Задочни репортажи за България
(продължение)
ЕТИКЕТИТЕ
Всеки, който е живял в съвременна България, би казал, че една от най-характерните черти на действителността там е ЕТИКЕТЪТ, или по-ясно — обозначаване на бутилката. Едва ли съществува нещо на този свят — предмет, лице, събитие, което да не подлежи на някакъв вид партийна класификация. Няма значение, че последната много пъти е в явно противоречие със съдържанието на нещата, че често се налага бързо и тихо върху един етикет да се залепи нов с обратен смисъл, че понякога се залепват половин дузина етикети, опровергаващи се един друг, които в края на краищата показват абсурдната неграмотност на този, който ги поставя. Важното е да има партиен етикет. Не е трудно да се отгатне, че всички тия диалектически бъркотии, които са вън от обсега на нормалните човешки противоречия, имат в основата си една-единствена цел: да означат дали въпросните неща са НАШИ или ЧУЖДИ. Като че това лесно разделяне на света може да се сравни с инстинктите на диво животно в джунглата, което дели всичко само на две — мога да го изям, или може да ме изяде.
Но да не си мисли някой, че етикетирането е лесна работа. Голям брой институти и функционери, ръководени не толкова от философските или научните изисквания, колкото от изискванията на Държавна сигурност, се занимават с изработването на етикетите и залепването им. Работата е много сериозна, като се знае, че не само партийното отношение определя етикета, но и етикетът сам по себе си вече определя партийното отношение. Нещо повече — един залепен етикет никога не изчезва. Ако партийната конюнктура наложи друг етикет, старият си остава отдолу, под новия. Следователно всеки етикет остава до края и малко или много предопределя бъдещето на етикетирания предмет. Това се отнася по един и същ начин за всичко — за хора, за политика, за търговия, семейни отношения, пиеси, футбол, любов, война, некролози… всичко. Някой чужденец би предположил, че може би това определяне на нещата е основано на тяхното разбиране и следователно има известна познавателна стойност. Трагедията е, че най-често етикетите нямат нищо общо с разбирането на съдържанието, че те се определят от твърде произволни и елементарни фактори и че стойността им не е познавателна, а само разпознавателна. Те са едно от най-категоричните доказателства за пълното пренебрегване на истината, сякаш чрез тях партията декларира: „Истина е само това, което аз ви казвам, за момента, в който ви го казвам.“ Партията иска силно и безпрекословно приемане на всеки етикет и тя не иска да знае, че хората, които ги четат, имат свои мозъци, своя логика, която не може да смели произволните партийни салтоморталета.
След около двайсетгодишна еволюция партията достигна до много голямо откритие, че е възможно съществуването на две взаимно противопоставени неща, като и двете бъдат еднакво НАШИ. Така на света бе съобщено, че в социалистическия реализъм съществуват две направления — ТРАДИЦИЯ И НОВАТОРСТВО, които се намират в благороден конфликт (или съревнование) помежду си. И цялата българска култура и изкуство бяха подведени под тия две определения — традиция и новаторство, което естествено засягаше не само формите. За българските критици от мое време традицията, новаторството и техният благороден конфликт се превърнаха в откровение небесно, милиони редове се изписаха за тия два хармонични гласа, пеещи една и съща песен. Съгласно тия критици традицията беше определена като здрава реалистична връзка с историческото и революционното минало, както и с прогресивната култура. Новаторството пък черпеше сили от традицията и трябваше да отразява новите форми на живота у нас. Така всички творци в България бяха набързо разделени на две благородни групи — традиционалисти и новатори, и тази игра на „жмичка“ беше толкова убедителна, че дори се стигна до някои спорове коя от двете форми е по-партийна, станаха и открити сблъсквания, та се наложи партията да си каже мъдрата дума, а именно, че и двете форми са еднакво партийни. Така партийното етикетиране определи Димитър Талев, Георги Караславов и Емилиян Станев като традиционалисти в прозата, а Богомил Райнов, Павел Вежинов, Дико Фучеджиев и други като новатори. В поезията етикетът „традиционалисти“ бе предоставен на всички, които пишеха в чисти рими и ритми, като Иван Бурин, Николай Стайков, Слав Хр. Караславов, а новатори бяха ония, които поначупваха стиховете си, като Божидар Божилов, и римуваха питекантропус с опус. Имаше и такива, за които се водеше спор дали са традиционалисти или новатори, като например Камен Калчев, Андрей Гуляшки или Ивайло Петров. Струва ми се, че някои от авторите сами обичаха тия етикети и ако случайно критиката пропуснеше да им ги лепне, те сами публично си ги залепваха, като се обявяваха за едното или за другото. Критерият да бъдеш традиционалист или новатор понякога биваше обяснявай по най-невероятен начин. Така например един от водещите български критици, Панталей Зарев, определи веднъж творчеството на Дико Фучеджиев като „новаторско“ понеже авторът използувал в работата си „вътрешен диалог“, тоест героят сам приказвал на себе си, което може би въпросният критик е свързал с потока на съзнанието.
И така, в това щастливо време българските творци можеха да избират да бъдат традиционалисти или новатори, като обективната разлика помежду им се свеждаше до поговорката „Не по врат, а по шия“.
Идиличното съществуване между традиционалисти и новатори в българската литература на петдесетте години може би щеше да си продължава така още дълго време, ако зад паравана на новаторите не се появи нещо друго, което предизвика силна паника всред етикетаджиите и на което те скоро лепнаха етикета с черепа и двата кокала, поставян на бутилки с отрова или пакети с взрив „Опасно“. Синонимите на това бяха „модернистично“, „упадъчно“, „декадентско“.
Това беше времето, когато дузина млади поети, начело със Стефан Цанев, Константин Павлов, Николай Кънчев и други, започнаха да пишат в свободни стихове, като разчитаха на покровителствената сянка на Маяковски. В прозата се появиха смайващите със своя сюрреализъм разкази на Йордан Радичков, чиято фантазия излезе вън от партийните бутилки и се разля по всички посоки, в прозата Васил Попов се опита да тласне героите си по-близо до биологията им. От страна на младата критика всичко това беше решително подкрепено от Цветан Стоянов. Онова, което хвърли в пълна тревога пазачите на социалистическата хармония, не беше толкова трънливият букет от нови форми, колкото новото съдържание, което не можеше лесно да се етикетира с класическите партийни представи. Ужасно трудно им беше да решат дали целият Радичков е НАШ или ЧУЖД, нито пък знаеха как да го ампутират. Дълго време те си блъскаха главите да решат какво отношение да вземат към разните Верблюди, Суматохи, Кози бради и така нататък. Още по-объркано беше положението със Стефан Цанев, където се получаваше парадоксът, че нещата бяха комунистически, но не бяха партийни. А поезията на Николай Кънчев беше отвъд целия им асортимент от етикети. Странно или не, но тъкмо тия произведения, в центъра на които стоеше човекът, а не партиецът, хората, а не масата, човечеството, а не партията — се оказаха чужди и непонятни на литературните съдници. Беше се родила литература, за която не беше ясно колко е НАША, колко е ЧУЖДА, и за която не можеше да се каже дали е традиция или новаторство. Не можеше лесно да се признае, че отглежданата с толкова партийна любов и държавно внимание талантлива литературна смяна се оказа на твърде неясни позиции. Партийната мъдрост реши, че това ще да се увлечени в модни, формалистични течения младежи, на които трябва да се помогне да намерят правия път. Критиката беше главно по отношение на формата като резултат от упадъчни западни влияния. Чели-недочели, чули-недочули, мислили-недомислили, българските правоверни критици ревнаха за упадъчно влияние на Джеймс Джойс, Уилям Фокнър, Бекет, Камю (по онова време въобще непревеждани в България) и дори поставиха в списъка на вредните влияния Томас Ман.
В началото на шестдесетте години казионната критика не подозираше, че в българската литература и култура се възобновяваше острият конфликт в съветското изкуство от тридесетте години между изискванията на преуспяващия партиен буржоа и естествената жажда на младите за ново революционно изкуство. Тук имаме типичен случай на сблъскване между дребнобуржоазен партиен консерватизъм и истинска революционност на новото поколение. От едната страна стоеше двугласното скандиране на кунюнктурни лозунги, а от другата страна хвърчаха искрите на творческо дръзновение и размах, на реално преосмисляне на формите, на диренето на нови пътища за разбиране на себе си и света.
Помня и ще помня с радост цялата вълна от млади художници, режисьори, поети, драматурзи, композитори, които предявиха право на свой глас и свой характер в морето от безхарактерност. Мишо Симеонов, Величко Минеков, Галин Малакчиев, Иван Кирков… списъкът е много по-дълъг, започнаха да търсят себе си, а не партията. В театъра и Леон Даниел, и Вили Цанков, и Асен Шопов се опитаха да разхлабят веригите на театралната догма, криво или право свързана с името на Станиславски. Софиянци видяха странни представления, като „Ромео и Жулиета“ на Вили Цанков, „Хамлет“ на Леон Даниел, „Суматоха“ на Методи Андонов. Но всичко това се предхождаше от творческата епопея на Бургаския театър, където в един момент сякаш бе събран цветът на младия театрален елит. Триото Юлия Огнянова, Вили Цанков и Леон Даниел плюс, драматург Иван Радоев създаде бургаската легенда, за която в българския театър ще се говори, докато има български език. Когато партията не разбере нещо, реакцията е злоба и отмъстителност. Бургаският театър беше ликвидиран след сражение, в което участвуваха всички сили. Българското кино в началото на шестдесетте години и по-късно също излезе от обсега на двата етикета и чрез най-добрите си творци с непозната в Източна Европа смелост подири пътя към истината и гражданската честност. В музиката изпъкнаха имената на Лазар Николов, Константин Илиев и други. Да не говоря за великолепни модерни постижения в мултипликационните филми и кукления театър, където се създаде съвсем ново изкуство, с нови изразни средства…
Не бих изразил неистина, ако кажа, че в този период културният живот в България внезапно предложи много повече цветове, отколкото този в Съветския съюз. Явно е, че подобно изкуство не можеше да се търпи от партията, чиито верни съюзници бяха стотината нещастници, които пълнеха издателствата, галериите и театрите с произведенията на правоверното си бездарие. След като през 1963 година Хрушчов разкритикува някои тенденции в съветското изкуство и художника-скулптор Ернст Неизвестни, казионните сили в София се хвърлиха в атака срещу всички модерни направления в изкуството, на които по-късно щеше да бъде залепен зловещият етикет „идеологическа диверсия“.
Резултатите се знаят. Модернистите бяха разгромени и заклеймени. Вързани бяха ръцете почти на всички, които можеха да изведат българското изкуство на най-високо ниво.
Но аз искам за момент да оставя партийните етикети и се спра на няколко парадокса, които затрудняват не само българските идеолози, но и мен. Най-ярките представители на модерното изкуство на Запад са обикновено хора с подчертано леви, почти комунистически или чисто комунистически идеи. Пабло Пикасо беше комунист, също Луи Арагон, също Пол Елюар. Но в България в мое време Пикасо се смяташе за упадъчен модернист, комунизмът на Арагон и Елюар беше тактично подминавай, защото беше много различен от този на Тодор Павлов. Убежденията на Луис Бунюел са чист пример на комунистически идеализъм, но неговите филми и до ден днешен са забранени в България. Нещо повече, социалистическата театрална практика по онова време беше против цялото изкуство на комуниста Бертолд Брехт. Невероятни усилия бяха необходими за поставянето на Брехт на българска сцена. Софийският Сатиричен театър се опита да постави твърде революционната пиеса на Йонеско „Носорозите“, но последната беше забранена. За Бекет не можеше да става и дума — той е най-упадъчният от всички. Етикетаджиите произведоха наводнение от статии против модерната музика, модерната скулптура, модерната драма. И до ден днешен в цивилизована България Джеймс Джойс не се превежда, от Франц Кафка са преведени няколко дреболии и единствен Албер Камю беше по-щастлив, след като дълги години го смятаха за… фашист.
И ето че пак стигаме до истината в откровението на Боян Българанов за изкуството. Партията няма нужда от изкуство, а от пропаганда. Позициите на комунистическата партия на власт в източните страни са ужасно подобни на позициите на най-реакционните среди на Запад. И едните, и другите отричат модерното изкуство. Човек с изненада открива пълно подобие между отживелите блюстители на елементарното изкуство на Запад и вардяните на социалистическия реализъм. С цялата си политика комунистическата партия в източните страни се оказа враг на всичко ново в областта на изкуството и културата. И до ден днешен художествените критици в България търсят да намерят физическа прилика в картините или поне ясна повърхностна идея, като отричат правото на художника да изрази себе си вън от лоното на партията. И до ден днешен те ненавиждат модерната поезия или проза заради сложния и асоциативен характер, заради елиминирането на външните елементи, заради пренасянето на нещата дълбоко вътре в човека. И до ден днешен те искат мелодия в музиката, като й отричат правото да бъде израз на съвсем немелодични усещания. И всичко това минава под лозунга, че изкуството трябвало да бъде разбираемо за масите. Веселин Йосифов преди години внезапно прокламира, че партията трябва да се учи от църквата на Запад. Че църквата се явявала пазител на традиционното и реалистично здравото изкуство, понеже чрез него може да влияе на масите, и че църквата именно ненавиждала модерното изкуство, защото отдалечавало човека от църковната догма.
И това е точната постановка, която обяснява казионното партийно отношение към изкуството. Партията и изкуството си остават два съвсем различни и напълно несъвместими свята. Партията органически мрази изкуството, защото знае, че целият чуден и многообразен процес на раждането на произведения, на нови форми и идеи, на естествената необходимост човек да изрази себе си чрез изкуството с познати или непознати средства няма нищо общо с конюнктурните идеологически цели. Явленията на изкуството са толкова многообразни и безбройни, че е невъзможно да бъдат етикетирани дори от самите им създатели.
Аз си мисля, че в изкуството никога не е съществувал проблемът — традиция или новаторство. Съществувал е само проблемът — да бъдеш като себе си!
> ЖИЛОТО И МЕДЪТ НА ТУРИЗМА
С приятелско семейство решаваме да отидем заедно на курорт, и то без да ползуваме писателски или журналистически привилегии. Още преди започването на сезона организираме всичко. Купуваме си билети за влака до Видин, после ангажираме каюти в кораба „Георги Димитров“ до Русе, където пък в новия хотел на „Балкантурист“ също си запазваме стаи. Оттам през Варна щяхме да отидем на курортния комплекс „Слънчев бряг“ за 20 дни. Всичко е предплатено и когато тръгваме, носим в джобовете си съответните разписки.
До Видин всичко върви нормално. Но когато вечерта се явяваме на пристанището, за да вземем каютите, в които се предполагаше да спим, тъй като корабът тръгва много рано сутринта — ни посреща първата изненада.
„Никакви каюти за българи!“ — безцеремонно ни заявява отговорният офицер.
Оказва се, че някаква западна група, струва ми се, французи, са заели каютите, дадени на българи.
„Вие разбирате, другари — обяснява ни друг служещ, — че ние не можем да оставим така западни туристи, които плащат във валута… Това е помощ за нашата икономика…“
Ние обаче не се трогваме много от този патриотичен апел и реагираме остро. Трябва да се показват разни карти, тъй като по традиция вече при подобна кавга в България най-важният въпрос е кой ще извика по силно: „Ти знаеш ли кой съм аз?“ Всеки, който не си послужи с този въпрос, е обречен на загуба. Може би защото приятелят ми беше по-известен гражданин, капитанът проявява жест и ни настанява всички в собствената си каюта и тази на друг офицер. Настанявайки се, ние чуваме в коридора възрастна жена да плаче, че са я изгонили от каютата й, за да я дадат на проклетите чужденци. Всичко е толкова противно и нашето настроение се разваля, сякаш предчувствуваме, че случилото се на кораба е само началото. Все пак на другия ден хубавото време, цялата прелест на пътуването по Дунава и най-вече отличният корабен ресторант ни помагат да забравим неприятната вечер.
Пътувал съм много пъти по Дунава и мисля, че това е един от най-красивите пътища, които предлага българската природа. Вляво е безкрайната румънска равнина, вдясно — пълният с характер и внушителност български бряг. Корабът елегантно се движи по течението на реката, ние правим слънчеви бани на горната палуба и се къпем под душовете, радиото свири приятна забавна музика, когато някой (при всяко пътуване този глас призрачно се появява) казва: „Белене.“
Всички българи, които се намират на кораба, обръщат глави и дълго гледат към зеления остров, докато той изчезне далече назад. Като че музиката на радиото внезапно се превръща в крясък на кукумявка, цялото невинно очарование на реката изчезва и слънцето отива по дяволите, за да дойдат страшните представи от толкова разкази и слухове за този остров на българската мъка и смърт. Едва ли има българин, който да не познава някой жив или мъртъв обитател на тази най-вярна витрина на социализма. Близки приятели, състуденти и съученици са преминали през адски изпитания само на един хвърлей от кораба на нашето удоволствие. Тук е бил Васил, когото са държали вързан с вериги цели две седмици в лодка, заклещена всред ледовете на най-студения февруари, Стамен, който е бил карциран денонощия във вода до гушата, момчета от политехниката, които са били застреляни на място без повод и присъда… Веднъж, провесил крака над водата, някакъв хлапак с китара пееше от кораба странна песен:
P>
Дунав, бели Дунав, тихо си течеш,
Дунав, черни Дунав, страшна мъка ти влечеш…
P$
Разбира се, българският екскурзовод на французите не казва нито дума за острова. За какво им е на чужденците да знаят. Пък и това беше работа на Сталин, а сега Сталин го няма и нещата са по-различни…
Вечерта пристигаме в Русе и бързо се озоваваме в новия хотел на „Балкантурист“, където ни чака вторият рунд на нашата туристическа борба. Както предчувствувахме, стаите ни бяха дадени. Този път не на французи, а на съветски гости за някакви музикални тържества. Договорът за нашето летуване, разписките и платените пари нищо не значат за служещите от „Балкантурист“.
„Българите да се оправят, както намерят за добре“ — ни заявява администраторът, като произнася думата „българи“, без да се смущава, като че той самият принадлежи към друга нация. Той ми напомня много на един съветски служещ в „Интурист“ в Ленинград, който нелюбезно ми обясни, че ние, българите, сме трета категория туристи по съветските класификации. Първа били само американците, западногерманците и… (изненада) унгарците. Това беше през 1959 година. Втора — всички останали некомунистически страни и страни от специален интерес, а трета — туристи, които не ги интересуват. Аз наистина не зная друго общество, в което да има по-стриктно категоризиране на хората, отколкото в безкласовия социалистически свят.
Но някъде към полунощ, докато дремем във фоайето на хотела и се чудим какво да правим, ни провървява. Очакваната група от Букурещ не пристига и ние можем да се наспим. Всичко дотук е достатъчно, за да изпари желанието ни да оставаме във Варна, и четиримата заминаваме на юг, към Слънчев бряг.
Сигурно съм чул стотици разкази за непоносими безобразия в хотелите и ресторантите по целия черноморски бряг. Но никога не съм мислил, че тази туристическа прелест на най-вулгарно човешко и национално унижение ще се изсипе върху главата ми.
И на Слънчев бряг договорът с „Балкантурист“ се оказва нищо незначеща хартия. Отново ни се заявява, че поради прилив на западни чужденци българите ще трябва да си вървят. В края на краищата с големи молби и увещания ни настаняват само за една нощ в някакъв съвсем нов хотел и ни предупреждават, че на другия ден трябва да си вървим. Вечерта откриваме, че в ресторантите за българите са отделени по няколко неудобни крайни маси, на които човек, ако не умре от глад, може да умре от чакане. На следващия ден още преди обяд ни изхвърлят от хотела с лозунга „За българи места няма!“. Но ние се съпротивляваме. Хукваме по всички хотели на комплекса, за да намерим място за следващата нощ. Късно следобед, когато става ясно, че в целия комплекс няма да се намери стая за „българи“, аз прекарвам три часа в пощата, за да се обадя на приятел в София, който пък е приятел на шефа на „Балкантурист“. Но за мое нещастие шефът на „Балкантурист“ го няма в столицата и приятелят, като ми обещава съдействие за следващия ден, ме съветва да намеря на заем завивки и да спим по пейките или на плажа. Вечерта пак тръгваме по хотелите и отчаяно молим да ни се намери стая. Междувременно забелязваме, че не сме сами в туристическото ни изпитание. А най-малко стотина български нещастници обикалят като нас безпомощно. Няма нищо по-отчайващо в България да искате нещо, ако тия отсреща ви смятат за нищо. На много места разните управители на хотели и отговорници въобще не ни изслушват, просто ни обръщат гръб и не само не изказват никакво съчувствие, но с някакво отмъстително удоволствие отвръщат:
„Че кой те е карал да ходиш на курорт, бе!“
На друго място чувам мустакат управител да казва на разплакана жена: „Какво ме интересува дали ще спиш, или няма да спиш, другарко!“ Трудно ми е да смеля това „другарко“. Въпреки прилива на чужденци имам чувството, че хотелите съвсем не са така препълнени и че по-скоро всичко е резултат на организационна неуредица. Но нищо не би могло да извини войната, която туристическите функционери бяха обявили на сънародниците си. Впоследствие всеки ден ще ни се припомня, че най-лошото за един посетител на Слънчев бряг е да бъде българин. Няколко дни по-късно ние ще видим ръката на възмездието, написала върху един картон, закачен на алеята зад казиното „За българи и за кучета — забранено“. Моят приятел, който в миналото бе прекарал тежки години из чужбина, тъжно забелязва:
„Никой никъде не ме е унижавал като българин повече, отколкото тия типове тук, в България.“ Доста пъти в българския печат ще се промъква същата печална констатация за непростимо унижаване на националното самочувствие на българските граждани, вършено от хората на „Балкантурист“. Според мен в България има два най-неприятни и постоянни източника на национално унижение. И това са: на първо място, Паспортният отдел при Министерството на вътрешните работи, и на второ — „Балкантурист“.
И ето ни пак в безнадеждна вечер. Изтощени от тичане, премалели от глад, отвратени от всичко, ние трябва да избираме между спане на пясъка или на пейките. А е август и е студено. Но тук ни провървява. Около полунощ, докато се опитваме да се утешим в един от баровете, към моя приятел се спуска мъничък човек по риза и панталони, под които явно се очертава голям парабел. Оказва се, че този другар е една от най-важните личности в окръга. Бардамата го нарича „Малкия принц“.
Преди време моят приятел е направил неоценима услуга на Малкия принц, като го измъкнал от беда. Той ми изглежда пъргав, непосредствен човек с груби, властни маниери, обратно пропорционални на ръста му. Чул за нашата хотелска одисея, той пламва и гневно отива на телефона. Чувам гласа му да кънти с тон, който не допуска никакво възражение. Само след няколко минути пред бара пристига кола, от която тичешком слизат най-отговорни другари от комплекса, които грабват багажа ни и след това ни предлагат цял списък от стаи по избор.
„Бихте ли желали да отидете в «Иглика»? Не, не… там е доста шумно, близко е до шосето… По-добре в «Глобус»… или пък защо не в «Чайка»…“
Ушите ми слушат тази музика и не вярват. Малкия принц ни изпраща с тържествуваща усмивка и сякаш разбрал моите чувства, ми казва:
„Абе, българи сме, ама все още живеем в турско време.“
И за да ни покаже докрай своята мощ, той ни поканва на другия ден на вечеря в ресторант „Нептун“. До този момент ние знаехме, че след хотелите вторият ужас за българите бяха ресторантите, където човек биваше подлаган на истински издевателства. В деня на нашето пристигане ние се бяхме опитали да влезем в „Нептун“, но келнерите отказаха да ни сервират, защото били заети с чужденците. Изпитвам известно удовлетворение, може би от съвсем примитивен характер, когато гледам сервилното превиване на гърбовете и от келнери, и от управител, които с най-мазни усмивки се опитват да угодят на Малкия принц. Всичко, което се поднася, е от най-екстра качество и съм сигурен, че сметката накрая ще бъде приятно намалена.
За тая вечеря ще си спомняме през всичките следващи дни, докато стоим на този комплекс. Не само защото няма да се повтори, но защото в голяма степен тя отразяваше най-точно характера на социалистическия човек.
С течение на времето ние започваме да разбираме правилата на играта. Преставаме да сме неопитни ахмаци и просто се съобразяваме с духа на времето. Сега ние редовно имаме запазена маса в един от най-добрите ресторанти благодарение на прастария закон за бакшиша. Просто още от самото начало пускаме в джоба на главния келнер една едра банкнота и от този момент всичко тръгва по мед и масло. Бакшишът отваря всички врати. Няма нужда човек да се реди на опашка, да чака с часове, да яде студена супа или готвено от вчера и т.н. Всичко това ми напомня за един бръснар в Москва, недалече от университета, който бе закачил над огледалото голям лозунг: „Бакшишът е унижение за съветския човек“, а под него бе написал: „Унижавайте ме, моля, унижавайте ме.“
После срещаме приятели и познати, които ни разказват за изхвърлени среднощ нещастни български граждани, за вулгарно и грубо отношение на служещи, за най-нахално надписване на сметките в ресторантите, за отвратителни обноски от страна на персонала и за много още нерадостни неща. Вървя по чудесния пясък на брега и си мисля за онова, което този бряг представляваше само преди 10 години. Това беше 6-километровият северен плаж на Несебър. Дълго и пусто пространство от надиплени дюни, горещо слънце и чисто, бистро море. Като студенти ние скитахме из тоя простор, лягахме на дюните и се радвахме на някаква слънчева свобода. Човек можеше да ходи, както си иска, защото никой не го гледаше и летовниците тук бяха съвсем малко. В самия Несебър и в Созопол, в Приморско или в Ахтопол хората живееха в скромен и девствен свят. Рибарите бяха истински рибари, лозарите бяха истински лозари и хората бяха истински хора. Всеки, който е живял или посещавал Копривщица от преди туристическата епоха, винаги е възкликвал какви истински стари българи живееха там. Всеки би си спомнил с голяма носталгия, когато в Копривщица или Калофер, или Карлово непознати хора се срещаха и си казваха „добър ден“ и върху лицата им светлееха дружелюбни усмивки. Може ли някой да забрави чудното гостоприемство, доброжелателност или любознателност на всички тия някогашни българи. Далече от пластичната цивилизация на туризма, далече от комерческата зараза на новото време и далече от гнилия слугински морал на режима, човек срещаше чисти и честни хора. Пази Боже някой да поиска наем повече от разумната евтина цена. Колко пъти хазяи по всички тия места отказваха да взимат наем с думите: „Хора сме, днес ти си ми бил гост, утре аз ще ти бъда, и така трябва да бъде.“ Колцина от нас помнят и ще помнят топли вечери, прекарани в нечий дом, или веселба в някоя кръчма, където щедростта е бликала дори от най-празните джобове и където е живяло едно голямо, недекларирано човешко разбиране.
Този стар свят щеше да умре в деня, когато Никита Хрушчов през 1956 година щеше да види красотата на Черноморието и да посъветва българското правителство да печели пари от туризъм. Сигурно малцина биха възразили срещу тази идея. В края на краищата международният туризъм може би наистина помага на различните народи да се опознаят. Но бедата започва от ония, които при тази обмяна категоризират собствения си народ като трето качество хора и превръщат туристическите срещи в срещи на национално унижение.
* * *
Слънчев бряг. По лъскавия асфалт на алеите играят неонови потоци. Те идват от пищните реклами и фирми на хотели, ресторанти и магазини. Там, където преди десетина години само морето разговаряше с пустото мълчание на дюните, сега се носеха хиляди гласове, удавяни от звуците на оркестрите и шума на автомобилите. По главната алея пред нас, където неоновите светлини сменят цвета на човешките лица (сини, оранжеви, зелени или червени), вървят като в безспирно ревю на цветовете германци, шведи, французи, поляци, чехи — всякакви. Народът извира от всички входове и алеи, движи се във всички посоки, говори на всевъзможни езици и ние четиримата се чувствуваме донякъде чужди и загубени в това нашествие на света върху черноморския бряг.
Всички места във всички ресторанти отдавна са заети. Ние надничаме от входовете и виждаме бели ризи с вратовръзки, разноцветни и разномодни рокли, зачервени или обгорени от слънцето лица, парад на фризури, парад на усмивки, на погледи и слушаме трясъка на оркестрите, които гърмят като масирана противовъздушна отбрана… Но места няма. Като че цял свят се е домъкнал тази вечер тук. И понеже е събота, навред гъмжи от „гларуси“. Не става дума за невинните тромави птици. Това са млади (и не толкова млади) хора от окръга или пък от по-далече, които са пристигнали тук, за да предложат бързи любов-но-сексуални услуги на всяка самотна курортистка. „Гларусите“, както всички ги наричат, са ново съсловие, възникнало в България поради нуждите на туризма. Покрай другите работи туризмът има нужда и от амбулантни любовници. Може да се каже, че тяхното появяване е провокирано донякъде от самите жадни за развлечения, удоволствия и загадки чужденки. Много от тях търсят от курорта не само силно слънце, хубав плаж, шопска салата и карловски мискет, но и по-осезателната компания на някое жилаво тракийско момче. Тези чужденки са голямата атракция на плажовете, живата съблазън, която зове за явни приключения и тайни радости. Първите гларуси бяха околните работници, делиормански тур-чета и бургаски цигани. Постепенно към тях се присъединиха хората от по-висшите категории, чиновници, офицери, инженери, спортисти, артисти, журналисти. Може би най-симпатични от тях са все още невинните и незапознати добре с тайните на секса селски момчета, които пристъпват замаяни сред този непознат, бляскав женски свят и плахо се опитват да заговорят с някоя чужденка, използувайки заучените с херкулесово усилие пет чужди думи. Месеци или години те са живели с много легенди за преуспели български донжуановци, те са се вживявали в разкази за мъжки завоевания над примамливи другоземни красавици, те са мечтали за тези тайнствени моменти, които сякаш ще ги превърнат в нещо по-голямо и по-значително, ще ги изтръгнат от сивите делници на полето или във фабриката, за да ги поставят на някакъв висок пиедестал. Всичко е такава луда смесица от пубертетни пориви, младежки сантиментални блянове, груба мъжка настъпателност, развинтена сексуална фантазия плюс мъглявата надежда за „късмет“ и друг вид живот. Повечето от гларусите, като мнозина сериозни балканци, вярват, че Западът няма мъже и всички тия чужденки са в отчаяно търсене на какъв да е мъж. Човек изпитва объркано чувство на тъга и сарказъм, като вижда усилията им (най-често непохватни, грубовати) да се доберат до своите обекти. Ония, които идват отдалече, предварително са си запланували отпуските, за да съвпаднат със сезона, когато има най-много гостенки от чужбина. Техните средства не им позволяват да стоят в хотел и повечето от тях живеят в опънати някъде далеч палатки или на квартири в околните села и изминават километри, за да стигнат комплекса. Тези, които са от окръга и по-наблизо, предприемат своите донжуановски походи само в почивните дни. Отначало беше често явление човек да види отчаяните усилия на някои гларуси да разговарят със спрени чужденки, използувайки цялото красноречие на ръцете си. С течение на времето настъпи видимо подобрение на външния вид. Плахите, изчервяващи се или заекващи лица почти изчезнаха, за да дадат път на самоуверени, понякога неприятно арогантни самци, които вече владееха необходимия минимум от чужди думи. Не бяха редки случаите, когато интересите на гларусите се кръстосваха. Стигаше се до побоища или сражения между разните групи. Друг път те действуваха колективно. Групи, обикновено съставени от земляци или приятели от предприятия, включваха един или двама, така да се каже, представителни красавци, които се използуваха за примамка, за да могат да привлекат повече скучаещи гостенки, така че да има за всички.
Но зад първоначалната цел на гларусите да постигнат колкото се може повече чисто мъжки завоевания, или казано на техен език — „бройки“, стоеше нещо друго, което впоследствие щеше да се окаже и по-важно. Те се срещаха с един колкото чужд и далечен, толкова лъскав и привлекателен свят, който с категорична жестокост им показваше разликата между ефектното многоцветие на западния живот (разбира се, гледан отвън) и техните собствени сиви и мизерни дни. Техните въображения превръщаха тази разлика в болезнено чувство, в глад, стремежи, амбиции и понякога решителност за действия. Комплексът за малоценност, предизвикан от това сблъскване на двата свята, ги зареждаше с огромна енергия и с неутолимата жажда да променят или да сменят своя свят. Затова по-късно сексуалните похождения на гларусите отстъпваха място на по-дълготрайни планове. Мнозина започнаха да дирят не момиче за една вечер, а приятелка, любовница, която би се съгласила на нещо по-голямо — например покана за посещение в чужбина или брак (фиктивен или реален). В най-лошия случай някакъв приличен подарък от магазините на „Кореком“. Колко пъти съм ги виждал тия момчета да стоят пред корекомските витрини и с романтична алчност да гледат лъскавите предмети. Помня каква огромна радост изпита един мой познат, млад дърводелец, когато неговата шведска приятелка му купи западни бански гащета. Човекът тича цял ден из комплекса, за да може светът да види шарените му гащета. Друг познат получи подарък електрическа самобръсначка и това го-ре-долу го направи да се чувствува като собственик на ролсройс. Дори по-възрастните гларуси жънеха подобни успехи. Имаше един бай Пешо, който на 56 години се ползуваше със завидна репутация между гостенките от средното поколение. Веднъж той се появи на плажа с яркочервена скъпа хавлия, а на главата си носеше пищен тюрбан, с който приличаше не на айтоски тенекеджия, а на жив махараджа. Когато го попитах защо толкова се радва на една подарена хавлия, той ми каза:
„Защото никой друг в тая държава няма хавлия като моята! Разбра ли, другарче, едни хора се радват на власт, други на пари, трети на връзки, а пък аз се радвам на една хавлия. Какво лошо има в това?“
С развитието на туризма все повече и повече чужденци посещаваха комплексите. Идваха все по-богати западни граждани с великолепни коли и дори с яхти. Някои от тях се появяваха с екстравагантни жестове и с още по-екстравагантни намерения. Хората искаха да се забавляват, да се налудуват в една страна, която все още в ония години миришеше на девственост. Отношението на мнозина от тях към местните хора не бе по-различно от това спрямо туземци. Други веднага създаваха около себе си кръг от приятели и почитатели, между които човек можеше да съзре амбициозните погледи на някоя българска красавица. Едновременно с прилива на гларусите огромен брой момичета от цялата страна се отправиха към брега, за да ловуват за възможен западен любовник или съпруг. Няколкото успели бракове на такива момичета се превърнаха в истински легенди и увеличиха значително броя на българските дъщери на брега. Познавам софийски майки, които изпращаха дъщерите си на усилени курсове да учат чужди езици, а след това се опитваха да ги настанят под някаква благовидна форма на някой от курортните комплекси. Познавам доста свестни и сериозни момичета, които прекарваха всяка година цели месеци в очакване да бъдат открити от чудния принц, който да ги качи на белия си кон и отведе в стъкления замък. Смешно или не, но курортният комплекс беше нещо като прозорец към света, но и прозорец на въздишките. Някакво хубаво софийско момиче си хвана австрийски любовник (струва ми се, че по-късно се омъжи за него) и го накара да й купува всеки ден различен бански костюм, за да може да трови приятелките си от завист. Зная и една абсурдна история, която исках да превърна в пиеса. Четири мои познати, много приятни и интелигентни софийски момичета, си наеха заедно къща в Несебър, разбира се, с далечната надежда да срещнат мечтания чужденец. Постепенно, криейки се една от друга, всяка от тях се впусна в мистериозна любовна афера. Кошмарната развръзка дойде тогава, когато при разговор те разкрили, че всичките всъщност се срещали с един и същ човек, който се представял за финландец, говорел руски, а накрая излязло, че бил някакъв артистичен плевенски студент…
Най-после алеята, по която вървим, свършва. И в последния ресторант няма никакви места. Ние се ядосваме, защото сме гладни, и за да се утешим, влизаме в един от близките барове. Барманът е мой познат от Варна, Данчо. Той е мургав, трийсетгодишен, с благородно лице и неверни очи. Сервира напитките с маниерите и сигурността на цирков фокусник и ги придружава с галантни комплименти за всеки клиент. Говори с абсолютно самочувствие съкратения, келнерски вариант на седем или осем езика и артистично предлага своя специалитет „коктейл а ла Данчо“. Жените го намират за много привлекателен и той е доста зает в свободното си време. Освен с обслужване на бара той се занимава с още куп неща, които се знаят само от постоянните клиенти. Той е доносчик на Държавна сигурност, която пък го оставя да търгува на черно с валута и да предлага на свенливи самотни чужденци връзка с красиво момиче. Малцина биха повярвали, че елегантният, чаровен Данчо е сводник, черноборсаджия и доносчик. Година или две по-късно той, изглежда, ще прекали в своите печалби или ще направи неблагоразумен ход, защото Държавна сигурност ще се откаже от услугите му и той ще се намери със солидна присъда в затвора.
Докато Данчо ентусиазирано прави своя коктейл за моите приятели, аз виждам от другата страна на бара още едно познато лице. Това е Любка от Бургас. Тя е тук и тази година, както беше лани и по-лани. Любка, която всички местни граждани познават и която е свързала живота си с вечерите и нощите на комплекса. Тя е може би първата лястовица на гъстите ята от жадни за лек живот и приключения момичета, които през шейсетте години социалистическата действителност ще произвежда извън плановете. Любка е интелигентно момиче, говори два или три езика, би могла винаги да намери работа в някое от бюрата на комплекса, но тя не желае, предпочита неизвестностите на новите познанства и осъмването в нощните заведения. Тя има тъмни коси, синьо-зелени очи и плътен алтов глас. Макар и не вече в първа младост, тя все още изглежда привлекателна. Най-хубавото в нея е усмивката й. Има нещо много сърдечно и добро в това постепенно просияване на лицето й, в цялото движение на усмивката от устните към очите й.
За мен тя е мистерия. Виждал съм я много пъти по плажовете да седи сама, загледана пред себе си, в някакъв унес, в който може би е отговорът на всичко. Имам чувството, че тя напълно съзнава това, което прави, и като че наказва себе си за нещо. Понякога се озоваваше в компании на ужасно груби и невъзпитани мъжища, българи или чужденци, и тогава човек можеше да долови огромната вътрешна разлика между нея и живота, който бе избрала. Веднъж я предизвиках на откровен разговор:
„Аз не искам да се оправдавам — каза тя, — защото най-малко в тая държава някой има право да ме обвинява. Ти живял ли си в стая, където таванът е по-нисък от ръста ти? И всеки път, като речеш да се изправиш, си удряш главата. Е, добре, на мене ми омръзна, писна ми да си удрям главата в тоя проклет нисък таван и затова съм на открито, може дъжд да ме вали, може павета да падат върху главата ми, може да е студено, но важното е, че няма таван…“
По-късно, в разговор с проститутките в Дирекция на милицията в София, аз щях да чуя многократно повторение на тази тема, за което ще пиша в една от следващите глави…
Тази вечер в бара Любка е в компания на някакъв български гражданин на средна възраст с дебел врат и присвити, замаяни от алкохола безлични очи. Това е някакво местно величие, я директор на фабрика, я началник на отдел. Безспорно средна партийна клечка, която е избягала тази вечер от уюта на съпругата и децата, за да потърси тайно развлечение тук, на брега. Явно Данчо е сводничил. Представям си целия му арсенал от дребни хитрини и планчета, родени от похотливи амбиции и мъжка суета. Почти сигурно той е пристигнал тук с държавна командировка, посетил е някакъв завод или служба, след което скришом се е измъкнал, за да полети насам. И колата му е държавна. И сметката от бара ще бъде част от „пътните и дневните“. За него, комуниста, члена на не знам колко бюра и комитети, Любка няма никаква друга стойност освен тази на забранения сладък, мистериозен плод. Той има едно най-силно убеждение: че този плод му се полага, както му се полага всичко, което може да докопа. Но той не е много опитен в тази игра. Изглежда недодялан и доста непохватен, защото върви по най-баналната линия. Всичко, което казва в момента, се свежда до един въпрос: „Ти знаеш ли кой съм аз?“ Любка не знае, нито иска да знае. Тя едва ли би желала да направи разлика между всичките тия мъже, които се повтарят с убийствена баналност. Тя е срещала много пъти този тип на провинциално партийно парвеню, при което похотливата жажда е придружена от инстинктивен страх — да не го видят, някой да не го познае, някой да не каже у дома. Затова той я е завел в дъното на бара, затова е седнал с гръб към прозореца, затова навежда глава към масата и полушеговито обяснява:
„Толкова приятели имам тук, човек не може да се отърве от тях.“
Заедно с гларусите, ловците на западни съпрузи или любовници, хората на Държавна сигурност и момичетата като Любка тези другари са следващият значителен елемент по Черноморското крайбрежие. Любка ги нарича „еднодневки“. За ден или два те са смелите герои-бегълци от семейния уют, от брачното легло и тесния кръг на отговорните другари. Те пристигат с доста пари, за разлика от бедните гларуси, плащат скъпи вечери и намират начин да се пробутат дори в заведения само за чужденци. Пийнали малко, те проявяват жестове, разпускат се, играят на благородници. А когато пийнат повече, се размекват. Гъгнещият партиен глас и фасоните изчезват и изпод кориците на партийния билет изскачат на свобода дълго потискани комплекси. Тогава човек слуша проточени сантиментални изповеди, отровени от горчиво съзнание за собствена и всеобща мръсотия. Може би това е единственото време, когато тези граждани разкриват себе си.
Времето напредва. Данчо ни предлага да отидем и да се нахраним в рибарската хижа, която е наблизо. Ние излизаме. Когато минавам край тяхната маса, чувам, че въздебелият другар е подхванал обичайния полупиянски монолог. Любка го слуша, но едва ли го чува. Усмихнатите й очи гледат зад него, навън, в мрака, където поне няма тавани.
> БЕЛИЯТ МЕРЦЕДЕС
В същата тази съботна вечер на Слънчев бряг, за която разказвах миналия път, следвайки съвета на бармана Данчо, ние четиримата се отправихме към „Рибарската хижа“ с надеждата, че там може би ще намерим свободна маса.
И ето ни сега всред едно от ония измислени заведения с неудобни малки масички, пейки вместо столове, някакви уж селски зидове с накачени грънци, безвкусна пародия на народен бит. Покрив няма, освен над близката кухня. Заведението е на самия плаж и по пясъка стърчат черните гъби на отворените чадъри, оставени така, както са били през топлия ден. Тази рибарска хижа, която нито е хижа, нито е рибарска, е предназначена да бъде туристическа атракция за западните търсачи на балканска екзотика. В последните години десетки подобни заведения изникнаха по целия черноморски бряг. Малко по-надолу е „Корабът“, където ресторантът представлява кораб, затънал завинаги сред дюните. Вечерно време той е осветен като карнавална венецианска лодка. Във Варна — Златните пясъци, има цяла дузина „кошари“, „цигански катуни“, „рибарски хижи“ и кой знае още какво. На юг край Аркутино, близо до самия бряг на Ропотамо, има бамбукова шатра, която е нещо като нощно заведение. Всичко това е плод на туристическото въображение на „Балкантурист“, който се опитва да съчетае национални традиции с имитации на стилове от прочути курорти. Но колкото и ефектни да са понякога постройките и декорът, действията, които се разиграват всред тях, принадлежат на друг свят. За всеки по-интелигентен посетител в цялата тази бутафория има нещо обидно евтино. Пошла опаковка, която съдържа съмнителна стока. И готвеното, и сервирането, и заплащането сякаш съответствуват на измамния, пластичен дух на декора…
За наше щастие или нещастие ние намираме свободна маса. Не една, а колкото щете, което ни изпълва с предупредителна тревога. Келнерът, някакъв полупиян мазник, изскача от мрака и застава пред нас в предизвикателна поза на котарака Бегемот. Той е един от ония фамилиарни веселяци, които имат ужасния навик да интимничат, да говорят с фрази и да вписват датата в сметката. Типична продукция на туристическия разцвет. Като гледам мазните му дрехи, си помислям, че едновременно с рибата са го пържили и него, че той е пържен келнер. Докато чисти масичката с мръсен парцал, той пародира, не знам защо, Ботев:
P>
Само, знайте, за парата,
като човек, що да правя
— продавам си и душата.
P$
После ми намига и ми сочи с глава към масичката в дъното, където е седнал мъж с голям акордеон, увесен на раменете му. Той е облегнал темето си върху стената, като че спи, но очите му са отворени и безучастно гледат нагоре. Почти веднага разпознавам лицето му. Това е един от моите по-младши колеги от политехниката, който завърши три години след мен. Той се казва Владо, но всички го знаем като Пилето. Почти всеки от работещите по хотелите и ресторантите на комплекса го познава.
— Ако не сте виждали паметник на чакането — ето го — казва присмехулно келнерът.
— А какво чака? — пита моят приятел.
— Белия мерцедес — отвръщам аз.
— Ама го няма, толкова години вече го няма… — добавя келнерът и изчезва, за да донесе листа.
През всичките предишни години, когато минавах или летувах тук, виждах Пилето. Той се появяваше през късния следобед, провесил неизбежния акордеон, и бавно се запътваше към кафе-сладкарницата, за да седне на някоя крайна маса. Той се усмихваше на всички, но някак съвсем отнесено, като че усмивката му нямаше нищо общо с него или той самият беше далеч от нея. Само много рядко блуждаещите му очи трепваха и той като че се събуждаше от сън, погледът му придобиваше сила и цялото му лице напомняше на онова, което той беше. Отсреща се бе появила красива русокоса жена или пък се бе мярнала бяла кола. Мнозина смятаха Пилето за луд, посрещаха го и го изпращаха със съчувствие, съжаление и понякога с тъжен присмех.
Почти всеки на комплекса знае неговата история. Зная я и аз. При това, докато за мнозина той не е нищо друго освен смахнат акордеонист, който може да свири само безумно сантиментални пиянски песни, аз го помня по-друг.
През 1959 година той пристигна за първи път тук, на комплекса, който тогава беше малко курортно селище, свряно в дъното на северния несебърски плаж. Пилето работеше като младши електроинженер в едно софийско предприятие. Цялата му компания се разположи на палатки край дюните и ние имахме много приятни вечери заедно. Той беше душата на компанията, свиреше с акордеона, пееше импровизирани от него песни и момичетата наоколо го обожаваха. Беше красиво, стройно момче, с топли черни очи и силно, мъжествено лице. С всички се отнасяше много топло и с онази естествена, идваща отвътре доброта. На 27 години, като повечето от нас, Пилето нямаше никакви особени грижи, нито пък малката заплата и бедността му правеха впечатление. Всички бяхме бедни, но това едва ли ни измъчваше. Най-хубавата песен на Пилето започваше с думите:
P>
Нека сърце да е широко.
P$
Чужденците през онази година бяха съвсем малко. На комплекса човек можеше да срещне само неколцина западняци, любители на приключения, които бяха пристигнали в България просто в дирене на необикновеното. Все още бяхме далече от крещящия панаир на голямото туристическо нашествие. И като при всяко добро начало, храната и обслужването бяха далеч по-качествени.
Един ден, по пладне, ние лежахме на пясъка пред хотел „Чайка“. По онова време той беше най-представителният хотел и бе определен главно за западни гости. Забелязахме (как можехме да не забележим), че пред хотела спря бял мерцедес със западногермански номер. От него слезе 34-35-годишна жена, доста привлекателна, с маниери, издаващи подчертано самочувствие. Нашите момичета завистливо поглеждаха елегантните й дрехи. Тя носеше скъпа бяла блуза, син панталон и красиви сандали, които българките по онова време можеха само да сънуват. Тя се огледа любопитно и се готвеше да отмине, когато акордеонът на Владо привлече вниманието й. Нашият приятел пееше с пълно гърло и дори не забеляза гостенката, която внимателно го наблюдаваше. Същата вечер, по обичай, цялата компания се бяхме разположили в градинката зад казиното и Владо, отново в добра форма, надуваше своя акордеон. Между другото той наистина не беше лош музикант. Трябва да беше на здрачаване, когато собственицата на белия мерцедес внезапно се появи при нас. Тя беше застанала наблизо и загадъчно усмихната слушаше непонятния български език. Стори ми се, че тя хареса нашия самодеен акордеонист. Неколцина от компанията знаеха немски и веднага се завърза разговор. После госпожата, чието име съм забравил, покани всички на пиене в големия й апартамент. Всички бяхме очаровани от нейната непринуденост, от щедростта й и може би от мистерията, която заобикаляше нейното самотно пътешествие. Имах чувството, че тя искаше да забрави нещо, че бягаше от някакъв преследващ я спомен, защото на няколко пъти зад нейното прекалено оживление и малко раздут ентусиазъм долавях болезнено присъствие на нещо друго. През цялата вечер тя гледаше към Владо с открит възторг и до късно, до зори, танцува с него. И от тази среща започна историята, която промени напълно живота на моя колега. Госпожата с белия мерцедес се влюби страстно в черните очи на това красиво българско момче и с амбициозността на всяка жена го окупира само за себе си.
По-нататък ние рядко го виждахме между нас. Той се настани зад волана на колата, до своята русокоса фея, и двамата литнаха по пътищата край морето. Всичко звучеше горе-долу като в приказките, само че Мара Пепеляшка беше нашият инженер, а благородният принц — германската милионерка. Завистниците от нашата компания веднага докладваха, че само след няколко дни Владо се появил най-елегантно облечен. Те твърдяха, че неговата любима му купила две дузини скъпи ризи, не знам колко чифта обувки и няколко костюма. В света на току-що родилото се движение на гларусите той бе смятан като голям пример за подражание. Двамата се появяваха в най-добрите заведения от Созопол до Балчик, сменяха най-добри хотели, кръстосаха цялата страна и нещо, което беше жива сензация, германката уреди с милицията, та пуснаха Владо с нея да отиде до Кюстенджа и Истанбул за по ден или два. Белият мерцедес летеше по крайбрежните пътища като някаква символична птица на щастието, оставяйки зад себе си дълги погледи и въздишки. Имаше млади хора около нас, които неволно се сравняваха с Пилето, надеждно опъваха мускули и със самочувствие си казваха, че щом той е могъл да завърти главата на една германска милионерка, те, които смятаха, че са повече от него, биха могли да разчитат най-малкото на някоя Ротшилд или Пол Гети. Излишно е да казвам, че главната тема на нашето летуване беше Владо и германката. Шегобийци решиха, че трябва да се издава осведомителен бюлетин за развитието на любовната афера. Вече се говореше, че любовта между двамата била толкова силна, че госпожата телефонирала на адвоката си в Германия, за да уреди развода й. Други казваха, че тя купила съгласието на паспортните власти да вземе любовника си завинаги на Запад. Един приятен наивник от Поморие, Димчо, който продаваше сладолед на главната алея, ми каза с най-поверителен глас:
„Братче, няма лъжа, няма измама, от сигурно място го знам. Нашите са решили да правят голям износ на любовници. Ако не си в списъка, бързай да се вредиш.“
Всъщност тези думи изразяваха най-искреното убеждение на гларусите и курортните мечтатели, че Западът страда от постоянна сексуална незадоволеност и че политически и идеологически било в интерес на социалистическия лагер да изпратели нашите юнаци да разрешат тази западна криза.
Когато срещнах един или два пъти на чашка самия Владо, стори ми се, че той беше замаян, че някак бе загубил чувството си за реалност, че вътре в него бе настъпило дълбоко объркване. Той се опитваше да покаже, че нищо особено не се е променило, и в същото време подчертаваше, че между него и нас има голяма разлика, като че цял живот той бе притежавал красиви милионерки и се бе возил само на бели мерцедеси. С луда наивност той вярваше, че той е това, което германката бе направила от него, и вярваше с онази примитивна сериозност, с която партийните ръководители у нас вярват, че са заслужили положението си. Цялата му толкова приятна волност и свобода бяха изчезнали, той говореше някак забавено, тежко и скоро даваше да разберем, че май нямаше общи теми за разговор с нас. Някой иронично се обръщаше към него с „хер Владо“.
И точно тогава, почти в края на сезона, балонът на щастието, както се бе вдигнал високо в облаците, се спука и нашият човек падна на земята. Милионерката си отиде така внезапно, както бе дошла. Една сутрин тя се качи на белия мерцедес и си замина, за да не се върне никога вече. Вероятно всичко това беше за нея някакво курортно увлечение, което трябваше да има своя край. Но за Владо и за света на гларусите нещата не лежаха върху същата проста и жестока логика. Този месец, в който нашият беден електроинженер бе видял блясък, охолство и щедро пилеене на пари, бе седял зад волана на великолепна кола, бе държал в ръцете си красива, мистериозна и властна жена, бе повярвал, че това не е каприз на живота, а нещо, което му се полага — беше достатъчен, за да го побърка.
Отначало той вярваше, че тази Грета или Хелга, или Елза щеше да се върне до края на сезона. Затова той напусна работа и остана на брега да я чака. Повече от сигурен съм, че това си беше негово внушение, че тя едва ли му бе обещала такова нещо. Като вярно куче той прекарваше дълги часове, седнал на първата пейка край главната алея, близо до шосето Бургас-Варна така, че да може да гледа приближаващите коли! Може би за първи път през живота си той се озова в доброволна самота, защото не желаеше да се среща с предишни приятели, нито пък се свързваше с нови. Единственият, който го придружаваше навсякъде, беше акордеонът му.
В средата на октомври същата година, заедно с група журналисти и хора от киното, присъствувах на последния курортен ден, когато комплексът официално закриваше сезона. Почти всички хотели бяха зазимени, по алеите, засипани с окапали листа, нямаше жива душа и по пустите плажове се разбиваха големи пенливи вълни. Навред беше унило и мрачно. Отгоре на всичко валеше почти без прекъсване. И в този най-последен ден видях Владо, вероятно единствения обитател на комплекса, да седи като прокажен на първата пейка край пътя. Минах покрай него и се опитах да го заговоря. Той ме изгледа безучастно и извърна глава.
Той продължил да чака и през следващата година. Казаха ми, че пристигнал на Слънчев бряг още преди откриването на сезона, когато бадемите цъфтели, и стоял пак до последния ден. Тъй като все пак трябвало да се прехранва с нещо, от време на време свирел по ресторантите, които нямали оркестри и за известно време поправял електрическите инсталации по хотелите. Дали му някаква стаичка, където живеел безплатно. Хора, които го бяха виждали, говореха, че той бил загубил интерес към всичко друго: близки, професия, приятели, планове за бъдещето — нищо не го интересувало.
„Тя ще се върне! Тя не може да не се върне!“ — казал той на наш общ приятел.
Той продължи да чака и през следващата и по-следващите години. Постепенно се бе привързал към алкохола, беше измършавял, погрознял и някога живото, интелигентно лице бе загубило изразността си. От някогашната респектираща слава на велик донжуан не бе останало нищо. Келнерите, управителите на ресторантите и милиционерите го пъдеха, защото бил загрозявал гледката…
И ето го сега, седнал в ъгъла на рибарската хижа, прегърнал неразделния си акордеон и облегнал глава върху стената. Очите му са хлътнали, погледът му — почти угаснал, и лицето му едва-едва напомня за някогашния Владо. Отивам при него и се опитвам да го заговоря. Но както и преди това, той нито ме познава, нито реагира.
„Ще изпееш ли за нас «Нека сърце да е широко»?“ — казвам аз.
Той ме поглежда с недоумение, сякаш не разбира кой съм и какво искам. После, може би помислил, че и аз съм от тези, които постоянно го пъдят от ресторантите, тромаво се надига и тръгва към входа. Пред него по алеята пълзят коли. За миг той се спира. Виждам как лицето му се оживява и тялото му леко се привежда напред, сякаш да не изпусне приближаването на белия мерцедес.
> ПОКЛОН ПРЕД ЦАР ДОЛАР
Едва ли някой може да оспори значителните промени, станали в България със започването и разрастването на международния туризъм в страната, с превръщането му във важно държавно мероприятие. България през 1966 година беше доста по-различна от България през 1956 година. И тази разлика не бе само на повърхността. Исторически закономерно тези 10 години съвпаднаха с обща промяна на климата в Източна Европа, където безспирната борба между фикциите на идеологията и реалностите на живота роди важни компромиси. Както всеки български гражданин знае, фанатичният идеологически поход за революционна промяна на човека и обществото, за създаването на комунистическа нравственост и комунистическо мислене, за поставянето на човешкия живот в рамките на партийноидеологическите формули, за фактическото изграждане на друг, напълно нов свят в тези години загуби много от силата си. Комунистическите лозунги за вярност към марксическия идеал, за идейна и нравствена чистота останаха да плуват като едри мехури във все по-бавните и по-нечисти обществени води. Големите и силни думи за победата на революцията, за тържеството на комунистическата правда, за строителството на комунизма се превърнаха от партийна програма в парадни фойерверки, които един или два пъти годишно осветяваха българското небе. Вместо отвлечените и чужди на българската действителност формули на Маркс консолидираният тоталитарен режим възприе практическите принципи на хищния държавен капитализъм по съветски образец. Основният идеологически аргумент на революцията, който оправдаваше провеждането й, а именно премахването на експлоатацията на трудещите се, бе хитро подменен с утвърждаването и безмилостното увеличаване на тази експлоатация. Тя, разбира се, бе оправдана с текущите нужди на обществото. Множество чисто капиталистически похвати намериха отново своето място в страна, която бе наричана социалистическа. Пак през тези десет години като че настъпи известно отрезвяване в партийните редици, като думата БОРБА постепенно бе заменена с думата УДОВОЛСТВИЕ. Да се преживее някак по-добре, по-приятно, ако може по-дълго, стана движещ инстинкт на големи и малки партийци, които благополучно бяха забравили за борбата и жертвите по построяване на щастието за бъдещите поколения. Аз лично не познавам нито един-единствен партиен член в България, от председателя на Държавния съвет до обикновения партиец, който да вярва все още в някакви комунистически идеали. Ако сталинистите пълнеха въздуха с обещания за неясно далечно бъдеще, техните наследници зарязаха бъдещето и доста практично се заеха с действителността, отнасяща се до техния собствен живот.
Част от тази действителност беше превръщането на България в туристическа страна. Приятели са ми разказвали за голямата борба, която се е водила в Централния комитет на партията и висшето държавно ръководство за развиване или за ликвидиране на международния туризъм. От едната страна на този вътрешен фронт са били умерените другари от новото властвуващо поколение, плюс плановиците, икономистите и външнотърговските дейци, а от другата страна — старият партиен кадър, сталинско-китайската част на партията и Държавна сигурност. Първата група е посочила значителните материални изгоди от туризма, спечелването на стотици милиони валутни левове, бързото модернизиране на пътищата, ресторантите и хотелите в страната, увеличения търговски обмен. Тези другари ревностно защитавали известната идея на съветското ръководство да превърне България в показна витрина на комунизма. За известно време някои от тези дейци сериозно са вярвали, че България може наистина да стане такава ефектна показна реклама за цветуща страна под егидата на социалистическото братство. В същото време хората от втората група атакували международния туризъм от принципни идеологически и нравствени позиции. Виден генерал от Държавна сигурност се провикнал: „Ние не искаме държава от добри келнери. С келнери не се прави комунизъм!“ Той и тези като него виждали нещата в значително по-мрачна светлина. За тях всеки западен турист, който вървял из страната, бил безплатен агент на капитализма и доста убедителен агитатор против социалистическата система. Каква по-голяма пропаганда за капиталистическия начин на живот от тези добре облечени, материално задоволени, пътуващи навсякъде по света, свободни във възгледите си западни туристи с техните лъскави коли и още по-лъскави вещи. Според Държавна сигурност туризмът бил най-големият идеологически враг, най-силният идеологически диверсант. Отгоре на всичко Държавна сигурност мразела западните туристи по чисто практически причини. Как се следят два или три милиона туристи? Откъде да се вземат хора за всеки от тях? И без това бюджетът за сигурността бил раздут до немай-къде. Контролът върху туристите, особено в разгара на сезона, бил нещо, което хвърляло колегиума на Държавна сигурност в ужас. На тези милиционерско-идеологически възражения застъпниците на туризма отговаряли, че за всичко имало лек и че със спечеленото от туризма жизненият уровен на българското население щял да се изравни с този на напредналите западни страни, така че сравнението щяло да бъде в полза на социалистическия строй.
Така през тези десет години „горе“ се водила остра борба между икономика и идеология. По някое време везните силно наклонили в полза на идеологията. Дори се изготвяли списъци за превръщането на стотиците хотели по крайбрежието и планините в почивни станции. Последните трябвало да се раздадат на предприятия и учреждения и така с един замах да се ликвидира туристическото нашествие в България. Но когато нещата опрели до сметките, оказало се, че връщането назад било равно на тежка финансова катастрофа. Вече били направени огромни инвестиции. Според слухове московските банкери на България отхвърлили категорично всякаква идея да платят масрафа за възстановяване на идеологическата девственост по българската земя. Тъкмо напротив, били дадени указания международният туризъм в България да се развие до най-голяма степен и се превърне в съществено валутно перо. Пропагандните цели на Хрушчовата витрина на щастието били изместени значително от чисто капиталистически, печалбарски идеи. Изглежда, че значителният начален приход от долари (чуждата валута в България се преценява единствено в долари) бе разпалил въображението на по-практичните партийни й държавни ръководители. От средата на шейсетте години изпълнението на валутните планове бе преследвано с безогледна настойчивост. Смятаният от цялата комунистическа пропаганда отпреди 1956 година международен туризъм за атрибут на капиталистическия свят и подкуп, който капиталистите давали на нещастните западни граждани, сега магически се превърна в необходимост на комунистическата държава. Гнусният американски долар, както го наричаше вестник „Народна борба“, се превърна в единствено мерило за успех при провеждането на партийната програма. Много идейни скрупули бяха пожертвани пред олтара на цар Долар. Официално оправдание за това беше, че българската индустрия трябва да бъде оборудвана с най-модерни западни машини и съоръжения. Парите за тях идвали от туризма.
„Ние позволихме на Запада да дебаркира на черноморския бряг, за да му вземем парите“ — бе декларирал виден партиен стратег.
„Защо да не превърнем България в Швейцария! Червената Швейцария!“ — бе извикал друг.
През тези десет години и по-късно в страната наистина бе предприета гигантска строителна програма. Българските пътища, които бяха в окаяно състояние, започнаха лека-полека да придобиват европейски вид. Туризъм без добри пътища бе немислим. Хотелите в страната с няколко изключения бяха в още по-лошо положение. Спомням си, че когато в началото на петдесетте години ходех по командировки из страната, мисълта за пренощуване в хотел ме ужасяваше. В Сливен, във Видин, в Карлово и Сопот, в Бургас и къде ли не хотелите представляваха отвратителни, нехигиенични, зле стопанисвани сгради. Огромните капиталовложения на „Балкантурист“ плюс собственото строителство на окръзите осеяха страната с голям брой първокласни хотели на добрия европейски стандарт. Беше наистина удоволствие човек да спре в такова например загубено градче като Търговище или пък да отиде в Котел, Смолян, Пазарджик или Габрово и да прекара нощта в спретната хотелска стая и да получи добра храна в ресторанта на прилична цена. При много от хотелите и ресторантите архитектите проявиха талант и изобретателност и създадоха забележителни места, които впоследствие станаха желани за местното население. Пак с тази вълна на туристическото строителство изникнаха и множество кафенета, ханчета, пивници, закусвални и други. Едновременно почти се извърши строителството на бензиностанции. Значително се подобриха пощенските и телефонните служби. С една дума, туризмът, а не комунизмът модернизира България. Толкова по-радостно беше, че местното население можеше да ползува богатствата, предназначени за туристите, което силно се отрази на собствения му уровен. Всички тези постижения пълнят страниците на пропагандните издания на режима и, разбира се, биват преписвани не на туризма, а на комунизма. Но за всеки непредубеден е повече от ясно, че без това стремглаво ангажиране на държавната машина с превръщането на България в страна на международния туризъм българските граждани може би още щяха да кихат в прахоляка на старите пътища. И ако цялото това строителство представлява първата голяма придобивка, която туризмът донесе на българските граждани, втората не по-малко важна придобивка беше онази, от която партийните агитатори най-много се бояха. България наистина бе превърната в нещо като витрина, но на нея бяха изложени не толкова добродетелите на комунизма, колкото истината за живота на Запад. Общуването на българските домакини с гости от цял свят допринесе извънредно много за унищожаването на много пропагандни лъжи и разширяването на познанията на хората едни за други. След близо десетгодишна сталинистка бясна пропаганда българските граждани можаха да видят, че външният свят си беше това, което те помнеха и знаеха отпреди войната.
Сигурно биха могли да се приведат още много данни за изключително положителната роля на международния туризъм за народите на тоталитарни страни, тровени всекидневно от безспирни пропагандни лъжи. Тази естествена обмяна на знания на едни народи за други народи и оттам по-вярно и непредубедено отношение към политическите и икономическите проблеми на света в наше време ми се струва, че е един от най-важните резултати на туризма Изток-Запад. Никога няма да забравя например огромното впечатление, което българската действителност през 1944 година произведе върху влезлите в страната съветски войници. Те, които бяха отровени с партийните лъжи за ужасна мизерия, мъки и страдания на света отвън Съветския съюз, с изумление видяха, че дори скромният уровен на тогавашния български гражданин бе на космическо разстояние от тяхната съветска мизерия. И сега горе-долу същото действие се повтаряше на българска територия, само че този път смайването принадлежеше на българските граждани.
Отчитайки с ясно съзнание всички тези дарове, които туризмът донесе в България, аз все пак не мога да избягна собственото си огорчение, че слугинският или робският манталитет на туристическите организатори в България, тяхното угодничество и липса на човешко и национално достойнство при много случаи направиха от срещата между чужденци и българи печално и горчиво унижение за собствения си народ. Както разказах в предишните глави, в своя безогледен стремеж да привлекат, да угодят и да се харесат на повече чужденци, както и да спечелят повече долари, хората на „Балкантурист“ подложиха на грубо и вулгарно оскърбление българите. Това трябва да се припише единствено на тромавите, непохватни и често пъти просташки обноски на хората на режима. От друга страна, твърде очебийният контраст между западните гости — свободно пътуващи граждани на света, и местните български крепостници доведе до твърде отчайващи чувства и мисъл за обреченост. На трето място, материалният блясък на туристите от Запад предизвика твърде примитивен култ към притежаването на хубави вещи. Благодарение на туризма, „Кореком“ и нашата партийна аристокрация, която съумяваше да заделя значителни суми долари за свои лични нужди, само в две или три години притежаването на красиви вносни вещи щеше да се превърне във всеобща болест, във фанатично убеждение, че човек не е равен на другите, ако не носи френски гащи, италиански обувки или английски пуловер. Да не говорим за радиоапарати, магнетофони, хладилници и леки коли.
И на четвърто място идва моето носталгично чувство за погребана завинаги оригиналност и девственост на българската земя, за замяната на естествени, дълбоко народни красоти с пластичната цивилизация на туризма. Може би аз си противореча, като казвам, че модерните ресторанти и хотели ми харесват, но отбелязвам, че в тяхната комерческа атмосфера ми липсва простотата и чистотата на старата, миришеща на подово масло селска кръчма.
> ЛЕГЕНДАТА ЗАПАД: ВЕЩИТЕ
През лятото на 1959 година бях в Москва. Престоят ми там съвпадна с американската изложба и пускането по съветските екрани на американския филм по романа на Толстой „ВОЙНА И МИР“. Но докато филмът предизвиква оживени спорове всред обикновените съветски граждани, павилионите на американската изложба имаха възможно най-смайващия ефект върху съветските посетители. Там те видяха всевъзможни вещи, за чието съществуване не бяха дори сънували. Мнозина отказаха направо да повярват, че хладилниците, телевизорите, разни кухненски машини, леки коли, битовите технически удобства, дрехите и напитките бяха неразделна част от живота на обикновения американец. Аз стоях всред гъстите тълпи на посетителите и гледах почти детското им увлечение, стигащо до прехлас, когато преминаваха покрай експонатите. Съмнявам се дали на друго място по света някога е имало такъв спонтанен, първичен и масов изблик на боготворене на вещи. От това време в главата ми е останала една колкото смешна, толкова и тъжна случка. Руски приятели, интелектуалци, ме поканиха на гости, като скришом ми довериха, че тази вечер на масата ще има някакво фантастично, невероятно питие, което домакините бяха получили с големи усилия и на висока цена. И така, вечерта аз се озовах в една стая, пълна с около двайсетина мъже и жени, много приятни московски поети, писатели, филмови дейци, артисти. След като изпихме порядъчно количество водка и опустошихме няколко тави мезета, домакинът даде знак, че е дошло време за атракцията на вечерта Възцари се тишина. Всички направихме кръг и домакинът с маниерите на древен заклинател внесе в центъра на кръга една голяма бутилка, пълна с кафеникава течност, на която пишеше кока-кола. Смешно или не, появяването на тази бутилка предизвика истинско вълнение у почти всички присъствуващи. Бях виждал подобни изрази върху лицата на опитни пиячи, вкусили за първи път 12-годишно шотландско уиски, или пък мераклии, отпили за първи път чаша класическо френско вино, но никога не бях виждал хора, които да свещенодействуват пред бутилка кока-кола. Мнозина смятаха, че това е някакъв силен алкохол, и разочарованието беше огромно, когато домакините със същото свещенодействие поднесоха на всеки от нас по един напръстник кока-кола.
Пак в тия години, все още доста преди епохата на „Кореком“ и износа на български специалисти за арабските и африканските страни, човек често можеше да види подобни чувства върху лицата на хората, които заобикаляха всякаква по-лъскава западна кола, спряла пред хотел „България“ в София. Това бяха погледи, които изразяваха странна смесица от възхищение, учудване, любопитство и някаква почти безнадеждна мечта за притежание. А ние бяхме много бедни. След безмилостното сталинско ограбване на страната, абсолютно некадърното държавно ръководство, липсата на каквито и да е стимули за работа и живот нашият жизнен уровен беше отишъл под нулата. По бедност ние застрашително се бяхме приближили до просяшкото ниво на съветските граждани. Контрастът между нашия живот и този на Запад в средата на петдесетте години беше толкова голям, че всяка западна вещ се явяваше като мостра от рая. Прибавете към това и факта, че на пазара в България не се продаваше почти нищо. За всяка елементарна вещ, от алуминиева вилица до велосипед, човек трябваше да води дълга борба чрез връзки, подкупи, комбинации, опашки, за да я получи. Така наречените стоки за широко потребление фигурираха само в плановете и сънищата на хората. Режимът хвърляше всички средства за осъществяване на инфантилните си параноични мечти, като високи пещи, тежка индустрия и прочие.
Така че съществуваха всички предпоставки за създаването и утвърждаването на най-популярния естествен култ, появил се някога в България — култа към вещите, и особено към западните вещи. И до ден днешен, когато нещата са значително променени, този култ ще си остане доминираща сила в живота на огромното мнозинство български граждани, което ще стъписва много чужденци. Нещо повече — гавра или не, в последна сметка понятието „строителство на комунизъм“ ще означава по същество увеличаване притежаването на повече вещи. Като че цялата марксистко-ленинска идеология е заложила на туземското разбиране, че вещите ще направят хората по-добри и по-щастливи. Затова във всички държавни планове, във всички обещания за бъдещето, в заканата да се изравним по жизнен уровен с Америка се говореше за снабдяване на населението с повече и по-хубави вещи. Когато днес четете за щастието на хората у нас, репортажите и очерците за това щастие неизбежно изброяват като почти единствени агенти на щастието гардероби, хладилници, перални машини, леки коли и т.н.
Но държавните планове и партийната пропаганда са едно, а празните магазини — друго. И тъкмо отсъствието на най-необходими вещи от пазара или лошото качество на родното производство са може би основната причина хората да обърнат глави към западната вещ. Отгоре на всички качествени предимства западната вещ притежаваше цялата притегателна сила на забранения или на не-достижимия плод. Както ще видим по-нататък, именно култът към западната вещ ще се подхранва до значителна степен и от снобизма на преуспяващия партиен буржоа, от суетното му желание да притежава това, което другите около него нямат.
Гледайки назад, аз виждам, че първите агенти или вестители на култа към западната вещ не бяха толкова редките пътници чужденци, колкото самата партийна аристокрация и децата й. Ако един ден в България се появи честен партиен или държавен водач, бих го замолил да публикува списъците на стоките, внасяни от специалното снабдяване на върхушката през петдесетте години, когато огънят на вещоманията обхваща т.нар. „вождове и верни синове на народа“. Тези ангели на комунизма бяха (по собствените им закони) първите контрабандисти и черноборсаджии, които внесоха в България найлонови чорапи, ранни магнетофони и перални машини, италиански обувки и германски коли… От това време е веселият случай с един български поет, който с огромни усилия бе успял да се снабди с чифт найлонови чорапи, които бе подарил на невярната си любовница. Разбрал за измяната, той беше отишъл при нея и извикал: „Дай си ми найлоновите чорапи!“
Чрез граждани, близки до върхушката и специалното снабдяване, някои късметлии в София можаха за първи път да вкусят истинско шотландско уиски. Нашето щастие беше безпределно, ако можехме да притежаваме кутийка с ножчета за бръснене „Жилет“ или добър западен крем за бръснене. Всяко ножче се употребяваше рекорден брой пъти, като го точехме върху стъкло. Но най-болезнено и понякога неудържимо реагираха на западните вещи жените Наистина немотията и оскъдицата правеха притежаването на козметични средства от прочута западна фирма като „Ярдли“ или някоя друга да бъде равно на непостижима мечта. Нашите жени, и млади, и възрастни, бленуваха за западно бельо, обувки, облекло, чанти и т.н. Една от моите редакторки, високоинтелигентна и сериозна жена, веднъж посочи пред мен чужденка с хубава чанта и ми каза:
„Не се смей, но за такава чанта съм готова на всичко!“
Междувременно, с промяната на политическия климат през 1956 година, със започването на първите организирани туристически пътувания до Източна Германия и Берлин (който тогава не бе преграден със стена), с разрастването на спортните връзки с чужбина, с многократното увеличаване броя на транзитиращите пътници и особено с първите стъпки на международния туризъм, притокът на западни вещи в България започна значително да нараства.
Както вече отбелязах, пионерите на пренасянето на западни вещи в големи количества бяха привилегированите хора на режима. България излизаше от строгата сталинска изолация и новосъздадените контакти със Запада бяха повод за чести служебни или полуслужебни пътувания. Тъй като командированите другари по онова време бяха все важни птици, за тях нямаше митнически контрол. Пък и в митниците стана една специална промяна. След чистката в Държавна сигурност, проведена под егидата на Хрушчов, голям брой бивши служители, обвинени в жестокост и беззакония, бяха настанени главно по митниците. Последните станаха истински филиал на Държавна сигурност. Ала изхвърлените там бивши сталинистки фанатици и амбициозни кариеристи съвсем логично заляха митниците с едно твърде немитническо чувство — на голямо разочарование от собствената партия и властта, на дълбоко огорчение за това, че греховете на големите бяха стоварени върху техните плещи, и на пълен цинизъм по отношение на вярност към обществото, служебен дълг и вяра в партийните идеали. Тяхната естествена реакция беше някак да си отмъстят и на партия, и на държава. И когато започна разширяването на контактите със западния свят, тези граждани откриха едновременно прелестта на западните вещи и привилегированото положение, в което те се намираха спрямо тях. Оттук нататък бившите бойци от предната линия на комунизма тихомълком се превърнаха в най-сериозни контрабандисти или съучастници в прехвърлянето на западни вещи. Важните или не толкова важни пътници, които се завръщаха от чужбина, бяха под техен контрол. И тази им власт се оказа не по-малко сладка от предишната. Толкова повече, че тя не само им доставяше желаното възмездие, но ги свързваше в тесен и властен съюз с най-силните хора в апарата на държавата и партията. Принципът „услуга за услуга“ намираше тук пълно материално реализиране. Впоследствие с притока на колетни пратки митничарите щяха да станат и известни крадци, действуващи с мълчаливото съучастничество на властта. Когато говорим за хората, които са откраднали най-много от собствената си държава, които са нанесли най-големи щети на държавния бюджет и по силата на официалните закони са в категорията на първокласните криминални престъпници, трябва да посочим всички членове на тази социалистическа мафия, която реализира милиони и милиони левове чрез незаконно внасяне или контрабандиране на грамадни количества западни вещи.
Най-честите пътници за чужбина бяха властни партийни и държавни функционери. Съответно най-големите контрабандисти и черноборсаджии бяха из техните среди. Ако и до ден днешен във всяко ведомство се води жестока борба кой да замине в командировка в чужбина, причината за това е твърде далеч от мечтаното посещение на Лувъра или британския музей, а идва изключително от предварително направената сметка, че с едно пътуване човек може да си изкара най-малко годишната заплата. В средата на партийните и държавните властници бързо израснаха специалисти по онова, което може да се изнесе и продаде на Запад, и по онова, което може да се внесе и продаде изгодно в България. От момента, когато се разбра, че при това двойно контрабандиране могат да се печелят луди пари, в България започна истински разцвет на незаконна търговия. Черната борса и контрабандата бяха нещо неразделно от дейността на всяко пътуващо властниче. Видни служители от министерството на външните и вътрешните работи, дипломати, куриери, водачи на спортни или технически групи, държавни търговци, официални лица, участвуващи в международни конгреси и конференции, специалисти и прочие масово участвуваха в тази двойна търговия. Шампионите в контрабандирането на западни вещи и износа на български ценности бяха, разбира се, хората на Държавна сигурност и техните близки. Най-на-пред те започнаха да изнасят от България всичко, което имаше някаква цена, от икони, старинни накити и скъпи предмети до пощенски марки. От филателната борса в София и от частни колекции с течение на времето изчезнаха всички търсени на Запад пощенски марки, които биваха тайно изнасяни. Незаконното изнасяне на български пари също се вършеше масово от тези другари. После всичко това се обръщаше на продаваема западна стока. В епохата на липсващите женски чорапогащници у нас мнозина от тези граждани позлатиха ръцете си. Имаше два лесно достъпни по онова време пазари — Белград и Западен Берлин. Лично аз съм бил на самата граница край Калотина, когато връщащи се от Запад коли, претъпкани с черна борса, са били пропускани без проверка, защото по телефона от София се е обадил член от мафията колата да не се пипа. Познати началници изпращаха съпругите си на пазар в Белград и след това ги чакаха на границата, за да уредят лично играта.
Друга категория граждани, които имаха славата на изтъкнати контрабандисти, бяха спортистите. Спортните връзки на България със света предхождаха икономическите и туристическите и затова спортистите имаха възможност да търгуват, когато цените на някои вносни вещи бяха фантастични. Но само част от спортистите принадлежаха към мафията. Останалите бяха преследвани. Много хора в България още помнят съдебните процеси срещу футболисти на „Славия“, „Левски“, срещу плувци, атлети, волейболисти, които изнасяха долари, зашити във футболни топки, и внасяха търговска стока. Един от най-често контрабандираните артикули бяха камъчетата за запалки, които се внасяха от Източна Германия. Едно камъче там струваше около 1 стотинка, а в България редовната му цена беше 50 стотинки. Друг контрабандирай артикул в тези първи години бяха часовниците. В София имаше цели криминални пръстени, които продаваха часовници. Един от главните вносители беше футболният отбор на ЦСКА. Спомням си, когато веднъж в Белград исках да си купя часовник, продавачът ме запита: „Колко часовника?“ „Как колко! Един!“ — казах аз. Продавачът се изсмя и на звучен сръбски ми каза, че предишната седмица Пижето (дясното крило на ЦСКА Миланов) купил „триста комада“. След часовниците дойде ред на дамско бельо и козметични артикули, по-късно настъпи царството на магнетофоните и транзисторите, на дрехи, на кухненски апарати, напитките, и кулминацията на контрабандата щяха да бъдат леките коли. Цените в България даваха възможност доларът, който вървеше между два и три лева, да донася печалба понякога от двайсет или трийсет лева. За един мой рожден ден ми бе подарен английски пуловер, за който на черно е било платено 60 нови лева. Точно същия пуловер видях в Лондон, че струва 2 английски лири.
По-късно, в последвалите години, контрабандирането щеше да придобие по-демократичен характер, щеше да слезе от тесния кръг на властната мафия, за да обхване едва ли не всеки обикновен гражданин, тръгнал на екскурзия в чужбина. Ала кой би могъл да обвинява тези бедни хора, когато пред тях стоеше яркият пример на висшите батковци, които вършеха същите криминални престъпления, но в годям мащаб. Вътрешни лица са ми разказвали за специални комисии, които са преоценявали оставените след Пловдивския мострен панаир стоки на смешни цени, за да бъдат продадени на членове на Политбюро и техните семейства. Нови мерцедеси и беемвета са се продавали под цените на стари таратайки.
Опасният размер на контрабандата щеше да застави държавата все пак да се опита да наложи някакви ограничения, но както всеки знае, тези ограничения бяха за простия народ, а не за шефовете.
* * *
Когато търсим обяснения за този наистина невероятен култ към западната вещ, който владееше българските граждани, който запълва доста съществена част от техния живот и често направлява техните действия в трагикомична светлина, трябва да изтъкнем две характерни особености на западната вещ. Първата беше нейната недостъпност и рядкост, втората и по-важната беше нейното качество. Някой веднага би ми възразил, че тези особености не са достатъчни за създаването на масов култ, защото в Англия например ролс-ройсът е рядка и недостъпна кола с изключителни качества, но нито всред англичаните, нито всред французите или германците съществува някакъв масов култ към ролс-ройса. Й това е напълно вярно. Така че качествата на западната вещ са може би само половината от обяснението. Другата половина стои всред новите, комунистическите елементи в психологията на българските граждани, на които ще се спра малко по-нататък.
Ако човек попиташе обикновен български гражданин защо той предпочита да притежава западна вещ пред родно или социалистическо производство, искреният отговор винаги беше „Ами защото е по-хубава и по-качествена!“ Или: „Не е нашият боклук!“ За почти всекиго в България, и особено в СССР, думата „западно“ беше синоним на думата „качествено“ или най-малко по-качествено от това, което собствената индустрия или търговия предлагаха. Разбира се, тук се стигаше до прекалени и абсурдни преувеличения. Но те бяха задължителният плод на култа. Самата западна вещ обаче беше най-добрият си пропагандатор. Тя се появяваше пред нас като творчески феномен, който съчетаваше в себе си неприсъща нам изобретателност, инициативност и фантазия. Ние бяхме смаяни от разнообразието на западните стоки, съпоставено с бедния или никакъв избор на собствения ни пазар. Вземете само факта, че дълги години СССР произвеждаше само два вида леки коли — москвич и волга, докато всяка западна страна — производителка на автомобили, заливаше пазара с маса нови модели. Тук искам да отбележа един важен момент — че култът към западната вещ в България не се изразяваше само в сляпо преклонение пред нея, нито в голия стремеж за притежание, а предизвикваше нейното сериозно изучаване и опознаване. Не зная друго място по света, където всяко второ дете от улицата може не само моментално да изброи 50 марки западни автомобили или 20 марки магнетофони, но и може съвсем компетентно да разгледа качествата им. Когато живеех в „Красна поляна“ в София, дечурлигата от блоковете около циганската махала (която беше на пътя на всички влизащи чужди коли), по улица „Татарли“ седяха на бордюра и коментираха всяка по-интересна западна кола. Веднъж премина голям американски кадилак и едно от хлапетата каза:
„Тоя трябва да си има собствен петролен кладенец“ — което означаваше, че консумацията на бензин беше твърде голяма. Друг път, виждайки спортен фиат, те коментираха:
„Бърза, ама гледай как занася на завоя!“
Трети път:
„А-ха, слушай мотора, пее!“
Смешно или не, когато след време сам имах новия модел на беемве, моят монтьор и аз седнахме и разглобихме целия мотор на парчета, за да видим как „германецът работи“. Ние стояхме и цъкахме пред разни технически съвършенства.
Така че западната вещ сама за себе си не беше просто вещ, а представител на друг свят, който в нашите въображения вещта правеше още по-примамливо богат, красив и мечтан. Виждали ли сте лицата на български граждани, застанали пред западна витрина? Господи, какво впечатление ми направиха витрините дори в Белград, когато за първи път излизах на Запад и спрях там. Бяхме цяла група журналисти, отиващи за мача в Рим между България и Португалия през януари 1963 година. Може би само преклонението и лудият възторг на туземците преди три века, когато са видели мънистата и ваксените кутии на мисионерите, бяха равни на нашия възторг, на нашето обожаване на красивата вещ. Ние не приказвахме за нищо друго освен за това, което имаше по витрините. И ако Белград ни взе акъла, какво да кажа за Италия, за Венеция, където спряхме, или за Рим, който ни подлуди. Ние вървяхме като пияни от витрина на витрина, от пазар на пазар. По дяволите Колизеумът, паметниците на изкуството, Ватикана, старият Рим. Нашите паметници на изкуството бяха красивите италиански обувки, великолепните пуловери, бельото, магнетофонните ленти, плочите, дамските чанти, козметиката. При това ние не бяхме филистимци. Историята и красотата на Рим значеха за нас много нещо, но те трябваше да отстъпят пред триумфа на витрините…
И същевременно като всички източноевропейски туристи ние бяхме безумно бедни. Оскъдните лири, които Кирил Несторов (председателят на народната банка) с триста молби ни бе дал, не стигаха за нищо. Каква велика радост беше, когато на огромния пазар зад черквата „Санта Мария Маджоре“ италиански амбулантни търговци ни предложиха пуловер или жилетка за кутия цигари. Най-страстните тютюнджии се обрекоха на адско пътуване назад, за да могат да занесат нещо у дома.
Въпреки че с течение на времето модата на някои западни вещи мина, други човек можеше да купи в България, българските туристи из Западна Европа продължават да ходят като замаяни от витрина на витрина и споделят същите чувства, които ние изпитвахме преди години. Какво да си купим и как да го купим — това бяха двата инстинктивни въпроса, които направляваха цялото ни бедно съзнание. Дори тогава, когато въобще не можеше да става дума за купуване, хората обикаляха витрините просто за да „гледат“.
„Искам да им се понарадвам поне! — бе казал мой приятел. — Просто ми е приятно, че има хора по света, които могат да правят такива красиви неща!“
По-късно в Западен Берлин, Мюнхен и Париж щях да се срещам по витрините с мои сънародници и човек би могъл да ни познае, че сме от една и съща държава, по еднаквите изрази на лицата ни.
Никаква политическа пропаганда, никаква религия, никакво организирано „промиване на мозъците“ и средства за масова заблуда не могат да постигнат този пропаганден ефект, който постигна западната вещ. Струва ми се, че има нещо вярно в твърдението на някои партийни агитатори, че страстта към западната вещ, чистосърдечното преклонение пред лъскавия вид бяха всред широките народни слоеве съзнателна политическа реакция. В паметта ми се мяркат триумфиращи лица на техници, инженери или обикновени хора, когато произнасяха своята присъда:
„Това е машина! Не е съветски боклук!“
Или ироничния въпрос към собственик на москвич:
„Тази кола самичък ли сте си я направили?“
Авторитетът на западното производство се утвърди още по-силно, когато държавата реши да преоборудва голяма част от индустрията и същевременно внесе цели западни производствени комплекси. Западногермански, френски, английски и италиански машини и съоръжения заляха страната и неумолимо демонстрираха научно-техническото превъзходство на своя свят. И за да притъпи идеологическия ефект от това по неволя признаване на реалните качества на западната вещ, партията започна своята „разяснителна“ работа. Бях на една лекция по идеологическите въпроси в София, на която лекторът, един от началниците в идеологическото управление на Държавна сигурност, най-сериозно подчерта вредата, която преклонението към западното производство нанасяло на идеологията. Той дори стигна дотам, като каза, че Западът нарочно правел всичко, за да пробута своите ефектни и лъскави неща на социалистическа територия, защото те действували деморализиращо.
„Всеки чорапогащник, всеки магнетофон, грамофон, хладилник, всеки одеколон, червило, обувки, дрехи и особено всяка лека кола се изпращат в нашата страна, за да вършат идеологическа диверсия!“ — заяви човекът, без да му мигне окото. Той поиска от нашите писатели и журналисти да налагат и пропагандират безогледно превъзходството на социалистическата вещ. Някой циник от публиката го запита дали наистина може да се твърди, че мерцедесът е по-лоша кола от москвича.
„Най-напред — каза другарят — не трябва да стигате до такива съпоставки! Кой ви кара да сравнявате мерцедес с москвич… Но ако все пак се наложи да ги съпоставяте, разбира се, че москвичът е по-добра кола, защото е НАША кола, другари, народна кола. А мерцедесът е оръдие за ограбване и експлоатиране на трудещите се! Запомнете, западната вещ не може да превъзхожда нашата вещ, както западната капиталистическа система не може да превъзхожда социалистическата.“
Всички го слушахме с полуусмивки. Но след седмица или две, когато отидох у приятели на гости, там пристигна собственият син на същия другар. Той донесе със себе си по молба на домакините съвършено новия си магнетофон „Филипс“, който баща му бе успял да измъкне от Пловдивския панаир.
Все пак в резултат на идеологическата кампания някои журналисти понаписаха статии, в които нападнаха Запада, загдето бил произвеждал съблазнителни консумативни блага с единствената цел да заблуждава широките народни маси.
Постепенно държавата реши, че може да изкара добри печалби от тази всеобща страст към западната вещ. В резултат на това се стигна до откриването на магазините на „Кореком“, където срещу западна валута, превърната в съответни корекомски банкноти, човек можеше да си купи много работи, от гащи и ножчета за бръснене до апартаменти, вили и леки коли. Излишно е да се казва, че тези магазини доведоха до невиждано спекулиране с чужда валута. Доста по-късно, за да внесе някакъв елемент на справедливост, държавата отвори и магазини за западни стоки, които се продаваха срещу български левове, но на баснословни цени. Съпоставяйки цените на този магазин на улица „Стамболийски“, до американската легация, с действителните западни цени, пресмятах, че държавата печелеше нещо около 1000 на сто. Съществуването на „Кореком“ доведе до големи вътрешни разправии в партията. Някои партийни функционери, особено от по-старото поколение, смятаха, че имаше нещо дълбоко неморално в деградирането на собствената валута в собствената страна и че никакви материални придобивки не могат да оправдаят подобно самооплюване. След дълга борба те се наложиха и в по-късни години търговията на „Кореком“ силно бе ограничена. Междувременно през шейсетте години започна износът на български специалисти предимно за африкански и азиатски страни. Много лекари, инженери, техници, строители, търговци отидоха с договори да работят в чужбина. Всички те бяха платени в твърда западна валута, от което една част държавата задължително им обменяше в левове. Чрез тях и онова, което те спестяваха, се стигна може би до най-голямото нашествие на западни вещи в България. Като че почти всички тия граждани страстно се надпреварваха кой да си докара по-хубава кола или по-хубави мебели, или по-хубави домашни уреди и апарати.
В наскоро публикуваната повест на Георги Мишев „Вилна зона“ има чудесни страници, посветени на българската вещомания, и то от най-ново време. Оттам се вижда, че стремежът към притежание на избрани западни вещи си е останал все така неутолим. Може би само изискванията са се повишили и не всяка западна вещ (както в първите години) е желана гостенка.
„Ако ще е гарга, рошава да е!“ — е изискването на новото време.
Мисля си, че българският глад за притежаване на западни вещи може да се сравнява по острота и популярност само с глада за пътуване през граница. Впрочем двете неща са свързани, защото една от главните причини за пътуване зад граница е именно снабдяването със западни вещи. Чувствата, съпровождащи притежаването или разделянето с вещи, бяха безспорно дълбоки и искрени. Хората обичаха вещите си, понякога ги обичаха като живи същества. Един мой приятел, писател, след огромни усилия се сдоби с кола рено. Той не я караше. Тя си стоеше в гаража, където той по няколко пъти на ден се отбиваше, заставаше пред нея и я гледаше с такава любов, с такава щастлива привързаност, с каквато не бе поглеждал дори жена си. От време на време изваждаше чиста бяла носна кърпичка и внимателно избърсваше някакво едва забележимо петънце върху колата. Познавам много хора, които умираха да показват своите западни уредби и предмети. Във всички кръгове, в които се движех, съществуваше много добра информация за качества и цени на западни стоки. Обзалагам се, че на много места в София знаят повече за дадени стоки и дадени магазини във Виена или Париж, отколкото виенчани или парижани. Не един и двама мои познати сега тук, из чужбина, получават писма с искания от свои близки, в които западните вещи са невероятно добре уточнени според последната мода или последната дума на техниката.
Така че след около трийсетгодишно строителство на комунизъм българският народ се оказа пленник на вещомания — нещо дълбоко чуждо и неприсъщо нему в цялата му предишна история. Никога преди хората в България не са били обземани от тази страст за притежаване на вещи и, разбира се, главно на западни вещи.
И така, докато из западния свят се разви цяло огромно движение на битници, хипита, леви интелектуалци, всевъзможни революционери, бегълци от уютни домове, скитници и други, където една от главните идеи беше отхвърлянето на властта на вещите и оттам на култа към удобства и външен блясък, в България се надигна точно обратната вълна. Много чужденци, посетили страната на розите, Са били смайвани от тази болна страст към вещи, и то в свят, който издига лозунги за революция и комунизъм. Зад това желание на днешния български гражданин да притежава вещи, понякога дори такива, каквито изобщо не му трябват, аз съзирам най-малко две тенденции. И двете — продукция на режима. И двете — доказателство за създаването на най-примитивен дребнобуржоазен манталитет. Едната тенденция иде от алчността и първобитната лакомия на преуспелите хора на режима. Тенденция, която следва инстинкта да се заграби колкото се може повече, за да се напълни собственият стомах за сметка на другите. Да се покаже превъзходство над останалите граждани именно чрез притежаването на редки вещи. Тази тенденция е най-добрата илюстрация на верността на мисълта, изразена от покойния руски философ Бердяев, че комунистическата революция е реакционна по същество, защото става не в името на ума, а в името на стомаха, и връща развитието на хора и народи далече назад. Ако преди войната в България дори и най-богатите граждани се пазеха да не демонстрират парвенющина чрез екстравагантни вещи, които другите нямаха, в света на комунизма тази парвенющина се превърна в истинско надпреварване.
Другата тенденция е още по-важна. Тя е свързана с алиенацията или отчуждението на човек от човека. Тя се изразява в липсата на действителни отношения между хората, в отсъствието на искреност, честност, достойнство, необходими за всички човешки отношения, които са заменени с отношения човек-вещи. Страхът от човешките връзки води до свързване с вещите, които поне не плашат. В известна степен това е тенденция на отчаянието, че човек не може да надхвърли тавана, който са му сложили, нито да излезе от тесния затвор на живота, който му е наложен. Следователно изходът е да засели своя затвор с повече и по-интересни вещи, които стават някакъв вид заместители на липсващия, далечния и недостижим широк човешки свят.
„Ако не мога да ида в Италия, то поне мога да нося италиански обувки!“ — беше казал мой познат. А друг един, мой съсед, веднъж пристигна при мене точно преди да тръгна на пътуване в чужбина, и ме замоли:
„Слушай, Георги, купи ми нещо. Няма значение какво! Ако искаш, една вакса ми купи или кутия с кибрит, какво да е. Искам да имам нещо от тоя свят, дето никога няма да го видя!“
> ЛЕГЕНДАТА ЗАПАД: ХОРАТА И ЖИВОТЪТ
В резултат на големите унижения, на които комунистическият режим подлагаше българските граждани, отказвайки им основни човешки права, в резултат на слугинското му преклонение пред парите и вещите на Запада, плюс цялата пълна с лъжи и противоречия пропаганда, се стигна до най-тъжния елемент в легендата Запад — легендата за превъзхождащия чужденец, за неговите особени, недостижими качества. Ако за един англичанин французинът не е нищо друго освен човек от Франция и италианецът — човек от Италия, който може да бъде по-богат или по-беден, по-красив или по-грозен, по-приказлив или по-мълчалив, с една или друга философия или без нея, с едни или други маниери, но в никакъв случай народността не му дава абсолютно никакви предимства, то за днешния българин, румънец, руснак, чех или унгарец Човекът от Запад е поначало по-горна категория. Той може свободно да пътува из света, до най-висша степен той е господар на себе си и може да сменя професии и работодатели както си иска, той живее със значително по-висок жизнен уровен, неговите пари важат из всички страни по света, той може да чете, пише, гледа и говори каквото си иска и както си иска. Това бяха и това са обективните истини, заради които очите на нашите хора рисуваха западняка и неговия живот често пъти в напълно фантастична, приказна светлина. За обикновения български гражданин, който биваше изтласкван от хотели и ресторанти в собствената му страна, за да бъдат настанени чужденци, който гледаше с жадни очи как тези чужденци купуваха в магазините на „Кореком“ и позволяваха неща, за които той не можеше да сънува, една западногерманска летовничка преставаше да бъде готвачка от Франкфурт или бедна секретарка от Мюнхен и се превръщаше в братовчедка на Круп, един полуграмотен италиански сицилиано не беше повече касапин от Палермо с раздрънканото чинкуеченто, а минаваше за ни повече, ни по-малко равностоен на Адриано Оливети, а всички французи бяха горе-долу собственици на Айфеловата кула.
Това невероятно фантазиране на тема чужденеца принц и неговия стъклен замък е един от най-странните парадокси в живота на българския народ. Никога преди в нашата история чужденецът, в случая западнякът, не е бил поставян на такъв висок, олимпийски пиедестал. Спомнете си добродушно-ироничния тон в разговорите на Базовите чичовци за „ингилизите“ или „немеца“, преминете през всичко, записано било като житейски факт, било като литературно отражение на живота, от посещението на бай Ганьо у Иречек до германския благородник в романа „Тютюн“ на Димов, вие не ще намерите ни следа от такова сляпо боготворене на чужденеца от Запад, каквото съществува днес в България. Аз съм слушал десетки разкази на мои познати и приятели за чудни, романтични, благородни и, разбира се, ужасно богати западни граждани, които удостоили въпросния разказвач с някаква небивала вечер. Понякога дори доста сериозни хора съчиняваха легенди, в които упорито се опитваха да вярват. Това преувеличаване на нещата беше нужно на хората, първо, като бягство от собствената участ, и второ, като надежда за бъдещето.
Един мой колега, инженер и добър приятел, имаше дъщеря, Ана. Тя беше рядко хубаво и интелигентно момиче. В училище беше първа, във факултета по архитектура, където се записа да следва, бе една от най-талантливите. Нейните познания и широки интереси правеха впечатление на всички ни. На двайсет години говореше много добър френски и четеше свободно английски. Едни от приятните вечери, които съм запазил в спомените си, са били у тях, когато с нея и баща й сме се увличали в дълги литературни спорове или пък сме чели любими автори. Ана си имаше, като всяко хубаво момиче, приятели и обожатели, но между тях още не беше се появил истинският избраник. Затова бях приятно изненадан, когато баща й, Петър, ми каза един ден, че Ана се запознала някъде по крайбрежието с млад французин и че нещата изглеждали най-сериозни. После чух колежки на Ана да казват завистливо:
„О, тя хвана французина!“
Запитах ги какъв беше този французин, какво представляваше, професия, интереси. Никой нищо не можа да ми каже. Те просто продължаваха да ахкат и охкат, като че думата французин сама по себе си обясняваше всичко. Добър или лош, образован или не, интелигентен или тъп, човекът беше французин. И отгоре на всичко имаше ситроен. Както и да е, французинът заминал за Франция и нашата влюбена Ана пишеше възторжени писма и чакаше момчето да се обади по телефона всяка втора събота вечер. Всичките ми опити да разбера нещо повече от нея останаха без резултат, защото отговорът се изчерпваше с една дума: „Той е французин“, което означаваше — той не е българин, т.е. той е красив, умен, добър, богат, всичко, което едно младо момиче можеше да поиска.
Два или три месеца по-късно французинът, който очевидно също беше влюбен в нашата Ана, пристигна в София и аз като семеен приятел бях поканен на вечеря с него. Видя ми се възпитано и свястно момче, макар и доста грозничко. Седнала до него, Ана изглеждаше несравнимо красива и очарователна. Още по време на аперитива ми направи впечатление, че французинът говореше доста по-различен език от своята възлюблена, или по-точно, нейните интелектуални интереси не срещаха никакъв отговор. Тя не маниерничеше. Тя беше това, което винаги бе била, любознателно, пълно с живот българско момиче. Но човекът от Париж се оказа твърде анемичен партньор. Все по-ясно ми ставаше, че той едва ли бе прочел повече, от дузина книги през живота си, едва ли бе видял някой от големите френски филми, които всички ние помнехме и знаехме, едва ли бе слушал свястна музика и културните му увлечения, изглежда, не надвишаваха твърде баналното желание да пътува по света. С две думи, както казват в Драгалевци, „човеко е прост“. По време на вечерята той ми каза, че бил младши счетоводител в някаква тенекиена фабричка и че ситроенът не бил негов, а на добър приятел, който му го дал на заем. Но неговото материално положение не ме интересуваше толкова, колкото жестоката му неграмотност по отношение на собствената му страна и собствената култура. Отгоре на всичко малко по-малко той се разкри пред мене като един от ония сиви и скучни млади хора с извънредно ограничени интереси, които сякаш предварително са се предали на съдбата си. Порази ме липсата на въображение и още по-ужасната липса на чувство за хумор. Докато в нашата Ана бликаха, както винаги, чудесни идеи и умът й сечеше бързо и остро, и цялото й лице и жестовете й изразяваха безспирно движение на чувства и мисли, господин французинът стоеше като мумия. Аз бях смаян и не можех да си отговоря — какво бе привлякло вниманието на нашата Ана у този скучен, тъп млад чужденец, какво я бе накарало да се влюби в него, какво поддържаше любовта й, когато беше повече от ясно, че тук ставаше някаква комбинация между кон и кокошка. Представих си ужасния сив живот на бъдещата госпожа на господин младши счетоводителя, сврян в някакъв полумрачен евтин апартамент край Париж, и убийствения ритъм на еднообразното ежедневие. Стана ми страшно, като си помислих за отсъствието на какъвто и да е реален контакт между двамата, на каквито и да са общи интереси, за убийствените вечери, в които нашата почитателка на Ронсар щеше отчаяно да се опитва да говори с мъжа си.
Но за щастие французинът беше достатъчно разумен, за да разбере фаталното несъответствие между него и Ана. Той чувствуваше, че слепотата на момичето скоро щеше да изчезне и преглеждането щеше да бъде твърде болезнено. При това, нека подчертая, че не той я бе заблудил, нито пък бе правил опит да я заблуждава, а цялото заслепение беше нейно собствено производство. То идеше от твърде разпространената психоза по отношение на западните граждани, която взе немалко жертви. Половин София познаваше твърде умната и хубава дъщеря на известен български поет, която срещна някъде по чужбина един англичанин и вероятно виждайки в него ни повече, ни по-малко класическия джентълмен, се омъжи за него, за да съсипе живота си с някакъв духовно осакатен нещастник. Но в София се говореше с познатата завист колко късметлия била тази девойка и как изкусно успяла да завърти главата на англичанина, който щял да й даде щастлив и богат живот. Години по-късно, когато посетих това семейство в Лондон, видях в какво отчайващо положение може да се намери всеки, който следва инфантилните си фантазии. Мога да изброя множество примери на подобно падане от облаците, където човек сам се е покачил. Но не бяха само момичетата за омъжване, които измислиха и наложиха този легендарен образ на чужденеца, който стои несъмнено по-високо от българите. Това беше общо, повсеместно явление, което според мен произтичаше до голяма степен от липсата на нормален обмен със западния свят. Предполагам, че така е горе-долу във всеки затвор или каторга. Всеки завижда на хората, идващи отвън на посещение, просто защото те не са затворници. И никой не иска да повярва, че някои от тези свободни хора може би се намират в по-тежко положение от най-нещастния затворник. Както посетителят на затвора, така и чужденецът от Запад е символ на свободата, която за мнозина затворници значи всичко.
Тъкмо поради липсата на що-годе обективна информация и поради пороя от евтини пропагандни лъжи, с които партията залива българските граждани, в България се създаде това, както вече казах, дълбоко неприсъщо на реалистичния характер на българите отношение към Запада. Като реакция срещу напора на пропагандата, която оплюва всичко западно, хората приемаха един колкото обратен, толкова и неверен образ на западния човек и западния живот.
„На Запад няма нещастни хора!“ — ми бе казал един мой читател.
„На Запад всички са богати!“ — бе казал друг.
Колкото повече българските вестници и радио говорят за тежкото, бедствено положение на трудещите се на Запад, толкова повече обикновените хора в България си мислят, че на Запад трябва да е фантастично добре. Мисля, че ако всички западни пропагандни средства се бяха опитали да работят в същата насока, те никога нямаше да постигнат този успех, който постигна за тяхна сметка партийната пропаганда у нас, превръщайки Запада и западния гражданин в култ.
Лично аз при срещи с читатели или при разни други поводи съм се опитвал да анкетирам представата на обикновените български граждани, които не са пътували и не могат да пътуват, за западния живот. Удивително е убеждението, че животът на Запад е много по-лесен, отколкото този в България. За мнозина западното богатство е някаква даденост, която принадлежи на всички, сякаш по улиците на западните градове са разпилени долари, които чакат някое момче от Бусманци да мине и да ги събере (понеже лордовете ги мързи да се навеждат). Всеки западен град, без значение кой е и къде е, във въображенията на хората е приказно красив. Отношенията между самите западни граждани също носят този фантастичен характер. Те не са изцапани с нравствената мизерия на българските делници, където човек трябва да казва думи, които не иска, да се покланя на хора, които мрази, и да хваща за отдушници на мъката си жената и децата си. Виж, западните граждани казват след всяка втора дума „моля“, те не се пенявят за щяло и не щяло и дори когато ги обидиш, са все пак внимателни и възпитани. Друго нещо си е Западът, не е нашата дивотия. Българското въображение отказва да приеме каквито и да е опити някой да смъкне западняка от тези лъжливи висоти. Преди време казах на някакъв гостуващ българин, че все още не съм видял в лондонското метро или автобуси млад човек да стане и отстъпи мястото си на възрастна жена, на бременна или майка с дете. „Не може да бъде!“ — извика нашенецът и ме погледна с такова подозрение, като че бях човек на легацията. И след това иди му разправяй, че западният живот не се състои само от избор на автомобили, вили на Канарските острови и яхти по всички морета.
Думата, с която режимът нарича подобно отношение, е „чуждопоклонничество“. Но тук трябва да се каже, че в значителна степен западното (съвсем искрено) чуждопоклонничество на народа е реакция спрямо източното (съвсем лицемерно) чуждопоклонничество на режима. Забележете иронията на историята. Трийсет години режимът безспирно убеждава българските граждани, набива им в главите с всички възможни средства, че „съветските хора, съветските стоки, съветската култура и изкуство“ са най-добрите, превъзходните, ония, на които може само да се подражава, и т.н. А в резултат на това българските граждани приемат точно обратното, а именно, че „западните хора, западните стоки, западната култура и изкуство“ са най-добрите. Нещо повече, националистическо-патриотическите кампании, които режимът започна с цел да противопостави патриотизма на западното влияние, се превърнаха в нещо като биене на празна тенекия. Защото никой български гражданин не може да смели едновременно химна „Мила Родино“ и униженията, на които го подхвърлят разните балкантуристки и търговски организации. Никой не може да смели едновременно думите „ти си земен рай“ и издевателствата на органите на властта, които погазват и пренебрегват основните човешки права. Когато българските партийни и държавни ръководители декларират на всеослушание своята вярност към Съветския съюз и любов към България, обикновените хора виждат как децата, роднините и приятелите на тези ръководители ще се избият помежду си кой в коя западна държава да отиде я на дипломатическа, я на търговска, я на лентяйска работа. Никой от тях не ще и да чуе за социалистическа страна, а най-малко за Москва. Аз поне още не съм чул някой от тези висши партийни патриоти да изпрати сина или дъщеря си в производството или на полето, всред истинските българи.
„Абе те си кажат молитвата на Изток, па после се обърнат и тръгнат на Запад“ — беше един от остроумните коментари в драгалевската кръчма.
Интернационализмът и патриотизмът си останаха две грозни, нескопосани партийни чучела, които не можеха нито да се борят, нито да се сравняват с богатия, пълнокръвен и силен образ на западния човек и западния живот, с който българският гражданин днес е заселил въображението си. Верен или неверен, този образ съчетава в себе си всички най-искрени и дълбоки представи, фантазии, мечти и надежди за онова, което българинът днес би искал да бъде, и за живота, който би искал да живее.
> ЛЕГЕНДАТА ЗАПАД: КУЛТУРАТА
Два пъти седмично, привечер, пред Дома на киното на улица „Раковски“ има голяма тълпа. Членовете на Съюза на кинодейците, техни роднини, любовници, приятели и всевъзможни познати се натискат към входа, където е застанал вечният и неизбежен Любо Вратата, който безмилостно повтаря:
„Показвай карти и пропуски! Твоята! Я, ти там, твоята! Я да видя! Не! С това не може! Не може, ти казвам! Дръпни се назад, че пречиш! Следващият!“
Хората се блъскат, напъват гърди и лакти и се опитват да се доберат до салона, който не е много голям. Най-упоритите, с които Любо си има най-големи разправии, са две или три дузини софийски момичета, на които по никакъв параграф не се полага да влязат вътре и които в замяна на това проявяват стоически фанатизъм. Някои от тях просто не могат да си представят живота по-нататък, ако пропуснат тази вечер.
— Но какво става тук? Какво дават вътре? — питат неосведомени минувачи по улицата.
— Дават западни филми, които не са за пускане по екраните!
— Брей, не думай! Значи има хора, които гледат така, по привилегия един вид, аз пък да не знам… — непознатият минувач явно е от провинцията.
Междувременно при вратата става истинско меле, в което няколко от момичета без карти и без пропуски се вмъкват вътре, Любо хуква да ги гони, вратата се отваря, тълпата нахлува вътре и оттук нататък никой не може да сложи ред. А отгоре на всичко и филма го няма. Операторът се ядосва, защото този филм е бил взет снощи, за да го гледат по същия начин в ЦК, после едно от децата на член на Политбюро го замъкнало у дома си, където го прожектирало на приятели, сутринта е бил гледан от комисията на улица „Цар Шишман“, а после Господ знае кой го е взел, за да си го гледа. Все пак, така или иначе, филмът най-после пристига. Това е филм на Жан Люк Го дар и преводачът от френски Бобчев тежко заема своето място зад осветената в мрака масичка с микрофона. Той има великолепно чувство за хумор и много пъти пряко превежданият диалог прозвучава вместо по френски по бобчевски, което прави скучните филми далеч по-интересни.
Всички тези филми, които се прожектират редовно в Дома на киното, са изпратени от западни фирми за продажба. Практиката в тези случаи разрешава филмите да бъдат гледани само от комисията за подбор и покупка на чужди филми. Но с учебни цели кинодейците са си издействували или присвоили правото да ги виждат, преди филмите да бъдат върнати обратно. С течение на времето много други привилегировани организации и високопоставени лица предявиха права и те да гледат редовно тези западни филми. Съюзът на писателите си издействува право да показва филмите на своите членове и техните семейства на специални прожекции. Работещите в Комитета за изкуство и култура също имаха своя прожекция. Наред с тях прожекции имаха Градският и Централният комитет на партията, Държавна сигурност, военните, Министерският съвет, плюс частните прожекции на някоя рожба на Политбюро, която, като не желае да седи заедно с втора или трета ръка аристократи, иска да си го гледа самичка у дома. Всички тези прожекции са нарушение на принципите за предлагане и купуване на филми, толкова повече, че 99 на сто от филмите никога няма да бъдат купени, а останалите се купуват, когато остареят и паднат цените им. По моя преценка всеки от тези незаконно прожектирани западни филми се гледа поне от няколко хиляди души, преди да се върне обратно на собственика му и преди българският филмов архив да започне да копира на пиратски начала всеки по-интересен западен филм.
Така или иначе, присъствието на тези филми в София, особено в ония години, когато екраните се заливаха със съветска пошлост, доведе до някаква филмова лудост у ония, които искаха да ги виждат, а не можеха. Колко пъти пред заключените врати на Дома на киното човек можеше да види разплакани момичета и умърлушени младежи, които изпитваха истинско преклонение пред западните филми, пред всякакви западни филми. Често пъти ме дразнеше тяхното, може би и масовото преклонение пред филми, чиято посредственост или претенциозна маниерност бяха съвсем очевидни. Колко пъти сериозният иначе критерий на най-интелигентни и начетени български граждани издъхваше пред факта, че филмът е западен, че няма да се прожектира в страната и че човекът има редкия късмет да го види. Едновременно с култа към западните вещи в България се разви и утвърди още по-силен култ към западните филми и западната литература. Обяснението е твърде ясно и недвусмислено. Живеейки дълги години в концентрационния лагер на така нареченото партийно изкуство, далече от истинските проблеми на човека и времето, хранейки нашия интелектуален глад с казионната чорба на бездарието и буламачите на социалистическия реализъм и имайки за десерт едни и същи помпозни и лъжливи лозунги, ние бяхме петимни за нещо различно. Нашата човешка същност настояваше, че светът и животът не са само два цвята, че човекът не е едноклетъчно същество, което изпълнява определени му обществени функции, че конфликтите, в които той попада, и драмата, която преживява, не се изчерпват с партийните тезиси. Нашите спомени за нормалното културно минало на страната ни, подхранвани от стари, оръфани от четене книги или от разкази и преразкази на филми и пиеси, разпалваха още по-силно жаждата ни към всичко, което бе вън от рамките на заобикалящата ни двуизмерна партийна схема. След периода на сталинско-червенковския мрак, когато България сякаш бе преместена на север от Сибир и всеки реален контакт с външния свят бе прекъснат, ние бяхме доведени до положение да приемем всичко, дошло от Запад, като най-скъп подарък. Помня огромния, истеричен успех на един филм на балетна австрийска трупа за танци върху лед, който бе една от първите лястовички на следсталинското запролетяване. Дори не помня как се казваше. Малко по-късно започнаха да идват по-сериозни и дори големи филми. Седмицата на френското кино в София, когато бяха прожектирани филмът „ЖЕРВЕЗ“ и други, предизвика истинска експлозия на дълго лелеяни чувства. Пред кината имаше опашки и през нощите. Почти като в чудното представление на „Многострадална Геновева“, разказано от Вазов, хората гледаха и живееха с онова, което ставаше на екрана, все едно това беше техният собствен живот. Кинооператорите, билетопродавачите и директорите на кината станаха най-драгоценните приятели. Аз мисля, че нямаше по-ухажван човек в София от Митко, оператора на кино „Благоев“. Познавам хора, които гледаха един западен филм по десет пъти, взимаха си отпуска, за да го гледат, и след това с години разказваха един или друг епизод.
Но ако, от една страна, култът към западното изкуство, родил се по най-естествен начин, разгромяваше и последните остатъци на партийните канони, ако превръщаше идеологическите постулати в сапунени мехури, от друга страна, той, като всеки култ, предложи опасността от нови заблуди. Мнозина от моето поколение си спомнят с известно неудобство сляпото прегръщане на имена и произведения, подменянето на разбирането на нещата с преднамерено възхищение, безкритичността и увлечението по повърхностна модност. Беше време, в което ние приличахме на гимназисти, тръгнали на жур и приготвили се да смаят момичетата с имена и цитати. Например беше време, когато в най-сериозни кръгове името на Микеланджело Антониони се произнасяше почти с благоговение. „Л’Авентур“, „Ла ноте“, „Блоу ап“ бяха станали филмово евангелие в средите на нашите кинодейци. Критици с модерни разбирания изнасяха доклади, в които говореха за „белетристичното кино“ на Антониони, споменаваха се фрази, като „камера-разказвач“ и като най-добър пример се сочеше кадърът, в който Жана Моро се разхожда покрай една тараба с афиши. Дори се стигна до кавга между двама български режисьори кой от тях има право да носи прякора „Антониони“. А в действителност феноменът Антониони беше по-скоро резултат на нашия социалистически глад, отколкото на сериозни собствени качества. Години по-късно, гледайки най-добрите му филми отново, аз видях дълги, безкрайно скучни кадри, претенциозна игра на камерата, самоцелни фотографски решения, инфантилен диалог и посредствена до ушите маниерност. Това излиза, когато човек го сравнява с истински майстори, като Реноар, Бунюел или Рене Клер. Но по онова време ние можехме само да го сравняваме със „Запорожките казаци“ или филмите на Киро Илинчев. Антониоманията се разпространи доста в средите на нашите кинодейци, особено между по-бездарните, и допринесе много за фалшиви, претенциозно интелектуални български филми. Друг нашумял по-късно гений от улица „Раковска“ бе пак италианец — Пиетро-Паоло Пазолини, — още една евтина мистериозна храна за нашия глад. И за да свърша с кинокулта, нека само спомена огромния успех на „Един мъж и една жена“ на Льолуш. Когато филмът излезе по екраните в България, един млад критик се опита да се опълчи срещу огромната вълна боготворци, като им каза, че това е една добре снета евтино-сантиментална история. Щяха да го изядат. Интелектуалци и интелектуалки плачеха и казваха „Това е…“
Но ако ние приемахме с възторг и надарявахме с несъществуващи качества модни неща, то една от причините за това беше нашата неосведоменост, предизвикана от скъсването на културните връзки със света.
Почти същото явление беше в литературата. Малцина можеха да си позволят да четат чужди съвременни автори в оригинал. Още по-малко можеха да си набавят този оригинал, понеже всяка внесена по частен път западна книга се конфискуваше от митницата. Българският народ винаги е бил народ от запалени читатели. Излишно е да припомням историята на читалищата и огромния брой обществени библиотеки. И тези читатели, отвратени от социалистическия реализъм, било български, било съветски, създадоха култа към западната книга. Както вече казах, в София циркулираха машинописи на някои преводи на западни пиеси, къси разкази и дори новели. Но благодарение на умни и благородни издателски работници и с цената на огромни усилия в България започнаха да се появяват книги на големи западни писатели. Постепенно ние можехме да четем Хемингуей, Скот Фицджералд, Уилям Фокнър, Селинджър, Хайнрих Бьол и Гюнтер Граас, Ерих Кестнер, Греъм Грийн и Кингсли Еймис, Албер Камю, Сартр… Всеки знае как добър западен роман в огромен тираж се продаваше за половин час. И тук отново дойде изразът за нещо, скрито „под тезгяха“. Книжарите получиха всеобщия статут на желани приятели вече над работещите в кината. Почти всички хора, които познавам, от обикновени фабрични работници до най-изтъкнати академици, четяха като луди тази западна литература. Може би иронично, но културният глад, на който сталинската епоха подложи България, даде един от най-положителните резултати — това втурване към западната литература, което естествено се изрази в повишаване на изискванията спрямо всеки автор. Не помня една вечер, прекарана с познати или непознати в България, на която някой да не е говорил за току-що прочетена книга. Смея дори да твърдя, че литературните интереси на средния български гражданин надвишават значително тези на мнозина западни граждани. И тъкмо нашествието на голямата западна литература нанесе фатален удар на и бездруго умиращия интерес към социалистическата литература. Оттук нататък всички български писатели, които следваха рецептите на социалистическия реализъм, бяха обречени на пълно отхвърляне, а онези, които следваха линията на западната литература, бяха утвърдени.
Но и в литературното поле западният култ създаде някои комични парадокси. Принципът „всичко западно, което хвърчи — се яде“, произтичащ пак от нашата неосведоменост, ни доведе до време, когато мнозина читатели приемаха сериозно и задълбочено криминалните романчета на Агата Кристи и Жорж Сименон. Сляпото преклонение спрямо модни западни имена доведе до същите заблуди, както и в киното, до не съвсем верни представи за западния културен живот. Тук в значителна степен се появи и разрази друго, не твърде приятно явление — провинциализмът, т.е. този прекомерен, нереалистичен интерес към далечния, непознат свят, който се изразява в псевдоинтелектуалничене. Главен герой на този провинциализъм за дълго време беше Хемингуей. Навред из страната се смяташе за ужасно модно да се говори за Хемингуей. Отгоре на всичко дузина млади писатели сляпо му подражаваха не само в писането, но и в начина на живот, походки, маниери и т.н.
Разбира се, българските издателства бяха далече от възможността да преведат и издадат дори една четвърт от големите западни писатели на века. Идеологическите цербери продължаваха да упражняват контрол, чрез който в България се публикуваха само онези западни писатели, които можеха да бъдат смятани за критици на буржоазно-капиталистическото общество или поне изнасяха на показ грозни и мръсни явления от задния двор на капитализма. Безспирната игра на режима периодически да дърпа или отпуска юздите все пак даваше възможност да се изварди благоприятен момент за пускането на съмнителна идеологическа книга.
В театъра също се разви и утвърди култа към западната драма. Постановки на западни пиеси, особено от модерни автори, като Артър Милър, Едуард Олби, Фридрих Дюренмат, Макс Фриш и други, бяха истински сензации за публиката. Едни от най-големите постижения на българския театър през последните трийсет години са свързани със западната драматургия.
Това силно и категорично налагане на западната култура в България беше извършено под изключителния напор „отдолу“, от обикновените българи, от здравомислещите среди на обществото, и на практика то се равнява на пълен разгром на официалната линия на социалистическия реализъм. Това стана също и в Унгария, и в Чехословакия, и в Полша и според мене представлява един от най-оптимистичните факти в днешния свят. Дума да няма, че партийната идеология се опита много пъти да се пребори и да спре този щурм на българина към истинското богатство на човешката култура. Тук трябва да се отбележи, че в борбата срещу западната култура и литература най-предани копои на партията се оказаха всички бездарници в България, всички посредственици и пошли литературни кариеристи. Те бяха тези, които непрестанно сигнализираха в ЦК и по върховете за „вражески“ подтекст, за „идеологическа диверсия“, за „вредни“ произведения. Тяхното озлобление срещу едни от най-талантливите автори на нашето време беше напълно обяснимо. Докато някои големи западни автори се продаваха на „черно“ или в антикварните книжарници на баснословни цени, произведенията на тези набедени съчинители лежаха с години в книжарските складове, докато тихомълком ги претопяха.
Но безспорно един от най-силните западни култове с най-голям брой почитатели в България беше култът към западната попмузика и джаза. Почти не познавам млад човек в България, който по едно или друго време да не е бил страстен почитател на голяма западна звезда от т.нар. естрадна или джазова музика. За един дълъг период цялата интелектуална върхушка ставаше и лягаше с музиката на великите джазови изпълнители Луис Армстронг, Ела Фитцджералд, Дюк Елингтън, Арти Шоу, по-късно Дейв Брубек, Оскар Питърсън и т.н., които бяха невероятно популярни. Големи попизпълнители и състави бяха истински любимци не само на тесен кръг специализирани любители, но абсолютно навред. Дори по партийни вечеринки и разни други официални увеселения постепенно западната естрадна песен категорично се наложи. Това не беше никак трудно за нея, защото липсваше каквато и да е сериозна конкуренция от другата страна. Опитите за създаване на съветска естрадна музика си останаха пълни запъртъци. Пък дори и да бяха успешни, аз си мисля, че нашата младеж никога не би ги приела. В края на краищата подозрението на Държавна сигурност, че харесването на западна забавна музика и на джаз е политическа реакция, не бе далече от истината.
„Братче — викаше пред мен на една забава в Пловдив млад човек с прякора Паниковски, — готов съм и съветския химн да слушам, но на английски да го пеят!“
Могат да се напишат цели книги изследвания за огромното влияние на джаза и популярната песен на Запада върху най-малко две поколения българи, да се разказва дълго за снабдяването с магнетофони и грамофони, за фанатична работа по снемане на записи по радиото. Познавам младежи, които дори успяваха да си конструират собствен филтър за прочистване на шумове и заглушавания, за да могат да записват музика. През ръцете ми са минали невероятни преводи на песни на Боб Дилън. На много места в София знаят повече за джазовия клуб на Рони Скот в Лондон, отколкото аз знам, живеейки в Лондон.
Любопитството на народа и интелигенцията към културните и литературните новини на Запад стана толкова голямо, че с цел да предотврати търсенето на информацията по свои собствени пътища, режимът създаде редовните седмични издания при БТА, които трябваше да предоставят на читателите подбрана и доста префасонирана културна информация, която често пъти беше чиста дезинформация. Това беше картоиграчески опит да се използува страстта към западната култура и култът към нея за пропагандни цели.
И пак, както със западната вещ, предпочитанието и обожаването на западната култура не идваше само от нейното безспорно високо качество, нито само от дълго потисканите човешки интереси и любознателност, но същевременно беше израз на съзнателно или полусъзнателно политическо противопоставяне на режима. И тук чувам пълната с горчивина забележка, направена от един от първите идеологически ръководители в България:
„Всичко голямо и хубаво е против нас! И класиците са против нас!“
> ПОДПОЛКОВНИК КОЛЕВ
Тази история е абсолютна истина. Същевременно тя надвишава значително обема на една обикновена случка, защото по най-удивителен начин събира в себе си характерните черти на днешната българска действителност. Както Гоголевият „РЕВИЗОР“ отразява характера на руското провинциално общество преди около век и половина, така и историята с „подполковник Колев“ е най-правдиво огледало на обществото в комунистическа България. За български писател с интереси към съвременността животът едва ли би поднесъл по-добър сюжет. Макар и доста подобен на Гоголевия сюжет, той все пак има българска кръв и най-важното — партиен билет. Човек може да си представи колко верни на живота са българските писатели, когато извръщат глави и бягат от толкова богата история. Отгоре на всичко в нея е взел участие и един известен писател. Нека сега се опитам да я разкажа така, както съм я чул от много места, като се надявам, че ще ми бъдат простени възможни дребни неточности.
Горещ летен ден. По тясната асфалтова лента на шосето Сливен-Бургас се носи москвичът на писателя Павел Вежинов, който пътува за Созопол. Не помня дали в колата не е имало и друг човек. Някъде около Карнобат от канавката на шосето внезапно излиза офицер от милицията. Униформата и ботушите му са потънали в прах, яката му е разкопчана и фуражката леко килната назад. През рамото си е преметнал типична милиционерска кожена чанта и пагоните му недвусмислено показват неговия чин — подполковник. В армията това не значи много нещо, но в милицията е признак на голяма власт.
Когато вижда приближаващия се москвич, подполковникът авторитетно вдига ръка и Павел, който подозира обикновена проверка на документите, неохотно спира.
— Здрасти, мой човек, къде отиваш? — пита подполковникът с типичната за милиционерските началници властна фамилиарност.
— Созопол — отвръща Павел, който не обича такива случайни срещи.
— Това значи да имаш късмет. И аз съм за там! Нали ще ме откараш? — казва онзи и се представя: — Подполковник Колев от инспектората на МВР.
— Разбира се, заповядайте, другарю подполковник! — отвръща любезно писателят, който сега донякъде е поласкан да услужи на такава важна милиционерска птица. Винаги е полезно да познаваш някой от инспектората на МВР.
Подполковник Колев избърсва с длан потта по лицето си, настанява се до шофиращия писател и колата продължава през Бургас към Созопол. По пътя той разпитва доста вещо Павел за писателските работи, говори за липсата на убедителни милиционерски образи в социалистическата литература и декларира голяма привързаност към театъра. За себе си подполковникът разказва, че бил на гости у стари приятели в едно село близо край пътя и сега отивал да прекара част от отпуската си в Созопол. Изобщо той изглежда приятен, разговорлив човек и като че прекалено добър и прекалено любознателен за своята униформа. Впоследствие, когато всички ще обвинят Павел, че с целия си писателски и житейски опит не е доловил нищо съмнително в своя спътник, той ще ми каже на маса в клуба, че наистина видял нещо странно в подполковника, в думите, в жестовете му, но понеже бил зает с карането на колата, не отдал голямо внимание на това.
Между другото те заговарят за риболов. Павел е запален любител рибар и му е приятно да открие, че и подполковник Колев е страстно запален на тази тема. Когато колата навлиза в Созопол, Павел пита своя спътник къде би желал да го откара.
— В участъка, разбира се — отвръща подполковникът.
Колата спира пред милиционерския участък, където един дремещ милиционерски старшина скача от стола си като изтърван, когато вижда приближаващото голямо началство.
— Спокойно, спокойно — добродушно кимва подполковникът и влиза в стаята на началника на участъка с вида на човек, комуто всичко наоколо принадлежи. Вътре няма никой, той се просва на стола и заповядва на старшината да отиде да намери началника си, лейтенант, който е някъде по плажовете. След около половин час, когато лейтенантът, задъхан от дългото тичане, влиза в участъка, той вижда на леглото в дежурната стая подполковника кротко заспал. Пробудил се след малко, той само измърморил:
— Спокойно, мой човек… Я ми свали ботушите!
Лейтенантът почтително издърпва прашните ботуши на умореното началство и нарежда на старшината да ги почисти.
След около два часа подполковникът се събужда и вика при себе си лейтенанта.
— Я ми донеси нещо за ядене. Ако тука няма нищо, иди в стола на писателите или прати някого в казиното, като ще кажеш, че е за подполковник Колев, те знаят там…
Лейтенантът удря токовете и се втурва да изпълни поръчката. Той не е много сигурен дали в казиното „знаят“ подполковник Колев, но хората моментално му дават най-добрата храна, която имат. После, докато високият гост от София огризва кълката на изпърженото пиле, лейтенантът му докладва най-подробно за положението в града: пиянски скандали, обичайните курортни кражби и известни безнравствени волности на някои екстравагантни софийски курортисти.
— Че какво толкова правят? — пита подполковникът.
— Ами напиват се в бара и после правят това… как му викат… стреп… тууз… свалят си дрехите. Знаете, хората се водят от народната интелигенция!
— Това не трябва да става повече! — изсумтява подполковник Колев. — Народната интелигенция не може да си сваля дрехите. Ако видиш някого, режеш му квитанцията, сто лева глоба!
Нахранил се, гостът вика поверително лейтенанта да приближи към него и му казва:
— Слушай, аз съм дошъл тука със специална задача. Това знаем само аз и ти и ако чуя да си изтървал дума някъде, по-добре се хвърли в морето. За всички други аз съм на почивка и понеже няма квартири, временно ще живея тук, в участъка… Тая стая ми харесва. Само намери ми отнякъде по-удобно легло и ако можеш, един вентилатор, че е много задушно!
На лейтенанта не е много приятно близкото присъствие на такъв голям началник, но няма как, той намира по-удобно легло и вентилатор. Освен това, за да се докара повече пред началника, извиква чистачка, която променя цялата обстановка, поставят саксии с цветя и нещо като килим. Подполковникът със задоволство следи всичко това и дава да се разбере, че сервилността на началника на участъка не ще бъде забравена.
Вечерта, с почистена униформа, отпочинал и избръснат, подполковник Колев тръгва да инспектира града. Лейтенантът подтичва край него и се опитва да привлече вниманието му върху своите местни милиционерски постижения. Но началството го слуша разсеяно и отдава много по-голямо внимание на хубавите, почернели от слънцето летовнички, които изпълват тесните улици на градчето. През това време на курортния сезон Созопол принадлежи изцяло на шумните вълни на софийските интелектуалци и на всички ония, които обичат да бъдат смятани за интелектуалци. Вече е твърдо установена традиция и признак на добър вкус човек да летува по това време именно в Созопол. Голямата част от софийските летовници идват тук всяка година в едни и същи квартири и отношенията им с местните хазяи са почти роднински. Може да се каже, че цветът на софийския артистичен свят, или както Милчо Радев го нарича „Бон монда“, е тук. Около трънливото и уродливо пространство на магарешкия площад са паркирани лъскави автомобили, филмови и театрални звезди по бански костюми редят масите в дворчета, потънали в спасителните сенки на асмите, въздебели писатели с шарени гащи авторитетно се разхождат по кея, художници, навлекли моряшки фланели, вдигат героични гюрултии в местните кръчми, филмови режисьори с пищни хавлии и увесени на гърдите им визомери позират непристъпност по брега, следвани от амбициозните погледи на хубави софийски момичета, мечтателки за филмова слава. В добавък — прочути софийски пияници, покорители на женския пол, самотни особняци и много рядко отговорни другари завършват картината на курортното население на Созопол. Градчето не се ползува с добра слава между сериозните представители на партийната аристокрация. Те се плашат от доста свободната атмосфера, която би могла да ги изненада с обезпокоителни познанства. Затова предпочитат строгия и представителен характер на варненския бряг. И тъкмо поради тяхното отсъствие животът в Созопол през лятото се различава значително от студената пресметливост и благоразумие на софийските клубове и модни ресторанти. Често пъти градчето е в плен на веселата безотговорност и жажда за приключения, въпреки че милицията упорито напомня за присъствието си. В зависимост от последната реч на най-мъдрия партиен ръководител милиционерите поемат функциите на принудителни шивачи или бръснари, като през една година подрязват бради и дълги коси, през друга година скъсяват панталони, а през трета удължават поли и забраняват разходки по бикини. Горе, на шосето, катаджиите дебнат за пийнали шофьори, като дори изпиването на една бира се смята за тежко престъпление. Но в последните години с възникването на новите курортни комплекси на юг към това курортно население се прибави и нов елемент — стотици агенти на Държавна сигурност и още стотици техни тайни и явни доносчици. Но колкото и силни да са те, колкото и внушителни да са имената на хората на изкуството там, нищо не може да се сравни с властта на подполковника от инспектората на МВР. Затова още същата вечер подполковник Колев е посрещнат и обграден с най-голямо внимание. Неговата общителност, дружелюбност и първична непосредственост му създават веднага голяма популярност. Както никой друг милиционер от неговия ранг, той влиза в един от местните ресторанти, спира на всяка маса, разговаря с хората за техните проблеми и с жест поръчва пиене за всички. Разбира се, в отговор подполковникът става желан гост на всяка компания. Хората откриват у него колко човечна и разбираща може да бъде Народната милиция. Няколко души се оплакват от груби обноски на местни представители на властта. Подполковникът заявява, че от утре такива неприятни неща няма да се случват. Най-любезно той кани всеки, който иска да го посети, в участъка. Късно същата вечер актьори от Софийския народен театър завеждат подполковника на веселба в частна къща. Там се пее и танцува до зори. Млади актриси хвърлят пламенни погледи към малко свенливия и не толкова лишен от привлекателност представител на униформената власт. С изненада мнозина откриват, че той ги изслушва внимателно, че е много отзивчив и готов да помогне.
На другия ден, след като приема рапорта на началника на участъка, подполковникът му казва, че ако желае, лейтенантът може да отиде в извънредна отпуска за седмица или две, защото той сам ще се справи със службата. Лейтенантът, който отдавна мечтае да си иде на село, приема с благодарност предложението и заминава. Междувременно по силата на някакво решение отгоре един от обикновените милиционери в участъка е трябвало да бъде уволнен. Жена му тича при подполковника, плаче и той й заявява, че всичко ще бъде наред. Просто заповядва на уволнения милиционер да продължи да служи. През деня се случват няколко леки произшествия, при които гостът от София проявява невероятен такт и възпитание и урежда нещата по възможно най-добрия начин. Следобед той иска да се разходи из морето и веднага, разбира се, му предоставят някаква държавна моторница. Подполковникът поканва на нея компания от всеки срещнат на улицата и препълнената моторница се понася край брега. Всички пеят, пият и настроението е великолепно.
„Какъв невероятен подполковник!“ — възкликват всички.
По време на това пътуване към него се присламчва някаква тъжна млада гражданка, която с трагичен тон разказва, че преди десет години сестра й избягала в чужбина и че тя искала толкова много да я види, но паспортните власти непрекъснато отказвали разрешение за пътуване… а пък тя самата е толкова привързана към България и партията… Следват сълзи и тихо ридание.
— Успокой се… Ще пътуваш! — казва категорично подполковник Колев.
— Наистина ли! — вика просълзено и невярващо момичето.
— Щом кажа — ще пътуваш, значи ще пътуваш! — отсича инспекторът от МВР.
Гражданката се разтапя от благодарност, но същевременно съзнава, че трябва да обвърже подполковника с нещо повече. И същата вечер тя решително прекрачва прага на участъка с намерение да сподели нощта с него. Но на сутринта тя ще признае на най-близката си приятелка, че той не се интересувал от жени.
Новината, че подполковник Колев започнал да раздава паспорти за пътуване в чужбина, преминава като електрически ток през цялото курортно население. От този момент нататък той не остава нито за минута сам. Софийската интелигенция установява най-активна обсада на този самотен и странен представител на голямата власт. Покани за вечери, разходки, лов и риболов, гуляи и забавления валят като дъжд. Стотици хора се опитват да се доберат до него, понякога с цената на най-невероятни усилия. Всеки тича със своите проблеми. Най-популярната молба, разбира се, са паспортите за чужбина. После идват вносните стоки. Един артист от софийския Народен театър иска хладилник АЕГ-е, може ли подполковник Колев да го достави? Разбира се, че може. Но актьорът бърза да подсигури работата. Той просто набутва в джоба на началството 400 лева. Ами може ли подполковникът да уреди за западна кола от мострите на Пловдивския панаир? Защо не, поне може да се опита. Друг гражданин иска специални въдички за риба „Лион Дор“, трети иска части за колата… и т.н. Останалите молби са още по-странни. Софийски журналист моли подполковника да у вещае избягалата съпруга да се върне. Млада писателка търси неговата помощ, за да пробута пиесата си в театъра на МВР. Енергична едра поетеса, авторка на пубертетно-сексуални стихове, иска да й помогне за отпечатването на еротична стихосбирка, актриси му разказват за прелюбодеянията на режисьори, които обещават роля за легло… и т.н.
Целият този народ обгражда и преследва подполковника с всички възможни варианти на прелюбезни, угоднически, коленопреклонни, многообещаващи, подкупващи, молещи лица. В стремежа си да го подкупят те не се спират пред нищо — от пламенни целувки и прегръдки на решени на всичко млади жени до купища подаръци и банкноти, натикани неусетно в джобовете му. Не му разрешават да плаща сметки, водят го, черпят го, поят го. Едва ли някога някъде друг подобен представител на властта е бил ухажван така фанатично и неуморно. Започва борба за него. Хора се смразяват за цял живот поради конкуренцията за подполковника, жени скубят косите си в бурни схватки. Кой да бъде най-близкият приятел и довереник на този така желан човек?
Отначало подполковникът приема всичко това с известно неудобство и дори смут. По-късно свиква. Той не говори много, продължава да изслушва търпеливо и явно да се опитва да разбере проблемите на своите неочаквани почитатели. Както по-късно някой забелязва — въпреки всичко той остава странно чужд на окръжаващата го среда, като гост от някаква друга планета. Междувременно едно от редките доказателства за неговата голяма власт е, че издава щедро открити листове за посещение на граничната зона край река Велека и риболовът, който прави в забранени за това води. Наистина като че единствената му страст е риболовът (и може би спасение от обсадата). Но той лови риба с взрив. Почти всеки ден през следващите десетина дни той заедно с подбрана компания се качва на моторницата и хвърля взрив надолу около Ропотамо. Избитата риба той предоставя на приятелите си. Самото избухване на взрива сякаш го вълнува и той настойчиво хвърля във водата повече и повече взрив. Но наличният взрив в созополския участък се свършва. Дори военните нямали достатъчно. Затова подполковник Колев изпраща джипа с един от милиционерите да вземат взрив от окръжното управление в Бургас. Той иска огромно количество взрив, което води до подпис от самия началник на управлението.
— За какво ви е толкова взрив? — пита той милиционера.
— Ами другарят подполковник Колев го иска…
— Какъв подполковник Колев? — полюбопитствува началникът.
— От инспектората на МВР…
Началникът знае, че такъв подполковник няма в инспектората, но за всеки случай вдига телефона в София…
Два часа по-късно идва твърде жестокият край. Офицери от окръжното управление се втурват в стаята на участъка и заедно с местните милиционери настървено и жестоко бият почти до умиране човека, който беше може би най-популярният и най-желаният представител на народната власт. За десетина дни.
Кой беше този човек и какво стана с него, е загадка. Според едни обяснения той бил криминален, който използувал униформата. Но според други обяснения, на които аз вярвам повече, той бил психически объркан невинен гражданин, който имал фикс идеята да бъде подполковник Колев от инспектората на МВР.
И той я осъществил.
След края на сезона в София се говореше само за него. По масите в клубовете мнозина навеждаха глави с неудобство, други казваха, че той бил просто велик актьор, припомняйки маниерите му, думите му, докато един мой приятел, който бе прекарал дълги часове с него, каза:
„Той беше първият истински подполковник Колев.“
> ПЪТУВАНЕ ЗА ЧУЖБИНА
Ако един обикновен англичанин, германец, италианец, американец или който и да е гражданин на страна, която не се радва на придобивките на някаква октомврийска, септемврийска или друга революция, нито се самоназовава социалистическа, народна или народнодемократична, поиска да замине за чужбина, цялата му грижа е да си направи сметка на парите, които ще му трябват, и да се справи с разписанието за съответното превозно средство. Днешният западен свят така дълбоко е свикнал с това неотменимо човешко право, че мнозина не само не могат да разберат, но направо отказват да повярват, че техните събратя от Източна Европа са твърде далече от възможността да пътуват зад граница. Те, разбира се, чуват за разни проблеми, свързани с изселване на малцинства от Източна Европа, знаят, че има Берлинска стена и комунисти граничари, които стрелят по хора като по кучета, но въпреки това съзнанието им отказва да приеме истината за участта на човешките същества в онези страни по същия начин, както техните бащи преди години отказваха да повярват в съществуването на сталинската касапница. Може би това да е наивност, може би неосведоменост, а може би — безотговорност. Всеки българин, който живее на Запад, неведнъж е попадал в компании, където се е водил горе-долу следният абсурден диалог:
— Често ли се виждате с вашите родители?
— Не. Не съм ги виждал от двайсет години.
— Как? В лоши отношения ли сте?
— Не, но нито аз мога да отида да ги видя, нито те могат да дойдат тук!
— Как! Защо да не могат?
— Защото режимът е комунистически и не разрешава на хората да пътуват свободно.
— Но аз чета по вестниците, има хора от Източна Европа, които пътуват… Даже веднъж видях съветска група тук, на главната улица.
— Вярно, има някои, които могат да пътуват, но не и моите родители.
— Защо?… Извинявайте, може би те да са лишени от граждански права…?
— Те никога не са ги имали!
— Как! Нали България членува в ООН, нали е подписала Хартата за правата на човека, споразумението в Хелзинки…
— Моите родители не могат да пътуват просто защото са мои родители. Режимът смята, че по този начин наказва и мене, и тях!
— Но защо ще ги наказва?
Тук вече търпението на българина свършва. Как човек да им обяснява на тия западни деца! А западният гражданин клати глава и казва безпомощно:
— Съвсем не разбирам! — После внезапно задава последния въпрос:
— Значи възможно е вие да не видите родителите си живи до края?
— Да! — казва нашенецът и се отдалечава.
Тъкмо на тези западни граждани искам да разкажа какво означава в България да получиш разрешение за пътуване в чужбина. За тяхно удобство ще взема възможно най-невинния от политическа или комерческа гледна точка случай. Измисленият от мене гражданин се казва Пенчо Данчев и няма нищо общо с известния литературен критик. Той е 52-годишен, старши дърводелец в трамвайното депо в София, женен, с две деца, безпартиен, неосъждан, живущ в държавен блок край депото в „Красно село“. Материално той успява да свързва двата края, тъй като големият му син се е върнал от казармата и е започнал сам да печели, а жена му, като помощник-готвач в депото, продължава да спестява почти цялата си заплата. Политически Пенчо Данчев винаги е бил с властта. По събрания, когато всички вдигат ръце, и той вдига, понякога без дори да знае за какво става дума. Пред хората минава за добър и кротък човек. А като работник е смятан за един от най-добрите, бил е 7 пъти ударник и е награден с Народен орден на труда — бронзов. Никога не е имал никакви връзки с чужбина… Освен една. Тъй като дядо му е от Врабча, Трънско, един от братовчедите му, Тошо, който живял в махалата, останала в югославска територия, впоследствие се преместил да живее в Белград. Този Тошо е също дърводелец като него, но си има частна работилничка и прави гардероби. В последните няколко години Тошо идва в София и гостува на семейството на братовчеда си три или четири пъти. И, разбира се, всеки път той кани Пенчо и жена му да идат в Белград на гости при него. Отначало Пенчо е далече от тази идея, защото пътуването все пак струва пари, а пък те не са в много розово положение. Но внезапно един ден, просто необяснимо, Пенчо изпитва силно желание да иде и види този пусти Белград, да поседи една или две седмици у Тошови, да купи на жена си нещичко (казват, че в Белград е по-евтино) и, така да се каже, да прибави към биографията си факта, че е бил веднъж през живота си в чужбина. Той съобщава на жена си своето желание, а тя му казва:
— Добре, ама дали ще те пуснат! Чувам, че много мъчно се взима паспорт!
— А защо да не ме пуснат? — отвръща Пенчо. — Да не съм убил или откраднал? Цял живот блъскам като добиче, защо да не ме пуснат! Защо Тошо ще може да идва, а пък аз няма да мога да отида там!
— Опитай! — казва жена му.
На другия ден Пенчо се отправя към Паспортния отдел в Дирекцията на милицията край Лъвовия мост и се присъединява към опашката хора, която се е проточила в голямата стая на първия етаж. На Пенчо му прави впечатление напрегнатата тишина, всред която тълпата се придвижва, сериозният, почти богомолски вид на лицата на чакащите, техните прелюбезни и почти угоднически изрази, когато достигнат гишето, и контрастиращият суров и груб глас на служителките, които сякаш нарочно са подбирани, за да приличат на затворнически надзирателки.
— Аз искам да ида на гости на братовчеда в Белград, та дойдох да попитам какви документи трябват… — казва Пенчо с възможно най-любезния си глас.
— Е там на стената пише! Не можеш ли да четеш! За какво си се наредил тука! — отсича някаква маршируваща мъжкарана.
— Ама аз дойдох да попитам… дали човек може да иде при братовчед…
— При братовчед не може. Само пряк роднина — баща, майка, син, дъщеря, брат, сестра! — избърборва другарката оттатък и нетърпеливо се обръща към следващия в редицата.
Пенчо Данчев се отмества, засрамен за това, че е питал за нещо, което би трябвало да знае. И докато с блуждаещи очи се опитва да прочете залепения на стената списък на документите, които се изискват за пътуване в чужбина, към него приближава някакъв смешен старец, който приятелски му казва:
„Ти не ги слушай тях! Подай молба! Като ти откажат, пак подай! И пак! И пак! Докато им омръзне!“
Човекът го потупва утешително по рамото и отминава. И Пенчо решава да се бори. Той взима формуляри и съответното наставление за попълване. Оттам разбира, че се иска заверена в Българското посолство в Белград декларация от Тошо, че го кани и му поема издръжката. Пенчо веднага пише писмо на Тошо да му прати декларация. Той не знае, че тази декларация струва пари, че се издава по усмотрение на консула, че често пъти служи за въдица при разузнавателната дейност всред българските емигранти в чужбина и т.н. Както и да е, той получава декларацията заедно с радостно писмо от Тошо, че го чака. Тогава идва ред на следващите документи — от данъчното, че си е платил данъците, от военните, че може да излиза от страната, от службата, че му се разрешава да пътува в чужбина. Впоследствие всички тия документи ще се усложнят доста и с цел да се снеме отговорността за отказа от паспортните власти отделни предприятия и учреждения сами ще отказват да дадат съгласие за пътуване. Запъващ се, Пенчо отива при началника на „Личен състав“, или както всички го знаят, „кадровика“, и му обяснява, че иска да иде до Белград. Първата реакция на кадровика е неприятна, сякаш Пенчо му е поискал пари на заем. По-късно той ще каже печално на жена си:
„Ако искаш властта да те намрази, кажи им, че искаш да ходиш в чужбина! Като му казах това, като че ли му бръкнах някъде!“
„Ще говоря с директора“ — казва кадровикът и сега внезапно измества целия разговор. Той разпитва Пенчо как върви работата в дърводелския отдел, какво приказват хората там и особено какво мисли той за някой си Симо, който напоследък много си отварял устата… С мисълта за разрешението за пътуване Пенчо охотно и твърде нашироко разказва какво става в отдела. Подушил, че Симо е мразен от кадровика, той не се свени да каже, че и нему Симо е неприятен, и т.н. Кадровикът го изпраща с одобрение. След няколко дни му се дава бележка, че предприятието няма нищо против Пенчо Данчев да пътува в чужбина. Събрал всички тапии, той ги отнася в паспортното отделение, като отново си взима отпуска, за да се реди на опашката там, плаща (по мое време) 5 лева, което е равно на надница и половина, просто така, за удоволствието на МВР да приеме документите му. Казва му се, че до два месеца ще има решение.
„Аз искам да ида през есента, но ако стане за пролетта, пак няма да е лошо“ — казва си Пенчо.
След около месец съседите на Пенчо, които са и колеги от депото, го викат мистериозно у тях една вечер и тайно, шепнешком му доверяват, че местната „кука“, някой си Мако Таков, идвал да събира сведения за него и разпитвал надълго и нашироко, но Пенчо може да бъде спокоен, те му казали каквото трябва. Най-много питал с какви хора се събира и дружи големият син на Пенчо, Гошо.
„Това ще да е заради онзи бой!“ — сеща се Пенчо. Преди около пет години в спор за някакво момиче Гошо беше напердашил сина на някакъв големец и за малко не го изключиха от училище.
След това този Мако Таков питал подробно за посещенията на Тошо от Белград и що за човек бил. И накрая се интересувал за по-стария брат на самия Пенчо, който навремето като мобилизиран служил в жандармерията.
„Абе за какво ги ровят тия стари работи!“ — мърмори Пенчо и чувствува, че напразно е платил петте лева за документите.
— Аз ти казах, комшу — забелязва съседът, — щом речеш да пътуваш, почват да ровят всичко и само беля може да излезе!
Както и да е, никаква очевидна беля не идва. В замяна точно след два месеца пристига кратка печатна бележка от Паспортния отдел — „НЕ ВИ СЕ РАЗРЕШАВА ДА ПЪТУВАТЕ“.
Пенчо чете бележката веднъж, два пъти, пет пъти, и ръцете му треперят. Може би за пръв път в живота си той чувствува така остро болката от несправедливостта. Той е срещнал и преживял много несправедливости, но тази, паспортната, му се струва най-жестока, защото за пръв път му се казва направо, че той е НИЩО, ЧЕ ТОЙ НЯМА НИКАКВИ ПРАВА, ЧЕ ЦЯЛАТА МУ ДЪЛГОГОДИШНА СЪВЕСТНА РАБОТА НЕ СТРУВА НИЩО, ЧЕ ДОРИ И ОРДЕНЪТ, КОЙТО СА МУ ДАЛИ, ИМА ТИКВЕНА СТОЙНОСТ.
„Защо да не пътувам? Защо? Защо?“ — повтаря той, сякаш целият му живот се е свел до това пътуване, сякаш няма живот без този паспорт. Донякъде Пенчо е бил подготвен за отказа, на толкова хора е било отказано. Но сега сам се изненадва от собствената си болезнена реакция. Това е почти чувството на доведеното или завареното дете, на което мащехата отнема всичко, за да го даде на своето дете.
Дори външността на Пенчо се променя. Той сякаш се изгърбва, лицето му се свива в убито изражение, очите му загубват своята мекота и сякаш стават по-твърди и неподвижни, гласът му хрипти през буцата, заседнала на гърлото. Напразно жена му се опитва да го утеши и разсее.
„Слушай — казва тя, — не ставай дете. Погледни, на Кирови отказаха, на Цеца също, на Ванчо, а Митко го свалиха от влака… Така е, в такава държава сме се родили! Не си само ти. Като не може, не може, какво да се прави! Хайде сега да се обесим! За едно пътуване!“
Но Пенчо не я слуша. Той знае всички тия доводи, но те не го топлят, те не му помагат нито да забрави, нито да смекчи болката от този почти налуден, изтезаващ въпрос: „Защо да не пътувам?“
Пенчо дори иска да пише до Тодор Живков. Просто два реда. „Другарю Живков, защо аз, дърводелецът Пенчо Данчев, да не мога да пътувам?“ Но чувството за реалност му подсказва, че това ще бъде просто изхабяване на хартията.
Той не може и да работи както преди. Дърводелната на депото, самата работа, хората около него, всичко му се вижда чуждо и някак враждебно. По някое време началникът на цеха тича и го моли да свърши нещо извънредно, което е важно и което, разбира се, няма да се плати. Безброй пъти в миналото Пенчо е работил даром. По навик той приема това и сега. Но застанал зад банцига, той се запитва:
„А защо ще им работя, щом не мога да пътувам?“
Оттук нататък болката и горчивината неудържимо се превръщат в озлобление.
В целия си живот кротък и изпълнителен човек, Пенчо Данчев не е мразил никого. Но сега чувствува, че ги мрази — тях, ония, които сякаш са се изхрачили върху лицето му и са викнали: „Ти, нищожество, как смееш да искаш да си равен с нас!“
И тъкмо омразата става моторът, който го раздвижва. Той сякаш иска да знае кого точно да мрази.
— Аз няма да оставя тази работа току-така! — заявява той у дома.
— Я ги остави, пусти да останат! — казва жена му. Но сега синът, Гошо, се намесва и казва:
— Тате, ще се бориш докрай! Ако трябва, и при папата ще идеш!
Пенчо Данчев чувства, че иска да разкаже болката си на всички хора около него, иска някак да получи съчувствието на колегите си, на приятелите, на роднините. Но отново инстинктът му подсказва, че не трябва да се говори много за тази работа. За друго може, но не за това. По мазната усмивка на кадровика той разбира, че онзи знае за отказа, но многозначително не му казва нищо.
„Аз ще отида в паспортното да ги питам тях. Да ми кажат — ЗАЩО НЕ МОГА ДА ПЪТУВАМ!“ — решава той. И без да се съветва с някого, следващата сутрин той се отправя към Лъвовия мост.
> ПАСПОРТНАТА ОДИСЕЯ
И така, дърводелецът от трамвайното депо в Красно село Пенчо Данчев, който искаше да посети братовчед си Тошо в Белград и получи отказ от паспортния отдел на МВР, реши да се бори за паспорт докрай.
Отново, за кой ли път, той се озовава в тази отвратителна сграда край Лъвовия мост. Прекрачвайки прага, той чувствува грубата, безмилостна атмосфера, която много му напомня на свиждане в Централния затвор. През целия си живот Пенчо Данчев се е боял от властта. За него тя е била някакво чуждо, много силно и постоянно враждебно чудовище, което би могло да го смаже — него, простия работник — с лек замах. Неведнъж Пенчо Данчев е признавал пред себе си, че цялото му усърдие, стигащо до раболепие и престараване, всъщност произтича от страха му. Но сега, влязъл в самата уста на чудовището, той усеща непозната преди твърдост, упорито и непримиримо желание да ИЗЯСНИ нещата докрай. Вътре в себе си той чувствува силата на своя въпрос:
ЗАЩО ДА НЕ МОГА ДА ПЪТУВАМ?
Струва ми се, че едва ли има по-правдива кауза от неговата. И по целия път към кабинета на началника на Паспортния отдел той нарежда своите железни доводи: „Защо да не мога да пътувам аз, който не съм престъпник, който съм работил цял живот като вол за благото на тая държава, който никога с нищо не съм бил против социализма и комунизма… аз, който нямам никакво намерение да бягам, да контрабандирам или да крада… Вие можете да питате всекиго за мене и всеки ще ви каже само хубави думи…“
Пенчо Данчев влиза в полумрачното потискащо помещение вляво от входната врата. В средата има дълга маса с няколко стола около нея, в дъното телефонен автомат и таванът е украсен с някакви деветосептемврийски или първомайски декорации, плюс неизбежните портрети на Ленин, Георги Димитров и Тодор Живков по стените. Слънце никога не наднича в това помещение. Срещу масата има три или четири врати и всички чакащи гледат към тях. Пенчо оглежда хората около него и му се иска да ги заговори, но явно всеки е затънал в собствените си грижи и не обръща внимание на новодошлия. Пък и изглежда някак непристойно да се опитваш да говориш в тая призрачна атмосфера, чиято мрачна студенина сякаш повелява пълно мълчание. От време на време се появяват хора с мистериозни лица, които носят някакви папки и безмълвно сноват между стаите. Пенчо търпеливо се опитва да отгатне кой от тях е могъщият началник, чието име той вече е научил — другарят Воденски. Някаква жена, въоръжена с най-добрата си усмивка, се опитва да заговори един от тези с папките, но получава лаконичен отговор — да чака.
Те чакат, разбира се, за секретарката, при която ще се запишат и ще получат дата за срещата с началника. Точно като в зъболекарски кабинет всеки спазва реда си. Докато чака в тази тържествено-мрачна обстановка, Пенчо се разколебава още веднъж. Изведнъж му се струва, че всичко наоколо е толкова безнадеждно, че цялото му желание да иде в Белград е нелепо и безсмислено, колкото нелепо и безсмислено би било, ако искаше да го коронясат за император на Япония.
„Какво нещо — забелязва Пенчо Данчев, — всичко тука е така направено, че да се чувствуваш виновен, загдето си поискал паспорт!“
Все пак, по силата на необясним за самия него инат, той остава докато му идва редът. Влиза при някакво момиче, което някак изненадващо го посреща със съчувствена усмивка. Може би нещо в неговия вид, простоват и неугледен, я подкупва. Тя наистина е любезна. Той започва със заекване да обяснява, но тя го прекъсва с разбиране, сякаш да му спести излишното усилие, и отваря дневника. Началникът приема един път седмично, и то само определен брой посетители. Но за всички седмици до края на следващия месец броят е попълнен, след това началникът ще отсъствува… така че, ако настоява, Пенчо ще може да види другаря Воденски след около три месеца. Разбира се, ако не се случи нещо непредвидено. Но ако иска по-бърза среща, би могъл да се запише при някой от заместник-началниците… „Не, казва Пенчо, искам да се срещна само с началника!“
След три месеца.
„Ако другарят Воденски ме види, той може би ще разбере, че аз не съм лош гражданин! Нали човек с неговото положение трябва да е кадърен да преценява хората само като ги види!“ — казва Пенчо Данчев, за да оправдае желанието си.
Момичето го изпраща с двойно съчувствие.
Следващите три месеца в живота на Пенчо Данчев преминават в някакво ново направление. До този момент Пенчо-Данчевият живот сякаш е имал две измерения: службата и дома. Сега се появява трето — паспортът. Някак постепенно и властно паспортната тема нахлува в дните и нощите на дърводелеца, в семейството му, всред приятели и близки, навред, като мъчна болест тя не го оставя на мира. Ще не ще, той доверява болката си на своите хора. И за негова голяма изненада среща най-жив отклик. Първото нещо, което Пенчо узнава сега, е, че едва ли не половината от хората около него вече са преминали по същия път, че мнозина са се опитвали да пътуват и са били сполетени от подобни съдби. Едва сега дърводелецът разбира, че паспортът съвсем не е негов проблем, а на всекиго. И тъй като общото разбиране и съчувствие спрямо личната болка излъчва най-утешителна топлота, Пенчо инстинктивно се приобщава към това голямо общество на безпаспортни хора. Болката го води и до нови познанства. И всяко от тях му разкрива нови истини за дълбочината на паспортното блато.
ПАСПОРТЪТ ЗА ЧУЖБИНА става за Пенчо Данчев това, което е ТИКВАТА за Душко Добродушков. Няма ден, може би няма и час, в който той да не разговаря или да не слуша да се говори за паспорти и пътуване за чужбина. Цяло наводнение от информация залива неговия учуден и беден мозък. Като че всички знаят повече от него, като че са далече по-опитни и без съмнение по-умни и по-находчиви. И те му казват, че от срещата с Воденски нищо няма да излезе. В най-добрия случай началникът на Паспортния отдел ще му каже, че те нямат нищо против неговото пътуване, но виждате ли, по валутни съображения Министерството на финансите иска силно ограничаване на пътуващите. И ако Пенчо поиска да декларира, че не желае никаква валута (става дума за 15 долара), тогава Воденски ще му каже, че тия работи не стават така.
„Ами министърът?“ — пита той патилите.
А те му казват, че и това ще е пълно губене на време. Ще има да виси в приемната на ъгъла на „Гурко“ и „6-и септември“, след това ще чака дълго време и министърът я го приеме, я не. Нещо повече, сега вече не приема по паспортни причини и когато иска срещата, трябва да излъже, че е за нещо друго, пък после между другото да заговори и за паспорти. Ангел Ватмана например, за да го приемат бързо, казал, че иска да докладва за някакви врагове по трамваите. И го приели веднага, но номерът не минал. Напротив, министърът се ядосал и го изхвърлил, загдето излъгал. Другият номер е медицинско за болест, която не се лекува в България. Добре, ама не е лесно да се разболееш от чужда болест. И после, кой ще ти даде така медицинско. Трябва да минеш през 40 комисии и понеже държавата трябва да плати лечението, пак няма да те огрее. Трети гражданин опитал да измъкне паспорт чрез документ за уж някакво наследство. Но и това било глупост, защото изпратили документа по официална линия и се разбрало, че ставало дума за наследството на цар Соломона.
— Защо не опиташ с екскурзия за Унгария. Така и така ще спрете в Белград, ще се видиш за ден-два с твоя братовчед и това си е.
— Ама аз искам да поседя две седмици при него! — отвръща Пенчо.
Но и тази идея бива отхвърлена от по-компетентните, защото екскурзиите за Унгария вече ги правели през Румъния.
После на Пенчо подшушват, че имало хора, които могли да уредят паспорта, но трябвало да се плати сериозно. Човекът вършел работа, бил сигурен, но искал 2 хиляди лева на паспорт. Бил съгласен да получи хиляда при заминаването и хиляда при връщането. Пенчо просто повдига рамене:
„Аз не съм видял две хиляди лева накуп през целия си живот!“
Ала всички тия безнадеждни и обезсърчаващи гласове, които предлагат и отхвърлят стотици противоречащи идеи, са напълно единодушни спрямо една идея. И както мохамеданите коленичат пред могъществото на Аллаха, така всички Пенчови близки и приятели поотделно и в хор скандират:
„Намери връзка! С ЧОВЕК всичко може! Без ЧОВЕК няма да стане!“
И за доказателство го угощават с купища истории, които демонстрират фантастичната мощ на Цар Връзка.
На Киро Техника жена му например три пъти ходи в чужбина тази година. Един път в Истанбул и два пъти на Запад. Казват, че била любовница на някаква важна клечка. И Киро знаел това, но понеже всеки път се връща с пълни куфари, трае си. Иван Куция от счетоводството ходи всяка година, но нали брат му е митничар, а пък там вече става играта. Но той никога няма да услужи. Даже хора, осъждани и в затвора лежали, успяват да пътуват с връзка… Но откъде да се намери тази проклета връзка? Пенчо Данчев е един от ония български граждани, които не са играли като деца на ашици с някой бъдещ министър, нито в рода им има хора с важни държавни и партийни заслуги, нито пък има агенти и доносчици. Просто няма никой. Пенчо даже са ядосва на семейството си, на целия си род:
„Да ги вземат дяволите! — избухва той. — Поне един от нашите да беше станал някакво началство!“
И същевременно в търсенето на тази всемогъща връзка той разбира друго едно неписано правило на живота — НИКОЙ НЕ СИ ДАВА ВРЪЗКАТА. Явно хората имат своите връзки, уреждат си нещата, пътуват нагоре-надолу, но всеки си пази ВРЪЗКАТА за себе си. Кой и за какво ще услужи на един никакъв дърводелец от травмайното депо?
За кой ли път Пенчо прехвърля през ум всички свои познати и дори се напряга да си припомни своите съученици от прогимназията в Трън, но сякаш всичко умишлено се скрива в мъглата на забравата.
Когато на уречената дата Пенчо Данчев, облечен в единствения си свестен костюм, се отправя за срещата си с другаря Воденски, той няма абсолютно никакви илюзии за успех. Единственото, което го води към тази среща, е желанието да му каже: „Какво съм ви направил? Защо не ме пускате? Аз нямам връзки, нямам никого, който да се застъпи, аз съм си аз и искам от закона това, което ми се полага! Ако смятате, че съм враг, кажете ми, защото досега аз не знаех, че съм враг!“
Той чувствува, че трябва да бъде кратък и да каже най-силните думи, които има в главата си. Но когато влиза в полумрачната чакалня, отново го лъхва познатото чувство на несигурност. Пак трябва да чака. Този път с близо дузина други молители като него. От лявата му страна седи и плете възрастна женица, може би на 70, може би на повече години. Когато Пенчо я поглежда, тя му се усмихва топло и първа го заговаря:
— За кой път подаваш, синко? — пита го тя.
— За първи път.
Тя се засмива с незлоблива, топла ирония и казва:
— А аз моите не ги помня. Трябва да съм подавала вече двайсет пъти! Всеки шест месеца! Имам дъщеря в Белгия. Отиде и там си остана. И имам две внучета там. — Тя показва плетката. — По-голямата ще се омъжва другия месец, а пък аз все се мъча да я видя, откакто се е родила. Така и ще си умра, без да ги видя. А пък като я гледаш, като че кожата ми е одрала! — костеливите й ръце бръкват в някаква омазана чанта и вадят загъната в шоколаден станиол снимка. Пенчо вижда хубаво момиче с почти същото като на бабата добродушно изражение на лицето.
— И не те пускат! — казва Пенчо Данчев, който разбира, че трябва да изрази някакво съчувствие.
— Не — обяснява свободно неговата съседка. — Казват: не може и не може! Последния път той (тя посочва вратата) ми вика „много ви е дебела папката, гражданко!“. А пък аз му казвам: „Ами като си нямате друга работа, та пълните папките!“
— Не си ли ходила при министъра? — Пенчо пита и мисли за себе си.
— Ходила съм при всички министри досега! Не може и не може!
— А защо да не може?
— Това никой не ти казва!
— Трябва да има нещо в биографията — гадае Пенчо Данчев.
— Че биографиите те ги пишат — отвръща малко припряно жената. — Аз им казах, аз живота си знам, а това, дето вие сте писали, не го знам. Ти може да си едно, а биографията ти да е съвсем друго!
И докато Пенчо Данчев се замисля върху разликата между живот и биография, той чува името си. Облъхва го студ. Той се надига. Неговата съседка стиска бързо ръката му и с усещането за нейните костеливи, силни пръсти се озовава в кабинета на началника.
Другарят Воденски е малък човек, слаб, с монашески строго лице и неопределима възраст. Пенчо Данчев напразно се опитва да улови погледа му. Воденски гледа някъде в пространството пред себе си и поканва посетителя да седне. Фактът, че не се ръкуват с него, силно смущава и без това объркания Пенчо. Началникът на Паспортния отдел сяда зад бюрото си, измъква някаква папка, разтваря я, поглежда малко листче, забодено най-отгоре, и въпросително вдига вежди към просителя.
Всички силни думи и силни намерения са се изпарили от главата на Пенчо Данчев. Самички са избягали и са го оставили пленник на глупав инат. Сега по-ясно от всякога преди му се струва, че той всъщност няма какво да каже, че нещата са предопределени от тази жълтеникава папка и вероятно от това мъничко листче. Все пак той поема въздух и със заекващ глас обяснява, че искал да иде да види братовчеда си в Белград.
— Като искате да се видите, защо той да не дойде в София? — пита с металически хладен тон Воденски.
— Че той идва няколко пъти… и ме кани да отида в Белград… Дето се казва… той може да идва, а пък аз не мога…
— При братовчед не може! — казва Воденски. — Такъв е законът и такова е решението на комисията!
— А защо някои могат да ходят, когато им скимне? — внезапно надига глас Пенчо Данчев.
— Тук не става въпрос за други, а става въпрос за вас! — пресича го бързо и строго началникът и добавя. — Ако някой нарушава закона, аз не мога да го нарушавам!
Следва тишина, от чиято продължителност Пенчо Данчев разбира, че не му остава нищо друго, освен да си отиде. С някакъв полуглас, ставайки, той пита:
— Защо не ме пуснете бе, другарю началник! Пуснете ме, дето се казва, свят да видя! Защо да не ида? — гласът му почти се скъсва, стиснат от внезапна спазма.
Воденски поклаща глава.
— Разбирам — казва той, — че ви се пътува. Но нищо не мога да направя! — и за да му покаже благоразположение, той го изпраща до вратата.
Пенчо Данчев не усеща как излиза от сградата, как тръгва по улицата, как спира на самия Лъвов мост и вижда рояк врабчета немирно да подскачат върху отворените уста на лъвовете. И за първи път в целия си живот дърводелецът от трамвайното депо в „Красно село“ Пенчо Данчев си помисля:
„Ех, защо не бях птица!“
* * *
Докато е жив, дърводелецът Пенчо Данчев няма да забрави срещата си с началника на Паспортния отдел при МВР — другаря Воденски. Вместо да отговори на острите въпроси, които чувството за явна неправда бе повдигнало у него, вместо да сложи някаква точка било на надеждите му, било на съмненията му, било на мъката му, срещата с паспортния началник изостря всичко почти до физическа болка.
Пенчо Данчев върви пешком по булевард „Георги Димитров“ и си припомня всяка секунда от влизането до излизането си от кабинета.
„Трябва да съм стоял вътре не повече от три минути“ — пресмята той и тези ТРИ МИНУТИ му се виждат несъответствуващо нищожно време в сравнение с онази грамада, която се бе напластила у него.
Обяснението, че не могло да се пътува при братовчед, въобще не го задоволи, защото дори той би могъл да посочи веднага десетина изключения от правилото. Нещо му подсказва, че това обяснение, както и всяко друго обяснение, е просто измиване на ръцете, че то изобщо не е важно, че със същата логика биха могли да му кажат „не те пускаме заради ланския сняг“. Важното за Пенчо Данчев е самият този другар Воденски, самото негово съществуване, което по някакъв абсурден начин се бе преплело с неговото собствено съществуване. Той си припомня с подробности образа на паспортния началник и му става странно, че чертите му постепенно потъват в мъглата на паметта, че той, Воденски, загубва характерното си лице, гласа си и се превръща в някакво чуждо и далечно тяло, някакъв аморфен камък, застанал от другата страна на бюрото. Един камък, който не излъчваше нищо човешко.
„Той не искаше дори да знае за мене. Той не ме запита нищо, кой съм, какво съм, защо толкова съм се залетял за този Белград, имам ли жена, деца… Той не каза никаква човешка дума, дори не ме погледна както трябва… дори не помисли…“
Точно това, последното, че Воденски НЕ БЕ ПОМИСЛИЛ, не бе се опитал дори да помисли, се стори на Пенчо Данчев най-обидно от всичко. С други думи, той, обикновеният работник, бачкаторът, не заслужаваше дори да се помисли за него.
И сега дърводелецът се ядосва отново на себе си. Защо не му каза онова, което искаше да му каже? Защо не си отвори устата и не му надума всичко, което само напираше отвътре. Защо замлъкна и почти позорно глупаво напусна кабинета? Нали цели три месеца почти всяка вечер бе репетирал, бе повтарял на ума си точно какво ще му каже, точно гласа, с който щеше да му каже. И какво излезе? Нищо. Ядът на Пенчо Данчев постепенно преминава в най-неприятната от всички болки.
„Той разбра, че аз съм едно нищо, че съм пълна плюнка, че нямам никого, че не мога да го уплаша с нищо… и затова ме измете от кабинета като боклук… А що не му разказах за онази зима, когато имаше криза за трамваи и всичко живо се изпоразболя, и аз работих 72 часа без почивка, за да могат такива като него да се возят, да идат на работа и да мъчат такива като мене… Що не му казах, че без тия две ръце, дето ги имам, депото не може да мине дори една седмица… Но той сигурно има служебна кола и трамваите не го интересуват… и аз не го интересувам… и никой като мене не го интересува…“
Докато „петорката“ го влачи обратно към дома, Пенчо Данчев си помисля как си бе представял пътуването, качването във влака, изпращането, жена му, която сигурно щеше да се разплаче, зер за първи път Пенчо отиваше в чужбина… После непознатата гара Белград и Тошо, който щеше да умре от радост… една кръв… И за кой ли път дърводелецът произнася този съсипващ въпрос:
„ЗАЩО ДА НЕ МОГА ДА ПЪТУВАМ?“
Когато пресича булеварда, за да отиде към своя блок, той вижда някаква дълга бяла кола със свален гюрук, пълна с чужденци, вероятно тръгнали на летуване… и само въздъхва. Вместо да отиде направо в къщи, където жена му с нетърпение го чака (горката, взела си е отпуска следобед, за да е у дома), той влиза в кръчмата на ъгъла. Пенчо никога не е бил сериозен пияч, но сега иска да се натряска, та каквото ще да става. Така и не успява. Не му се услажда. Напротив, пиенето сякаш се прибавя към нелепостта на целия този черен ден.
Но изненадата идва у дома му. Жена му отваря вратата и с един поглед разбира резултата. Ала вместо да каже „остави го, запусти това пътуване, и без него ще се живее“, тя внезапно се засмива и му казва:
— Слушай, горе главата! Че ние няма да се оставим, така де!
И докато Пенчо сваля скъпоценния си костюм, тя радостно му разказва, че е успяла да издири една много важна връзка. Другоселецът Иван Шилето се оженил за нейната братовчедка Кина, понеже първата му жена умряла.
— И знаеш ли кой е той сега? — пита Пенчовица тържествуващо. — Той не е оня Ванко Шилето, ами е началникът на гаража на Министерския съвет другарят Шилев.
— Голяма работа, като е началник на гаража! — казва мрачно Пенчо Данчев.
— Ти си глупав и глупав ще си умреш! Че кой става току-така началник на гаража на министрите? На кого те ще дадат да командува колите, в които се возят? Че нали, ако нещо стане с колата… и министърът зян ще иде… Кой проверява, кой контролира всичко това?… Само най-верен човек! А Шилето беше десет години офицер в милицията… Как я мислиш тая работа!
— Е, добре де — съгласява се Пенчо. — Ти мислиш ли, че ще помогне!
— Ако той не помогне, Кина ще помогне! — отсича жена му. — Още утре ще ида в тях!
Пенчо Данчев не вярва в чудеса. Той знае, че връзките са силни и всемогъщи, но му се вижда съвсем нелогично защо тази Кина или този Шилев, които са му никакви, ще се главоболят за него, когато другарят Воденски, комуто е работа да урежда паспортите, въобще не го изслуша.
През следващия ден в живота на дърводелеца се случва едно малко, но знаменателно събитие. Като се движи из района на депото, той вижда, че при бояджийския цех източват вагон-цистерна с терпентин, който се вкарва с дълъг маркуч в резервоара. Но на едно място маркучът явно се е пробил и терпентинът шурти незабелязано в канавката. Първата реакция на Пенчо Данчев е да изтича и да предупреди хората, които отговарят за тази работа, зер това е такава грамадна загуба. Но в следващата секунда той сякаш чува глас:
„А на тебе какво ти влиза в работата това! Да дойде другарят Воденски да ги предупреди! Ти случайно минаваш оттук и нищо не си видял, защото не ти е работа да виждаш! Да виждат тия, които имат право на паспорти!“
Не е лесно за Пенчо Данчев да вземе такова решение. Той се отдалечава от терпентина, тръгва към своя цех, обръща се на няколко пъти с надеждата, че някой друг ще открие пробива и по този начин ще го избави от съвестта му, но няма никой. И все пак Пенчо Данчев не издържа. Казва си:
„Ако те са мръсници, аз не съм!“
Вдига телефона и съобщава на бояджийския цех. И тъкмо тази никаква авария сякаш възстановява самочувствието му. Изведнъж той разбира, че ТОЙ, А НЕ ДРУГАРЯТ ВОДЕНСКИ е предотвратил разхищението на толкова много пари, че ТОЙ ДЪРЖИ В РЪЦЕТЕ СИ НЕЩО, ЧЕ ТОЙ ИМА СИЛА.
И като че от този момент паспортната история тръгва в по-друга посока.
Вечерта жена му се връща триумфираща. Тя била посрещната много добре у Шилеви, които имали съвсем нов апартамент и току-що си построили вила в Симеоново. Пенчовица ахка и охка за килимите и разните машинарии в кухнята и Пенчо тъжно сравнява това със собствената си немотия. Той никога не е имал чувството, че е неудачник, но този непостижим и необясним за него чужд успех го дразни. Жена му казва, че Шилев я изслушал внимателно, засмял се и казал, че ще види да побутне нещата. Записал си име, всичко… Тук Пенчовица прави пауза…
„Но той също има нужда от тебе!“ — казва тя.
На излизане Шилев съвсем направо й казал, че му трябва дърводелец за вилата, та не може ли Пенчо, когато му е удобно… през неделите, или пък, ако иска, да вземе ден-два отпуска… Въпросът е за едни полици, за вградени шкафове и разбира се, дюшемето…
Тя гледа мъжа си умолително. В това няма нищо обидно. Услуга за услуга. И ако започне да работи още тази неделя, ще го обвърже и оня — ще не ще, ще дрънне телефоните… Пенчо разбира, че това, което жена му предлага, е най-разумното, но все пак си помисля:
„Как се взима паспорт, ей!“
Следващата неделя той се озовава в Симеоново и започва работа. Шилев се върти край него и му помага. Началникът на правителствения гараж някак допада на дърводелеца. Той е сърдечен, самоуверен и щедър. За първи път през живота си Пенчо запушва пура и пие френско вино. Сега вече той е убеден, че човек като Шилев ще може да извади паспорт. Работата спори и дюшемето излиза като по калъп. Шилев е щастлив, той подскача върху него, смее се и му казва:
— Земляк, обещавам ти, че ще идеш в Белград! Да не се казвам Шилев, ако не идеш! Само че един съвет от мене… никога не подавай документи долу, без да си оправил играта горе! Ясно ли е! Защото сега малко ще се поизпотя да отменя решението на комисията! А когато няма решение, ми е по-лесно!
Пенчо кимва мълчаливо и сега гледа на Шилев почти с обожание. Ето това е човекът, който ще надвие онзи тип Воденски.
— Земляк — повтаря Шилев. — Закъде сме, ако не си помагаме! Може да не е правилно, може да не е честно, но такъв е животът. Ти на мене, аз на тебе!
Почти цял месец Пенчо работи всяка събота следобед и неделя на вилата на Шилев, който идва и си отива с голям черен мерцедес. Обикновено вечер той откарва дърводелеца у дома. После една вечер той му казва: „А сега ще идем при Додов!“ Пенчо не знае кой е този Додов, но явно другар, който има вземане-даване с паспортите. Черният мерцедес го отвежда в Банкя, където е вилата на Додов. Посреща ги нисък, въздебел гражданин на около 50 години с кисело лице. Но доброто настроение и смехът на Шилев сякаш стопяват леда.
— Пенчо — казва той, — разкажи сега на другаря Додов всичко, от игла до конец!
И Пенчо разказва как му е дошло на ум да иде в Белград и как нещата са се развили. Додов го изслушва мълчаливо. Когато той свършва, Шилев казва тържествено:
— Додов, аз гарантирам за него!
— Ще видя какво мога да направя — промърморва Додов и също си взима бележка, името, презимето и прочие. Явно той не иска да скърши хатъра на Шилев, на когото той, изглежда, дължи нещо.
По обратния път Шилев словоохотливо обяснява:
— Така е, братче. Додов трябва да ми направи тая услуга, защото аз съм го вадил от огъня. А той е полковник и има власт за тия работи. Какви сме ги правили с него! Веднъж направо откраднахме досиетата от Воденски и скъсахме резолюциите, тия листчета отгоре! Друг път по системата човек за човек Воденски искаше да пусне един, който не беше много за пътуване, а Додов казва „не“, и така, докато се споразумяха това за това… Но ти запомни, друг път, преди да подадеш молба, ще дойдеш при мене! Хайде сега, хаирлия да е!
Пенчо Данчев не вярва, че ще пътува. Кой знае защо, и Шилев, и Додов му се виждат представители на същата нелепост, чийто представител беше самият Воденски. Той не вярва нито на другия, нито на третия ден, не вярва до деня, когато пристига съобщението, че му се разрешава да пътува. Жена му подскача от радост и дори го прегръща, нещо, което от дълго време не е правила. Но странно, Пенчо не чувствува никаква радост. Нещо в него е отровено. Няма го онова чисто, лелеяно желание да иде за първи път в чужбина, няма я примамливата представа за белградската гара и площад „Теразия“, нито за Дунава. Всичко е някак осакатено, изнасилено и обезсмислено.
Все пак той следва предписанията на Паспортния отдел. Внася таксата, която е равна на месечната му заплата, реди се отново часове в сградата край Лъвовия мост и с остро любопитство се взира в тълпата около него. Пред вратата той среща отново приятната баба, която имаше дъщеря в Белгия и на която над двайсет пъти бяха отказвали да иде да види внучката си.
— Пак ме отрязаха — казва бабата. — Но щом минат шестте месеца, пак ще подам! Докато съм жива, все ще подавам!
А Пенчо си помисля:
„Ти си подавай, ако си нямаш работа, но щом не познаваш другаря Шилев или другаря Додов, щом не можеш да поставиш дюшеме или да правиш ангария вградени гардероби… никога няма да видиш внучката си!“
И сега му идва на ум единственото правдоподобно обяснение на цялата варварска нелепост. Че единствените хора, които имат нужда от тази затворническа система, които съществуват чрез нея и печелят от нея, са шилевци и додовци, защото тази система им помага да получават безплатни услуги, да ограбват и изстискват всички обикновени и беззащитни хора. Той си припомня за кой ли път всички разкази за млади жени и момичета, които, за да получат паспорти, е трябвало да споделят леглата на сладострастни полковници, за всички ония черноработници, които трябва да правят услуги на разни началства (Киро Шивача например шие без пари на едно голямо началство), спомня си за поръчките за чужбина, за задължителните подаръци, които пътуващият трябва да донесе на оня, който му е уредил паспорта, за чистите подкупи, за продажбите на паспорти, за цялото това социалистическо, комунистическо паспортно гангстерство.
„Аз не знам — помисля си Пенчо Данчев — дали изобщо има един-единствен човек в тая държава, който някога да е получил паспорт така, по закон! Без връзки, без услуги, без приятели, без дюшемета, гардероби и прочие!“
След две или три седмици идва тържественият ден. Пенчо Данчев отива да получи готовия вече паспорт за Югославия. Той е улеснен от обстоятелството, че не му е нужна югославска виза, иначе би последвал нов период на чакане. Сега той отново влиза в помещението вляво, където е кабинетът на Воденски. Този път той чака пред първата врата. Около него пак чакат и други граждани. Само неколцина. Но те са се свили в себе си и отбягват всякакъв разговор. Извикват името му и Пенчо влиза в стая с килим, бюро и стол срещу бюрото. Посреща го мъж на средна възраст с пъпчиво лице и заучени вежливи маниери. Той отваря вече познатото досие, отгоре на което стои паспортът. Гласът му е едновременно тържествен и хриплив. Обявява на дърводелеца Пенчо Данчев, че е удостоен с голямата чест да има паспорт за Югославия, че паспортът му важи един месец и че той иска да му каже някои напътствия. Може някъде в Белград случайно някакви съмнителни българи да го заговорят, могат да му предложат разходка до Триест, могат дори да го придумат да започне да работи нещо. Той не бива да им възразява, не бива да се кара с тях, нито въобще да влиза в някакви отношения. Просто внимателно да запомни имената им и как изглеждат и после, когато се върне, да разкаже тук, в същата тази стая. Разбира се, никой не се съмнява, че гражданинът на народната република Пенчо Данчев знае как да се държи, но това е просто съвет…
Човекът с пъпчивото лице стиска ръката му и му пожелава добър път. За кой ли път дърводелецът Пенчо Данчев минава през моста с лъвовете. Той прелиства със странно чувство паспорта си, тая заветна червена книжка, и кой знае защо така много му се иска да я хвърли долу, в мътната Владайска река. После ненадейно се взира в лъвовете и с удивление забелязва, че в зиналите им уста… няма езици.
> ПАСПОРТНИЯТ ТЕРОР
От всички основни човешки и Граждански свободи, които всеки тоталитарен режим погазва, струва ми се, че най-болезнено е отсъствието на свободното пътуване. Липсата на свобода на словото все пак е облекчена от свободата на мълчаливото мислене, от средствата на езоповския език или от разнообразието на двойствените изрази. Липсата на свободата на свободно сдружаване е значително облекчена от тесния кръг на приятелите, които при българските условия винаги са съмишленици и които човек все пак има свободата сам да избира. Само липсата на свободно пътуване няма никакви облекчители и заместители. Единствената алтернатива е бягството, което значи раздяла с всичко завинаги.
Кога го западните млекопитаещи левичарчета угодно поставяха знак за равенство между десните диктатури в Гърция, Португалия и Испания и тоталитарния терор в комунистическия свят, те си затваряха очите пред една голяма качествена разлика. Гражданите, живеещи под десни режими, бяха загубили само част от правата си, докато гражданите, живеещи под комунистически режими, не притежават (буквално) никакви права. Докато гърците, испанците и португалците можеха да пътуват свободно по света (с малки изключения), милионите хора в Източна Европа дори не можеха да се приближат свободно до своите граници. Между тях и света стояха и стоят три или четири гранични зони, в последната от които се стреля без предупреждение срещу всичко, което се движи — човек, кон или куче. И ако човек убегне граничарското око, срещу него е острото обоняние на специално тренираните граничарски кучета, ако се спаси от тях, тогава идват минираните пътеки, идват самострелящи инсталации, жици с електрически ток и алармени сигнализации, ограда от гъста бодлива тел. Нарочно изброявам тези всеизвестни факти, за да ги поставя редом до всяко твърдение (източно или западно), че гражданите в комунистическия свят не са доживотно осъдени затворници. Аз много се съмнявам дали в цялата човешка история има друг подобен пример за хвърляне в затвор на цели народи. Много се съмнявам дали при цялата си изпълнителност и педантичност гестапо е ограждало своите жертви с такава убийствена непристъпност. И когато комунистическата пропаганда тръби, че Западът трябвало да приеме реалностите в света, аз мога само да отбележа, че границата на Изток е най-голямата реалност.
По цялата своя структура, по исторически утвърденото съдържание на известни понятия Източна Европа представлява серия от национални затвори. И нека тук дебело подчертая, че съществителното ЗАТВОР идва от глагола ЗАТВАРЯМ, което означава лишаване от правото да се излезе. Това, че затворниците могат случайно да имат добра храна или топли дрехи, че могат да слушат радио или да гледат телевизия, че дори могат да ядат със сребърни прибори — не изменя с нищо статута им на затворници. Дори ако приемем абсурда, че комунистическото общество може да построи някакъв нов рай, това ще бъде пак раят на затворници или рай в затвор, което на нормален човешки език значи, че не ще бъде никакъв рай.
Затова аз, а смятам и мнозина други като мен, гледам на свободното пътуване зад граница като на най-важна гаранция за зачитане основните човешки и граждански права. Никога в цялата човешка история не е имало достойно човешко общество, което да е забранявало свободното пътуване на своите граждани. Само робски, диктаторски, деспотични и тиранични строеве са си позволявали да посягат върху това свещено човешко право. Както ще видим по-нататък, паспортният терор в Източна Европа доведе до един от най-забележителните феномени на европейския живот в двайсети век — БЯГСТВАТА. Нека само кажа тук, че БЯГСТВАТА на милиони хора по своята епичност, по своя обхват, по своята нравствена и физическа сила в преодоляване на непристъпни граници, в трагично присаждане от родна в чужда земя, в принудително и най-болезнено скъсване с близки, приятели, език, професия, призвание, свидни места и още по-свидни отношения е може би най-голямата епопея на нашия век.
Но нека още веднъж повторя една от любимите ми мисли, изказани от Монтен, а именно, че той нямал никакво намерение да пътува до Индия, но ако научел, че достъпът му до Индия е забранен, от това животът му щял да стане непоносимо тежък.
Ето ви обяснението на небивалото, повсеместно, огромно и лудо желание на българските граждани да пътуват в чужбина. На всеки наблюдателен чужденец, посетил България, веднага е направило впечатление това остро желание на обикновения българин да излезе зад граница. Както видяхме в нашия пример с дърводелеца Пенчо Данчев, за подобно пътуване се мечтае от дълго време, често пъти то се превръща в главна цел на живота, често пъти всички действия и цялото гражданско поведение се направляват от идеята за осъществяване на това фантастично пътуване. Още по-често се правят огромни жертви, правят се скъпоструващи компромиси, само и само човек да види себе си отвъд трикольорната бариера на българската граница. При това всеки има достатъчното съзнание да смята, че отвъд бариерата не непременно чака раят, че самото пътуване вероятно не ще бъде по мед и масло, че дълговете, направени по него, ще трябва да се изплащат може би цял живот, че дори хубави или красиви спомени за интересен свят и интересни хора ще се превърнат в мъчително припомняне на собствената затворническа участ. Инстинктът да се излезе навън отхвърля всички подобни съображения. Тъкмо защото българският гражданин вижда в пътуването някакъв вид самоутвърждаване, някакво най-необходимо зачитане на човешката му природа. Години наред обичах често да се разхождам на гара София. Приятели даже ме поднасяха, че не съм могъл да дишам без гарата. Обикновено се мотаех по перона, когато пристигаше влакът от Белград, което ставаше привечер. Беше ми много интересно да наблюдавам тълпата посрещачи, втурването към вагоните, разкъсването на милиционерския кордон, лудото озъртане от прозорец на прозорец, откъдето махаха ръце и идеха викове, и накрая този момент на просияване, когато познати очи се срещнеха, тоя възклик на спонтанен човешки триумф, този тържествен отговор на много мъки, съмнения, очаквания, вълнения.
И там веднъж чух чистите, наивни и невинни думи на едно дете, което питаше:
„Мамо, защо да не можем да се качим на влака и да пътуваме, да пътуваме, докато минем по всички релси в света!“
Там, на старата софийска гара, гледах най-тъжните заминавания и най-горчивите пристигания. Виждах роднини, дошли на гости от чужбина, които се втурваха да прегърнат своите български посрещачи, но последните тактично охлаждаха топлотата на прегръдката, гледайки през рамо наблизо застаналата кука, която безочливо броеше. Друг път млад, неугледен мъж се качваше на влака, когато две жени писнаха полусподавено и се опитаха да го прегърнат, но мъжът побягна към вагона си, като неразумно се озърташе, защото цялата гара разбра, че човекът няма да се върне повече. Неотдавна един англичанин ми показа малък филм, който той снел от прозореца на влака, когато се връщал от Истанбул и спрял на софийската гара. Искам да изпратя този филм на Политбюро, за да си го гледат. Близо дузина възрастни жени, застанали като войници край бавно отминаващия влак, български майки, баби и лели с мълчаливи, сковани от страшна скръб лица, със сълзи по бузите, по устните, с широко отворени очи, които безнадеждно изпращаха някого във влака, някого, когото те смятаха вече за мъртвец. Като че горчилката, мъката и безутешността на цяла България бяха застанали на перона. Никакъв комунизъм, никакво бъдещо щастие или проклятие, никакви въздушни кули и стъклени замъци на инфантилни идеолози или маниаци за власт не могат да оправдаят това изтезаване на милиони обикновени, честни и чисти хора.
Веднъж се помъчих да утешавам една майка, която двайсет години се опитваше да види сина си и така и не успя. А тя ми каза:
„По света има много мъка, синко, и на запад, и на изток, и на север, и на юг, и горе към небето, и долу под земята, но нашата МЪКА е събрала всички земни мъки и ги е умножила по милион!“
Затова, когато говорим за пътуване на източноевропейските граждани в чужбина, ние не можем по никакъв начин да го сравняваме с пътуването на нормалните граждани на коя да е нормална страна. Разбира се, тук не говоря за шепа привилегировани, нито за друга шепа използвачи или измекяри, нито за лъжливите отчети на Министерството на вътрешните работи, които включват в пътуванията за чужбина и всяко излизане и влизане на служебен куриер.
Но защо масата българи желаят да пътуват? Защо такова желание не е изразявано дори в една хилядна степен преди 30, 50 или 80 години? Защо тъкмо сега, под комунистическия режим, наистина всеки иска да пътува в чужбина? Аз лично не познавам човек, който да не е искал или да не се е опитвал. Откъде се роди това явление? Кой го създаде? Опитвали ли са се да обяснят причините уважаемите български социолози, защото едва ли някой разумен човек може да приеме партийното обяснение, че българските граждани искали да пътуват поради (цитирам) НАРАСНАЛОТО ИМ БЛАГОСЪСТОЯНИЕ. Каква е силата, която тласка тия милиони граждани към границите? И забележете — границите с не-комунистическия свят! Нека още веднъж припомним външните, обективните причини за пътуване, които хората било поставят във въпросниците на милицията, било споделят помежду си. На първо място са ония, които имат близки и роднини в чужбина и искат да ги видят. Особено тези близки и роднини, които по политически причини не могат да отиват в България. На второ място са тези, които желаят да излязат по света да се разходят и да си купят нещо, което го няма на българския пазар. На трето място са тези, които просто обичат да пътуват и искат да видят как живеят чуждите народи и какви са чуждите красоти. След това идват тия, които искат да пътуват от суета, просто за да се хвалят, че са били някъде. И може би най-накрая идват ония, които биха желали да потърсят късмета си в друга страна. Ето че всички тия официални или интимни причини не могат въобще да обяснят масовата психоза на българите спрямо пътуванията в чужбина. Тези причини са твърде обикновени, за да могат да раздухат невижданата страст към чуждите страни. И истинското обяснение, вярното обяснение е пак при „другаря“ Монтен. Мечтите, стремежите, бляновете, амбициите на българските граждани да пътуват не са нищо друго освен ясен израз на протест срещу наложеното им безправие, срещу потисничеството, срещу паспортния терор. Лишаването на тези граждани от най-елементарното човешко право да пътуват всъщност се оказа успешна провокация, която доведе до точно обратни резултати. Ако българските комунистически власти са си въобразявали, че чрез паспортния терор ще привържат своите граждани към себе си, те дълбоко и непростимо се заблуждават. Според мен най-големият враг на режима, може би най-големият враг на комунизма е измислил паспортния терор, защото това е най-изпитаната рецепта за саморазпадането на всяка насилническа система.
Но нека сега се спра на другия въпрос. ПО КАКВИ ПРИЧИНИ НА БЪЛГАРСКИТЕ ГРАЖДАНИ НЕ СЕ РАЗРЕШАВА ДА ПЪТУВАТ СВОБОДНО? За огромното мнозинство от западните жители такава забрана изглежда дълбоко нелогична. Още повече когато тя идва от режим, който претендира да е солиден и да има масова подкрепа. Западните граждани знаят, че в техните страни паспортни ограничения се налагат само на престъпниците или на онези, уличени в извършването на тежки престъпления. И затова те не могат да си обяснят как една власт, която твърди, че освен народна е и демократична — третира собствените си граждани като престъпници. Искам да попитам Тодор Живков дали той смята, че има нещо по-унизително за кой и да е народ от това той да бъде третиран от своите власти като сбирщина престъпници. Колко пари струват сърпът и чукът върху партийния байрак, когато чрез тях се прерязва и смачква достойнството и човешкото самочувствие на един народ? Официалните обяснения, които мънкащи български дипломати дават в чужбина, когато бъдат притиснати до стената, са, че ограниченията били необходими с цел да се икономисва валута. Меко казано, това е напълно невярно. Не са малко ония български граждани, които представят официално заверени декларации за издръжка в чужбина и които драговолно се отказват от полагаемите им се десетина американски долара. Въпреки това те не могат да пътуват. Другото, по-действително обяснение, е, че при напълно свободни и отворени граници значителна част от населението щяло да забегне в чужбина. Най-голяма опасност съществувала от евентуалното бягство на техническа и научна интелигенция. Самият председател на Държавния съвет преди години е казвал лично пред мен, че той бил за свободно пътуване, но не и на научно-техническата интелигенция. Помня много добре, когато той приведе за пример, че на двама български специалисти, намиращи се командировка в Италия, са били предложени големи суми, за да не се върнат.
„Не защото на тях им трябват — каза Живков. — А защото на нас ни трябват.“
Друг път като пример е била посочвана Източна Германия и изтичането на нейната интелигенция преди издигането на берлинската стена. Примерът с Източна Германия по никакъв начин не може да бъде валиден за България. Той може да бъде оборен с относително по-свободното пътуване на унгарски граждани; където не се стига до бягство на научно-технически елит. Освен това източногерманците не отиват в чужда държава, а в държава, където се говори същият език, която има същата култура и където научно-техническият речник е един и същ. Собствената статистика на Министерството на вътрешните работи в София също не показва подчертана тенденция за бягство на този вид нужни граждани. Добрите специалисти в България са в голямата си част улегнали хора с установено семейно и материално положение, с установени житейски навици, с планирана до голяма степен бъдеща работа, които не биха предприели риска да сменят език, култура, технология и много още други неща. Така че подозрението, че те щели да бягат масово, е нелепа измислица. Към всичко това прибавете и въпроса за западната необходимост от български специалисти. Не искам никак да подценявам качествата на някои от тях, но трябва да подчертая, че по чисто технологически причини за мнозина от тях ще бъде трудно да заемат равностойно място в техническата йерархия на друга страна, поне за известно не късо време. Бягството на специалистите е просто един от най-нескопосаните претексти за паспортния терор.
* * *
В миналия репортаж разгледах несъстоятелността на две от официалните обяснения в защита на паспортния терор в България. Това бяха валутните съображения, които са най-учтивата форма на българските власти да отказват на своите граждани правото да пътуват в чужбина. И на второ място, опасността от бягство на необходими за стопанството научно-технически специалисти. Ние видяхме, че тези две оправдания са лишени от всякакво основание и че те не са нищо повече от голословен претекст за обезправяне на хората. Третото обяснение, формулирано най-често неофициално по разни идеологически събрания и заседания и възприето доста твърдо от идеологическото управление при Комитета за държавна сигурност, е ВРЕДНОТО идеологическо въздействие на буржоазно-капиталистическия свят върху гостуващите строители на социализма. С други думи, това е въпросът за ИДЕОЛОГИЧЕСКАТА ДИВЕРСИЯ, която Западът (според съветско-българските партийни идеолози) съвсем организирано и целенасочено провеждал срещу всеки източноевропейски гражданин. На мен никога не ми е било ясно точно какво значи това, но според дадените обяснения нещата се свеждали до измамния неонов блясък на капитализма, който налагал неволни сравнения със социалистическия полумрак и предизвиквал опасни сравнения в идеологически невинната душа на съответната източноевропейска жертва. Нека тук за миг се отклоня, за да кажа съвсем категорично, че никоя друга власт в българската история не се е отнасяла по по-обиден начин към българския народ, отколкото комунистическата власт. Първо, отказвайки човешкото право за свободно движение, тази власт се отнася към българските граждани точно като към престъпници, и второ, отказвайки им правото сами да четат, слушат, виждат и преценяват събитията и света, тя се отнася към тях като към малоумни. Мога да кажа и да докажа, че стотици най-обикновени български граждани, които познавам, са многократно по-интелигентни, по-умни, по-мъдри от ония, които са се самоназначили за техни духовни попечители. Забележете друга твърде многозначителна черта в чисто нравствено отношение. Абсолютно всички обяснения, които хората на режима дават за бягства на български граждани или за, намерения за бягства, почиват върху твърдението, че ЗАПАДЪТ КУПИЛ или ПОДКУПИЛ съответните хора с определени материални ценности. На тези партийни властници не им минава през ума, че съществуват много български граждани, които по никакъв начин не можеш да подкупиш и които на никаква цена не продават себе си.
Това обяснение за покупко-продажба произтича от собствения изключително нисък морал на управляващата върхушка, която смее да приписва този морал на цял народ. С други думи, ако някой в България се купува и продава, това са именно партийните властници, които (поне аз смятам така), ако някой наистина на Запад искаше да ги купи, биха се продали на добра цена. Тъкмо тяхната собствена продажност ги кара да смятат, че всички се продават. В последните седем години съдбата ме срещна и запозна с голям брой български емигранти из разни краища на света. Но аз не знам един-единствен случай, когато някой от тях е бил подкупен от Запада, за да остави родината си.
Ето че въпросът за идеологическата диверсия като купуване на хора си остава нескопосана и блудкава измислица на хора със съмнителен морал.
Другата страна на „идеологическата диверсия“ — натрапващото се сравнение между двата свята, между двете системи, наистина има своето решително значение. Но нека дебело подчертая нещо, с което всеки здравомислещ човек ще се съгласи: вярно е, че срещата на източноевропейски гражданин с живота в свободния свят предизвиква множество силни въпроси към тоталитарната действителност, множество съмнения и силно разяждащо чувство. НО ПРИЧИНАТА ЗА ТОВА НЕ СА ТОЛКОВА КАЧЕСТВАТА НА ЗАПАДА, КОЛКОТО ПОРОЦИТЕ НА ИЗТОКА.
Що се отнася до чисто идеологическата страна на пагубното западно влияние върху пътуващите източноевропейци, което се изразявало в отдалечаването им от комунистическото верую и приближаване към буржоазно-капиталистическия дявол, мисля, че такъв проблем въобще не съществува. Поне що се отнася до България. Защото аз не познавам нито един български партиен член, включително членове на ЦК на партията и Политбюро, които сериозно да вярват в комунистическия идеал. Онова, в което почти всички от тях вярват, е да преживеят собствения си живот някак по-приятно и по-добре. Въпросът с построяване на комунистическо общество под каквато и да е форма не съществува нито на практика, нито на теория, където и да е в Източна Европа. Така че, чисто идеологически погледнато, комунистическия кристал, който би могъл да бъде разяден от буржоазно-капиталистическото влияние — въобще го няма.
Тогава може би някой ще се опита да припомни чисто нравствената страна на идеологическото влияние на Запада като корумпиране на комунистическия морал, на добродетелите на комунистическия човек. Може би някой ще каже, че западните бакали и търговци развращават с дребнобуржоазната си нравственост чистото обществено съзнание на госта от комунистическия свят. Нека ми бъде спестено усилието да привеждам примери, които всеки български гражданин знае по-добре от мен. Мога само да кажа, че не зная друго общество с по-определен дребнобуржоазен облик от това на управляващата комунистическа партия. Погледнете целия манталитет на който и да е преуспяващ човек на властта в България, било писател, майор от Държавна сигурност, завеждащ отдел във външната търговия, армейски генерал, партиен работник, директор в производството, човек на някакво изкуство, ръководител в текезесе, дипломат, спортист… и вие ще видите, че под дрипавия лозунг за партийност действува един много ясен, много конкретен, силен и инстинктивен дребнособственически морал. Въпросът за материалното удобство и дребното удоволствие твърде често поглъща цялата духовна енергия на тия „строители на новото общество“. Затова наистина западният морал няма какво да разваля. Непоправимо развалени неща не могат да бъдат развалени повече, отколкото са. Даже ми се струва, че опасността е точно обратната — че манталитетът на комунистическата дребна буржоазия от Източна Европа може да повлияе сковаващо на някои положителни процеси в свободния свят.
А пък да не говорим за чисто нравствения човешки образ. Човешките престъпления, подлости, предателства, доносничества, тирания, лицемерие, раболепие, безотговорност, егоизъм, злоба и омраза, които са неизбежният ореол на образа на комуниста — нямат равни западни еквиваленти. Колко пъти западното обществено мнение настръхва пред една или друга безнравствена проява на властвуващия източноевропейски комунизъм. В самите български вестници човек може да прочете многократни констатации за липсата на каквито и да е идеали у младежта, за нравствена поквара. И тук пак трябва да повторя, причината за всичко това не е в идеологическата диверсия, която идва от Запад, а в идеологическата диверсия, която идва отвътре, от върха на самата партия.
След всичко казано дотук явно е, че тези обяснения за отказване на човешкото право да се пътува извън България не са никакви обяснения.
Но има още други обяснения, които аз лично съм чул и които са много по-близо до истината. Първото от тях принадлежи на бившия пръв заместник-министър на вътрешните работи и председател на паспортната комисия Мирчо Спасов. В разговор, който имах с него към края на октомври 1963 година в приемната на ъгъла на улиците „6-и септември“ и „Гурко“, той ми каза горе-долу следното:
— Голямата част от гражданите, които искат да пътуват на Запад, имат роднини там, които са било невъзвращенци, било изтъкнати врагове. За нас всички те са противници на нашата страна и на нашата власт. На повечето от тях всичко им е наред с изключение на едно — че те не могат да видят своите близки и роднини. И с годините това се превръща в голям психологически факт, в истинско страдание. Така че, като не пускаме техните близки да ги видят, ние справедливо ги наказваме, ние им нанасяме удари, караме ги да страдат и да се съобразяват с нас. Това е част от революцията, от класовата борба за разгромяване на врага. Близките на емигрантите, които са в наши ръце, са голям коз за нашата власт!
— Добре — казах му аз, — но като наказвате емигрантите, вие същевременно наказвате и техните близки тук, които изпитват същите чувства. А голяма част от тези хора тук не са никакви врагове, а граждани, които честно и съвестно работят за тази държава. Не смятате ли, че има опасност така да огорчите тия хора, че те наистина да преминат в другия лагер?
— Те трябва да разберат, че е необходимо в интерес на нашата борба да пожертвуват някои сантиментални чувства — отвърна генерал Спасов.
Доколкото желанието на генерала за потушаването на роднински или приятелски сантиментални чувства е реално, това българските граждани най-до-бре знаят. Мирчо Спасов си отиде, а хората продължават с всички възможни и невъзможни средства да атакуват паспортните отдели в България, за да могат да се видят със своите братя, сестри, синове, дъщери, близки роднини. За разумните хора в МВР е станало съвсем ясно, че кръвта не се е превърнала на вода по предписание на партията. Но съществуването на емигрантите беше и е все още силен повод на българската власт да упражнява паспортния терор. Тъкмо във връзка с емигрантите се стигна до най-големи злоупотреби, изнудвания и издевателства от страна на властите. Тук проличава истинският зловещ, антихуманен и варварски лик на комунизма, който не се свени да посяга на свещени човешки чувства, да експлоатира майчина любов и братски чувства за свои долни цели. Граница, която само най-развратни и разкапани режими в историята са дръзвали да прескочат, отдавна е задмината от режимите в Източна Европа. Върху роднините в България се упражнява огромен натиск да окажат влияние върху близките си в чужбина било за да правят специални услуги на българската власт, било за да удовлетворят със скъпи подаръци алчността на пътуващи партийни величия. Отворете куфарите на всеки българин, който се връща от посещение при роднини (колкото и рядко да става това), и вие ще видите купища подаръци, предназначени за хората, които са му дали паспорта. При мой близък в Италия са явил висш служител от Държавна сигурност, на работа във външното министерство, който направо му казал, че срещу известна сума ще уреди да пуснат жена му. Сумата била платена, след което другарят полковник се върнал в София с подновена кола, представил се на съпругата на емигранта и понеже тя му харесала, се опитал да има интимни отношения с нея. За да покаже, че е почтен в сделката, той й издействувал за един ден паспорт, който на другия ден й бил отнет… по решение на друг началник. Българските консули в чужбина, експлоатирайки роднинските чувства и обещавайки паспорти за роднините в България, превръщат някои емигранти в свои доносчици, които ги информират за положението и личния живот на българите в чужбина. Аз не знам дали сигурността на комунистическия режим изобщо печели нещо от всичко това; но съм напълно сигурен, че „емигрантският коз“ се оказва златен коз за лично облагодетелствуване на всевъзможни външни и вътрешни партийни използвачи. Както всички пътували български граждани знаят, преди да заминат и когато се върнат, специален служител на Държавна сигурност ги разпитва именно за емигрантите.
Като се знае, че българите, живеещи по различни причини в чужбина, не заплашват с нищо съществено режима в България, че огромното мнозинство от тях са отдадени на усилен труд и грижи по насъщния, че са пуснали здрави корени в нова земя и при нови обстоятелства, става ясно, че емигрантската опасност е абсолютна измислица и друг повод за тероризиране на хората. Човек трябва да е или душевно болен, или нахален изнудвач, за да продължава да плаши българската действителност с призрака на емиграцията. За съжаление действията на представителите на българския режим винаги представляват някаква измислена обществена необходимост, зад която стоят плитки частни интереси.
И така стигаме до следващото и може би най-правдоподобно обяснение на паспортния терор. Веднъж мой познат, голям шеф в Държавна сигурност, се ядоса много на стихотворението на млад български поет, което според него било антипартийно.
„За това стихотворение — каза той — не можем да го пратим в затвора, не можем дори силно да го разкритикуваме във вестниците, защото ще направим герой от него, но аз му казах, че той ще ми падне в ръцете. Казах му, че когато иска да пътува за чужбина, ще получи паспорт на куково лято.“
На много български граждани е била напомняно, че ако не сторят това, което се иска от тях (и за което по закон не могат да ги наказват), то те ще си платят за греховете, когато поискат паспорт. И ето го най-точния отговор на въпроса за причините на паспортния терор: той е нужен на властите като един твърде ефектен камшик, който причинява понякога по-силни душевни болки от най-силните физически инквизиции на сталинизма. Аз смятам, че паспортният терор е просто усъвършенствуваното продължение на физическия терор от сталинисткия ад. Каква злодейска еволюция на средствата за изтезаване на хората. Ако един обикновен български гражданин не е харесван, не върви по гайдата на партията, но не е сторил нищо, за да бъде изпратен в затвора или административно наказан, неговото наказание е лишаването му от правото да пътува в чужбина. Това е мястото, където му превиват врата, смачкват неговата независимост, карат го да коленичи, става жертва на силното си човешко чувство, че иска да види брата си или сестра си в чужбина.
Прибавете към това организирано издевателство и частните интереси на паспортните герои, на онези, които са силно облагодетелствувани от съществуващото безправие и които не желаят за нищо на света да се разделят с паразитната си власт и с печалбите, които извличат под най-различна форма. Какво ще им замени удоволствието, което изпитват от съзнанието, че владеят вашия живот, че могат да ви въртят, както си искат, да командуват едва ли не цялото ви съществуване само защото обичате човека, когото не сте видели от толкова години. Как иначе един мустакат бабанко ще намери оправдание на живота и пагоните си, ако не възпре една стара майка да отиде да види сина си, дъщеря си или внучетата си.
Искам много ясно да кажа, че за мен паспортните терористи са напълно еднакво отговорни, напълно тъждествени на физическите инквизитори и убийци от зловещата епоха на сините шапки.
И накрая последното обяснение, което е съвсем кратко. Слушайки разказа ми за паспортни шмекерии и мошеничества, един бивш български министър само въздъхна и каза:
„Така е в Съветския съюз, така е и у нас! Какво искаш?“
> ПРОСТИТУЦИЯТА
Дирекция на милицията край Лъвовия мост в София. Този път отминавам първия етаж, където е паспортният отдел и гъмжи от хора. Милиционерски лейтенант учтиво ме въвежда в голяма стая на втория етаж. Същата стая, в която преди около година имах среща с редакцията на милиционерския вестник „НАРОДЕН СТРАЖ“ и разговаряхме за светлото и тъмното в нашата действителност. Тогава останах изненадан от доста будното съзнание на сътрудниците и редакторите, които без съмнение познаваха опакото на живота далеч по-добре от нас, писателите. Сега в стаята заварвам двама колеги — Павел Вежинов и Божидар Божилов. Богомил Райнов, който трябваше да дойде, не идва. Ние сме писателска група, която трябва да помогне на Министерството на вътрешните работи в борбата с някои „вредни“ явления, като хулиганщината, кражбите на обществена собственост, проституцията и други. Министерството иска романи, пиеси, разкази и журналистически материали, които да бомбардират пороците. Моето впечатление е, че това е по-скоро повърхностна кампания, за да се отчете някаква дейност, отколкото смислена, цялостна и безкомпромисна борба. Това произтича от цялостното отношение на партийното и държавното ръководство, което, пренебрегвайки собствената си диалектика, настоява, че разцветът на престъпленията и пороците в България е или ИЗОЛИРАНО, или СЛУЧАЙНО явление. Но специалният полковник, който е придаден към нас и който ми разказа историята на Царя на вилите, не мисли така. Затова отношението му към нас, писателите, е пропито с тъжна ирония.
„Официално — казва той — в страната няма проституция, защото в социалистическа страна не може да има проституция. Ние имаме момичета с неморално поведение, които оказват лошо влияние и в някои случаи разстройват живота на гражданите.“
Заради тези момичета към Дирекцията на Народната милиция е създаден нов отдел. Забравил съм точното име на този отдел. Той се оглавява от друг полковник, сравнително нисичък, възпълен, вероятно някъде около 55-годишен, с голяма глава и лице, което ми напомня на Ерих фон Щрохайм. Той се ръкува топло с нас, като се взира в лицата ни, сякаш иска да отгатне какво мислим за всичко това. Струва ми се, че ние нищо не мислим и че по-скоро сме любопитни да видим отблизо що за хора са тези български проститутки. Някои от нас ги познават по-отблизо, други са ги виждали неведнъж по нощни заведения, главно за чужденци, особено по ресторантите на Витоша, по курортните места, в летящи из София коли на араби и така нататък. Но едва ли някой писател или журналист се е питал: какво стои зад всичко това?
Полковникът бавно ни обяснява, че в неговия отдел има картотека на около 300 момичета от София, чиято дейност може да се смята за антиобществено явление. Целта на отдела е да контролира тези момичета и чрез различни средства да се опита да ги превъзпита и върне към почтен трудов живот. Той декларира, че не храни никакви илюзии, че това е лесна работа, че „природата“ често се оказва по-силна от всякакви полезни доводи. Прави ми впечатление неговият съвсем реалистичен, трезв подход и пълното отсъствие на празни дежурни фрази. Нито веднъж той не споменава за „ролята и значението на комсомола“ във възпитателната работа и съвсем внезапно забелязва:
„За съжаление нашият живот им дава достатъчно лоши примери за подражание.“
От друга страна, той не изглежда някакъв догматичен моралист, който се опитва да наложи старомодна сексуална чистота, а изповядва по-скоро макаренковска толерантност.
От извиканите (някои доведени) 12 момичета само осем са дошли в дирекцията. Всички се намират в различни стаи, за да не знаят, че са викани за едно и също нещо — среща с писатели. Полковникът предлага съвсем проста процедура: първо той ни прочита данни от досието, след което въвеждат момичето и ние разговаряме с нея.
Първа влиза възпълна грозничка жена на около 25 години, която поздравява и се усмихва като човек, който знае играта и се е съгласил за наше удоволствие да играе в нея. Тя подава на полковника някаква хартия. Това е бележка за заплатата, която е заработила през миналия месец. Едно от важните изисквания на милицията в нейната борба за превъзпитаване на проститутките е те да имат постоянни трудови доходи. Узнаваме, че това момиче сега живее при майка си и работи в някаква печатница, където е било настанено с помощта на милицията. Преди това в продължение на няколко години тя е скитала из страната, живяла където й падне и с когото й падне.
— Е, щастлива ли си сега! — пита внимателно полковникът.
— О, другарю полковник, толкова съм ви благодарна, че ме върнахте отново към живота! Нямате представа колко ми помогнахте и вие, и работническият колектив… — декламира тя заучените от нея фрази.
По-нататък полковникът я пита дали си има приятел и възнамерява ли да се омъжи. Отговорът е, че има някакво момче, но тя все още не може да се реши, предвид миналото си.
Ние и тримата писатели разменяме многозначителни погледи. За нас е ясно, че момичето хитрува и че може би изискванията на милицията формално се спазват. Павел веднага й задава съществения въпрос за отношението на работниците в печатницата към нея. Дали те наистина са я приели с разбиране и добро чувство? Тя отново се впуска в помпозни лъжи, които предполага, че ще ни харесат.
За да не разочароваме полковника, който явно започна с най-доброто си постижение, ние не питаме повече. Тя си излиза с плиткото самочувствие, че ни е пратила всички за зелен хайвер. Втората ни изненадва с хубостта си. Тя е черноока, доста стройна, бедно облечена. В предварителните бележки полковникът ни бе казал, че това момиче, с прякор Мара Черната или нещо подобно, била една от най-опасните. Въпреки контрола един ден тя избягала от София и пристигнала в Кюстендил следобед. Милицията била алармирана, но почти феноменално до 9 часа вечерта Мара успяла да зарази с венерическа болест 15 души. „Ние ако искахме да арестуваме 15 здрави и прави младежи в Кюстендил, едва ли бихме могли да направим това за същото време, в което тя не само ги е намерила, но е и спала с тях. Представяте ли си каква телеграфна агенция имат тия момичета!“
Ние си представяме телеграфната агенция, но не можем да си представим как това хубаво, крехко създание е свършило цялата тази работа.
Мара не желае да разговаря с нас. Тя отказва да седне и стои с наведена глава като ученичка, която трябва да изтърпи мъмренето на директора. Чувствувам, че между нас и нея стои голямо студено пространство. Някой я пита за родителите й. Тя казва, че те са разведени, но че това едва ли има значение за нея.
— А какво има значение за тебе? — пита Божидар.
— Нищо. Нищо няма значение! — казва тя и аз долавям в гласа й фанатични нотки. Питаме я как е започнала да върви по този път.
— Всичко беше толкова загубено, че аз избягах от дома и така тръгнах по пътя… После ме настигна един писател с кола… и ме заведе в Пловдив, в „Тримонциум“… На мене ми беше все едно… После той ме остави и аз си хванах друг, после трети… Всичко беше като на щафета…
Полковникът я пита дали не е искала някога да работи, да има дом и семейство.
— И да съм искала, какво значение има това… всичко е толкова загубено… 11о-нататък тя ни казва, че не желае нито да учи, нито да работи, че не смята себе си за паразит, защото нито е получила, нито ще получи нещо от обществото, нито пък смята, че вреди някому, защото не е вкарала никого насила в леглото си.
— Поне вярваш ли в нещо? — пита я полковникът, съвсем отчаян от нейното убийствено хладно поведение.
— А защо трябва да вярвам в нещо? — тя внезапно повишава глас и се усмихва с презрение. — За да ме боли ли?
Тя ни оставя в тягостно мълчание. Още несъвзели се от срещата с Мара, ние чуваме в коридора викове и след миг при нас почти връхлетява средна на ръст червенобузеста млада жена с черни развети коси. Тя е облечена в яркочервено и още от вратата гневно извиква:
— Какво ме водите като мечка на панаир! Казала съм ви хиляда пъти да ме оставите на мира! Не е работа на милицията да ми се бърка в моите лични работи! Добре ли ми е, зле ли ми е, това си е моя лична работа! Аз питам ли ви с кого спите и кои са ви любовниците?
— Ние искаме да ти помогнем — меко казва полковникът. Но тя не зачита доброжелателния му тон и продължава:
— Мерси! Помагайте на дъщерите си! Да пази Господ от вашата помощ! Много ми помогнахте, като ме изселихте от София. После ми помогнахте, като ме пратихте да бачкам в Бобов дол, в мината. Да ме превъзпитавали миньорите!… Аз ги превъзпитах, аз! — тя гордо се удари по гърдите. — Под палих им чивиите. Щяха да се изколят тия възпитатели! За мене! После ме пратихте в лагера в Делиормана! Ама и там ви подпалих! И в затвора да ме пратите, ще ви разваля надзирателите! Оставете ме на мира!
Всичко това тя изрича почти на един дъх, като маха заканително с ръка и слюнки хвърчат от устата й. Едва сега ни забелязва, оглежда ни за секунда и в очите й отново се надигат мълнии:
— Заради тия баровци ли сте ме извикали! Да им покажете проститутките, а? — И сега тя се изсмя грозно. — Че кой не е проститутка в тая държава?!
Търпението на полковника е на границата. Виждам как лицето му потръпва. Но ние възприемаме нещата по-оптимистично и той се смирява.
— Чакай сега. Спри да крещиш! По-спокойно! — опитва се да я укроти той.
После един от нас взима думата и й обяснява, че ние нито я осъждаме, нито имаме право на това, че може би в известно отношение сме и по-големи грешници от нея и че единственото, което искаме е да си поговорим.
Тя притихва малко и презрително казва:
— За какво да говорим? Аз нямам какво да си говоря с вас! Вие не сте моята компания, нито аз съм вашата!
— Но все пак — опитва се да помогне полковникът — ти си дъщеря на работници, идваш от трудово семейство…
— Аз съм дъщеря на маймуни! — прекъсва го тя. — И затова животът ми е маймунски!
И сега внезапно се отпуска, светлината в очите й угасва, цялото й лице се смирява и тя казва през сълзи:
— Другарю полковник, за какво да се лъжем! Майка ми е тъкачка. Повече от двайсет години тича със совалката. За какво? Защо? Това не е живот. Аз не искам да тъка. Никой тарикат в тая държава не тъче! Само баламите! Я питайте ги тях! — тя посочва към нас. — Ами другарките от голямото добрутро? Те тъкат ли?… Миналия път вие ми казахте, че аз съм паразит… — тя поклати глава. — Не е вярно, другарю полковник! Аз не съм паразит, защото от никого нищо даром не съм получила! Изкарвам си го, както мога, със зор! Да не мислите, че е лесно да се търкаляш с пияни мъжища?… Не съм паразит. Търсете паразитите на друго място… по-нагоре от мене!
Ние стоим със зяпнали уста и никой не обелва нито дума. Полковникът с облекчение й казва да си върви. Тя тръгва, но при вратата се спира, обръща се към нас, поглежда ни многозначително и се полюлява, пародирайки маниера на уличните момичета.
— Довиждане — казва тя.
— Тя е най-трудната от всички — обяснява веднага след нея полковникът.
— При нея абсолютно нищо не помага.
Въвеждат ново момиче, което полковникът ни представя предварително с прозвището Циганката. В нея наистина има нещо циганско — мургаво лице, гъсти вежди, плитки. Тя застава в средата като уплашено добиче, навежда глава и не поглежда никого. От обясненията разбираме, че тя среща своята клиентела около банята срещу Халите, че в йерархията на уличните момичета това е най-окаяният район. На няколко пъти са я залавяли в дребни кражби. Тя, горката, изглежда много смотана във всяко отношение. Предишната вечер е била видяна в колата на някакъв арабин. Питаме я дали е имала нещо с него. Тя кимва утвърдително.
— А той какво ти даде след това? — питам я аз.
— Една химикалка! — отвръща невинно тя и бърза да извади от омазаната си чанта една металическа сребриста химикалка.
Ние не знаем какво да мислим. После тя ни казва, че обикновено й подарявали чифт чорапи и я водели на вечеря.
Полковникът й казва, че й е намерил работа, че ще й се уреди жилище и че се надява животът й да се промени. Тя плахо се съгласява с всичко, което той казва, макар че изглежда далече от съдържанието на разговора. Тя е готова да обещае всичко само за да я пуснат да си върви. В нея има нещо много убито и жалко.
Следващото момиче влиза с плач и не спира да плаче и хълца през цялото време, докато е при нас. Тя не е в състояние да отговори на никакви въпроси и въпреки усилията на полковника да я успокои раменете й продължават да се тресат. Тя е съвсем млада, може би на не повече от 19, и е дете на разведени родители, които са я оставили на улицата. Един от нас я е виждал да кисне в „Славянка“ и в „Бамбука“ в компания на пияни актьори. Тя няма никакъв доход и никакъв покрив. Не знае къде ще замръкне и къде ще осъмне…
Контрастът между нея и следващата е огромен. Последната влиза спокойно, със самочувствие, което съответствува на красотата й. Тя е едно от момичетата, които сме срещали на площад „Славейков“ и които винаги привличат погледите. Никой никога не би допуснал, че това момиче има клиентела от около 40 души на седмица. Тя няма никакво чувство за виновност спрямо когото и да е и разказва за себе си без нотка на самосъжаление. Когато напуснала гимназията, търсила работа. „Знаете как се намира работа за младо момиче без специалност“ — отбелязва тя. Разбира се, кадровиците обещават… ако тя дойде на една по-специална среща… „Обещават, ама не изпълняват“ — усмихва се тя. После идва работата на статистка в киното, където отново всеки обещава нещо повече, като режисьорчетата си я подхвърлят като топка един на друг, докато тя си казва: „Стига съм правила подаръци“… И тогава решава: Щом животът е такъв, поне нещо да излиза от това. Тя никога не иска да й платят. Иска пари на заем. Или пък си избира някакъв подарък. „Човек трябва да е учтив в тая професия.“ Полковникът я пита не й ли е неудобно, когато среща близки или приятелки отпреди…
„Защо ще ми е неудобно! — повдига рамене момичето. — Те са по-зле от мене. Омъжват се за хора, които не обичат, и умират да им изневеряват за отмъщение. Аз поне не изневерявам никому.“
Питаме я защо не иска да се захване с някаква работа.
„Не е ли все същото — казва тя — кой ще те прекарва — държавата или някакъв тип от улицата!“
И за да ни поясни точно какво иска да каже, тя ни рисува картина, която ние познаваме. Ужасно монотонния, безцветен и безнадежден живот на зле платена чиновничка, която отгоре на всичко трябва да удовлетворява сексуалните желания на началниците си и чиято единствена цел е да намери някой да се ожени за нея, за да й даде сигурност…
„На улицата — казва тя — все пак имаш по-голям избор!“
Полковникът я пита дали тя не чувствува някакви задължения спрямо обществото, спрямо общата борба за по-добър живот…
„Другарю полковник — казва тя, усмихната снизходително, — вие сте добър и разумен човек, хайде да не си говорим празни приказки… Аз познавам много хора и тая песен съм я слушала много пъти… Какви задължения?… Всеки се опитва да грабне каквото може за себе си… Това му е всичкото задължение…!“
Питам я как вижда бъдещето си.
„Нямам време да мисля за бъдещето. Много съм заета със сегашното“ — казва тя.
Тя си излиза самоуверена, спокойна, като ни оставя студената си философия и едно голямо мълчание. Аз поне не съм очаквал такава среща. За пръв път ясно и недвусмислено усещам, че тези момичета са само капки от една голяма, дълбока и мътна река.
* * *
Срещата с момичетата с леко поведение (както официално те бяха категоризирани) ми направи много силно впечатление. Имах чувството, че злощастните съдби на тези български дъщери отразяваха по своему прикриваната истина за живота в социалистическа България. Нито за мен, нито за служителите в милицията те бяха случайно явление. Тяхното съществуване не можеше да се припише на „остатъци от буржоазно-капиталистическото минало“, както не можеше да се припише на вражеска пропаганда или идеологическа обработка. Те бяха законни, макар и непризнати рожби на заобикалящата ги действителност. Кой знае защо аз свързвах тези момичета със съществуването на другите, признатите рожби на режима, момчетата и момичетата, преминали през осакатяващата школа на пионерството и комсомола. Съпоставяйки образите на тези два типа млади хора, произведени от една и съща действителност, аз почувствувах по-големи симпатии спрямо момичетата, които срещнах край Лъвовия мост. Защото, както ще видим по-нататък, обществено-политическият разврат в България до голяма степен върви заедно с нравствения.
Исках много да пиша на тази тема и затова имах цяла серия срещи с офицерите от милицията, които се занимаваха с проституцията. От тях научих, че картотекираните около 300 момичета били само малка част от броя на момичетата1 и жените в София, които под една или друга форма вършели разврат. Полковникът ми намекна, че имало момичета, които проституирали със знанието на властта. Той не каза думата „съдействието“. Но за това имало особени причини. Негов обект били само ония момичета, които нямали редовни трудови доходи и чието поведение смущавало обществения морал. В мой превод тези думи на полковника означаваха, че това бяха момичета, които работеха единствено за своя собствена сметка и не „служеха“ на властта.
Без съмнение някои от тези офицери от милицията, които се занимаваха с момичетата, бяха взели работата си присърце и наистина се опитваха да им помогнат. Но срещу техните индивидуални усилия действуваше могъщата сила на действителността. Твърде често тя с един лек замах събаряше техните крехки постижения.
„Те имат толкова лоши примери за подражание!“ — въздъхваше полковникът, без да уточни какво имаше предвид. Той ми разказа, че въпреки някои успехи броят на непоправимите момичета растял и той просто не знаел какво да прави. Изпращането им на трудовопоправителен лагер или подлагането им на един или друг вид режим в края на краищата се оказало безрезултатно.
— Те съвсем го удрят през просото… като че искат да си отмъстят!
— Кому? — попитах аз.
— На всички нас — на живота, на родители, на учители, на общество… — отвърна той.
Един от неговите помощници ми каза, че в отчаяние веднъж те просто грабнали две от най-разюзданите момичета и през нощта тайно ги изхвърлили в турска територия някъде около Свиленград. Но какъв бил техният ужас, когато след кратко време двете момичета триумфално се завърнали обратно.
„Но когато говорим за разврат, трябва да ви кажа, че тия, които фактически вършат най-големия разврат, ние не можем да пипаме. Те не са свободните момичета, а омъжените жени!“ — ми каза полковникът. Той илюстрира това си твърдение с цяла редица примери.
Сам аз добре познавах свободните сексуални отношения, които някак революционно се установиха в нашия живот, но нямах представа колко далече бе отишла семейната проституция. Според полковника тази проституция действуваше предимно в две полета: чужденците и влиятелните или властни български граждани, които имаха възможност да плащат с услуги. Чужденците се състояха от значителната група арабо-африкански студенти и всевъзможни пътешественици от Близкия изток, които спираха в София или Пловдив с цели списъци на адреси, където можеха да намерят на добра цена жени. Милицията е била удивена от доста резултатната организация на сексуалните връзки между софийски леки момичета и арабо-африкански клиенти. Разказаха ми случаи, при които сирийски граждани, пътуващи транзит, редовно се отбивали на едни и същи адреси. Според полковника те посещавали предимно омъжени жени, чиито мъже или са отсъствували, или са били умело заблуждавани.
— Дори другарката на един наш колега, офицер, който бе изпратен на школа в Москва, бе превърнала дома си на бордей. Ние не знаехме какво да правим, да му кажем ли, да си мълчим ли, все пак жена на наш човек… — каза полковникът.
— И какво стана? — полюбопитствувах аз.
— Държавна сигурност оправи положението. Те я накараха да работи за тях срещу обещанието, че ще уредят работата с мъжа й. Когато той се върна, те му казали, че жена му трябвало да върши някои работи в името на родината. На човека му беше много тежко, но той го прие като жертва за страната… След това се разведоха.
Пак във връзка с негърските студенти в София милицията беше силно възмутена, когато в средата на булевард „Руски“ судански студенти пресрещаха български студентки от университета и им тикаха провокационно банкноти в лицата. Няколкото големи сбивания между африкански студенти и милицията, при които имаше убити и ранени, отново станаха в разправия за жени. Мнозина от тези чужди студенти в София, насърчени от първоначалните успехи, се държаха предизвикателно спрямо момичетата по улиците и се хвалеха, че в София момичетата били най-евтини. От друга страна, човек непрекъснато виждаше по ресторанти и нощни заведения български момичета в компания на транзитиращи чужденци. Неведнъж по улиците хвърчаха западни коли, купени от ориенталците на втора ръка, с техните специални германски цолови номера, пълни с пияни жени. Зиме и лете вечерно време човек можеше да види в София и околностите твърде неприятни гледки на забравили се чужденци и български момичета. Милицията имаше доказателства, че много от момичетата били плащани или с вещи, или със специална покупка в „Кореком“, или с долари.
Но докато, от една страна, отделът на този полковник от Дирекцията на милицията полагаше усилия да се бори с бързо разрастващата се проституция, Държавна сигурност вършеше точно обратното. Огромен брой момичета служеха на разузнаването и биваха закриляни от него. Лично аз съм виждал познати офицери от Държавна сигурност да отиват в уединени места, за да приемат доклада на някоя от тези сътруднички, както и да дадат инструкции. Мой познат офицер беше особено радостен, че успял да закачи една от „своите“ красавици за един богат арабин, в който те имали някакви съмнения. Друг път, при нощни скандали и побоища в разни заведения, когато милицията се намесваше и отвеждаше навън буйствуващи граждани, аз съм виждал как между милиционерите и момичетата около бара са се разменяли многозначителни погледи. Веднъж в един витошки ресторант избухна кавга между мои приятели и пийнали посетители, някои от които очевидно бяха хора на Държавна сигурност. Тогава едно от шляещите се по масите момичета отиде при тях и им каза няколко думи. След минута кавгаджиите мълчаливо се изнизаха навън. Отидох при момичето да му благодаря, като бях много любопитен по какъв начин тя въздействува на доста буйната компания. На моя въпрос тя се усмихна многозначително и каза:
„Познавам се с шефа им.“
По-късно, когато при работата върху една телевизионна серия имахме за консултанти старши офицери от разузнаването, на няколко пъти те ни разказаха за неоценимия принос на някои „готови на всичко“, както те се изразиха, момичета и млади жени. Един от тях дори ни разказа цяла легенда за такава жена, която те успели да пробутат до най-важно място в Истанбул, като тя накрая получила достъп до тайни на НАТО. Разкрита, тя била разстреляна от турците. Нямам представа колко вярна беше тази история, но така или иначе тя отразяваше използуването на леки момичета за разузнавателни цели. Освен това някои гостуващи видни чужденци искаха да бъдат забавлявани с хубави млади жени. Държавна сигурност поемаше тази грижа. Така например в София се говореше, че бившият индонезийски държавник Сукарно при престоя си в България поискал и получил компанията на 12 български момичета…
Когато навлязох малко по-дълбоко и се запознах по-подробно с разни страни на този вид проституция, който цъфтеше с благословията и съдействието на Държавна сигурност, разбрах, че властта бе приела всичко това като нещо в реда на нещата.
„Кой кого… не е важно. Важното е работа да се върши!“ — казваше пред мене познат служител по сигурността.
Струва ми се, че идеята за това високоморално социалистическо унижение е дошла пак от неизбежния Съветски съюз. И при двете ми пристигания в Москва половин час след влизането ми в хотелската стая телефонът започваше да звъни. Обаждаха се гальовни женски гласове, пълни с мистериозни обещания, като предлагаха разговор на четири или пет езика. Изглежда, че авторът на тези любовни сценарии беше един и същ, защото цялата фразеология на тия съветски изкусителки беше една и съща. Те бяха отегчени, самотни и вярваха в щастливия случай.
В хотел „Минск“ вечерях с една такава дама и трябва да призная, че тя беше забележително красива и изненадващо добре облечена. Все пак между другото тя успя да ме разпита за какви ли не биографически подробности, като през пет минути повтаряше колко „душно“ се живеело в Москва и че вероятно светът отвън е рай.
Не зная точния размер на това явление в България, но съдейки по големия брой момичета, постоянно придружаващи чужди пътници или чужди гости, мисля, че то е доста значително. С разрастването на туризма използуването на леки момичета за разузнавателни цели се разрасна още повече. Имам впечатлението, че самите кадрови служители на Държавна сигурност, женени или не, охотно влизаха в интимни отношения с тези момичета. Познавам офицери от този институт, които водеха доста активен сексуален живот зад гърбовете на съпругите си именно със своите сътруднички. Особено Явно това беше в курортните центрове по Черноморието. Хиляди служители или платени сътрудници на Държавна сигурност заляха туристическите обекти, приели длъжностите на управители на хотели, ресторанти, разни инспектори, контрольори или просто разузнавачи. Сравнително веселият и лек живот по тези места им се поправи. Мнозина от тях бързо разбраха, че властта, която притежаваха, им даваше пряк достъп до много удоволствия и изгоди. Голям брой от тези предрешени лейтенанти, капитани и майори, > бръкнали служебно в меда, започнаха частно да си облизват пръстите. Поради естеството на работата им повечето от леките момичета по брега се намираха под пряк или косвен техен контрол. Странно или не, там действуваше същото правило на уличните сводници от Рим, Париж или Лондон. Всяка новодошла сътрудничка трябваше да мине най-напред през леглото на съответната „кука“. Освен това човекът на Държавна сигурност задължаваше момичето при случаи да забавлява началници или приятели, като, разбира се, му докладва за абсолютно всичко. Така българската социалистическа действителност роди още един непознат в миналото образ — този на социалистическия сводник. Но тези отношения между властника-сводник и момичето-жертва биваха оправдавани с разузнавателни задачи, със служба на родината. В последна сметка всичко се свеждаше до взаимна услуга — Държавна сигурност получаваше полезни или безполезни сведения, а момичетата получаваха свободата да търгуват със себе си. На голяма част от момичетата се харесваше да имат закрилата на властта. Кой друг пимп би могъл да им предложи повече сигурност от властта-пимп?
В същото време тези момичета и техните тайни покровители вършеха голяма черна борса на валута и скъпи предмети. Познавах хора на Слънчев бряг, които по всяко време можеха да доставят на приятели момичета или долари, или и двете…
И ето че стигаме до твърде логичното заключение, а именно, че в цялата тази проституираща атмосфера тристате картотекирани момичета в Дирекцията на народната милиция бяха може би най-невинните и може би най-злощастните.
Но излизайки от сферите на милицията и Държавна сигурност, трябва да кажа, че проституцията в България имаше своите дълбоки корени в морала на самия режим. Тоталната зависимост на човек от човека и на човек от обществената организация създаде всички предпоставки за търговия със себе си, което по дефиниция наричаме проституция. Неумолимият принцип услуга за услуга, или ти на мене, а аз на тебе, се оказа фатален за онези млади момичета, които влизаха в живота, без да имат никакви връзки, власт, права, възможности, без никакъв друг капитал освен един — телата си. Много пъти в българския печат се промъкваха горчиви нотки за съдбата на момичетата, които не можеха нито да влязат в университета, нито да си намерят работа. Колко пъти пред мен и пред мнозина други млади момичета са възкликвали: „Питате ли ме как се намира работа? Ха тръгнете да търсите!“ И следваха потресаващи разкази за кадровици или ходатаи, които поставяли като първо условие неизбежната приятелска вечеря някъде в покрайнините на София и след това нощна разходка с колата. Някои от тези мъжки герои смятаха това за в реда на нещата. Веднъж слушах един от тях много ядосан да казва, че нямало да вземе някакво момиче на работа, защото снощи тя му отказала.
След леглото на кадровика или ходатая нормално следваше леглото на шефа. В социалистическа България, както в много други страни по света, секретарката трябва от време на време да дублира съпругата. За мъжкото самочувствие на мнозина от тези директори, началници на отдели, управители, старши офицери, важни редактори, всевъзможни шефове извънбрачната любовна авантюра има най-голямо психологическо значение. Мисля, че основният лозунг на властвуващия простак „грабни каквото можеш от живота, че утре те няма!“ има по-голяма валидност от всички идеологически и политически тезиси, събрани заедно.
Постепенно стигнахме до положение, че почти всяко мъжко същество в България, и кьораво, и кьопаво, не можеше да си представи живота без любовница. И ако долу, в низините, всред народа, все още тлееше някаква съпротива, идваща от дълбочините на вековното народно целомъдрие, горе, във висшия свят, тържествено се отваряха вратите на невероятен социалистически Содом.
> ВИСШИЯТ СОДОМ
Петък вечер. Намирам се у мой приятел, пишещ събрат. Човекът не е добър писател, не е дори член на Съюза на писателите, но всичко, което напише, му се отпечатва и печели големи пари от псевдоисторически, псевдоприключенски романи и от сценарии за филми. Той е точният социалистически еквивалент на евтиния, полубулеварден западен търговски писач. Мнозина завиждат на умението му да продава стоката си и говорят за него какво ли не. Иначе изглежда добър и възпитан човек. Апартаментът му на улица „Владимир Поптомов“ е смайващо добре мебелиран. Някаква ефектна комбинация от западни мебели и родопски козяци. Ние се уговаряме утре, в събота, да играем карти. Просто няколко часа приятелски покер. Допивам уискито, което той щедро ми е налял, и се готвя да си вървя, когато телефонът му звънва. В слушалката гърми познат глас. Неволно чувам целия разговор:
„Слушай, хаджи — казва гласът, — твоята бърлога ми трябва за утре вечер. Пращам ти два билета за опера… Премиера, разбира се… После заведи жена си в клуба, но си запази маса предварително… както миналия път, нали?…“
Гласът е безцеремонен, като че апартаментът е негов. Моят домакин се чувствува доста неудобно, че аз чувам разговора, и гледа да приключи набързо. Измънква, че всичко е наред:
„Все пак гледайте да не счупите пак някоя ваза!“ — казва той като някакво далечно ехо на съпротива. Онзи му отвръща със звучен смях.
Разбрал, че конспирацията е разкрита, той идва при мене и примирително казва:
„Какво да го правиш. Трябва да му услужвам с квартирата. Все пак толкова много ми е помогнал.“
Разбирам го. Гласът принадлежи на човека, който командува цялата българска литература, всички изкуства, вестници и т.н. Не е лесно да откажеш такава дребна услуга на секретар на Централния комитет на партията. Той не желае да заведе тайната си любовница в един от многото домове на ЦК или Политбюро в околностите на София, защото могат да го видят. И ако не кажат на жена му, ще го запишат някъде и един ден, когато им дотрябва, могат да го извадят на бял свят. Затова най-безопасна е частната квартира на приятел като моя домакин. Приятел, чието мълчание ще бъде щедро заплатено. И ако все пак проговори, може да бъде безмилостно смачкан.
Нашият уговорен вече покер няма да стане.
„Само, моля ти се, нито дума! На мен ще навредиш!“ — изпраща ме домакинът.
Той се безпокои от клюки, които могат да злепоставят високия му покровител. Даже уговорката помежду им е, че ако стане нещо, той ще поеме отговорността върху себе си, като твърди, че любовницата е всъщност негова. При други случаи той дори сам въвежда пристигналата по-рано жена вътре, като предварително се е погрижил да експедира някъде собствената си съпруга. Изобщо вземат се всички предохранителни мерки. Високият другар никога не идва със служебната си лимузина, а с взет на заем раздрънкай москвич, който той паркира през три улици на четвъртата. Но въпреки всички предпазни мерки един ден клюките тръгват, разчува се, че този другар е голям хитрец и голям любовник. Той е може би най-изтъкнатият сексуален герой на върха. Според достоверни слухове той е прекарал през леглото си значителен брой от по-хубавите жени на София. Неговата слабост са главно актрисите, но той не се спира и пред другите. Една моя позната, известна софийска красавица, беше без работа. После някой любезен посредник я завел в кабинета на важния другар. Той я харесал и я поканил на вечеря. След това прекарали нощта заедно и на другия ден тя се намери на редакторско място, което не съответствуваше нито на образованието, нито на способностите й.
На един официален прием той покани за танц млада надеждна актриса. Застанали до мен, нейни колежки злобничко подметнаха:
„Гледай ти! И Данчето се качва на самолета за Париж!“
Всъщност така и стана. След известно време въпросната актриса замина за шест месеца в държавна командировка в Париж. Но тя не беше нито първата, нито последната млада българка, чиято командировка в Париж щеше да материализира сексуалните интереси на другаря К. По едно време из софийските кафенета наричаха Париж „концентрационен лагер за бивши партийни любовници“. Все пак за разнообразие някои от приятелките на въпросния другар биваха изпращани в Лондон. Каквито и лоши неща да се говореха за него, едва ли някой би могъл да го обвини в неблагодарност или незаплащане на удоволствието. Човекът беше напълно почтен. Бедата в цялата тази работа, както и при други граждани от същия висок ранг, беше, че те по навик никога не плащаха от собствения си джоб, а от джоба на държавата.
Впоследствие, когато този атлетично строен, физически здрав и силен мъж на средна възраст (макар и с не особено привлекателна физиономия) бе снет от високия му пост и изпратен на посланическо заточение, една от причините, с които бе обяснено това наказание, беше сексуалната му „разюзданост“. Но трябва да се каже, че той съвсем не беше изолирано явление, компрометиращо нравствения кодекс на комуниста, а тъкмо напротив, беше типичен представител на голяма група партийни и държавни дейци, които ползуваха служебното си положение, за да изтръгнат повече лични удоволствия от живота.
Съвсем наблизо до дома, където щеше да стане тайното похождение на другаря К., се намира друг дом, който се използува за същите цели от друг най-високопоставен гражданин. Една вечер там се срещнах за първи път с генерал Ц., кандидат-член на Политбюро и по-късно министър. Той имаше жена и две дъщери, но внезапно се беше влюбил в една амбициозна музикална редакторка. Тя бе забременяла от него и очевидно полагаше усилия да го изтръгне от семейството му. Когато бременността напредна, за да избегне неудобства и скандали, той я изпрати да роди в Америка, струва ми се, в Лос Анжелос. Роди се момче, което беше разбираемата мечта на генерала, вече баща на две момичета.
След известно време неговата любовница се завърна с детето в София. Той я посрещна с най-голямо внимание, купи й хубав апартамент в квартал „Изток“ и вероятно бе щастлив, че има син. Но оттук започна свирепа война между съпругата и двете дъщери на генерала, от една страна, и любовницата и детето. От друга страна, музикалната редакторка притежаваше страшна енергия и несломима упоритост. Поставен между два барабанни огъня, генералът тактично лавираше, като се опитваше да подкупи и двете воюващи страни. Така дъщерите му често биваха изпращани в Лондон, Париж и други съблазнителни места, където те живееха с всички удобства на ориенталски принцеси, притежавайки обилна чужда валута. Когато те се завърнеха, идваше ред на любовницата да поскита из света. Тя пътуваше много често, по различни поводи, и обикновено отсядаше в най-скъпи хотели. Понякога, за да не бъде сама, генералът уреждаше и заминаването на компаньонка.
Вероятно, погледната като човешка история, любовно-семейната драма на генерала не беше нещо порочно или престъпно, за което човек би могъл да го упрекне. Даже фактът, че той се беше влюбил на стари години, му придаваше нещо симпатично, поне в моите очи. Но както в случая с неговия колега, другаря К., бедата произтичаше от въпроса кой плащаше разноските за цялата драма, за чия сметка бяха множеството пътувания в чужбина, обилната валута. Заплатите на българските министри и генерали съвсем не са толкова големи, че да издържат напрежението на такова тежко финансово бреме. Зная със сигурност, че в качеството си на един от висшите ръководители на разузнаването генералът изпращаше своята приятелка в чужбина под предлог, че тя изпълнява разузнавателни задачи. От безотчетните тайни фондове излизаха всички значителни суми, които фактически се използуваха за облекчаване на семейните проблеми на генерал Ц. Той беше обяснимо привързан към извънбрачния си син и много щедър към неговата майка, но сметката за това се плащаше от джоба на държавата. Отгоре на всичко това той се опита да набере средства по един специален начин. Неговата любовница, която работеше като музикална оформителка в телевизията, между другото беше и любителка художничка. Тя рисуваше някакви безнадеждно наивни и посредствени картини, които съм виждал у тях и които по никакъв стандарт не можеха да бъдат взети на сериозно. Ала под неин натиск и с оглед да се осигури бъдещето генералът организира истинска официална изложба на своята приятелка. На тази изложба веднага пристигнаха купувачи на картини от разни министерства, комитети и държавни ведомства, които закупиха на най-високи цени продукцията на генералската любовница. Нека само спомена, че нито Иван Кирков, нито Георги Божилов, нито Георги Баев, нито кой да е от талантливите български художници някога е реализирал такава сполучлива продажба, както дилетантката художничка. С други думи, изложбата на тези художествени недоразумения беше добре измислен повод за законно снабдяване на любовницата с пари. Но капакът на всичко това беше, когато от колегиалност членовете на Политбюро официално посетиха тази изложба, чест, с която малцина истински художници са били удостоени. Може би впоследствие падането на генерала от всички високи постове да е било свързано в известна степен и с тази любовна задна улица. Мимоходом нека спомена, че като министър на вътрешните работи той се прояви с твърдост и непреклонност като истински войник на врагоманията. Както и да е, може би неговата любовна авантюра е струвала на българската държава значително по-малко, отколкото многобройните сексуални афери на другаря К. Разказваха ми за една особена случка в коридорите на телевизията на улица „Тодор Страшимиров“ 2. Любовницата на генерала току-що се завърнала от Париж. В коридора група служителки от телевизията я заобиколили и тя суетно им показвала това, което си купила от парижките магазини. Между другото тя се похвалила, че била в хотел, който струвал 80 долара на вечер (струва ми се, „Крийон“), и че всичко било фантастичен лукс. Слушайки я, една от жените припаднала. После се разбрало, че това било от изтощение, защото тя сама издържала три деца и разказът на парижанката бил върхът на всичко.
Безспорно множество кариери започваха бързия си полет именно от потайния кръг на висшия Содом. Почти не е имало седмица да не се разнесе клюкарска новина, че зад някои нови назначения и уволнения стои чисто сексуална причина. И това съвсем не се отнасяше само до света на изкуството, а все по-често засягаше внезапното издигане на някоя окръжна партийна секретарка с хубавичко лице или някоя комсомолска деятелка със стройно тяло. Изобщо женската красота започна да се смята от висшето началство като добър партиен актив. Може би клюкарството преувеличаваше фактите, може би няколко изолирани случая предизвикаха неправилни обобщения? За съжаление случаите не бяха нито няколко, нито пък изолирани, а пред нас беше цяла вълна на сексуална мода, която заливаше най-силно висшия кръг.
Цяла София беше смаяна, когато съпругът на една апетитна дама за 24 часа направи главоломен скок в кариерата си. От другаря Никой той стана главен директор на важен културен институт, председател на собствения си профсъюз и член на важни бюра и комитети. Малко по-късно бе избран и за народен представител. Всички, които познаваха скромните му възможности и липсата на каквито и да е връзки, бяха смаяни от това метеорно издигане. Тогава се понесоха слухове, че зад всичко стояла жена му, в която се влюбил един най-силен държавен и партиен ръководител. Може би защото бях близък на това семейство, с което ме свързваха спомени от студентските години, аз дълго не вярвах на тази история и се опитвах да си обясня нещата като рядка игра на случайности. Едновременно с кариерата на съпруга съпругата започна да пътува нашироко по западни страни и в няколко случая да показва, че има силна власт зад гърба си. Все пак, изглежда, че тя не беше много щастлива от това, което ставаше с нея, и внезапно го удари през просото. Имах чувството, че тя търсеше да накаже себе си за извършеното. Една вечер в пийнало състояние тя избълвала пред наш общ приятел най-потресаваща изповед за тайния си живот и за кариерата на мъжа си. Обикновено тя трябвало да вижда високопоставения си любовник един път в седмицата. За да се спазва приличието, тя отивала сама, в определен час, в една от резиденциите на другаря. На вратата вече, я чакал офицер от охраната, който всеки път се усмихвал многозначително и забелязвал с лека ирония:
„О, другарко С, вие пак закъсняхте!“
И той я повеждал навътре, за да я предаде на втори офицер, който я отвеждал в спалнята.
„Най-мръсното чувство беше, че те знаеха за какво идвам и ме водеха към спалнята на своя шеф със студено и презрително отношение, като че ги беше срам от това, което правеха. Няма нищо по-ужасно от това чувство — да те водят публично да изпълниш някакви интимни функции! Те дори не се преструваха, че не знаят, и ми казваха натъртено следващия път да не закъснявам!“
Този преразказ на нейната изповед, който мисля, че съм запомнил добре, ми направи силно впечатление. По-късно, когато я срещах, аз долавях в нея две трудно удържими чувства. Едното — лудо желание да избяга от всичко станало и да се самонакаже, и другото — да се впусне с пълна безогледност към богатствата и удоволствията, които й бе предложила позицията на високопоставена куртизанка. При всички случаи тя смъртно мразеше мъжа си и се стараеше да му отмъщава, като го унижава жестоко при всеки възможен случай.
Всеки може да си даде сметка, че ако най-висшият управляващ кръг в страната даваше такъв тон, каква музика се свиреше всред редиците на средните и нисшите властнически кръгове.
> ЗАД ФАСАДАТА НА 8-И МАРТ
В издателство „НАРОДНА МЛАДЕЖ“ има осмомартенска вечер. Организират я самите жени. Целия следобед ги няма никакви — редакторки, сътруднички, секретарки. Затворили са се долу, разучават цяла програма. Всичко е тяхна собствена идея, която те осъществяват с рядък ентусиазъм. Никой не ги е задължил, нито пък провеждат някаква организационна линия. Явно идеята за тяхна, женска вечер искрено ги е раздвижила, навред се чувствува приповдигнато, празнично настроение. Напразно един от колегите ми се ядосва, че не може да се намери никаква машинописка.
„Остави ги — казва му друг, — това си е техен ден. Празниците са за жените и за децата. Не виждаш ли, че са щастливи!“
Точно същата картина и същото настроение в навечерието на осми март видях във фабриката, където работех, в училището, където преподавах, в санаториума, където лежах болен. Струва ми се, че от всички нови празници, които властта въведе в България, 8-и март е единственият празник, който пусна естествени корени. Измисленото, книжно понятие „международен ден на жената“ бе заменено с действително, живо съдържание, сякаш този ден откликваше на полуосъзната необходимост.
Вечерта всички мъже от издателството слизаме долу в празнично украсения салон. Поканени са само онези, които работят в сградата, но не и техните съпрузи или съпруги. Посреща ни оркестър плюс пищен бюфет и цяла весела програма. От името на мъжката половина на света трябва да кажа няколко думи на жените за техния празник. И докато съчинявам празните, дежурни фрази и слушам неубедителността на собствения си глас, си мисля колко дълбоко неискрено и нечестно е нашето, мъжкото отношение към българската жена. Същия този ден сутринта една от служителките каза:
„След като цяла година са те пренебрегвали, обиждали са те, експлоатирали са те, лъгали са те с какво ли не — сега ти дават за компенсация един празник плюс цветенце и парфюмче.“
Наистина вече по традиция почти всяка жена получава на този ден някакъв дребен подарък от служба, съпруг, любовник, началник. За много от жените това все пак е признание, макар и само за един ден. По-чувствителните жени обаче тъкмо на този ден свиват горчиво устни, защото празникът със своите голи декларации не им дава нито троха от разбирането, което така много им е нужно. Разбирането на мъжете и на обществото.
Малцина могат да отрекат, че в живота на българската жена през последните 30 години настъпиха огромни промени. Класическият образ на българската селянка, която беше физическата и духовна майка на голямото традиционно семейство, и последвалият образ на градската домакиня, също посветила живота си на семейство и деца, изглежда отдавна са минали в историята. Нещо повече, днешната българка така се е отдалечила от това време, че думата „домакиня“ винаги предизвиква известно презрение. Мисля, че не познавам нито една съвременна българска жена, която би се съгласила да се посвети изцяло на домакинството. Равноправието на жената в България не започна от провъзгласяването на принципите на женската свобода, а от икономическата й независимост. Революционният фактор, който доведе до всички промени, се оказа заплатата на жената, фактът, че тя можеше да печели свои пари и да не зависи от издръжката на мъжа. Естествено тази икономическа независимост разви значително самочувствието на жената, даде й реална сила да живее или да иска да живее свой собствен живот, който по-малко или повече да не се съобразява с живота на мъжката половина на семейството. Така почти всички работоспособни български жени напуснаха семейните острови, за да се прехвърлят на континента на обществената работа, за да напълнят фабрики, заводи, служби, кооперации, земеделски стопанства. Известен брой от тях направиха поприще в желани професии. Огромен брой просто работеха, за да печелят пари, без значение дали работата им харесваше или не. Парите даваха самочувствие и бяха гаранция за така необходимата независимост. Тихият, покорен глас на някогашната домакиня, готова да преглътне всякакви мъжки оскърбления — изчезна. Вместо него се появи нов категоричен глас, който предяви своето право да взема участие в общите семейни решения и да не се съгласява с всичко, което мъжът каже. Държавата официално и тържествено декларира, че всички професии са напълно отворени за жените, че всички постове в държавната и партийната йерархия са напълно достъпни за тях. По закон никой в страната нямаше право да дискриминира жените по какъвто и да е начин.
От всичко казано дотук човек би могъл да си помисли, че България е станала женски рай и че осми март е като всички останали дни на годината, т.е. израз на постиженията на женската свобода и на дълбокото уважение на мъжете към своите спътнички в живота. Но за най-голямо съжаление истината за живота на днешната българка е много далече от шумните осмомартенски чествувания.
Нека започна с основното. Семейството. Може би освобождаването на жената от вековната й съдба на майка и домакиня, на съпруга и възпитателка на децата да има известна стойност като обществен опит, но безусловно отраженията на този опит върху семейните отношения и децата бе пагубно. Самият факт, че с оглед да подпомага мизерния семеен бюджет обикновената българка трябваше да прибави към съществуващите семейни задължения и бремето на работата, службата или професията, без да получава никакви съществени облекчения, се оказа свръх силите й. Дори при най-голяма семейна любов и взаимна привързаност убийствената седмица за една работеща жена предизвикваше неизбежни семейни сътресения.
„Казват, че жената била свободна, но никой не обелва нито дума за цената на тая свобода! — казваше моята колежка Вера и продължаваше: — Аз съм свободна да ставам всяка сутрин в пет часа, да приготвя закуската, да нахраня детето, да взема трамвая в шест и половина, да го отнеса в детския дом, за да мога в осем без 15 да се явя на работа. Да блъскам като добиче до четири и половина, да изляза, да се наредя веднага на една или две опашки, да купя каквото мога, да отида да прибера детето до шест и половина, да се върнем у дома до седем и нещо, след което трябва да сготвя, да изпера, да почистя, да закърпя и да свърша куп работи. Стойчо (мъжът й) може да ми помага само в събота и неделя. И така е всеки ден. И ако това е свобода, пожелавам я на тоя, който я е измислил!“
Животът на Вера беше подобен на живота на повечето омъжени жени, които не можеха да разчитат на помощта на възрастни родители. Прибавете към този съсипващ дневен ред отсъствието на редовен майчин контрол и грижи за по-големите деца, които според популярния израз на българските вестници биват възпитавани от „улицата“, прибавете отчуждаването на съпругата от съпруга по простата причина, че не остава нито време, нито енергия човек да даде на другия дължимото внимание, прибавете механичното пренасяне на служебни ядове, горчивини и проблеми в семейната атмосфера, плюс потискащото чувство за задължително и неизбежно трудово еднообразие на всеки делник — и вие ще разберете колко много героизъм се иска от съвременната българка, за да остане вярна на семейството си.
Но какво да се каже за ония омъжени жени, които не биха се съгласили да носят цял живот такъв изключителен товар, за ония, които решително се опитват да намерят друго разрешение, по-удовлетворително, по-трайно? Какво да се каже за онези семейства, където взаимната привързаност и любов не са така силни? Ето че грубата реалност на живота се оказваше фатална за съществуването на самото семейство. И тук вече икономическата независимост на съпругата, колкото и мизерна да е, изиграва своята заблуждаваща роля и я тласка към захвърляне на брачните и семейните задължения. Както никога в цялата своя предишна история България гъмжи от разведени хора. Мой познат, отговорен служител, твърдеше, че при реална статистика България ще се окаже на едно от първите места в света по разстроени семейства. Може би само в този случай аз съм съгласен с марксическото обяснение, че нравственият фактор е вторичен и че нещата са предрешени от материалната база. Естествено прекомерната, понякога почти свръхчовешка заетост на жената не е само единственият фактор за утежняването и изострянето на семейните отношения, но е много съществен фактор. Както по-на-татък ще видим, тази заетост се оказа особено решителна за раждането и възпитанието на децата.
Но нека задам въпроса: след като жената може да пренебрегне материалната сигурност, която по традиция й бе давана от мъжа и семейството, и я замени с материалната сигурност, предложена й от обществото — дали това наистина я прави по-свободна? Дали фабриката, службата или текезесето днес предлагат на жената повече сигурност, отколкото тя имаше в царството на домакините? Може би за малкия брой висококвалифицирани жени — специалистки в разни професии, това да е така, но аз се съмнявам за огромното мнозинство от жените, които работят единствено заради заплатата.
И тук освобождаването на жената изигра точно същия нечестен номер, както и освобождаването й от съпружеските задължения. Защото трудовото законодателство в България, изравнявайки жената с мъжа, по напълно безогледен начин пренебрегна физическите особености на жената. Да вземем например само факта, че преди Девети септември българското работничество се бори и успя да извоюва забрана на нощния труд за жени, което се смяташе за хуманна необходимост. Същите тия работнически дейци, които извоюваха това от буржоазно-капиталистическото общество, когато дойдоха на власт, не се посвениха да се отметнат от този закон. Нещо много повече — равноправието на жените им предложи работа като изкопчии, зидари, мазачи, кофражисти, бетонджии, дори миньори. На колко много обекти човек може да види жени да носят тухли на гръб или тежки кофи с мазилка, или да разтоварват каменни блокове. Поради това, че чрез тия тежки физически професии можеха да се изкарат повече пари, отколкото чрез обикновена работа във фабрика или пък нископлатена чиновническа работа, много голям брой жени, противопоставяйки се на физическите си възможности, се отправиха към строителството и мините. Или да посочим най-популярния в България случай на физическо експлоатиране на жените — текезесетата. Сигурно стотици пъти журналисти, писатели, очеркисти са възкликвали, че когато са минавали през някакво поле или селскостопански блокове, навред се виждали само приведени над земята жени. Мъж бил понякога само бригадирът. В моя собствен опит на очеркист всеки път, когато отивах по блоковете на някое стопанство — в дъжд, студ, мъгла, пек или силен вятър, — там съм виждал само работещи жени. Георги Мишев чудесно увековечи това странно явление из българската земя в повестта си „МАТРИАРХАТ“. Някой би ми възразил, че българката е свикнала от векове със селския труд и че в делниците по полето няма нищо страшно. А аз бих казал: страшното е, че мъжете ги няма, че най-тежката работа, която от векове се е вършела от мъжете, сега се върши от жените. Причината за всичко това, разбира се, са пак парите. Мъжете са се хванали на някаква работа — било по околните обекти, било в мините или строежите, където заплащането е по-добро, отколкото това на полето. И все пак парите не стигат и съпругата трябва да дава своя принос. За всички обикновени български семейства втората заплата, припечелвана от съпругата, е еднакво важна като първата заплата. Но цената на тая втора заплата е нечовешки висока.
Що се отнася до правото на жените да заемат всякакви длъжности и да работят във всякаква област наравно с мъжете, действителността не беше в пълна хармония със закона. С вдигането на бариерата отначало жените започнаха да напират във всички посоки, особено в университетите и политехниките. Бивайки по-амбициозни и може би по-добри ученички от мъжката половина, те печелеха голяма част от кандидатстудентските изпити. В най-желаните специалности, като архитектура и медицина, се стигна до пълно женско господство. Но онова, което предизвика въвеждането на дискриминация и възпирането на жените, беше обстоятелството, че те запълниха студентските аудитории и в чисто мъжки специалности, като минно инженерство, електроинженерство, металургична химия… Възможната бременност, майчинството и чести здравословни причини лишаваха производството от необходими и чакани кадри. Затова тихомълком бе ограничен броят на жените в много специалности. Ала никога не бе проявена и най-малка грижа към жените, които вършеха тежка физическа работа по строежите и мините.
Както ще стане дума в следващата глава, намаляващата раждаемост на българското население и паниката, предизвикана от нежеланието на хората да имат деца, застави държавата да облекчи чувствително труда на бременните жени и на майките с малки деца. Колкото и съществено, това облекчаване беше само краткотраен отдих в целия тежък и отруден живот на българската жена.
Твърде често жени, особено завършили млади студентки, които имаха неблагоразумието веднага да встъпят в брак, биваха изпращани на работа в провинцията, обикновено на стотици километри от съпруга. Въпросът — кариерата или семейството — възникваше с трагична сила. И огромният брой от тези семейства свършиха печално. Фактът, че съпруг и съпруга можеха да се виждат само в неделните дни или два пъти в месеца, се оказа предостатъчен, за да проправи пък към бракоразводното. В София се гледа едно дело, в което разводът бе поискан на основание, че работещите на смени съпрузи имали възможност да се виждат веднъж на две седмици. Съдията отказа да приеме трудовия мотив и се позова само на протеклите от него последствия.
Животът на днешната българка има и една друга страна, която според мен е най-важната и може би най-горчивата. Дотук ние видяхме отношението към нея като към съпруга, майка и работна ръка. Но най-важно си остава отношението като към жена. И тук вече реалностите на режима измъкнаха на бял свят най-низки, пошли, обидни във всяко отношение възгледи на мнозина мъже. В общия мизерен, духовно ограничен и граждански предопределен живот на българите, в мъката, отчаянието и безизходицата жената се превърна в едно от най-популярните и най-евтини удоволствия. Живеенето ден за ден, прилагането на принципа „грабни днес каквото можеш, че утре не знаеш какво те чака“ доведе до пълно сгромолясване на вековни нравствени принципи. У мнозина мъже сексуалната неграмотност доведе до вулгарно отношение към жената. Аз не зная друга страна в света, където жените да са главната тема на всички мъжки разговори. Познавам толкова много мъже, които все още казват вместо жена — ЖЕНСКА. Във фабриката човек можеше да чуе изречение като това: „Таман се наядохме, и мина една женска.“ Огромна простотия и изостаналост се съдържаше в това „женска“. Но дори и по-възпитани и по-културни мъже по същество имаха подобно отношение.
Притисната от обстоятелствата да се бори за своето съществуване, често пъти да няма никаква друга закрила освен себе си, българската жена живееше под постоянен натиск, биваше принуждавана да прави тежки компромиси, някои от които разстройваха напълно живота й. България е пълна със самотни разведени жени.
И ето че стигаме до заключението, че освобождаването на жената, проведено от днешния български режим, се оказа нещо съвсем друго, че на практика зависимостта от съпруга бе заменена от далеч по-издевателската зависимост от обществото.
И празнуването на осми март е може би само глухо припомняне за тежкия труд, неуважението и горчивините, с които живее българката през останалите 364 дни на годината.
> НАЙ-ГОЛЯМАТА ТРАГЕДИЯ
Един от работниците във фабриката, Драго, симпатичен млад човек и много добър монтьор, чука стеснително на вратата ми. Поканвам го да влезе и да седне. Отношенията ни винаги са били приятелски. Той е от малцината, които моят помощник, вечно мнителният Георги, нарича „чисти и честни българи“. Драго остава прав и като че се колебае как да започне. Разбирам, че става дума за нещо важно.
— Може ли… — казва той някак несигурно — да си отида утре по-рано… още на обяд…
Той не ме оставя да го питам за причината и добавя:
— Трябва да прибера Тинка от болницата.
— Че кога е постъпила в болница? — недоумявам аз и си спомням, че бях видял жена му само преди два дни.
— Тя не е в болница, но ще постъпи утре сутринта… — той се забърква. — Ще й правят там нещо… и трябва да отида да я прибера…
— Добре — казвам. — Иди…!
Той кимва, но не си отива. Явно за него нашият разговор не е свършил, а може би не е и започнал. Колебанието е изписано на лицето му. Струва ми се, че се пита дали изобщо си заслужава да се говори за това, което явно го измъчва. Объркан, той свива устни, за да спре напиращо горчиво чувство.
— Какво има, Драго? — питам го. — Сериозно ли е?
— За някои може да е играчка работа, но за мене е много сериозно… — отвръща той и неочаквано се отпуска на стола.
— Виждаш ли… — започва, Драго. — Тинка е в третия месец… и ре шихме да го махнем…
— Не искате ли да имате деца? — спомням си, че те са женени от около три години.
— Искаме! — отвръща веднага Драго. — Но не сега! Има време…
— Вярно — казвам. — Ти си на двайсет и осем, тя е на двайсет и три… време имате, но защо не сега?
— Слушай — той се вълнува. — Не ме разбирай погрешно… искам да имам дете… и Тинка иска, но нямаме възможност…!
— Как да нямате възможност! — възразявам. — Двамата печелите, тя ще ползува всички права по майчинство…
— А после? — пресича ме той. — Нали някой трябва да го гледа това дете! Ние нямаме старци у дома! Нямаме никого! А Тинка не може да остави работата, защото с една заплата закъде сме?… Или роди го, пък го хвърли в детския дом!…
— Ами всички правят така — лекомислено забелязвам аз.
— Аз не искам да правя като всички! — малко ядосано казва Драго. — Първо на първо, никак не е лесно да намериш място в детски дом. Питал ли си, интересувал ли си се, за да видиш как се намира място в детски дом? Знаеш ли какво казват хората — по-лесно е да станеш софийски жител, отколкото да намериш място в детски дом!
Едва сега си спомням, че една моя близка, дъщеря на виден човек, трябваше да иска съдействие чак от член на Политбюро, за да настани дъщеря си в някакъв детски дом.
— А какво го чака после? — Драго задава този въпрос по-скоро на себе си, може би за да се убеди още веднъж, че решението му е правилно. — Улицата! Аз на работа, Тинка на работа, по цял ден никой няма у дома… Как ще се по грижиш за него, как ще го възпиташ… какъв човек ще стане от това дете? Ти виждал ли си Стояновите деца? По-големи разбойници от тях няма! Целият квартал е писнал! Защо? Защото никой никога не се е погрижил за тях. Сега милицията се грижи! Видя ли какво излезе от дъщерята на Данчо шофьора? Ами Стефановите? Аз не искам моето дете да свърши в поправителното в Казичене!
— Слушай — отвръщам му аз. — Когато майка ти те е раждала, да не би да сте живели с гувернантки и слугини? Не те ли е мъкнала с цедилката на гърба на нивата?
— Нивата не е варилнята! — отвръща моментално той. — И второ, друго беше на село… род голям, хора много… ако мама ме остави, някоя от стринките ще ме пригледа… А тука нямаш никого!
— И после — продължава Драго, — къде ще го сложиш това бебе, като имаме една стаичка и три семейства делим кухня! То ще бъде една, каквато не си виждал!
— Добре — казвам. — Мислиш ли, че утре, след година или две ще си по-добре?
— Ами надявам се — отвръща той. — Знаеш, пестим до стотинка, чакаме заемът да излезе… Когато поне жилището ти е свястно, друго е…!
— Но тогава може да решиш, че трябва да си купиш кола… както хората правят, после да се мебелираш… после нещо друго… И човек винаги си има оправдание да няма деца! — казвам му всичко това, защото имам приятели, които постъпиха точно така.
Думите ми го ядосват.
— Ами ти защо нямаш деца? — извиква Драго. — Какво ти е на тебе? Жена ти е студентка, ще го пробута между лекциите!
Как да му обясня, че жена ми не иска да има деца, защото твърди, че щели да й съсипят кариерата. Че вече на два пъти е сторила това, което Драговата жена възнамерява да стори утре. Че никога не съм приемал това обяснение и че ако неговото обречено бебе ме вълнува, то е, защото вече съм изпитал измамните оправдания на собствен гръб.
Мълчим. Драго разбира, че ме е засегнал на болното място, и не знае какво да каже. Виждам го, че хем иска да си отиде, хем да остане с мен.
— Слушай — казва той. — Ние с жената си говорихме и друго… Това, дето го живееме, живот ли е? Погледни нас, погледни себе си, погледни мене! Ти щастлив ли си? Аз щастлив ли съм? Кажи ми, кой в тази фабрика е щастлив? Погледни младите! Погледни децата! Като си помисля, че ги чака нашето тегло, косата ми настръхва! Аз не искам моето дете да премине през моята мизерия!… И се питам: имам ли право да създавам още един нещастник на този свят?… Ако се роди гений или разбойник, можеш да си спокоен, ще си пробие път. Ами ако не е? Ами ако е просто една обикновена човешка душица, малко по-чувствителна от другите, тогава? Борбата за детския дом е най-малкото. Знаеш ли пред какво е изправено едно обикновено дете на обикновени хора?… Пред Китайската стена! Борба да му намериш свястно училище, борба да надвиеш привилегированите, особено когато нямаш никакви връзки, борба да влезе в университета, защото извън него го чака лопатата, борба да намери работа, защото без нея ще пукне от глад… Ами ако е момиче и не успее да влезе в университета, или пък е грозничко, та не може да се пробута по втория начин, тогава закъде е?… Недей да смяташ, че не сме мислили! За всичко сме мислили! За всичко!
Той натъртва последната дума „за всичко“ и добавя:
— Знаеш ли как ми е жал, като гледам децата из махалата! Че това детство ли е? На село ние бяхме бедни, пасяхме овцете и вършехме кърската работа, но ние бяхме щастливи деца… може би защото не знаехме какво ни чака…!
Драго млъква, сепнат, че е казал повече, отколкото е трябвало, после измънква:
— Значи, утре следобед не съм на работа! — и излиза.
Заставам при прозореца и гледам минаващите през двора работници. Повечето от тях са женени. Познавам семейното положение на всички и се опитвам да си припомня кой колко деца има… Бай Иван няма деца, Атанас — едно, другият Атанас — няма деца, Надка — едно, Любка — едно, Борис — няма, Стефан — едно…
И ми се струва по-убедително от преди, че истините, които Драго ми бе наговорил, всъщност бяха общи истини, че вероятно всички тия обикновени български работници бяха минали през тях, бяха се съобразили… и не искаха да имат много деца. Всеки бе съобразил нещата при своите собствени условия, без да конспирира или заговорничи с другите… И в резултат, след като много от тези български двойки отминеха във времето, на тяхно място щеше да дойде само един българин… или нито един.
Но ако работниците тихомълком бяха решили, че не могат или не желаят да имат деца, какво мислеше интелигенцията, особено онази част от нея, която едва ли можеше да се оправдава с материални причини.
Няколко години след тази среща с Драго аз седях в Клуба на журналистите, заобиколен от пишещи събратя и техните съпруги, когато внезапно ми хрумна да преброя децата им. Не беше трудно — списъкът на семействата без деца беше много дълъг. Списъкът на семействата с по едно дете — още по-дълъг. Събрани, двата списъка оставяха нищожен процент на семействата с две и повече деца.
Почти същата картина на отсъствуващи български деца владееше и в днешното българско село. Често никакви деца, или пък едно, колкото да се каже, че хората не са бездетни, рядко — две деца.
С приятеля ми д-р Д. се разхождаме през градинката на майките в Парка на свободата. Приятен летен следобед. Прави ни впечатление, че на пейките край розовите храсти има едва няколко майки с деца. Тогава д-р Д. ми казва:
— Знаеш ли, че и ние решихме да нямаме деца!
— Защо? — попитах аз. — На тебе поне всичко ти е наред. Двамата с жена ти вадите доста пара, жилището ти жилище, колата ти кола, курортът ти курорт, защо да нямате?
Той не ми отговаря веднага.
— Не обичате ли деца? — упорствувам аз.
— Тъкмо защото ги обичаме! — малко сърдито отвръща той, — Това е преди всичко въпрос на човешка отговорност! Колкото и да ти се иска да имаш дете, ако наистина го обичаш това неродено дете, ако наистина имаш елементарно чувство за отговорност, не му позволявай да се роди! Първата ти заблуда е, че то ще бъде твое дете! Уви, ти ще го родиш само за да го дадеш на непознати типове, които са си присвоили правото да решават съдбата му! Фактически то не ще бъде твое дете, а тяхно дете! Твоя ще бъде само мъката! Каквото и да искаш да направиш от него, колкото и усилия да полагаш, то ще се развие съобразно техните обстоятелства, а не съобразно своите собствени наклонности или родителско възпитание. Знаеш ли какво е да гледаш как детето ти се отчуждава от тебе, от себе си, защото други командуват живота му… Гледам децата на брат ми. Те нямат и не ще имат свой живот. Те са точно това, което хората наричат работна ръка или пушечно месо… Ако имам деца, искам те да са щастливи, свободни същества, искам да живеят свой живот, а не да гълтат мизерията, която други са им надробили… И понеже нямам надежда, че нещата ще се оправят, не искам децата ми да изпитват същото!
— Това мислиш ти — казвам аз, — а на какво мнение е жена ти? Доколкото си спомням, преди няколко години тя разсъждаваше, че искала да има половин дузина деца!
— Тя пак иска да има деца. И аз искам. Не разбираш ли, че желанието, инстинктът си стоят, действуват, не признават никакви доводи! Но ако аз не искам да имам деца поради това, че се чувствувам отговорен за тяхното бъдеще, жена ми ще ти каже, че не иска да има деца от страх. Страх не за себе си, за тях! Знаеш ли при нея в клиниката какво е? Струва ми се, че нещастията на родителите я изплашиха. Идат върволици майки, пищят за медицински, за да освободят децата си от бригади и трудови, от военно обучение и казарма… Оня ден, гледам ги, повели малките да стрелят с карабини и автомати… На един от моите колеги дъщеря му станала отличен стрелец сто от сто… Аз не искам моите деца да пипат оръжие, не искам да знаят какво е куршум, не искам да убиват никого… Помисли си — продължи той, — когато избухна Корейската война, нашите за малко не изпратиха там армия, когато започна Виетнам, поне десет пъти нашите шефове се заканваха, че ще пратят наши дивизии, когато стана израело-арабският конфликт, пак раздрънкаха оръжието… Колко пъти вече говорят за нахлуване в Македония… Не изпратихме ли войска в Чехословакия?… Няма конфликт по земята, в който ние да не сме се опитали да се бъркаме… И кой ще иде да мре? Децата на българите. Защо? Заради политическите интереси на някого си! Дори не българските интереси… Кой знае в каква каша ще ни вкарат един ден…!
Д-р Д. развълнувано млъква. А аз си мисля, че на мястото на тези двама чудесни български лекари, на мястото на тези двама интелигентни и чувствителни граждани не ще дойде никой. Жизнените сокове на големи родове ще секнат тук. От чувство за отговорност, от страх и от безнадеждност.
„Искам да се преселя на някакъв остров — ми писа моя позната, — където всичко да е спокойно и тихо, и да имам много деца от някакъв Робинзон Крузо, да заселя целия остров с деца, които да започнат да живеят с радостите и неволите на първите хора, да нямат никаква представа през какво сме минали ние, и да гледат на света с нова и голяма надежда.“
Тя също нямаше деца.
* * *
При моята среща с Боян Българанов, за която вече разказах, той темпераментно извика: „Давате ли си сметка, че след двайсет години ние ще бъдем турско-циганска държава!“
За него това беше най-сериозният проблем, пред който съвременна България бе изправена. Горе-долу по същото време, средата на 60-те години, отрицателният прираст на българското население в страната започна все по-силно да тревожи партийните и държавните ръководители и за известно време се превърна в една от главните теми. Но още преди да предизвика вълнения в официалните среди, още преди да се осъзнае трагичният размер на българското национално безплодие, в печата и по радиото полугласно се промъкнаха сигнали, че раждаемостта на българите е на едно от последните места в света и че българската част на населението застрашително започва да намалява. За първи път в цялата своя история, в години на мир, а според партийната пропаганда — и години на небивало материално благоденствие и щастие, българският народ спря да се множи. Какво означаваше всичко това? Статистически увеличението на общия брой на населението над осем милиона се дължеше ма два фактора — значително намаляване на смъртността, т.е. увеличаване на възрастовата граница, и голям прираст на циганското и турското население. Фактите, че огромен брой млади семейства предпочитаха въобще да нямат деца, а още по-огромен брой семейства се задоволяваха с по едно дете, което означаваше, че до 30–40 години българското население щеше да се стопи наполовина — раздвижи и партия, и държава, и общество. По низовите партийни организации се надигнаха гласове, че нещо трябва да се направи, за да се промени тази опасна тенденция. По кафенетата и клубовете раждаемостта също се обсъждаше под най-различен ъгъл. Имаше хора, които агитираха за връщането на омъжените жени към домакинството и съответно отглеждането на деца, имаше други, които не виждаха нищо лошо в примесването на българска с циганска кръв.
Спомням си покойния Цветан Стоянов, който казваше: „Всъщност това, от което най-много имаме нужда, е горещата циганска кръв и циганската жажда за живот!“
Първата видима реакция на властите беше не да се опитат да си обяснят най-задълбочено застрашителния характер на тази обезпокоителна тенденция, но да се опитат да я прикрият. И този път, както и в много други случаи, властта стана жертва на еснафската си скрупульозност — да се скрие болестта на момата, та ако ще последната и да умре. Никога точни статистически данни не бяха публикувани, но когато Боян Българанов говореше, той явно ги знаеше много добре. Въпросът набързо бе претупан по държавна линия и действията на властта в края на краищата се сведоха до няколко мероприятия, като покачване на ергенския данък от 5 на 10 на сто, увеличаване на отпуските по майчинство и бременност, увеличаване на детските добавки и (най-странното) задължително преименуване на цигани с български имена. Асан стана Асен и Айше стана Ангелина.
Лично аз много се съмнявам дали всички тия мероприятия докоснаха същността на проблема. Кръстосвайки страната, мнозина журналисти и писатели се сблъскваха с тази национална трагедия. Хората не искаха да имат деца. Домовете, в които влизахме и по селата, и по градовете, ни стъписваха със странната си тишина, с призрачното отсъствие на детски викове, смях или плач. Въпросите заставаха пред нас неумолими: Какво стана с нашия народ? Кое възпря силата на земната му кръв, запазила го така дълго през вековете? Къде отидоха многолюдните селски семейства, огромните родове и цялата бликаща жизненост на една възродена нация? Нали всеки знае, че децата са бъдещето? Не е ли отказът от деца отказ от бъдеще?
Печатът, който изразява официалното становище, се опита многократно да обвини младите семейства, че жертвували децата си за сметка на материално по-удобен, по-комфортен живот. Така български социолози обясниха, че първото дете в едно семейство бива забавяно или отхвърляно в името на апартамента, второто дете — в името на автомобила, третото — в името на вилата или обзавеждането и т.н. Друго обяснение, дадено пак с характерната еснафска полуискреност, беше, че нежеланието да се раждат деца било свързано с (цитирам) „порасналата свобода на жената“, която предпочитала да бъде инженер, лекар или нещо друго, но не и да отглежда деца. Имаше само редки намеци, че донякъде материалните несгоди възпрепятствували раждаемостта.
Пак в печата, добре редактирани, се появиха и обяснения на другата страна — семействата. Под формата на строго ограничени анкети и осакатени разговори журналисти се опитаха, доколкото това им беше разрешено, да вникнат по-дълбоко в нежеланието да се раждат деца. Мнозинството от младите двойки се оправдаваха със същите доводи, които преди време ми бе казал моят работник Драго. Отново бе повторено, че поради работната заетост на жената в производството семействата са изправени пред избора или да се лишат от втората заплата (тази на жената), или да се лишат от детето. Изнесе се, че детските домове били със силно ограничен капацитет и че семейства, при които не живеят възрастни родители, фактически нямат никакъв избор, освен да пожертвуват детето. Говори се твърде много и за възпитанието. Внезапно се появи още едно застрашително откритие — че бъдещите граждани на България щяха да бъдат главно деца единаци. А било известно, че самотно израсналото дете, без братчета и сестричета, често се превръщало в егоистично същество със студен и отчужден характер. Така че българите не само щяха да намалеят, но и добродетелността на националния характер щеше да бъде засегната.
Направи ми силно впечатление отговорът, който някои специалисти дадоха на обяснението с материалните трудности. Те заявяваха, че не могат да приемат това обяснение, защото при значително по-суров живот и недоимък българите в миналото винаги са имали много деца. И струва ми се, че тези специалисти имаха известно право. Все повече се убеждавах, че материалните фактори, колкото и важни да бяха, не представляваха главната причина за намаляването на раждаемостта. Това беше толкова очевидно. Достатъчно беше да се посочат младите семейства с много добро материално положение, които също не желаеха да имат деца. Или пък обратното — турското и циганското население, чийто жизнен уровен по никакъв начин не беше по-висок от този на българското население и които въпреки това имаха много деца. Така че истинското обяснение беше по-близо до онова, което моят приятел д-р Д. ми беше казал, отколкото до преките материални проблеми.
Българският печат има един великолепно развит инстинкт, а именно — той знае къде да спре в своите разследвания. Всеки пък, когато журналистът подуши дебелия край на отговорите, които търси, той инстинктивно завива назад и се отказва дори от най-очевидни заключения. Повече от явно беше, че отказът на българите да имат деца точно при режима на комунизма или строителството на социализма беше факт, дълбоко свързан с характера на самата епоха. Това се подчертава още повече от констатацията, че напълно подобни тенденции се наблюдаваха в други подобни страни като Унгария и донякъде Чехословакия. Явно беше също, че не ставаше въпрос за краткотрайна тенденция, а за постоянствуващо явление.
По време на множество командировки, пътувания, срещи с читатели и разни беседи аз почти неизбежно поставях въпроса за децата. Смятам, че и други мои колеги правеха същото, защото явлението бе характерно и предполагаше интересни и правдиви литературни заключения. Но с изключение на няколко подмятания българските писатели не развиха тази тема, защото, както казах, всеки знаеше, че колкото и внимателно да се пишеше, в края на краищата темата се превръщаше в обвинителен акт срещу епохата. В моята новела „ПРАЗНОТО ПРОСТРАНСТВО“ поставих точно този проблем, но в последвалите рецензии и критики същността му бе пренебрегната, като че всеки (с изключение на Ефрем Карамфилов) се направи, че не вижда увеличаващото се празно пространство между българите.
Безспорно въпросът не беше за една или две определени причини, които биха могли да бъдат отстранени с правителствени решения, а за единен комплекс от болестни явления, някои от които вече силно засегнали жизнеспособността на българския народ. Вероятно някой би ми възразил, че изводите ми са по-мрачни, отколкото трябва, че отрицателният български прираст е преходно явление, че в периода на ликвидирането на класическото семейство и създаването на нова, комунистическа форма на свързване на хората е нормално да се изживеят подобни кризи с раждаемостта. Но аз мисля, че БКП прекалено удължи преходния период, като същевременно го претовари с ролята на свой постоянен адвокат. За всеки, който следи фактите, е ясно, че не става въпрос за преходни явления, а за сериозно заболяване на националния дух, чиито тъжни последствия (ако не стане някакво чудо) тепърва ще наблюдаваме.
Когато социолозите говорят за материалната смяна на дете за автомобил, те не се питат за онова, което е породило тази смяна. Те не се питат защо преди сто години например българските семейства не са се отказвали от дете заради каруца или съответната за времето материална придобивка.
Първото, което аз поне съм откривал навред из България като постоянна сянка върху почти всеки български гражданин, като неизказана огромна потиснатост, е общото чувство за безсмислица. Колко много хора под една или друга форма са давали да се разбере, че не виждат никакъв смисъл в това да работят, да създават, да раждат, да се стремят към оставянето на трайни следи във времето. Животът на работниците във фабриката, на работниците в стъкларната, на големия брой селски семейства, с които съдбата ме е срещала, на мнозина пишещи събратя, на служители, на военни, на учители протичаше под странния знак на „ден за ден“. Това не беше блудкаво сантиментално чувство на шепа кафеджийски интелектуалци, въздишащи подир безвъзвратното, а душна, мъчителна атмосфера, проникнала и в последното село. Когато си припомняме или четем за по-старите българи, нашите дядовци и баби, те моментално ни внушават вътрешна непоколебимост и фантастично чувство за сигурност спрямо бъдещето. Като че старият българин виждаше в децата и внуците си естественото продължение на своя собствен живот. И децата до голяма степен представляваха смисъла на неговия живот. Днес живеенето чрез децата и за децата почти се е изпарило. Естествено децата продължават да бъдат източник на радост и обич както преди, но сега те са източник и на едно друго паралелно чувство — страх. Едно от най-честите оправдания, което човек може да чуе от гражданин, съгласил се да преклони глава пред неправдата, или унизително да падне на колене, или да прави някакви принудителни компромиси, или пък просто да си кротува и да се прави, че не забелязва нищо, е:
„Страх ме е за децата!“, или „Виж, ако нямах дете, те щяха да видят другия край!“
Когато твърдя, че има всеобщо чувство на безсмислица, аз се позовавам на няколко много ярки истини:
Ако България не заема първото място в света по брой на разводите, то сигурно тя е на първо място по брой на разбити семейства; има значително нарастване на самоубийствата, впрочем характерно за повечето страни от Източна Европа; голям брой стопански престъпления и кражби; липса на инициативност и личен интерес в производството и всякаква обществена работа; чести констатации на партията и комсомола, че младежта няма никакви идеали; разни форми на проституция.
Забележете! Нито едно от тези явления не съществуваше преди 30 години, така както не съществуваше и проблемът с раждаемостта. Повече от явна е връзката между тях.
Първият аспект на безсмислицата е безперспективността. По силата на изкуствено създаденото и настойчиво поддържано класово и социално безправие в страната всяко българско дете, което би желало да следва своя характер и своите наклонности, има определен от режима „таван“. За голяма част от децата на българите таванът е много нисък. Всеизвестно е, че колкото и способно да е детето на един обикновен българин (който няма героично минало, нито полезно настояще), то не може да се състезава с детето на един партиен ръководител, което при цялата си тъпота ще влезе в английската гимназия и ще заеме утре мястото на татко си в ръководството на държавата. Не е ли твърде показателен за характера на режима фактът, че едва ли има дете на партиен ръководител, което да е завършило техникум, да упражнява професия на металург, стругар, миньор, тъкачка. От друга страна, ако погледнем състава на българските легации в чужбина, ние ще открием, че те са подслонили децата на голяма част от съвременната българска аристокрация. Вчера роденият Иванчо от Горубляне, който може да има заложбите на велик астроном, инженер, артист, едва ли ще отиде по-далече от местното ТКЗС, докато някой Володя (за определени кръгове това също е българско име), седнал в чайката на баща си, ще иде където си иска. И ако Иванчо иска на всяка цена да си пробие път, той първо трябва да стане човек на режима, а това значи да употреби титанични усилия, за да бъде приет в кръга на избраните. Стената е толкова висока, че човек естествено се пита: „Струва ли си да прекарам цял живот в опити да я прескоча?“
Вторият аспект на безсмислицата е липсата на морални устои. Разрушението на всички класически нравствени норми и понятия доведе до това, че ВСИЧКО МОЖЕ. Колко пъти текущата политика на режима преобърна вековни разбирания за добро и зло, за честност и безчестие, за лъжа и истина? Нали именно партията поиска и насърчи деца да донасят за родителите си, жена да предава мъжа си, брат да закопава брата и приятел да издава приятеля си! Нали видяхме, че едни и същи хора (Тодор Живков, Цола Драгойчева и други) обявяват един и същ човек (Трайчо Костов) първо за национален герой (железният Трайчо), после за национален предател и го обесват, след това отново го обявяват за национален герой и му издигат паметник, след това го забравят, и след това започват тържествено да го чествуват.
Третият аспект на безсмислицата е безпринципността. Не е нужно да давам примери. Всеки може сам да си ги намери в каквато и посока да се обърне — правораздаване, служебна кариера, снабдяване, права и задължения.
Наред с чувството за безсмислица съществува още по-съсипващото чувство за несигурност, за постоянен страх. Аз лично не познавам нито един български гражданин, който да изпитва нормалното човешко чувство на сигурност. Несигурност в работата, несигурност в дома, несигурност през всеки ден, несигурност по отношение на властта, несигурност по отношение на какъвто и да е критерий (защото непрестанно се менят), несигурност в бъдещето… Прибавете към това призрачната атмосфера на войната, която се подхранва от цялата пропагандна машина. Както д-р Д. каза, при всеки международен конфликт в последните двайсетина години българският режим дрънкаше оръжието: Корея, Суец, Куба, Виетнам, Югославия, Китай, Чехословакия, Израел… Всеки български гражданин знае, че при евентуална война на СССР дори срещу планетата Марс България ще се намеси. Военно обучение, непрекъснато свикване на запасни, бойни подготовки на деца и възрастни, непрекъснати аларми… Тогава за какви деца може да става дума?
Ето че смяната на едно дете за автомобил не се оказва консуматорска прищявка на младото семейство, както набедените социолози я окачествяват, а логичен израз на дълбока трагедия.
Най-голямата трагедия!
> НА УЧИЛИЩЕ — УЧИТЕЛИТЕ
Всяка делнична сутрин вземам трамвая от Халите за квартал „Иван Вазов“. Заедно с рояк ученици слизам на спирката преди кино „Петър Берон“ и се отправям надолу, по посока на железопътната линия, край която са уединените сгради на техникума по керамика и стъкло. В средата на сградите дими коминът на стъкларската пещ на фабрика „СТИНД“. В епохата на Хрушчов и Булганин аз съм изпратен за инженер преподавател в този техникум, който преди време имаше славата на едно от най-добрите технически училища в България. Той трябваше да произвежда специалисти за цялата стъкларско-керамична индустрия в страната. Държавата полагаше големи усилия, за да модернизира и увеличи капацитета на тази индустрия, и безспорно въпросът с кадрите беше първостепенен. Но когато министърът на леката промишленост ме изпрати в техникума, ми беше казано, че там работите не вървят, че „група стари пияници саботирали всичко ново“, че аз трябва да внеса прелом в работата. Министърът и неговите съветници въобще не се бяха попитали какъв прелом може да постигне един млад инженер без абсолютно никакъв педагогически и преподавателски опит.
Сега аз зная, че съм много далече от всякакъв прелом, защото той вече е направен — в обратна посока. Хубавото, голямото, полезното е било непоправимо разстроено и това истинско огнище за чудесни стъклари и керамици е сведено от народната власт до инкубатор на „полузнаещи и полуможещи хора“, според израза на моя колега, шефа на керамичния отдел инженер Васил Пеев. Сега аз зная, че „групата стари пияници“, както министърът ги нарече, бяха възрастните инженери и майстори, които бяха създали славата на това училище и които всепризнато бяха най-добрите специалисти в страната. Много пъти бях чувал из стъкларско-керамичните предприятия да казват:
„Каквото знам, съм го научил от Пеев, Къньо Георгиев, Димов и другите!“ Инженер Пеев е колоритна фигура. Нисък, възпълен, с широко лице и светли очи, с цигара, неизбежно лепната в ъгъла на устните му, той проявява удивителна пъргавост за своите почти 60 години. Зад гърба му е висше образование в Чехия и след това повече от 30 години практика. Знанията му са изумителни. Специалистите го наричат „керамичната библия“. Говори ясно, кратко, с източнобългарски оттенък, където „якането“ сякаш става тон на иронията. В първия урок пред новите курсисти той бе казал:
„За някои от вас това тук е училище. За други от вас — преживелище!“ „Хората умират от разни болести. Специалистите умират от една-единствена болест — посредствеността!“
Човек може да си представи какво е неговото презрение спрямо всички тия „чели-недочели“, „учили-недоучили“ младоци, които министерството назначи в техникума, за да се подобри идейно-педагогическият му лик.
И тук, в техникума, човек може да наблюдава един от основните конфликти на комунистическата действителност. От едната страна са старите специалисти с техните солидни знания, с честното им отношение към работата, с убеждението, че знанията са нужни на специалиста, за да работи с тях, а не за да прави евтина кариера, с тяхното безкомпромисно отношение към курсистите. От другата страна бяха тези млади и амбициозни партийни същества, които в използуването на връзките случайно бяха попаднали в техникума. (Все пак 18-часова работна седмица, добра заплата и два месеца годишна отпуска.) Тяхната главна грижа е не да научат курсистите, а да задоволят онова, което началниците от министерството искат от тях. Началниците, като всички началници, искат красиви отчети, искат максимална „успеваемост“, т.е. да няма двойки, да няма оставащи. Един от тези началници държа пред нас заплашително слово:
— Всяка двойка, която преподавателят пише на ученика, всъщност я пише на себе си! Двойката означава, че не ученикът не знае, а че преподавателят не го е научил!
Това беше нова, разбира се, съветска теория, която предизвика отвращение у хора като Пеев. Те се отнасят с голямо съмнение към онова, което се насажда като „съветска наука“. Убеждението им е, че буквалното прилагане на съветски методи е съсипало българската индустрия. На един изпит курсист трябваше да отговори на въпроса кой пръв е приложил даден метод на изпичане на керамика. Курсистът без колебание отвърна:
— Съветският съюз!
— Ама, разбира се — каза Пеев. — Няма значение, че китайците са ги правили тия работи още преди Христа!
Министерството храни пълно подозрение спрямо старите инженери. Знам, че това подозрение постоянно се подхранва от тайни доноси на някои от младите преподаватели, особено тия, които разчитат единствено на партийния си актив. От своя страна те събират сведения чрез свои доносчици между посредствените ученици. Почти неизбежно е правилото (както и в живота): щом един ученик е слаб, той веднага търси покровител и го намира в лицето на другаря Б., който между другото е и човекът на Държавна сигурност в техникума. За да напомня постоянно за своето присъствие, министерството изпраща често свои инспектори, които присъствуват на уроците. Човек може само да се прекръсти, ако знае, че обикновено тия инспектори нямат елементарна подготовка и по време на урока не знаят за какво става дума. Шегата настрана, но една от тези инспектиращи персони веднъж отбеляза, че преподаващият инженер не споменал по време на урока нито веднъж Съветския съюз.
— Но аз преподавам физико-химия на стъклото — отвърнал преподавателят.
— Съветският съюз не може да не е на първо място и в тази област! — казала инспекторката.
За да могат да контролират целия процес на преподаването, тези инспектори въведоха за доста дълго време през 50-те години плана скица на преподавателя или учителя. В историята на българското учителство планът скица ще остане вероятно като най-голямата гавра с учителското призвание. Той се състоеше в задължението всеки преподаващ, преди още да започне работния ден, да напише в специална тетрадка точен конспективен план (по съветски образец) на онова, което той възнамерява да преподава в клас. И по време на преподаването да се придържа строго към този план. Нормално инспекторите вземаха плана и следяха урока по него. За млади преподаватели може би правенето на плана помагаше да се систематизира материалът, но за по-опитните, които обичаха да боравят свободно и творчески с урока, планът се превръщаше в собствено изкована решетка. И тъй като преценяването на учителската дейност се извършваше главно въз основа на представените планове, почти всички некадърни учители бяха майстори на плановете, чиято безупречност високо се ценеше от инспекторите.
И тук важеше правилото от производството: „Не е важно какво правиш, важно е какво отчиташ.“
Заварвам Пеев сам в преподавателската стая. По стар навик той е дошъл преди другите. Бил е вече в лабораторията, подготвил е всичко за упражнения и сега почива. Останалите още ги няма. Той се обръща към мене:
— В твоя клас — казва той — има един Петко… Добрев… Той е калпазанин! — тук Пеев се усмихва широко и твърдо добавя: — Но от него керамик ще стане!
Чакам продължението. Пеев не бърза, всмуква от цигарата си и добавя:
— Виж там… не е добре с българския… Не иска да учи… Мрази тази с конците!
„Тази с конците“ е учителката по български език, която е бивша шивачка, партиен член и партиен секретар. Тя е 40-годишна, гори от енергия и се движи в коридорите така напористо, че всеки неволно се отмества. Нямам представа как е получила това място, защото тя няма понятие от българска литература и ми се струва, че заради нея учениците ненавиждат уроците по български език. Тя заучава материала си наизуст и след това като латерна го пее от класна стая в класна стая. Преди месец слушах урока и за Йордан Йовков. Тя застана пред черната дъска и издекламира, че Йордан Йовков е „най-яркият изразител на критическия реализъм“, че в своите разкази и повести обрисувал тежката съдба на отрудените и експлоатирани от буржоазно-капиталистическия строй бедни селяни и че „Бялата лястовица“ е символ на безизходицата и мизерията на черното минало. И така нататък. Като развалена грамофонна плоча другарката повтаряше тия вестникарски клишета, като смяташе, че ги втълпява на учениците. Те мигаха срещу нея, въобще не я слушаха, защото знаеха, че по-късно ще назубрят исканите глупости, които им бяха точно толкова чужди, колкото далечен си оставаше образът на писателя. Урокът по български език не бе онова толкова увлекателно пътуване в чудния свят на родната реч, а урок по скандиране на отчайващи безсмислици.
Казвам на Пеев, че ми е трудно да разговарям с нея.
„То кой ли може да разговаря с… радиоточка!“ — забелязва насмешливо той.
После ми казва, че рано тази сутрин обикалял из работилниците и лабораториите „като някакъв призрак от добрите стари времена“, спомнял си колко ентусиазъм, колко усилия, колко радост и надежди са били вложени в създаването на това огнище на българската керамика… и как всичко сега изглежда обречено да стане жертва на посредствеността. Той мрачно натъртва, че след като старият шеф на декоративния отдел се пенсионирал, отделът буквално свършил, същото със стъкларския отдел…
„И аз си отивам утре или вдругиден и искам да оставя това, което съм събрал… Няма на кого… Другарите млади колеги не искат да знаят… тях ги интересува само какво ще кажат инспекторчетата… Откъде се намери това безхарактерно поколение!“
Той млъква, защото в стаята започват да пристигат инженери и учители. Отношенията на всички са формални, доста хладни и неестествени. Като че всеки е нахлупил някаква маска на лицето си и се представя за някой друг. Чувствувам, че в действителност те са доста различни. Дори приятелски забележки звучат изкуствено и кухо. Мисля си, защо в тяхната работа няма никакъв цвят? Защо повечето от тях са хора без инициативи? Защо не смеят да изразят своите човешки особености, своята вероятно интересна индивидуалност?
„Карай си по планчето, та да ти е мирна главата!“ — усмихнат казва инженер Н. на младата и хубава учителка по гимнастика.
В учителската стая владее дух на покорно чиновничество. Същият дух владее и в учителските съвети. Страхът да не се сбърка, да не се разгневи някой отгоре като че се бе превърнал в постоянен инстинкт.
Мисля си, че страхът и идеологическите изисквания са обезцветили всички естествени импулси на учителя. Той не смее да се отдели от онова, което му е внушено, че трябва да прави. Той няма право да бъде учител-творец, учител-тълкувател, учител-мечтател, учител-по-възрастен приятел. Нему е разрешено да бъде само радиоточка от централна разпръсквателна система. И това сигурно е драма. Учителят няма право да разкрива своята личност, защото радиоточките нямат личност. Той не може да си позволи да изрази никакво съмнение срещу лозунгите, които преподава, а пък пази, боже да се обяви срещу официалната доктрина. Що се отнася до живота на учениците, учителят не бива да влиза в този живот другояче освен през съответната комсомолска врата.
Колко унижения и горчивини трябваше да преглъщат колегите ми. Бях свидетел на сцени, когато безапелационни команди по телефона заставяха цял учителски съвет да променя бележките на даден ученик. И колко тягостна беше след това срещата с учениците в клас, които вече знаеха какво е станало.
И неволно се връщам назад, към отдавна отминало време. Още виждам пред себе си моята учителка от първо отделение, възрастна госпожица, която нямаше семейство, нямаше нищо друго освен нас, трийсет неудържими хлапета, които я бомбардираха с лудории и въпроси. Тя имаше големи, тъмни и кротки очи. Беше винаги малко уморена, но всеки път намираше сили да отдаде внимание на всекиго от нас. Тя умееше да разказва неподражаемо приказки и успя да превърне класната стая в кът, който не искахме да напуснем. Тя ни научи не само да четем, да пишем, да броим до сто, да разпознаваме цветята, птиците и по-големите звезди, но се опита да ни вдъхне чувство за справедливост, чувство за състрадание и взаимопомощ и казваше, че ние трябва да сме много щастливи, че принадлежим към едно и също поколение и че ще прекараме живота си заедно. Много пъти тя беше за нас повече от майка. И години по-късно, по зла ирония на съдбата, някакъв кадровик ми изпрати писмо, с което ме питаше да му дам някакви сведения за моята учителка. Отговорих: „Тя беше истинска учителка.“
От прогимназиалните години най-ярко помня учителя Иванов, който преподаваше естествена история. В неделни дни той бродеше из кърищата на Софийски окръг и мъкнеше на гърба си тежка раница с цимент, зидарски инструменти и парче желязна тръба. Той строеше чешми. Диреше изворчета край пътищата, проверяваше вкуса на водата, после ги каптираше, поставяше чучурчета и отминаваше, без да остави името си. Понякога ни водеше със себе си да помагаме. Беше построил десетки чешми и чешмички. Когато години по-късно го запитах защо е правил това, той ми отговори:
„Нали всеки трябва да прави по нещо!“
А учителите ми от Първа мъжка гимназия в София? Мнозина от тях бяха оригинални, интересни личности със забележителни знания, със свой собствен свят, който ни увличаше и завладяваше. Във времена на политически бури те винаги се опитваха да стоят над делничните страсти и воюващи идеологии. Те смятаха обективността като проява на задължителна честност и искаха от нас да бъдем обективни. Не зная точно какво съм научил от онова време, но паметта ми е запазила учителското чувство за достойнство и благородство. Някои от тях бяха едни от най-обаятелните оратори, които съм чул през живота си. Естествено не липсваха и изключения, които обаче не можеха да помрачат картината.
Но всичко това е много далече от потиснатата, унила атмосфера на учителската стая в техникума по керамика в София.
Пак сме двамата с Пеев, който пали поредната си цигара, гледа към мъглата, която е забулила града, и казва:
„Като четеш историите на другите народи, виждаш, че те са правени от крале, генерали и политици. Нашата история, българската, е правена от учители! Това някои или не го знаят, или не го разбират!“
> НА УЧИЛИЩЕ — УЧЕНИЦИТЕ
Застанал съм в средата на директорската стая и се старая да бъда сдържан и внимателен в отговорите си. Директора го няма. Вместо него пред мен са двама души, за които моят ученик Коки би казал: „Тия ще ги познаеш още от Халите кои са!“
Единият, около 35-годишен, с уморено, бледо лице и воднисти очи, облечен в грозен бозав костюм, се бе представил като старши лейтенант Стоянов от Четвърто районно управление. Другият е по-млад, с остри черти и сякаш още по-остри тъмни очи. Той е помощникът, който знае своето място и мрачният израз на лицето му подчертава, че отдава най-сериозно внимание на думите на началника си. Старши лейтенантът се взира в мене, като че се опитва да отгатне що за човек съм. Помощникът следи лицето на началника си, за да приеме автоматически неговата преценка.
Причината за моята неочаквана среща с тях е… един виц за Сталин. Пет години по-рано същият виц би ми струвал безкрайно скъпо, но сега Сталин е развенчай, Варна се казва отново Варна, дори Сталинград се казва Волгоград и ехото на песента „За Сталин живеем, за Сталин ще умрем“ изглежда е напуснало пределите на Слънчевата система. Стоянов иска да знае защо съм разказал вица в клас. А аз искам да знам кой е донесъл. Втриса ме, като си помисля, че някое от момчетата и момичетата, към които бях толкова привързан, е направило донос. Кой е направил това?
Стоянов е неузнаваемо мек, като че Държавна сигурност е станала отдел за ангели.
— Аз разбирам — казва той, — че човек може да е огорчен от някои неща в миналото… но защо трябва да се говори за това на подрастващото поколение?
— Защото трябва да знаят! — отвръщам аз.
— Но това не е вашата работа! — леко повишава тон той. — Вие сте изпратен тука, за да преподавате вашата специалност, а не да им говорите за Сталин!
Изведнъж ми се струва, че този Стоянов, с целия си учтив тон, е заклет сталинист, че той спазва формата, която му е наложена от несигурното време, и че с удоволствие би ми дал да разбера колко струва волността да се хвърля кал срещу бившия най-велик, най-гениален водач, баща и учител на… всички като него.
Но старши лейтенантът не отива по-далече от предупреждението да си гледам инженерските науки и да не си позволявам коментарии, за които никой не ме е упълномощил.
„Мисля, че се разбрахме!“ — казва той многозначително. Неговият помощник ми отправя още един от своите погледи, пълни с мрачни обещания.
В коридора ме посреща директорът, който тактично се бе изнизал. Подобни посещения явно не са по вкуса му. Той ме отвежда до прозореца и със стиснати зъби ми казва:
— Вие забравяте, че преподавате на 17-годишни! Те не са деца! Те знаят много добре какво правят!
Това е глух упрек срещу моето неблагоразумие да общувам с курсистите по-скоро като приятел, отколкото като учител.
— Аз ви съветвам — добавя той — да спазвате разстоянието! Видяхте какво могат да направят!
Все още не мога да-повярвам, че някой е донесъл. Все още искам да мисля, че случайно е стигнало до Държавна сигурност. Когато влизам в клас, обзема ме неприятен трепет, сякаш ми предстои среща с група подлеци. Движейки се от вратата към катедрата, чувствувам, че тишината е по-категорична от друг път. Казвам им да седнат, проверявам ги набързо, без да погледна когото и да е, и преминавам към урока. Няма ги обичайните ни шеги за деня, коментарии за мачове и филми или някакви техни подвизи. Вместо това пиша на черната дъска твърде прозаична задача за изчисляване устойчивостта на високотемпературни пещи.
Но това, което ме изненадва, е, че те не възразяват срещу предложените от мен нови отношения. Те не обелват нито дума, не покашлюват, дори не се въртят на чиновете си. И сега разбирам, че те вече ЗНАЯТ за посещението на Стоянов и колегата му. И вероятно знаят за какво сме разговаряли. И тъкмо защото знаят, те гузно приемат тишината и се захващат да решават задачата с несвойствено усърдие.
Докато пишат в тетрадките си, аз се движа между чиновете и пак се питам кой от тях е доносчикът и какво го е накарало да стори това? Не мога да приема, че причината е някакво дребно ученическо отмъщение за несправедлива бележка. Не в този клас. Моя собствен клас. Повече от две години ние бяхме вървели заедно. Познавах добре всеки един от тях — с родителите му, жилището, приятелите, наклонностите, детството и желанията за бъдещето… Момичетата са само три. Всички останали са момчета, почти мъже, някои на ръст колкото мен, други с добре наболи мустачки.
Когато поех курса, предишният му ръководител ми ги представи като „банда хулигани“, на които мястото им не било в училище, а в трудово-поправителен затвор. Всички колеги смятаха, че в училището отдавна не бе имало такъв букет от калпазани. Инженер Н. ме предупреди:
— Те са буйствуваща опасност! Между тях има една група от приятни, даже очарователни, умни и изобретателни… негодници!
Тогава видях красивото и мъжествено лице на Пепи, комуто казваха Бандерата. Пепи беше злият гений на курса. Почти винаги усмихнат, учтив и възпитан, той умело прикриваше своето презрение към света и възрастните и огромната си енергия за пакости. Той вече живееше пълнокръвен мъжки живот, пиеше порядъчно и дирижираше живота на курса според желанията си. До него стоеше мистериозната фигура на Чочо. Винаги добре облечен, с тъмни очила, с елегантни маниери и глас на отегчен английски лорд, който нормално изпълняваше коварни дипломатически мисии до директора. Третата фигура беше мъничкият, но много силен Коки, с нос като камба, защото той се боксираше в юношеския отбор на „Славия“ и специалността му беше да разбива носовете на другите. После идваше едно високо, замислено момче, комуто казваха „Вуйчо“, защото той защитаваше юридическата страна на техните подвизи. След това идваха половин дузина футболисти, които тайно, на полупрофесионални начала, играеха в отбора на шоколадената фабрика „Малчика“, един от друг по-темпераментни и необуздани, верни последователи на Пепи… Районният организатор на комсомола ми каза, че от тия типове никакви комсомолци няма да излязат. На една манифестация те бяха преминали под лозунга „Колкото хляб, толкова и сирене!“, бяха се били с милиционери на игрище „Левски“ и след като натупали органите на властта, ревнали с тарзановски гласове любимата фраза на Пепи: „Ела, мечко, изяж ме!“ Мнозина от тях много пъти бяха викани в милицията, предупреждавани, заплашвани, но в края на краищата винаги се намираше някакава връзка да ги извади от сериозно наказание. Те като че бяха в постоянна война с всички видове власти — учителска, родителска, обществена. (По-късно, в романа „МЪЖЕ“, аз използувах много от този материал.) Те ненавиждаха всякакъв вид поуки и поучавания, не можеха да понасят никакви идейни, литературни или морални лекции. В час по български език си събуваха обувките и започваха усърдно да си режат ноктите на краката, мъкнеха разни животни в класната стая, включително един папагал, вместо да разказват уроците си, ги пееха като литургии, постоянно се забъркваха в някакви любовни отношения с ученички от други училища. А когато бяха в повишено настроение, скачаха върху чиновете и бясно танцуваха в ритъма на въображаем туземски танц. Друг път ревяха до прегракване, имитирайки гласа на Луис Армстронг.
Те сякаш упорито се стараеха да не взимат живота на сериозно, или както Пепи ми изтърси веднъж: „Най-несериозното е да си сериозен!“
Политика, идеология, морал, литература за тях бяха понятия без стойности. И може би за да докажат това, те си служеха с невероятен техен език — съчетание от класически коньовичарски изрази и речника на съвременната улица. Първата фраза, която ми тръснаха, беше: „От вас тарабите, от нас — прескачането!“
Имаше няколко добре обосновани предложения за разтурянето на този курс и изключването на повечето от курсистите. Но единственото, което ги спаси, беше стъкларската им практика. Според майсторите при пещите и докладите от лятната практика те бяха великолепни стъклари. Точно това, от което индустрията имаше най-голяма нужда. И това им качество бе прието като надежда за тяхното „поправяне“. Те наистина хранеха искрено уважение към произвеждането, към правенето на неща с техните собствени ръце, към умението те да бъдат по-трайни и по-красиви. Техните преценки за колегите преподаватели бяха безпогрешни. Най-много уважаваха Пеев и презираха тия от колегите, които като говорели, „правели течение“.
Единственият ми изход като техен курсов ръководител беше да не им обявявам война, а тъкмо напротив — да се присъединя към тях. Това беше по-скоро инстинктивно решение, защото въпреки всичко техният стремеж към независимост ми харесваше. Всички пакости, които правеха, бяха повече или по-малко израз на този стремеж, сякаш те предчувствуваха какво ги чака и се опитваха детински да се противопоставят на сивото, обезцветяващо бъдеще: дълга казармена служба, следвана от убийствената температура край пещите, от борба за жилище, семейство, пари…
Аз тръгнах с тях по кина, по мачове, по екскурзии, танцови забави, „купони“, обядвах и вечерях с някои от тях и по-късно можех да твърдя, че тяхната разюзданост и пакостничество бяха на повърхността, че зад всичко стоеше именно това чисто и свежо чувство за независимост. Поведението им поне привидно се пооправи. За мой хатър те се постараха да се въздържат от прекалени демонстрации, а освен това аз им създавах толкова работа, че май не им оставаше време. И тъкмо когато можех да си мисля, че съм успял да направя нещо, дойде тази история с вица за Сталин и посещението на Държавна сигурност…
Минавам за кой ли път между чиновете и си припомням колко много тайни има между мен и тях и колко внимателни бяха всички с чуждите тайни. Бях им разказал някои не особено красиви неща за себе си. И в замяна те ми бяха доверили на четири очи свои съкровени неща. Двама искаха да бягат зад граница… за да видели света. Друг възнамеряваше да се захване с черна борса на часовници. Четвърти за отмъщение искаше да обезчести дъщерята на важен другар. Пети искаше да подпали вила, принадлежаща на някой, който се подиграл с майка му… и т.н. Неприятностите, предназначени за хората, които мразеха, те наричаха „кюфтенца“.
— Ах какви кюфтенца съм им приготвил! — провикваше се Пепи. Сега излизаше, че бяха приготвили „кюфтенца“ и за мен.
Изключвам напълно възможността доносът да е бил направен по идейни причини. Между тях има деца на комунисти, но нито един от тях не изповядва някаква привързаност към политическата религия на деня. Когато произнасят думите „партия“ или „комсомол“, те се подсмиват. Всеизвестен беше един коварен диалог на Пепи с колегата Б.
— Но вие сте комунист, нали?
— Да — бе отвърнал Б.
— А можете ли да мислите като комунист?
— Разбира се, че мога! — гордо бе декларирал Б.
— Винаги, през цялото време, без да се уморявате…? — нахално бе продължил Пепи, усмихнат като самата невинност, докато курсът се тресял от смях.
Б. неудържимо бе избухнал.
Те чувствуваха, че е опасно да се играе с политиката, и отбягваха политическите теми, или поне, командувани от инстинкта за самосъхранение, не ги разискваха гласно. Те бяха все още много неопитни, за да съзрат изгодите, които прегръщането на партийната линия би им предложило. От друга страна, това вероятно беше смятано за израз на конвенционалност, която би опетнила чувството им за независимост. Но безспорно те съзнаваха тайнствената мощ на партията, която витаеше отвъд прага на тяхната зрелост и която можеше да превърне „нищото“ в „нещо“. Те съзнаваха, че тази мощ можеше да предопредели съдбите им без оглед на способности, талант, лични качества. И й противопоставяха една от своите чудновати измислици, наречена, Господ знае защо, „японците“.
„Всичко ще се оправи, когато дойдат японците!“ — подхвърляха те. — „Ами трябва да питаме японците!“, „Пиши на японците!“.
Явно тези „японци“ нямаха нищо общо с жителите на Япония и по съдържание напомняха повече някои от Радичковите верблюди. Една сутрин Коки бе закъснял и на моя въпрос той отговори: „Чаках японците на Халите!“
Другарите му нададоха гръмогласен рев…
Задачата, която им дадох, е решена. Повечето от тях са вдигнали глави и гледат някъде пред себе си. Отново се установява тягостна тишина. Не проговарям нито дума. Отивам при катедрата, сядам и ги гледам в упор. Почти всеки отбягва погледа ми. Чувствувам как тишината сякаш започва да изтънява, как ще се скъса в един момент, за да гръмне някаква експлозия.
Експлозията не закъснява, но идва оттам, откъдето най-малко я чакам. Едно от физически най-слабите, кротки и тихи момчета, Недко, който седи на третия чин вляво, започва да хълца на глас. Целият клас е устремил очи към него. После разбирам, че през цялото време те упорито са гледали в него. Думите и сълзите му сякаш се смесват и го задавят. Той започва с някакво разпокъсано и много мокро „извинявайте… извинявайте…“.
— Кажи точно какво си направил! — извиква силно някой зад него.
Недко разказва и цялото му тяло играе. Той отдавна се съгласил да казва на другаря Б. за всичко, което става в курса. Съгласил се, защото другарят Б. му обещал, че идната година при разпределението ще го остави на работа в София. И този път той искал да не каже за вица… но не можел да лъже. (Това най-много ме поразява — че той не може да лъже.) Разбрал какво е сторил, когато другарят Б. го завел в районното управление, за да разкаже там отново всичко…
Когато той завършва разказа си и молейки отново за извинение, сяда на мястото си, атмосферата сякаш става още по-угнетителна. Просто не зная какво да им кажа, да замазвам ли постъпката на колегата Б., както повелява учителската етика, да омаловажа всичко и им кажа, че доносът не е нищо особено, или пък, против всякакъв разум, да ги предупредя, че това е само началото на живота, който ги чака. Нямам нито кураж, нито сила да кажа дори една дума. Вместо това чувам звънеца за междучасието и с него гласа на Вуйчо:
„Тия японци много се бавят!“
> ПОНЕДЕЛНИК ВЕЧЕР
Понеделник вечер. Денят за партийнополитическа просвета. В живота на почти всеки български гражданин върви дълга сива нишка от понеделнишки вечери. Дълга, защото това са наистина най-дългите часове през седмицата. Сива, защото човек едва ли може да си спомни разликата между една понеделнишка вечер и друга понеделнишка вечер.
В паметта ми се появяват една след друга картини, чието подобие ме смущава, сякаш всеки понеделник вечер животът някак е спрял в мъртва точка за час или два, като че инстинктът за самосъхранение е приспивал съзнанието, за да го спаси от седмичната словесна баня.
Ето, виждам себе си, седнал в стола на предприятието, заобиколен от работници и работнички, току-що свалили дочените си престилки и отпуснали натежалите от умора тела върху скърцащите столове. Срещу нас е Тодор, който бе портиер на районния комитет на партията, но ни бе изпратен, за да подсили партийното ядро. Той е висок, мустакат, с тъмни очи, в които винаги блести съзнание за собствената важност. Тодор наистина вярва, че ако той не е на земята, животът ще се свърши. И във всичко, което прави, се чувствува това му убеждение. Той е с четвърто отделение образование, макар самоувереността му да е на човек с два доктората. Но самоувереността не му помага, когато говори, защото заеква, спира се често, за да намери правилната дума, но още по-често тя му се изплъзва и мисълта му увисва в някакво „Ъъъъ!“.
Тази вечер Тодор провежда задължителната политическа информация и темата е „Западногерманският реваншизъм и въпросът за Берлин“. Такава е уводната статия на „Работническо дело“ и обикновено политическата информация се състои в разглеждане на уводната статия. В тази просветна дейност участвуваме всички, които не сме ангажирани в други подобни дейности. Едновременно в предприятието действуват няколко кръжока. Изучаване историята на съветската комунистическа партия, на Българската комунистическа партия и биографията на Георги Димитров. До неотдавна всички бяхме минали по няколко пъти изучаването на биографията на другаря Сталин. Добре, ама сега излезе, че той не заслужавал да му се изучава биографията, и ние, които знаехме наизуст живота на Йосиф Джугашвили, се чудехме какво да правим със знанията си.
Когато районният инструктор ни каза, че повече няма да се изучава биографията на другаря Сталин, Тошко от металното го запита:
— Сигурен ли сте, другарю…? И другарят се обърка.
— Ами засега… — каза той — така е решено…
— Щото… — продължи Тошко — аз много обичах биографията на другаря Сталин… Животът му беше толкова поучителен… и добър за подражание…
Човекът от района не знаеше как да реагира. Все пак намери кураж и каза:
— Ние решихме, че е по-добре да изучаваме нашите родни герои и водачи!
— Тогава защо да не изучаваме биографията на Христо Ботев? — попита друг, чиито намерения също не бяха много чисти.
— Има време и за Ботев, другари. Ще стигнем и до Ботев! — каза инструкторът.
И така, докато по-прилежните от нас сега слушат и разискват партийната история и биографията на любимия вожд на българския народ, ние сме погълнати от пелтечещия глас на Тодор, който ни обяснява как и защо „мръсните ръце на германския реваншизъм посягат към Берлин“.
— Кой превзе Берлин? Те или ние? — пита Тодор и се удря по гърдите, като че той собственоръчно е забил знамето върху Бранденбургската врата.
Никой не му отговаря на въпроса. До мен Надка плете вълнени чорапи за детето си. Виждам я как оформя петата на чорапа и изцяло е погълната от работата си. Преди това тя ми беше казала, че се надява да свърши чорапа, понеже ораторът е Тодор и с пелтеченето си щял да продължи два часа. От другата страна на Надка бай Стоян се е отпуснал на стола и спи с отворена уста. Цял ден бе разтоварвал материал и едва стоеше на краката си от умора. После виждам Станка, която е вперила очи пред себе си и вероятно се намира на милион километри разстояние от Берлин. Мъжът й я бе оставил и оттогава тя някак стана много мълчалива и вглъбена в себе си. Млада и хубава жена, само на 28 години. На първия стол, точно срещу докладчика, е седнал бай Дикран, шейсетгодишен арменец, дърводелец, с чудесно чувство за хумор. Сега смешното му лице се е свило в почти болезнена сериозност и е устремил блестящи очи към Тодор. Той бе казал на Минко: „Днеска ще фиксирам Тодор, да видим какво ще стане!“
Човек не може да не се засмее на позата на Дикран. Знам, че той умира от желание да ръкопляска, но все още не може да изварди подходящ момент. Тодор казва:
„Реваншистите показват хищните си зъби…“
Ръкопляска ли се на „хищни зъби“? От лявата ми страна забелязвам, че нашата хубава секретарка Рени се опитва да флиртува с новия плановик. Тя му отправя многозначителни погледи, а той се черви и се преструва, че слуша. На бас, че ако някой запита Рени за какво говори докладчикът, едва ли би отгатнала. Тя е един от големите майстори на манкирането от понеделнишките вечери, но този път не мина. Въобще цялото събиране на хората през деня бе твърде категорично и заплашително. Понеже районът установил, че „посещаемостта“ на политпросветата не била задоволителна, днес отговорните другари хванаха всеки срещу подпис. Тодор бе твърд и брутален.
„Ще има проверка от района!“ — каза той. И когато Парашкева, която имаше две малки деца, оставени у дома, писна, че едното от тях не е добре, Тодор отвърна: „Щом си могла да дойдеш на работа, ще седиш! Който иска да работи, ще стои и на политпросвета!“
И това беше най-силният им довод. Всеки знаеше, че ако не дойде, това се записваше и ако не го уволнят, защото все пак за такива работи не можеше да се уволнява, то неучастието му в политическата просвета тежеше като неизтриваемо петно при цялата му кариера в предприятието. Колко пъти отказваха да дадат ударнически звания и пари на добри работници само заради такива отсъствия. Колко пъти при повишаване на разряд или на длъжност отсъствията се вземаха предвид и т.н. Изобщо имаше много начини за наказване на непослушните. Всички знаеха това.
„Германският реваншизъм — продължава Тодор — иска да върне колелото на историята назад към терора на гестапо, към поробването на работническата класа, към унищожаването на свободата и демокрацията…“
Тази масова политическа просвета започна още когато бях в политехниката. Малко след национализацията през 1947 година по линия на младежката студентска организация ни бе казано, че ТРЯБВА да участвуваме в този невероятен за тогавашните ни разбирания вид кръжоци. Малко по-късно, със започването на студентските чистки, участието в кръжоците по изучаването на биографиите на Сталин и Димитров или краткия курс по история на ВКП (б) се оказа решаващ фактор в политическата биография на всеки студент. Някак много набързо, като пилци, ние бяхме натикани в тези понеделнишки вечери, където разни докладчици с умиление и възторг ни разказваха какъв приказно добър, мъжествен, красив, умен и великодушен човек е бил другарят Сталин и как още тогава, когато бил малко момче, той изпъквал високо над младежи и възрастни със смайващата си гениалност.
Ние бяхме студенти инженери, хора на точните науки, и подобни романтични словоизлияния някак основно противоречаха на научната атмосфера. Но трябваше да ги приемем, защото отгоре на всичко ни изпитваха. Аз мисля, че от тези кръжоци започна болестта на цитатничеството. Просто кръжочниците заучаваха наизуст разни пасажи и ги ръсеха навсякъде, където им потрябваше. Почти не си спомням изказване в политехниката, слово, доклад или какво да е словесно проявление, без да се каже „Както ни учи другарят…“ или „Както казва другарят…“.
По-късно навсякъде, където съм бил на работа, едни от първите другари, които пристигаха при мене, бяха отговорниците по партийната просвета.
— В какъв кръжок искаш да участвуваш?
Аз поглеждах кръжочното меню и разговорът протичаше горе-долу така:
— Биографията на Георги Димитров съм я учил 11 пъти!
— Брей!
— Историята на съветската комунистическа партия — седем пъти!
— Ама коя история? Новата или старата?
— И двете.
— Добре, ама коя повече си учил?
— Старата.
— Значи трябва сега здраво да научиш новата… Всеки понеделник веднага след работа…!
— Ами аз имам всеки понеделник урок по френски!
— Не може — казва той. — В понеделник вечер не можеш да учиш ни френски, ни немски, ни български! Премести си уроците друг ден! А понеделник вечер знаеш за какво е!
В първите години насилственото посещение на разните форми на политическа просвета бе преследвано с фанатизъм. Имаше агитпропчици и разни други просветители като нашия партиен секретар Киро, които смятаха участието на хората в тия работи за върховен дълг, а кръшкачите — за вражески агенти и предатели. После този фанатизъм се усили още повече, когато в партията нахлу вълната на интересчиите, които, разбира се, се опитаха да бъдат „по католици от папата“ и тогава беше невъзможно човек да се откачи от тези задължения. Всичко живо, което познавах наоколо, запълваше своята понеделник вечер с такова мероприятие, което, като случая с нашия Тодор, ужасно напомняше на „словесното“, дето фелдфебелът произнася пред ротата. За хора като Киро и Тодор тази активност беше много важна именно защото в продължение на час или два им даваше възможност да бъдат център на внимание, да приказват. В обикновения живот едва ли някой би седнал сериозно да разговаря с двамата по каквито и да е обществени въпроси. В часовете по политическа просвета те бяха в стихията си. Но Киро беше далеч по-интересен. Той говореше с абсолютна категоричност и явно възприемаше уводната статия на партийния вестник, както истинските християни възприемат десетте божи заповеди. За него нито една дума не подлежеше на съмнение и всичко беше така, както беше написано. Фанатичният му тон и невъобразимата смесица от партиен речник плюс шопско-цигански диалект превръщаха и най-сериозната тема в жив каламбур. Твърде често Киро се отклоняваше от уводната статия и започваше да ни обяснява световните събития със свои думи:
— Сега империализмо прави сичко да ни отклонява вниманието. Тия дни американски учени казали, че видели да летат по небето некакви чинии! Може и паници да са биле, другари! И трудещите се в Америка гледат ли, гледат нагоре… и не виждат какви магии стават доле, по земята! Те това се казва диверсия!
Нито Киро, нито Тодор се смущаваха, че между техните слушатели имаше и хора с по две университетски образования.
Впоследствие фанатизмът в политическата просвета значително изчезна и понеделнишките вечери станаха доста формални. Работата по организирането и провеждането им обикновено се възлагаше на някой по-популярен и уважаван колега, който, когато агитираше за посещение, обикновено апелираше към приятелските чувства.
„Братле, и ти, и аз знаем, че всичко това е една глупост и половина, но така е наредено. И ако ние не го направим, ще ни пратят някой отвън да ни организира и тогава няма кръшкане.“
В „Стинд“ работниците, които трябваше да участвуват в кръжоците, поставиха едно условие: да си носят пиене и да си посръбват по време на беседата. В едно от външнотърговските предприятия бе въведен нов елемент в допълнение на политиката: забавна и танцова музика, и т.н.
Но освен по линия на предприятия и учреждения партийната просвета се провеждаше масово из кварталните и селските организации на Отечествения фронт. Всяка година някъде през септември вестниците обявяваха тържествено началото на новата учебна отечественофронтовска година. Тя засягаше главно пенсионерите, дядовците и бабите. В отечественофронтовските понеделници имаше по-голямо разнообразие, като например „колективен прочит на книга“ с разисквания или колективно посещение на кино, театър, опера, също с разисквания. Книгата, разбира се, беше политически най-правоверната. Бил съм на колективен прочит на романа на Василий Ажаев „Далеч от Москва“, на романа на Емил Коралов за Септемврийското въстание и на романа на Андрей Гуляшки „Златното руно“… Но моите преживявания не могат да се сравнят с тия на домашните ми. Баба ми, Бог да я прости, изкара цели три кръжока по марксизъм-ленинизъм, а дядо ми на 80 години трябваше да посещава кръжок по атеизъм. Майка ми и жените от махалата се събираха да четат на глас романи, а нашият съсед бай Кольо, който имаше частен бик и не искаше клиентите кравари да злоупотребяват с него, казваше:
— Нема го бико!
— Ами къде е отишъл бе, бай Кольо?
— Требе да е на кръжок. Днеска е понеделник!…
Най-после нашият докладчик Тодор завършва. Той заявява, че докато ние сме на земята, германските реваншисти „нема“ да сложат ръка на Берлин. След това изпотен, но със съзнание за отлично изпълнен дълг избърсва мустаците си и се тръшва на стола. После председателствуващият пита за изказвания. Отвръща му пълна тишина. Оттук нататък всичко върви по ноти. Той ще ни подкани три пъти и никой няма да стане. Всеки знае, че ако иска всички да го намразят и жените да не му говорят със седмици, може да стане и да се изкаже, като даде повод на Тодор да ни държи още половин час. А кръжочниците вече са „на педал“ и само чакат председателствуващият да каже: „Ами като няма изказвания, да благодарим на другаря Тодор Тодоров и да си вървим!“
Сега Дикран ръкопляска шумно и ние се втурваме към вратата.
Час или два от времето на нашия живот е отнето. Всеки понеделник вечер. Ако се сметне, че четири милиона души или дори два милиона са заставени да губят това време, икономистите биха се ужасили. Защото истината е, че никой нищо не е научил по тия кръжоци. Всичко е било да се отбие номерът, за да ти е мирна главата.
„Абе виж какво — казва един от моите колеги, с когото бързаме към автобусната спирка, — ако рекат да ни накарат да научим наизуст и телефонния указател, мислиш ли, че няма да го научим? Ще го научим, та пушек ще се дига! Каквото ти свирят, това ще играещ! Музиката е тяхна, а краката са твои!“
> ВЕЛИКДЕН КРАЙ „АЛЕКСАНДЪР НЕВСКИ“
Вечерта на Велика събота. Приятели се изтърсват у дома и предлагат да отидем на площад „Александър Невски“, за да видим дали нещо ще се случи. Нито един от нас не изглежда религиозен и намерението ни е продиктувано от чисто любопитство, плюс може би тайното желание да подразним органите на властта.
„На бас, че тази година ще има много свят! — казва Цветан и добавя. — Тая глупост, дето я изработиха миналата година, сега ще докара пет пъти повече хора!“
Всички знаем за произшествието, което бе станало в самата църква „Александър Невски“ по време на миналогодишната великденска служба. Инициативата принадлежеше на някакъв новоиздигнал се партиен или милиционерски шеф, който се бил уплашил от нарастващия брой млади хора, стекли се в църквата. Според други слухове идеята за покушение срещу великденската служба излязла от Съветското посолство, от чиито прозорци масовото стичане на народ към църквата изглеждало като явна антисъветска демонстрация. Тогава по линия на Държавна сигурност бил формиран нещо като щурмов отряд от комсомолски активисти, главно студенти, които специално били обучени в хулиганско поведение. Те влезли в църквата и с викове, смях, подигравки, блъскане и обиждане на присъствуващите граждани целели да разстроят самата служба. Връх на изстъплението им било, когато обсипали свещениците с яйца и разни други предмети и предизвикали сбивания с богомолците. Така или иначе, целта им била постигната. Патриархът повикал милицията, която вече напълно готова чакала по околните улички. И, разбира се, нахлулите милиционери арестували огромен брой млади хора и ги натикали в камионетките. Час по-късно комсомолските хулигани си отишли спокойно по домовете, а напълно невинни младежи били подложени на яко обработване, за да не посмеят втори път да стъпят на великденска служба. Но в резултат на тази най-груба провокация, организирана от режима срещу църквата, се стигна до последствия, които недвусмислено показаха колко предвидливо всичко това е било планирано. Властта обяви, че църквата имала нужда от нейната защита и че по време на големи църковни служби като великденската богомолците в църквата трябва да бъдат допускани само със специални пропуски, издавани само на доказани християни. Бе забранено да се дават пропуски изобщо на млади хора, като че християнската религия можеше да се изповядва само от граждани над 70 години. Беше наистина странно човек да слуша, че милицията категоризира злосторниците на великденската служба като политически неопределени „младежи хулигани“, когато това бяха нейни собствени агенти провокатори. Впоследствие студенти от софийския университет в разговори на четири очи признаха пред мен как са били организирани, за да вземат участие във великденската акция на площад „Александър Невски“.
Не може да има съмнение, че тази акция има ефекта на бумеранг и по-късно от тези разни партийни среди се чуваше, че това е било квадратна милиционерска глупост. Още на другия ден започна масов прилив към църквите из цяла София. Слухът за това, което бе станало в „Александър Невски“, предизвика всеобщо възмущение и дори разпали отдавна загаснали религиозни чувства. Мисля, че от гледна точка на религията не би могло да има по-желателно събитие, което да възвърне вниманието на хората към църквата. До тази провокация българските граждани в огромното си мнозинство гледаха на християнската религия по-скоро като на кръвна традиция, отколкото като на източник на вяра. Прекалено много страшни и, жестоки неща бяха минали през главите им, за да оставят вярата им неразклатена. Според мен религиозният фанатизъм и изобщо фанатизмът никога не е бил част от българския народен характер. Ако човек погледне църковните борби от миналия век, ще види, че те не са били толкова стремеж към установяване на по-близък контакт с Бога, колкото израз на борбата за независимост.
И аз си мисля, че точно същата картина можеше да се наблюдава в България век по-късно. Все повече и повече хора започнаха да влизат в църквите не толкова като израз на християнска вяра, колкото като израз на желанието да покажат своята независимост от атеистичните канони на режима. Но вече влезли в църквите, хората откриваха внезапно мистичната привлекателност на един свят, където човек може да намери уединение от грозния шум на делничния живот. Като че атмосферата на църквата с полумрака, светлината на свещите и красиво повяхналите образи на светците, с нестройния църковен хор и речитатива на свещеника приканваха към смирение и вглъбеност. Хората откриваха, че маймунските крясъци на живота отвън им бяха отнели тихата красота на вглъбяването, чрез което човек дири истината за себе си и своя живот. Спомням си какво впечатление направи църквата на една известна партийна другарка, когато двамата от любопитство влязохме по време на служба. Свещеникът четеше осемнайсетата глава от Евангелието на Матея и каза:
„Тогава Петър дойде при него и каза, Господи, колко пъти трябва да прощавам на моя брат, който греши спрямо мен? До седем пъти? И Исус се обърна към него и му каза, аз не ти казах до седем пъти, но до седемдесет пъти по седем.“
Тези думи втресоха моята позната. Тя излезе навън силно развълнувана и повтаряше: „А защо аз не мога да простя дори един път!“
По-късно тази именно партийна другарка стана редовен посетител на църквата, което бе изтълкувано от близките й като интелигентски каприз.
Така че, погледнато по-дълбоко, провокацията навръх Великден не беше без своите основания. След безмилостната сталинска зима, когато цяла България представляваше гробищно мъртвило, интересът към църквата започна да се възражда. И в началото на шейсетте години все повече млади хора започнаха да ходят на църква. Баба ми и нейните връстнички от махалата се ядосваха една неделя, че от млади не могли да си намерят удобно място в църквата. Но това беше по-скоро израз на тяхното задоволство, че младите ходеха на църква. Аз лично знам няколко случая на хора с комунистически убеждения, които някак напълно неочаквано се обърнаха към религията, като че търсеха жизнено важен отговор именно от нея. Никога няма да забравя, когато една нощ, разхождайки се по булевард „Ленин“ с един от тези другари, той внезапно ме запита какво точно е искал да каже Паскал, когато е писал, че без Бога човек е абсолютен самотник. Ако този гражданин ми беше предложил участие в конспирация за събаряне на властта, по-малко бих се изненадал. Моето учудване беше още по-голямо, когато той говори надълго за връзката между Бог и Смисъл и Бог и Любов.
Всеки може да си представи, че ако един убеден и начетен марксист можеше да обърне очи към църквата, то какво би било отношението на масата хора, които не бяха обвързани здраво с идеологически догми. Все повече хора из страната започнаха да прибягват до църквата за най-тържествените и най-важни моменти в техния живот — кръщаването, сватбата, погребението. Може би това съвпадна донякъде с официално провежданата вече линия на укрепване на националното съзнание, зад която, разбира се, стояха точно обратните цели. Започна да става даже и модно да се ходи на църква и да се прибягва до услугите на свещениците. Едно от доказателствата за този процес бе силният култ към иконите — не само като материална скъпоценност, но и като израз на фаталистично религиозно чувство. В продължение на цяло десетилетие софийската интелигенция ограбваше или купуваше иконите, на всяка местна църквица или параклис. Твърде малко са онези софийски интелектуалци днес, които нямат по домовете си окачени скъпи или редки икони. Друго доказателство беше религиозната музика. Плочите с руски и български литургии и църковни пения бяха търсени далеч повече от най-модните плочи естрадна музика. По-късно църковната музика на хора на „Александър Невски“ и особено изпълненията на хора „Йоан Кукузел“ бяха едни от най-популярните из цялата страна. Ние се събирахме на такива вечери за слушане на църковна музика. Виждал съм мои приятели да тръпнат под звуците на „Достойно ест“ и да шепнат:
„Това е България! Истинската! Вечната!“
И това бяха духът и атмосферата, които трябваше да бъдат ударени с великденската провокация на организираните комсомолци хулигани.
Часът е единайсет, когато ние паркираме колите на улица „Аксаков“ и цялата компания се отправяме по „Цар Шишман“ към площада пред паметника на Цар Освободител. Вечерта е много приятна, топла, почти лятна. Навред гъмжи от народ, който се стича по посока на „Александър Невски“, и всичко изглежда с повишено настроение, празнично. Но едва навлезли в площада пред Народното събрание, ние виждаме милиционерския кордон, който прегражда пътя към църквата и пропуска само редки граждани, които размахват някакви бели листове. Разбрахме, че великденската служба тази вечер ще бъде само с покани.
„Ами за какво са тия покани? Как може да се ходи на църква с покани!“ — ядосва се някаква жена до нас.
Милиционерският лейтенант, който е шефът на кордона, се усмихва и казва: „Патриархо го е страх от верващите!“
Пред кордона се насъбира голяма тълпа, всред която разпознавам двама известни български кинорежисьори с жените си, няколко журналисти и театрални звезди, всред които се мярка познатата френска барета на Вили Цанков. Огромното мнозинство от хората наоколо са млади, между двайсет и трийсет години. Повечето от половината може би са жени. С нарастването на тълпата около кордона започва да се надига все по-голям шум. Друг милиционерски началник с голям чин, подполковник или полковник, минава покрай нас и с висок глас казва:
— Граждани, защо не си отидете! Религиозният празник не е за млади хора! Тия, които трябва да присъствуват, са поканени!
— Искаме да гледаме! — вика някой.
— Ти вярваш ли в Бога? — пита офицерът и сам отговаря. — Не вярваш! Тогава за какво си дошъл? Да правиш само калабалък! Граждани, да оставим религията за религиозните!
— Аз съм религиозен, другарю… — вика всред притисналата се тълпа някакъв възрастен човечец.
— Къде ти е поканата тогава? — пита той.
— Нямам покана… Не знаех, че трябвало покани… — и старецът си проправя път към милиционерския началник. Той трябва да е някъде около осемдесетте и се движи с голямо затруднение. Всички наоколо за миг притихват.
— Моля ви, пуснете ме! — казва старецът, като гледа умолително на всички страни, сякаш от нас зависи пускането му.
И сега тълпата се намесва. Отвсякъде се чуват гласове:
— Защо не го пуснете, другарю началник! Пуснете го човека! Виждате го какъв е! Пуснете го!
Милиционерският началник се двоуми, но все пак, изглежда, съобразява възможността да направи сделка с цялата тълпа:
— Добре — казва той. — Ще го пусна, но при едно условие: че вие ще се оттеглите зад паметника. Ако искате да стоите, стойте на тротоара! Съгласни ли сте!
— Дадено бе, мой човек! — вика някой — Само пусни стареца да иде на черква!
Драговолно и с повишен дух ние, повече от няколкостотин души, се оттегляме назад, а милиционерският началник пропуска стареца, който, накуцвайки, се отдалечава по посока на „Александър Невски“. Нямаме никакви шансове да се доберем дотам. Но никой не си отива. Хората стоят и сякаш стават все повече и повече. Някой предлага да се опитаме да минем от другата страна, откъм Художествената академия, даже да използуваме вратата на академията и да минем през вратата на игрището за баскетбол, което гледа точно срещу църквата. Уви, и този план пропада, защото милицията съобразително е блокирала вратата на академията. И точно когато се мотаем заедно с друга огромна тълпа между зданието на политехниката и това на академията, внезапно настъпва истинска тупурдия. Милиционерите, които стоят срещу нас, изведнъж се втурват наляво, по посока на пространството пред градинката срещу ректората. В далечината виждам, че там става някаква схватка. И после — човек да не вярва на очите си. Повече от двайсетина милиционери панически бягат през площада, следвани от група разярени момчета, едно от които размахва дърво. Чуват се пронизителни милиционерски свирки. Иззад църквата, откъм улица „11 август“, се втурва цяла рота милиционери, които се опитват да преградят пътя на бягащите си другари. После бързо дофучават няколко големи милиционерски камионетки. От другата страна на църквата става нещо, което не виждам. Оказва се, че десетина хлапета от Коньовица или „Хаджи Димитър“ влезли в кавга с кордона и когато милиционери се опитали да задържат едно от тях, другите се хвърлили напред и започнал бой. В суматохата хлапаците на бърза ръка набили милиционерите, които в голямата си част били страхливи и неопитни в такива боксови мачове. Приятел по-късно ми разказа как цялата тълпа там ревяла от възторг, като гледала как милиционерските фуражки хвърчали във въздуха. След това значително по-малобройната милиция била обърната в бягство, което аз и всички около мен видяха. Едва ли мога да забравя някога тая сцена на панически бягащи изплашени милиционери.
Крясъци, писъци и викове внезапно раздират атмосферата около църквата. Един от моите приятели дръпва жена си и казва страхливо:
„Да бягаме, защото тук ще става нещо голямо!“
Нищо не става. Многобройната милиция, която се появява на площада, бързо ликвидира инцидента. Виждаме милиционерите да мъкнат с ритници и удари горките хлапаци и да ги натикват в колите. После ги откарват Господ знае къде. Но в резултат на цялата суматоха кордоните, заобикалящи целия площад, са изчезнали и тълпите отвред нахлуват към църквата. Всичко наоколо се задръства с народ и никаква милиция не може да го върне обратно.
„Горките момчета — казват хората около мене. — Сега ще има да видят едно възкресение!“
Когато камбаните удрят, успявам да се покача на една пейка и виждам около себе си море от народ. И сега следва нещо невероятно. Хиляди хора измъкват отнякъде свещи и започват да ги палят. Някой бутва свещ и в моите ръце. В миг виждам чудно море от свещи, които осветяват човешките лица отдолу, като им придават неестествена изразителност. Навред хора се целуват, около мен се чукат с яйца и се чува почти нестихващо:
— Христос воскресе!
— Воистина воскресе!
Може би поради инцидента, който разтърси всички, може би поради тежкия и тържествен звън на камбаните цялата атмосфера ми изглежда силно приповдигната, някак бурно-тържествена. Струва ми се, че в този миг тълпата е готова за нова и много по-голяма експлозия.
Но никой не я предизвиква. Милицията безшумно се е оттеглила и ние бавно се понасяме с течението към улица „Раковски“. На пейките срещу паметника на Вазов виждам Йордан Радичков и Дико Фучеджиев с жените си. Дико шеговито се опитва да угаси моята свещ и измънква, че дошли да погледат и че бил изненадан, когато открил толкова много познати и приятели на площада.
— За какво са дошли, да ги пита човек! — казва той.
— Ами да погледат! — казвам аз.
После някой ни казва, че от интерес обиколил с кола между 10 и 12 часа дузина квартални църкви и навсякъде било препълнено с местен народ.
— Имам чувството — казва Цветан, — че хората търсят в църквата това, което не могат да намерят извън нея!
> БЕЗКРАЙНИЯТ ПАРАД
Двамата с моя приятел Киро сме се затворили в читалня номер 3 на Народната библиотека и прелистваме почти всички вестници и списания от тази пролет, защото искаме да видим какви актуални проблеми читателите са поставяли в своите писма и какво най-много ги вълнува. Ние разбираме, че отпечатаните във вестниците писма ще ни предоставят твърде осакатен и подбран материал, но се надяваме, че ще попаднем на нещо неочаквано и интересно. С други думи, търсим житейски материал, за да уплътним вече готов филмов сюжет. Прелистването на хилядите страници се оказва твърде бърза и лека задача. Защото върху всяка страница, корица, притурка, във всяка статия, очерк, критика, отзив, стихотворение, разказ, във всички тия издания — централни и местни, се среща едно име — Георги Димитров. Това име се повтаря десетки пъти в една колона, често пъти многократно в едно и също изречение, заедно с истински потоп от производни: димитровска родина, димитровска правда, димитровска партия, димитровска вярност, димитровски героизъм, димитровски устрем, димитровска мъдрост, димитровска политика, димитровска грижа, димитровско отношение, димитровска младеж, димитровска армия, димитровски успехи, димитровско съзнание, димитровски дълг, димитровско прозрение… и като че на света няма нищо положително, което да не може да бъде димитровско. Хиляди лозунги гласят: да живеем по димитровски, да учим по димитровски, да се борим по димитровски, да произвеждаме по димитровски, да се ориентираме по димитровски и прочие, и прочие. Всичко това се придружава от хиляди портрети, снимки, рисунки, които в разни варианти възкресяват образа на „любимия вожд и учител на българския народ“.
„Като че цяла България — казва Киро — е удавена от димитровско наводнение.“
Като че обичайният помпозен тон на цялата пропаганда е достигнал своето най-високо кресчендо. Очевидци разказват спомени за Димитров, философи и пропагандатори изнасят дълги реферати за Димитров, шест души писатели пишат романи за Димитров, в театрите се играят няколко пиеси, посветени на Лайпцигския процес, в които се повтарят едни и същи думи, едни и същи жестове, симфонични оркестри свирят димитровски концерти със съответните димитровски творби, художествените галерии са залети от физиономията на вожда в разни варианти. Провеждат се спортни турнири в негова чест, като всяко предприятие работи за отпразнуване на годишнината. Текезесета и машинно-тракторни станции обещават в чест на Димитров да произведат толкова и толкова жито… като че иначе може и да не се произведе. В Съюза на писателите, в Съюза на журналистите и в Академията на науките има национални конференции, в които се разискват обемисти доклади, започващи с прилагателното димитровски. Дори армията провежда димитровски маневри и трамваите в София вървят по димитровски. А моят приятел бай Васо, който пак се върна към гробарската си професия и трябваше да изкопае голям гроб за масово погребение на жени от един старчески дом, които инфлуенцата бе изпратила скоропостижно на оня свят, ми каза:
„Изкопах гроба по димитровски!“
Един италианец, който следва българска филология и също чете в третата читалня на библиотеката, надзърта в нашата работа и клати глава с недоумение:
— Всяка втора дума е димитровска… Не използувате ли думата „Димитров“ и като глагол?
— Не — отвръща Киро. — Използуваме я като дума-куршум!
— Как? — мига срещу нас италианецът.
— Ами с нея убиваме съдържанието на всички останали думи!
— Е, не ви ли заболява главата? — пита проклетия италианец, който, изглежда, е научил добре български.
— Имунизирани сме — обясняваме му ние… — Всяка година ни ваксинират с някоя подобна думичка, така че стомашно-чревната ни система остава незасегната!
И ние му посочваме вестниците от 1949 година, когато се чествуваше 70-годишният рожден ден на още по-големия баща, вожд и учител, любимия на всички ни Йосиф Висарионович Сталин. Лицето на италианеца се издължава, когато му четем първата страница на „Работническо дело“, и той казва съвсем сериозно:
— Не може да бъде! Това трябва да е вътрешно издание на някоя психиатрия! Нали знаете, понякога разрешават на болните да печатат вестници!
Ние му казваме да внимава какво говори, защото всичките тия кампании ги провеждат горе-долу едни и същи хора, които смятат цялата тая работа за най-важно обществено мероприятие.
— И колко често се провеждат тези кампании? — пита той.
— Безспирно! — казваме ние и му посочваме как цялата 1960 година премина под още по-страхотното наводнение на чествуването на 90-годишнината на Ленин, което пък бе подготовка за най-фантастично чествуване на 100-годишнината през 1970 година.
През „ленинската“ 1960 година устата на българските граждани сякаш бяха задължени да произнасят, да разговарят, да се радват, да страдат, да възклицават с една-единствена дума: „Ленин“. В речника на годината думата „Ленин“ стана синоним на хляб, на вода, на вино, на зарзават, на кебапчета, на всичко. Всичко беше „Ленин“. И отново добре тренираната армия от журналисти, писатели, артисти, художници, композитори, циркови клоуни, радио-телевизионни говорители влезе в бойни действия и изстреля милиони такива куршумчета-ленин, които имаха същия убийствен ефект като куршумчетата-сталин или димитров.
— Но всичко това не обезсмисля ли чествуванията? — пита италианецът, който просто си остава италианец.
Ние с Киро се споглеждаме с един и същ мълчалив въпрос: „Знаеш ли го този италианец дали наистина е италианец?“ Все пак му казваме:
— Никак даже! Напротив, така в чествуванията се влага определен смисъл. И тъкмо поради това ние не можем да намерим материала, който ни трябва, т.е. всичко друго се спира, за да се даде място на чествуването. Така например, ако в Пазарджик се надига някакъв протест, загдето снабдяването със зеленчук е много лошо, този протест бива залят с вълната на чествуването и съответно оставен без последствие. Ако някакъв български писател е написал малко критичен роман, то поради чествуването се дава преднина на произведения „тематично актуални“ и романът остава да чака, докато чествуванията се свършат.
— А те свършват ли се? — италианецът е досадник.
— Много рядко! Те просто са заредени едно след друго! И всичко е планирано отнапред! Щом едно чествуване свърши, друго веднага започва! Това е като един нестихващ венециански карнавал! — обяснява Киро.
— Но венецианският карнавал е забавен! — забелязва италианецът и си отива.
И ние си отиваме, защото е напълно безсмислено да се търсят делниците на живота във вестници и списания, които са хвърлени в течението на съответната кампания. Коя ли поред?
— Знаеш ли, Киро — казвам аз. — Струва ми се, че всяка кампания, всеки парад, чествуване, годишнина тук има строго маскировъчна задача.
Киро се подсмихва и ми изважда отдавна забравения детски роман „Конникът без глава“ на Майн Рид, където в уводните страници, описвайки тържествата в стара Испания, авторът горе-долу бе написал:
„Колкото повече са фойерверките и тържествата в една страна, толкова по-бедствено е положението на народа в нея.“
И така ние двамата не можахме да намерим житейски материал поради баражния огън на фойерверки, чествувания, манифестации и нестихващи пропагандни тържества.
След най-тържественото чествуване на двайсетгодишнината на 9-и септември 1944 година партията и държавата взеха решение да се отдели особено внимание на 25-годишнината, тъй като изразът „четвърт век социализъм“ звучеше за някои другари много внушително. Приготовленията започнаха още през 1966–1967 година, усилиха се много през 1968 година (когато се развихри и античехословашката кампания) и достигнаха апогея си през пролетта и лятото на 1969 година. Може да се каже, че цялата страна беше впрегната във всевъзможни комитети, акции, движения, почини, които започваха и свършваха с цифрата 25Т Сам аз участвувах в Господ знае колко инициативи, които изведнъж получиха пълна преднина пред редовната работа. Кино, телевизия, театри, издателства, редакции, опери, симфонични оркестри, самодейни състави и т.н. — всичко бе впрегнато в славословене и превъзнасяне на този „четвърт век“. В предприятията се „разгаряха“ съревнования, в трудовите колективи се „разгръщаха“ почини, в изкуството се „провеждаха“ национални прегледи, всред държавното и партийното ръководство се „подемаха“ мероприятия, в спорта се „организираха“ турнири… и като че единствено само църквата не правеше молебени за този „четвърт век“. Огромна енергия и огромни средства бяха хвърлени за неговото ознаменуване и честно казано, доста хора си позлатиха пръстите.
Аз не зная паради и тържества от такъв мащаб в нито една западна страна. Английските, френските, американските, италианските или германските тържества и годишнини минават несравнимо по-скромно и по-безшумно. При това те са много редки. Дори отпразнуването на 200-годишнината от независимостта на Америка бе далеч по-скромно от кой и да е български или съветски парад.
„Ужасно е, че ние живеем само за паради!“ — бе възкликнал един мой познат, когато му „възложили“ да организира събирането на квартала за манифестация.
Ако се върнем назад, още от времето, когато комунистите поеха властта, ние ще видим, че няма година без някаква голяма, повсеместна кампания на чествуване. Било кръглата годишнина на Бузлуджанския конгрес, било годишнината на Комунистическия манифест, било годишнините на Благоев и Маркс, плюс тия, за които вече говорихме, било годишнината на Октомврийската революция плюс ежегодните тържествени деветосептемврийски и първомайски паради и манифестации, плюс двата месеца преди всеки партиен конгрес, преди всеки избор на Народно събрание, плюс много други дати, съветски и български. Това са само кампаниите в национален мащаб. А ако към тях прибавите и местните кампании, май че ще излезе, че българите празнуват безспир цял живот.
А всеки по-възрастен български гражданин си спомня, че явления от такава степен бяха непознати на българския народ преди Девети септември 1944 година. Военният парад на Гергьовден и молебенът на Богоявление бяха милион пъти по скромни събития от пищното чествуване например на Първи май. Като че не е в характера на българския народ да участвува в такива прекалено шумни обществени зрелища. Вроденият български скептицизъм и мъдрост винаги са държали хората на почетно разстояние от такива чужди изстъпления на още по-чужд фанатизъм.
Помня добре колко изненадани бяхме от начина, по който се отпразнува първият Първи май през 1945 година. Това беше наистина невиждано зрелище, което трая няколко часа, за да стане още по-внушително през следващите години, когато шествието на площад „Девети септември“ в София се превръщаше в център на живота. Започваха да ни подготвят за Първи май месеци отнапред. Колко странно и небългарско звучеше „в чест на Първи май“. Всичко трябваше да става в чест на Първи май. Градът потъваше в лозунги, обещания, призиви. По предприятията се водеше и все още продължава да се води първомайско съревнование, хората трябваше да стават и лягат с Първи май. Радиото предаваше трудови „рапорти“ за изпълнения и преизпълнения в чест на Първи май. Всеки гражданин, който си изкарваше хляба някъде, биваше хващан в някаква първомайска дейност. Няколко дни преди манифестацията ние бяхме предупреждавани, често пъти срещу подпис, да се явим празнично облечени, с цветя и съответните лозунги на събирателния пункт, да кажем, в 7 часа сутринта, защото трамваите щяха да спрат в осем. По-късно наредбите станаха по-снизходителни. Но в началото цели мрежи от настървени отговорници и престараващи се активисти ни изтезаваха с купища изисквания. Така или иначе на самия ден ние се озовавахме на посоченото място и само смъртта можеше да бъде причина за отсъствие. Запомнил съм това дълго висене на реки от народ, който чакаше понякога по шест часа, за да му дойде редът да мине покрай трибуната. Беше уморително, а когато валеше дъжд, беше и отвратително. Отлъчването от строя се смяташе за голяма простъпка и трябваше да се дават най-изчерпателни обяснения. Дума да няма, че главната сила, която бе подбрала толкова хора из улиците на София, беше принудата. Много се съмнявам дали без принудата, без висящата постоянно заплаха срещу свободата и хляба организаторите биха могли да съберат дори една десета от хората. И в политехниката, и в предприятието тия заплахи често бяха изразявани най-неприкрито: „Който не дойде, да му мисли!“ „От всичко можеш да отсъствуваш, но от манифестацията — не можеш!“
Имаше нещо много потискащо и унизително в това висене с часове по улиците. Иронията и презрението по лицата на хората от ония първи манифестации впоследствие бяха удавени в дълготрайна горчивина.
От време на време отговорниците, които носеха ленти на ръцете си, се разтичваха, подбираха ни като стадо и ние се придвижвахме стотина крачки по-нататък към площада. Всеки софийски район си имаше свой собствен маршрут, но на площада обикновено преминаваха колоните на три района едновременно, иначе манифестацията би траяла два дни.
Някъде около обед или рано следобед най-после идваше и нашият ред. Ние внезапно се понасяхме с бърза крачка покрай Народната банка, всред шпалир от милиционери, за да се озовем на самия площад и слеем с движещите се човешки маси. Най-нещастните от нас носеха било грамадни портрети на великите вождове на пролетариата, било огромни лозунги и знамена. Престараващите се предприятия минаваха с цели макети, поставени върху платформи на камиони, където нагледно демонстрираха политически или трудови моменти. Така например върху една платформа облечени в бяло жени показваха как в шоколадената фабрика „Малчика“ се произвежда шоколад, а в следващата платформа прекарваха Тито затворен в клетка, после преминаваше някакъв макет на локомотив, зад който идваха, поставени върху високи пръти, няколко плашила, чиито лица се сменяха с годините, според случая — Никола Петков бе заменен с Трайчо Костов, който пък бе заменен с Тито или генерал Франко, или Аденауер, или Айзенхауер. След това върху друга платформа жени беряха рози, или предяха, или тъчеха, партизани с шмайзери атакуваха невидим враг, после преминаваше змеят или крокодилът на международната реакция, от чиито уста излизаше пушек, и т.н.
Мисля, че най-непоносимото — във всяка манифестация беше ужасният потоп, който се лееше от хилядите високоговорители. Изведнъж влезе в действие някаква антимузика, наречена партийна песен или масова песен, където мощни хорове ревяха безсмислени думи в безсмислени звуци. Но върхът принадлежеше на актьорите, застанали зад микрофоните на Радио София, които с непоносимо приповдигнат, фалшив патос ревяха някакви поеми, писани от поетическия еквивалент на Рачко Пръдлето. И до ден днешен помня тези нечовешки гласове да реват патетично:
P>
Родино моя, червена родино,
твоят народ днес ликува…!
P$
Или:
P>
Ликувай, народе, Димитров те води!
P$
Или Панталей-Матеевия стих:
P>
Вдигни се, родна шир!
P$
Когато този поетически материал, изглежда, се свърши, защото стахановците-поети не бяха успели да насмогнат, тогава влизаха в действие някакви словоизлияния, в които най-честата, любимата дума беше: „ликувай“. Всичко ликуваше. Народът ликуваше, партията ликуваше, дърветата ликуваха, птичките ликуваха, поетите ликуваха, Съветският съюз ликуваше, горите и реките ликуваха, армията ликуваше и „Работническо дело“ ликуваше на първата си страница.
И най-после идваше тържественият момент, когато ние, масата от човешки тела, преминавахме покрай високата трибуна на вожда, който също ликуваше…
* * *
И ето го сюблимния момент на всички манифестации. Нашата колона завива пред ъгъла на Народната банка и от самия завой редиците се разстройват, левият фланг силно изостава, в резултат на което грамадният лозунг, който Пешо и Наско носят, се накланя застрашително назад и удря жените по главите, като разваля прическата на високата Вера.
„Диванета!“ — крещи Вера, която е загубила четири часа, за да си направи фризурата.
„Давай! Давай! Не изоставай!“ — блъска ни с все сила нашият вечен отговорник Мончо и се втурва да изправя килнатия лозунг, на който пише „Да живеем и работим по Димитровски“. Ние принадлежим към Четвърти благоевски район, а успоредно на нашата колона върви Първи ленински район, т.е. работнички от някакво печатарско предприятие, чийто лозунг, смешно или не, е „Да живеем и работим по Ленински!“. Часът е един, слънцето напича и блузите на печатарките блестят като сняг. Те изглеждат доста приятни и хубави момичета и нашата мъжка колона извръща глави към тях, наляво, вместо да ги обърне към трибуната, която е надясно. Това кара Киро да побеснее. С червено от гняв и потно от горещината лице той, който гордо крачи пред колоната, се обръща към нас и като продължава да върви заднишком, крещи:
„Не зяпайте момите! Обърни главата надесно! Чуваш ли какво ти казвам!“
P>
И цяла България ликува пред твоя взор,
свободна от ярем и позор…!
P$
— кънти по близкия високоговорител гласът на моя приятел Данчо Матев.
„Надесно! Обърни се надесно, ти казвам! — от устата на Киро хвърчат слюнки. — Мончо — вика той на отговорника, — подхвани ги тия отзад!“
Мончо отново се втурва назад, за да отдели нашето предприятие от следващото, което е някаква кожарска фабрика. Техният авангард и нашият ариергард, в който се намирам аз, са се слели.
„Назад! — вика Мончо. — Не ни замърсявайте предприятието, кожодери!“ — вика той с ненавист, вместо да каже „кожари“.
„Остави хората, нали е все едно!“ — казвам на Мончо, докато всички се устремяваме напред.
„Не може! — реве Мончо, за да надвика високоговорителите. — Не може те да минават под нашите проценти!“
Мончо иска да каже, че ние сме си изпълнили плана, а те не са, и те не бива да получат поздравленията, които се полагат нам. И докато той води война да раздели нас от кожарите, всред нашата колона става нещо. Точно в средата изведнъж се образува дупка и целият строй отива на кино.
P>
Както слънцето свети,
както върховете блестят,
така и ти, партийо…!
P$
Този път гласът е на Мирослав Миндов.
„Абе вие на манифестация ли се намирате или на пазар!“ — чувам гласа на Киро, който се е намерил в средата на бъркотията.
„Киро бе, патъкът бе, Киро! Нов беше!“ — говори му бай Дикран и разблъсква всички назад. Ние вървим напред към трибуните, а бай Дикран върви назад и си проправя коридор. Киро търчи след него и пищи:
„Остави го, ти казвам, бе! Бос ще минеш! За резил станахме, бе!“
Оказва се, че горкият бай Дикран си е загубил едната обувка. Той взел назаем по-нови обувки от брат си и сега беше загубил братовата си обувка.
„Ако беше моя, нямаше да я търся! Ами е на брат ми бе, Киро!“ — контраатакува той и успява да се отдалечи. Защото ние вече се изравняваме с трибуната и Киро не може повече да рискува. И докато бай Дикран изчезва назад в човешките вълни по дирите на потъналата братова обувка, Киро пак извисява глас:
„Агитката!“
Това са дузина момичета и момчета отпред, които цял месец са репетирали разни лозунги.
„Вечна слава, трудови народе!“ — се лее от високоговорителя женски глас, който не мога да идентифицирам.
„Вечна слава!“ — крещи Киро.
„Вечна слава! Веч-на сла-ва! Веч-на сла-ва! Веч-на (сла-ва! Ура-а-а-а!“ — викат пискливо тия от агитката и вдигнат ръце, в които има отдавна удушени цветя. Размахват ги.
Сега сме точно срещу трибуната, където в монументални пози са застанали дузина дебели хора. Някои от тях, вероятно уморени от дългата манифестация, са се подпрели на парапета, други са скръстили ръце, а един дори се чеше по главата.
„С Бе-Ка-Пе на-пред! С Бе-Ка-Пе на-пред!“ — скандира нашата агитка.
А отзад чувам силния грохот на кожарите, които реват невероятен лозунг:
„По-ве-че ко-жи за пар-ти-я-та!“
Хубавите печатарки също имат агитка, но тя не е гласовита и буквално нищо не се разбира в цялата тази гласова канонада. Отчаяни, те поемат следващия лозунг на Киро:
„При-вет, лю-би-ми ръ-ко-во-ди-те-ли!“
Цялото ни преминаване пред трибуните трае не повече от половин минута, но сигурно това е минутата на най-голямото изпитание за моите уши. Това е някакво всемирно състезание по надвикване — групово и индивидуално, плюс военната музика отсреща, която безспирно свири „Да живей, живей труда!“, плюс залповете, които изстрелват високоговорителите, където патетиката продължава да се лее с ново производство:
P>
Една страна, един народ,
тебе славят, партийо чудесна…!
P$
Мисля си дали бай Дикран си е намерил обувката и се опитвам да отгатна дали е лявата или дясната. Представям си сцената, която ще разиграе брат му, голяма пинтия… И сега внезапно ми идва на ум, че цялата тая история с обувките е умишлена, че нашият дърводелец сигурно се е хванал на бас, че ще си загуби обувката пред трибуната, и се засмивам:
„Ха така! — вика Киро, който неусетно се е озовал до мене. — Усмихнете се като другаря Марков! Какво се влачите като на погребение! Засмейте се! И надесно!“
Поглеждам надясно. Между мене и трибуната се изпречва бухналата фризура на Вера. Когато тя отминава, виждам апапите от вътрешните войски, образували плътен кордон между ония на трибуната и ликуващия народ. Вглеждам се в лицата на войничетата. Те са замръзнали в някакви гюромихайловски пози, като че всеки се е съсредоточил в някаква точка пред себе си, оглушал е и е онемял. Минава ми през ума, че вероятно така им е било наредено, да стоят в позата на неодушевени предмети.
„Да живее народната армия!“ — викат печатарките, но войничетата от вътрешните войски не трепват.
Вместо тях отгоре, откъм трибуната, една ръка уморено се раздвижва.
„Ура-а-а!“ — викат кожарите, които не са си изпълнили плана, и печатарките, които са го преизпълнили.
И така отминаваме. Ние завиваме надясно край военното министерство, а печатарките триумфално отминават с белите си блузки по булевард „Руски“ към хотел „България“. Някои от нашите младежи гледат с въздишка след тях и явно биха сменили колоната, ако не е застрашителният глас на Киро:
„Не се отклонявай! Манифестацията не е свършила!“
„Киро — обръща се към него Наско, — кажи на някой друг да вземе лозунга, че ръцете ни отмаляха!“
„Ами някой друг да вземе Георги Димитров!“ — пискат тия изпод големия портрет на вожда и учителя.
„Ами какво да кажем ние!“ — обаждат се двама от общите работници, които мъкнат гигантски портрет на Ленин.
„Още малко, другари!“ — казва насърчително Киро, защото знае, че никой няма да се нагърби да мъкне тези тежести.
Пред Народния театър за миг спираме, защото улиците пред нас са задръстени. Киро не крие възторга си.
„Видехте ли! — казва той. — Другарят… махна специално за нас! Като прочетоха на плаката сто и десет процента! Специално на нас!“
„Може да са махнали и на печатарките! — казва някой. — С тия бели блузи и така младички…!“
„Какво искаш да кажеш? — срязва го Киро. — Другарите не са пезевенци! На тебе като акълът ти е в белите блузки, хората гледат на тия работи отвисоко!“
„Да!“ — съгласява се с него Мончо, за който работниците говореха, че имал документ за тъпост.
До мене Марин и Христо водят разговор с прекалена сериозност:
„Аз — казва Христо — мисля, че другарят Иван Михайлов е малко поостарял. Така ми се видя… и така понапълнял!“
„Не — отвръща Марин, — точно същият си е, какъвто беше миналата година и по-миналата година!“
„Но тая година нещо не беше в кеф… Друг път се поусмихне, а сега стои и гледа в небето!“
„И другарят Енчо Стайков не беше в настроение!“ — добавя многозначително Марин.
„То трябва да е много тежко да стоиш няколко часа на трибуната — намесва се в разговора Георги. — Аз не бих могъл да издържа! Злато да ми дават!“
„Ами сигурно трябва от време на време да си почиват… Сигурно трябва да има столове отзад… па може и кафенце…!“
„Нема! — категорично казва Киро, който е чул разговора. — Нема ни кафенца, ни столове! Това са нашите ръководители! Те стоят и ще стоят там докрай! Тия работи не стават с кафенца и столове!“
Той възмутено отминава. Едва сега отнякъде се появява олющената фигура на бай Дикран, който обаче не може да си пробие път към нас. Всички гледат към него и викат: „Обувката! Намери ли я?“
Бай Дикран внезапно се навежда и после вдига ръце във въздуха и ни показва и двете си обувки.
„Ура-а-а!“ — викат тия от агитката, но този път весело и искрено.
Колоната се изтегля по посока на пощата, където Мончо и Киро ни казват, че можем да си вървим. Ние се разпиляваме всред човешкото стълпотворение. Но манифестацията продължава и високоговорителите продължават да ни преследват настойчиво от всяко второ дърво. Мирослав, Данчо, Спас и дузина други продължават неизтощимо своя свръхпатос от същите клишета, които бяхме слушали предишните години и щяхме да слушаме през следващите-години. Манифестацията, както винаги, щеше да завърши с физкултурен парад и след него щяха да се понесат неизбежните танцови ансамбли, изпълняващи народни хора.
После високоговорителите щяха да замлъкнат, за да настъпи най-желаната тишина на света.
Княжевският трамвай работи от площад „Македония“, който прекръстиха на „Благоев“. Но не е възможно да се вземе трамвай, защото огромни тълпи са изпълнили пространството около спирката. Там някъде виждам моя съученик и приятел Сашо. Той е много странно момче, винаги затворен в себе си и унесен в книгите. Тръгваме заедно пешком до Руски паметник, а оттам по дългата алея между тополите. Може би ще успеем да вземем трамвая от Красно село. Около нас продължава да тече човешката река. Сашо ми изглежда много нервен, очите му блестят.
„На следващата манифестация — казва той — ще се запаля! Там на площада, точно пред трибуната, ще драсна клечката кибрит и ще се подпаля!“
„Глупости! — отвръщам аз. — Защо взимаш нещата насериозно! Кой нормален човек ги взима насериозно!“
„Но те ме унижават! — изпищява той. — Те ме унижават и ме предизвикват!“
И сега следва цяла тирада, която Сашо бълва като луд:
„Да те накарат да се строиш в редица, да заемеш място в стадото, след това да преминеш покрай високата трибуна, да се обърнеш към нея, да си свалиш шапката (нас ни накараха да свалим шапки), да се усмихнеш с най-угодническата усмивка и да ревеш някакви глупости! На кого? На хора, които не ме превишават с абсолютно нищо освен с властта, която имат!“
„Това не е малко!“ — казвам аз.
„И трябва да им се поклониш, както не си се покланял на майка си и баща си! А къде е моето достойнство! Аз мисля, че съм равноправно и равностойно същество, а не някаква маймуна! Ето там побеснях, моментът на унижението! Защото те ми отричат човешката същност, отричат личността ми, характера ми, всичко, което съм! Всяка година, по два пъти на година!“ — крещи той.
„Е, не можеш ли да свикнеш?“ — забелязвам аз без никакво съчувствие.
„Не! — казва той. — И никога няма да свикна!“
„Тогава запали се! — казвам. — Аз ще ти дам кибрита идния път!“
Той няма да се запали и никой от тия, които познавам, няма да се запали. Все пак много по-лесно е да се унижиш, отколкото да изгориш.
Това е на Първи май. Само след 4 месеца, на 9-и септември, щеше да стане същата манифестация, по същия начин, със същите хора, същата музика, същите жестове, същите лозунги, все същото. Подготовката за чествуването на Девети септември щеше да започне след седмица или две, без дори да има отдих. Навсякъде първомайските съревнования, подеми, инициативи, почини, акции, мероприятия щяха да се заменят с деветосептемврийски и така щеше да върви. Чествуване след чествуване, парад след парад. 25-годишнина, 30-годишнина от Девети септември, 50-годишнина, 60-годишнина на съветската държава, Ленин, Маркс, Георги Димитров, всички кръгли годишнини, 13 века българска държава, век от освобождението… — всичко това бяха поводи за заливане на българската атмосфера с какофонията на един и същ вид патос, чиято единствена главна задача, изглежда, е да не позволи на хората да помислят за себе си, да не могат да се намерят в спокоен и тих свят, където човек може да се почувствува човек и да се съсредоточи върху своята действителна съдба.
Болезнените теми на живота, неприятните въпроси за справедливост, свобода, независимост, достойнство, делничните болки и протести, хилядите „малки правди“ плюс спокойствието и хармонията вътре във всеки човек — биват удавени и отвлечени от мътните вълни на безкрайните паради.
> ЖЕНИТЕ НА ВАРШАВА
Много пъти читатели и приятели са ме питали откъде съм взел сюжета на моята новела „Жените на Варшава“. „Как можа да измислиш такава странна история!“ — казваха те и сякаш бяха напълно предубедени спрямо истинността на сюжета. Затова сега искам да разкажа как съвременният живот в България ми поднесе тази толкова знаменателна и силна история.
Имах един приятел, почти връстник, когото нека тук за удобство назова с името на героя на новелата — Павел. Той беше приятно момче и проявяваше очевидни дарби в точните науки. Преди доста години, след обичайните ходатайства на семейството му, Павел успя да замине за Полша, където се бе записал да следва геология. Беше времето, когато геологията беше науката на младите романтици. Ние го познавахме от онова време като чудесен разказвач, който дори неприятно нетърпеливи хора като мен можеха да слушат, и като млад мъж, който правеше силно впечатление на жените. Все пак не беше безразборен донжуан, защото се забъркваше в дълги полусантиментални-полутрагични любовни истории. Благодарение на доброто му чувство за хумор той съумя да се опази за дълго време от сълзливите капани, които влюбените сърца поставяха на пътя му. Мисля, че той беше един от родените оптимисти, които в наше време май не се срещат често по света. Към политическите проблеми на времето се отнасяше с нескрита ирония и обикновено отбягваше тези теми. Отначало това ми се струваше обичайно благоразумие, но веднъж Павел направо ми каза:
„Не обичам нито да говоря, нито да се занимавам с политика. Всичко е толкова безнадеждно, колкото ако човек говори за бъдещето на някой умиращ от рак.“
Той престоя във Варшава и Краков 5–6 години, дипломира се, прибави към дипломата си няколко големи любовни истории и накрая се завърна в София. По това време имаше голяма криза за специалисти в провинцията. Обаче всеки се опитваше да остане на работа в София, където условията бяха много по-добри. Помня деня, когато срещнах Павел, тръгнал за геоложкото управление, чийто стипендиант беше.
„Братче — каза ми той, — мирише ми на заточение в Диарбекир. Шефът каза, че ако престоя само една година там, където ме пратят, щял да ме върне тука до пенсия. И аз мисля да приема.“
По-късно научих, че заминал за някаква местност в Бургаски окръг. После дълго време не чух нищо за него, докато след 7 или 8 месеца той внезапно пристигна у дома. Видя ми се силно променен. Обгорял от слънцето, загрубял, но без чувство за хумор и може би без самочувствие. Пред мене стоеше разстроен млад човек, който не можеше да си намери място. Той не ме остави дълго да гадая и каза:
„Знаеш ли, че аз убих един човек!“
Помислих си, че халюцинира или пък че съвсем си беше загубил ума. Тогава той ми разказа най-подробно какво се беше случило.
От управлението го изпратили да изработи геоложка карта на единствената местност в България, която все още нямала геоложка карта. За тази цел той заминал за Бургас, където се намирала геоложката база и откъдето трябвало да получи хора и съоръжения. Когато се явил в базата и показал писмото на началника, последният иронично поклатил глава и изрекъл няколко цветисти думи по адрес на големите началства в София.
„Те са луди! — казал началникът, — толкова пъти вече пращаме хора и всички се разбягват след три дни като пилци. Знаеш ли как му казват хората на това място? Джендем баир. Ако не знаеш какво значи, иди някой да ти го обясни!“
После той предложил на моя приятел да го остави на работа в самата база и въобще да не се занимават с невъзможната геоложка карта. Но Павел, като се страхувал, че ако не изпълни задачата, с която са го изпратили от София, няма да може да се върне на служба в столицата, се заинатил. Тогава, ще, не ще, началникът на базата трябвало да намери хора и да образува работна група, която под командата на току-що завърналия се от Варшава инженер да замине за въпросното място и направи проучванията, необходими за геоложката карта. Всички работници и служещи в самата база категорично отказали дори и да слушат за тази работа. Тогава началникът се принудил да използува един познат трик. Той се обадил в милицията и поискал да му съставят една група от местни дребни крадци, мошеници и пройдохи, от които самата милиция искала да се отърве поне докато трае курортният сезон. Къде с увещания, къде със заплахи, къде насила, бригадата от десетина души била съставена, натоварена на един голям камион със съответните палатки, храни и инструменти и експедирана по посока на Странджа. Всички били най-пъстроцветната сбирщина, която Павел някога бил срещал. Камионът ги свалил в малко село, където багажа прехвърлили върху катъри и сами закрачили нататък. Пристигнали на мястото, което представлявало истинска пустиня с много баири, осеяни с бели варовикови камъни. От силната жега тревата била отдавна изгоряла и само в падините нещо се зеленеело. Но сред цялата тази безнадеждна панорама се издигал като някакво чудо на природата огромен стар дъб с пищна зелена корона. Наблизо до дъба имало кошара, а недалеч от нея малък извор. Бригадата бързо опънала две големи палатки и трета малка палатка за инженера. Било привечер, когато чул звънците на приближаващо стадо и видял овчаря. Той бил възрастен старец със силно набръчкано лице, с огромни попукани ръце и точно като старите овчари носел торба и голяма тояга. Огледал с видима ирония неканените гости и нищо не казал. Прибрал овцете в кошарата, която била разделена на две половини, след което започнал да ги дои. По-късно Павел отишъл до извора, за да се измие, когато старецът внезапно се изправил до него:
„Ти ли си им началникът?“ — попитал той.
„Аз“ — казал моят приятел.
„Тогава слушай, момче. До края на тази седмица всичките ти хора ще се разбягат и никога няма да се върнат. А след още ден или два и ти ще си дигнеш дърмите и няма да погледнеш назад!“
Тези думи старецът изрекъл с такава пророческа категоричност, която подразнила Павел. За да му покаже, че не е от тия, които лесно се предават, той казал:
„Ами ако остана, дядо?“
„Ако останеш, тогава виждаш ли го тоя клон на дъба, най-ниския? — старецът посочил в полумрака. — Ако останеш, на него ще се обесиш!“
И после се обърнал и си отишъл в кошарата.
Всичко станало почти така, както старецът предрекъл. Последвала една от най-ужасните нощи за хората от бригадата. Оказало се, че главната палатка, в която те легнали да спят, се намирала над истински змиярник. Към полунощ змиите плъзнали с десетки по леглата им и нещастните членове на бригадата с ужас и отвращение бягали навън. Неколцина се изпарили още на другия ден. Следващите две змийски нощи и ужасният пек през деня ликвидирали и останалата част на бригадата.
Павел останал сам. Но тук у него се появила необяснима упоритост да стои докрай. Той се заел сам да копае необходимия за геоложката карта ров и да изследва скалите и камънаците наоколо. Старият овчар посрещнал това с известна изненада. До този момент той се отнасял към градските гости с нескрито презрение. Павел забелязал, че цялото внимание на стареца било погълнато изключително и единствено от овцете. Те били около двеста на брой и всички имали имена. Старецът ги викал като деца при себе си, хранел ги с хляб и някаква много вкусна трева, която събирал през деня из падините, и им говорел на глас. Моят приятел бил смаян при вида на тази съвременна библейска картина. Като някакъв бог старецът стоял, заобиколен от своето стадо.
И тъй като в цялата тази знойна пустиня останали само двамата, те постепенно се сближили. Старецът започнал да изпитва симпатии към непознатия младеж и в знак на добри чувства всяка сутрин и вечер му давал мляко. Другото мляко той сирел. Веднъж в седмицата при него пристигало момче, което докарвало с магаре храна и тютюн за лула. Старецът пушел почти непрекъснато. А до най-близкото село имало половин ден път. Полека-лека те започнали да вечерят заедно и да си говорят до късно вечерта. Всичко, което старецът приказвал, било свързано с овцете. Той бил тръгнал овчар още от детските си години, жена му умряла отдавна и нямал нищо друго освен стадото, което принадлежало на стопанството. Една вечер с видима гордост старецът поканил моя приятел в колибата, отворил вратата и му казал:
„Виж докъде съм стигнал с овцете!“
Изненадан, Павел видял по стените окачени изрезки от вестници с портрета на стареца, който се оказал един от знатните овчари на републиката, носител на големи награди и отличия. Половин дузина грамоти и медали допълвали това своеобразно изложение. На Павел се сторило, че има някакво необяснимо несъответствие между скотския, суров живот на стареца и пищните отличия и награди, накачени по гнилите дъски на колибата. От написаното по вестниците той разбрал, че старият овчар бил национален рекордьор по добив на вълна и мляко и че дори филм бил снет преди време с него. Очевидно старецът много се гордеел със своето овчарско умение и с удоволствие говорел на моя приятел за тънкостите на овчарската професия. Той имал природно интелигентен ум, силна памет и здраво земно чувство. По сила и устойчивост приличал на големия дъб, който се извисявал над главите им. Спрямо всичко, което било извън света на овцете, се отнасял със снизхождение и ирония.
Друга вечер той поканил Павел да насече малко съчки за огъня и му подал брадвата. Павел отишъл при някакъв отдавна изсъхнал дънер, но когато разцепил дънера, отвътре изскочило цяло кълбо змии, които в миг плъзнали навред. Той изпуснал брадвата и побягнал. Тогава старецът спокойно пристъпил напред, клекнал, с гола ръка разхвърлил пълзящите змии, събрал треските, които му трябвали, вдигнал брадвата и мълчаливо я подал на слисания инженер. Той излъчвал такъв дух на смазващо превъзходство, че Павел дори не се почувствувал унизен.
Междувременно работата продължавала. Павел копаел и чакал упорито да му изпратят нова група от базата, а старецът изкарвал овцете на паша ниско в падините рано сутрин и ги прибирал обратно вечерта. После двамата сядали да вечерят и разговаряли. В първите седмици говорел само старият овчар. И само за овцете. Всред стадото той имал няколко любими овце, за които треперел. Павел чул от него цели легенди за овце — приказни красавици, и за страшни грамадни овни. Друг път в тия легенди участвували вълци и кучета, звънци и хлопатари, магарета и отдавна умрели овчари. Отначало за Павел всичко това било много интересно, увлекателно, но постепенно целият този овчи свят започнал да му дотяга. И тогава някак неусетно, от носталгия по годините, прекарани във Варшава, Павел започнал да разказва на стареца за своя живот. И естествено, най-същественото в неговите спомени били няколкото красиви любовни истории, през които той преминал по време на студенството си.
Вече казах, че той беше чудесен разказвач, и мога да си представя колко увлекателен е бил разказът му, предизвикан от този носталгичен порив. Пък и от Джендем баир дори най-бледите и скучни моменти във Варшава изглеждали като спомени от рая.
Павел предполагал, че старецът ще приеме разказите му, които не се отнасяли за овце, с обичайната си насмешка. Но за негова изненада онзи внимателно слушал. Само на няколко пъти го прекъснал, за да попита за неизвестни нему подробности. На другата вечер той сам поканил Павел да му разкаже още нещо от Варшава. Павел разказал втора любовна история. Старецът отново внимателно слушал. На третата вечер той прибрал стадото малко по-рано и когато Павел се завърнал при дъба, старият овчар вече го чакал с приготвена вечеря и с очевидното любопитство да чуе още някаква варшавска история. Без да влизам в подробности, мисля, че тези любовни истории не са нищо повече от случки, през които всеки романтичен млад човек преминава. В тях не е имало нищо необикновено, смайващо или изключително, което да порази въображението на стареца. Но може би тъкмо защото те са били толкова обикновени истории, той ги приел с най-дълбоко чувство.
След няколко дни старецът поискал да чуе поредната история, но Павел бил вече изчерпал по-интересните си преживявания и казал, че няма повече. Тогава старият овчар казал: „Ами разкажи ги отново!“ И Павел започнал да повтаря разказите си. Но тъй като той не повтарял буквално, старецът на няколко пъти извиквал: „Не, не беше така!“ И сам разказвал пропуснатото. От този момент нататък разказите за Варшава станали общи. Оказало се, че старецът така точно и ясно запомнил всяка казана дума, като че наистина се вживял в миналото на инженера. Вечер след вечер двамата се впускали в дълги разходки из варшавските улици и като че не Павел, а старецът бил живял там.
Едновременно с тази неочаквана старческа страст към образите на варшавските любовници моят приятел забелязал голяма и все по-нарастваща промяна в поведението на стария овчар. Той някак скоро променил и цвета на лицето си. Станал мълчалив, унил и стоял дълго време вечер при дъба, загледан в догарящия огън. Любовта му към овцете се стопила. Всяка сутрин той изкарвал стадото все по-късно и всяка вечер го прибирал все по-рано. Неговите любимки овце вече не привличали вниманието му, той слушал блеенията им с глухо безразличие. Погледът му се оживявал само когато инженерът се завръщал. Веднага сядали и започвали за кой ли път бавно и надълго да повтарят поредната варшавска история.
През един от тези дни бил рожденият ден на стареца. Те имали специална вечеря с вино. Старецът бил на 82 години и Павел казал:
„За много години, дядо!“
„Моите години са си много, Павле! Но защо ли са?“ — въздъхнал старецът.
Няколко дни по-късно, като изпращал обратно момчето с магарето, старият овчар му заръчал да отиде при пълномощника и при доктора и да им каже да дойдат на другия ден, защото не се чувствувал добре.
„Какво ти е, дядо?“ — попитал угрижено Павел.
Старецът махнал с ръка и отминал. Същата вечер те пак се събрали под дъба, наклали голям огън, хапнали и старият помолил Павел да му разкаже отново най-хубавата любовна история. Павел започнал и някъде към полунощ се разделили. На другата сутрин той се отправил към своя изкоп, който бил на около километър от дъба. Работил там и следобед, като се изкачил на един от хълмовете, откъдето се виждали дъбът и кошарата, забелязал, че там се мотаели хора. Помислил си, че са изпратили обещаната помощ от базата, и забързал нататък. Но като приближил, забелязал, че на един от клоните на дървото нещо висяло.
Пристигнал, когато пълномощникът и лекарят на селото сваляли тялото на стареца. Той се обесил с пояса си.
Моят приятел се разтреперил, давайки си сметка какво били сторили варшавските му истории на този човек, който никога през живота си не е бил нищо друго освен знатен производител на мляко и вълна, който не е познал нищо друго освен овцете си. И той побягнал и никога не се върнал назад.
„Зарязах геологията, зарязах всичко!“ — ми каза той.
Аз сам бях много разтърсен от тази истинска история, защото виждах в нея много по-голям смисъл, отколкото на пръв поглед случката предлагаше. За мен това беше може би един от най-силните изрази на човешкия стремеж към всестранност и свобода. В моите очи старецът не беше нищо друго освен онази човекомашина за производство на блага, на която са отказани дори най-бледите красоти на живота. Фигурата на странджанския овчар се изправяше пред мен като паметник на безмълвния протест срещу всички съвременни режими и философии, които в крайна сметка искаха да сведат човешкия живот до общуване с овце.
Помня, че разказах след ден или два тази история на вечеря у Дечко Узунов, където беше и Павел Вежинов, и всички бяха смаяни от тази толкова алегорична битка между жените и овцете, която бе довела до смъртта на овчаря. Всеки настояваше да я напиша. Но ми отне много време, за да намеря форма, чрез която приемливо можеше да се каже защо един знатен човек на труда се бе обесил, смазан от съзнанието за пропуснатия живот.
> ЗАД ГРУБИТЕ ДУМИ
В кафене „Бразилия“ на булевард „Витоша“ е препълнено. Винаги по време на обедната почивка цяла тълпа нахлува в кафенето и обсажда бара с италианските машини еспресо. Зад тях облечените в розови униформи момичета не успяват да насмогнат. Ние, неколцина приятели, чакаме търпеливо на опашката, която се е проточила чак до тротоара. Някак изведнъж из София се развихри кафеджийската страст. Известната фраза на Балзак, че чашка кафе го правела шест пъти по умен, сякаш намери много последователи всред софийската интелигенция.
„Но нашето кафе не действува така силно като Балзаковото!“ — бе забелязал един от постоянните посетители на това лъскаво заведение…
Най-после ние се добираме до тезгяха, когато внезапно някакъв мъжага с яки плещи ни прережда. На нас нищо няма да ни стане, че ще загубим две-три минути повече, но въпросът е за принципа. В края на краищата никой не обича да го пререждат. Може би затова отдавна бяхме престанали въобще да се редим по трамвайните спирки, и когато трамваят пристигаше, яките лакти решаваха най-добре кой е пръв, кой е последен. Но в кафене „Бразилия“ пререждането звучеше като провокация и моят приятел Григор каза на непознатия:
„Гражданино, не пререждайте!“
Григоровият глас е груб, категоричен, точно като на милиционерите, когато глобяват и не искат да слушат никакви възражения. Ала Нина, която е зад Григор, го поправя:
„Моля, не пререждайте!“
Григор, който е млад спортен журналист, се раздразва:
„Какво ще му се моля! — извиква той. — Не го ли виждаш какъв гьон е!“
Непознатият пререждач упорито се прави, че не чува, и чака да грабне кафето, което му приготвят. Сега вече нервите на Григор не издържат и той слага ръка върху рамото на непознатия:
„Слушай, бе, на тебе ти се говори!“
Предчувствувайки твърде неприятна сцена, Нина и аз се дръпваме. Не ни е толкова яд на непознатия, колкото на Григор, който сякаш побеснява:
„Чуваш ли бе, тепегьоз!“ — извиква той.
Едва сега непознатият се обръща и с потъмняло лице казва:
„Абе я си гледай работата!“
Григор, който е учил бокс, замахва, но не успява да го удари, защото всички наоколо се хвърляме да ги разтървем. От двете страни валят най-груби и мръсни думи, като че двамата граждани не са клиенти на модерно софийско кафене, а истински запорожки казаци. Запотени, с пламнали лица, разрошени коси и раздърпани дрехи, те биват изведени в различни посоки. Нина, която е живяла дълго време в чужбина, е силно смутена от тази картина и ми казва с недоумение:
„Но защо трябваше да се нагрубяват?“
Не отговарям, защото ми се струва, че нервите на момичето са прекалено чувствителни. Когато поживее по-дълго в България, тия работи няма да й правят впечатление.
Взимаме трамвая, за да отидем до едно малко ресторантче недалеч от колелото на двойката. Трамваят е полупразен, но ние не сядаме, а стоим на входа. В този зноен летен ден е толкова приятно да чувствуваш въздушната струя върху лицето си. От тракането на колелетата едва чуваме гласовете си. Ала внезапно някаква сила ни дръпва назад, така че почти отхвръкваме към другата, затворената врата на платформата. Грамадна кондукторка размахва ръце срещу нас и крещи с живо озлобление:
— Какво се правите, че не чувате, бе! Сто пъти ли ще си дера гърлото за вас! На входа не се стои! Е го там, написано е! Кьорави ли сте, или сте неграмотни! Или пък се правите на тарикати!
Просто не зная какво да кажа. Нина е като попарена. Така е, като са те отглеждали в някаква европейска саксия. Ние слизаме на следващата спирка и решаваме да вървим пеша.
— Струва ми се, че тя ни мразеше за нещо — след време забелязва Нина.
— Предполагам, че е от горещината. Работата й е дотегнала, сигурно е имала лош ден… — опитвам се да намеря обяснение.
— Но защо трябваше да вика?
— Сигурно искаше да излее яда си… да й олекне…
— А защо ще й олеква за наша сметка? — продължава Нина.
— Защото ние сме се случили там… можеха да бъдат други…
— Ти приемаш ли тези обноски? — пита ме тя най-сериозно.
— Не — казвам, — но опитай се да я разбереш. На бас, че на нея също й викат по този начин или в службата, или у дома, или пък пътниците в трамвая… и това е нейната естествена реакция… Тя просто отвръща!
— Когато бях в Съветския съюз, в Москва… на екскурзия… ми направи силно впечатление, че хората по улиците, в метрото, в магазините, се блъскат като хамали и не чух никой никога да се извини някому… Изглежда че и в България става същото… — моята спътница е твърде унила.
Заговарям за друго и неусетно пристигаме в ресторантчето. То е от онези измислени грозни заведения в уж някакъв национален стил, с трикраки столчета и кръгли масички. Всичко е в горено дърво и ковано желязо. Вътре има само още една двойка. Ние вземаме листа с менюто, прочитаме го няколко пъти, но келнерът въобще не се появява. Мразя да чукам по масата и затова ставам да го търся. Заварвам го от другата страна, облегнал се на тезгяха и разговаря с готвачката.
— Можем ли да поръчаме? — казвам аз.
Той се обръща към мен и сякаш нещо в мене го раздразва. Сивите му очи се раздвижват и той ми казва с категоричен глас:
— Сядай си на мястото, аз ще дойда, когато мога!
Връщам се назад с предчувствието, че въобще няма да дойде. Все пак след около десетина минути той се появява. Ние разтваряме листа.
— Нема за какво да четете листа! — заявява ни с напълно безцеремонен тон. — Има само наденици с фасул!
Ние се споглеждаме. Нина поклаща отрицателно глава. Ставаме мълчаливо.
— За какво ми губите времето, бе! — вика той след нас. — Ако сте тръгнали по любов, що не идете в гората, ами се мъкнете тука!
— И той ли има своите основания? — пита ме Нина, след като се отдалечаваме от народния стил ресторантче.
— Сигурно — отвръщам. — Всички ние имаме толкова много основания, за да сме груби!
Тя, българката, израсла в чужбина, нищо не разбира. Тя си живее с българите от Йовковата литература, които никога не се нагрубяваха, както не се нагрубяваха Базовите българи.
Мисля си, че грубияни и груби отношения винаги е имало, но ми се струва, че ругатните и псувните на хората от по-старото поколение нямаха тази вулгарна острота и хапеща преднамереност на ругатните и псувните от наше време. Сякаш философията, която придружава срещата на човек с човека, се е променила. В старите времена българинът по принцип посрещаше непознатия човек като приятел и трябваше много голямо разочарование, за да го отчисли от списъка на приятелите. Днес принципът е точно обратният — посрещат ви като потенциален враг и човек трябва да положи големи усилия, за да спечели приятелството на някого. Това е много голяма, принципна разлика, която определя най-ясно душевността на тези толкова различни светове. Тази разлика обяснява защо приятелската усмивка е заменена с подозрителен поглед, защо на добрия жест се откликва със съмнение, защо изблик на добродушие предизвиква резерви.
Без съмнение грубостта е пуснала доста дълбоки корени в днешния български живот. И нейните улични прояви като че са най-леката й форма. Човек вижда далеч по-груби прояви вътре в обществото, в предприятието, в семейството, в училището.
— Но защо? Защо стана така? — настойчиво пита моята спътница. — Защо много рядко днес хората казват „моля“ или „извинете“?
— Защото много неща се промениха. Отношенията ни се промениха, животът се промени. Грубите думи са израз на грубите отношения. А грубите отношения идват от грубия живот. Преди войната никой в България не бе и чувал за хулигани. Днес това е една от най-употребяваните думи. Преди войната хората се заканваха един на друг само в изблик на нерви и безсилие. Днес те се заканват един на друг при всеки разговор, защото това е част от поддържането на самочувствието…
Опитвам се да обясня, доколкото сам разбирам нещата. Истински или фалшив, старият, „буржоазно-християнският“ морал изискваше от хората състрадание, помирение и толерантност. Прощаването, прошката беше неразделна част от старата душевност. Към това можеше да се прибави селският характер на българския народ, където общуването със земята и животните бе развило у него почти религиозно чувство на близост, каквато работническите маси в големите капиталистически страни никога не са изпитвали. В отношението към воловете (спомнете си Елин Пелин) хората влагаха много повече любов и приятелство, отколкото в отношенията към машините. Каква невероятна топла сърдечност живееше в българското село дори в най-тежки и мизерни години! Гостоприемството беше един от изразите на тази сърдечност.
Но всичко това сякаш бързо изчезна в годините след войната. Грубостта в българския живот, принципната смяна на отношението на човек към човека дойде като безплатен внос от Съветския съюз заедно с доктрината на насилието и терора. Може да се каже, че властта официално установи идеологията на грубостта. Та нали сам Георги Димитров в Народното събрание нарече един народен представител „Сволоч!“, нали между 1947 и 1954 година в България се разиграха най-меки, внимателни, толерантни, учтиви и мили обноски, които имаха за цел да „ликвидират“, „арестуват“, „интернират“, „разобличат“, „унищожат“… класовия враг. Комунистическата идеология заличи с кръв думите толерантност, взаимно разбиране, прощаване и даде зелена улица на най-низки страсти и комплекси за малоценност. После обществената структура постави хората в най-пълна зависимост от режима и властта. Тъкмо зависимостта на човек от човека сякаш прогони без остатък всички нравствени скрупули и ги замени със стремежа за упражняване на власт.
Помня една разплакана гражданка на площад „Ленин“, която се обърна към чакащата трамвая тълпа и каза:
„Кажете ми защо всеки иска да ми бъде началник? Кондукторът в трамвая ме нахока, загдето съм четяла вестник! Хлебарят ми хвърли обратно парите, като му казах, че не искам изгорял хляб, а в магазина продавачката ми викна, загдето поисках да ми свали плат от горния рафт…“
Един български психолог каза, че това е „себеосъществяване“.
— Но защо хората трябва да се осъществяват чрез грубостта? — продължава да пита Нина.
— Защото грубостта е власт! — отвръщам. — Грубостта е нахлуване в територията на другиго, грубостта е пренебрегване, незачитане, неуважение на другите хора!
— Но тя не е признак на сила! — забелязва моята спътница.
— Тя е илюзия за сила, която удовлетворява собственика й. Защото в царството на грубияните грубостта е средство и за нападение, и за защита. Единственият начин гражданин, който не ви превъзхожда с нищо и който гори от желание да покаже, че е нещо повече, е да бъде груб. Грубостта е неговият триумф. На бас, че келнерът, който ни прогони от ресторантчето, е отишъл след това при готвачката и й е казал гордо, че ни е дал хубав урок. На бас, че кондукторката тази вечер ще каже на мъжа си, че изхвърлила „две келемета“, които стояли на входа, и казвайки това, тя ще бъде някак щастлива, че е упражнила своята власт над някого, че нещо някъде някак зависи от нея. Това е себеосъществяването, което се насърчава от цялата атмосфера на живота в България, от законите на този живот, от официалната идеология и неофициалните примери.
Нина пак не разбира. Тя си остава гостенка, която няма представа от българската действителност. Тя не е слушала свистящия фалцет на всеки разгневен гражданин, който се обръща към своя „брат“ и „другар“ с думите: „Ти знаеш ли с кого говориш, бе!“ Тя не е слушала реч на първия ръководител, който заявява, че ако интелигенцията много знае, „ще заиграе тоягата“. Тя не се е редила на безнадеждна опашка, нито е преминавала стъргата на мъчението в паспортния отдел. Тя не е доловила фарсовата стойност на думичката „другарю“, която при честен превод на съдържанието й би звучала като „подлецо“, „глупако“, „нищожество“, „тиранино“, „бездарнико“, „лъжецо“ и прочие. Или чудесно сумирано от Радой Ралин:
P>
Човек за човека е брат,
разбра ли бе, гад?
P$
Горката Нина не иска да разбере, че грубостта съвсем не е в това да не се качваме и слизаме внимателно от трамваите или да не си казваме „моля“ или пък префърцуненото „Бих ли могъл да си позволя забележка…“. Грубостта е в пълното отсъствие на толерантност и взаимна търпимост, в нежеланието един човек да се приеме такъв, какъвто е, в отказа да се приеме, че хората имат право да не са съгласни с нас и че несъгласие не значи непременно омраза…
Ние се прибираме обратно в града. На булевард „Патриарх Евтимий“ се опитваме да пресечем далеч от маркираната пресечка. Разнася се пронизителна милиционерска свирка. В това време връхлетяват коли и ние бързо изтичваме на отсрещния тротоар. Но свирката продължава да пищи. Милиционерът спира цялото движение, за да пресече, и с бързи крачки ни догонва:
— Абе, вие защо не спирате, като ви се свири? — извисява глас той, сякаш подхваща същата мелодия на безпричинния гняв, която ни преследва цял ден.
— Извинявайте — казвам аз, — просто се бяхме увлекли в приказки!
— Какво ще ми се извиняваш! — отсича той. — Улиците не са за приказване, а за ходене! А като ходиш, трябва да си отваряш очите! Два лева глоба! — и той енергично изважда химикалката и кочана.
Докато пише, се установява странна тишина. Нина безмълвно гледа в него. Той вдига глава веднъж-дваж и сякаш някак разбира, че прекалява.
— Женени ли сте? — пита той, за да прикрие обзелото го за миг смущение.
— Не.
— Защото… женените винаги минават по пресечката! — забелязва той и внезапно спира да пише. После ни разглежда добре и като че отгатва, че никой не е имал умишленото намерение да му оспорва властта, нито да го унижи, нито да го обиди…
— Слушай — казва милиционерският старшина, като се старае да запази сериозния израз на лицето си. — Хайде, от мене да мине! Друг път си отваряйте очите! Че то е заради вас, бе!
Затваря чантата и си отива.
Нина се усмихва и чувствувам как жестът на милиционера я освобождава от бремето на цял един груб ден.
> КРАЖБИТЕ
Приятел журналист, с когото току-що сме обядвали заедно, ме кани:
— Ако нямаш друга работа, ела с мене в съда, трябва да пиша за едно дело.
— Интересно ли е?
— Ами! Някаква крадла, типичната история… продавала в държавен магазин за своя сметка…
— Колко е задигнала?
— Признала е 12 хиляди, но кой знае колко са… Може да са по-малко, може да са повече… Нали знаеш как стопанската милиция ги разкрива тия работи… Избират си някаква предполагаема цифра и След това държат човека на пост и молитва, докато не признае горе-долу същата сума… следствие — майка плаче… Но тази е била упорита. Въртяла ги е горе-долу цяла година!
— Млада ли е? — питам просто от любопитство.
— Трябва да има 28-30… Интелигентно момиче… просто да му се чудиш на акъла… Крадеш, крадеш, ама защо така глупаво се оставяш да те хванат! — моят приятел явно й симпатизира.
— Как са я хванали?
— Както почти винаги ги хващат! По харченето на парите! Ако не е започнала да харчи, няма начин да я разкрият. Толкова прост и тънък трик е приложила, че няма никакви други доказателства освен това, което е признала. А на бас, че много хора, които продават държавна стока, правят същото. Няма начин да бъркаш в меда и да не си оближеш пръстите…!
— Омъжена ли е?
— Разведена!
— Хубава ли е поне?
— Доста хубава!
Решавам да отида с него, за да видя края на делото, което започнало сутринта. Приятелят ми е специалист по съдебните въпроси и дори има своя колона във вестника, която се явява от време на време. Дълги години съдебните и криминалните истории нямаха достъп до печата. Смяташе се, че те представляват нетипичната отрицателна страна на социалистическия живот и затова не биваше да им се дава гласност. Но впоследствие изглежда, че отрицателните явления станаха толкова типични, че тяхното появяване в печата стана неудържимо. Толкова повече, че според някои по-нови разбирания печатът можеше да изпълнява своеобразна роля, като дава назидателна гласност на по-характерните престъпления.
— Ще пишеш ли за нея? — питам пътьом приятеля си.
— Где да знам! От една страна, тя е много типичен случай. Аз смятам, че маса народ прави същото, но по-тарикатски. От друга страна, си казвам — защо ще пиша за нея, когато тя е толкова дребна риба и явно няма никой, който да се застъпи за нея. Знаеш ли, че всеки път, когато набарам нещо по-едро, моментално отнякъде се обаждат и това… другарят е сбъркал, но е наш другар… А пък за това момиче, какво да ти кажа… тя е жертва. Типичната жертва. И на себе си, и на обществото!
Ние влизаме в хладния полумрачен хол на Съдебната палата. После се изкачваме на третия етаж. Това е зала номер девет. Вътре има само няколко души, явно кибици, които нямат какво да правят. Докато сядаме, пристигат още неколцина, вероятно познати или приятели на подсъдимата, тъй като лицата им са угрижени. Те тихо си разменят по някоя дума, може би се опитват да отгатнат колко голяма ще бъде присъдата.
— Колко смяташ, че ще я осъдят? — питам моя приятел.
— Ако няма нещо по-специално, ще получи до пет години, което значи, че ще лежи не повече от две години. А с връзки и помилвания може да излезе и по-рано!
Вратата вляво, която води към скамейката на подсъдимите, се отваря и се появява милиционер. Зад него се показва жена, облечена в бяла блуза и тъмна пола. Силен ток ме разтърсва и сякаш косата ми се изправя. Не мога да повярвам на очите си. Колко добре познавам това лице с неговата остра, сякаш неотстъпчива красота, с гордост, заключена във властните устни, с нежната строгост на бузите му, с непримиримостта на големите зелени очи и изящната линия на веждите й. Това е Ирина, която не съм виждал от седем или осем години. Същото ярко червило, същата болезнена белота на кожата, същата прическа на буйните черни коси, същата обичайна поза с леко отметната назад глава.
— Познаваш ли я? — пита ме приятелят ми, забелязал промяната в мен.
— Да — казвам аз. — Но тук сигурно има някакво недоразумение!
— Недоразумението е вътре в тебе! — забелязва той.
Той е прав. Недоразумението у мен идва от това, че не мога да приема, че Ирина, която познавам, и Ирина, която застава на подсъдимата скамейка, са един и същ човек. Искам да кажа на моя приятел, че тя беше един от най-свестните, най-принципните и най-почтените хора, които бях срещал дотогава. Познавах я от общинската болница, където лежахме в съседни стаи. Тя имаше милиарна туберкулоза и се спаси по чудо. Помнех много часове, в които чувах през стената как тежкото дишане на задушаващ се човек секваше за секунда. $а да може гласът да извика:
— Докторе, не искам да умирам!
После дойде бавното, колебливо възстановяване. Тя беше 20-годишна, следваше ветеринарна медицина, четеше много и обичаше Бах. Беше много красива. До такава степен, че красотата й всяваше смут у младите хора наоколо. Но ако обожателите около нея бяха малко, това идваше от страха, който тя създаваше с прямото си поведение и острите и твърде интелигентни въпроси. Тя не можеше органически да понася притворство, лицемерие, ласкателство или глупави мъжки комплименти. В нея имаше идеалистична непримиримост спрямо всичко.
Когато разбра, че е прескочила трапа, тя ми каза:
— Връщам се от оня свят с едно обещание — че ще живея честно! Понятието честност разви у нея почти маниакални комплекси. Тя напусна болницата преждевременно, защото не било честно да заема легло, от което други хора се нуждаели. Тя напусна ветеринарния факултет, защото не било честно да следва наука, която не обичала. Тя напусна приятеля си, защото не било честно да му губи времето, тъй като нямала намерение да живее с него. Тя отхвърли маса най-съблазнителни предложения за женитба именно защото не били честни. Тя отказа да ползува каквито и да е връзки, за да си намери по-добро жилище или работа. И в редките часове, когато я извеждах на вечеря, идваше само при условие, че ще отидем в евтино заведение и че тя ще плати половината от сметката.
— Може да ти изглеждам смешна — казваше тя, — но така ми е по-спокойно и по-приятно.
После постъпи като продавачка в магазин за книжарски стоки и книги и беше много щастлива, че можеше да чете всяка новоизлязла по-свястна книга. Но когато веднъж я помолих да ми запази някои книги, които моментално се изчерпваха, тя се усмихна и поклати отрицателно глава:
— Знаеш моите принципи!
— Но всички правят така — казах аз.
— Всички могат, а аз не мога! — отсече тя.
Познавам малко хора, които са имали така ясно формулирано желание да служи честно и почтено на другите, на обществото. Но в службата й не я обичаха именно защото беше непримирима. Тя не желаеше да прави никакъв компромис, рязко и категорично бе изказала мнението си за шефовете на нейното предприятие, които бяха истинска банда негодници, но с важни връзки и, разбира се, сблъскването между нея и действителността бе неизбежно. Тя трябваше да напусне книжарницата и за да се прехранва, стана келнерка, което поне в речника на нашата суетна софийска интелигенция беше някакъв вид падение. И оттук аз бях загубил следите й.
Докато си припомням всичко това, съдът влиза, ние ставаме, пак сядаме и делото започва. Сутринта са били разпитите, сега са пледоариите и тъй като всичко се движи по ускорената система, присъдата ще бъде произнесена след около час или два.
Престъплението на Ирина се състои в това, че като отговорник на бара на един хотел в продължение на няколко години тя систематически е купувала от магазините напитки, които е продавала със съответната надценка в държавния бар, като печалбата е слагала в джоба си.
— Аз ти казвам, че почти всеки на такава работа прави това! — подчертава моят приятел. — Толкова просто е с една каса държавен коняк да продадеш и една каса свой. Двеста на сто надценка! Кой може да докаже, че има разлика в двата коняка. Разбира се, когато купуваш коняк или каквото и да е за тази цел, никога не взимаш количества, защото могат да те доложат, но какво ти струва да обиколиш пет магазина и вземеш десет бутилки…
Слушам с половин ухо обясненията за техниката на кражбата, защото цялото ми внимание е върху Ирина и върху един-единствен въпрос:
„Защо е направила това?“
Ако ми кажеха, че папата е станал мохамеданин или Брежнев се е поклонил на гроба на Хитлер, по-малко щях да се изненадам.
Докато трае делото и се редят гласовете на съдии, прокурор, защита, тя стои безмълвна, с поглед, втренчен в прозорците, и изглежда напълно отделена от цялата атмосфера в съдебната зала. Върху лицето й едва-едва проблясва усмивка, като че тя си припомня нещо твърде далечно и може би приятно. Струва ми се, че е приела напълно съдбата си, че е настъпил краят на непрестанните й въпроси, както и краят на неотстъпчивите й принципи. Но това, което ме порази повече, беше, че нито за секунда върху лицето й не се появи дори най-слабият израз на съжаление. Пред мен беше жена, която седеше на пейката и чакаше да я изпратят в затвора за три, пет или десет години с равнодушие.
— Тя не съжалява — забелязвам тихо.
— За какво да съжалява? — отвръща приятелят ми. — Според мен тя напълно съзнателно е избрала този път и може би напълно съзнателно е стигнала до това място!
— Какво искаш да кажеш? — питам аз.
— Искам да кажа, че това не е обичайното подхлъзване… лакомия за пари… или удряне през просото… Колкото повече я гледам, толкова повече ми се струва, че зад всичко това стои силна, основна причина, че поради същата причина тя би могла и да убие някого… И изглежда, че основанието й е толкова голямо, че не й пука от нищо… Погледни как гледа на съдиите като на мухи…! — моят приятел, който е доста темпераментен човек, започва да се вълнува.
Напразно чакам да ме забележи. Само веднъж или два пъти тя се обръща към залата, но погледът й не се спира никъде. Идва ми да вдигна ръка и да й махна.
Процедурата продължава. Прокурорът, млад дебел човек с големи вежди и гъгнив глас, не се смущава от липсата на публика и сякаш сам се любува на собственото си слово. Той амбициозно е събрал в речта си всички вестникарски клишета за „кърлежите, които смучат кръвта на трудовия народ“, за „остатъците от буржоазно-капиталистическото възпитание“, за ограбването не само на „материалните, но и на духовните ценности на социалистическото общество“, „лекомислената безотговорност“ и така нататък. Той се обръща към моята Ирина и я пита патетично:
— Какво възпитание може да даде на децата си такава майка, ако въобще някога стане майка?
Това е най-болезненото място на Ирина. След тежкото боледуване тя не може никога да има деца. Поглеждам към нея в очакване да видя силна реакция.
Нищо. Тя продължава да стои невъзмутимо и да гледа в прозореца, като че прокурорът говори за някой друг.
— Какъв е адвокатът й? — питам моя приятел.
— Служебен — отвръща той. — Тя отказала да вземе адвокат.
— Това почва да ми прилича повече на самоубийство — казвам аз.
Защитата протича в по-формален вид. Адвокатът, младо момче, явно завършило преди няколко години, проявява удивителен такт да не говори празни фрази. Той казва, че неговата довереница всъщност не му е доверила много нещо, но от данните, с които той и съдът разполагат, може само да се гадае за мотивите на престъплението. И тук той каза, че подозира „дълбоко лични, или както човек чувствува — трагични мотиви“. Но той смята, че би било твърде произволно да се търсят зад тези мотиви обществено-политически подбуди. Адвокатът добавя, че в целия си предишен живот Ирина е била известна като изключително честен и принципен гражданин, че е страдала за това. При тази забележка прокурорът измърмори: „В нашата страна никой не страда заради честност.“
Мнението на защитата е, че подсъдимата е действувала по силата на чисто вътрешен импулс, на единична реакция, която не е характерна за нея.
— Той се опитва да получи условна присъда, но не смятам, че това е възможно — коментира моят приятел.
Съдията, който води делото, изглежда малко объркан. Той ми прилича на не особено опитен юрист, който бързо се е издигнал по неюридически начини. Но тъкмо липсата на опит му придава повече човечност. Може би разчувствуван от красотата на Ирина, той се опитва да бъде внимателен и да вникне в случая. На няколко пъти забелязвам, че той се вглежда в нея, но нейното равнодушие го смущава още повече.
Накрая той я пита дали има да каже нещо.
Сега за първи път чувам гласа й:
— Не, благодаря — казва тя. И пак се заглежда в прозореца.
Съдът се оттегля на съвещание. Хората наоколо шепнешком разговарят.
— Това е съвсем формално — казва моят приятел. — Всичко е решено още преди делото. Струва ми се, че ще получи някъде около 4 години.
Той познава с удивителна точност. Присъдата е четири години.
Докато председателят на съда бавно произнася присъдата в името на народа, Ирина е застанала права и е вперила очи в него. Струва ми се, че всяка секунда тя ще изкрещи нещо. Но бурята, която се надига върху лицето й, внезапно се разбива в някаква непреодолима стена и докато съдията изрежда параграфите за конфискация на имуществото, Ирина отново се обръща към прозореца.
— Ако искаш да я видиш, аз мога веднага да уредя! — прошепва на ухото ми моят приятел.
Кимвам утвърдително.
Заседанието свършва, съдът излиза и милиционерът извежда Ирина през вратата, от която бе влязла. Напускам бавно залата и всичко ми се струва като лош сън.
— Готово! — моят приятел бързо се завръща. — Само че извинявай, трябва да сме двамата… Казах, че ще пишем за вестника…
И докато той ме води по коридора към помещението за срещи с подсъдимите, чувствувам как всичко у мен се стяга за твърде болезнена среща.
* * *
Докато приближавам към стаята за свиждане в съда, чувствувам, че съм станал свидетел на житейска нелепост, която моят разум отказва да проумее. Излизаше, че Ирина се бе спасила от смъртоносната прегръдка на туберкулозата само за да може да получи четири години затвор, че целият й стремеж към чист и честен живот я бе поставил на подсъдимата скамейка като крадец… Струва ми се, че има някаква фатална грешка, защото не мога да си представя как това момиче се е оплело в престъпление от този род, както не мога да си представя, че по силата на присъдата тя наистина ще трябва да прекара години в затвора. Потръпвам, като си помисля, че вече е прекарала близо година предварително следствие в тясна килия, с отвратителна храна, с внезапните повиквания за разпит, със суровото обръщение на следователите: „Гражданко Иванова!“
— Тя изглежда много пешкин жена! — казва моят приятел, който вероятно очаква да му разкажа повече за подсъдимата.
Влизам в стаята с известно смущение. Все пак има нещо арогантно да влизаш свободно при човек, който няма никаква свобода. Това неволно ме поставя на страната на прокурора и съдиите.
Ирина не е сама. Освен милиционера, който чете вестник в ъгъла, пред нея са застанали адвокатът й и непознат мъж, чиито панталони от офицерски габардин показват, че е ведомствен гражданин. По-късно научавам, че е следователят й. Дочувам последните му думи:
— Помисли си — казва той, като гледа упорито в нея. — В края на краищата за твое добро е!
— Благодаря — тя издържа на погледа му с еднаква твърдост и имам чувството, че никакъв следовател не може да я уплаши.
Адвокатът и следователят си тръгват. Но последният внезапно спира пред мен:
— Ако сте й приятел — казва той, — кажете й, че твърдоглавието до ни къде не води!
Преди да отговоря, нейният глас прозвучава остро зад гърба ми:
— А мекоглавието къде води?
Върху лицето й триумфира подигравателна усмивка.
Онези двамата вдигат рамене и излизат. От всичко това разбирам, че нещата не са свършили дотук и че вероятно заключенията на цялото следствие са били доста неясни. И може би в тази тъмнина стои прикрита някаква друга истина, някаква надежда.
Първият ми смут идва от това, че тя не се изненадва от посещението ми. Не само не възкликва, но дори не реагира, като че никога преди не ме е виждала. Моят приятел ме поглежда въпросително и отива при милиционера в ъгъла. Заговаря нещо с него.
Ирина е седнала върху дървената пейка, облегнала се е на стената, преметнала крак върху крак и пуши. Изглежда изпълнена със спокойна решителност и моята представа за разбита от самосъжаление, хленчеща нещастница се оказва сантиментална измислица.
— Как си? — казвам аз глупаво.
— Добре съм — отвръща тя като че с известна досада. Чувствувам, че трябва да обясня защо се намирам в съда.
— Аз случайно минавах през съда и те видях…
— Е — отвръща тя, — едни идват тук по работа, други идват за сеир! Настъпва неловко мълчание. Не зная откъде да започна. В дъното приятелят ми говори с милиционера за някакъв техен общ познат.
Сядам до нея. Лъхва ме миризма на силен парфюм. Виждам, че обувките й са съвсем нови, модни и вероятно доста скъпи. Забелязвам на пръста на дясната й ръка много хубав стар пръстен.
— Предполагам — започва тя с ясен глас, — че сега ще ми кажеш, че най-малко си очаквал мен да видиш тук?
— Наистина — отговарям аз, — като те видях, не можех да повярвам! Думите ми, изглежда, я жегват. Тя се раздвижва и извръща глава към мен:
— А защо да не можеш да повярваш? — тя извисява глас. — Толкова трудно ли е? Или пък ти е невъзможно?
— Защото те познавам — опитвам се да смекча тона. Тя се изсмива грубо и някак грозно.
— Познаваш! — казва тя. — Никой никого не познава! — и внезапно до бавя: — И аз не се познавам!… Мислиш, че си едно… години наред мислиш, че си едно… пък после изведнъж излезе, че си нещо съвсем друго!
Това звучи като покана за изповед.
— Разбирам — казвам аз.
— Нищо не разбираш! — прекъсва ме тя. — Ти ще разбереш нещата само когато седнеш тука — тя удря с длан по скамейката и заядливо продължава. — Но тебе няма да те сложат, защото ти знаеш как да крадеш! Аз пък не знаех! Нито искам да знам!
Става ми ясно, че трябва да сменя посоката на разговора, ако искам въобще да има разговор.
— Аз не съм дошъл тука нито да те обвинявам, нито да те оправдавам — на свой ред повишавам глас. — Ние бяхме приятели и идвам да те видя като приятел!
Това й прави някакво впечатление. Строгостта на лицето й омеква, язвителната усмивка изчезва. Заговаряме за нашите стари приятели от общинската болница — кой умрял, кой оцелял, кой още се влачи по санаториумите. Ирина не е имала връзка с външния свят от близо година и затова приема остарели събития като новини. Вестта за смъртта на наш общ приятел силно помрачава лицето й. Тя загасва цигарата и въздишайки, казва:
— Защо добрите хора умират, а лошите живеят по сто години! — Очите й се овлажняват и тя внезапно казва:
— Понякога съжалявам, че изобщо… — не довършва изречението и само поклаща глава. Върху лицето й преминава вълна от тръпки, тя свива устни, за да се овладее, и после ме поглежда. Блестящите й очи сякаш казват: — „Аз знам много добре какво съм направила и защо съм го направила и не искам никой да ме съжалява!“
Сега за първи път ми минава през ума, че единственото обяснение за кражбата може би е друг човек, че цялото й упорство, продължило една година и завършило с четири години присъда, може би идва от фанатичното желание да се скрие друг човек.
— Ще обжалваш, нали? — питам аз.
— Не — отвръща бързо тя.
— Защо?
— Защото ми е все едно!
— Може би ще намалят присъдата и като ти зачетат предварителния арест, ще излезеш направо.
— Къде да изляза? — запитва тя с притихнал, но пълен със сила глас.
Тя ме гледа в упор и прилича на учителка, която е раздразнена от елементарната липса на знания на ученика. И за да не ме остави в неведение, Ирина продължава:
— Ако ти смяташ, че животът ми е бил много хубав и че ми е мъчно за това, което сега губя — много се лъжеш! Даже напротив, драго ми е, че се махам оттук и поне четири години няма да се срещам и виждам с доста честни и почтени граждани…
— И с такива като мене! — забелязвам.
— Да, и с такива като тебе! — казва тя и пак снижава глас. — Ти не крадеш ли? Твоите колеги писателчета, журналистчета — не крадат ли? Много повече от такива като мене! Защото крадете истините на хората, на маса хора, и им ги подменяте с лъжи! Защото за тебе и за твоя приятел там, в ъгъла, аз вероятно съм буржоазен рецидив в социалистическото ви общество, аз съм помощникът на дявола, дошъл в рая на ангелите, а? Е, да, ама тия ангели имат по-черни души от моята, вярвай ми! Видя ли го одеве прокурорчето? Докато джафкаше, аз го гледах и си мислех какъв мазник е, аз познавам този тип, колко метани е направил, колко народ е ударил с лактите, колко истини е изнасилил, само за да се подмаже и да докопа местенцето! И той ще ме съди! Ами председателят на съда? Ами моят следовател? Ако имаше начин да се измери престъпността на всекиго, щеше да видиш, че моите 12 хиляди лева са нищо, детска работа!
Тя отново запалва цигара и продължава:
— Ако искате да пишете за истинските крадци в тая държава, нямате работа при мене. Губите си времето. Те са на друго място. Но на вас не ви стиска да идете там. Пък и едва ли ще ви пуснат. Много ви е по-лесно да дойдете при мене или при такива като мене! Кажи, другарю писател, как в тая държава при горе-долу не много различни заплати някои хора имат луксозните апартаменти, вилите, колите, разходките по чужбина, любовниците, кучетата и много други работи, а такива като мене нямат нищо. Питам те! Дали тези работи си ги купиха с честните заплати, които им ги плащат по ведомствата, или пък някъде има специален магазин, където тия работи се продават по-евтино? Кажи ми де? Ако излезеш на улицата, не можеш да преброиш мерцедесите? Казват, че един струва между 15 и 20 хиляди лева. Как се икономисват тия пари? Откъде са дошли?… Когато следователят ми задаваше този въпрос на мене, аз му върнах въпроса и му казах, че ще му отговоря, когато той ми отговори. Същият въпрос. Задавам го и на тебе! Откъде всички тия високопоставени и полувисокопоставени граждани взеха богатството си? Изкараха го с труда?
Сега разбирам, че Ирина нито се оправдава, нито се защитава. Тя напада. И тъкмо нападателният й тон още веднъж ми подсказва, че тя вероятно не е участвувала в никаква кражба и че всъщност плаща чужди грехове. Никога преди гласът й не бе звучал с такава остра злъч и може би омраза.
— Всяка връзка в тая държава е кражба — декларира тя, — защото ощетява невинни хора! Всяка привилегия е кражба, защото е за сметка на непривилегированите! Всяко бутане по службите, пререждане, нагласяване на нещата — всичко това е кражба. Знаеш ли какво ми каза една книжарка, с която бяхме заедно в килията? Системата краде от нас, затова ние трябва да крадем от нея!
— Но кой е системата? — питам аз.
— Системата — това е организацията на големите крадци! Тия, дето нито ти, нито твоят приятел смеете да анкетирате! И съдът принадлежи на големите крадци, които съдят нас, малките крадци, загдето им намаляваме откраднатото! — казва тя с категоричност, която ми напомня на ремсистки декларации от преди войната.
— Ти си спомняш що за наивна и глупава кокошка бях — продължава Ирина. — Знаех, че по света има много кал, но исках да живея някак различно… ИСКАХ ДА ЖИВЕЯ, КАКТО ДУМАТА ЖИВОТ ИЗИСКВА… Тоест да съм това, което съм… никакви компромиси, никакви безотговорности… Както ти казах… знаех, че ще е тежко… илюзии не съм си правила… Но след като години наред откриваш, че почти всеки, с когото съдбата те е сблъскала, излиза накрая мъничък сметкаджия, елементарно егоистче, което е поставило себе си в центъра на света, след като виждаш, че човешките отношения стават все през задната врата, започваш да се чувствуваш като самотен изрод, който или трябва да се хвърли под трамвая, или да избяга… Господи, като си помисля през какви хора съм минала… И всеки те удря с някакво длето… Днеска очукат нещо от тебе, утре друго… и след време ти се чудиш… а бе аз ли съм, или не съм аз… Как е твоят приятел Васил? — тя ме погледна изпитателно. — Нали толкова години се би в гърдите за принципи и истини, вдигаше гюрултии, протестираше… докато накрая му дадоха един голям кокал и цялото му геройство се изпари яко дим… Много са като него… И ти идва на ум постепенно… с годините се увеличава… като вода, която се събира зад бараж… казваш си… А защо и аз да не му извъртя една мръсотия на този мръсен свят?… За наказание, ако щеш! За отмъщение!… И идва време, когато баражът, дето си го държал с всички сили, се срутва… Но понеже не си крадец, понеже не знаеш да крадеш, те хващат… Нали знаеш старата приказка — че те съдят не загдето си откраднал, а загдето не знаеш да крадеш, загдето са те хванали!
Сега тя изведнъж се разсмива и с различен глас добавя:
— От това не става твоят репортаж, а? Няма да можеш да пишеш за нещастната девойка, която се подхлъзнала! Аз съм убеден крадец, бако! Аз си имам идеология! И позициите са ми много силни, за да може да ги издържи едно сантиментално репортажче!
— Остави тия приказки — казвам аз, — помисли с какво мога да ти помогна!
— Защо ще ми помагаш? — тя отново се заяжда. — За да си успокояваш съвестта, че, видиш ли, не го оставихме това хубаво момиче да пропадне… Не! — Ирина спира за момент, за да добави. — Можеш да ми помогнеш!… Като ме опишеш! Но такава, каквато съм! Ясно ли ти е, такава, каквато съм, и без никакви мармалади отгоре!
Не зная какво да отговоря, когато тя тъжно поклаща глава и казва:
— И тебе трябва да те осъдят, Георги! И всички като тебе! Защото и вие сте крадци! Само че на едро!
— Остави тия глупости — мръщя се аз и й казвам, че най-добре е да намеря свестен адвокат и да обжалваме делото, толкова повече, че няма никакви доказателства освен изтръгнатото от нея самопризнание. Но тя е толкова под ефекта на своето слово, че ме слуша със снизходителна усмивка. Накрая ми казва:
— Недей да си правиш труда! Моето място си е там, вътре!
Сега милиционерът ми казва, че колата долу е дошла и трябва да излезем. Подавам й ръка. Ирина въобще не я поема. Двамата с моя приятел сме при вратата, когато тя внезапно силно извиква:
— Аз нищо не съм откраднала, Георги! Нито стотинка! Това е самата истина!
Отнасям със себе си един пронизително-искрен поглед. Година по-късно се оказва, че горката Ирина просто приела вината и мълчала, за да не натопи човека, когото обичала.
* * *
Съвременната българска художествена литература, чието създаване е организирано от режима, продължава да твърди, че отразявала „реалистично“ съвременния живот в България. Дотук в тези репортажи ние видяхме как основни явления на този живот и основни теми са или напълно пренебрегнати, или твърде бледо засегнати от въпросната художествена дейност. Човек има впечатлението, че авторите на произведения за съвременността живеят много далеч от действителността, че са се изолирали върху някакво щастливо островче и умишлено не желаят да видят големите и дълбоки конфликти, които разтърсват душевността на народа, на чийто език тези автори пишат. Аз си мисля, че ако всяка художествена литература по света се опитва с всички сили да вникне във времето и действителността, то днешната българска художествена литература с всички сили се опитва да прави точно обратното — да избяга от тях.
На мене никак не ми е ясно как може да се говори за вярност към живота, когато представянето на този живот се свежда едва ли не до нещо като потпури от сладникави оперети. Това чувство идва особено силно у мен, когато мисля за невероятния разцвет на едно от най-характерните явления в днешна България — кражбите. Това явление не само разбива на пух и прах блудкавата пропагандна измислица за високонравствената комунистическа душевност или общоприет „кодекс на комуниста“, но поставя може би най-сериозната въпросителна в нравственото развитие на българите. Защо един народ, който бе пословичен със своята вродена честност, сега се оказва трагичен пленник на обратното?
Ако съдебните власти и милицията публикуваха точни данни за откритите кражби из страната, на човек ще му се завие свят. При това те са малък процент от неоткритите, неоткриваемите и законно прикритите кражби. Кражбите са едно от най-типичните явления, придружаващи строителството на социализма или комунизма в цяла Източна Европа. Онова, което важи за България, важи в още по-голяма степен за СССР и другите източноевропейски страни. Не може да се избегне заключението, че комунизмът научи (или тласна) цели народи с различна култура, различна религия, различна национална трагедия, различен национален характер — към едно и също нещо — ДА КРАДАТ. Би могло да се каже, че КРАЖБАТА е обединителен, интернационален елемент в живота на народните демокрации.
Но нека веднага кажа, че аз не говоря за всякакъв вид кражба, а за най-типичния и най-популярния — КРАДЕНЕ ОТ ДЪРЖАВАТА.
Всички богатства в България и другите подобни страни принадлежат на държавата. Така че дълго време преди възникването на новобогаташовата обществена върхушка човек можеше да краде само от едно място — държавата. Дори законодателството по мое време отразяваше това положение. Ако един човек ограбеше друг човек, вземайки му всичко, което можеше да му се вземе, наказанието беше до три години затвор (първия път условно). Но ако човек откраднеше от държавата нещо на стойност над 50 лева, големи присъди от по 5, 10 или 20 години затвор се произнасяха като добро утро. Пък и какво ли човек можеше да открадне от друг човек, да кажем, през 50-те години, когато сякаш всички бяха еднакво бедни. Впоследствие това равенство доста се измени и днес може да се каже, че докато една част от населението си остана бедна, друга, макар и неголяма част, успя да натрупа доста работи за крадене.
Но пак подчертавам, моят разказ се отнася изключително до кражбите от държавата, тъй като тези кражби надвишават значително по обем и по смисъл класическото присвояване на чужди вещи. Това, че гражданите крадат от държавата, която твърди, че е тяхна собствена държава (за разлика от капиталистическите държави), е най-показателно не само в нравствено, но и в чисто политическо, и в чисто философско отношение. Защото тук не става дума за традиционните крадци, а за появяването на съвсем нов исторически вид крадци. В огромното си мнозинство това са хора, които едва ли някога при други обстоятелства биха дръзнали да посегнат на неща, които не са техни. Психологията на тези хора е далече от тази на традиционните взломаджии, касоразбивачи, фалшификатори, джебчии и прочие. Преди всичко новият вид крадци, който за удобство нека наречем социалистически вид крадци, са професионални хора, често пъти изповядвали цял живот безупречна нравственост и високи принципи. Нещо повече, ако се поровите в биографиите на мнозина, осъдени за крадене от държавата, вие ще видите, че това са главно твърде активни граждани със значителни трудови успехи зад гърба си, добри организатори, инициативни, умни и находчиви в цялата си дейност. Едва ли ще срещнете между социалистическите крадци мързеливци, тъпи функционери или обществени лентяи. Запомнете този елемент. СОЦИАЛИСТИЧЕСКИТЕ КРАДЦИ са РАБОТЛИВИ ХОРА, чрез техните ръце, чрез техния труд обществото е реализирало много печалби. Един от моите познати в криминалния отдел на милицията казваше с тъжна ирония, че стопанските крадци представлявали най-умната и най-инициативната част от населението и че с тяхното затваряне обществото губело много повече, отколкото загубата, причинена от кражбите. „Аз не само не бих ги пратил в затвора — казваше този другар, — но бих ги върнал с награда на работните им места!“
По принцип всички тези хора работеха с материални богатства. По професии това бяха: закупчици, магазинери, отчетници, управители на ресторанти, магазини, предприятия, продавачи, касиери, счетоводители… т.е. хора, през чиито ръце минаваха пари. Всеки български гражданин би могъл да си припомни как преди известно време в местния ресторант или пивница, или магазин, или бензиностанция дошъл нов човек. С неговото поемане на работата нещата бързо се променили. Всичко станало далеч по-организирано, много по-добри и по-качествени стоки се появили или пък самото обслужване било революционизирано. Просто новият управител си знаел работата. И как се сприятелил с всички, и колко добър и услужлив човек бил. И хората се радвали на неговото присъствие и на това, че улеснявал живота им, докато година или две по-късно най-неочаквано из квартала се появили познатите лица на хората от стопанската милиция, които тихичко събирали сведения за въпросния инициативен гражданин. И малко по-късно се разнесла новината, че го надчели с някаква солидна сума и за да не стават грешки, го прибрали вътре. На негово място застанала скучната физиономия на някакъв служител, който само за седмица или две зарязал всичките инициативи на своя предшественик, защото бил мързелив, глупав и страхлив човечец, но все пак наш, честен другар.
„Крадецът — казваше моят познат от милицията — изкарва и за себе си, и за държавата. Мързеливият глупак, който идва на негово място, не може да изкара нищо и фактически ние губим с такива честни некадърници далеч повече, отколкото и най-сръчният крадец може да открадне.“
Техниката на кражбата от държавата почти винаги е свързана с отчитането. В ресторантите например принципът на незаконното печелене на пари е бил да се отчете, че са вложени повече и по-скъпи продукти в дадена храна, отколкото в действителност, и разликата да се сложи в джоба. Или пък да се намери начин порциите да бъдат повече на брой (без да се засяга грамажът им), отколкото следва от поръчката, и пак разликата да се сложи в джоба. Да се продава едно качество стока за по-високо качество бе също един от популярните методи. Такъв беше случаят с известния процес на месарите, които натрупали доста пари, продавайки второ качество месо за първо. Там, където водата можеше да вземе безпрепятствено участие в превръщането на качеството в количество — всевъзможните видове алкохолни и безалкохолни напитки, също се натрупваха добри печалби. Продаването на своя стока в заведения с висока вътрешна надценка е може би най-популярният трик във всички барове и ресторанти из страната. Друг трик, който се прилага редовно при боравене с машини, съоръжения и особено с коли, е бракуването с протокол на най-редовна стока и продаването й след това на безценица на приятели или подставени лица, които пък след това ги препродават на редовната им цена. Работниците из предприятията, които употребяват скъпи или редки метални композиции, или каквито и да е скъпи или търсени материали, винаги отчитат, че са употребили повече материал, отколкото в действителност е било употребено, и разликата, разбира се, се измъква навън и се продава. Слушал съм фантастични истории за най-изобретателни похвати от страна на големи и малки крадци. Във вестниците бяха изнесени случаи на плащане на заплати по ведомост на несъществуващи хора или пък покупко-продажба на несъществуващи материали, които след това се отчитали, че били вложени в нещо, където дирите им изчезнали.
Може да се каже, че огромната част от кражбите биваха така изкусно извършвани и документално така добре оправдани, че нямаше никаква практическа възможност да се открият, ако не беше неблагоразумното харчене на пари от страна на крадците. Маса финансови ревизии, тройни контроли, анкети и проверки не можеха да докажат нищо. Единственият факт, който милицията използуваше, беше, че човекът харчеше повече, отколкото печелеше. И затова за дълго време главното внимание на милицията беше да следи за харченето на парите. Ако някой внезапно си постои къща или вила, или си купи автомобил, иди започне през вечер да се появява в скъпи заведения и да води разточителен живот, ако ходи на дълги и скъпи курорти, ако купува скъпи вносни вещи и се облича добре, това беше сигналът. Тихомълком милицията започваше да разследва материалното положение на въпросния гражданин. Но както казах, често пъти това разследване не водеше до никакви други открития освен голия факт, че човекът имаше пари. И за да си спести безплодните усилия да надвие хитростта, милицията прибягваше до старото, изпитано средство. Те арестуваха човека, подлагаха го на пост и молитва плюс денонощни разпити, докато сломеното му тяло смачкаше съпротивата на духа му и той или разкриеше някои от своите хитрости, или пък просто признаеше присвояването на някаква глобална сума. Тъй като милицията нямаше представа от истината, те държаха човека колкото може по-дълго с надеждата, че с всеки ден признатата сума ще се увеличи. В края на краищата се стигаше до истински пазарлъци.
„Ако признаеш още пет хиляди — беше казал следователят на един под-следствен, — ще ти свалим присъдата с още една година!“
С течение на времето, от средата на 50-те години насам, присвояването на обществени средства или просто краденето от държавата се превърна в масово явление. Всеки гражданин, който по някакъв начин докосваше меда, се опитваше най-малко да си оближе пръстите. Хората задигаха от държавата всичко, което можеше незабелязано да изчезне, макар че по някой път задигнатият предмет беше напълно безполезен. Смешно или не, работниците от едно ваксено предприятие задигаха редовно вакса за обувки, която, така си стоеше и съхнеше по домовете им. В други предприятия често изчезваха инструменти, пособия и дребни материали. Шофьори на камиони надписваха несъществуващи курсове и икономисай и я бензин го продаваха за своя сметка и т.н. Понякога хората се организираха за по-ефикасно крадене. Безброй са безупречно функциониращите вериги „управи-тел-счетоводител-касиер“, където и най-щателната ревизия си оставаше безпомощна. Хората, които крадяха сериозно, не бяха глупави. Първата им задача винаги беше да се движат в рамките на закона и отвън погледнато, всичко да изглежда съвършено честно. Тъкмо тези групови кражби бяха и най-големите.
Срещу цялото това изненадващо явление държавата взе бързи, гневни и много сурови мерки, понякога стигащи до смъртни присъди. За един много дълъг период стопанската милиция като че зае напълно мястото на сталинската Държавна сигурност и се превърна в най-голямото страшилище в страната. Партията смяташе краденето от държавата за политическо престъпление, за саботаж и дори предателство и затова приложи спрямо този вид престъпници изпитаните методи от старите времена. Следствията се водеха почти по начина, по който се бяха водили политическите следствия — с жесток натиск, изтезаване и в края на краищата смачкване на всяка съпротива. Едновременно с наказателните мерки партията предприе и огромна, скъпо струваща превантивна работа. В страната бяха въведени най-чести ревизии на всички „подотчетни“ лица, въведен бе повсеместен строг контрол, бяха създадени успоредно контролиращи институции и формулярите за отчетната документация се увеличиха многократно.
Но всичко това никак не спря кражбите. Крадците бързо се приспособиха, станаха по-изобретателни и намериха начини да действуват много по-предпазливо. През шейсетте години рядко можеха да се видят хора, които открито да пилеят пари. А що се отнася до последните години, изглежда този вид престъпност се е развила още повече. В статия на вестник „Труд“ от 23 март тази година се казва буквално:
„Броят на наказаните управители на търговски обекти и магазинери по член 232 от Наказателния кодекс за измамване на клиентите е двойно по-голям през периода 1974–1976 година, отколкото през предшествуващите три години — 1971–1973 г. За престъпления по цените и ценообразуването (чл. 225 от Наказателния кодекс) броят на осъдените нарасна през същия период два и половина пъти.“
А на друго място в тази статия пише:
„Осъдени бяха десетки директори, началници, главни счетоводители — за невярно отчитане на плановете с цел да получат незаслужени премии. В затвора отидоха външнотърговски дейци, ръководни работници в администрацията и услугите — за рушветчийство.“
Това се отнася само до разкритите престъпления или поне до самопризналите се престъпници. Но какво да се каже за далеч по-големия брой кражби, които милицията не е успяла и едва ли ще успее да разкрие. И нещо още по-важно — какво да се каже за онзи вид кражби, които се извършват не само със съгласието, но понякога и с благословията на отговорни хора на властта.
Ето че цялата тази твърде тежка картина на масово присвояване на обществени средства в днешна социалистическа България повдига един далеч по-важен от материалните щети въпрос — въпроса за човешките щети. Защо толкова много съвременни българи са дръзнали да прекрачат границите на вековни народни добродетели? Какво точно стои зад постъпките на социалистическите крадци? Какви са техните истински мотиви, тяхната философия за живота, тяхната психология? Каква е тяхната драма? Изглежда, че предполагаемите отговори са твърде противни на хората, които управляват днес България, и затова те се задоволяват само с най-повърхностни, евтини обяснения. Изглежда, че и в това отношение истината се е превърнала в призрак и за властта, и за нейните сладкопойни чучулиги от улица „Ангел Кънчев“ 5, които не смеят да се взрат в силния образ на социалистическия крадец, за да не би да открият в него собствените си черти.
> ЗАЩО ХОРАТА КРАДАТ ОТ „СВОЯТА“ ДЪРЖАВА?
Дотук, струва ми се, доста ясно се установи, че присвояването на държавна собственост, или по-направо казано — краденето от държавата, е едно от най-типичните явления, характеризиращи същността на обществените явления във всяка т.нар. народна демокрация. Фактическата страна на това явление, както и неговият размер не подлежат на никакво съмнение. За онзи, който все пак иска да се увери по-добре, достатъчно е да посети който и да е окръжен съд в България по което и да е време на работната седмица.
Но за мен като писател тези тъжни факти са само завършеният резултат на голямо, драматично развитие, станало в психологията на огромен брой хора. И тъкмо затова, когато отправям остри думи срещу моите колеги, че не са верни на живота, който ги заобикаля, че дори съзнателно се опитват да се скрият от него, че подменят пълнокръвните, живи герои на една действителност с нескопосани схеми, аз имам предвид пренебрегването на един толкова необходим, елементарен въпрос — „ЗАЩО ХОРАТА КРАДАТ ОТ СВОЯТА ДЪРЖАВА?“ Всяко човешко общество, което поне малко уважава себе си, винаги намира сили да постави пръст в собствените си рани и да си зададе дори най-болезнени и неприятни въпроси. Единствено социалистическо-комунистическото общество в днешна Източна Европа страхливо и гузно отбягва това.
Първият и най-прекият отговор на въпроса „Защо хората крадат от своята държава“ е, че тези хора не смятат тази държава за своя, а за чужда.
Но нещата не са толкова прости, защото на такъв отговор може да се каже, че между крадците, минали и не минали през съдебните зали, има много голям брой хора, за които може да се вярва, че искрено са смятали държавата за своя, много или малко са били рожби на режима.
Нека най-напред се спра на отговорите, дадени досега от отговорни български институти. В началото, когато това явление започна епидемично да се разраства и прикриването му по много причини стана невъзможно, партията, съдебните и милиционерските органи естествено го приписаха на „неизживени буржоазни навици“, „порочни остатъци от психологията на миналото“, „влияние на враговете отвън“ и т.н. По онова време абсолютно всеки недостатък бе приписван неизбежно на горкото черно минало. Като студент и като инженер съм присъствувал на много лекции, беседи и срещи, на които непрестанно ни се набиваше в главата, че човешките недостатъци били част от „разврата на миналото“. Хората, които твърдяха, това, забравяха, че и преди комунизма в България имаше значителна държавна собственрст, имаше огромен брой хора, които служеха на държавата и разполагаха с нейното доверие при боравене с материални ценности. Кражби и присвоявания на държавна собственост също имаше, но те бяха рядкост. Обикновените кражби също не бяха често явление и, което е най-отличително, биваха извършвани от, така да се каже, традиционния вид крадци.
Но за първи път в българската история граждани с професии, образование, инициативни, енергични, с много граждански добродетели масово посягат на държавната собственост. Всеки сериозен български журналист, който иска да потърси истинския отговор на въпроса, би могъл до прегледа всички съдебни папки и милиционерски досиета на осъдените граждани. Тогава ще го порази друг факт — че наистина голямото мнозинство от тези хора са дали значителен материален принос на държавата, в много случаи надвишаващ хилядократно присвоената от тях сума. Повтарям, тук не става дума за класическия тип крадци, които са друг обществен тип, а за нещо съвсем ново — за хора, които би трябвало да бъдат икономическата и духовната опора на обществото. В края на краищата звучи малко странно да казваш инженер-крадец, доктор-крадец, директор-крадец.
Нямам никакво намерение да отричам ролята на човешката алчност, користолюбие, безотговорност, лекомислие и други недостатъци. Роля, която винаги е намирала своите изпълнители. Но когато престъпността придобие един наистина масов характер, когато едва ли не всяко материално подотчетно лице се оказва под непрестанно подозрение в злоупотреба, когато през съдилищата минава безспирен поток от хора, тогава явно обяснението не е в черното минало, нито в разложителното влияние на класовия враг, нито в неизживени буржоазни привички. Престъпността очевидно се подхранва от самата действителност, тя е пуснала своите корени дълбоко в нея и тъй като почвата е твърде благоприятна, се развива със застрашителна бързина.
В един неотдавнашен разговор за престъпността в България главният прокурор на републиката, след като изреди вече стереотипните обвинения срещу миналото, подхвърли, макар и вяло, за някои аспекти на съвременността, които според него благоприятствували престъпността. Той говори специално за „нашите“ другари и тяхното взаимно прикриване. Главният прокурор се побоя да отиде по-далече, но беше напълно ясно, че той има добра представа ако не за отговора на големия въпрос, то поне за посоката, в която трябва да се търси.
Тая посока ни води при вътрешните мотиви на хората, които дръзват да присвояват обществена собственост. Аз лично съм провел немалко разговори било с осъждани граждани, било с хора, за които съм знаел, че са „свили“ нещо зад гърба си. Мога да кажа, че всички тези граждани са обединени от една обща и категорично подчертана линия — че те смятат онова, което са извършили, за напълно справедливо, или по-точно за скрито поправяне на обществената несправедливост спрямо тях.
Един управител на стол, мой добър приятел, човек завидно интелигентен, начетен, с добър вкус и широко сърце, ми е казвал:
„И аз свивам, както всички други. Защото тичам по десет-дванайсет часа на ден, оставам без крака, в последните 15 години съм дал печалба за милион, а получавам по-малко от всеки мамин син, който си чеше задника. Това не са техни пари. Това са мои пари. Ако един ден ме хванат, ще им го кажа. Това са мои нари. Аз не пипам вашето, вземам това, което си е мое!“
Но него едва ли щяха да го хванат, защото той знаеше как да прави отчетите и как да се опази.
Несправедливото заплащане на собствения труд беше един от най-популярните и основни мотиви, които хората предявяваха срещу собствената си съвест.
„Най-големият крадец тук е държавата, така че няма нищо грешно, ако човек се опита да си върне малко от откраднатото“ — беше оправданието на мой познат шофьор на камион, който правеше „черни“ курсове.
За дълго време в България заплащането на инженерно-техническия състав по заводи и фабрики беше толкова мизерно (съгласно Кодекса на труда то не биваше да надвишава с повече от 6 на сто средната работническа заплата), че за да се препитават, мнозина инженери трябваше да прибягват до трикове. Те внедряваха всяко ново производство с първоначално много примитивна технология, далеч под модерните стандарти. Това им даваше възможност да правят в течение на следващите години „рационализации“, чрез които технологическият метод бавно се подобряваше и те получаваха съответните рационализаторски възнаграждения. Но тъй като инженерите и техниците сами не можеха да бъда! рационализатори, което се смяташе за част от служебните им задължения и не се заплащаше, бяха измислени т.нар. рационализаторски колективи, в които се включваше за параван един работник. Погледнато в дълбочина, това псевдорационализиране на един умишлено предварително влошен технологичен метод представляваше най-рафинирана и неоткриваема кражба от държавата. Но последната бе продиктувана не от лакомия за пари, не от самоцелно желание човек да надхитри обществото, а от твърде сурова необходимост. Спомням си, че моята инженерска заплата в ония години ми стигаше само за първата седмица на месеца, без въобще да мога да си позволя и най-малкото разточителство. Инженерите работеха „ненормиран“ работен ден, твърде често и през седмичната почивка, и силите им биваха изцеждани до капка. Срещу всичко това им се плащаше смешно възнаграждение.
„Не мога да оставя децата да гладуват“ — казваше мой колега, когато председателят на рационализаторската комисия вдигаше въпросително вежди над поредното предложение за рационализация. Пак по същите чисто човешки причини, като противопоставяне на съвестта срещу черната експлоатация от страна на държавата, много нормировчици с добри сърца пускаха първоначалните норми за всяко ново производство доста по-ниско от реалното. Това даваше възможност на работниците да изкарват в течение на две-три години „наднормени“. Нормировчици те съветваха хората никога да не преизпълняват нормата с голям процент, който веднага би показал, че тя е фиктивна и би могла да бъде завишена със скок. С времето нормата ставаше реална, но хората вече бяха изтръгнали по някой лев от нея. Това бяха ощетявания на държавата, каквито никаква стопанска или криминална милиция не можеше да хване. И според мен в по-късните години този начин на непряко присвояване на обществени средства стана главният, може би защото беше и най-безопасният.
Ала едновременно с чувството, че поправят сурова обществена несправедливост, в хората, които бяха започнали да присвояват държавни вещи или пари, се надигна и едно-друго оправдание, което в последните години щеше да стане нещо като идеологическа мотивировка на кражбата.
„Всички крадат! А тия, които са най-горе, крадат най-много!“ — тези думи съм ги слушал десетки пъти при най-различни обстоятелства. Било когато кварталният зарзаватчия „удря“ паланзата, било когато келнер надписва, било когато човек забележи, че помпата на бензиностанцията вкарва в резервоара въздух или когато пробутат развалена или некачествена стока.
Онова, което моята позната Ирина каза при свиждането ни в Съдебната палата, че системата представлява организация, създадена от големите крадци, беше по същество най-популярното убеждение навред из страната. За всеки не-предубеден наблюдател на социалистическата система е ясно, че в дъното на нещата стоеше примерът на големците. А тия големи властвуващи граждани бяха изградили система от неписани закони, която им даваше възможност да извършват най-крещящи несправедливости. Членове на Политбюро, членове на Централния комитет на партията, министри и заместник-министри, шефове на разни ведомства, всякакви големи началници почти без изключение и без никакво морално оправдание погазваха декларираните от собствената им власт принципи на справедливост. В тези репортажи аз доста подробно вече се спрях на силно деморализиращия населението ефект на привилегиите, узаконеното връзкаджийство, разврата на властта. Примерът на ръководителите винаги във всички общества е установявал нивото на общия критерий за нравственост, добро детелност и престъпност. И затова моето собствено заключение от всичко, което съм видял и чул във връзка с това повсеместно отношение към обществената собственост, е, че главната, почти изключителна вина носят ръководителите, видните граждани, ония, които нормално никакъв държавен съд не може да съди, но които в края на краищата ще получат присъдата на времето.
Какъв пример за честно отношение към държавните пари можеше да даде един мой колега, известен български писател, който периодично си уреждаше през задната врата претопяването на съчиненията му, които събираха прахта по книжарските складове, само за да може незабавно да ги преиздаде. Той нямаше властта да решава това. Властта я имаха приятелите му отгоре. Какъв пример даваха всевъзможните социалистически новобогаташи, когато се надпреварваха да си купуват една от друга по-скъпи коли и да живеят във все по-голям лукс. Тъкмо бездната на контраста, който те установяваха най-безотговорно спрямо останалата част на населението, разпалваше амбициите на всеки малко по-находчив ум. Ако се проследи с безпощадна точност разточителството и прикритото с неписаните правила пилеене на обществени средства за лични изгоди, човек ще намери, че може би всеки втори ръководител е присвоил от държавата далеч по-големи суми и от най-изкусния крадец.
Не мога да забравя лицето на един осъден за неголяма злоупотреба служител във въглищен склад. Човекът се разплака пред мене и ми каза:
„Единайсет години ме лъжат с жилище. Децата ми изгниха във влагата на сутерена. И си казах — а защо не я набутам тази влага в техните въглища, защо ще страдам аз, когато всеки краде, лъже и маже!“
И докато той ми казваше това, аз си помислих, че с моите връзки можех да получа апартамент, без да чакам реда, да взема кола, без да се редя на опашка, да уреждам на приятели и познати назначения, да си издействувам строителен или дървен материал с предимство и така нататък, като всичките ми аванти бяха за сметка на обикновения народ. Излизаше, че Ирина беше права, че всички като мене и над мене, без да се бъркаме в мръсотията на отчетнически фалшификации, крадяхме от обществото, от държавата повече, отколкото нещастният въглищар. Нашето оправдание беше, че ние бяхме СПЕЦИАЛНИ хора, т.е., че ние имахме някакво по-голямо право да живеем, отколкото другите, неспециалните хора. И ние приемахме тези присвоени материални богатства с абсолютното убеждение, че ни се полагат. Колко пъти съм чувал в клубове и на други места било разпенявана художничка да крещи:
„Че как няма да ми дадете жилището, което искам!“, или ядосан култур-трегер да удря по масата: „Колата я искам утре, а не вдругиден!“
Ето че примерът на ръководителите, на видните граждани, на началниците развързва ръцете на обикновените граждани. Чувството на безотговорност, което се лее отгоре, попива дълбоко долу, в почвата. И бариерата на скрупулните задръжки, остатъци от вековен народен морал, се вдига със страшния въпрос:
„Защо не?“
И като свържем рухването на нравствеността с изчезването на идеалите, отговорът на въпроса „ЗАЩО ХОРАТА КРАДАТ ОТ СВОЯТА ДЪРЖАВА?“ става пределно ясен.
Но може би това бе най-добре формулирано от един представител на Комитета за държавен контрол, който след една щателна проверка в известно предприятие каза:
„Имам чувството, че присвояването на обществени средства е станало закон на живота у нас.“
следва
(кликнете вътху ,,по-стари публикации")
Няма коментари:
Публикуване на коментар