Георги Марков

Задочни репортажи за България

(продължение)

> НАЗНАЧАВАНИЯТА

Ако някой външен наблюдател иска да разбере най-ясно и определено цялата безпринципна, недостойна и във висша степен безнравствена същност на трагикомедията, която разиграва режимът в една комунистическа страна, стига му да се съсредоточи в сферата на т.нар. движение на кадрите. Стига му да разгледа пътищата за назначаване на хора на определени длъжности, които носят добро обществено положение, материални изгоди и неписани привилегии.

Най-напред той би забелязал, че всички длъжности в чудовищно раздутия бюрократичен апарат на страната могат да бъдат разделени в две групи. Постове, на които се служи, и постове, на които се работи. Първите постове представляват главно служебни места от обществено-партиен характер, предназначени да задоволяват изискванията и суетата на по-високостоящото партийно членство. По своята същност това са повече или по-малко представителни, декоративни длъжности, които, макар да нямат пряко участие в работата на държавната машина, оказват голямо влияние върху нея. Тези длъжности са разпространени навред — в обществените организации, средствата за масова информация, армията и дори индустрията и селското стопанство. В миналото имаше силна тенденция чисто работни постове да бъдат давани на представителни лица, които нямаха понятие от характера на работата, която ръководеха. С течение на времето по силата на необходимостта тази тенденция изчезна в голяма степен в сферите на стопанството, но се запази непокътната в света на пропагандата и изкуството. Повече от явно е, че в съответствие с това разделение на длъжностите хората, които биваха назначавани, бяха също два вида — хора, които да служат, и хора, които да работят. Много често явление беше и все още е, когато на някое важно място се постави представителна личност, а под нея като най-необходим помощник се назначава човек, който да върши работата, някакъв много трудолюбив гражданин, който поема върху гърба си цялата тежест и всички отговорности, произтичащи от работата на въпросното заведение.

Както е лесно да се предположи, кандидатите за работа не бяха много. В замяна на това кандидатите за служба бяха толкова много, че за задоволяване на техните апетити и разрешаване на най-остри конфликти много пъти биваха създавани напълно синекурни постове.

Ако в стара България, както и в днешните свободни страни, ръководният принцип при назначаванията (поне на книга) беше провеждането на справедлив конкурс за избиране на най-способния кандидат, то след Девети септември идеята за подобна справедливост бе ликвидирана без остатък. Това произтичаше от самия характер на системата, която прокламира като свой основен идеологически закон неравенството на своите граждани. Ако през 1949 година за длъжността началник на електроснабдяването на даден град кандидатствуваха двама души — един опитен електроинженер с дългогодишна практика и един полуграмотен партиен активист, който, както казваха софийските шегобийци, прескачал трамвайните релси, „за да не го хване ток“, без никакво колебание щеше да бъде назначен партийният активист. Нещо повече: електроинженерът изобщо нямаше да бъде допуснат да кандидатствува, изобщо нямаше да се обявява конкурс, а просто за началник се поставяше така нареченият „наш другар“. Никой от новите властници не се замисляше, че некомпетентността, умствената ограниченост и често пъти пълната негодност на партийния активист можеха да нанесат далеч по големи вреди на електроснабдяването, отколкото който и да е умел саботьор. Това партийно отношение следваше от теорията за класовата борба, според която инженерът, възпитаник на стар буржоазен университет, беше смятан най-малко за потенциален класов враг. Както вече споменах и както всеки в България знае, партията наложи най-пълна и безогледна дискриминация на безпартийното население по отношение правото му да бъде назначавано на каквато и да е ръководна работа. Абсолютно всички съществени постове в страната бяха предопределени за партийни членове и се раздаваха с участието на районните партийни комитети. Каквито и способности да притежаваше някой български гражданин, той нямаше никакви шансове за издигане, ако не влезеше в партията и не получеше нейното благоволение. Така че има твърде горчива истина в думите на мой познат, софийски инженер:

„Ние се борим за правата на американските негри, а какво да кажем за нашите негри! Всичко хубаво у нас е запазено за половин милион бели партийци и нищо не е останало за пет и половина милиона черни българи!“

Горе-долу това беше съотношението на възрастното ни население — половин милион членове на партията срещу пет и половина милиона безпартийни.

Благодарение на този партиен расизъм, който, както вече видяхме, имаше много други отвратителни страни, ние бяхме свидетели на най-невъобразими назначения. Никога няма да забравя, че най-способните студенти от моя курс в политехниката, които без съмнение биха дали огромен принос към развитието на индустрията, бяха изпратени да работят в затънтени провинциални предприятия, и то на такива длъжности, които нямаха нищо общо със специалностите им. В замяна на това твърде посредствените и научно безпомощни като специалисти партийни членове заеха не само ключовите места, но и напълниха важни изследователски институти, станаха преподаватели и впоследствие дори професори — за смях и срам на науката.

Впоследствие много граждани, които не виждаха никакъв друг път за получаване простор на работа, особено в науката и индустрията, се принудиха против вътрешните си убеждения да станат членове на партията. Човек трябва да прави разлика между този вид компромис, когато един жадуващ за добра лаборатория физико-химик се опитва да я получи чрез партиен билет, и вулгарния кариеризъм на хора, които влизат в партията само за да се издигнат над другите.

Така партията помете всякаква идея за справедливост при подбора на кадрите и всякаква възможност за подбирането на най-добрия кандидат. За всичко това страната трябваше да заплати и все още заплаща огромните поражения, нанесени на стопанството, пък и на останалите сфери на живота, от изключително некадърното ръководство. По някое време, сблъсквайки се с разни ръководители, имах чувството, че некадърността беше превърната от партията във важно качество за издигане, че някакъв зъл бог си правеше жестока шега с нашите човешки понятия. Друг път ми е идвало на ум, че може би Съветският съюз бе заинтересован от съществуването на постоянен хаос, на патологична бъркотия в България и затова поощряваше абсурдния подбор на кадрите. Мога да разказвам с часове за най-нелепи назначения, за безотговорно разиграване на цели сектори от индустрията и стопанството, за недопустимо сковаване на всякакъв рационален ум и всякаква творческа инициатива.

Тъкмо партийният принцип за назначаване на отговорна работа само на „свои хора“ доведе до пълното налагане на тотална безпринципност при назначаванията. Защото понятието „свои хора“, което би трябвало да означава „верни на партията“ граждани, моментално беше изтълкувано в друга, твърде произволна посока, а именно „верни някому“ граждани. С други думи, това правило за вярност упълномощи всякакъв вид ръководители, големи и малки, да се обграждат с верни на тях самите хора. И тук вече принципът на партийната връзка бива изменен в принцип на личната връзка.

Едно от най-масовите явления в България през последните три десетилетия, вероятно най-типичното явление за движението на хората вътре в системата, беше това обграждане със свои хора. Всеки току-що издигнал се на ръководна работа гражданин смяташе за свой пръв дълг и първа лична необходимост да доведе от село всичките си любими роднини и приятели, да ги настани на най-добрите места в оглавявания от него институт, да им уреди жителството, жилищното положение и т.н. В социалистическа България настъпи царството на „моя човек“, който беше енергичното отроче на буржоазния „вуйчо владика“. Партията узакони най-нечестните, несправедливи и увреждащи интересите на цялото общество методи на роднинщината, приятелщината и користната размяна на услуга за услуга. По някое време почти всеки от новите ръководители го беше ударил през просото и даже не си правеха труда да прикрият сделките си. Когато гледах представлението на „Големанов“ от Ст. Л. Костов в Сатиричния театър в София, имах ясното чувство, че с цялата си байганювщина Големанов не можеше да върже и връзките на обувките на нашите партийни Големановци. Те бяха далеч по-арогантни, далеч по-вулгарни, по-напористи, по-безогледни, по-хитри, по-лакоми, по-суетни. Абсолютно никаква капка морал или чувство за отговорност не бяха останали у тях. Присъствувал съм на такива пазарлъци:

„Кажи му на Димо, че ако назначи зет ти на онова място, аз ще вкарам дъщеря му в университета, а пък ти за услугата ще оправиш жителството на Първан, приятел ми е човекът, какво да го правя!“

Или пък:

„Слушай, брат ми, тия принципи ги заври някъде! Слушай какво ти казвам, на тоя свят всичко е «ти на мене, аз на тебе». Ако ти ми помогнеш, и аз ще ти помогна. Че ще поискам и моите хора да ти помогнат!“

Дори в силно ограничения и стриктно контролиран български комунистически печат човек може да намери много и смайващи примери за тази най-недостойна болест на системата — връзкаджийството. В пълно съответствие с това ходатайството придоби невиждани размери. Зная случаи на фалшифициране на изпитни работи в университета, зная случаи на подменяне на пропаднала работа с отлична, защото дори в ония области, където уж се провеждаше някакъв конкурс, системата на „моя човек“ предрешаваше нещата.

На пръсти се броят ръководителите, които се опитваха да устояват и се борят срещу могъщите вълни на това разкапващо всякакъв морал и всякаква дисциплина партийно явление. Те не можеха да имат никакъв успех, защото примерите, които даваха първите ръководители, се гавреха с усилията им. Роднинщината бе приета като важно правило в живота на висшето ръководство. Нека ми бъде спестено времето да изброявам на какви постове се намират децата, зетьо-вете, снахите, братовчедите и братовчедките, баджанаците, етървите и зълвите на членовете на Политбюро. В едно нещо може да сте сигурни, че в държавата на работниците те не са миньори, тъкачки, стругари, зидари или каквито и да е производители на блага. Всички те са на служби, една от друга по-високо платени, една от друга по-привилегировани. И след като ония, които трябва да дават пример за спазване законността и обществения морал в страната, са фактически най-големите закононарушители и вършат най-неморалните деяния, ясно става какъв пример следват ония отдолу.

Най-циничното е, че всички тия безобразия стават в името на комунистическата идеология, на Маркс-Енгелс-Ленин. Всичко е в името на партията, сякаш наистина партията не може да съществува, ако дъщерята на важен другар не е министър, ако синът на друг важен другар не е посланик, ако братът на трети другар не е генерален директор и така нататък. Би било много любопитно да се направи изследване и се види дали изобщо съществува значителен пост, който да не е зает от роднина на някого от управляващата върхушка.

Вторият критерий при назначаванията в социалистическа България, пак по принципа на „моя човек“, е партизанщината. Както много пъти съм отбелязвал, няма обществена организация в България, където да не се води понякога твърде остра вътрешна борба за власт. Борещите се страни могат да бъдат два различни рода, две села или две партизански бригади, или както най-често се случва — последователите и поддръжниците на един вожд срещу последователите и поддръжниците на друг вожд. В държавната йерархия например се водеше остра борба между гражданите, свързани с партизанските бригади от Южна България, срещу гражданите, свързани с бригадата „Чавдар“, която се отъждествява със самия Тодор Живков. Съществуваше силен антагонизъм между кариеристи, свързани с Червенков и особено с Антон Югов, срещу онези, свързани с Живков и неговата група. Партизанщината е особено силна всред местните ръководители в окръзите или в отделните ведомства. Там всички зависят от отговора на въпроса „С кого си?“. Иронично същата силна омраза, с която преди трийсет години партийците атакуваха „класовия враг“, т.е. остатъците от буржоазно-капиталистическото минало, сега бушува вътре, в самата партия, където една група ненавижда смъртно друга група.

Когато говорим за назначаванията в България, не можем да избегнем друг един критерий, кой го е изключително решаващ за по-важните постове — Съветския съюз и в тясна връзка с него — Държавна сигурност. Моето лично впечатление е, че Държавна сигурност е прекият и най-непосредствен представител на Съветския съюз. От всичко, което знам, мисля, че мога да твърдя, че българската Държавна сигурност не е нищо друго освен силната, властна ръка на Съветския съюз. Главното мое доказателство е, че тази могъща октоподна организация не се интересува от никакво престъпление, което не уврежда или не засяга интересите на Съветския съюз. В замяна на това и най-малкото докосване на съветските интереси мобилизира напълно целия този полуявен-полутаен свят. Така че няма назначаване в България на що-годе приличен пост (а често пъти и незначителен пост) без съответната благословия на Държавна сигурност. Но тъй като това е също институт, съставен от хора, елита на партийното членство, то другите два предишни фактора — личните връзки и партизанщината, също се отразяват и в отношението на Държавна сигурност, респективно Съветския съюз. Колкото и да се старае да остане над вътрешнопартийните борби и да преценява нещата, така да се каже, от по-висока позиция, Държавна сигурност не е в състояние да ограничи страстите на своите служители. Известна е например огромната ненавист на старата сталинска гвардия срещу ония, които направиха кариера след 1956 година. Парадоксалното тук е, че нерядко, увлечени докрай в своята вътрешнопартийна борба, отделните партийни групировки предпочитаха да подкрепят при назначавания сравнително неутрални кандидати и дори безпартийни.

Но формално погледнато, думата на Държавна сигурност си оставаше най-тежката.

* * *

Досега ние видяхме, че назначаването на един български гражданин на какъв да е по-съществен държавен или обществен пост зависи преди всичко от личните връзки, партизанщината вътре в редовете на партията и отношението на Съветския съюз, представляван от Държавна сигурност. Видяхме също категоричната дискриминация, на която са подложени безпартийните граждани.

Едва след всички тия предварителни условия идва ред на личните професионални качества на всеки кандидат за служба. А твърде често те изобщо са пренебрегвани, сякаш нямат абсолютно никакво значение. Искам да се спра на този аспект от парадоксалността на служебната кариера в България, защото не е никак случаен. На пръв поглед той произтича от вътрешнопартийното правило, че всеки партиен функционер трябва да може да се справи с всякаква възложена му работа. Но това е само външното обяснение. Вътрешното е, че партията (или партийното ръководство) се отнася към своите членове като към пионки и изисква от тях да се държат като пионки, т.е. да бъдат безпрекословен изразител на нейната воля. Така човек може да си обясни как един и същ функционер бива последователно преместван по взаимно изключващи се специалности. Например от обувната индустрия — в армията. От армията — във външната търговия. От външната търговия — в изкуството и т.н.

Или да вземем един съвсем конкретен пример — директорството на Народния театър в София. След като управлението на Филип Филипов доведе театъра до пълно разстройство, той бе сменен, за да последва най-произволен от театрална гледна точка директорски кадрил — само в няколко години там се смениха Славчо Васев, Мирослав Миндов, Андрей Гуляшки, генерал Гетман и днес Дико Фучеджиев. Всеки, който има елементарна представа от ръководенето на Народния театър, едва ли би могъл да постави там по-неподходящи хора, по-чужди на разбирането на театралната атмосфера. Славчо Васев изобщо не знаеше за какво беше сложен там. Гуляшки беше съвсем далече от проблемите на театъра, който по принцип не го интересуваше. Генерал Гетман бе изпратен да командва театъра със същата лекота, с която биха го назначили да командва военен парад. А Мирослав Миндов, бивайки дълги години актьор от задните редици, имаше много тесен и субективен подход към работата на театъра. Подобни неща могат да се кажат и за Дико Фучеджиев, който в цялата си предишна кариера никога не се беше интересувал от театъра. Ето че хората, които правеха тези назначения, явно и предумишлено бяха пренебрегнали спецификата на управлението на един такъв голям театър, бяха пренебрегнали интересите на изкуството и назначенията биха могли да се нарекат лекомислени. В действителност едва ли може да се говори за лекомислие. Всички тези назначения са резултат на установения вече партиен подход да се поддържат известни институти в постоянна несигурност и движение. При малко по-голяма арогантност, но със същия ефект, директори на Народния театър биха могли да бъдат било бивш директор на градската баня, било висш служител от дърводобива, било председател на ТКЗС, било командирът на парашутните войски. Резултатът от подобна „целесъобразна нецелесъобразност“ е, че и институтът, и неговите ръководители биват държани в положение на постоянна зависимост. Нито ръководителите могат да пуснат корени и изградят сериозни отношения със своя институт, нито пък институтът може да се отъждестви със своите ръководители. Никой не може да говори за Филиповски, Васевски, Гетмановски или Миндовски Народен театър, както никой не може да говори за Райновски, Левчевски или Каранфиловски „Литературен фронт“.

Или обобщено още веднъж и казано още по-ясно, чрез всичко това партийното ръководство постига двойно обезличаване: обезличаване на института и обезличаване на неговите ръководители.

Това е само един от хилядите примери в България, когато личните професионални качества на даден кандидат за служба нямат никакво значение. Онова, което има значение, е всеки и всичко да чувствува постоянната си зависимост от върха. И именно това пренебрежение на личните професионални качества на хората, поставяни на ръководни постове, в най-голяма степен е причината за лоши или твърде посредствени резултати. С цел да обезпечи своята сигурност и да не позволи някому изграждането на солидна собствена база, партийното ръководство жертвува ефикасността на самата дейност на всички обществени институти. Партията изпитва органичен страх от възможното изграждане на някаква личност, от възможното създаване на силен личен авторитет, като че всяка лична популярност и личен успех е посегателство срещу популярността и авторитета на първите ръководители. Смешно или не, човек има впечатлението, че първият секретар на партията не желае да позволи никому да знае или може повече от самия него, макар и в специализирана обществена сфера. И тъй като първият секретар е любител на голям брой отрасли на обществената дейност, той налага своя любителски стандарт и държи нещата на любителско равнище. Това е особено показателно в света на културата. Аз смятам, че ако Народният театър в София бъде оглавен от блестящ директор, който да реорганизира цялата работа, вдъхнови колектива на театъра и тласне нещата далече напред (всичко това на практика е невъзможно), то първата реакция на висшето партийно ръководство ще бъде да смачка фасона му и да го премести на работа, на която той безусловно ще се провали. Или пък ако новият главен редактор на един вестник се опита да установи собствен стил на работа и собствено лице на вестника, ако изгради здрави отношения със сътрудниците си и особено ако създаде популярност на вестника си — той е вече обречен. Не само че няма да се задържи на поста си, но и никога няма да получи подобна отговорна работа. Всичко трябва да плува на нивото на посредствеността!

И ако в областта на средствата за масова информация, изкуствата и културата качеството на продукцията няма абсолютно никакво значение, то в материалното производство и търговията се опитва постигането на невъзможна задача, т.е. добри резултати чрез лоша организация.

Все пак с течение на времето неумолимите изисквания на живота заставиха режима да преразгледа и до някаква степен да промени своето отношение към личните професионални качества именно в областта на материалното производство. И тук категорично се оформи групата длъжности, за които се искаха хора не за да служат, а за да работят. След понесени огромни загуби, след истинско разстройство и западане на цели заводи и фабрики, партията най-после, изглежда, проумя простата истина, че назначеният поради личните си връзки, партизанщината и благословията на Държавна сигурност функционер не е и не може да бъде добър инженер. Затова, без специално нареждане отгоре, някои местни ръководители започнаха още в първите години да търсят и привличат способни хора без оглед на идеологически съображения. В моята памет от инженерските години е останал един типичен пример. Държавният химически комбинат „Верила“ беше в пълен хаос, докато техническото ръководство не бе поето от инженер Славомиров, който само за няколко години създаде образцово предприятие. В последвалите години вратите на кариерата в материалното производство започваха все повече и повече да се отварят за способни хора, които, макар и обременени от надзора на тежък бюрократичен апарат и всевъзможни партийни тунеядци, успяваха да измъкнат предприятието си от тресавището.

Едно от любимите места на партийните паразити бяха научните институти. Нека само в скоби кажа, че режимът създаде в България огромен брой институти с научни задачи. Но тази особено полезна инициатива бе така изкористена, пак по линия на личните връзки и партизанщината, че по едно време едва ли не всеки некадърник, когото познавах от политехниката, работеше в някакъв институт. Резултатът от научноизследователската работа на повечето институти, разбира се, беше напълно плачевен. Никога няма да забравя, че веднъж, в качеството си на журналист и инженер, анкетирах десетгодишната дейност на един от институтите на Българската академия на науките. Не можех да повярвам на очите си, че цялата дейност на този институт, в който бяха вложени милиони и който имаше дузина надути ръководители и старши научни сътрудници — имаше за резултат куп елементарни статистики. Това беше един голям сапунен мехур от псевдо-научна дейност. Но важното беше, че хората от института имаха най-добрите и най-правоверните партийни референции.

Впоследствие под натиска на живота тази картина започна да се променя. Нали някой трябваше да върши работата. Така се стигна до втория етап, който продължава и до днес — етапа на твърде социалистическата симбиоза. Тя е между шефа на институт или предприятие, който обикновено е функционер от стария род (макар и вече снабден с диплома), и внимателно подбран талантлив специалист.

В самия български печат много пъти е било подмятано за тази узаконена практика на ръководители в производството или науката да си присвоят най-малко половината от постиженията на техни помощници или просто служители. Зная институти на Българската академия на науките, където директорът, който е типичен научен посредственик, направо си присвоява трудовете на своите сътрудници или най-малкото се подписва заедно с тях, като слага своето име на първо място. Неотдавна един от най-талантливите български химици напусна завинаги България и отиде да живее в Западна Германия с основен мотив, че му беше омръзнало неговият шеф да си присвоява собствените му изследвания. Тази симбиоза беше неизбежна, ако в миналото на способния специалист имаше нещо съмнително или неблагонадеждно. За да може да се отдаде на любимото си призвание, той имаше нужда от покровителството на силна на деня личност. От друга страна, силният политически посредственик само мечтаеше да попадне на човек, който поне да го снабди с някакъв елементарен научен авторитет. Така те се свързваха един с друг, при което функционерът беше експлоататорът, а талантливият специалист — експлоатираният.

„С моето име и с твоята работа ние ще отидем далече!“ — откровено бе казал такъв симбиозен научен корифей.

Така по силата на необходимостта способни специалисти започнаха да си пробиват път в икономиката, науката и техническите области. В шейсетте години из страната бе много популярен изразът: „99 процента от хората у нас вършат това, което не е тяхна работа!“

И това беше вярно, защото, както вече казах, критерият за професионалните способности не съществуваше. Колко пъти всеки от нас се сблъскваше в делничния живот с хора, които заемаха служби и длъжности, безкрайно далечни на техните способности. Колко пъти съм изпадал в ужас от почерка на командир на батальон, от речника на директор на предприятие или от отчайващата умствена ограниченост на важен обществен функционер. И беше веднага ясно като бял ден какво е изтласкало въпросния гражданин нагоре. При множеството ми писателски пътувания, когато посещавах непознати градове и непознати предприятия или обекти и се срещах с техните ръководители, за минута можех да идентифицирам силите, които стояха зад тях, кой, кога и как ги беше назначил. По правило командирското място принадлежеше на посредственика. Способният сътрудник, моторът на цялата дейност, беше някъде отзад, в сянка… и едва ли някога щеше да излезе на слънце. На пръсти броя случаите, когато способният специалист същевременно е бил с безупречно партийно минало, когато даден ръководител е бил най-добрият специалист в собствената си област.

Но направеният компромис в областта на материалното производство и науката, чрез който все пак бе даден някакъв път на способни специалисти, не се отнасяше до областта на културата, изкуствата и средствата за масова информация. Там продължи да владее с жестоко постоянство критерият за посредствеността. Нека дам един пример. Ако като млад химик вие излезете с оригинална и силна идея или предложите нова теория, имате добри шансове да получите простор за работа, дори под формата на натрапена ви симбиоза. Но ако като млад способен драматург напишете оригинална и силна пиеса, която както по форма, така и по съдържание е нещо ново, мога да ви гарантирам, че тя никога няма да види бял свят и можете да си я играете само у дома. С времето висшето партийно ръководство беше принудено да признае, че не може да се бърка във висшата математика, да дава компетентно мнение при производството на компютри или да се намесва сериозно в химически процеси. Но аз не познавам нито един висш или среден партиен функционер, който да не се смята за най-компетентен специалист в драмата, кинорежисурата, изобразителното изкуство, телевизионните постановки, поезията, журналистиката и изобщо всички области на културата. В специална глава аз ще разгледам с примери безогледното и некомпетентно вмешателство на висшето партийно ръководство в изкуството и литературата.

Но нека сега се върна пак на назначенията и продължа с един особен факт. Благодарение на различното отношение на партията към кадрите, от една страна, в материалното производство, науката и техниката, а от друга страна, в света на науката, изкуството и културата, в България се обособиха две доста различаващи се интелигенции — техническата интелигенция и идеологическата интелигенция. И трябва веднага да се каже, че от гледна точка на интелектуален багаж, индивидуално развитие, чувство за отговорност и особено професионални постижения — техническата интелигенция в България е далеч над идеологическата интелигенция. Фактически в страната има много повече истински инженери, истински лекари, истински агрономи, истински научни специалисти, отколкото пропорционално би трябвало да има истински писатели, журналисти, художници и т.н. Този факт не е изненада, а съвсем естествено следствие от закона за естествения подбор. И ето я крайната картина за всеки кандидат за кариера: ако той се е отправил в идеологическата област или в чисто паразитно-бюрократичната област, професионалните му способности нямат съществено значение. Но ако се е устремил в науката или производството, тогава той може да разчита, че законът за естествения подбор в края на краищата ще заработи в полза на неговия талант. Без принадлежност към някоя мафия и без благословията на Държавна сигурност той никога не ще заеме виден ръководен пост, но поне ще има удоволствието да упражнява любимата си професия, както и да чувствува, че разполага с някаква малка, но скъпа независимост, защото работата не може без него.

> СРЕЩИ С ТОДОР ЖИВКОВ

Октомври 1964 година. Близо цяла седмица валя и когато най-после слънцето проби над Драгалевци, то беше отмаляло и безсилно да прогони влагата и студа. Всичко наоколо беше подгизнало от вода и по разбития път между селото и Киноцентъра колите едва си пробиваха път в калта. Върнах се във вилата привечер и ме беше яд на времето, защото няколко дни преди това тъкмо калта беше причината да падна и да си счупя лявата ръка. В „Червен кръст“ ме гипсираха и носех ръката си отпред като някакъв тезгях. У дома нямаше никой. Жена ми както обикновено беше някъде из града. Я играеше карти с други скучаещи съпруги от софийския „бон монд“, я беше отишла на някоя от специалните прожекции.

Докато изкачвах стълбите, чух телефона горе да звъни. Много мразех телефонът да звъни, когато все още бях отвън, и нарочно се забавих, за да спре. Но явно оня, който искаше да ми се обади, беше упорит човек и след като се уверих, че е готов да звъни до среднощ, влязох вътре.

— Георги Марков ли е? — запита непознат отсечен глас, който ужасно напомняше на дежурен милиционерски началник.

— Да — отвърнах.

— Писателят Георги Марков, нали? — попита пак той, сякаш четеше въпросите си от някакъв сценарий.

— Да — отвърнах с раздразнение.

— Не сте асистентът от университета, нали? — продължи той да уточнява.

— Не съм — казах аз и добавих: — Асистентът Георги Марков е без крак, а аз съм засега само без ръка, докато има още един Георги Марков, който пък е без глава!

Имах предвид генералния секретар на Съюза на съветските писатели, но моят непознат телефонен партньор не разбра за какво говоря.

— Обажда ви се полковник Желязко Колев от ЦК на партията — каза той.

Веднага се сетих, че това беше партизанинът от бригадата „Чавдар“ Желязко Колев, който беше кум на журналиста Чавдар Гешев, който пък беше редактор на неговите спомени за партизанските години. Той беше полковник от вътрешното министерство, но никога преди това не бях го срещал.

— Смятате ли, че можете да ходите по-продължително? — запита ме Желязко Колев.

— Че аз не ходя на лявата си ръка! — отвърнах, като все още не можех да схвана за какво беше този разговор.

— Аз най-сериозно ви питам дали наистина можете да ходите? — повтори той.

— Зависи за какво трябва да се ходи! — казах аз. — Ако ще ме каните да участвувам в някакъв масов туристически поход — няма ме, ако знаете някъде хубава скара, тогава…

Сега Желязко Колев ме прекъсна и в гласа му звънна някаква тържественост:

— Поканен сте — каза той бавно и отчетливо — от най-високо място за една разходка!

— Щом е от най-високо място… — повторих аз, като си мислех на кой ли шегобиец дължа този номер. На няколко пъти сам аз бях участвувал в подобни зли шеги, като изпращахме някои подходящи хора на несъществуващи срещи с големци, банкети или никога несъстояли се коктейли.

— Все пак облечете се по-спортно! — продължи той: — Ако искате, ще пратим кола да ви вземе, а пък ако предпочитате, елате с вашата кола утре, седем часа сутринта, на паметника „Левски“.

Сега гласът на Желязко Колев звучеше толкова достоверно, че аз реших, че дори и царят на такива телефонни шеги Джони Пенков не би могъл да го имитира.

Отговорих, че ще бъда в седем часа при паметника.

— Бъдете точен! — припомни ми Желязко Колев.

Затваряйки телефона, аз си спомних, че преди известно време Лада Галина ми беше казала, че Тодор Живков искал да покани на среща някои млади писатели и че ставало дума за мене. Тя дори ме запита какво мисля за Живков, на който въпрос не можах да отговоря.

И все пак първата ми реакция след разговора с Колев беше твърде отрицателна. Стори ми се, че в цялата тази покана, в начина, по който тя бе отправена, в плоския и студен тон на Желязко Колев имаше нещо неприветливо и обидно. В следващия миг си представих, че моята физиономия е поканена, за да бъде част от делничното развлечение на някакъв големец, който щеше да ме угощава със снизходителни усмивки. Ядосах се на себе си, че лековерно приех. Имах такъв хубав повод да откажа — гипсираната ръка.

Жена ми се прибра по-късно и когато й казах, тя най-сериозно се уплаши, че поради необикновения час (седем часа сутринта) това можеше да бъде капан. И без това на няколко пъти се говореше, че имало предложения около 200 представители на интелигенцията да бъдат вързани и изпратени някъде по дяволите.

Както и да е, сутринта станах рано и слязох в града. Паркирах край „Александър Невски“ и в утринния хлад се отправих към паметника „Левски“. От другата страна на паметника, близо до началото на булевард „Заимов“ стоеше правителствена чайка. Колебливо приближих, когато задната врата се отвори и се показа познатото ми от толкова портрети и от няколко далечни срещи лице на първия човек на страната. Той беше облечен туристически, с клин и яке от мек бозаво-кафяв цвят, подобен на цвета на старите войнишки униформи, и носеше каскет.

„Хайде, Георги! Само тебе чакаме!“ — каза той приветливо и със сигурния жест на домакин, който си знаеше работата, ми посочи мястото в колата. Вътре вече се намираха: художничката Златка Дъбова, авторката Лада Галина и поетът Анастас Стоянов. При шофьора отпред се настани млад мъж с тъмно, приятно лице. Малко по-късно разбрах, че това беше един от личната охрана на Живков и се казваше Пешо. Докато заемах посоченото ми място, се появи и самият Желязко Колев. Явно и той идваше с нас.

Колата плавно потегли по посока на Подуяне, като се движеше в средата на уличното платно, изпреварвайки с лекота всички други коли, които спазваха ограниченията на скоростта. За пръв път се возех в чайка и се изненадах от простора вътре в колата. Върху задните прозорци бяха спуснати сини перденца и аз се сетих за израза на един мой познат, който казваше „от другата страна на перденцата“, имайки предвид привилегирования свят на партийната аристокрация.

Шегувайки се, Живков отстъпи традиционното място за държавен глава, което беше отзад, диагонално на шофьорското (както той ни обясни), и седна в средата на седалката, така че бяхме един срещу друг. Когато човек се среща с някой, когото е виждал било на снимка, на екран или пък от разстояние, изглежда винаги установява някаква физическа разлика. Отблизо лицето на Живков ми се видя по-симетрично и може би донякъде по-одухотворено. Във всички случаи твърде подвижно лице с внимателно премерена самоувереност, която не дразнеше. Очите му създаваха впечатление за спокойна енергичност и наблюдателност.

Той веднага ме запита какво беше станало с ръката ми и мимоходом отбеляза, че обувките ми не бяха много подходящи за екскурзията, на която отивахме.

В първите няколко минути атмосферата в колата беше малко скована, сякаш между нашия домакин и нас съществуваше добре установено разстояние. Всеки от присъствуващите беше достатъчно съобразителен, за да се въздържи от обичайните баналности, които следва да се кажат в подобно положение, и същевременно всеки предостави инициативата на домакина. И тук трябва да кажа, че Живков прояви изненадващо умение. С провокиращо простодушие той запита Анастас кой според него е най-големият жив български поет?

„Младен Исаев ли?“ — и Живков се усмихна многозначително.

Анастас се смути. Явно много му се искаше да отговори така, че да се хареса на Живков, но, от друга страна, неговите собствени предпочитания го водеха в различна посока и той измънка, че неколцина поети имали различни силни страни, че у Младен Исаев имало нещо по-рано, което сега изчезнало и т.н. Анастасовото усукваме ни принуди да влезем в разговора, някой спомена Багряна, друг Сашо Геров и Иван Пейчев и на бърза ръка се завърза спор, при който Живков сякаш остана настрана и ни слушаше любопитно.

И това беше първата негова черта, която ми направи впечатление и която щях да видя много пъти по-късно. Той умееше да изслушва. В сравнение с почти всички останали членове на Политбюро и старши министри, които познавах, но мое мнение Тодор Живков беше единственият, който умееше да изслушва, без да прекъсва, без да коментира, без да дава израз на това, което мисли или чувствува. Митко Григоров или Венелин Коцев често и императивно прекъсваха говорещия, предрешаваха от къде до къде може да се говори по даден въпрос, а други висши ръководители просто не слушаха. У Живков човек можеше да намери търпелив и добър слушател. Впоследствие чух, че и мнозина други негови събеседници подчертаваха това му качество. Но от слушане до слушане има разлика. Могат да ви изслушват по такъв начин, че да секне цялото ви желание да говорите, и могат да ви изслушват така, че да чувствувате желание да се изприкажете. Поне според мен умението на Живков да изслушва беше най-предразполагащо и може би тъкмо затова — най-заблуждаващо.

Второто, което открих, докато чайката пое шосето към Витиня, беше желанието му да бъде колкото се може по-непосредствен. Лично аз трудно свиквам с нови познайници, но в колата имах определеното чувство, че с Живков се познавахме отдавна и съвсем добре. Може би това чувство да идваше не толкова от неговите опити за непосредственост, колкото от простонародния му произход, от селската му кръв. Ако не го познавах изобщо и го срещнех за пръв път някъде без охрана и придружители, бих си помислил, че той е едно от типичните лица на съвременното българско село или градче, отстоящо недалеч от столицата — я местният пощенски началник, я учител в прогимназията, я един от хората на общината или местният агроном.

Колкото и зорко да следях разговора, у Тодор Живков не открих никакво важничене, толкова характерно за българските партийни примадони, никакво себеизтъкване или пък забулване в някаква мистериозна недостъпност. Той изглеждаше нормално прям, общителен и се отнасяше с нас като с равни, без да полага видими усилия и се представя за това, което не беше. И затова атмосферата в колата постепенно стана естествена и дружелюбна. Върху всички останали лица виждах същото чувство на разпиляване на съмненията и на отпускане, като че всред нас не беше най-властният човек в страната, а стар добър познайник.

Всичко дотук силно противоречеше на онова, което добре помнех от случаите, когато бях виждал Живков на трибуната. Там той отстоеше на някакво площадно разстояние и аз (а смятам и мнозина други) го приемах като чужд и далечен говорител. Онова, което най-много ме дразнеше в речите му, беше твърде долнокачественият псевдонародняшки патос, който, изглежда, беше задължителен за всички обществени оратори в социалистическа България. Седнал срещу него, аз си мислех за онзи Живков, който предишната година, 1963, през пролетта ни събра, членовете на всички творчески съюзи, в Партийния дом и ни тръсна едно ужасно слово за отклоненията от линията на партията. Там той демонстрира отблъскващо посредствено чувство за хумор и същевременно не се поколеба да ни заплаши по доста милиционерски начин. Той нападна модерните тенденции в нашата литература, обвини ни в чуждопоклонничество и преповтори за кой ли път, че ние трябвало да служим на преките партийни интереси. Тази му реч „пред дейците на изкуството и културата“ беше идеологически плагиат на речта, която Хрушчов бе произнесъл в Москва малко време преди това. Но най-обидното в тази реч от гръмки празни фрази и изтъркани клишета беше тонът й, който сякаш отразяваше липсата на каквото и да е разбиране на сложни явления, и нахалството на не особено интелигентен малък диктатор да командува непонятни и недостъпни за него интелектуални духове.

Така че естественият въпрос, който се появи у мен, докато колата вървеше по планинския склон нагоре, беше — кой е истинският Живков? Този доста внимателен, приятен събеседник, който любопитно ни слушаше, или онзи, другият, който безцеремонно се опитваше да се разпорежда със съдбата на цяла интелигенция и дръзваше да решава кое е изкуство и кое не е горе-долу с естетическите разбирания на някогашен фелдфебел.

Припомних си, че всъщност знаех много малко за него. Той беше дошъл почти от неизвестността. Ако партийната пропаганда на 40-те и 50-те години успя да популяризира известни имена на ръководители, ако хората бяха свикнали да им се говори за онези, чиито портрети се мъдреха по стените на учреждения и предприятия, ако дори клюките засягаха личния живот на партийната върхушка, името на Тодор Живков не значеше нищо. Цялата му славна биография едва ли не на пръв ръководител на някаква си българска национална революция и на душата на бригадата „Чавдар“ по онова време не само че не бе написана, но едва ли някой знаеше тия неща. Спомних си, че когато Червенков бе принуден да се оттегли от първото секретарство на партията и Живков застана на негово място, слуховете бяха, че Червенков е поставил на този пост най-послушния и най-безобидния си сътрудник, за да може да продължава да командува парада. По-късно, когато Червенков си отиде и името на Живков започна да се затвърждава и да се свързва с промените след 1956 година, хората и отляво, и отдясно го смятаха за преходен ръководител. Сталинистите и привържениците на твърдата линия открито се подиграваха с него, докато демократите го гледаха подозрително и не му вярваха. Непрекъснато се говореше, че този или онзи скоро щял да го смени. Но начинът, по който Живков се освободи от всичките си преки неприятели и преодоля всички препятствия, показваше, че изказаните за него мнения бяха произволни и повърхностни. Явно Хрушчов го дари с доверието си, а това не беше малко в една твърде бурна източноевропейска епоха. Помислих си, че може би и аз грешах по отношение на него, като го преценявах единствено по отношението му към изкуството и културата.

Чайката спря точно на Витиня, недалеч от бензиностанцията. Ние слязохме и Живков и Желязко Колев ни поведоха към гората вляво от пътя.

* * *

Слънцето ни завари в средата на млада букова гора, недалеч от Витиня. Беше влажно и все още доста хладно. Падналите мъртви листа бяха заличили всякаква пътека и ние се движехме свободно между дърветата. Живков енергично крачеше пред нас, сякаш се стараеше да наложи свой усилен ритъм на цялата група, която постепенно започна да се разпокъсва. Затова от време на време Живков се спираше, за да изчака кавалерски жените, които често изоставаха.

— Имаме доста да ходим! — предупреди ни той.

— Сигурни ли сте, че се движим в правилната посока? — попитах го аз, защото не бях никак убеден, че той се ориентираше добре в еднообразната гора.

— Това не знам! — каза Живков с тон, който говореше точно обратното. И добави: — Аз имам много лошо чувство за посока! — и ни разказа как веднъж, преди войната, трябвало да отиде някъде на север, а се озовал точно в противоположната посока, далече на юг. Завършвайки разказа си, той се усмихна с някаква твърде целенасочена самоирония и забеляза:

— Какво ще кажете, първи секретар на партията, пък не може да се ориентира, няма чувство за посока?

В отговор усмивките на всички изразиха съмнение в думите му. Впоследствие аз забелязах, че Живков обичаше да си служи със самоиронични и самокритични подмятания, което, изглежда, представляваше добре усвоен прийом за иредразполагане на събеседниците му.

Продължихме да вървим. Излязохме от гората и тръгнахме по дълги високопланински ливади. Небето беше чисто и навред около нас старопланинската есен ни показваше цялата си пищна, многоцветна красота. Някъде отдалече идваше глухият звън на невидими овчи стада и влажният въздух беше напоен със силния дъх на гниеща растителност.

Направи ми впечатление, че никъде из целия ни път не се мярна жива душа. Беше някак неестествено да не срещнем никакви хора, било горски работници, дървари, селяни или други планинари. Същевременно не забелязах и никакви признаци на охрана.

Анастас, който ме настигна по едно време, изглежда беше зает с подобни мисли.

— Смяташ ли, че пътят не е заварден и изобщо нямаме никаква охрана освен Пешо? — попита той.

— Не знам, но не вярвам да сме съвсем сами в планината — отвърнах аз.

— Чудно! — вдигна рамене той. Но малко по-късно отново се приближи към мене и ми каза, че съвсем ясно е забелязал джип между дърветата.

По този повод се сетих за огромните предохранителни мерки, които съпровождаха навремето Червенков, шествието от автомобили и непрестанната смяна на колата, в която се возеше диктаторът. Всичко това беше израз на истинска параноя, тъй като за всеки здравомислещ българин беше ясно, че убийството на назначения от Съветския съюз български ръководител не би довело до никаква съществена промяна на положението в България. Реалистичното чувство на Живков явно го бе тласнало към премахването на тази въоръжена до зъби свита от пазванти и замяната й с по-малочислена, но по-съвършена и добре прикрита охрана. Появяването му на няколко пъти на публични места, сред хората, без видима охрана около него, беше направило добро впечатление на гражданите.

И все пак никой от нас четиримата не знаеше предварително къде отиваме. Едва по планинските поляни ни се каза, че отиваме на връх Миджур, където трябваше да обядваме. Целият ни маршрут представляваше прекосяване на част от т.нар. боен път на някогашната бригада „Чавдар“, която бе командувана от днешния министър на отбраната Добри Джуров, бивш царски фелдфебел. Политически комисар на бригадата е бил известният партизански поет Веселин Андреев, когото познавах много добре. Пътьом на няколко пъти Живков се спираше, за да ни събере, и заедно с Желязко Колев ни разказваха откъслечни случки от партизанските времена. Желязко изглеждаше много ентусиазиран от това, че Живков се позоваваше на неговата памет и в замяна на няколко пъти се обърна към него с името Янко, което беше партизанският псевдоним на Живков. Желязко говореше винаги с детински патос, като ученик, който декламира високопатриотично стихотворение. Искрено или не, той се представи пред нас като човек, който продължаваше да живее със своята ремсова младост и комай освен нея нямаше нищо друго. В това припомняне на миналото много пъти бе споменат Добри Джуров, но нито веднъж Веселин Андреев или Христо Ганев, който е бил комсомолски секретар на бригадата.

От това, което се каза, останах с впечатление, че Живков е идвал от време на време при партизаните, след което си е отивал. Но неговите точни функции не ми бяха ясни. Според тогавашната официална версия той е действувал като представител на окръжния комите г на партията, но според твърденията на партизани от самата бригада просто е изпълнявал куриерски функции между партийното ръководство в града и бригадата. Ала ако човек съдеше по отношението на Желязко Колев, повече от явно беше, че бригадата „Чавдар“ бе съществувала единствено заради Живков.

И сякаш да охлади малко прекалената екзалтация на полковника, Живков забеляза, че в мемоарната литература много нещо се разкрасявало и преиначавало.

„Имаше смелост, но имаше и много страх!“ — каза той и припомни една случка, когато в най-тежките дни на бригадата той с още един негов другар трябвало да бягат и се крият из някакво дере, умирайки от страх. Разказът на Живков беше съвсем реалистичен, като на човек, който разказва истинска преживелица без никакви преувеличения. Ударението беше върху страха на Живков, чрез което той вероятно искаше да ни каже, че „нищо човешко не му е било чуждо“.

Така или иначе, неговото реалистично отношение към миналото бе загатнат упрек към множеството романтични разкрасявания на разни пишещи мемоари герои.

Забелязах, че докато говореше, той следеше внимателно нашата реакция и остана доволен, когато видя, че реализмът му ни направи добро впечатление.

Пешо носеше добре издута раница, в която освен термос с кафе имаше и някаква скромна закуска за всички. Спряхме на малка поляна и Пешо отвори раницата. Междувременно Анастас каза на първия секретар, че още помни обвиненията, които той бе отправил срещу него в миналогодишната реч в Партийния дом. В едно свое стихотворение Анастас Стоянов бе казал, че гората миришела на тамян, имайки предвид боровите гори. Тогава Живков от трибуната се беше провикнал, че „нашата, партизанската гора, другари, не може да мирише на църква“. Трябва да се каже, че този упрек срещу Анастас изобщо не беше справедлив и явно Живков беше станал жертва на някой от своите съветници. Анастас беше в най-точния смисъл на думата онова, което се нарича „партиен поет“. Цялата му поезия бе пропита с онзи непоносим, долнокачествен комунистически патос, който винаги беше оценяван високо от партията.

„Е, какво ще ни кажеш сега?“ — попита благосклонно Живков, след като въпросът за тамяна се изясни и се разбра, че гората никога не е била за Анастас църква. Нашият поет не дочака втора покана, стана и започна да ни декламира стихове за партията. Това бяха същите гръмки нескопосани, фалшиви думи за майката партия и нейните верни чеда, от които поне на мен ми става лошо в стомаха. Огледах се. Живков внимателно слушаше и явно изпитваше известно удоволствие. Желязко Колев се беше захласнал. Лада Галина се беше усмихнала твърде двусмислено, Златка Дъбова, почервеняла от неудобство, гледаше в земята, а Пешо невъзмутимо прибираше раницата си. Анастас беше вдигнал очи към простора и вдъхновено римуваше дума след дума „та-та-рам-та-та-та-там…“. Помислих си, че той се представяше пред първия ръководител на страната като точно онзи жив поет, който Живков най-много би желал да види. Без съмнение в този миг петното на тамяна се изпари завинаги от биографията на Анастас Стоянов и както се знае, впоследствие той направи бърза кариера в административната йерархия на писателския свят.

Но взирайки се в Живков, аз се запитах дали наистина тази поезия от празни, банални фрази му харесва? Дали наистина човешкото му чувство за красота е превзето изцяло от държавнически или партийни съображения? Имах някаква надежда, че мога да доловя разлика между човека Живков и първия секретар на партията и министър-председател Живков.

Нищо не долових. Живков похвали Анастас и ние отново поехме пътя към Миджур. За известно време вървяхме вкупом и Живков разговаряше със Златка Дъбова за работите на художниците. Той беше доста внимателен да не повтори известните негови обвинения срещу модерните тенденции в изобразителното изкуство. Все пак между него и Златка имаше известно несъгласие. Хареса ми много, когато Златка събра кураж и доста твърдо каза на нашия домакин някои не особено приятни истини. Изобщо през цялото време на нашата разходка Златка Дъбова се държа с много достойнство, не се опита да ласкае нито веднъж Живков и ми се стори, че той някак хареса това отношение. Всеки път, когато трябваше да каже нещо по-силно, тя се изчервяваше като малко момиче и очите й добиваха особен израз.

После поетичният концерт продължи и сам Живков рецитира стихове, като ни караше да познаем от кого са. Анастас му отговори с подобни гатанки, в които Лада енергично се намеси. Стоях встрани с чувството, че всички те, може би с изключение на Златка, бяха в някаква степен роднини и че определено аз бях чужденецът в тази компания. Може би забелязал киселото ми лице, Живков ме попита дали харесвам стиховете, които те декламираха. Отвърнах, че не разбирам от поезия и че съм стопроцентов прозаик. И тогава внезапно последва невероятен въпрос:

„Какво мислиш за прозата на Стоян Даскалов?“

Помислих си, че Живков се шегуваше, защото никой не би могъл да пита сериозно за художествените качества на онова, което пишеше Сте-Цето. Отвърнах, че той ме пита за най-пошлата литературна конфекция, която съществуваше в България. Ядосан, доста невъздържано прибавих най-черните епитети, които имах в речника си. Лада, която пишеше проза, се съгласи с мен. Живков ни изслуша внимателно и после каза:

„Интересно, другарят Митко Григоров много го харесва!“

Никой не каза нищо повече. Продължихме да вървим. Сега някой запита Живков за икономическото състояние на страната. Той каза, че след реорганизацията на селското стопанство нещата отивали в добра посока и ни съобщи радостната вест, че в България било открито огромно манганово находище. „Третото по големина в света“ — каза той и добави, че България вече имала добри външни предложения за съвместна разработка на това минерално богатство. Друг го запита каква е ползата от международния туризъм, който тъкмо се разрастваше в страната. Живков отвърна, че туризмът носи големи икономически изгоди и даже цитира някаква доста внушителна сума от чужда валута, която България бе спечелила от туризъм предишната година. И тъкмо във връзка с туризма аз го запитах как гледа на свободното пътуване на български граждани в чужбина и изобщо одобрява ли налаганите ограничения. Без никакво колебание той каза:

„Аз лично съм за свободното пътуване на всички български граждани с изключение на висококвалифицираните специалисти!“

И той ни разказа как преди време двама български специалисти, струва ми се, от текстилната индустрия, били в Италия. И там им били предложени огромни суми, за да не се завърнат. Специалистите обаче били истински патриоти и се върнали. Предложените суми били толкова големи, че човек трудно би могъл да устои.

— Че за какво са им на италианците нашите специалисти? — попитах аз.

— Те са се опитали да ги купят — каза Живков — не защото на тях им трябват, а защото на нас ни трябват! Един добър специалист не се създава току-така!

Запитах го защо все пак за неспециалистите, за обикновените граждани, пътуването в чужбина е трудно. Живков каза, че трудността идвала по-скоро от валутни и формални съображения, отколкото от нещо друго. И сега внезапно той се обърна към нас:

— А за какво писателите са хукнали да ходят на Запад? Какво интересно намират там? Какво има да научат от Запада? Тяхната работа е тука, да ходят из нашата страна, да опознават живота и да пишат за него! Писателите нямат работа на Запад!

Всичко това той изрече най-категорично и не можеше да има съмнение, че беше убеден в казаното. Все пак някой от нас измънка, че писателите трябва да пътуват на Запад, за да разширяват културните си кръгозори, за да общуват със световната литература.

Живков поклати отрицателно глава и повтори:

— Нашите писатели трябва да пътуват в нашата страна!

И за да смени не толкова приятната тема, той запита дали е вярно, че всред писа)елите имало много разводи. Той зададе този въпрос с усмивка, която казваше, че твърде добре знае подробности за личния живот на писателите, но иска от нас само потвърждение. Явно, интересуваше го забавната, полуклюкарската страна на писателските любовно-семейни истории.

Аз казах, че писателските разводи според мен не бяха повече от разводите в която и да е друга професионална група в страната, но понеже писателското общество беше в центъра на вниманието, хората преувеличаваха. Той каза, че може и да съм прав, но на гражданите правели впечатление писателските разводи.

Нашият разговор продължи по пътя на най-произволни асоциации, както вероятно протичат всички подобни разговори. Живков знаеше, че ние имахме много въпроси към него, но се колебаехме дали да ги зададем. И можеше ли наистина да се пита за всичко? Струва ми се, че тук той твърде скоро и твърде опитно установи добре разбрано ниво на разговора, което не биваше да се нарушава. Това ниво изключи големите и опасни въпроси, но остави пълен простор за лични, частни разговори. Повече от ясно беше, че зад поканата на Живков за тази екскурзия стоеше желанието му да има непосредствени впечатления от нас не толкова като представители на някаква творческа интелигенция, а като отделни хора. Продължихме да вървим.

* * *

Колкото по-високо се изкачвахме в планината по посока на връх Миджур, толкова повече се разкъса групата. Живков и аз вървяхме най-малко половин километър пред другите. Той ме изненада с издръжливостта си. Обясни ми, че обичал да ходи и всеки ден изминавал известно разстояние, а всяка седмица предприемал подобна дълга екскурзия.

— Ами работата? — попитах. — Кога присъствувате на всички тия заседания, кога се срещате с всички тия хора? Аз мисля, че да си министър-председател и първи секретар на партията означава човек да няма време за нищо?

— Напротив — засмя се Живков, — колкото си по-нагоре, толкова е по-лесно!

Той ме погледна и като видя, че не му повярвах, каза, че пряката работа е предоставил на заместниците си. Например вече рядко ходел на заседание в Министерския съвет.

И тук стана дума за промяна в стила на първия ръководител. Живков каза, че за него образецът на истинския партиен ръководител е Хрушчов. Искам да припомня, че само два дни след нашата разходка Хрушчов беше свален, но повече от явно беше, че Живков не знаеше какво ставаше всред съветското ръководство. Убеден съм, че дори при най-малкото съмнение той не би се ангажирал дори пред мен с толкова открито възхищение от Хрушчов.

Той изрази възторг от речите на съветския ръководител и по този начин потвърди моето усещане, че в собствените си речи той подражаваше на Хрушчов. От друга страна, той се възхищаваше на замаха му и дори на неговата ексцентричност. Но цялото отношение на Живков към Хрушчов беше това на командир на рота или батальон спрямо главнокомандващия, т.е. отношение на човек, който ясно съзнава своята подчиненост. И това впечатление се потвърди от последвалия разказ на Живков.

С явна гордост той каза, че дотогава на два пъти е влизал в сериозни противоречия със съветското ръководство. Единия път по въпроса за последната реорганизация на българското селско стопанство, когато бе отхвърлена съветската схема. И втория път — за подобряването на отношенията с Гърция.

И тук помня дословно думите на Живков:

„Два пъти Хрушчов ЗДРАВАТА МЕ ДРА! — И добави: — Но аз се оказах прав!“

Бях поразен именно от използването на тази дума „ДРА“, която се използва в България само от много нисши и младши служители, когато разказват за конското евангелие, прочетено им от висшия началник. Струва ми се, че точно тази дума „ДРА“ характеризира с невероятна прецизност действителните отношения между съветското ръководство и българското ръководство и хвърля ярка светлина върху пълната зависимост на българските ръководители от съветските. Защото една суверенна и независима страна не може да бъде „ДРАНА“ от никоя друга страна. В българския речник ДЕРЕ началникът, ДЕРЕ господарят, ДЕРЕ чорбаджията, т.е. ДЕРЕ този, който командува и на когото ние сме сляпо подчинени.

Живков би могъл да каже, че в случаите Хрушчов се е разсърдил, направил е скандал или се е ядосал, което все пак би запазило равноправието на българския ръководител. Но фактът, че той употреби този много ясен глагол „ДЕРА“, ми показа колко дълбоко беше сляпото му подчинение пред волята на съветския началник. Сякаш не можеше да има никакво съмнение в правото на Хрушчов да го ДЕРЕ.

Картината на сляпата подчиненост на Живков бе допълнена и от несъмнената гордост, която той изпитваше, че е дръзнал да извърши нещо на своя глава. И това нещо в края на краищата се оказало правилното, т.е. Живков се гордееше, че в цялата си кариера на два пъти е успял да се съобрази с българските интереси, които били различни от съветските. Но какво да се мисли за всичко останало?

При започването на нашата екскурзия имах намерението да питам Живков за отношенията със СССР и по-специално за изказванията на някои министри, че без непрекъснатата съветска помощ българската икономика щяла да банкрутира много бързо. След неговите думи за това как Хрушчов го ДРАЛ, почувствувах, че въпросът ми е излишен, тъй като, след като не можеше да се говори за каква да е политическа суверенност на България, абсурдно би било да се пита за икономическа суверенност. При това аз не поставих под въпрос дали наистина Живков на своя глава е подобрил отношенията с Гърция и предприел такава важна мярка като реорганизацията на селското стопанство. Компетентни хора, с които по-късно разисквах тези му твърдения, се усъмниха изобщо в способността на българското ръководство да решава само развитието на отношенията си с Гърция. Може би инициативата да е била на Живков, но зад нея сигурно е стояло някакво съветско одобрение. Що се отнася до селското стопанство, там конфликтът му с Хрушчов изглежда по-вероятен, защото българското селско стопанство бе разстроено именно от сляпото подражаване на съветското.

Тук справедливостта изисква да кажа, че в същия този разговор на няколко пъти Живков недвусмислено иронизира съветския опит. Така например аз остро нападнах димитровските награди за литература и изкуство, като му приведох примери, че раздаването на тези награди става повод за истинска война между българските писатели, художници, артисти и т.н., че в резултат на тези награди хората се намразват завинаги и цялата културна атмосфера в страната за дълго време бива отравяна от злоба и завист. Същото се отнасяше и за разните звания.

— Всичко това е съвсем неприсъщо на нашия национален характер — казах аз. — Ние никога не сме имали пошлата традиция да се кичим с пауновски титли и да си раздаваме пищни награди. За какво тогава съществуват димитровските награди?

Живков ме изгледа, засмя се и каза:

— Ние ги имаме само защото ги има в Съветския съюз!

Може би греша, но в този момент ми се стори, че с моето подозрение към т.нар. съветски опит му станах някак по-симпатичен. Защото след това той заговори, че механичното подражаване на съветския опит в миналото било довело до големи пакости в България.

„Ние имаме много ценен наш, собствен опит“ — каза той с повишен тон на истински патриот.

Малко по-нататък в разговора той внезапно се оплака от инертността на Политбюро, към което изпитваше несъмнено презрение. Той буквално каза:

„Ние имаме членове на Политбюро, които никой не знае за какво са там, никой не знае да са свършили някаква работа. Просто седят си там — членове на Политбюро!“

По-късно някои мои познати ми обясниха, че Политбюро проваляло важни инициативи на Живков и той не можел да търпи онези стари членове, които бе наследил още от времето на Червенков. Но тъкмо тези членове, за които той говореше, бяха старите и изпитани довереници на Съветския съюз. Така че упрекът му косвено бе отправен към съветското ръководство.

На няколко пъти се опитах да върна разговора към времето преди април 1956 година и по-точно времето на Червенков. Бях любопитен да разбера по-непосредствено отношението на Живков към онзи тежък период. Но случайно или умишлено, той изобщо избегна тази тема. Единственият път, когато той спомена за предшествениците си, беше, когато каза, че и Червенков, и Югов са взимали хонорари за техни публикувани речи или доклади. Хонорари, които са отивали за тяхна лична сметка. Докато той, Живков, отправял всички полагаеми му се суми от отпечатани произведения към касата на партията. От думите му заключих, че той не обичаше Червенков и ненавиждаше Югов.

Пак говорейки за Политбюро и висшия партиен кръг, той каза, че много от децата им били съвсем разпуснати, капризни и сменяли разни привилегировани длъжности, както им уйдисвало.

„Моите деца — каза гордо той — не са такива! Людмила се занимава сериозно с нейната наука!“

И той категорично каза, че никога не би тласнал децата си към обществено-политическа кариера. Живков изглеждаше съвсем искрен, когато виждаше бъдещето на дъщеря си като научен работник. Какво по-късно го бе заставило да я направи министър на културата, т.е. и тя да тръгне по пътя на останалите деца на членовете на Политбюро — за мен поне не е много ясно.

От всичко казано или споменато за живота и отношенията във висшия партиен кръг имах впечатлението, че Тодор Живков не разполагаше с голяма подкрепа, че срещу него, вътре в сърцето на партията, действаха значителни сили. Може би затова той се опитваше да се разграничи от другите членове на Политбюро и да внуши, че той е нещо доста различно.

Минаваше един часът по обед, когато ние започнахме да изкачваме склона към хижата на връх Миджур. Другите все още бяха доста зад нас. Единствен Пешо с раницата ни следваше отблизо.

Но тъкмо на самия склон пред хижата ни чакаше една не особено приятна изненада. Срещу нас изскочиха двама души — единият със силно прошарен, почти бял перчем и червендалесто лице, другият — по-млад, внушителен исполин, който държеше кинокамера в ръцете си. В първия разпознах режисьора от студията за документални филми Нюма Белогорски, за когото с чиста съвест бих казал, че беше един от най-големите досадници в съвременна България. Много години наред той живя, обиколи целия свят и спечели доста парици с правене на филми за Георги Димитров. Нюма Белогорски беше този, който подкладе цялата кампания във вестниците срещу западногерманския телевизионен филм за Лайпцигския процес, при това, доколкото знам, без изобщо да е видял филма. Исполинът беше неговият оператор.

Нюмата се спусна към нас, а операторът му, без никакво предупреждение, започна да снима Живков и мен. (Къде ли е сега този филм?)

Като видя камерата и тичащия по склона към нас, задъхан и ухилен до ушите Белогорски, Живков ме погледна многозначително и въздъхна.

„Другарю Живков — започна Нюмата, като протегна ръце и се здрависа и с двама ни, — това се казва късмет! Да знаете как ми трябвате! Като разбрах, че ще идвате, залостихме се тук и два часа ви чакаме! Трябва ми един кадър просто както сега изкачвате Миджур… нищо повече… Такъв късмет… и небето е точно такова, каквото ни трябва!… А пък да знаете какъв филм става! Тази сутрин гледах материала и знаете ли, точно онзи момент, когато вие се надигате всред бригадата, нямате идея колко верен сте…“

Нюмата говореше като картечница, че чак слюнки хвърчаха. И до ден днешен виждам ентусиазираното му лице и чувам възторжено-мазния му глас. Той ми приличаше на онези стари продавачи от магазините за дрехи по „Пиротска“, които ахкаха и охкаха пред вида на клиента, който пробва нов костюм.

Оказа се, че точно по това време, средата на октомври 1964 година, хитрецът Белогорски снимаше филм за бойния път на бригадата „Чавдар“. Това беше някакво документално възпроизвеждане на подвизите на „чавдарци“, базирано на някакъв сценарий, за който Живков явно знаеше. Излезе също, че всред актьорския състав имало и един, който играел ролята на другаря Янко, т.е. на самия Живков.

Живков не каза нищо срещу цялото поройно словоизлияние на кинорежисьора и се остави да бъде снет сам, а аз се дръпнах. Влязох в самата хижа, където край кухненската печка имаше две приятни млади жени. Те живееха и работеха в хижата и от тях научих, че първият секретар на партията беше чест гост по тези места.

Идеята беше да обядваме именно в самата хижа, но Нюма Белогорски не остави Живков на мира нито за секунда. Той го следваше навсякъде и безспирно говореше за развитието на филма, като уговаряше Живков да видел още през следващите дни снетия материал. Стори ми се, че цялото това дърдорене някак развали настроението на нашия домакин, но той търпеливо изчака Нюмата да спре и му каза да му се обади през седмицата. В това време пристигнаха и другите и Живков предложи да ядем някъде „по-нататък“.

Двете жени изразиха съжаление, че са готвили напразно, и ние поехме надолу, оставяйки режисьора и оператора в хижата.

Срещата с Нюмата ми направи силно впечатление. В значителна степен — мъчително впечатление. За пръв път бях непосредствен свидетел на толкова явна и противна демонстрация на подмазване, раболепие, фалшива любов и дори боготворене на едно човешко същество спрямо друго човешко същество. При това истината изисква да кажа, че нищо в поведението на Тодор Живков не налагаше подобно държане. Колко далече по-нормално би било, ако кинорежисьорът спокойно и сдържано бе изложил своите проблеми или бе разказал за работата по снимането на филма. Откъде идваше тази грозна сервилност, това лепкаво ласкателство, този лакейски възторг?

„Вашият образ, другарю Живков!“ — викаше по едно време той, сякаш ставаше дума за образа на свети Йоан Кръстител.

Повече от сигурен бях, че дори самото снимане на филм за бригадата „Чавдар“ (а не за някоя друга бригада) беше идея на самия Белогорски. Вероятно той беше тичал да агитира, да убеждава Живков и другите, че тяхното „славно“ минало трябва да бъде увековечено. И вероятно той бе успял да им вдъхне чувството за изключителната историческа ценност на обективно твърде скромни исторически факти.

Но ако в тази стара и плитка игра участваше само Белогорски, човек не би трябвало да го взима на сериозно. Бедата беше, че той се явяваше като един от най-бързите и първи представители на цяла голяма и мътна вълна от ласкатели, която през следващите десет години щеше да убеждава България, партията и самия Живков колко велик и мъдър държавник беше той. Горе-долу до това време Тодор Живков беше просто един от хората, които ръководеха страната. След това щяха да го възкачат върху някакъв смешно-бутафорен исторически Олимп и щяха да превъзнасят всяка негова дума или стъпка като най-съдържателна проява на полубог.

И докато се спускахме надолу, аз се вгледах в първия секретар и се запитах:

„Вярва ли Тодор Живков на този маскарад? Наистина ли смята, че образът му би могъл да развълнува до такава степен хора като Нюмата?“

Отговорът щеше да дойде с времето.

* * *

Обядвахме в подножието на Миджур, на открито. Храната за нас беше пристигнала със специален джип. Заедно с него се появиха още няколко души, в които човек лесно можеше да познае служители от сигурността. Направи ми впечатление, че отношенията на Живков с тях бяха най-сърдечни и непосредствени. А те се отнасяха към него по-скоро като към по-възрастен, уважаван роднина, отколкото като към важен и далечен началник. В подхода му и спрямо тях, и спрямо нас имаше много нещо от типичното селско гостоприемство — добродушен тон, безобидни шеги и неизбежните коментари за храната. Тя се състоеше от фасул чорба, обикновени наденици, пресносолено сирене, кашкавал и грозде. С други думи, твърде обичайната храна за планински екскурзии. Имаше още ракия, с която започнахме, и коняк, с който свършихме. Живков почти не докосна алкохола. Другите също почти не пиха, така че комай и ракията, и конякът останаха за Пешо и за мен.

Любопитен бях да разбера що за човек беше този Пешо, комуто явно бе поверена непосредствената охрана на първия секретар? Той беше някъде в средата на трийсетте години, строен и физически вероятно отлично подготвен. За разлика от множеството охраняващи лица, които бях виждал дотогава и чийто обичаен израз беше този на ограниченост и безцеремонност, Пешо имаше твърде интелигентно лице и внимателни, приятни маниери. Струва ми се, че той или бе завършил, или току-що завършваше някакво висше образование. След това, мисля, че Анастас ми каза, че Пешо имал чин полковник. Така или иначе, неговото постоянно присъствие при нас не само не беше бреме, но в много отношения той бе по-приятен събеседник от неостаряващия ремсист Желязко Колев. Забелязах също, че и отношението на Живков към него съдържаше подчертана сърдечност и уважение.

Може би взимайки повод от предложената ракия, Живков започна да разказва със смях за своето приятелство със Стефан Гецов и Георги Джагаров. Той поканил Стефан на гости преди известно време и жена му, д-р Мара Малеева, била ужасена от количеството алкохол, което артистът изконсумирал. Именно Стефан завел при Живков за пръв път Георги Джагаров, с когото те бяха приятели от кръчмите. И двамата имаха репутацията на буйни пияници и разказвайки за техните подвизи, Живков наистина се забавляваше. За всички присъстващи беше ясно, че той изпитваше голяма привързаност към тях и че може би и те бяха силно привързани към него. Стана ясно също, че той се срещаше с тях доста често и че те имаха пряк достъп до него едва ли не когато си искаха. Говорейки за тях, Живков не излезе от кръга на забавно-пиянските приключения на тази двойка, не каза нито дума за тяхната работа, нито пък подсказа с нещо намерението си да ги издига на високи ръководни постове.

Години по-късно, бивайки свидетел на твърдата и понякога дори фанатична подкрепа, която Живков даваше на Джагаров в цялата му кариера, аз си мислех, че първопричината за това беше фактът, че Джагаров бе предложил лоялността си на първия секретар по време, когато той не разполагаше с много лоялни хора около себе си. От друга страна, самият избор на Джагаров, който в ония години бе трудно отличим всред масата на софийската интелигенция, бе комплимент за Живков, който в неговото лице бе намерил рядко предан сътрудник, почитател и приятел.

Но в онзи ден, там, в подножието на Миджур, всичко това беше далечно и неизвестно бъдеще.

След обеда Пешо измъкна фотоапарат и направи снимки на всички ни с Живков в средата. Това снимане малко изпорти сравнително естествената атмосфера, защото ми приличаше на някакво увековечаване. Както и да е, аз никога не видях тези снимки, но знам, че Живков ги беше изпратил на Златка Дъбова, която, предполагам, че все още ги има.

После се разделихме с хората, които ни бяха донесли храната, и отново поехме посока, която Живков, изглежда, добре знаеше. Той каза, че би прекарал и вечерта с нас, но трябвало да отиде на представление в Народния театър, където гастролираше известен съветски театър.

Отначало пак всички вървяхме вкупом и пак се водеха разговори на безобидни теми, което сякаш съответстваше на общото желание. Колкото и непринудени да изглеждаха нашите отношения, върху лицето на всеки можеше да се прочете сдържаност и съобразяване с присъствието на най-властния човек в страната. И най-безобидните думи внимателно се претегляха. Никакъв съществен въпрос не бе докоснат.

Постепенно групата пак се разкъса и двамата с Живков отново се намерихме напред. Доста време вървяхме мълчаливо, сякаш нямаше за какво да разговаряме. После, по някое време той ме запита какво според мен липсва най-много в нашата литература.

„Страст!“ — казах му. Той, изглежда, не ме разбра и аз обясних, че в литературата владееше чиновничеството, че писателите имат формално отношение не само към своите сюжети, но и към целия живот в страната.

Той внимателно слушаше, но аз долових сянка на недоверие спрямо това, което казвах. Изглежда, че той имаше добро мнение за съвременната българска литература и аз рискувах да се озова в положението на неудачен критик. Тогава му разказах за доклада на Любен Дилов, който посети Западна Германия с цел да пропагандира българската литература пред немските издателства. Той беше обиколил няколко от най-известните издателства и беше показал немски преводи на откъси от почти всички съвременни български писатели. Най-сериозно отношение беше срещнал в Роболт Ферлаг, където художественият съвет на издателството си бе направил труда не само да прочете, но и писмено да анализира предложените мостри българска съвременна литература. И най-странното от всичко беше заявлението на издателството, че би желало да преведе и отпечати истинска комунистическа литература, но намерило, че предложената съвременна българска литература изобщо не била комунистическа, а (цитирам по памет) „безинтересна, отживяла времето си дребнобуржоазна литература“. Хората от Роболт Ферлаг бяха обяснили черно на бяло, че нито съдържанието, нито формите на предложените български мостри притежавали елементите на онова новаторско отношение, което според тях би трябвало да отличава комунистическата литература. Досадна обстоятелственост при описването, сладникаво-романтични образи, повърхностен диалог. Във всички произведения нямало нито един истински комунистически образ.

Това мнение ла Роболт Ферлаг бе предадено от Любен Дилов в секретариата на съюза. Когато ние чухме за него, помолихме Любен да ни разкаже подробности. Моето лично впечатление беше, че хората от Роболт бяха в най-висша степен справедливи в своята оценка.

Но Живков, който тясно се интересуваше от писателските работи, не знаеше нищо за този доклад и беше доста озадачен.

— Значи те казват, че в нашата социалистическа литература няма нищо комунистическо? — попита ме той.

— Така казват! — отвърнах.

— Искам да видя този доклад! — и той забърза пред мене. След няколко крачки се извърна и ме попита какво аз мисля за немското мнение. Казах му, че принципно те са доста прави и че ние сериозно трябва да се замислим що за литература произвеждаме. Не отидох по-далече в моята критика, защото имах чувството, че той или не ме разбра, или пък въобще не искаше да слуша неприятни думи. В края на краищата нали сам той много пъти бе говорил за огромни успехи на социалистическата ни литература. И сега изведнъж някой да му каже, че това изобщо не е социалистическа литература, а дребнобуржоазна реминисценция.

Продължихме да вървим доста време в пълно мълчание. Живков все така енергично крачеше пред мен и изглеждаше зает със собствените си мисли. Следвах го на разстояние от няколко крачки и за кой ли път се питах — какво всъщност представляваше той? Какво представляваше човекът, който ръководеше България? Опитвах се някак да подредя впечатленията си от него и да не поставям в един и същи кюп толкова различни неща, като какво беше той и как аз го бях приел. И трябваше да призная, че той си оставаше за мен енигма.

Онова, което бях чул да се разказва за него из цялата страна, не беше много ласкаво. Интелигенцията, която вероятно съдеше за него от речите му, го смяташе за обидно елементарен. В София имаше дузина хора, които го имитираха много сполучливо. Особено гласа и смеха му, който сякаш падаше на етажи, започвайки от най-горния. И ако интелигенцията изпитваше презрително отношение към него и даже си позволяваше да забелязва колко висококултурен бил Червенков, широките маси имаха най-подигравателно отношение. Цялата страна беше залята от вицове за Тодор Живков, при което той неизбежно бе рисуван като прост, ограничен, примитивен човек. От трета страна, както вече казах, в самата партия имаше силно пренебрежение към него. Но всички тези популярни мнения често пъти са израз на заразителни предразсъдъци.

Моето непосредствено впечатление от него през тази дълга екскурзия беше, че гой несъмнено стоеше значително над тези популярни представи и поне за мен безспорно превишаваше който и да е от другите висши партийни ръководители. Явно Живков беше далече от интелектуалния свят. Явно той не беше чел много книги и образованието му е било доста еднолинейно и дори речникът му често пъти показваше неудачното съжителство на простонародни думи с помпозни фрази. Също така човек би могъл да се усъмни доста в естетическите му разбирания. Но зад всичко това стоеше безсъмнена природна интелигентност, бърза съобразителност и великолепна памет. Както ще стане дума по-нататък, много хора са били смайвани от паметта на Живков. Нещо, което според мен липсваше у него по най-определен начин, беше въображението. Но в замяна на това той имаше силно развита интуиция. Мисля, че след тази разходка той класифицира нас, четиримата си гости, по напълно безпогрешен начин. Докато у Анастас той видя бъдещ предан войник в неговата собствена армия, отношението към мен, макар и дружелюбно, си остана докрай изпълнено с подозрение. Безспорно той обичаше властта си и й се любуваше, но с добре прикрита суетност, която не дразнеше. В началото аз изпитвах съмнение дали той имаше реална представа за истината на живота в страната, за мъките на хората, за техните неразрешими проблеми. Много пъти бях установявал, че висши партийни дейци нямаха и елементарна представа за действителността, всред която живееше народът. Те сякаш се намираха на някакъв свой собствен остров и нищо друго не ги интересуваше. У Живков аз установих, че той знаеше доста добре истинското положение на нещата или поне знаеше го по-добре, отколкото го знаеха колегите му. И точно тук като отговор чувствах думите, които щях да чуя от неговите уста няколко години по-късно:

„Нищо не зависи от мен!“

Той приличаше на актьор, който бе приел ролята си, бе я научил много добре и я играеше с удоволствие, без да има каквито и да е претенции да се меси в работата на режисьора или на автора на пиесата. Той съзнаваше актьорската си предопределеност, което проличаваше особено в чувството му за самоирония.

И именно във връзка с това беше и най-интересният епизод в тази наша екскурзия. Както вървяхме из планината по тясна пътека, стигнахме до една локва, която преграждаше пътеката. Трябва да беше широка около два метра и половина. Ние се огледахме да намерим някакъв камък, за да го поставим в средата и улесним минаването, но странно — не намерихме нищо.

„Трябва да скачаме!“ — каза Живков.

Аз се засилих и скочих пръв на отсрещната страна. Живков се засили след мен и сигурно щеше да скочи, ако не беше се спънал. Той падна върху ръцете си, но цопна така, че се изкаля целият. И тогава внезапно се изправи, както беше в средата на локвата, изгледа ме, усмихна се и каза с много особен глас:

„Е, не беше видял изкалян първи секретар, и това видя!“

Той произнесе думата „изкалян“ с добре подчертано двусмислие, което стигна при мен като:

„Аз знам много добре какво съм и нямам нужда други да ми го казват!“

Може би преувеличавам, но точно в този момент аз почувствувах, че за пръв път влязох в действителен контакт с него. Колкото пъти по-късно разказвах за това падане на Живков в калта и последвалите думи за „изкаляния първи секретар“, малцина ми повярваха, че той е бил в състояние да каже такова нещо. Толкова силно беше общото предубеждение спрямо него, че му отнемаше правото на такава твърде дълбока забележка.

Подадох му ръка, за да го изтегля от локвата, но той не прие и сам излезе. С помощта на носната си кърпа той се поизчисти и продължихме да се спускаме надолу без повече коментари. Постепенно калта по дрехите му изсъхна.

Слънцето вече залязваше, когато слязохме долу, всред равна местност, осеяна с горички и храсти. И както вървяхме, внезапно чух силна войнишка команда:

„За среща на министър-председателя на Народна република България, глави надясно!“

Пред нас на продълговатата поляна ни чакаше странна картина. В две редици се бяха строили за среща… някогашни жандармеристи от времето на войната, с техните сини униформи и германски автомати, и партизани, въоръжени със стари пушки и карабини… Беше някаква невероятна картина… Явно пред нас се намираше военна част, която участваше в снимките на филма на Нюма Белогорски. И командирът на тази част, сам в полицейска униформа от едно време, вдигна ръка, за да рапортува на министър-председателя. Това беше твърде много за мен и аз свих зад съседния храст, оставяйки Живков сам да се справя с церемонията. Но той се спря и викна подир мене:

„Хей, Георги, къде избяга? — и като се обърна към строените, прекъсвайки цялата церемония и сочейки към мен, каза: — Виждате ли ги писателите! Щом надушат някаква опасност, и никакви ги няма!“

Трябваше да се върна. Живков ме представи на войниците като автора на „Мъже“ и се пошегува с това, че полицаи и партизани бяха в една и съща редица.

Малко след това бяхме на шосето, където чайката ни чакаше.

* * *

Когато се разделихме, Тодор Живков пожела да имаме още много такива срещи. Той не каза нищо излишно, не произнесе никаква дежурна фраза за поддържане връзката между партията и младата интелигенцията само каза, че би желал пак да се видим. Някой от нас каза, че беше наш ред да го поканим, на което той веднага забеляза:

— Но никой не ме кани!

— Ще ви поканим, но вие няма да дойдете — казах аз.

— Сигурно ще дойда. Каквато и работа да имам, пак ще дойда! — заяви той.

Срещата с първия секретар остави всички ни с повдигнато настроение. Светлината, в която той се показа, изглежда, беше над всички очаквания. Ние си мислехме, че след като първият ръководител на страната можеше да покаже толкова такт и внимание към нас, след като ни бе дал да разберем, че знае много добре проблемите не само на литературата и изкуството, но и на целия живот, след като се бе показал търпелив слушател на дълги пледоарии, тогава можеше да се вярва, че България е в добри ръце. Ние твърде бързо му простихме ужасната реч от предишната година, твърде лесно приехме добри маниери за добри намерения. Когато вечерта в Клуба на журналистите разказвах за срещата, изглежда, моето въодушевление да е било прекалено необосновано, защото от всички страни ме срещнаха скептични усмивки. Същата вечер един от моите приятели ме дръпна настрана и ми каза:

„Ако ти храниш някакви илюзии, че като обясниш на Живков дивотиите, които стават, той ще вземе някакви мерки, много се лъжеш! Вашата екскурзия е само един флирт, от който нищо значително няма да произлезе!“

Когато наскоро след нашата екскурзия Хрушчов бе свален, навред се заговори, че дните на Живков като първи секретар са преброени. Ала всеки път, когато се поставеше въпросът: „Кой ще го замести?“, отговорите увисваха във въздуха. Оказваше се, че в цялото Политбюро и в Централния комитет не се очертаваше никаква сериозна личност. Единственият възможен претендент, Митко Григоров, беше извънредно непопулярен в средите на творческата интелигенция.

Последвалите три години показаха, че и съветското ръководство не бе намерило нищо по-добро от Тодор Живков. А и времето работеше в негова полза.

Не зная начина, по който съветското ръководство избира и преценява кого да утвърди за български ръководител, но ми се вярва, че то провежда своеобразни конкурси. Те се състоят в устройване на периодични политически боксови мачове, при което изборът естествено е в полза на победилия. Тодор Живков се качи на политическия ринг — тежка категория, през 1954 година. В първият мач той победи по точки Червенков и цялата червенковска група, макар нокаутирането да дойде значително по-късно. После, пак по точки, беше бит Антон Югов, а междувременно групата на Чанков бе нокаутирана. След това с внезапен удар изхвръкна Митко Григоров. После дойде ред на триото Коцев-Абаджиев-Гяуров, за да стигнем до жестокия нокаут на Борис Велчев. Всички споменати противници на Тодор Живков бяха не по-малко верни съветски хора. Никой не би могъл да ме убеди, че Венелин Коцев или Ангел Цанев, или Митко Григоров не бяха и не са фанатично предани на Съветския съюз партийни функционери. Техният недостатък беше просто в това, че загубиха мачовете си с Живков и съветският рефер всеки път вдигаше ръката му като на български политически Мохамед Али.

С други думи, Живков беше този, който при всеки мач излизаше най-добре тренирай, умееше да стегне редиците на своите хора и да покаже, че може да води неотклонно партийния и държавен кораб в указаната му посока. Нещо повече, в дългите години на неговото шампионство, той си извоюва репутацията на комунистически ръководител, който е създал най-малко ядове на съветското ръководство. Той нито веднъж, нито за момент не си е правил илюзии, че може да отиде против волята на ръководителите в Кремъл. Дори при най-силни и, предполагам, доста искрени патриотични изригвания, той никога не е забравял, че първо идва Съветският съюз, а след това — България.

Така че след падането на Хрушчов, докато положението в Кремъл се изясняваше, Тодор Живков бе взел вече всички онези мерки, които щяха да го запазят при всякакви сътресения. Той се заобиколи с млади и верни хора. Окръжните комитети на партията, Централният комитет и неговият секретариат, всичко това бе подето от новоиздигнати кадри като Венелин Коцев например, които гледаха. КТ)М Живков така, както римските легиони са гледали към Цезар.

От всичко, казано дотук, става ясно защо не само новото, но и всякакво съветско ръководство, дори ако то се състоеше от най-крайни сталинисти, винаги щеше да предпочете Тодор Живков пред другите. Той беше най-силният, най-солидният, най-съобразителният и над всичко най-верният. Може да се каже, че той служеше на Съветския съюз по-ревностно, отколкото самите съветски ръководители, той беше първият в борбата срещу китайците, той беше първият, който подкрепи СССР при нашествието в Чехословакия, първият, който изрази ненавист спрямо еврокомунизма и т.н. Като награда за верността нему бе разрешено да каже, че дори когато комунистическата партия на СССР е правила грешки, Българската комунистическа партия не ги е правила.

И за Живков, и за съветските ръководители беше съвършено ясно, че те са свързани помежду си по силата на най-тясна взаимна необходимост. Без Съветския съюз Живков би станал лесна плячка на спотаените засега свои противници в партията. Без Живков Съветският съюз би загубил отличен и може би не лесно заменим свой служител. Образно казано, това е връзката между класически английски лорд и неговия бътлер, които в дългите години, прекарани заедно, така са свикнали един с друг, така са се привързали, че евентуалната раздяла би била твърде болезнена. В този дълъг процес на обмяна между господарско благоволение и предано служене се е изградило онова взаимно доверие, което особено в политическия живот е голяма рядкост.

Най-голямото щастие в живота на един бътлер произтича от съзнанието, че господарят му не може без него. От друга страна, господарят е щастлив, когато съзнава, че и бътлера не може без него. Във времената, в които живеем, май че е по-трудно да се намерят добри бътлери, отколкото добри господари.

И ако все пак политическите боксови мачове се провеждат, това, изглежда, е задължителната рутинна проверка дали шампионът е във форма и дали времето не е родило нещо по-добро. Същевременно такава проверка винаги води до преутвърждаване на взаимната вярност.

Затова по всички показатели наследниците на Хрушчов трябваше с облекчение и радост да приемат верността на такъв изпитан и сигурен служител, който им поднасяше, така да се каже, в добре стегнат пакет цяла партия и цяла страна.

В годините, последвали нашата първа среща, Тодор Живков разви огромна дейност за установяването на преки контакти с почти всички важни обществени групи и особено с интелигенцията. Това, което той правеше, беше точно обратното на мрачната отчужденост и недостъпност на Вълко Червенков. Фактически без Хрушчов Тодор Живков следваше в доста линии Хрушчовото обществено поведение и най-вече неговата общителност. Сигурно на пръсти се броят по-известните имена в българския културен живот, които не са обядвали, вечеряли яли имали личен разговор с първия секретар на партията. Хората, който той канеше, бяха от всякакъв калибър и с всякакво отношение към него — от най-последователните му критици, като Радой Ралин и Христо Ганев, до най-раболепните му привърженици, като Богомил Нонев и Любомир Левчев. Понякога се чудех как на Живков му стига времето, за да се среща и разговаря с толкова много хора. Той ходеше на лов с Емилиян Станев и други писатели ловджии, устройваше вечери с поети и драматурзи, посещаваше художествени ателиета, събираше музиканти, заобикаляше се с популярни актьори и т.н. Тук не става дума за заобикаляне с тясна групичка от фаворити, а за твърде масово явление. Разбира се, групичката от фаворити си съществуваше, но малцина от художествената интелигенция биха могли да упрекнат Живков, че не ги е зачел. Почти всеки ден из клубовете и кафенетата се казваше, че Живков имал среща с Николай Хайтов, че най-после приел Йордан Радичков, че прекарал весела вечер с Калоянчев и Нейчо Попов, че танцувал с жената на Богомил Нонев, че лично похвалил Иван Кондов и така нататък. Аз не зная никой друг политически ръководител, който да се е отдавал на такъв всеобемащ флирт с цялата интелигенция. Като се знае, че Живков на младини бе имал известни актьорски аспирации, може би е обяснимо, че той изпитваше удоволствие да се заобикаля със света на изкуството.

Същевременно неговият инстинкт безпогрешно му подсказваше, че единичните хора, които биха могли сериозно да смутят спокойното му царуване, бяха именно хората на художествената интелигенция. Всички неприятности за партията и в Полша, и в Чехословакия, и в Унгария, и в Източна Германия бяха разпалени от художествената интелигенция или най-малко станаха с нейно главно участие. Опитите за военни преврати в България бяха предварително осъдени на неуспех не толкова защото нямаха подкрепата на масите, колкото подкрепата на художествената интелигенция. Затова Тодор Живков взе тази интелигенция под своя собствена закрила и възложи контрола върху нея на най-близките си хора.

Когато хората на Живков твърдят например, че те никога не биха допуснали явление като Солженицин в България (което е подмятане за грешка на съветското ръководство), те имат предвид не само възможната бърза разправа на Държавна сигурност, но предимно цялата живковска атмосфера. В момента, в който името на българския Солженицин се издигаше застрашително над допустимата височина, вместо да се надига вой и се привлича общото внимание, тихомълком щеше да бъде сторено всичко той сам да слезе надолу. Повече от сигурен съм, че Живков би му изпратил покана за обед или разходка като нашата, би го изслушал, би му обещал много неща, би му дал много неща, с изключение на главното — публикуването на произведенията в тяхната оригинална форма. А може би и това би било разрешено, но по такъв усукан начин, че техният ефект би бил почти погребан. Онзи, който смята, че аз не съм прав, нека попита Радой Ралин или Христо Ганев, или Константин Павлов, или още куп хора, които са потенциални български Солженициновци, но чието влияние, популярност и значение ловко бяха ограничени и доведени под опасното ниво.

Тъкмо в сложните и доста многобройни отношения на Тодор Живков с българската художествена интелигенция най-добре личат качествата му, чрез които той се задържа начело на страната за толкова много години. Но ако единият резултат беше укрепването на неговото собствено положение, то другият резултат беше безспорно ликвидирането на всякакви опасни духовни искри и превръщането на неспокойния творчески дух в дебел държавен храненик.

Според мен, никой друг в България не е оказвал по-съсипващо, по-рушително влияние върху живота на художествената интелигенция. В тези репортажи аз се постарах доста подробно да обрисувам различни страни от живота на съвременната българска интелигенция и да обясня, доколкото мога, причините за нейното значително творческо самообезличаване. На много места аз изтъкнах, че главното зло в живота и в творчеството на българските писатели, художници, композитори, артисти и т.н. беше вмешателството на партията, която налагаше най-посредствени критерии и която правеше всичко възможно да укрепи властта на бездарието.

Когато аз казах, че на нас ни се плащаше не за да пишем, точно обратното, за да НЕ ПИШЕМ, имах предвид именно това партийно вмешателство, което разстройваше едва ли не всякакво сериозно отношение към работата.

А зад това вмешателство, като негов главен организатор и проводник, стоеше Тодор Живков. Никакво що-годе значимо действие, засягащо живота на художествената интелигенция, никакво сериозно назначение или уволнение, никакво наказание или награждаване не можеше да става през главата на първия секретар. Нещо повече, зад повечето действия стоеше като инициатор самият той. И ето че идваме до заключението, че онова, което на пръв поглед изглеждаше като твърде положително общуване с интелигенцията, по същество се оказа източник на големи беди за нея. Това, че Живков лично познаваше всекиго, това, че имаше някакъв вид собствени отношения с тези хора, това, че ги ангажираше към себе си, без сам да се ангажира сериозно към тях, го улесняваше извънредно много. Под неговото пряко ръководство бяха извършени истински творчески покушения срещу важни културни организации и институти. Разстройството на Съюза на писателите и превръщането му в безлична бюрократична машина беше извършено от Джагаров под прякото наблюдение и ръководство на Живков. Съсипването на Народния театър чрез назначаването на творчески невъзможния директор Филип Филипов беше изключително дело на Живков. Подходът за разгромяването на мощната група кинодейци, които дръзнаха да се противопоставят на посредствеността, беше извършено от Венелин Коцев под прекия надзор на Живков. Кадрилът на главни редактори на вестници и на списания, директори на радио и телевизия, всичко това ставаше с прякото участие на първия секретар. Той беше този, който махна Радевски от списание „Септември“, той беше този, който изгони Мандаджиев от Сатиричния театър, той беше този, който назначи и след това уволни Павел Матев като министър на културата, той беше този, който правеше най-нелогични на пръв поглед назначения и уволнения, след което ставаше ясно, че цялата логика беше ликвидирането на дадена тенденция за творческа независимост или парирането на идейни отклонения.

След повсеместното, безразборно и често пъти напълно неоправдано вмешателство на Тодор Живков в българския културен живот се създаде атмосфера на творческа несигурност, на хаос и захвърляне на елементарни художествени критерии, като всичко това беше циментирано чрез установяването на бюрократични отношения. Погледнато отвън, флиртът на първия секретар с художествената интелигенция доведе до великолепни почивни станции, пребогати творчески фондове, купища медали и звания, увеличаване на хонорарите, пълно битово задоволяване, удовлетворяване на суетни амбиции за постове и привилегии и т.н. Но фактически всичко беше част от средствата, с които първият секретар на партията щедро си служеше, за да възпре и омаломощи непокорството, без което никой творчески дух не може да съществува, за да откъсне художествената интелигенция от какъвто и да е сериозен контакт с народа, за да я държи в позицията на вече свикнал с глезотии партиен храненик.

Но успоредно с този флирт в страната постепенно се разви и наложи във внушителни размери новият култ — този към личността на Тодор Живков.

* * *

Изглежда, че ни беше съдено да имаме отдих само няколко години след Двадесетия конгрес на съветската комунистическа партия. Няколко години, в които ние не бяхме заставяни нито да слушаме, нито да произнасяме маймунските фрази: „Както казва ДРУГАРЯТ“, „Както ни учи ДРУГАРЯТ“, „Както мъдро и проникновено заяви ДРУГАРЯТ“, „Както далновидно посочи ДРУГАРЯТ, истински марксист-ленинец, изпитан водач на нашата партия.“ Няколко години, в които наистина изчезнаха тези най-унизителни, смачкващи човешкото достойноство, изпълнени с патос истерична звуци като: „Най-великият син и вожд на българския народ, любим баща и учител на трудовите хора, най-мъдрият и най-храбрият син на България, гениалният вожд на всички прогресивни хора у нас, верният и изпитан приятел на Съветския съюз, най-голямата гордост и слава на България през всички векове, най-достойният ученик и най-последователният борец, най-най-най…“

Цялото това фанатично безсмислие, цялото пошло раболепие, боготворене, коленонреклонност, богоугодност, сервилност и, разбира се, площадно лицемерие изчезна, защото студените факти на историята пометоха бутафорните олтари на комунистическите култове с ясното определение, че другарят вожд всъщност не е бил вожд, не е бил толкова мъдър, нито толкова велик, нито толкова смел, нито толкова любим, нито толкова достоен и последователен. А в действителност е бил амбициозно, хитричко, подличко, доста страхливичко, забележително егоистично, суетно, безскрупулно, страхливичко мегаломанско политическо човече.

Няколко години ние живяхме без него. Тодор Живков беше просто първият секретар на партията и хората имаха онова нормално и делово отношение към личността му, което се полага на известна обществена фигура. От това време е и разказът на един мой съветски познат, който бил с туристическа съветска група във Варна. Групата отишла на някакво лятно кино, пълно с народ, и малко преди започването на филма влязъл Тодор Живков, придружен от някого си. Групата съветски туристи моментално скочила на крака и започнала да пляска с ръце и да скандира. Но за тяхно изумление никой от близо хилядата българи в киното не последвал примера им, нито пък Тодор Живков очаквал някакви овации. Просто седнал на стола си като обикновен зрител. Моят съветски познат ми каза:

„Георги, вие, българите, ни дадохте такъв урок! Вие ни показахте какво значи достойнство! Ние се почувствахме ужасно засрамени и същевременно усетихме, че култът е вътре, в кръвта ни, и че не може да изчезне току-така!“

Но явно моят съветски познат се заблуждаваше. Защото не бяха малко ония в България, които биха последвали съветския пример, но, както казах, още не знаеха дали да заложат на Живков, още се съмняваха дали той е печелившата карта. Много исках да видя моя съветски познат десет години по-късно, когато пак във Варна и не в лятното кино, а в дома на Съюза на писателите Тодор Живков биваше посрещан по гореописания съветски начин.

От момента, от който се разбра, че положението на Тодор Живков беше непоклатимо, че той не само щеше да се задържи на поста, но щеше да остане там и доста дълго време, отношението към него магически се промени.

Както отбелязах, в случката с Нюма Белогорски аз съм склонен да смятам, че главната причина за култоподобното отношение към първия секретар на партията не беше толкова в неговото собствено поведение, колкото в самата същност на системата, която не само поощрява, но и изисква в най-висша степен лакейщината, раболепието, подлизурството, самоунижението. Ние вече видяхме в репортажите за кариерата как огромно мнозинство хора успяха да се издигнат главно чрез подобни партийни добродетели.

След като се разбра кой в България ще командва парада, към Живков се понесе огромната мътна вълна на интересчийството, службогонството и користта, която буквално заля първия секретар. Образно казано, една сутрин той осъмна, заобиколен от прегънати гърбове, които му нашепваха най-ласкателни слова, които му се възхищаваха, които го аплодираха и предлагаха да му служат. Тези същите български граждани вече изучаваха речите му, вадеха цитати от тях и ги произнасяха високо по партийни събрания.

„КАКТО НИ УЧИ ДРУГАРЯТ…!“

Истината изисква да се каже, че в онези години Тодор Живков не заповяда никому да го боготвори, не изпрати партийна директива, с която да поиска хората да му се възхищават, не посочи никому собствените си цитати, а всичко това дойде отдолу, от само себе си, следвайки корумпираното естество на партията и властта. В състояние съм да изпратя днес на Живков цял голям списък на хора от онова време, които са го наричали с какви ли не обидни имена и които сега са негови най-вдъхновени почитатели, които се надпреварват да го отрупват с комплименти.

Вероятно е трудно за всеки нормален човек да удържи срещу тази вълна от ласкатели, почитатели, последователи и т.н., дори ако знае, че всичко това е интересчийски маскарад. Предполагам, че се изискват огромни нравствени сили, за да може човек да зашлеви лицата с мазните усмивки, да прогони оркестъра от ласкатели и смачка всяка подлизурщина. Ние, хората, сме толкова странно устроени, че не само обичаме, ами и поощряваме ония, които ни хранят с приятни лъжи.

А Живков, който копнееше за популярност, който бе израснал в партийното ръководство в атмосферата на най-безотказна коленопреклоност към култовете на Сталин и Димитров, инстинктивно се стремеше да получи същото. В края на краищата с какво той беше по-лош от другите? Ако легендата за Димитров беше изградена върху преувеличения шум за някакво геройство на Лайпцигския процес, защо легендата за Живков да не бъде изградена върху преувеличения шум за подобно геройство, когато е бил в бригадата „Чавдар“? Ако Коларов и Червенков можеха да претендират за популярност въпреки съсипването на икономиката на страната ни, въпреки черната слава на техните „синьокапци“, защо Живков, който премахна синьокапците и значително подобри жизнения уровен на населението, да не вкуси от плодовете на подобна популярност? Обективно погледнато, той пое от партийните си предшественици една страна, смазана от терор и изнемогваща от разрушения и мизерия, за да промени значително цялата картина в определено положителна посока. Всички подобрения в живота на страната са свързани изключително с неговото име и неговата дейност. Тогава защо тия, които се възхищаваха на Димитров и Червенков, да не се възхитят нему? Защо тези, които цитираха предшествениците му, да не цитират и него? От къде на къде Димитров и Червенков ще отпечатват съчиненията си, а той, който е постигнал много повече, да не отпечатва своите?

Предполагам, че това са силните вътрешни основания на Тодор Живков не само да приеме, но и да насърчи своите поклонници. Толкова повече, че партията винаги се бе отъждествявала с нейния водач. Следователно възторгът от Живков беше възторг от партията.

Защото партията беше Тодор Живков.

Но нека тук подчертая дебело една най-очевидна черта на култа към Тодор Живков или по-точно на мотивите на неговите поклонници. Разликата между тях и поклонниците на Сталин или Димитров е много съществена. Докато култът към Сталин в значителна степен идваше от изворите на партийния фанатизъм, то култът към Тодор Живков идваше изключително от добре направените сметки за това какво се печели от него. С други думи, целият възторг и цялото възхищение, цитатничеството, преклонението бяха в резултат на получен по-голям обществен кокал. Без абсолютно никакво изключение всички почитатели на Тодор Живков са били облагодетелствани от него. Ако първият сектретар би желал да види цялото кухо лицемерие на заобиколилите го верни поклонници, достатъчно е само да се опита да им отнеме това, което сам им е дал. Тогава той би видял колко бързо възторгът от него ще се изпари.

И смятам, че сам Тодор Живков знае много добре неискреността на хората около него. На няколко пъти публично и с доста горчив присмех той казваше:

„Кой знае какво ще говорите за мене, когато се оттегля!“

И така, култът към Тодор Живков беше създаден върху чисто комерчески основи. Известният кинорежисьор Ш. бълваше змии и гущери срещу първия секретар, навред го наричаше с най-невъзможни имена и се подиграваше на речите му…, но дотогава, докато Живков не напъха в ръцете му твърде големия кокал на народен представител и народен деятел на културата с всички следващи се почести и привилегии. Ние онемяхме, когато същият този гражданин заяви на всеослушание, че Живков бил най-мъдрият и най-уважаваният човек в България. Точно този вид хора се втурнаха да засвидетелстват най-голяма лична преданост, да изразяват най-прехласнат възторг, да пишат по събрания най-патосни резолюции и да се борят най-ревностно срещу всички, които изразяваха неодобрение или просто скептицизъм спрямо първия секретар. Напълно по същия начин се преобразява известният литературен критик В. Й., от когото съм слушал най-карикатурни определения за Живков и който след получаването на един голям кокал стана ревностен почитател и може би най-настойчивият цитатчик на Живкови речи в България.

Това не бяха един и двама, а стотици, вероятно хиляди хора. Наблюдавах и обратния ход. Актьорът М. бе издигнат лично от Живков на твърде висок пост. Човекът, пиян от радост и щастие, вървеше из цяла София и с неудържим възторг разказваше колко чудесен, колко мил, колко добър бил бай Тодор. Но не след дълго време по необясними причини благоволението над него изчезна и М. падна, както се казва, от високо. Тогава той потърси старите си приятели и ни разказваше най-лоши неща за същия бай Тодор.

Но не мислете, че това беше само отношението на хората от изкуството и културата. По досадно същия примитивен начин се държаха и хората от производството, селското стопанство, търговията, армията и дори Държавна сигурност. Сякаш в партията се бе установил един напълно бакалски закон — щом имаш личен интерес, първият секретар е най-златният човек на света, а щом няма келепир — той е ужасен.

Заслугата на самия Живков е, че той помогна много в установяването на келепирджийството не само като отношение спрямо самия него, но и като прост и ясен кодекс на отношенията в партията и обществото.

В годините, последвали нашата първа среща, виждах Живков на няколко пъти при официални случаи. Той продължаваше доста често да кани дейците на изкуството и културата на големи вечери или банкети по различни поводи. Всяко годишно отчетно събрание на писателите или, както сега му казват, конгрес беше съпровождано със специална вечеря заедно с Живков. По време на тези доста масови срещи той намираше време да размени по няколко думи с повечето хора. На няколко пъти оставах изненадан, че той помнеше много добре неща, които му бях казал, и се държеше подчертано любезно и внимателно. Може би защото аз бях от малцината, които никога не му поискаха никаква услуга.

Наблюдавайки отношението на пръсъстващите хора към него, бях свидетел на твърде неприятно потвърждение на комерческото внимание, с което той беше обграждай. Още с появяването му писатели и писателки, актьори и актриси, художници и художнички, генерали и генералши и т.н. се струпваха около Живков с най-щастливите усмивки, които техните лица можеха да произведат, с най-активното желание да му направят приятно впечатление и ако могат да го обсебят за миг или два. Как бих искал да имам магнетофонен запис на мармаладените думи, които те му казваха, как бих искал да имам филм на мазните изрази, на фалшивия блясък на очите, на раболепните жестове, на завистливите погледи към този, с когото Живков говореше. Имах чувството, че не се намирам в България във втората половина на двадесети век, а някъде близо до атмосферата на гоголевите градоначалници. При това нека кажа, че заразата на раболепието сякаш обхващаше и най-сериозни и безспорно талантливи дейци на изкуството. И тъкмо това правеше картината по-грозна. Ако човек можеше да приеме сервилността на някакъв функционер в културата, то трудно можеше да се преглътне коленопреклонното поведение на добър художник, актьор или писател.

Споменът ми от една от последните вечери с културния елит на София, която се състоя в самия партиен дом, ме кара и до ден днешен да настръхвам от тази ужасно неприятна, ориенталска картина.

„Ах, другарю Живков, кога ще дойдете да ни видите!“ — кудкудякаше до мене известна заслужила актриса.

„Другарю Живков — влачеше мазния си глас обемист писател, — само вие можете да ме разберете!“

„Другарю Живков, бихте ли ни помогнали!“ — влезе в играта друго напористо същество с чаровно усмихнати тъмни очи.

„Другарю Живков! Другарю Живков!“ — те преграждаха пътя му, опитваха се да го отведат встрани, да прогонят другите, да му поискат набързо нещо или най-малкото да му изразят възторга и любовта си.

Явно всичко това му правеше удоволствие. Той, изглежда, имаше нужда от този вид внимание. Внимание, което щедро беше заплатил и на което имаше право да се наслаждава. Това може би бяха минутите на истински триумф, когато каймакът на интелектуална социалистическа България се топеше в краката му.

Но определено — не всички. На онзи последен прием моите нерви свършиха някъде по средата. Тръгнах си. На вратата ме спря един от най-близките хора на Живков, писател, и ме попита с укор дали си отивам. Излъгах, че ме боли стомахът. Той не ми повярва. И крачейки към изхода на партийния дом, видях повече от десетина души, които се изнизваха. Настигнах известен поет. Той ме изгледа и каза:

„Много ме боли стомахът! Изглежда, че не ми понасят никакви банкети и приеми!“

* * *

Беше денят, в който американците избираха Никсън срещу Хъмфри, ноември 1968 година. Над София се мръкваше, когато колата на Политбюро, в която бяхме аз и поетът Любомир Левчев, се отправи по шосето нагоре към Самоков. Отивахме да вечеряме с Тодор Живков в двореца „Бистрица“, в Боровец, където щяхме да прекараме нощта и следващия ден.

По много причини бях силно потиснат. Нямах никакво желание нито да виждам Тодор Живков, нито да бъда всред неговата компания. Цяла сутрин мои най-близки приятели ме бяха убеждавали, че трябва да отида, че не бива да се поддавам на настроения и че мога да загубя много от необмислени демонстрации. Бях далече от идеята да правя демонстрации. Просто не виждах никакъв смисъл в тази среща, където в най-добрия случай щях да бъда излишна гарнитура.

„Нямам за какво да говоря нито с него, нито с другите!“ — казвах на моите приятели.

„Искаш ли да ти дам един съвет? — попита ме един от тях, който беше народен артист, врял и кипял в подобни обществени изпитания: — Подхвърли им нещо за лов или ловджийска история и ще видиш, че след това цяла вечер те ще разговарят на ловни теми и ще те забравят.“

В четирите години, които отделяха първата ми среща с Тодор Живков до тази, която щеше да бъде предпоследна, много неща се бяха изяснили по такъв начин, че аз нямах никакви илюзии. Наивната, необоснованата, но жизнено необходимата вяра, че са възможни промени вътре в партията, умря с нахлуването в Чехословакия. За мен, а предполагам и за мнозина като мен, краят на Дубчек беше и краят на моите опити да примирявам явно непримирими неща, да правя компромиси в името на нещо, което никога нямаше да дойде. Истината за нас и нашето бъдеще се беше появила с такава категоричност, че трябваше да ослепея, оглушея или онемея, за да не я видя. Никога преди, дори в най-страшните сталински години, не бях чувствувал така „безпощадно ясно“, че ние бяхме обречени. Спомените ми от дните и нощите из улиците на развълнувана Прага, от освобождаващата сила на чешката пролет, от опиянението, което народите от Изток не знаеха, а народите от Запад не помнеха — всичко се превърна в отвращение от властта, под която живеех, от нейните представители, с които се срещах, и от себе си, защото компромисите продължаваха. Имаше нещо много обидно в моето отиване да вечерям с човека, който бе пратил (макар и символично) български войски в Чехословакия.

Моите разочарования от дейността на Тодор Живков бяха започнали доста време преди август 1968 година, но нашествието на войските на Варшавския договор беше пределната точка, моментът, който смъкна всички маски. Тогава видях, че всичките действия на първия секретар, цялото му обществено поведение бяха най-логично придържане до отредената му актьорска роля в съветската пиеса, наречена „Народна република България“. Само един болен от оптимизъм наивник можеше да вижда нещо повече в дребни кокетиращи жестове, в много-смислено произнесени фрази. Както вече обясних, масовият флирт на първия секретар с творческата интелигенция не само не се оказа полезен за копнежите на тази интелигенция, но в голяма степен беше заблуждаващ и пакостен. Според мен неговото поведение беше образец на двуличие. Докато, от една страна, той се срещаше, разговаряше и вечеряше с някои „сърдити“ или „полусърдити“ български интелектуалци, от друга страна, той беше човекът, който в същото време произнасяше ждановско-сталински речи като например тази в завод „Ворошилов“, където Живков се провикна пред работниците, че „българската интелигенция много си е разпасала пояса и че тоягата ще играе!“. От една страна, той засипваше избрана част от творческата интелигенция с пари, почести и привилегии, а от друга страна, пак той подмяташе на работниците и обикновения народ каква разглезена и непризнателна сбирщина е интелигенцията. Тъкмо под негово ръководство и следвайки негови инструкции се извършиха най-сериозните покушения срещу всичко неортодоксално в българската съвременна култура. Именно неговите най-близки сътрудници, като Венелин Коцев, Георги Джагаров и други, заключиха за дълго време вратите на кинематографията, театрите, издателствата, радиото и телевизията за може би най-талантливите и в действителност най-популярните творци, като Христо Ганев и Бинка Желязкова, Христо Писков и Рангел Вълчанов, Леон Даниел, Вили Цанков, Асен Шопов, Радой Ралин, Константин Павлов, Николай Кънчев, Стефан Цанев и много други. Новата договорна система в кинематографията и театрите бе използувана като силно оръжие срещу творци, които дръзваха да покажат и най-лекия признак на непокорство. Особено арогантен беше Венелин Коцев. Никога няма да забравя вечерята в Боровец, която бай Дечко Узунов даде по случай 70-ия си рожден ден. На тази вечеря той покани само двама писатели — Стефан Цанев и мен. Очакваха Живков да присъствува, но вместо него пристигна Венелин Коцев, който вече минаваше за втория човек в страната. Коцев стана да поздрави юбиляря. След като каза съответните поздравителни думи от името на Живков и от свое име, той внезапно вдигна ръцете си над масата, като в едната ръка държеше парче хляб, а в другата нож, и се обърна към Стефан и мен:

„А на писателите «там» искам да припомня, че в едната ръка ние държим хляба, а в другата — ножа!“

Сякаш ледена вода поля всички присъствуващи и цялата вечеря на бай Дечко отиде по дяволите.

И до ден днешен вярвам, че без пълномощно от страна на Живков Коцев никога не би дръзнал да произнесе такива думи.

Личните срещи на Тодор Живков с представители на творческата интелигенция не само не доведоха до разбирателство, взаимно доверие и някакви трайни връзки, а точно обратното — до идентифициране на свои и чужди, до изостряне на непримиримостта, до смачкване на почти всичко свястно и в същото време поощряване на казионщината, посредствеността, безличието и корупцията. Срещите с Тодор Живков играеха важна роля в насъскването на едни дейци срещу други. Малцината принципни и достойни хора в ръководството на културния фронт бяха изхвърлени и заменени с отчайващи амбициозни посредственици. Вече споменах на няколко пъти за напълно безпринципното вмешателство на Живков в работата на важни институти, което доведе до голямо разстройство на тяхната работа.

Личното познанство и приятелство с Тодор Живков се превърнаха в опасно и често използувано средство за изнудване или пък за раболепно съобразяване с нова посока на вятъра. Фактът, че някой биваше често приеман от първия секретар, се превръщаше в главен, ако ли не единствен критерий за цели обществени институти и много отделни граждани. От друга страна, мнозина от удостоените с тази чест излизаха от срещите с твърде пораснало самочувствие, граничещо с наглост, с амбицията да материализират колкото се може по-добре височайшото благоволение, да дадат добър урок на враговете си. Чрез Живков маса хора успяваха да си издействуват по-добри назначения, повишения, места в легации, приемането на пиеса, роман или сценарий, паспорт за чужбина, софийско жителство, нов апартамент, държавна награда, почетно звание и какво ли не. Пак чрез Живков много хора успяваха да навредят на своите съперници или неприятели. Може би затова Живков беше така добре информиран за частния живот на повечето обществени личности.

Един от директорите на Народния театър веднъж ми довери, че при всяко разпределение на пиеса той бил подлаган на истински издевателства, защото много от актрисите имали частния телефон на първия секретар. През сезона 1968/69 година се проведе национален преглед на българската драма. Специални комисии от компетентни хора бяха жури на районните прегледи и подбраха най-сполучливите пиеси от цялата страна за прегледа в София. И когато всичко бе готово, Лада Галина, чиято слаба пиеса бе единодушно отхвърлена от журито, срещнала някъде Живков и му се оплакала. Той веднага се намеси и нейната пиеса бе докарана в София за прегледа, с което, меко казано, Живков се подигра и с компетентността на журито, и със самия преглед. Понякога вмешателствата на първия секретар имаха почти гротесков характер. Хумористът Васил Цонев, известен на цяла София под името Дон Базилио, подхвърли на Живков идеята, че при патриотичния курс на партията би било чудесно да се издирят и въведат отново в ресторантите старите вкусни български ястия, които били вече забравени. С един замах Васил бе назначен за началник на някакво призрачно управление, бяха му дадени специални пълномощия и той кръстосваше две или три години страната, за да издирва старите български ястия — точно като герой на някой от собствените му фейлетони.

Естествено, цялата тази дейност на първия секретар на Българската комунистическа партия охлади всякакви добри чувства към него всред по-достойните творци. В определени среди в София се смяташе за обидно и унизително да се поддържат каквито и да е контакти било с Живков, било с неговите хора. Бях с група писатели през август в ресторанта на нос Калиакра. Както седяхме на масите, внезапно влезе Тодор Живков, придружен от все още живия тогава шеф на своята охрана, генерал Гръбчев. Намерих се в много неудобно положение, когато цялата компания около мен мълчаливо се вдигна и напусна заведението, без изобщо да поздрави човека, когото всички добре познаваха. Пак във Варна, в дома на писателите, където Живков ежегодно гостуваше, в мое отсъствие е била направена демонстрация, за която дълго време се говори. Като научих за предстоящото идване на Живков, аз си заминах предната вечер. На другия ден, рано заранта, Джагаров и други функционери се втурнали от врата на врата, за да предупреждават писателите да не излизат, защото щял да дойде скъпият гост. Но когато чайките пристигнали и Живков слязъл, за да влезе в двора на дома, трима писатели — Христо Ганев, Валери Петров я Неделчо Драганов, най-спокойно, разговаряйки помежду си и без да обърнат каквото и да е внимание на госта, преминали покрай него, качили се на стария москвич на Валери и заминали нанякъде. Джагаров полудял от гняв. Два дни след тази случка в телевизията дойде полковникът от Държавна сигурност К., който с най-силно озлобление ни разказа подробностите и викаше:

„Ако аз бях другарят Живков, щях да ги науча как се правят демонстрации! Само да ми ги дадат на мене, и ще разберат кой управлява тая държава!“

За щастие, Живков остави цялата демонстрация без видими последствия. Струва ми се, че той винаги е бил респектирай от огромната популярност и авторитет на Христо Ганев в кръговете на бившите партизани и сериозната интелигенция.

Това беше приблизително атмосферата, всред която аз отивах да вечерям в двореца „Бистрица“. Може би единственият довод в полза на моето отиване беше желанието ми отново да повдигна въпроса за изгонените от София режисьор и актьори след свалянето на пиесата ми „Да се провреш под дъгата“. Режисьорът Асен Шопов, един от най-талантливите български режисьори, великолепният актьор Наум Шопов и жена му, Венчето, също актриса, бяха изпратени за наказание на творческо заточение в Бургас. Изгонен бе и художникът Младен Младенов. Единствено аз, авторът на пиесата и може би главният виновник, останах ненаказан, сякаш нарочно, за да се чувствувам виновен за съдбата на другите. За да помогна на тях, още през лятото бях дал пиесата лично на Живков да я прочете и прецени дали наистина е антипартийна, както твърдяха онези, които я спряха. Но отговорът от Живков се забави, така че аз бях почти сигурен, че по време на вечерята ще стане дума за пиесата. Бях поискал от него също да приеме и изслуша Асен Шопов, което той категорично отказа. Докато правех тези постъпки, чувствувах абсурдността на факта, че най-висшият ръководител в страната трябваше да се занимава с относително чужди нему работи. Но от друга страна, при съществуващата структура на властта в страната знаех, че само той единствено можеше да променя взети решения.

Поканата за вечерята този път ми бе предадена от две места. Неофициално от Анастас Стоянов, който беше секретар на Съюза на писателите. И официално от човека, който замести починалия генерал Гръбчев като шеф на охраната на първия секретар, полковник Кашев. От двамата научих, че на вечерята ще присъствуват, освен нашата стара компания от Миджур, и поетите Любомир Левчев и Орлин Орлинов, плюс едно момиче, чието име за съжаление съм забравил. Там щели да бъдат още и стари партийни приятели на Живков.

По целия път до Боровец продължи да вали, което още повече усили неприятните ми предчувствия.

* * *

Холът на някогашния дворец в Рила „Царска Бистрица“ бе осветен меко и приятно. По стените около мен висяха пищни ловджийски трофеи, всред които най-много бяха еленовите рога. Цялата обстановка в планински стил изглеждаше предразполагащо уютна. Мебели и различни вещи бяха подбрани и поставени с вкус и простота. Впоследствие научих, че много нещо бе останало така, както е било по време на българските царе. Отначало дворецът бе даден за почивен дом на артистите, но впоследствие Живков безапелационно го бе взел за нуждите на Политбюро, а за артистите бе построен друг, твърде голям и луксозен дом пак в Боровец. Същата тази вечер, по-късно, Живков обясни, че причината да отнеме „Царска Бистрица“ от артистите била тяхното „вандалско“ отношение към скъпа дърворезба, килими и други стари картини и мебели. Според първия секретар някои от артистите, които почивали в двореца, не се посвенили да изрежат части от гравюри и дори да задигнат ценни неща. Освен всичко те причинили и пожар. Изглежда, че по адрес на Живков бяха отправяни обвинения, че е иззел дома от Съюза на артистите, затова той така силно и с възмущение наблегна върху тяхната безстопанственост. Така или иначе, превърнат в планинска резиденция на първия човек на страната, дворецът бе в наистина добро състояние.

Когато ние пристигнахме, оказа се, че всички други вече бяха там. Облечен полутуристически, Живков ни посрещна с внимание и с обичайната му показна общителност. Въпреки всички драматични събития, станали през годината, той продължаваше да играе ролята на гостоприемен домакин, който сякаш държеше да сподели с нас част от удобствата на своя живот. Шеговито той ме запита пред всички дали някога съм спал в царски креват. И след като чу, че не съм бил удостояван с такава чест, нареди да ме заведат в стаята на Фердинанд.

По дървена стълба бях отведен на горния етаж, където се намираха спалните. Стаята, в която влязох, беше мебелирана скромно, с голямо легло, нощни лампи със старинни абажури и почти голи стени. Може би единственият модерен елемент беше отоплението. Разглеждайки обстановката, не можех да не си помисля колко скромни са били българските монарси в сравнение с техните „народни“ наследници. Спомних си за кой ли път известна фраза на член на Политбюро по адрес на бившата монархия:

„Поне дворци да ни бяха оставили! А те — кокошкарници!“

Може би затова всеки член на Политбюро, всеки жаден за блясък местен ръководител се опитваше да надмине „кокошкарниците“ на царете.

До вечерята имаше час или два и дотогава времето ни бе предоставено за отдих. Седнах до прозореца, през който се виждаше само мрак, и се опитах да си събера мислите. Имах чувството, че участвувам в някакъв твърде прозаичен маскарад — толкова несъвместими бяха за мен тази царска стая, нашият домакин, който ме бе пратил в нея, и аз, който трябваше да бъда поласкан. След малко се почука и влезе Анастас Стоянов. От момента, когато стана секретар на Съюза на писателите, това момче сякаш престана да прилича на себе си. Властта не само че го замая и упои, но, изглежда, му отне и елементарното чувство за реалност. Господи, като си помисля как се променяха тези отначало скромни, непретенциозни, вежливи и доста искрени селски момчета, щом пред тях дяволът спуснеше стълбата на властта и те сложеха крак на първото стъпало. И Анастас претърпя тази метаморфоза, която прекъсна всякаква предишна връзка между мен и него. Той никога не би ме приближил, ако можеше да ме категоризира правилно. Но изглежда, че моето твърде неясно положение объркваше него повече, отколкото мен самия.

Влязъл при мен, той ми каза с твърде помпозен тон, че ще трябва да говори на вечерята и да благодари от името на всички ни на Живков, в това число и от мое име.

Това обяснение ме учуди и му казах, че ако въпросът е за благодарност, предпочитам сам да я изразя и не разбирам защо някой трябва да говори и заради мен. При това той ми каза, че всъщност не ставало дума само за благодарност, но той имал специално поръчение от секретариата на съюза да каже някои неща, които „другарят Живков трябва да знае“.

„Какво ще казваш, това си е твоя работа! — отвърнах аз. — Не разбирам какво общо имам аз с това?“

„Въпросът е да нямаме противоречия!“ — каза той твърдо.

Вече подозирах, че зад нашето идване в „Бистрица“, може би и зад самата покана, стоеше нечие сценарио и Анастас се опитваше с малко закъснение да ни накара да си запомним ролите.

„Аз смятам — заяви той, — че на другаря Живков трябва да се кажат някои неща и че той ще бъде доволен да ги чуе именно от нас!“

Леко потръпнах и малко троснато казах на моя неканен гост:

„Ако аз имам да кажа нещо, сам ще го кажа. А каквото ти ще говориш, си е твоя работа!“

Той почервеня и си излезе.

Но неговото посещение беше достатъчно, за да направи и без това тягостната атмосфера още по-тягостна. Слизайки надолу, в коридора срещнах Любо Левчев, с когото (както вече разказах в тези репортажи) години наред бяхме близки приятели, но след знаменитото събрание в Съюза на писателите на 12 април 1968 година, на което той, макар и с наведена глава, подкрепи партийната линия, нашите отношения доста охладняха. Попитах го какви игри се готвеше да разиграва Анастас. Любо измънка, че нямало никакви игри и че просто Анастас си придава излишна важност.

Слязохме в широка стая, където вече бе наредена голяма дълга маса. Живков беше там, заобиколен от неколцина възрастни мъже и един млад човек в генералска униформа. Той ни представи поотделно. Възрастните бяха негови стари партийни другари. От тях запомних само стария Пауновски, бащата на литературния критик Иван Пауновски.

Генералът беше Христо Русков, който бе и председател на ловно-рибарския съюз, поради което из страната бе известен с прозвището „заешкия генерал“. Шегувайки се, Живков каза, че той гледал на тази вечер като на връзка между поколенията. Докато той говореше, старците зад него кимаха одобрително с глави, а Христо Русков по войнишки само повтаряше.

„Точно тъй, другарю Живков!“

Стори ми се, че цялата тази комбинация за вечерта вероятно бе резултат на недоразумение — може би Живков искаше да отбие едновременно два ангажимента. Преди да започнем вечерята, той доста оживено говори за силата на старите връзки, за отношенията на хората, които са били свързани помежду си в „тежките години на борбата“. Тук той се спря на собствената си любов към „чавдарци“, т.е. членовете на партизанската бригада „Чавдар“. Живков каза нещо в смисъл, че по-верни хора от чавдарци нямало, и внезапно запита:

„Вие знаете ли къде можехме да бъдем днес?“

И той каза, че съвсем неотдавна командирът на много силно войсково поделение (струва ми се, на една от танковите дивизии) решил да направи военен преврат. И всичко било под пълна пара, нещата изглеждали съвсем сериозни, когато в дванадесетия час един от офицерите изменил на командира си и донесъл за готвения преврат.

„Представяте ли си, ако тръгнеха тия танкове из София! — каза Живков и после добави, като удряше леко с юмрук по масата: — Но сега там сложихме наш чавдарец! Верен наш човек!“

За мен и за всички присъствуващи тази новина от устата на първия секретар беше почти сензация. Явно никой от нас не знаеше за проваления преврат, който беше нещо съвсем ново. От друга страна, стана ясно, че войната между отделните партийни групировки продължаваше още по-ожесточено. И Живков твърдо възнамеряваше да постави навсякъде „чавдарци“. Впоследствие, въпреки всичките ми опити, никога не успях да разбера кой беше командирът, ръководител на преврата, и колко силна бе организацията му. Но от твърде сериозния тон на Живков можеше да се извади заключение, че наистина е имало опасност.

„С чавдарци там човек може да спи спокойно!“ — добави той.

Седнахме да вечеряме. Моето място беше от дясната страна на Живков, а до мен седна Христо Русков. По време на самата вечеря разговорът вървеше мудно, докато реших да се възползувам от съвета на моя приятел и подхвърлих ловната тема. Не можех да повярвам колко правилно ме бяха посъветвали. Изведнъж като че господ знае какъв интерес се създаде на масата и започна най-оживен разговор, в който мнозина се надпреварваха да взимат участие. По време на този разговор научих, че Тодор Живков фактически е световен рекордьор на събрани еленови рога от убити лично от него елени. Христо Русков обясни, че рогата се преценявали по специална таблица и Живков отдавна бил надминал световен рекорд. При този твърде важен момент се стигна до характерно недоразумение. Живков като че се съмняваше, че е надминал световния рекорд, докато генералът се кълнеше, че това е неоспорим факт. За моя изненада почти всички присъствуващи внезапно се оказаха големи специалисти по лова и ловните работи. Разговорът се движеше по глигански пътеки, преминаваше през заешки легла, изкачваше скалите на пиринските кошути или се рееше в небето всред хвъркатия дивеч. За мен едва ли можеше да се намери по-досадна тема, но ползата беше, че в този ловен фойерверк никой не ми обръщаше внимание. Живков явно се забавляваше със собствените си ловни разкази и се смееше често и силно.

Докато го наблюдавах, направи ми впечатление, че той сякаш бе станал по-самонадеян, може би по-остър и в известно отношение по-рязък. Като че предишната му учтива мекота бе изчезнала. Същевременно, стори ми се, че той беше по-неспокоен, чувствуваше се някакво напрежение и в думите, и в жестовете му. А в дадени моменти като че мислите му отлитаха другаде, за да се завърнат бързо на масата. От време на време при нас влизаше дежурен служител, който се навеждаше и казваше тихо нещо на ухото на първия секретар.

В такъв момент разговорите стихваха, но Живков само на два пъти даде да се разбере за какво ставаше дума. Първия път беше за румънския първи секретар Чаушеску. Живков заговори за Чаушеску с явно презрение. Той каза, че румънският ръководител си бил позволил непростими неща и че сега, когато молел за среща с Живков, било времето да му се даде полезен урок.

„Да чака най-малко два месеца този истерик!“ — каза Живков съвсем категорично и мисля, че добави още няколко епитета по адрес на румънския си колега. Никой не запита нищо за разногласията с Чаушеску, защото, изглежда, се предполагаше, че знаем развитието на нещата. Когато Живков нарече Чаушеску с не много ласкателни имена, той направи това не за да ни покаже собствената си сила спрямо румънския ръководител, а просто защото наистина имаше лошо мнение за него.

Втория път, когато ловната тема бе прекъсната, поводът бяха американските избори. Неколцина от присъствуващите угодно казаха, че американските избори са най-безсмислените, защото, който и да спечели — демократи или републиканци, нищо в САЩ не ще се промени. За моя изненада Живков не се съгласи с подобно мнение и каза, че има известна разлика и че той смята, че от двете злини по-малката е Хъмфри.

— Хайде да се обзаложим кой ще спечели — казах аз.

— Добре — отвърна Живков. — Какво залагаме? Кой ще ни покани следващия път на такава вечеря?

— Не! — извика някой. — Американски избори — американски бас! Кой каквото си пожелае!

Живков се съгласи. Той заложи на Хъмфри. Аз заложих на Никсън. И до ден днешен той ми дължи един американски бас. Пред свидетели.

Разговорът пак се върна към Чаушеску и някой запита Живков какво мисли за Тито. Но Живков отвърна с твърде дълга, многозначителна усмивка. Стана ясно, че Тито; Югославия и македонският въпрос не влизат в менюто на вечерята.

На няколко пъти Живков вдигна наздравица за „нашата млада творческа интелигенция“, за „старите партийни дейци с млади сърца“ и други от същия род. Забелязах, че сравнително малко бутилки се изпразниха и че единственият, който пиеше сериозно, беше „заешкият генерал“. Фактът, че Любо, който обичаше хубавото вино и можеше да пие солидно, се въздържаше, показваше, че той чака своя момент, когато трябваше да бъде с най-трезво съзнание.

Орлин Орлинов, син на стария Орлин Василев, бе получил октомврийската награда за поезия по случай месеца на поезията, който се отпразнува в Сливен. Тодор Живков каза, че много е харесал награденото стихотворение, защото било патриотично и на тема чуждопоклонството. Той помоли Орлин да каже стихотворението си. И тук Живков направи шегата, за която вече разказах. Стихотворението започваше с това, че „джагуари“ кръстосвали родната страна, а Живков каза, че не са били „джагуари“, а „джагари“ — пряк намек за Джагаров.

Не бях чел това стихотворение, защото никога не съм смятал Орлин Орлинов за поет. Но слушайки го, се изненадах колко елементарно и плоско съчинителство можеше не само да бъде наградено, но и да получи възторга на Живков. Докато другите ръкопляскаха и искрено или от куртоазия хвалеха стихотворението, като се обръщаха към домакина, аз се свих съвсем на стола си и за кой ли път почувствувах, че това си беше „тяхна“ вечеря, „тяхна“ компания, „техни“ отношения, а аз бях и си оставах чужденецът, който поради нелепа прищявка на съдбата бе попаднал там, където не му беше мястото.

* * *

И така, почти цялата вечеря в двореца „Царска Бистрица“ в Боровец премина под господството на ловджийската тема. Внезапно се оказа, че почти всички присъстващи бяха запознати изтънко с лова на дивеч и множеството ритуали, които го съпровождаха. Слушах весели разкази за ловджийските подвизи на един или друг член на Политбюро, за ловната страст на министър, който изпуснал важно заседание, за това как разярен глиган бил убит в последната секунда, как била застреляна истинска мечка стръвница, как някой си издебнал почти неуловим елен и т.н. Постепенно започнах да разбирам колко дълбоко в живота на висшата партийна аристокрация бе навлязъл ловът. Онова, което преди появата на комунистическото движение бе смятано за законна привилегия на отегчени ерцхерцози и скучаещи графове или барони, сега се бе превърнало в законна привилегия на онези, които твърдяха, че са дошли на власт заради щастието на „трудовия народ“.

„Ще видиш — беше ми казал приятелят, който ме посъветва да подхвърля ловната тема, ще видиш триумфа на плебеите, които искат на всяка цена да минат за родени патриции.“

Разбира се, нашият домакин и хората около него говореха за лов в специални резервати, където достъпът на обикновени хора беше абсолютно забранен. Говореха за ловни срещи с най-видни гости от чужбина, лов с всички салтанати, със специално оръжие, дори с музика. Лов, при който всеки високопоставен ловджия можеше да даде пълен израз на ловната си страст и след това великодушно да подари камари от сърнешко месо на простолюдието.

Да се ходи на лов, изглежда, се смяташе за признак на изтънчен вкус, за благородно хоби всред висшите партийни кръгове из цяла Източна Европа. Твърде често те си разменяха ловни посещения или пък по разни поводи си подаряваха специални ловни пушки. Тодор Живков например бе ходил да ловува чак в Монголия. Мимоходом си помислих, че нито цар Фердинанд, нито цар Борис бяха ходили на лов в Монголия. Запитах се: „Защо Живков ходи на лов? Какво в лова му доставя удоволствие? Разходката, убитият дивеч или просто стрелбата? Или може би ловът го разсейва, откъсва го от тежките грижи във всекидневната работа?“

Стори ми се, че отговорът беше другаде. Ленин беше ловджия, Сталин беше ловджия, Хрушчов беше ловджия, Брежнев, Валтер Улбрихт, Чаушеску, Тито, Фидел Кастро, Ким Ир Сен, Енвер Ходжа… всички те бяха ловджии. Може би ловното хоби беше част от марксизма, макар че, доколкото знам, Маркс не само нищо не бе писал за ловните страсти на „революционните водачи“, но не бе дори и предвидил, че в преходния период към комунизма ловът ще си остане непреходна привилегия.

Може би най-отегчителната част от ловната тема са разговорите за ловното оръжие. Между Христо Русков, „заешкия генерал“ и Живков се завърза дълъг разговор. Русков говореше с възторг за някаква невероятна пушка, подарена на първия секретар от чужд партиен ръководител. А Живков май много не я харесваше.

Въпреки привидната оживеност, създадена от този разговор, чувствах, че всички на масата бяха сдържани, като че никой не смееше да се отпусне или да промени темата. Явно инициативата бе предоставена на домакина, но той не бързаше. Кафето бе изпито, но Живков продължаваше да седи и ние стояхме по местата си. Най-после Анастас Стоянов се изправи и каза, че желае от името на всички поканени да благодари на домакина.

Тодор Живков кимна в знак, че Анастас има думата. Видя ми се твърде неуместно на такава почти интимна вечеря да се произнасят речи. Но вероятно това беше част от сценариото, по което бе организирана цялата среща.

Анастас се беше зачервил и приличаше повече на комсомолски секретар, който се готви за първата си публична реч. Имаше почти фарсово несъответствие между помпозните клишета, с които той започна, и явно изневеряващия му, напрегнат и несигурен глас. Лично аз никога не можах да се науча какъв израз трябва да има лицето ми, когато слушам подобни речи. Много пъти завиждах на мои познати, които запазваха съсредоточени и сериозни физиономии дори под градушка от най-невъзможни и безсмислени слова.

Живков се облегна назад, престана да се усмихва и видът му бе по-скоро на съдия, който се готви да изслуша важен свидетел. С учудване забелязах, че повечето от лицата около мен приеха Живковия израз и заслушаха с внимание говорещия.

Той започна с безцеремонна и твърде сервилна възхвала на първия секретар за това, че ни е поканил на вечеря, и за това, че не спира да полага грижа за българската литература и изкуство. От своя страна писателите били щастливи да чувствуват вниманието на другаря Живков, което ги задължавало да работят още по-ентусиазирано. Именно в отговор на това внимание от страна на партията българските писатели постигнали големи успехи. Другарят Тодор Живков и партията знаели, че могат да разчитат на писателите, които щели винаги да бъдат най-всеотдайно предани бойци…

Явно всички тия клишета бяха увертюра към нещо по-съществено. И то не закъсня:

„Нооо — извиси глас Анастас Стоянов — ние не можем да си затваряме очите пред някои явления в нашата литература, за които дори ме е срам да говоря!“

Той произнесе думата „срам“ с почти същия тон, с който обикновено се произнасяше по публични места думата „позор“ (едно от най-любимите партийни клишета за заклеймяване на врагове).

Сега цялото внимание на нашата компания бе съсредоточено върху Анастас, който изглеждаше добре подготвен да докладва за „срамните явления“. Представяйки си онова, което той възнамеряваше да каже, аз инстинктивно се опитах да спра заредения с нова енергия оратор, като казах, че е неуместно на такава вечеря да се занимаваме с вътрешни писателски истории.

Ала Живков кимна одобрително към Анастас. Тогава си помислих, че му е било възложено да произнесе пред първия секретар предварително подготвен текст, който сам Живков би желал да чуе.

Това беше много характерна практика в ръководенето на страната, която партията установи в България. При силно централизираното ръководство всички принципни идеи и намерения идваха „от горе“. Но понякога за оправдаването на такава идея „от горе“, особено когато беше непопулярна идея, беше необходимо тя да дойде „от долу“, т.е. като масово, народно чувство. За тази цел често пъти даден ръководител подхвърляше на по-нискостоящи ръководители и дори обикновени служители идея за мнение, което той би желал да чуе от техните уста. След това те се събираха, изготвяха и обосноваваха надълго и нашироко исканото мнение, което, разбира се, представяха за свое и което биваше прието с удоволствие от ръководигеля-инициатор. Струва ми се, че4 точно в този фарс се състои същината на т.нар. народна демокрация. Когато някой трябва да бъде разкритикувай или изгонен, това никога не става направо в пряко обяснение между ръководител и служител. Ръководителят има само инициативата, той подмята на целия щаб от свои сътрудници, че би искал удар срещу даден служител. После неговата инициатива се превръща в „мнение на колектива“ и следва фарсът на фарсовете: ръководителят взима решението за наказание, като казва на жертвата, че той би желал дори да му помогне, но ето „колективът решава…“ Пилат Понтийски е невинно дете в сравнение с комунистическите ръководители. Така най-често изявените „от долу“ мнения и предложения всъщност се оказват пряко организирани „от горе“. Същото важи и при повишаване или награждаване на даден служител. Ако другарят Хикс, например, иска да назначи сина си или дъщеря си на висок пост в дадено ведомство, той никога не прави това пряко, т.е. да подпише направо заповедта за назначение. Не. Той ще подхвърли идеята на хора, в които е сигурен, че ще я подемат, ще я развият и ще му я върнат обратно едва ли не като най-силно желание на колектива или на масата да бъде извършено това назначение. Тук почти винаги следва и малко театро. Другарят Хикс упорства, той заявява, че е против назначаването на сина му или дъщеря му, че това е в разрез с неговите принципи, но…, щом колективът иска…, щом другарите смятат така…, той е готов да пожертвува принципите си.

За мен беше ясно, че сценариото за вечерта бе изработено от секретариата на Съюза на писателите именно върху изразено преди това мнение на Живков. И сега това мнение се връщаше при него като обоснована реч, предназначена да му хареса. Резултатът от всичко щеше да бъде, че партията, в случая Тодор Живков, получаваше безрезервната подкрепа на писателския колектив, за да действува срещу дадени явления. Ако Тодор Живков или който и да е друг висш ръководител се опиташе на своя глава, направо, да действа срещу известна книга, филм или пиеса, той явно се излагаше на опасност да бъде обвинен в лично отношение или пък некомпетентност, каквито случаи имаше с Червенков. Но след като не други, а професионални и компетентни писатели излизаха с категорично мнение, той не само че не рискуваше нищо, но дори и при явна грешка можеше да хвърли вината върху тях.

Първото име, което Анастас Стоянов спомена, беше Блага Димитрова. Ставаше дума за нейната последна книга, струва ми се, стихосбирката „Мигове“, която според Анастас била всичко друго, но не „наша“ книга. Той нападна всички, които се бяха изказали положително за тази книга на Блага Димитрова, каза остри думи срещу редактора и издателството и отрече дори формалните достойнства.

Следващото име, което бе атакувано от нашия оратор, за моя изненада беше Валери Петров. Но тук Анастас не говори за литературното творчество, а по-скоро за гражданското поведение на писателя, което било в разрез с мястото, отредено му от социалистическото общество. Той каза, че се срамувал от поведението на Валери, но не обясни точно какви бяха греховете на поета. Ала не беше и необходимо да пояснява, защото Живков явно знаеше за какво става дума. После Анастас прибави към името на Валери и това на Христо Ганев. В това имаше логика, защото се знаеше, че двамата бяха много близки приятели. Но тук той, изглежда, сбърка сценариото или пък ония, които го бяха изготвили, отиваха прекалено далече. Нашият домакин бързо го прекъсна с думите:

„Христо Ганев е друга работа!“

Малко смутен от тази поправка, Анастас продължи да напада „срамното и безотговорно“ отношение на други писатели, които се опитвали да печелят популярност за сметка на партийната линия. Очевидно той имаше предвид хора като Радой Ралин или Константин Павлов, макар да не спомена никакви имена. Било нечестно и лесно да се постига популярност, като се използуват недостатъци. Писателят трябва да има конструктивно отношение към обществото, което го е създало.

И след всичко това той пристъпи към главната мишена на неговото „благодарствено“ слово — поета Веселин Андреев, за който навред се знаеше, че беше в лоши отношения с партийното ръководство. Анастас Стоянов каза приблизително следното:

„Другарю Живков, аз присъствувах от името на Съюза на писателите на чествуването на петдесетгодишнината на Веселин Андреев в Пирдоп. Най-напред нека ви кажа, че освен няколко души, там се бяха струпали хора, които едва ли някога можете да видите при чествуването на български писател. Това беше сбирщина от съмнителни почитатели, внезапно оценили таланта на Веселин Андреев… След приветствията той стана да отговори. Но чуйте, другарю Живков, кому той благодари!“

Лицето на Анастас изразяваше безпределно възмущение, когато той издекламира своя преразказ на речта на Веселин Андреев:

„Той започна така: «… благодаря на майка ми, че ме е родила, благодаря на хората, всред които израснах, благодаря на реката…, благодаря на гората, благодаря на Балкана…» — тук Анастас силно извиси глас и каза: — Той, другарю Живков, благодари на небето, на слънцето, на овците и козите…, но ТОЙ НЕ БЛАГОДАРИ НА ПАРТИЯТА! ТОЙ НЕ СПОМЕНА НИТО ВЕДНЪЖ НИТО ПАРТИЯТА, НИТО ВАШЕТО ИМЕ! Ето това е поетът комунист Веселин Андреев! Ние му устройваме честване, дава му се награда, а той дори не благодари на партията, на която дължи всичко! Къде щеше да бъде Веселин Андреев без партията, питам аз?“

Анастас извика последните думи с такава високопартийна пламенност, сякаш Веселин Андреев трябваше веднага да бъде обесен. Но говорейки, той явно чувствуваше, че казва неща, които вече имаха силно въздействие върху Живков. Лицето на нашия домакин потъмня и с неприкрито раздразнение той прекъсна словото на Анастас:

„Веселин Андреев трябваше да бъде разстрелян още навремето!“

„Не трябваше да му се прощава!“ — каза един от старите партийни дейци, който знаеше за какво става дума.

Аз бях смаян да чуя от устата на първия секретар съжалението, че някой си не бил „разстрелян“ навремето. Именно думата „разстрелян“ ме накара да потръпна.

Изглежда, че и други от компанията не бяха сведущи по греховете на Веселин Андреев, та генералът и старите партийни дейци обясниха, че по време на партизанската борба Веселин, който бил политкомисар на бригадата „Чавдар“ (с която сам Живков свързва своята дейност), научавайки за смъртта на брат си, загинал от сталинския терор в Съветския съюз, напуснал за няколко дни партизаните и сякаш имал намерение да сложи край на своето участие в съпротивата. Генералът и старите партийни дейци явно се стараеха да угодят на Живков и нарекоха Веселин предател, на когото не било късно да се потърси сметка.

Това изкарване на бял свят на стари сметки също беше много характерно за морала на партията. Когато някой трябваше да бъде нападнат, смазан или унищожен, неизбежно му се приписваха стари грехове, които никога преди не са били споменавани. Изведнъж се оказваше, че човекът едва ли не е служел на полицията, бил виновен за смъртта на един или друг нелегален деец или пък страхливо се отклонил от изпълнението на задача. Изглежда, че биографията на всеки активен комунист не принадлежеше на живота, който той бе живял, а на партийното ръководство, което можеше да я променя според своите собствени нужди. Дълги години Веселин беше акламиран като поет герой, бяха му дадени звания, награди, беше заобиколен с почести, а сега се оказваше, че трябвало да бъде разстрелян? Защо?

Знаех, че Веселин Андреев не обичаше Тодор Живков и дълбоко ненавиждаше групата на Джагаров. Знаех, че се беше оттеглил от всякакъв обществен живот и живееше уединено в родния си Пирдоп. Знаех, че при няколко конфликтни момента той не беше се поколебал да заеме позиция, която съответстваше на убежденията му и затова беше против официалната линия. И може би разривът между него и партийното ръководство бе достигнал опасен връх. Явно Живков чу от устата на Анастас, секретар на Съюза на писателите, точно това, което той би искал да чуе. И потъмнялото му лице не предвещаваше нищо хубаво за бившия политкомисар.

* * *

Никой от присъстващите не вечерята не обели добра дума за Веселин Андреев или за когото и да било от другите критикувани. Знаех, че поне още един от поканените не споделяше декларираното от Съюза на писателите и прието от първия секретар на партията мнение. Цялата сцена ми се видя потискаща с това, че се оформяше може би решаващо отношение срещу хора, които не бяха тук, които нямаха възможност да се защитят и чиито простъпки изобщо не бяха мотивирани. В края на краищата нито книгата на Блага Димитрова, нито поведението на Валери Петров, нито неспоменаването на Живков и партията от Веселин Андреев можеха да превърнат в минус предишния огромен партиен актив и на тримата. Но защо Анастас беше инструктиран да сервира тези обвинения след десерта на вечерята? Фактът, че Живков сам каза, че Веселин е трябвало да бъде разстрелян още навремето, разкриваше, че той именно бе поръчал, може би косвено, прокурорския тон на съюзния секретар. Стори ми се, че всичко това кореспондираше на усилената дейност на идеологическото управление на Държавна сигурност: в онези дни, след чехословашката трагедия, когато атмосферата в България бе пълна с призиви за ловене на вещици. И може би тъкмо пред нас вече се определяха имената на първите жертви.

Като видях, че Анастас се готвеше да продължи, аз се надвесих към Любо Левчев, който беше срещу мене, и тихо му казах, че ако не спрат тези подмятания срещу колеги писатели, аз ще напусна демонстративно вечерята. Любо наистина се разтревожи и веднага се обърна към Анастас, който беше до него и който добре чу думите ми. Но Живков, който в същото време разговаряше с някого от лявата страна на масата, забеляза моята реакция и ме попита какво мисля. Отвърнах, че не съм съгласен с казаното от моите колеги и че смятам, че казаното от Анастас Стоянов отразява разцеплението между писателите, но едва ли представя обективната картина. Добавих, че смятам за не особено правилно да се говори по този начин зад гърба на хора, които все пак имат някакъв принос в нашата литература. Тук Анастас ме прекъсна и изказа съмнение за този принос на критикуваните писатели. Аз се ядосах и му извиках:

„Когато напишеш това, което Веселин е написал, тогава ще имаш правото да си отваряш устата!“

Моята реакция направи изненадващо и твърде неприятно впечатление. Ако бях кандидат за бъдеща кариера, можех със сигурност да смятам, че бях проиграл шансовете си. Чух вляво от мене глас, който каза, „Никой не знае какво Веселин е написал“, което беше пряко подмятане на слуха, че партизанските стихотворения на Веселин всъщност са били писани от друг, загинал поет, и Веселин си ги бил присвоил.

Настъпи твърде неловка тишина, която Орлин и генералът се опитаха да запълнят с ново наливане на чашите. Все пак Анастас не стана да продължи. Той беше гневен, хвърляше заканителни погледи към мен, но не смееше да каже нищо. Вместо него се изправи Любо Левчев. С извинителна, почти детска усмивка той започна кротко и плавно да спасява положението. Той каза, че сигурно другарят Живков не е изненадан, че дори на такава вечеря писателските разногласия са неизбежни, после говори за толерантността на партията към нашите грешки и увлечения, за голямото и проникновено разбиране от Живков на нашите проблеми и за сложната обстановка, в която живеехме. Изненадващо, Любо прояви забележително чувство за сигурност, което привлече вниманието на Живков върху него. Мисля, че това беше вечерта, когато Тодор Живков го откри, защото от този момент нататък Левчев направи главоломна кариера. Но въпреки посредническия си тон, Левчев ясно каза, че той не е посредник и анонимно обвини някои писатели в демагогия и чисто спекулативно печелене на популярност. Точните думи, които той каза, съм забравил, но помня, че фактически защити позицията на Анастас, т.е. на съюзното ръководство.

Левчев звучеше твърде убедително и аз видях как лицето на Живков се разведри. Първият секретар подхвърли някаква шега и хората около масата се поотпуснаха. Чувствувах, че само моята физиономия беше в контраст с другите и исках незабавно да си отида. Внезапно се попитах: какво струват най-чистите откровения, най-дълбоките прозрения на един поет или художник, какво струва чувството за красота на един композитор или музикант, какво струва мъдростта на един философ за Тодор Живков и неговите душеприказчици? Всички реакции на нашия домакин през цялата вечер не бяха нищо друго, освен непосредствен израз на инстинкта му за властническо самосъхранение. А всички реакции на останалите бяха непосредствен израз на амбицията да угодят на първия човек, да му се харесат, да му направят силно впечатление, да оставят трайни спомени. На снизходителния жест на онзи, който командуваше страната, да покани група хора на вечеря, последните отговаряха с неприкрито суетно удоволствие и желание да си осигурят още много такива вечери.

Всичко беше деформирано. При най-нормални човешки обстоятелства подобна среща би била уродлива случайност, защото, ако само си представим, че Живков нямаше изобщо никаква власт, че България не беше тоталитарна, а демократична страна, тогава мога да се закълна, че нито Анастас Стоянов, нито Любо Левчев, нито който и да е от другите би разрешил на един некомпетентен гражданин с твърде различен вкус и критерий да се бърка в живота на поетите. От друга страна, ако Живков беше обикновен гражданин, той едва ли би си загубил времето да се занимава с хора и неща, които едва ли го интересуваха. При нормални обстоятелства между тях нямаше да протече никакъв разговор, защото те нямаха какво да си кажат. Но феноменът на властта магически променяше всичко и аз присъствувах на една логично-абсурдна вечер. Тодор Живков се чувствуваше в пълното си право да раздава оценки за поетично майсторство, което (забележете) не бяха частно мнение, а властна партийна декларация. Докато поетите пък смятаха това за заслужено височайше благоволение, като че на света не можеше да има по-важен критерий от този на нашия домакин.

Докато аз се опитвах да отгатна какво точно можеше да се случи на критикуваните писатели, нещата около мен тръгнаха към миролюбив и дори забавен завършек на вечерта.

С глас, който съобщава приятна изненада, Живков каза да се приготвим да чуем един народен певец, поканен специално за нас. Миг по-късно при нас влезе среден на ръст, слабичък мъж с трудно определима възраст, вероятно между 30 и 40 години. Той носеше върху гърдите си огромен акордеон. Живков ни го представи като „Иванчо“, който бил няколко пъти лауреат на димитровски и други награди и сам Живков харесвал песните му.

„Иванчо — обясни Живков — не само пее народни песни, но той си ги и пише. Той, така да се каже, осъвременява старите народни песни с нови текстове, които са в духа на нашето време. Той е съчинил сума ти песни за партизаните, за строителството, за социализма!“

От тези думи ми стана ясно какъв ужас предстоеше. Вече бях слушал по радиото тези непоносими гаври с българската народна песен, които въпреки множеството протестни писма от слушателите продължаваха да се предават. Някой беше казал, че предпочита три месеца поправителен труд вместо трийсет минути подобно изкуство.

Но Живков явно мислеше точно обратното. Иванчо се настани на стола между мен и генерала. Неугледното му личице бе изпълнено с тържествена съсредоточеност, като майстор, който знае цената на своето изкуство.

„Какво ще ни изпееш сега, Иванчо?“ — запита високо и доста развеселен Живков.

„Каквото кажете, другарю Живков — отвърна Иванчо с дрезгав фалцет, който едва ли предполагаше звучен глас. И после добави: — Хайде да ви изпея най-напред една съвсем нова песен!“

И без да чака втора покана, Иванчо наду акордеона, след което пропищя странния му глас. Горкият, докато пееше, долната му устна беше отишла наляво, а горната — надясно, така че лицето му изглеждаше смешно разкривено като у мъртвопияни хора, които се опитват да свържат някоя дума. Но тези изкривени устни произвеждаха може би най-немелодичния козешки глас, който пееше песен — чист плагиат на множество подобни народни песни. Новото в тази песен беше, че тя представляваше възхвала на партията. Думите бяха написани от самия Иванчо, което накара Живков (за мое голямо удоволствие) да каже на тримата поети срещу него:

„И Иванчо е поет.“

Аз злорадствах при мисълта, че първият секретар всъщност не правеше голяма разлика между тях и Иванчо.

Трябва да кажа, че рядко съм бил подлаган на такова музикално изтезаване. Акордеонът гърмеше, почти опирайки до ушите ми, и козешкият глас на Иванчо ехтеше с пълна сила, пеейки за „сияйни простори и червено знаме“. Погледнах към Живков. Той се беше ухилил и лицето му отразяваше онази непосредствена наслада на селянин, който в старите времена гледа мечкарско хоро или следи как мечката изпълнява заповедта на мечкаря: „Ха сега, поклони се на господина!“

Когато песента свърши, всички ръкопляскаха. И сега Живков, развеселен, внезапно каза:

„Иванчо, я им изпей онази песен… за когато ме е срещнала мечката!“

Вярвате или не, но този Иванчо беше съчинил песни за партизанските подвизи на Живков, който присъствуваше в текста като „юнак Янко“. Янко беше нелегалното име на Тодор Живков. Стори ми се, че Живков много се забавляваше с тази песен и затова поиска и ние да я чуем. Иванчо веднага започна с нещо горе-долу такова:

P>

Задала се е, майно ле,

мечка, мечка стръвница,

а отдолу иде ли, иде,

майно ле, юнак Янко…

P$

Не помня точния текст, но мечката стръвница беше алегория за фашизъм, докато юнак Янко представляваше здравите народни сили. Иванчо кривеше устни и надуваше бузи, за да изпее със силно източно наречие съчинения от него текст. Вместо „мечка“ от устата му излизаше „мйечка“, вместо гората, ние чувахме „го-ръ-тъ“ и т.н. Като цяло песента разказваше за героичната борба на Янко срещу стръвницата за доброто на народа.

Малко е да кажа, че бях смаян. Не знаех какво да мисля и как да приема това, че първият човек в България можеше да слуша с такова нескрито удоволствие подобна песен за неговите собствени подвизи. За мен това надхвърляше всякакви съвременни сравнения. Орлин Орлинов, Анастас Стоянов и Любомир Левчев слушаха с дежурни усмивки, явно опитвайки се да вземат всичко това на шега. Златка Дъбова бе пламнала и господ знае какво мислеше, а Христо Русков се бе облегнал назад и от време на време се провикваше: „Ха така. Иванчо!“ Отляво старите партийни дейци дори се опитваха да пригласят.

Изведнъж ми дойде наум:

„За какво се чудя! Всичко е точно такова, каквото трябва да бъде! Нали точно това, Иванчовото изкуство, е собственият критерий на Живков. Нали тъкмо чрез тази песен за Янко, който победил мечката, твърде образно се изразява същността на партийните директиви за духовния живот на цял народ? Какво представляват Стайнов, Владигеров и Пипков, Багряна, Далчев и Иван Пейчев, мерени чрез изкуството на този Иванчо? Можеше ли някой от тях да достави на Живков такава наслада като тази песен? И може би идеалът на първия секретар беше, ако всички сложни проблеми на формата и съдържанието на изкуството, всички големи и мъчителни въпроси за проумяване на човека и времето в края на краищата се сведеха до «как юнак Янко победи мечката стръвница».“

Струва ми се, че песента на Иванчо унищожи и последната от последните ни илюзии.

Беше доста късно, когато отидохме да спим. Въпреки царското легло не мигнах през цялата нощ. Иванчо продължаваше да разтяга огромния акордеон, да криви устните си и да врещи с козешкия си глас пред мен — като единствен уродлив, но истински отговор на всичките ми въпроси.

На другия ден след закуската всички трябваше да отидем на разходка с Живков.

Времето беше облачно, но много меко и приятно. Тръгнахме вкупом нагоре из гората. Този път от всички страни ни съпровождаше силна охрана, командвана от полковник Кашев. Между дърветата често се виждаха хора, които непрестанно разговаряха със своите модерни полицейски радиоапарати. По някое време Живков приближи към мен и ми каза, че е прочел пиесата ми и че би могъл да разговаря с мен на другия ден след Октомврийската революция, т.е. 8-ми ноември, рано сутринта, в кабинета му в Централния комитет. Каза ми да отида в десет часа.

„Мога ли да доведа с мен Асен Шопов?“ — попитах настойчиво.

„За какво трябва да идва Шопов!“ — възрази Живков.

„Все пак…“ — опитах се да обясня, но той не ме изслуша, махна с ръка и отмина.

Имах основание да съм доволен. Фактът, че той искаше да говори с мен, означаваше, че все нещо би могло да бъде направено за наказаните режисьор и актьори. От друга страна, след снощната ми реакция може би той искаше да ми даде някакъв урок.

Малко по-късно, когато бяхме всред гората, дойде ред на снимките. Всички се струпаха около Живков, за да се снимат. Аз нарочно се забавих и останах назад, така че да не взема участие в снимките. Спрях до едно дърво. Гледах отдалече цялата компания, моите колеги, старите партийни дейци, заешкия генерал и Живков в средата, всички засмени като най-щастливо семейство. Фотографът срещу тях изщрака няколко снимки.

„А вие, другарю Марков, защо не се снимате?“ — внезапно чух глас до ухото си. Обърнах се. До мене беше застанал един от личната охрана на Живков, когото бях виждал на няколко пъти преди. Той се беше усмихнал многозначително.

„Не съм никак фотогеничен“ — отвърнах.

„Да — каза той, — когато човек излиза зле на снимки, по-добре е да не се снима. Защо хората да го помнят с по-грозна физиономия?“

Докато се чудех как да приема тези думи, почувствувах как ръката му съвсем приятелски стисна лакътя ми. После гой мълчаливо отмина.

* * *

На осми ноември двамата с режисьора Асен Шопов се изправихме пред пропуска в сградата на Централния комитет на партията, входа срещу Народната банка. Чувствах се твърде неудобно, защото бях казал на Асен, че Живков е пожелал да го види. Това съвсем не беше така, но аз се надявах, че първият секретар в края на краищата ще приеме двама ни. Офицерът на пропуска, който взе паспортите ни, каза, че е съобщено само за мен, но аз настоях, че има недоразумение и че сме двамата с Асен. Той звънна по телефона, като обясни вероятно на някоя от секретарките на Живков какъв е случаят. След малко слезе облечен в цивилни дрехи служител от сигурността и без да каже нито дума, ни поведе по стълбите нагоре. Въздъхнах с облекчение. Причината да настоявам Тодор Живков да види отблизо Асен Шопов беше съвсем проста. За много хора в театралната йерархия, както и за повечето от софийските по-важни клюкари Асен беше странна и мистериозна личност. Това тяхно мнение почиваше почти изключително върху своеволието на Асен да носи брада. Нека кажа, че по мое време за отговорни другари в партията и милицията носенето на брада, особено от млади хора, се смяташе за ярка антиобществена демонстрация, за косвен израз на политически протест. В Театъра на въоръжените сили, откъдето Асен беше изгонен (въпреки че най-големите сполуки на този театър бяха дело на Асен), военните началници също се позоваваха на брадата му, обвинявайки го в идеологическа нечистоплътност. В действителност упорството на Асен да носи брада беше израз на най-обяснима суетност. Просто човекът се харесваше повече с брада. Именно с брадата малкото му лице и цялата му слаба фигура придобиваха своеобразна внушителност, той напомняше на руски интелектуалец от края на миналия век. Нищо повече. Онези, които познаваха Асен Шопов отблизо, виждаха, че у него не само че нямаше нищо декадентско, но той беше напълно верен на своята селска кръв, притежаваше такова здраво земно чувство за реалност, което беше и най-силната част на неговата режисура. Той беше много чувствителен млад човек, със стремеж към оригинално мислене и със забележително въображение. При разговор Асен правеше най-положително впечатление и бързо разпръскваше всякакви предубеждения, създадени от брадата му и клюките около нея. Бях сигурен, че Живков, който сам беше селянин, най-малкото щеше да види или почувства селянина в Асен. До каква степен моята преценка беше вярна, може да се съди от факта, че въпреки още един политически провал, свързан с мен (свалянето на пиесата ми „Комунист“ с режисьор Асен Шопов), днес той е заслужил артист и най-тачен от режима театрален режисьор.

Но докато изкачвахме стълбите в Централния комитет на партията, водени към кабинета на първия секретар, Асен беше много смутен. Чувствах, че срещата с Живков го плашеше. Докато се движехме, ние не разменихме нито дума.

Въведоха ни веднага в познатия просторен кабинет. Живков ни посрещна и любезно се ръкува с нас. Още една характерна разлика между него и повечето от другите висши ръководители беше, че докато те приемаха посетителите, седнали зад бюрата си (може би за подчертаване на разликата в общественото положение), Живков сам посрещаше и сам изпращаше. Той ни покани да седнем на продълговатата маса в средата на кабинета и сам седна срещу нас. Попита ни дали ще пием кафе и бързо поръча да го донесат. Въпреки цялата му рутинна любезност, стори ми се, че той беше развълнуван от нещо и явно полагаше усилия да го прикрие. Разговорът започна между него и мен. Той ми каза, че е прочел пиесата, и ми върна копието, което ми бях дал. После добави, че той лично (Живков подчерта, че това е негово частно мнение) не виждал нищо антипартийно или вредно, макар че това не била пиеса, която той би харесал. И той обясни, че от нея лъхал силен песимизъм. За мен веднага стана ясно, че това беше мнението на щаба от сътрудници, на които той бе дал да четат пиесата. После той добави, че според „другарите“ постановката била задълбочила тази песимистична страна на пиесата и довела до неприемлив спектакъл.

Ние разговаряхме около десетина минути на тази тема, като Асен продължаваше да мълчи, забил поглед в масата пред себе си. Но когато преминахме от конкретния случай на твърде болезнения въпрос за необходимостта от доверие, което партията трябва да гласува на художествените творци независимо от техните успехи или провали, Асен влезе в разговора. И до ден днешен мисля, че в пет минути той произнесе най-внушителното слово през живота си. Асен говореше сдържано, с великолепно подбрани думи и изразителна мисъл. Той каза, че доверието на партията, т. с. на властта, е жизнено необходимо за твореца в съвременна България. Че без пълно и безсъмнено доверие не е възможно не само да се върши, но и да се предприема каквато и да е работа и че онова, от което всички страдат, е, че се ограждат уж с някакво доверие, което всъщност е израз на постоянно недоверие. Асен заяви, че му е невъзможно да мисли, да развива едни или други режисьорски идеи, да провежда каквито и да е опити, с други думи, да твори з обстановката на постоянна подозрителност. Той поиска от Живков партията да реши въпроса категорично „или-или“. Без недвусмислено изразено партийно доверие по-добре било да се заеме с някаква друга професия.

Още докато Асен Шопов говореше, видях, че думите му направиха силно и положително впечатление на Живков. Призракът на брадата изчезна. Но в своята откровеност Асен не се усети, че той искаше невъзможното, че атакувайки недоверието на партията спрямо него и такива като него, той по-същество атакуваше сърцевината на системата. Та нали най-характерното за всички наши отношения беше недоверието, непрестанно и целенасочено подхранвано именно от партията и режима. Та нали цяла огромна дублирана организация съществуваше точно за да насажда недоверието на едни хора към други хора, на едни звена към други звена, на едни институти към други институти. И в света на изкуството, където не съществуваха дори най-елементарни мерки, недоверието вилнееше с най-произволна сила. Всеки бдителен гражданин беше в състояние да открие и подаде сигнал за антипартийна, идеологически-диверсионна или просто вражеска линия във всичко. За какво доверие спрямо хората на изкуството можеше да се говори, когато съществуваше огромно идеологическо управление към Държавна сигурност, чиято роля беше именно да бди, т.е. да подозира, да се съмнява, често пъти да търси под вола теле.

Но повика на Асен за доверие, отправен към първия ръководител на страната, беше съвсем искрен и това се зачете.

„Какво всъщност искате от мене? — попита Живков, когато Асен свърши: — Да наредя възстановяването на постановката или какво…?“

Казах, че за възстановяване на постановката не може и дума да става по чисто технически причини. Пък и не за това сме дошли. Въпросът е за Асен и за актьорите, изгонени в Бургас. Ако се приеме, че им е било наложено незаслужено наказание, то логичното е веднага да им бъде позволено да се върнат в София и получат работа.

До този момент, в предишните разговори, отношението на Живков беше, че той нищо не знаел за никакво наказание и че цялата тази история била вътрешна работа на Министерството на културата. Но сега той внезапно каза:

„Да видим какво може да се направи! — стана от стола си срещу нас и отиде при бюрото си. Без да сяда, той взе слушалката на телефона от «петолъчката» (специалната телефонна линия) и след малко каза: — Другарю Матев, какво е положението на Асен Шопов, Наум Шопов и жена му, които са изпратени в Бургас?“

Павел Матев, който беше председател на комитета, знаеше много добре цялото положение, симпатизираше на наказаните и на няколко пъти се бе опитал безрезултатно да ги върне в София. Именно по негов съвет бяхме поискали пряката среща с Живков.

Живков изслуша обясненията на Павел и после каза:

„Ами направете каквото трябва да ги върнат в София!“ — и постави обратно слушалката, сякаш смяташе въпроса за приключен.

Бях развълнуван от този негов жест, който, откровено казано, не очаквах. Но в същото време отново и за кой ли път почувствах цялата абсурдност на тази злощастна история с наказването на театрални дейци затова, че някакви некомпетентни зрители не били харесали тяхното представление. Фактът, че първият човек на страната трябваше да отделя време да се занимава и да решава този случай, най-меко казано, ми приличаше на театрален епизод от Йонеску, където глухонеми се явяват на певчески конкурс. Наказанието на моите колеги беше абсурдно. И помилването им беше абсурдно. Но животът между тези две абсурдности беше жестоко реалистичен и логичен. Запитах се дали Живков някога, поне за миг, не е осъзнал този абсурд, в който той, тласкан било от собствената си воля, било от обстоятелствата, трябва да участва? Дали точно в този момент, когато трябваше да махне кашата, надробена от системата, не бе почувствал, че всичко това нямаше нищо общо с функциите на сериозен държавен ръководител? Че то изобщо не би трябвало да става. Защото антипартийната дейност на Асен и другите беше точно толкова фиктивна, колкото фиктивна беше пропартийната дейност на тия, които ги бяха наказали? Не долавяше ли първият секретар, че живееше и боравеше с измислици, които го омотаваха и отвличаха далече от простата и ясна реалност на живота? Или пък, тъй като положението, което той заемаше в страната, бе абсурдно, той се чувстваше щастлив да следва логиката на абсурдите, която утвърждаваше това положение?

Все пак, и аз сам взимах участие в тази фантастична пиеса на живота. И по нейната логика чувствах, че трябва да изразя признателност към Живков затова, че бе смекчил съдбата на моите приятели. Но, изглежда, първият секретар сам беше някак повлиян от това, което бе направил, защото вървеше към нас бавно, с твърде озадачаваща отмереност, сякаш предстоеше да направи още нещо…

„Другарю Живков — започнах, — много ви благодаря… За нас вие сте…“ — исках да кажа човекът, който може да разбира или нещо от този род, но той внезапно ме прекъсна с твърде странен глас:

„За вас…? Знаете ли какво съм аз за вас…?“

И тук последва нещо невероятно, като майсторска кулминация на цялата абсурдна пиеса.

Отнякъде той изненадващо измъкна малка книжка, бързо я разтвори на очевидно предварително отбелязана страница и почти я тикна под носа ми. На страницата видях някаква епиграма и рисунка на свиня със странна опашка. Докато в пълно недоумение се чудех какво означаваше всичко това, Живков грабна един бял лист, извади писалката си и се подписа. После постави листа с подписа до епиграмата и посочвайки свинята, силно развълнуван каза:

„Това съм аз…, а това е моят подпис?“ — и с разтреперани пръсти той посочи опашката на свинята, която още на пръв поглед наподобяваше подписа на Живков.

При по-внимателно разглеждане, стори ми се, че приликата между опашката и подписа на първия секретар беше още по-голяма, почти до идентичност.

„Ето какво съм аз за вас!“ — каза Живков с почти болезнена горчивина и оставяйки доказателствата пред нас, седна на стола си.

В първата секунда аз бях еднакво слисан както от подобието на рисунката и подписа, така и от силната реакция на Живков. Никога преди не бях го виждал така дълбоко засегнат. Мисля, че реакцията му беше чувство на силно, искрено огорчение. Приличаше на човек, който току-що е бил изненадващо измамен било от близък приятел, било от невярна съпруга. Порази ме и фактът, че в реакцията му нямаше нито гняв, нито раздразнение, а просто болезнена горчивина. Може би гневът щеше да дойде по-късно. Явно цялата история беше съвсем прясна, предположих, че му бяха докладвали за рисунката малко преди нашето идване и ние бяхме първите външни хора, на които той показваше опашката на свинята и подписа си. Явно, че той не бе възнамерявал да направи това, но някак нервите му бяха изневерили и той бе открил доста поривисто болката си.

От това ненадейно развитие на нашата среща Асен, седнал до мен, се беше вцепенил. Жестът на Живков да сложи своя автентичен подпис до опашката на свинята, разтрепераните му ръце, гласът му, напоен с много въздух (като че беше гласът на съвсем друг човек), всичко това беше прекалено много и за двама ни.

В последвалите дълги секунди, почувствах, че тишината би означавала потвърждаване на обидния за първия секретар характер на рисунката. Вече знаех, че тя беше работа на Борето Димовски и епиграмите бяха на Радой. Текстът на самата епиграма нямаше нищо общо с Живков и това ми даде основание да твърдя, че ако има прилика, това вероятно беше чиста случайност и че дума не можеше да става за умисъл.

Живков ми отвърна с мълчалива полуиронична усмивка, която показваше, че не ми вярва и че знае, че и аз не вярвам, в това, което казвам.

Едва сега потръпнах при мисълта какво можеше да се стовари върху главите на Радой Ралин и Димовски. Обърнах се към Живков-и твърдо казах, че доколкото познавам и Радой, и Борето, нито единият, нито другият би се решил на такава евтина шега…

Но въпреки усилията ми да омаловажа подобието между опашката на свинята и подписа на Живков, горчивината върху лицето му не изчезна. Той ме изслуша докрай, сякаш наистина искаше да го убедя, че никой не го беше обидил. Но после каза:

„А Радой Ралин е идвал толкова пъти тука. Седял е точно там, където вие седите, и сме разговаряли с него за всичко… и ето сега…“

Той внезапно стана и ни подаде ръка за довиждане. Благодарих му още веднъж за решението да върне наказаните в София и отново добавих, че не вярвам Радой и Димовски да са искали да го обидят по този начин.

Едва на тротоара пред сградата на Централния комитет Асен се обади:

„Чудя ти се как посмя да го убеждаваш, че опашката и подписът не си приличат, когато и за слепия е ясно!“

Няколко дни след това научихме, че Радой и Димовски са били уволнени от работа и е била наложена забрана върху отпечатването на каквото и да е от тях.

Очаквах, че ще последват много по-тежки наказания, включително лагер или затвор. Но и този път, изглежда, по-умни хора бяха повлияли на Живков или пък сам той беше почувствал, че ще затъне дълбоко, ако дръзнеше да накаже жестоко най-популярната личност в България — Радой Ралин.

> ЗАПИСАНО МИМОХОДОМ

Между малкото вещи, които взех със себе си, когато напуснах България, бяха и няколко стари авторски бележници. В тях със забележително непостоянство записвах всевъзможни впечатления, често пъти сами за себе си, т.е. без някакво бъдещо литературно предназначение. Това бяха по-скоро делнични упражнения по улавяне на даден обект и възпроизвеждането му върху хартия. Целта беше да се опишат нещата колкото се може по-близо до това, което те бяха, без да бъдат изкривявани от предварителна авторска идея за тях или от някакъв характерен за времето идейно-философски мироглед с търговска стойност. Прелиствайки сега тези бележници, почувствах, че върху някои страници са се оформили отделни миниатюри, които може би са доста огледално отражение на цяла действителност и нейни типични прояви. Повечето от тези миниатюри съдържат елемент на парадоксалност, защото една от най-забележителните черти на днешния живот в България е именно неговата парадоксалност. Като се надявам, че слушателите биха се интересували да чуят някои от тези записани мимоходом впечатления, аз подбрах кратка поредица за няколко последователни предавания. Да започнем с:

>> ДА НЕ ТИ ПАДНЕ БАЛКОН ВЪРХУ ГЛАВАТА

Човекът дойде в радиото по чисто партийна линия. С други думи, ако нямаше комунистическа партия и той не беше неин активист, никога нямаше да работи в радиото. И през ум не би му минало. Той дори съзнаваше това и от време на време казваше:

„Аз съм ПРАТЕН тук! Мен са ме ПРАТИЛИ тук!“

Очевидно той гледаше на факта, че е бил ПРАТЕН тук, не като на обяснение за липсваща квалификация, а като на специално поръчение, възложено нему от силите, които движат историята, с други думи, той беше ПРАТЕНИК на партията.

Дойде от армията, където беше майор, също по партийна линия. Никога не се разбра защо не беше останал да продължи кариерата си във военното поделение. Неговото назначаване беше мотивирано като „идейно-политическо укрепване на колектива на радиото“. А сам той веднъж обясни, че армията и радиото били еднакво важни за партията.

„Майорът“, както мнозина за удобство го наричаха, беше около 40-годишен, среден на ръст, с измършавяло кокалесто тяло, в което май нямаше нищо войнишко. Той ходеше леко изгърбен, с ръце, пъхнати в джобовете на сакото, сякаш винаги му беше студено. Но при втори поглед се виждаше, че това пъхване на ръцете в джобовете на сакото беше твърде определен израз на осъзната власт. Той можеше да разговаря цял час с някого, без да си извади ръцете от заплашително издутите джобове — горе-долу като в кадър от стар гангстерски филм, когато настъпва часът на разплатата.

Лицето на майора явно живееше в постоянен конфликт, който се водеше между природните черти на доста типичен ямболски селянин и представата на партийния активист за себе си. Твърде често то беше сковано в почти детински израз на мистериозна важност. Човек имаше чувството, че майорът беше постоянен притежател на съдбоносни тайни. Може би затова той никога не завършваше изреченията си. Те увисваха във внезапно многоточие и предоставяха на нашата интелигентност да отгатнем неказаното. Докато ние се смущавахме (поне в началото) от този начин на разговаряне, той го смяташе за естествен.

„Ние трябва да разгледаме този въпрос, защото…“ — казваше майорът. Или: „В това предаване има нещо, което…“

Гласът му напълно съответстваше на цялото му мистериозно поведение — дрезгав, често пъти неразбираем.

Обяснимо майорът влезе в състава на партийното бюро и стана шеф на редакцията. И няколко дни по-късно той изпратил до ръководството куп предложения за зачеркване от програмите почти на всичко, което нямало „идейна яснота“. Онези, които бяха видели предложенията му, твърдяха, че само фанатик можеше да третира националната радиостанция като войнишка радиоточка. Рецептата беше горе-долу 50 процента партийна просвета и 50 процента масови и народни песни. Майорът беше върл противник на естрадната музика, която била: „Опит на буржоазните сили да ни тласнат в блатото на вонящия сантиментализъм, където…“

Особено категоричен беше майорът спрямо информацията. Макар че никой никога не бе обелил и дума за обективност, той каза на едно събрание:

„Обективността е идейно престъпление, равно на предателството… нещата са или наши, или вражески… обективност, другари, значи да пробутваме вражески неща за наши…, а това е предателство, което ще ни заведе…“

Пак с непогрешимия тон на командир на батальон, който се старае да обясни на войниците сложните явления в света по възможно най-прост начин, друг път майорът заяви:

„Вярно е всичко, което ни служи. А невярно е всичко, което ни вреди… това трябва да запомните, защото… Ако някъде у нас стане наводнение, да кажем, и се издавят хиляда души… чия новина е това? Не е наша новина, защото с нищо не ни служи и колкото по-малко хора я знаят, толкова по-добре, смятам, че…“

Само след няколко месеца майорът стана пословичен със своята праволинейност. Неговото присъствие внесе студена и ясна атмосфера в работата на по-важните редакции, които бързо преосъзнаха своите идейни задачи. Бледата идея за свързване със слушателите и съобразяване с техните интереси веднага изчезна след мнението на майора: „Не е важно какво ТЕ искат да слушат. Важно е какво ние искаме ТЕ да слушат!“

Човекът от армията не се задоволи да си пъха носа само в идейните и политически редакции. Той решително се зае със спортната редакция, където постави идеологическите проблеми със същата пределна яснота.

Без съмнение той дълбоко вярваше в собствените си думи. За него наистина всичко беше просто и ясно. И понякога той се учудваше със снизхождение защо хората около него не са способни да гледат на нещата със същата простота и яснота. Затова щедро и съвсем авторитетно им предлагаше помощта си:

„Дай сега да видим какъв е този въпрос, който…“

Отношението на началници и колеги към майора беше типично двойствено. От една страна те бяха респектирани от неговата последователност и дори се страхуваха да се сблъскат с него. При всяко по-заплетено положение търсеха да си осигурят подкрепата му или най-малкото да го неутрализират. Засвидетелстваха му приятелски чувства, канеха го на пиене и ядене и се опитваха да го използват. Но в същото време те се подиграваха с него и дори измислиха песничка с приблизително следните думи:

P>

Ако грамът е наша мярка за тежест,

ако метърът е стандарта за дължина,

то майорът измерва невежеството

и е законна мярка за тъпота.

P$

Но изглежда, че най-висшето началство смяташе качествата на майора за най-положителни. Само след година той беше повишен и вече се говореше, че неизбежно ще оглави цялата идеологическа работа на радиото. Той постигна най-големите си успехи в серията радиокампании, които следваха безспирно една след друга. Той води с настървение кампанията по прибиране на реколтата под лозунга: „Всеки прибран домат — тухла в сградата на социализма.“ След това се хвърли в кампанията по безопасност на автомобилното движение, където лозунгът беше: „Ако не мислиш за главата си, помисли поне за страната си!“ В месеца за българо-съветската дружба той организира радиоконкурса „Какво знаете за съветската страна?“ и докато не изтече месецът, не пусна в своите програми никаква друга тема. По Първи май и Девети септември майорът поправяше текстовете на поетите, написани специално за случая, като кой знае защо даваше предимство на думи като глагола „лея“. „Лей се, щастие народно, лей се, песен кръшна, лей се, творчество свободно, лей се, мисъл дръзка…“

Не беше трудно да се предвиди, че при тези успехи на майора, който, следвайки своите прости и ясни принципи, никога не сбърка, му предстоеше още по-голямо издигане. Дори се заговори, че той цял да стане директор.

И тъкмо по това време един от шофьорите, амбициозно момче с началнически амбиции, покани майора да му стане кум. Нашият идеолог смяташе, че човек трябва да поддържа връзка с масите, и с охота прие да стане кум. Сватбата се състоя в едно от околните софийски села, родното място на шофьора. С радостно благоволение майорът изпълнил своите функции в общината, след което започнали сватбарските веселби. Имало пищна трапеза с много ракия и вино и после се извили хора. Майорът кум повел танеца на първото хоро, но скоро се уморил и отстъпил да си отдъхне край близката двуетажна къща. Точно над главата му бил балконът, а върху него се били струпали десетина зяпачи. Тъй като балконът не бил изчислен за такава тежест, той застрашително пропукал, но само неколцина от хората горе успели да избягат, а другите заедно с мазилката и железата се стоварили върху главата на майора, който изобщо не разбрал какво става. Той загубил съзнание, получил нараняване на черепа и бил откаран с „Бърза помощ“.

В радиото всички изразиха съжаление за нещастието, постигнало изтъкнатия радиослужител. После се каза, че положението му се подобрило и лекуването му щяло скоро да привърши.

Когато той отново се появи на своята работна площадка, почти всички забелязаха голяма промяна. Отначало хората мислеха, че причината за това е просто широкият белег, който минаваше над дясната му вежда, но скоро се видя, че освен белега имаше друга, много по-голяма и стъписваща промяна. Най-напред майорът вече не държеше ръцете си пъхнати в джобовете на сакото и се движеше напълно изправен. Върху лицето му не бе останало нищо от постоянния му предишен израз на мистериозна важност. Очите му бяха хлътнали, потъмнели и погледът му създаваше чувство за осезаемост. Изненадата беше още по-голяма, когато той заговори. Гласът му беше ясен и звънлив, а изреченията му бяха напълно завършени.

Но бомбата на изненадата дойде от неговата редакция. Той влязъл, седнал на бюрото си и се заел с текущата работа. Десет минути по-късно извикал своите редактори и ги запитал кой идиот е направил плана, по който работели. Те били толкова сащисани, че дори не посмели да му кажат, че това бил неговият собствен план. Майорът накъсал плана на парчета, хвърлил го в кошчето и произнесъл невероятните думи:

„Ония от вас, които смятат, че ние трябва да поднасяме на нашите слушатели празни, книжни фрази, вестникарски клишета и помпозни глупости, които са обида за всяко мислещо същество у нас, ще трябва да си намерят друга работа! Аз искам от вас да работите за истината, колкото и неприятна да е тя!“

„За коя истина?“ — попитал плахо един от предишните възпитаници на майора.

„Истината винаги е била само една!“ — бил изумителният отговор.

Хората не знаели как да приемат това невероятно зрелище. Повечето смятали, че майорът разиграва някаква странна шега. Но същия следобед, на заседание на главната редакция, майорът ясно и категорично нарекъл отчетния доклад „документ за нашата собствена мизерност, демагогски буламач, предназначен да помогне в кариерата на безогледни негодници“. Дума да няма, че цялото ръководство било изумено и дори директорът излязъл, за да звъни в Централния комитет и пита дали няма генерална промяна на линията. Все им се струвало, че майорът е предприел похода си към истината, следвайки висшестояща инициатива. Все пак някой защитил доклада, което накарало нашият гражданин да скочи и извика пронизително:

„Какво знаете вие за тая страна? Какво знаете за хората, които ни слушат? Някога питали ли сте се те какво мислят за нас?“

Ръководството било твърде объркано. Същата вечер, слушайки контролно предаванията за чужбина на български език, майорът се втурнал в студиото и се опитал да изхвърли говорителя, като при отворен микрофон изкрещял „Лъжец!“.

На другия ден майорът отправи истински ураганен огън срещу няколко редакции, обвинявайки ги в следване на същите идеологически линии, които сам той им бе наложил, преди балконът да падне върху главата му.

След всичко това той беше извикан на специално закрито заседание на партийното бюро, чийто член все още беше. Хора, които са били в коридора, разказваха, че отвътре се надигнала вълна от крясъци. Лудо възмутен от опита на бюрото да му иска обяснения, майорът ги бе нарекъл с най-обидни имена: шарлатани, радио-мошеници, интересчии, ученици на Гьобелс и други в този дух.

Първата идея на ръководството беше, че падането на балкона бе оказало фатално влияние върху мозъка на майора.

„Все пак — казваха те с разбиране — това не е тухла или парче мазилка, а цял голям балкон с железен парапет! Трябва да се чудим как е останал жив!“

Но за тяхна изненада консултацията с изтъкнат академик психиатър потвърди, че майорът е напълно в ред и може би, според израза на академика, „по-здравомислещ и от мен, и от вас“. Тази диагноза постави ръководството в много трудно положение. В последвалите дни сътрудничеството с майора беше практически невъзможно. Във всяко предложение, във всяка стъпка, едва ли не във всяко предаване той виждаше корист и лъжа. Гласът му кънтеше из коридорите още по-остър и непримирим. Напълно безуспешни бяха всички опити кротко да го придумат и върнат на старите му позиции. Повече от явно беше, че в самия му мозък бе настъпила органична промяна. След като ръководството докладва случая до най-висшите инстанции, то се събра, за да вземе решение. Директорът, който все пак имаше чувство за хумор, каза:

„Ние имаме само две възможности. Едната е за всеки от нас да се намери по един падащ балкон с железен парапет, което, другари, никак не е лесно, защото сме доста хора, и другата е майорът да се пенсионира.“

Точно така и стана. Измислиха някакъв специален параграф и преждевременно пенсионираха променения човек. За всеки случай на всички по-отговорни служители бе дадено да разберат, че за в бъдеще никой не трябва дори за секунда да застава под какъвто и да е балкон.

Но майорът не изчезна. Тъкмо напротив, почти всеки работен ден той преминаваше покрай радиото нагоре, по посока на гората. Той вървеше изправен, с вдигната глава, с извадени от джобовете ръце и с истинска войнишка стъпка.

>> АЗ БЯХ ТЕ

С професор Гочо Гочев се движим по „Раковска“ край градинката срещу Военния театър. Денят е слънчев, много приятен за разходка и ние имаме намерение да вървим чак до Орловия мост и говорим за това-онова. Отнякъде срещу нас се появява другарят М., когото и двамата добре познаваме. Той беше директор на важен културен институт, но преди около седмица най-неочаквано бе освободен от длъжност. Както назначаването му, така и уволняването му бяха неразбираеми за нас, простосмъртните, прищевки на съдбата. Като ни вижда, М. се спуска към нас, по-точно към мен и с драматичен жест ме повежда встрани за облекчение на Гочо, който не би бил много щастлив в негова компания.

„Брат — обръща се към мен М. с глас, в който и възмущението, и отчаянието са най-искрени, — кажи ми светът нормален ли е, или нещо става?“

Той внезапно се дръпва от мен, поглежда ме от разстояние от главата до петите, сякаш да се увери в моята самоличност, и отново ме улавя под ръка. Той е артистична натура и тези физически действия са пряк израз на силни изживявания. М. е толкова погълнат от себе си, че не забелязва хората, които се спират да ни гледат.

„Брат! Това умът ми не може да го побере! — извиква той и продължава: — Защо? От къде на къде? На какво основание? Как така?…“

При всеки въпрос той отмята силно главата си назад и въпросително се втренчва в мен.

„Знаеш ли… — гласът му започва от ниско, за да набере голяма драматична инерция — през цялото време, докато аз бях директор, не съм направил нито една крачка, без ТЕ да ми кажат, не съм отронил нито една думичка, без ТЕ да ми я кажат, не съм извършил нищичко, без ТЕ да ми го кажат… АЗ БЯХ ТЕ!“

Той произнася последните думи почти с вик, заковава се на място и остава така няколко дълги секунди, за да подчертае значението на казаното. След това разперва ръце с обърнати към небето длани и почти като в „Многострадална Геновева“ казва:

„Защо тогава ме снеха?… Защо? Защо?“

>> ЧЕТВЪРТИЯТ ЪГЪЛ

След премиерно представление във Военния театър има банкет, който по нова и странна традиция се плаща от автора. Театърът, който е бившето кино „Роял“ на улица „Раковска“ е получил (за кой ли път!) ново име — „Театър на въоръжените сили“. Името звучи толкова внушително, че някои шегобийци бяха предложили пред входа на театъра да се поставят и два танка.

Представлението, което сме видели, е някаква героично-романтична лимонада. Забележителното в нея е, че положителните качества на героите офицери нарастват успоредно с чиновете им. Във финала злодеите са наказани, а юнаците тържествуват.

За разлика от самите участници в представлението, публиката и такива като мен, военните собственици на театъра са щастливи. От утре те ще поведат под строй войниците от всички околни поделения, за да гледат представлението. На банкета канят и нас, неколцина автори и критици. Поднасят ни скара и вино. По някое време става да произнесе тост генерал Гетман. Той е съвсем кратък:

„Да пием — казва той — за успеха на триъгълника автор-режисьор)-актьор!“

Генералът пие и ние пием след него за успеха на триъгълника. Но едва поставили чашите обратно, пред нас бързо се изправя полковник Н., също автор — драмописец и романист, който има най-сериозно мнение за себе си.

„Другари — извисява той тържествен глас, — аз искам да вдигна чаша за четвъртия ъгъл на триъгълника — художника на театъра!“

>> УМЕСТНО ПРЕДЛОЖЕНИЕ

За известно време хумористите Петър Незнакомов и Мирон Иванов станаха съавтори. Може би повлияни от успеха на Илф и Петров, те, изглежда, решиха, че в хумора и сатирата е по-добре да разполагаш с два гърба, вместо с един. Трябва само да се съжалява, че това сътрудничество не продължи много дълго, защото резултатите бяха наистина добри. И фейлетоните, и пиесите, и сценариите, които излязоха под двете имена, бяха едни от най-смешните и актуални неща, писани в онези години. Двамата разказваха, че всъщност най-голямо удоволствие им доставяло самото колективно писане, при което те самите се смеели до припадък. По някое време Пецата и Мирон се прочуха с писмата, които започнаха да пишат до разни министри, важни държавни ръководители и институти. Тези писма, които съдържаха абсурдно смешни предложения за разрешаване на важни въпроси, биваха наистина изпращани, след което двамата ги четяха пред близки и познати. Много се смяхме на предложението им до правителството да се отвори отново публичен дом в София, с което щели да се решат сериозни обществени и лични проблеми.

Междувременно те написаха един сатиричен сценарий, който беше приет от художествения съвет на кинематографията, и на авторите беше заплатено според правилника 50 процента от договорената сума. Другите 50 процента те трябваше да получат след завършването на филма. Но по някакви висши съображения този сценарий никога не влезе в производство. След това те написаха друг сценарий, с който стана точно същото, както с първия. Те получиха 50 процента от парите и филмът никога не беше заснет. Впрочем това беше честа практика на кинематографията, защото снимането на филмите се решаваше някъде високо над Студията за игрални филми. И тогава двамата хумористи написаха известното си писмо до Павел Матев, председател на Комитета за изкуство и култура. В това писмо, което цитирам по памет, горе-долу се казваше:

L>

„Другарю Председател, тъй като ние имаме намерението да напишем още пет сценария, които вие нямате намерението да пуснете в производство, за да спестим излишна работа, вашето и нашето време, ние ви предлагаме:

Първо, ние да НЕ напишем тези сценарии и

Второ, вие ДА ни платите направо по 50 процента за всеки ненаписан сценарий.“

L$

>> ОСНОВНОТО СРЕДСТВО

При нас в предприятието пристигна финансов ревизор. Той беше много нисък и толкова пълен, че вероятно височината му беше равна на ширината му. Изглежда, че природата го „“беше лишила от врат и главата му сякаш бе залепена направо върху раменете. В замяна на неугледното и тромаво туловище, късите му дебели крака стъпваха така енергично, че създаваха усещане за атлетична подвижност. По-късно забелязах, че това впечатление всъщност идваше от лицето му, върху което се редуваха безспирни вълни от енергия. Никой от нас май не беше виждал толкова енергичен човек — с остри, напрегнати черти, бързи погледи и чести, резки гримаси. Той приличаше на много решителен, категоричен в убежденията си и безстрашен в действията си гражданин. В нашия твърде страхлив и благоразумен фабричен свят беше рядкост човек да види толкова енергично безстрашие.

„С този тип ще си имаме неприятности — каза един от моите колеги. — Гледай го, движи се като валяк!“

Ревизорът окупира стаята на главния счетоводител, изхвърляйки го без-церемонно в общата счетоводна стая. После нашите хора започнаха да му носят купища дебели папки. Те стъпваха страхопочитателно на пръсти и лицата им произвеждаха най-любезните сервилни усмивки, на които бяха способни. Но той не се задоволи само с прелистване на документите. Доста често ревизорът скачаше като пружина от стола си и се понасяше неудържимо към нечия стая било в администрацията, било в производството. Той не почукваше на вратата, а я отваряше почти с трясък и после с тона на върховен собственик на всичко и всички искаше разни обяснения. Докато тези обяснения биваха давани от някой заекващ началник, ревизорът вдигаше глава нагоре, тъй като беше значително по-нисък, и втренчваше в началника сивите си очи с израз на пълно съмнение. Струваше ми се, че той бе превърнал ниския си ръст в предимство, защото високият гражданин срещу него изглеждаше някак безпомощно увиснал във въздуха.

През последвалите седмици той си завря носа навсякъде с педантичност, която плашеше. Въпросите, които задаваше, съответствуваха на цялото му поведение. Бяха ясни, резки и заповедни. Повече от явно беше, че той си знаеше работата и никакви номера нямаше да минат пред него. Затова постепенно и ръководители, и работници започнаха да гледат на физическите особености на ревизора с други очи. Всичко онова, което в първия ден им се струваше уродлива прищявка на природата, по-късно се превърна в белег на превъзходство. Като че в очите на хората той престана да бъде дебело, напомпано с енергия джудже, а се превърна в строен и силен блюстител на обществената честност.

„Тоя ще ни оправи всичките, хич не си играе!“ — казваха работниците с известно чувство на възхищение и изненада.

Към края на едномесечния си престой в предприятието ревизорът влезе при мен. По-точно, чакаше ме в моята стая, седнал зад собственото ми бюро. Когато влязох, нямах друг избор, освен да остана прав, докато той седеше на моето място. Въздебелите му пръсти държаха тънка папка. Той се взря мълчаливо в мен, така както бе правил с другите, и сега долових силата на този поглед от долу на горе. Трябва да наближаваше шейсет години и ми приличаше на старо голямо куче, което се опитва да респектира с поглед досадна муха.

— Вие сте имали в предприятието един кон, записан като основно средство… — започна строго той, без да снема поглед от мен.

— Имахме — казах, но вече го нямаме!

— Значи, ще ви начета с един кон — моментално реагира той, — тъй като конят тук е записан като основно средство!

— Защо ще ме начитате! Той умря! — учтиво възразих. В погледа му блесна леко презрение:

— Ос-нов-но-то сред-ство не мо-же да ум-ре! — каза той, като разчленя-ваше думите горе-долу като учител, който диктува упражнение по френски.

— Е как да не може да умре, когато наистина умря! — повиших глас.

— Основните средства на предприятията не умират, другарю! — той пренебрежително не произнесе името ми. — Законът не предвижда смърт на основното средство!

Помислих си, че е луд и че никой досега не е открил, че този ревизор не е с всичкия си.

— Вие разбирате ли, че конят умря, както се умира. Разболя се и умря! Аз не знам на света да има безсмъртен кон!

Вероятно той чакаше именно този, своя момент, за да ми докаже, че моето мислене не е и не може да бъде равно на неговото, че моята бедна човешка логика е просто дрипа в сравнение със съвършенството и дълбокия смисъл на неговите железни разсъждения. И че тъкмо поради това законът го бе облякъл с доверие и правото да проверява такива малоумници като мен.

— Един кон — започна той поучително, с убийствено снизхождение — може да умре. Но едно основно средство на предприятие не може да умре. След като конят е записан тук като основно средство, той не може да умре. В този смисъл дотогава, докато конят се води като основно средство, той наистина е безсмъртен! Я си представете, че основните средства на предприятията започнат да мрат? Къде отиваме тогава?

— Аз ви казвам, че конят умря, пък вие пишете в акта каквото си искате!

— Невъзможно е да се пише, че конят е умрял! — отвърна той с леден глас.

— Защо да не е възможно? — почувствувах като че наистина се бях превърнал в муха и се блъсках в стъклото на прозореца, през който никога нямаше да изляза.

— Аз ще пиша, че конят не е намерен налице, т.е. основното средство е изчезнало от предприятието, и вие ще отговаряте! — каза той с явна наслада.

— Защо ще отговарям, когато конят умря съвсем естествено! Умря от болест, от собствена болест! Има си и смъртен акт!

— Можете да имате смъртен акт, но нямате протокол за бракуване. Основното средство, както предполагам, че ви е известно, може да бъде бракувано от съответната комисия, но не може да умре! — продължи наставнически той.

— Добре — казах. — Тогава ще съставим протокол за бракуване на коня. Той почти подскочи:

— Не може! Как ще бракувате нещо, което вече го няма!

— Ами ще изровим коня и ще бракуваме тленните му останки! — извиках аз и за пръв път в живота си почувствувах диво желание да хвана човека за гушата. Ама той нямаше гуша.

Ревизорът внезапно стана от моя стол и стискайки папката с дясната си ръка, прекоси стаята, отиде до прозореца и застана там с гръб към мен. Едва в този момент забелязах какви огромни, безформени и смешни панталони имаше нашият ревизор. Те бяха почти като шалвари, с широки „сорак пят“ маншети и увиснало дъно.

— Ще ви начетем и ще плащате! — каза той с погребална тържественост, като продължаваше да ме удостоява с гърба си.

— Въпреки че конят е умрял! — запитах аз.

— За мен и за закона не е умрял!

Вече нервите ме напускаха.

— Пишете каквото искате! — казах.

— Ще пиша, ама ще плащате! Много години ще плащате!

— Като трябва, ще плащам! — исках да ми се махне от главата, колкото се може по-скоро.

Но в този момент той се обърна към мен, неочаквано се усмихна широко като човек, който знае, че е време да се сложи край на играта. С напълно променен глас — на безкористен доброжелател или на стар приятел — каза:

— Е, да, ама аз не искам ВИЕ да плащате! ВИЕ сте симпатичен човек! А моята философия е, че симпатичните хора не бива да плащат! Дори когато грешат!

— Ами разбира се! Че аз не съм занесъл коня в къщи! Умря. Погребахме го! Каква ми е вината, че преди години са го записали като основно средство, вместо да го запишат като прост кон!

— Не говорете повече по този въпрос! — каза той с все същия невероятен, приятелски глас. — Вие няма да плащате не защото не сте сбъркали, а чисто и просто, защото сте ми много симпатичен!

Цялото му ухилено лице се беше разкривило от прилива на внезапни симпатии към мен. Ако в предишната му фанатична строгост и сериозност имаше нещо твърде налудничаво и самотно, прелюбезната му усмивка сякаш го превърна в досадна лепка.

— Радвам се, че съм ви симпатичен — отвърнах, като вече нямах никаква представа в каква посока вървеше нашият разговор.

— И аз се радвам, че ВИЕ ме разбирате — каза ревизорът и се изсмя Неестествено силно. — Един умрял кон за една жива нужда, нали така?

Сега той ми приличаше на стар опитен рушветчия, отвратителен от главата до петите.

„Какво ли ще ми поиска? — мислех си. — Дали да назначим някого на лентяйска работа, дали да му продадем нещо без пари, или пък нашите дърводелци да отидат да работят безплатно у дома му…“

Той тръгна към вратата, стигна до нея и когато се обърна, видях отново предишното му лице. Нищо не бе останало от прелюбезната му усмивка, сякаш тя беше злощастен плод на моето въображение. Той ме погледна с най-презрително възмущение и напиращ искрен гняв, сякаш аз бях рушветчията.

— Иска ви се, а! — извика силно той с жива омраза. — Иска ви се да ви се размине, а? И дори не ви идва наум, че в тая нещастна страна може да има поне един… един честен ревизор!

Той трясна вратата след себе си.

„Господи! — казах си. — И такива чудеса имало по света!“

Начетоха предприятието с един умрял кон.

>> МОТИКАТА

Селската бакалница на площада в Драгалевци. Въпреки че е доста рано, вътре заварвам опашка от пет-шест души. Те мълчаливо чакат реда си край дългия тезгях. Продавачката е тъмнокоса, симпатична драгалевска булка, чието име не помня дали е Гена или Дена. Тя е много сръчна и обикновено бързо се справя с всякакви опашки. Рядкост в социалистическата търговия. Но още по-забележително е отношението й към купувачите. Тя посреща всекиго със сърдечна усмивка и човек чувствува отдавна изчезналата топлота на старото село.

Зад мен застават още неколцина новопристигнали. Всички на опашката мълчат и по това откривам, че всички принадлежим към пришълците. „Виладжиите“ или още по-зле „навляците“, както от време на време ни наричат в кръчмата местните жители. Макар и попаднали в твърде общителната атмосфера на бакалницата, ние си разменяме по някакво сухо „здрасти“ и се затваряме в мълчанието на собствените си важности. Вероятно нямаме какво да си кажем. Единствено гласът на продавачката звънти меко, почти гальовно.

Внезапно чувам силни отсечени удари на тояжка по стълбите. След това се появява малка, леко прегърбена бабичка, която, струва ми ек живее от долната страна на площада. Както повечето селски бабички, тя е облечена в тъмен, старомоден сукман, със старо кожухче без ръкави и черна забрадка. За контраст е обута в съвсем нови кафеникави сандали. Тя влиза в бакалницата така напористо, като че отива да си разчиства сметките с някого. Тропайки силно с тояжката по пода, бабичката преминава покрай цялата опашка, без да ни обърне каквото и да е внимание, и най-безцеремонно застава отпред, срещу продавачката. После прекъсва обслужването на поредния клиент и дори го избутва малко назад.

— Дено, моме! — обръща се тя със заповеден глас. — Дай ми за два лева алва!

Продавачката се усмихва широко и ни поглежда, за да разберем, че бабичката има право на предимство. Явно тя добре я познава.

— Че за какво ти е халва толкова рано, бабо Маро? — пита Дена.

— Така! — отсича бабичката по своя категоричен, императивен начин. — Олекна ми… и сега ми се яде нещо благо!

— Че какво толкова ти е тежало, та да ти олекне? — пак пита Дена и отваря голяма петкилограмова кутия с тахан-халва.

Бабичката престава да тропа с тояжката, поставя лакти на тезгяха и едва сега виждам лицето й: възкръгло, почти без бръчки, с енергични черти и малки, сини очи. Струва ми се, че зад външната суровост, зад заповедния глас и грубите маниери стои всъщност добър и сърдечен човек. Трябва да има седемдесет години, но не бих се изненадал, ако е на осемдесет и пет. Местните жители, и особено жените, имаха дълъг живот.

— Да ти кажем, сестро, що съм работила, нема да ми поверваш! — за почва баба Мара, като втренчва поглед ту в лицето на Дена, ту в ръцете й, които режат халвата. Тя някак демонстративно не зачита нашето присъствие. Все едно в бакалницата са само двете. — Като се дигнах от кревата тая сутрин, нещо ми криво, нещо ми тежко… и на кавга ме кара… ама така ме кара, та ме тресе… Повъртех се дома нагоре-надоле, няма жива душа… Сино — на работа у градо, снаата — у текезесето, децата — на училище… нема ни куче, ни мачка, нема с кого дума да обелиш… А на мене ми иде отвътре, та че се пукнем… И знаеш ли що направих? — бабичката спира за миг, поглежда многозначително Дена, внезапно се разсмива с тънък, остър глас и продължава: — Грабнах мотиката, па я запъдих у двора на комшийката… е, тия новите, навляците… после се прекачих през плето, отидох пред вратите, па като викнах: „Момеее, оти сте ми откраднали мотиката!“ Оная жена излезна и се сбърка! А на мене като ми тръгна… виках, клех, виках, клех… да не сте ми пипнали мотиката, че ви копам с нея, айдуци и обирджии, не ви е срам, не ви е грех да крадете чужди мотики… виках, виках, докато гърлото ми пресъна… и да ти кажа, сестро, олекна ми на душата… прибрах си мотиката… и сега дай ми за два лева алва!

>> ШАПКИТЕ

Беше време, когато в страната на победилия социализъм възкръсна модата на мъжките шапки. Епохата на работническите каскети като неразделна част от биографията на прогресивния гражданин, изглежда, безвъзвратно бе отминала в историята още преди Сталин да умре. Горе-долу по онова време представителите на властта престанаха да приемат работническия каскет като сигурно доказателство за лоялност. И щом хората разбраха, че прогресивният каскет, под който те бяха скрили своите непрогресивни глави, вече не важеше, те го захвърлиха с искрено презрение. Бунтът срещу каскета беше толкова силен, че разтърси стройните партийни редици и дори железните редове на Държавна сигурност, където също изпопадаха много каскети (някои заедно с това под тях).

Но след като отхвърлиха символа на прогреса, гражданите на народната република проявиха драгоценно благоразумие и не се втурнаха веднага към старата мека шапка. Просто ние всички ходехме дълъг период гологлави. Дори и при силните зимни студове много мъже храбро вървяха в сняг и виелици, без да сложат нещо върху главите си. Би могло да се каже, че в продължение на две или три петилетки голата глава беше на мода. И предполагам, че тази мода продължи толкова дълго поради отвращението, което беше оставил каскетът. Дори чичо ми, който цял живот беше носил каскет, се раздели с него, защото леля му каза: „Киро, махни го тоя парцал от главата си, че те прави на плашило!“ Първите признаци за възшествието на меката шапка не дойдоха чрез „остатъците от буржоазно-капиталистическото минало“. Остатъците като всички остатъци бяха толкова притеснени, че най-малко можеха да мислят за някогашните меки шапки. Спомням си, един такъв остатък, мой приятел, ми каза:

„И чалма ще сложа, само да не ме закачат повече!“

До чалми все пак не се стигна, защото се ориентирахме към Близкия запад, вместо към Близкия изток. Първите неоапостоли на меката шапка бяха служителите във външнотърговските предприятия, дипломатите и хората от разузнаването в чужбина. Служителите от външнотърговските предприятия твърдяха, че без меки шапки от изискан филц („Борсалино“ например) западните партньори не ги приемали с респект. Дипломатите казваха, че се чувствували ужасно (като китайци), ако на прием или коктейл не подадат на съответния камериер изящна шапка. Що се отнася до разузнавачите, те казваха, че без най-модни и красиви шапки врагът лесно ги разпознава. Един от тези разузнавачи казал на шефа си, генерал Х., мой добър познат, следните забележителни думи:

„Ако не ми дадете пари за мека шапка, то по-добре във визитната ми картичка да пише направо «извънреден шпионин».“

Всички тези граждани се позоваваха твърде успешно на Хрушчов и Булганин и не стана нужда по-късно да се позовават на Брежнев и Косигин, защото меката шапка зае мястото си отпреди войната. Същите дейци със същите аргументи възстановиха модата на бялата риза и вратовръзката, които на свой ред заместиха ватенката, доченото облекло и мръсната разкопчана риза.

Но трябва да се каже, че истинският иширет за настъпващата мода на мъжките шапки дойде от хората на изкуството. До това време тук-там се мяркаше някаква френска барета върху някоя художническа глава. После изведнъж в софийския артистичен свят се появи цял букет от красиви шапки. Те бяха най-различни модели — от псевдоморяшки фуражки с платнени козирки и шнурове до спортни, ловджийски и меки филцови шапки. Една от неизбежните поръчки за всеки, който пътуваше за чужбина, беше да купи мъжки шапки.

Ала шегата настрана. Най-хубавите шапки не бяха вносните. Разбира се, те не се продаваха в държавните магазини или шапкарските кооперации, а се появяваха тайнствено като мистериозно частно производство. Тези шапки бяха толкова елегантни и красиви, че в чувствителна степен променяха външния вид на своите собственици. Между нас казано, много простеещи лица чрез шапките получиха някакви изрази на одухотвореност и дори интелектуалност. Затова от хората на изкуството тези шапки започнаха да се разпространяват нагоре по държавната и партийна йерархия, към министри и висши ръководители. Повече от явно беше, че в България се беше появил шапкарски гений.

Един ден известен софийски художник, който искаше от мен някаква услуга, ме попита конспиративно:

— Искаш ли истинска шапка?

Утвърдителният ми отговор беше причина да се намеря в колата му. Излязохме извън София, отбихме се от асфалтовото шосе и запрашихме по черен селски път. Явно собственикът на колата знаеше добре посоката.

„Ще видиш рядка скица!“ — предупреди ме той.

След половин час се намерихме всред селска махала, из която тичаха дечурлига, прасета и гъски. Изглежда се намирахме на самото дъно на шопския край. Толкова по-голяма беше изненадата ми да видя между две легнали на припек свини черен правителствен мерцедес.

„Трябва да почакаме — предупреди ме художникът. — Има някой пред нас.“

Отминахме към полето и когато се върнахме след двайсетина минути мерцедеса наистина го нямаше. Почукахме на вратата на двуетажна неизмазана къща. Отвори ни възпълна жена на средна възраст, вероятно от самото село.

— Ааа, ти ли си! — мързеливо произнесе тя, като позна художника.

— Водя нов клиент на маестрото! — каза ентусиазирано моят спътник, но тя не му обърна никакво внимание и ни поведе вътре, през тъмен и влажен коридор. После почука на затворената врата вляво.

— Господин Атанасков…, идат тука при тебе… — оповести тя и ни за ряза.

На вратата застана нисък, извънредно слаб старец, с напълно гола глава и огромни многодиоптрови очила. Той изглеждаше като брат близнак на Махатма Ганди. Може би единствената разлика беше в това, че носеше костюм и вратовръзка.

— Заповядайте — каза той с мек, много приятен глас и ни посочи с из искан маниер два много стари фотьойла.

Когато седнах, видях, че пред мен се намираше гора от шапки. Всички те бяха наложени върху дебели дървени калъпи. Но почти веднага забелязах нещо невероятно — всяка шапка придаваше на дървения калъп под нея характерен израз, сякаш с шапка дървото преставаше да бъде дърво и придобиваше човешки черти. Направи ми впечатление, че и самите шапки бяха поставени в най-различно положение — строго напред, леко килнати встрани или назад, с повече или по-малко подгъната периферия. Всяко положение внушаваше определено чувство…

По някое време забелязах, че старият шапкар беше застанал между шапките си и ме гледаше с голяма, многозначителна усмивка.

„Сър — каза тържествено той, — смисълът на една шапка е да придаде на главата онова необходимо качество, което й липсва!“

Бях смаян. Първо, от това, че в републиката на „другарите“ някой се обръщаше към хората със „сър“, и второ, че шапката може да има такъв забележителен смисъл.

Но шапкарят не ме остави в недоумение. Като обигран лектор, който произнася за хиляден път едни и същи думи, той добави:

— Ако изглеждате глупак, шапката трябва да постигне обратното. Ако сте сноб, трябва да ви представи като приятен особняк. Ако имате суров, неприятен вид, трябва да ви направи по-приветлив. Ако сте подлец, трябва да ви придаде почтеност. Ако сте беден, трябва да изглеждате богат. Ако сте слаб, трябва да ви даде сила… — той спря за миг и след това със същия мил и любезен тон добави: — Моите шапки не са парцалите, които хората слагат на главите си, за да не им е студено!

— Вие сте невероятен! — казах аз, като си мислех, че този човек правеше шапки само за да се подиграва с ония, които щяха да ги носят.

— Аз съм необходим! — отвърна той, притегли близкия стол и седна срещу нас. През дебелите стъкла на очилата му усмихнатите му очи бяха придобили жабешки форми. Механично той грабна шивашкия метър, сръчно го уви около главата ми, като в същото време каза:

— Трябва да знаете, сър, шапката е част от вас… понякога повече от вас, но никога по-малко… Нали в поговорката се казва: „Хората те приемат по шапката, а изпращат по ума!“ Но, сър, нали най-важното в живота е КАК ВИ ПРИЕМАТ, а не КАК ВИ ИЗПРАЩАТ! В края на краищата какво значение има КАК ЩЕ ВИ ИЗПРАТЯТ!

— Сега разбирам защо имате толкова много клиенти! — забелязах.

— О, да! — каза той — Не мога да се оплача! Аз съм точно на осемдесет и две години и ми се иска да спра… уморявам се… Но знаете ли… — лицето му придоби наивно-лукав израз — всеки път, когато сляза в града и се вгледам в хората… чувствувам, че има нужда от моите шапки!

— Но защо живеете тук? — попитах.

— Защото тук ме изселиха след войната… Аз имах ателие на „Неофит Рилски“, но един ден пристигнаха… вие знаете кои… и ми казаха, че ме изселват, защото съм бил разкрасявал монархията, буржоазията и капитализма… докараха ме тук… И сега, когато смятат, че разкрасявам социализма, искат да ме върнат в града… казаха ми, че мога да отида да живея там, когато си искам, и дори ми предложиха ново ателие… но аз не искам… тук ми е добре…

— Господин Атанасков е правил шапки на много видни хора и навремето, и сега… — обади се моят спътник.

— Да — потвърди старият шапкар, — аз съм правил шапки на десет министър-председатели… пет сегашни и пет някогашни… И на много други министри, генерали, важни личности… може би защото нямах голяма конкуренция… — Той отново се усмихна широко. — Може да ви се вижда странно, сър, но с тези ръце… — той разпери пръстите си — съм докосвал главите на хора, които бяха смъртни врагове… на господин Ф. и на неговия фактически убиец господин К., и на този, който уби господин К., а именно господин Ч. Може да се каже, че единственото, което обединяваше тези видни господа… бяха моите шапки… И знаете ли… — лицето на шапкаря придоби остър подигравателен израз. — Всеки следващ искаше да има шапката на онзи преди него! Фактически те бяха най-лесните ми клиенти, защото искаха една и съща шапка!

Побиха ме тръпки. Изведнъж старецът загуби своя кротък образ на близнак на Махатма Ганди и ми се стори, че зад дебелите очила святкаше нещо дяволско. Почувствувах, че никога не бих сложил негова шапка на главата си. И сякаш да потвърди моето подозрение, шапкарят тържествено добави:

— Не ви ли е интересно, сър, като си помислите, че всички те отминават! А аз оставам! Главите им отминават, а моите шапки стоят! Моите шапки са по-трайни от техните глави, което ме кара да мисля, че шапките са по-важни от главите!

Той замлъкна. Отиде до шкафа в дъното, взе два дебели каталога и ги постави пред мен.

— Изберете си модела! — каза шапкарят и излезе.

— Какво ще кажеш! Нали е скица и половина! — гордо каза моят спътник, видял силното впечатление, което старецът остави у мен.

— Не искам никаква шапка! Хайде да си вървим! — отвърнах грубо.

— Недей така, ще го обидиш… в края на краищата какво лошо има в това човекът да се позабавлява с главите ни…!

Но аз вече бях в коридора. После чух зад гърба си моят приятел да дава някакво обяснение. Щели сме да се върнем пак.

— Какво толкова ти стана? — попита ме той, когато седнахме в колата. Забеляза ли, че твоят шапкар не прави никаква разлика между дървените калъпи за неговите шапки и нашите глави!

— Може би има пълно право! — възрази моят спътник и ме побутна: — Гледай!

Край нас премина и спря пред дома на шапкаря нов черен правителствен мерцедес.

>> ПРОКЪЛНАТАТА ВИЛА

През трийсетте години в Княжево, до дома на дядо ми, построи нова вила известният търговец на мебели Голдщайн. За времето си това беше много красива вила. Голяма, с широки прозорци и просторни тераси, тя кацна като странна птица точно на върха на съседния до нас хълм. По тогавашната мода беше облицована до половина с катраносано дърво, а другата половина беше бяла мазилка. Това съчетание на тъмнокафяво и бяло подчертаваше още по-силно нейното присъствие в полите на Витоша. Мнозина минувачи поглеждаха завистливо към вилата, като вероятно си мислеха какъв ли прекрасен живот се живееше в нея.

Самият Голдщайн беше възпълен евреин на средна възраст и доста общителен. Беше женен, но нямаше деца, затова бяха осиновили момиче на моите години. Новият ни съсед идваше от време на време у дома на приказки и за да обсъди с дядо ми сложния проблем за дерето, което разделяше нашия двор от неговия, но имаше нечестната тенденция с годините да навлиза все повече в двора на Голдщайн. Докато той довършваше вилата и я опаса с високи каменни стени, дойде войната. Вилата на Голдщайн с цялата си красота и внушителност се превърна в неприятен провокатор срещу еврейската народност на нейния собственик. Той се намери под силен натиск и за да спаси себе си и онова, което притежаваше, на бърза ръка се покръсти. Но Христовата вяра не можа да спаси вилата му. Тя беше реквизирана. Още преди бомбардировките да започнат, там се настани Министерството на вътрешните работи начело със самия министър. Често виждах в двора енергичен и запъхтян, облечен в светъл шлифер, да се разхожда Дочо Христов. По-късно там се появи със замислено лице и бавна походка професор Станишев, заобиколен от цяла група висши сътрудници.

На самия 9-и септември вилата беше зловещо празна. И не дълго след това научихме, че почти всичките й последни обитатели са били екзекутирани.

В качеството си на пострадал от фашизма евреин Голдщайн получи обратно своята собственост. Ала един ден той се появи у нас и съобщи, че е подарил вилата си на държавата срещу три паспорта за Франция. Дядо ми беше много учуден от тази невероятна щедрост на търговеца на мебели — да подари-цяла вила, и то по време, когато уж се завръщахме към многопартийна демокрация.

„Ако сега не им я подаря, догодина те сами ще ми я вземат!“ — каза мъдро Голдщайн. И добави, че властите били най-приятно изненадани от жеста му. „Днес това е жест — каза той. — Догодина няма да е!“

След това, обяснявайки мотивите за своето заминаване, с тъжна откровеност той предрече, че до няколко години свободната инициатива в България ще бъде унищожена, че ще дойде страшна диктатура и страната ще се превърне в комунистически затвор.

„Така е в Русия, така ще бъде и тука!“ — завърши своето пророчество Голдщайн.

По онова време едва ли някой би приел на сериозно такова предупреждение. Та нали в страната имаше партии, имаше опозиция, опозиционни вестници… как така?

Веднага след като собственикът си замина, пред вилата беше поставен милиционерски пост. Няколко дни по-късно в нея се настани съветският генерал Георгий Кюришин със семейството си. За този генерал казваха, че завеждал много важна тайна служба и че разполагал с голяма власт. Указание за това може би беше фактът, че той не се задоволи с един милиционерски часови, а на четирите краища на вилата бяха поставени четирима часови, които денонощно стояха на смени. Кюришини имаха българска прислужница и готвачка. От тях редовно научавахме, че таваришч генералшата докарвала всеки ден у дома си огромни количества български стоки, предимно текстил, пакетирала ги и ги изпращала по специален куриер в Москва.

„Гладни-невидели!“ — беше преценката на прислужницата за нейните работодатели.

И от нея за пръв път чухме, че във вилата имало нещо дяволско. Нощно време тя чувала странни тихи викове и тайнствени стъпки.

„Ами помислете само, всеки, който е живял в тази вила освен собственика, я е обесен, я е убит, я голямо нещастие го е сполетяло!“ — казваше момичето със суеверен страх.

„Запомнете ми думата, това е проклета вила!“ — повтаряше тя и ние не бяхме в състояние да я разубедим. Ала след известно време същата млада жена заболя от рак и бързо умря, което за нас беше ужасно потвърждение на нейните предчувствия.

Междувременно самата съветска генералша се отби няколко пъти у дома. Тя беше сравнително млада, средна на ръст, но доста дебела, с типично руско лице, бледосиви очи и чип нос. Когато разговаряше с баба ми, генералшата въздишаше, казваше колко хубаво било в България и внезапно се разплакваше.

„Че при вас в Русия трябва да е по-хубаво!“ — питаше баба ми с типична селска хитрост.

„Вий ничево нье панимаете… ничево!“ — казваше тя, ронейки сълзи, и ние наистина чувствувахме, че „ничево нье панимаем“.

Един ден тя се втурна в къщи особено развълнувана и с погребален тон ни съобщи, че си заминават за Москва. Вестта за завръщането им я бе изненадала и тя кършеше ръце в отчаяние, че не е могла да остане по-дълго в България. За седмица Кюришини опаковаха огромния си багаж, съставен изключително от покупки и стоки, взети по други начини, и семейството замина с влак. Генералът си тръгна по-късно със самолет. След доста време един от милиционерите ни каза, че самолетът на генерала никога не пристигнал в Русия.

„Как така няма да пристигне?“ — възкликнахме ние.

„Катастрофирал… и генералът — лека му пръст!“

За известно време вилата остана без постоянен обитател. Часовите отново бяха сведени до един, който стоеше в караулка зад желязната врата. После научихме, че вилата е била взета за нуждите на правителството и за около година няколко души се опитаха да живеят в нея, но по необясними причини бързо напускаха. Междувременно бе конфискуван съседният голям и разкошен парк на Тевекелиев, който имаше неголяма вила там. Но някому, изглежда, дойде идеята да съборят стената между двете вили и да присъединят парка на Тевекелиев към вилата на Голдщайн.

Така и направиха. Затова следващият обитател на вилата беше не някой друг, а фактически първият човек в страната (след Димитров) — Трайчо Костов. Отначало той не се застояваше много в нея, но след като го свалиха от Политбюро и стана директор на Народната библиотека за кратко време, преди да го арестуват, той беше почти постоянно във вилата. От тези дни, както вече разказах, помня приятен, интелигентен човек, който любезно разговаряше със съседите си. Но както някой каза по-късно: „Смъртта беше изписана на лицето му.“

В края на 1949 година го обесиха.

Цялата зима вилата остана празна, със спуснати капаци на прозорците, и никой не се мярна около нея. Като че ония, които бяха подписали смъртната присъда на Трайчо Костов, изпитваха страх да влязат в помещенията, където той бе живял. Вълко Червенков взе по-неудобната вила на Ландау, Васил Коларов — вилата на Поборников, Цола Драгойчева — вилата на Радулов и т.н. Изглежда, че за тези „народни“ синове живеенето в разкошна буржоазна вила представляваше част от моралния кодекс на комунизма.

Някъде през пролетта внезапен живот изпълни двора на нашите съседи. Не можехме да повярваме на очите си, като видяхме стадо кокошки и пуйки да се разхожда из красивия парк, плюс две кози, агне и куче. А всред тях, ухилен до ушите, стоеше. Добри Терпешев. Той и жена му бяха новите обитатели на прокълнатата вила.

„Нещо ще му се случи на Добри Терпешев!“ — помислихме си ние и зачакахме да видим точно как ще очистят и този гражданин. Но до физическо унищожение не се стигна. Бай Добри беше изхвърлен от всички постове и в дните, в които чакаше да напусне вилата и да отиде да живее неизвестно къде, той беше лишен дори от правителствен автомобил и двамата с жена си бавно вървяха пешком по пътя.

После за доста дълго време вилата остана празна. Край нея се мяркаха само часовите и градинарите. Минаха даже години, без да видим светлина през прозорците. И пак един ден лъскави черни лимузини се понесоха по стръмния път, за да зърнем в една от тях бръснарската физиономия на Антон Югов, бившия министър на вътрешните работи, който стана министър-председател.

Един от милиционерите, които денонощно пазеха и този любим син на народа, веднъж разказа на дядо ми:

„На мене началникът ми е казал да стоя на пост под прозореца на спалнята. И какво съм виновен аз, че той си отворил прозореца, понеже лятна нощ и му било топло. А пък като стоиш на пост, не можеш да стоиш закован, я! Човек помръдне насам-натам. Добре, ама по едно време, изглежда, не е могъл да заспи, другарят Югов се показа на прозореца и като ми викна: «Ей, ти там бе, не само че шумиш, ами и миришеш! Я се махай оттук и иди ей там, в парка! Там стой!» И аз, щом ми заповядат, отидох в парка. Сврях се между розите и гледам небето, месечината… и знаеш ли, по едно време чувам пак гласа му… ей, момче, къде отиде бе, момче. Я ела тука, не се отдалечавай много от прозореца! Брей, женката! Нали искаше тишина и да не му мириша! А после се уплашил и от тишината, и от чистия въздух!“

Милиционерът изглеждаше щастлив, че проклятието на вилата беше изплашило министър-председателя и той с доста уплашен глас го повикал обратно.

Този милиционерски разказ ми изглежда напълно достоверен. И той бе потвърден от внезапното напускане на Антон Югов, който явно се беше уплашил от призраците на своите предшественици, на половината от които лично беше подписал смъртните присъди.

Но преждевременното напускане не го спаси напълно. Не много дълго след това Югов беше снет от всички постове и изключен от партията. За негово щастие членовете на Политбюро по това време бяха престанали да се бесят един друг.

След този последен обитател никой от неговите колеги не пожела да се засели във вилата на Голдщайн. Изглежда, че дълбокото суеверие на покойната прислужничка във вилата завладя най-после и висшето партийно ръководство. Веднъж виден партиен деец ме попита къде съм живял по-рано. И след като му обясних, той възкликна:

„Ааа, знам къде е. Точно до Черната вила!“

Години наред вилата остана празна, докато накрая Политбюро и правителството я прехвърлиха на дипломатическия корпус. Във вилата се настани семейството на индонезийския пълномощен министър и от момента, от който дузина весели индонезийски деца плъзнаха из парка, проклятието, изглежда, беше прогонено.

>> СУЛЬО И ПУЛЬО

Беше време, когато съветските гости в България бяха нежелани дори от такава казионна организация като Съюза на писателите. Особено нежелани бяха съветски граждани, свързани със сталинското минало или със сегашните сталинистки кръгове, какъвто беше кръгът на известния архисталинист Кочетов. Но по силата на някаква конвенция в България пристигна на официално гостуване един от тия партийни функционери в СССР, които се занимават с литература и които, кой знае защо, се самонаричат писатели. Човек на въпросния Кочетов. По правило Съюзът на българските писатели трябваше да предостави свой член за придружвач и компаньон на госта. Но чувайки името му (което не вярвам някой да помни) и това, че бил близък на сталинистите, буквално нито един от поканените български писатели не прие задължението да го придружава. Дори такива традиционни посрещачи на гости и банкетаджии като бай Ангел Тодоров сметнаха за унизително да придружават съветския гост. Положението на съюзното ръководство стана доста деликатно, когато и последната им надежда, Серафим Северняк, отклони поканата, която преди бе приемал с охота. В безизходицата външният отдел на съюза се обърна към Мишо Маринов, млад човек, който пишеше поезия, работеше по това време в радиото и беше известен с привързаността си към алкохола.

И така съветският гост и Мишката се намериха в Клуба на журналистите на специално запазена маса в средата. Въпреки че всички околни маси бяха заети, никой новодошъл не се присъедини към тях. Чувствувайки особеното положение, Мишката потъна в мълчание, като все по често пълнеше чашата си. Ала съветският гост, изглежда, не разбираше нищо от цялата атмосфера и се опитваше с някакъв партиен ентусиазъм да поведе разговор със своя придружвач. Двамата бяха рядка картинка.

По едно време гостът каза:

„Тавариш Маринов, я думаю, что тавариш Стоян Даскалов как писатель был замечательно явление…“

При такъв възторг от Сте-Це-то Мишката само пресегна към чашата си.

Не получил отговор, гостът учудено млъкна. Но след малко той отново се опита да подхване разговор за българските литературни постижения…

„Тавариш Маринов, я считаю конечно, тавариш Лиляна Стефанова за наша, талантливая поетеса… Стихи у нея звучные и красивые…“

Този път Мишката изгледа продължително госта, сякаш смяташе, че онзи се подиграва с него. Но пак нищо не каза.

Ала словоохотливият съветски гражданин продължи да излива възторга си точно от същия вид пишещи българи, които може би наистина допадаха на партийния му вкус, но които едва ли някой на българска територия взимаше на сериозно…

„Тавариш Маринов… — за трети път гостът се опита да сподели литературните си предпочитания, — я думаю, что тавариш Андрей Гуляшки…“

Но тук търпението на Мишката Маринов свърши. Той погледна строго съветския гост и с доста груб глас му каза на специален българо-руски език:

„Дарагой Иван Петрович… пийте, пажалусти, своего вино и не занимайте меня със сулями-пулями!“

>> ДА СТЕ ВИДЕЛИ ОТТУК ДА МИНЕ ЕДИН ЧОВЕК?

Трудно мога да си представя двама души с по-различен външен вид. Карата, режисьор в дублажа, възслаб, със среден ръст, с продълговато бледо лице, в което има нещо от мълчаливата сериозност на Бъстър Китън, и очи, които можеха да приемат абсолютно всеки израз според желанието на техния собственик. Неразделен партньор на Карата беше Бобчев, преводач на кинематографията от френски, доста пълен, с физиономия и маниери на френски гастроном, с внушителна походка и неочаквана любезност, зад която е поставен остроумен капан. И на двамата възрастта беше трудно определима — някъде около петдесетте.

Двамата бяха приятели. Но, изглежда, ги свързваше нещо повече от приятелството. Общата им слабост беше да провокират глупостта на хората. Много често ние ги виждахме да се движат по улиците заедно, потънали в загадъчно мълчание, от което неизбежно се раждаше някаква шега. Външно те правеха неотразимо впечатление на тежки, солидни граждани, вероятно със значително обществено положение. Вътрешно те бяха изобретателни смели юноши, които искаха да ни накарат да почувствуваме собствената си глупост. Нищо при тях не се повтаряше, нямаше никакви заучени трикове, всичко беше творческа импровизация.

Веднъж, по обед, когато входът на Борисовата градина беше задръстен с минаващи хора, Карата спря един старец, който водеше внучето си, и най-учтиво го запита:

„Извинете, да сте видели оттук да мине един човек?“

Естествено отговорът на този абсурден въпрос беше още по-абсурден. Старецът се сепна, като че властта го питаше, и отговори:

„Не, не съм видял никого!“

Няколко секунди по-късно той явно осъзна глупостта, която бе казал, видя, че около него имаше поне стотина души, и се усмихна на себе си.

Друг път под кестените на „Царя“ се движеше млад гражданин. Той щастливо държеше в лявата си ръка сладолед и от време на време още по-щастливо си близваше от него. Карата тръгна насреща му. Точно когато двамата се изравниха, той леко се наклони към ръката, която държеше сладоледа във въздуха, изплези дълъг език, близна от разтопената млечна маса и невъзмутимо отмина.

Човек трябва да плати състояние, за да види в последвалите секунди лицето на собственика на сладоледа.

Той се закова на място като парализиран. Лицето му се вцепени, неспособно да изрази никакъв живот. Изглеждаше, че езикът, който близна неговия сладолед, в същото време го бе пронизал. Едва след няколко дълги секунди в опулените му очи се появи светлина. Може би тя се бе родила от съмнението на разума към това, което очите бяха видели. Той погледна сладоледа, който капеше върху ръката му, после се извърна назад, за да види, че похитителят на неговата собственост се бе отдалечил, огледа се наоколо, сякаш да се убеди, че не сънува, и пак втренчи очи в сладоледа, като че там беше останал езикът на непознатия. Да му близнат от сладоледа! Постепенно разумът повярва на очите. Прие, че похищението срещу сладоледа беше факт… Значи трябваше да се реагира! Отново — дълъг поглед назад. Струва ли си да се тича подир онзи тип и да се искат обяснения? Сепнато озъртане… Не, никой не беше видял случилото се и никой не го наблюдаваше. Значи никой не се подиграваше с него. Трябва този, който му близна от сладоледа, да е някой луд… Как така се близва чужд сладолед?… Противно е, все едно да вземеш от някого на заем четката му за зъби…

Сладоледът вече се стичаше към ръкава на сакото му. И едва тогава дойде последният въпрос: „Какво да правя със сладоледа?“ Изглежда, не беше лош сладолед. Той се взря във вече потъващия връх на млечната купчинка, като че търсеше следите от чуждия език. Нищо не личеше. И никой нищо не бе видял! Той посегна да си близне отново, но в момента, когато приближаваше сладоледа към вече изплезения си език, ни забеляза и разбра, че ние бяхме видели всичко. Гордостта му експлодира. С израз на пълна погнуса той яростно захвърли сладоледа върху тротоара и с гневно лице продължи пътя си.

Карата и Бобчев често устройваха шеги от този род и за тях би могло да се напише цяла книга. Но, струва ми се, най-силните им прояви бяха, когато изваждаха наяве абсурдите на съвременното общество. По някое време Карата се сдоби с пардесю от сив габардин, което се спускаше до под колената му и имаше „реглан“ ръкави. Всеки, който е живял в Източна Европа, моментално ще разбере, че това пардесю беше точно копие на пардесюто, което носеха (не знам по каква традиция) членовете на всяко Политбюро. Като мода и като вкус това сиво габардинено пардесю беше отживяло времето си и едва ли някой човек в България би облякъл такава дреха. Но тя беше несменяемата униформа на висш партиен ръководител. Такива пардесюта носеха Хрушчов и Булганин, Валтер Улбрихт и Чаушеску, Косигин и Громико, Готвалд и Новотни и почти всички български членове на Политбюро.

Всеки може да си представи, че се искаше голяма дързост от обикновен гражданин да носи такава „високопоставена“ дреха. Но Карата реши, че точно това пардесю му отива, и започна да ходи с него. От друга страна, самото пардесю така хубаво легна на сериозното му, потънало в дълбоки държавни грижи лице, че според мен той изглеждаше по-достоверен член на Политбюро, отколкото който и да е от истинските членове. С чудесния си артистичен усет Карата имитираше безпогрешно маниерите на „народните“ синове, които партията бе издигнала на недостъпно за народа разстояние. Особено сполучлив беше погледът, защото въпросните граждани никога не гледат човека в очите, а през него, което създава впечатлението, че човекът хем е пред вас, хем го няма.

Въоръжен с такова специално пардесю и с тези характерни маниери, Карата откри, че самото му появяване всред хора, които не го познаваха, имаше силен ефект. Например дори най-строгите пропуски на министерства и комитети не смееха да спрат този човек, който се движеше горе-долу със самочувствието на собственик на страната. За да засили още повече илюзията, че сивото пардесю не е никак случайно, Карата възложи функциите на телохранител на Бобчев. Последният вървеше пред него с мрачно, сериозно лице, с ръце в джобовете, и се оглеждаше наоколо, като че всеки момент щяха да се появят престъпните ръце, за да посегнат на човека със сивото пардесю.

Видях ги веднъж пред зала „Универсиада“. Гостуваше някаква голяма западна звезда (струва ми се, Шарл Азнавур). Празното пространство пред залата бе опасано с кордон милиция, която едва удържаше тълпата почитатели на певеца, останали без билети, но с надеждата, че някой може да продаде излишен билет. Хората се блъскаха човек до човек и дори ония, които имаха билети, не можеха да си пробият път. И внезапно чух силния глас на Бобчев:

„Дайте път, другари! Дръпнете се, другари! Дайте път!“

Бобчев пробиваше устремно тълпата, но коридорът след него не се затваряше. Явно хората бяха силно респектирани от извънредно важната личност, която идваше отзад. Когато Бобчев стигна милиционерите, те автоматически отвориха кордона, за да пропуснат човека със сивото пардесю. Не можех да повярвам на очите си, когато Карата се появи с цялата си внушителност и половин дузина офицери от милицията, застанали около входа, дълго козируваха. Те се отправиха към специалната ложа, но по пътя изчезнаха и никой не ги забеляза повече. Никому и наум не дойде да провери билетите им.

Почти същата сцена се разигра на една деветосептемврийска манифестация. Пак с оглед на сигурността, която явно нямаше нищо общо с любовта на народа към неговите ръководители, три пъти в годината — на Първи май, на Девети септември и на 7-и ноември, центърът на столицата биваше блокиран от ранни зори, така че пиле не можеше да прехвръкне. Всички улици бяха завардени и се позволяваше да минават само онези граждани, които имаха специални пропуски за трибуните, за да наблюдават манифестацията. И точно на един такъв пропускателен пункт, където се бяха струпали имащите право на пропускане, отново се втурна Бобчев:

„Дръпнете се, другари! Дайте път! Дръпнете се! Веднага!“

И отново Карата премина триумфално със сивото си пардесю. Но той не би бил той, ако се задоволеше с такъв евтин успех. Точно на площада съзря милиционерски полковник, който явно даваше последни нареждания. Личеше, че е твърде важен. Карата вдигна глава към него, сякаш да му внуши присъствието си, и когато онзи го забеляза, той направи странен жест, който, струва ми се, че бях виждал веднъж, когато Фердинанд Козовски разговаряше с журналисти. Карата простря ръката си напред с два опънати пръста, показалеца и средния, и размърда тия пръсти в знак, който трябваше да означава, че много висш началник вика при себе си много нисш служител. Но съзрял този мистериозен знак, полковникът трепна, изчерви се, цялата му фигура се изпъна и той почти маршируващо тръгна към Карата. Протоколът изискваше да спре на известно разстояние от сивото пардесю, но двата пръста го поканиха да приближи. Карата го огледа критично и първият му въпрос беше:

— Всичко наред ли е?

— Тъй вярно, наред е, другарю …ов… — явно полковникът не смееше да издаде, че не знае името на човека пред него.

И сега последва странният въпрос:

— А какво ново има ГОРЕ?

— Разрешете да доложа, тази сутрин не съм бил ГОРЕ! — беше фантастичният отговор.

Явно недоволен от отговора, Карата размърда двата пръста в обратна посока. Да се маха този полковник. Онзи се обърна кръгом.

Имах чувството, че присъствувам на още една абсурдна пиеса. Та как можеше на такъв идиотски въпрос като: „Какво ново има горе?“, да се отговори с абсолютна сериозност: „Тази сутрин не съм бил горе!“ Какво означаваше това ГОРЕ? Какво съдържание влагаше в него бедната глава на полковника, който явно бе поласкан, че го питаха именно за ГОРЕ, а не за ДОЛУ? Нима системата беше отнела напълно елементарния разсъдък на полковника, та той не можеше да запита като нормален човек: „Извинете, кой сте вие? Какво право имате да ми махате с двата пръста? И какво е това ГОРЕ, за което питате?“

Не. Нищо подобно. Той си отиде щастлив, че е разговарял със сивото габардинено пардесю.

За мен тази малка случка говореше повече за българската действителност, отколкото половината от романите, написани за нея.

И може би за да не смятаме, че това е случайно явление, двамата остроумни шегобийци изиграха коронния си номер. Мой близък приятел, който е присъствувал на цялата сцена, ми разказа следното:

Те се връщали с някаква работна група на кинематографията от провинцията. Така се случило, че по пътя не могли да хапнат и когато автобусчето им спряло при Орловия мост, били много гладни. Поогледали се нагоре-надолу за ресторант, но се оказало, че или затваряли (било доста късно вечерта), или пък били в почивен ден. Накрая спрели пред отворен ресторант, мисля, че е бил „Дълбок зимник“, но входната врата била заключена и имало надпис, че тази вечер заведението е ангажирано за банкет. През спуснатите пердета те видели, че масите вътре са наредени във формата на буквата П и край тях били насядали добре облечени хора със снежнобели ризи и хубави вратовръзки. Това били служители от някаква експортна централа, които празнували нещо си. Карата и Бобчев казали на другарите си, че те възнамеряват да влязат вътре и да се нахранят. Подозирайки солени последици, моят приятел и другите се опитали да ги придумат да не си правят опасни шеги. Но нищо не могло да спре двамата. Сивото габардинено пардесю отново влязло в действие. Карата се дръпнал, а Бобчев силно почукал и когато на вратата се показала някаква глава, той извикал:

„Как може да затваряте вратата, когато другарят…ов идва да ви види и да ви поздрави!“

И в този момент държавният мъж се показал. Бобчев разтворил широко вратата и почтително пропуснал край себе си своя шеф. Когато двамата влезли вътре, отначало никой не им обърнал никакво внимание, просто хората пиели, ядели и си приказвали. Но постепенно всички глави се обърнали към вратата, откъдето нетърпеливо и недоволно ги гледал човек с господарска осанка. Възцарила се странна тишина. И сега Бобчев, както стоял зад голямото началство, обърнал дланите на ръцете си нагоре и уж скришом показал на присъствуващите, че са длъжни да станат на крака. За няколко секунди всички се изправили. След това Бобчев пак скришом отзад им показал, че трябва да ръкопляскат. Разнесли се бурни ръкопляскания, които бавно накарали държавническото лице да се отпусне в усмивка. Моментално хора се спуснали да поемат пардесюто и Карата се намерил в центъра на буквата П.

„Драги другари — започнал той речта си, без изобщо да знае на кого говори, — въпреки моята претрупаност и лошото време аз дойдох да ви поздравя от името на ръководството и от мое име и да ви пожелая да продължавате да служите на нашата страна с още по-големи успехи…“ и т.н.

Цялата реч траяла около минута и половина, но направила такова отлично впечатление, че този път не станало нужда Бобчев да ги подсеща за ръкопляскания. По лицата на хората цъфнали усмивки и телохранителят на висшия партиен и държавен мъж чул зад него хора да спорят дали другарят… ов е член, или пък е все още кандидат-член на Политбюро.

Междувременно Карата водил петминутен диалог с ръководителите на предприятието, в който имало следните изрази:

„Колкото човек е по-нагоре, толкова по-малко спи!“, „Всичко се решава от вас, бойците на първа линия!“, „Ние горе често говорим за вашето предприятие!“, „Вие имате амбиции, но ви трябва още опит!“

Докато Карата си хапвал и разговарял, някой се опитал да фотографира щастливото посещение на важния човек. Но Бобчев моментално влязъл в ролята си и със съвсем професионален глас пошушнал на човека с фотоапарата:

„Съжалявам, но не може! Нали знаете, другарят… ов се фотографира само при определени случаи!“

Когато двамата се нахранили добре, Бобчев отново дал знак на хората да станат. Карата облякъл пардесюто си и изпратен с бурни ръкопляскания, напуснал заведението.

Моят приятел бил смаян.

„Някой път — предупредил той двамата шегобийци — ще си изпатите здравата!“

„Никога! — отвърнал Бобчев. — Нали габардиненото пардесю е автентично!“

>> ЧАЙКАТА

Беше наскоро след унгарското народно въстание. Повече от десет хиляди души бяха „превантивно“ арестувани и препълниха лагерите. Господ знае колко народ беше интерниран. Размразяването от пролетта на 1956 година се превърна в дълбоко замразяване през зимата и пролетта на следващата година. Атмосферата в учреждения, предприятия и учебни заведения беше отново напоена с параноична подозрителност. Правеха се тайни кадрови проверки на всяка биография и се изготвяха списъци за нови изгонвания или изключвания.

Тъкмо по това време приятели доведоха у дома Ана. Тя беше студентка първа година в Художествената академия. Трябва да кажа, че човек рядко можеше да срещне такава красота. Всички, които я видяхме за първи път, бяхме смаяни от нейното лице, създадено сякаш от най-висшите сили на природата. Не ми е възможно да опиша това неотразимо съчетание на черни коси, зелени очи, чувствени устни и още по-чувствени линии на бузите. Но струва ми се, че тази красота беше пропита с почти болезнена гордост. Ана не изглеждаше човек, който леко би направил компромиси със себе си. А живеехме в епоха, където това качество често се превръщаше във фатален недостатък. Отгоре на всичко биографията й не беше розова, защото покойният й баща преди години търгувал с Германия. Момичето беше прекарало доста тежки години и след няколко неуспешни опита да влезе в академията, през лятото, в което започнаха да се изхвърлят бюстовете на Сталин, Тя успя да осъществи най-голямата си мечта — да стане студентка в академията.

Ала тук тъкмо красотата й се беше превърнала в неин главен враг. Едва ли не всеки по-важен другар от комсомола и дори от преподавателското тяло се бе опитал твърде напористо да прелъсти новата студентка. Особено настоятелен бил един от комсомолските секретари, всеизвестен по-късно обществен подлец. Той изровил неприятни факти от биографията на момичето, т.е. от някогашната дейност на баща й, и направо й казал, че ако тя не се съгласи да сподели леглото му, фактите били достатъчни, за да я изключат. Ана му казала, че тя предпочита да легне под трамвая, отколкото да се възползва от предложението.

Всички, които бяха у дома, взеха присърце болката на момичето и имаше разни идеи за справяне с положението, но се оказа, че нищо не можеше да уравновеси сътрудничеството на бащата с германските търговци. Наистина фактите, с които секретарят на комсомола и кандидат за любовник разполагаше, бяха достатъчни, поне в това мътно време, да изхвърлят Ана от академията. И тогава, когато и другите, и аз чувствахме, че най-доброто беше да убедим Ана, че животът й без академична диплома си е живот, пристигна моят приятел Димо. Той беше от онези бързо съобразяващи и бързо действащи хора, които дори ако планетата се пръсне на парчета, ще съумеят да се намерят на най-доброто от тях.

— Ако вашата красота — каза той на Ана — ви е причинила всички тия неприятности, то пак тя трябва да ви избави от тях!

— Какво искаш да кажеш? — попитах.

— Комсомолското секретарче си е разпасало пояса, защото е сигурно, че зад Ана не стои никой. Но ако той разбере, че тя има някакъв висшестоящ Ромео, ще си обере крушите моментално и на бас, че няма да посмее да докладва никакви биографични разкрития!.

— Но аз не желая нито висш, нито нисш…! — извика Ана, която при-бърза със заключението си.

— Никой не ви предлага такова нещо! — каза Димо. — Единственото, което мисля, че ще мога да ви предложа, е в продължение на два до три месеца, два пъти седмично да се возите на хубава кола!

Ние недоумявахме.

Оказа се, че преди време Димо направил огромна услуга на един негов съгражданин, който в момента беше шофьор в гаража на Политбюро и караше представителна „Чайка“.

„Той няма да ми откаже тази услуга, пък и какво му струва в свободното си време да повози до Художествената академия такова хубаво момиче!“ — беше резолюцията на Димо.

Една седмица след тази среща, жена ми, която също следваше в Художествената академия, ми разказа, че всички били смаяни, когато видели пред вратата на академията да спира черна чайка и шофьорът почтително да отваря вратата, за да слезе… Ана. Два дни по-късно чайката отново се появила, този път, за да вземе Ана. Комсомолският и партиен актив на академията веднага реагирал с пълен респект спрямо масивната правителствена лимузина. Кандидат-любовниците подвили опашки и не посмели да се мярнат пред Ана, а комсомолското секретарче издебнало подходящ момент, разтреперано се приближило до нея и я помолило да забрави заканите му и да го пощади.

Жена ми каза, че цялата академия била убедена, че Ана е любовница на някого от самия връх. Мисля, че дори и да им кажеше някой истината, а именно, че Ана се возеше в колата не повече от неколкостотин метра, те не биха повярвали, защото свързването на красотата на Ана с огромната власт на чайката беше за тях най-логично.

С тази евтина заблуда Ана завърши безпрепятствено академията. Но когато няколко години по-късно я срещнах на улицата и я попитах как върви животът й, тя ми отговори:

„Намери ми една чайка за всеки ден, за всеки час, дори съм готова да се омъжа за шофьора!“

>> ТАЗИ КОЛА НЕ СЕ ПРОВЕРЯВА

За всички шофьори (или както юридически се казва, „водачи на моторни превозни средства“) в България най-неприятните хора са органите на КАТ, т.е. милицията, която се занимава специално само с контрол на автомобилния транспорт. Право или криво „катаджиите“ бяха най-големите досадници по българските пътища. Никъде по света не съм виждал толкова много хора да висят скрити зад завои или дървета на всеки извънградски път и въоръжени със стоп-палки да чакат за поредната жертва. И точно когато човек най-много бърза и има неотложна работа, тези блюстители на безопасността по шосетата изскачаха на края на уличното платно с протегната дясна ръка, в която беше флуоресциращия червен знак „стоп“. Твърде често те спираха хората просто за нищо, така, за да проверят дали имате шофьорска книжка, с идеята, че може да подушат в дъха ви ракия или мастика. (Единственото питие, което не можеха да подушат, беше водката, която много шофьори предпочитаха.) Веднъж от Лозенец до Драгалевци ме спряха за такава проверка три пъти. Друг път от Руския паметник до Княжево — четири пъти. Сякаш катаджиите си бяха поставили за задача да изкарат непременно шофьорите вън от себе си.

Но цялата тази дейност, която по принцип изглеждаше твърде полезна, чисто по-социалистически се обезсмисляше от неписаните закони на действителността. Така например, ако, от една страна, в България се провеждаха сериозни шофьорски курсове и се полагаха трудни изпити, за да се получи шофьорска книжка, от друга страна, мнозина граждани, в това число и мои познати, получиха шофьорски книжки, без изобщо да са сядали зад волан. В софийските артистични среди човек можеше да намери връзка да си купи книжка или да си смени опасно надупчения (за нарушения) талон. Познати, на които книжките бяха отнети с пълно законно основание и им беше съставен акт, се обаждаха по телефона на някой Гогов или Додов и книжката им се изпращаше обратно, а актът се потулваше. Катаджиите не можеха да контролират военни чинове, никакви служещи в Министерството на вътрешните работи, никакви партийни функционери и т.н. Фактически те бяха безсилни срещу може би 90 процента от нарушителите, защото тъкмо този род хора имаха най-много частни автомобили. От друга страна, наличността на толкова много властни хора по шосетата изработи у бедните служители по контрола на автомобилния транспорт инстинкт — да се опитат веднага да отгатнат колко сте силен и с това да решат какво да правят.

Завладян от общата парвенюшка атмосфера, аз също изпитах прима-донско раздразнение, когато катаджиите спираха колата ми за проверка. Струваше ми се, че те бяха длъжни да се съобразяват с важността на моята особа и да ми спестят тяхното дребнаво присъствие. Веднъж, много ядосан от подобно спиране, аз се обадих по телефона на един мой познат от Министерството на вътрешните работи и го помолих да ми измисли някаква привилегирована карта, та никой да не ме спира.

Човекът бе разбран и услужлив, но каза, че карта не може да ми даде, но в замяна на това лично ще ме снабди с няколко указания, които били по-ценни от всякаква карта.

Фактически указанията бяха две. Когато орган на КАТ се изпречеше пред колата ми със знака „стоп“, аз трябваше да намаля скоростта до безопасно ниво, но да продължа да карам, като, приближавайки към служителя, леко махна два-три пъти с показалеца, така че той да може да ме види. И второто указание беше, ако все пак бъда спрян и ми се поискат документи, да кажа на ухото на служителя (така че ако има други хора в колата, да не чуят) следните магически думи:

„Тази кола не се проверява!“

Речено-сторено. Още същия следобед аз се понесох за Банкя и вместо с 60, карах със 110 километра. Това беше най-очевидната провокация за КАТ. И органите по контрола на автомобилния транспорт не закъсняха да се появят. Беше някакъв слабичък лейтенант, който изскочи върху шосето и размаха червения знак. Направих точно както ми бяха казали: намалих скоростта, после със съучастнически поглед махнах с показалеца успоредно на стъклото и отминах. Когато погледнах в огледалото, лейтенантът стоеше мирно и козируваше. Този трик използвах доста пъти и трябва да кажа, че никога не бях спрян. А през една зима, слизайки от Боровец, трябваше да се наредя на опашка от коли, които по някаква неизвестна причина биваха проверявани от неколцина офицери от милицията. Макар че нямах никакви основания да се безпокоя от тази проверка, все пак дяволът ме изкуши да опитам силата на второто указание. Когато офицерът дойде при мен, аз го помолих да се надвеси повече и му казах тихо и ясно:

„Тази кола не се проверява!“

Той кимна в знак, че е чул магическата парола, почтително се отдръпна и без да каже дума, пропусна колата.

Карах и си мислех:

„Знам само два трика от този таен шифър на привилегирования свят, но какво би било, ако знаех целия арсенал от магически думи за заобикаляне на закона. Защото социалистическият закон беше, по израза на мой приятел, «наредба, издадена от тарикатите за регулиране поведението на баламите».“

А артистът Георги Калоянчев отиде по-далече от мене. Той, както седеше зад волана си, направи знак на офицера от КАТ да се приближи, хвана го яко за ухото, подкара колата и като не пускаше ухото на нещастния служител, крещеше по улицата:

„Не познаваш началника си, диване такова!“

Този инцидент предизвика бурна реакция от страна на властите, та Калоянчев трябваше да се оправдава, че се е пошегувал. Все пак и неговата кола не подлежеше на проверка.

>> БУЛДУРА

Това беше доста отдавна. Помня народа, застанал по двата тротоара на главната улица в Бургас. Предстоеше парад на съветски и български военни части, взели участие в едни от първите тогава съвместни военни маневри. Директорът на мина „Черно море“ и аз случайно бяхме по това време в града и решихме да се присъединим към тълпата и да погледаме що за армия ще мине пред нас. Но армията нещо се забави, а тълпата се увеличи до немай-къде. Бяха главно ученици и като всички немирници те се блъскаха и слизаха от бордюра върху уличното платно. По някое време към неколцината милиционери, които се опитваха да пазят шпалира, се присъедини и някакъв генерал. Той идваше към нас намръщен и го чух да вика силно на учениците, слезли долу:

„Ей ти там! Качи се на булдура! На булдура, ти казвам! На тебе ти се говори!“

„На бордюра ли, другарю генерал?“ — извика присмехулно едно хлапе.

„На булдура! На булдура!“ — натърти генералът и отмина нататък, за да върне и другите немирници на „булдура“.

„Кой е този генерал?“ — попитах директора на мина „Черно море“.

„Вярваш или не вярваш, човекът си е генерал, истински генерал, и се казва Иван Анев!“

Години по-късно, когато се разнесоха слуховете за опасния военен заговорник, който се опитал да свали правителството, аз си спомних, че това беше същият генерал, който викаше на учениците да се качат на „булдура“.

>> ИМА И С ЛОКУМ

Може би най-голямото проклятие, което тегнеше върху работата на българските кинодейци, беше известното изказване на Ленин, че „от всички изкуства за нас най-важно е киното“. Горкото кино! Мнозина кинорежисьори в България завиждаха на кукления театър, защото нито Ленин, нито Сталин, нито Димитров бяха казали нещо за важността на кукления театър и едва ли някой идеологически институт му обръщаше сериозно внимание. В резултат българският куклен театър за дълго време беше истинско огнище на истинско изкуство. Но киното беше друга работа.

„Киното е най-важно за нас — обясняваше ми назидателно един от идеологическите полковници, — защото всеки среден филм се гледа от милиони зрители, докато дори най-сполучливото театрално представление не надхвърля няколко десетки хиляди души. Освен това, ако театърът сбърка нещо една вечер, на следващата вечер може да го поправи, докато във филма не можеш да режеш безкрайно!“

Поради тази му партийна важност киното имаше две привилегии. Първо, да бъде най-строго контролираното изкуство. И второ, да бъде удостоявано с рядкото внимание на първия партиен и държавен ръководител, който пръв виждаше новите филми и пръв си казваше мнението за тях. Особено силно беше това внимание по времето на Вълко Червенков, който по онова време лично решаваше съдбата на всеки нов български филм.

Човек може само да си представи състоянието на нещастните български кинодейци в деня, когато е трябвало да показват своята току-що завършена творба на този, от когото зависеше не само съдбата на филма, но в значителна степен и собствената им съдба. В края на краищата всички творчески проблеми, всички безпокойства, тревоги, надежди, илюзии, планове за бъдещето — всичко биваше свеждано до един-единствен въпрос: „Ще хареса ли другарят Червенков филма?“ В дните, преди филмът да бъде показан на най-важния другар, хората изпадаха в нервна треска и почти загубваха ума си в отчаяни опити да отгатнат какво ги чакаше. Дори онези с най-дебели партийни връзки не знаеха какво мнение щеше да падне от небето върху главите им. За разлика от своите приемници Червенков явно не се доверяваше на никакви партийни или държавни контролиращи киното институти и вярваше единствено на собственото си мнение. Той беше върховният кино-съдия в България и думата му беше закон.

На една подобна специална прожекция през петдесетте години Червенков трябваше да приеме новия филм на известния български режисьор Антон Маринович. Хората, присъствали на тази прожекция, ми разказаха един епизод, който според мен великолепно характеризираше епохата и жизненоважния инстинкт за компромис у хората на изкуството.

Залата била охранявана в истински кремълски стил. „Само дето топове и танкове нямаше наоколо“ — ми каза един от присъствалите. Били поканени общо около двайсетина души — отговорни работници от съответните идеологически ведомства, неколцина министри и генерали плюс режисьора и сценариста на филма. Всички те седнали на задните два или три реда столове. А Червенков седнал самичък на първия ред, така че между него и другите зрители на филма имало многозначително празно пространство. По-късно много пъти се споменаваше за това респектиращо празно пространство, с което първият човек на страната може би изразяваше своята недостъпност и презрение към ония на задните столове. В залата настъпила смразяваща тишина.

Филмът, чието заглавие съм забравил (може би „Златният зъб“ или „Нощта срещу 13-и“), бил на съвременна тема и това допринасяло още повече за мрачните предчувствия на неговите създатели. Но всичко тръгнало задоволително и в процеса на гледането хората се убедили, че всъщност нямали никакви основания да се безпокоят. Никъде в целия филм нямало дори най-слаб повей на критика и героическият патос (който според партията е неразделна част от партийното кино) се разгарял все повече и повече. Червенков мълчал и стоял изпънат като статуя, което някои тълкували като добър знак. Но дошъл един епизод от филма, където за няколко секунди животът сякаш пробил пластичната торба на социалистическия реализъм. Това било сцена, в която единият от героите на филма, партиен секретар, се почерпил със свои приятели по чашка ракия. И докато героите от екрана чукнали чашките и си казали „наздраве“, седящият на първият ред първи ръководител на страната скочил, ритнал заднишком стола си и с гръмотевичен глас извикал:

„Партиен секретар, комунист, да пие ракия! Какво искате да кажете с това? Нашите партийни секретари не са пияници! Как смеете да показвате такъв партиен секретар!…“

Прожекцията била моментално спряна и под светналите лампи целият партиен пуританизъм на Вълко Червенков се превърнал в трудно удържим гняв. Хората отзад, макар и на почетно разстояние, се вцепенили и никой не знаел какво да каже. Но в момента, когато всичко изглеждало загубено, режисьорът, Антон Маринович, се престрашил и дръзнал, макар и плахо, да се обади:

„Има и с локум, другарю Червенков! Има и с локум!“

Оказало се, че предвидливият режисьор снел същия епизод два пъти. Първия път партийният секретар и приятелите му се черпели с ракия, а втория път — си поднасяли кутия с локум.

Твърде показателно локумът спасил не само образа на партийния секретар, но и филма, и създателите му.

Ако Ленин беше жив, може би щеше да прередактира своето изказване, за да добие горе-долу следния вид:

„От всички изкуства за нас най-важно е киното. Но не какво да е кино, а кино с локум!“

>> АМИ КАКВО ЩЕ КАЖЕ БАНКАТА?

Когато моят роман „МЪЖЕ“ беше филмиран, на мястото на Вълко Червенков вече отдавна стоеше Живков. Българската студия за игрални филми вече произвеждаше десетина пълнометражни филма годишно, но тъй като времената бяха доста неспокойни, значителна част от тези филми не видя бял свят или се появи в жестоко осакатен вид. Имаше дълъг период на остра вражда между кинодейците и партийното ръководство. Може би с оглед на твърде обърканата атмосфера първият партиен и държавен ръководител реши, че Лениновото правило за партийната важност на киното трябва да бъде отстоявано от съответния министър. А министър или, както е правилната титла, председател на комитета за изкуство и култура по негово време стана бившият дипломат д-р Петър Вутов. Когато го назначиха, слуховете в София бяха, че понеже се борел да стане външен министър, д-р Вутов нарочно бил тласнат в джунглата на изкуствата, където провалът му беше гарантиран. На няколко пъти се срещах и разговарях с него и моето впечатление беше, че д-р Вутов при всичкото си дипломатическо усърдие нямаше и най-малка представа за онова, което ставаше около него. Върху фона на това гъмжило от най-обиграни и изпечени йезуити, действащи на разни нива в българското изкуство и култура, д-р Вутов изглеждаше наивен и невинен човек, току-що паднал от небето.

И така, новият филм „Мъже“, окончателно шлайфан, полиран и дори парфюмиран, трябваше да бъде приет от председателя, който пък трябваше да утвърди разпространението му. В уречения час хора от ръководството на кинематографията, режисьорът Васил Мирчев и аз заехме местата около д-р Вутов в залата на комитета на булевард „Александър Стамболийски“. Нямаше ни помен от някогашната дистанция на Червенков. Атмосферата беше съвсем приятелска и ние чувствахме, че тази прожекция беше повече формалност. Във филма, който докосваше въпроси на гражданската честност, имаше доста подводни скали, които режисьорът се бе постарал да избегне. Там, където се появяваше грозничкото лице на действителността, филмовата камера започваше да се рее вдъхновено по небето и простора, за да внуши, че въпреки всичко патосът си е патос.

И наистина нещата вървяха добре до финала на филма. В последния епизод, като искахме да покажем неподкупността на нашите млади герои, ние избрахме за заключителен кадър сцена, при която те хвърлят върху пода парите си и танцувайки туист или нещо подобно върху тях, смачкват с пълно презрение банкнотите на Българската народна банка. Това трябваше да звучи като младежки опит за отхвърляне законите на консуматорското общество и вещоманията, които вече си пробиваха път в социалистическата държава.

Филмът завърши. Лампите светнаха. И ние зачакахме присъдата. Д-р Вутов се изкашля и започна с доста несигурен глас, че филмът му е харесал, че всичко било, както трябвало да бъде, но… Той се забърка и изведнъж каза с най-простонароден тон:

— Абе, другарю Марков, какво ще каже Българската народна банка, като види как й мачкаме парите? Да мачкаш долари, западногермански марки, франкове, лири, разбирам! Но да мачкаш български пари, да мачкаш образа на Георги Димитров върху тях, да мачкаш герба на Народната република — това не може!

— Другарю председател — отвърнах аз внимателно, — тук имаме символично противопоставяне на идеали и пари!

— Не — заяви той. — Не може да има противопоставяне на наши идеали и наши пари!

— В такъв случай, бихте ли казали, че парите са нашите идеали! — настоях аз.

— Слушайте, другарю Марков — леко повиши глас председателят. — Не може по никакъв начин върху наш български екран да мачкаме наши, български пари! Питам ви какво ще каже Българската народна банка, като види този филм, а?

И тъй като всички знаехме какво ще каже Българската народна банка, в интерес на социалистическото отношение към паричните знаци този епизод на филма беше отрязан.

>> ЧОРБАТА НА ДРУГАРЯ ЖИВКОВ

Пътувах с кола от София за Търново. Беше много хубав пролетен ден с чести превалявания и ослепително слънце. Спрях да обядвам в Ботевград. На самия площад в центъра на града беше построен нов ресторант с големи витрини и скъпи пердета зад тях. Мисля, че ресторантът принадлежеше на градската търговия, а не на „Балкантурист“. Вътре нямаше почти никой и може би причината за това бяха цените — изискано високи. Имах намерение да хапна набързо и да продължа пътя си. Млада сервитьорка (никога не разбрах защо не келнерка) с приятно лице и твърде вежливи обноски ми подаде листа с менюто. Имаше някаква супа и агнешко печено. За секунда забравих едно от основните правила, когато човек отива в непознат ресторант, а именно никога да не си поръчва супа или чорба. Изглежда, че със супите и чорбите огромното мнозинство от българските готвачи бяха смъртно скарани. Но поръчката си беше поръчка и момичето ми донесе голяма чиния, препълнена с жълто-зеленикава гъста течност. По външен вид не изглеждаше лоша. Но когато сръбнах първата лъжица, разбрах веднага, че колкото и да бях гладен, не бих могъл да продължа. Чорбата имаше тежък, неприятен вкус на престояло ядене и в нея имаше толкова мазнина, колкото вероятно имаше в цял полкови казан. Поставих чорбата настрана и зачаках да дойде второто. Гледах снежнобелите покривки по масите, цялата твърде претенциозна атмосфера на ресторанта и си мислех: „Какво струва всичко това, като ти поднасят такава чорба.“

Момичето пристигна след малко и опули очи, като видя, че чорбата е останала почти недокосната.

— Извинете, другарю — внимателно попита тя, — не ви ли хареса?

— Както виждате.

— Ами защо? — явно тя беше много изненадана. От тона й чувствах, че тя беше очаквала тъкмо обратното — да чуе моя възторг от чорбата.

— Това не се яде! — казах аз без никакви заобикалки.

— Ама как може! — извика тя с пълно недоумение, като че изобщо не можеше да става и дума за некачествеността на това готварско произведение.

— Питайте готвача — отвърнах.

— Но, другарю — тя се дръпна на разстояние от мен, сякаш да ми внуши важността на онова, което щеше да ми каже, и гледайки ме с явен укор, произнесе: — Това е чорбата на другаря Живков! Той идва много често тук специално за тази чорба и ние много се гордеем с нея!

Не знаех какво да й кажа. Момичето съвсем искрено беше щастливо, че тази невъзможна течност пред мен беше любимото ядене на първия човек в България. Може би наистина тази чорба беше най-голямото събитие в нейния живот, в живота на ресторанта и дори в живота на Ботевград.

„Другарю — усмихна се тя с цялото си очарование, — защо не опитате още веднъж. Може би, докато сте пътували, устата ви да е поизсъхнала и сега, като вкусите втори път, ще си промените мнението. Казах ви, това е чорбата на другаря Живков и тук грешка няма!“

Трябва да призная, че доста се поколебах дали да взема да затворя очи и изгълтам проклетата чорба, горе-долу с онова чувство, с което като дете трябваше да преглъщам отвратителното рибено масло. Чувствах, че ако направя това, момичето щеше да бъде щастливо, защото би могло да продължи да живее с легендата за тази изключителна чорба, заради която те бяха удостоявани с такава висока чест.

„Опитайте, другарю, и ще видите!“ — почти се примоли тя.

Кимнах вероятно с израза на човек, който е решил да изпие горчивата чаша докрай. Приближих лъжицата отново до устата си, но този път моите инстинкти се оказаха по-силни от мен. Проклетата ми уста се събра и сякаш се барикадира отвътре, за да не допусне чорбата на другаря Живков.

„Не мога, другарко… — казах аз. — По-добре донесете ми печеното!“

Тя дори не помръдна. Гледаше ме с ням укор, като че току-що бях извършил най-долна подлост и тя нямаше сили да изрази разочарованието си от мен.

„Вижте, другарко… — опитах се да смекча положението. — Различни хора, различни вкусове… един обича едно, друг обича друго… нали знаете, не може да се угоди на всекиго…“

Момичето поклати отрицателно глава и глухо повтори: „Но това е чорбата на другаря Живков!“ Заминах да обядвам в Ловеч.

>> КАСИЕРЪТ

Повикаха ме по справка в счетоводството на един от най-активните културни институти. Трябваше да подпиша продължение на просрочен договор. Но счетоводителя го нямаше и ме поканиха да го почакам в стаята, която той разделяше с касиера, който пък по същото време беше отишъл в банката за пари. Когато влизах, видях, че на столовете в коридора търпеливо чакаха неколцина души, добре познати на софийското общество писател, режисьор, актриса и двама актьори. Понеже нямах настроение за приказки, предпочетох да не се присъединя към тях, а да си остана вътре, в стаята, с надеждата, че счетоводителят скоро ще се завърне.

Но вместо него се появи касиерът. Трябва да беше нов, защото не го бях виждал преди. Петдесет-петдесет и пет годишен, с леко прошарени коси, силно измършавяло лице с почти мъртвешки вид и малки, едва загатнати мустаци. Всичките му лицеви кости изпъкваха като у гол череп. Ала в пълен контраст с всичко около тях бяха очите му — тъмни, дълбоки, пълни със сила и живот. Има хора, на които погледите сякаш се разтварят без следа в пространството и е все едно дали човекът ви гледа или не. И има хора, чиито погледи са като прожекторни лъчи и вие мигновено ги чувствате, щом са отправени към вас.

Касиерът ме погледна въпросително, изслуша моето обяснение, че чакам счетоводителя, кимна в знак на съгласие, че мога да остана, и постави тежката си голяма чанта върху своето бюро. После седна, отвори тежката зелена каса и бавно започна да подрежда пачките с банкнотите. Всичко това той вършеше някак машинално, като че действията на ръцете му нямаха нищо общо с погледа му. Накрая извади дебела папка, в която явно бяха документите за плащане на онези, които чакаха отвън. Той се порови в нея за секунда-две, стана, отвори вратата и покани първия чакащ да влезе. Беше режисьорът В., известен с репутацията си на амбициозен и нахален пробивач. Той не влезе, а нахлу в стаята със запалена цигара в устата, притегли стола срещу касиерското бюро, тръшна се на него и веднага кръстоса крака, като се изпъна назад в повелителна поза.

Видях, че очите на касиера с тънка чувствителност проследиха движенията на В.

— Помислих си, че ще дадете предимство на дамата — каза той с доста мек, но отчетлив глас.

— Няма дами! Има жени! И има равноправие! — моментално отвърна режисьорът и се изсмя, смятайки, че бе проявил остроумие. — Я да видим колко са ме оценили!

Касиерът леко въздъхна и погледна в папката.

— Три хиляди и петстотин — каза той и отново вдигна очи към режисьора, очаквайки неговия коментар.

— Хмм! Не е лошо! Не е лошо! — възкликна В. Даже доста по-добре, отколкото очаквах!

— Колко точно очаквахте? — внезапно попита касиерът.

— Очаквах да ми сложат втора категория… значи около две хиляди и нещо, но, слава богу, плащат за името, а не за работата…! — той пак се изсмя, смятайки, че отново е проявил остроумие.

Касиерът мълчаливо му посочи къде да сложи подписа си, което В. извърши с енергичен замах.

— Това са достатъчно пари — каза касиерът, взирайки се отново в своя посетител. — Нещо около две години много добра работническа заплата!

— Еее! Стига с тия сантиментални сравнения! — В. разпери ръце пред себе си. — Не можеш да сравняваш боза със симфония, колкото и добра да е бозата и колкото и лоша да е симфонията!

— Но можеш да сравняваш симфония с боза! — бавно и твърдо отвърна касиерът.

Тук за пръв път режисьорът трепна и погледна подозрително човека срещу него. До този момент той едва ли го бе забелязал, все едно касиерът беше компютър за извършване на плащания.

— Какво искаш да кажеш? — с неприязън запита той.

— Нищо особено — усмихна се касиерът. — Струва ми се, че това са доста пари!

— Много или малко, на тебе какво ти влиза в работата! — повиши глас режисьорът. — Ти си тук, за да плащаш това, което са определили!

— Това и правя! — отвърна невъзмутимо касиерът й сега с очевидна наслада взе първата пачка банкноти, махна опаковката й и започна бавно да ги брои.

Настъпи тягостна тишина, която може би подготвяше следващия удар на касиера.

— Всичките ли ще ги броите така? — попита нетърпеливо В.

— Да — отвърна онзи и добави: — След като сте положили толкова много усилия, за да изработите тези пари, ще имате още малко търпение да почакате да ги преброя! Това поне ми влиза в работата!

— Добре, локате ги преброите, аз ще отида да си свърша една работа!

— Тогава по-добре е да влезе следващият, пък когато се върнете, ще ги броим отново! — касиерът тихо тържествуваше.

— Не можеш ли да ги преброиш и да ги оставиш в един плик! — В. се дразнеше. — Аз ти вярвам!

Касиерът сиря да брои, дръпна се назад и гледайки онзи в очите, каза:

— Вярвате ли ми?

Режисьорът изпадна в пълна конфузия. Той не знаеше как изобщо да приеме тези думи. Извади кутията с цигари, опита се да запали нова цигара, но тогава разбра, че старата още гори в устата му и в объркването си постави горящата цигара обратно в кутията.

— Вие можете да ми вярвате — продължи безпощадно касиерът, — но аз не ви вярвам!

— Защо да не ми вярваш? — глухо попита В.

Касиерът продължи да брои парите, като поставяше всеки 20 банкноти на отделни купчинки. Внезапно той каза:

— Видях вашата постановка!

За режисьора тези думи бяха спасителен пояс.

— Аааа, така кажи, де! — извика с известно облекчение той. — Сега знам защо ме мразиш.

— Аз не ви мразя! — каза касиерът, като продължи да брои. — Не ми влиза в работата да мразя тия, на които плащам!

Но В. не обърна никакво внимание на последните думи, защото явно мисълта му се бе отправила в нова посока.

— Знам — каза силно той, — че искаш да ми кажеш, че филмът беше една фъшкия! Е! Представи си, че преди ти да ми кажеш това, аз сам ти кажа, че филмът беше две фъшкии! Аз сам ти го казвам! Ти няма да намериш втори човек, който да каже такова нещо за собственото си произведение! — В. продължи разпалено, явно опиянен от съзнаването на своята собствена искреност. — А това, че ти го казвам, означава, че знам много добре какво правя, означава, че все пак съм честен човек и ти трябва да ми повярваш!

Докато произнасяше цялата тази реч, той скочи на крака и се надвеси над касиера, като опря и двете си ръце върху бюрото му. Когато спря след декларацията, че е „честен човек“, касиерът с присъщата си бавност повдигна глава и многозначително се усмихна. Между лицата на двамата имаше не повече от 20 сантиметра. И тази близост се оказа твърде болезнена за режисьора. Той отскочи назад и тръгвайки през стаята, без изобщо да обръща внимание на моето присъствие, продължи с мелодраматичен тон:

— Знам защо се смееш! Знам какво ще кажеш — честен човек, пък продава две фъшкии за три хиляди и петстотин лева! Е, добре, ама аз ще ти кажа, че такава стока се търси, това се иска и това се плаща! Тия парични знаци със свети Георги, дето ги броиш, са предназначени за такава стока. И ще ти кажа още нещо…, че понякога е много по-трудно да произведеш фъшкия, отколкото нещо по-свястно! Така че тука се плаща унижението, мъката да гледаш какво си произвел, да живееш с вида му и с миризмата му… Това се плаща. И затова така добре се плаща!… И касиер като тебе трябва да дава парите бързо, тихо, без да пита, с дискретност, както се плаща на почтена проститутка…! — В. беше силно развълнуван. Може би той преиграваше някои моменти, но аз имах чувството, че искреността надделяваше играта…

— Но вие сам казахте, че не се плаща за работата, а за името ви! — каза кротко касиерът.

И това беше последният, фаталният изстрел.

— Името ми?… Какво име? — очите на режисьора светнаха, пронизани от най-болезнено чувство. Той втренчи поглед в касиера, който мълчаливо се усмихваше. После В. изкрещя с почти истеричен глас:

— Какво ме гледаш, бе? Защо се смееш, бе? Кой ти дава право да ми се смееш! Докога ще броиш тия проклети пари!?

— Парите ви са преброени! Ето — касиерът започна с две ръце да тласка купчината пари върху бюрото си по посока на режисьора. Като ги прекара до края на бюрото, той отново се дръпна назад, в предишната си поза на някакъв върховен съдия и очите му, още по-изразителни и силни, се спряха върху тръпнещото лице на разстроения режисьор.

В последвалата огромна тишина старият касиер остана неподвижен почти като статуя с отлети веднъж завинаги черти. В същото време лицето на В. постепенно се измени до неузнаваемост. От самонадеяния нахален пробивач не остана нищо. Той приличаше на човек, поразен от крайно неприятно откритие.

Сетне, без да каже дума, той се обърна и излезе, оставяйки парите върху масата.

В този момент счетоводителят, когото чаках, дойде и ме отведе в стаята за договорите. Бях толкова слисан от сцената, на която присъствах, че дори не се сетих да запитам откъде се беше появил този странен касиер. Но вечерта в клуба чух още два разказа за него, които потвърдиха, че нищо от онова, което бях видял, не беше случайно. Единият разказ беше на колегата писател, когото бях видял пред вратата и който също е трябвало да получи някаква голяма сума за сценарий. Касиерът бе изтръгнал от него признанието, че всъщност сценарият не бил работа на писателя, а представлявал крайният продукт от действията на две дузини институти и хора.

— Сценарият е всичко друго, но не е мой сценарий! — извикал писателят, силно провокиран.

— Поне парите са ваши! — казал касиерът с убийствена смиреност. Все пак писателят грабнал парите и затръшнал вратата зад себе си.

Но може би най-интересен беше разказът на актрисата. Там срещата с касиера се беше развила в съвсем друга посока. Сумата, която тя трябвало да получи, била съвсем мъничка, нещо от порядъка на двайсет или трийсет лева за изпълнението на някакво кратко стихотворение. Касиерът казал, че чул стихотворението и попитал актрисата колко щастлива е била да може да изрази така вярно великолепните стихове. Той я помолил тя да ги каже отново пред него и когато тя ги казала, той дълго мълчал, докато накрая се сепнал и извинително рекъл:

„Двайсет лева, нали?“

Тя почувствала, че не бива да взима парите, че ако ги вземе, всичко някак отивало по дяволите. Между няколкото стиха и няколкото банкноти имало цяла пропаст.

„Той ме накара да почувствам, че нямам право да продавам това изпълнение за никакви пари! Ако щете вярвайте… аз се извиних и си отидох…!“

Видях, че мнозина от присъстващите в клуба не й повярваха. Че как така ще остави пари, които й се полагат. Ами тя е работила за тях! Хм! Прави се на интересна!

Няколко дни по-късно ми казаха, че режисьорът В. и колегата писател се оплакали на въпросния институт от работата на касиера. И понеже вече имало много подобни оплаквания, този най-странен касиер бе сменен. И никой човек на изкуството повече не го видя.

>> АРМИЯ СРЕЩУ АРМИЯ

Срещнах стар познат в кръчмата в Драгалевци. Учудих се, че го виждам там, защото той нито живееше наблизо, нито обичаше кръчмите. Отгоре на всичко заемаше твърде важен пост. Още докато си разменяхме баналните въпроси „как си“, „какво правиш“ „как са жена ти и децата“ и прочие, забелязах, че е ядосан и че вероятно имаше нужда да се изприказва. Затова го поканих да се отбие у дома. Един от неписаните закони за правилно поведение в България е, че никога не бива да питате хората за техните тайни. Всяко често задаване на въпроси веднага ви поставя в категорията на съмнителните хора, защото, както казват някои, „само куките питат“. Най-доброто е да оставите човека сам да реши какво да ви каже и как да ви го каже, ако изобщо му се говори.

„Никога не съм очаквал — каза по някое време моят познат, — че наши другари, комунисти, генерали, висши военни командири, ще се държат като махленски перачки от едно време!“

И той ми разказа причината за посещението си в нашия район. През последните години държавата раздала на мнозина заслужили хора безплатни места за вили. Размерът и качеството на тези вилни места били според съответния ранг. По-висшите хора — по-хубавите и по-големи места, по-нисшите — по-забутаните и по-малките парцели. И тъкмо поради тази справедлива система командирите на две от българските армии (забравил съм дали бяха първа и втора или първа и трета) получили по един голям първокласен парцел. Двата командирски парцела обаче се допирали в един ъгъл. По-точно казано, имали една-единствена допирна точка, която обаче била достатъчна, за да изиграе важна военна роля. Наскоро след получаването на безплатните парцели, командирът на едната армия изпратил войници (разбира се, безплатно) да му оградят собствеността. Комунистът си е комунист, но собствеността си е собственост и колкото по-бързо и по-добре се огради, толкова по-ясно става „за какво сме се борили“. Войниците домъкнали бетонни колове и бодлива тел и бързо направили оградата на твърде просторния парцел. Но когато дошли до ъгълчето, където била допирната точка с парцела на командира на другата армия, природата им изиграла подла шега. Оказало се, че точката, в която колът е трябвало да бъде побит, лежала върху яка сиенитна скала. Войниците се повъртели насам-натам и като видели, че да дълбаеш дупка в сиенит не е лесна работа, побили кола с около два метра и половина в територията на втория генерал, увеличавайки по този начин завоюваната безкръвно територия на своя генерал. В края на краищата, решили войничетата с техния войнишки ум, никой няма да спори за собствеността на една мъртва скала.

Ала точно това им била грешката. Командирът на другата армия веднага забелязал, че колът е с около два метра и половина в негова територия и изтълкувал това почти като империалистическо нашествие. И тъй като и бездруго ненавиждал командира на първата армия, още на другия ден той изпратил свои войници, които преместили кола обратно с около три метра в чужда територия (там, където скалата свършвала). Виждайки тази контраатака, първият генерал много се ядосал и изпратил войници със силно подкрепление да преместят обратно кола. И в разстояние на няколко дни враждата между двамата армейски командири, борци против империализма и дребнобуржоазната идеология, взела такива размери, че в двата парцела били настанени цели военни поделения, готови на бой едно срещу друго. Шегата настрана, но единият от генералите се обадил по телефона на другия и му казал, че ако колът бъде отново преместен, той ще докара и артилерийска подкрепа. Разбира се, до формен бой не се стигнало, защото разумни хора се разтичали и двамата генерали били повикани за обяснения на най-високо място. Там те обяснили, че всъщност не ставал въпрос за дребнособственически „залитания“, а за пренебрегване на справедливостта, т.е. поставянето на кола в правилната дупка. Опитът за помиряването им излязъл несполучлив.

„Можеш ли да си представиш! — каза моят познат. — Те се мразеха като истински врагове. И аз поне не се съмнявам, че ако наистина можеха да разполагат с армиите си, ние щяхме да имаме истинска война в подножието на Витоша! И за какво? За две педи камък! При това — всичко безплатно!“

Висшето ръководство решило да премахне това опасно съседство и затова, за да няма поводи за нови разправии, им дали две други, силно раздалечени вилни места. Моят познат бил изпратен да действа в качеството си на мироопазваща сила.

>> — ДАНЧО, МАРКУЧА!

В нашето предприятие имаше много семейни двойки — работници. Едната работна заплата беше крайно недостатъчна за издръжката на семейство с деца и жените трябваше да се присъединят към мъжете си в изкарването на прехраната. По силата на равноправието и съпрузи, и съпруги работеха еднакво тежка физическа работа. Благодарение на това доста от жените в предприятието развиха здрави мускули и физическа сила, не по-малка от тази на мъжете им. С течение на времето тежкият физически труд и липсата на време за внимание към себе си сякаш понамалиха тяхната женственост.

Обикновено двамата членове на всяка семейна двойка работеха в различни смени, така че през по-голямата част от деня у дома оставаше някой, за да надзирава децата. Разводите в петдесетте години все още не бяха такова често явление, каквото са днес, и всред работниците владееше здравият селски морал.

Един ден при нас дойде на работа нова пресьорка. Тя беше от някогашната Коньовица, 25-годишна, разведена, с дете. Имаше твърде интересно, изразително лице и може би още по-изразителна фигура. Когато я видях за пръв път, си помислих, че това беше някакво безразсъдно смело и страстно същество, което човек едва ли би могъл да уплаши. Веднага се хвърли на очи, че тя подбираше собствените си дрехи и работното си облекло по такъв начин, че даваше добра гласност на своите физически прелести. Тя беше вероятно и първата, която се опитваше да следва доста мъглявите представи за модата. Нейните намерения спрямо мъжката част на фабричното население бяха ясно подчертани от предизвикателната й походка. Тя пристъпваше, полюлявайки тялото си като при бавен, чувствен танц. Имаше странния навик бавно да обръща главата си по посока на този, който я интересуваше, и сякаш цялото й внимание се съсредоточаваше върху него, сякаш упоритостта на погледа й го покоряваше. Усмивката й беше млада и като че идеше от цялото й същество с неподправена сила и чар. Тя не беше красива, но можеше да изглежда много привлекателна.

Казваше се Любка и твърдеше, че името й отразявало точно това, което тя била.

„Името ми е Любов, братко!“ — казваше тя с плътен, гърлен глас и се усмихваше многозначително.

Също от нея чух една фраза, която записах в бележника си. Веднъж тя каза:

„Като съпруга много пъти съм била пренебрегвана. Като любовница — никога!“

Дума да няма, че между нейната стройна, красива фигура, нейните най-женствени маниери и цялото й поведение на жена, която знае силата на своя чар, и възпълните мускулести работнички с мъжки движения, груби маниери и загрубели лица имаше нещо доста несъвместимо. Появяването й веднага предизвика известно вълнение, което доведе до строго разграничаване на мненията. Работничките, предчувствувайки заплахата, промъкнала се всред тях, писнаха срещу Любка и се оплакаха в администрацията:

„Откъде я взехте тази кокона, само да се фръцка пред нашите мъже! Че отгоре на всичко и парясница!“

Но за обща изненада Любка се оказа изключително добра работничка. По-късно си мислех, че у нея имаше някакъв излишък от енергия и че може би цялото й поведение се командваше от напора на тази енергия. Бърза и съобразителна, тя в кратко време се наложи като главна сила в своя отдел и когато работеше, сякаш изпитваше истинско удоволствие от движенията си, от бързината си. Нашите работнички в по-голямата си част бяха тромави и сравнително неуки. Всичко това беше достатъчно основание да я намразят още повече.

Още от самото начало тя се постара да се разграничи от тях. Отнасяше се към другите работнички с мълчаливо, но нескривано презрение и никога не се приобщи към техните компании. Пък може би и нямаше време да се занимава с тях, защото главното й внимание бяха мъжете.

Наблюдавах я, когато понякога отиваше в цеховете, където работеха предимно мъже. Тя заставаше до вратата в позата на самотна граблива птица и внимателно оглеждаше всички един по един, сякаш да направи своя избор. Чух по-късно, че тя беше казала на един от нейните почитатели:

„Мен не ме избират! Аз избирам! Аз казвам — ей тоя там е мой! И това си е!“

Колкото пренебрежително и студено беше отношението й към другите представителки на нейния пол, толкова по-различно беше всичко, когато разговаряше с някой мъж. И лице, и фигура се оживяваха, тя беше бърза в отговорите си, остроумна в забележките си, мистериозна в подмятанията си. Грапавият гърлен глас внезапно придобиваше най-богати нюанси, които говореха сами за себе си. Тя хващаше с две ръце косите си, опъваше ги назад, при което се откриваше силно, настъпателно чело и синьо-зелените й очи потъмняваха.

Отдолу, под сградите на предприятието, имахме просторни подземни складове. Те бяха свързани с цял лабиринт от подземни тунели и няколко входа. Когато човек влезеше в този тъмен лабиринт, беше наистина трудно някой да го намери. Не много време след пристигането на Любка се заговори, че по време на обедната почивка или когато имала технически престой на машината, тя се отправяла към лабиринта и малко след нея някой от мъжете я следвал.

Отначало ние, техническото ръководство и администрацията, не отдавахме особено внимание на внезапните Любкини разходки под земята. Но когато един от цеховите инженери донесе, че всред омъжените работнички в неговия цех се надигало истинско брожение против Любка, трябваше да се позамислим. Постепенно разбрахме, че нашата великолепна пресьорка беше увлякла след себе си някои от женените работници. Имахме заседание, на което с известна завист към щастливците ние решихме, че трябва да предупредим всички заинтересовани страни да внимават в своите отношения. Извикахме Любка и доста внимателно й казахме, че тя няма работа да скитори под земята и че трябва да престане с необичайните си обедни разходки из лабиринта. Към това нареждане добавихме няколко от най-помпозните фрази за социалистическия морал, за уважаване на семейството и т.н. Любка ни изслуша, без да каже нищо, усмихна се и си отиде. В същото време по профсъюзна линия на работничките беше разяснено, че отношенията между мъжете и жените в новото общество се градят по друг начин и че те трябва да се опитат да разберат както съпрузите си, така и Любка. Работничките изслушаха много мрачно тези лекции и накрая една от тях скочи и каза:

„Нема да ми говорите за морал! Или ще я махнете тая змия, или ще става, каквото ще става!“

Въпреки твърде ясната заплаха ние не направихме нищо друго, освен да продължим да увещаваме работничките да бъдат по-толерантни спрямо своеобразията на Любка. В края на краищата никой не беше видял нищо.

Междувременно Любка не само не престана да отива по обяд под земята, но и зачести разходките си. Колкото повече се надигаше възмущението срещу нея, толкова по-нагла ставаше тя. Когато нейният цехов началник се беше опитал да я принуди да внимава и престане да дразни другите жени, тя беше отговорила:

„Да пукнат! Ако мъжете им са си загубили чивиите по мене, то не е, защото съм много красива, а защото те са грозни!“

„Добре де — попитал я началникът й, — за какво правиш всичко това?“

„Защото ми харесва!“ — отвърнала тя.

„Но на другите не им харесва“ — напомнил той.

„То си е тяхна работа!“ — казала Любка. — „Те си мислят, че като са подписали някаква книжка там, в гражданското, и това си е! Не, братко. Не можеш ти да държиш цял живот един човек с един кирлив подпис! Борба трябва! Зор трябва. И ако аз бях на тяхно място, нямаше да се зъбя срещу такава като мене, а щях да си помисля как да обърна играта, та да го накарам моя хубостник да ме гледа в очите!“

След тази нейна декларация цеховият началник докладва, че нещата не отивали на добре. Директорът нареди отново да повикаме съпрузи и съпруги и да разговаряме с тях, и някак да смекчим атмосферата. Но тъкмо когато смятахме, че сме уталожили надигащите се страсти, един от нашите дърводелци, красиво момче, младоженец, се появи целият насинен. Оказа се, че предишния ден и той посетил лабиринта, след което жена му, която беше едра и силна, го наложила здравата, скъсала му дрехите и го изгонила от дома им. Няколко дни по-късно друг работник ме помоли да му разреша да спи в предприятието. Излезе, че и той беше изгонен от дома си заради Любка.

„Както върви работата — каза директорът, — ние май ще трябва да отворим общежитие за изгонени и бити съпрузи.“

И въпреки всичко не знаехме какво да правим. Някак не искахме да отстраним Любка, не искахме да се лишим от нея.

„В края на краищата — казвахме си ние — тя е добра работничка, а с кого ходи и какво прави, не е наша работа!“

Беше към края на лятото. Както седях в стаята си, чух някой изплашено да ме вика. Показах се на прозореца и видях началника на цеха, където се намираха повечето от работничките, да тича стремглаво към администрацията и да крещи:

— Бързо! Бунт! В цеха стана бунт! Бързо викай охраната!

— Какъв бунт? — недоумявах аз, защото изглеждаше доста тихо.

— Бързо, че ще я убият! — извика ми той и хукна да събира охраната. Изтичах към неговия цех. Когато влязох вътре, видях следната странна картина:

Всички машини в огромното помещение бяха спрени. В отсамния ъгъл, близо до вратата, през която влязох, стояха безпомощни и жалки десетина мъже. На всички до един коланите на панталоните им липсваха и те трябваше да ги държат с ръце, за да не паднат. Пред тях, въоръжена с един голям прът бетонно желязо, стоеше исполинската фигура на кака Гина, на която казваха Слона. А на около двайсет крачки от тях, по-навътре в залата, беше построена цяла стена от яки работнички от всички възрасти, запретнали ръкави и хванали иззетите от мъжете им колани. Други държаха разни инструменти — френски ключове, чукове, клещи и прочие. Те гледаха гневно към своите съпрузи в ъгъла. Зад тази стена от силни женски фигури три жени, истински бабанки, бяха повалили на пода омразната им Любка, бяха смъкнали всичките й дрехи и докато две я държаха, третата налагаше със силни плесници задните й части.

— Това — викаше тази, която нанасяше ударите — за Пешовица и Пешо! Това — за Гошовица и Гошо! Това — за бай Младен и Младеновица!

— Гледайте сега — изкрещя в същото време кака Гина на своите мъжки пленници, които мигаха в доста объркано състояние.

Любка понасяше ударите, без дори да охне, като че и тук искаше да покаже превъзходството си. И това вбесяваше още повече работничката, която я налагаше.

Видял тази картина, аз викнах силно, за да ги сплаша:

— Как не ви е срам! Как си позволявате в предприятието такива работи! Веднага по местата! — и разни други изрази от този род, които си въобразявах, че трябваше да ги респектират.

Ала в отговор кака Гина се обърна към мене, размаха заплашително железния прът и ми викна:

— Я си гледай работата, инженерска перушинко, че сега ще сваля и твоя колан!

И тя тръгна към мене горе-долу както борецът Кольо Маринов тръгваше да тушира своя противник. Отстъпих няколко крачки назад и хвърляйки отчаян поглед, забелязах зад мене групата пожарникари заедно с отговорника им Данчо. Спомних си за секунда, че подобни демонстрации се разгонват със струи вода, и извиках гръмогласно думи, които дълги години след това хората казваха, че били най-подходящите:

— Данчо, маркуча!

Съобразителните пожарникари бяха вече съединили маркучите с крановете и водната струя се оказа единственото средство за охлаждане на страстите. Ние разпръснахме разярените жени, като ги измокрихме до костите. Струите бяха толкова силни, че те не можеха да вървят срещу тях и се разбягаха. Когато опразнихме помещението, което се превърна на огромен гьол, видях как Любка се надигна, сложи работната си престилка, приглади косите си, изплю се презрително по посока на нейните мъчителки и отмина навън, кършейки снага още по-демонстративно.

Специална комисия анкетира цялата афера и около дузина работнички заедно с Любка бяха уволнени. Когато й казахме, че я уволняваме, тя беше единствената, която не възрази, не се развика, не заплака. Само се усмихна и каза:

— Какво да се прави, такъв е животът!

Няколко месеца по-късно имах заседание с бригадирите и апелирах да положат всички усилия за изпълнението на плана. Когато завърших, последва дълго мълчание. Стори ми се, че хората се бяха надумали да ми кажат нещо, но никой не се решаваше. По едно време един от старите работници (чиято жена също бяхме уволнили) се надигна, изкашля се за кураж и каза:

„Абе тука сме само мъже и можем да си кажем приказката. Върнете я Любка и ви казвам, че плана ще го изпълним и преизпълним!“

Така и не изпълнихме плана.

>> ОЛГА

Мрачен зимен следобед. Отвъд прозорците мъглата едва пропуска някакви остатъци от светлина. Изглежда, като че стъклата са плътно матирани, тъй като през тях не се вижда нищо. В замяна на отсъствуващата видимост мъглата предлага нестихващи звуци. Ръмжат автомобилни мотори, звънят трамваи, чуват се сподавени човешки гласове и някой свири на грамофона си за кой ли път отвратителния валс, който се нарича „Върховете на Манджурия“ и чрез който в цирка оповестяват излизането на слоновете.

В просторната стая на Олга е още по-мрачно и още по-студено. Стените са голи, подът е гол и е почти празно. Имам чувството, че и студът, и мракът произтичат от празнотата, че между тях се е установила тъжна хармония, че всичко това съответствува на живота на Олга и по тази причина тя не пали лампите. Може би неприветливата обстановка я успокоява. Някак.

Недалеч от прозореца е леглото. Персон и половина. Странно, всички самотни хора, които познавам, спят в широки легла. Олга е седнала напреки на леглото, опряла е гръб в стената и се е завила с груб родопски козяк. Навред са разхвърляни купища книги. Някои от тях са разтворени, сякаш тя ги е чела едновременно. Повечето от книгите са пиеси и нашият разговор е също за пиеса, която Олга страстно иска да постави. Темата е предателството и в продължение на повече от час ние сме говорили върху известната фраза на Джоузеф Конрад: „Единственото, спрямо което човек може да извърши предателство, е неговата съвест.“

И двамата знаем, че съвременна българска пиеса с такава идея няма да бъде написана, нито пък някой ще разреши на Олга да я постави. Вече години как на нея, режисьора, е забранен достъпът до която и да е театрална сцена. Официална забрана няма. Нищо черно на бяло, само на директорите на театрите е внушено по партийна линия да не работят с нея. Така както и на мен ми е внушено да не си правя илюзии, че ще позволят на Олга да постави моя или чия да е пиеса. Но докато моето съзнание ясно отчита категоричното отсъствие на бъдещо глаголно време за нейната режисьорска дейност, тя ентусиазирано ми говори как ЩЕ постави такава пиеса, какъв ЩЕ бъде декорът и кой ЩЕ играе в нея…

Тя е болна. От десетина дни вече не е излизала. И май никой не е дошъл да я види. За нея се грижи роднинска жена, която ми отвори вратата.

Мисля си, че само преди няколко години тя беше в самия център на театралния живот. Беше виден художествен ръководител на цял театър, а преди това името й се свърза с едни от най-интересните и силни постановки в България. Автори и актьори се бореха, за да работят с нея. Тя беше популярна фигура…

И сега от празния полумрак на нейната стая всичко това изглежда недействително. Все едно никога не е било. Все едно тя не е живяла, макар че още не е умряла. За нейната собствена партия Олга няма минало и няма бъдеще. Останало е само неподвижното настояще на все още дишащ човек.

Вглеждам се в широкото й лице и ми се струва, че годините не са променили нищо. Тъмните й очи са останали все така открити, с може би същите проблясъци на фанатизъм, със същото бавно зреене на въпроси, със старомодната, малко мъжествена сърдечност на някогашните идеалисти. Косите й са отрязани почти като в първия филмов преглед след Девети септември, където тя вървеше в първата колона партизани и политзатворници, за да прокламира „Ден Първи“ на… нейната „Нова ера“! Олга излизаше от затвора със смъртна присъда, която времето бе анулирало. Беше арестувана като опасна конспираторка, която заради своята партия трябваше да премине през най-тежки изтезания, беше загубила близки хора.

После, докато другарите й от затвора направиха забележителни държавни или партийни кариери, Олга се отдаде на театъра. Даже казваше, че била изпратена по партийна линия, за да внесе новия дух в театралното изкуство. И съвсем логично дойдоха първите й сблъсквания с ония, които ръководеха партията. Тя беше бунтар по природа и поради това между нея и партията й имаше пълна хармония, докато те воюваха срещу господствуващото. Но след като партията се прехвърли от другата страна на оградата, т.е. стана господствуващото, Олга трябваше да се справи с непосилна задача — да примири бунтарство с покорство и дори с раболепие. В името на дисциплината, в името на бъдещето. В течение на няколко години изглежда всичко беше наред. Както мнозина други като нея, тя си затваряше очите, за да не види, че партийната дисциплина всъщност означаваше вярност не към партийните идеали, а към мегаломанските амбиции на текущия диктатор, че бъдещето беше призрачна територия с единственото предназначение — да извинява престъпленията на настоящето.

И един ден бунтарят се пробуди. Може би кошмарните нощи от следствието в РО се бяха завърнали, за да зададат единствения истински въпрос — ЗА КАКВО БЕШЕ ВСИЧКО? Може би претръпването в безкрайното чакане на екзекуцията се бе появило отново, за да я освободи от страха, а може би просто талантът й се беше разбунтувал срещу бездарието…

Олга се зае с постановки, които бяха обречени. Тя стана една от причините за затварянето на първия й театър. Последваха бурни обяснения между нея и ония, които водеха партията й. Когато тя се опитваше да припомни реалността на миналото, те й посочваха нуждите на бъдещето. Тя знаеше, че лъжат, знаеше, че това, от което почти всички се интересуваха, беше да преживеят някак по-приятно, по-добре, по-дълго. Средствата нямаха значение. За нейната партия средствата никога не бяха имали значение. Диалектиката оправдаваше всичко.

Спомням си деня, когато тя извика пред мен:

— Ако някой у нас се държи свински, това не е основание за никого да стане свиня!

Така фактически тя загуби партията си. А за партията беше добре дошло да категоризира Олга като „интелигент с дребнобуржоазен уклон“. И, разбира се, веднага хора на властта започнаха да подмятат, че, видите ли, Олга не се държала блестящо по време на следствието в РО и че в резултат на това имало пострадали другари… Когато партията рече да каля своите рожби, тя ги топи в най-черния катран… Нямаше никакви доказателства, нямаше нищо официално… Важното беше да се окаля ореолът на принципност и честност…

Направо закриха и втория й театър. Дори не се посвениха да свършат това по твърде непохватен начин. Закриха театъра по „санитарни съображения“. Всеки от този театър беше преназначен на друго място с изключение на Олга. Няколко години по-късно, без да им мигне окото, отвориха същия театър.

В последните години празното пространство около нея започна бързо да се разширява. Тя се намираше в центъра на София, а все едно беше в центъра на Сибир.

Нейната партия успя да култивира лицемерието и подлостта като главни човешки добродетели. От стотиците приятели останаха шепа хора, от хилядите почитатели — почти никой. Защо хората ще си развалят обществения кредит заради сантиментални отношения с човек, изпаднал в немилост?

„В социалистическото общество, другари, ние нямаме алиенация. Алиенацията или отчуждаването е явление, присъщо на гниещото капиталистическо общество“ — полуфъфлеше един полулитератор-полупелтек, изнасяйки своя официален доклад за недъзите на буржоазното общество.

Олга беше видяла бивши приятели и познати да преминават на другия тротоар, за да не я срещнат, да си обръщат главите, да се крият.

Тя имаше един изход, чрез който можеше да обърне нещата. Изход, който се предоставя на всички като нея. Да коленичи, да се покае, да помоли за прошка и за доказателство, че е искрена, да се самооплюе. Защо не? В края на краищата толкова много хора направиха това и бяха богато възнаградени, получиха всичко, което им се полагаше. И дори изкаляният от самата партия ореол на честност и доблест беше моментално лъснат със собствените им храчки.

Нищо. Олга не прие този изход. И затова, вместо всред прожекторите на театралната сцена, трябваше да прекара останалата част от живота си в полумрака на собствената си стая.

Тя не е добре със здравето. С възрастта стари болки се обаждат отново и настойчиво и като че енергията й е малко укротена. Все пак тя не се оплаква, не казва нито дума срещу някого и изглежда упорит оптимист.

Нашият разговор е на привършване и аз се готвя да си вървя с чувството, че съм бил при неизлечимо болен човек. Някой, комуто човек не може да помогне. Докато казвам, че наскоро ще мина пак, за да поговорим за „пиесата“, на вратата се почуква и миг след това роднинската жена въвежда възрастен човек. Чертите му се губят в полумрака, но той ми напомня на артиста Жан Габен. Снежнобяла коса, забележителен нос, тънки устни, отпуснат подбрадник. Трябва да минава седемдесетте години и явно принадлежи към друго време, защото е снел шапката си.

— Добър ден — казва той с твърде несигурен глас, твърде далеч от Жан Габен. — Не ме ли познахте?

Олга любопитно се взира в него. Лицето й се напряга, но явно паметта няма отговор.

— Не зная… — казва бавно тя. — Познавам ли ви?

— Аз съм съдията, който ви осъди на смърт! — произнася с чудна отчетливост непознатият. — Полковник Петров!

— Ооо! — възкликва тя.

— Аз мислех, че поне вие няма да ме забравите! — с плах хумор продължава непознатият.

— Да, да… — повтаря замислено Олга. — Сега си спомням… Аз мислех, че са ви разстреляли веднага след Девети…

— Не! — отвръща той — Размина ми се с доживотен затвор… призна се, че не съм бил толкова лош съдия…

— И какво ви води сега при мен? — пита Олга.

— Видите ли… — започва бившият съдия, — аз съм стар и дето се казва, негоден за никаква работа… и нямам никакви приходи… и никакви близки… Докато бях по-млад, можех да поработвам, но сега вече за нищо не, ме бива… А според присъдата ми съм лишен от правото на пенсия… дори за времето, което съм работил след излизането от затвора… Мои колеги юристи ми казаха, че ако представя едно свидетелство, подписано от хора като вас, които съм съдил, че същите смятат, че като съдия съм се държал справедливо и че са доволни от мен и от присъдите, които съм издал, тогава може да се направи нещо, за да ми се възвърне частично право на пенсия…

Докато слушам това обяснение, за миг ми се струва, че съм попаднал в света на Франц Кафка. От една страна, ми се струва, че нищо по-абсурдно няма на света от присъствието на този съдия в тази стая. А от друга страна, това ми се вижда квинтесенцията на житейската логика.

Завършил обяснението си, той подава на Олга лист хартия. Но, изглежда, и тя е смаяна от неговото появяване и просто не може да събере мислите си.

— Какво всъщност искате от мен? — пита тя, за да проясни картината.

— Моля ви да напишете, че съм водил делото справедливо и че съм ви осъдил справедливо…, т.е. не съм проявил злонамереност или пристрастие…!

— Но вие ме осъдихте на смърт! — забелязва тя и внезапно се усмихва.

— Да! — казва той с възвърнато самочувствие. — Но това беше справедлива присъда! За онова, което вие бяхте направили, за онова, което бяхте — това беше справедлива присъда! Всеки съд в света би ви отредил най-тежкото наказание!…

— Наистина ли бяхте убеден, че трябваше да ме разстрелят? — пак пита Олга, като продължава да се взира във възрастния човек.

— Да — отвръща незабавно той. — Бях убеден, че за такива като вас няма място на земята! И аз ви осъдих с чиста съвест!

Сега ми се струва, че от него лъхва чувство за старомодно достойнство. Това е старият тип съдия, който държи на съвестта си, комуто не казват каква присъда да издаде.

— Но присъдата не беше приведена в изпълнение! — казва някак развеселена Олга.

— Това не беше по моя вина!

В последвалата пауза аз виждам очите му, отправени към лицето на Олга. Очи, които блестят от внезапно бликнала самоирония, сякаш той иска да каже: „И вие, и аз знаем, че сме част от един маскарад, в който нито вие, нито аз сме пощадени.“

Това, изглежда, е единственият миг на спонтанна близост между тях.

— Щом сте ме осъдили с чиста съвест… — Олга грабва химикалка, поставя дадения й лист върху книга и пише, че познава бившия съдия полковник Петров, че същият я е осъдил напълно справедливо и че това трябва да му послужи при пенсионната му молба.

— Много ви благодаря! — казва човекът, който прилича на Жан Габен. — Довиждане!

Той си отива с маниера на гражданин, който е получил онова, което заслужено му се е полагало.

— Виж ти — казва след малко Олга, — когато човек не може да срещне бившите си приятели, среща бившите си съдии!

>> ОБИЧАМ ДА ЧЕТА ЗА КРАСИВИ И БОГАТИ ХОРА

Едва ли някъде на друго място по света се издаваха такъв подбран вид оригинални и преводни книги, каквито се издаваха в България и другите комунистически страни. С малки изключения издателствата бълваха в огромни тиражи книги, които разказваха за жестоки обществено-политически борби, за убийства, смърт, мизерия, глад в света, който стоеше вън от времето и територията на комунистическата държава. В течение на години оригиналната българска литература рисуваше българското минало като създадено единствено от най-страшен кошмар на полицейски инквизиции, разстрели, бесилки, чудовищни предателства, отвратителни лични отношения, нестихващи подозрения, доноси, подлости, разврат, глад, мизерия и безизходица. Дори днес автори като Богомил Райнов, Павел Вежинов, Драгомир Асенов и други продължават да представят стара България като страна на стражари, бакали, проститутки и слугини. И ако в оригиналната литература течеше тази черна река на човешки низости и страдания, то преводната литература, която рисуваше некомунистическия свят, представляваше деветият кръг на ада. Издателствата успяваха да намират жестоки натуралистични писатели, като например Жоржи Амаду или Яшар Кемал, купища от посредствени западни автори, които с някакво мазохистично удоволствие се ровеха в боклукчийската кофа на своите общества, за да ни поднесат букети от мръсотия, дегенератщина, мизерия, пълна безизходица. На нас ни разказваха за гладуващи сифилитици в Италия, за безнадежден алкохолизъм във Франция, за лудост в Америка и т.н. Като че единственото условие за отпечатването на даден автор или книга беше човекът да е залял страниците си с кръв и сълзи.

Един ден в издателство „Народна младеж“ се получи писмо. Струва ми се, че беше от някаква медицинска сестра. С най-наивно учудване тя ни питаше защо издаваме такива черни и страшни книги, които отравяли желанието на човек да живее. Тя заявяваше, че повече не можела да чете книги за политически борби, мизерия, човешки страдания, експлоатация, нито пък искала да чете за трудови подвизи, за стругари, тъкачки, звеноводки и трактористи. И момичето завършваше писмото със следните забележителни думи:

„Каквото щете си мислете, но животът и бездруго е толкова тъжен, че обичам да чета книги, в които се разказва за красиви и богати хора.“

>> ЛУДНИЦАТА ИДВА НА ПОСЕЩЕНИЕ

Сестрата на мой приятел получи силно нервно разстройство и трябваше до постъпи в една от софийските болници. Моят приятел отиваше редовно в часовете за посетители, за да види сестра си, като смяташе, че по този начин изпълнява братския си дълг. Но след време той ми каза, че, изненадващо за него, сестра му започнала да го посреща с все по-голяма неприязън, като че не й било никак приятно да го вижда. Той забелязал, че и другите посетители също били посрещани от техните болни близки и роднини с подобна неприязън. Разбира се, всичко това те отдавали на „болестта“. Малко по-късно сестра му го помолила да не идва повече, защото не можела да понася никакви посещения. А някои от другите пациенти изобщо отказвали да излязат от стаите си. Моят приятел бил много огорчен и продължил все пак да отива в приемните часове. Но една неделна вечер пристигна у дома много развълнуван и ми разказа следната история:

Той отишъл на обичайното свиждане от 2 до 4 часа следобед. Ала когато пристигнал в болницата, заварил пълна паника. И близките на болните, и болничният персонал били смаяни да открият, че цялото отделение от пациенти изчезнало безследно. Никой нито от персонала, нито от пазачите забелязал бягството. По-късно се разбрало, че един от пациентите, който бил автобусен шофьор, излязъл тайно и докарал автобуса си. Другите се измъкнали през кухненския вход, качили се на автобуса и заминали нанякъде, като оставили бележка:

„Ще се върнем, след като посетителите си отидат.“

Всички били силно разтревожени от цялата афера, толкова повече че някои от избягалите пациенти били съвсем зле с нервите. Моят приятел и другите посетители се замислили къде болните биха могли да отидат. В това време дошла някаква жена и му казала, че съвсем наблизо, до Панчарево, те имали голяма вила и може би братовчедка й, която била една от пациентките, е отвела групата там. Двамата веднага се качили на колата на моя приятел и отишли във вилата. Още отдалеч съгледали автобуса, който бил паркиран зад вилата. Когато влезли вътре, заварили странна картина. Всички болни, както били с халатите и пижамите си, били насядали в хола на вилата, а всред тях се разигравало истинско театрално представление. Неколцина от самите болни изнасяли нещо като импровизирана пиеса, в която имитирали своите роднини посетители. Застанал незабелязан отзад, моят приятел с голямо неудобство видял толкова добре познатите му сцени на посещението в психиатрията, които болните с жестока ирония осмивали. Отначало „актьорите“, имитирайки походки и жестове, произнасяли думите, които вероятно са били чули от техните посетители. Но постепенно всички в хола, около трийсет души, се присъединили към представлението, възпроизвеждайки фразите, с които външният свят идвал да ги посещава. Получила се някаква какофония от дълги, безсмислени, отегчителни поредици от думи.

„Данчо — имитирала някаква болна своя вуйчо — си направи оградата. Ама една такава висока ограда, та всички му завиждат… А пък Кольо, братовчед ти ма, си купи нов москвич в бежово. И като гледаш, костюмът му бежов, обувките му бежови, връзката му бежова, че и автомобилът му бежов… А пък Пешо си изкара паспорт за Югославия и другата седмица тръгват…, та ме питаха какво да ти донесат… и всички те поздравяват, всички…“

Друга пациентка имитирала:

„Виж как ти понася тука, как си се разхубавила… Виж какво нещо е спокойствието… Докторът ми каза, че още някой и друг ден и ще си дойдеш… и тогава ще те заведем на село… Нали знаеш, тука на комшиите устата им с нищо не можеш да я напълниш, а пък при баба ти е по-спокойно, никой не те знае къде си била и какво си правила… простотия, какво да правиш!“

Трети пациент повтарял:

„На Радка й се родиха близначета и всички, всички питат за тебе!“

„Чичо ти много се разтревожи, като му казахме… и човекът искаше да дойде да те види, добре ама онази усойница, стринка ти, нали ще му извади очите… човекът ми даде пет лева да ти купя нещо…!“

Моят приятел почувствувал, че го втриса. За пръв път му станало ясно, че всъщност не нормални хора отивали на посещение в лудницата, а фактически лудницата идвала на посещение при нормални хора. Той разбрал на какво изпитание били подлагани тези пациенти, когато два пъти седмично е трябвало за по два часа да изтърпяват този дъжд от чужди безсмислени думи, които просто отразявали пълното неразбиране на едни хора от други хора. Сторило му се, че не само нервно болни пациенти, но и волове с железни нерви не биха могли да издържат на тази вълна от помпозно, лицемерно съжаление, от натрапваща се псевдосърдечност и най-вече от едва прикритата тревога, че човекът отсреща е луд.

Той бил още по-сащисан, когато видял собствената си сестра да става и на свой ред да възпроизвежда пред всички обидно съжалителните, полупокровителствени, пълни с неразбиране думи, които сам той й казвал:

„Разбрах — каза ми той, — че на хората им няма нищо. Просто нервите им не са издържали такива като мене. Разбрах, че лудите сме ние, защото отгоре на всичко имаме нахалството да смятаме, че сме нормални!“

Той и жената, която го завела до вилата, погледали този невероятен театър, после тихомълком си отишли.

Малко след четири часа, когато часът за посещение свършил, автобусът бавно се завърнал в болницата. Пациентите кротко си отишли по стаите, защото лудницата на посетителите си била отишла.

>> НЕ СЕ ЖИВЕЕ С КВАДРАТНИ ХОРА

Пътувам с влака от Виена за Мюнхен. Вагоните са почти празни. В купето срещу мен е седнала млада, доста хубава жена с кръгло лице и румени селски бузи. Не ми прилича на австрийка и изобщо на западнячка. А облеклото й ме обърква в опитите ми да отгатна какво представлява тя. Всичко върху нея е доста скъпо, но е поставено с небрежността на жена, която не е стояла дълго пред огледалото. Струва ми се, че има не повече от 25 години и носи плътен венчален пръстен.

Времето е много лошо. Вали безспир и картината отвън е съвсем неприветлива. Но моята спътница е отправила големите си тъмни очи в пространството зад прозореца, като че там някъде се намира всичко важно за нея. Познавам този поглед на човек, който дири някаква опора в пространството, който се опитва да проумее посоката, в която върви, и който е толкова объркан, че няма реална представа за нищо. Явно моята спътница преживява някаква драма. И явно тя пътува именно поради тази драма. Мисля си, че това вероятно ще е някаква любовна история, измяна, разкрита от съпруга, и тя сега отива да търси човека, който всъщност не се интересува от нея.

На няколко пъти тя се обръща към мене, поглежда ме, прави опит да се усмихне, но нещо не върви с усмивките. Струва ми се, че й се говори, но няма куража да излее онова, което е в нея, пред един съвсем непознат човек. Една книга на български премахва неудобството и става добър повод за разговор. Дори имам чувството, че това, че съм българин, някак я кара да се отпусне. С тих, много приятен глас тя ми казва, че е от Белград, че е чиста сръбкиня. Ние говорим няколко минути за белградската чаршия, когато аз съвсем естествено я питам:

— А къде отивате сега?

Тя трепва, отново забива поглед през прозореца и след пауза ми казва:

— Па не знам, господине!

И после ми разказва цялата си история. Преди пет години тя срещнала заможен австрийски инженер и се омъжила за него. Франци бил много богат, идвал в Белград с мерцедес, носел хубави подаръци и тя се влюбила в него. След сватбата се преместили да живеят във Виена, където той имал апартамент с прислужница и освен това имали вила край града. Но оттук започнали нещастията на младата сръбкиня. Франци бил много възпитан и почтен човек, но същевременно мрачен и необщителен. При него всичко било подредено като при компютър. Той ставал в определена минута и секунда, закусвал в точно определено време, отивал на работа абсолютно точно, връщал се пак със същата точност и всичко при него било запланувано и изчислено отнапред. Даже и съпружеските си задължения изпълнявал по разписание.

— Всеки петък ще дойде, ще донесе една и съща бутилка вино и това значи, че ще сме заедно! — продължава моята спътница.

Той не разрешава на жена си да има никакви приятели и приятелки, кани само определени гости по строго определени поводи, мрази музиката и извън работата му нищо не го интересува.

— Като ме види, че се смея — казва тя, — пита ме — защо се смееш? Като му кажа, че искам да танцувам, пита ме — защо искаш да танцуваш? Седи там, сериозен като камък, и като му казвам, че не съм щастлива, ме гледа със студени очи и не може да разбере какво му говоря. Нали всичко си имаме, всичко ни е наред… Дума не можеш да продумаш с него. Някой път сядам да му обяснявам, че нито вилата, нито колите, нито редът в живота правят човек щастлив…, а той те гледа и го виждаш, че нищо не разбира… Иначе умен, интелигентен, а нищо не разбира… и седя като у затвор… Ако речеш да се разпееш, веднага идва и те пита: „Защо пееш?“… Ако речеш да се разплачеш — „защо плачеш?“…

Родило им се дете, момче, и тя се надявала, че детето някак ще разчупи рамките на железния инженерски ред в живота, че ще настъпи поне за малко някакъв човешки хаос. Нищо. Всичко било математически предвидено. И бавачката, и детското образование, и цялото бъдеще на детето.

— Знаеш ли, господине, кой е най-лошият човек на света? — пита ме внезапно тя и си отговаря: — Човек, с който не можеш да се скараш! Ти можеш да викнеш, да крещиш, да удариш вратите, а той стои като айсберг и ти иде главата да си откъснеш!

И тази сутрин чашата преляла. Тя се опитала да прегърне четиригодишното си момченце, а то я погледнало със студените сериозни очи на баща си и казало:

— Защо ме прегръщаш?

— Исти отец, господине! — казва с мъка моята спътница.

И това било краят. Тя разбрала, че не може да продължи тоя живот, който й отнел цялата жизненост. Грабнала някакви вещи и побягнала с намерение никога да не се върне и да не види нито мъжа си, нито сина си. Момчето било единствената й надежда, но явно то се превръщало в копие на баща си.

Жената срещу мен завършва тъжния си разказ с думи, които веднага записвам:

— Господине, не може да се живи с човеком, кой е као квадрат!

И си помислям, че все пак от двама ни тя е по-щастливата, защото може би е по-леко да се живее с човек, който е като квадрат, отколкото с режим, който е като квадрат.

>> КОМАРДЖИЙСКО ИНТЕРМЕЦО

Петък. Почти всеки петък. Но и всеки друг ден би могъл да бъде петък. Служебните телефони звънят по частни причини:

„Какво ще правиш утре вечер? А в неделя? Зает ли си? Абе остави ги тия гости на жена ти!… Ще си помислиш? Обади ми се до един час да ми кажеш точно. Иначе ще трябва да търсим друг…!“

Струва ми се, че ако половината от тези петъчни телефони бяха за ядене, пиене и ходене по гости, другата половина бяха за игра на комар. Разбира се, никой никога не споменаваше думата „комар“ и дори думата „хазарт“. За всички участници в този спонтанен картаджийски фестивал въпросът беше „абе да поиграем малко карти, да убием времето“. А че това „убиване на времето“ убиваше понякога заплата или две — никой не казваше. Единствено сериозните професионалисти не говореха такива глупости. Един от моите приятели, от миньорите, между които имаше легендарни комарджии, напомнящи героите от Дивия запад, казваше точно обратното:

„Не съм дошъл да се забавлявам! Това е работа, братче! Сега дай да заработим нещо!“

Така или иначе, в събота и неделя в България освен редовния недостиг от хляб във фурните и месо в месарските магазини имаше редовен недостиг от т.нар. „четвърти“ играч, за да се оформи карето. Нямаше нищо по-приятно от момента, когато трима души, седнали в безнадеждно положение, че не са намерили четвърти, чуят по телефона:

„Трябва ли ви четвърти?“

Комарджийската страст в страната, изглежда, разцъфтя след 1956-а година. Може би сигналът беше въвеждането отново на Държавната лотария и впоследствие тотото. В годините на култа се смяташе за некомунистическо хората да придобиват пари по т.нар. „нетрудов начин“, т.е. на лотария или тото. Ала финансовата диалектика внезапно реши, че държавата има нужда от тези „нетрудови доходи“. Така Държавната лотария отново започна ежемесечните си тиражи, след това дойдоха седмичните тиражи на 14-те футболни отбора за тото-1, а след него цъфна и тото-2. Цялото това държавно комарджийско начинание се оказа кокошка, която снасяше златни яйца. Финансовият успех беше повече от фантастичен, защото огромен брой хора имаха нужда да играят и играеха.

В моя бележник е записано следното изказване на един встрастен до полуда играч на тото, който редовно губеше почти цялата си заплата.

„Играта за мене е единственият източник на надежда. Не мога да си представя как бих живял без тази надежда. Всеки път, когато попълвам фишовете, ме обзема такава надежда, която ми обещава много повече от най-голямата печалба, като че светът ще стане мой. А в неделя вечер, когато проверявам резултатите, можеш да си представиш какво ми е. Никаква литература, никакво изкуство, нищо не може да ми даде тоя час на лудост, защото знаеш, че и този път всичко е било напразно, но илюзията си остава непокътната.“

Много пъти съм се убеждавал, че това масово комарджийство за много хора беше не толкова убиване на времето, колкото „източник на надежда“. Безброй пъти от различни уста излизаше една и съща фраза, придружена от най-дълбока въздишка:

„Ако спечеля от тотото!“

Повечето хора бяха достатъчно интелигентни, за да знаят, че печалбата не ще промени нищо, но и те имаха нуждата да вярват, че 15 хиляди лева можеха да променят живота им в щастлива насока. В един свят, където всички обществени илюзии бяха отдавна разбити на пух и прах, имаше най-жизнена нужда от този вид мазохистични илюзии.

Особено характерен беше примерът с един мой колега инженер.

Той беше съвсем нормален и свестен гражданин, женен, с две деца. И като всички други си попълваше редовно купона за тотото. Но за разлика от другите един ден улучи шестте цифри и взе първата печалба. В разстояние на една година той напусна семейството си, заживя със серия любовници, пропи се до пълен алкохолизъм, напусна работа, защото „не съответствувала на възможностите му“, реши, че ще пише пиеси и сценарии за филми, след това премина на писане на опери, след това заряза писането (което никога и не бе започнато), купи някаква скъпа кола и катастрофира така, че само по чудо остана жив, и с остатъка от парите продължи да играе като луд на тотото, убеден, че късметът му отново ще проработи. Когато го видях след време, той се движеше по „Раковска“ като замаян и казваше на хората, че написал роман и го изпратил на Нобеловия комитет в Стокхолм. След това го лекуваха в психиатрията.

„Пусна ли тотото?“ — почти всяка съпруга пита мъжа си в петък или събота, сякаш произнасянето на тази фраза е парола за щастие.

Но ако човек може да разбере тази страст в онези години, когато всички бяхме ужасно бедни и заплатата обикновено стигаше само за първата седмица от месеца, в последвалите години, когато настъпи известно подобрение, комарджийството не само не спря, но още повече се увеличи.

И щом като комунистическата държава ползуваше магиите на съдбата, за да превръща лудите илюзии на хората в твърде реално парично богатство, то нравствената задръжка на отделния гражданин пада и той се чувствува свободен да мами и себе си, и другите чрез илюзиите на комара. В много от комарджийските карета, в които съм участвал, играеха доста издигнати партийни членове. Разбира се, тяхната игра беше наистина по-скоро за развлечение, почти като ходене на лов, отколкото опит да се спечелят пари.

Тъкмо по отношение на парите човек би могъл да раздели комара на познатите две категории — любителски и професионален. Понякога при любителските игри се разиграваха по-големи суми, отколкото при професионалните. Но най-често явление бяха любителски карета, в които се вмъкваха един или двама професионалисти, които, както беше изразът, търсеха своите „дойни крави“.

Играеше се на почти всичко. От невинната популярна игра белот във всичките й варианти до всички видове покер и барбут. Всред писателските кръгове и интелигентските среди най-популярен беше бриджът. Но ако само няколко карета играеха бридж за удоволствие, всички други играеха варианта „плафон“, където се разиграваха доста сериозни суми. Известни български писатели бяха така встрастени в съботната игра на бридж, че нищо на света, дори изневерите на собствените им съпруги, не можеше да ги откъсне от играта. Но когато говорим за страсти, много интересна беше историята на Гого, който играеше барбут. Те били пет-шест души, които, затворени в малка стаичка на тавана на триетажна стара сграда, играели барбут. Всички били толкова погълнати от играта, че не обърнали никакво внимание на пушека, който започнал да прониква в тавана. По някое време един от тях забелязал, че първият етаж на сградата гори, и казал на другите да бягат, докато е време. Двама напуснали, но другите останали напълно под властта на заровете и продължили да играят, докато огънят отрязал изхода. Едва тогава те се опитали да се спасят, един от тях скочил направо и си счупил крака, а другите се покатерили по покрива, докато последният се срутил и за щастие пожарната команда успяла да ги извади полуживи-полуобгорени. На Гого трябвало да ампутират и двете ръце. Но във връзка с друга голяма игра той попаднал в съда и бил осъден на затвор. Един полковник от криминалната милиция ми разказа, че веднъж, като отишъл по проверка в затвора, видял през шпионката на килията на Гого, че същият продължавал вътре да играе барбут. Без ръце той се навеждал, хващал заровете с устните си и със същата страст ги хвърлял. Много пъти си мислех за този комарджия, който продължаваше да хвърля заровете с устните си.

Пак по това време същият полковник ми каза, че те знаят много добре за комарджийските игри в София, и то на всяко ниво. Знаели кой какво губи, кой какво печели и изобщо наблюдавали картинката, но се намесвали само в определени случаи. По закон комарът беше абсолютно забранен. Български граждани нямаха право да влизат в казината с рулетки на „Златни пясъци“ или на „Слънчев бряг“.

И тъкмо поради закона ние се опитвахме да бъдем по-бдителни. Тази бдителност се изразяваше в две мерки. Първо, когато ставаха големи игри, винаги се избираше удобно усамотена квартира, и второ, в карето се поканваше да участвува човек със силни връзки или влияние пред властите, така че да има кой да оправи нещата. Присъствувал съм на страхотни игри, където се разиграваха суми, равни на годишни заплати. Наблюдавал съм върху комарджийската маса камара от пари плюс разписки и ключове от коли. Цялата тази атмосфера описах подробно в новелата си „ПОРТРЕТЪТ НА МОЯ ДВОЙНИК“, където всички образи и игри почиват върху истински факти. Мой познат, страстен комарджия, ми довери, че той използвал покера като тренировка за неговите житейски игри.

„Покерът е единствената игра, която по възможности е равна на живота. Опиянява ме фактът, че в покера всичко може. И в живота всичко може!“

И наистина в покера имаше правила, но всички подлости, мошеничества, измами си бяха нещо в реда на нещата, стига човек да умее да ги прави. Трябва да кажа, че този мой познат си изработи удивителна техника в покера, с която след това, когато я приложи в своята кариера, много бързо достигна завидно положение.

Друг от моите познати комарджии веднъж каза:

„Знаеш ли, че в играта чувствувам, че живея. Животът е толкова сив, че нашите игри са единственото интересно нещо!“

По някое време бях записал цяла тетрадка с всевъзможни обяснения и оригинални, интересни изрази. Записвах и отделни реакции, като наблюдавах поведението на определени хора при голяма загуба или при голямо напрежение.

Понякога ми се струваше, че комарджийската атмосфера съдържаше далеч по-голяма суровост и реалност, отколкото живота отвън, че беше по-действителна.

„В играта си само ти, твоят ум, твоите нерви, твоето сърце и нищо друго. Тука, братче, няма вуйчо владика да ти помогне, никакви членски карти, партийни билети и звания не важат. Важиш само ти! И тука разбираш много добре какво си!“ — това изречение принадлежи на един от много големите играчи, известен български спортист.

И в това отношение трябва да кажа, че всички сериозни играчи, които срещнах или познавах, бяха твърде реални хора, от чиито уста човек никога не можеше да чуе празните и безсмислени клишета на деня. Сигурен съм, че нито един от тях, мъж или жена, не вярваше в романтичните идеологически приказки, нито един от тях не изповядваше каквито и да е партийни или нравствени предразсъдъци. Човек добиваше неотразимо впечатление, че за мнозина от тях партийното положение, кариерата, службата, всичко това беше част от реална игра на покер. И затова си мисля, че във всички тези среднощни карета имаше повече истинност, отколкото в обществената атмосфера през деня. Говоря за сериозните игри, където играчите се дебнеха един друг като вълци и никакви сантиментални жестове нямаха място. Може би някои от тях виждаха в игрите поле, където можеха да разгърнат истински силите си, нещо, което по разни причини не можеха да правят отвън.

Така или иначе, докато партията и режимът водеха страната към комунистическото бъдеще и новия вид човек, комарджийството в България разцъфтяваше, сякаш за да покаже, че мистериозното същество, наречено човек, не може да живее според книжни формули и абстрактни идеологически постулати, а има свой собствен живот.

Трябва да отбележа, че някои от шампионите на петте карти са ме възхищавали със смелост, находчивост, самообладание и психологическа проникновеност. Най-интересното е, че играчите, идващи от работническите среди, от самия народ, не особено образованите и не особено начетените — бяха и най-силните. С малки изключения интелигенцията не можеше да се мери с тях. Силни комарджии имаше между миньорите, между футболистите, волейболистите и повечето спортисти, между строителните работници и техниците и т.н. Виждал съм хора да губят състояние, без да им мигне окото, да си тръгват с празни джобове, но с усмивка. Нещо, което човек не можеше да види при загубите в живота, където хленчещите граждани бяха абсолютно мнозинство.

От съвсем друг характер бяха игрите всред софийския „бон монд“, където наистина се лансираше идеята, че парите нямат значение, а важното е удоволствието. Множество очарователни дами, известни актриси, певици, авторки или пък просто съпруги на видни граждани, организираха най-редовни покерджийски сеанси, където играта се превръщаше повече на представление и всеки се опитваше да бъде това, което не беше. Каква огромна разлика от игрите на миньорите!

Спомням си от най-комарджийските времена, че понякога се играеше по две до три денонощия без спиране. Една малка стаичка на последния етаж в сграда на улица „Евлоги Георгиев“ беше свидетел на страхотни игри. От гъстия тютюнев дим и от умората човек постепенно губеше чувствителността на сетивата си и картите сякаш се отдалечаваха на голямо разстояние пред изтощените очи. Всички големи игри завършваха някъде призори. Колко пъти, загубили всичко, някои от играчите си тръгваха с първите трамваи, за да видят с неприятно удивление работнички, прегърнали все още спящите си деца, да пътуват към някой детски дом.

„Господи, каква мизерия!“ — възкликна веднъж един от моите партньори. Аз не знаех дали той говореше за собствените си загуби, или пък за тази тъжна картина на майки, помъкнали спящите си деца в шест часа сутринта. И тогава Чух последното обяснение за комара:

„Ако играя, играя не защото ми се играе, а за да избягам от това, да забравя този проклет живот!“

> ВЕЛИКДЕНСКА НОСТАЛГИЯ

През този Великден в нашето предприятие се работеше. Рано заранта, застанал на прозореца на моята стая, видях да пристига на работа старият майстор бай Иван. Той беше мълчалив човек с големи кротки очи, с вглъбен поглед и бавни, сдържани маниери.

Точно зад пропуска го посрещна партийният секретар Киро, който при цялото си пренебрежение към другите работници изпитваше странно страхопочитание към бай Иван.

— Добро утро, Ваньо! — пръв поздрави той.

— Христос возкресе, Киро! — отвърна бай Иван с ясен глас.

Изненадан от тази необичайна размяна на поздрави, аз се надвесих любопитно и видях как Киро трепна, вдигна глава, за да каже нещо не особено приятно, но погледът на бай Иван го възпря. Все пак той не можеше да приеме поздрава току-така и произнесе отново, но с по-сигурен глас:

— Добро утро, ти казвам…!

— Христос возкресе, Киро! — повтори бай Иван, застанал неподвижно срещу нашия партиен секретар.

Сега Киро се ядоса, толкова повече че бай Иван беше партиен член, разкрачи се и с явно намерение да произнесе някоя от своите саркастични тиради, започна:

— Слушай, Ваньо…

— Христос возкресе, Киро! — прекъсна го бай Иван със същия ясен и невъзмутим глас.

Киро остана със зинала уста.

— Ако си българин — каза назидателно бай Иван, — днес се казва „Христос возкресе!“, а ако не си българин… тогава можеш да кажеш „добро утро“…

Кировият патриотизъм явно беше уязвен, защото той винаги твърдеше, че е повече българин от другите.

— Добре де… — отвърна той с някакво снизходително съгласие. — Щом е за обичая… Христос возкресе…!

— Воистина возкресе! — откликна бай Иван и отмина към своя цех. Тази сцена беше преди 25 години. Запомнил съм я, защото тя доста точно характеризираше хората, времето и българския Великден. Бай Иван, макар и на работа, празнуваше Великден така, както го бяха празнували дедите му от много векове. Киро искаше да зачете традиционния празник, но се боеше от своята партия въпреки съзнанието, че отива против своите деди.

Същия ден по-късно чух бай Иван да казва на младите работници:

— Момчета, това беше най-хубавият ден на годината! Вие нищо не знаете! И днес аз си мисля, че ония, които не са празнували стария български Великден, „нищо не знаят“.

Всеки Велики четвъртък по православния календар моите другоземни роднини и близки тук с учудване и любопитство виждат, че ставам по-рано от друг път и поставям на печката голяма тенджера, пълна с пресни яйца. Първия път, когато направих това, те си помислиха, че искам да подобрявам световния рекорд по ядене на варени яйца. Но сега те знаят магията, както я знаят всички, които помнят чудния свят на православието. Седнал съм на пода, в няколко съда съм разтворил различни бои и подражавайки маниерите на баба ми, започвам боядисването на яйцата. Първото яйце, то се знае, трябва да бъде червено, за здраве. И когато човек го боядиса, трябва да си потрие бузите — да са румени цяла година. Докато въртя яйцата в гръцките бои, си спомням за съседите от Сливница, когато всички деца ставахме рано, за да гледаме в курниците коя кокошка най-на-пред ще снесе. И това първо яйце се боядисваше най-напред, за да бъде поставено при иконата и да стои цялата година до другия Великден, когато се счупваше. По празнотата на това яйце старите хора гадаеха късмета в живота си.

„Изпразнило се е яйцето, изпразнила се е къщата, изпразнила се е кесията, изпразнил се е животът!“ — нареждаше баба ми.

Как да обясня на чужденците магията на тази фантастична Страстна седмица, която внасяше толкова много живот и въображение в нашия детски свят. Как да ги накарам да почувствуват тази фантастична смесица от прастари обичаи, поверия, суеверия, поличби, които идваха от вековната българска вяра, че човек не е самотен беглец от маймунско стадо, че не е обречен роб на по-силни от него, а в живота и делата му има вложен колкото загадъчен, толкова и надежден висш смисъл.

Този смисъл повеляваше на жените да не работят през Страстната сряда. Никой не можеше да накара баба ми и по-възрастните жени да пипнат каква да е домашна работа, защото щели да загубят умението си. Това, изглежда, беше единственият ден в годината, когато те можеха да скръстят ръце, да приказват цял ден и да ходят на черква. Когато попитах баба ми откъде идва този обичай, тъй като той не следваше от църковните традиции, тя ми каза, че го знаела от нейната баба…

Велики четвъртък беше денят за отдих на мъжете. Добитъкът не биваше да се впряга за каквото и да е. Иначе щеше да падне градушка. Но Велики четвъртък за нас, децата, си оставаше чудесният и единствен ден в годината за боядисване на яйцата. През трийсетте години и по време на войната на много места боядисването на яйцата не беше просто потапяне в памучна боя, а се превърна в цяло изкуство. Майка ми и жените от махалата се състезаваха коя от тях да боядиса и нашари по-красиво яйцата. В онези години някой измисли прибавянето на олио към боята, след което яйцето се завърташе и се оцветяваше по най-фантастичен начин. Други рисуваха яйцата с восък. Трети използуваха разни лепенки. И когато човек влезеше в нечий дом, виждаше в средата на масата кошничка, пълна с яйца, оцветени като пеперуди. Но това беше донякъде градска измислица. Селяните боядисваха яйцата в прости и ясни цветове и винаги в грамадни количества, защото в нашия край, шопския, се вярваше, че трябва да се ядат яйца от Великден до Спасовден — цели 50 дни.

Моите връстници, които познават шопския край по Великден, не могат да не помнят едно странно явление. След Великден над вратите на обори, кошари, пък дори и къщи се виждаха залепени пресни говежди лайна, в които се затъкваха черупките от изядените яйца. Хората вярваха, че това е магия срещу болести. В същото време други стрити черупки се слагаха в храната на добитъка, кокошките и дори в кваса. Пак на Велики четвъртък в повечето селски домове се приготвяше великденският кравай, който представляваше изплетено като венец тесто със забодено в средата цяло яйце. Бил съм на много Великдени в Граовския край и Пернишко и всеки път ни е поднасян този кравай с яйце в средата. И това беше преди царството на козунаците.

Когато говоря за козунаците, искам да кажа, че по онова време те бяха нещо много по-различно от безвкусните, глетави тестени произведения, които днешните държавни хлебозаводи произвеждат когато им скимне. Правенето на козунаци по онова време беше доведено до същото изкуство, както и боядисването на яйцата.

Денят за тази нова традиция беше петък. Горките домакини. Те ставаха малко след полунощ, за да замесят козунаците в огромни нощви. Това беше тежка физическа работа, която изцеждаше силите на жените. Именно от месенето зависеше качеството на козунака. Майка ми казваше, че нямало по-изтощителна работа от месенето на козунаци. Всеки Велики петък от моето детство и младост е напоен с тая омайваща, апетитна до премаляване, най-ароматна миризма на козунаци. И тъй като изпичането имаше голямо значение, обикновено ставаше във фурните, и ние, всички деца, бяхме мобилизирани да носим тавите до бай Христо фурнаджията. Повърхността на козунаците беше обилно украсена с бадеми, понякога малко захар, а вътре беше пълно със стафиди. След като години вече трябва да ям разните английски пудинги и кейкове, мога с чисто сърце да кажа, че те са далече-далече от истинските български козунаци. Един възрастен грък, мой приятел, който е бил в България преди войната, ми каза:

„Единственото място, Георги, където човек можеше да яде хубав козунак, беше България.“

Козунакът не беше козунак, ако не бухнеше поне една педя. И когато се разчупваше, беше нежен като свила.

„Козунакът — казваше баба ми — не се реже с нож, а се чупи. Иначе му отрязваш вкуса!“

Козунаците траеха дълго време. Понякога чак до Петровден. И един от чаровните трикове на нашите баби беше, че когато ние, децата, смятахме, че по земята не е останала ни троха козунак, те ни повикваха, разтваряха някакъв стар месал и казваха:

„Хапни си, това е последното парче козунак!“

Но за наше най-голямо неудоволствие до Великден не ни се разрешаваше дори да го вкусим. Баба ми твърдеше, че онзи, който хапне козунак преди Възкресение, ще го боли стомахът цяла година. Тя изричаше това предупреждение с категоричния и мистериозен глас на доктор, така че и най-дръзките от нас не се решаваха да опитат.

През целия Разпети петък до обяд в събота не трябваше да се яде нищо. Това беше принудителна гладна стачка от около 40 часа, която ние, децата, отказвахме да приемем въпреки убедителните доводи на възрастните, че това постене щяло да ни направи по-силни.

През цялата Страстна седмица се ходеше редовно на черква. Пеех в детския хор на черквата, който във великденските служби се съединяваше с хора на възрастните, някои от които бяха професионални хористи. В паметта ми стои жива картината на полумрака в църквата, гологлавото множество, кротко и богомолно запълнило всяко място между внушителните стенописи и златните рамки на иконите, осветявано от живата светлина на свещите. Отгоре, от балкона, където бяхме ние, хористите, всичко изглеждаше много красиво и внушително. После слушах пискливия си глас да звучи в река от гласове, да се разтваря и изчезва в нея, като че аз преставах да бъда аз, а се сливах с всички други в голямо, силно и топло цяло…

„На река Вавилонская“ се пееше всеки Велики четвъртък и беше моята любима служба, при която ме обземаше такова вълнение, че изпитвах желание да скоча от балкона… Все пак беше доста високо.

За мен поне църковната българска музика е най-силната и разтърсваща музика, която някога съм чул. Може би защото в нея имаше всичко, което така много ни беше необходимо — сила, вяра, любов, съчувствие, успокоение, разбиране, мъдрост, пространство; На Разпети петък вечерта пред нас беше живописната сцена на провирането под разпятието. Хора от всички възрасти и деца коленичеха и преминаваха под плащеницата, докато нашият хор продължаваше да пее.

От всички служби през годината най-внушителна беше голямата великденска служба в събота вечерта. Тогава църковният двор се оказваше тесен да побере хората. Всички носехме червени яйца, за да се чукнем след думите „Христос возкресе!“. Мисля, че от руската църква в София излезе обичаят хората да се целуват навръх Великден. Но този чужд обичай, изглежда, намери твърде бързо български последователи, защото никъде не съм виждал по-масово целуване, отколкото на площад „Александър Невски“, и то в по-нови времена.

Но с площад „Александър Невски“ и със самата черква са свързани съвсем пресни и неприятни спомени. В продължение на години там можах да наблюдавам всеки Великден неизбежното сблъскване между една груба външна политическа власт и едно трайно, естествено вътрешно чувство. Вярващи и невярващи се стичаха там, за да зачетат вулгарно отхвърлената традиция, за да покажат, че въпреки историческите превратности тази традиция си оставаше съществена част от българския народен дух, който не може да бъде командван нито от чужди идеологии, нито от чужди наемници. Хората пристигаха със свещи и с желанието да се поздравят и целунат. Милицията пристигаше с коне, със заредени автомати и с желанието да бие. Връх на всичко беше скандалната провокация, организирана от млади, слепи агенти на властта, които нападнаха свещеническото шествие в най-тържествения миг… само за да прогонят кротките богомолски маси от площада… Крайният резултат беше точно обратен. Много наивна и жалка е онази власт, която си въобразява, че с календарни интриги, атеистична пропаганда и милиционерски кордони може да задуши онова, което просъществува 500 робски години.

Пак на този площад чух едно дете да пита майка си:

„Мамо, само бог ли може да възкръсва? Дяволът не възкръсва ли?“

„Не — отвърна майката, — дяволът не може да възкръсне, защото никога не е бил разпъван!…“

И ако цялата Страстна седмица ни зареждаше с вълнения и все по-нетърпеливо очакване, Великден идваше с пълната си тържественост, веселие и, разбира се, голямо ядене. Каква радост беше да се чукаме с яйца, за да можем накрая да обявим, че най-силният от нас беше онзи, който останеше със здраво яйце.

Спомените за самия Великден ме водят през слънчеви поляни, през блеснала селска кал, кучета, великденски люлки по дърветата и маса роднини и приятели, у които трябваше да се ходи, за да се занесат червени яйца, козунак, вино и други работи. Това бяха добри и сърдечни българи, които живееха в своята добра и сърдечна България.

Днес си мисля, че истинският български Великден не беше само празник на общението на хората с бога, но беше преди всичко празник на общението на хората с хората.

Иска ми се да седна и да напиша книга за най-хубавото, което времето и пространството са отдалечили от мен. Книга за онези моменти, които паметта пази с нежност и ревност и които тя щедро ми подарява при щастливи поводи. И голяма глава от тази книга би се казвала ВЕЛИКДЕН.

> БЪЛГАРИ ОТ НОВО ВРЕМЕ

В тази част от моите задочни репортажи искам да разкажа за онези българи — известни, малко известни и почти неизвестни, които са оставили у мен толкова трайни впечатления, че времето не само не е успяло да ги изличи от паметта ми, но напротив, свързало ги е още по-тясно с моя сегашен живот.

Често пъти, когато ежедневието ме изненада с озадачаващата странност или събитията на деня родят интересни образи, в паметта ми откликва някакво ехо, което ме води при добре запомнено лице, добре запомнен характер и незабравена реч.

>> НИКИФОР

Обичах хижа „Богдан“ и цялата й околност. Хижата се намираше всред буковото било на Средногорието, съвсем близо до самия връх Богдан. В ония години, краят на петдесетте и началото на шейсетте, това беше малка, полусхлупена сграда, без електричество, без телефон, без милиционерска книга и без път до нея. Беше на около два часа път от Копривщица, като човек се изкачваше отначало по дълбоко врязани коларски пътища, а после по стръмни пътеки. Последната част от пътя бяха тези чудни високопланински ливади, където все още пъплеха каракачански стада — последни останки от невинността и наивността на погребано минало. Вековната букова гора около хижата бързо оре-дяваше от безмилостната сеч на макодаковци и само след няколко години и тя щеше да бъде погребан спомен. Всред гората имаше скали, заобиколени от широк пояс здравец. Може би най-хубавия и най-уханния здравец, който съм видял. Тези скали според легендата са били скривалището на Детелин Войвода и се говореше, че вътре някъде има заровено имане. Това беше причината от време на време, нощем и тайно, да се промъкват иманяри, които за кой ли пореден път в живота си се опитваха да открият неоткритото и вероятно неоткриваемо съкровище.

През лятото всяка неделя народ плъзваше по цялото било, оставяйки след това из ливадите и из гората купища празни консервени кутии, смачкани стари вестници и всякаква смет. Но през зимата обикновено падаше сняг — истинският, дълбок сняг, който зариваше всички пътища и пътеки и хижата оставаше забравена в бялата самота. За всеки, който обичаше уединението и красотата, това бяха благословени студени дни. Снегът блестеше с неземна белота и небето беше по-чисто от всеки път, вечер зайци играеха по поляните, при лошо време се чуваше вълчи вой и хищниците идваха съвсем близо до хижата. Това всъщност беше най-хубавото време човек да прекара на хижа „Богдан“. Вътре имаше само две стаи с дървени нари и тежки вмирисани дюшеци. Имаше и малка кухничка със зидана печка. До печката беше леглото на пазача и единствения обитател на хижата, бай Луко — слабичък куц инвалид от войната, който по някакви мистериозни причини бе предпочел да се уедини в хижата, вместо да живее със семейството си в Копривщица. Няколко зими подред прекарвах доста време на хижа „Богдан“ в компанията на бай Луко и обикновено бяхме сами. Нямахме радио, никога не поискахме да ни донесат вестници и по този начин между нас и онова, което ставаше по света, нямаше никаква връзка. Единствените ни гости бяха секачите, които при лошо време също изчезваха. В тези къси студени дни и в дългите вечери ние седяхме край печката и водехме някакви бавни, разпокъсани разговори за какво ли не. Бай Луко ми разказваше спомени от войната и проявяваше огромна чувствителност към несправедливостите в живота, защото смяташе, че е жертва на голяма обществена неправда. По причини, които никога не разбрах, властта го беше преследвала и неговото уединение беше по принуда. Горе-долу по такова време при нас се появи за по-постоянно един от дърварите. Още първия път, когато го видях, лицето му, цялата му фигура, движенията му ми направиха силно впечатление. Той беше възвисок, доста сух, но с онази естествена и много здрава сухота. Лицето му беше някак грозновато, недоправено, като че природата не бе имала време да го измайстори — със силно изпъкнали челюсти, едри очни ябълки и дълго плоско чело. Очите му бяха големи, кадифени и сякаш винаги забулени в мъгла, като че той беше унесен в съзерцаване на свой собствен свят. Ръцете му бяха много дълги, с огромни длани, с посечени пръсти и изкривени нокти. Той се движеше тромаво, но със забележително чувство за сигурност, като че нищо на този свят не можеше да избяга, нищо не можеше да го изненада, нито да го уплаши.

Първия път той пристигна всред ужасна виелица. Трябваше да маркира заедно с други работници дърветата в гората, но понеже пътища и пътеки бяха завети, никой не излязъл и той единствен се беше добрал до хижата.

— Къде си тръгнал бе, човек! — скара му се бай Луко. — Не виждаш ли, че ще те отнесе и ще те затрупа някъде, та няма да можем да те намерим чак до пролет!

Никифор не бързаше с отговора. Той изтупа снега от краката си, свали вълнената качулка, която носеше, и после усмихнат широко каза:

— Абе то, Луко, бурята отнася това, което е за отнасяне!

— Не ми говори бабини-деветини! — веднага възрази бай Луко, който поради реалността на страданията си беше отхвърлил цялото си уважение към съдбата. — Ти ела още веднъж в такова време, че след това ще те намерим всред кокичетата!

— Че то няма да бъде лошо, Луко! — каза Никифор с невероятно мек и приятен глас. — Да умреш сред кокичета!

Точно тези думи „да умреш сред кокичета“, излезли от устата на този пет-десетгодишен дървар, ми се сториха твърде необикновени с тяхната щастлива ирония. Много пъти по-късно аз отбелязвах, че това чувство господствуваше в цялото видимо отношение на Никифор към света.

— Е, добре де, кажи за какъв дявол би тоя път! За какво дойде — продължи да го напада бай Луко. — Да се харесаш на началството?

— Дойдох — каза Никифор, усмихвайки се отново, — за да дойда!

При тия думи бай Луко вдигна ръце и се измъкна да донесе още дърва. А Никифор може би сметна за необходимо да ми обясни защо именно беше дошъл.

— Знаех — каза той, — че в такова време никой няма да дойде. И за какво да дойдат. Нито може да се ходи, нито може да се работи, нито може човек да се върне. И като видях, че е така, рекох си, що пък да не тръгна. Че то бурята е весело нещо бе, момче! Пищи ти в ушите, па се смее в лицето ти, па ти хвърля сняг в очите, та те кьорави, па те препъва и току те блъска насам-натам, а ти вървиш ли, вървиш и й казваш… та на мене ли, бе?

Друг път, след работа, той се отбиваше при нас, така, „да се огрее“. Забелязах, че дори на неспокойния и вечно подозрителен бай Луко присъствието на Никифор беше някак приятно.

„Никифор — заяви ми пазачът на хижата — е добър човек. Българин!“

За разбиранията на бай Луко най-големият комплимент, който можеше да се каже за някого, беше, че е „добър човек“. А „добрият човек“ за него винаги беше „Българин!“. Колко пъти, разказвайки своите приключения в Унгария или Сърбия, описвайки някакъв твърде положителен чужденец, бай Луко казваше: „Абе имаше у него нещо българско.“ И за да няма грешка в тълкуването на това „българско“, той много пъти забелязваше: „Малко, съвсем малко българи останаха по тая земя!“ Тук изобщо не ставаше дума за някакво шовинистично тупане по гърдите, а за опит да се внесе точно и ясно съдържание в понятието „българин“. Когато критикуваше някои свои познати от града, Луко винаги отбелязваше: „Той е половин българин!“ или „У него е останала само една трошица българско!“

„Ами другото? — питах аз. — То какво е?“

„Чуждо!“ — отвръщаше категорично Луко.

И така за него Никифор беше българин, който имаше жена и две деца, който работеше, за да ги храни, и „никога никому зло не беше направил“.

„Ти с Никифор можеш да говориш за всичко!“ — беше друга важна препоръка на моя домакин.

Една вечер, седнал срещу мене и събул гумените си ботуши, Никифор ме запита:

— А ти за какво си избягал тука?

— Избягах, защото не ми е приятно да седя в София — отвърнах.

— Че какво е неприятното на живота в София? — пак попита той, като чакаше със светнало любопитство моя отговор.

Опитах се да му разкажа колко нервна беше градската обстановка, колко неприятно се живееше всред клюки, зависти, амбиции… Разказах за разни неприятности, които имах, и изобщо за цялата твърде тягостна атмосфера. И когато мислех, че съм успял да дам някакъв убедителен отговор, Никифор поклати отрицателно глава и ми каза:

„Не, ти не си избягал от клюките и разните там лоши работи, защото на мене ми се чини, че ти ги обичаш и клюките, и лошите работи. Ти не си избягал, защото си по-честен или пък по-докачлив от другите, нито пък защото си по-герой, та да кажеш: аз мога без вас… Като те гледам, мисля си, че ТИ СИ ИЗБЯГАЛ, ЗАЩОТО НЕ ТЕ СВЪРТА НИКЪДЕ… Ти утре — вдругиден ще побегнеш и оттука, после ще побегнеш и оттам, където вече си побегнал… НА ТЕБЕ ОРИСИЯТА ТИ Е ДА НЕ ТЕ СВЪРТА НИКЪДЕ. А пък аз съм точно наопаки… хванал съм се за жената, за децата и за гората и не се пущам! Някой път искам да се пусна, ама не се пущам… Виждаш ли как са работите — ти не можеш да живееш като мене и аз не мога да живея като тебе… и затова приказката между нас върви…“

Друг път разговорът се обърна в обществена посока. Нямах никаква представа какво беше политическото верую на Никифор и дали изобщо имаше такова верую. За разлика от огромното мнозинство хора, които човек можеше да идентифицира често пъти преди още да са си отворили устата, Никифор беше пълна енигма. Фактически единственото му отношение към властите беше изразено в отношението му към техния бригадир.

„Моят началник!“ — каза той за него пак с характерната щастлива ирония, като че беше ясно от само себе си, че между думите „моят“ и „началник“ имаше пълна несъвместимост.

„Моят началник — разказа той — много обича да е началник! И ако му вземат началничеството, може да умре сиромахът! Ами той си няма нищо друго, за което да се хване! Виж, аз си имам жената, децата, гората, а той си няма нищо!“

Тогава аз му разказах, че има много хора, които страдаха от разни началници, че някои бяха стигнали до доста отчаяно състояние, че изобщо властта се използваше от едни хора, за да причиняват страдания на други хора.

— И какво правят тия, дето страдат? — внезапно ме попита той.

— Ами какво правят… нищо… страдат… — смотолевих аз.

— Страдат, защото искат да страдат! — изтърси кротко Никифор и продължи: — Моят началник, например, някой път започне да си прескача сянката, развика се, кара ни да работим това, дето не е за работа, и все гледа да покаже, че е нещо повече от нас… Е, добре де… ама аз не се засягам, защото и аз знам, и другите знаем какво е той… Е, как можеш да страдаш от нещо, което е под тебе… Ами защо ще страдаш, ако някой е глупак или пък те лъже или те мами… Ами ти го знаеш, ти си държиш на твоето и вървиш натам, накъдето си тръгнал, без да ти мига окото… тука няма място да стоиш и да страдаш… На мене все ми се струва, че страдат тия, дето ги е страх… и като страдат, един вид се оправдават… Пък други, като Луко например, дето няма за какво да страдат, седят тука и си измислят страдание…

— Не е така! — възразих аз. — В живота често пъти ти се случват работи, които те карат да страдаш! Ами страданието е човешка работа!

— Ти не ме разбра — отвърна Никифор. — Аз не ти казах, че не страдам, аз само ти казах, че не страдам, когато някой отвънка иска да ме накара да страдам. В живота има много мъка и човек трябва да живее с нея, но има и такива неприятни работи, дето някои ги приемат и се мъчат, а други ги отрязват като с нож…!

— Ти рязал ли си с нож мъката си? — попитах го провокационно.

— И още как! — отвърна той. — И затова не са ми симпатични тия, дето все страдат, пък не правят нищо, за да не страдат!

Той се замисли за миг, после поклати глава и добави:

— Ти сигурно ще ме попиташ трябва ли да помогнем на тия, дето страдат. А пък аз ще ти кажа — как можеш да помогнеш на човек, който си обича страданието! Защото, ако не го обичаше, той сам щеше да си тури нещата в ред! Когато някой от нашите се оплаква, че му дали тъпа брадва, аз му се чудя. Ами, викам, иди я наточи, какво мърмориш! Или пък иди удари началника по главата! А той синковецът нищо не прави, драго му е да се оплаче…

— А ти никога ли не си се оплаквал? — попитах.

— Не! — отвърна твърдо Никифор. — Когато дойде нещо за оплакване, аз си се оправям! Че какъв човек ще съм, ако не се оправя!

— Да, но има работи, които не можеш да оправиш! — забелязах.

— Какъв смисъл има тогава да се оплакваш! — възкликна той.

— Ти какво би направил в такъв случай! — го запитах.

Той отново се замисли, после започна да почиства ботушите си и накрая каза:

— Има три начина… първо, да се направиш, че не забелязваш мръсотията. Второ, да приемеш, че без това не може и да гледаш поне да не те изцапа, и трето… да вземеш лопатата, че да изринеш тия, дето я правят… Нищо не става с оплакване!

Той изглеждаше напълно уверен в това, което казваше, и аз инстинктивно му завидях на чувството за сигурност.

Няколко дни по-късно той пак беше при нас. Бай Луко гледаше как секачите поваляха огромно вековно дърво. Пазачът беше много огорчен и покатерил се на оградата на хижата, за да вижда по-добре, псуваше на всеослушание похитителите на гората и техните работодатели. Като видя Никифор, той му извика:

— Как не ви е срам, бе! Който сече тази гора, сече България! Вие сечете повече от турците, бе!

Никифор го изгледа учуден и после кротко му каза:

— Луко, тази гора много пъти е била сечена, но България все си е била България. Ти можеш да изсечеш всичките дървета, но не можеш да отсечеш земята, не можеш да отсечеш Балкана, ни реката, ни нищо от България! — и той внезапно добави: — На мене съвестта ми е чиста, аз посадих тая сутрин нова бука!

>> КАПАНЪТ СЪС СИНЯТА ШАПКА

Борис, моят съсед по легло, с когото деляхме стая номер 216 в болницата, умря. Внезапно получи страшен кръвоизлив и докато дежурните лекари дойдат, той издъхна пред очите ми. Леглото му, подът, стените, всичко беше опръскано с кръв. За да намалят някак тежкия ефект на станалото и ме разсеят, лекарите наредиха да ме преместят в друга стая. Съобщавайки ми тяхното решение, шефът на нашето отделение внезапно си спомни, че Борис беше 4 третият мой съквартирант, който умря през последните седмици.

— Сега ще те сложим при един, който, аз поне не вярвам, че ще умре през следващите сто години! — ми каза той с многозначителен тон.

— Кой знае! — отвърнах аз.

— Ако не си срещал роден оптимист, ще имаш тая възможност! — продължи лекарят. — Той е страшен оптимист — той наблегна на думата страшен, значението на която щеше да ми стане ясно по-късно.

Този лекар беше странен субект. Той оперираше безмилостно хората, а след това пишеше дълги сантиментални поеми, които четеше на неколцина избраници в акомпанимент на стари шлагери.

Санитарите вдигнаха вещите ми и след малко се намерих на другия край на болничната тераса. Влязох в невероятно чиста стая, от която лъхаше спартанска атмосфера. Всички врати и прозорци бяха широко отворени (а беше посред зима), леглото беше идеално оправено, нощното шкафче беше напълно голо и изобщо нямаше никакви следи, че стаята беше обитавана. Неволно я сравних с току-що напуснатата стая, където покойният Борис и аз живеехме всред купища разхвърляни книги, полупразни кутии с шоколадови бонбони, едва прикрити бутилки вино, безчет пакети с бисквити, разни салами, консервени кутии, книжни кесии с ябълки и лимони и дори една тиква, която Борис държеше с декоративни цели. Имахме и радио, плюс грамофон. Двамата бяхме живели в постоянно и всестранно безредие. Затова аптекарската атмосфера на новата стая ме смути. Криво-ляво се настаних, когато вътре влезе новият ми съсед. Той беше облякъл хавлията си и явно излизаше от банята. Без да каже нито дума, той изтича на терасата, хвърли хавлията върху парапета и оставайки гол, по гащета, започна да прави бързи гимнастически упражнения. Беше висок, с твърде атлетично телосложение, широки рамена и мускулести ръце. Косата му беше ниско остригана и това му придаваше особен вид. Той изглеждаше по-здрав и от най-здравите. Това чувство за явна физическа сила особено се подчертаваше от червендалестото му лице, което беше такава рядкост в нашия охтичав свят.

Той завърши упражненията си и пръхтящ от удоволствие, влезе в стаята.

— Здрасти — каза той и ме изгледа с известно любопитство. Очите му бяха сиви, доста подвижни и самоуверени. В няколко секунди той огледа моя багаж и внезапно ме запита:

— За какво са ти толкова много книги? — и без да дочака моя отговор, каза: — Аз чета само една книга. Но книга, която струва повече от всичките твои книги заедно!

После той извади от шкафчето си чистичко томче, обвито в пластмасова подвързия. Беше „Как се каляваше стоманата“ на Островски. Помислих си, че от всичко видяно и чуто до този момент това беше книгата, която най му подхождаше.

— Сигурно съм я прочел сто пъти — каза той, — а може би и повече. Гласът му издаваше човек от Западна България, който дисциплинирано се опитваше да ползува литературния език. Бях повече от сигурен, че той беше активен партиен член и вероятно имаше някаква власт, специална власт. Или както казваше покойният Борис: „Той е специален.“

Моят нов познайник никак не скри подробностите около своята личност. До вечерта научих, че той беше от ботевградските села, че служеше като капитан от вътрешните войски, че имаше жена и две деца, че беше заболял от воден плеврит, в резултат на което беше получил леко затъмнение, но всичко беше минало и наскоро щели да го изпишат. Казваше се Коцов, но явно предпочиташе да се обръщам към него с „другарю капитан“. Забелязах, че той веднага много точно определи разстоянието между двама ни и през цялото време на нашето болнично съжителство стриктно го спазваше. Началното му отношение към мен не беше като към равен, а по-скоро като към временно гостуващ чужденец. Впоследствие открих, че той се отнасяше с всички по същия начин и някак ми се поиска да разбия неговата студена самоувереност и по някакъв начин да преодолея ничията земя помежду ни.

Безусловно той беше най-дисциплинираният пациент на болницата. Спазваше режима с абсолютна педантичност, взимаше лекарствата си на секундата и изяждаше отвратителната болнична храна докрай. Беше невъзможно да разговаряш с него във време, определено за спане, нито пък да го задържиш в стаята, когато бяха предписани разходки. И тъкмо тук забелязах нещо, с което той ярко се отличаваше от другите. Това беше отношението му към дисциплината, към реда. Ако за всеки друг болничният ред и изобщо режимът представляваха бреме и изискваха усилия, за да се спазват, за капитана те бяха източник на своеобразно щастие. Той наистина беше щастлив да изпълнява предписанията и вероятно щеше да бъде много нещастен, ако не му предписваха нищо. Всеки може да си представи как погледна той на моята недисциплинираност.

— Ние — каза ми той с тона на класен наставник — сме изпратени тук от народа, за да се лекуваме! Народът плаща, за да се лекуваме! И нашата единствена задача е да оздравеем колкото може по-скоро!

Гледайки това силно и здраво тяло, аз си мислех колко несправедлива беше съдбата, защото го беше дала на този квадратен тип, а в същото време беше определила разкапано тяло на толкова умния, толкова проницателен и чувствителен човек, какъвто беше Борис.

Очаквах, че капитанът ще продължи да разговаря с мен с всички очеркови клишета, които той старателно заучаваше всяка сутрин от партийния вестник. Но постепенно между нас започнаха да се завързват разговори, в които клишетата отидоха на заден план и капитанът ми разказа нещо от своя живот. Взел участие в пиринските акции срещу бунтовници, бил по границата и се сражавал два пъти с диверсанти, после бил в специална школа, която завършил с отличие, и министърът на вътрешните работи лично го наградил. Най-голямата му чест била да служи като охрана на министър-председателя.

— Добре — казах аз, — приятна ли ти е тая професия?

— Разбира се — отвърна той с някакво недоумение. — Приятно ми е да съм това, което съм!

— Никога ли не ти се е искало да вършиш нещо друго?

— Не! — каза капитанът. — Защо трябва да работя нещо друго, като тука ми е мястото!… Е, като млад опитвах… дърводелство, бояджия даже бях…, но не можеш да сравниш нищо с милицията, с армията!

— Какво толкова му е хубавото — властта ли, парите ли? — продължих да разпитвам.

Той са засмя:

— Не бе, Марков! Хич не си мисли, че заради парите или заради властта. Нито парите са много, нито властта е голяма!

— Е, тогава какво ти харесва в служенето? Капитанът се замисли и после буквално каза:

— Служи ми се! Разбираш ли, служи ми се! Както на птицата й се лети, както на кучето му се гони дивеч, както когато човек върши нещо, за което е призван… КОГАТО СЛУЖА, АЗ СЪМ СИ АЗ…!

— Ти си си ти? — пародирах аз.

— Да — отвърна невинно и искрено той. — Когато служа, всичко ми е на място!

— И си щастлив?

— Ами разбира се!

— И когато блъскаш нощно време из дъжд и студ, и когато те вдигат по тревога, и когато арестуваш някакви хора или влизаш някъде, където всички те мразят… — изредих аз.

— Защо не! — каза той. — Това е част от службата!

— Хубаво, ама ти не служиш на себе си! — провокационно попитах. — Служиш на някой друг, на държавата, на партията, на твоя командир.

Бях сигурен, че отговорът щеше да бъде клише от рода на „партията, това съм аз“.

Капитанът ме изненада:

— Нищо подобно, Марков! — каза той с присмех, зад който за първи път долових дълбоко убеждение. — Грешката на всички като тебе е, че мерят хората по себе си. Всички сантиментални чешити, които от сантименталност или от глупост, ако щеш, не искат да признаят, че има и ПО-ДРУГИ ХОРА, от ПО-ДРУГО тесто! Ако искаш да знаеш истината, АЗ СЛУЖА НА СЕБЕ СИ! Запомни го това! Партията, държавата, моят командир са само повод. Нищо повече. В действителност АЗ СЛУЖА НА СЕБЕ СИ. Помисли малко по-сериозно, и ще разбереш какво ти говоря!

Това обяснение съвсем ме смая. Почти всички подобни служители, които познавах, искрено или неискрено говореха за службата си като за тежест, като нещо, което с удоволствие биха захвърлили, ако можеха да се препитават другояче. Стори ми се, че на моите провокативни въпроси капитанът отвръщаше с още по-голяма провокация.

— Чакай малко! — казах на този щастлив служител. — Какво точно правиш, когато служиш?

— Изпълнявам! — отвърна веднага той.

— Чуждата воля! — наблегнах аз.

— Ама ти не разбра ли, че това няма никакво значение! — пак се изсмя той. — Чия е волята, това е важно за сантиментални и честолюбиви хора. Произходът на волята мен не ме интересува, защото мое е нещо много по-важно — изпълнението! В книжките пишат „процесът на изпълнението“. Този процес е мой процес! Кой ме е пратил на акция, защо ме е пратил, какви съображения стоят зад това — не ме интересува! Самата акция е моя! Там съм аз!

Почувствувах, че не бях в състояния да смеля нищо от това, което бях чул. Този партиен член дръзваше да постави нещата далече над партията, която той смяташе само за повод на неговите собствени прояви. Помислих си, че той или глупаво оригиналничеше, или пък не знаеше какво говори.

— От това, което казваш, човек може да си помисли, че на тебе ти е все едно кой ти е работодателят? — забелязах предпазливо.

Той махна с ръка снизходително:

— Очаквах да ме попиташ това! Не е все едно кой ми е работодателят, защото той е този, когото вече съм избрал! Аз съм избрал партията и с нея се разбираме отлично! Инициативата е нейна, изпълнението е мое!

— Но някога не ти ли се е случвало поне за миг да почувствуваш, че изпълняваш задължение, което не би желал да изпълниш?

— Никога! — отвърна капитанът. — Щом като знам, че нещо трябва да се направи, правя го. Няма никакво значение дали е лека работа или тежка работа. Аз съм там, за да свърша работата!

— Ами ако е станало грешка? — продължавах опитите си да го извадя от невъзможната му логика. — Ако, да кажем, са те изпратили да ликвидираш някого, а след това се разбере, че си ликвидирал невинен човек, тогава?

— Какво тогава? — сопна се той. — Все същото е. Дали човекът е виновен или невинен — няма нищо общо с мен. Аз си изпълнявам службата и моето изпълнение няма нищо общо с това дали нареждането е правилно или неправилно.

— И тебе не би те заболяло, че невинен човек е изгорял?

— Защо ще ме заболи. Грешката не е моя! — отвърна с все същия тон той.

— А кога би било твоя грешка?

— Ако, да кажем… лицето, което съм задържал, избяга…

— Някой някога избягал ли ти е?

С този въпрос можах да наблюдавам пълния триумф на лицето му. Той се извърна към мене, изгледа ме и с щастлива усмивка каза:

— Така, както ме виждаш, мислиш ли, че някой може да ми избяга! На мене никой никога не ми е избягал! Хайде да спим, че е време!

Той се обърна в леглото на другата си страна и веднага заспа, като че това беше част от службата му.

Не можах да мигна. Припомнях си за кой ли път отговорите му и те ми се виждаха все по-точни, все по-верни. Той беше казал това, което мислеше, това, в което вярваше. За миг си представих какво бяха вършили и какво бяха способни да вършат неговите здрави мускули, неговата желязна дисциплинираност… И ме втресе. Вдигнах се всред нощ и отидох в дежурната лекарска стая. Шефът на нашето отделение попълваше книжата си.

— Върнете ме обратно в стая 216! — настоях с някакъв болезнен глас. Лекарят ме погледна с тъжно добродушие:

— Извинявай — каза той, — мислех, че ще ти подействува насърчаващо!

>> ОРЕЛА

Малкото автобусче на Съюза на писателите, купено специално за литературни четения, се носи нагоре по пътя за Самоков. Вътре сме половин дузина пишещи братя и сестри. Отиваме да изпълним по някакъв повод писателските си и обществени задължения. Вече разказах как във връзка с партийни конгреси, тържествено честване на всевъзможни годишнини и разни текущи партийни кампании писателски групи тръгваха из страната, за да изнесат литературни четения пред училища, казарми, предприятия, отечественофронтовски организации и т.н. Колкото и различни да бяха заглавията на тия организирани инициативи (като „Писателите всред народа“, „Срещи с читателите“, „Празници на българското слово“, „Писателите при героите си“ и прочие) — сценариото винаги беше едно и също. Знаех, че ни чака сцена, върху която винаги имаше дълга маса, винаги покрита с тъмночервен плат. Върху масата винаги слагаха вази с цветя, а зад нея имаше столове според броя на гостуващите писатели. Някои от последните намираха цветята за особено полезни, тъй като можеха да крият лицата си зад тях и избегнат участта на двучасови мишени за неколкостотин чифта очи. Чувствувах, че имаше нещо много вулгарно в тази помпозна конфронтация — ние, писателите, зад червената маса срещу народа, насядал в салона. Вероятно единственото нещо, което обединяваше и нас, и слушателите ни, беше принудата. И ние, и те — всички бяхме принудени да вземем участие в този литературен маскарад…

Никога и не разбрах по какъв начин организаторите комплектуваха писателските групи, защото често пъти представлявахме невероятна смесица — хора, които не само нямаха общи професионални разбирания, но твърде често се мразеха и презираха от дъното на душите си.

Все пак, в групата, която пътува в автобусчето по посока на Самоков, сме горе-долу хора с неутрални отношения. Води ни Орела — Орлин Василев, който е и най-старият от всички. Само ние двамата сме белетристи. Останалите са поети. Между тях са двете поетеси Лиляна Стефанова и Людмила Исаева. Преди да се качим на автобусчето, Орлин ми каза:

„Поетите са само така, за украшение. Важното сме ние двамата с тебе. Ти избери нещо по-съвременно, а пък аз ще избера нещо от съпротивата.“

Това обяснение Орлин в някаква степен ми дължи, защото предишната година пак ние двамата с Емил Коралов и Любен Станев ходихме да четем на строежа на нефтопреработвателния завод край Бургас пред публика, съставена главно от трудоваци и бараби. Резултатът от четенето беше пълно фиаско. Половината от нашите слушатели — предполагаеми читатели, се напиха, а другата половина се разпиляха в тъмнината и накрая само могъщият глас на Орлин ехтеше в полупразната, полуспяща зала. Нещата, които прочетохме, бяха ужасни. Емил Коралов измъкна някаква досадна глава от свой роман за Септемврийското въстание, Орлин Василев им чете за някакъв пребит от полицията комунистически герой, а аз им четох един невъзможно лош разказ за подвига на оня, дето спаси парните котли в Калугерово. Единствен Любен Станев се опита да им говори за нещо, което би заинтересувало тези буйни, естествени мъжища — жените. Но вече беше късно да спечелим публиката.

„Негодници! — развика се тогава Орлин. — Те не искат литература, а жени и ракия!“

Тогава ми се стори, че протестът му беше полусърдит и че в действителност той някак им завиждаше.

С Орлин се знаехме отдавна, но фактически първият ми сериозен разговор с него беше по повод мой разказ във „Вечерни новини“. Той ме спря на улицата и безцеремонно ме попита:

— Абе колко ти платиха на тебе за разказа?

— Шейсет лева — отвърнах. По това време 60 лева бяха много добра цена за вестникарски разказ.

Орлин пламна:

— Слушай — викна ми той с такъв глас, че хората по цялата улица се обърнаха. — Ти и Радичков ще престанете да подбивате цената! Аз съм й казал на Вики (редакторката във „Вечерни новини“), че минимумът за къс разказ е сто лева! Сто лева и нито стотинка по-долу! Какви сте такива да не си знаете интереса, бе! Стотачката и разказ от писател с име! Иначе да си печатат…

Орлин Василев обичаше и използуваше с рядък ефект мръсни, вулгарни или доста неприлични думи.

Той имаше славата на страстен поклонник на парите. За него се разказваха много и най-невероятни истории за пари. Неговата стиснатост беше пословична. В Бургаския театър, откъдето изгря и където залезе славата на Орлин като драматург, се клеха пред мен в достоверността на следния анекдотичен случай:

Орлин бил в града за репетиции на пиесата му „Заровеното слънце“, която беше така добре заровена, че никой по-късно не можа да я изрови. На обед той отишъл в най-добрия ресторант по това време — „Интер“ — и си поръчал лакерда или лаврак на скара. И тъй като все още бяхме в невинните търговски времена, донесли му една огромна порция. В това време в ресторанта влязла актрисата, която изпълнявала или трябвало да изпълнява роля в Орлиновата пиеса. Почтително тя попитала дали може да седне при него и маститият писател, който държеше да показва кавалерско отношение към жените, я поканил. Докато тя прелиствала менюто, Орлин й казал:

— Вижте какво, другарко. Тая риба на мене ми е много. Искате ли да си я разделим?

Момичето щастливо приело. Но когато накрая дошъл келнерът със сметката, Орлин най-спокойно му казал:

— Ще ми пишеш само половин риба! Другата половина ще си я плати другарката!

Момичето останало втрещено. Все пак и тя е знаела, че по онова време Орлин беше най-богатият български писател, а актьорската заплата беше мизерно малка.

Орлин работи дълго време в драматургията в странно партньорство с Боян Дановски. Злите езици твърдяха, че пиесите на Орлин фактически били писани от Дановски, защото след като те се скараха и разделиха, Орлин не написа никаква пиеса. Но докато все още бяха заедно, двамата започнаха да работят и върху някакъв сценарий. За работно помещение им беше предоставен долният етаж от вилата на генерал Жеков край Княжево. На горния етаж аз работех върху научно-фантастичен сценарий. В няколко седмици, докато продължи нашето съжителство, отдолу долитаха цели Орлинови канонади. Той обвиняваше Дановски, че нямал чувство за реалност и че…

„Сега му е майката да се удари!“ — любим и често повтарян Орлинов израз.

От Орлиновите тиради съм запомнил няколко забележителни израза:

„Слушай какво ти казвам! Хич не е важно какъв е животът, важно е какво може да се изкара от него! Ти не ми говори бабини-деветини, а гледай как да се изкара парата!“

Когато двамата с Дановски се скараха завинаги, в София се говореше, че това станало не във връзка със сценария, а във връзка с това кой да плати билетите за трамвая.

Теориите на Орлин за писателското заплащане ми станаха още по-ясни, когато той и аз бяхме избрани за ръководство на нашата секция в съюза. Орлин беше председател, аз бях секретар. Орлин реши, че другите членове са „идиоти“ (което значеше непрактични хора), и главното ни внимание беше заето с проекти как да увеличим заплащането на писателския труд. Бях от много малкото хора, които някога са били канени в просторния нов апартамент на Орлин в комплекса „Заимов“, и вероятно единственият писател, който някога е бил почерпен от Орлин. Едно кафе. Във всички кръгове на софийската културна общественост репутацията на Орлин беше изключително лоша.

„Абе не е важно те какво мислят за мене, важното е аз какво мисля за тях!“ — повтаряше той в такива случаи.

Почти всички млади го ненавиждаха, защото под претекст, че отстоява партийността в литературата, той нанасяше удари, където му попадне. Двамата със Стоян Даскалов бяха известни с това, че информираха високопоставените си приятели от Централния комитет и Политбюро за било и не било. Особено силен беше гневът на Орлин срещу превода на западни автори, вноса на западни филми и пиеси. Орлин откриваше най-черни антипартийни грехове в автори като Хайнрих Бьол, обяви Камю за чиста идеологическа диверсия, ненавиждаше Сартр. Но зад всичко това не беше трудно да се долови, че причината за Орлиновата омраза не беше идеологическа, а финансова. Той неведнъж ми казваше, че от чуждопоклонничеството на режисьорите най-много губим ние, българските писатели. Губим постановки, губим хартия в издателствата, губим бюджет в киното…

Орлин никога не каза, че губим и в творческо отношение, защото хората можеха да ни сравняват. Той правеше изказванията си винаги с много силни думи, а ако започнеше с нисък тон, това означаваше, че накрая щеше да има барабанен огън.

„Минавам вчера покрай книжарницата и какво виждам… «Чужденецът» на Албер Камю… и до него какво… Хемингуей… и до Хемингуей… Фокнър… и се питам — това ли е нашата партийна литература, това ли са книгите, от които има нужда комунизмът, за тези книги ли плащат нашият народ и нашата партия?… Къде е, питам, истинската, комунистическата литература?“

Орлин пренебрегваше факта, че въпросните книги бяха капки в огромното идеологическо-пропагандно производство.

Слушайки го много пъти, имах най-ясното впечатление, че за него партия, комунизъм, социализъм, Съветски съюз — всичко беше бизнес. Дълбоко бях убеден, че той не само не вярваше, но и никога не беше вярвал в комунистическата идея. Самият той беше истинският, класически капиталист, който за парата беше готов на всичко. Той не беше и никак глупав, защото знаеше, че ние наоколо разбирахме представленията, които разиграваше, но тъй като имаше огромно самочувствие, това никак не го смущаваше. Той притежаваше твърде интересния навик да гледа хората право в очите. Колко пъти съм се опитвал да пробия този поглед на зеленикавите му ококорени очи. Нищо. Това беше стена, зад която не можеше да се проникне.

Орлин премина през няколко етапа на големи партийни милости и още по-големи немилости. По едно време той стана народен представител, директор на Народната библиотека и заемаше още две дузини важни длъжности.

„Това не е библиотека, а министерство! — казваше ми той тежко. — Аз трябва по право да съм министър!“

Изглежда, че след като литературната му дейност пресъхна съвсем, той се устреми към обществено-политическата. Но тук Орлин май не си разчете добре крачките и прояви удивителна за неговите способности глупост. В София разказваха, че при едно от своите посещения в Москва Орлин си издействувал среща с един от секретарите на ЦК на съветската комунистическа партия, струва ми се, Демичев. И разчитайки на някакво недоволство на руснаците от Тодор Живков, Орлин наклепал здравата своя покровител от София, като изкарал положението в България извънредно опасно и че Живков едва ли не прикривал контрареволюция. За доказателство Орлин привел факти от българската култура. Но той трябва наистина да е бил много самоуверен, за да дръзне да си въобрази, че руснаците ще разкарат Живков и ще сложат някой като него. Първото нещо, което от Москва сторили, е било да информират София за Орлиновата акция. В резултат той изгърмя от всички постове. Ала това много не го засегна. Няма да забравя, когато във Варна, в Дома на писателите, виждайки приближаващия се Тодор Живков, Орлин гръмогласно извика:

„Кой казва, че в нашата действителност нямало прототип на положителен герой! Ето, другари, положителният герой пристига! Най-положителният герой на нашето време!“

Това беше Орела, както всички го наричаха. И струва ми се, че той знаеше през цялото време нещо, от което идваше силата му — че беше необходим. Той беше този вид човек, от когото партията винаги щеше да има нужда. За него не съществуваха никакви морални, политически или интелектуални скрупули. Важното беше неговото да не се губи.

… И сега той ни води за поредно литературно четене. Автобусчето пресича Боровец и се спуска надолу. Спираме в село Радуил.

— Какво значи за тебе Радуил? — пита ме Орлин. Вдигам рамена.

— Боб — казва той. — Фасул! — и обяснява на другите: — Най-хубавият, най-вкусният боб!

В селото, което е много голямо и има две гимназии, ние трябва да четем два пъти. Веднъж следобед пред учениците, а вечерта пред жителите на селото.

И ето ни пак сред така добре познатата и толкова противна обстановка. Червената маса, цветята, трибуната вляво и хората отсреща, които дори не проявяват любопитство към нашите особи. Орлин конферира. Той наистина е забележително конферансие.

„Ако ние сме писатели — заявява той, без да му мигне окото, — ние сме писатели заради вас! Да не си мислите, че е лесно човек да бъде писател! Някой ще каже, абе държиш там моливчето и си пишеш! Абе я ела тука, аз ще ти дам моливчето, па пиши, ако можеш! Писателството, другари, е мъка. Мъка и зор! Не е като това да садиш боб!“

Темата за боба започва знаменателно да проблясва във всичките му представяния още при първото четене.

„Сега пред вас е другарката Стефанова, която още не е опитала радуилски боб!“

— Всички тия „бобови“ намеци на Орела малко ни смущават, но криво-ляво изкарваме първото четене, след което Орлин ми казва:

„Сега отивам да го натисна председателя да донесе тука по десетина кила боб на човек, какво се овъртат!“

Той изчезва, но когато се завръща, познавам отдалеч, че е ядосан.

„Брей какви типове! — ругае той. — Не било им останало нищо от цялата реколта! Били дали всичко наряд! Абе, викам, как така, кому ги разправяте тия работи! По няколко шепи боб не можете да намерите! Че какъв Радуил сте вие!“

Започваме второто четене, в което материалът ни е по-свободен. Към партийната поезия от първото четене поетите прибавят сега и любовна лирика, а аз чета бракоразводен разказ. Орлин решава да не чете, а само да бъде конферансие. Трудно е за нас да повярваме в духовното си призвание, когато чуваме встъпителното слово на конферансието.

„Ние — започва Орлин — дойдохме при вас с най-хубавото от нашето производство! Но сега въпросът е — вие с какво сте дошли при нас? Защото нищо на този свят не става така, за бог да прости. Къде е най-хубавото от вашето производство?“

На мен ми идва да се завра под масата. Колегите крият главите си зад цветята, но Орела невъзмутимо и силно продължава:

„Или вие ще кажете, че вашият боб е по-голям лукс от нашата литература, стои по-нагоре и затова ви се свиди! Чуйте сега моите много талантливи колеги и си мислете!“

Хората от салона многозначително се смеят. Цялата бобена атмосфера, създадена от Орела, никак не отива на нашите пропити със сериозност и дълбок патос произведения. Ние четем, както се чете телефонен указател.

В паузата Орлин отново изчезва. Някаква мистериозна фигура го повиква зад сцената. Неволно чувам разговора:

„Само две кила намерихме в цялото село, другарю Василев! Казвам ви най-искрено, нищо не ни е останало. Ние сме царството на фасула без фасул! За посев не е останало…“

„Добре… това ще е за мене — казва Орлин, — пък другите… друг път.“

„Тези две кила ще ви струват…“ — продължава човекът от селото.

„Каквоо! — извиква Орлин с мефистофелски глас. — Как не ви е срам… да искате пари!…“

Онзи се измита в следващата секунда. Орлин се появява обратно с пълна книжна кесия.

„Чу ли го! — пита ме гой. — Две четения… за две кила фасул!“

Четенето продължава. Орлин конферира без никакъв ентусиазъм. Всичко върви толкова вяло, че в салона долу хората започват да си говорят. Внезапно Орлин скача от стола си, излиза на авансцената и разперва театрално ръце.

„Слушайте! — извиква той с пълен и почти страшен глас. — Това тука е поезия, а не е това, дето излиза от вашия фасул!“ — и внезапно забелязал, че в дъното някакво момиче продължава да разговаря, Орлин извисява още повече гласа си:

„Ей ти, моме, там, в кьошето! Я се обърни насам! Обърни се, де!… Кажи ми сега кого виждаш ти на сцената?“

Ние съзираме в полумрака смутено момиче, което мига на парцали. Тя не казва нищо.

„Виждаш — отговаря вместо нея Орлин — писатели! Поети! Хората на словото! Виждаш… Кирил и Методий!“

Това е незабравима картина. В секунда в салона е настъпила абсолютна тишина, всички до един са се извърнали и гледат смаяни този възпълен възрастен човек, с голяма глава, ококорени очи и таралежовска коса, който стои пред тях, разперил широко двете си ръце, като че държи в лявата свети Кирил, а в другата свети Методий. Това е апокалиптичен момент, когато едва ли някой би помислил, че зад думите и действията на комуниста, писателя, драматурга, общественика стои… радуилският боб.

>> ВЛАДО МУСАКОВ

Едва беше завършила войната, когато закриха немското училище в София и почти всички негови възпитаници бяха прехвърлени в нашата Първа мъжка гимназия. Тогава за пръв път срещнах в коридора слабичко момче с усмихнати женствени очи и неочакван, плътен, твърде възмъжал глас. Той винаги мъкнеше огромна адвокатска чанта, претъпкана с книги. И винаги бързаше. „Братче, имам точно четири минути и 18 секунди за тебе! Прощавай, трябва да се изпарявам!“ — казваше той извинително, но по такъв начин, че дори и най-чувствителните маниаци между нас не можеха да тълкуват това като пренебрежение.

Това беше Владо Мусаков, син на обречения на забрава писател Илия Мусаков. Творчеството на баща му ми беше добре познато от романите, отпечатани в библиотека „ЗАВЕТИ“. Но когато ги четях, никога не ми беше дошло наум, че Илия Мусаков бил представител на фашистката литература и че върху неговото писателско поприще съвременните властелини щяха да сложат дебел кръст.

Но самият Владо, изглежда, предчувствуваше тежките времена, които настъпваха за него и семейството му, и се подготвяше за тях. Може би единствен от всичките ми съученици той притежаваше твърде ясен, практичен ум и съответствуваща огромна работоспособност. Плюс желязна дисциплина.

„До какъвто и идиотски строй да стигнем, винаги ще има нужда от хора, които умеят да работят! — казваше тогава един от нашите приятели. — Така че единственото, с което можем да си пробием път, е работата!“

Владо напълно споделяше това разбиране. Работата, огромната непосилна работа, с най-добри резултати щеше да остане единственото му средство, чрез което в течение на години той щеше да се бори срещу политическото проклятие, тегнещо върху него и семейството му. По-късно в производството щях да видя мнозина Владовци, които работеха до пълно изтощение, за да доказват, че не са врагове на режима. Щях да чуя и забележителната фраза на един от моите директори:

„Днес у нас работят истински само враговете, а не нашите!“ Едва завършили гимназия, и Владо изчезна. Вече знаехме, че са изселени и че той няма право нито да живее, нито да стъпва в София. Мина доста време, когато една вечер наш съученик ми каза, че иска да ме заведе при някого, но не бива да казвам никому. Отидохме в една къща, непосредствено зад сградата на Радио София. Кого да видя — Владо. Още по-слаб и измършавял, със зачервени от умората очи, но все така усмихнат и дружелюбен:

„Гоше — каза сърдечно той, — не ми се сърди, но имам за вас точно 32 минути!“

Оказа се, че той живееше напълно нелегално в тази квартира и се опитваше да си пробие път като преводач от немски. Работеше при твърде мистериозни обстоятелства и едва ли изкарваше хляба си. Отгоре на всичко трябваше да се грижи за семейството си, останало без никакви средства. Но той не се оплака. Мисля, че той беше единственият човек, когото никога не чух да се оплаква.

В тази стая видях пред себе си възмъжало момче, решено да си пробие път въпреки най-обременяващите обстоятелства. Много години Владо трябваше да живее в София като подземен софиянец. Стигна се до доста парадоксално положение — дори когато преводите му бяха едни от най-популярните в страната, когато издателствата го отрупваха с работа, милицията не му разрешаваше да остане в София. Той трябваше да се крие, да мени квартири, да спи при приятели, да пътува често в провинцията при баща си и сестра си. Безсмислената революционна бдителност на режима от партийни търтеи причини огромни мъки на този чудесен човек, който при това никога не ги беше мразил.

В цялото му отношение към неговите преследвачи и мъчители имаше нещо доста Исус-Христово. Той се опитваше някак да приеме и обясни слепотата, фанатизма и глупостта на хората, от които страдаше. Убеден съм, че това не беше от благоразумие или от страх, а идеше от вътрешното благородство на характера му, от убеждението, че човек не бива да отвръща на злото със зло.

Ако разделим способните хора по света чрез тяхното отношение към собствената им работа, може би ще стигнем до две групи: хора, които работят, водени предимно от съзнанието, че работата ще ги издигне над другите в обществото. И хора, които работят, защото обичат самата работа. Владо Мусаков беше от втората група. Моторът, който го зареждаше с такава невероятна енергия, беше неговата любов към голямата литература. Дрогояче човек не може да си обясни неговата всеотдайност към известни писатели и фантастичния резултат от около 120 преведени книги от немски и английски.

Тази любов го отведе при неговия любим автор — Ерих Кестнер. Няма нищо случайно в това, че Владо стана преводач на Кестнер в България, че благодарение на него в тогавашното сиво ежедневие на издателската продукция ние искахме тези чудесни Кестнерови празници. Нещо повече. Онзи, който би искал да разбере какъв човек беше Владо Мусаков, трябва да прочете книгите на Ерих Кестнер, да попие тази благородна ирония, това изящно остроумие, тази чувствителност на авторския дух на Кестнер. Струваше ми се, че самият Владо беше Кестнеров герой — такава силна беше връзката между двамата.

„Фабиан“. „Трима мъже в снега“, „Изчезналата миниатюра“ и особено детските книги „Емил и детективът“, „Хвърчащата класна стая“ и други — всичко това стигна до нас на чудесен български език, направи Кестнер български писател.

Впоследствие тази връзка между автор и преводач се разви в добро приятелство.

Естествено Владо мечтаеше да напише свои собствени книги, но това му желание трябваше да отстъпи пред преклонението му към авторите, които той искаше да превежда.

В ония години трудът на преводачите се заплащаше на унизително ниска цена. За едно глупаво разказче, поместено във вестник, човек получаваше повече пари, отколкото преводач за цяла книга.

Не зная точно колко ние, българите, сме задължени на съвременните български писатели. Но съм абсолютно сигурен, че ние дължим извънредно много, колосално много на нашите чудесни преводачи. Всеки преводач в България беше светъл прозорец към света. И то във времена, когато българските писатели играеха ролята на пердета и политиката беше да бъдем изолирани от света, да живеем всред съветската сивота.

Владо Мусаков беше един от най-големите прозорци. Благодарение на него ние получихме Кингсли Еймис, Ханс Хелмут Кирст, Хайнрих Бьол, Лион Фойхтвангер и много други.

Но мизерията си беше мизерия. Владо трябваше да поддържа баща си, който го надживя. Отношението към баща му представлява друг пример на рядкото чувство за отговорност и високи нравствени принципи, които притежаваше синът. Под тежестта на обстоятелствата мнозина потомци на изпаднали под ударите на режима бащи побързаха да се отрекат от тях. Понякога това ставаше по взаимно съгласие, защото някои родители не искаха децата им да плащат за техните политически „грехове“. Виден български режисьор се отказа официално от баща си, служител на старата власт, за да може да отиде да следва в СССР. Други се отрекоха от майки и бащи просто за да ги оставят на мира.

Сигурен съм, че Владо би умрял, но никога не би се отрекъл от баща си. Това беше един от малкото примери на дълбока синовна привързаност, на непоклатимо уважение към писателското дело на баща му.

Струва ми се, че и една от причините, поради които Владо не се опита да издаде нещо свое, собствено, беше, че той не искаше да огорчи баща си в смисъл, че той може да печата, а старият не може.

С течение на времето ние станахме близки приятели. Тогава можах да видя човек, чийто работен ден беше редовно 18–19 часа. Сам Балзак би завидял на такава работоспособност…

Но въпреки това парите не стигаха. Владо трябваше да живее по тавани и мазета, тесни пространства, барикадиран от всички страни с книги, нощни лампи, които светеха посред бял ден. Главната храна на Владо беше шкембе-чорбата. Веднъж той ми каза на шега, че от около два месеца бил ял само шкембе-чорба. За закуска, за обед, за вечеря — шкембе-чорба. Защото беше най-евтиното. Той никога не можеше да си позволи да влезе в клубове, свестни ресторанти или по-скъпи заведения. Едва в последните години от живота му материалното бреме щеше да олекне. Заплатата от Българската енциклопедия щеше да разреши много проблеми.

Помня ден, в който Владо не беше ял от два дни, и след като ядохме по две двойни шкембе-чорби, Буби Радев ни покани да ни черпи с боза. Горкият Владо изпи точно два литра боза и му стана лошо.

Когато в началото на петдесетте години туберкулозата ме натисна здравата и нищо не можеше да ми помогне в болницата, чухме за ново лекарство — римифон. В България никой още не беше го виждал. Тогава Владо по своя инициатива писа на Ерих Кестнер, разказвайки му моето положение. Почти незабавно Кестнер ни изпрати три големи флакона с римифон заедно с няколко насърчителни думи. Може би, ако съм все още жив, дължа това в голяма степен на Кестнеровия римифон, получен чрез Владо.

Постепенно, след години изтощителен труд, той се наложи като едно от първите имена между нашите преводачи. Когато политическият климат омекна, Владо успя да получи работа в „Литературни новини“, където беше заедно с Радой Ралин. Той беше в постоянен възторг от Радой и всички неписани епиграми на Радой ги чувах най-напред от Владо. Но „Литературни новини“ беше прицелна точка на всички яростни догматици начело с Тодор Павлов. И когато избухна, скандалът след стиховете на Атанас Славов, ние знаехме, че наскоро и Радой, и Владо трябваше да си търсят друга работа.

После, след огромни усилия на всички приятели, той можа да влезе в постоянната редакция на Българската енциклопедия, откъдето идваше толкова скъпоценната заплата.

У малцина мои съвременници съм наблюдавал такава детска и чиста любов към България. Владо никога не беше се удрял по гърдите (както правят мнозина добре платени съвременни патриоти), никога не беше казвал ония невъзможно фалшиви патриотарски лозунги, нито някога беше свързвал България с победа във футболен мач.

Това беше неизказана, съзерцателна любов към речта, история, обичаи и природа. Той беше в плен на Средногорието. Любимият му град беше Копривщица, където той живееше в старата дървена къща на някаква бабичка, за да се наслаждава на някогашната изкусна дърворезба. Той се чувствуваше щастлив да броди в старите гробища, да стои край паметника на Дебеляновата майка, да тълкува мъдрите думи, изписани върху надгробните плочи. Благодарение на Владо можах да се запозная с много интересни хора по тия краища, някои от които станаха прототипове на мои герои.

В продължение на много години той не смееше дори да мечтае, че някога ще го пуснат да отиде в страните, чиито език говореше и чиято литература превеждаше на български. Утешавах го, като му казвах, че Паустовски беше написал най-хубавите си разкази за Париж и Франция, без някога да му бяха разрешили да отиде във Франция. Накрая късметът на Владо проработи. И тъкмо когато най-неумолимата болест на нашия век обхващаше в смъртна прегръдка тялото му, той замина за Западна Германия и Англия. Той се срещна с Хайнрих Бьол и после ни разказваше надълго и нашироко впечатленията си от големия германски писател. И Кестнер, и Бьол го бяха приели много топло. Но в Англия той беше прекарал мизерни дни. Такива социалистически пътешественици като него не получаваха тлъсти държавни командировки и дори биваха лишавани от елементарна валута. Затова винаги ще помня този кошмарен разказ на Владо, който беше скитал мъртвогладен из Хайд Парк, докато намерил някаква захвърлена торта и благославял небето, че му се е притекло на помощ. И днес всеки път, когато прекосявам Хайд Парк, си мисля за тази торта, която вероятно беше последната милост, оказана му от природата. Той се завърна ентусиазиран, силно възбуден от всичко, което беше видял… и много болен.

Във връзка със завръщането му някои много правоверни другари изказаха учудването си, че Владо изобщо се беше върнал. Казах му това. Той се усмихна и отвърна:

„И да ми се е искало да не се връщам, не можех. Най-малко не можех да натопя човека, който ми беше гарантирал за паспорта!“

Това беше той, живеещ все още с чистата почтеност на старите българи. Освен това той смяташе за част, и то неделима част от България, баща си, сестра си и гроба на майка си.

Той трябваше спешно да бъде подложен на операция от тумор в мозъка. В началото операцията изглеждаше невероятно сполучлива и сякаш късметът му беше проработил. Владо излезе от болницата с вече готов спартански режим и с цяла дузина книги за превеждане. Междувременно, след несполуката на първия му брак, той се ожени втори път. И тъкмо когато всичко изглежда отиваше на добре, появиха се отново злокобните признаци на тумора. Този път нищо не можеше да го спаси. Докато той агонизираше, му се роди дете, първото му дете. Но той никога не се върна в съзнание, за да разбере, че е баща.

Смъртта му беше едно от най-тягостните събития по това време. Скърбяха всички, които го познаваха, защото това беше рядък човек, един от ония скромни и всеотдайни труженици, на които милиони читатели дължат толкова много.

Исках да разкажа за Владо Мусаков като за един от хората, чието присъствие в България е било не само утеха и облекчение за мен, но и упование, и вдъхновение. Неговата страхотна работоспособност и неговата честност към литературата и живота бяха нещо съвсем различно от гниещата атмосфера на литературното чиновничество, което режимът бе сътворил.

Колко пъти в мигове на отчаяние виждах усмихнатото лице на Владо да се появява и го чувах да казва:

„Ще се оправи, братче, всичко ще се оправи, стига само човек да се държи!“

>> РАДОЙ РАЛИН

Един от моите колеги, писател, отиде в Концертна дирекция, за да организира по някакъв повод литературно четене в София. Дирекцията трябваше да му даде под наем съответната зала. Разбира се, литературното четене щеше да бъде безплатно. Служителите от Концертна дирекция, които били истински търговци, му казали, че въпреки „свободния вход“ публиката едва ли щяла да се втурне към литературното четене, и затова предложили една съвсем мъничка зала. „Но — казали те — ако в групата на писателите, които ще четат, включите Радой Ралин, тогава може да вземете голямата зала «България» и дори да сложите скъпи билети!“

Този разговор, който се води в средата на шейсетте години отразява твърде красноречиво огромната популярност на Радой Ралин в България. Хората от Концертна дирекция знаеха добре какво искаше публиката.

В последвалите години тази популярност на Радой не само не намаля, но струва ми се, че достигна невероятни размери.

По време на продължителните ми кръстосвания из страната, при срещите с непознати хора или читатели от всякакви възрасти и с всякакво образование един от неизбежните въпроси е бил „Дали познавате Радой Ралин“ или „Какво мислите за Радой Ралин?“.

На една много разпалена среща в бургаски завод, когато млад работник ни питаше защо не пишем истината за живота, от дъното на залата прозвуча обидно силен глас:

„За истината питай само Радой Ралин!“

Човек навред можеше да чуе десетки епиграми, които хората знаеха наизуст и за които твърдяха, че са от Радой Ралин. Лично аз смятам, че най-малко половината му бяха приписвани или пък бяха полунегови. Много хора нагласяваха епиграмите според своите разбирания, т.е. ставаха съавтори на Радой.

Феноменът Радой Ралин е уникално явление в живота на съвременна България. Но то е изключително и дълбоко вкоренено в комунистическата действителност. Много пъти съм си мислел, че сатирите на Радой с тяхната популярност са най-ярко доказателство за нравствената гнилост на днешния български режим. Тъкмо огромната морална и материална корупция в страната, узаконената без-принципност, наглото продажничество на всякакво ниво, непрестанната борба за власт, вулгарната парвенющина, кафкианският свят на връзкаджийството и роднинщината и всички добре отгледани комунистически добродетели, като страхопъзльовщина, раболепие, безпощадност спрямо по-слабите, сляпо следване на това, което се нарежда отгоре, алчността да се изтръгнат повече удоволствия от живота, плюс призрака на Държавна сигурност — всичко това беше почвата, която създаде популярността на Радой. В едно общество, където обществената съвест е несъществуваща, Радой се яви като самотен, но силен неин представител.

Но ако общественият живот дава половината обяснение, другата половина идва от самия Радой, както от поета, така и от човека. Съвсем, малко са ония български дейци на културата или литературата, при които може да се открие такова пълно единство на творец и човек. На мен лично ми е невъзможно да ги разгранича. За много писатели веднага бих могъл да кажа „като писател той е това и това, но като човек… господ да те пази“ и дори обратното. При Радой имаше почти легендарно единство.

Може би парадоксално, но твърде показателно, пред нас е един роден лирик. Лирик с най-тънка и честна чувствителност, който тъкмо поради това се превръща в най-безпощаден сатирик. Какво удивително съчетание на нежността с честността! Любовната лирика на Радой Ралин ни поднася едни от най-хубавите стихове в днешна България и ни говори повече за него, отколкото дори най-сполучливите му епиграми. Именно в тази лирика за пръв път с изненада открих това фанатично чувство на честност към себе си. Обикновено поетите лирици са поети на искрената самозаблуда. Радой е лирикът на безкомпромисното дирене на истината за себе си и за света около него. Тук аз получих отговора на най-важния въпрос: „За какво Радой прави всичко това?“ За да печели евтина слава на популярен критик на режима? — както обикновено го етикираха придворните трубадури. „За да дири възмездие за не особено щастливия си живот?“ — както подмятаха някои негови завистници. „За да покаже, че е по-храбър от другите?“ — както се ядосваха страхливите граждани. „За да служи като умело организиран от самата власт отдушник на народните мъки?“ — както хитро подмятаха хората на Държавна сигурност. И така нататък.

За мен всичко това бяха глупости, каквато глупост представляваше твърдението на най-отговорни хора, че Радой е луд.

Наистина човек можеше да долови как Радой се опиваше от чувството си за честност, че сигурно беше щастлив всеки път, когато можеше да демонстрира тази честност, но без съмнение причината да стане беден апостол на честността идеше от огромната му чувствителност и отзивчивост спрямо живота на другите, ако щете от любовта му към „унижените и оскърбените“ и собственото му дирене на истината за себе си.

Тук не може и дума да става за евтино печелене на точки за сметка на режима, а за истинско, дълбоко и искрено изстрадване на човешките мъки. И затова Радой е единствен. Ако работата беше да се печели евтина популярност, без да се губи нещо, щяха да се намерят далече по-бързи кандидати. Защото мечтата на всеки днешен български фаворизиран от властите културен деец е „билетчето му да печели и от двете страни“, както казват по нашия край. Мнозина дори проявяват някаква заешка храброст, предприемайки смешно-несериозни рискове да се сблъскат с властите единствено с целта да постигнат някаква популярност. В творбите на мнозина писатели неизбежно присъства темата за правдата и неправдата в днешното българско общество, но в грамадната си част това е просто драматичен трик, чието разрешение, разбира се, е ново раболепие към ония, които раздават литературните награди.

„Виждате ли колко честен съм! — хвалтотеше се наляво и надясно въпросният автор. — Аз ПОСТАВИХ такъв важен въпрос!“

Всъщност другарят писател беше ПОСТАВИЛ добър хонорар в джоба си. И това беше всичко.

За разлика, и то каква разлика, Радой не ПОСТАВЯШЕ никакви подобни въпроси. Той просто реагираше така, както реагират или биха реагирали всички нормални и честни хора. По някой път ми се е струвало, че Радой — с брадата му, с високия му глас, с вечния шал около врата му, с всичките му чудати маниери — беше единственият нормален човек между нас. Защото той казваше точно това, което мислеше, и го казваше на всеослушание.

Аз поне никога не съм доловил у Радой желание да изневери на себе си, да преиначи мислите си, за да се хареса на когото и да е.

Много показателно е самото раждане на популярността на Радой Ралин. Докато той беше ентусиазиран млад партиен поет, който пишеше възторжено за новото време, ходеше по международни младежки фестивали и се възхищаваше съвсем искрено от подобни явления, едва ли някой обикновен гражданин в страната би могъл да го различи от другите български партийни писатели. Все пак хората не можеха да доловят разликата между искрено и търговско възхищение. Но тъкмо тази разлика постепенно изпъкна до такава степен, че предопредели драматичен обрат в развитието на поета. Вместо зализания, окръглен партиен песнопоец, носител на цяла кошница титли и лауреатства, вместо собственик на скъпа помпозна вила край София или пък щастлив социалистически дипломат, който идва на ваканция в България с нов мерцедес, ние получихме хапливия език на сатирика със смешната брада, който едва свързваше двата края и години наред по обед носеше котелките с храна, взета от стола, за да нахрани децата си, който никога не позна скъпи пътешествия в чужбина, нито луксозни писателски курорти, нито дебели тиражи с тлъсти хонорари. В живота му дебели бяха само ругатните, с които го обсипваха отгоре, и тлъсти бяха само заплахите, уволненията и наказанията, които преследваха този странен апостол на правдата.

Хората казваха за него „той е ИСТИНСКИ комунист“. Това понятие ИСТИНСКИ комунист се роди и оформи едновременно с раждането на Радой-Ралиновата популярност. Роди се като пълно отрицание на понятието ПАРТИЕЦ. Ако за хората ПАРТИЕЦЪТ беше същество, което мислеше единствено за себе си, чийто живот се направляваше от прости инстинкти и сметки за собствено благополучие, който вярваше в марксизма и ленинизма точно толкова, колкото би вярвал и в Аллаха, стига Мохамед да беше на власт, който никога не беше рискувал нищо в живота си заради другите (но което не му пречеше да си приписва геройства), който като характер беше сервилен, подличък хамелеон, готов да се преклони пред всеки по-силен от него и т.н. — ИСТИНСКИЯТ комунист беше нравственото му отрицание. Това беше почти заглъхнало ехо от стари времена за човек, който милее за бедните, слабите и онеправданите, за който истината и правдата стоят далече над политическите игри на деня и не са имагинерни партийни понятия, а конкретна, лична отговорност. За разлика от кирливото съзнание на ПАРТИЕЦА, ИСТИНСКИЯТ комунист (в представите на хората) имаше най-чувствително високо съзнание за отговорност пред собствената си съвест. Забележете, докато партиецът се измъкваше с мнима отговорност пред партията или мнимото общество, ИСТИНСКИЯТ комунист не признаваше такава отговорност. Неговата съвест стоеше недостижимо по-високо.

Когато се спирам на тези две твърде категорично разграничени понятия, възникнали всред обикновените български граждани, струва ми се, че, между другото, те съществуват и за да напомнят за трагичната разлика между идеали и действителност.

Радой Ралин, чийто живот от ранни години беше искрено преплетен с комунистическите идеали, стана символ на упорит и горчив апостол на тези идеали. Може би неговата маркс-ленинистка-сталинистка подготовка не беше достатъчна, може би той никога не беше познал диалектическите тарикатщини на тези, които командваха парада, нито пък се беше научил да си сверява часовника по гонга на Радио Москва, но в замяна на това неговият комунизъм имаше един-единствен автор — сърцето му. Когато разглеждам героите в българската литература от сто години насам, аз виждам две основни, ярко обособени начала — Бойчо-Огняновото и байганьовското. Бих казал, че Радой Ралин е един от малкото Бойчо-Огняновски представители в байганьовска България. Смятам, че малцина биха оспорили, че ако бай Ганьо и Бойчо Огнянов бяха наши съвременници, бай Ганьо сигурно би бил член на Централния комитет на партията и дори по-нагоре, а Бойчо Огнянов би бил беден и низвергнат апостол на поруганата свобода и справедливост.

Когато Радой осмива, критикува или остро жили известни съвременни явления, той прави това от възможно най-силните позиции — тези на ИСТИНСКИЯ комунист. Повече от явно Радой Ралин не иска връщането на буржоазното общество или капитализма, но настоява за „истински комунизъм“, който не е нищо друго, освен „комунизма с човешко лице“. В цялата литература на т.нар. социалистически реализъм комунистът е противопоставен на човека, комунистът е в значителна степен отрицание на човека. У Радой Ралин, както в личността му, така и в творчеството му, ние имаме рядкото явление на пълно свързване на комунист и човек, т.е. комунистът е високосъзнаващ и отговорен човек, който се опълчва срещу системата, когато тя пренебрегва, тъпче или поругава именно човешкото. Сатиричната му поема за Харун Ал Рашид аз смятам за най-силното осмиване на параноичната подозрителност на Държавна сигурност. Колко остро се извисява хапливият тон, когато Радой говори за „осем милиона италианци“. Той отказва да приеме каквито и да е обяснения за оправдаването на онова, което за него е равностойно на предателство спрямо комунистическия идеал. Той е напълно непримирим както спрямо продажните души на писателстващи събратя, така и спрямо парвенюшката показност на преуспели материално и обществено граждани, така и спрямо алчните за власт пробивачи, спрямо слепите оръдия на властта, шмекерите, хамелеоновците, търговците на нечисти съвести, подлизурковците. Разбира се, за разлика от официалната критика, която стреля все надолу, към зарзаватчиите, портиерите и келнерите, критиката на Радой е отправена към вмирисаната глава на рибата — горе!

Твърде показателно е отношението на Радой към колегите писатели. Той винаги беше доста бърз в отзивите си за книги и явления на деня. На една част от писателите той гледаше със съжаление, на друга с ирония и на трета част — с чисто презрение. Неговото присъствие ги дразнеше, както ги дразнеше присъствието на Христо Ганев. Мнозина не можеха да понасят многозначително усмихнатото лице на Радой, което сякаш казваше повече от плющящия му глас. Най-популярният и най-удобният етикет, който моите раздразнени колеги му лепваха, беше, че е луд.

„Радой може да говори всичко, защото е луд!“ — казваха те, без да изяснят какво разбират под „луд“.

„Трима души са луди и могат да говорят каквото си искат — Радой, Коцето Павлов и Сашо Геров“ — това е друг цитат на виден партиен културтрегер.

И никой не искаше да признае, че тъкмо „лудостта“ на Радой беше онова, за което милиони обикновени хора в България копнееха.

Типично беше отношението на Радой към самия мен. В началото, когато му сътрудничех в „Литературни новини“ с хапливи фейлетони, когато официалното отношение не беше много благосклонно към мен, Радой изразяваше най-хубави чувства. Той живееше в квартал „Изток“, возеше се на тролейбуса (никога не беше притежавал кола) и на висок глас безцеремонно коментираше по текущи събития. Хората ни слушаха и двусмислено се смееха. В този квартал живееха хора от „по-горна ръка“ и те някак не можеха да понесат присъствието на Радой и хапливия му език. Но когато благосклонността на властите се обърна към мен и официалните критици започнаха да ме превъзнасят, тогава Радой започна да охладнява към мен. Замирисах му на конформизъм.

Най-известният и най-резултатният похват на властите за справянето с не-покорници като Радой беше подкупът. В последните десет години сме свидетели на масово купуване на изявени или потенциални критици на режима. Доста голям е списъкът на хора, които вдигнаха ръце и се предадоха пред пищния държавен поднос, върху който бяха поставени титли, лауреатства и смайващи суми пари. Може би от отчаяние пред световните бъркотии, от липсата на каквато и да е видима алтернатива, може би просто от други съображения, хора, които бяха много близо до Радой, проминаха тихомълком от другата страна и оставиха нашия апостол почти самотник.

И ето тук е може би най-възхитителното качество на Радой Ралин — неговият непоклатим оптимизъм. Много пъти бяха правени опити на всяко ниво, от първия човек на страната до най-амбициозния местен ръководител, да го купят. Радой би могъл да бъде три пъти герой на социалистическия труд и свръхнароден деятел на литературата плюс безчет други награди. Но на всяко подобно предложение той отговаряше с остра епиграма. На последния опит той отговори с „недупкоспособните думи“ — една от най-остроумните прояви на неговия голям талант, и с прословутото интервю във в. „Народна младеж“, което подлуди пазителите на сигурността.

И така човекът със странната брада, който изпитва панически страх да не хване хрема и чиято първа работа е, когато влезе в някаква стая, да затвори всички прозорци, за да не духа, се оказа най-феноменално смелият и неподкупен дух, който днешна България познава. Никакви поощрения нито от Запад, нито от Изток, никакви чужди кореспонденти, които да бдят за неговата сигурност, никакви дипломатически застъпвания, нито пък специално изразено чувство на благодарност и симпатии от задгранични интелектуалци. И тъкмо затова за мен Радой Ралин е уникално явление в цяла Източна Европа и може би една от най-гордите прояви на истинския български дух.

>> АКТЬОРИТЕ

Може би най-същественото в МЛАДОСТТА е, Че тя е ВРЕМЕТО НА НАДЕЖДИТЕ. То няма нищо общо с действителната възраст на човека, нито пък с възрастта на епохата. ВРЕМЕТО НА НАДЕЖДИТЕ, което може да трае един час или цял живот. И затова познаваме хора, които се раждат старци, и хора, които дори и на пределна възраст си остават млади. Първите никога не са познали надеждите, вторите никога не са ги губили. Без надежди животът се превръща в механично съществуване, в живеене на ден за ден, в сляпо покорство пред силите на природата и съдбата. Надеждите са благодатният дъжд, който създава в човешката почва тия фантастични сокове на илюзии, идеали, стремежи, копнежи, самоизмами, заблуди, истински открития, дръзко втурване към успех, храбро понасяне на поражение, убийствено отчаяние…

Надеждата винаги е свързана с търсене или очакване на промяна. Много пъти човек дори не знае точно каква промяна. Чувства само, че това ще е промяна за хубаво. Понякога на хоризонта пред нас се появява миражът на тази промяна и тогава надеждите избухват с пролетна лудост, обзема ни опиянение, което ни лишава от чувство за реалност. Да пътуваш в царството на надеждите е равно на това да удължиш многократно живота си.

За съжаление обикновено нашите надежди са отправени навън, към външния свят. Рядко — навътре, към самите нас. Може би защото така е по-лесно.

В моите представи най-хубавото, което България е притежавала през последните двеста години, са били надеждите. Въпреки огромни и убийствени разочарования, въпреки много черни облаци, които идваха, за да отрекат правото на надежди, българската атмосфера беше заредена с тях. Човек можеше да ги чувства почти осезаемо в лицата на хората, в гласовете, в движенията им. Може би това има нещо общо със земята, с природата, с дългата история или просто с българската кръв. Нещо повече, когато злите капризи на историята създадат властен символ на безнадеждността, българските надежди сякаш стават още по-силни. За контраст бих посочил Русия. Струва ми се, че цялата трагедия на руския национален дух се състои в неговата вродена безнадеждност. Тя идва от огромните простори, от безкрайността на хоризонтите, от чувството за обреченост. А в България хоризонтите са близки.

Тъкмо в това силно време на надеждите имах щастието да бъда близо до хора, които бяха едни от техните най-вдъхновени трубадури.

Актьорите.

Когато човек говори за актьори, обикновено свързва по твърде произволен начин техните образи с образите на героите, които те играят на сцената. Няма съмнение, че такава връзка съществува, но аз бих казал, че за мен собствените физиономии на актьорите често пъти са били далече по-интересни от гримираните им лица на сцената. Онова, което най-много ме е привличало в актьорската професия, е тази странна необходимост на сцената — да бъдеш за няколко часа не това, което си ти самият, да живееш живота на друг, а след това да свалиш грима си и да се върнеш към себе си. Колко пъти ме е смайвала магията на това преображение, колко пъти съм им завиждал за това, че могат да разполагат с толкова различни видове живот.

В началото на петдесетте години, когато като млад инженер се мъчех в свободното си време да пиша нещо, в моята квартира на улица „Екзарх Йосиф“, недалеч от пожарната команда, най-чести гости бяха актьорите. Всичко започна с мое го приятелство с Йордан Матев (Данката), този най-страховит Тибалт на сцената на Народния театър, динамичен Иванко в Друмевата пиеса и още по-трагичен Борис в „Тютюн“. Данката, чийто емоционален настойник беше Есенин и който искаше да живее и умре като него. В онези години на големите надежди Данката играеше дон Карлос — най-надеждния образ в мрачното кралство на Филип Втори и думите от сцената имаха особено звучене в залата.

Много пъти по-късно си мислех, че той щеше да бъде чудесен Карл Моор, защото имаше нещо много оптимистично в собствения му трагизъм. Данката, който умря неочаквано една година преди да напусна България, след като алкохолът беше станал най-верният му приятел. Но тогава, в началото на петдесетте години, това беше силен, настъпателен млад човек, който търсеше да изрази себе си. Той именно ме заведе на представлението на „Дон Карлос“, в което дебютира друг млад актьор — Любомир Кабакчиев, в ролята на маркиз Поза. Публиката вече познаваше Любо от бригадирския филм „Утро над родината“. Той беше невероятно свенлив, кротък и възпитан човек, от чиито тъмни очи сякаш винаги идваше естествена топлота. В онези надеждни години Любо за всички нас беше почти символ на благородство. Имаше нещо много деликатно в гласа му, в бавните му маниери. Всеки път, когато трябваше да възрази, той се изчервяваше, усмихваше се внимателно, но все пак твърдо казваше, че е на обратното мнение. Тогава той беше безкрайно далече от днешните високи постове, живееше с жена си, а след това дойде и детето, в една смачкана стаичка в центъра на София. Не познавах човек, който да не обичаше Любо. И си мисля, че никой на този свят не можеше да предположи, че той, при целия му талант и определен характер, ще стане един ден партиен секретар на Народния театър, ще стане председател на Съюза на артистите и ще има в ръцете си онова, което най-много го беше отвращавало — власт. Единственото логично обяснение, което бих могъл да намеря, е, както казваше Бочката (Димитър Бочев):

„Любо пак стана жертва!“

Но там, на сцената, като маркиз Поза и особено по-късно като Яворовия Христофоров във „В полите на Витоша“ и като Федя Протасов, Любо ми подари минути, които все още накланят везните в полза на актьора срещу партийния секретар. Може би странно, но последните две роли, в които го видях, бяха в две американски пиеси — „Кой се страхува от Виржиния Уулф“ на Олби и „Цената“ на Артър Милър. Той беше чест гост у дома. През лятото на 1959 година го намерих в хотел „Украйна“ в Москва, където се снимаше в несполучливата адаптация на романа на Тургенев „В навечерието“. Целият филм беше слаб. И Любо не беше Инсаров. Той никога не би могъл да бъде Инсаров, защото Тургеневият българин емигрант не беше жертва.

Илюзорно или не, малцина хора са ми вдъхвали такова усещане за душевна деликатност, за истинска вглъбеност и над всичко вродена честност първо спрямо себе си, след това към другите… Последния път видях Любо в Лондон. А след това на процеса срещу мен в Софийския градски съд той е бил призован за свидетел на прокурора… понякога времето на надеждите се превръща и във време на прокурора…

Може би най-очарователните от това младо поколение актьори бяха Батето (Иван Обретенов) и Бочката (Димитър Бочев). Батето с неговото чудно чувство за хумор, с тънката му самоирония, с тая красива смесица от ирония и тъга беше силен, изобретателен изпълнител на характерни роли, когото никога нямаше да оценят. Вътрешното му чувство за достойнство винаги щеше да го държи настрана и аз щях да го срещам като самотен екскурзиант във витошките понеделници. (Понеделник беше почивният ден на Народния театър.) У Батето имаше огромна чистота и почтеност, които не изчезнаха дори в тежките дни, които той трябваше да преживее. А Бочката, тази рожба на Средногорието, беше неостаряващото момче на театъра. Малко са по-сладкодумните разказвачи на местни, селски истории. Чрез Бочката Войнягово и цялото Средногорие влязоха в софийската атмосфера. Неговите земляци за мен бяха някакво обогатено издание на Базовите „Чичовци“, техните диалози — живи български комедии. Бочката беше и драматург. Двамата с още един от моите приятели — Лео Конфорти, написаха няколко комедии. Но на мен все ми се струва, че когато те разказваха комедиите си — всичко изглеждаше много по-смешно. Лео Конфорти беше великолепен в „ЦЕНАТА“ на Артър Милър. И на сцената, и в живота от него лъхаше рядка сърдечност и доброта. Той много се смя, когато му разказвах как бръснарят в болницата, в която лежах, се ядоса, че не съм умрял, защото мъртвите се бръснели по-лесно. Или пък историята с файтонджията бай Васо, който обясняваше всички явления в живота с чудната фраза:

„Нема като как!“

С Лео години се поздравявахме с „Нема като как“. По-късно за наша изненада той се ожени за Стефка Кацарска — много талантлива, макар и често пренебрегвана актриса. Към нашата компания често се присъединяваше друг забележителен актьор — Асен Миланов, и жена му Нина. Асен беше някакъв тлеещ експлозив върху сцената, който внезапно, но твърде ефектно ни разтърсваше. Каквото и да играеше, той налагаше на героя си маската на особняка, на човека, когото светът не разбира, нито пък сам той разбира света. У Асен имаше твърде човешко и доста несъвременно пренебрежение към дребнавостите в живота.

След едно пътуване по Дунава до Русе към моите приятели се прибави и Георги Попов. Георги, който можеше да говори всички езици по света, като изговаряше български думи с идеално чуждо произношение. Гледайки сериозната му, малко темерутска физиономия, човек едва ли би предположил острото му чувство за хумор. Един от най-интересните актьори, който по-късно игра в един от моите филми, беше Спас Джонев. Той беше трагична фигура с вероятно изтезаващо го чувство за предопределеност. Неговият Освалд от Ибсеновите „ПРИЗРАЦИ“ е най-силният Освалд, който съм видял досега. София беше очарована от неговото изпълнение на „Легендата за греховната любов на Захари Зограф“. Спас влагаше толкова много, сякаш чувстваше, че скоро щеше да си отиде.

Тази млада и буйна компания доведе у дома и бай Косьо Кисимов — за мен един от огромните таланти, които са се появявали на българска сцена. Човек никога не би допуснал, че в този кротък, физически много слаб, изпит човек с тънки устни и отпуснати очи имаше такава гигантска енергия. В момента, когато стъпваше на сцената, тя ставаше негова. Той беше императорът на сцената. За неговите фаталистични странности се разказваха легенди. И аз лично съм го виждал да върви с един крак на бордюра, с другия върху платното по улицата и да пипа всички ключалки на вратите. И до ден днешен някъде у дома се намира някакво шишенце от лекарство, счупено на две. Бай Косьо ми го донесе с молбата да го направя отново да изглежда цяло.

„Залепи го, Георге, тъй че да не се познава!“ — искаше той, без да приеме, че по законите на стъкларската техника това беше невъзможно. Неговата голяма мечта беше да играе роля на истински българин.

„Пишете за майка България, брей! — извисяваше глас той. — Искам да играя роля за майка България!“

Никой не му написа такава роля. Но ония, които са го видели, ще помнят, докато са живи, два велики образа — този на Странджата и този на Колчо Слепеца.

Години по-късно отидох да участвам в рецитал в Медодобивния завод в Пирдоп. Бяхме смесена писателско-актьорска група — Косьо Кисимов, Мила Павлова и Славка Славова, Веселин Андреев, Валери Петров и аз. Това беше рецитал пред голям препълнен салон и с чудесно реагираща публика. Всички бяхме посрещнати добре, но когато на сцената застана бай Косьо, когато отпусна ръце и тихо произнесе първите редове на „КОЧО“:

P>

О, движенье славно, о мрачно движенье…!

P$

публиката гръмна в нестихващи овации.

Неотдавна гледах „ВОЛПОНЕ“ на Бен Джонсън с най-добрите актьори на английския театър. Без никакво преувеличение Корбачо на Кисимов беше две класи над английския Корбачо… Кисимов умря нелепо при автомобилна катастрофа.

Но тогава у дома идваха още мнозина други — Мирослав и Джина, Хари Тороманов, Гришата и жена му… цяло поколение.

Трябва да кажа, че всички, без изключение, бяха професионалисти от висока класа. Те ме заставиха оттогава насам да гледам на актьора като на труженик в изключително трудна професия. Нормално всяко общество възприема актьорите или по това, което те са на сцената, или по клюките, които се разказват за тях. Мисля, че човешката същност на малцина други е била така пренебрегвана. А в голямото си мнозинство това бяха чудесни личности. Във всички случаи по-интересни, по-симпатични и по-достойни от моите събратя — писателите.

Не случайно започнах моя разказ за актьорите с ВРЕМЕТО НА НАДЕЖДИТЕ. От всички тези, за които говорих, и от другите, които не споменах, като Апостол Карамитев, като Калоянчев, от цялото поколение идваше това чувство за големи надежди. Надежди, че бъдещето беше пред нас (не само нашето, а на цялата страна), че всеки ще има възможност да направи нещичко, че никой не ще се превърне в нищо друго, че ще остане верен на тия надежди. Вероятно най-хубавото у всички тия мои стари приятели беше тяхната вродена любов към България. Те бяха повече българи и от писатели, и от художници, и особено от журналисти. И смятам, че ако съдбата ми беше дала някакви привилегии, една от тях беше щастието да познавам актьорите от ВРЕМЕТО НА НАДЕЖДИТЕ.

> ЧУВСТВО ЗА НЕПОНОСИМОСТ

Тази заключителна глава от моите „Задочни репортажи за България“ беше отдавна написана. В нея аз се опитах да обясня причините, които доведоха до моята „задочност“. Но само преди няколко дни дойде вестта за смъртта на баща ми в България. И точно болката по неговата смърт и това, че не можах да бъда край него в последните му дни — ми показаха съвсем ясно името на главната причина, което преди се опитвах да опиша с много думи, но което просто е:

ЧУВСТВО ЗА НЕПОНОСИМОСТ.

Миналата неделя, от десет часа сутринта, аз стоях на 500 километра далече от софийския булевард „9-и септември“ и мислено следвах погребалната процесия с ковчега на баща ми. Виждах, като че бях там, лицата на хората, роднини, близки, приятели, сам вървях с техните стъпки и знаех точно в коя минута покрай чия къща минаваха. Следвах сълзите на майка ми и думите на свещеника с отчаяната надежда, че всичко това беше лош сън. Но когато дойде страшният момент в 11 часа и земята прибра завинаги онзи, който ми беше дал живот, внезапно се почувствувах смазващо безсилен. Защото истината беше, че нито аз, нито брат ми, нито жените ни, нито децата ни бяхме там, където трябваше да бъдем. В течение на толкова години ние не можехме да го видим, нито нему беше позволено да види нас. През всичките тези години той живя с надеждата за тази среща, която никога не стана. И чувството за непоносимост дойде у мен в момента, когато си представих колко ужасно обезправен се е почувствувал той в дните, преди да настъпи краят. Тъкмо мислейки за това обезправяване, за това отричане, ако щете оплюване на най-разбираеми и уважавани човешки копнежи, аз разпознах точно същото чувство, което неизбежно ме изхвърли зад граница. Тук не ставаше дума за идеологически, политически или естетически различия, а за безогледното погазване на правата и чувствата на един обикновен българин. Баща ми беше типичният обикновен българин, един от ония милиони безименни, трудолюбиви и добросъвестни българи със старомодните принципи за честност и достойнство. Той се опитваше да приеме по своему, да си обясни, да свикне със съдбовната обреченост на всички българи като него. Но онова, което той нито можеше да си обясни, нито да приеме, нито пък да свикне с него, беше забраната да се види с онези, в чиито жили тече неговата кръв. Той все пак помнеше, че беше роден свободен българин, и предчувствуваше, че ще умре крепостник.

Започнах със смъртта на баща ми като най-очевиден източник на чувството за непоносимост, което разполагаше с многобройни други и вероятно еднакво силни източници. За мен поне цялата атмосфера, всред която живеех в България, беше пропита от това същото чувство за непоносимост.

Беше неделя, 15 юни 1969 година. Според астролозите — съдбоносна за рибите година. В 11,30 заранта в Държавния сатиричен театър в София започна закритата премиера на пиесата ми „АЗ БЯХ ТОЙ“. В 11,30 вечерта бях в хотел „Екселсьор“ в Белград. Един от основните принципи, върху които бяха изградени всичките ми пиеси, беше този, че те се състояха само от 2 действия, като второто действие винаги отричаше първото. След всичко станало до днес мога да кажа, че тия 12 часа не бяха границата между две различни пиеси, а просто краят на първото и началото на второто действие на една и съща пиеса, която жанрово бих означил като „съвременна трагикомедия с фарсови интермедии“. На по-ясен език казано, „пиеса, където често пъти не знаеш дали да плачеш, дали да се смееш“.

Въпреки дългия път и прекараните преди това напрегнати часове, когато влязох в Белград, не чувствувах никаква умора. Възбудата ми от заранта, от раздялата с най-близките ми хора, от странната обиколка на София се беше превърнала в остра въпросителна към онова, което щеше да последва.

Не беше въпросът за съдбата на пиесата ми в Сатиричния театър. За мен и за всички беше ясно, че щяха да я спрат. В края на краищата театърът беше техен. Истинският въпрос беше за това, че аз никога не успях (въпреки опитите ми) да се идентифицирам с тях. Винаги усещах ясна предопределеност, която категорично определяше кое беше мое и кое беше тяхно. Нещо повече, често пъти тази разлика беше почти като разликата между огъня и водата — с двете възможни алтернативи на тяхната принудителна общност — или огънят да угасне, или водата да се изпари.

Закритата премиера беше насрочена от ръководството на театъра с две цели — да се разбере какво мислят властите и да се потърси подкрепата на публиката. Режисираше Методи Андонов, а титулярният режисьор Нейчо Попов дойде от болницата, за да гледа нашето представление. Горкият Нейчо, той продължаваше да вярва, че можеш да създадеш честна и остра сатира, без да засегнеш режим, който винаги е бил против каквато и да е съществена критика. За мен, а струва ми се и за Методи нямаше илюзии. От всички принципи, които някакво изкуство може да следва, най-невалиден е принципът: „И вълкът сит, и агнето цяло.“ А в голямата литература, в голямото изкуство принципът неотменно е бил: „Или вълкът, или агнето.“

Реакцията на публиката надмина и най-добрите ни очаквания. Парцалев беше великолепен и залата се тресеше от смях. Но колкото по смешно ставаше първо действие, толкова по-мрачни бяха някои лица в салона. > В антракта към мене си проби път известен полковник от Държавна сигурност.

„Абе — каза той, — ти каква чешка пиеса си написал?“

Отговорих му, че пиесата е българска, и отминах. После дойде Стефан Цанев, който беше драматург на театъра, и ми каза, че след представлението ще има заседание на съвета заедно с хора от Комитета, за да се реши съдбата на спектакъла. Казах му, че не желая да присъствам на заседанието, защото знаех накъде отиваха нещата. Помолих го да ме представлява. Краят на закритата премиера беше изпратен от публиката със силни аплодисменти. Отвън, на тротоара, баща ми, който гледа пиесата, ми каза:

„Ще береш ядове с тая пиеса!“

Отидох да обядвам в Руския клуб. Междувременно от три месеца имах паспорт и виза за Италия, но все отлагах да замина заради пиесата. Все пак бях решил да тръгна тези дни. Към два часа и половина Стефан дойде от съвета и каза, че нещата са много зле. Пиесата засега се спираше. Той изглеждаше потиснат, но твърд. После в клуба влезе един от моите по-важни приятели. Той ме извика настрана и ме попита:

— Паспортът и визата ти в ред ли са?

— Да — отвърнах.

— Тогава — каза той — съветвам те да се махнеш веднага. Струва ми се, че утре ще има разправии за днешното представление и може и да не пътуваш. Разкарай се за месец-два, всяко чудо за три дни!

Отидох у дома да взема някакъв багаж. Баща ми и майка ми ме изпратиха до колата. Казах им, че след няколко седмици ще се видим. И тръгнах. Стигнах до околовръстния път. Току-що беше се излял пороен летен дъжд и когато облаците отминаха, небето над Витоша и цялата буйна зеленина навред блеснаха под слънцето. Изведнъж инстинктивно реших, вместо да се отправя по прекия път към Калотина, да обиколя цяла София по околовръстния път. Колата вървеше по съхнещия асфалт и всичко наоколо ми изглеждаше странно и неописуемо красиво. Безмилостно красиво. Като че природата беше решила да ми покаже безценното богатство на една земя, която бях обречен да загубя. Може би осъдените на смърт посрещат последния изгрев на слънцето с това нечовешки дълго чувство, че виждат всичко за последен път.

„Гледай! Никога повече не ще видиш тази земя, тази природа!“ — крещеше у мен издевателски глас.

Нищо не бях решил. Едно от малкото неща, на които животът ме беше научил, беше да не взимам предварителни решения, а да оставя нещата да се решат по собствената си логика. Но този път, обикаляйки София, чувствувах, че решението е било вече взето — от ангелите или от дяволите, които ръководеха съдбата ми.

Около шест и нещо бях на границата. Всички служители и митничари се бяха струпали да гледат по телевизията мача за световно първенство между България и Полша. Дежурният офицер ме позна и най-любезно ме покани да се присъединя към тях и да гледам мача. Извиних се, че бързам. После, отвъд югославската бариера, спрях край някаква ливада. Погледнах назад към България и ми се стори, че тъкмо природната хубост изостряше още повече чувството за непоносимост спрямо грозния живот, който лично аз и мнозина като мен трябваше да живеят. Като че природа, история и национален дух бяха установили твърде ясен критерий за красиво и грозно. Почувствувах, че не можех повече да понасям атмосферата, в която живеех, работата, която вършех, отношенията, в които се намирах. Непоносимост колкото спрямо външния свят, толкова и спрямо себе си. Помислих си, че от много години не бях се радвал на нищо, че всичко беше не само предварително отровено, но и обречено да бъде отровено от това чувство за непоносимост. Ако вие сте имали някаква идея за себе си, ако сте си мислили за едно, а откривате как бавно и безпощадно се превръщате в нещо съвсем друго, тогава вероятно настъпва мигът, в който искате да счупите или огледалото, или главата си. Чисто нравствено, това беше усещане за двойна подлост — и спрямо другите, и спрямо себе си. Извън нравствено — това беше усещане за безизходица.

Разхождайки се из нощния Белград, аз си мислех, че беше наистина невъзможно за мен да остана да живея в България и да бъда себе си. Самото живеене в страната представляваше безкрайна верига от компромиси. Дори борбата срещу компромисите беше компромисна. Нивото на отношенията между общество и индивид беше извънредно низко. И старият закон, че човек постепенно възприема чертите на онова, срещу което се бори — ми се струваше, че действува безпогрешно. Все по-често откривах у себе си (макар и с обратен знак) същите елементи на примитивност, инстинктивност, безчувственост и дори безогледност, присъщи на хората, които ненавиждах. За разлика от мнозина, които съзнаваха, че с тях ставаше същото, но вярваха, че това беше временно, че нещата щяха да се оправят, аз нямах никакви илюзии, че по отношение на мен нещата бяха поправими. Може би моето чувство беше по-себично, може би бях прекалено зает със собственото раздвоение.

Затова тук не става и въпрос за проявена гражданска честност или доблест, а само за собствено чувство за непоносимост. Ако аз притежавах истинско чувство за гражданска честност и доблест, най-последователният му израз би бил да си стоя в България и да се опитвам да се боря оттам, както правят далече по-храбри, по-честни и по-доблестни от мен хора.

В процеса на тези репортажи аз се старах с най-голямо усилие да дам точна и обективна картина на живота, чийто свидетел бях. Аз съзнавах моето огромно предимство пред писателите, които живеят в България — това, че никой не ме направляваше или пък ограничаваше при писането на репортажите — и се опитах да кажа онова, което много от тях биха искали да кажат. Все пак аз бях активен участник в този живот и това би могло да бъде обяснение, ако някъде моята емоционалност е засенчила обективността.

КРАЙ