мога да кажа, че във Факултета по архитектура, особено по онова време, стандартът беше много висок. Там се намираха едни от най-добрите студенти в страната и интелектуалната разлика между тях и Владо беше от небето до земята. Неизбежно съзнанието за тяхното превъзходство се бе превърнало в горчивина, а горчивината в злоба и отмъстителност. Той силно и безкомпромисно мразеше всичко живо, което показваше някакво умствено превъзходство. А това бяха твърде много хора. Той вярваше, че интелигенцията е най-големият враг на народната власт и намираше голяма подкрепа на своето убеждение в средите на Държавна сигурност. За да спаси себе си от ужасното въздействие на комплекса за малоценност, той инстинктивно бе отрекъл господството на човешкия ум и в замяна бе прегърнал диктатурата на пролетариата, която в случая представляваше символ на първични, необразовани, антиинтелигентни народни сили. Така че, смятайки развития интелект за голям недостатък, той бе надъхан с онова чувство на просташко превъзходство, с което негови политически батковци по-късно щяха да заявят на работниците от завод „Ворошилов“, че „ако българската интелигенция много знае, ще играе тоягата!“.

И след като беше решил, че той е истинският пролетарски представител на пролетарската власт (между нас казано, в България никога не е имало пролетариат!), той се държеше предизвикателно, отмъстително и господарски спрямо всекиго, когото заподозреше в интелектуални увлечения. С неуморима енергия той държеше да покаже кой води хорото. От гледна точка на болестта той имаше дребно затъмнение или малка каверна, не помня точно, но като че престоят му по болничните заведения го облекчаваше много при следването и впоследствие при работата му, когато в качеството си на дипломиран архитект зае важна служба.

Всеки път, когато той пристигаше във владайския санаториум за три, четири или шест месеца, сякаш болест нахлуваше в нашата иначе спокойна човешка атмосфера. Един час след като се бе настанил, Владо решаваше, че стаята не му харесва, и започваше истински кадрил, за да му се намери подходяща стая. Лекарите и целият персонал много се страхуваха от него, защото знаеха, че има силни връзки в Министерството на народното здраве, районния комитет на партията и ЦК. Същия ден той излизаше на разходка самичък, за да покаже, че няма намерение да бъде приятел никому. После стаята му се превръщаше на партиен клуб. Последователно той викаше при себе си партийните членове между пациентите и изискваше да го информират за всичко, станало в санаториума, и най-вече за хората. Той слушаше, излегнат върху леглото си с накривен каскет, и коментариите му бяха: „Хм!… Ще видим тая работа!“, „Че тоя много стои, бе!“, „А-ха… Поразучи я тая работа и утре следобед ми обади!“ и т.н.

По-разумните партийни членове го избягваха, защото знаеха, че неизбежно ще ги заплете в някаква неприятна история. На другия ден той обявяваше на главния лекар, че намира санаториума за напълно разпуснат, че хората не се третират правилно, че има „слободия“, че не се правело достатъчно за едни болни, а се отдавало прекомерно внимание на други, и т.н. Заключението му беше, че болничната комисия трябва да се заеме с работа. Въпросната комисия беше нещо като представител на болните пред администрацията, но в ония години имаше чисто политически характер. Под ръководството на Владо тя се превръщаше в следствено отделение, което се опитваше да контролира целия живот на санаториума. Оттук нататък Владо се държеше като господар на всички и се бъркаше във всичко. И тъй като повечето от хората бяха далеч по-интелигентни от него, тъй като заплахата от болестта ги принуждаваше да пренебрегват дребните житейски заплахи на разни Владовци, той даваше пълен израз на омразата си. Най-дребни нарушения и прегрешения веднага се докладваха в дълги писма до всевъзможни институти, от медицинските до милиционерските. Но понеже не беше възможно, особено по-късно, хората да се обявяват за врагове, Владо ги обвиняваше в корупция, в привилегировано лечение, в лични отношения и особено в разврат. Той твърдеше, че лекарите лекуват само болни, които са им приятни, и сам дръзваше да предписва лечения. Най-малкият жест се тълкуваше най-произволно. Чел съм негов донос до Министерството на народното здраве, в който той обвиняваше една от сестрите, че поставила инжекция с „особена нежност“ на един болен. Ако някой внесеше алкохол, това се докладваше, ако някой започнеше любовна история, това също се донасяше, ако някой се държеше двусмислено, пак се донасяше, ако хората се смееха прекалено много, пращаше се рапорт, за да ги изпишат, понеже „болни не се смеят“, а пази Боже, ако някой сгазеше лука по политическата част. Особено ревностен беше той спрямо онези, които имаха собствени радиоапарати и слушаха джазова музика от западни станции. Горкият, беше толкова тъп, че мнозина го будалкаха както си искат.

Ала това беше само първата част на Владовата диктатура. Защото институтите, до които той изпращаше производството на своята фабрика за доноси, реагираха най-сериозно. Естествено там се намираха много други Владовци, които, като нямаше какво да правят, организираха една след друга цели серии анкетни комисии. Последните пристигаха в санаториума, затваряха се в специална стая и започваха да викат поред кого ли не, за да проверят твърденията на нещастния Владо. Нормално хората от комисиите разбираха абсурдното си положение и след някакви вяли препоръки си отиваха. В същото време лекарите се чудеха по какъв начин да се отърват от властолюбивия Владо. Той им тежеше като воденичен камък и те се опитваха да го препратят на друг санаториум.

Отначало Владо ме прие много дружелюбно, защото, за разлика от другите, аз идвах от производството, което беше някаква гаранция, че не съм интелектуално покварен. Той ми показа дълги поеми, които бе написал и се надяваше да отпечата. Те бяха просто купища декларативни глупости в духа на най-долнопробната казионщина в нашата поезия. Той разбра без приказки моето мнение и, разбира се, ме намрази. От този момент и моето име бе включено в доносите. Най-смешният от тях беше до Съюза на писателите. По това време излезе от печат многотомно издание на Мопасан. Аз оставах с разрешение до късно вечерта да чета в общия хол, за да не преча на момчетата в стаята. Владо бе написал за мене: „Той не е никакъв писател, макар че по цели нощи преписва от съчиненията на ДРУГАРЯ МОПАСАН.“ Явно поради луксозното издание той беше зачислил Мопасан в комунистическата партия. За другиго той беше писал: „Неговите убеждения са толкова прозападни, че той си обърна възглавницата в кревата, за да гледат очите му на Запад.“

Нещата получиха най-драматично развитие, когато Владо се влюби в една доста сексапилна туркиня. Но тя не го харесваше и ходеше с който и падне. Тогава Владо се хвърли да пише по цял ден дълги изложения против всичките й любовници и мисля, че накрая една анкетна комисия премести туркинята в друг санаториум. Но тормозът на нашия диктатор не спря дотук. И тогава в санаториума пристигна друга фигура. Не знам защо му казваха Крум Кучката. Той също имаше голям политически актив, беше партизанин или политзатворник, но тъкмо противоположен на Владо тип. Солиден, приятен мъж на средна възраст, с много здраво чувство за хумор. С един поглед Крум схвана положението и ние разбрахме, че сблъскването между Владо и него беше неизбежно. И досега ми е пред очите сцената в хола, когато всред възцарилата се тишина Крум с добродушна ирония се обърна към нашия диктатор: „Владо — каза той отмерено. — Струва ми се, че на тебе много ти липсва средното образование!“

И с това се свърши. Архитектът Владо си обра крушите на другия ден, а Крум се сля с нас и никога с нищо не се опита да ни напомни кой беше той. Неговата забележка „много ти липсва средното образование“ придоби огромна популярност.

Всеки път, когато мисля за комунистическата партия у нас, аз си припомням, че наред о нещастници като Владо там има и хора като Крум Кучката.

> АПРИЛСКИ МЕТАМОРФОЗИ

Това беше сбъркана година. Не знам дали на слънцето нещо не му беше станало, или пък някаква звездна експлозия беше повлияла на нашата галактика, но като че атмосферата през 1956 година бе изпълнена с напрежение, с всеобщо очакване нещо да се случи, да стане някаква промяна. През тази година като че цяла България разиграваше Бекетовата пиеса „В очакване на Годо“. Като че до всяко крайпътно дърво човек можеше да види по някой български Владимир и Естрагон, с тяхното объркано, смътно чакане на толкова неясния Годо и на още по-неясната полза от неговото пристигане. Точно както в пиесата въобще не се знаеше дали Годо бе обещал да дойде и затова всичко беше приглушено, половинчато: полусъмнения, полунадежди и полуозъртане. Моят приятел Киро казваше: „Слушай, тия речи на Хрушчов за Сталин аз не ги гризкам! Това е само номерът, за да те преброят! Че нали всички те до вчера ставаха и лягаха с него!“ Киро не вярваше. И мнозина други не вярваха. И въпреки това имаше нещо за вярване. Но нещата бяха далече от нас, безпартийните, за които едва ли имаше някакво значение дали името на диктатора щеше да бъде Ленин или Сталин, дали името на нашия губернатор щеше да е Червенков или Зеленков. Това беше чужда драма, която може би ни засягаше косвено, може би не. Първото ни чувство беше любопитството. Все пак ние изпитвахме голямо удоволствие, кога го слушахме различните варианти за убийството на Лаврентий Павлович Берия. Помня, че най-ефектният беше за удушването му в килим. Но събитията, които се разиграваха по върховете, бяха за нас, по един драгалевски израз, „нихна работа“. Едва ли някой от обикновените граждани вярваше сериозно в промяна, която можеше да се отрази на неговия живот. И въпреки това, както в пиесата на Бекет, илюзията за промяна блещукаше. После дойде осезаемото усещане на известно омекотяване на атмосферата. Това не беше предизвикано от партийни директиви или пък някакви реални мероприятия, а от напълно обяснимия страх у мнозина бивши сталински орли. Те тръпнеха при мисълта, че една демократизация в СССР верижно би предизвикала демократизация и у нас, което означаваше, че щеше да им се търси отговорност. И те бързаха с добро поведение, усмивки и невероятни услуги да заличават незаличими спомени. Пролетта и лятото на 1956 година бяха пропити с този вид неочаквана, мазна доброта на стъписани и уплашени сталинисти. Явно в съветската комунистическа партия се водеше борба и нашите герои се надяваха „здравите сили“ да вземат връх. Най-омразният им човек по онова време беше Никита Хрушчов. В разговори на четири очи се отправяха закани спрямо Хрушчов и Булганин и косвено срещу Тодор Живков, който се смяташе за техен човек. От партийни фанатици и хора на Държавна сигурност много пъти съм чувал подмятания, че Хрушчов и Живков били предатели и че щяло да им дойде времето. Странно, но ние, безпартийните, изведнъж се озовахме в положение на неволни довереници било на едните, било на другите партийни лагери. Ненавиждайки се смъртно едни други, партийните членове от сталинската гвардия и тия, които застанаха зад Хрушчов, сякаш диреха нашата подкрепа. Безпартийните крепостници се оказаха желани приятели и на двата феодални лагера. Като че настъпи време за спечелване на безпартийните. И тогава за първи път чух подкупващото определение на Хрушчов за „безпартийни комунисти“.

Постепенно пред невярващите ни очи се появиха неочаквани факти. Бавно и предпазливо от затворите бяха пуснати някои от невинно осъдените. Министър-председател все още беше Антон Югов, който като сталински министър на вътрешните работи носеше най-голяма лична отговорност за престъпното унищожаване на толкова много хора. При една действителна промяна Югов, Христозов и компания щяха да бъдат изправени пред свой Нюрнбергски съд. Вместо това Югов се развяваше из София с черната си лимузина и раздаваше многозначителни усмивки на бившите си жертви. Моя близка отиде да види чичо си, който тъкмо бе пуснат от затвора. Тя бе открила човешка развалина. Разказваха, че съпругата на Трайчо Костов отказала да приеме сумата, която беше цената за главата на съпруга и. Друг освободен партиен член беше запратил парите от даденото му обезщетение в лицето на тези, които му ги бяха дали. Пускането на хората от затворите, изглежда, беше по-лесно от тяхното реабилитиране, което вървеше мудно, с купища уговорки и пазарлъци. Изглежда, че ставаше въпрос за запазване на доста нечисти вътрешни тайни, за опазване на авторитети на все още важни другари и разни други компромиси. Вместо сурово анкетиране на зверства и ужаси, на произволи и чисти престъпления Априлският пленум на БКП се зае с потулване на нещата, прикриване на главните виновници и безкрайни пазарлъци. Разбира се, контрата отнесоха дребните риби от Държавна сигурност, мнозина от които бяха преназначени като чиновници по границата или в митниците. Струва ми се, че от една страна, партийното ръководство искаше да внуши на бившите жертви, че трябва в името на единството да забравят мъките си по затвори и лагери, а от друга страна, да убеди здравото сталинско ядро на ЦК, че не става въпрос за някаква сериозна промяна, а само за необходимо усвояване на нова тактика. Точно както на село старите баби крият болестта на момата, така и нашите партийни баби криеха и размазваха собствените си недъзи и отговорности. Никога до ден днешен не бе позволено публикуването на какво да е описание, разказ или очерк на кой и да е от пуснатите затворени комунисти за изпитанията, през които бе преминал. Апокрифно из София вървяха някои описания, от които най-силно впечатление ми направиха непубликуваните спомени на Стефан Богданов. От историческа гледна точка те имат голяма документална стойност, защото хвърлят светлина върху едно наистина мрачно, ужасяващо време. Стефан Богданов обвиняваше поименно много видни партийни дейци в поругаване на комунистическата идея, в узурпиране на власт и злоупотреба с нея. Неговите писания не бяха отпечатани. Но понеже той много говореше, изпратиха го търговско аташе в Берн, за да се прекъсне въздействието му върху тия, които го слушаха. Друга популярна жертва беше Георги Панчев, директор на една от филмовите студии, който успя все пак да пробута няколко думи за адските страдания, през които бе преминал, в своите спомени за антифашистката борба. По-късно и той бе изпратен в една от арабските страни. Но не само неудобните жертви биваха отправяни за чужбина. Също и неудобните и необходими техни инквизитори се озоваха на дипломатически или кореспондентски постове.

Междувременно се провеждаха мероприятия, които създаваха илюзията, че може би наистина Годо е тръгнал, само че процесът на пристигането му ще бъде по-бавен. След като Хрушчов изхвърли мумията на Сталин от мавзолея на неговия предшественик, започна процес, който официалната партийна история нарича „развенчаване на култа към личността“. Това, разбира се, беше една от най-големите пародии в съветската и в нашата действителност, тъй като въпросното култаджийство въобще не се изчерпваше с името на Сталин, а беше и е дълбоко в същината на партийната идеология. Както всеки знае, с времето боготворенето на Сталин се прехвърли в боготворене на Ленин, а мъдрото ръководство на другаря Червенков днес е мъдрото ръководство на другаря Живков. Отворете който искате български вестник, или списание, издавани в пределите на народната република, и вие ще видите, че култът към личността си е останал там, където си беше. Но по онова време ние не знаехме какво ще последва и ни се искаше да вярваме, че нещата ще се развият в друга посока. Едва ли има истински българин, който да не се е зарадвал от преименуването на стотиците улици „Сталин“, от възвръщането на истинските имена на Варна, Перник и Шумен. Помня каква радост беше във Владая, когато възвърнаха на това село толкова звучното име. Бяха го прекръстили Райко Даскалово. Нямам представа само как бяха прекръстени децата, на които родителите фанатици бяха дали името Сталин. Ала по-същественото от прекръстванията бяха полуофициалните признания за извращения в Министерството на вътрешните работи и Държавна сигурност, което бе последвано от разтурянето на вътрешните войски. Сините шапки изчезнаха и с тях сякаш се отдалечи в пространството един зловещ символ. Още по-важно беше разпореждането, че на следствените власти не се разрешава повече да бият и че се спираха нощните нахлувания на Държавна сигурност в домовете на хората без прокурорско разрешение. От тези две решения, мисля, че първото бе спазвано за доста време, докато бе позволено на милицията да бие т.нар. хулигани. Що се отнася до второто, само няколко месеца по-късно, след унгарското въстание, се оказа, че едва ли някой го спазваше. Ала така или иначе през онова лято на 1956 година всичко изглеждаше оптимистично. Особено положително впечатление направи фактът, че бивши жертви заеха важни постове в правителството и дори в Политбюро. Именно от лицата на такива хора като Дико Диков идеше недекларирано обещание, че никога повече не ще се върнат страшните времена. Постепенно надеждата разцъфтя. Подхвана се някак спонтанно всенародно предложение за ликвидиране на отделите „Кадри“ като институт на корумпирана власт и потисничество и предложение за унищожаването на тайните досиета, или поне правото на всеки гражданин да знае какво пише в досието му. След Държавна сигурност отдел „Кадри“ беше един от най-омразните институти в страната, защото от него зависеше хлябът на хората. По принцип всички кадровици бяха хора на Държавна сигурност и между двата института съществуваше най-тясно взаимодействие. Но нашите илюзии бяха прекалени. Отдел „Кадри“ наистина бе закрит, но само за да бъде преименуван на отдел „Личен състав“. Неговата структура, начините за събиране на сведения, връзката му с Държавна сигурност, всичко това си остана, както си беше. Що се отнася до тайните досиета, този въпрос въобще не беше разискван. Нещо повече, мисля, че отделът за досиетата при ДС се разду до най-голяма степен, защото бяхме навлезли във време, когато хората малко по малко започнаха да си отварят устата и да казват това-онова, което трябваше да се запише и съхрани в приземния етаж на огромното здание на улиците „Гурко“ и „Шести септември“.

На идеологическия фронт априлското яйце изглеждаше още по-определен запъртък. Порицаването на Сталин беше в голяма степен абстрактно, като върху него беше хвърлена вината за всичко. Обяснението беше много просто — че някои другари са сбъркали, защото са следвали партията, а партията беше Сталин. Дори Пилат Понтийски не би могъл така сполучливо да си измие и избърше ръцете. Изведнъж бе забравен фактът, че не Сталин, нито Берия със собствените си ръце биеха и трошаха костите на невинни правоверни комунисти, че не те лично разстрелваха и бесеха, а техните верни последователи в партията и Държавна сигурност. Литературно порицанието на Сталин бе изразено с отричането от него в поемата на Митко Методиев, която „Работническо дело“ с гордост отпечата. Нищо повече. Трябваше да минат години, за да дойде Джагаров с пиесата си „Прокурорът“, която, както остроумно в София забелязаха, беше „дворцова пиеса“. Как ви се вижда това за литература, която проглуши света да твърди, че отразявала действителността? Или трябва да приемем, че Сталин и сталинчетата не бяха действителност, а измислица на Хрушчов, на класовия враг? Всеки български писател знае потресаващи истории от онова време, но никому не бе позволено да напише и напечата каквото и да е. Ала партийното „табу“ не се отнасяше само до култаджийските теми и сюжети, а до всякакъв опит да се излезе от фалшификацията на действителността, наречена социалистически реализъм. В идеологическо отношение развенчаването на култа беше замяната на един етикет с друг. Българското изкуство продължаваше да стои стегнато като менгеме и да произвежда отвратителни партийни сурогати. От него продължаваше да се изисква службата на евтина пропагандна агенция за делнични нужди. И всеки опит да се прави истинско изкуство или да се откликне на истинските теми на времето беше безпощадно смачкван. Ние останахме значително по-назад от Съветския съюз, защото у нас никога не се допусна публикуването на българския „Иван Денисович“, макар че ръкописи са били представяни. Известни тенденции на вестниците да бъдат по-критични спрямо недостатъците на режима, като се възползуват от декларациите за априлска промяна, бяха бързо пресечени. Партията винаги се е бояла много от сериозна критика. Така беше при Червенков. Така беше и след него. Пък и българските писатели, журналисти и художници си знаеха добре урока. За тях беше повече от ясно, че Годо няма никога да дойде. И дори да дойдеше, те нямаше да му повярват.

Вместо Годо пристигна унгарското народно въстание и то беше най-убедителното доказателство за новите партийни стратези, че тяхната политика била правилна. Унгарците и особено кръжокът „Петьофи“ бяха нагледният пример, с който се сплашваха всякакви бъдещи идеи за демократизиране на изкуството и литературата. Кънтежът на съветските танкове по улиците на Будапеща сякаш отекна със същата сила по софийските улици и сякаш възроди сърцата на угнетените и огорчени Сталинови чеда. Лагери и затвори бързо се напълниха с граждани, които имаха черни досиета, призракът на Държавна сигурност отново тръгна из нощните улици и всички априлски обещания изчезнаха в настръхнала тревожна атмосфера, сякаш Априлският пленум на БКП се бе провел на първи април.

> УНГАРСКАТА ЕСЕН

1956-а продължаваше да ни залива с измами и реалности, с разкриване и потулване, с големи обещания и големи разочарования, с много надежди и още повече илюзии. Нещо ставаше. За първи път от толкова години нещо ставаше. Ние не знаехме точно какво беше то, но очевидно цялата система се Люлееше и всички чувствувахме, че стават необикновени събития. Нашата жажда за информация беше огромна. Но по официален път човек не можеше да научи абсолютно нищо. Нашата собствена преса предъвка Двадесетия конгрес на съветската комунистическа партия по такъв начин, че май нямаше голяма разлика между него и предишния конгрес. Режимът сякаш се бе вцепенил от страх да даде гласност на онова, което се предполагаше да бъде нов курс на партията. Цялата наша пропаганда работеше в едно направление — размазването на нещата. Същевременно неофициално, почти безшумно, започнаха да се появяват нови елементи в нашия живот. Най-напред общото смекчаване на атмосферата, като че ревностният фанатизъм на партийните активисти се поохлади и сякаш настъпи време хората да се погледнат като хора. Въпреки инстинктивното благоразумие и страха отношенията бяха малко по-открити. Доста народ напусна затворите, снабдяването, макар и мудно, започна някак да се подобрява. В тази топла и чудесна софийска есенна вечер хората оставаха до късно по улиците или се тълпяха на опашки пред кината, за да намерят билет за някой западен филм, защото, макар и рядко, френски и италиански филми започнаха да посещават нашите екрани. Два пъти седмично пред Дома на киното на улица „Раковски“, където се прожектираха само за кинодейци предложени западни филми, от които 99 на сто биваха връщани, имаше огромна тълпа и снабдяването с пропуски беше изключително трудна работа. Появиха се и първите частни автомобили москвич, които бяха притежание на неколцина по-богати писатели и режисьори. В плановите комисии се разработваше идеята за туристическото бъдеще на България и как ние щяхме да приберем милиони долара от нашите плажове и природни хубости. Всичко това беше безспорно ново и ние смятахме, че може би предвещава промяна за добро. Междувременно се носеха слухове за селско брожение в Северна България и че армия и милиция са били изпратени там, но никога не научихме какво точно е ставало. Отношението на властите в този период беше учудващо меко. Тази есен преподавах в техникума по керамика и в института за учители. Не помня по какви причини по време на една от лекциите разказах виц за Сталин. Как цар Николай Втори и Сталин се срещнали на оня свят и сравнявали своите Русии, за да установят разликата между тях. Вицът беше доста смешен, но на мене не ми беше до смях, когато на третия или четвъртия ден ме извикаха в районното управление на МВР. Оказа се, че някой от курсистите бил човек на Държавна сигурност и веднага бе докладвал. Двамата цивилни другари, които ме приеха, поискаха да им обясня съдържанието на вица, което, между другото, беше толкова антисталинско, колкото и антисъветско. Мисля, че те добре разбираха това, но за моя приятна изненада само ми припомниха, че моята работа е да преподавам химия на стъклото, а не да разказвам вицове, и че ако още веднъж сторя същото, ще вземат мерки. В старите времена подобно меко поведение беше нечувано. Впоследствие можах да си обясня, че отчасти мекотата идваше от току-що извършените промени и мнозина служители във вътрешното министерство още не знаеха на кой бог да се кланят.

И точно тогава, в тази обещаваща, пълна с добри предчувствия есен, като внезапна бомба избухна унгарското въстание. Най-напред ние не можехме да повярваме, че е възможно да се въстане срещу режима. В нашите въображения това беше непробиваема железобетонна стена на вечен затвор, от който не можеше да се бяга и в който не можеше бунт да сполучи. Впоследствие аз много пъти установявах колко удобен беше всъщност, колко извинителен бе за самите нас този образ на непобедимия режим.

Но през онези дни за нас сякаш съществуваше една тема, една новина, един интерес — Унгария. Рано в зори, по обяд и веднага след работа всичко живо се лепваше за радиоапаратите, за да чуе от чужбина последните новини. Едва ли някой обаче вярваше, че унгарците ще успеят. И когато армията на окупаторите тръгна, знаехме, че краят беше въпрос на часове. Ние слушахме със затаен дъх как съветските танкове се носеха нагоре по старинните улици на Будапеща, заобикаляха вековния Рибарски замък и овладяваха мостовете, докато долу, в новия град, се водеше бой за радиото. Трагични гласове съобщаваха за миньорите от Татабаня, които продължаваха да се съпротивяват, за деца, тичащи срещу танкове, за тълпи бегълци по пътя на Гьор, за кръв, много кръв…

Като че настъпи някакъв остър и безпощаден хлад. Като че жестоката действителност още веднъж ни изигра зла шега. Ние наистина не вярвахме, че унгарците можеха да успеят, но не вярвахме може би главно от фатализъм, може би за да не ги „урочасаме“, може би защото така много искахме да успеят. През цялото време ние чакахме… Западът да се намеси. Партийци и безпартийни в България чувствуваха съдбовната важност на драмата, която се разиграваше в Унгария, слушаха предаванията на всички разбираеми езици (с изключение на езика на режима) и се вълнуваха всеки според мястото и убеждението си. Унгария засягаше всички ни. Унгария се отнасяше към нашия живот така както България. А най-засегнати от развитието на събитията в Унгария бяха десетте хиляди българи, които превантивно бяха арестувани и откарани по лагери, затвори и изселнически пунктове. Години по-късно щях да срещам такива български „унгарци“ в Омуртагско или Новопазарско. Ала колкото и луд да беше интересът на всички ни, колкото и силно да напираха въпросите, никой не говореше. Ние вече бяхме развили изкуството да разговаряме с погледи и да се идентифицираме с погледи. Мисля, че мога да твърдя, че почти всеки интелигентен гражданин може да различи лицето на слепите оръдия на властта, и особено на хората от Държавна сигурност. С много малки изключения техният примитивизъм води до примитивни реакции, а квадратното им осакатено мислене веднага характеризира полуграмотните им почерци. В София за такива граждани вървеше изразът: „А тоя ще го познаеш от километър и половина!“

Техните лица се безпокояха по различен начин. Това беше безпокойството на виновната съвест, на страха от възмездие, от последствия. Човек можеше да види множество въпросителни и уплашени погледи, чуваха се изтънели гласове, глухи покашлювания и зад всичко се разстилаше море от напрегнато чакане. Моето лично мнение е, че историята едва ли познава по-големи страхливци от хората на комунистическия режим. Те са родени параноици, които сънуват врагове посред бял ден, които си лягат вечер въоръжени до зъби. Мога да посоча списък на хора, които до ден днешен спят със заредени пистолети под възглавниците и не се срамуват да признават това.

Така че Унгария в някаква степен удовлетвори тяхната параноя. Значи имаше враг. И той беше опасен враг. Но тъй като в началото изходът не се знаеше, трябваше да се внимава. Ами ако наистина дяволският Запад влезеше в играта и заставеше Съветите да се оттеглят от Източна Европа? Тогава? И същевременно реалността на унгарската опасност може би накара мнозина да внимават за в бъдеще.

По-трудно беше човек да отгатне настроенията и мислите на нашата интелигенция. Живеех на улица „Екзарх Йосиф“ и бях съвсем наблизо до тогавашната редакция на вестник „Вечерни новини“, където по онова време се въртеше цяла група млади автори. По работа или без работа там се събирахме на приказки и сякаш оттам започна пътят на мнозина от нас — моят, Радичковият, на Антон Дончев и Димитър Мантов, които бяха съавтори в първата си книга, на Мирон Иванов и други. В редакцията току-що беше постъпило симпатично мълчаливо момче от Странджанския край — Дико Фучеджиев. Между всички ни съществуваше недекларирано добро чувство, може би защото тогава не подозирахме, че бъдещето щеше да ни предложи общ път, в средата на който имаше неизбежен кръстопът. А може би бяхме млади и невинни и нямахме ясна представа за тежестта на думите, които по-късно щяхме да произведем. Или пък (онова, което най-много искам да вярвам) всеки беше достатъчно интелигентен, за да превъзмогне всякакви предразсъдъци и се опита да отстрани нещата, които ни бяха разделили. Пазя много хубаво чувство от това време и тогавашните мои литературни връстници.

Докато се водеха боевете в Будапеща, ходех всеки ден във „Вечерни новини“ с надеждата да приказваме, някак да си чуем мислите. Ала всички бяха изчезнали. В редакцията владееше сурова, неприветлива атмосфера. Единствено Дико беше там и двамата слушахме последните новини. В течение на часове ставаше все по-ясен изходът на унгарското въстание. Представях си трагичната и отчайваща картина на омразни нашественически танкове, които смазват последната надежда на един толкова невероятно силен малък народ. Никога не съм мразил народи и държави, но тогава изпитвах най-силна ненавист и отвращение от всичко съветско. И там, в полутъмната стая, докато слушахме с Дико новините, ми се стори, по игра на въображението или по телепатия, че и той мисли и чувствува почти същото като мен. Ала когато дойде последното съобщение за края на правителството на Имре Наги, чух Дико да казва: „Гадовете получиха каквото си заслужаваха!“ „Гадовете“ бяха унгарският народ.

За миг ми се стори, че той каза това, защото бе разбрал, че аз отгатнах състоянието му, и той беше длъжен да го каже, за да защити репутацията си на млад партиен член. Години по-късно цялата кариера на Дико ме убеждаваше неведнъж, че той наистина е бил на страната на танковете. И въпреки това, въпреки големите и важни постове, които последователно заемаше и които се дават на най-верните, припомняйки си ноември 1956 година във „Вечерни новини“, аз продължавам да имам чувството, че онова мълчаливо момче тогава не беше много далеч от мен.

Гръмотевичната унгарска есен завърши дори без традиционното сиромашко лято. Зимата настъпи със стръвността на съветските танкове и София потъна в отвратителна мъгла. Ако трябва да продължа с това сравнение между хора и природа, трябва да кажа, че това беше най-унилата, най-потискащата зима от 1949–1950 година, когато нашият живот сякаш беше стигнал до дъното. Съветският съюз удари Унгария, но болката с най-остра сила откликна и у нас, защото паралелът Унгария-България беше най-очевидният.

Малко е да кажа, че всеки истински българин беше с унгарците. Те бяха нашите герои — Давидовците, които бяха излезли с гола прашка срещу чудовищно въоръжения Голиат. В нравствено отношение Давидовата прашка бе смазала Голиат. Моралната красота на унгарското народно въстание бе толкова силна и легендарна, че впоследствие партийната пропаганда трябваше да измисля реки от басни и лъжи за това, че американското разузнаване организирало всичко. В техникума по керамика едно от момчетата дръзко възкликна: „Ах, защо не сме унгарци!“

Човек често можеше да чуе, разбира се, насаме: „Унгарците са велик народ! Шапка им свалям на маджарите!“

Подтекстът винаги беше: „Ах, защо и ние не сме като тях!“ От друга страна, Съветският съюз се демаскира завинаги като империалистическа, потисническа зла сила. Отначало живеехме с надежди, че Западът ще се намеси, че Унгария ще поведе хорото за изтръгването на цяла Източна Европа, но освен думи… унгарските въстаници не получиха никаква подкрепа. И тук дойде първият голям и най-страшен удар от потъпкването на унгарското въстание. Внезапно и категорично до всички нас в Източна Европа историята изпрати своята истина — ЧЕ СМЕ ОБРЕЧЕНИ. Че сме обречени не толкова от себе си, колкото от останалия свят. Светът ни беше обрекъл да бъдем зазиданите сенки в сградата на неговото цивилизовано оцеляване. За абсолютно всички у нас — партийци и безпартийни — тази телеграма на историята беше пределно ясна. Пред очите ни се беше разиграла най-поучителната кървава драма. Цял един малък народ беше въстанал срещу империалистическото робство. И цял един свят, претендиращ за цивилизована отговорност, бе гледал бездушно смазването на едно народно въстание от безмилостни окупатори.

„Световно обществено мнение, харта за човешките права, човешки морал… трици!“ — казваше моят приятел Д.

Тъкмо след Унгария 1956-а най-настоятелно се заговори, че в Ялта великите сили си били разпределили света и че Унгария, България и другите източноевропейски страни са дадени на Съветския съюз за веки веков. Постепенно времето щеше да доказва правотата на този слух и постепенно той щеше да се превърне в най-ярко осъзнаван факт, който доведе до определена философия, определено гражданско поведение. Ако до унгарските събития всред масите съществуваше все пак смътна илюзия за някаква световна справедливост, то след тях нищо не остава от нея. В България беше популярна една фраза: „Ние сме продадени. Западът ни е продал.“

Или пък се казваше: „Светът е поделен. Ние сме отсам чертата и трябва добре да помним това!“

Оттук нататък цялото бъдещо развитие у нас щеше да се предопределя от един най-важен и категоричен урок — Унгария. И трябва да кажа, че този урок беше запомнен много добре и от потисниците, и от потиснатите.

> ИЗБОР НА ПОЗИЦИЯ

Ако до 1956 година мнозина в България можеха да хранят някакви илюзии за промяна на нещата отвън, безмилостното смазване на унгарското народно въстание унищожи и последната капка от тях. Стана ясно, че никой няма сериозно намерение да им помогне. От друга страна, хората на режима разбраха, че дотогава, докато съществува силен Съветски съюз, тяхната власт не ще бъде заплашена отвън. Това бяха истини, които според мен значително прочистиха мъглата от илюзии и предубеждения. Колкото и неприятна да е една истина, човек има способността да се приспособи към нея и в някаква степен да установи относително равновесие. Точно както инвалидите от войните или злополуките свикват да живеят с истината за липсващия крак или ръка, така и ние след унгарските събития трябваше да свикнем да живеем с власт, която съществуваше против волята ни и ни бе натрапена по силата на историческа злополука. Другата алтернатива беше самоубийството. В целия български живот след 1956 година човек може да види осъзнаването или признаването на това просто и ясно положение. Така че от историческа гледна точка унгарските събития послужиха за проявител на тази истина.

Разказвали са ми, че преди години някъде в Родопите е имало малка кръчма със странното име „Тука е така“. Собственикът на тази кръчма бил груб и свадлив човек и се държал твърде нетърпимо с клиентите си. Всеки път, когато някой от тях се опитвал да протестира, кръчмарят безапелационно му посочвал фирмата над вратата: „Иди и прочети какво съм написал там! Тука е така! Ако ти изнася!“ И тъй като най-близката кръчма била на няколко километра, никому не изнасяло. Хората просто се приспособили към условията на „Тука е така“.

И ние, бивайки по волята на съдбата граждани на народната република „Тука е така“, трябваше да свикнем с характерите на нашите управляващи кръчмари. Мисля, че това беше добре разбрано от цялата ни интелигенция. Моят приятел, покойният критик Цветан Стоянов, казваше: „Ние сме тука, а не там. И това е много сериозна разлика!“

Това беше убийствена разлика за всеки, който се опитваше да мери нещата с външни мерки. Единственият критерий за разбиране на нашата действителност се съдържаше вътре, в самата нея, и онзи, който се хвърляше да прилага външен критерий, беше наивник или глупак. Докато на земята съществуваше Съветският съюз, България щеше да бъде комунистическа страна. Единствената смислена обществена борба беше да се премахнат недостатъците на съществуващия строй и с това да се подобри животът на хората. А комунистическият строй можеше да бъде критикуван и атакуван единствено от комунистически позиции, или още по-правилно, от позициите на комунистическия идеал. Моето най-твърдо убеждение беше и е, че тръгването от каквито и да е други позиции е пълна и неизвинима безсмислица.

Много обвинения са били отправяни срещу българската интелигенция, че съобразявайки се с действителността, била преминала изцяло на конформистки позиции. Вероятно за известна част от тази интелигенция — за кариеристите и печалбарите и особено за псевдоинтелигенцията, произведена по партийна линия, могат да се кажат и по-лоши думи, но за силното ядро от истинската наша народна по дух и сърце интелигенция никога не е ставало дума за примиренчески конформизъм или угодно живуркане с капризите на губернаторите, а тъкмо обратното — за смислена обществена борба, в която по партиен път да се преодолеят ужасните недъзи на системата. Разбрала, че Ботевата теория за физическа борба е обречена на неуспех, тази наша интелигенция (в голямата си част комунистическа) премина върху Каравелови позиции — за дълга и упорита борба, чрез която режимът да бъде върнат към чистото начало на комунистическия идеализъм. Тази интелигенция знаеше, че най-силното и оръжие бяха именно комунистическите идеали, гражданската отговорност и политическата нравственост. И оттук нататък, до чехословашките събития през 1968 година, в България щяха да важат, макар и неофициално, щяха да се ценят и приемат навред мерките и оценките на тази интелигенция, а не тези на режима. Когато режимът правеше някакъв мизерник лауреат на Димитровска награда, за да го възнагради за услугите му, общественото мнение за него не се изменяше. Той си оставаше мизерник, защото това беше оценката на истинската интелигенция. И обратното, когато режимът заклеймяваше и порицаваше или цапаше чрез платени писачи някое честно име, никой, дори самите висши представители на режима не приемаха това за истина, а се съобразяваха с оценката на истинската интелигенция. Това нейно безспорно влияние има огромно значение за подобряване донякъде на естетическия вкус и критерия на партийните ръководители, които, ако през 1956 година смятаха Стоян Даскалов и Андрей Гуляшки за големи писатели, десет години по-късно щяха да поставят на техни места Николай Хайтов и Богомил Райнов, което от естетическа гледна точка поне е напредък. Пак под влияние на оценките на тази интелигенция партията щеше да се опита по-късно да привлече в своите редици и за своята текуща кауза всичко по-способно, което щеше да се появи. Голямата борба, която щеше да се води през всички последвали години, щеше да бъде именно борбата на тази българска интелигенция срещу казионщината на режима. Много от представителите на това българско неорганизирано интелектуално течение бяха под постоянния натиск на властта, мнозина бяха изхвърлени от работа и отговорни постове и трябваше да живеят в мизерия, бяха изключвани от съюза, беше им отнета възможността въобще да се проявяват, бяха под непрестанната заплаха на Държавна сигурност, но тяхната дума продължаваше неофициално да има силата на закон.

За всеки млад автор от моето поколение, който в ония години, след 1957-а, навлизаше в литературата, театъра, киното или друго изкуство, обстоятелствата изискваха скоро да избере своята позиция. Позицията, която щеше да определи не само смисъла на неговото творчество, а и щеше да декларира неговото място в обществото. Мога да кажа, че едно от най-трудните неща в България е този дебют. Ненапразно! се казваше, че да станеш член на френската академия е по-лесно, отколкото да бъдеш български писател и да те приемат за член на Съюза на писателите. Ако човек беше бездарник, всичко беше много по-лесно, но за талантливите мои съвременници беше трудно. Партията беше изключително бдителна в отварянето на вратата за нови имена и тя изискваше недвусмислени гаранции. Затова никой не бива да се чуди, че всички без изключение започваха с повече или по-малко приемливи за партията творби. Същевременно човек трябва да отдаде дължимото и на психологията на младите, които идват с една-единствена цел — да успеят да си пробият път. Едва ли някой от тях се е замислял сериозно върху художествените качества на творбата си, върху собствената си философия и естетически концепции, а всичкото внимание е било работата да се приеме, да се отпечата. Съдейки по себе си, аз мога да извиня всякакви глупости и недомислия, произведени в този щурм за признаване, за право на място, за право на работа. Много често дебютните работи бяха, така да се каже, подвързвани с партийните корици на деня, което беше елементарна хитрост, за да може да се пробие. Спомням си един мой разговор с Емилиян Станев по онова време, когато беше редактор на белетристиката в „Литературен фронт“. Заекващ от неудобство, аз се опитах да се извинявам за първата си книга. И тогава Емилиян, който беше много различен от сегашния Емилиян, ми каза: „Не е зле да започнеш с такава книга! Зле е, ако свършиш с такава!“

Но не трябва да се отминава истината, че мнозина от младите влизаха в литературното поприще с една-единствена болезнено честолюбива цел — да направят на всяка цена успешна кариера. Последната не означаваше непременно книги, пиеси или филми, а твърде често главно редакторство, секретарство на съюз, постове в разни комитети и министерства или културно аташе в чужбина. Особено силна беше тази тенденция между онези, които чувствуваха, че сериозната литература е далече от тях, и приемаха партийната литература като най-доброто средство за кариера. Познавам не един и двама подобни другари, които по една случайност се бяха сетили, че чрез производство на членоразделни фрази от определен вид могат да постигнат по-лесни успехи, отколкото ако се състезават в друго поле. Така че не трябва да се забравя, че сферата на българската култура се намира под непрестанните атаки на подобни амбициозни същества, за които литературата е просто средство. Един от най-типичните случаи на огромен успех и огромни пари чрез може би най-посредствена търговска литература според мен е този на Стефан Дичев, който, след като реши, че адвокатството е загубена работа, се посвети на литературното производство, написа огромни исторически томове и спечели повече, отколкото би му дало адвокатството за следващите пет хиляди години. Той е най-добрият пример на псевдолитература, но същевременно и най-приемливият, защото поне не засягаше никого. Много по-опасни бяха другите, които, след като партията ги направеше свои сановници, се опитваха да налагат своите несъществуващи или окаяни естетически норми към произведения на талантливи автори. Тези граждани започваха по утъпкания път на техните батковци от Червенково време — заучаване на текущите партийни лозунги и безочливото им скандиране до прималяване. Неизбежно, като че следвайки силен природен закон, всички амбициозни бездарници, некадърници и всевъзможни други лакоми пробивачи ставаха най-напред членове на партията. По едно време ми се струваше, че партийното членство беше сигурен атестат за професионална не-кадърност. Това бяха хората, които превръщаха в стихотворения всяка реч на първия секретар, без значение какво беше съдържанието и, които драматизираха уводни статии на „Работническо дело“, които пишеха критики, литературни анализи, годишни доклади, помпозни очерци и уводни материали единствено за да доказват колко са верни на режима и да предявяват искане тази вярност да им се плати. От своя страна режимът едва ли би могъл да намери по-ревностни поддръжници, особено когато бъдещето, както изтъкнах, изглеждаше напълно сигурно. Аз лично се съмнявам дълбоко дали при една действителна опасност от цялата тази сбирщина културтрегери някой честно и искрено би се пожертвувал за партията. Те са тези, които при първия обратен полъх на вятъра панически ще напуснат обречения кораб. Но засега корабът върви и партийното ръководство и тези „творци“ са в търговско-лиричните приятелски отношения на опитна зряла проститутка и млад амбициозен жиголо. С риск да се повторя нека още веднъж кажа, че партията трябва да избере именно тези хора, защото моженето е независимост, талантът сам по себе си е независимост и много трудно талантливи хора се вкарват под строй. Докато неможенето или бездарието правят хората зависими. Ако Владо Голев изчезне от главното редакторство на „Септември“, едва ли някой ще си спомни, че е имало такъв поет. В същото време никой вече не може да уволни Йордан Радичков от българската литература, нито Константин Павлов от българската поезия. Затова Владо Голев ще се върти като пумпал и ще пише само това, което му кажат, а Йордан и Коцето ще пишат това, което те си искат.

И тук е обяснението защо режимът всестранно поощряваше литературното и културното търгашество. Говоря за българския режим Разбира се, при един по-интелигентен, по-проницателен и по-мъдър комунистически режим нещата биха вървели в съвършено друга посока. Това всъщност е тежкият данък, който комунистическата идея плаща за несъответствието между нея и хората, които си въобразяват, че са комунисти. Ако някога комунистическият свят се разтърси от унищожителна експлозия, това ще бъде идеологическа експлозия, произведена от потенциалната разлика между естествения гений на даден народ и догматичната посредственост на неговото ръководство. Когато Христо Радевски бе снет от главното редакторство на „Септември“ заради поетичното му твърдение, че „секретарите отминават, а поетите остават“, между него и Тодор Живков се провел разговор. Цветан Стоянов, който беше близък на Радевски по това време, ми предаде следния многозначителен откъс от този разговор. Във внимателно остър тон Христо Радевски казал на първия секретар:

— Как можете да подкрепяте писатели като Орлин Василев и Стоян Даскалов, когато всеки в тази страна знае, че те са нечестни хора и политически търгаши!

На това Живков бил отговорил:

— Другарю Радевски, ние много добре знаем, че Орлин Василев и Стоян Даскалов са нечестни хора и политически търгаши, но в настоящия момент те подкрепят нашата линия и това е, което има най-голямо значение за нас!

Познавайки донякъде и двамата разговарящи аз мисля, че този разговор е правдоподобен. И ако го цитирам сега, то е, за да покажа, че по много причини режимът разчиташе и имаше най-насъщна нужда от всички орлинвасилевци и стояндаскаловци. Макар че малко по-късно, по време на посещение в Москва, същият Орлин Василев щеше да се опита за лични облаги да злепостави първия секретар пред най-отговорни съветски ръководители, за което щеше и здраво да си изпати.

Това са накратко атмосферата и разположението на силите, всред които един млад автор от моето поколение трябваше да избира своята позиция. В каква посока можеше да отиде всеки, който, от една страна, искаше да бъде признат от партията за писател. (А партията се представляваше от хора като Владо Голев и Орлин Василев.) И от друга страна — не искаше истинската българска интелегенция да го причисли към (нека си послужа с един уличен софийски израз) „литературните чорбари“.

Мнозина от нас, плахо и внимателно пристъпващи литературния праг, се опитаха да следват един обречен на провал принцип: „и вълкът сит, и агнето цяло“, просто забравяйки, че няма нито един голям писател в цялата световна литература, който да е стоял на този принцип. Голямото изкуство винаги е идвало от обратното — „или вълкът, или агнето“.

* * *

По време на студентските ми години и по-късно баща ми, твърде здравомислещ човек, с нравственост, присъща на старото поколение, настояваше неведнъж, че аз трябва да се откажа от литературните си увлечения и се посветя изцяло на инженерството. Неговият категоричен съвет произтичаше от две заключения:

Първо, че литературата в България беше станала политика, което за него беше синоним на мръсна работа.

И второ, че инженерството гарантираше по-голяма сигурност и спокойствие от писателството.

„Виждаш ли — казваше той, — властта може да назначи за писател когото си иска, дори някой неграмотен. Но не може да назначи всекиго за инженер. Иначе мостовете ще почнат да падат.“

В тая бащина логика се съдържаше предубеждение, за което много пъти по-късно щях да признавам колко пророческо е било. Защото в ония най-първи години не можех дори да си представя какъв писателски живот ме чакаше. В моето въображение писателският свят се представляваше от благородната фигура на Иван Вазов, който се разхождаше самотен из София, от достойното, пропито със сарказъм и независимост лице на Пенчо Славейков, от поразяващия вглъбен образ на Яворов, от романтичната чистота на Димчо Дебелянов. Това бяха за мен писателите — далечен и недостъпен, но толкова примамлив литературен Олимп. Дори наум не беше ми минавало да се питам каква е била тяхната гражданска позиция и дали тя е била отразявана в творчеството им. Те бяха български писатели, като творци много различни един от друг. И като ги противопоставях на съвета на баща ми, аз си казвах, че щом като те са могли да създават литература, която няма нищо общо с политиката на деня, то това е убедителен пример за следване. В края на краищата защо писателят трябва да взима отношение към партии и идеологии, когато би могъл да посвети вниманието си на други толкова силни страни от живота, като чисто човешките взаимоотношения или пък отношенията природа-човек? Ако един поет създава любовна лирика, какво значение има цветът на любовта? Дали тя ще бъде обагрена в партийното виненочервено, или пък ще има синия цвят на небето? Ако имате драмата на една изневяра, пронизана от остра болка и ревност, къде е мястото на партийната позиция и идеология? Не са ли те сринати от бушуващите чисто човешки страсти? Следователно защо писателят ще бъде задължен да има гражданска позиция? Партийна позиция? Не предполага ли това изкуствено деформиране на творческия процес? Не можеше ли въобще да се избегне партийно-политическото ангажиране?

Само няколко години по-късно щях да призная, че баща ми беше напълно прав. Че всички тия въпроси, които изглеждат твърде убедителни за всеки, който не познава нашата действителност, са — меко казано — неуместни. Това не значи, че не може да съществува надпартийно изкуство, а че то не може да вирее и се развива на днешна българска територия. Всички примери от нашата литературна класика или от световната литературна история са абсолютно неподходящи за нашата съвременна действителност. Защото за пръв път една определена идеология стана главен фактор в живота на хората и за пръв път вечният, магическият образ на човека бе отречен, за да бъде заменен с някакъв евтин, пластичен идеологически манекен, наречен „образа на комуниста“. За пръв път всички творчески подходи, различни творчески мирогледи, философски, религиозни, национални и прочие методи за художествено познание бяха забранени и заменени с метода за подреждане на пластичните манекени, наречен „социалистически реализъм“. Ако целта на нормалната човешка литературна дейност е да ни даде оригинално и живо художествено познание за света и живота, то целта на социалистическия реализъм е да унищожи това човешко познание и го замени с лъжа. Нека само мимоходом отбележа, че най-големият и най-дълбокият конфликт в България е именно тази нестихваща война между човек и манекен или между лъжа и истини. По-късно ние ще видим, че всички относителни успехи на нашата литература са там, където човекът гневно е раздирал и захвърлял нахлупената му манекенска маска и е показвал живото си лице.

Като се знае, че книгите, които се предоставят за четене на народа, т.е. книгите, които биват пускани в печат, се избират не според вкуса на читателите, а по принцип според нуждите на партийната идеология, става ясно какъв вид книги издателствата и редакциите искат от писателите. Става ясна и пълната зависимост на писателите от издателската политика на партията. Разбира се, тук трябва да се изтъкне човешкият елемент на тази своеобразна цензура, а именно, че редакторите имат свои собствени разбирания за партийната линия, които се различават до степен, позволяваща от време на време издаването на книга, която едва ли е идеологически оправдана. На системата на българското книгоиздаване днес аз ще се спра по-подробно и особено на ролята на корупцията при подбора на книгите и определяне на техния тираж.

Но в ония години, преди да прекрача прага на литературната къща, аз нямах ясна представа какъв беше животът вътре в нея. Като всеки начинаещ автор аз живеех с училищните представи: за писателите и писателството. При това, за разлика от голямото мнозинство млади автори, аз не познавах жив писател, нито пък членувах в Кабинета на младия писател. Моето инженерство поглъщаше голямата част от времето ми. Ала постепенно, с увеличаването на контактите между мен и отделни редактори, с проследяването на онова, което се пускаше за печат, с известни литературни скандали, критически спорове или награди за мен ставаше все по категорично ясно, че бариерата пред мен би се вдигнала само след удовлетворяване на минимума партийни изисквания, че политическата и идеологическата част на произведението са по-важни от неговата художествена стойност. А нашата критика твърдеше безспир, че идеология и художественост са неразривно свързани.

Така че ако човек искаше да пише литература, това можеше да стане само при спазването на определени партийни условия, особено когато темата е съвременна. Аз съм склонен да вярвам, че невероятното изобилие от опити на млади автори да пишат на историческа тема, особено от по-далечната история, произтича главно от желанието им да заобиколят хитро партийните условия. Но за такива като мен, чиито интереси бяха изцяло отправени към съвременността, нямаше друга възможност освен щурмуване на бариерата. Според партийните изисквания идеологическата позиция на писателя трябваше да се изразява както в творчеството му, така и в гражданското му поведение. Това означаваше, че творческата позиция и гражданската позиция трябваше да бъдат единни. И тук аз открих, че при много от писателите двете позиции често се различаваха. Някои писатели като граждани стоеха на безупречни партийни позиции, докато в творчеството си повече или по-малко се отклоняваха от тях, а при други беше обратното — като писатели те строго спазваха идеологическите изисквания, а като граждани бяха по-свободни. Не е трудно човек да отгатне, че между първите имаше значителни таланти, а вторите бяха по принцип посредствени писатели. Класическият трик на някои от нашите най-добри писатели беше да декларират гръмогласно най-правоверни граждански позиции, за да могат да получат кредит за относителна творческа свобода. При някои от тях това беше драматично противоречие, особено когато читателите разбираха, че онова, което писателят бе казал в някакво изявление, просто противоречи на идеите, заложени в последното му произведение. От другата страна, при бездарните писатели, единственото, което можеше да пробута техните книги, беше партийността на написаното. Всички бездарници, които познавам, се улавяха за партийността като давещи се за спасителен пояс (не сламка). И пак стигаме до неизбежното заключение, че партийността в литературата и изкуството е гаранция за неговата посредственост. До ден днешен, познавайки добре литературата в Източна Европа, и СССР, аз не съм прочел дори едно-единствено що-горе художествено партийно произведение. Както вече казах, всички литературни успехи са били вън от партийно-идеологическите изисквания. Но това е друга голяма тема. Причината, поради която я засягам тук, е да покажа практическата несъвместимост между партийност и художественост. Едното отрича категорично другото. Нещо повече, какво ще видим по-нататък — съществува подобна несъвместимост между партийност и комунистическа идея.

Следователно заставането на партийни позиции в едно художествено произведение е сигурна гаранция за художествен провал. От моя собствен опит и от опита на всичките ми колеги мога да кажа, че най-трудното в творческия процес е именно това съчетаване на художествения елемент с партийния, това съобразяване на художествения замисъл с партийните идеологически изисквания, което за мен може да се сравни само с опит за присаждане на жива тъкан върху мъртво тяло. Познавам десетки, може би и стотици произведения, където чудесен художествен замисъл е бил провален от вмъкването на мъртвата партийна тъкан.

Затова въпросът за избор на позиция, която човек да влага в своето художествено творчество и която да бъде приемлива за партията, е изключително труден. С гражданската позиция нещата са далече по-лесни. Дали вярвате, или не вярвате на партията, това си е ваша лична работа, но никой не ще ви закача, щом като при всяко събрание или гласуване произнасяте партийното „Отче наш“. Разбира се, от време на време настъпва по някой момент, когато партийното издевателство ни превръща в нещо като маймуна, особено когато трябва да гласувате за най-противна кауза. Въпреки всичко, както казах миналия път, в България се оформи цяло течение от културни дейци, които твърдо се опитаха да отстояват единствено своите граждански и творчески позиции.

Но нека за миг оставим външната страна на нещата и се спрем на избора на позиция вътре, в самото литературно творчество. Какви теми и сюжети ще подбере един млад автор с чувствителност спрямо съвременността? От какви позиции ще направи този подбор? Как ще степенува своите предпочитания? Как ще изведе своята идея? Отговорите на тези въпроси идват от самата действителност в България. И мисля, че те показват най-естествената връзка между живот и литература. Пристъпвайки към сериозна литературна работа по един донякъде инженерски начин, аз си зададох конкретни въпроси, на които потърсих съответните конкретни отговори: Коя тема е най-силна в царството на неправдата? Отговорът е — темата на правдата. Коя тема е най-силна в републиката на робството? Отговорът е — темата на свободата. Коя тема е най-важна в обществото на лъжата и лицемерието? Отговорът е — на истината. Коя тема е най-значителна в страна, където новата власт е дошла в името на по-добър и по-щастлив живот, а вместо това е предложила по-мизерен и по-отвратителен обществен строй? Отговорът е — темата на погребаните идеали. Ето как верността към живота в България фактически предопределя верността към изкуството и верността към себе си. Някои от младите автори от моето поколение откриха, че действителността ги е въоръжила с много силно оръжие, а именно да я съдят и разглеждат от позицията на комунистическия идеал, т.е. от позицията на онова, което е било обещано на народа. Нещо повече, в по-късната ни работа, изследвайки подробно живота и смъртта на множество комунистически герои, в чиято преданост към делото на комунизма не можеше да има съмнение, аз отново стигнах до извода, че нашата съвременност не само може, но и трябва да бъде съдена от техни позиции. В края на краищата, ако някой се е самопожертвувал, за да даде на народа си по-добър живот, то неговото верую е най-естественият критерий за преценяване верността на новата власт към идеала. В България днес това е много силна нравствено-политическа позиция. Ние ще видим по-късно как партията ще се уплаши от тази именно позиция и за доста дълго време комунистическата тема ще бъде най-нежеланата в нашите издателства.

„Пиши каквото щеш, но моля ти се, не се занимавай с комунизъм и съвременност!“ — ми каза един директор на издателство, мой приятел.

Едни от най-силните творби в съвременната българска литература са изцяло написани от позициите на комунистическия идеал. И същественото при тях е предявяването на правата на човека срещу диктатурата на манекена или партийното чучело, ако щете. Тъкмо комунистическият идеал предоставяше силно въоръжение при критикуването на режима, при отстояването на честни и достойни граждански позиции в литературата. Изобразяването на действителността такава, каквато е, върху фона на онова, което би трябвало да бъде, неизбежно водеше до остра критика и косвено отхвърляне на партийната линия.

Мисля, че обръщането назад, към комунистическия идеал, доведе до силна гражданска чувствителност у повечето автори от моето поколение, до остра непримиримост с недъзите на системата, при която живеехме. Особено силна беше тази чувствителност всред българските кинодейци и тя намери израз в множество филми. Подобна чувствителност и непримиримост беше декларирана и в творбите на най-добрите поети от моето поколение — Константин Павлов, Стефан Цанев и други. Не случайно в стихотворението си „Декларация“ Константин Павлов заявява:

P>

Искам да съм с първите,

с истинските,

с комунистите.

P$

Това е толкова ясна позиция — „с първите, с истинските!“. Разбира се, идеолозите на режима ще нарекат тази позиция черногледство, ще я отрекат, ще я забранят и ще се опитат да я ликвидират, защото тя е против тях и съдържа присъдата на времето над тях.

* * *

Както видяхме по-горе, животът в България неумолимо задължаваше всекиго, не само писателите и интелигенцията, но абсолютно всяко живо същество, да определи своята позиция. Почти всеки ден ставаше нещо, което пряко или косвено проверяваше позицията на отделния гражданин. Къде е? С кого е? Или против кого е? В името на какво? Защо? Въпросът с гражданската позиция у нас има най-страхотен, болезнен характер. В процеса на нестихващата борба у нас той е доведен понякога до най-истерична крайност и твърде често всяка заинтересована страна приема позицията на даден гражданин като единствен критерий за оценка на неговия характер, добродетели, недостатъци, талант и пр. Точно като в абсурдна драма в нашата атмосфера ехтеше нестихващият рефрен на въпроса:

КОЙ СИ ТИ?

Всички настояваха да знаят отговора на този въпрос. И съответно с него определяха своето отношение. А трагикомедията беше, че малцина можеха да отговорят с някаква положителност на такъв невероятен въпрос. Толкова повече че отговорът от вчера не непременно е валиден днес и съвсем несигурен е за утре. Картината на гражданските позиции в България беше толкова сложна и неясна, че противоречията, които се появяваха често пъти, превръщаха понятия за доблест, достойнство и честност в пълна безсмислица. Грамадната част от българските граждани претърпяха някакво развитие, което обикновено се изразяваше в скачане от едни позиции на други, в отказ от едни идеи и прегръщане на други, в смяна на постове, привилегии, място в йерархията и т.н. Колко пъти съм виждал довчерашен непокорен бунтар срещу произволите на режима внезапно да се озове от другата страна на бариерата и да се превърне в трубадур на върхушката. Колко пъти бунтът на някого излизаше добре пресметнат протест, който изискваше определено заплащане. Всъщност, нека подчертая, че мнозина от най-неприятните днешни величия у нас са бивши бунтари, които отдавна са забравили за своите бунтове и са се превърнали в най-върли гонители на всякакви нови бунтари.

За дълги години беше модно млади интелектуалци да се явяват с нещо като дръзки и непокорни лица. Те се събираха в кафенетата, които горе-долу по това време се оформиха като някакви съответствуващи декори на новия „бунтуващ“ се дух. Най-малко кафенетата като „Бамбука“, „Славянка“, „Млекото“ или напоследък „Бразилия“ бяха нещо по принцип противопоставено на строгата атмосфера на партийния клуб. Голяма част от младите писатели, художници, артисти и други имаха определени часове, в които се срещаха на кафе и приказки. И от тези кафенета някои изградиха своите кариери по-бързо, отколкото ако бяха ходили всеки ден във Висшата партийна школа. Патриотичният поход на Георги Джагаров, който го изведе близо до върха, започна именно от словоизлияния в „Бамбука“, от емоциални алкохолни компании. В тези кафенета именно най-много се говореше за гражданските позиции, в тях се решаваше кое е честно и кое не е, кой е добър писател и кой не е. И в тях всеки смяташе, че трябва да декларира критично отношение към режима или поне към неговите най-изявени представители. Неизбежният добавък към коняка и бунтарското настроение бяха и купищата клюки. Покрай всичко друго човек можеше да научи кой с кого е спал предишната вечер и какво се е случило някъде из важните места. Никога няма да забравя една сцена в „Бамбука“, която, смятам, и други помнят. Един от особняците на София по онова време беше Богдан Бенев, известен на всички с прякора Парамуна. Той беше интересен чешит, техник, който се оказа много добър художник-илюстратор и още по-интересен философ, чиито разсъждения по устройството на обществото и хората изненадваха с аритметична простота. Богдан Бенев беше направил някаква рационализация в пощите и когато на тържествено събрание му връчваха парична награда, той най-хладнокръвно бе поискал тя да му се плати в… долари, защото само с долари може да си купи това, което му-трябвало. Това беше силна публична подигравка с „Кореком“. След дългогодишна борба за паспорт за Западна Германия Богдан Бенев успя да го получи. Но когато всичко беше наред, Държавна сигурност го свали от самолета на летище „Враждебна“ и му отне без обяснения правото да пътува. Той беше безкрайно възмутен, но не промени с нищо своето отношение към света, който го заобикаляше. Та тогава, в онзи обеден час в „Бамбука“, той бавно се приближи към голямата група в средата на кафенето, където бяха поне двадесетина известни борци за правда и свобода на изкуството. Лицето на Парамуна сякаш имаше един-единствен израз — на студена присмехулност. И пресичайки вдъхновеното слово на Васил Попов, той каза със странния си, малко тенекиен глас: „Какво правите!… Мешате Джойс с коняк и играете на писатели и герои!… А цялата работа е за кокала! Чакате да ви го подхвърлят…!“

По-темпераментните на масата скочиха срещу него, но той невъзмутимо се оттегли, като при вратата с убийствена усмивка добави: „Горките… не знаят, че кокалите са малко!“

Той беше невероятно прав. Само пет години по-късно три четвърти от бунтарите около тази маса щяха да се покатерят по стълбата, щяха да изтласкат „тираните“ и „догматиците“, за да се превърнат сами в най-тиранични и на-догматични представители на режима.

И все пак в кафенетата ходеха почти всички — не само кандидатите за кокала, а мнозина от онези, които плащаха прескъпо за своите последователни и безкомпромисни граждански позиции. Само времето щеше да отсее едните от другите. Но говорейки за това време, аз искам да подчертая, че в този следсталински период беше узаконена мода всеки да се представя за най-принципен борец за правдата. А за преобладаващото мнозинство тази правда се свеждаше само до тяхното собствено добро. По-късно, срещайки един или друг от тези бивши герои, седнал зад масивно бюро или приемащ чрез секретарката си, аз слушах повтарящо се едно и също обяснение, че човекът бил приел предложения му пост в името на принципите, че бивайки вътре, в апарата, той би могъл да направи много повече за правдата, отколкото отвън. Тази песен беше най-баналната. Някои от певците й толкова много настояваха на това обяснение, че се опитваха да убедят и себе си. А истината беше точно обратната, точно тази, която Смирненски така великолепно бе изразил в разказа си „Приказка за стълбата“. Един от тези борци в пийнало състояние веднъж ми каза: „А защо не! Разбери, защо ще се лъжем. Живее ми се приятен и удобен живот. Партията ми го предлага. Защо да не го приема! Всеки друг ще го приеме, без дори да се замисли! Аз не съм герой и не искам да съм герой! Един път сам се родил и искам да си живея хубаво!“

Твърде често новите звезди настояваха, че „всеки би постъпил така“, че всеки, ако му падне, ще приеме. И най-много се ядосваха, когато виждаха, че не всеки приемаше, че имаше хора, които категорично отказваха де приемат компромис между своята собствена съвест и обществената мръсотия. Хора като Христо Ганев, Константин Павлов, Стефан Цанев и мнозина други бяха най-омразните имена в света на бившите кафеджийски герои.

„Христо живее, за да бъде мъченик, за да бъде герой! Е, добре, аз не съм, нито желая да съм! За какво ми навира той своя пример в очите!“ — Това са думи на един от днешните важни хора в нашата култура, някогашен наш кафеджийски другар.

„Да ти кажа право, не мога да ги понасям такива като него! — беше извикал друг в изстъпление. — Той като че си няма друга работа, освен да се появява наоколо само за да показва, че той не е това, което ние сме! А какво е постигнал с това, да го питам? Стандарт за честност, от която никой няма нужда!“

Тази тирада принадлежи на днешен заместник-министър, също част от някогашните кафеджийски бунтари.

Забележете, че всеки по-чувствителен изпитваше известно угризение за това, че се е продал, за това, че е бил на едни позиции, а сега е преминал на други. Само най-тъпите спяха спокойно и не се смятаха за задължени да дават обяснения. Твърде често тия променили се граждани (а пък аз си мисля, че те винаги са били такива, но са поиграли малко на мода) преживяваха разни лични и семейни драми, които постепенно, с помощта на придобитите постове, привилегии и пари, биваха щастливо разрешавани.

Но ако разказвам всичко това, то е, за да изтъкна, че след 1956 година и особено в началото на шестдесетте години всред цялата наша интелигенция владееше този твърде необичаен дух на извънредна чувствителност спрямо правдата, истината и свободата. Почти всеки млад и не толкова млад интелектуалец се смяташе за задължен да декларира по някакъв начин своето неодобрение на властта, устройството и начина на живот на командуващата върхушка. Дори момчета от най-приближения на висшето ръководство кръг, какъвто беше покойният поет Владо Башев, се отнасяха със скептична усмивка спрямо него и в добавък носеха каубойски панталони по време на официални заседания или събрания, което по онова време беше някакво предизвикателство. Но ако, от една страна, това движение на духовете беше очевиден протест срещу годините на жестока и безсмислена тирания, срещу догматичното късогледство на нашите идеолози, от друга страна, струва ми се, че то беше доста повърхностно, че беше, с малки изключения, повече кафеджийски патос, отколкото дълбоко и солидно вълнение. Както ще видим по-късно, това беше и причината властта да не вземе на сериозно това непокорство и да го остави само да си тлее, тъй като в последна сметка то не надвишаваше значението на разпалените футболни страсти. Според мен в голямата си част това преклонение пред правдата и свободата беше романтично младежко увлечение, което с възмъжаването на героите щеше да свърши. То нямаше корени в живота на народа, то беше откъснато от тях и малко или много имаше теоретичен, абстрактен характер. Почти никога не съм чул на тези срещи да се говори за положението на народа, за положението на работника или селянина, в някаква степен да се откликва на техните нужди. Мотивите бяха главно интелигентски, често пъти силно ограничени. Например на едно кадрово разместване във висшия апарат се реагираше по-силно, отколкото на пренебрегването на цял принцип на управление. Затова и властта не само не се тревожеше от кафеджийската заплаха, но в някаква степен дори я поощряваше. Най-малко хората на Държавна сигурност, които бяха неизбежна част на кафеджийската атмосфера, можеха точно да следят за движението на духовете. И аз мисля, че от гледна точка на режима фактът, че Живков не взе тази заплаха за сериозна, а се постара кротко и дружелюбно да приласкае романтиците, вдъхновявани от коняк „Плиска“, говори за ясното отношение на властта към тях. Всеки опит да се действува по старому, да се арестуват или преследват жестоко подобни прояви можеше само да извади очи, вместо да изпише вежди. „Приобщаването“, както партията обича да нарича този процес на приласкаване на разсърдени или немирни деца, свършили далече по-добра работа. Аз мисля, че един от най-големите успехи на българския режим, който до голяма степен обяснява липсата на големи политически кризи и драми в България, е именно в този подход на купуване на човешки съвести, на корумпиране на човешки сърца, или както един от нашите по-чувствителни поети веднъж се провикна: „Кой смее да говори за мръсотия! Всичките сме в един гьол. Така че от нас зависи дали ще казваме на гьола локва или езеро!“

Никога не съм бил привърженик на обобщенията, но ето че трябва да правя известно обобщаване, което, разбира се, е относително вярно. В тази относителност влиза и присъствието в кафенетата на значителна неутрална или стремяща се да бъде неутрална маса. Въпреки всичкия натиск от всички посоки имаше хора у нас, които се опитваха да не застават на никакви позиции, или поне да бъдат винаги по перваза. За едни от тях това беше въпрос на убеждения, за други — въпрос на сметки. Никога няма да забравя думите на един от тези неутрални граждани: „Аз не съм я докарал тази власт, за да я свалям. Тия като Веселин Андреев, Христо Ганев, Радой Ралин, Добри Жотев, които са се борили за нея — те да си я свалят. Това си е тяхна, вътрешнопартийна работа и мене не ме интересува.“

А друг мой приятел веднъж съвсем добронамерено ми даде следния съвет. „Слушай, не забравяй, че ние сме безпартийни и това е много сериозна разлика. Емил Манов и Любен Станев ги разкритикуваха приблизително за едни и същи неща в книгите им, Но Емил Манов си остана главен редактор, а безпартийният Любен Станев изхвръкна от киното и трябваше да ходи да си търси работа чак в Кърджали! Така че остави ги партийците да се занимават с партийните работи. Не е наша работа да се бъркаме там!“

От своя гледна точка и двамата бяха прави. Но ако човек имаше сериозно намерение да пише истинска литература, ако наистина искаше да отразява проблемите на своето време и своето собствено отношение към тях, аз не мога да си представя как това може да стане без определена позиция.

Така или иначе изборът на един млад автор, какъвто бях аз в ония години, беше между четири категории, които според мен в значителна степен отразяват разположението на обществените сили у нас.

Първо, да избере и застане твърдо всред ония, които са за режима, без значение какво е неговото съдържание или кой го води. „Води ме, партио!“ е лозунгът на тази група. Тази позиция осигурява най-бърза и най-сигурна кариера, но тя същевременно лепва върху лицето печата на самоотрекло се, самоунижило се дребно оръдие на властта, на което всеки нормален гражданин гледа със страх и презрение.

Второ, да избере и застане всред ония, които се опитват да съчетаят чистотата на борците за правда и свобода с изгодите, удобствата и благословията на властта. Това са, така да се каже, хората, които преди обяд изповядват бунтовнически идеали, а след обяд кадят тамян на Политбюро. При ефикасна тактика тази позиция наистина може да доведе до „вълкът сит и агнето цяло“.

Трето, да се опита наистина да остане неутрален и да не взима участие в играта. Мисля, че това е изключително трудна позиция, защото поражда подозрения от всички страни и обикновено лишава хората, които са направили този избор, и от ореола на мъченици и борци, и от правото да ползуват разположението на властта.

Четвърто, да избере и застане непоколебимо всред ония, които се опитват да възкресят образа на комунистическия идеал, да го приближат към хората и да върнат дерайлиралата в корупция, самодоволство и безотговорност държавна машина върху чистите и честни принципи на първите комунисти.

Ето в това горе-дол у се състоеше изборът на позиция.

> ОПРАВДАНИЕТО

Искам да подчертая особено силно, че в годините между Унгарското народно въстание и Чехословашката пролет в България не се е говорило за нищо друго повече отколкото за последователност на убежденията, т.е. на позицията. Може да звучи странно и нелогично, тъй като истински последователните граждани бяха (по моя преценка) съвсем малко, но всички, които бяха демонстрирали непоследователност, смятаха за нужно да дават някакво обяснение. Казват ми, че днес вече не е така, че моите познати и бивши приятели, които заради непоследователността си направиха голяма кариера, повече не смятали за необходимо да обясняват каквото и да е. Но в ония времена това беше всекидневна тема, това беше неизбежната червена нишка на всички разговори, може би защото в цялата атмосфера съществуваше някаква полусантиментална въпросителна, на която мнозинството се смяташе задължено да отговаря. Обяснението се налагаше поради това, че много хора открито или дискретно бяха декларирали своите позиции на принципно несъгласие с текущата политика на партията, с недъзите на режима, за да се озоват след време в положение на проводници на отречената от тях политика и да станат защитници на същите недъзи. Трябва да съм чул поне стотици обяснения, при това без да съм ги искал и без някой да е задължен да ми ги дава. Просто всеки обясняваше всекиму защо е приел нещо, защо сега мисли така, защо се е променил. Трагикомично или не, но всеки представляваше едновременно обществената съвест и индивидуалния й нарушител. Всичко беше такава невероятна каша, в която дори министри се оплакваха от собственото си правителство, хора от Държавна сигурност — от собствения си институт, и писателите — от собствените си книги. В нормално общество това вероятно би могло да се смята за положително явление. Но при нас беше просто игра, част от ритуала на обществото. Господи, колко пъти наивното заключение е било: „Щом всеки знае, всеки съзнава, че е изменил, това ще доведе до нещо ново.“ В действителност крайният резултат на всички обяснения, оправдания и изповеди беше — нищо.

Ако трябва да обобщя всички оправдания, бих ги свел до два основни мотива, върху които се изграждаха всевъзможни варианти. Първият и най-популярният мотив за промяната на позиция, за приемането на корумпиращо предложение, за целия процес на покачването и изкачването на „стълбата“ беше, че ТАКА ПРАВЯТ ВСИЧКИ. С други думи, най-популярното оправдание бяха другите.

„Да не съм луд да откажа, всеки ще приеме! Защо аз ще съм баламата!“

И въпросният другар, който до вчера беше самообявил се бунтовник и храбро разказваше милиционерски вицове, като наричаше властта „ТЯХ“, внезапно се появяваше като строг и изпълнителен член на някакво управляващо тяло. Някои по-гъвкави дори имаха нахалството да идват и питат предварително: „Абе, предложиха ми тази работа… може да ти звучи смешно, но си викам… защо да не приема. В края на краищата може и да направя нещо повече, ако приема…“

Така стигаме до втория основен мотив, който по-гъвкавите кариеристи издигаха като свой личен лозунг. „Приех, защото отвътре ще мога да въздействувам много по-силно за промяна на нещата.“ Като декларация това изглежда много убедително. Такива хора често казваха: „Нищо няма да постигнем, докато стоим отвън. Нищо не зависи от нас. Ние сме оставили властта на мекеретата и се чудим, че не върви. Ако всички влезем вътре, ако всички се озовем на важни и командни места, тогава бихме могли да влияем върху цялата политика.“

В същия дух дълго време се агитираше, че всички безпартийни трябваше да влезем в партията, защото това беше пътят да получим отговорни позиции.

И ако на пръв поглед това оправдание изглежда смислено, човек трябва да е много глупав, за да го повярва. Първо, властта изискваше от приобщилия се другар да играе, строго спазвайки нейните условия. И второ, веднъж озовал се на стълбата, новият властник загубваше не само чувствителността си спрямо правдата и неправдата, но и развиваше във висша степен инстинкта за самосъхранение, т.е. с всички сили се стараеше да се закрепи на поста си и да отиде по-на-горе. В най-добрия случай човек можеше да разчита на известна толерантност от страна на новия началник, който понякога си спомняше бунтовническото кафеджийско минало.

Колкото и да ми е тъжно, трябва да приема факта, че огромната част от тези бунтовници всъщност, както Парамуна се бе изразил, се бяха бунтували за собствен кокал. В момента, в който го получиха, бунтът свърши. Нищо в обществената атмосфера не бе се променило, всичко си вървеше по старому, ставаха абсолютно същите безобразия, извращения, произволи, безпринципност, демагогия, обществени и лични подлости, само че нашите герои бяха от другата страна. В писателските и литературните кръгове, всред които се движех, има толкова много примери. Може би най-яркият е този на някогашния ми приятел, поетът Любомир Левчев. Или пък вземете групата млади критици от онова време начело с Тончо. Жечев, Здравко Петров и Кръстьо Куюмджиев, вземете цяла дузина млади и не толкова млади белетристи и всевъзможни културни дейци. Но нека подчертая, че тук не става дума за „КОМПРОМИСА“, който малко или много се прави от всички в името на нещо и който понякога е бил оправдан, понякога не, а за генерална промяна на позицията, за отказ от една вяра и приемане на друга вяра. Огромна част от борците срещу господството на Караславовата група през 60-те години, която дълго бе отъждествявана с режима, се оказаха далече по-неприятни, реакционни, догматични началници в нашата култура, отколкото най-ярките представители на сталинизма. Погледнете само каква шеметна кариера направиха „антикараславовците“: Георги Джагаров, Богомил Райнов, Павел Вежинов, Драгомир Асенов, Любомир Левчев, Дико Фучеджиев и т.н. Даже имам впечатлението, че всеки шумен бунтовник сякаш избира бунта като най-сигурна заявка за… добър кокал.

Така че оправдания „така правят всички“ или „правя го в името на промяната“ се оказаха било измами, било самоизмами. И в двата случая „другите“ бяха повод за собствено благополучие.

Но един от най-интересните случаи, при който човек оправдава себе си изцяло с другите, е този на другаря М., високоиздигнат фаворит на режима с определено влияние в културната сфера. Една вечер, под въздействие на алкохол и носталгични спомени за невинната младост, на терасата на ресторанта „Щастливеца“ край „Алеко“, аз чух история, която ми направи силно впечатление:

Някъде през 1950–1951 година М. бил студент в Софийския университет. По произход и убеждения семейството му заемало добро място в новото общество. Но от чист идеализъм в отговор на сталинския терор и зулумите на българските диктатори М. влязъл в нещо като конспирация на студенти и ученици, която целяла издаването на нелегални, бунтарски бюлетини. Странно или не, повече от участниците в тази конспирация произхождали от семейства на неутралната средна класа или пък от комунистически семейства. Между тях нямало т.нар. „класови врагове“. Въпреки дръзкото желание на младежите да се противопоставят на вилнеещия терор, въпреки клетвата им, че ще се борят с всички сили за „доброто на народа“, нещата не стигнали далече поради липса на средства и възможности. Те не могли да осигурят необходимия им циклостил за отпечатване на материалите и докато се лутали да го търсят, някой ги предал. И, разбира се, сталинската Държавна сигурност без никакво колебание ги изловила и през лятото на 1951 година всички се озовали в лявото крило на Централния затвор, където се водели разпитите на задържаните.

Тук М. подробно разказа как са го задържали на улицата, как са го отвели в затвора на булевард „Столетов“ № 21, как са го държали целия ден изправен, с опрян нос във вътрешната стена на затворническата килия и как започнали разпитите за разнищване на страшната вражеска конспирация. По време на едно разминаване в коридора той успял да зърне за миг двама от своите съзаклятници, ученици в последния клас на гимназията. Дланите на ръцете им били силно подути и от тях капела кръв. От тази картина косата му настръхнала. После, затворен в една от килиите на седмото отделение, той слушал среднощ стонове и вопли на момчета, които се опитвали да бъдат мъже.

Но той бил изненадан, когато го свалили в полунощ долу, в седми кабинет, за разпит. Следователят, които водел разпита, бил млад човек с интелигентно лице и както М. по-късно научил, бил единственият следовател със завършено висше юридическо образование. Имало още двама души от Държавна сигурност, които по-късно напуснали. Следователят, който имал капитански чин, макар и в цивилни дрехи, започнал разпита много внимателно с най-приятелски тон. Той не се интересувал толкова много от признаване на необходимите факти, колкото от подбудите, или, по-точно, от психологическата основа на тази „детска“ конспирация, както се изразил. Разговорите между двамата продължили дълго, в течение на няколко месеца, и никога капитанът не повишил тон, нито заплашил М. с побои или инквизиции. Само веднъж в кабинета нахлул някакъв майор Станко, който ревнал от вратата: „Абе какво му се церемониш на това копеле!“

Но капитанът не нарушил своя приятелски тон и разпитът често пъти имал почти психоаналитичен характер. Той се впущал в дълги екскурзии в собствените преживявания на М., които били следвани от литературни и философски дискусии. Но зад всичко това вървял неумолимият арестантски режим. М. бил в „единочка“, често пъти само на вода и малко парче хляб и което било най-мъчително — сред страшните викове и вопли на измъчвани хора.

„Аз не знаех как да приема този следовател — ми каза той. — От една страна, разбирах, че в неговото отношение нямаше никакви симпатии, колкото и любезен да беше, а от друга страна, струваше ми се, че той ме разбира и дори че в някаква степен ми съчувствува. Ако той се бе държал като майор Станко, нещата щяха да бъдат съвсем ясни, но всичко беше някаква мистерия. Аз пишех и пишех цели купища листове, някои от които бяха на тема «Защо обичам Достоевски?», или «Ако си писател, какво би писал». А междувременно с всеки изминат ден аз отпадах и губех сили. Понякога ми се искаше да го ударя, да го предизвикам, за да спрем тоя безспирен, идиотски диалог, и някак да прогоня вечната му усмивка… Но в някои съществени моменти лицето му придобиваше особено изражение. Това беше всеки път, когато му обяснявах, че ако нещо сме възнамерявали да правим, то е било заради народа. Дори си спомням, че употребих израза «щастието на другите», което някак го засегна. От време на време ми се струваше, че той ме мрази, защото аз някак отговарям на собствени негови проблеми, и той се стараеше да получи друг, желан отговор. След около един месец разпити една вечер той ми каза:

— Слушай, ако продължавам да се занимавам с тебе, то е, защото искам да ти помогна. А искам да ти помогна, защото си интелигентен човек и нашето общество има нужда от такива като тебе. Бедата е, че си напъхал в главата си куп сантиментални глупости, които аз искам да махна оттам! Разбираш ли, бих могъл да те препратя при майор Станко и да се свърши цялата работа, но аз мисля, че ти можеш да бъдеш спасен, разбираш ли ме…“

М. дори не знаел накъде избива цялото следствие. Внезапно последвала една нощ на очни ставки, при които той видял почти всички свои приятели, доведени до неузнаваемо положение — бити, брадясали, мръсни. И в края на този среднощен парад на изпитанията капитанът казал със зловещ смях: „И вие си въобразявате, че правите нещо за народа, че народът има нужда от такива като вас! Народът дори не ви е забелязал! Нито ще ви забележи!“

Няколко сутрини по-късно М. бил свален около 8 часа сутринта в кабинета на капитана. Той го посрещнал много любезно и му казал:

— Днес е Девети септември и за да покажем на тебе и на такива като тебе, че въпреки всичко ние вярваме в доброто начало, решихме да те пуснем да си идеш у дома за празниците. Но вдругиден, на 11-и, точно в 9 часа те искам тук, пред вратата. Иди да те обръснат и си почисти дрехите… — и внезапно ухилен, капитанът казал: — Съжалявам, но ще трябва да ходиш пеша, защото всички превозни средства са спрени заради манифестацията. Ти живееше в Бояна, нали? От площад „Македония“ петицата върви, но ти ще трябва да минеш пеша по „Пиротска“ до „Христо Ботев“… — той му обяснил точно маршрута.

Когато се намерил пред вратата на затвора, М. не можел да повярва. Той вървял бавно, защото бил много отслабнал, смъкнал се надолу и свил вляво по „Пиротска“. Било вече около девет и половина и цялата улица била задръстена с чакащи реда си манифестанти. Било истинско море от хора, всички облечени в най-празнични дрехи, окичени с цветя, носещи разноцветни лозунги. Десетки оркестри свирели и на много места се извивали хора. Времето било великолепно, слънчево, всичко плувнало в някакво спонтанно щастие и ликуване. Бащи подхвърляли във въздуха малки деца и гласовити агитки скандирали до прималяване: „Сталин-Червенков! Сталин-Червенков! Веч-на друж-ба!“…

Констрастът между тази картина и затвора бил смазващ.

„Изведнъж почувствувах, че нещо ме стисна за гърлото — ми каза силно развълнуван М. — и както се промъквах между тези ликуващи тълпи, аз не можех да спра сълзите си, аз хълцах като дете и си представях подутите разкървавени лица на моите приятели, удвоените от гумените бичове длани, нашите адски нощи, ужаса, през който минавахме, и само повтарях като в лудост «заради тези хора ли…, заради тези хора ли…» Едвам се довлякох до площад «Македония», където моят собствен курс от университета се бе разгърнал в огромно хоро, удряха тъпани, пищяха кларнети и викаха «Сталин-Червенков!»… Исках да се хвърля под трамвая… И тогава вътре в мене избухна страшна злоба, всъщност тя ме спаси от полудяване… аз почти извиках… «Добре, мили хора! Щом такава е играта, вие не ме интересувате повече! Аз ще гледам мене си! Аз ще си направя моя живот! А вие, продажни и подли души, живейте вашия и да не сте посмели да ми се оплаквате, че страдате! Вие просто не ме интересувате!»“

Шокът от тази деветосептемврийска разходка е бил толкова силен, че впоследствие М. е трябвало да бъде лекуван от професор Шипковенски. Но на 11-и септември в 9 часа сутринта в Централния затвор капитанът го посрещнал с продължителен и многозначителен поглед.

„Струва ми се, че ти проумя някои важни неща! — казал му той. — Аз вървях след тебе и видях всичко.“

М. тъпо мълчал. Било му все едно. Дали му условна присъда. В следващите 15 години той направи забележителна кариера. И тази вечер на „Щастливеца“ той ми каза: „Оттогава насам аз съм това, което съм, и мисля, че съм прав.“

Това беше неговото оправдание. Не съм сигурен обаче дали го удовлетворяваше. Защото той знаеше, че е от ония, които удобно оправдават собствените си грехове чрез греховете на другите.

> СОЦИАЛИСТИЧЕСКИ ОЧЕРЦИ

София беше останала зад гърба ни. Москвичът на Иван вървеше бавно по стръмнината към Вакарел. Обичах самото начало на това пътуване. През всички сезони пътят на юг не губеше своята привлекателност. Човек напускаше душната атмосфера на софийския кошер, отдалечаваше се, макар и временно, от лепкави грижи, от служебна или домашна монотонност и тръгваше на път с бледата надежда, че нещо интересно може би чака зад някой завой, че просторът криеше мистериозно обещание за щастлива промяна. Сигурно съм минавал по този път стотици дни и нощи, познавам всяка гънка, всеки камък, чешма, хотел, мотел, ресторант, биографията на пътя до 1969 година и толкова много хора, защото наистина при всяко пътуване нещо се случваше. Ако например на Запад ви се развали колата, вие просто телефонирате и чакате аварийната кола да дойде и извърши поправката. На българско шосе повредата се превръщаше в драма, в среща и запознаване с разни хора, в зависимост от тях, в търсене на връзки и помощ, във всевъзможни перипетии. Ако на Запад един хотел е пълен, вие просто отивате в друг хотел. У нас, ако хотелът е пълен, това значи, че е полупразен, но вие трябва да телефонирате на някой в София, който телефонира на местната редакция, която пък се обажда на управителя на хотела и му обяснява, че сте журналист, в резултат на което ви дават не само стая, но и приятелска вечеря или в най-лошия случай ви канят някъде на гости. Почти всяко нещо, което в нормалния свят се смята за естествено човешко право, у нас трябва да се измоли, изпроси, извоюва, защото зависи от някой друг, който пък зависи от трети. Наредбите и правилниците са разтегателни понятия, които винаги създават чувство за несигурност. Господи, на колко народ се е случвало да бъде изхвърлян след полунощ от хотелската стая, за да бъде настанен някой друг, и колко пъти сблъскването с непознати хора водеше до приятелства или не-приятелства за цял живот. Дори обикновено спиране, за да се вземе някой на „автостоп“, твърде често се превръщаше в неволно пътешествие из нечия съдба, в изслушването на невероятна история, на интимни човешки тайни, в непланирано гостуване в чужд дом и в дълги приказки до зори. А всичко това обикновено беше само началото на нова връзка. Въпреки всички исторически превратности повечето наши хора бяха запазили традиционното чувство да гледаш на непознатия най-напред като на приятел. Разбира се, при едно категорично условие. Човек никога не биваше да казва, че е журналист или писател. Колко пъти и аз, и мнозина колеги сме наблюдавали как думата „журналист“ или „писател“ незабавно издигаше стена между новите познайници и нас. Върху лицето на непознатия гражданин се появяваше многозначителна усмивка и оттам нататък сърдечно започналият приятелски разговор се превръщаше в досадна размяна на вестникарски клишета. „Знам те кой си и знам какво искаш!“ — говореха очите на непознатия, за когото всички журналисти бяха привилегировани кучета на режима.

„Много ти е хубав пуловерът!“ — ще отбележи многозначително въпросният гражданин. — „Откъде си го купил?…“

Колко пъти съм се сблъсквал с тези предпазливи, мазни отношения, в които никога не можеше да се излезе от официалната линия. Всеки по-реален въпрос пресушаваше охотата на събеседника да говори и зад стената се надигаше непреодолимо подозрение. Хората добре знаеха, че пишещите събратя бяха официално упълномощените фалшификатори на режима. Дори при важни криминални анкети главната тенденция беше да се крие истината, да се размазва, колкото и болезнена да е тя за анкетирания.

„Гарван гарвану око не вади!“ — беше главната поговорка в тия отношения и за съжаление тя беше най-силно подкрепяна от реалния живот.

„А защо да ти кажа истината? — с ясен глас ме бе запитал един кооператор в Ловешкия край. — Първо, ти няма да я напишеш във вестника. Второ, председателят ще отиде по-нагоре и ще се справи. И трето, сметката ще плащаме аз и децата ми цял живот!“

Затова при нашите попътни познанства мнозина от нас избягваха да се представят за журналисти или писатели. Аз имах изгодата от моето инженерско алиби и винаги можех да докажа това…

Но въпреки поетичната привлекателност на пътуването в онзи ден, когато тримата пътувахме с москвича на Иван, общото настроение не беше много весело. И тримата отивахме да вършим нещо, което стотици наши колеги вършеха. Да напишем очерци. Това са ония най-ужасни съчетания от безсмислени думи, които обикновено пълнят вторите страници на вестниците, но твърде често се появяват и на първите. Аз не зная по-кошмарна форма на злоупотреба с човешкия език от очерците, помествани по нашите вестници и списания, немалко от които съм писал аз самият. Оправданието за това езиково престъпление на всички (без изключение) млади автори у нас беше, че в периода преди утвърждаването човек можеше да се издържа единствено чрез писане на очерци. Публикуването на разкази или стихотворения беше твърде нерентабилно, когато авторът още не си е извоювал име. Разните фондове за подпомагане на литературата не бяха много щедри по отношение на непознати имена. Но в замяна на това всички вестници, огромен брой списания и най-вече радиото предлагаха прилични суми за писане на неограничен брой очерци. От всички редакционни колегии очеркът се смяташе за най-партийната форма, за необходимата връзка с действителността, за елемента, който осигуряваше партийно доверие, защото всички очерци, написани през последните тридесет години у нас, всъщност представляват един и същ очерк с разместени изречения. Социалистическият очерк изобразяваше всъщност погледа на партията към действителността. Най-често, както ще видим, той нямаше нищо общо със самата действителност, в чистата си форма представляваше твърде очебиен фалшификат на действителността, в която едва ли някой живеещ на българска територия вярваше.

Но тия очерци бяха необходими на режима, за да лъже себе си и света, и бяха необходими нам, на младите автори, за да можем да преживяваме. Мнозинството от нас приемаха това писачество горе-долу както Балзак се е отнасял към писането на слугински романи в началото на своята кариера — с голяма надежда, че времето ще оправдае това дребно литературно джебчийство. Нещо повече, често пъти бяхме изнудвани от разни редакции, че ще поместят „спорна“ творба, ако направим някой и друг очерк. Ала въпреки заплащането, въпреки убедителните ни оправдания, всички ние ненавиждахме тая работа и очеркът се смяташе от всекиго за най-калната работа, за последното средство за припечелване на някой лев.

„Много съм закъсал — приплакваше някой. — Трябва да тръгна по очерци.“

По-съобразителните от нас намериха начин да изхитрят системата и в последните години много рядко някой отиваше в командировка само от едно-единствено място. Нормално младият автор се опитваше да вземе няколко командировки за един и същ град или окръг. По този начин с едно и също пътуване той отчиташе половин дузина командировки, пътни и дневни, което се изразяваше в доста прилична сума. В оная сутрин помня, че Иван каза:

„Взел съм седем командировки! Как ще ги скалъпя!… Едно текезесе, където са започнали да поливат по нов начин, двама стругари в Бургас, една младежка бригада в Карнобат, главния инженер на Нефтопреработвателния завод, портрет на знатния овцевъд Кольо Свирков, новата машина в мина «Росен» и накрая, не можете да си представите… лов на диви прасета с командирите на танковото поделение в Звездец…“

„Ще можеш ли да свършиш всичко това за три дни?“ — попита Петър, който бе взел командировки от „Литературен фронт“, „Труд“, списание „Младеж“, разбира се, Радиото и неизбежната „Наша родина“.

„Уха“ — отвърна Иван и обясни, че при заверяването на командировъчните хората навсякъде били толкова любезни, че удряли само печата, а оставяли датата той да си я попълни.

Откровено казано, въобще нямаше нужда и да се ходи по места. Тия очерци, които накрая се появяваха, можеха да се напишат и по телефона, а понякога и въобще без човек да знае за какво става дума. Всичко се подвеждаше под един знаменател. В „Портрет на моя двойник“ аз описах част от тази наша практика, където героят ми изповяда:

„Между другото, съм такъв факир в писането на очерци, че не е необходимо да отивам на място. Всички възможни конфликти в моите очерци са сведени до три основни положения:

1. Един вярва, а друг не вярва. Във финала — и двамата вярват.

2. И двамата вярват, но на тях не им вярват. Във финала — всички вярват.

3. И двамата вярват, и на тях им вярват, но има обективни трудности. Следва борба и на финала победителите въздъхват и вярват.

Трябва да си призная, че маса очерци съм изпонаписал по телефона или от приказки за Бог да прости, при това някои от тях са били наистина хубави очерци и както говорят по летучки — разкрили са съдбата.“

Това е разказът на моя герой, който беше твърде близък до самите нас.

При това, нека кажа, че в процеса на фалшифицирането на дейтвителността ние бяхме добре подпомагани от хората, които срещахме. Те си знаеха урока и обикновено ни надрънкваха клишетата от собствените ни предишни очерци. В света на нормалните човешки отношения вероятно биха помислили за луд гражданин, който отговори, че е надоил сто литра повече мляко „заради Деветия конгрес на партията“ или че е остригал козите в чест на БКП.

Когато писах очерк за една младежка бригада за комунистически труд в Бургас, членове на бригадата се бяха сбили предишния ден и даже един трябваше да търси лекарска помощ. Всеки истински журналист би се хванал с драмата на този побой, би разнищил причините, би разкрил, че „Да живеем и работим по комунистически“, какъвто бе лозунгът на бригадата, се бе оказал равен по безсмислие на „да живеем и работим по санскритски“. В замяна на това те лъжеха пред мен колко щастливи са и какви безупречни отношения имат и за доказателство ми сочеха, че са си купили колективно лодка, след което тази лодка заплува в моя очерк като символ на комунистическата дружба. И те, и аз знаехме, че трябва да лъжем, защото само лъжата можеше да се напечата. В края на краищата те щяха да получат обществен кредит, а аз — пари. Колко пъти моите очеркови герои ми казваха след някоя и друга чашка: „А сега, мой човек, да отбием номера!“

Но какви бяха обектите, където отивахме? Първо, навсякъде, където можеше да се подуши някакъв вид трудов подвиг. Но дори да нямаше такъв, не беше голяма беда, защото винаги можеше да се измисли. След това идваше ред на нови почини, новаторства, изобретения, рационализации и други атрибути на трудовия героизъм. Откриването на нови заводи, нови производства и т.н. Нашите очерци никога не бяха свързани с човешко нещастие, с болка и мъка. Хората в тия очерци представляваха лъскави великденски яйца и нищо повече. Дори когато младият автор попаднеше на драматична линия, той я извеждаше по посока на партийния мармалад, защото това се искаше и му плащаха да пише това. В процеса на събирането на материала за очерка нито хората разкриваха себе си, нито ние, младите очеркисти, ги търсехме. Ако бяхме в предприятие, голяма част от вниманието ни бе отправено към декора, т.е. описание на машините и на технологията. Човешкият образ, човешките взаимоотношения оставаха на заден план. Ако посещавахме дома на някого, очеркът често пъти се превръщаше в описание на мебелния склад на ЦУМ, където гардеробите и канапетата трябваше да покажат колко много щастие има във въпросния дом. Ние описвахме разточително машините по полетата, а забравяхме превитите гърбове на жените, които блъскаха от сутрин до вечер. Не дай Боже някой да се опита да си представи българина през последните тридесет години, описан в тези очерци. Съществата, които се появяваха по закона на тази фалшификация, бяха наистина чучела, които говореха ужасен език, малоумно се усмихваха и правеха куп декларации, нямаха човешкото качество да чувствуват мъка. да са отчаяни, нямаха елементарна самоличност и сякаш съществуваха на този свят не за да живеят, а за да изпълняват плановете. За да могат да придадат на тези схеми малко цвят, някои от моите колеги рисуваха своите герои като „груби мъжаги“, като „чешити“ или грубияни, които пращят от напираща сила, имат неприятни маниери, но големи сърца. Още по-схематизирани и елементарни бяха образите на партийните секретари или разните местни ръководители. Голяма част от тия граждани бяха безчестни типове, корумпирани от властта, която притежаваха, дребни шмекери и подлеци, които се държеха като тирани с всеки по-слаб и превиваха гръб пред всеки по-силен. Но з очерците те бяха вдъхновени мечтатели, духовни ангели на социалистическото строителство, които живееха единствено за доброто на народа. Цяла България, представена от тези очерци, беше ни повече, ни по-малко раят, населен със сладкопойни чучулиги и ухаещ на вечно щастие. Грижите на хората бяха в избора им между хубаво и по-хубаво, затрудненията им — между щастливо и най-щастливо, болката им — че всички не могат да бъдат първи в производството и т.н.

Сега, като гледам назад, си мисля, че всъщност най-голямата, гавра с времето и със самия режим бяха именно тези очерци, произведени от очерковата индустрия. Те са толкова нелепи и абсурдни, че представляват могила от своеобразно натрупан вестникарски позор. Но ако образът на българина оставаше далеч извън страниците на тези писания, то образът на самия очеркист или журналист се очертаваше доста релефно. Нека кажа, че мнозина от моите пишещи събратя преживяваха истински сътресения по време на очерковите командировки и особено при писането. Те не бяха слепи, за да не виждат и знаят разликата между това, което са видели, и това; което описват. Тъкмо за да изразя донякъде драмата на такъв професионализиран журналист фалшификатор, аз написах „Портрет на моя двойник“, където цинизмът на моя герой идва от бездънното му отчаяние от нашата действителност. Много пъти ние се кълняхме пред себе си, че никога повече не ще пишем очерци. Но притиснати от нуждите или по силата на някакъв компромис, ние отново тръгвахме точно като в оная сутрин с нечия кола и с две дузини командировки, за които знаехме, че не ще бъдат достатъчни и че не ще оправят разнебитените ни финанси, тъй като някъде по пътя, в Пловдив или в Бургас, щяхме да се хвърлим в пиянска нощ — весела компания с инстинктивното желание да забравим и себе си, и света, който трябваше да измисляме. И това вероятно беше единствената реална полза от писането на очерци.

Никога няма да забравя, когато, излизайки от русенската захарна фабрика край Дунава с един наистина захаросан очерк, тръгнах да се разходя по брега. Във върболяка срещнах жена на възрастта на майка ми, която мъкнеше голям вързоп съчки. Беше много студено и ръмеше. Тя имаше чудно, изразително лице с големи, кадифени, топли очи. Гласът й бе чувствен, пропит с напираща горчивина. Поисках да й помогна с вързопа и я попитах откъде е и накъде отива. Внезапно тя избухна в тих, сподавен плач и през сълзи ми каза:

„Другарче,… нито знам откъде съм, нито знам коя съм!“ — тя се отдели от мен и изчезна с вързопа си към близкия хоризонт, сякаш беше единственият верен образ на страната, в която живеехме.

> ВЕЛИКИЯТ ПОКРИВ

Беше май 1959 година. Край шосето София-Перник, точно срещу село Църква, се простираше голяма строителна площадка. Строеше се усилено бъдещият металургичен завод „Ленин“. За българските мащаби по онова време този строителен обект беше един от най-големите. Там бяха събрани големи строителни сили и както винаги се форсираше предсрочното завършване на завода. Повечето от работниците и техниците идваха от околните села Църква, Мошино, Студена, Драгичево, от Пернишко, Радомирско и Софийско. Самата строителна площадка — със завършените или полуиздигнати огромни помещения, с могилите строителен материал, с човешкия хаос и полезното или безполезно присъствие на маса машини — представляваше най-внушителна гледка. От официална гледна точка заводът се смяташе за показен обект и безчет журналисти, очеркисти, местни кореспонденти, гости писатели и поети почти всекидневно се мотаеха около скелите или арматурите и рисуваха бъдещия завод по-скоро като символ, отколкото като действителност. Скептиците специалисти, които смятаха съветския проект за техническо недоразумение, бяха отдавна пометени от поетичния индустриален порив на държавните ръководители. Централно място в този завод трябваше да заеме прокатният цех, от който за първи път щеше да излезе българска черна ламарина. Самият прокатен цех представляваше огромно чудовище както на дължина така и на височина. Строеше се по модерен начин, като върху издигнатите железобетонни колони се полагаха големи, също железобетонни ферми, които образуваха покрива и след това се запълваха с панели. За да не се губи време, докато в единия край на цеха продължаваше строежът, от другия край бе започнал монтажът на машините за получаване и обработване на прокат, заедно с всички съоръжения. Ръководството на строежа натискаше с всички сили за бързото завършване на прокатния цех. И точно в този ден, когато се монтираха последните ферми върху гигантския покрив, когато бригадата монтажници се готвеше вече да празнува края и ръководството се поздравяваше, стана нещо съвсем неочаквано.

Към три часа следобед ученици от някакво местно училище разглеждаха строежа на цеха и бяха застанали край вътрешния, по-малък кран. Но, изглежда, гледката им омръзна или пък, просто водени от чист инстинкт, те излязоха от цеха и се разпиляха по посока на изхода. Така че към четири часа отдолу бяха останали само строителни работници, главно монтажници. Краят на редовната смяна беше в четири и половина, но по зла ирония на съдбата само най-добросъвестните работници останаха да работят до последната минута. Малко след четири часа повечето от техните другари бяха вече напуснали, за да се мият и преоблекат. И тогава, около четвърт час преди края на работния ден, последната току-що положена ферма на покрива се откачи от носещите колони и се сгромоляса долу, като повлече със себе си следващата ферма, която пък повлече следващата, и така като оръдейни залпове бетон и желязо се сгромолясваха долу, върху главите на останалите работници, забулвайки всичко в прах… Значителна част от покрива рухна просто в секунди, оставяйки след себе си зловещо щръкналите голи колони и бетонното гробище между тях… Не помня точно каква част от покрива рухна, но като се знае, че всяка ферма беше около шест метра широка, сигурно около десетина ферми бяха паднали… Когато грохотът спря, се виждаше една наклонена ферма, която бе увиснала като простреляна птица и всеки момент можеше да падне и повлече и останалата част от гигантския покрив…

Но това сякаш беше само началото на ужаса. Никой нямаше никаква представа колко хора бяха останали отдолу, нито можеше да се провери. Настъпиха най-невъобразимите паника и хаос, които човек може да си представи. Грамадната част от строителните работници бяха съселяни, роднини и приятели. И затова всичко живо от целия огромен район на строежа се втурна към развалините на тази част от прокатния цех. Едва ли някаква спасителна акция бе възможна в тази страшна бъркотия, когато всеки крещеше някакво име и тичаше като луд да търси брат си, баща си или сина си… Едва на смрачаване изглежда, че някакъв ред започна да се появява. Онези, които се движеха като побъркани сред развалините, вслушвайки се във всеки стон или вик, бяха разкарани и спасителни команди пристъпиха към организирано прочистване и търсене на жертвите. Но какво можеше да се направи без машини? Едва ли някой би дръзнал да вкара в действие кранове и багери, защото увисналата на средата на покрива ферма можеше да полети надолу и при най-малкия шум и да повлече останалите… А под тях вече бяха монтирани машини и съоръжения за милиони… В час или два всички висши началници се бяха събрали, от София бе пристигнал заместник-министърът, докарани бяха войскови поделения и милиция. Целият строеж бе обграден. И не напразно. Защото, чули за нещастието, жените и децата, майките и бащите, роднините на строителите от околните села се бяха втурнали като луди по посока на строежа, за да търсят своите. Разбира се, нещастието бе силно преувеличено, говореше се за триста души убити и не знам колко ранени… Началникът на охраната по-късно ми каза, че към девет и половина вечерта само пред главния вход на завода имало тълпа от около пет хиляди души, предимно жени, които виели истерично и напирали да влязат. Нови милиционерски поделения е трябвало да бъдат докарани, за да удържат народа. Тълпата бе спряла една от министерските коли, така че трябваше милицията да й пробива път… Правеха се опити да се спре всяка санитарна линейка и да се провери… Стигна се до бой и никой не вярваше никому. Въпреки декларациите на началника на строежа и на други ръководители, че името на всяка жертва ще бъде съобщено, хората не вярваха, те искаха сами да се уверят… Ив целия този кошмар, всред викове, псувни, плач и женско виене, от време на време избухваха някакви луди, щастливи викове, когато роднини виждаха да се появява техният човек… И в миг към него се отправяше порой от викове и въпроси: „Пешоо, видя ли Сандо? Къде е моят Иван? Пешоо, кажи бе! Къде е Спас? Пешо, жив ли Славчо?…“

Впоследствие един от началниците на строежа каза, че най-страшната сцена не била при падналия покрив, а при вратата на строежа… Доколкото си спомням, официалните данни бяха седем души убити и около двайсетина ранени. Предполагам, че те отразяваха истината, защото хората се знаеха и беше невъзможно да се укрие.

Късно през нощта и ръководство, и спасителни групи стигнаха до едно категорично и ясно заключение — че за да се проведе резултатна спасителна акция и да се спасят монтираните машини и съоръжения под оцелялата част на покрива, трябваше да се намерят група храбреци, които да се покатерят по здравата част на покрива, да достигнат наклонената ферма и я укрепят със специална подпора. За всички, които имаха някаква представа от строежа на покрива, това беше смъртноопасна задача. По-късно ми казаха, че заместник-министърът бе заповядал да се намерят само доброволци, които при това да подпишат, че се качват горе доброволно, защото никой разумен човек не можеше да поеме отговорността за още жертви… И тогава започна онова, за което всъщност разказвам цялата тази трагична история. Докараха военно поделение със силни прожекторни светлини, които осветиха целия покрив, стана по-светло от ден. Но тъкмо под тези светлини височината на покрива сякаш изпъкна още по-внушително и развалините с щръкналите бетонни железа придобиха някакъв призрачен вид. Цехът продължаваше да бъде обграден от тълпи строители, отделни групи разчистваха предпазливо и вече бяха извадили първите жертви…

И тогава по високоговорителите, окачени наоколо, прозвуча първият апел. Не знам кой говореше, може би партийният организатор, може би някой друг… Апелът беше към комунистите — да излъчат доброволци, които да се качат на покрива… Казаха се думи като „партията и родината ви зоват“. Всичко това звучеше някак нелепо помпозно и тържествено и същевременно трагично… „Комунисти, партията и родината ви зоват…“ Апелът бе повтарян често, като се даваше указание къде да се явят доброволците… Но изглежда, че кандидати нямаше и затова следващите апели се обърнаха към комсомолците… Отново гласът по високоговорителя спомена за партията и родината… И с всяко повтарящо се съобщение този глас ставаше по-несигурен и като че объркан… Вместо отговор мнозина от тези, които се въртяха около развалините, тихомълком изчезнаха в тъмнината зад тях. Явно никакви комунисти и никакви комсомолци не се бяха явили и апелът за героизъм не бе стигнал доникъде… Разказваха ми след това, че един от началниците на строежа, луд фанатик, беше излязъл извън нерви и се беше втурнал предизвикателно срещу строителите, заповядвайки им да го последват и се качат с него на покрива… Той дори се бил покатерил на самия покрив, като оттам, след като видял, че никой не следва примера му, започнал да псува и ругае строителите, като ги наричал с всевъзможни обидни имена, докато накрая, луд от нерви, сам се сгромолясал… Но доброволци нямаше. И никакви апели не можеха да ги докарат. Около цялото пространство владееше хладна тишина. Дори да е имало някакви желания, дори някой да е почувствувал подтик да се озове на призивите, картината на надвесената в спрян полет ферма бе достатъчна да охлади всяка гореща кръв… Опитите на партийни секретари и разни други отговорници да убедят строители да се качат също не успяха. Всеки се дърпаше, защото пред очите му вадеха трупове… А ръководството бързаше…

След може би час и повече на пълно партийно и комсомолско унижение доброволци все пак се намериха. Но те не бяха нито комунисти, нито комсомолци. Просто група обикновени яки българи със здрави нерви и със съзнанието, че все пак работата трябваше да се свърши. Начело беше инженер Узунов, мой колега от политехниката, когото бяха изключили за няколко години (загдето бе отказал да гласува изгонването на свои колеги по време на чистките) и който впоследствие бе върнат, бе се дипломирал и работеше по монтажа. Един от най-принципните и честни хора, които някога съм срещал. След историята с покрива той бе предложен за най-висок държавен орден, но след дълги колебания поради биографията му все пак му дадоха орден „Червено знаме на труда“. И тогава, в тая адска нощ, той просто каза на своите хора, че трябва да опитат… Може би смешният елемент в това беше искането да подпишат черно на бяло, че се качват доброволно…

Оттук нататък само филмите за пренасянето на нитроглицерин могат да се сравнят по страх и напрежение с движението на групата по покрива, със зловещата тишина, внезапно настъпила над целия обект. Мнозина от тези долу си бяха закрили очите, за да не гледат, други извръщаха глави при всяко проскърцване, докато групата се добра до крайната ферма и след като взе мерки за безопасност, започна работа… Беше поставена подпора и останалата част от покрива бе спасена…

Анкетната комисия, която се занимава с падането на покрива, излезе с мъгляви заключения. Казаха ми, че техническата причина за падането на първата ферма, която бе повлякла другите, бил вътрешният кран, който просто закачил фермата. Като повод това може би беше така, но като се знае, че този покрив трябваше да носи тежести, че именно на самия него щяха да се монтират повдигателни съоръжения и релси за бъдещата работа на прокатния цех, нещата сочеха към проекта, който, доколкото знам, беше съветски. Така или иначе, въпросът с отговорността в края на краищата се размаза и това ме кара да мисля, че грешката е била принципна.

Но падането на покрива за мен поне надхвърли далече значението на една индустриална злополука. Подобни злополуки стават навсякъде. Онова обаче, което отличаваше сгромолясването на този покрив от другите злополуки, беше извършената от него недвусмислена проверка на нравствените стойности на нашето социалистическо общество. Подобни проверки са нещо като спонтанно народно допитване и те стават при големи бедствия, катастрофи или войни. Превъзнасяният до небесата от нашата жълта пропаганда образ на комуниста с неговите партийни добродетели се оказа образ на страхливец-интересчия, който не би пожертвувал и малкия си пръст за своята партия или родина. Всички ония разпенени по събрания другари, които всеки понеделник произнасят патетични речи, удрят се в гърдите и бълват омраза срещу всеки, който не е съгласен с тях, се оказаха пресметливи кариеристи, безочливи позьори и чисти страхопъзльовци. Излезе, че комунистически добродетели няма, че образът на комуниста като лице на нови и по-съвършени човешки качества се оказа измишльотина и че човекът, който точно десет години преди тази злополука дръзна да вдигне ръка и да протестира срещу подлото изхвърляне от политехниката на български студенти, същият човек щеше отново да дръзне да се качи на покрива, за да спаси своето общество от друг позор. Как исках тогава, на другия ден, да срещна освирепелите „чисткаджии“ от студентските години и да ги попитам още колко истински герои те бяха изхвърлили, колко истински таланти бяха затрили.

Темата за падането на покрива на прокатния цех ме вълнуваше дълго време. Години след това аз събирах и проучвах материали и все по-силно се убеждавах, че това нещастие бе направило напречен разрез на морала на нашето общество. Разбира се, никога и никъде не се появи дори най-благоразумният репортаж за това събитие. Но хората, участвували в него, го разнасяха като легенда. В събарянето на този покрив аз видях символ на неизбежното срутване на покрива от лъжи, демагогия, заблуди и измами, който режимът у нас е издигнал над страната ни. Написах роман, който носеше заглавието „ВЕЛИКИЯТ ПОКРИВ“. След дълги митарства по издателства и разни началнически комитети романът бе оставен за други времена. В периода на най-значителното охлабване у нас сценарната комисия при кинематографията прие с известен ентусиазъм да се направи филм по същия сюжет. Все пак това беше героизъм на чистите народни сили. Беше образувана продукция и за режисьор бе ангажиран Вили Цанков. Двамата тръгнахме да търсим подходящи места за снимки, но когато се завърнахме, научихме, че продукцията бе спряна. Познат началник от известно идеологическо ведомство ме хвана под ръка и ми каза:

„Слушай, брат, не си играй с огъня! Представяш ли си какъв ефект ще имат тези падащи ферми на кино! Това ще бъде филм на разрушението, това ще бъде и алегория, и документ на разрухата, защото не само фермите падат! И да се снима този филм, никога няма да бъде пуснат!“

Мисля, че той беше прав. Падането на покрива на прокатния цех на Държавния металургичен завод „Ленин“ беше и алегория, и документ на разрухата.

> ЧЛЕНУВАНЕ В СЪЮЗА НА ПИСАТЕЛИТЕ

През една късна юнска вечер на 1962 година Христо Фотев — младият бургаски поет, и аз седяхме в Клуба на журналистите на улица „Граф Игнатиев“ и чакахме резултата. На стотина крачки от нас, на улица „Ангел Кънчев“ 5, заседаваше тогавашният Управителен съвет на Съюза на българските писатели под ръководството на Георги Караславов. Това беше заседание за избиране на нови кандидат-членове и членове на съюза и за определяне на годишните литературни награди, които бяха втори по значение след Димитровските награди. И двамата с Фотев бяхме в списъка на предложените и чакайки, наистина дълбоко се вълнувахме. В по-късни времена многократно щях да кажа, че членството ми в Съюза на писателите в последна сметка ми е отнело много повече, отколкото ми е дало. Но тогава, през онази вечер, аз изпитвах добре познатите на всички млади автори чувства и живеех с мисълта за признанието на моето писателско поприще. Искам дебело да подчертая, че всички млади автори, които познавам, без никакво изключение се стремяхме с някаква почти истерична настойчивост, с болезнена амбициозност и всички сили да получим официално признание, че сме писатели или поети, драматурзи или сценаристи. А един от най-уродливите парадокси на нашата действителност е, че признанието не беше израз на читателска или народна преценка, а беше червена членска книжка, която се издаваше от партията и съответния й институт — Съюза на българските писатели. Може да звучи смешно и жалко, но цялата българска общественост, читателите, публиката бяха приели това администриране като нещо в реда на нещата. Ако в целия нормален свят членуването в някакъв творчески съюз най-малко означава признаване на талант и професия, то при нашите условия членската книжка е едва ли не единственият критерий, за да ви смятат за писател, художник или композитор. Вън от Съюза на писателите вие не сте никакъв писател. Чрез това институционизиране партията и режимът фактически иззеха естественото право на по-широки или по-тесни кръгове от обществото да откриват, приемат и признават един или друг талант. Определянето на това кой е писател и кой не е, следователно кой има талант и кой няма, се правеше горе-долу така, както в армията се раздават офицерски звания, т.е. по преценка на началството. А тази преценка се извършваше само с оглед на това дали дадено литературно производство служи или може да послужи на текущите нужди на партийната пропаганда.

От гледна точка на истинската литература, на най-големите постижения на световната литература от Омир до ден днешен подобно администриране на литературното изкуство е абсурдно. Нито Шекспир, нито Толстой и Достоевски, нито Христо Ботев са били някога членове на какви да е писателски съюзи, най-малко на казионни. Нито едно уважавано писателско име днес на Запад не би приело унижението да членува в подобен род ортодоксална организация, нито би облякло нейната отвратително сива униформа.

Не зная и не мога убедително да обясня как ние, вероятно здравомислещи млади автори, бяхме овладени от тази партийна абсурдност, бяхме повярвали, че членуването в Съюза на писателите ще ни направи писатели. Аз смятам, че тази нелепа важност на сградата на улица „Ангел Кънчев“ 5 произтичаше от два съществени елемента: суетния глад да се издигнем в едно общество на неравенство и безправие, да бъдем признати за нещо в свят, където режимът смята всекиго за нищо, и второ, добре пресметнати практически съображения, плод на общата корупция. Не един и двама млади автори стигаха до лудост, когато кандидатурите им за Съюза на писателите пропадаха. Имаше хора, като Васил Попов например, които всяка година бяха в списъка на кандидатите и пропадаха не знам колко пъти, като това се превръщаше в най-черна лична трагедия. Много млади автори просто живееха с една-единствена идея, една-единствена заветна цел — да станат членове, което по онова време беше извънредно трудно. Както ще видим по-нататък, действителността в голяма степен обясняваше и дори донякъде оправдаваше този почти патологичен стремеж човек да се добере до червената членска книжка.

В същата онази юнска вечер, чакайки резултата, и двамата с Фотев се уловихме един друг в нелепо положение и се опитахме да се подиграем на себе си. Когато запитах Христо Фотев смята ли, че приемането му за член на съюза ще промени нещо съществено в неговия живот, той ми отговори с познатата си поетична искреност:

„Ами милицията няма да може да ме задържа след пиянски скандали и ще мога да вземам заеми от съюзната каса.“

И досега ми става неудобно, като си спомня колко развълнуван и горд бях, когато малко преди полунощ Лозан Стрелков, заместник главен редактор на „Литературен фронт“ по това време, влезе в клуба и пръв ми съобщи, че като изключително признание съм избран направо за редовен член на съюза, което беше безпрецедентно в ония години. Романът ми „МЪЖЕ“ взимаше награда за най-добър роман за годината. Щях да се побъркам от радост. Това беше не само признание, но признание с венец. Бях избран по възможно най-триумфалния начин. Винаги и преди, и след това съм се отнасял с ненавист към титли, лауреатства и награди, защото съм убеден, че те са част от корупцията на нашето изкуство, но през онази паметна вечер аз бях жертва на общата атмосфера. Фотев, когото бяха избрали за кандидат-член, беше на седмото небе. Двамата скитахме цяла нощ из улиците на София и ни се струваше, че светът беше наш. Малко по-късно ние щяхме да се надсмиваме на един млад автор, който, след като го бяха избрали за кандидат-член, се бе провикнал в клуба към друг млад автор:

„Ей, Васко, и ние станахме писатели, ей!“

И така си беше. Червената книжка с подписа на самия Караславов беше документ, че ние сме писатели, че сме приети в този недостъпен и странен литературен Олимп, който хората си представят, че е писателският свят. Може би цялата ни суетна радост и гордост да са напълно оправдаеми с жаждата на всеки млад човек да получи мечтаното обществено признание, но аз твърде скоро разбрах, че това няма нищо общо със самата литература и нещо много повече — ЧЕ СЪЮЗЪТ НА ПИСАТЕЛИТЕ СЪЩЕСТВУВА, ЗА ДА ПРЕЧИ НА СЪЗДАВАНЕТО НА ИСТИНСКА ЛИТЕРАТУРА.

Но нека се върна малко назад. Колко много хора на другия ден ни честитяха, защото и те бяха приели, че гласуването на 27-те членове на Управителния съвет ни бе направило писатели.

Както вече казах, приемането в Съюза на писателите ставаше изключително трудно в ония години. Впоследствие до голяма степен то бе демократизирано. Партията смяташе и смята литературата за най-важно пропагандно средство, съответно Съюза на писателите за най-важен и водещ творчески съюз. В състава му влизаха десетина членове на ЦК на партията и дори член на Политбюро. По своята важност и влияние в идеологическия живот на страната съюзът свиреше първа цигулка. Както ще видим по-нататък, за разлика от писателските съюзи в Унгария, Чехословакия и Полша Съюзът на българските писатели беше най-галеното дете на режима и същевременно най-реакционна, тесногръда и догматична организация. Съюзът на писателите беше на пряк отчет пред Политбюро, пренебрегвайки по този начин разните отдели на ЦК и Комитета за изкуство и култура. Отношението на нашия съюз към останалите творчески съюзи беше това на арогантна примадона. Имаше времена, когато в ръцете на Съюза на писателите и неговото ръководство бе съсредоточена голяма власт и почти всички значими издания у нас се контролираха от писателите. Още по-утежнена и отговорна става ролята на съюза, когато в сметката се прибавят и личните връзки и влияния на отделни видни негови членове, чиято дума тежеше много пред първите секретари на партията. Тежкият авторитет на Караславов в Политбюро бе по-важен фактор в нашия културен живот, отколкото всички постановления, взети заедно. Личното, близко приятелство на Георги Джагаров с Тодор Живков беше камертонът, който даваше тон на официалния културен живот, да не говорим за смазващия авторитет на Тодор Павлов, друг член на съюза…

В този му вид, на високо привилегирована ламя, Съюзът на писателите бе създаден веднага след 9-и септември 1944 г. на базата на стария писателски съюз. Копирайки буквално съветския опит, партията изгради силно звено за своята пропагандна работа, като прибра в него хора с изявени литературни амбиции, които бяха доказали в някаква степен своята преданост към режима. Задачите на този съюз бяха две: първо, да произвежда вида литература, нужен на партията. И второ, което е много по-важно, да предотврати с всички средства възникването на каква да е литературна дейност извън идеологическите рамки. Тъй като всички средства за публикуване бяха в ръцете на режима, не беше трудно за Съюза на писателите да се обособи като единствена организация, която да дава професионални възможности на един писател да бъде печатан. Така че всеки автор в страната виждаше членуването в съюза като необходима парола за отваряне вратите на издателства и редакции. При това с течение на времето партийната пропаганда успя да превърне писателството от чисто индивидуално призвание в обществено звание, което имаше своя статут. Само една шепа писатели от българската класика са дръзвали да се наричат писатели. България имаше един НАРОДЕН ПИСАТЕЛ — Иван Вазов. Сега у нас има две дузини народни писатели, чиито писания са гавра с нашата литература, и над 300 граждани, които се явяват по разни трибуни, излъчват гърди, надуват бузи и гордо слушат този, който ги представя: „Пред нас е писателят Дрънчо Трънков!“ И човек немее от това натрапено сравнение между Вазов и… Папазов. Както ще видим по-нататък, тези граждани, които членуват в съюза, в огромното си мнозинство не само не са никакви писатели, но и нямат нормалното чувство за хумор, което би им спестило доста неудобства. Дори доста интелигентни хора от тях взимат себе си и своето писателство на сериозно и се смятат за ни повече, ни по-малко преки колеги на Лев Николаевич Толстой или Йохан Волфганг Гьоте. Господи, на какви наивни циркови представления съм присъствувал, в които авторът на

P>

Бръмнал бръмбар срещу лъв,

ти почакай, аз съм пръв…

P$

е заемал позата на Пушкин, или поне е предявявал претенции за равно безсмъртие. Както разбирате, побъркването тука е в две посоки: от една страна, самите пишещи граждани са повярвали, че са писатели, а от друга страна, официалното общество ги е обявило и настоява, че те са писатели. Съвсем малко са онези, които виждат, че това литературно производство е много далече от истинската литература. Парадоксално или не, партията успя да отъждестви Съюза на писателите с българската литература и това е една от трагичните гаври на нашето време. Един институт, който по форма и съдържание няма нищо общо с творчество и творчески процес, който по всички основни показатели е отрицание на изкуството, наречено литература, който преследва, потиска и задушава всяка естествена проява на литературен талант — този институт стана синоним на доказани творчески възможности, синоним на литературния живот на цял народ. Мисля, че на комунистическата партия трябва да се признае един изумителен талант — способността й да организира и налага свои заместители, псевдоинститути, псевдодейности и псевдотворци, които заемат местата на истинските. Ние имаме безброй случаи, когато партийната машина произвеждаше не само един и двама псевдоелементи, но и цяла верига, която да ги утвърди. Партията обявява псевдоавтора Мончов за писател. След това партията организира псевдокритика Пончов да пише хвалебствени статии за Мончов, след което назначава псевдорежисьора Тончов да екранизира псевдоромана на псевдописателя и се подготвя цяла група от клакьори по вестници, радио и списания за утвърждаване гения на другаря Мончов. Веднъж произведен в чин гений, този другар сам започва да раздава производства, разбира се, на други псевдоавтори. От нормална гледна точка цялата тази трагикомедия, режисирана от партията, напомня на психиатричен дом, където лудите се самообявяват за Наполеон или Александър Македонски, като размахват ръце и командуват невидими армии. За никое друго общество не е по-валидна приказката на Андерсен „Новите дрехи на краля“ и човек може да се надява, че един ден ще се чуе детският глас: „Кралят е гол!“

Един мой приятел, писател на евтини романчета, ми изповяда:

„Знам, че не съм никакъв писател. Но умирам от кеф, когато минавам по «Славейков», да чувам хората да казват: «Това е писателят У. Онзи бе, дето написа романа за тоя, дето ходел под дъжда…»“

Ангел Тодоров има чувството за хумор да разкаже по радиото следния случай: Той отишъл на баня и влязъл в басейна. До него седял някакъв друг гол човек и двамата се заприказвали. „Какво работите?“ — попитал непознатият. „Аз съм писател“ — отвърнал бай Ангел. „Ооо! — възкликнал събеседникът му и се вгледал в него. — Ами как ви е името?“ „Ангел Тодоров!“ — казал със самочувствие бай Ангел. Лицето на непознатия гол гражданин изразило пълно недоумение.

„Ангел Тодоров? — повторил той въпросително. — Аз знам писателите Иван Вазов, Йордан Йовков, Елин Пелин, Димитър Талев… ама Ангел Тодоров… Няма такъв писател! Няма!“

Мисля, че същите думи — „Няма такъв писател!“ — могат да се отнесат към преобладаващата част от Съюза на писателите. Но още по-правилно би било да се каже „Няма такъв съюз!“, защото наистина не може да съществува казионна организация на талантливи хора, които творят литература.

Ала за съжаление поради нуждите на режима бай Ангел беше писател, имаше Съюз на българските писатели и аз… бях негов редовен член.

> НИЕ ТЕ НАПРАВИХМЕ ПИСАТЕЛ

От гледна точка на признание и литературна кариера аз имах голям шанс. След дълги години на пълна литературна суша в белетристиката за съвременността моят роман „МЪЖЕ“ беше едно от първите произведения, които се появиха в омекотения климат на Хрушчовия режим. Може би за първи път в съвременен роман се казваха твърде неприятни и жестоки истини, като вината не се прехвърляше върху периода на „култа към личността“, както партийната мода изискваше, а се търсеше в постъпките и характерите на хората. Въпреки твърде острото разголване на вродени вече недъзи на нашия живот, по същество (и без да искам) идейната постановка на моя роман достави най-желана защита за партията. Недостатъците на системата, на режима, на партията, според романа бяха приписани на отделни хора или произтичаха от индивидуални човешки недостатъци. А точно това беше линията, която партията най-ревностно защитаваше — грешат отделните хора, но никога партията, никога системата. Имаше времена, когато в стремежа си да се уловим за някаква спасителна надежда мнозина от нас прокламираха с наивен оптимизъм, че ако се отстранят известни човешки отделни недостатъци, цялата чернилка на нашия живот ще изчезне. Понякога ние умишлено затваряхме очи, за да не видим грозното животинско лице на системата, човешкото унижение и позор, които тя произвеждаше безспир. За всеки непредубеден свидетел на нашето време вината за всичко черно, отвратително и осъдително в днешна България е поне по равно разпределена между недъзите на системата и недъзите на отделния човек. Най-лошото и отчайващо в комунистическия свят днес е, че системата се крепи върху отделните човешки недостатъци и затова ги поощрява, развива и усъвършенствува. И най-фанатичният партиен член би признал, че никога преди в България не е имало повече лъжи, подлости, безчестие, прелюбодеяния, доноси, предателства и особено кражби… Но това е друга, голяма тема.

Партийните критици видяха в романа това, което им трябваше. И оттук нататък пред мен се откри широка зелена улица. Когато партийната машина заработи за някого, всичко върви по мед и масло. След излизането на романа заваляха като дъжд най-хвалебствени рецензии. Освен публикуването в списание „Септември“ последваха още две издания и маса преводи на чужди езици, плюс радиодраматизиране, театрално приспособяване и екранизиране на „МЪЖЕ“. Аз бях богато и пребогато възнаграден за този роман.

Когато, на другия ден след избора ми за редовен член на Съюза на писателите, Павел Матев, тогавашен секретар на съюза, пристигна рано сутринта у дома, за да ме поздрави, аз живеех в един тавански… гардероб, точно срещу зала „Универсиада“. Жилищното положение в София беше отчайващо. Но вече като член на съюза, т.е. като признат от партията писател, аз виждах щастлива промяна. Малко по-късно ми беше даден нов апартамент в блок, разпределен между привилегировани другари. Членуването в съюза не беше само морално удовлетворение на суетни амбиции, но и официално приобщаване към една от привилегированите категории. Според неписаните, но твърдо установени правила на нашата действителност аз преминах от света на обикновените, безправни български граждани в света на ония, които, по един драгалевски израз, „направиха държава за себе си“. Наистина, както Христо Фотев бе казал, червената членска книжка имаше голяма тежест пред милиционерските власти. Но това може би беше най-малкото й значение. Ако като обикновен гражданин аз трябваше да чакам петилетки, за да получа жилище, като писател това не беше никак трудно. Немалко от моите колеги разиграваха примадонски номера, сменяйки едно жилище с друго, използувайки услужливостта на съответните власти. Ако като обикновен гражданин аз трябваше да се боря със зъби и нокти, за да получа някакво що-годе прилично място за работа, като писател пред мен стоеше изборът между дузина добри редакторски места с официален четиричасов работен ден. Много пъти по-късно, като редактор в издателство „Народна младеж“, си спомнях със странно чувство, че когато бях инженер, работният ден никога не беше по-малко от 12 часа, докато в издателството фактически се работеше няколко часа седмично. Докато обикновените граждани, които искаха да си купят лека кола, трябваше да чакат около две години с внесени предварително пари (чиято лихва се ограбваше от държавата), аз и мнозина от моите колеги писатели получавахме колите си само след няколко дни. Ония от нас, които имаха преводи в чужбина, ползуваха редица валутни улеснения. Докато обикновените граждани можеха само да мечтаят за пътуване в чужбина и да прекарат цял живот в борба за паспорт, който никога няма да дойде, ние, по-активните писатели, получавахме паспортите си за ден или два. Някои от моите старши събратя ползуваха по техни си пътища услугите и на магазините за специално снабдяване на държавната върхушка. Клубът на журналистите и впоследствие Клубът на писателите имаха привилегирован статут при снабдяването и затова там храната беше далеч по-добра от храната в първокласните ресторанти. Всеки писател имаше право на до шест месеца годишна творческа отпуска, която обикновено той прекарваше в някоя от съюзните почивни станции или творчески домове, плащайки символични цени. Повечето от членовете на съюза можеха да получават продължителни творчески помощи от съюза, които често пъти бяха безвъзмездни и свързани с обещанието да се напише нещо. Плюс това се отпускаха творчески заеми срещу гаранции за запланувана книга, пиеса или филм. За разлика от другите творчески съюзи и писателските съюзи в Полша, Унгария и Чехословакия Съюзът на българските писатели беше изключително богат. Въз основа на държавно решение съюзната каса получаваше процент от всяка публикувана в страната книга, без значение дали авторът е член на съюза или не, дали е българин или чужденец. Това предоставяше на писателите всяка година огромни субсидии. Полските писатели бяха в окаяно материално положение, унгарските писатели едва свързваха двата края, докато фондът на българските писатели разполагаше със средства, които малко организации по света могат да си позволят. Аз съм убеден, че този подкуп беше една от големите и резултатни хитрини на режима в България, който в своя практически подход прояви повече далновидност и гъвкавост, отколкото режимите в другите източноевропейски страни. И тук до голяма степен е обяснението за сравнително хармоничните отношения между писатели и режим. Ако един полски писател бъде изгонен от съюза, той не губи нищо, защото така и така положението му е тежко. Но ако един съветски или български писател бъде изгонен, промяната или загубата ще бъде много болезнена. Мнозина писатели от всички страни биха могли само да сънуват грамадните творчески командировки (при които обикновено нищо не се сътворяваше), разкошния дом във Варна, бившия царски дворец „Ситняково“, сега съюзен дом, дома в Хисаря или този в Созопол, клуб-ресторанта в София, многобройните безплатни удобства, предоставени от разни съвети и комитети, парите, щедро отпускани от разни ведомства и организации, като комсомола, профсъюзите, Министерството на отбраната, Комитета за държавна сигурност и Министерството на вътрешните работи, Министерството на горите и много други.

Официално съюзната членска книжка имаше стойността на документ за завършено висше образование по филология, така че всеки член на Съюза на писателите би могъл да заеме професорско място в университета. Но главната изгода от членуването беше в изкуственото сродяване със силни и властни литературни събратя, в ползуването на техните връзки и влияние. С една дума, влизането в Съюза на писателите означаваше за младия автор, че той е приет в играта. Оттук нататък беше лесно, стига той да следва правилата. Не без суетно задоволство аз щях да установя, че като инженер моето обществено значение беше равно на нула, а като писател аз бях някакъв център на обществено внимание. Не говоря за нормалната популярност, която всеки писател по света има всред своите читатели, нито за сензационната популярност на модните имена. Говоря за целенасочено внимание от страна на тези, които управляваха страната. Като инженер аз можех да виждам министъра на леката промишленост от твърде почетно разстояние. Като писател аз можех да вечерям с министър-председателя или разни висши партийни и държавни ръководители. Попадането в номенклатурния списък, макар и на опашката на йерархичната стълба, водеше до полезно присъствие на всевъзможни официални събирания. Всичко, изброено дотук, не можеше да не окаже влияние върху мисленето и творчеството на всеки, изпитал подобна превратност в живота си. Лакомствата на българската писателска маса бяха прекалено много и прекалено съблазнителни, за да изкушат огромната част от моите пишещи събратя. Тъкмо с тях човек може да си обясни бесните аспирации на всякакъв вид пишещи граждани да се доберат до съюза, защото за тях литературата не беше упорит, тежък, жесток труд, безсънни нощи, отказ от удоволствия и радости, горчиви съмнения и мъки, родени от съзнанието за несъответствие между желание и възможности, а просто удобно място за живеене.

„Защо ти трябва да пишеш, какво ти липсва!“ — беше казал мой познат писател, комуто се оплаках, че писането не ми върви.

И ето тук стигам до неизбежното, твърде студено и неприятно заключение

— че цялото това богатство се предоставяше на писателите с една-единствена цел

— ДА НЕ ПИШАТ. Целта на сладкия живот беше именно ДА НЕ ПИШАТ. Това се отнасяше за тези, които можеха да пишат, за талантливите, които трябваше да се откажат от таланта си, да го погребат, да го заровят дълбоко и да не си спомнят за него. Защото талант, както много пъти съм казвал, значи независимост, значи неизбежен конфликт с тоталитарните сили на обществената организация, значи конфликт с установените от обществото норми, значи посочване на нов път за мнозина други…

И все пак лакомствата не бяха за всекиго в съюза. От около тристата членове само към 80 писатели бяха активно в играта и фактически биеха тъпана и обираха парсата. От тях не повече от 20 души бяха хора с някакъв литературен авторитет. Между тези избраници законът за зависимостта на човек от човека у нас се изразяваше с пълна сила. Евангелието на приятелството беше принципът „Ти на мене, аз на тебе“. Всеки от писателите от номенклатурата знаеше, че зад всеки друг като него стои някаква сила, чиято величина беше загадъчно и плашещо променлива. Колко дълги часове ние прекарвахме, за да гадаем кой зад кого стои и какво е относителното значение на разните членове на съюза. Между таланта на един писател и неговото официално положение най-често съществуваше огромна разлика, въпреки тенденцията на режима да привлича талантливи и популярни имена. Бездарният поет Владо Го лев свиреше и свири първа цигулка в Съюза на писателите. Талантливият поет Иван Пейчев никога нямаше думата. Най-добрият поет, който България има днес, Константин Павлов, въобще не беше приет за член на съюза. Цяла тълпа от твърде посредствени, набедени писатели и поети, както това ще видим по-нататък, фактически владееше съюза и в най-голяма степен определяше неговата официална физиономия. Говоря за назначените писатели, за ония, които по никакъв литературен критерий нямат място в литературата. Те бяха най-фанатичните, най-ревностните проводници на партийната линия и бяха свързани помежду си в непобедим съюз. Опитайте се да направите съюз от талантливи хора — никога не ще успеете. Защото всеки от талантливите тегли на своя страна, всеки изразява различно мнение, независимост и в известно отношение нетърпимост спрямо другите. Но с бездарниците спойката е великолепна. Те имат една-единствена цел — да бъдат на власт. Повечето от тях съзнават, че не заслужават мястото, на което са, че то им се е паднало, така да се каже, на партийната лотария, и затова се борят с всички сили да го задържат. Нека ми бъде спестено усилието да правя сега поменик от имена на такива псевдописатели, назначени от партията да се занимават с литература. От друга страна, даже не желая да си спомням за целия този евтин маскарад. И точно тези са гражданите, за които приляга съвсем точно баналната партийна фраза „Ние те направихме писател“. Много пъти на много писатели по един или друг повод е било казвано с твърде заплашителен тон: „Ние те направихме писател“. Колкото и абсурдно да звучи, за всички тия другари това е самата истина. И вероятно единствената истина, с която те трябваше стриктно да се съобразяват. При всеки по-напрегнат момент, при всяко двоумение между съвест и дела, при всяко важно гласуване, при всяка замислена партийна акция незабавно се появяваше заплашителната червена светлина с думите „Ние те направихме писател“. Аз дълбоко се съмнявам дали всички тия „направени писатели“, като Владо Голев, Лиляна Александрова, Николай Стайков… та чак до Матей Шопкин и маса други, биха получили литературна известност в кое да е нормално общество. От друга страна, всеки знае, че не режимът е направил Йордан Радичков писател, не режимът е направил Константин Павлов или Стефан Цанев поети. Те са. И те щяха да бъдат при всички режими и всички условия. Тук може би възниква въпросът за драматичното състояние на хора като Любомир Левчев, където, аз мисля, се води болезнена борба между „направения писател“ и „самородния, независим поет“.

Трябва да кажа, че младите автори от моето поколение, които влязоха в съюза, почти без изключение имаха двойствено отношение към неговото съдържание. От една страна, ние приемахме удобствата и парите, които членството ни даваше, от друга страна се отнасяхме с нескрито презрение към тия, които ръководеха този съюз. Ние никога не можахме да свикнем с тяхното литературно присъствие и отношенията между нас си останаха твърде сложни.

Когато прекрачих съюзната врата, аз разбрах, че вътре се водеше най-ожесточена борба между две почти равностойно силни групировки, че тежки литературни оръдия бълваха едни срещу други омраза, че се водеше бой за всяко важно място в партийната и държавната йерархия и че уважавани и неуважавани имена се цапаха едно друго под благосклонната усмивка на партията.

> РАЗДЕЛЯЙ И ВЛАДЕЙ

Още преди членуването ми в Съюза на писателите бях чул, че вътре се водела оспорвана борба. Но в моята неосведоменост си мислех, че борбата вероятно беше израз на нормалния антагонизъм, който съществува между съперници. В края на краищата хората, посветили се на едно и също поприще, рядко хранят симпатии един към друг. Огорчението от собствените несполуки и завистта спрямо успехите на другите са твърде популярни чувства. Не можех да допусна, че в Съюза на българските писатели се водеше истинска война, в която творческите успехи и неуспехи бяха най-незначителният фактор.

Влизайки на първото събрание на секцията на белетристите след избирането ми, чух, че някой подхвърли зад гърба ми:

„Пресни подкрепления за армията на Юрталаните!“

Юрталана, може би най-добрият образ, който Караславов бе създал в цялото си литературно творчество, беше синоним на земно коравосърдечие, жестокост и властна сила. Имаше нещо много внушително и страховито в този тракийски селяк, който сякаш въплътяваше най-черните народни сили. Противниците на Караславов подхвърляха, че Юрталана бил, ни повече, ни по-малко, автопортрет, с който Караславов увековечил себе си. През онази година, 1962-ра, той беше председател на съюза и както щях да разбера по-късно, главнокомандващият на едната от армиите. Постепенно и с удивление аз открих, че наистина се води безпощадна война в писателската държава и че в нея наистина участвуват добре организирани армии. Първият въпрос, който се поставяше на всеки нов като мене, беше — с кого си? Фактът, че моята кандидатура в съюза беше предложена от Славчо Васев и Лозан Стрелков и бе подкрепена от цялата Караславова група, която имаше абсолютно мнозинство в ръководството, беше причината онези от другия лагер да ме смятат за доказан враг. Но тъй като аз не бях кандидат за никакъв пост, не бях член на партията и нямах никакви други интереси освен да пиша, скоро бях забравен и от едните, и от другите.

Но какво беше разположението на силите? От едната страна на бойното поле беше силната армия на Караславов, в която най-видни командири бяха Славчо Васев (главен редактор на „Литературен фронт“), Лозан Стрелков (зам.-главен редактор), Андрей Гуляшки (главен редактор на „Пламък“), Георги Димитров-Гошкин (секретар на съюза), Павел Матев (секретар на съюза), Боян Балабанов (директор на фонда), Димитър Методиев (партиен секретар), Камен Зидаров, Веселин Йосифов, Лиляна Стефанова и други. Ключовите позиции в почти всички сектори на литературния фронт — издателства, вестници, радио, театър, с изключение само на киното — се владееха от Караславовата армия. Особено притежаването на фонда на Съюза на писателите поставяше Караславовци в твърде силна позиция. Те имаха твърдата подкрепа на Тодор Павлов, на всички по-консервативни, по-догматични и в повечето случаи екссталински кръгове. Особено дълбоко бе влиянието на тази група сред висшите военни, ръководството на Държавна сигурност, ЦК на комсомола, профсъюзите и окръжните партийни комитети. На годишните събрания на Съюза на писателите Караславов разполагаше с удобно мнозинство и абсолютно нищо съществено на литературния фронт не можеше да стане без негово съгласие. Неговата армия имаше сравнително монолитен характер, чувство за единство пред врага и здрава вътрешна дисциплина.

Срещу нея отначало стоеше армия от съвсем друг характер. Тя не се отъждествяваше с едно име, нито имаше своя щаб и командири, а по-скоро представляваше нещо като доброволен фронт за борба с Караславовци. Нейният състав беше най-пъстър, като човек можеше да види редом застанали най-невъзможни комбинации, които имаха само една-единствена обща идея — да свалят Караславов. Там бяха Емил Манов, Пенчо Данчев, Веселин Андреев, Леда Милева, Невяна Стефанова, за известно време Христо Ганев и Валери Петров, а малко по-късно Богомил Райнов и Георги Джагаров. По-късно тази група щеше да послужи за основа на силната и победоносна Джагарова армия.

Основният конфликт между двете армии по принцип беше този между правителство и опозиция. Правителството на Караславов се стремеше да остане на власт колкото се може по-дълго, докато опозицията напираше да се добере до властта. Но в началото на шестдесетте години този основен конфликт у нас имаше особени, идеологически аспекти. Не зная въз основа на какви критерии Караславовата армия се смяташе за защитник на старото и догматичното, докато нейните противници маршируваха в името на новото и свободното. Начело и на едната, и на другата армия стояха видни партийни членове с почти еднакъв политически актив в миналото. С две или три изключения армиите бяха комплектувани от посредствени писатели. Големите имена там бяха чисто политически, но не и литературни. Нито Димитър Талев, нито Димитър Димов, нито Светослав Минков, нито Стоян Загорчинов, нито Елисавета Багряна, нито Никола Фурнаджиев и други значителни имена вземаха участие в писателската война. Христо Радевски, който беше главен редактор на списание „Септември“, се бе изолирал от приятелите си от някогашната Червенкова гвардия.

Без големи творчески имена естествено нито една от армиите не изповядваше определени свои идейни или художествени концепции. Нито една от тях не проповядваше някакво различно учение, нито пък предлагаше някаква нова програма. Опозицията искаше демократизиране на литературните институции, което, аз вярвам, отначало е било искрено, поне що се отнася до Христо Ганев. Но впоследствие нещата щяха да се променят и човек неизбежно щеше да стигне до заключението, че борбата е била единствено за кокала.

Войната се изразяваше в непосредствени разпри, обвинения, уволнения, оставки, клюки, инсинуации, назначения, награди и т.н. Сблъскванията бяха стигнали до такъв болезнен етап, че на два или три пъти командирите на армиите бяха викани от Тодор Живков, за да ги помирява, поемаха се обещания, даваха се клетви и точно като в ливанската гражданска война сраженията пламваха на другия ден. Веселин Андреев ненавиждаше смъртно Караславов, Гошкин презираше от дъното на душата си Пенчо Данчев, Лиляна Стефанова мразеше Невяна Стефанова, Боян Балабанов мразеше всички.

Но сраженията не се водеха само на върха. И двете групи се стараеха да увлекат колкото могат повече писатели на своя страна, било съблазнявайки ги с обещания, било принуждавайки ги със заплахи, Но общо взето, писателското стадо се водеше от своя собствен инстинкт за самосъхранение. Безгласните членове на съюза се държаха благоразумно и гласуваха за всеки, който партията им посочеше. А партията по онова време беше Караславов. По-късно, когато партията щеше да стане Джагаров, те щяха със същото мълчаливо съгласие да гласуват и за него. Важното беше да могат да имат изгодите на членове, да получават пари от фонда, да летуват в съюзните домове и да се задържат на синекурните постове, които имаха. Особено тактични в това отношение бяха моите млади колеги. Те хитро избягваха да вземат отношение не само към войната между двете армии, но и по много други въпроси.

Същевременно съществуваха писатели, които бяха нещо като буфери и които щяха да играят известна роля в преходния период. Хора като Камен Калчев, Димитър Димов, Пантелей Зарев и донякъде Младен Исаев щяха да играят ролята на помирители. Докато имаше писатели, които нито една от армиите не искаше да приеме в своите редици, защото можеха да им причинят пакости. Всеки се стараеше да се разграничи от Стоян Даскалов и Орлин Василев и внимателно да ползува услугите на Божидар Божилов, който се забавляваше да прескача от единия в другия лагер.

Но тъкмо в разгара на писателската война започна да се очертава и една особена група или по-скоро единици отделни писатели, които открито или мълчаливо изразяваха своето презрение към боричкащите се за власт фракции и които се опитваха да напомнят на организацията на Съюза на писателите, че главното за един писател е да пише, а не да управлява. В тези години хора като Радой Ралин, Добри Жотев, Гочо Гочев, Давид Овадия и най-вече Христо Ганев щяха да дадат тон за все по-категорично разграничаване от всякакви групировки и партийни тактики, за излизане от мътните води на огласяното с жабешка врява блато, за изтръгване от измамата на колективната отговорност и поставяне остро и прямо въпроса за личната отговорност на писателя. Но предстоеше още дълъг път до времето, когато писателите в България щяха естествено да се разделят на писатели и литературни чиновници на режима.

До 1962–1963 година властта на Караславовата група изглеждаше неуязвима. Самият Георги Караславов приличаше на стар, опитен генерал, който знаеше много добре какво прави. Макар и болен, той редовно слизаше от вилата си в Драгалевци в града, за да ръководи съюзните работи. Поради болестта си влачеше крак и се движеше тежко, което придаваше още по-голяма внушителност на твърде силното му, изразително лице, сякаш всичко беше показ на превъзхождаща воля и земна, селска упоритост. Той говореше бавно, с плътен глас, винаги обагрен с добре пресметната ирония. Думите му на вид бяха прости и ясни, но същевременно стреляха в много посоки. Веднъж той беше срещнал Милчо Радев, който след романа „По тротоара“ дълго време не написа нищо. Георги Караславов изсумтял и му казал:

„Много тънка книжка си написал, другарю Радев… Ако продължаваш да лежиш на нея, ще настинеш!“

Понякога на събрания гласът му внезапно се извисяваше в артистични интонации, но никой никога не би могъл да каже колко искрено беше това, което казваше. Друг път той говореше като уморен баща, комуто са омръзнали лудориите на младите. Безспорно той обичаше властта си и се наслаждаваше на нея. Към близки и приятели беше отзивчив и сдържано щедър. Враговете си мразеше със спокойна и властна омраза. Твърде малко хора съм срещал, които излъчват такова неуязвимо чувство за сигурност, сякаш са убедени, че ще живеят до края на света. Никога не съм бил близък с него, но от хората, които срещах, той привличаше вниманието ми като личност едновременно особена и типична. Противниците му го наричаха с куп епитети, но струва ми се, че всички с едно или две изключения бяха респектирани. Наблюдавайки го, на няколко пъти съм си задавал въпроса: Вярва ли той на целия маскарад около него? Или просто знае, че друг път няма, и се е постарал да заеме възможно най-доброто място. Като голямото мнозинство от писателите и той гледаше на действителността през обратната страна на бинокъла. Един от най-натрапващите се факти, които установявах в онези първи дни на моето официално писателство, беше трагикомичното непознаване на истинския живот у нас от българските писатели. Та и как можеха да го познават, когато не го и виждаха, нито пък желаеха да го видят.

Напразни бяха усилията да се свали Караславов. Той майсторски отбиваше всички удари и сякаш с времето укрепваше позициите си. И мисля, че тъкмо в това засилване на неговото влияние, в пълното овладяване на литературния фронт у нас беше и зачатъкът на края на неговата диктатура. Партията и първият й секретар никога не са търпели такава силна и властна конкуренция. Никога и никому у нас не е позволявано да се обособи като център на лагер, който в даден момент може да въздействува решително върху цялата партия. Както и друг път съм отбелязвал, една от най-характерните черти на режима е да не позволява оформянето на личности, а да ги подкастря, компрометира и държи в постоянна зависимост. Затова съществуването на Караславовата група незабавно повеляваше на Тодор Живков да организира или сам да създаде друга равностойна група, която да може да се противопостави резултатно на първата.

Предполагам, че поводът за свалянето на Караславов от власт произтича от принципното неодобрение, което групата изразяваше спрямо Тодор Живков. Неведнъж аз долавях в различни представители на тази група ясно изразено презрение към Живков, когото те в своята тогавашна слепота смятаха за временно явление. Струва ми се, че те допуснаха фатална грешка със своето пренебрежение към първия човек на страната и особено с очакването той да си отиде заедно с Хрушчов. Мнозина от тях с ликуване биха приветствували на негово място Митко Григоров.

Борбата навлезе в нов етап. Партията започна да поощрява все повече опозицията против Караславов. Но тъй като между нея имаше опасни хора, тя трябваше да се прочисти и реорганизира. И това беше функцията на Георги Джагаров, който до появяването си на сцената беше шумен посетител на „Бамбука“ и бар „Астория“, където пред тайфа почитатели и приятели държеше патриотични речи и агитираше за анексирането на цяла Македония.

Сам Живков ми е разказвал, че артистът Стефан Гецов завел за първи път Джагаров при него и че двамата млади гости изгълтали някакво голямо количество алкохол. Говорейки за тях, Живков изразяваше някаква бащинска привързаност и към двамата като към немирни, но любими фаворити. Той явно се забавляваше с тях. Но аз си мисля, че в избирането на Джагаров за командир, който да поведе една нова армия, нямаше нищо случайно. Чисто литературната стойност на Джагаровото ръководство беше нулева, каквато беше и литературната стойност на Караславовото ръководство. Но политически Джагаров идваше с нещо ново — възкресяването на една някога забранена, после забравена идея — че сме българи. Възраждането на патриотизма и национализма и вкарването им като нова прясна кръв в склерозираните вени на идеологията съвсем не беше случайно. Така че аз съм склонен да смятам, че изборът е бил по-скоро на съветския посланик.

С издигането на Джагаров от традиционната антикараславовска група отпаднаха Веселин Андреев, Емил Манов и други, които виждаха в лицето на новия генерал едно по-долнокачествено издание на стария генерал. Но към Джагаров се вляха пресни сили начело с върналия се от Париж Богомил Райнов.

Оттук нататък абсолютното господство на Караславов щеше с партийна благословия да свърши. И пак с партийна благословия на негово място щеше да застане новият абсолютен господар на писателите — Джагаров. Но в целия този дълъг, многогодишен процес човек не можеше да не се удивлява на майсторската режисура на Живков, който почти непрестанно създаваше нови и нови поводи за писателите да се мразят, да се борят едни срещу други, да доносничат едни за други, да се следят, да се контролират, да търсят под вола теле в произведенията на своите противници и да се състезават с всички сили, за да убедят Живков в личната си преданост. Хората от Караславовата група бързо отчетоха грешката си и видяха, че единственият им път е с Тодор Живков. Същите хора, които само преди година се присмиваха на първия секретар, след това щяха да се превърнат в негови най-пламенни последователи. В борбата между двете армии главният елемент стана именно това — кой ще докаже по-убедително, че е най-верният. За доста време Живков опитно щеше да нарушава равновесието на силите ту в едната, ту в другата посока, за да поддържа властническите амбиции в най-болезнена форма.

* * *

Ако продължавам да разказвам за борбите на литературната върхушка в България, за потискащо мизерната атмосфера в Съюза на писателите и за хитро-подлата роля на партията за раздухване на взаимна омраза и властнически амбиции сред пишещите братя, то е, за да подчертая още веднъж и съвсем ясно, че организацията на улица „Ангел Кънчев“ 5 се бе превърнала на гнездо на оси, които въпреки известни суетни усилия не можеха да произвеждат литературен мед и обзети от злоба, се жилеха една друга. Те бяха толкова далече от създаването на истинска литература, колкото осите са далече от произвеждането на мед.

И така, след като изгради две равностойни групировки, партийното ръководство ги противопостави една на друга. По принцип нищо не отличаваше едната групировка от другата. Нито Караславовци, нито Джагаровци изповядваха поне някаква бледа отличителна идея, която характеризира литературно течение или литературен кръг. Това беше борба на литературни чиновници, които се водеха изключително от амбициите за кариера и собствено благополучие. Имаше някаква много логична връзка между тяхната творческа яловост и космическото разстояние, на което те се намираха от живота на обикновените хора в България. Почти всички от тях идеха с трудно удържимия напор на първична провинциална сила, с болезнени амбиции да се издигнат високо, да командуват, да раздават снизходителни усмивки и някак да се обезсмъртят. Някои от тях не бяха лишени от известен минимален талант, но всичко бе пожертвувано в интереса на кариерата. С точно същите качества мнозина биха могли да направят блестящи кариери в други области — в армията, външното или вътрешното министерство, търговията или пък в самата партия, но те държаха да бъдат в литературата, защото тя им доставяше този приятен полъх на роднинство с майсторите на изкуството, с духовното безсмъртие. А между другите си задачи Съюзът на българските писатели се бе нагърбил и с раздаването на самото безсмъртие. По право всеки член на съюза имаше привилегията да бъде погребан безплатно, на обществени разноски, като му се издигне паметник с определена височина. Но по отношение на самото погребение и на височината на паметника писателите бяха разделени на категории, които по мнението на съюза трябваше да отразяват степените им на безсмъртие… Последното обаче трябваше да се заслужи. И заслугата не беше непременно литературна. Един писател все пак можеше да отгатне какъв паметник го чакаше по начина, чрез който се чествуваха разните му годишнини. Ако сте забелязали, и тези работи в „Литературен фронт“ са подредени като първо, второ и трето качество кашкавал. Ако ви чествуват кръглата годишнина на първа страница и с портрет, вие сте най-безсмъртен, ако ви бутнат на втора страница, вашето безсмъртие не е толкова сигурно, ако пък сте без портрет, извинявайте, няма безсмъртие…

Ала безсмъртието е само една от слабите инжекции, които партията използува, за да подхранва амбициите на своите литературни чиновници. Все пак мнозинството от тях са реалисти и не вярват в задгробния живот. Те искат да имат всичко, докато са живи. Слава, власт и пари. И трите лакомства се раздаваха само от партията и най-често от първия човек на страната, който между другото обича много да играе ролята на меценат. Разбрали веднъж колко много зависи от него, хората и от двете групи се втурнаха с всички сили да доказват своята преданост. Аз лично се съмнявам дали някога Червенков е бил ухажван по такъв масов, всеотдаен начин. И струва ми се, че Живков отделяше огромно време, за да се занимава с вътрешния живот на българските писатели. Мнозина от тях имаха неговите директни телефони и можеха да се срещат с него твърде често. По едно време се говореше, че всяка от групите искала среща с първия секретар веднага след срещата на техния противник. Там първото и най-важно действие, което се разиграваше, беше, по един популярен израз, „клепането“. Всяка от групите изнасяше списък от грешки, провинения, злоупотреби и провали на другата група. По-късно аз сам бях свидетел как пред Живков писатели говореха по невъзможен начин за свои колеги, как се цапаха едни други и се кълняха в някаква догробна вярност. Фактически всяка група играеше ролята на Държавна сигурност по отношение на другата. Държавна сигурност едва ли имаше нужда да поддържа своя отбор в канцелариите на съюза, защото писателите сами се донасяха едни други най-стриктно. Нещо повече, те се стараеха да се злепоставят дори публично, да инсинуират, да наложат свое тълкувание. Когато излезе Джагаровата пиеса „ПРОКУРОРЪТ“, критиците от другия лагер тръгнаха да агитират, че това е една вражеска пиеса, която вреди на партията. Когато Веселин Андреев произнесе речта си, за да благодари за чествуването на 50-годишнината му, Анастас Стоянов в мое присъствие изтълкува на Тодор Живков, че тази реч била насочена срещу него. На няколко пъти съм бил изненадвай от най-подробната информация на първия ръководител дори за интимния живот на писателите. В същото време той самият предизвикваше бурите, като запращаше желания от тях кокал било в едната, било в другата посока, за да създаде една несправедливост, която след това компенсираше с друга. Когато Павел Матев беше назначен за председател на Комитета по изкуство и култура, Джагаровският лагер ревна гръмогласно и за компенсация получи „Литературен фронт“. Когато Джагаровци чрез Павел Вежинов овладяха фонда на съюза и партийното ръководство, Караславовци получиха Комитета за културни връзки с чужбина (Гошкин) и БТА (Лозан Стрелков), което пък бе последвано от овладяване на телевизията от Джагаровци (Леда Милева), и т.н. Но най-свирепите сражения ставаха, когато се раздаваха звания, и особено Димитровските награди. Заседанията на комисиите за Димитровски награди се превръщаха в истински боеве с всички полагаеми се тактики и стратегии. Чувал съм член на комисията да казва, че ще се самоубие, ако еди-кой си вземе награда. Коварни игри зад кулисите, внезапно подлагане на крак, подкупване на едни или други воюващи да сменят позициите и непрестанно слухтене накъде ще духне вятърът. На една вечеря Живков се пошегува с едно стихотворение на Орлин Орлинов, в което се говореше за чужди коли „джагуари“, които бродели из българската земя, като каза: „Не са джагуари, а са джагари.“ Пряк намек за Джагаров. На другия ден при мен дойде Павел Вежинов, изплашен до смърт, понеже беше заложил всичко на Джагаров, и поиска да му обясня подробно шегата на Живков, която беше доста провокационна, но аз поне не смятах, че значи нещо.

Страстите бяха толкова изострени, че за председател на съюза беше сложен (това е точната дума, а не избран) един сравнително неутрален човек — Димитър Димов. Тогава популярен израз из София беше: „Намери се ветеринарен лекар и за писателите“. Димов беше професор във Ветеринарния факултет. Но за съжаление неговата ветеринарна квалификация едва ли можеше да излекува болестите на писателите. Отгоре на всичко той беше възпитан, тих, стеснителен и може би без всякакъв подобен опит, така че неговата роля в съюзните работи не надвишаваше много ролята на английската кралица в британската политика. Писателската война не стихна и имах чувството, че горкият Димов се чудеше какво да прави. Смъртта го избави от убийствената атмосфера, в която бе попаднал. И тогава на негово място шумно и със замах се тръшна Георги Джагаров.

Никога няма да забравя една сцена. Беше в Клуба на журналистите. Тази вечер, както обикновено, ресторантът беше препълнен. Недалеч от мен на двойна маса седеше писателска компания. Там бяха Константин Павлов, Цветан Стоянов, струва ми се, Сашо Геров и още неколцина други. Сашо Геров спокойно дразнеше Константин Павлов за приликата между две техни стихотворения. Атмосферата беше весела и приятелска. Някъде след девет часа в ресторанта влязоха Димитър Димов, председателят на съюза, и Георги Джагаров, партийният секретар, които, струва ми се, идваха от някакво късно заседание. Те се огледаха за свободна маса, но всичко беше заето, и тогава забелязаха, че на масата на Константин Павлов имаше две свободни места. Съвсем обяснимо те се отправиха към тази маса и когато приближиха, Димитър Димов учтиво попита:

— Можем ли да се присъединим към вас?

Джагаров вече беше посегнал да седне, когато с хладна отчетливост прозвуча ясният глас на Коцето:

— Вие можете да седнете, другарю Димов, но не и (нецензурна дума), което водите с вас!

Като че нож се заби сред глъчта и в секунда целият ресторант стихна. Никой не се бе осмелил публично, пред всички и така силно да удари плесница на любимеца на Живков — партийния секретар, бъдещия член на Държавния съвет и член на ЦК, Георги Джагаров. Самият той, който имаше репутацията на голям нахалник, остана като треснат. Димов се изчерви като момиче, смотолеви някакво извинение и побърза да отведе Джагаров в друга посока. А Константин Павлов и Сашо Геров продължиха разговора си, сякаш нищо не е било.

Когато той стана председател на съюза, аз си помислих, че Живков беше решил да си направи лоша шега с писателите. Въпреки организираните клакьори и обемистите статии, които трябваше да доказват, че Джагаров е сериозен писател, едва ли някой приемаше това. Всички председатели на съюза дотогава имаха поне някаква литература зад гърба си, докато Джагаров едва ли би могъл да се похвали със завиден актив. Неговото председателство на съюза беше началото на края на могъщата Караславова група. Нейните отделни представители трябваше да се преклонят пред волята на партията, да свият знамената и да слушат каквото им се каже. Въпреки известни слухове, а може би и действителни колебания, връзката между Тодор Живков и Джагаров си оставаше най-приятелска. Живков си беше внушил, че всъщност Джагаров е пряк изразител на неговото отношение и провежда неговата политика. При всички случаи, когато аз съм се виждал с Живков, винаги е ставало дума за Джагаров и винаги съм забелязвал върху лицето на първия секретар чувство на привързаност и топлота, която е характерна за отношенията между баща и любими деца. Вероятно нещо в самата натура на Джагаров се нравеше на Живков. Той знаеше, че Джагаров беше негово създание, което напълно съзнава ролята на своя творец и храни синовна преданост към него. Самият факт, че Джагаров не беше значителен писател и нямаше никакви литературни перспективи, също циментираше неговата лоялност. Ако за Живков беше трудно (дори да искаше) да сломи такава скала като Караславов, Джагаров можеше да бъде счупен като клечка кибрит. И това точно знаене на взаимната зависимост според мен поддържаше отношенията им най-хармонично. По повод и без повод Джагаров се стараеше не само да декларира своята собствена преданост към първия ръководител, но и да застави всички наоколо да правят същото. В София беше много популярна случката с боя, който Джагаров бе предизвикал в бар „Астория“. За разлика от своите пуритански предшественици, които избягваха подобни заведения, Джагаров ги обичаше. И една нощ, мисля, че на другия ден след разкриването на заговора на генерал Иван Анев, Горуня и разни военни, както седял в бара, той забелязал двама военни (доколкото си спомням, полковници) на съседна или друга маса. Джагаров бил пийнал, отишъл при тях нахално и явно имайки предвид заговора на Анев, започнал да ги псува и нарича предатели и тъпаци, които не разбирали какъв велик човек управлява България. Военните го помолили да се махне, но той се нахвърлил върху тях и заявявайки, че е готов да умре за Тодор Живков, размахал юмруци. В резултат офицерите го набили и си отишли. Историята трябва да е вярна, защото след това на няколко пъти слушах да се говори, че Джагаров се е сражавал в бара за своя виден приятел и попечител. Не мога да си спомня дали сам Живков веднъж не засегна тази случка.

Поемайки ръководството на съюза, Джагаров се хвърли в трескава дейност. След надлежната чистка на изявени негови врагове той в кратко време превърна съюза в тежко министерство. Освен председателството учредени бяха половин дузина секретарски места, на които се разположи кафеджийската тайфа на литературния водач. Отделите на съюза прераснаха в солидни административни единици. Ударението беше върху външния отдел, който трябваше да поеме голяма и скъпа програма, за да се предостави на света възможността да се наслаждава на българската литература. Джагаровата теория беше, че социалистическата литература гъмжеше от гении, които можеха да делят мегдан с най-прочути световни писатели, стига да може да се осъществи подходящ литературен експорт. Аз мисля, че от Джагаров започна това масово превеждане на глупости и опитите да се накара някой чужденец да ги чете. Само като отклонение нека кажа, че онзи ден ми се обади един от редакторите на литературното приложение на вестник „ТАЙМС“, който с явно неудобство ми каза, че се опитал да прочете един от последните броеве на издаваното на английски списание „ОБЗОР“ и бил смаян от изхабената луксозна хартия. „Но това не се чете, наистина не се чете!“ — каза той. Но за Джагаров нямаше никакво значение дали се чете, или не се чете това, което се превеждаше. В цялото си поведение спрямо писатели и обикновени граждани той се държеше, най-точно казано, като „самозабравило се парвеню“. На всеки срещнат той даваше да разбере колко много зависи от него, той обещаваше постове, творчески помощи, командировки в чужбина, места в легации, лауреатства, съюзни награди, за да привлече повече хора. Той знаеше, че Стефан Цанев го презира от дъното на душата си, и веднъж ме извика, за да ме попита дали Стефан би променил отношението си, ако го изберат за член на съюза. Казах, че това много би изненадало Стефан. Наскоро Стефан Цанев беше избран, но не смятам, че той промени отношението си. Когато обещанията не помагаха, Джагаров прибягваше до най-брутални заплахи. Мнозина виждаха в него някакъв самозабравил се палячо и не познавам нито един що-годе приличен писател, който да е имал положително отношение към него. Джагаров и джагаровщината бяха синоним на всичко най-лошо, през което българските писатели трябваше да преминат. Всеки път, когато погледна назад и се замисля за нещастната българска литература, струва ми се, че Джагаров беше най-ниското падение на българския литературен живот.

Не искам да бъда разбиран погрешно. Нито съм се карал с него, нито го мразя, нито имам някакви лични сметки. Напротив, с мен той се е държал прилично, но това не променя моята преценка за злощастната му дейност.

Може в едно нещо той да е бил искрен. Може наистина да е обичал България, защото знам, че в Москва беше предизвикал голям скандал, нападайки съветски функционери за това, че предали Македония на Тито. Знам, че той поде акцията срещу македонския език и винаги се биеше в гърдите, че е голям патриот. Но ако наистина е бил такъв, мисля, че беше избрал дълбоко погрешен начин да служи на българската кауза.

С Джагаров начело атмосферата в Съюза на писателите стана съвсем непоносима, воняща от интригантства, клюки, алчност за власт, долно раболепие и масови подлизурства.

> ЛИТЕРАТУРНОТО БЛАТО

Ако човек рече да направи сметка на употребеното време за заседания, съвещания, събрания, срещи и прочие плюс разходваната хартия за решения, резолюции, отчети, инициативи, доклади, приветствени телеграми, речи, прегледи и т.н. на ръководството на днешната българска литература, сигурно ще излезе, че те са стократно повече от времето и хартията, употребени за създаването на самата литература. Ето това е едно от най-характерните явления у нас, една от най-ярките демонстрации на псевдо дейността. Никой гражданин на нормалния свят не би могъл да приеме, че цяла една обществена група съществува и живее само от преливане от пусто в празно. Но най-трагичното е, че тази никаква дейност се смята от режима не само за много важна, но при всички случаи за по-важна от самото творчество. И в това аз виждам доказателство за целенасочена и упорито провеждана политика за възпиране и потискане на истинските творчески импулси и заменянето им с паразитно-ялови напъни. На практика това означава заменяне на литература с литературничене, на писатели с писателствуващи, на творчество със стъкмяване. Резултатът е превръщането на езерото в блато, където, колкото повече са жабите, толкова по-малко са рибите. Но партията няма нужда от мълчанието на рибите, а от крякането на жабите, които могат да скандират безспир партийните лозунги. Мисля, че това сравнение е много точно, защото е трудно да се идентифицира личност, мисъл или характер в жабешкия речитатив. Въпреки някакви дребни гласови разлики човек едва ли би могъл да разграничи сериозно едно литературно крякане от друго. Всички жабешки сюжети си приличат като две капки вода, всички техни идеи вървят в една-единствена посока, всички образи са невероятно подобни, всички проблеми имат едно и също разрешение. Единственото драматично развитие иде от борбата кой кого да надкряка, защото високото и силно крякане се поощрява и награждава.

И така, официалната физиономия на българския литературен живот се определя не от създадени произведения, не от творчески идеи, направления и спорове, не от конфликти-между литературни личности, а от прости, примитивни (жабешки) инстинкти. За хората от „Ангел Кънчев“ 5 мястото в литературната йерархия беше далече по-важно от написването на каква да е творба. Може би защото въпросните граждани знаеха, че не ги бива много в „творенето“. Веднъж Живков с ирония отбеляза, че Джагаров от дълго време нищо не бе написал. Та как можеше и да напише. Формалното оправдание беше, че заседаваше от сутрин до вечер във всевъзможни съвети и комитети. А истинското обяснение беше, че човекът въобще не се интересуваше от писане, че нямаше нито какво да каже, нито как да го каже. Няколко дузини герои около него живееха и работеха по същия начин. Когато и да отидех на първия етаж на Съюза на писателите, там заседаваха. Влизаха и излизаха хора със сериозни, угрижени лица, движеха се тежко и със замах поръчваха на секретарките повече кафета. Ако човек съдеше по външния им вид, би си помислил, че те са обременени с невероятно тежки задължения пред човечеството и че всяка минута съзнават това. Много пъти си задавах въпроса — какво всъщност правеха тия хора зад тежко затворените врати? С какво се занимаваха?

Никога няма да забравя една призрачна случка. Беше няколко години, преди да напусна България. Минавах през редакцията на „Литературен фронт“, когато ми дойде наум да се обадя на главния редактор. Чукнах на вратата му и по навик, без да чакам отговор, я отворих. Пред мен се разкри следната картина: главният седеше зад бюрото си, загледан някъде в пространството пред него, със смъртно отегчена физиономия. Срещу него на първото канапе се беше облакътил литературният критик А., саркастично усмихнат към поетесата С, която се въртеше глупаво и амбициозно чакаше да и дадат думата. В дъното носталгично се бе подпрял писателят Р., който сякаш се опитваше да имитира собствената си снимка от корицата на последната си книга. Срещу него на второто канапе се кискаха журналистите В. и Г., а до тях коварно мълчеше заместник-главният. Център на цялата картина беше известният писател, драматург, сценарист, народен представител, директор на народната библиотека и член на много комитети Орлин Василев, който бе застанал точно в средата под полилея и говореше с категоричния си, натъртващ всяка дума глас:

„Че какво си мислят ония мизерници? Няма да им се размине! Аз ви го казах и ви го повтарям!“

Очевидно те имаха някакво заседание, Бог знае по каква линия. Извиних се и си отидох. Оттогава измина почти цяла година. През това време по света станаха много работи — свършиха и започнаха войни, издигнаха се едни личности, а други паднаха, умряха приятели, деца се родиха, появиха се из чужбина нови пиеси, филми, книги, светът стана по-богат с живота на цяла една година. А аз лично преживях автомобилна катастрофа. През следващата пролет, минавайки отново през редакцията на „Литературен фронт“, пак чукнах на вратата на главния и я отворих, за да му кажа две думи. И замръзнах на място. Пред мен беше същата, абсолютно същата картина, която помнех добре отпреди една година. Вътре бяха точно същите хора, заели (може би по обичай) същите места, с точно същите изрази на лицата, и Орлин Василев беше пак в средата под полилея и като свръхгавра с моята памет го чух да казва точно същите думи:

„Че какво си мислят ония мизерници! Няма да им се размине! Аз ви го казвам и ви го повтарям!“

Внезапно се вцепених. „Господи — казах си, — аз съм сънувал! Сегашният момент и онзи отпреди една година са един и същ момент! Значи никакво време не е минало, нищо не се е случило, цялата тази изминала година е моя измислица! Това трябва да е първото ми отваряне на вратата, това е тогавашният момент! Защото те са в същото положение, със същите изрази на лицата, със същите думи! Значи не е изминала никаква година. Аз светкавично съм я бълнувал между две секунди на едно и също отваряне на вратата!“

Разбира се, не бях бълнувал и изминалата година беше календарен факт. Бях толкова поразен от това, че природата навън, светът, хората, които познавах, бяха претърпели някакво развитие, бяха протекли някакви процеси, животът бе изминал някакъв път, а картината в кабинета на главния редактор идваше да отрече какъвто и да е процес, каквото и да развитие, каквото и да е движение, като че хората в нея бяха макети на себе си, като че тяхното заседание беше вечност, безкрайно повтаряне на един и същ момент, сякаш те не живееха, а бяха преждевременно станали восъчни фигури на мадам Тисо.

Това беше необикновено и силно преживяване. Страх за една цяла година, изчезнала между две еднакви секунди. Стори ми се, че пред мен се разкри знаменателна истина за дублиране на живота с псевдоживот, така както раковата тъкан се опитва да дублира живата човешка тъкан.

Впоследствие разказах тази случка на много места, включително и на някои от участниците във въпросните заседания. Приятели ме посъветваха да я използувам като форма-рамка на пиеса, в която да развия темата за човека и времето, или как някои другари в днешна България успяват да унищожат понятията развитие, движение, процес, конфликт — чрез неизменната повторяемост на онова, което вършат и говорят. Много пъти по-късно, прелиствайки произведенията на пишещите или литературствуващи другари, преглеждайки съдържанието на вестници и списания, слушайки примитивната папагалщина на Радио София, сякаш отново и отново, за кой ли път, отварях вратата на главния редактор на „Литературен фронт“, за да видя кошмарното повторение, което сякаш идваше, за да отрече собствения ми живот.

Много пъти в партийния език в България се употребява думата „тъпчене на едно място“. Това е израз с отрицателно съдържание и обикновено е част от някаква критика. Но този израз никога не беше употребен за нашата литература и по-специално за официалните и представители. Може би защото би предизвикал обезпокоителни въпроси като: Сред каква обстановка се тъпче? И кой плаща за това тъпчене? Всички, абсолютно всички по-малки или по-големи успехи на съвременната българска литература са били и са извън сградата на улица „Ангел Кънчев“ 5, т.е. извън тесните рамки на партийната поръчка, на решенията, постановленията, резолюциите и призивите на заседаващите другари, извън царството на жабите. Нека припомня съвсем ясно и категорично, че „Железният светилник“ беше роден много далече от литературното блато, че най-хубавата поезия и проза на по-младите иде от съвсем друга, бистра езерна вода.

Погледнете самия вестник „Литературен фронт“. Много пъти съм имал чувството, че от много години насам всеки четвъртък там препечатват един и същ вестник. Със злобна шега някои мои колеги предложиха да се рационализира наистина отпечатването на съюзния вестник, като се отпечата за двайсет години напред и му се сменят само датите. Това щеше да бъде първият истински „антивестник“ в света и чрез него българската литературна журналистика можеше да се увековечи. Но дори и без това предложение цялата българска преса по същество е антивестник. Човек би полудял от еднообразното производство на еднакво безсмислени думи, които идват да отрекат свещеното предназначение на словото. Статии, къси разкази, поеми, новели, романи, поздравителни телеграми, оценки, критики, анализи — всичко като че е произведено от раздрънкани компютри, всичко е клиширано, по същество днешното е преписано от вчера и от завчера и ще бъде преписано утре. Вземете ги всичките тия писатели — заслужили, презаслужили, народни, планетни, и проследете как употребяват думата „успех“ в единствено и в множествено число. Всичко около тях е успешно, всяка година в партийни, държавни и съюзни отчети се обявяват нови успехи, още по-напред, още по-нататък. Успехи в разкриването, в обрисуването, в разбирането на социалистическата действителност. И само като газена тенекия някъде на края е закачено изречението, че писателите трябвало да се свържат по-тясно с живота. Или вземете употребата на думата „щастие“, когато например един писател като Павел Вежинов ви говори за щастието на народа, или Лиляна Стефанова скандира за щастието на другите, или пък героите на полковник Величко Нешков се въргалят на сцената от щастие, човек неволно се питаше дали това умопомрачително повторение на щастието не се прави с една-единствена цел — да унищожи докрай смисъла на тази дума, идеята за нея, да изкорени докрай съдържанието и, така че хората да не знаят какво значи. Погледнете ония произведения, в които българските писатели описват живота на трудовите герои, развоя на съревнованията, новите инициативи на трудещите се, прилагането на новите мероприятия и разни други нови работи. Струва ми се, че антидрамата на Йонеско е твърде бледа шега в сравнение със страхотната достоверност на живия български социалистически антитеатър. Съдържанията на всички тези безкрайно повтарящи се думи отдавна са умрели. Те не са повече живи думи, а трупове на думи, при които „ново“ и „старо“, „успех“ и „неуспех“, „щастие“ и „нещастие“ значат едно и също. Целият свят на така нареченото социалистическо изкуство вони на спряло време, на спрели процеси, на спрял живот. И което е най-страшно — тази странна смърт заплашва всичко, до което се докосне. Много пъти съм се питал: ако литературата и изкуството са отражение на живота, то в каква степен животът е отражение на тях? И ако той наистина ги отразява, то тогава какво става с този живот, когато го подлагаме на умъртвяване с безспирна атака от повтарящи се мъртви образи и думи? Не стихва ли постепенно естествената съпротива на нормалния обикновен гражданин, не става ли езикът на клишето негов собствен език, не идват ли компютърните (или жабешките) думи да изместят собствените живи думи, не се ли сковава живецът на мисълта?

Мисля, че спасението е там, където най-малко го чакаме — в самите тези производители на партийния речитатив. Защото, забележете, нито Павел Вежинов, нито Лиляна Стефанова, нито кой и да е средно интелигентен партиен литератор вярва сериозно на онова, което произвежда. Нека кажа, че и най-усърдните партийни агитатори между писателите водеха двойствен живот — на човешки същества и магнетофонни ленти. Със свършването на осемте часа (или четирите) лентата се спираше, касетката се заменяше с някаква човешка глава и се излизаше от стаята на главния редактор. Колкото и суетни да бяха, повечето от моите бивши колеги знаеха, че всичко бе да се отбие номерът. Те не го признаваха и никога нямаше да го признаят — нито пред себе си, нито на най-близките си, но то се долавяше, то беше вътре у тях. По-талантливите винаги се опитваха да направят разграничение между литературата за отбиване на номера и „нещо свястно“. Твърде популярна беше идеята, че човек по необходимост трябва да участвува в жабешкия хор, за да може след това тайно да се присъедини към красноречивото мълчание на рибите, т.е. да се опита да пише като себе си. Но това, както ще видим по-нататък, беше такава ясна самоизмама, в която някои колеги вярваха, тъй като тя им даваше двойно оправдание: за пред хората и за пред тях самите. Конфликтът между обществената, в случая партийната поръчка и собствената поръчка разтърсва всеки, който се опитва да съчетае литературното си призвание с партийното звание.

Но за ония, които нямаха призвание, работите се опростяваха — нямаше творческа драма, нямаше угризение, нямаше никакъв конфликт и цялата им литературна дейност, съвсем буквално и точно казано, беше да изразят своето ПРИЗНАНИЕ за даденото им ЗВАНИЕ. Но не само литературната им дейност, но и цялото им гражданско поведение, всичките им взаимоотношения с врагове и приятели, семейните им отношения, любовните им истории, всичко, което вършеха, трябваше по някакъв начин да декларира това признание, защото, както казах, те бяха тези, за които неумолимо важеше декларацията „Ние те направихме писател“. Колкото по-бездарни бяха тези певци на социализма, толкова по-силно ехтяха гласовете им в жабешкия хор, колкото по-нескопосани и сиви бяха произведенията им, толкова по-активно те се впускаха в борба срещу сивия поток, колкото по-лошо пишеха, толкова по-енергично се нахвърляха върху всичко талантливо, колкото по-слепи бяха, толкова повече настояваха да ослепят всичко наоколо, колкото по-мънички бяха мозъчетата им, толкова по-големи бяха амбициите им. И те бяха командирите на българската литература. А тя (нека Йордан Радичков ми позволи да пародирам стила му), тя, литературата, не е нито рота войници, за да им викнеш „Хооо-дом марш!“, нито е ешелон от магарета, за да им ревнеш „Ррррр, стой!“, нито е старата капа на Иван Ефрейторов с две лица — едното за делник, другото за празник…

> КРАЙ МАЛЬОВИЦА

Бях поканен за среща-разговор със студентите от бригадата, която през лятото работеше на новия път за Мальовица.

Тези организирани срещи на писатели с читатели или просто с публика бяха и все още са твърде разпространена форма на пропагандно общуване по принуда. И двете страни бяха принуждавани. Писателите се заставяха да излязат от своята тясна клубно-приятелска атмосфера и да се срещнат с тия, които, предполагаше се, четяха техните произведения. Само най-славолюбивите и най-посредствените дейци на литературния фронт приемаха това задължение с удоволствие, защото то потвърждаваше нещо, което те биха искали да бъдат — големи популярни имена. По-примитивните и по-наивните от моите колеги се радваха на афишите и вестниците, които известяваха за тяхното пристигане в някое село или град, приемаха с жестове букетите цветя, раздаваха автографи с живописни подписи и дори се фотографираха с публиката, за да увековечат момента. Понякога те отнасяха в бележниците си адреса на някоя местна учителка с красиви мечтателни очи, която щеше да броди свенливо в сънищата им като доказателство за силата на талантите им. А от другата страна — заводски, учрежденски, квартални, военни, младежки, женски и т.н. организации, за да отчетат някаква обществено-политическа дейност, бяха принудени често да канят писатели било за литературно четене, било за срещи с читателите. Така че това заставане на писателя с лице пред дадена публика съвсем не идваше от породен интерес от едната или от другата страна, а просто беше вариант на основното правило ДА СЕ ОТБИЕ НОМЕРЪТ. И двете страни знаеха, че това културно събитие щеше да се впише в актива им, щеше да се отчете по не знам колко линии и следователно си заслужаваше масрафа да се изтърпят няколко скучни часа. Тъкмо поради липсата на естествен взаимен интерес разговорът се организираше предварително. Между публиката се избираха няколко жертви, които трябваше да прочетат произведенията на поканения писател (или писатели), след това трябваше да прегледат някои критически статии и да подготвят въпросите, които щяха да зададат. Обикновено тези разговори бяха непоносимо фалшиви, често пъти изцапани с цитати от речите на първия ръководител. Диалог въобще не се получаваше, тъй като и писатели, и читатели произнасяха един и същ монолог. Над всички тегнеше го-ре-долу онова чувство за безсмислица, което биха изпитали двама затворници, ако надзирателят им заповядаше да разговарят за ланския сняг. „Ами… беше бял“ — ще каже първият. „Да, бе! Наистина беше бял!“ — ще откликне вторият.

Хората бяха достатъчно мъдри да не задават неудобни въпроси, а писателите достатъчно хитри, за да не ги предизвикват. Най-безобидните въпроси бяха за прототиповете на известни литературни герои, но твърде рядко нещата стигаха опасната зона за истината в живота и нейното литературно фалшифициране, което, аз мисля, би трябвало да бъде главната тема на всеки сериозен литературен разговор в България.

И все пак, въпреки инстинктивното благоразумие от време на време, макар и рядко, внезапна бомба експлодираше на такава среща. Добре запапагаленият урок от безсмислени въпроси и отговори отиваше по дяволите и сякаш силни гласове се провикваха: „Не виждате ли, че царят е гол?“

В студентския лагер пристигнах с кола рано следобед. Беше великолепно слънчево време. Гледайки автомобилния път, който се устремяваше нагоре към недостъпно чистите планински височини, със съжаление си помислих, че съдбата на Витоша щеше да последва Рила, че след няколко години нямаше да има и помен от красивата и съдържателна самота на върховете, че тучните пасища щяха да се осеят с празни консервени кутии и вестници, че благородната борба на туриста със стръмнините щеше да издъхне върху седалките на пъшкащ нагоре Москвич. Студентът, който ме посрещна, сякаш отгатна мислите ми и внезапно каза: „Превръщаме планината в клозет!“

Гласът му беше хапливо ироничен и явно изразяваше нещо, с което той не можеше да се примири. Той беше много висок, русоляв, с бистри сини очи и красиво лице. Движеше се малко тромаво и от време на време изпитателно ме поглеждаше. Явно се опитваше да разбере що за птица бях.

— Не съм чел нищо от вас! — каза той, докато пресичахме поляната към бараката, в която щеше да се състои срещата. После той добави без каквато и да е нотка на извинение: — Не чета днешна българска литература!… Не си мислете, че не съм опитвал… Колко пъти… момичетата говорят за тоя-оня писател и човек рече да не остане назад… но… — тук той се спря, обърна се с лице към мене и като ме гледаше в очите, каза: — Аз просто не знам, за какво пишете?

Гласът му беше знаменателно предупреждение, че срещата със студентите щеше да бъде далеч от обичайното представление, където всичко се знаеше отнапред. Междувременно забелязах погледите, които се хвърляха към колата ми — съвсем ново, лъскаво БМВ, и в миг пожелах да бях дошъл върху някакъв раздрънкай камион. Атмосферата в бараката, която служеше за стол на бригадата, беше неприветлива. Липсваше обичайната маса с червена покривка и вазата с цветя и съвсем невероятно за България, по стените нямаше никакъв портрет и никакъв лозунг. Дадоха ми един стол и студентите седнаха по масите около мен. Докато те идваха един по един в избелелите от слънцето сиви дочени бригадирски дрехи, моят водач ми каза, че ако искам, след срещата мога да хапна с тях нещо рядко — кюфтета от младо магарешко месо. Мислех, че се шегува. Веднага забелязах и пълното отсъствие на сервилната любезност, с която винаги ни обграждаха организаторите на такива срещи. Момчетата и момичетата ме гледаха със сериозни, строги лица и дори няколкото шеги, с които започнах, не промениха атмосферата. В бараката трябва да имаше над стотина души и още продължаваха да пристигат. Русият ми водач ме представи с твърде многозначителните думи:

„При нас е Георги Марков, авторът на «Мъже», когото поканихме тук за един… мъжки разговор!“

С цел да обезоръжа евентуалните нападатели избрах една от най-сигурните и проверени теми, а именно „Съществуването на подлеци не е оправдание и ние да постъпваме подло“. Винаги смятах, че обществената отговорност в България служеше за измиване на отделни мръсни ръце, че в името на партията, народа и страната всъщност се извършваха най-отвратителни престъпления и подлости и че единственият правилен критерий си оставаше критерият за личната отговорност. Аз поне никога не съм приемал и не мога да приема оправдания от рода на „партията ми нареди“, „аз не исках, но го направих, защото ми заповядаха“. Тъкмо в прехвърлянето на собствената конкретна отговорност върху общи понятия, като партия, народ, страна, аз виждам най-узаконената и най-силно изразена индивидуална подлост. Говорих около половин час. Чувствувах, че те ме слушаха с критично внимание, че аз неочаквано им бях предложил по-голямо бойно поле, отколкото те търсеха. Стори ми се дори, че на тях някак им допадна ясното разграничаване на лична отговорност от партийна отговорност. Когато завърших, нямаше никакви ръкопляскания. Вместо това чух глас:

— А как съчетавате убежденията си с привилегиите, които ползувате? Със скъпата западна кола, която е пред вратата? Май нещо не вървят заедно двете работи?

Питащият беше слабичък младеж с кривогледи очи.

— Когато апелирате за личното съзнание на другите — продължи той с почти писклив глас, — предполага се, че вие имате такова съзнание! Или… и вие ще кажете… жертвите са за вас, а авантите за нас…

Видях, че всички посрещнаха тия думи с явно одобрение и се обърнаха към мене, за да чуят отговора. Почувствувах се много неловко и се опитах да обясня, че колата ми не значеше непременно привилегии, но слушайки неубедителността на собствения си глас, се разколебах и млъкнах. Те бяха непоколебимо прави. Малко или много, по това време аз принадлежах към скъпо платената върхушка й най-глупавото беше (както правеха някои от колегите) да твърдя, че заслужавам всичко, което ми е дадено. Но разговорът едва сега започваше:

— Бихте ли казали, колко пари печелите на месец? — беше вторият въпрос.

Всички погледи бяха върху лицето ми, очаквайки, че ще ги пратя за зелен хайвер. Казах приблизителната сума. Толкова от книги, толкова от киното, от телевизията, от радиото, от разни вестници и списания… През всички премина шумна вълна на изненада, няколко души подсвирнаха.

— Това е заплатата на баща ми за година и половина! — извика някой.

— Всички писатели ли печелят по толкова?…

— Не — казах… — не… само неколцина…

Пощадих ги. Така ми се искаше да им кажа, че имаше писатели, които не бяха нищо друго освен фабрики за пари, че печелеха десетократно повече от мене, че някои от тях, като Стоян Даскалов, имаха повече от половин милион в банката, че най-големите хитреци фактически разпределяха издателската хартия помежду си, че бях видял в книжната фабрика на Горнобански път „Петко Напетов“ да се претопяват непродадени книги само за да бъдат издадени след месец отново. Помислих си какъв ефект биха имали точните данни за приходите на т.нар. търговски писатели, като Павел Вежинов, Андрей Гуляшки, Богомил Райнов и други, които надвишаваха многократно и най-фантастичните представи за социалистически приход. А какво биха казали студентите за други мои пребогати колеги, чиито жени или любовници ходеха на петъчен пазар в Париж или Лондон, които купуваха на черно големи количества чужда валута, издигаха прескъпи вили и влачеха със себе си цели антуражи от полуплатени клакьори… Щеше да бъде прекалено много за студентите…

— И за какво се плащат тия пари? — попита моят водач, който явно бе доволен от развитието на разговора. — Аз ви казах, че се опитах да чета тази литература, но не се чете… Просто тя няма нищо общо с мене!

— Тя няма нищо общо с никого! — извика някакъв наперен студент.

— Когато чета всички тия произведения… — започна трети студент, който се стараеше да се изразява по-плавно, — не знам за какво са написани. Ако е, за да отразят живота, трябва да кажа, че вие, писателите, или не познавате живота, или лъжете… Ако е, за да поставят някакъв проблем, то нивото е толкова ниско, че проблемът вероятно се е изпарил и нищо не е останало… Но дори ако приемем, че всичко това е текуща партийна пропаганда, трябва да ви кажа, че е толкова евтина, че действува обратно.

— Партията трябва да мрази себе си, за да плаща на такива писатели! — обади се още един.

После мнозина заговориха, почти едновременно, така че трудно можех да следя думите им. Но целият този нестроен хор изразяваше спонтанен протест срещу съвременната литература и поставяше мен и колегите ми в незавидната категория на богати лекомислени чужденци, посещаващи от време на време България.

— Не виждат ли критиците тия неща? — попита нов студент, който набързо бе анализирал някакъв нескопосан роман.

— Каквито писателите, такива и критиците! — вместо мен отвърна му друг.

А аз си мислех за отчаяното корумпирано ниво на нашата критика. Деветдесет на сто от нашите критици бяха дребни чиновничета със съвсем бедни мозъци и още по-бедни сърца. Останалите десет на сто бяха поделени между хитри, амбициозни политически акробати, които, колкото по-талантливи бяха, толкова по-безпринципно пишеха, плюс неколцина изолирали се и от живот, и от литература интелектуалци. Искаше ми се много да кажа на студентите как писателите сами организираха критиците си и критиките, как се пускаха в действие всички средства, за да се появи хвалебствена рецензия. Исках да им кажа и за онзи нещастник Максим Наимович, който се бе появил в една редакция едновременно с две рецензии за една и съща книга. В левия джоб държал положителната, в десния отрицателната. Просто човекът не знаел отношението на редакцията към въпросната книга и им предоставил да си изберат каквото обичат. Цяла София се смя на тази история, забравяйки, че Максим Наимович само бе онагледил онова, което по същество всички критици вършеха. Исках да им разкажа също как повечето от критиците слухтяха да доловят мнението „отгоре“ и веднага съответно нападаха или издигаха до небесата книгата.

Нищо не казах. Чаках ги да се поумирят и ги запитах:

— И все пак, какво ви харесва в нашата литература, ако въобще нещо ви харесва?

Някой успя пръв да извика:

— Константин Павлов! — след което името му многократно бе повторено, за да последват имената на Радой Ралин, Николай Кънчев, Йордан Радичков, Георги Мишев, Стефан Цанев…

— Богат ли е Константин Павлов? — попита едно момиче.

— Не — казах.

— А Радой Ралин?

— Едва свързва двата края. Може да сте го виждали, когато на обяд прекосява площад „Славейков“ и носи с котелки храна за децата си…

— А Николай Кънчев?

— Мисля, че получава по-малко от една студентска стипендия.

Настъпи оживление. Видях, че отговорите ми бяха точно това, което студентите биха искали да чуят. Сигурно те биха се ужасили, ако Константин Павлов имаше тлъстата банкова сметка на Сте-Цето, или пък — по модата на най-богатите писатели — имаше частен шофьор. Бедността на Коцето и Радой сякаш носеше оптимистична надежда за тях, казваше им, че не всички писатели бяха фабрики за пари, че не всички се продаваха или търгуваха с талантите си. Че ония, които те бяха избрали за себе си, живееха по-бедно от тях. Лицата им някак просветнаха, като че им бях съобщил най-добра новина…

Някак бързо глъчта стихна. С неудобство почувствувах, че отново всички очи бяха върху мен, още по-твърди, още по-настойчиви. Опитах се да не ги виждам и спрях поглед в пространството между мен и тях, чакайки най-неприятен, грозен въпрос. Но те мълчаха, явно в очакване да заговоря, да кажа нещо за себе си, което следваше по неумолима логика. В един момент ми се стори, че не можех да ги понасям. После, сред продължаващата тишина, върху дъсчения фон на бараката видях как всички тия обграждащи ме лица с най-различни и свойствени изрази постепенно се сляха в едно лице, което с многозначителна усмивка ме попита:

— А вие, другарю Марков!?

Гласът принадлежеше на кривогледия студент.

Магарешки кюфтета не хапнах. Нямах никакъв апетит и бързах да си тръгна. Тълпата дойде до колата ми и със същата обща многозначителна усмивка наблюдаваше как седнах зад волана и как несигурно потеглих. Те не знаеха, че в този момент бих дал много нещо да бъдех между тях и сам да изпращах по същия начин някакво заминаващо си литературно парвеню.

По целия път надолу през Самоков и покрай язовира, при всеки остър завой аз чувах този неуморен глас:

„А вие?“

> 900 МЕТРА ЖИВОТ

Все още се виждам в колата, която се спускаше от Драгалевци през Лозенец към града, за да спре някъде около площад „Славейков“. Държавната вила, в която живеех, беше над селото, под самия лифт за „Алеко“, и от нея се виждаше цялото софийско поле. В хубаво време гледах оттам златния отблясък на „Александър Невски“, който бе в сърцето на града. Беше ми интересно и странно да следя сутрин пробуждането на града, да гледам как небето изсмуква маранята и заедно с нея пушеците на фабричните комини, за да открие накрая далечния синкав гръб на Стара планина. През зимата, когато градът се задушаваше в най-отвратителна мръсна мъгла, когато трамваи и коли пълзяха като призраци и саждите завчас променяха чистотата на белите яки, в Драгалевци беше слънчев рай. Селото стърчеше над морето мъгла, почти недостижимо за мръсните му вълни. Небето бе ослепително синьо и белотата на Витоша сякаш подчертаваше още по-категорично чернилката на града.

Може би поради тази си природна привилегия Драгалевци се превърна в мечтания остров на всеки материално „блажен“ гражданин на столицата. В десетина години заможните нашественици от града промениха почти напълно вида на селото и околността. Дойде време, когато вилата се смяташе не само за практическа необходимост, но и за белег на известно положение в обществото. По принцип социалистическата вила се оказа абсолютна сестра-близначка на буржоазната вила. Но Драгалевци и околността сякаш бяха отредени главно за вили и къщи на граждани, които се занимаваха с изкуство и култура. От моя балкон аз можех да виждам вляво вилата на Младен Исаев. Недалеч от него живееше бай Борис Ангелушев, на самия хълм към киноцентъра, до една министерска вила, беше малката вила на Милчо Радев. Вдясно беше вилата на Божидар Божилов, по-надолу следваха къщите на Караславов и Ламар, бунгалото на Анжел Вагенщайн, гъсто ято от вили и къщи на художници, артисти, общественици, видни журналисти, важни служители от външната и вътрешната търговия, дипломати, генерали… Единственото изключение от този богат спектър бяха… работниците. Не бях чул и не зная нито един работник, който да си е построил вила или къща в Драгалевци. И въпреки това нищо не пречеше на нашата власт да се нарича „работническа“.

Имах навика да ставам много рано, за да свърша с литературната си работа още преди обяд. След като напуснах инженерството, за близо десет години се издържах изключително от хонорари, което ме поставяше между неколцината чисто професионални писатели. Почти всичките ми останали колеги получаваха някаква редакторска заплата (понякога и две) или пък заемаха синекурна длъжност. Редакторството се смяташе за материално обезпечаване и малцина дръзваха да се откажат от удобствата, които то им носеше. Но както ще стане дума по-нататък, аз мисля, че именно топлият и уютен редакторски кабинет в крайна сметка се оказа нещо като приятен гроб за таланта и развитието на много писатели. Когато говорим за непознаване на живота, за отдалеченост от живите образи и проблеми на времето, за житейска неграмотност, много нещо трябва да се отдаде на тази изолираност на редактора от живота.

Обикновено около единайсет и половина слизах от Драгалевци в града, за да се оправям с разни редакции и издателства и за да се видя с познати и приятели. Понякога Ламар, който живееше край пътя под селото, ми се обаждаше по телефона да го взема с мене. Докато пътувахме, ние си говорехме за готвенето на вкусни яденета, на които бай Лальо беше голям специалист. Той познаваше мнозина от местните селяни и от време на време купуваше прясно телешко месо направо от тях за себе си и приятели. Сякаш спазвайки неписано споразумение, ние никога не говорехме за литература. Но слушайки него, а при други случаи мнозина от по-старите писатели, като Емилиян Станев, Георги Караславов, Багряна, Младен Исаев, Христо Радевски и други, аз бях изненадан да открия, че докато всички те имаха значителни, понякога твърде дълбоки и ярки познания за живота отпреди 30 или 40 години, дори от по-далечната нова българска история, техните знания за живота извън собствените им тесни кръгове в София или Драгалевци бяха по-малки от тези на прогимназиален ученик.

Бай Лальо можеше да говори дълго за стари троянски обичаи или хора от онова време, но той едва ли можеше да каже две думи за живота на днешните троянци. Особено катастрофално се чувствуваше тази разлика, когато някои от тях се опитваха по партийно поръчение или просто така да пишат на съвременна тема. Най-големите провали на такива безспорни писатели като Емилиян Станев са били в творческите им опити да се срещнат със своето време. Случаят с Емилиян е много показателен. Авторът на чудесната новела „Крадецът на праскови“ претърпя истинско унизително фиаско, когато се опита едва ли не да пренапише същата история в съвременни обществено-политически обстоятелства. Новелата „Язовецът“ е едно от най-лошите произведения на съвременна тема у нас. Почти същата съдба сполетя Георги Караславов, когато написа съвременната пиеса „Вуйчо владика“. Разработвайки една от най-популярните теми на нашето време, той показа удивително непознаване не само на съвременните обстоятелства, но и на съвременните характери. Но човек може някак да си обясни и приеме откъсване от съвременността на писатели, които принадлежат към други поколения. Онова, което не може нито да се приеме, нито да се оправдае, е опитът им да пишат, измисляйки несъществуваща съвременност. Затова цялото творчество на писателите от по-старото поколение не е и не може да бъде смятано като документ на нашето време.

Но къде са оправданията на средното поколение и на младите?

На Милчо Радев принадлежи едно много съдържателно обяснение. Веднъж той каза: „От моя дом до редакцията, където работя, има триста метра. От редакцията до клуба има още триста метра. И от клуба до моя дом има пак триста метра. Моят живот се състои в изминаването на тия 900 метра!“

Мисля, че животът на огромното мнозинство от моите колеги беше също затворен в тия образни деветстотин метра. Но нека продължа с описанието на един ден от този непрестанно повтарящ се рутинен живот на софийските интелектуалци.

Единайсет часът беше времето да се ходи по кафенетата. По традиционни съображения мнозина смятаха, че голямата литература на Йовков, Елин Пелин и други наши класици е била стимулирана от общуването в кафенето. Затова в мое време в София се бяха обособили почти постоянни приятелски групи, които се разполагаха по обяд в няколко кафенета. Център беше фамозният „Бамбук“, където, както вече разказах, се водеха „високоинтелектуални“ разговори и откъдето фактически започнаха кариерите си мнозина днешни видни културтрегери.

По-младите писатели, и особено онези с подчертано свободолюбиви или декадентски маниери, предпочитаха „Млечният бар“ на „Граф Игнатиев“. По-ортодоксалните и по-практични интелектуалци се събираха в „Славянка“, което кафене беше клуб на театър „Сълза и смях“, субсидиран от Държавна сигурност. Малко по-късно започна да функционира и кафене „Бразилия“ на булевард „Витоша“, където наистина се сервираше първокласно италианско кафе и момичетата на бара бяха приятни. За привържениците на класическото българско кафене все пак най-добро беше кафене „България“.

И ако човек като мене имаше нужда да види някого, можеше да го намери или в редакцията, или в кафенето. Множество делови разговори, заявки, одобрения, отхвърляния, поръчки, критики, сверяване на часовниците и т.н. ставаха именно около пладне по кафенетата. В известно отношение аз си мисля, че кафеджийското общуване у нас, което така ярко разцъфтя през шейсетте години, беше реакция срещу догматическите времена на сталинската власт. Безспорно беше много приятно човек да се среща с близки хора. Запазил съм най-хубаво чувство за кръжеца, който се събираше рано-рано сутрин в „Бразилия“ от неколцина писатели и художници и където понякога се водеха доста смислени и интересни разговори. Но въпреки това кафенетата си оставаха изолирани от действителността острови на интелектуалци, където постепенно ставаше ясно, че всичко се върти всеки ден по един и същ начин. От време на време някоя бомбастична клюка освежаваше иначе все по-застоялата атмосфера или пък някакво назначение или уволнение предизвикваше съответните коментарии. Почти всички писатели от моето поколение и по-младите бяха редовни посетители на кафенетата. Дори хора, които ги ненавиждаха, трябваше да се съобразяват с модата. От друга страна, аз се питах дали кафенетата не бяха всъщност израз на нашето съзнателно бягство от живота, на нашия толкова желан инстинкт да не виждаме нищо повече извън деветстотинте метра на Милчо Радев. Отново и отново сравнявах приятното бъбрене край голямата снимка на Рио де Жанейро с живота на моите работници във варилнята на „Победа“ или сред адската температура край стъкларските пещи на фабрика „Стинд“. Един от моите приятели остроумно каза, че не можел да изпие една голяма ракия, но в замяна можел да изпие 40 малки, което беше чудесен израз на желанието да стоим „на приказки“. Ала в моята памет този вид пиене беше в несъвместимо съжителство с алкохолизма на духачите на стъкло, които, за да издържат на жестоката работа, изпразваха бутилки ракия почти на един дъх. В кафеджийските разговори не само нямаше интерес към живота в страната, но не съществуваше и елементарно любопитство. Веднъж една наша поетеса дойде и разказа потресаваща история за някакво варненско лекарско семейство, което, за да накаже разпуснатата си дъщеря, само я изпратило в някакъв поправителен лагер, където момичето било подложено на смазващи издевателства. Нито един от присъствуващите не обели нито дума и на поетесата бе дадено да разбере, че просто разваля кефа на компанията. Новините на деня се разглеждаха главно откъм тяхната клюкарска страна. Но ако липсваше интерес към външния свят, толкова по-силно беше отсъствието на интерес към вътрешния. Почти никога никой не разговаряше и не разкриваше нищо съществено за себе си. Като че всички разговори трябваше да се водят задължително на определена повърхност и никой не биваше да прави опит да ги задълбочава. Задълбочаване значеше разговорът да стане „сериозен“, а изглежда, че нищо повече не ни плашеше от сериозните неща. Дори и чисто литературни мнения плуваха на същата повърхност, в най-добрия случай отразявайки чисто суетна демонстрация на знание. Далеч по-интересно беше да се чуе как писателят Южняк е изпъдил невярната си жена, или последната ексцентрична проява на дон Базилио, или пък да се коментира как някои хора „умеят“ да се нареждат. Пази Боже някой да експлодира и внезапно да разкрие себе си.

В замяна на това ние се показвахме в по-истинска светлина, когато бавно тръгвахме на разходка по „Солунска“, след това по площад „Славейков“ и „Раковска“, консумирайки щедро цялото удоволствие, което срещите с разни познати ни доставяха. Всеки познаваше всекиго. Но в този случай „познаването“ трябва да се разбира само в смисъл на известни отличителни белези. По принцип мнозина бяха енигми и ревностно се пазеха от всяко разкриване на собствената си мистерия. Толкова по-странно е това с безспорно талантливи хора. Мога да кажа, че никога не разбрах какво представляваше моят приятел Йордан Радичков, какво точно беше Божидар Божилов, или Богомил Райнов, или Николай Хайтов…

Така че, в последна сметка, нашето кафеджийско общуване едва ли водеше до някакви искрени, задълбочени, интересни контакти или открития. Като че всички ние бяхме участници в някаква твърде лека улична оперета.

Някъде около дванайсет и половина-един часа идваше ред на клуба. Ние бавно се отправяхме към Клуба на журналистите, където портиерът Генади сдържано ни поздравяваше и ни тикаше в ръцете разните вестници и списания, за които той ни абонираше и в които ние най-напред търсехме да видим собствените си имена. В клуба също имаше постоянни компании с постоянни маси. Човек можеше да види Георги Боков, седнал обикновено сам на отделна маса, да яде свинско със зеле. После се забелязваше, че келнерите шетаха усилено около две или три по-особени маси, на които се бяха появили членове на ЦК или видни персони. Неизбежно Павел Вежинов, най-постоянният посетител на клуба, се разполагаше на централна маса със своята компания от съподвижници — Вородот, Карло Войнов и други. В дъното обикновено подчертано самотен сядаше Богомил Райнов. Там беше също чест гост Ивайло Петров. Почти неразделни бяха Христо Ганев, Стефан Цанев и Неделчо Драганов. Не мога да си спомня ден, в който да не съм видял Серафим Северняк, Любо Левчев, Дико Фучеджиев, Божидар, Людмил Стоянов и Мери… и кой ли не. Към нас се присъединиха жените ни и често пъти разните маси се сливаха. Всички се чувствувахме като у дома си, защото келнерите знаеха навиците и вкусовете ни и се стараеха да ни угодят. Наистина това на пръв поглед беше атмосферата на едно голямо и доста задружно семейство. И отново нашите разговори бяха просто продължение на кафеджийския репертоар. Много рядко някой невъздържано би смутил тона на общото приличие. Смяташе се за най-добър вкус да се говори на безобидни теми, да се разказват куриозни истории, човек да се придържа до забавното, развлекателното. И между другото пак можеше да се свърши някаква полезна работа с разни редактори и издателски началства. Но под повърхността на това ресторантско щастие ясно се чувствуваха разните лагери и можеха да се доловят различни подмол ни движения. Един мой приятел веднъж каза, че не желае да идва повече в клуба, защото това му съсипвало нервната система.

„Знаеш ли — каза той, — още като прекрача прага, аз трябва да се превърна на компютър и светкавично да съобразя не само кой е пред мене, но и какво е днешното му положение. Аз трябва да знам как е минало заседанието в ЦК тази сутрин, кой какво е казал, кой е отишъл по дяволите и кой идва на негово място и съответно с това да реша къде да седна, кого да поздравя, кому какво да кажа, защото не бива да допускам грешки.“

Приятелят ми беше момче на кариерата и той наистина успя да я направи, превръщайки се в компютър.

Понякога атмосферата в клуба ставаше непоносимо тежка. И това обикновено се свързваше с присъствието на важни личности, които съумяваха не само да предизвикат мазно любезни усмивки на лицата ни, но и караха гласовете ни да стихнат. Впрочем, впоследствие към това се прибави и заплахата от подслушвания. Мнозина бяха убедени, че в някои маси има монтирани микрофони. Може би това си беше наше внушение, но то внезапно се потвърди след декларацията на Венелин Коцев, че притежавал запис на разговор на Христо Ганев, воден в Клуба на журналистите. А може би това беше блъф, просто за да ни накара да се придържаме до оперетъчния тон на разговорите.

Докъм три часа сити напускахме клуба и с това завършваше изминаването на първите триста метра от нашия ежедневен рутинен път.

* * *

И така, ако първата половина на един обикновен писателски ден в София завършваше в Клуба на журналистите или Руския клуб, а по-късно в самия писателски клуб, втората половина щеше да завърши пак там, с изключение на съботите и неделите, когато писателското население прекарваше извън столицата. Следобедът беше най-подходящото време за посещение на редакции и издателства, където човек попадаше на почти същите хора, с които преди малко се бе разделил в клуба. Но сега разговорите имаха по-служебен характер, особено когато ставаше дума за отпускане на някакъв аванс. По принцип служебните отношения между писателите бяха изненадващо толерантни, въпреки различните лагери, към които те понякога принадлежаха. Дори хора, които не можеха да се понасят, в служебните разговори запазваха най-любезен тон. Много рядко избухваха остри спорове или кавги. Моето обяснение за тази вътрешно писателска толерантност беше, на първо място, чувството, че всеки зависи до известна степен от всеки друг, при което самата зависимост беше плашещо променлива и неизвестна величина. Никой не беше сигурен, че писателят, с когото той се скара, няма утре да седне на неговото място. И второто чувство в тази толерантна хармония беше усещането, че истините, правдата, развитието на нещата, каузите са извън обсега на редакторската или писателската власт, че например приемането на едно лошо написано, фалшиво произведение не ще измени с нищо общата картина на цялата българска литература. Затова редакционните разговори се задържаха почти на същата повърхност, на която бяха предхождащите ги кафеджийски разговори. Никой почти никога не си правеше труда (дори да можеше) да анализира сериозно едно произведение, да изрази определено и добре обосновано мнение за художествена идея и нейното изпълнение. Мненията нормално идваха по-късно, но под формата на клюки и подмятания. При нашите разговори далеч по-голямо значение имаше кой е авторът, отколкото какво е произведението. А „кой е авторът“ съвсем не значеше какъв творец е той, а какво беше неговото положение в обществото. Това човек трябваше добре да съобразява. Понякога странни фактори се намесваха в този диалог на любезността между редактор и автор и се явяваха парадоксални положения. Узнавайки за мои срещи с „голямото началство“, театралното репертоарно бюро побърза да ме увери, че съм написал отлична пиеса и че е предложена от тях на всички големи театри. Две седмици по-късно, когато на една обществена вечеря „голямото началство“ полушеговито изрази известни съмнения за моята идейна правоверност, въпросното репертоарно бюро моментално ми телефонира, че съдбата на пиесата ми била висяща. Кой на кого е приятел, кой какви връзки има, кой с кого е вечерял твърде често се оказваше решаващият фактор за приемането на едно произведение и за неговата оценка. Същите съображения важаха и след публикуването на произведението. Всички знаеха тези неписани правила и доста стриктно ги спазваха. Така че, след като обществените координати на един писател са донякъде ясни и след като координатите и на самия редактор са донякъде ясни, не оставаше нищо друго, освен да се поддържа приятният любезен тон. Но имаше редактори и критици, чиято интелигентност, изглежда, се надсмиваше над поведението им и тогава, с известен риск, те казваха: „Слушай, това мнение е официалното. Но ако искаш да знаеш моето мнение, при условие, че ще го държиш за себе си, защото си достатъчно умен да знаеш, че нито мога да го напиша, нито да го кажа публично, тогава да говорим направо…“

В последната година на моя живот в България завеждах отдел в издателство „Народна младеж“. И тогава, застанал от другата страна на редакторското бюро, можах да вкуся много определено от тази следобедна атмосфера на обречени отношения. Беше съвсем нормално приятели и познати да звънят по телефона и да се застъпват за книгите на близки автори. Нерядко се обаждаха и разни важни личности, за да кажат, че книгата на еди-кой си трябва да се издаде, по-бързо, и то в голям тираж.

Странно, но нито като редактор, нито като автор аз присъствувах и взех участие в какъв да е задълбочен анализ на творба и време. И аз като другите изпитвах чувството, че нещата са предопределени и че е пълна безсмислица да се опитвам да спирам лошата книга на някакво важно име, или пък да доказвам на сериозно нейните недостатъци.

Ако трябва да характеризирам накратко нравствеността на тези наши следобедни разговори автор — редактор, ще кажа, че това беше нравствеността на опитни професионални комарджии, които внимателно следяха разпределението на картите. Човек, който дръзнеше да не се съобразява с този комарджийски морал, но все пак имаше непоклатима репутация на честен гражданин, обикновено биваше обявяван за „луд“. В този смисъл луд беше Радой Ралин, луд беше Сашо Геров, луд беше Константин Павлов и други. „Луд“ означаваше, че човекът не е практичен и не знае да си прави сметките.

Нашите вечери отново преминаваха в атмосферата на клубно семейната уютност, на приятните дълги приказки за всевъзможни житейски дреболии. Беше времето, когато писателите искаха да притежават по-хубави, по възможност западни коли и опитваха всевъзможни начини да се снабдят с тях. Аз не зная дали те си завиждаха много за произведенията, които публикуваха, но съм сигурен, че си завиждаха за колите, които също, както и вилите, бяха някакъв символ на обществено положение. Горкият Кирил Войнов. При едно пътуване някъде още в петдесетте години до Западна Германия (когато все още рядко се пътуваше) той си купи един стар, раздрънкай мерцедес. Но все пак Мерцедес! И то по време, когато москвичът беше най-високият стандарт у нас. Та този мерцедес предизвика такава буря от завист срещу неговия собственик, такова истинско озлобление, че когато дойде време за избирането на кандидат-членовете за членове на съюза (а Войнов беше кандидат-член), той жестоко пропадна. И тогава някой му казал: „Продай мерцедеса и ще те върнат в съюза.“ Така и стана. Много хора не можеха да приемат как един никакъв писател като Войнов можеше да има такава хубава кола. Другата тема беше строителството на жилища и частни вили. Със съюзна помощ ние се кооперирахме, за да си построим специален писателски блок, и се търсеше съюзна помощ за снабдяване с вилни места. Но тъй като имаше много апетити, за вилните места се водеше борба. Така че целта в живота и мечтата на обикновения български писател от моето време беше да има хубав апартамент, чудесна вила (ако може, и една край морето), лъскава западна кола и накрая… да пътува в чужбина. Под чужбина винаги се разбираше некомунистическият свят. С разширяването на пътуванията и туризма през шейсетте години пътуванията щяха да станат доминираща тема на нашите вечерни приказки, където обикновено някой или заминаваше, или се завръщаше отнякъде. Мнозина писатели мечтаеха да отидат като културни аташета и живеят в големите западни столици и доколкото си спомням, докато Иван Башев беше жив, той се опитваше да направи нещо. Но това беше твърде трудна работа, защото тези легационни места, макар формално да принадлежаха на Министерството на външните работи, всъщност бяха на разузнаването. И някой виден генерал бе казал, че ако писателите искат да работят в легации, да си измислят свои, писателски постове, а да не пипат постовете на разузнаването. Затова Челкаш беше назначен в Рим не като културно аташе или аташе по печата, а като… оперно аташе. Мисля, че той беше единственият дипломат в света, който се занимаваше с опера. Валери Петров и Богомил Райнов бяха по-щастливи и мнозина им завиждаха. По едно време Божидар Божилов щурмува с всички сили мястото на културно аташе в Париж, но беше дадено на някакво привилегировано момче. Постепенно писателите започнаха сравнително по-лесно да пътуват в чужбина семейно или пък просто да пращат жените си на екскурзии. Освен изваждането на паспорт, което ставаше винаги с връзки, голямата писателска грижа беше снабдяването с валута. Всички ухажваха управителя на народната банка и същевременно дълго и упорито комбинираха с роднини, приятели и познати, за да се сдобият с долари. Доларът беше символ на мечтана сигурност и богатство. По-късно, когато Дирекцията за авторско право започна да предоставя известна западна валута от публикувани произведения, писателите станаха добри клиенти на „Кореком“. Всички тези блага обаче изискваха преди всичко печеленето на добри пари и както вече казах, мнозина от моите събратя умееха да правят това доста сполучливо. Хонорарите и парите бяха честа тема на нашите разговори, при които си сверявахме часовниците кой колко трябва да иска за следващото си творение. Имаше писатели, които, колкото повече печелеха, толкова по-стиснати бяха и трупаха парата като истински капиталисти. Докато други писатели печелеха лесно и лесно пилееха.

Но да говоря за писателското ежедневие, без да спомена ролята и значението на писателските жени, значи да махна солта от гозбата. Мисля, че кастовото съзнание на нашите писатели, подчертаването, че те са нещо особено, стоящо над другите граждани в страната, беше ревностно поддържано от писателските съпруги или любовници. Немалко от тях бяха интелигентни и красиви същества, които се стараеха да се обличат по последната парижка мода, да показват изискани маниери или ако трябва да си послужа с един ироничен израз на Милчо Радев — да показват, че принадлежат към „Бон Монда“. Те бяха тези, които подхранваха и разпалваха амбициите на мъжете си, често се отъждествяваха с техните произведения и бяха готови фанатично да ги защитават. Някои от съпругите на мои близки колеги играеха ролите на началник-щабове на писателските въоръжени сили, т.е. планираха стратегията и тактиката на пишещия творец. Както ще видим по-късно — в главата за любовните сделки, понякога там, където писатели пропадаха, техните съпруги успяваха. Много от жените на редакторите четяха представените за печат книги в бюрата на техните съпрузи и изразяваха мнение, което се опитваха да налагат. Но тук трябва да кажа, че някои от тези съпруги наистина превишаваха по интелигентност и проницателност известните си съпрузи, така че последните търсеха най-напред техните мнения и съвети. От друга страна, жените внасяха в цялата атмосфера на нашето кастово общуване много повече живот и реалност. По принцип те бяха по-тясно свързани с действителността и в много отношения техните инстинкти бяха безпогрешни. И все пак смея да кажа, че те бяха моторите на чисто дребнобуржоазното съществуване на писателите. Те бяха тези, които тласкаха писателските ръце да пишат за коли, за вили или пътуване в чужбина. Парадоксално или не, един писател описваше героизма на Септемврийското въстание, воден главно от желанието да си завърши оградата на вилата. Друг писател величаеше образа на комуниста, за да може да смени москвича си с фиат. Трети разказваше (измисляше) трудовите подвизи на работниците единствено за да си осигури собственото приятно нетрудово съществуване. Мисля, че ние, българските писатели, сме най-добрият пример на дребнобуржоазен комунизъм. И в тази дребнобуржоазна симфония на осигуреност, лесен живот и суетно самодоволство писателските жени свиреха първа цигулка. Някои от тях сами се опитваха да пишат. Не липсваха и семейни драми, разводи, изневери, които от време на време раздвижваха вълните на спокойната клубна атмосфера. Но общо взето, писателите следваха морала на времето, което означаваше, че в своите любовни или сексуални авантюри те ползуваха задната улица, т.е. външното приличие се спазваше. Писателите, както мнозина други, се опитваха да придобият нещо тайно, без да загубят нещо явно. Любовно-сексуалните отношения в голямото семейство бяха толкова усложнени, че имаше някаква истина в думите на Васил Попов, който, като гледаше една вечер хората в клуба, каза: „Струва ми се, че тук всички сме роднини“.

Когато се разразеше скандал по повод изневяра или развод, писателското общество винаги заставаше на пуритански позиции и тогава беше забавно човек да наблюдава как изпечени развратници декларираха целомъдрените принципи на Рада Госпожина. „Всичко можеш да правиш, само да не те хванат“ — беше най-нравственото от всички правила на играта. Струва ми се обаче, че за мнозинството от нашите писатели тайната любовна авантюра означаваше само еднократна сексуална връзка точно като в добрите викториански времена в Англия. Като истински дребни буржоа писателите бяха страхливи, плашеха се от драматични любовни истории, особено когато това можеше да разгневи обществото.

Клюкарствуването беше най-сладката част на нашите клубни вечери. Ние седяхме край масите до полунощ и с рутинно удоволствие преживяхме последните клюки, обикновено поднасяни с прозрачна полудискретност. Но тук ще кажа, че клюкарствуването имаше една неоценима стойност, а именно, че то беше израз на истинския живот, на реалността, която чрез него проникваше в нашия свят от преструвки и фалшиви отношения.

Имаше едно място, където аз мразех да ходя, но жена ми беше най-редовен посетител. Това бяха специалните прожекции на западни филми само за писатели и техните семейства. Може би на никое друго място не бе демонстрирано така ярко кастовото съзнание на писателското общество. Всяка седмица, понякога два пъти седмично, писателското население изпълваше залата в комитета на булевард „Стамболийски“, където с помощта на преводач гледаше филми, които никой обикновен българин нямаше да види. Освен представяните на България чужди филми за купуване, които не биваха купувани, писателите гледаха и специално изписани и внесени за избрани хора филми. Най-странното беше, че всеки от тях смяташе тази си привилегия за нещо съвсем естествено, а по-посредствените от тях дори не криеха удоволствието си, че могат да имат нещо, което обикновените хора нямат.

Всеки петък следобед разните писателски телефони звъняха и всички разговори обикновено се свеждаха до едно — къде и как да се прекара седмичната почивка. Писателите обичаха да си ходят взаимно на гости, имаха и друга голяма страст — риболова. Голяма част от писателите бяха рибари и самото рибарство беше една от честите теми, които се разискваха с големи подробности. Нормално кастовата привилегия ги водеше до забранени за другите води. А ловджиите като Емилиян Станев ходеха да ловуват в запазените за висшия кръг резервати, където по шегата на един мой колега зайците били вързани за дърветата, за да не бягат. Ловджийството се смяташе за спорта на висшето общество в България и в резерватите човек можеше да се намери в компанията на видни министри, генерали или дипломати.

Но чувството за празнота, изглежда, беше главната причина мнозина от нас да се впуснат в картоиграчество. Не искам да кажа комарджийство, защото приличното дребнобуржоазно съществуване винаги е било далеч от силните страсти и гибелните увлечения. Някой беше казал, че събота следобед три четвърти от населението на София играе белот. Ние играехме бридж или покер. Това бяха дълги часове, когато ние, седнали в нечия приятна стая или салон, възбудено и настървено удряхме картите, за да получим нещо, което останалата част на нашия живот не ни даваше. За известно време аз сам плувах в тия картоиграчески води и описах това подробно в „Портретът на моя двойник“. Новелата започва със страшното мото „Играта е по-съвършена от живота“. Това беше и оправдание, и обвинение на стерилното писателско живуркане, на 900-те метра живот.

> КОМПРОМИСЪТ

Някога Огюст Роден беше казал, че силата на една творба зависи от искреността на художника спрямо самия себе си. Думите на Роден са явно подкрепени от всичко значително, създадено в световното изкуство, и от всички провали на талантливи творци, отрекли се от искреността спрямо себе си. Тази горчива истина е особено близка на по-способните днешни български писатели. Тя обяснява защо и как те произвеждат посредствени творби. Нещо повече, мисля, че най-яркият отличителен белег на съвременната българска литература е именно нейната неискреност. Пред мен са купища книги на добри и талантливи автори, но почти от всяка струи добре познатото ми чувство на неискреност или лицемерие. Толкова по-тъжно е, когато човек вижда, че отричането на искреността с цялата му вероятно съзнавана болезненост е извършено, за да може книгата да излезе. Всичко това ме връща назад към времето, когато сам затъвах в това общо тресавище на компромисите в днешната българска литература. Един мой приятел писател казваше: „Колкото време ми трябва, за да напиша нещо, пет пъти повече ми трябва, за да го пригаждам, та да мине.“ Всеки от моите колеги знаеше тези мъки, които понякога бяха равни на умъртвяването на собствената творба. Времето и действителността развиха у нас един основен инстинкт, който писателите от нормалните страни нямат. Инстинкта да се стремим към невъзможното съдържание на поговорката „И вълкът сит, и агнето — цяло“. А това водеше до тежка хирургическа работа — ние трябваше, образно казано, да префасонираме героите си — носители на нашите идеи, като извадим зъбите им, изрежем ноктите им, подстрижем косите им, избодем очите им и твърде често извадим мозъците им, за да могат те да заприличат на приемливи за партията същества. Защото главното ни желание беше абсурдното съчетаване на две необходимости — да угодим на партията и да запазим себе си.

Имаше години, когато аз вярвах, че подобно нещо е възможно. Вярвах, защото имах нуждата да вярвам, исках да вярвам и може би нямах друг изход, освен да вярвам. Трябваха ми години, за да проумея, че нещата са несъвместими, че този компромис, който може да има място в търговията или дипломацията, е истинска смърт за изкуството или науката. Ако човек можеше да приеме литературната си дейност като вид търговия, тогава работата беше наред. Но в такъв случай трябваше честно да се захвърлят всякакви претенции за правене на изкуство. А ние искахме обществото, народът, епохата да ни смятат не за литературни търговци, а за истински писатели.

Тук не става дума за обикновения компромис между работодател и работник, между обществена поръчка и индивидуално изпълнение, а за компромис между вода и огън, между смърт и живот. След всичко, което съм преживял, чул, видял и научил, партията с нейната убийствена идеология, с мъртвешките й принципи и закони, с отричането на свободното и многообразно развитие на живота според мен е противопоставена на човека. Тя е негов принципен враг, защото съществува, за да го ограничава, потиска, деформира, използува и унищожава. И, разбира се, всички тези действия на партията срещу човека са… в името на човека. Но кой човек? Кой е всъщност героят, образецът, в който партията иска да превърне свободното, противоречиво, многостранно развито, мислещо, чувствуващо, мистериозно, дълбоко индивидуално същество, наречено човек?

Много пъти съм се опитвал съвсем искрено да си представя образа на комуниста, настоящ или бъдещ, изграден според стриктното спазване на партийните изисквания. Онзи, когото всеки централен комитет и всяко партийно поколение ще приемат като живо въплъщение на техните идеи, онзи, чието съществуване би било някакво морално оправдание за всички страхотни изпитания и мъки, които цели народи са преживели, за да дадат своя принос за раждането му. Образът на този образцов човек-комунист, мечта на Маркс, Ленин, Сталин, Брежнев и т.н., би бил горе долу следният:

1. Той вярва дълбоко и непоколебимо в партията и нейните ръководители, каквито и да са те, и приема без съмнения тяхната непогрешимост.

2. Той не може да има никакво лично мнение и отношение вън от партията, т.е. трябва да бъде пропит от съзнанието, че изцяло принадлежи на партията.

3. Той не може да поставя никакви свои грижи и интереси над тези на партията.

4. Той не може да се радва, страда, смее или тъжи за себе си, а само за партията.

5. Той не може да има никакви други цели в живота освен партийните и трябва да бъде готов да се жертвува за тях.

6. Ако бъде подложен на изкушение от някаква съблазън в живота, трябва да има куража да се пребори с нея и да докладва на партията.

7. Той трябва да изповяда на партията всичките си грехове и грешни помисли.

8. Той трябва да донася и за греховете на другите редовни членове като него, но да не докосва никога греховете на по-висшестоящите.

9. Той трябва да приема безкритично и с мълчаливо одобрение всички противоречия и глупости на партийното ръководство, да си затваря очите пред всички слабости на големите — корупция, привилегии, кариеризъм, подлизурщина, разврат, и да ги смята за обясними отклонения в преходния период.

10. Въпреки всичко той трябва да вярва, че светът върви към комунизъм.

Както всеки може да си представи, този образец на идеалния герой-комунист е зловещ призрак, който, взет като човешка реалност, не е нищо друго освен клинически идиот. Той е наистина пълното отрицание на всичко човешко. И много пъти ме е блазнило желанието да мога да го повикам през някоя нощ, този призрак, и да го изпратя да посети сънищата на тези, които са негови апостоли. И тъкмо този образ трябваше да бъде главният герой на литературата на социалистическия реализъм, стандартният манекен, към чието съвършенство трябваше да се стремят всичките ни живи герои. И всъщност част от нашия писателски компромис беше да се съобразяваме с този положителен герой. А това беше много трудна, почти невъзможна задача, защото не само въпросният образец отричаше живите хора, но и те твърде категорично отричаха него. Горе-долу следвайки закона на компромиса, мнозина от нас нахлузваха картоненото тяло на този манекен върху живи прототипове. Един от най-ярките примери е този с инженер С. Той беше бивш партизанин, за чиято смелост наистина се разказваха легенди. След това той следва инженерство в СССР, завърна се, започна работа в едно голямо предприятие, където забележителният му инженерски талант доведе до пълно преустройство на производството и значителни икономически успехи. Той стана лауреат на Димитровска награда и главен директор на предприятието, като се окичи с куп ордени. Ето, казаното дотук е достатъчно, за да обясни защо партията и особено партийната пропаганда смятаха инженер С. за най-положителен герой на нашето време. Мой колега писател се хвърли да описва в специален роман образа на инженер С, разказвайки за идеалното му семейство, за чистите му принципи, за вътрешния му героизъм, приближавайки много това описание до призрака на идеалния комунист.

Но така се случи, че аз се срещнах с този човек и за доста продължително време ние бяхме много добри приятели. Можах да го наблюдавам отблизо и да видя, че за щастие той беше нещо съвсем различно, много далече от литературно-пропагандния портрет, който му бяха нарисували.

Наистина той беше роден инженер: с голямо въображение, пъргав ум и здраво чувство за реалност. Той не беше интелектуален тип, а представляваше съобразителността и хитростта на човека от народа. Мисля, че беше много самотен човек и като че цялата му енергия извираше от тази непоносима самотност.

Убеден съм, че той беше станал партизанин именно от самотност, от желание да преодолее разстоянието между него и другите. „Кой ти разбираше от идеология или Карл Маркс“ — ми каза той веднъж, говорейки за онова време. Едновременно с чувството за самотност той беше жертва и на друго силно чувство — суетност. Малък човек с физически недостатък, той умираше да изглежда пред очите на хората изключително силен, голям, велик, да ги смайва с дела, които те едва ли биха извършили. Така си обяснявам няколкото случая на безумна храброст, за които се разказваше. Всичко на този свят инженер С. свеждаше до себе си, своите интереси, своето място. Той се смяташе за своеобразен център на света и не криеше това. Първото му съображение, първата му реакция спрямо всичко беше: „А аз! Какво лично аз печеля или губя от това? Къде е моето?“ Така че истинските мотиви за неговата огромна и енергична дейност бяха твърде далече от съзнаването на нуждите на партията или държавата и твърде близко до желанието да изпъкне, да покаже, че той може това, което други не могат. Той беше член на комунистическата партия по абсолютна случайност, защото щеше да бъде член на всяка партия, която би му предоставила простор за неговата дейност. Партийната идеология той наричаше „бабини деветини“, партийните задължения — „църквата“, партийното ръководство — „тарикатите отгоре“. Той почти никога не четеше вестници, нито слушаше радио, защото били „за тревопасните“. Той ненавиждаше всякакви партийни оратори и агитатори и ако трябваше все пак да ги слуша, се занимаваше с решаването на математически уравнения. Мнението му за всеки човек беше, че е роден подлец. Държавната кариера той смяташе за маратон по подлост и с цинична откровеност казваше, че самият той е подлец и е вършил много подлости. „Аз бих ти разказал такива работи, че шапката ще ти хвръкне — ми каза веднъж той, когато двамата скитахме по тракийските пътища. — Но след това ще трябва най-напред да убия тебе, загдето си ги чул, а после и мене си, загдето съм ти ги казал.“ Той винаги носеше пистолет на пояса си и гордо заявяваше, че от 1944 година никога, нито за час, не се е разделил с пистолета си. В изблик на ярост на два пъти беше стрелял срещу хора. Единия път в мое присъствие стреля срещу двама мотористи, които много дръзко и неправилно зад-минаха колата му. След това си има разправии с милицията. Една от големите му слабости бяха жените. Изневеряваше на съпругата си под път и над път и се ограждаше само с красиви секретарки. По душа беше отзивчив човек и доста щедър. На няколко пъти вадеше хора от много тежко положение. Настроението му се менеше най-непредвидимо. Просто скачаше от състояние на най-щастлива радост до умопомрачително отчаяние. Същото беше и с работата — той сякаш се люлееше между бясна енергичност и после пълна скука и безделие. С него съм прекарвал дълги нощи в местния бар (при това той не пиеше) я точно като класически руски герой той въздишаше и казваше: „Един ден ще взема и ще се гръмна. За какво съм на този свят!“

Имах чувството, че копнее за някакъв огромен и светъл простор, а виждаше навред твърде близките стени на собствения си затвор. Тъкмо блянът му за нещо далечно и различно се бе превърнал в изтезание, което често го подлудяваше. Когато му дадоха Димитровската награда, той донесе парите у дома, хвърли ги на пода и гледайки горящата камина, каза: „Да ги изгоря ли?“

Стори ми се, че ако бях казал „Да“, щеше да ги хвърли в огъня, без да му мигне окото. Оставих го сам да реши и тогава той каза: „И аз съм като всички, а пък цял живот се опитвам да изглеждам нещо различно. Аз съм същият вид каналия (една от неговите думи) и подлец, но поне имам авантата, че знам това!“

Веднъж, когато разговаряхме за приятелството, той внезапно се разсмя и ми каза: „Знаеш ли какво си помислих: че ако, за да се спася, трябва да те натопя, ще го направя, без да се замисля. Честна дума, здравата ще те натопя!“

Друг път го попитах защо всъщност толкова много работи. (Веднъж беше даже припаднал на бюрото си от умора.) А той ми отговори: „Опитвам се да изгреба морето с лъжица. Утехата е, че все пак имам лъжица.“

Морето беше огромното чувство за самотност и безсмислица. И точно този мой приятел се превърна в романа на въпросния колега в някакъв сладкопоен социалистически херувим, който гори от желание да строи социализма и да служи на партията. Писателят, който нахлузи картоненото тяло на положителния герой върху инженер С, го познаваше много добре. Той би могъл да каже почти същите неща, които и аз казвам. Но какво го накара да отрече, да си затвори очите, да пренебрегне този толкова жив и интересен образ от нашия съвременен свят и да изпълни литературната му присъда? Безспорно от живота и личността на инженер С. ставаше богат материал за роман, но защо животът трябваше да се отхвърли заради схемата? Какви бяха мотивите, които стояха зад тази явна фалшификация? И доколко тези мотиви бяха оправдани? Ето това са въпроси, които сигурно един ден поколенията ще отправят не само към автора на този роман, но към всички български писатели от днешно време. Първият и най-очевиден отговор — а именно, че партията повелява да бъде така — може би не е най-верният.

Взаимоотношенията са много по-сложни и те не се отнасят само до компромис при писането или издаването, но преди всичко до компромис при живеенето.

* * *

Досега разгледах само един от хилядите случаи на писателско преиначаване или съзнателно идеологическо фалшифициране на действителността. Рядкост са сериозните произведения в съвременната българска литература, които малко или много да не изразяват усилията на техните автори да приспособят истините на живота към идеологическите изисквания, дори когато това приспособяване е в остър конфликт със съвестта на отделния автор. Затова, когато говоря за компромис на един творец, разбирам опита да се преодолее този конфликт на съвестта — творческата и гражданската. Това е точно драмата на един свидетел в съда, който знае истината, чувствува, че трябва да я каже, но разбира отлично, че това би имало гибелни последствия за самия него, и се опитва с отчаяни усилия да намери начин да каже някак нещата наполовина, т.е. да вкара в лъжата елементи от истината, за да може след това да успокоява виновното си съзнание. Преди да премина по-нататък и разкажа за тайната алхимическа лаборатория на компромиса, която е неизбежна част от кабинета на почти всеки български писател, искам да подчертая, че това не се отнася за множеството литературни чиновници или търговци, тъй като отсъствието на нравствени скрупули и чувството за отговорност им спестява конфликтите на съвестта и съответно необходимостта от компромис. Струва ми се, че когато Андрей Гуляшки, Ст. Ц. Даскалов, Драгомир Асенов, Лиляна Стефанова, Серафим Северняк, Матей Шопкин и прочие произвеждат своята литературна конфекция, те ясно изпълняват идеологическата поръчка и нищо друго не ги вълнува освен партийното заплащане на труда им. Те са този вид занаятчии, които не биха изпитали никакво вътрешно колебание да напишат, че тревата е бяла и снегът е зелен, щом като това удовлетворява художествените изисквания на партията. Те, разбира се, знаят много добре разликата между истината на живота и лъжата на техните произведения, но това никак не ги трогва, защото принципът на търговията повелява да се произвежда това, което се търси на пазара. И докато единственият купувач е партията, човек не бива да се безпокои за нищо — и пазарът е осигурен, и рекламата гарантирана, и нови поръчки обезпечени. Други, които също не преживяват мъченията на компромиса, са фанатиците. За разлика от търговците те не знаят разликата и искрено вярват, че снегът е зелен, а тревата бяла. Но фанатиците писатели у нас се броят на пръсти. И все пак трябва да се каже, че докато фанатиците по цял свят обикновено страдат за своя фанатизъм, нашите родни фанатици са богато възнаградени.

И така, когато говоря за компромиса, за постоянното индивидуално усилие да се съчетаят по някакъв убедителен (или успокояващ) начин външните идеологически изисквания с вътрешните художествени или нравствени норми, аз разбирам творческата трагедия на писатели като Емилиян Станев, Йордан Радичков, Николай Хайтов, Генчо Стоев, Ивайло Петров, на поети като Стефан Цанев, Любомир Левчев, Павел Матев, Андрей Германов, на критици като Любен Тенев, Ефрем Каранфилов, Пенчо Данчев, Тончо Жечев и много други. Нарочно посочвам най-популярни имена, макар в тяхното отношение към компромиса да има огромни разлики. Едни от тях са приели компромиса като неизбежна необходимост и са се примирили с него, въпреки че бунтът на съзнанието е останал в някаква постоянна, латентна форма. Острата в началото болка от чувството за виновност се е превърнала в нещо като болка на хронически ревматизъм. Други от тях продължават да се борят при всеки компромис, продължават да вярват, че ще дойде време, когато не ще бъде нужно да правят компромиси. А трети просто са се изхитрили и се опитват да заобиколят компромисите, без да разбират, че самото заобикаляне на компромиса е от само себе си вече компромис. Заобикалянето се състои в избягване на пряка конфронтация с действителността и пренасяне на нещата било в историята, било в бъдещето.

Нека сега за нагледност да си представим един измислен съвременен български поет или писател, да го наречем Иванов, и да проследим участието на компромиса в неговата работа. Да приемем, че Иванов е талантлив писател, със самочувствието, че има какво да каже на хората от своето време и знае как да го каже. Да допуснем също, че литературата е единствената му професия и че той се прехранва с това, което пише. Освен това той е съобразителен, практичен, работлив и със здраво чувство за реализъм. Талантът му изисква от него да бъде честен спрямо себе си и своето време. Той знае много добре какво иска да пише, има свой собствен обсег от интереси и вероятно изповядва някакви полумъгливи, полуфилософски, полуромантични убеждения. Като пряка или косвена рожба на българското село писателят Иванов е далече от голото абстрактно мислене на идеологическите философи, големите класови конфликти от индустриалната революция са му чужди, а лозунгът „Пролетарии от всички страни, съединявайте се“ за него няма никакво реално значение, защото той никога не е виждал и срещал истински пролетарии. Комунизма той си представя като нещо вероятно далечно и невероятно хубаво. В замяна на отсъствието на всички тия велики теоретични предпоставки писателят Иванов има здравото чувство, че живее в необикновена епоха, богата на противоречия и конфликти, и иска да опише нещата такива, каквито ги вижда и разбира. Човек може да изброи поне три или четири дузини днешни български писатели, чиято начална характеристика е близка до тази на нашия измислен Иванов.

Същевременно на него му е пределно ясно какво партията иска от писателите и литературата. Той знае, че социалистическият реализъм е евтин рекламно-пропаганден трик, който няма нищо общо със сериозната литература. Знае, че комунистическата партия по същество не желае изкуство, а чиста пропаганда, че едно произведение на изкуството се приема и оценява само дотолкова, доколкото служи на тесните делнични нужди на партийната агитация. Той има също пълна представа за организираното направляване на изкуството и литературата, за купищата решения и постановления, за всевъзможните партийни, държавни или съюзни мероприятия, чрез които се цели да се заставят писателите да пишат само това и точно това, от което партията има нужда. Все едно дали е партиен член или безпартиен, Иванов, пишейки, трябва да се съобразява с идеологическите изисквания на партията. В края на краищата дори по простата причина, че партията е единственият му работодател, издател, печатар, редактор, книжар, критик… а понякога дори и единственият му читател. Независимо дали вярва, или не вярва на идеологията, писателят Иванов трябва да приеме нейното господствуващо значение, нейното най-реално присъствие. Отказът му да се съобразява с идеологията е равностоен на отказ от писателската професия. Иванов е достатъчно умен, за да види, че с няколко много редки изключения идеологията всъщност е неговото собствено отрицание, т.е. идеологията отрича правото му на независим, мислещ индивид, отрича правото му на свободен, самороден талант. Това, което идеологията иска от него, е да го превърне в още един (вероятно малко по-разнообразен, що се отнася до формата) глашатай, който да прибави своя глас към неспирния еднообразен речитатив на партийната пропаганда. Идеологията няма нужда от неговите човешки или писателски проникновения или откровения, тя не желае ровене и разкриване на сложните взаимоотношения на хора и действителност, тя гори с нажежено желязо всяка идея или индивидуално чувство, което може да постави под съмнение нейните постулати.

Тук искам да спра за малко разказа си за измисления български писател Иванов и във връзка с отношението на идеологията към изкуството в България да разкажа за едно истинско, красноречиво обяснение.

Няколко години преди да напусна България, във Върховния съд на народната република се разиграваше срамната история с делото на един приятел лекар, д-р Папурков, който, ужасен от меркантилността на съда, впоследствие избяга от България. Делото беше от частен характер, в по-нисшите инстанции то бе решено справедливо, но след пряка интервенция на Георги Трайков и земеделците Върховният съд пререши делото напълно обратно. Д-р Папурков беше син на легендарен българин, герой на съветската Октомврийска революция, Марин Папурков, който бе командувал военен окръг по време на гражданската война и днес има паметник в СССР. Близък приятел на неговия син беше героят на социалистическия труд, известната из цяла България Маруся Тодорова. И един ден, след остър разговор с председателя на Върховния съд Ангел Велев, двамата с Маруся решихме, че единственият опит да помогнем на общия ни приятел беше чрез Политбюро. По това време отговорен за съда в Политбюро беше Боян Българанов. Маруся се познаваше с него, тя беше и народен представител и бързо уреди среща. За Боян Българанов бях чувал много неща, но никога не бях го виждал отблизо. Той ни прие добре, беше вече запознат с въпросното дело и без никакви заобикалки, съвсем искрено ни каза, че за съжаление „земеделците ги вършат тия работи“ и че е много трудно човек да се разправя с тях. „Ако някой от нашите стоеше зад тази работа — каза той, — в 24 часа щях да го сложа на мястото му, но Георги Трайков е друга работа… политика.“ И Маруся, и аз разбрахме, че борбата беше загубена, когато Боян Българанов смени темата и заговори с мен за някои неща в нашата литература. Маруся бързаше да се върне във Варна и си отиде, а Българанов ме задържа за още три или четири часа. Трябва да кажа, че той ми направи силно впечатление, или поне по-силно от който и да е от неговите колеги в Политбюро. Той крачеше уморено около бюрото си, отиваше до прозорците, които, мисля, гледаха към площада и народната банка и говореше отсечено, по войнишки, сякаш се опитваше да се пребори с възрастта си. Понякога, изглежда, мислите и спомените му се струпваха накуп, той тръсваше глава, като че да ги постави в ред, и млъкваше, за да продължи точно от там, където бе спрял. Той отговаряше напълно на всички разкази и легенди за буйния, непримирим Боян Българанов, който сам неведнъж бе влизал в конфликт със собствената си партия. Но пред мене буйността и непримиримостта бяха по-скоро ехо от минали времена, което само в минути на раздразнение звучеше по-силно. В гласа му често звънваха неприкрита ирония и съжаление, че нещата не бяха такива, каквито той би искал да бъдат. И тъкмо тази ирония и съжаление ме поощриха за доста откровен разговор. През цялото време Българанов настояваше, че картината, гледана „отдолу“, без да се знае погледът „отгоре“, би била много заблуждаваща. Той ми каза, че изпитвал желанието да напише всичко, което знае, защото бил убеден, че щяло да помогне на много хора в България. Ние сменихме много теми, дори ми е трудно да си припомня този разговор в подробности, но когато заговорихме за състоянието на съвременната българска литература, аз си позволих да кажа, че с няколко изключения тя е всичко друго, но не изкуство. Почувствувах, че той внимателно се заслуша в това, което казах, и затова продължих да доказвам защо всъщност няма изкуство, за предпочитанието, което се дава на всяка евтина пропагандна шмекерия за сметка на проникновено разбиране на времето и живота. И тогава той се надигна и с остър, категоричен глас ми каза:

„А на тебе кой ти е казал, че ние имаме нужда от изкуство? Слушай, на нас не ни трябва Атина, а Спарта! Какво е Атина? Разврат на духа! Изкуството и културата винаги са били разврат на духа. Чрез тях човек се обособява като индивидуалност, откъсва се от континента, става остров, става малък център на света! Партията няма нужда от индивиди! На нас ни трябват войници, единна обща маса, колектив! А твоето изкуство не прави колектив…!“

Той повиши тон и цялата му реч се изсипа като градушка върху мене. Тогава внезапно аз видях партийния фанатик, за когото се говореше, че се е сражавал тайно на страната на генерал Маркос по време на гражданската война в Гърция. Той произнесе дълга тирада, която трябваше да ми покаже безспорното величие на Термопилите пред цялата атинска култура, пред цялото изкуство на древността. А точно аз бях писал в моите дневници, че цивилизацията нищо не дължи на Термопилите, на спартанците.

Мнозина партийни изкуствоведи и художествени капацитети биха се ужасили от простите, ясни и недвусмислени формулировки на Българанов, биха го посочили като пример на ограничено, догматично мислене или просто едностранчиво мнение. И все пак аз мисля, че той изрази истинското отношение на партията към изкуството много по-точно и честно, отколкото всички те, събрани заедно. Не е необходимо човек да търси други доказателства освен цялата хронология на партийното отношение към изкуството. То винаги е било утвърждаване на Спарта и отричане на Атина. Българанов беше великолепно прав, като каза, че чрез изкуството човек се обособява като индивидуалност. Той дори не направи усилие да говори за „наше“ и „чуждо“ изкуство, а съвсем прямо зачисли изкуството във вражеския лагер. Така че той знаеше какво е изкуство, когато каза, че то не прави колектив.

Малко е да кажа, че аз бях смаян да чуя от устата на третия човек в страната, че „ние нямаме нужда от изкуство“, защото и аз, като моя измислен писател Иванов, се опитвах да примиря непримирими врагове, да постигна компромис между безкомпромисни противници. Върнах се у дома силно разтърсен от този разговор, зад който се усмихваше мрачното лице на истината. Записах това, което бях чул, и впоследствие почти без промени вложих цялата тирада в устата на единия от двамата дърдорковци в пиесата ми „Атентат“. На представлението в Народния театър в София на 2-и юни 1969 година публиката бурно аплодира този пасаж, без да знае, че авторът му фактически беше член на Политбюро.

Припомням тази история, за да очертая най-ясно координатната система на писателското творчество в България. И ако нашият герой Иванов не е имал подобна откровена среща, то сигурно е имал достатъчно други поводи, които да му изяснят, че „ние нямаме нужда от изкуство“.

Но човекът иска да пише, иска да го печатат, иска да каже нещо на хората. Тогава какво? Остава му да се улови за твърде бледата надежда, че съвременните Спарта и Атина могат да се примирят, че интересите на идеологията и неговите собствени интереси биха могли някак да се съчетаят, така че и вълкът да е сит, и агнето да бъде цяло. Иванов знае, че няма да бъде никак лесно, че оттук нататък ще се води безспирна борба между него и идеологията кой кого да надхитри, и той си мисли, че в тази борба най-силното му оръжие е компромисът.

И така възниква първият въпрос: от къде до къде един писател може да бъде верен на себе си и от къде до къде трябва да отстъпи на идеологията?

За голям ужас на Иванов никой не може да му даде отговор на този въпрос. От идеологична гледна точка той не съществува. И следователно именно той, писателят, сам трябва да си намери отговора.

* * *

Ако трябва да степенувам средствата, с които Българската комунистическа партия си служи, за да владее изкуствата и литературата и да превива с огромен успех гръбнака на всеки творец, ще поставя на първо място две от тях: щедрото заплащане и автоцензурата. Мисля, че българската комунистическа идеология дължи голям паметник на онзи зъл гений, който измисли премахването на официалната цензура в България. Това е една от най-ярките демонстрации на черна далновидност, с която българските идеолози превъзхождат колегите си в СССР и другите комунистически страни. За какво ти трябва да цензурираш официално литературата, когато можеш да накараш всеки писател или журналист да се цензурира далеч по-строго, отколкото и най-строгият външен цензор би постигнал. Отгоре на всичко автоцензурата работи на три или четири сита. Писателят се самоцензурира, редакторът се самоцензурира, издателят се самоцензурира, съответно рекламата и критиката се самоцензурират. Ако едно от ситата пропусне нещо, няма начин другите да не го задържат. Магията става още по-смайваща, като се знае, че никое от ситата на автоцензурата не работи по инструкции, нито следва правилници, нито пък някъде е написано какво може и какво не може. Всичко това е оставено на свободно тълкуване от всяко отделно сито. Свободата в случая е правото да отгатнеш какво се иска от тебе, какво ти е позволено да кажеш и какво не. След като имаш свободата сам да осакатиш собственото си произведение, да измениш основния замисъл или да го напълниш с необходимата партийна бутафория. Моторът, който стои зад тази свобода, принадлежи на страха. Страха, че може да сбъркаш, че едно- или двегодишен труд може да отиде на вятъра, че с един замах можеш да сринеш цялото си положение, без да постигнеш какъвто и да е ефект. Страха, че можеш да се разделиш с щедрото заплащане, на което междувременно си свикнал.

Много пъти в разговор с колеги ние сме стигали до заключението, че можем само да завиждаме на страните, в които има официални цензори. Официалният цензор опростява цялата картина, като прави нещата ясни. Най-напред той е външно лице, той е противник, враг, с който писателят трябва да се пребори, а винаги е по-лесно да се бориш с друг човек, отколкото със себе си. След това официалният цензор се занимава само с крайния, завършения авторски продукт. При него произведението пристига в цялостна форма, докато автоцензорът е онзи, който не реже готовото произведение, а го осакатява още от самото начало, още преди раждането му, още с развитието на всеки образ, и твърде често авторът така обърква понятията, че не знае кой вътре в него е творецът, кой е цензорът. Докато с официалния цензор войната е открита, дейността на автоцензора е чисто подривна, саботажна, равна на предателство отвътре. Много пъти автоцензорът съумява да се представи за творец и съответно подривната си дейност за творчество. С официалния цензор човек може да има обяснения, да чуе позоваване на принципи или правилници, а при автоцензора нищо не е ясно. Всичко е догадки, които плуват в призрачна мъгла. Един автор винаги може да се опита да заобиколи или да излъже цензора. В последна сметка човек винаги може да вини и ненавижда официалния цензор, но не може да вини и ненавижда автоцензора, защото това е самият той.

Ето как с магически трик режимът сваля от себе си отговорността за осакатяването на литературата и изкуството и вежливо я предоставя на самите творци. Само в много редки случаи, когато ситата се прокъсат или прелеят, режимът бързо се намесва чрез свои агенти, които, разбира се, поемат отговорността върху себе си, за да спестят неудобствата на партията.

Спирачната система на автоцензурата започва да действува още при първия замисъл, още при пристъпването към каквато и да е идея и какъвто и да е сюжет. Или, ако се върнем сега при нашия измислен писател Иванов, ние ще видим колко неразривна е двойката творец-автоцензор. Именно автоцензорът е главният апостол на компромиса.

Първото, което писателят Иванов прави, е да опита да намери допирни точки с партийната идеология. Почти незабавно всичките му колеги се хвърлят към младежкия идеализъм и чистотата на комунистическите идеали от преди 40 или 50 години. Няма значение, че в страната на победилия социализъм нещата са завъртени на 180 градуса. Все пак там човек добива известна нравствена позиция, която му позволява да бъде съдник с някаква чиста съвест. Така Иванов приема партийния идеал от едно време за свой съвременен критерий и вярва, че и самата партия ще одобри този критерий, т.е. щом нещата са написани от чисти комунистически позиции, те трябва да бъдат приети. Ако хората са се борили, страдали и умирали в името на един по-справедлив, по-достоен и по-щастлив свят, тогава защо действителността да не бъде преценявана именно чрез техните идеали? И точно тук, когато писателят Иванов е стигнал до спасителното заключение, в играта се намесва автоцензорът Иванов. „Всичко това може — казва с ироничен глас той, — но само до известна степен! Ти не можеш да съдиш системата, режима, ръководството на партията и Съветския съюз. Ти можеш да прилагаш своя критерий само срещу отделни, малки хора, които не се отъждествяват със строя! Колкото по-добре запомниш това правило, толкова по-малко ядове ще имаш!“

Иванов не е глупав, за да не разбере, че автоцензорът е абсолютно прав. Целият опит на неговите колеги, всичко написано около него следва неизменно това правило — съди само отделни малки хора, които не се отъждествяват с режима, но никога самия режим. Иванов приема това предписание на автоцензора, като си казва, че все пак е по-добре да се опита да пише, отколкото да не прави нищо. Той сяда на бюрото си и започва. Нека за нагледност да приемем, че сюжетът на неговия роман е падането на покрива на металургичния завод „Ленин“, за който вече разказах. Анализирайки събрания материал и своя собствен житейски опит, Иванов стига до убеждението, че неговата тема е „Разрухата“ не на бетонните форми, а „Разрухата“ на обществото, че пукнатините в бетона символизират пукнатините в човешката и гражданската нравственост. Той вижда, че причината за събарянето на покрива не е в техническата грешка (колкото и важна да е тя), а в сбърканата структура на системата, която поощрява и развива липсата на чувството за отговорност. Той вижда например колко пагубно е въздействието на партийната върхушка с нейното суетно самодоволство, привилегиите, непрестанното нарушаване на законите, връзкаджийството, роднинщината, подлите задкулисни игри, назначаването на некадърници, смачкването на талантливи хора и т.н. Иванов стига до заключението, че почти зад всяко престъпление, зад всяко нехайство, провинение, порок неизбежно стои системата. Той е съгласен с казаното от един негов колега: „Всеки път, когато проследиш нишката на някакво безобразие, винаги стигаш до върха.“ И тук внезапно и силно се обажда автоцензорът: „Какво правиш ти? Каква книга пишеш? Кой ще ти издаде такава книга? Къде се намираш? Я се опомни!“

И Иванов се стряска. „Господи — казва си той, — къде наистина съм тръгнал с тези истини?! Кой има нужда от тях? Защо съм тръгнал да си пъхам ръцете в огъня? Я ги виж другите!“

Все пак той не желае да бъде като другите. Иска му се да я каже по някакъв начин тази истина, която е толкова очевидна. Иска му се даже от чиста суета да демонстрира, че е по-храбър и по-честен от другите. Но как? И пазарлъците започват. Какво би било, ако на групата отрицателни герои бъде противопоставен един силен, положителен герой. Няма значение, че такъв положителен герой не съществува, хората ще се досетят, че той е там, за да оправдае присъствието на отрицателните герои. Тогава и основната идея би могла да се преправи в същото направление. Вместо роман за разрухата защо да не бъде роман за изпитанието, през което преминава нашето поколение и което, разбира се, го за-калява. „Точно така! — съгласява се автоцензорът и добавя: — Но ти не можеш да имаш изпитание без героично начало. Изпитанията в литературата съществуват, за да правят от хората герои.“

Писателят Иванов навежда глава и с горчивина забелязва, че в неговата начална идея, която идва от самия живот, нямаше и помен от такъв героизъм. И ето, сега той трябва да раздели образите си според изискванията на щампата. Още една крачка, и злото се прехвърля върху гърба на отделните отрицателни герои, които го носят още от своето буржоазно минало, или пък са заслепени от идеологическата диверсия, или пък чисто и просто са заклети стари врагове… От първоначалния замисъл не остават много неща. Идеята, че злото произтича от корените на системата, от злоупотребата с властта, че е присъщо на отношенията на обществото — умира. Бетонът се е пропукал, защото шефът на отделението, което излива формите, е развратник и прахосник, който има нужда от пари и работи пет за четири, като гони само количеството. А той е такъв, защото миналото му е буржоазно и казват, че баба му била придворна дама на царицата… Все пак той е изолиран случай и отдавна е предизвикал подозрението на другаря „Нашия“. А последният е този, който ще се прояви при изпитанието и ще покаже, че здравите народни сили стоят непоколебимо зад партията… и т.н.…

Сега писателят Иванов вижда, че романът му тръгва в съвсем различна посока, че може би съвсем не е неговият роман. С приемането на идеологическата схема, на нейната щампа, се слага край на творческото търсене, няма проблеми, няма въпроси, всичко е ясно. Щастливият край на холивудските филми е абсолютно задължителен за социалистическия реализъм. Автоцензорът потрива самодоволно ръце. „В този си вид романът ще мине тип-топ и може дори награда да получи.“

И той е прав. Романът минава през останалите сита на автоцензурата и дори получава награда. Дузина критици го хвалят най-вече заради гражданската му честност, за това, че бил поставил „пръста в раната“. И когато писателят Иванов приеме комплиментите и наградите, той внезапно си помисля, че всъщност може би наистина е написал това, което е искал да напише, че фактически не е правил никакъв компромис и че романа си го бива. Що се отнася до истинската случка с падането на покрива, той сега открива, че тя не е типична за времето и страната, че сама за себе си е интересна, но едва ли има това обществено значение, което той е предполагал. А пък образите, които е създал? Той бързо приема, че макар положителният му герой да не е реалистичен, сигурно съществува в живота. Но дори и да не съществуват такива положителни герои, хубаво е да ги има в литературата за пример и подражание.

Веднъж написал романа такъв, какъвто партията и идеологията го искат, писателят Иванов се опитва страстно да се убеди, че не е изменил на себе си, че романът му отразява истината.

Така стигаме до втората главна изява на компромиса — нежеланието да се вижда действителността такава, каквато е, или с други думи съзнателно бягство на българските писатели от живота. Вече много пъти разказах и показах колко неосведомени са българските писатели по отношение живота на народа. Веднъж създали своите измислици за него, веднъж насилили се да повярват в тях, те се пазят като дявол от тамян от всичко, което може да ги опровергае. И затова те рядко напускат тесния кръг на 900-те метра, за които говорих. Вземете който искате от по-известните български писатели и още на първата страница вие ще го хванете в непознаване на действителността и нейните проблеми. За огромния процент от писателите това е напълно съзнателно незнание. И тъй като разрешеният от автоцензурата свят на измислицата е много тесен и еднообразен, повечето от писателските манекени толкова си приличат един на друг, че като че ли разликата между тях е само в имената. Аз поне не мога да направя някаква разлика между героите на Богомил Райнов, Павел Вежинов, Андрей Гуляшки — като че ли всички те са вадени от един и същ калъп.

Може да се каже, че самият процес на написването на една творба преминава не под властта на писателя, а под властта на автоцензора. Почти нито един български писател не би могъл да повтори известните думи на Толстой, че неговите литературни герои преставали да се подчиняват на волята му и всеки тръгвал по свой път. Но такава Толстоевска грешка българските писатели не допускат, защото техните герои са марионетки в ръцете на вечно уплашения, вечно съобразяващия се угодник — автоцензора.

Компромисът при написването има и други форми. Не е рядко явление, ако писателят наистина задълбае в собствената си искреност, отиде малко по-далече от 900-те метра и приближи самострелящите устройства на литературната граница, т.е. напише нещо, което автоцензорът не одобрява, тогава за компенсация на следващата страница се излива истински коленопреклонен химн.

Ако неочаквано „врагът“ се окаже силен и обаятелен образ (всеки писател обича да описва враговете, защото са по-живи и по-интересни), то той трябва непременно да се сплеска по някакъв унизителен начин или да му се лепне накрая позорно петно. Схемата задължава нормални хора да не мразят партията, а само убийци, развратници, комарджии, долни и порочни типове (справка Борис Морев в романа „Тютюн“), в най-добрия случай маниаци. Ако положителният герой според схемата трябва да блести от чистота и непорочност, отрицателният трябва да тъне в кал и нищета. И двамата герои са равностойни измишльотини.

Компромисът на писатели като нашия Иванов е особено очевиден при подбора на темите и сюжетите. Тук инстинктът на страха се превръща в силен инстинкт на угодничеството. Каква тема се търси на партийния пазар? Какво чествуване приближава? Ленин? Георги Димитров? Септемврийското въстание? Октомврийската революция? Ноемврийската конституция? Маса писатели се заемат със сюжети, които са безкрайно далече от техните авторски интереси, от техните писателски натюрели. При това сюжети, към които те чистосърдечно се отнасят с презрение. Всеки, който познава писателските интереси например на Любен Станев, никога не ще може да приеме факта, че именно Любен Станев написа книга за… Суворовското училище… и друга за… Георги Димитров. Едва ли може да се намери по-абсурдно съчетание между писател и сюжет. Авторът на „Студен дом“ е и автор на книга за малките кадети. Аз самият трудно мога да обясня участието ми в написването на телевизионната серия „На всеки километър“. Цялата тази полугероическа лимонада (като изключим образа на Гешев) ми беше по-далечна, отколкото ако пишех роман за рудниците на цар Соломон. Вместо да спре погледа си на действителността, която го заобикаля, талантливият ми колега Георги Величков се захвана да пише за миналото, което нито помни, нито знае, нито пък го интересува. Йордан Радичков ходи в Сибир и написа книга, която е толкова далеч от другите му произведения, колкото Калиманица от Якутск.

Много писатели пишат на „трудова тематика“, без да са видели отблизо работници или строители, без да са помирисали действителността на предприятия, строежи или мини. Всеки от тях е пожертвувал кръга на собствените си интереси, за да изпълнява чужда нему обществена поръчка, която, сполучлива или не, ще се плати. Много от произведенията на историческа тема не са нищо друго освен компромисно бягство от истинската тема. При нормални обстоятелства въпросните писатели едва ли някога биха се захванали да пресъздават дванадесетия век.

Компромисът взема дейно участие при подбора на формата. Автоцензорът се намесва активно срещу формалистичното експериментиране, срещу търсенето на нови и непознати форми. Защото новата форма плаши партийните идеолози, понякога сама за себе си тя звучи иносказателно.

Разбира се, всички ние имахме своите най-обосновани оправдания. Колко често човек можеше да чуе: „Абе изчуках това за малко пари, та да мога да седна да си пиша моето…“ Но за съжаление „моето“ никога не се появяваше на бял свят. Друго популярно оправдание беше: „Виж какво, едно за тях, едно за мен, така сме се разбрали.“ Бедата беше, че май нямаше разлика между това „за тях“ и това „за мене“.

Всичко беше такава каша от искреност и неискреност, от хитрост и наивност, от лъжи и самоизмами, че когато някой полугласно се самоотричаше от това, което бе написал, човек не знаеше да вярва или да не вярва, толкова повече че сам би изповядал същите грехове.

* * *

На Боровец вали сняг. Тази вечер в голямата луксозна вила на артистите сме само неколцина души. През този отвратителен сезон — края на февруари-март, домът е почти празен, а вечерите са тихи и самотни. Шумните нашественици от софийския артистичен свят са изчезнали. Те ще се появят в събота или неделя, а дотогава тишината, красотата и кухнята на бай Георги Ашингер са наши. Това трябва да е зимата на 1963, или 1964, или 1965, или 1966, или следващата… всички зими ние бяхме там. Може би не точно по същото време, може би не толкова дълго, може би не точно по същия начин. Огънят в камината на големия хол, застлан с тъмнозелено кадифе, буйно гори. Моят магнетофон е някъде на пода. Тромпетът на Луис Амстронг придружава пращенето на горящите борини, чиито пламъци играят по лицата ни. Лампите сме угасили. Светлината на огъня ни дарява с чувството за естественост и близост. Ние сме налягали по пода и в тишината сякаш се опитваме да доловим нещо ново, непознато и мистериозно, което знаем, че приближава и ще дойде, за да промени тази картина. Вляво от мене е прострял дългите си крака Цветан Стоянов, един от най-приятните гласове, които съм чул през живота си; може би най-начетеният, най-ерудираният от всички ни, с остро критично око и със старанието да вижда нещата прожектирани върху световния хоризонт. По силата на компромиса той ще напише няколко „криминалета“, ще напише една много мизерна книга-фейлетон за „невъзвращенците“, после ще дойде в Лондон да ме види и ще ми каже: „Всичко е въпрос на избор. Ти си избрал тук, аз съм избрал там. Не ми се сърди. Мисля, че се разбираме… Все пак аз не вярвам, че ти ще пропишеш за англичаните.“ После ще го изпратя на гара „Виктория“, ще се целунем… и наскоро след това той ще умре от апендисит. Може би единственият истински европеец в интелектуална София… До него, свил колене, е Любо Левчев, приятелят, с когото се открихме на едно четене в Ловеч, който вярва, че комунизмът има нужда преди всичко от честност, който ще бъде близък и обичан приятел, докато по някакъв абсурдно нелогичен начин ще се откаже от честността и с пламнали бузи ще се впусне в бясна кариера, ще се превърне в точно това, което там, на Боровец, най ненавиждаше, ще напише по вестниците, че Солженицин е белогвардейска отрепка, и аз ще му отговоря с открито писмо, за да му кажа каква е разликата между поета и кмета. Поезията му също ще се промени. Гръмотевичният патос на истините за времето ще изчезне, за да отстъпи на празни високопарни декларации, плод на прозрачна конюнктурщина… Зад него в странно мълчание е потънал Константин Павлов, който сякаш предчувствува, че скоро ще напусне тази компания. На една среща у Радичков той остро и непримиримо ще обвини всички от неговото поколение в евтино флиртуване с позата на бодри и несъгласни и ще тръшне вратата след себе си, после ще му отхвърлят всички стихове и дълго време името му не ще бъде споменавано никъде, той ще се ожени, ще има дете, ще се изолира от всички и ще се опита да намери утеха в алкохола… Един ден той ще ме заведе в Курило, за да ми покаже селската къща, в която се е родил и чиято предизвикателна беднота сякаш е предопределила предизвикателната безкомпромисност на Коцето… После студенти и ученици из страната ще ме питат дали съм виждал Константин Павлов, дали го познавам. Петер Юхас в Будапеща и Волфганг Кьопе в Източен Берлин ще ми кажа?, че ако времето в България е родило само един поет, той е именно Константин Павлов… От другата страна е Христо Ганев, за когото Вородот казваше, че когато Христо веднъж влязъл във Военния клуб, всички генерали станали на крака… Партизанинът, сценаристът, кинорежисьорът, чиято безкомпромисност ще го изхвърли отвсякъде, когото партия и режим многократно ще се опитат да купят, да привлекат, да сплашат, да накажат, но никой не ще успее да го превие, той ще бъде един от неколцината, които ще откажат да гласуват резолюцията за Солженицин и ще бъде изключен от хора като Левчев. Христо, който ще настоява за правото си да казва точно това, което мисли… и да подозира всекиго от нас в долен конформизъм… До него е замисленото детско лице на най-близкия ми приятел по това време Стефан Цанев, който заради непокорството си дълго време ще стои без работа, после чудесният Желю Мандаджиев ще го вземе в сатирата за драматург, Държавна сигурност ще разпилее набора на поемите му за Съветския съюз и македонската поема, двамата ще мечтаем да иде на работа в Чехия (но тогава ще закрият Чехия), а ние ще напишем заедно пиеса, която няма да се играе, и либретото за оперета „Зиг-Заг“, която няма да се появи на сцена. Той ще напише великолепната пиеса „Процесът срещу богомилите“, която ще бъде отхвърлена отвсякъде, накрая ще го изгонят от Сатиричния театър и той ще бъде последното близко лице, което ще видя в последната си минута на българска територия. После ще ми напише кратко писмо да се върна, докато един по-късен ден аз ще си помисля, че новата му поема за Петър, който се отрекъл от Христос, се отнася до мене…

Но това време на Боровец е друго време. Ние знаем, че сме различни, но искаме да вярваме, че нещо голямо и трайно ни свързва. Трябва да минат години, за да кажем, че нещо голямо и трайно ни е разделяло. Главното, което всеки от нас има в живота си, е писането. А главното в писането е правдата. Почти всичко написано от нас е свързано по някакъв начин с правдата, макар че всеки я разбира по своему. Но тъкмо откликвайки на делничните или годишните неправди, прахосвайки енергията си с гняв и възмущение, ние (поне аз така мисля) не забелязваме, че именно грозните ръце на неправдата дирижират нашите мисли и чувства, че ние сме подведени да бдим зорко за онова, което става на повърхността на живота, и да не виждаме нищо повече. Колко жестоко е правилото, че борбата срещу нещо постепенно те кара да приличаш на него. Нашето разбиране за компромиса се отнася изключително за правдата и неправдата, но то не се разпростира върху въпроса как да се живее или върху въпроса да познаваш себе си. Всичко, което ние мислим и вършим, е отклик все пак на обществената поръчка и малко или много е далече от същността на нещата. В същото време ние искаме да пишем по някакъв нов начин, да се домогнем до нови, неразкрити стойности, да подирим нови пътища, а чувството за самокритичност ни показва, че стоим на едно място, че сякаш не можем да се движим… Ние сме склонни да аплодираме всеки жест на доблест и честност във всяко литературно произведение, пренебрегвайки същността му. Една парлива епиграма или силна алегория, или остра подигравка с вожда на деня за нас са много повече от разбирането на живота на хората, от приближаването към работника или селянина, към действителните интереси на ония, които ни заобикалят. Народът жадува за истини, народът аплодира всеки път, когато блесне искрата на истината срещу безспирния поток за лъжите, и чудесно е, че има писатели, които откликват на тая жажда. Но обикновено този отклик е твърде мимолетен фойерверк, който не ще се превърне на трайна светлина за всички. Нашето отношение към правдата и неправдата има злободневен, анекдотичен характер и няма дълбоки корени, защото антиконформизмът ни е все пак отражение на конформизма, а последният е твърде плитък. Някой чувствува това и казва: „Да се бориш срещу стояндаскаловци е толкова унизително, колкото и да си с тях.“

Нашият начин на антиконюнктурно мислене по същество е съобразяван и направляван от конюнктурата. Дори в известна степен е използуване на конюнктурата. Доста по-късно аз ще разбера, че истинският път започва с отхвърлянето и на едното, и на другото. Все пак нашият речник е техният речник, нашите интереси граничат с техните интереси. Отгоре на всичко трябва да се прибави и фактът, че ние принадлежим към кастата. И както и да се опитваме да погледнем нещата по друг начин, по принцип погледът е от нивото на кастата. Дори когато говорим и пишем за работници и селяни, когато ги караме да произнасят едни или други думи, те не са истински техни думи, те са наши, на неколцина интелектуалци, легнали край камина в луксозна кастова вила. Евтушенко е най-близкият приятел на Стефан Цанев. А от всички съветски поети аз най-много не мога да понасям Евтушенко. Тъкмо защото той е идеалният представител на псевдоактуалност, на псевдосъвременност, на псевдочестност, на псевдогероизъм. Той е антиконформисткият конформист. Или както казваше Пешо Камилата: „На тоя билетчето му печели и от двете страни.“

И Коцето, и Христо, и Стефан, и мнозина други са далече от Евтушенковата оперета, но в едно отношение се приближават към него — нежеланието да видят нещата отвъд делничната обществена картина, нежеланието да признаят, че не могат да отъждествяват себе си с Човека на времето, и че този Човек или Българин съществува независимо от тях, различен и чужд. Че в своите делници той може да се приближава към тях, но в епохата, във века той стои като планина, пълна със свои тайни и свой живот…

Колко пъти съм откривал, че опитът ми да опиша действителността такава, каквато я виждам, е завършвал с повърхностна регистрация на повърхностни събития и образи. Колко пъти съм се улавял в безсилие да проумея нещата на друго ниво, отвъд очевидното, делничното. И съм долавял с нервно неудобство, че целият ми поглед, позицията ми са изпортени поначало… и че ме е страх да ги променя.

Пак в някои от тези дни на Боровец, може би като отговор на чувството за обреченост, като чисто интелигентска реакция срещу компромисното мислене, проникнало дълбоко в мен и другите, аз пиша серия есета, които съм посветил на Стефан Цанев. И в едно от тях съм се опитал да изразя най-ясно нашата трагедия на компромиса. Есето се казва „ПОРЪЧКАТА“ и го цитирам дословно:

C>

„Поръчаха ли ти нещо ново? Изпълни ли всички предишни поръчки? Ще приемеш ли още една?“

Ти се усмихваш над усмивката си. Ти си ироничен над иронията си. Откакто свят светува, винаги е имало поръчки. Всекиму е поръчвано. Навсякъде се работи главно по поръчка. На много места се и живее по поръчка.

Поръчката, това е искането, идващо отвън. Заявката на обществото, на обстоятелствата, на събитията, на властта. Заявка, която произтича от външни интереси и не се съобразява с твоите интереси. И тъй като ти си изпълнителен, добросъвестен жител на тази планета, ти изпълняваш тези поръчки, макар те да поглъщат огромна част от твоето време и твоята енергия.

Така с всеки изминат ден ти правиш все по-малко неща, които са органично твои, раждат се в тебе, узряват в тебе, носят твоята кръв, отразяват твоя образ, представляват естествените въпроси и отговори на личността ти, започват и свършват в тебе, имат и нямат стойност за другите.

Все по-често ти се занимаваш с неща, които са ти напълно чужди, които не те интересуват. Откликваш на събития, които нямат нищо общо с тебе. Възприемаш чужд език и чужди отношения. И постепенно потъваш в реката на обезличаването, на неусетното, принудително отказване от себе си. Защото поръчките на обществото идват да изгонят твоите собствени поръчки. Интересите на обществото заместват твоите интереси. Ти съзнаваш това, ти искаш да се спасиш, искаш да поръчваш сам на себе си, да прекратиш монопола на външната поръчка, да бъдеш свободен работодател и свободен работник. Но как? Поръчката отвън има оловната сила на закон. Поръчката отвътре е като моментна искра на подтик.

Чувството ти за компромис те води до стари хитрости. Ти внезапно си казваш: „А защо поръчката отвън да не бъде повод да изразя себе си?“ Което означава, тя да стане фактически твоя собствена поръчка. С други думи, ти искаш да налееш в чуждата форма на чуждата поръчка твое собствено съдържание. Искаш просто да използуваш тяхната хартия, техния печат, техните корици, тяхното заглавие, дори тяхната тема, за да изразиш себе си…

Ала старата хитрост издъхва тук. Бедата е, че в момента, когато тяхната поръчка стане наистина твоя собствена поръчка, тя вече не е тяхна поръчка. Следователно те не ще я приемат, и разбира се, не ще я платят.

Затова ти пак се връщаш обратно и работиш техните поръчки с надеждата, че един ден ще можеш да бъдеш толкова независим, че ще започнеш да работиш само собствените си поръчки.

Но дали тогава ще има някаква разлика между твоята и чуждата поръчка?

C$

Това есе и другите почти всяка вечер аз чета на Стефан. И не подозирам, че всичко, което ще последва в живота на всички нас, ще бъде точно потвърждение на правилото за поръчката.

Но от височината на Боровец, от чистотата на снега и въздуха, от хубостта на природата всичко изглежда измамно оптимистично. Ние говорим за времето, когато ще можем да започнем да пишем като хората. Ние чакаме с вярата на Шишмановски българи да дойде това време, за да бъдем най-после себе си.

И тогава някой хладно казва:

„А когато това време дойде, ще можем ли?“

следва

(кликнете върху ,,по-стари публикации")