ПРАЗНИТЕ МЕСТА НА МИСЛИТЕ

> НА УЧИЛИЩЕ — УЧЕНИЦИТЕ

Застанал съм в средата на директорската стая и се старая да бъда сдържан и внимателен в отговорите си. Директора го няма. Вместо него пред мен са двама души, за които моят ученик Коки би казал: „Тия ще ги познаеш още от Халите кои са!“
Единият, около 35-годишен, с уморено, бледо лице и воднисти очи, облечен в грозен бозав костюм, се бе представил като старши лейтенант Стоянов от Четвърто районно управление. Другият е по-млад, с остри черти и сякаш още по-остри тъмни очи. Той е помощникът, който знае своето място и мрачният израз на лицето му подчертава, че отдава най-сериозно внимание на думите на началника си. Старши лейтенантът се взира в мене, като че се опитва да отгатне що за човек съм. Помощникът следи лицето на началника си, за да приеме автоматически неговата преценка.
Причината за моята неочаквана среща с тях е… един виц за Сталин. Пет години по-рано същият виц би ми струвал безкрайно скъпо, но сега Сталин е развенчай, Варна се казва отново Варна, дори Сталинград се казва Волгоград и ехото на песента „За Сталин живеем, за Сталин ще умрем“ изглежда е напуснало пределите на Слънчевата система. Стоянов иска да знае защо съм разказал вица в клас. А аз искам да знам кой е донесъл. Втриса ме, като си помисля, че някое от момчетата и момичетата, към които бях толкова привързан, е направило донос. Кой е направил това?
Стоянов е неузнаваемо мек, като че Държавна сигурност е станала отдел за ангели.
— Аз разбирам — казва той, — че човек може да е огорчен от някои неща в миналото… но защо трябва да се говори за това на подрастващото поколение?
— Защото трябва да знаят! — отвръщам аз.
— Но това не е вашата работа! — леко повишава тон той. — Вие сте изпратен тука, за да преподавате вашата специалност, а не да им говорите за Сталин!
Изведнъж ми се струва, че този Стоянов, с целия си учтив тон, е заклет сталинист, че той спазва формата, която му е наложена от несигурното време, и че с удоволствие би ми дал да разбера колко струва волността да се хвърля кал срещу бившия най-велик, най-гениален водач, баща и учител на… всички като него.
Но старши лейтенантът не отива по-далече от предупреждението да си гледам инженерските науки и да не си позволявам коментарии, за които никой не ме е упълномощил.
„Мисля, че се разбрахме!“ — казва той многозначително. Неговият помощник ми отправя още един от своите погледи, пълни с мрачни обещания.
В коридора ме посреща директорът, който тактично се бе изнизал. Подобни посещения явно не са по вкуса му. Той ме отвежда до прозореца и със стиснати зъби ми казва:
— Вие забравяте, че преподавате на 17-годишни! Те не са деца! Те знаят много добре какво правят!
Това е глух упрек срещу моето неблагоразумие да общувам с курсистите по-скоро като приятел, отколкото като учител.
— Аз ви съветвам — добавя той — да спазвате разстоянието! Видяхте какво могат да направят!
Все още не мога да-повярвам, че някой е донесъл. Все още искам да мисля, че случайно е стигнало до Държавна сигурност. Когато влизам в клас, обзема ме неприятен трепет, сякаш ми предстои среща с група подлеци. Движейки се от вратата към катедрата, чувствувам, че тишината е по-категорична от друг път. Казвам им да седнат, проверявам ги набързо, без да погледна когото и да е, и преминавам към урока. Няма ги обичайните ни шеги за деня, коментарии за мачове и филми или някакви техни подвизи. Вместо това пиша на черната дъска твърде прозаична задача за изчисляване устойчивостта на високотемпературни пещи.
Но това, което ме изненадва, е, че те не възразяват срещу предложените от мен нови отношения. Те не обелват нито дума, не покашлюват, дори не се въртят на чиновете си. И сега разбирам, че те вече ЗНАЯТ за посещението на Стоянов и колегата му. И вероятно знаят за какво сме разговаряли. И тъкмо защото знаят, те гузно приемат тишината и се захващат да решават задачата с несвойствено усърдие.
Докато пишат в тетрадките си, аз се движа между чиновете и пак се питам кой от тях е доносчикът и какво го е накарало да стори това? Не мога да приема, че причината е някакво дребно ученическо отмъщение за несправедлива бележка. Не в този клас. Моя собствен клас. Повече от две години ние бяхме вървели заедно. Познавах добре всеки един от тях — с родителите му, жилището, приятелите, наклонностите, детството и желанията за бъдещето… Момичетата са само три. Всички останали са момчета, почти мъже, някои на ръст колкото мен, други с добре наболи мустачки.
Когато поех курса, предишният му ръководител ми ги представи като „банда хулигани“, на които мястото им не било в училище, а в трудово-поправителен затвор. Всички колеги смятаха, че в училището отдавна не бе имало такъв букет от калпазани. Инженер Н. ме предупреди:
— Те са буйствуваща опасност! Между тях има една група от приятни, даже очарователни, умни и изобретателни… негодници!
Тогава видях красивото и мъжествено лице на Пепи, комуто казваха Бандерата. Пепи беше злият гений на курса. Почти винаги усмихнат, учтив и възпитан, той умело прикриваше своето презрение към света и възрастните и огромната си енергия за пакости. Той вече живееше пълнокръвен мъжки живот, пиеше порядъчно и дирижираше живота на курса според желанията си. До него стоеше мистериозната фигура на Чочо. Винаги добре облечен, с тъмни очила, с елегантни маниери и глас на отегчен английски лорд, който нормално изпълняваше коварни дипломатически мисии до директора. Третата фигура беше мъничкият, но много силен Коки, с нос като камба, защото той се боксираше в юношеския отбор на „Славия“ и специалността му беше да разбива носовете на другите. После идваше едно високо, замислено момче, комуто казваха „Вуйчо“, защото той защитаваше юридическата страна на техните подвизи. След това идваха половин дузина футболисти, които тайно, на полупрофесионални начала, играеха в отбора на шоколадената фабрика „Малчика“, един от друг по-темпераментни и необуздани, верни последователи на Пепи… Районният организатор на комсомола ми каза, че от тия типове никакви комсомолци няма да излязат. На една манифестация те бяха преминали под лозунга „Колкото хляб, толкова и сирене!“, бяха се били с милиционери на игрище „Левски“ и след като натупали органите на властта, ревнали с тарзановски гласове любимата фраза на Пепи: „Ела, мечко, изяж ме!“ Мнозина от тях много пъти бяха викани в милицията, предупреждавани, заплашвани, но в края на краищата винаги се намираше някакава връзка да ги извади от сериозно наказание. Те като че бяха в постоянна война с всички видове власти — учителска, родителска, обществена. (По-късно, в романа „МЪЖЕ“, аз използувах много от този материал.) Те ненавиждаха всякакъв вид поуки и поучавания, не можеха да понасят никакви идейни, литературни или морални лекции. В час по български език си събуваха обувките и започваха усърдно да си режат ноктите на краката, мъкнеха разни животни в класната стая, включително един папагал, вместо да разказват уроците си, ги пееха като литургии, постоянно се забъркваха в някакви любовни отношения с ученички от други училища. А когато бяха в повишено настроение, скачаха върху чиновете и бясно танцуваха в ритъма на въображаем туземски танц. Друг път ревяха до прегракване, имитирайки гласа на Луис Армстронг.
Те сякаш упорито се стараеха да не взимат живота на сериозно, или както Пепи ми изтърси веднъж: „Най-несериозното е да си сериозен!“
Политика, идеология, морал, литература за тях бяха понятия без стойности. И може би за да докажат това, те си служеха с невероятен техен език — съчетание от класически коньовичарски изрази и речника на съвременната улица. Първата фраза, която ми тръснаха, беше: „От вас тарабите, от нас — прескачането!“
Имаше няколко добре обосновани предложения за разтурянето на този курс и изключването на повечето от курсистите. Но единственото, което ги спаси, беше стъкларската им практика. Според майсторите при пещите и докладите от лятната практика те бяха великолепни стъклари. Точно това, от което индустрията имаше най-голяма нужда. И това им качество бе прието като надежда за тяхното „поправяне“. Те наистина хранеха искрено уважение към произвеждането, към правенето на неща с техните собствени ръце, към умението те да бъдат по-трайни и по-красиви. Техните преценки за колегите преподаватели бяха безпогрешни. Най-много уважаваха Пеев и презираха тия от колегите, които като говорели, „правели течение“.
Единственият ми изход като техен курсов ръководител беше да не им обявявам война, а тъкмо напротив — да се присъединя към тях. Това беше по-скоро инстинктивно решение, защото въпреки всичко техният стремеж към независимост ми харесваше. Всички пакости, които правеха, бяха повече или по-малко израз на този стремеж, сякаш те предчувствуваха какво ги чака и се опитваха детински да се противопоставят на сивото, обезцветяващо бъдеще: дълга казармена служба, следвана от убийствената температура край пещите, от борба за жилище, семейство, пари…
Аз тръгнах с тях по кина, по мачове, по екскурзии, танцови забави, „купони“, обядвах и вечерях с някои от тях и по-късно можех да твърдя, че тяхната разюзданост и пакостничество бяха на повърхността, че зад всичко стоеше именно това чисто и свежо чувство за независимост. Поведението им поне привидно се пооправи. За мой хатър те се постараха да се въздържат от прекалени демонстрации, а освен това аз им създавах толкова работа, че май не им оставаше време. И тъкмо когато можех да си мисля, че съм успял да направя нещо, дойде тази история с вица за Сталин и посещението на Държавна сигурност…
Минавам за кой ли път между чиновете и си припомням колко много тайни има между мен и тях и колко внимателни бяха всички с чуждите тайни. Бях им разказал някои не особено красиви неща за себе си. И в замяна те ми бяха доверили на четири очи свои съкровени неща. Двама искаха да бягат зад граница… за да видели света. Друг възнамеряваше да се захване с черна борса на часовници. Четвърти за отмъщение искаше да обезчести дъщерята на важен другар. Пети искаше да подпали вила, принадлежаща на някой, който се подиграл с майка му… и т.н. Неприятностите, предназначени за хората, които мразеха, те наричаха „кюфтенца“.
— Ах какви кюфтенца съм им приготвил! — провикваше се Пепи. Сега излизаше, че бяха приготвили „кюфтенца“ и за мен.
Изключвам напълно възможността доносът да е бил направен по идейни причини. Между тях има деца на комунисти, но нито един от тях не изповядва някаква привързаност към политическата религия на деня. Когато произнасят думите „партия“ или „комсомол“, те се подсмиват. Всеизвестен беше един коварен диалог на Пепи с колегата Б.
— Но вие сте комунист, нали?
— Да — бе отвърнал Б.
— А можете ли да мислите като комунист?
— Разбира се, че мога! — гордо бе декларирал Б.
— Винаги, през цялото време, без да се уморявате…? — нахално бе продължил Пепи, усмихнат като самата невинност, докато курсът се тресял от смях.
Б. неудържимо бе избухнал.
Те чувствуваха, че е опасно да се играе с политиката, и отбягваха политическите теми, или поне, командувани от инстинкта за самосъхранение, не ги разискваха гласно. Те бяха все още много неопитни, за да съзрат изгодите, които прегръщането на партийната линия би им предложило. От друга страна, това вероятно беше смятано за израз на конвенционалност, която би опетнила чувството им за независимост. Но безспорно те съзнаваха тайнствената мощ на партията, която витаеше отвъд прага на тяхната зрелост и която можеше да превърне „нищото“ в „нещо“. Те съзнаваха, че тази мощ можеше да предопредели съдбите им без оглед на способности, талант, лични качества. И й противопоставяха една от своите чудновати измислици, наречена, Господ знае защо, „японците“.
„Всичко ще се оправи, когато дойдат японците!“ — подхвърляха те. — „Ами трябва да питаме японците!“, „Пиши на японците!“.
Явно тези „японци“ нямаха нищо общо с жителите на Япония и по съдържание напомняха повече някои от Радичковите верблюди. Една сутрин Коки бе закъснял и на моя въпрос той отговори: „Чаках японците на Халите!“
Другарите му нададоха гръмогласен рев…
Задачата, която им дадох, е решена. Повечето от тях са вдигнали глави и гледат някъде пред себе си. Отново се установява тягостна тишина. Не проговарям нито дума. Отивам при катедрата, сядам и ги гледам в упор. Почти всеки отбягва погледа ми. Чувствувам как тишината сякаш започва да изтънява, как ще се скъса в един момент, за да гръмне някаква експлозия.
Експлозията не закъснява, но идва оттам, откъдето най-малко я чакам. Едно от физически най-слабите, кротки и тихи момчета, Недко, който седи на третия чин вляво, започва да хълца на глас. Целият клас е устремил очи към него. После разбирам, че през цялото време те упорито са гледали в него. Думите и сълзите му сякаш се смесват и го задавят. Той започва с някакво разпокъсано и много мокро „извинявайте… извинявайте…“.
— Кажи точно какво си направил! — извиква силно някой зад него.
Недко разказва и цялото му тяло играе. Той отдавна се съгласил да казва на другаря Б. за всичко, което става в курса. Съгласил се, защото другарят Б. му обещал, че идната година при разпределението ще го остави на работа в София. И този път той искал да не каже за вица… но не можел да лъже. (Това най-много ме поразява — че той не може да лъже.) Разбрал какво е сторил, когато другарят Б. го завел в районното управление, за да разкаже там отново всичко…
Когато той завършва разказа си и молейки отново за извинение, сяда на мястото си, атмосферата сякаш става още по-угнетителна. Просто не зная какво да им кажа, да замазвам ли постъпката на колегата Б., както повелява учителската етика, да омаловажа всичко и им кажа, че доносът не е нищо особено, или пък, против всякакъв разум, да ги предупредя, че това е само началото на живота, който ги чака. Нямам нито кураж, нито сила да кажа дори една дума. Вместо това чувам звънеца за междучасието и с него гласа на Вуйчо:
„Тия японци много се бавят!“


> ПОНЕДЕЛНИК ВЕЧЕР

Понеделник вечер. Денят за партийнополитическа просвета. В живота на почти всеки български гражданин върви дълга сива нишка от понеделнишки вечери. Дълга, защото това са наистина най-дългите часове през седмицата. Сива, защото човек едва ли може да си спомни разликата между една понеделнишка вечер и друга понеделнишка вечер.
В паметта ми се появяват една след друга картини, чието подобие ме смущава, сякаш всеки понеделник вечер животът някак е спрял в мъртва точка за час или два, като че инстинктът за самосъхранение е приспивал съзнанието, за да го спаси от седмичната словесна баня.
Ето, виждам себе си, седнал в стола на предприятието, заобиколен от работници и работнички, току-що свалили дочените си престилки и отпуснали натежалите от умора тела върху скърцащите столове. Срещу нас е Тодор, който бе портиер на районния комитет на партията, но ни бе изпратен, за да подсили партийното ядро. Той е висок, мустакат, с тъмни очи, в които винаги блести съзнание за собствената важност. Тодор наистина вярва, че ако той не е на земята, животът ще се свърши. И във всичко, което прави, се чувствува това му убеждение. Той е с четвърто отделение образование, макар самоувереността му да е на човек с два доктората. Но самоувереността не му помага, когато говори, защото заеква, спира се често, за да намери правилната дума, но още по-често тя му се изплъзва и мисълта му увисва в някакво „Ъъъъ!“.
Тази вечер Тодор провежда задължителната политическа информация и темата е „Западногерманският реваншизъм и въпросът за Берлин“. Такава е уводната статия на „Работническо дело“ и обикновено политическата информация се състои в разглеждане на уводната статия. В тази просветна дейност участвуваме всички, които не сме ангажирани в други подобни дейности. Едновременно в предприятието действуват няколко кръжока. Изучаване историята на съветската комунистическа партия, на Българската комунистическа партия и биографията на Георги Димитров. До неотдавна всички бяхме минали по няколко пъти изучаването на биографията на другаря Сталин. Добре, ама сега излезе, че той не заслужавал да му се изучава биографията, и ние, които знаехме наизуст живота на Йосиф Джугашвили, се чудехме какво да правим със знанията си.
Когато районният инструктор ни каза, че повече няма да се изучава биографията на другаря Сталин, Тошко от металното го запита:
— Сигурен ли сте, другарю…? И другарят се обърка.
— Ами засега… — каза той — така е решено…
— Щото… — продължи Тошко — аз много обичах биографията на другаря Сталин… Животът му беше толкова поучителен… и добър за подражание…
Човекът от района не знаеше как да реагира. Все пак намери кураж и каза:
— Ние решихме, че е по-добре да изучаваме нашите родни герои и водачи!
— Тогава защо да не изучаваме биографията на Христо Ботев? — попита друг, чиито намерения също не бяха много чисти.
— Има време и за Ботев, другари. Ще стигнем и до Ботев! — каза инструкторът.
И така, докато по-прилежните от нас сега слушат и разискват партийната история и биографията на любимия вожд на българския народ, ние сме погълнати от пелтечещия глас на Тодор, който ни обяснява как и защо „мръсните ръце на германския реваншизъм посягат към Берлин“.
— Кой превзе Берлин? Те или ние? — пита Тодор и се удря по гърдите, като че той собственоръчно е забил знамето върху Бранденбургската врата.
Никой не му отговаря на въпроса. До мен Надка плете вълнени чорапи за детето си. Виждам я как оформя петата на чорапа и изцяло е погълната от работата си. Преди това тя ми беше казала, че се надява да свърши чорапа, понеже ораторът е Тодор и с пелтеченето си щял да продължи два часа. От другата страна на Надка бай Стоян се е отпуснал на стола и спи с отворена уста. Цял ден бе разтоварвал материал и едва стоеше на краката си от умора. После виждам Станка, която е вперила очи пред себе си и вероятно се намира на милион километри разстояние от Берлин. Мъжът й я бе оставил и оттогава тя някак стана много мълчалива и вглъбена в себе си. Млада и хубава жена, само на 28 години. На първия стол, точно срещу докладчика, е седнал бай Дикран, шейсетгодишен арменец, дърводелец, с чудесно чувство за хумор. Сега смешното му лице се е свило в почти болезнена сериозност и е устремил блестящи очи към Тодор. Той бе казал на Минко: „Днеска ще фиксирам Тодор, да видим какво ще стане!“
Човек не може да не се засмее на позата на Дикран. Знам, че той умира от желание да ръкопляска, но все още не може да изварди подходящ момент. Тодор казва:
„Реваншистите показват хищните си зъби…“
Ръкопляска ли се на „хищни зъби“? От лявата ми страна забелязвам, че нашата хубава секретарка Рени се опитва да флиртува с новия плановик. Тя му отправя многозначителни погледи, а той се черви и се преструва, че слуша. На бас, че ако някой запита Рени за какво говори докладчикът, едва ли би отгатнала. Тя е един от големите майстори на манкирането от понеделнишките вечери, но този път не мина. Въобще цялото събиране на хората през деня бе твърде категорично и заплашително. Понеже районът установил, че „посещаемостта“ на политпросветата не била задоволителна, днес отговорните другари хванаха всеки срещу подпис. Тодор бе твърд и брутален.
„Ще има проверка от района!“ — каза той. И когато Парашкева, която имаше две малки деца, оставени у дома, писна, че едното от тях не е добре, Тодор отвърна: „Щом си могла да дойдеш на работа, ще седиш! Който иска да работи, ще стои и на политпросвета!“
И това беше най-силният им довод. Всеки знаеше, че ако не дойде, това се записваше и ако не го уволнят, защото все пак за такива работи не можеше да се уволнява, то неучастието му в политическата просвета тежеше като неизтриваемо петно при цялата му кариера в предприятието. Колко пъти отказваха да дадат ударнически звания и пари на добри работници само заради такива отсъствия. Колко пъти при повишаване на разряд или на длъжност отсъствията се вземаха предвид и т.н. Изобщо имаше много начини за наказване на непослушните. Всички знаеха това.
„Германският реваншизъм — продължава Тодор — иска да върне колелото на историята назад към терора на гестапо, към поробването на работническата класа, към унищожаването на свободата и демокрацията…“
Тази масова политическа просвета започна още когато бях в политехниката. Малко след национализацията през 1947 година по линия на младежката студентска организация ни бе казано, че ТРЯБВА да участвуваме в този невероятен за тогавашните ни разбирания вид кръжоци. Малко по-късно, със започването на студентските чистки, участието в кръжоците по изучаването на биографиите на Сталин и Димитров или краткия курс по история на ВКП (б) се оказа решаващ фактор в политическата биография на всеки студент. Някак много набързо, като пилци, ние бяхме натикани в тези понеделнишки вечери, където разни докладчици с умиление и възторг ни разказваха какъв приказно добър, мъжествен, красив, умен и великодушен човек е бил другарят Сталин и как още тогава, когато бил малко момче, той изпъквал високо над младежи и възрастни със смайващата си гениалност.
Ние бяхме студенти инженери, хора на точните науки, и подобни романтични словоизлияния някак основно противоречаха на научната атмосфера. Но трябваше да ги приемем, защото отгоре на всичко ни изпитваха. Аз мисля, че от тези кръжоци започна болестта на цитатничеството. Просто кръжочниците заучаваха наизуст разни пасажи и ги ръсеха навсякъде, където им потрябваше. Почти не си спомням изказване в политехниката, слово, доклад или какво да е словесно проявление, без да се каже „Както ни учи другарят…“ или „Както казва другарят…“.
По-късно навсякъде, където съм бил на работа, едни от първите другари, които пристигаха при мене, бяха отговорниците по партийната просвета.
— В какъв кръжок искаш да участвуваш?
Аз поглеждах кръжочното меню и разговорът протичаше горе-долу така:
— Биографията на Георги Димитров съм я учил 11 пъти!
— Брей!
— Историята на съветската комунистическа партия — седем пъти!
— Ама коя история? Новата или старата?
— И двете.
— Добре, ама коя повече си учил?
— Старата.
— Значи трябва сега здраво да научиш новата… Всеки понеделник веднага след работа…!
— Ами аз имам всеки понеделник урок по френски!
— Не може — казва той. — В понеделник вечер не можеш да учиш ни френски, ни немски, ни български! Премести си уроците друг ден! А понеделник вечер знаеш за какво е!
В първите години насилственото посещение на разните форми на политическа просвета бе преследвано с фанатизъм. Имаше агитпропчици и разни други просветители като нашия партиен секретар Киро, които смятаха участието на хората в тия работи за върховен дълг, а кръшкачите — за вражески агенти и предатели. После този фанатизъм се усили още повече, когато в партията нахлу вълната на интересчиите, които, разбира се, се опитаха да бъдат „по католици от папата“ и тогава беше невъзможно човек да се откачи от тези задължения. Всичко живо, което познавах наоколо, запълваше своята понеделник вечер с такова мероприятие, което, като случая с нашия Тодор, ужасно напомняше на „словесното“, дето фелдфебелът произнася пред ротата. За хора като Киро и Тодор тази активност беше много важна именно защото в продължение на час или два им даваше възможност да бъдат център на внимание, да приказват. В обикновения живот едва ли някой би седнал сериозно да разговаря с двамата по каквито и да е обществени въпроси. В часовете по политическа просвета те бяха в стихията си. Но Киро беше далеч по-интересен. Той говореше с абсолютна категоричност и явно възприемаше уводната статия на партийния вестник, както истинските християни възприемат десетте божи заповеди. За него нито една дума не подлежеше на съмнение и всичко беше така, както беше написано. Фанатичният му тон и невъобразимата смесица от партиен речник плюс шопско-цигански диалект превръщаха и най-сериозната тема в жив каламбур. Твърде често Киро се отклоняваше от уводната статия и започваше да ни обяснява световните събития със свои думи:
— Сега империализмо прави сичко да ни отклонява вниманието. Тия дни американски учени казали, че видели да летат по небето некакви чинии! Може и паници да са биле, другари! И трудещите се в Америка гледат ли, гледат нагоре… и не виждат какви магии стават доле, по земята! Те това се казва диверсия!
Нито Киро, нито Тодор се смущаваха, че между техните слушатели имаше и хора с по две университетски образования.
Впоследствие фанатизмът в политическата просвета значително изчезна и понеделнишките вечери станаха доста формални. Работата по организирането и провеждането им обикновено се възлагаше на някой по-популярен и уважаван колега, който, когато агитираше за посещение, обикновено апелираше към приятелските чувства.
„Братле, и ти, и аз знаем, че всичко това е една глупост и половина, но така е наредено. И ако ние не го направим, ще ни пратят някой отвън да ни организира и тогава няма кръшкане.“
В „Стинд“ работниците, които трябваше да участвуват в кръжоците, поставиха едно условие: да си носят пиене и да си посръбват по време на беседата. В едно от външнотърговските предприятия бе въведен нов елемент в допълнение на политиката: забавна и танцова музика, и т.н.
Но освен по линия на предприятия и учреждения партийната просвета се провеждаше масово из кварталните и селските организации на Отечествения фронт. Всяка година някъде през септември вестниците обявяваха тържествено началото на новата учебна отечественофронтовска година. Тя засягаше главно пенсионерите, дядовците и бабите. В отечественофронтовските понеделници имаше по-голямо разнообразие, като например „колективен прочит на книга“ с разисквания или колективно посещение на кино, театър, опера, също с разисквания. Книгата, разбира се, беше политически най-правоверната. Бил съм на колективен прочит на романа на Василий Ажаев „Далеч от Москва“, на романа на Емил Коралов за Септемврийското въстание и на романа на Андрей Гуляшки „Златното руно“… Но моите преживявания не могат да се сравнят с тия на домашните ми. Баба ми, Бог да я прости, изкара цели три кръжока по марксизъм-ленинизъм, а дядо ми на 80 години трябваше да посещава кръжок по атеизъм. Майка ми и жените от махалата се събираха да четат на глас романи, а нашият съсед бай Кольо, който имаше частен бик и не искаше клиентите кравари да злоупотребяват с него, казваше:
— Нема го бико!
— Ами къде е отишъл бе, бай Кольо?
— Требе да е на кръжок. Днеска е понеделник!…
Най-после нашият докладчик Тодор завършва. Той заявява, че докато ние сме на земята, германските реваншисти „нема“ да сложат ръка на Берлин. След това изпотен, но със съзнание за отлично изпълнен дълг избърсва мустаците си и се тръшва на стола. После председателствуващият пита за изказвания. Отвръща му пълна тишина. Оттук нататък всичко върви по ноти. Той ще ни подкани три пъти и никой няма да стане. Всеки знае, че ако иска всички да го намразят и жените да не му говорят със седмици, може да стане и да се изкаже, като даде повод на Тодор да ни държи още половин час. А кръжочниците вече са „на педал“ и само чакат председателствуващият да каже: „Ами като няма изказвания, да благодарим на другаря Тодор Тодоров и да си вървим!“
Сега Дикран ръкопляска шумно и ние се втурваме към вратата.
Час или два от времето на нашия живот е отнето. Всеки понеделник вечер. Ако се сметне, че четири милиона души или дори два милиона са заставени да губят това време, икономистите биха се ужасили. Защото истината е, че никой нищо не е научил по тия кръжоци. Всичко е било да се отбие номерът, за да ти е мирна главата.
„Абе виж какво — казва един от моите колеги, с когото бързаме към автобусната спирка, — ако рекат да ни накарат да научим наизуст и телефонния указател, мислиш ли, че няма да го научим? Ще го научим, та пушек ще се дига! Каквото ти свирят, това ще играещ! Музиката е тяхна, а краката са твои!“


> ВЕЛИКДЕН КРАЙ „АЛЕКСАНДЪР НЕВСКИ“

Вечерта на Велика събота. Приятели се изтърсват у дома и предлагат да отидем на площад „Александър Невски“, за да видим дали нещо ще се случи. Нито един от нас не изглежда религиозен и намерението ни е продиктувано от чисто любопитство, плюс може би тайното желание да подразним органите на властта.
„На бас, че тази година ще има много свят! — казва Цветан и добавя. — Тая глупост, дето я изработиха миналата година, сега ще докара пет пъти повече хора!“
Всички знаем за произшествието, което бе станало в самата църква „Александър Невски“ по време на миналогодишната великденска служба. Инициативата принадлежеше на някакъв новоиздигнал се партиен или милиционерски шеф, който се бил уплашил от нарастващия брой млади хора, стекли се в църквата. Според други слухове идеята за покушение срещу великденската служба излязла от Съветското посолство, от чиито прозорци масовото стичане на народ към църквата изглеждало като явна антисъветска демонстрация. Тогава по линия на Държавна сигурност бил формиран нещо като щурмов отряд от комсомолски активисти, главно студенти, които специално били обучени в хулиганско поведение. Те влезли в църквата и с викове, смях, подигравки, блъскане и обиждане на присъствуващите граждани целели да разстроят самата служба. Връх на изстъплението им било, когато обсипали свещениците с яйца и разни други предмети и предизвикали сбивания с богомолците. Така или иначе, целта им била постигната. Патриархът повикал милицията, която вече напълно готова чакала по околните улички. И, разбира се, нахлулите милиционери арестували огромен брой млади хора и ги натикали в камионетките. Час по-късно комсомолските хулигани си отишли спокойно по домовете, а напълно невинни младежи били подложени на яко обработване, за да не посмеят втори път да стъпят на великденска служба. Но в резултат на тази най-груба провокация, организирана от режима срещу църквата, се стигна до последствия, които недвусмислено показаха колко предвидливо всичко това е било планирано. Властта обяви, че църквата имала нужда от нейната защита и че по време на големи църковни служби като великденската богомолците в църквата трябва да бъдат допускани само със специални пропуски, издавани само на доказани християни. Бе забранено да се дават пропуски изобщо на млади хора, като че християнската религия можеше да се изповядва само от граждани над 70 години. Беше наистина странно човек да слуша, че милицията категоризира злосторниците на великденската служба като политически неопределени „младежи хулигани“, когато това бяха нейни собствени агенти провокатори. Впоследствие студенти от софийския университет в разговори на четири очи признаха пред мен как са били организирани, за да вземат участие във великденската акция на площад „Александър Невски“.
Не може да има съмнение, че тази акция има ефекта на бумеранг и по-късно от тези разни партийни среди се чуваше, че това е било квадратна милиционерска глупост. Още на другия ден започна масов прилив към църквите из цяла София. Слухът за това, което бе станало в „Александър Невски“, предизвика всеобщо възмущение и дори разпали отдавна загаснали религиозни чувства. Мисля, че от гледна точка на религията не би могло да има по-желателно събитие, което да възвърне вниманието на хората към църквата. До тази провокация българските граждани в огромното си мнозинство гледаха на християнската религия по-скоро като на кръвна традиция, отколкото като на източник на вяра. Прекалено много страшни и, жестоки неща бяха минали през главите им, за да оставят вярата им неразклатена. Според мен религиозният фанатизъм и изобщо фанатизмът никога не е бил част от българския народен характер. Ако човек погледне църковните борби от миналия век, ще види, че те не са били толкова стремеж към установяване на по-близък контакт с Бога, колкото израз на борбата за независимост.
И аз си мисля, че точно същата картина можеше да се наблюдава в България век по-късно. Все повече и повече хора започнаха да влизат в църквите не толкова като израз на християнска вяра, колкото като израз на желанието да покажат своята независимост от атеистичните канони на режима. Но вече влезли в църквите, хората откриваха внезапно мистичната привлекателност на един свят, където човек може да намери уединение от грозния шум на делничния живот. Като че атмосферата на църквата с полумрака, светлината на свещите и красиво повяхналите образи на светците, с нестройния църковен хор и речитатива на свещеника приканваха към смирение и вглъбеност. Хората откриваха, че маймунските крясъци на живота отвън им бяха отнели тихата красота на вглъбяването, чрез което човек дири истината за себе си и своя живот. Спомням си какво впечатление направи църквата на една известна партийна другарка, когато двамата от любопитство влязохме по време на служба. Свещеникът четеше осемнайсетата глава от Евангелието на Матея и каза:
„Тогава Петър дойде при него и каза, Господи, колко пъти трябва да прощавам на моя брат, който греши спрямо мен? До седем пъти? И Исус се обърна към него и му каза, аз не ти казах до седем пъти, но до седемдесет пъти по седем.“
Тези думи втресоха моята позната. Тя излезе навън силно развълнувана и повтаряше: „А защо аз не мога да простя дори един път!“
По-късно тази именно партийна другарка стана редовен посетител на църквата, което бе изтълкувано от близките й като интелигентски каприз.
Така че, погледнато по-дълбоко, провокацията навръх Великден не беше без своите основания. След безмилостната сталинска зима, когато цяла България представляваше гробищно мъртвило, интересът към църквата започна да се възражда. И в началото на шейсетте години все повече млади хора започнаха да ходят на църква. Баба ми и нейните връстнички от махалата се ядосваха една неделя, че от млади не могли да си намерят удобно място в църквата. Но това беше по-скоро израз на тяхното задоволство, че младите ходеха на църква. Аз лично знам няколко случая на хора с комунистически убеждения, които някак напълно неочаквано се обърнаха към религията, като че търсеха жизнено важен отговор именно от нея. Никога няма да забравя, когато една нощ, разхождайки се по булевард „Ленин“ с един от тези другари, той внезапно ме запита какво точно е искал да каже Паскал, когато е писал, че без Бога човек е абсолютен самотник. Ако този гражданин ми беше предложил участие в конспирация за събаряне на властта, по-малко бих се изненадал. Моето учудване беше още по-голямо, когато той говори надълго за връзката между Бог и Смисъл и Бог и Любов.
Всеки може да си представи, че ако един убеден и начетен марксист можеше да обърне очи към църквата, то какво би било отношението на масата хора, които не бяха обвързани здраво с идеологически догми. Все повече хора из страната започнаха да прибягват до църквата за най-тържествените и най-важни моменти в техния живот — кръщаването, сватбата, погребението. Може би това съвпадна донякъде с официално провежданата вече линия на укрепване на националното съзнание, зад която, разбира се, стояха точно обратните цели. Започна да става даже и модно да се ходи на църква и да се прибягва до услугите на свещениците. Едно от доказателствата за този процес бе силният култ към иконите — не само като материална скъпоценност, но и като израз на фаталистично религиозно чувство. В продължение на цяло десетилетие софийската интелигенция ограбваше или купуваше иконите, на всяка местна църквица или параклис. Твърде малко са онези софийски интелектуалци днес, които нямат по домовете си окачени скъпи или редки икони. Друго доказателство беше религиозната музика. Плочите с руски и български литургии и църковни пения бяха търсени далеч повече от най-модните плочи естрадна музика. По-късно църковната музика на хора на „Александър Невски“ и особено изпълненията на хора „Йоан Кукузел“ бяха едни от най-популярните из цялата страна. Ние се събирахме на такива вечери за слушане на църковна музика. Виждал съм мои приятели да тръпнат под звуците на „Достойно ест“ и да шепнат:
„Това е България! Истинската! Вечната!“
И това бяха духът и атмосферата, които трябваше да бъдат ударени с великденската провокация на организираните комсомолци хулигани.
Часът е единайсет, когато ние паркираме колите на улица „Аксаков“ и цялата компания се отправяме по „Цар Шишман“ към площада пред паметника на Цар Освободител. Вечерта е много приятна, топла, почти лятна. Навред гъмжи от народ, който се стича по посока на „Александър Невски“, и всичко изглежда с повишено настроение, празнично. Но едва навлезли в площада пред Народното събрание, ние виждаме милиционерския кордон, който прегражда пътя към църквата и пропуска само редки граждани, които размахват някакви бели листове. Разбрахме, че великденската служба тази вечер ще бъде само с покани.
„Ами за какво са тия покани? Как може да се ходи на църква с покани!“ — ядосва се някаква жена до нас.
Милиционерският лейтенант, който е шефът на кордона, се усмихва и казва: „Патриархо го е страх от верващите!“
Пред кордона се насъбира голяма тълпа, всред която разпознавам двама известни български кинорежисьори с жените си, няколко журналисти и театрални звезди, всред които се мярка познатата френска барета на Вили Цанков. Огромното мнозинство от хората наоколо са млади, между двайсет и трийсет години. Повечето от половината може би са жени. С нарастването на тълпата около кордона започва да се надига все по-голям шум. Друг милиционерски началник с голям чин, подполковник или полковник, минава покрай нас и с висок глас казва:
— Граждани, защо не си отидете! Религиозният празник не е за млади хора! Тия, които трябва да присъствуват, са поканени!
— Искаме да гледаме! — вика някой.
— Ти вярваш ли в Бога? — пита офицерът и сам отговаря. — Не вярваш! Тогава за какво си дошъл? Да правиш само калабалък! Граждани, да оставим религията за религиозните!
— Аз съм религиозен, другарю… — вика всред притисналата се тълпа някакъв възрастен човечец.
— Къде ти е поканата тогава? — пита той.
— Нямам покана… Не знаех, че трябвало покани… — и старецът си проправя път към милиционерския началник. Той трябва да е някъде около осемдесетте и се движи с голямо затруднение. Всички наоколо за миг притихват.
— Моля ви, пуснете ме! — казва старецът, като гледа умолително на всички страни, сякаш от нас зависи пускането му.
И сега тълпата се намесва. Отвсякъде се чуват гласове:
— Защо не го пуснете, другарю началник! Пуснете го човека! Виждате го какъв е! Пуснете го!
Милиционерският началник се двоуми, но все пак, изглежда, съобразява възможността да направи сделка с цялата тълпа:
— Добре — казва той. — Ще го пусна, но при едно условие: че вие ще се оттеглите зад паметника. Ако искате да стоите, стойте на тротоара! Съгласни ли сте!
— Дадено бе, мой човек! — вика някой — Само пусни стареца да иде на черква!
Драговолно и с повишен дух ние, повече от няколкостотин души, се оттегляме назад, а милиционерският началник пропуска стареца, който, накуцвайки, се отдалечава по посока на „Александър Невски“. Нямаме никакви шансове да се доберем дотам. Но никой не си отива. Хората стоят и сякаш стават все повече и повече. Някой предлага да се опитаме да минем от другата страна, откъм Художествената академия, даже да използуваме вратата на академията и да минем през вратата на игрището за баскетбол, което гледа точно срещу църквата. Уви, и този план пропада, защото милицията съобразително е блокирала вратата на академията. И точно когато се мотаем заедно с друга огромна тълпа между зданието на политехниката и това на академията, внезапно настъпва истинска тупурдия. Милиционерите, които стоят срещу нас, изведнъж се втурват наляво, по посока на пространството пред градинката срещу ректората. В далечината виждам, че там става някаква схватка. И после — човек да не вярва на очите си. Повече от двайсетина милиционери панически бягат през площада, следвани от група разярени момчета, едно от които размахва дърво. Чуват се пронизителни милиционерски свирки. Иззад църквата, откъм улица „11 август“, се втурва цяла рота милиционери, които се опитват да преградят пътя на бягащите си другари. После бързо дофучават няколко големи милиционерски камионетки. От другата страна на църквата става нещо, което не виждам. Оказва се, че десетина хлапета от Коньовица или „Хаджи Димитър“ влезли в кавга с кордона и когато милиционери се опитали да задържат едно от тях, другите се хвърлили напред и започнал бой. В суматохата хлапаците на бърза ръка набили милиционерите, които в голямата си част били страхливи и неопитни в такива боксови мачове. Приятел по-късно ми разказа как цялата тълпа там ревяла от възторг, като гледала как милиционерските фуражки хвърчали във въздуха. След това значително по-малобройната милиция била обърната в бягство, което аз и всички около мен видяха. Едва ли мога да забравя някога тая сцена на панически бягащи изплашени милиционери.
Крясъци, писъци и викове внезапно раздират атмосферата около църквата. Един от моите приятели дръпва жена си и казва страхливо:
„Да бягаме, защото тук ще става нещо голямо!“
Нищо не става. Многобройната милиция, която се появява на площада, бързо ликвидира инцидента. Виждаме милиционерите да мъкнат с ритници и удари горките хлапаци и да ги натикват в колите. После ги откарват Господ знае къде. Но в резултат на цялата суматоха кордоните, заобикалящи целия площад, са изчезнали и тълпите отвред нахлуват към църквата. Всичко наоколо се задръства с народ и никаква милиция не може да го върне обратно.
„Горките момчета — казват хората около мене. — Сега ще има да видят едно възкресение!“
Когато камбаните удрят, успявам да се покача на една пейка и виждам около себе си море от народ. И сега следва нещо невероятно. Хиляди хора измъкват отнякъде свещи и започват да ги палят. Някой бутва свещ и в моите ръце. В миг виждам чудно море от свещи, които осветяват човешките лица отдолу, като им придават неестествена изразителност. Навред хора се целуват, около мен се чукат с яйца и се чува почти нестихващо:
— Христос воскресе!
— Воистина воскресе!
Може би поради инцидента, който разтърси всички, може би поради тежкия и тържествен звън на камбаните цялата атмосфера ми изглежда силно приповдигната, някак бурно-тържествена. Струва ми се, че в този миг тълпата е готова за нова и много по-голяма експлозия.
Но никой не я предизвиква. Милицията безшумно се е оттеглила и ние бавно се понасяме с течението към улица „Раковски“. На пейките срещу паметника на Вазов виждам Йордан Радичков и Дико Фучеджиев с жените си. Дико шеговито се опитва да угаси моята свещ и измънква, че дошли да погледат и че бил изненадан, когато открил толкова много познати и приятели на площада.
— За какво са дошли, да ги пита човек! — казва той.
— Ами да погледат! — казвам аз.
После някой ни казва, че от интерес обиколил с кола между 10 и 12 часа дузина квартални църкви и навсякъде било препълнено с местен народ.
— Имам чувството — казва Цветан, — че хората търсят в църквата това, което не могат да намерят извън нея!


> БЕЗКРАЙНИЯТ ПАРАД

Двамата с моя приятел Киро сме се затворили в читалня номер 3 на Народната библиотека и прелистваме почти всички вестници и списания от тази пролет, защото искаме да видим какви актуални проблеми читателите са поставяли в своите писма и какво най-много ги вълнува. Ние разбираме, че отпечатаните във вестниците писма ще ни предоставят твърде осакатен и подбран материал, но се надяваме, че ще попаднем на нещо неочаквано и интересно. С други думи, търсим житейски материал, за да уплътним вече готов филмов сюжет. Прелистването на хилядите страници се оказва твърде бърза и лека задача. Защото върху всяка страница, корица, притурка, във всяка статия, очерк, критика, отзив, стихотворение, разказ, във всички тия издания — централни и местни, се среща едно име — Георги Димитров. Това име се повтаря десетки пъти в една колона, често пъти многократно в едно и също изречение, заедно с истински потоп от производни: димитровска родина, димитровска правда, димитровска партия, димитровска вярност, димитровски героизъм, димитровски устрем, димитровска мъдрост, димитровска политика, димитровска грижа, димитровско отношение, димитровска младеж, димитровска армия, димитровски успехи, димитровско съзнание, димитровски дълг, димитровско прозрение… и като че на света няма нищо положително, което да не може да бъде димитровско. Хиляди лозунги гласят: да живеем по димитровски, да учим по димитровски, да се борим по димитровски, да произвеждаме по димитровски, да се ориентираме по димитровски и прочие, и прочие. Всичко това се придружава от хиляди портрети, снимки, рисунки, които в разни варианти възкресяват образа на „любимия вожд и учител на българския народ“.
„Като че цяла България — казва Киро — е удавена от димитровско наводнение.“
Като че обичайният помпозен тон на цялата пропаганда е достигнал своето най-високо кресчендо. Очевидци разказват спомени за Димитров, философи и пропагандатори изнасят дълги реферати за Димитров, шест души писатели пишат романи за Димитров, в театрите се играят няколко пиеси, посветени на Лайпцигския процес, в които се повтарят едни и същи думи, едни и същи жестове, симфонични оркестри свирят димитровски концерти със съответните димитровски творби, художествените галерии са залети от физиономията на вожда в разни варианти. Провеждат се спортни турнири в негова чест, като всяко предприятие работи за отпразнуване на годишнината. Текезесета и машинно-тракторни станции обещават в чест на Димитров да произведат толкова и толкова жито… като че иначе може и да не се произведе. В Съюза на писателите, в Съюза на журналистите и в Академията на науките има национални конференции, в които се разискват обемисти доклади, започващи с прилагателното димитровски. Дори армията провежда димитровски маневри и трамваите в София вървят по димитровски. А моят приятел бай Васо, който пак се върна към гробарската си професия и трябваше да изкопае голям гроб за масово погребение на жени от един старчески дом, които инфлуенцата бе изпратила скоропостижно на оня свят, ми каза:
„Изкопах гроба по димитровски!“
Един италианец, който следва българска филология и също чете в третата читалня на библиотеката, надзърта в нашата работа и клати глава с недоумение:
— Всяка втора дума е димитровска… Не използувате ли думата „Димитров“ и като глагол?
— Не — отвръща Киро. — Използуваме я като дума-куршум!
— Как? — мига срещу нас италианецът.
— Ами с нея убиваме съдържанието на всички останали думи!
— Е, не ви ли заболява главата? — пита проклетия италианец, който, изглежда, е научил добре български.
— Имунизирани сме — обясняваме му ние… — Всяка година ни ваксинират с някоя подобна думичка, така че стомашно-чревната ни система остава незасегната!
И ние му посочваме вестниците от 1949 година, когато се чествуваше 70-годишният рожден ден на още по-големия баща, вожд и учител, любимия на всички ни Йосиф Висарионович Сталин. Лицето на италианеца се издължава, когато му четем първата страница на „Работническо дело“, и той казва съвсем сериозно:
— Не може да бъде! Това трябва да е вътрешно издание на някоя психиатрия! Нали знаете, понякога разрешават на болните да печатат вестници!
Ние му казваме да внимава какво говори, защото всичките тия кампании ги провеждат горе-долу едни и същи хора, които смятат цялата тая работа за най-важно обществено мероприятие.
— И колко често се провеждат тези кампании? — пита той.
— Безспирно! — казваме ние и му посочваме как цялата 1960 година премина под още по-страхотното наводнение на чествуването на 90-годишнината на Ленин, което пък бе подготовка за най-фантастично чествуване на 100-годишнината през 1970 година.
През „ленинската“ 1960 година устата на българските граждани сякаш бяха задължени да произнасят, да разговарят, да се радват, да страдат, да възклицават с една-единствена дума: „Ленин“. В речника на годината думата „Ленин“ стана синоним на хляб, на вода, на вино, на зарзават, на кебапчета, на всичко. Всичко беше „Ленин“. И отново добре тренираната армия от журналисти, писатели, артисти, художници, композитори, циркови клоуни, радио-телевизионни говорители влезе в бойни действия и изстреля милиони такива куршумчета-ленин, които имаха същия убийствен ефект като куршумчетата-сталин или димитров.
— Но всичко това не обезсмисля ли чествуванията? — пита италианецът, който просто си остава италианец.
Ние с Киро се споглеждаме с един и същ мълчалив въпрос: „Знаеш ли го този италианец дали наистина е италианец?“ Все пак му казваме:
— Никак даже! Напротив, така в чествуванията се влага определен смисъл. И тъкмо поради това ние не можем да намерим материала, който ни трябва, т.е. всичко друго се спира, за да се даде място на чествуването. Така например, ако в Пазарджик се надига някакъв протест, загдето снабдяването със зеленчук е много лошо, този протест бива залят с вълната на чествуването и съответно оставен без последствие. Ако някакъв български писател е написал малко критичен роман, то поради чествуването се дава преднина на произведения „тематично актуални“ и романът остава да чака, докато чествуванията се свършат.
— А те свършват ли се? — италианецът е досадник.
— Много рядко! Те просто са заредени едно след друго! И всичко е планирано отнапред! Щом едно чествуване свърши, друго веднага започва! Това е като един нестихващ венециански карнавал! — обяснява Киро.
— Но венецианският карнавал е забавен! — забелязва италианецът и си отива.
И ние си отиваме, защото е напълно безсмислено да се търсят делниците на живота във вестници и списания, които са хвърлени в течението на съответната кампания. Коя ли поред?
— Знаеш ли, Киро — казвам аз. — Струва ми се, че всяка кампания, всеки парад, чествуване, годишнина тук има строго маскировъчна задача.
Киро се подсмихва и ми изважда отдавна забравения детски роман „Конникът без глава“ на Майн Рид, където в уводните страници, описвайки тържествата в стара Испания, авторът горе-долу бе написал:
„Колкото повече са фойерверките и тържествата в една страна, толкова по-бедствено е положението на народа в нея.“
И така ние двамата не можахме да намерим житейски материал поради баражния огън на фойерверки, чествувания, манифестации и нестихващи пропагандни тържества.
След най-тържественото чествуване на двайсетгодишнината на 9-и септември 1944 година партията и държавата взеха решение да се отдели особено внимание на 25-годишнината, тъй като изразът „четвърт век социализъм“ звучеше за някои другари много внушително. Приготовленията започнаха още през 1966–1967 година, усилиха се много през 1968 година (когато се развихри и античехословашката кампания) и достигнаха апогея си през пролетта и лятото на 1969 година. Може да се каже, че цялата страна беше впрегната във всевъзможни комитети, акции, движения, почини, които започваха и свършваха с цифрата 25Т Сам аз участвувах в Господ знае колко инициативи, които изведнъж получиха пълна преднина пред редовната работа. Кино, телевизия, театри, издателства, редакции, опери, симфонични оркестри, самодейни състави и т.н. — всичко бе впрегнато в славословене и превъзнасяне на този „четвърт век“. В предприятията се „разгаряха“ съревнования, в трудовите колективи се „разгръщаха“ почини, в изкуството се „провеждаха“ национални прегледи, всред държавното и партийното ръководство се „подемаха“ мероприятия, в спорта се „организираха“ турнири… и като че единствено само църквата не правеше молебени за този „четвърт век“. Огромна енергия и огромни средства бяха хвърлени за неговото ознаменуване и честно казано, доста хора си позлатиха пръстите.
Аз не зная паради и тържества от такъв мащаб в нито една западна страна. Английските, френските, американските, италианските или германските тържества и годишнини минават несравнимо по-скромно и по-безшумно. При това те са много редки. Дори отпразнуването на 200-годишнината от независимостта на Америка бе далеч по-скромно от кой и да е български или съветски парад.
„Ужасно е, че ние живеем само за паради!“ — бе възкликнал един мой познат, когато му „възложили“ да организира събирането на квартала за манифестация.
Ако се върнем назад, още от времето, когато комунистите поеха властта, ние ще видим, че няма година без някаква голяма, повсеместна кампания на чествуване. Било кръглата годишнина на Бузлуджанския конгрес, било годишнината на Комунистическия манифест, било годишнините на Благоев и Маркс, плюс тия, за които вече говорихме, било годишнината на Октомврийската революция плюс ежегодните тържествени деветосептемврийски и първомайски паради и манифестации, плюс двата месеца преди всеки партиен конгрес, преди всеки избор на Народно събрание, плюс много други дати, съветски и български. Това са само кампаниите в национален мащаб. А ако към тях прибавите и местните кампании, май че ще излезе, че българите празнуват безспир цял живот.
А всеки по-възрастен български гражданин си спомня, че явления от такава степен бяха непознати на българския народ преди Девети септември 1944 година. Военният парад на Гергьовден и молебенът на Богоявление бяха милион пъти по скромни събития от пищното чествуване например на Първи май. Като че не е в характера на българския народ да участвува в такива прекалено шумни обществени зрелища. Вроденият български скептицизъм и мъдрост винаги са държали хората на почетно разстояние от такива чужди изстъпления на още по-чужд фанатизъм.
Помня добре колко изненадани бяхме от начина, по който се отпразнува първият Първи май през 1945 година. Това беше наистина невиждано зрелище, което трая няколко часа, за да стане още по-внушително през следващите години, когато шествието на площад „Девети септември“ в София се превръщаше в център на живота. Започваха да ни подготвят за Първи май месеци отнапред. Колко странно и небългарско звучеше „в чест на Първи май“. Всичко трябваше да става в чест на Първи май. Градът потъваше в лозунги, обещания, призиви. По предприятията се водеше и все още продължава да се води първомайско съревнование, хората трябваше да стават и лягат с Първи май. Радиото предаваше трудови „рапорти“ за изпълнения и преизпълнения в чест на Първи май. Всеки гражданин, който си изкарваше хляба някъде, биваше хващан в някаква първомайска дейност. Няколко дни преди манифестацията ние бяхме предупреждавани, често пъти срещу подпис, да се явим празнично облечени, с цветя и съответните лозунги на събирателния пункт, да кажем, в 7 часа сутринта, защото трамваите щяха да спрат в осем. По-късно наредбите станаха по-снизходителни. Но в началото цели мрежи от настървени отговорници и престараващи се активисти ни изтезаваха с купища изисквания. Така или иначе на самия ден ние се озовавахме на посоченото място и само смъртта можеше да бъде причина за отсъствие. Запомнил съм това дълго висене на реки от народ, който чакаше понякога по шест часа, за да му дойде редът да мине покрай трибуната. Беше уморително, а когато валеше дъжд, беше и отвратително. Отлъчването от строя се смяташе за голяма простъпка и трябваше да се дават най-изчерпателни обяснения. Дума да няма, че главната сила, която бе подбрала толкова хора из улиците на София, беше принудата. Много се съмнявам дали без принудата, без висящата постоянно заплаха срещу свободата и хляба организаторите биха могли да съберат дори една десета от хората. И в политехниката, и в предприятието тия заплахи често бяха изразявани най-неприкрито: „Който не дойде, да му мисли!“ „От всичко можеш да отсъствуваш, но от манифестацията — не можеш!“
Имаше нещо много потискащо и унизително в това висене с часове по улиците. Иронията и презрението по лицата на хората от ония първи манифестации впоследствие бяха удавени в дълготрайна горчивина.
От време на време отговорниците, които носеха ленти на ръцете си, се разтичваха, подбираха ни като стадо и ние се придвижвахме стотина крачки по-нататък към площада. Всеки софийски район си имаше свой собствен маршрут, но на площада обикновено преминаваха колоните на три района едновременно, иначе манифестацията би траяла два дни.
Някъде около обед или рано следобед най-после идваше и нашият ред. Ние внезапно се понасяхме с бърза крачка покрай Народната банка, всред шпалир от милиционери, за да се озовем на самия площад и слеем с движещите се човешки маси. Най-нещастните от нас носеха било грамадни портрети на великите вождове на пролетариата, било огромни лозунги и знамена. Престараващите се предприятия минаваха с цели макети, поставени върху платформи на камиони, където нагледно демонстрираха политически или трудови моменти. Така например върху една платформа облечени в бяло жени показваха как в шоколадената фабрика „Малчика“ се произвежда шоколад, а в следващата платформа прекарваха Тито затворен в клетка, после преминаваше някакъв макет на локомотив, зад който идваха, поставени върху високи пръти, няколко плашила, чиито лица се сменяха с годините, според случая — Никола Петков бе заменен с Трайчо Костов, който пък бе заменен с Тито или генерал Франко, или Аденауер, или Айзенхауер. След това върху друга платформа жени беряха рози, или предяха, или тъчеха, партизани с шмайзери атакуваха невидим враг, после преминаваше змеят или крокодилът на международната реакция, от чиито уста излизаше пушек, и т.н.
Мисля, че най-непоносимото — във всяка манифестация беше ужасният потоп, който се лееше от хилядите високоговорители. Изведнъж влезе в действие някаква антимузика, наречена партийна песен или масова песен, където мощни хорове ревяха безсмислени думи в безсмислени звуци. Но върхът принадлежеше на актьорите, застанали зад микрофоните на Радио София, които с непоносимо приповдигнат, фалшив патос ревяха някакви поеми, писани от поетическия еквивалент на Рачко Пръдлето. И до ден днешен помня тези нечовешки гласове да реват патетично:
P>
Родино моя, червена родино,
твоят народ днес ликува…!
P$
Или:
P>
Ликувай, народе, Димитров те води!
P$
Или Панталей-Матеевия стих:
P>
Вдигни се, родна шир!
P$
Когато този поетически материал, изглежда, се свърши, защото стахановците-поети не бяха успели да насмогнат, тогава влизаха в действие някакви словоизлияния, в които най-честата, любимата дума беше: „ликувай“. Всичко ликуваше. Народът ликуваше, партията ликуваше, дърветата ликуваха, птичките ликуваха, поетите ликуваха, Съветският съюз ликуваше, горите и реките ликуваха, армията ликуваше и „Работническо дело“ ликуваше на първата си страница.
И най-после идваше тържественият момент, когато ние, масата от човешки тела, преминавахме покрай високата трибуна на вожда, който също ликуваше…

* * *

И ето го сюблимния момент на всички манифестации. Нашата колона завива пред ъгъла на Народната банка и от самия завой редиците се разстройват, левият фланг силно изостава, в резултат на което грамадният лозунг, който Пешо и Наско носят, се накланя застрашително назад и удря жените по главите, като разваля прическата на високата Вера.
„Диванета!“ — крещи Вера, която е загубила четири часа, за да си направи фризурата.
„Давай! Давай! Не изоставай!“ — блъска ни с все сила нашият вечен отговорник Мончо и се втурва да изправя килнатия лозунг, на който пише „Да живеем и работим по Димитровски“. Ние принадлежим към Четвърти благоевски район, а успоредно на нашата колона върви Първи ленински район, т.е. работнички от някакво печатарско предприятие, чийто лозунг, смешно или не, е „Да живеем и работим по Ленински!“. Часът е един, слънцето напича и блузите на печатарките блестят като сняг. Те изглеждат доста приятни и хубави момичета и нашата мъжка колона извръща глави към тях, наляво, вместо да ги обърне към трибуната, която е надясно. Това кара Киро да побеснее. С червено от гняв и потно от горещината лице той, който гордо крачи пред колоната, се обръща към нас и като продължава да върви заднишком, крещи:
„Не зяпайте момите! Обърни главата надесно! Чуваш ли какво ти казвам!“
P>
И цяла България ликува пред твоя взор,
свободна от ярем и позор…!
P$
— кънти по близкия високоговорител гласът на моя приятел Данчо Матев.
„Надесно! Обърни се надесно, ти казвам! — от устата на Киро хвърчат слюнки. — Мончо — вика той на отговорника, — подхвани ги тия отзад!“
Мончо отново се втурва назад, за да отдели нашето предприятие от следващото, което е някаква кожарска фабрика. Техният авангард и нашият ариергард, в който се намирам аз, са се слели.
„Назад! — вика Мончо. — Не ни замърсявайте предприятието, кожодери!“ — вика той с ненавист, вместо да каже „кожари“.
„Остави хората, нали е все едно!“ — казвам на Мончо, докато всички се устремяваме напред.
„Не може! — реве Мончо, за да надвика високоговорителите. — Не може те да минават под нашите проценти!“
Мончо иска да каже, че ние сме си изпълнили плана, а те не са, и те не бива да получат поздравленията, които се полагат нам. И докато той води война да раздели нас от кожарите, всред нашата колона става нещо. Точно в средата изведнъж се образува дупка и целият строй отива на кино.
P>
Както слънцето свети,
както върховете блестят,
така и ти, партийо…!
P$
Този път гласът е на Мирослав Миндов.
„Абе вие на манифестация ли се намирате или на пазар!“ — чувам гласа на Киро, който се е намерил в средата на бъркотията.
„Киро бе, патъкът бе, Киро! Нов беше!“ — говори му бай Дикран и разблъсква всички назад. Ние вървим напред към трибуните, а бай Дикран върви назад и си проправя коридор. Киро търчи след него и пищи:
„Остави го, ти казвам, бе! Бос ще минеш! За резил станахме, бе!“
Оказва се, че горкият бай Дикран си е загубил едната обувка. Той взел назаем по-нови обувки от брат си и сега беше загубил братовата си обувка.
„Ако беше моя, нямаше да я търся! Ами е на брат ми бе, Киро!“ — контраатакува той и успява да се отдалечи. Защото ние вече се изравняваме с трибуната и Киро не може повече да рискува. И докато бай Дикран изчезва назад в човешките вълни по дирите на потъналата братова обувка, Киро пак извисява глас:
„Агитката!“
Това са дузина момичета и момчета отпред, които цял месец са репетирали разни лозунги.
„Вечна слава, трудови народе!“ — се лее от високоговорителя женски глас, който не мога да идентифицирам.
„Вечна слава!“ — крещи Киро.
„Вечна слава! Веч-на сла-ва! Веч-на сла-ва! Веч-на (сла-ва! Ура-а-а-а!“ — викат пискливо тия от агитката и вдигнат ръце, в които има отдавна удушени цветя. Размахват ги.
Сега сме точно срещу трибуната, където в монументални пози са застанали дузина дебели хора. Някои от тях, вероятно уморени от дългата манифестация, са се подпрели на парапета, други са скръстили ръце, а един дори се чеше по главата.
„С Бе-Ка-Пе на-пред! С Бе-Ка-Пе на-пред!“ — скандира нашата агитка.
А отзад чувам силния грохот на кожарите, които реват невероятен лозунг:
„По-ве-че ко-жи за пар-ти-я-та!“
Хубавите печатарки също имат агитка, но тя не е гласовита и буквално нищо не се разбира в цялата тази гласова канонада. Отчаяни, те поемат следващия лозунг на Киро:
„При-вет, лю-би-ми ръ-ко-во-ди-те-ли!“
Цялото ни преминаване пред трибуните трае не повече от половин минута, но сигурно това е минутата на най-голямото изпитание за моите уши. Това е някакво всемирно състезание по надвикване — групово и индивидуално, плюс военната музика отсреща, която безспирно свири „Да живей, живей труда!“, плюс залповете, които изстрелват високоговорителите, където патетиката продължава да се лее с ново производство:
P>
Една страна, един народ,
тебе славят, партийо чудесна…!
P$
Мисля си дали бай Дикран си е намерил обувката и се опитвам да отгатна дали е лявата или дясната. Представям си сцената, която ще разиграе брат му, голяма пинтия… И сега внезапно ми идва на ум, че цялата тая история с обувките е умишлена, че нашият дърводелец сигурно се е хванал на бас, че ще си загуби обувката пред трибуната, и се засмивам:
„Ха така! — вика Киро, който неусетно се е озовал до мене. — Усмихнете се като другаря Марков! Какво се влачите като на погребение! Засмейте се! И надесно!“
Поглеждам надясно. Между мене и трибуната се изпречва бухналата фризура на Вера. Когато тя отминава, виждам апапите от вътрешните войски, образували плътен кордон между ония на трибуната и ликуващия народ. Вглеждам се в лицата на войничетата. Те са замръзнали в някакви гюромихайловски пози, като че всеки се е съсредоточил в някаква точка пред себе си, оглушал е и е онемял. Минава ми през ума, че вероятно така им е било наредено, да стоят в позата на неодушевени предмети.
„Да живее народната армия!“ — викат печатарките, но войничетата от вътрешните войски не трепват.
Вместо тях отгоре, откъм трибуната, една ръка уморено се раздвижва.
„Ура-а-а!“ — викат кожарите, които не са си изпълнили плана, и печатарките, които са го преизпълнили.
И така отминаваме. Ние завиваме надясно край военното министерство, а печатарките триумфално отминават с белите си блузки по булевард „Руски“ към хотел „България“. Някои от нашите младежи гледат с въздишка след тях и явно биха сменили колоната, ако не е застрашителният глас на Киро:
„Не се отклонявай! Манифестацията не е свършила!“
„Киро — обръща се към него Наско, — кажи на някой друг да вземе лозунга, че ръцете ни отмаляха!“
„Ами някой друг да вземе Георги Димитров!“ — пискат тия изпод големия портрет на вожда и учителя.
„Ами какво да кажем ние!“ — обаждат се двама от общите работници, които мъкнат гигантски портрет на Ленин.
„Още малко, другари!“ — казва насърчително Киро, защото знае, че никой няма да се нагърби да мъкне тези тежести.
Пред Народния театър за миг спираме, защото улиците пред нас са задръстени. Киро не крие възторга си.
„Видехте ли! — казва той. — Другарят… махна специално за нас! Като прочетоха на плаката сто и десет процента! Специално на нас!“
„Може да са махнали и на печатарките! — казва някой. — С тия бели блузи и така младички…!“
„Какво искаш да кажеш? — срязва го Киро. — Другарите не са пезевенци! На тебе като акълът ти е в белите блузки, хората гледат на тия работи отвисоко!“
„Да!“ — съгласява се с него Мончо, за който работниците говореха, че имал документ за тъпост.
До мене Марин и Христо водят разговор с прекалена сериозност:
„Аз — казва Христо — мисля, че другарят Иван Михайлов е малко поостарял. Така ми се видя… и така понапълнял!“
„Не — отвръща Марин, — точно същият си е, какъвто беше миналата година и по-миналата година!“
„Но тая година нещо не беше в кеф… Друг път се поусмихне, а сега стои и гледа в небето!“
„И другарят Енчо Стайков не беше в настроение!“ — добавя многозначително Марин.
„То трябва да е много тежко да стоиш няколко часа на трибуната — намесва се в разговора Георги. — Аз не бих могъл да издържа! Злато да ми дават!“
„Ами сигурно трябва от време на време да си почиват… Сигурно трябва да има столове отзад… па може и кафенце…!“
„Нема! — категорично казва Киро, който е чул разговора. — Нема ни кафенца, ни столове! Това са нашите ръководители! Те стоят и ще стоят там докрай! Тия работи не стават с кафенца и столове!“
Той възмутено отминава. Едва сега отнякъде се появява олющената фигура на бай Дикран, който обаче не може да си пробие път към нас. Всички гледат към него и викат: „Обувката! Намери ли я?“
Бай Дикран внезапно се навежда и после вдига ръце във въздуха и ни показва и двете си обувки.
„Ура-а-а!“ — викат тия от агитката, но този път весело и искрено.
Колоната се изтегля по посока на пощата, където Мончо и Киро ни казват, че можем да си вървим. Ние се разпиляваме всред човешкото стълпотворение. Но манифестацията продължава и високоговорителите продължават да ни преследват настойчиво от всяко второ дърво. Мирослав, Данчо, Спас и дузина други продължават неизтощимо своя свръхпатос от същите клишета, които бяхме слушали предишните години и щяхме да слушаме през следващите-години. Манифестацията, както винаги, щеше да завърши с физкултурен парад и след него щяха да се понесат неизбежните танцови ансамбли, изпълняващи народни хора.
После високоговорителите щяха да замлъкнат, за да настъпи най-желаната тишина на света.
Княжевският трамвай работи от площад „Македония“, който прекръстиха на „Благоев“. Но не е възможно да се вземе трамвай, защото огромни тълпи са изпълнили пространството около спирката. Там някъде виждам моя съученик и приятел Сашо. Той е много странно момче, винаги затворен в себе си и унесен в книгите. Тръгваме заедно пешком до Руски паметник, а оттам по дългата алея между тополите. Може би ще успеем да вземем трамвая от Красно село. Около нас продължава да тече човешката река. Сашо ми изглежда много нервен, очите му блестят.
„На следващата манифестация — казва той — ще се запаля! Там на площада, точно пред трибуната, ще драсна клечката кибрит и ще се подпаля!“
„Глупости! — отвръщам аз. — Защо взимаш нещата насериозно! Кой нормален човек ги взима насериозно!“
„Но те ме унижават! — изпищява той. — Те ме унижават и ме предизвикват!“
И сега следва цяла тирада, която Сашо бълва като луд:
„Да те накарат да се строиш в редица, да заемеш място в стадото, след това да преминеш покрай високата трибуна, да се обърнеш към нея, да си свалиш шапката (нас ни накараха да свалим шапки), да се усмихнеш с най-угодническата усмивка и да ревеш някакви глупости! На кого? На хора, които не ме превишават с абсолютно нищо освен с властта, която имат!“
„Това не е малко!“ — казвам аз.
„И трябва да им се поклониш, както не си се покланял на майка си и баща си! А къде е моето достойнство! Аз мисля, че съм равноправно и равностойно същество, а не някаква маймуна! Ето там побеснях, моментът на унижението! Защото те ми отричат човешката същност, отричат личността ми, характера ми, всичко, което съм! Всяка година, по два пъти на година!“ — крещи той.
„Е, не можеш ли да свикнеш?“ — забелязвам аз без никакво съчувствие.
„Не! — казва той. — И никога няма да свикна!“
„Тогава запали се! — казвам. — Аз ще ти дам кибрита идния път!“
Той няма да се запали и никой от тия, които познавам, няма да се запали. Все пак много по-лесно е да се унижиш, отколкото да изгориш.
Това е на Първи май. Само след 4 месеца, на 9-и септември, щеше да стане същата манифестация, по същия начин, със същите хора, същата музика, същите жестове, същите лозунги, все същото. Подготовката за чествуването на Девети септември щеше да започне след седмица или две, без дори да има отдих. Навсякъде първомайските съревнования, подеми, инициативи, почини, акции, мероприятия щяха да се заменят с деветосептемврийски и така щеше да върви. Чествуване след чествуване, парад след парад. 25-годишнина, 30-годишнина от Девети септември, 50-годишнина, 60-годишнина на съветската държава, Ленин, Маркс, Георги Димитров, всички кръгли годишнини, 13 века българска държава, век от освобождението… — всичко това бяха поводи за заливане на българската атмосфера с какофонията на един и същ вид патос, чиято единствена главна задача, изглежда, е да не позволи на хората да помислят за себе си, да не могат да се намерят в спокоен и тих свят, където човек може да се почувствува човек и да се съсредоточи върху своята действителна съдба.
Болезнените теми на живота, неприятните въпроси за справедливост, свобода, независимост, достойнство, делничните болки и протести, хилядите „малки правди“ плюс спокойствието и хармонията вътре във всеки човек — биват удавени и отвлечени от мътните вълни на безкрайните паради.


> ЖЕНИТЕ НА ВАРШАВА

Много пъти читатели и приятели са ме питали откъде съм взел сюжета на моята новела „Жените на Варшава“. „Как можа да измислиш такава странна история!“ — казваха те и сякаш бяха напълно предубедени спрямо истинността на сюжета. Затова сега искам да разкажа как съвременният живот в България ми поднесе тази толкова знаменателна и силна история.
Имах един приятел, почти връстник, когото нека тук за удобство назова с името на героя на новелата — Павел. Той беше приятно момче и проявяваше очевидни дарби в точните науки. Преди доста години, след обичайните ходатайства на семейството му, Павел успя да замине за Полша, където се бе записал да следва геология. Беше времето, когато геологията беше науката на младите романтици. Ние го познавахме от онова време като чудесен разказвач, който дори неприятно нетърпеливи хора като мен можеха да слушат, и като млад мъж, който правеше силно впечатление на жените. Все пак не беше безразборен донжуан, защото се забъркваше в дълги полусантиментални-полутрагични любовни истории. Благодарение на доброто му чувство за хумор той съумя да се опази за дълго време от сълзливите капани, които влюбените сърца поставяха на пътя му. Мисля, че той беше един от родените оптимисти, които в наше време май не се срещат често по света. Към политическите проблеми на времето се отнасяше с нескрита ирония и обикновено отбягваше тези теми. Отначало това ми се струваше обичайно благоразумие, но веднъж Павел направо ми каза:
„Не обичам нито да говоря, нито да се занимавам с политика. Всичко е толкова безнадеждно, колкото ако човек говори за бъдещето на някой умиращ от рак.“
Той престоя във Варшава и Краков 5–6 години, дипломира се, прибави към дипломата си няколко големи любовни истории и накрая се завърна в София. По това време имаше голяма криза за специалисти в провинцията. Обаче всеки се опитваше да остане на работа в София, където условията бяха много по-добри. Помня деня, когато срещнах Павел, тръгнал за геоложкото управление, чийто стипендиант беше.
„Братче — каза ми той, — мирише ми на заточение в Диарбекир. Шефът каза, че ако престоя само една година там, където ме пратят, щял да ме върне тука до пенсия. И аз мисля да приема.“
По-късно научих, че заминал за някаква местност в Бургаски окръг. После дълго време не чух нищо за него, докато след 7 или 8 месеца той внезапно пристигна у дома. Видя ми се силно променен. Обгорял от слънцето, загрубял, но без чувство за хумор и може би без самочувствие. Пред мене стоеше разстроен млад човек, който не можеше да си намери място. Той не ме остави дълго да гадая и каза:
„Знаеш ли, че аз убих един човек!“
Помислих си, че халюцинира или пък че съвсем си беше загубил ума. Тогава той ми разказа най-подробно какво се беше случило.
От управлението го изпратили да изработи геоложка карта на единствената местност в България, която все още нямала геоложка карта. За тази цел той заминал за Бургас, където се намирала геоложката база и откъдето трябвало да получи хора и съоръжения. Когато се явил в базата и показал писмото на началника, последният иронично поклатил глава и изрекъл няколко цветисти думи по адрес на големите началства в София.
„Те са луди! — казал началникът, — толкова пъти вече пращаме хора и всички се разбягват след три дни като пилци. Знаеш ли как му казват хората на това място? Джендем баир. Ако не знаеш какво значи, иди някой да ти го обясни!“
После той предложил на моя приятел да го остави на работа в самата база и въобще да не се занимават с невъзможната геоложка карта. Но Павел, като се страхувал, че ако не изпълни задачата, с която са го изпратили от София, няма да може да се върне на служба в столицата, се заинатил. Тогава, ще, не ще, началникът на базата трябвало да намери хора и да образува работна група, която под командата на току-що завърналия се от Варшава инженер да замине за въпросното място и направи проучванията, необходими за геоложката карта. Всички работници и служещи в самата база категорично отказали дори и да слушат за тази работа. Тогава началникът се принудил да използува един познат трик. Той се обадил в милицията и поискал да му съставят една група от местни дребни крадци, мошеници и пройдохи, от които самата милиция искала да се отърве поне докато трае курортният сезон. Къде с увещания, къде със заплахи, къде насила, бригадата от десетина души била съставена, натоварена на един голям камион със съответните палатки, храни и инструменти и експедирана по посока на Странджа. Всички били най-пъстроцветната сбирщина, която Павел някога бил срещал. Камионът ги свалил в малко село, където багажа прехвърлили върху катъри и сами закрачили нататък. Пристигнали на мястото, което представлявало истинска пустиня с много баири, осеяни с бели варовикови камъни. От силната жега тревата била отдавна изгоряла и само в падините нещо се зеленеело. Но сред цялата тази безнадеждна панорама се издигал като някакво чудо на природата огромен стар дъб с пищна зелена корона. Наблизо до дъба имало кошара, а недалеч от нея малък извор. Бригадата бързо опънала две големи палатки и трета малка палатка за инженера. Било привечер, когато чул звънците на приближаващо стадо и видял овчаря. Той бил възрастен старец със силно набръчкано лице, с огромни попукани ръце и точно като старите овчари носел торба и голяма тояга. Огледал с видима ирония неканените гости и нищо не казал. Прибрал овцете в кошарата, която била разделена на две половини, след което започнал да ги дои. По-късно Павел отишъл до извора, за да се измие, когато старецът внезапно се изправил до него:
„Ти ли си им началникът?“ — попитал той.
„Аз“ — казал моят приятел.
„Тогава слушай, момче. До края на тази седмица всичките ти хора ще се разбягат и никога няма да се върнат. А след още ден или два и ти ще си дигнеш дърмите и няма да погледнеш назад!“
Тези думи старецът изрекъл с такава пророческа категоричност, която подразнила Павел. За да му покаже, че не е от тия, които лесно се предават, той казал:
„Ами ако остана, дядо?“
„Ако останеш, тогава виждаш ли го тоя клон на дъба, най-ниския? — старецът посочил в полумрака. — Ако останеш, на него ще се обесиш!“
И после се обърнал и си отишъл в кошарата.
Всичко станало почти така, както старецът предрекъл. Последвала една от най-ужасните нощи за хората от бригадата. Оказало се, че главната палатка, в която те легнали да спят, се намирала над истински змиярник. Към полунощ змиите плъзнали с десетки по леглата им и нещастните членове на бригадата с ужас и отвращение бягали навън. Неколцина се изпарили още на другия ден. Следващите две змийски нощи и ужасният пек през деня ликвидирали и останалата част на бригадата.
Павел останал сам. Но тук у него се появила необяснима упоритост да стои докрай. Той се заел сам да копае необходимия за геоложката карта ров и да изследва скалите и камънаците наоколо. Старият овчар посрещнал това с известна изненада. До този момент той се отнасял към градските гости с нескрито презрение. Павел забелязал, че цялото внимание на стареца било погълнато изключително и единствено от овцете. Те били около двеста на брой и всички имали имена. Старецът ги викал като деца при себе си, хранел ги с хляб и някаква много вкусна трева, която събирал през деня из падините, и им говорел на глас. Моят приятел бил смаян при вида на тази съвременна библейска картина. Като някакъв бог старецът стоял, заобиколен от своето стадо.
И тъй като в цялата тази знойна пустиня останали само двамата, те постепенно се сближили. Старецът започнал да изпитва симпатии към непознатия младеж и в знак на добри чувства всяка сутрин и вечер му давал мляко. Другото мляко той сирел. Веднъж в седмицата при него пристигало момче, което докарвало с магаре храна и тютюн за лула. Старецът пушел почти непрекъснато. А до най-близкото село имало половин ден път. Полека-лека те започнали да вечерят заедно и да си говорят до късно вечерта. Всичко, което старецът приказвал, било свързано с овцете. Той бил тръгнал овчар още от детските си години, жена му умряла отдавна и нямал нищо друго освен стадото, което принадлежало на стопанството. Една вечер с видима гордост старецът поканил моя приятел в колибата, отворил вратата и му казал:
„Виж докъде съм стигнал с овцете!“
Изненадан, Павел видял по стените окачени изрезки от вестници с портрета на стареца, който се оказал един от знатните овчари на републиката, носител на големи награди и отличия. Половин дузина грамоти и медали допълвали това своеобразно изложение. На Павел се сторило, че има някакво необяснимо несъответствие между скотския, суров живот на стареца и пищните отличия и награди, накачени по гнилите дъски на колибата. От написаното по вестниците той разбрал, че старият овчар бил национален рекордьор по добив на вълна и мляко и че дори филм бил снет преди време с него. Очевидно старецът много се гордеел със своето овчарско умение и с удоволствие говорел на моя приятел за тънкостите на овчарската професия. Той имал природно интелигентен ум, силна памет и здраво земно чувство. По сила и устойчивост приличал на големия дъб, който се извисявал над главите им. Спрямо всичко, което било извън света на овцете, се отнасял със снизхождение и ирония.
Друга вечер той поканил Павел да насече малко съчки за огъня и му подал брадвата. Павел отишъл при някакъв отдавна изсъхнал дънер, но когато разцепил дънера, отвътре изскочило цяло кълбо змии, които в миг плъзнали навред. Той изпуснал брадвата и побягнал. Тогава старецът спокойно пристъпил напред, клекнал, с гола ръка разхвърлил пълзящите змии, събрал треските, които му трябвали, вдигнал брадвата и мълчаливо я подал на слисания инженер. Той излъчвал такъв дух на смазващо превъзходство, че Павел дори не се почувствувал унизен.
Междувременно работата продължавала. Павел копаел и чакал упорито да му изпратят нова група от базата, а старецът изкарвал овцете на паша ниско в падините рано сутрин и ги прибирал обратно вечерта. После двамата сядали да вечерят и разговаряли. В първите седмици говорел само старият овчар. И само за овцете. Всред стадото той имал няколко любими овце, за които треперел. Павел чул от него цели легенди за овце — приказни красавици, и за страшни грамадни овни. Друг път в тия легенди участвували вълци и кучета, звънци и хлопатари, магарета и отдавна умрели овчари. Отначало за Павел всичко това било много интересно, увлекателно, но постепенно целият този овчи свят започнал да му дотяга. И тогава някак неусетно, от носталгия по годините, прекарани във Варшава, Павел започнал да разказва на стареца за своя живот. И естествено, най-същественото в неговите спомени били няколкото красиви любовни истории, през които той преминал по време на студенството си.
Вече казах, че той беше чудесен разказвач, и мога да си представя колко увлекателен е бил разказът му, предизвикан от този носталгичен порив. Пък и от Джендем баир дори най-бледите и скучни моменти във Варшава изглеждали като спомени от рая.
Павел предполагал, че старецът ще приеме разказите му, които не се отнасяли за овце, с обичайната си насмешка. Но за негова изненада онзи внимателно слушал. Само на няколко пъти го прекъснал, за да попита за неизвестни нему подробности. На другата вечер той сам поканил Павел да му разкаже още нещо от Варшава. Павел разказал втора любовна история. Старецът отново внимателно слушал. На третата вечер той прибрал стадото малко по-рано и когато Павел се завърнал при дъба, старият овчар вече го чакал с приготвена вечеря и с очевидното любопитство да чуе още някаква варшавска история. Без да влизам в подробности, мисля, че тези любовни истории не са нищо повече от случки, през които всеки романтичен млад човек преминава. В тях не е имало нищо необикновено, смайващо или изключително, което да порази въображението на стареца. Но може би тъкмо защото те са били толкова обикновени истории, той ги приел с най-дълбоко чувство.
След няколко дни старецът поискал да чуе поредната история, но Павел бил вече изчерпал по-интересните си преживявания и казал, че няма повече. Тогава старият овчар казал: „Ами разкажи ги отново!“ И Павел започнал да повтаря разказите си. Но тъй като той не повтарял буквално, старецът на няколко пъти извиквал: „Не, не беше така!“ И сам разказвал пропуснатото. От този момент нататък разказите за Варшава станали общи. Оказало се, че старецът така точно и ясно запомнил всяка казана дума, като че наистина се вживял в миналото на инженера. Вечер след вечер двамата се впускали в дълги разходки из варшавските улици и като че не Павел, а старецът бил живял там.
Едновременно с тази неочаквана старческа страст към образите на варшавските любовници моят приятел забелязал голяма и все по-нарастваща промяна в поведението на стария овчар. Той някак скоро променил и цвета на лицето си. Станал мълчалив, унил и стоял дълго време вечер при дъба, загледан в догарящия огън. Любовта му към овцете се стопила. Всяка сутрин той изкарвал стадото все по-късно и всяка вечер го прибирал все по-рано. Неговите любимки овце вече не привличали вниманието му, той слушал блеенията им с глухо безразличие. Погледът му се оживявал само когато инженерът се завръщал. Веднага сядали и започвали за кой ли път бавно и надълго да повтарят поредната варшавска история.
През един от тези дни бил рожденият ден на стареца. Те имали специална вечеря с вино. Старецът бил на 82 години и Павел казал:
„За много години, дядо!“
„Моите години са си много, Павле! Но защо ли са?“ — въздъхнал старецът.
Няколко дни по-късно, като изпращал обратно момчето с магарето, старият овчар му заръчал да отиде при пълномощника и при доктора и да им каже да дойдат на другия ден, защото не се чувствувал добре.
„Какво ти е, дядо?“ — попитал угрижено Павел.
Старецът махнал с ръка и отминал. Същата вечер те пак се събрали под дъба, наклали голям огън, хапнали и старият помолил Павел да му разкаже отново най-хубавата любовна история. Павел започнал и някъде към полунощ се разделили. На другата сутрин той се отправил към своя изкоп, който бил на около километър от дъба. Работил там и следобед, като се изкачил на един от хълмовете, откъдето се виждали дъбът и кошарата, забелязал, че там се мотаели хора. Помислил си, че са изпратили обещаната помощ от базата, и забързал нататък. Но като приближил, забелязал, че на един от клоните на дървото нещо висяло.
Пристигнал, когато пълномощникът и лекарят на селото сваляли тялото на стареца. Той се обесил с пояса си.
Моят приятел се разтреперил, давайки си сметка какво били сторили варшавските му истории на този човек, който никога през живота си не е бил нищо друго освен знатен производител на мляко и вълна, който не е познал нищо друго освен овцете си. И той побягнал и никога не се върнал назад.
„Зарязах геологията, зарязах всичко!“ — ми каза той.
Аз сам бях много разтърсен от тази истинска история, защото виждах в нея много по-голям смисъл, отколкото на пръв поглед случката предлагаше. За мен това беше може би един от най-силните изрази на човешкия стремеж към всестранност и свобода. В моите очи старецът не беше нищо друго освен онази човекомашина за производство на блага, на която са отказани дори най-бледите красоти на живота. Фигурата на странджанския овчар се изправяше пред мен като паметник на безмълвния протест срещу всички съвременни режими и философии, които в крайна сметка искаха да сведат човешкия живот до общуване с овце.
Помня, че разказах след ден или два тази история на вечеря у Дечко Узунов, където беше и Павел Вежинов, и всички бяха смаяни от тази толкова алегорична битка между жените и овцете, която бе довела до смъртта на овчаря. Всеки настояваше да я напиша. Но ми отне много време, за да намеря форма, чрез която приемливо можеше да се каже защо един знатен човек на труда се бе обесил, смазан от съзнанието за пропуснатия живот.


> ЗАД ГРУБИТЕ ДУМИ

В кафене „Бразилия“ на булевард „Витоша“ е препълнено. Винаги по време на обедната почивка цяла тълпа нахлува в кафенето и обсажда бара с италианските машини еспресо. Зад тях облечените в розови униформи момичета не успяват да насмогнат. Ние, неколцина приятели, чакаме търпеливо на опашката, която се е проточила чак до тротоара. Някак изведнъж из София се развихри кафеджийската страст. Известната фраза на Балзак, че чашка кафе го правела шест пъти по умен, сякаш намери много последователи всред софийската интелигенция.
„Но нашето кафе не действува така силно като Балзаковото!“ — бе забелязал един от постоянните посетители на това лъскаво заведение…
Най-после ние се добираме до тезгяха, когато внезапно някакъв мъжага с яки плещи ни прережда. На нас нищо няма да ни стане, че ще загубим две-три минути повече, но въпросът е за принципа. В края на краищата никой не обича да го пререждат. Може би затова отдавна бяхме престанали въобще да се редим по трамвайните спирки, и когато трамваят пристигаше, яките лакти решаваха най-добре кой е пръв, кой е последен. Но в кафене „Бразилия“ пререждането звучеше като провокация и моят приятел Григор каза на непознатия:
„Гражданино, не пререждайте!“
Григоровият глас е груб, категоричен, точно като на милиционерите, когато глобяват и не искат да слушат никакви възражения. Ала Нина, която е зад Григор, го поправя:
„Моля, не пререждайте!“
Григор, който е млад спортен журналист, се раздразва:
„Какво ще му се моля! — извиква той. — Не го ли виждаш какъв гьон е!“
Непознатият пререждач упорито се прави, че не чува, и чака да грабне кафето, което му приготвят. Сега вече нервите на Григор не издържат и той слага ръка върху рамото на непознатия:
„Слушай, бе, на тебе ти се говори!“
Предчувствувайки твърде неприятна сцена, Нина и аз се дръпваме. Не ни е толкова яд на непознатия, колкото на Григор, който сякаш побеснява:
„Чуваш ли бе, тепегьоз!“ — извиква той.
Едва сега непознатият се обръща и с потъмняло лице казва:
„Абе я си гледай работата!“
Григор, който е учил бокс, замахва, но не успява да го удари, защото всички наоколо се хвърляме да ги разтървем. От двете страни валят най-груби и мръсни думи, като че двамата граждани не са клиенти на модерно софийско кафене, а истински запорожки казаци. Запотени, с пламнали лица, разрошени коси и раздърпани дрехи, те биват изведени в различни посоки. Нина, която е живяла дълго време в чужбина, е силно смутена от тази картина и ми казва с недоумение:
„Но защо трябваше да се нагрубяват?“
Не отговарям, защото ми се струва, че нервите на момичето са прекалено чувствителни. Когато поживее по-дълго в България, тия работи няма да й правят впечатление.
Взимаме трамвая, за да отидем до едно малко ресторантче недалеч от колелото на двойката. Трамваят е полупразен, но ние не сядаме, а стоим на входа. В този зноен летен ден е толкова приятно да чувствуваш въздушната струя върху лицето си. От тракането на колелетата едва чуваме гласовете си. Ала внезапно някаква сила ни дръпва назад, така че почти отхвръкваме към другата, затворената врата на платформата. Грамадна кондукторка размахва ръце срещу нас и крещи с живо озлобление:
— Какво се правите, че не чувате, бе! Сто пъти ли ще си дера гърлото за вас! На входа не се стои! Е го там, написано е! Кьорави ли сте, или сте неграмотни! Или пък се правите на тарикати!
Просто не зная какво да кажа. Нина е като попарена. Така е, като са те отглеждали в някаква европейска саксия. Ние слизаме на следващата спирка и решаваме да вървим пеша.
— Струва ми се, че тя ни мразеше за нещо — след време забелязва Нина.
— Предполагам, че е от горещината. Работата й е дотегнала, сигурно е имала лош ден… — опитвам се да намеря обяснение.
— Но защо трябваше да вика?
— Сигурно искаше да излее яда си… да й олекне…
— А защо ще й олеква за наша сметка? — продължава Нина.
— Защото ние сме се случили там… можеха да бъдат други…
— Ти приемаш ли тези обноски? — пита ме тя най-сериозно.
— Не — казвам, — но опитай се да я разбереш. На бас, че на нея също й викат по този начин или в службата, или у дома, или пък пътниците в трамвая… и това е нейната естествена реакция… Тя просто отвръща!
— Когато бях в Съветския съюз, в Москва… на екскурзия… ми направи силно впечатление, че хората по улиците, в метрото, в магазините, се блъскат като хамали и не чух никой никога да се извини някому… Изглежда че и в България става същото… — моята спътница е твърде унила.
Заговарям за друго и неусетно пристигаме в ресторантчето. То е от онези измислени грозни заведения в уж някакъв национален стил, с трикраки столчета и кръгли масички. Всичко е в горено дърво и ковано желязо. Вътре има само още една двойка. Ние вземаме листа с менюто, прочитаме го няколко пъти, но келнерът въобще не се появява. Мразя да чукам по масата и затова ставам да го търся. Заварвам го от другата страна, облегнал се на тезгяха и разговаря с готвачката.
— Можем ли да поръчаме? — казвам аз.
Той се обръща към мен и сякаш нещо в мене го раздразва. Сивите му очи се раздвижват и той ми казва с категоричен глас:
— Сядай си на мястото, аз ще дойда, когато мога!
Връщам се назад с предчувствието, че въобще няма да дойде. Все пак след около десетина минути той се появява. Ние разтваряме листа.
— Нема за какво да четете листа! — заявява ни с напълно безцеремонен тон. — Има само наденици с фасул!
Ние се споглеждаме. Нина поклаща отрицателно глава. Ставаме мълчаливо.
— За какво ми губите времето, бе! — вика той след нас. — Ако сте тръгнали по любов, що не идете в гората, ами се мъкнете тука!
— И той ли има своите основания? — пита ме Нина, след като се отдалечаваме от народния стил ресторантче.
— Сигурно — отвръщам. — Всички ние имаме толкова много основания, за да сме груби!
Тя, българката, израсла в чужбина, нищо не разбира. Тя си живее с българите от Йовковата литература, които никога не се нагрубяваха, както не се нагрубяваха Базовите българи.
Мисля си, че грубияни и груби отношения винаги е имало, но ми се струва, че ругатните и псувните на хората от по-старото поколение нямаха тази вулгарна острота и хапеща преднамереност на ругатните и псувните от наше време. Сякаш философията, която придружава срещата на човек с човека, се е променила. В старите времена българинът по принцип посрещаше непознатия човек като приятел и трябваше много голямо разочарование, за да го отчисли от списъка на приятелите. Днес принципът е точно обратният — посрещат ви като потенциален враг и човек трябва да положи големи усилия, за да спечели приятелството на някого. Това е много голяма, принципна разлика, която определя най-ясно душевността на тези толкова различни светове. Тази разлика обяснява защо приятелската усмивка е заменена с подозрителен поглед, защо на добрия жест се откликва със съмнение, защо изблик на добродушие предизвиква резерви.
Без съмнение грубостта е пуснала доста дълбоки корени в днешния български живот. И нейните улични прояви като че са най-леката й форма. Човек вижда далеч по-груби прояви вътре в обществото, в предприятието, в семейството, в училището.
— Но защо? Защо стана така? — настойчиво пита моята спътница. — Защо много рядко днес хората казват „моля“ или „извинете“?
— Защото много неща се промениха. Отношенията ни се промениха, животът се промени. Грубите думи са израз на грубите отношения. А грубите отношения идват от грубия живот. Преди войната никой в България не бе и чувал за хулигани. Днес това е една от най-употребяваните думи. Преди войната хората се заканваха един на друг само в изблик на нерви и безсилие. Днес те се заканват един на друг при всеки разговор, защото това е част от поддържането на самочувствието…
Опитвам се да обясня, доколкото сам разбирам нещата. Истински или фалшив, старият, „буржоазно-християнският“ морал изискваше от хората състрадание, помирение и толерантност. Прощаването, прошката беше неразделна част от старата душевност. Към това можеше да се прибави селският характер на българския народ, където общуването със земята и животните бе развило у него почти религиозно чувство на близост, каквато работническите маси в големите капиталистически страни никога не са изпитвали. В отношението към воловете (спомнете си Елин Пелин) хората влагаха много повече любов и приятелство, отколкото в отношенията към машините. Каква невероятна топла сърдечност живееше в българското село дори в най-тежки и мизерни години! Гостоприемството беше един от изразите на тази сърдечност.
Но всичко това сякаш бързо изчезна в годините след войната. Грубостта в българския живот, принципната смяна на отношението на човек към човека дойде като безплатен внос от Съветския съюз заедно с доктрината на насилието и терора. Може да се каже, че властта официално установи идеологията на грубостта. Та нали сам Георги Димитров в Народното събрание нарече един народен представител „Сволоч!“, нали между 1947 и 1954 година в България се разиграха най-меки, внимателни, толерантни, учтиви и мили обноски, които имаха за цел да „ликвидират“, „арестуват“, „интернират“, „разобличат“, „унищожат“… класовия враг. Комунистическата идеология заличи с кръв думите толерантност, взаимно разбиране, прощаване и даде зелена улица на най-низки страсти и комплекси за малоценност. После обществената структура постави хората в най-пълна зависимост от режима и властта. Тъкмо зависимостта на човек от човека сякаш прогони без остатък всички нравствени скрупули и ги замени със стремежа за упражняване на власт.
Помня една разплакана гражданка на площад „Ленин“, която се обърна към чакащата трамвая тълпа и каза:
„Кажете ми защо всеки иска да ми бъде началник? Кондукторът в трамвая ме нахока, загдето съм четяла вестник! Хлебарят ми хвърли обратно парите, като му казах, че не искам изгорял хляб, а в магазина продавачката ми викна, загдето поисках да ми свали плат от горния рафт…“
Един български психолог каза, че това е „себеосъществяване“.
— Но защо хората трябва да се осъществяват чрез грубостта? — продължава да пита Нина.
— Защото грубостта е власт! — отвръщам. — Грубостта е нахлуване в територията на другиго, грубостта е пренебрегване, незачитане, неуважение на другите хора!
— Но тя не е признак на сила! — забелязва моята спътница.
— Тя е илюзия за сила, която удовлетворява собственика й. Защото в царството на грубияните грубостта е средство и за нападение, и за защита. Единственият начин гражданин, който не ви превъзхожда с нищо и който гори от желание да покаже, че е нещо повече, е да бъде груб. Грубостта е неговият триумф. На бас, че келнерът, който ни прогони от ресторантчето, е отишъл след това при готвачката и й е казал гордо, че ни е дал хубав урок. На бас, че кондукторката тази вечер ще каже на мъжа си, че изхвърлила „две келемета“, които стояли на входа, и казвайки това, тя ще бъде някак щастлива, че е упражнила своята власт над някого, че нещо някъде някак зависи от нея. Това е себеосъществяването, което се насърчава от цялата атмосфера на живота в България, от законите на този живот, от официалната идеология и неофициалните примери.
Нина пак не разбира. Тя си остава гостенка, която няма представа от българската действителност. Тя не е слушала свистящия фалцет на всеки разгневен гражданин, който се обръща към своя „брат“ и „другар“ с думите: „Ти знаеш ли с кого говориш, бе!“ Тя не е слушала реч на първия ръководител, който заявява, че ако интелигенцията много знае, „ще заиграе тоягата“. Тя не се е редила на безнадеждна опашка, нито е преминавала стъргата на мъчението в паспортния отдел. Тя не е доловила фарсовата стойност на думичката „другарю“, която при честен превод на съдържанието й би звучала като „подлецо“, „глупако“, „нищожество“, „тиранино“, „бездарнико“, „лъжецо“ и прочие. Или чудесно сумирано от Радой Ралин:
P>
Човек за човека е брат,
разбра ли бе, гад?
P$
Горката Нина не иска да разбере, че грубостта съвсем не е в това да не се качваме и слизаме внимателно от трамваите или да не си казваме „моля“ или пък префърцуненото „Бих ли могъл да си позволя забележка…“. Грубостта е в пълното отсъствие на толерантност и взаимна търпимост, в нежеланието един човек да се приеме такъв, какъвто е, в отказа да се приеме, че хората имат право да не са съгласни с нас и че несъгласие не значи непременно омраза…
Ние се прибираме обратно в града. На булевард „Патриарх Евтимий“ се опитваме да пресечем далеч от маркираната пресечка. Разнася се пронизителна милиционерска свирка. В това време връхлетяват коли и ние бързо изтичваме на отсрещния тротоар. Но свирката продължава да пищи. Милиционерът спира цялото движение, за да пресече, и с бързи крачки ни догонва:
— Абе, вие защо не спирате, като ви се свири? — извисява глас той, сякаш подхваща същата мелодия на безпричинния гняв, която ни преследва цял ден.
— Извинявайте — казвам аз, — просто се бяхме увлекли в приказки!
— Какво ще ми се извиняваш! — отсича той. — Улиците не са за приказване, а за ходене! А като ходиш, трябва да си отваряш очите! Два лева глоба! — и той енергично изважда химикалката и кочана.
Докато пише, се установява странна тишина. Нина безмълвно гледа в него. Той вдига глава веднъж-дваж и сякаш някак разбира, че прекалява.
— Женени ли сте? — пита той, за да прикрие обзелото го за миг смущение.
— Не.
— Защото… женените винаги минават по пресечката! — забелязва той и внезапно спира да пише. После ни разглежда добре и като че отгатва, че никой не е имал умишленото намерение да му оспорва властта, нито да го унижи, нито да го обиди…
— Слушай — казва милиционерският старшина, като се старае да запази сериозния израз на лицето си. — Хайде, от мене да мине! Друг път си отваряйте очите! Че то е заради вас, бе!
Затваря чантата и си отива.
Нина се усмихва и чувствувам как жестът на милиционера я освобождава от бремето на цял един груб ден.


> КРАЖБИТЕ

Приятел журналист, с когото току-що сме обядвали заедно, ме кани:
— Ако нямаш друга работа, ела с мене в съда, трябва да пиша за едно дело.
— Интересно ли е?
— Ами! Някаква крадла, типичната история… продавала в държавен магазин за своя сметка…
— Колко е задигнала?
— Признала е 12 хиляди, но кой знае колко са… Може да са по-малко, може да са повече… Нали знаеш как стопанската милиция ги разкрива тия работи… Избират си някаква предполагаема цифра и След това държат човека на пост и молитва, докато не признае горе-долу същата сума… следствие — майка плаче… Но тази е била упорита. Въртяла ги е горе-долу цяла година!
— Млада ли е? — питам просто от любопитство.
— Трябва да има 28-30… Интелигентно момиче… просто да му се чудиш на акъла… Крадеш, крадеш, ама защо така глупаво се оставяш да те хванат! — моят приятел явно й симпатизира.
— Как са я хванали?
— Както почти винаги ги хващат! По харченето на парите! Ако не е започнала да харчи, няма начин да я разкрият. Толкова прост и тънък трик е приложила, че няма никакви други доказателства освен това, което е признала. А на бас, че много хора, които продават държавна стока, правят същото. Няма начин да бъркаш в меда и да не си оближеш пръстите…!
— Омъжена ли е?
— Разведена!
— Хубава ли е поне?
— Доста хубава!
Решавам да отида с него, за да видя края на делото, което започнало сутринта. Приятелят ми е специалист по съдебните въпроси и дори има своя колона във вестника, която се явява от време на време. Дълги години съдебните и криминалните истории нямаха достъп до печата. Смяташе се, че те представляват нетипичната отрицателна страна на социалистическия живот и затова не биваше да им се дава гласност. Но впоследствие изглежда, че отрицателните явления станаха толкова типични, че тяхното появяване в печата стана неудържимо. Толкова повече, че според някои по-нови разбирания печатът можеше да изпълнява своеобразна роля, като дава назидателна гласност на по-характерните престъпления.
— Ще пишеш ли за нея? — питам пътьом приятеля си.
— Где да знам! От една страна, тя е много типичен случай. Аз смятам, че маса народ прави същото, но по-тарикатски. От друга страна, си казвам — защо ще пиша за нея, когато тя е толкова дребна риба и явно няма никой, който да се застъпи за нея. Знаеш ли, че всеки път, когато набарам нещо по-едро, моментално отнякъде се обаждат и това… другарят е сбъркал, но е наш другар… А пък за това момиче, какво да ти кажа… тя е жертва. Типичната жертва. И на себе си, и на обществото!
Ние влизаме в хладния полумрачен хол на Съдебната палата. После се изкачваме на третия етаж. Това е зала номер девет. Вътре има само няколко души, явно кибици, които нямат какво да правят. Докато сядаме, пристигат още неколцина, вероятно познати или приятели на подсъдимата, тъй като лицата им са угрижени. Те тихо си разменят по някоя дума, може би се опитват да отгатнат колко голяма ще бъде присъдата.
— Колко смяташ, че ще я осъдят? — питам моя приятел.
— Ако няма нещо по-специално, ще получи до пет години, което значи, че ще лежи не повече от две години. А с връзки и помилвания може да излезе и по-рано!
Вратата вляво, която води към скамейката на подсъдимите, се отваря и се появява милиционер. Зад него се показва жена, облечена в бяла блуза и тъмна пола. Силен ток ме разтърсва и сякаш косата ми се изправя. Не мога да повярвам на очите си. Колко добре познавам това лице с неговата остра, сякаш неотстъпчива красота, с гордост, заключена във властните устни, с нежната строгост на бузите му, с непримиримостта на големите зелени очи и изящната линия на веждите й. Това е Ирина, която не съм виждал от седем или осем години. Същото ярко червило, същата болезнена белота на кожата, същата прическа на буйните черни коси, същата обичайна поза с леко отметната назад глава.
— Познаваш ли я? — пита ме приятелят ми, забелязал промяната в мен.
— Да — казвам аз. — Но тук сигурно има някакво недоразумение!
— Недоразумението е вътре в тебе! — забелязва той.
Той е прав. Недоразумението у мен идва от това, че не мога да приема, че Ирина, която познавам, и Ирина, която застава на подсъдимата скамейка, са един и същ човек. Искам да кажа на моя приятел, че тя беше един от най-свестните, най-принципните и най-почтените хора, които бях срещал дотогава. Познавах я от общинската болница, където лежахме в съседни стаи. Тя имаше милиарна туберкулоза и се спаси по чудо. Помнех много часове, в които чувах през стената как тежкото дишане на задушаващ се човек секваше за секунда. $а да може гласът да извика:
— Докторе, не искам да умирам!
После дойде бавното, колебливо възстановяване. Тя беше 20-годишна, следваше ветеринарна медицина, четеше много и обичаше Бах. Беше много красива. До такава степен, че красотата й всяваше смут у младите хора наоколо. Но ако обожателите около нея бяха малко, това идваше от страха, който тя създаваше с прямото си поведение и острите и твърде интелигентни въпроси. Тя не можеше органически да понася притворство, лицемерие, ласкателство или глупави мъжки комплименти. В нея имаше идеалистична непримиримост спрямо всичко.
Когато разбра, че е прескочила трапа, тя ми каза:
— Връщам се от оня свят с едно обещание — че ще живея честно! Понятието честност разви у нея почти маниакални комплекси. Тя напусна болницата преждевременно, защото не било честно да заема легло, от което други хора се нуждаели. Тя напусна ветеринарния факултет, защото не било честно да следва наука, която не обичала. Тя напусна приятеля си, защото не било честно да му губи времето, тъй като нямала намерение да живее с него. Тя отхвърли маса най-съблазнителни предложения за женитба именно защото не били честни. Тя отказа да ползува каквито и да е връзки, за да си намери по-добро жилище или работа. И в редките часове, когато я извеждах на вечеря, идваше само при условие, че ще отидем в евтино заведение и че тя ще плати половината от сметката.
— Може да ти изглеждам смешна — казваше тя, — но така ми е по-спокойно и по-приятно.
После постъпи като продавачка в магазин за книжарски стоки и книги и беше много щастлива, че можеше да чете всяка новоизлязла по-свястна книга. Но когато веднъж я помолих да ми запази някои книги, които моментално се изчерпваха, тя се усмихна и поклати отрицателно глава:
— Знаеш моите принципи!
— Но всички правят така — казах аз.
— Всички могат, а аз не мога! — отсече тя.
Познавам малко хора, които са имали така ясно формулирано желание да служи честно и почтено на другите, на обществото. Но в службата й не я обичаха именно защото беше непримирима. Тя не желаеше да прави никакъв компромис, рязко и категорично бе изказала мнението си за шефовете на нейното предприятие, които бяха истинска банда негодници, но с важни връзки и, разбира се, сблъскването между нея и действителността бе неизбежно. Тя трябваше да напусне книжарницата и за да се прехранва, стана келнерка, което поне в речника на нашата суетна софийска интелигенция беше някакъв вид падение. И оттук аз бях загубил следите й.
Докато си припомням всичко това, съдът влиза, ние ставаме, пак сядаме и делото започва. Сутринта са били разпитите, сега са пледоариите и тъй като всичко се движи по ускорената система, присъдата ще бъде произнесена след около час или два.
Престъплението на Ирина се състои в това, че като отговорник на бара на един хотел в продължение на няколко години тя систематически е купувала от магазините напитки, които е продавала със съответната надценка в държавния бар, като печалбата е слагала в джоба си.
— Аз ти казвам, че почти всеки на такава работа прави това! — подчертава моят приятел. — Толкова просто е с една каса държавен коняк да продадеш и една каса свой. Двеста на сто надценка! Кой може да докаже, че има разлика в двата коняка. Разбира се, когато купуваш коняк или каквото и да е за тази цел, никога не взимаш количества, защото могат да те доложат, но какво ти струва да обиколиш пет магазина и вземеш десет бутилки…
Слушам с половин ухо обясненията за техниката на кражбата, защото цялото ми внимание е върху Ирина и върху един-единствен въпрос:
„Защо е направила това?“
Ако ми кажеха, че папата е станал мохамеданин или Брежнев се е поклонил на гроба на Хитлер, по-малко щях да се изненадам.
Докато трае делото и се редят гласовете на съдии, прокурор, защита, тя стои безмълвна, с поглед, втренчен в прозорците, и изглежда напълно отделена от цялата атмосфера в съдебната зала. Върху лицето й едва-едва проблясва усмивка, като че тя си припомня нещо твърде далечно и може би приятно. Струва ми се, че е приела напълно съдбата си, че е настъпил краят на непрестанните й въпроси, както и краят на неотстъпчивите й принципи. Но това, което ме порази повече, беше, че нито за секунда върху лицето й не се появи дори най-слабият израз на съжаление. Пред мен беше жена, която седеше на пейката и чакаше да я изпратят в затвора за три, пет или десет години с равнодушие.
— Тя не съжалява — забелязвам тихо.
— За какво да съжалява? — отвръща приятелят ми. — Според мен тя напълно съзнателно е избрала този път и може би напълно съзнателно е стигнала до това място!
— Какво искаш да кажеш? — питам аз.
— Искам да кажа, че това не е обичайното подхлъзване… лакомия за пари… или удряне през просото… Колкото повече я гледам, толкова повече ми се струва, че зад всичко това стои силна, основна причина, че поради същата причина тя би могла и да убие някого… И изглежда, че основанието й е толкова голямо, че не й пука от нищо… Погледни как гледа на съдиите като на мухи…! — моят приятел, който е доста темпераментен човек, започва да се вълнува.
Напразно чакам да ме забележи. Само веднъж или два пъти тя се обръща към залата, но погледът й не се спира никъде. Идва ми да вдигна ръка и да й махна.
Процедурата продължава. Прокурорът, млад дебел човек с големи вежди и гъгнив глас, не се смущава от липсата на публика и сякаш сам се любува на собственото си слово. Той амбициозно е събрал в речта си всички вестникарски клишета за „кърлежите, които смучат кръвта на трудовия народ“, за „остатъците от буржоазно-капиталистическото възпитание“, за ограбването не само на „материалните, но и на духовните ценности на социалистическото общество“, „лекомислената безотговорност“ и така нататък. Той се обръща към моята Ирина и я пита патетично:
— Какво възпитание може да даде на децата си такава майка, ако въобще някога стане майка?
Това е най-болезненото място на Ирина. След тежкото боледуване тя не може никога да има деца. Поглеждам към нея в очакване да видя силна реакция.
Нищо. Тя продължава да стои невъзмутимо и да гледа в прозореца, като че прокурорът говори за някой друг.
— Какъв е адвокатът й? — питам моя приятел.
— Служебен — отвръща той. — Тя отказала да вземе адвокат.
— Това почва да ми прилича повече на самоубийство — казвам аз.
Защитата протича в по-формален вид. Адвокатът, младо момче, явно завършило преди няколко години, проявява удивителен такт да не говори празни фрази. Той казва, че неговата довереница всъщност не му е доверила много нещо, но от данните, с които той и съдът разполагат, може само да се гадае за мотивите на престъплението. И тук той каза, че подозира „дълбоко лични, или както човек чувствува — трагични мотиви“. Но той смята, че би било твърде произволно да се търсят зад тези мотиви обществено-политически подбуди. Адвокатът добавя, че в целия си предишен живот Ирина е била известна като изключително честен и принципен гражданин, че е страдала за това. При тази забележка прокурорът измърмори: „В нашата страна никой не страда заради честност.“
Мнението на защитата е, че подсъдимата е действувала по силата на чисто вътрешен импулс, на единична реакция, която не е характерна за нея.
— Той се опитва да получи условна присъда, но не смятам, че това е възможно — коментира моят приятел.
Съдията, който води делото, изглежда малко объркан. Той ми прилича на не особено опитен юрист, който бързо се е издигнал по неюридически начини. Но тъкмо липсата на опит му придава повече човечност. Може би разчувствуван от красотата на Ирина, той се опитва да бъде внимателен и да вникне в случая. На няколко пъти забелязвам, че той се вглежда в нея, но нейното равнодушие го смущава още повече.
Накрая той я пита дали има да каже нещо.
Сега за първи път чувам гласа й:
— Не, благодаря — казва тя. И пак се заглежда в прозореца.
Съдът се оттегля на съвещание. Хората наоколо шепнешком разговарят.
— Това е съвсем формално — казва моят приятел. — Всичко е решено още преди делото. Струва ми се, че ще получи някъде около 4 години.
Той познава с удивителна точност. Присъдата е четири години.
Докато председателят на съда бавно произнася присъдата в името на народа, Ирина е застанала права и е вперила очи в него. Струва ми се, че всяка секунда тя ще изкрещи нещо. Но бурята, която се надига върху лицето й, внезапно се разбива в някаква непреодолима стена и докато съдията изрежда параграфите за конфискация на имуществото, Ирина отново се обръща към прозореца.
— Ако искаш да я видиш, аз мога веднага да уредя! — прошепва на ухото ми моят приятел.
Кимвам утвърдително.
Заседанието свършва, съдът излиза и милиционерът извежда Ирина през вратата, от която бе влязла. Напускам бавно залата и всичко ми се струва като лош сън.
— Готово! — моят приятел бързо се завръща. — Само че извинявай, трябва да сме двамата… Казах, че ще пишем за вестника…
И докато той ме води по коридора към помещението за срещи с подсъдимите, чувствувам как всичко у мен се стяга за твърде болезнена среща.

* * *

Докато приближавам към стаята за свиждане в съда, чувствувам, че съм станал свидетел на житейска нелепост, която моят разум отказва да проумее. Излизаше, че Ирина се бе спасила от смъртоносната прегръдка на туберкулозата само за да може да получи четири години затвор, че целият й стремеж към чист и честен живот я бе поставил на подсъдимата скамейка като крадец… Струва ми се, че има някаква фатална грешка, защото не мога да си представя как това момиче се е оплело в престъпление от този род, както не мога да си представя, че по силата на присъдата тя наистина ще трябва да прекара години в затвора. Потръпвам, като си помисля, че вече е прекарала близо година предварително следствие в тясна килия, с отвратителна храна, с внезапните повиквания за разпит, със суровото обръщение на следователите: „Гражданко Иванова!“
— Тя изглежда много пешкин жена! — казва моят приятел, който вероятно очаква да му разкажа повече за подсъдимата.
Влизам в стаята с известно смущение. Все пак има нещо арогантно да влизаш свободно при човек, който няма никаква свобода. Това неволно ме поставя на страната на прокурора и съдиите.
Ирина не е сама. Освен милиционера, който чете вестник в ъгъла, пред нея са застанали адвокатът й и непознат мъж, чиито панталони от офицерски габардин показват, че е ведомствен гражданин. По-късно научавам, че е следователят й. Дочувам последните му думи:
— Помисли си — казва той, като гледа упорито в нея. — В края на краищата за твое добро е!
— Благодаря — тя издържа на погледа му с еднаква твърдост и имам чувството, че никакъв следовател не може да я уплаши.
Адвокатът и следователят си тръгват. Но последният внезапно спира пред мен:
— Ако сте й приятел — казва той, — кажете й, че твърдоглавието до ни къде не води!
Преди да отговоря, нейният глас прозвучава остро зад гърба ми:
— А мекоглавието къде води?
Върху лицето й триумфира подигравателна усмивка.
Онези двамата вдигат рамене и излизат. От всичко това разбирам, че нещата не са свършили дотук и че вероятно заключенията на цялото следствие са били доста неясни. И може би в тази тъмнина стои прикрита някаква друга истина, някаква надежда.
Първият ми смут идва от това, че тя не се изненадва от посещението ми. Не само не възкликва, но дори не реагира, като че никога преди не ме е виждала. Моят приятел ме поглежда въпросително и отива при милиционера в ъгъла. Заговаря нещо с него.
Ирина е седнала върху дървената пейка, облегнала се е на стената, преметнала крак върху крак и пуши. Изглежда изпълнена със спокойна решителност и моята представа за разбита от самосъжаление, хленчеща нещастница се оказва сантиментална измислица.
— Как си? — казвам аз глупаво.
— Добре съм — отвръща тя като че с известна досада. Чувствувам, че трябва да обясня защо се намирам в съда.
— Аз случайно минавах през съда и те видях…
— Е — отвръща тя, — едни идват тук по работа, други идват за сеир! Настъпва неловко мълчание. Не зная откъде да започна. В дъното приятелят ми говори с милиционера за някакъв техен общ познат.
Сядам до нея. Лъхва ме миризма на силен парфюм. Виждам, че обувките й са съвсем нови, модни и вероятно доста скъпи. Забелязвам на пръста на дясната й ръка много хубав стар пръстен.
— Предполагам — започва тя с ясен глас, — че сега ще ми кажеш, че най-малко си очаквал мен да видиш тук?
— Наистина — отговарям аз, — като те видях, не можех да повярвам! Думите ми, изглежда, я жегват. Тя се раздвижва и извръща глава към мен:
— А защо да не можеш да повярваш? — тя извисява глас. — Толкова трудно ли е? Или пък ти е невъзможно?
— Защото те познавам — опитвам се да смекча тона. Тя се изсмива грубо и някак грозно.
— Познаваш! — казва тя. — Никой никого не познава! — и внезапно до бавя: — И аз не се познавам!… Мислиш, че си едно… години наред мислиш, че си едно… пък после изведнъж излезе, че си нещо съвсем друго!
Това звучи като покана за изповед.
— Разбирам — казвам аз.
— Нищо не разбираш! — прекъсва ме тя. — Ти ще разбереш нещата само когато седнеш тука — тя удря с длан по скамейката и заядливо продължава. — Но тебе няма да те сложат, защото ти знаеш как да крадеш! Аз пък не знаех! Нито искам да знам!
Става ми ясно, че трябва да сменя посоката на разговора, ако искам въобще да има разговор.
— Аз не съм дошъл тука нито да те обвинявам, нито да те оправдавам — на свой ред повишавам глас. — Ние бяхме приятели и идвам да те видя като приятел!
Това й прави някакво впечатление. Строгостта на лицето й омеква, язвителната усмивка изчезва. Заговаряме за нашите стари приятели от общинската болница — кой умрял, кой оцелял, кой още се влачи по санаториумите. Ирина не е имала връзка с външния свят от близо година и затова приема остарели събития като новини. Вестта за смъртта на наш общ приятел силно помрачава лицето й. Тя загасва цигарата и въздишайки, казва:
— Защо добрите хора умират, а лошите живеят по сто години! — Очите й се овлажняват и тя внезапно казва:
— Понякога съжалявам, че изобщо… — не довършва изречението и само поклаща глава. Върху лицето й преминава вълна от тръпки, тя свива устни, за да се овладее, и после ме поглежда. Блестящите й очи сякаш казват: — „Аз знам много добре какво съм направила и защо съм го направила и не искам никой да ме съжалява!“
Сега за първи път ми минава през ума, че единственото обяснение за кражбата може би е друг човек, че цялото й упорство, продължило една година и завършило с четири години присъда, може би идва от фанатичното желание да се скрие друг човек.
— Ще обжалваш, нали? — питам аз.
— Не — отвръща бързо тя.
— Защо?
— Защото ми е все едно!
— Може би ще намалят присъдата и като ти зачетат предварителния арест, ще излезеш направо.
— Къде да изляза? — запитва тя с притихнал, но пълен със сила глас.
Тя ме гледа в упор и прилича на учителка, която е раздразнена от елементарната липса на знания на ученика. И за да не ме остави в неведение, Ирина продължава:
— Ако ти смяташ, че животът ми е бил много хубав и че ми е мъчно за това, което сега губя — много се лъжеш! Даже напротив, драго ми е, че се махам оттук и поне четири години няма да се срещам и виждам с доста честни и почтени граждани…
— И с такива като мене! — забелязвам.
— Да, и с такива като тебе! — казва тя и пак снижава глас. — Ти не крадеш ли? Твоите колеги писателчета, журналистчета — не крадат ли? Много повече от такива като мене! Защото крадете истините на хората, на маса хора, и им ги подменяте с лъжи! Защото за тебе и за твоя приятел там, в ъгъла, аз вероятно съм буржоазен рецидив в социалистическото ви общество, аз съм помощникът на дявола, дошъл в рая на ангелите, а? Е, да, ама тия ангели имат по-черни души от моята, вярвай ми! Видя ли го одеве прокурорчето? Докато джафкаше, аз го гледах и си мислех какъв мазник е, аз познавам този тип, колко метани е направил, колко народ е ударил с лактите, колко истини е изнасилил, само за да се подмаже и да докопа местенцето! И той ще ме съди! Ами председателят на съда? Ами моят следовател? Ако имаше начин да се измери престъпността на всекиго, щеше да видиш, че моите 12 хиляди лева са нищо, детска работа!
Тя отново запалва цигара и продължава:
— Ако искате да пишете за истинските крадци в тая държава, нямате работа при мене. Губите си времето. Те са на друго място. Но на вас не ви стиска да идете там. Пък и едва ли ще ви пуснат. Много ви е по-лесно да дойдете при мене или при такива като мене! Кажи, другарю писател, как в тая държава при горе-долу не много различни заплати някои хора имат луксозните апартаменти, вилите, колите, разходките по чужбина, любовниците, кучетата и много други работи, а такива като мене нямат нищо. Питам те! Дали тези работи си ги купиха с честните заплати, които им ги плащат по ведомствата, или пък някъде има специален магазин, където тия работи се продават по-евтино? Кажи ми де? Ако излезеш на улицата, не можеш да преброиш мерцедесите? Казват, че един струва между 15 и 20 хиляди лева. Как се икономисват тия пари? Откъде са дошли?… Когато следователят ми задаваше този въпрос на мене, аз му върнах въпроса и му казах, че ще му отговоря, когато той ми отговори. Същият въпрос. Задавам го и на тебе! Откъде всички тия високопоставени и полувисокопоставени граждани взеха богатството си? Изкараха го с труда?
Сега разбирам, че Ирина нито се оправдава, нито се защитава. Тя напада. И тъкмо нападателният й тон още веднъж ми подсказва, че тя вероятно не е участвувала в никаква кражба и че всъщност плаща чужди грехове. Никога преди гласът й не бе звучал с такава остра злъч и може би омраза.
— Всяка връзка в тая държава е кражба — декларира тя, — защото ощетява невинни хора! Всяка привилегия е кражба, защото е за сметка на непривилегированите! Всяко бутане по службите, пререждане, нагласяване на нещата — всичко това е кражба. Знаеш ли какво ми каза една книжарка, с която бяхме заедно в килията? Системата краде от нас, затова ние трябва да крадем от нея!
— Но кой е системата? — питам аз.
— Системата — това е организацията на големите крадци! Тия, дето нито ти, нито твоят приятел смеете да анкетирате! И съдът принадлежи на големите крадци, които съдят нас, малките крадци, загдето им намаляваме откраднатото! — казва тя с категоричност, която ми напомня на ремсистки декларации от преди войната.
— Ти си спомняш що за наивна и глупава кокошка бях — продължава Ирина. — Знаех, че по света има много кал, но исках да живея някак различно… ИСКАХ ДА ЖИВЕЯ, КАКТО ДУМАТА ЖИВОТ ИЗИСКВА… Тоест да съм това, което съм… никакви компромиси, никакви безотговорности… Както ти казах… знаех, че ще е тежко… илюзии не съм си правила… Но след като години наред откриваш, че почти всеки, с когото съдбата те е сблъскала, излиза накрая мъничък сметкаджия, елементарно егоистче, което е поставило себе си в центъра на света, след като виждаш, че човешките отношения стават все през задната врата, започваш да се чувствуваш като самотен изрод, който или трябва да се хвърли под трамвая, или да избяга… Господи, като си помисля през какви хора съм минала… И всеки те удря с някакво длето… Днеска очукат нещо от тебе, утре друго… и след време ти се чудиш… а бе аз ли съм, или не съм аз… Как е твоят приятел Васил? — тя ме погледна изпитателно. — Нали толкова години се би в гърдите за принципи и истини, вдигаше гюрултии, протестираше… докато накрая му дадоха един голям кокал и цялото му геройство се изпари яко дим… Много са като него… И ти идва на ум постепенно… с годините се увеличава… като вода, която се събира зад бараж… казваш си… А защо и аз да не му извъртя една мръсотия на този мръсен свят?… За наказание, ако щеш! За отмъщение!… И идва време, когато баражът, дето си го държал с всички сили, се срутва… Но понеже не си крадец, понеже не знаеш да крадеш, те хващат… Нали знаеш старата приказка — че те съдят не загдето си откраднал, а загдето не знаеш да крадеш, загдето са те хванали!
Сега тя изведнъж се разсмива и с различен глас добавя:
— От това не става твоят репортаж, а? Няма да можеш да пишеш за нещастната девойка, която се подхлъзнала! Аз съм убеден крадец, бако! Аз си имам идеология! И позициите са ми много силни, за да може да ги издържи едно сантиментално репортажче!
— Остави тия приказки — казвам аз, — помисли с какво мога да ти помогна!
— Защо ще ми помагаш? — тя отново се заяжда. — За да си успокояваш съвестта, че, видиш ли, не го оставихме това хубаво момиче да пропадне… Не! — Ирина спира за момент, за да добави. — Можеш да ми помогнеш!… Като ме опишеш! Но такава, каквато съм! Ясно ли ти е, такава, каквато съм, и без никакви мармалади отгоре!
Не зная какво да отговоря, когато тя тъжно поклаща глава и казва:
— И тебе трябва да те осъдят, Георги! И всички като тебе! Защото и вие сте крадци! Само че на едро!
— Остави тия глупости — мръщя се аз и й казвам, че най-добре е да намеря свестен адвокат и да обжалваме делото, толкова повече, че няма никакви доказателства освен изтръгнатото от нея самопризнание. Но тя е толкова под ефекта на своето слово, че ме слуша със снизходителна усмивка. Накрая ми казва:
— Недей да си правиш труда! Моето място си е там, вътре!
Сега милиционерът ми казва, че колата долу е дошла и трябва да излезем. Подавам й ръка. Ирина въобще не я поема. Двамата с моя приятел сме при вратата, когато тя внезапно силно извиква:
— Аз нищо не съм откраднала, Георги! Нито стотинка! Това е самата истина!
Отнасям със себе си един пронизително-искрен поглед. Година по-късно се оказва, че горката Ирина просто приела вината и мълчала, за да не натопи човека, когото обичала.

* * *

Съвременната българска художествена литература, чието създаване е организирано от режима, продължава да твърди, че отразявала „реалистично“ съвременния живот в България. Дотук в тези репортажи ние видяхме как основни явления на този живот и основни теми са или напълно пренебрегнати, или твърде бледо засегнати от въпросната художествена дейност. Човек има впечатлението, че авторите на произведения за съвременността живеят много далеч от действителността, че са се изолирали върху някакво щастливо островче и умишлено не желаят да видят големите и дълбоки конфликти, които разтърсват душевността на народа, на чийто език тези автори пишат. Аз си мисля, че ако всяка художествена литература по света се опитва с всички сили да вникне във времето и действителността, то днешната българска художествена литература с всички сили се опитва да прави точно обратното — да избяга от тях.
На мене никак не ми е ясно как може да се говори за вярност към живота, когато представянето на този живот се свежда едва ли не до нещо като потпури от сладникави оперети. Това чувство идва особено силно у мен, когато мисля за невероятния разцвет на едно от най-характерните явления в днешна България — кражбите. Това явление не само разбива на пух и прах блудкавата пропагандна измислица за високонравствената комунистическа душевност или общоприет „кодекс на комуниста“, но поставя може би най-сериозната въпросителна в нравственото развитие на българите. Защо един народ, който бе пословичен със своята вродена честност, сега се оказва трагичен пленник на обратното?
Ако съдебните власти и милицията публикуваха точни данни за откритите кражби из страната, на човек ще му се завие свят. При това те са малък процент от неоткритите, неоткриваемите и законно прикритите кражби. Кражбите са едно от най-типичните явления, придружаващи строителството на социализма или комунизма в цяла Източна Европа. Онова, което важи за България, важи в още по-голяма степен за СССР и другите източноевропейски страни. Не може да се избегне заключението, че комунизмът научи (или тласна) цели народи с различна култура, различна религия, различна национална трагедия, различен национален характер — към едно и също нещо — ДА КРАДАТ. Би могло да се каже, че КРАЖБАТА е обединителен, интернационален елемент в живота на народните демокрации.
Но нека веднага кажа, че аз не говоря за всякакъв вид кражба, а за най-типичния и най-популярния — КРАДЕНЕ ОТ ДЪРЖАВАТА.
Всички богатства в България и другите подобни страни принадлежат на държавата. Така че дълго време преди възникването на новобогаташовата обществена върхушка човек можеше да краде само от едно място — държавата. Дори законодателството по мое време отразяваше това положение. Ако един човек ограбеше друг човек, вземайки му всичко, което можеше да му се вземе, наказанието беше до три години затвор (първия път условно). Но ако човек откраднеше от държавата нещо на стойност над 50 лева, големи присъди от по 5, 10 или 20 години затвор се произнасяха като добро утро. Пък и какво ли човек можеше да открадне от друг човек, да кажем, през 50-те години, когато сякаш всички бяха еднакво бедни. Впоследствие това равенство доста се измени и днес може да се каже, че докато една част от населението си остана бедна, друга, макар и неголяма част, успя да натрупа доста работи за крадене.
Но пак подчертавам, моят разказ се отнася изключително до кражбите от държавата, тъй като тези кражби надвишават значително по обем и по смисъл класическото присвояване на чужди вещи. Това, че гражданите крадат от държавата, която твърди, че е тяхна собствена държава (за разлика от капиталистическите държави), е най-показателно не само в нравствено, но и в чисто политическо, и в чисто философско отношение. Защото тук не става дума за традиционните крадци, а за появяването на съвсем нов исторически вид крадци. В огромното си мнозинство това са хора, които едва ли някога при други обстоятелства биха дръзнали да посегнат на неща, които не са техни. Психологията на тези хора е далече от тази на традиционните взломаджии, касоразбивачи, фалшификатори, джебчии и прочие. Преди всичко новият вид крадци, който за удобство нека наречем социалистически вид крадци, са професионални хора, често пъти изповядвали цял живот безупречна нравственост и високи принципи. Нещо повече, ако се поровите в биографиите на мнозина, осъдени за крадене от държавата, вие ще видите, че това са главно твърде активни граждани със значителни трудови успехи зад гърба си, добри организатори, инициативни, умни и находчиви в цялата си дейност. Едва ли ще срещнете между социалистическите крадци мързеливци, тъпи функционери или обществени лентяи. Запомнете този елемент. СОЦИАЛИСТИЧЕСКИТЕ КРАДЦИ са РАБОТЛИВИ ХОРА, чрез техните ръце, чрез техния труд обществото е реализирало много печалби. Един от моите познати в криминалния отдел на милицията казваше с тъжна ирония, че стопанските крадци представлявали най-умната и най-инициативната част от населението и че с тяхното затваряне обществото губело много повече, отколкото загубата, причинена от кражбите. „Аз не само не бих ги пратил в затвора — казваше този другар, — но бих ги върнал с награда на работните им места!“
По принцип всички тези хора работеха с материални богатства. По професии това бяха: закупчици, магазинери, отчетници, управители на ресторанти, магазини, предприятия, продавачи, касиери, счетоводители… т.е. хора, през чиито ръце минаваха пари. Всеки български гражданин би могъл да си припомни как преди известно време в местния ресторант или пивница, или магазин, или бензиностанция дошъл нов човек. С неговото поемане на работата нещата бързо се променили. Всичко станало далеч по-организирано, много по-добри и по-качествени стоки се появили или пък самото обслужване било революционизирано. Просто новият управител си знаел работата. И как се сприятелил с всички, и колко добър и услужлив човек бил. И хората се радвали на неговото присъствие и на това, че улеснявал живота им, докато година или две по-късно най-неочаквано из квартала се появили познатите лица на хората от стопанската милиция, които тихичко събирали сведения за въпросния инициативен гражданин. И малко по-късно се разнесла новината, че го надчели с някаква солидна сума и за да не стават грешки, го прибрали вътре. На негово място застанала скучната физиономия на някакъв служител, който само за седмица или две зарязал всичките инициативи на своя предшественик, защото бил мързелив, глупав и страхлив човечец, но все пак наш, честен другар.
„Крадецът — казваше моят познат от милицията — изкарва и за себе си, и за държавата. Мързеливият глупак, който идва на негово място, не може да изкара нищо и фактически ние губим с такива честни некадърници далеч повече, отколкото и най-сръчният крадец може да открадне.“
Техниката на кражбата от държавата почти винаги е свързана с отчитането. В ресторантите например принципът на незаконното печелене на пари е бил да се отчете, че са вложени повече и по-скъпи продукти в дадена храна, отколкото в действителност, и разликата да се сложи в джоба. Или пък да се намери начин порциите да бъдат повече на брой (без да се засяга грамажът им), отколкото следва от поръчката, и пак разликата да се сложи в джоба. Да се продава едно качество стока за по-високо качество бе също един от популярните методи. Такъв беше случаят с известния процес на месарите, които натрупали доста пари, продавайки второ качество месо за първо. Там, където водата можеше да вземе безпрепятствено участие в превръщането на качеството в количество — всевъзможните видове алкохолни и безалкохолни напитки, също се натрупваха добри печалби. Продаването на своя стока в заведения с висока вътрешна надценка е може би най-популярният трик във всички барове и ресторанти из страната. Друг трик, който се прилага редовно при боравене с машини, съоръжения и особено с коли, е бракуването с протокол на най-редовна стока и продаването й след това на безценица на приятели или подставени лица, които пък след това ги препродават на редовната им цена. Работниците из предприятията, които употребяват скъпи или редки метални композиции, или каквито и да е скъпи или търсени материали, винаги отчитат, че са употребили повече материал, отколкото в действителност е било употребено, и разликата, разбира се, се измъква навън и се продава. Слушал съм фантастични истории за най-изобретателни похвати от страна на големи и малки крадци. Във вестниците бяха изнесени случаи на плащане на заплати по ведомост на несъществуващи хора или пък покупко-продажба на несъществуващи материали, които след това се отчитали, че били вложени в нещо, където дирите им изчезнали.
Може да се каже, че огромната част от кражбите биваха така изкусно извършвани и документално така добре оправдани, че нямаше никаква практическа възможност да се открият, ако не беше неблагоразумното харчене на пари от страна на крадците. Маса финансови ревизии, тройни контроли, анкети и проверки не можеха да докажат нищо. Единственият факт, който милицията използуваше, беше, че човекът харчеше повече, отколкото печелеше. И затова за дълго време главното внимание на милицията беше да следи за харченето на парите. Ако някой внезапно си постои къща или вила, или си купи автомобил, иди започне през вечер да се появява в скъпи заведения и да води разточителен живот, ако ходи на дълги и скъпи курорти, ако купува скъпи вносни вещи и се облича добре, това беше сигналът. Тихомълком милицията започваше да разследва материалното положение на въпросния гражданин. Но както казах, често пъти това разследване не водеше до никакви други открития освен голия факт, че човекът имаше пари. И за да си спести безплодните усилия да надвие хитростта, милицията прибягваше до старото, изпитано средство. Те арестуваха човека, подлагаха го на пост и молитва плюс денонощни разпити, докато сломеното му тяло смачкаше съпротивата на духа му и той или разкриеше някои от своите хитрости, или пък просто признаеше присвояването на някаква глобална сума. Тъй като милицията нямаше представа от истината, те държаха човека колкото може по-дълго с надеждата, че с всеки ден признатата сума ще се увеличи. В края на краищата се стигаше до истински пазарлъци.
„Ако признаеш още пет хиляди — беше казал следователят на един под-следствен, — ще ти свалим присъдата с още една година!“
С течение на времето, от средата на 50-те години насам, присвояването на обществени средства или просто краденето от държавата се превърна в масово явление. Всеки гражданин, който по някакъв начин докосваше меда, се опитваше най-малко да си оближе пръстите. Хората задигаха от държавата всичко, което можеше незабелязано да изчезне, макар че по някой път задигнатият предмет беше напълно безполезен. Смешно или не, работниците от едно ваксено предприятие задигаха редовно вакса за обувки, която, така си стоеше и съхнеше по домовете им. В други предприятия често изчезваха инструменти, пособия и дребни материали. Шофьори на камиони надписваха несъществуващи курсове и икономисай и я бензин го продаваха за своя сметка и т.н. Понякога хората се организираха за по-ефикасно крадене. Безброй са безупречно функциониращите вериги „управи-тел-счетоводител-касиер“, където и най-щателната ревизия си оставаше безпомощна. Хората, които крадяха сериозно, не бяха глупави. Първата им задача винаги беше да се движат в рамките на закона и отвън погледнато, всичко да изглежда съвършено честно. Тъкмо тези групови кражби бяха и най-големите.
Срещу цялото това изненадващо явление държавата взе бързи, гневни и много сурови мерки, понякога стигащи до смъртни присъди. За един много дълъг период стопанската милиция като че зае напълно мястото на сталинската Държавна сигурност и се превърна в най-голямото страшилище в страната. Партията смяташе краденето от държавата за политическо престъпление, за саботаж и дори предателство и затова приложи спрямо този вид престъпници изпитаните методи от старите времена. Следствията се водеха почти по начина, по който се бяха водили политическите следствия — с жесток натиск, изтезаване и в края на краищата смачкване на всяка съпротива. Едновременно с наказателните мерки партията предприе и огромна, скъпо струваща превантивна работа. В страната бяха въведени най-чести ревизии на всички „подотчетни“ лица, въведен бе повсеместен строг контрол, бяха създадени успоредно контролиращи институции и формулярите за отчетната документация се увеличиха многократно.
Но всичко това никак не спря кражбите. Крадците бързо се приспособиха, станаха по-изобретателни и намериха начини да действуват много по-предпазливо. През шейсетте години рядко можеха да се видят хора, които открито да пилеят пари. А що се отнася до последните години, изглежда този вид престъпност се е развила още повече. В статия на вестник „Труд“ от 23 март тази година се казва буквално:
„Броят на наказаните управители на търговски обекти и магазинери по член 232 от Наказателния кодекс за измамване на клиентите е двойно по-голям през периода 1974–1976 година, отколкото през предшествуващите три години — 1971–1973 г. За престъпления по цените и ценообразуването (чл. 225 от Наказателния кодекс) броят на осъдените нарасна през същия период два и половина пъти.“
А на друго място в тази статия пише:
„Осъдени бяха десетки директори, началници, главни счетоводители — за невярно отчитане на плановете с цел да получат незаслужени премии. В затвора отидоха външнотърговски дейци, ръководни работници в администрацията и услугите — за рушветчийство.“
Това се отнася само до разкритите престъпления или поне до самопризналите се престъпници. Но какво да се каже за далеч по-големия брой кражби, които милицията не е успяла и едва ли ще успее да разкрие. И нещо още по-важно — какво да се каже за онзи вид кражби, които се извършват не само със съгласието, но понякога и с благословията на отговорни хора на властта.
Ето че цялата тази твърде тежка картина на масово присвояване на обществени средства в днешна социалистическа България повдига един далеч по-важен от материалните щети въпрос — въпроса за човешките щети. Защо толкова много съвременни българи са дръзнали да прекрачат границите на вековни народни добродетели? Какво точно стои зад постъпките на социалистическите крадци? Какви са техните истински мотиви, тяхната философия за живота, тяхната психология? Каква е тяхната драма? Изглежда, че предполагаемите отговори са твърде противни на хората, които управляват днес България, и затова те се задоволяват само с най-повърхностни, евтини обяснения. Изглежда, че и в това отношение истината се е превърнала в призрак и за властта, и за нейните сладкопойни чучулиги от улица „Ангел Кънчев“ 5, които не смеят да се взрат в силния образ на социалистическия крадец, за да не би да открият в него собствените си черти.

ЗАЩО ХОРАТА КРАДАТ ОТ „СВОЯТА“ ДЪРЖАВА?

Дотук, струва ми се, доста ясно се установи, че присвояването на държавна собственост, или по-направо казано — краденето от държавата, е едно от най-типичните явления, характеризиращи същността на обществените явления във всяка т.нар. народна демокрация. Фактическата страна на това явление, както и неговият размер не подлежат на никакво съмнение. За онзи, който все пак иска да се увери по-добре, достатъчно е да посети който и да е окръжен съд в България по което и да е време на работната седмица.

Но за мен като писател тези тъжни факти са само завършеният резултат на голямо, драматично развитие, станало в психологията на огромен брой хора. И тъкмо затова, когато отправям остри думи срещу моите колеги, че не са верни на живота, който ги заобикаля, че дори съзнателно се опитват да се скрият от него, че подменят пълнокръвните, живи герои на една действителност с нескопосани схеми, аз имам предвид пренебрегването на един толкова необходим, елементарен въпрос — „ЗАЩО ХОРАТА КРАДАТ ОТ СВОЯТА ДЪРЖАВА?“ Всяко човешко общество, което поне малко уважава себе си, винаги намира сили да постави пръст в собствените си рани и да си зададе дори най-болезнени и неприятни въпроси. Единствено социалистическо-комунистическото общество в днешна Източна Европа страхливо и гузно отбягва това.

Първият и най-прекият отговор на въпроса „Защо хората крадат от своята държава“ е, че тези хора не смятат тази държава за своя, а за чужда.

Но нещата не са толкова прости, защото на такъв отговор може да се каже, че между крадците, минали и не минали през съдебните зали, има много голям брой хора, за които може да се вярва, че искрено са смятали държавата за своя, много или малко са били рожби на режима.

Нека най-напред се спра на отговорите, дадени досега от отговорни български институти. В началото, когато това явление започна епидемично да се разраства и прикриването му по много причини стана невъзможно, партията, съдебните и милиционерските органи естествено го приписаха на „неизживени буржоазни навици“, „порочни остатъци от психологията на миналото“, „влияние на враговете отвън“ и т.н. По онова време абсолютно всеки недостатък бе приписван неизбежно на горкото черно минало. Като студент и като инженер съм присъствувал на много лекции, беседи и срещи, на които непрестанно ни се набиваше в главата, че човешките недостатъци били част от „разврата на миналото“. Хората, които твърдяха, това, забравяха, че и преди комунизма в България имаше значителна държавна собственрст, имаше огромен брой хора, които служеха на държавата и разполагаха с нейното доверие при боравене с материални ценности. Кражби и присвоявания на държавна собственост също имаше, но те бяха рядкост. Обикновените кражби също не бяха често явление и, което е най-отличително, биваха извършвани от, така да се каже, традиционния вид крадци.

Но за първи път в българската история граждани с професии, образование, инициативни, енергични, с много граждански добродетели масово посягат на държавната собственост. Всеки сериозен български журналист, който иска да потърси истинския отговор на въпроса, би могъл до прегледа всички съдебни папки и милиционерски досиета на осъдените граждани. Тогава ще го порази друг факт — че наистина голямото мнозинство от тези хора са дали значителен материален принос на държавата, в много случаи надвишаващ хилядократно присвоената от тях сума. Повтарям, тук не става дума за класическия тип крадци, които са друг обществен тип, а за нещо съвсем ново — за хора, които би трябвало да бъдат икономическата и духовната опора на обществото. В края на краищата звучи малко странно да казваш инженер-крадец, доктор-крадец, директор-крадец.

Нямам никакво намерение да отричам ролята на човешката алчност, користолюбие, безотговорност, лекомислие и други недостатъци. Роля, която винаги е намирала своите изпълнители. Но когато престъпността придобие един наистина масов характер, когато едва ли не всяко материално подотчетно лице се оказва под непрестанно подозрение в злоупотреба, когато през съдилищата минава безспирен поток от хора, тогава явно обяснението не е в черното минало, нито в разложителното влияние на класовия враг, нито в неизживени буржоазни привички. Престъпността очевидно се подхранва от самата действителност, тя е пуснала своите корени дълбоко в нея и тъй като почвата е твърде благоприятна, се развива със застрашителна бързина.

В един неотдавнашен разговор за престъпността в България главният прокурор на републиката, след като изреди вече стереотипните обвинения срещу миналото, подхвърли, макар и вяло, за някои аспекти на съвременността, които според него благоприятствували престъпността. Той говори специално за „нашите“ другари и тяхното взаимно прикриване. Главният прокурор се побоя да отиде по-далече, но беше напълно ясно, че той има добра представа ако не за отговора на големия въпрос, то поне за посоката, в която трябва да се търси.

Тая посока ни води при вътрешните мотиви на хората, които дръзват да присвояват обществена собственост. Аз лично съм провел немалко разговори било с осъждани граждани, било с хора, за които съм знаел, че са „свили“ нещо зад гърба си. Мога да кажа, че всички тези граждани са обединени от една обща и категорично подчертана линия — че те смятат онова, което са извършили, за напълно справедливо, или по-точно за скрито поправяне на обществената несправедливост спрямо тях.

Един управител на стол, мой добър приятел, човек завидно интелигентен, начетен, с добър вкус и широко сърце, ми е казвал:

„И аз свивам, както всички други. Защото тичам по десет-дванайсет часа на ден, оставам без крака, в последните 15 години съм дал печалба за милион, а получавам по-малко от всеки мамин син, който си чеше задника. Това не са техни пари. Това са мои пари. Ако един ден ме хванат, ще им го кажа. Това са мои нари. Аз не пипам вашето, вземам това, което си е мое!“

Но него едва ли щяха да го хванат, защото той знаеше как да прави отчетите и как да се опази.

Несправедливото заплащане на собствения труд беше един от най-популярните и основни мотиви, които хората предявяваха срещу собствената си съвест.

„Най-големият крадец тук е държавата, така че няма нищо грешно, ако човек се опита да си върне малко от откраднатото“ — беше оправданието на мой познат шофьор на камион, който правеше „черни“ курсове.

За дълго време в България заплащането на инженерно-техническия състав по заводи и фабрики беше толкова мизерно (съгласно Кодекса на труда то не биваше да надвишава с повече от 6 на сто средната работническа заплата), че за да се препитават, мнозина инженери трябваше да прибягват до трикове. Те внедряваха всяко ново производство с първоначално много примитивна технология, далеч под модерните стандарти. Това им даваше възможност да правят в течение на следващите години „рационализации“, чрез които технологическият метод бавно се подобряваше и те получаваха съответните рационализаторски възнаграждения. Но тъй като инженерите и техниците сами не можеха да бъда! рационализатори, което се смяташе за част от служебните им задължения и не се заплащаше, бяха измислени т.нар. рационализаторски колективи, в които се включваше за параван един работник. Погледнато в дълбочина, това псевдорационализиране на един умишлено предварително влошен технологичен метод представляваше най-рафинирана и неоткриваема кражба от държавата. Но последната бе продиктувана не от лакомия за пари, не от самоцелно желание човек да надхитри обществото, а от твърде сурова необходимост. Спомням си, че моята инженерска заплата в ония години ми стигаше само за първата седмица на месеца, без въобще да мога да си позволя и най-малкото разточителство. Инженерите работеха „ненормиран“ работен ден, твърде често и през седмичната почивка, и силите им биваха изцеждани до капка. Срещу всичко това им се плащаше смешно възнаграждение.

„Не мога да оставя децата да гладуват“ — казваше мой колега, когато председателят на рационализаторската комисия вдигаше въпросително вежди над поредното предложение за рационализация. Пак по същите чисто човешки причини, като противопоставяне на съвестта срещу черната експлоатация от страна на държавата, много нормировчици с добри сърца пускаха първоначалните норми за всяко ново производство доста по-ниско от реалното. Това даваше възможност на работниците да изкарват в течение на две-три години „наднормени“. Нормировчици те съветваха хората никога да не преизпълняват нормата с голям процент, който веднага би показал, че тя е фиктивна и би могла да бъде завишена със скок. С времето нормата ставаше реална, но хората вече бяха изтръгнали по някой лев от нея. Това бяха ощетявания на държавата, каквито никаква стопанска или криминална милиция не можеше да хване. И според мен в по-късните години този начин на непряко присвояване на обществени средства стана главният, може би защото беше и най-безопасният.

Ала едновременно с чувството, че поправят сурова обществена несправедливост, в хората, които бяха започнали да присвояват държавни вещи или пари, се надигна и едно-друго оправдание, което в последните години щеше да стане нещо като идеологическа мотивировка на кражбата.

„Всички крадат! А тия, които са най-горе, крадат най-много!“ — тези думи съм ги слушал десетки пъти при най-различни обстоятелства. Било когато кварталният зарзаватчия „удря“ паланзата, било когато келнер надписва, било когато човек забележи, че помпата на бензиностанцията вкарва в резервоара въздух или когато пробутат развалена или некачествена стока.

Онова, което моята позната Ирина каза при свиждането ни в Съдебната палата, че системата представлява организация, създадена от големите крадци, беше по същество най-популярното убеждение навред из страната. За всеки не-предубеден наблюдател на социалистическата система е ясно, че в дъното на нещата стоеше примерът на големците. А тия големи властвуващи граждани бяха изградили система от неписани закони, която им даваше възможност да извършват най-крещящи несправедливости. Членове на Политбюро, членове на Централния комитет на партията, министри и заместник-министри, шефове на разни ведомства, всякакви големи началници почти без изключение и без никакво морално оправдание погазваха декларираните от собствената им власт принципи на справедливост. В тези репортажи аз доста подробно вече се спрях на силно деморализиращия населението ефект на привилегиите, узаконеното връзкаджийство, разврата на властта. Примерът на ръководителите винаги във всички общества е установявал нивото на общия критерий за нравственост, добро детелност и престъпност. И затова моето собствено заключение от всичко, което съм видял и чул във връзка с това повсеместно отношение към обществената собственост, е, че главната, почти изключителна вина носят ръководителите, видните граждани, ония, които нормално никакъв държавен съд не може да съди, но които в края на краищата ще получат присъдата на времето.

Какъв пример за честно отношение към държавните пари можеше да даде един мой колега, известен български писател, който периодично си уреждаше през задната врата претопяването на съчиненията му, които събираха прахта по книжарските складове, само за да може незабавно да ги преиздаде. Той нямаше властта да решава това. Властта я имаха приятелите му отгоре. Какъв пример даваха всевъзможните социалистически новобогаташи, когато се надпреварваха да си купуват една от друга по-скъпи коли и да живеят във все по-голям лукс. Тъкмо бездната на контраста, който те установяваха най-безотговорно спрямо останалата част на населението, разпалваше амбициите на всеки малко по-находчив ум. Ако се проследи с безпощадна точност разточителството и прикритото с неписаните правила пилеене на обществени средства за лични изгоди, човек ще намери, че може би всеки втори ръководител е присвоил от държавата далеч по-големи суми и от най-изкусния крадец.

Не мога да забравя лицето на един осъден за неголяма злоупотреба служител във въглищен склад. Човекът се разплака пред мене и ми каза:

„Единайсет години ме лъжат с жилище. Децата ми изгниха във влагата на сутерена. И си казах — а защо не я набутам тази влага в техните въглища, защо ще страдам аз, когато всеки краде, лъже и маже!“

И докато той ми казваше това, аз си помислих, че с моите връзки можех да получа апартамент, без да чакам реда, да взема кола, без да се редя на опашка, да уреждам на приятели и познати назначения, да си издействувам строителен или дървен материал с предимство и така нататък, като всичките ми аванти бяха за сметка на обикновения народ. Излизаше, че Ирина беше права, че всички като мене и над мене, без да се бъркаме в мръсотията на отчетнически фалшификации, крадяхме от обществото, от държавата повече, отколкото нещастният въглищар. Нашето оправдание беше, че ние бяхме СПЕЦИАЛНИ хора, т.е., че ние имахме някакво по-голямо право да живеем, отколкото другите, неспециалните хора. И ние приемахме тези присвоени материални богатства с абсолютното убеждение, че ни се полагат. Колко пъти съм чувал в клубове и на други места било разпенявана художничка да крещи:

„Че как няма да ми дадете жилището, което искам!“, или ядосан култур-трегер да удря по масата: „Колата я искам утре, а не вдругиден!“

Ето че примерът на ръководителите, на видните граждани, на началниците развързва ръцете на обикновените граждани. Чувството на безотговорност, което се лее отгоре, попива дълбоко долу, в почвата. И бариерата на скрупулните задръжки, остатъци от вековен народен морал, се вдига със страшния въпрос:

„Защо не?“

И като свържем рухването на нравствеността с изчезването на идеалите, отговорът на въпроса „ЗАЩО ХОРАТА КРАДАТ ОТ СВОЯТА ДЪРЖАВА?“ става пределно ясен.

Но може би това бе най-добре формулирано от един представител на Комитета за държавен контрол, който след една щателна проверка в известно предприятие каза:

„Имам чувството, че присвояването на обществени средства е станало закон на живота у нас.“

> БЪЛГАРИН ЛИ Е ШЕКСПИР?

Есента на 1968 година. Дубчекова Чехословакия е разгромена. Танкове, парашутисти и всевъзможни други войски тъпчат върху опита за комунизъм с човешки лик. В София, в някогашния Дом на инвалидите на улица „Солунска“, само на петдесет крачки от Съюза на писателите, се разполага идеологическото управление на Държавна сигурност. Сега, след Чехословакия, то има огромен състав и поема пълен контрол върху всичко, което се смята за идеологическо. Отделите и секторите към управлението дублират всички съществуващи професионални и творчески жанрове в света на пропагандата, културата, изкуството и забавленията. От отдел „Писатели“ до отдел „Цирк“.

„Ние имаме пълно доверие в нашите писатели — казва един от тези потайни контрольори. — Но не бива да забравяме, че кашата в Унгария започна с писателите, кашата в Чехословакия пак започна с писателите, най-големите главоболия в Източна Германия и Полша също идват от писателите…“

Логиката на другаря полковник, който между другите си културни занимания контролира телевизията — изглежда непогрешима. За първи път от времето на „Главлит“, официалната сталинска цензура, от издателства и редакции се иска да представят текущите си и перспективни планове заедно със съответните заявки. Искат се множество машинописи на романи, пиеси, поеми и т.н. Специалистите от идеологическото управление започват да четат, както не са чели през живота си. Всеки служител се опитва да бъде по-бдителен от другите. Атмосферата е толкова неприятна, че си измислям причини и вземам дълга неплатена отпуска. Всред колегите владее раздразнение и мрачно предчувствие. Мнозина предсказват, че мътната вълна на посредствениците ще се надигне, ще използува положението и ще залее печатниците. И наистина стахановците на социалистическия реализъм знаят, че тяхното време е дошло, и започват да произвеждат под пълна пара. Някой ми казва, че Стефан Поптонев издал за една година осем книги… Други явно се опитват да бият този рекорд. В замяна на това нито ред не се отпечатва от Константин Павлов, Стефан Цанев, Николай Кънчев, Радой Ралин…

Още по-голямо производство залива театрите. Кьораво и кьопаво се е хвърлило да пише пиеси. През 1969 година се чествува четвърт век комунизъм в България и „горе“ е взето решение в отговор на безумието на чехите да се опълчат срещу Съветския съюз ние да проведем най-ярка демонстрация на преданост към Големия брат. Трябва да се организира най-голямото и най-пищното чествуване на този четвърт век. Затова трябва да се даде пълна преднина на всички юбилейни (и елейни) материали, а другото да отиде назад, да чака за по-късно. Такава е била винаги тактиката. Всички тези чествувания са поводи, измислени от режима за изтезаване на нормалното човешко мислене, на нормалното човешко творчество. Те са сигнал за потъпкване на и бездруго хилавите критични нотки и установяване на тържествена единна атмосфера от хвалебствия, славословия и високоидеен патос.

В такава атмосфера никой не ще и да чуе за пиесата на моя приятел Стефан Цанев „ПРОЦЕСЪТ ПРОТИВ БОГОМИЛИТЕ“. Но Стефан е дамгосан поет. Идеологическото управление на Държавна сигурност успява да спре (на последни коректури) поемата му за Съветския съюз. Наборът в печатницата бива разпилян. Македонската му поема (посветена на мен) също бива спряна. Спират му и сценарии, и стихотворения. Двамата написахме за Вили Цанков либрето за един мюзикъл „ЗИГ-ЗАГ“. Беше тъжно-смешна история за младите донкихотовци по света. Но въпреки нашия „зиг-заг“ мюзикълът остана без музика…

Но това не ни спира. През тази есен, в чест на тържественото чествуване на четвърт век комунизъм, ние решаваме да драматизираме Дневника на Богдан Филов. Николай Хайтов любезно ни заема собственото си копие от дневника. И двамата сме смаяни да открием, че характерни съвременни събития всъщност са пародийно ехо на събитията, описани от Филов. Общият мотив в двете епохи е „глупости, породени от чувство за безизходица“. Какво невероятно сходство между предишните и сегашните български ръководители в служенето на интересите на чужда държава.

Нашата пиеса е чист фарс. В центъра е идеята да се бомбардира Вашингтон. Но как да се бомбардира Вашингтон, когато в държавната хазна няма пари за нищо? Един от генералите предлага да се вкара цялата армия във Владайската река, за да промива злато…

При нашата трактовка Дневникът на Филов се превръща в дневник на кой да е от неговите приемници през последните 25 години. Но дори най-смелите хора от Сатиричния театър ни казват да си вземем пиесата и да не я показваме никъде, че само на дневници ще станем. Ние си я взимаме. Четем я на приятели за възмездие. И така си остава.

В замяна на това Сатиричният театър започва редовни репетиции на пиесата ми „Аз бях той“. Режисьор Нейчо Попов. Участвува първият състав на театъра без Калоянчев. Докато репетираме върху чудесния декор на Стефан Савов, докато се смеем на остроумната изобретателност на Георги Парцалев и се възхищаваме за кой ли път на тази родена сатиричка Татяна Лолова, аз си мисля, че трябва да сме луди, за да се опитваме да правим сатира точно в този момент. Изглежда, че нещата се крепят на партийното доверие в Нейчо и на предполагаемата благосклонност на първия човек спрямо мен. Все пак ние се опитваме да отгатнем докъде ни е позволено да стигнем и затова след доста горчиви истини подслаждаме финала, че по някое време лепне като шербет. Но горкият Нейчо получава сърдечен удар и репетициите прекъсват, после ги водя аз, после ги поема Методи Андонов, един от най-интересните и талантливи български режисьори, който не зная как съчетаваше приятелството си с Константин Павлов, от една страна, и с Богомил Райнов, от друга…

Междувременно във връзка с работата ми върху главната юбилейна пиеса „КОМУНИСТИ“ трябва да ходя често в отдел „Театри“. Началник там е Иван Русев, който чака всеки момент да го уволнят. Всред настъплението на правоверна посредственост той се опитва да брани принципите за художественост. Иван е от последните непрактични идеалисти, които са обречени да бъдат изхвърлени от подобни постове. Античехословашката вълна ще отнесе и него. Но докато още е началник, той успява да даде постановката на „КОМУНИСТИ“ на Асен Шопов. И сега ние знаем, че ще имаме страшно представление.

Но в театралния отдел владее същото объркване и несигурност, каквито има в нашето издателство. Целият репертоар на театрите в страната се проверява отново и отново от Държавна сигурност. Офицерите от Инвалидния дом четат всичко — заявки, експозета, варианти, режисьорски планове, завършени пиеси.

Този ден заварвам Иван под голямо напрежение. Докато разговаряме, на вратата се чука и влиза много добре познатият ми полковник от Държавна сигурност, първият заместник-началник на идеологическото управление. Той идва, за да упражни натиск върху отдел „Театри“, за да се включат някои пиеси, които Държавна сигурност е контраатакувала с разни писатели. Основанието му е решението на Комитета за изкуство и култура 50 на сто от всички пиеси в театрите да бъдат български — съвременни. Забравил съм определените проценти за съветска драматургия. Но по всичко изглежда, че отдел „Театри“ и лично Иван не са много ентусиазирани от това неканено сътрудничество на Държавна сигурност. Лицето на полковника, обикновено любезно, този път показва, че няма да има място за любезности. По природа той е мълчалив човек и когато говори, за да преодолее (предполагам) чувството си за малоценност в разговори с разпасани интелектуалци, той произнася думите отсечено, по войнишки. При него няма двойственост, няма много смислови думи, няма никакъв подтекст. Всичко е пределно ясно като на парад.

— Прочетох репертоарния план — казва той тежко — и никак не ми харесва! За мене това не е репертоарен план!

Светлите му очи гледат в упор Иван, който при тия думи пламва, но полага някакви усилия да се сдържи да не извика: „Абе какво разбираш ти от репертоарни планове?“

— Колко съветски постановки имате? — пита полковникът и сам си отговаря. — Пет!

Иван тежко преглъща и пак се сдържа да не отговори.

— А колко английски?… Трийсет и седем!… Трийсет и седем! — повтаря той цифрата и сега изстрелва главния си патрон. — Ако това не е идеологическа диверсия, здраве му кажи!

Лицето на полковника има победоносния вид на дете, което играе в пиеса ролята на господар, заловил своя крадлив слуга на местопрестъплението.

Докато и аз се чудя какви са тия 37 английски пиеси, влизащи в репертоарите на театрите из цялата страна, Иван отвръща кратко:

— Я не ми говори глупости! От тия 37 английски пиеси 36 са различни постановки на Шекспир!

Явно Иван смята, че името Шекспир ще е достатъчно, за да ликвидира нападението на полковника. Но той се излъгва:

— Шекспир! — извиква ядосано полковникът. — Българин ли е Шекспир? А?

Иван не може да смели този въпрос. Лицето му изразява пълно слисване, като че някой го е цапардосал отзад. Той най-малко е очаквал, че първият заместник-началник на идеологическото управление при Държавна сигурност ще обяви Шекспир за идеологически диверсант. Предчувствувам, че Иван се готви да каже със страхотен глас:

„Да, Уилям Шекспир е българин, член е на комунистическата партия от 1564 година насам и е верен приятел на Съветския съюз!“

Иван мълчи. Полковникът е убеден, че е спечелил битката, и се оттегля с презрителното пренебрежение на безспорен победител. В кабинета настъпва тишина. Иван поклаща тъжно глава:

„И Шекспир не щат хората!“

Няколко месеца по-късно, когато отивам в комитета, Иван вече не е там. И отсъствието му утежнява много моята задача, защото отивам с предложение да спра собствената си пиеса… Във връзка-с театралния преглед 1969 година (пак в чест на четвърт века) няколко театри се представиха с моята пиеса „АТЕНТАТ“. Това беше пиеса за двама души, които се опитват да убият един диктатор генерал, но последният бива спасен от една маймуна, защото според моите разбирания диктаторите и диктатурите биват спасявани само от маймуните. Пиесата беше извадена от каквато и да е конкретност на времето и мястото, все едно всичко това беше легенда за нещо станало някога някъде. Но и за най-слепия, включително и за автора на редакционната статия в „Работническо дело“ от 26 юни 1969 година, беше ясно, че тази пиеса имаше предвид изключително съвременна България и нейния съвременен диктатор. Театралните режисьори, които посмяха да се заемат с пиесата, също знаеха това много добре. И по тази причина техните постановки бяха невероятно различни. В Пловдивския театър и на други места пиесата беше отправена към фашисткото минало и генералът беше някакъв фашистки диктатор, макар че реплики като „В тази страна можеш да влезнеш, но не можеш да излезнеш!“ останаха. Но в Сливенския народен театър, където постановчик беше младият, извънредно талантлив режисьор Николай Поляков — нещата бяха съвсем различни. Съвсем вярно той беше решил, че пиесата трябваше да звучи съвременно и че текстът, а не действието беше важно. Ние се смаяхме, като видяхме, че всички актьори бяха облечени в черни фракове и в облеклото нямаше никаква разлика между генерал и ординарец. Действието се водеше без декор, пред тъмночервена завеса. И въпреки сравнително неопитните актьори думите им звучаха страховито. Явно на сцената на Сливенския театър нямаше никаква антифашистка пиеса, а пиеса за съвременна България.

Застъпници на най-ортодоксалната партийна линия в театралната критика бяха Владимир Каракашев и Севелина Гьорова — и двамата протежета на сталинисткото създание Филип Филипов. Виждайки пиесата в Сливен, Гьорова, в качеството си на член на комисията по прегледа, предложи представлението да се покаже в София, в Народния театър. Като чух това, за мен беше ясно какво щеше да последва. Точно през зимата и пролетта на 1969 година партията ревностно търсеше вещици. Показана в София, тази постановка на Поляков щеше да предизвика такава реакция, която щеше да има фатални последици за тия млади и талантливи хора. И колкото и да исках да видя пиесата в София, и колкото със сърце и душа да бях със Сливенския театър, сметнах, че беше мое задължение да ги спася… Те не подозираха какъв капан им бяха приготвили в София…

Това е едно от най-тягостните ми посещения в комитета. Вървя от стая в стая и за учудване на всички казвам колко не съм доволен от сливенци и прочие… Номерът минава. Щом авторът не иска постановката, значи това е… Вместо Сливен в София, в Народния театър, пристига Пловдивският театър. И въпреки отличната игра и факта, че постановката обра всички първи награди за прегледа, в. „Работническо дело“ нападна пиесата като чужда.

Разказвам всичко това, за да припомня в какви сложни и некрасиви положения се озовавахме и за да посоча някои от нещата, които трасираха моя път по посока на границата.

> ЛЮБОВТА КЪМ „ГОЛЕМИЯ БРАТ“

На площада пред драгалевската кръчма се появява някакво автомобилно чудовище. Това е последният модел на „Ферари“, с муцуна, почти докосваща земята, и четири блестящи ауспухови тръби, щръкнали отзад. Колата е боядисана в яркозелено, пресечено от лимоненожълта лента. Вътре мъж на средна възраст с левантинско лице се е облегнал удобно назад, пуши лула и самоуверено гледа нагоре към планината. Чудовището спира за малко на площада, като продължава внушително да ръмжи.

Народът от кръчмата изскача пред вратата. Аз и един приятел от киното се опитваме да обърнем неговия москвич надолу, та дано запали по инерция. Ала видели спрялата зад гърбовете ни чужда кола, ние унизено преставаме с усилията си да заставим проклетия москвич да се раздвижи. После се присъединяваме към народа пред кръчмата. Почти всички са излезли с чашите си и дълбокомислено гледат чудовището на „Ферари“.

— Брей, да му се не види, какви автомобили почнаха да правят руснаците! — изтърсва многозначително моят съсед бай Генади.

По лицата на повечето пиячи преминава странна светлина.

— Като я погледнеш тая пущина, ще разбереш, че са я правили само в Москва! — продължава в същия тон един нисичък мустакат кооператор.

— И тоя, дето я кара, е руснак — забелязва друг. — Погледни му златните копчета на ръкавите, лулата, часовника… Чист руснак…

— Аз ти казвам, Боньо, че нито американците, нито германците, нито французите… никой не може да направи такова нещо! Само братята!

И сега един от тях се обръща към моя приятел, чийто москвич не щеше да запали, и му казва:

— А бе, Киро, колко пъти ти казах да не си купуваш автомобил от италианците!

Чуждата кола изчезва зад завоя по автострадата към „Алеко“, пиячите се прибират в кръчмата, а аз и Киро възобновяваме бутането на москвича.

Тази сцена и множество други подобни сцени ми идват наум всеки път, когато чета в разни вестници, западни или български, за огромната, традиционна любов, която българите изпитвали към СССР. Но ако за вестниците, издавани от режима в България, подобни твърдения са напълно обясними, то човек не може да прости късогледството, невежеството и безотговорните обобщения на западни кореспонденти, прекосили България по познатите официални маршрути, яли и пили за сметка на българското правителство. Повече от явно е, че посредничеството на властите и преводачите ги е лишило от истински контакт с обикновените български граждани. Те не биха могли да доловят злъчната ирония на дипломатическите Драгалевци, нито биха могли да чуят така популярния въпрос: „Филмът хубав ли е, или е съветски?“, нито да участвуват в разговори, където се показва истинското отношение на българите към „Големия брат“. Къде, как и в какво авторите на не една и две кореспонденции от България са видели любовта на българския народ към СССР, не е никак ясно. В най-добрия случай те посочват няколкото исторически паметника.

Ала което е още по-досадно, същата тази песен за вечната любов на българите спрямо Русия се е превърнала в едно от най-неверните, заблуждаващи клишета, с които западни граждани често характеризират България.

„Вие, българите, обичате Русия“, обобщават хората със същата категоричност, с която твърдят, че турци и гърци се мразят смъртно.

Не мога, меко казано, да не изразя недоумението си, че на цял народ се приписва нещо, в което дори най-фанатичните привърженици на СССР в България се съмняват. Затова на мене ми се иска да хвърля по-подробен поглед върху тази българска любов към Русия, за която, ако не бяха въпросните вестникарски материали, така и нямаше да зная.

Най-напред трябва да се каже, че на Запад, и главно в англо-американския свят, не се прави съществена разлика между понятията Съветски съюз и Русия. Върху първите страници на най-видни западни вестници четем „Русия реши…“, „Русия заяви…“, „Русия…“, когато явно става дума за Съветския съюз. Ако за мнозина западни граждани думата „руско“ е близък синоним на думата „съветско“, българите са от малцината жители на планетата, които знаят много добре разликата.

Между българския и руския народ съществува известна историческа връзка, която до някаква степен е предопределена от славянското родство, православното християнство и подобието на езика. Но връзка от такъв род не значи по никакъв начин любов. Исторически погледнато, Русия дължи езиковото и християнско-културното си развитие на средновековна България. Колкото и да се опитват съветските историци, не могат да заличат историческия факт, че кирилицата, на която те пишат, тръгна от България, и че когато българската книжнина беше в разцвет, техният княз Светослав беше почти дивашки главатар. Историкът трябва силно да измъчи фантазията си, за да докаже, че до 19 век името Русия е значело нещо в живота на българина, че е предизвиквало въобще някакви чувства. Легендата за християнина Дядо Иван, който би се притекъл на помощ на поробения си християнски брат, се създава през миналия век и укрепва особено след Кримската война. Едновременно с нея може да се говори и за проникване на новосъздадената след Пушкин руска литература и култура. Действително очите на мнозина българи под турско робство са били обърнати с надежда към Русия. Тази надежда се е уповавала главно на християнската вяра като противопоставяне на мохамеданския поробител. Излишно е да споменавам, че голям брой български младежи се учат в Русия по онова време и стават, така да се каже, жива връзка между двете страни. Но по-далновидните от тях, и специално Ботев и Каравелов, са разбирали добре илюзорния характер на християнските надежди към Русия. Те са виждали, че на намиращия се в голяма мизерия, невежество и безправие руски народ му е било все едно какво става отвъд Дунава. Ботев, който е бил свързан с руските революционери от онова време, е разбирал, че потисничеството в почти феодална царска Русия е било равно на потисничеството, упражнявано от Отоманската империя. Съчувствия, симпатии и състрадания към българите са били изразени от представители на руската интелигенция, особено от панславистката й част, но те едва ли са откликнали в душите си на руските маси.

Освобождаването на България от руската армия е грамаден исторически факт. Но нека не си затваряме очите пред истинското обяснение. Любовта е най-пренебрегнатото чувство в света на политиката. Освобождението не бе резултат на всеруска хуманна експлозия, състрадание и любов към нещастните българи, а резултат на рационална империалистическа политика. Всеки сериозен човек би се засмял на патетичните описания как руските генерали се били трогнали от съдбата на набитите на колове априлски въстаници. Така че освобождаването на България не беше въобще цел на войната от 1877/1878 година, а само резултат от нея. Въпреки тази хладна истина признателността на българите към Русия бе най-голяма и бе изразена всестранно. Множеството паметници са свидетели на тази признателност. Това обаче не попречи 28 години по-късно българската армия да се сражава срещу руската в Първата световна война.

Онова, което представлява самата същност на връзката между българи и руси, не е митологичната любов между непознаващите се граждани на двете страни, а преди всичко влиянието на творческия гений на Русия през втората половина на 19 и началото на 20 век. Новоосвободена България попада в климата на невероятния разцвет на руската литература, музика, живопис. Младата страна заварва Достоевски жив, съпътствува още десетилетия Толстой (който в предсмъртните си дни ще поиска да избяга именно в България) и Чехов, откликва на вълненията на твърде бурната напредничава руска интелигенция. Лесно могат да се проследят множество плодотворни руски влияния в българската култура. Те продължават и по-късно — въпреки различните политически курсове на двете страни.

Но за истинското, реалистичното отношение на българите към руската държава и на последната към българите свидетелствуват много съвременници. Може би всичко това най-добре е изразено в Симеон-Радевите „Строители на съвременна България“. Достатъчно е човек да прочете описанията на събитията, последвали Освобождението, за да види колко бързо угасва не само възторгът от Русия, но дори и чувството за признателност. Защото Русия се опитва да третира младата страна като марионетка и като че всички игри, машинации, вмешателства, нестихващи интриги на руската администрация са само предвестник на онова, което ще стане след Втората световна война. От Симеон Радев, Захари Стоянов и много други източници ние виждаме, че антируското чувство в България е било най-широко разпространено и в някои моменти е надвишавало предишното антитурско чувство.

Във връзка с това книгата на Симеон Радев не бе преиздадена дълги години след идването на комунистите на власт. И когато най-после бе издадена, според съвсем неотдавнашен коментар на виден български критик, тя се е превърнала днес в настолна книга на почти всеки български дом. А тя е по същество антируска книга. За каква проруска любов в България ми говорят западните кореспонденти?

Пак искам да подчертая, че трябва да се прави най-категорична разлика между отношението на българите към руската държава, от една страна, и отношението им към руската култура, от друга страна. Що се отнася до отношението към руския човек, както ще видим по-нататък, то с нищо не се отличава от отношението към другите народи по света, което винаги е било отношение на толерантност и уважение.

Ако може да се говори за някаква определена и здрава традиция в българския народовластен бит, това е именно чувството на искрени симпатии, толерантност и уважение към хората от всякаква друга националност. Аз мисля, че българите, както в миналото, така и днес, са едни от най-толерантните спрямо чужденците хора по земята. Българите не познават расови или религиозни погроми, не познават шовинистични изстъпления — дори в дни на най-горещ национализъм. Българите винаги са живели в най-добри отношения с малцинствата в собствената си страна — турци, цигани, арменци, евреи, гърци и т.н. Още у Базовите „Чичовци“ човек долавя духа на приятелско разположение спрямо другите народи, който сякаш е неизбежен от любознателността. Българите и от по-старо, и от по-ново време винаги са се възхищавали на хубавото у другите народи, без значение какви са били междудържавните отношения. Така че не може да се говори за някакви специални отношения на българите към Русия. Специални отношения може да са имали ограничени русофилски кръгове между политиците или проруски настроени офицери, но обикновеният българин едва ли някога се е оставял да бъде увлечен в такива тесни отношения. Природната му мъдрост, чувството му за реализъм и още по-важното чувство за справедливост са уеднаквявали отношението му към всякакви народности, от американци до араби, от германци до китайци. Изхождайки от чисто народната психология, ние виждаме, че не е възможно, нито е било възможно българинът да дари със специални предпочитания други народи.

Ето че нито аз, нито пък който и да е друг автор, когото познавам, може да се нагърби със задачата да определи към кого българите изпитват по-приятелски чувства — сърбите, гърците, турците или румънците. Най-правдоподобният отговор е, че това чувство е еднакво към всичките, без оглед на едни или други исторически факти.

Признателността на българите към Русия за освобождението им и почитта, отдадена към хилядите руски войници, загинали за българската свобода, са нещо, което е намерило своя израз в историческите паметници и увековечаването на дадени имена. Но сантименталното чувство за някаква вечна любов и привързаност, което е, разбира се, за сметка на отношенията с други народи, са блудкава литературна измислица, подходяща само за верноподанически междудържавни телеграми.

Но ако отношението към Русия може да се разглежда все пак в светлината на историческата признателност и културното влияние, то отношението към СССР, съветския строй, съветската култура и съветския човек ни връща неспасяемо на драгалевския площад при многозначителната ирония на селските коментатори.

* * *

Без съмнение младата съветска държава през двайсетте и началото на трийсетте години е имала много възторжени поклонници и приятели из цял свят. Леви идеалисти от всички страни, в това число и България, са се опитвали да виждат в звездата над Кремъл символ на осъществените мечти за социализъм и комунизъм. Предполагам, че просъветските чувства на комунистическата интелигенция в България са били точно толкова силни и фанатични, колкото тези на комунистическата интелигенция в Югославия, Гърция, Франция, Италия и така нататък. Доказателства за това има много и човек днес немее пред снобската слепота на най-видни интелектуалци, като Андре Жид, Уистън Оден, Стивън Спендер и други, които са се възхищавали дори на масовото унищожение на хора в сталинските чистки през трийсетте години. Във въображенията на мнозина млади българи с прокомунистически убеждения СССР беше ни повече, ни по-малко земният рай, съветският строй — идеалният пример за бъдещото устройство на света, Москва — най-красивият град на земята. Хората обожествяваха дори мустаците на Сталин.

— Аз вярвам на този свят само в мустаците на Сталин — казваше моят учител в Първа мъжка гимназия Раденков.

Моята връстничка Любка една вечер преди 33 години ми каза с най-искрен възторг:

— Искам да живея в Москва и искам да умра в Москва. Това не е град, Георги. Това е сърце!

Но само десет години по-късно комунистката Любка желаеше никога да не е казвала тези думи.

По време на войната мнозина български антифашисти са се борили и умирали с името на СССР на уста. В искреността на тяхната фанатична любов към страната на строящия се комунизъм не може да има никакво съмнение. Но пак подчертавам, че навред по света просъветските среди подхранваха и раздухваха докрай този романтичен, красив образ на СССР до такава степен, че бъдещото сблъскване с реалността беше неизбежно болезнено. От казаното дотук става ясно, че не може да се говори дори в онова време за някаква специфично българска любов към Съветския съюз, която да има по-дълбоки или по-специални корени. Чувствата на българското прокомунистическо левичарство към Русия бяха неразделна част от чувствата на цялото прокомунистическо левичарство на света.

Спомням си добре твърде неочаквания шок, който получиха мои приятели — комунисти и ремсисти, при първата им среща със съветската армия. Външният вид на червеноармейците, техните обноски, цялото им отношение говореха за груба, полуграмотна войнишка маса, безкрайно далече от идеализираните представи за високосъзнателни борци за социализъм. Както и на друго място в тези репортажи разказах, нашите комунисти не можеха да повярват, че това беше Червената армия, и ни обясняваха, че това били татарски, узбекски и азърбайджански части. Ала още доста време преди навлизането на съветската армия в България романтичното очарование на СССР бе започнало да намалява в средите на по-проницателните и по-чувствителните комунистически функционери. Известна е историята с политкомисаря на бригадата „Чавдар“, поета Веселин Андреев, който, като научава за смъртта на брат си, загинал при чистките в СССР, напуснал за известно време другарите си в планината и едва не бил обявен за предател. По много линии партийните функционери в България са започнали да долавят доста ясно истината за комунистическия рай, но те, поставени между два огъня, не са имали никакъв избор, освен да продължат да бъдат това, което са били.

Що се отнася до широките народни маси в България, няма никакви сериозни доказателства за ясно изразена любов към СССР в периода между двете световни войни, нито пък по време на самата война. Дори когато сравняваме посрещането на двете армии, влезли в България — германската и съветската, ние не можем да си затворим очите пред далеч по-топлото и сърдечно посрещане на германците. Така че всякакви исторически претенции за любов към СССР преди войната трябва да бъдат ограничени до малобройното прокомунистическо движение. Абсолютно невярно е такава любов да бъде приписвана на цял народ.

В най-добрия случай може да се приеме, че гражданите на царство България са осъмнали на Девети септември 1944 година с чувството на тревожно любопитство към Големия брат — роднинство, за което дотогава те не са и подозирали. Оттук нататък всичко щеше да зависи от поведението на неканените гости и техните български приятели. Ако може да се говори за определени чувства на масите спрямо СССР, то те бяха изградени през първите няколко години, последвали войната. До това време съдържанието на думата „съветско“ в българския речник бе твърде неясно. Днес няма зрял българин, който да не знае много точно съдържанието на същата дума, независимо от неговите политически или партийни разбирания. С името на СССР бяха свързани всички последвали събития в историята на българите, за които аз се опитвам да разказвам в тези репортажи. От стъпването на съветските войски в България, от установяването на напълно подчинено на Москва правителство до ден-днешен, доколкото аз знам, българската история бе писана от съветски ръце. Това, разбира се, не снема отговорността от българските граждани, взели участие в тази история.

Когато невежи или предубедени журналисти откриват днес някаква особена българска любов към СССР, аз бих ги запитал дали техните народи биха се влюбили много в чужда сила, която нахлуе в страната им, наложи промени в угода на своето господство, проведе жесток, кървав терор, избие, унищожи или затвори всички ония, който не искат да бъдат конформисти, ликвидира всякакви граждански и политически свободи, икономически безмилостно ограбва в течение на години стопанството и наложи пълно подчинение във всяка сфера на човешката деятелност? Какво чувство, според тези журналисти, би било най-реалистично? Приятелство?

Не искам да повтарям неща, които вече многократно са казани в тези репортажи. Нека само най-общо сумирам изграждането на чувството спрямо СССР през онези първи следвоенни години. Когато Червената армия нахлу в България, тя беше независима страна, обвързана по волята на нейното правителство с един от воюващите лагери. Равнището на българския материален и духовен живот по това време в много отношения превишаваше този на самообявилите се освободители, или с други думи — нямаше нищо за освобождаване. Комунистическата партия и просъветските граждани в България бяха незначително малцинство. Без съветската армия, при свободно демократично развитие на нещата, това малцинство едва ли някога би се добрало до властта. В последвалите години СССР и неговите агенти в България, някои от които — съветски граждани, съумяха в голяма степен да създадат всеобщо чувство в страната не само срещу СССР, но дори и срещу класическата признателност и връзка на българите с Русия. Целият терор и ужас на сталинския период, деградирането на българските граждани почти до нивото на феодален крепостник, непознатото в българската история страхотно безправие и произвол, смазването на националната интелигенция, обезличаването на народната култура, вилнеещият страх от Държавна сигурност, венцеславенето на чужда страна и чужди ръководители — всичко това за всеки български гражданин, партиец или безпартиен, е свързано със СССР. Думата „съветско“ в края на 40-те години и началото на 50-те беше синоним на „ужасно“, „отвратително“, „омразно“, „долнокачествено“, „грубо“, „срещу ръжен не се рита“, „тиранично“, „цинично“, „блюдолизническо“ и т.н.

Струва ми се, не мога да твърдя, че единственото масово чувство, изразено от българския народ спрямо друга държава, е това спрямо СССР, и то, най-меко казано, е чувство на неприязън. В своето вътрешно отрицание на всичко съветско българските граждани проявиха неприсъща тям пристрастност. Дори интересни явления в съветското кино през петдесетте години биваха отминавани от българския зрител с ненавист и презрение. Българските читатели показаха пълно пренебрежение към съветската литература. При много мои срещи с читатели почти непрестанно, било открито, било езоповски, ми беше подхвърляно колко не-интересна, долнокачествена била съветската литература. Стигна се до нихилистично отричане дори на безспорно крупни постижения на съветската класика. Българските власти прикриваха това чувство с отчети за организационни мероприятия, като колективно четене на съветски книги или колективно ходене на съветски филми. В маса училища ученици съзнателно не искаха да учат руски език. Отношението към съветската наука също бе предубедено презрително. За това много допринесе раз вилнелият се руски шовинизъм при Сталин, когато ние узнахме, че не Гутенберг бе измислил печатането, че не Лавоазие бе измислил закона за съхранение на веществото, че не Стивънсън бе измислил локомотива, че не Маркони бе направил радиото, а цяла галерия от неизвестни дотогава руски гении бе свършила тая работа много по-рано. Всичко значително на този свят бе измислено от руснаци. И хората в София казваха, че и Адам и Ева сигурно са били руснаци. Великоруският шовинизъм в онези години променяше исторически факти най-произволно, сякаш да докаже основите за някакво расово превъзходство на съветските хора.

Трябва да кажа, че в своите антисъветски чувства мнозина граждани в България отказаха да повярват, че Гагарин наистина е летял в космоса. Докато не дойде категорично потвърждение от чуждите радиостанции, аз чувах множество подмятания, че полетът в космоса е бил трик. Точно в годините след раз-венчаването на култа към личността сякаш всеки даваше израз на своето истинско чувство спрямо СССР.

В производството, според мен съвсем заслужено, лошата слава на съветските машини идваше от тяхното лошо качество.

„Тоя съветски боклук го хвърли в реката!“ — викаха работниците един на друг и сякаш бяха щастливи, че долнокачествената бормашина или преса им даваше основание да изразят презрението си към СССР. С течение на времето огромното мнозинство от българските специалисти писнаха срещу съветското оборудване на предприятията и до голяма степен наложиха внедряването на западна технология. Присъствието на съветските съветници в разни области също бе повод за ирония.

„Ако искаш съвет, иди да се посъветваш със съветския съветник!“ — тази тавтология беше израз на твърде определено чувство.

Висши служители от външната търговия неведнъж се оплакваха от арогантността на техните съветски партньори. Технически специалисти не искаха да имат вземане-даване със съветски съветници. Особено силно бе разочарованието на млади комунистически идеалисти, които заминаха да се учат в СССР веднага след войната. Мнозина от тях по-късно (когато можеше да се говори срещу Сталин), изведнъж изляха дълго напластявано чувство на горчивина и разочарование. Няма да забравя колко смаян бях, когато видна партизанка ми декларира, че е била ужасена и потресена от онова, което е видяла в Москва.

През всичките ония години имаше едно място, където българските граждани можеха безнаказано да изразяват истинските си чувства спрямо СССР. Това бяха спортните състезания, в които участвуваха съветски отбори. Без никакво значение срещу кого играеха съветските отбори и как играеха, българската публика винаги викаше срещу тях. Бил съм на много мачове, футболни, баскетболни, волейболни, когато публиката е освирквала и дюдюкала срещу съветски спортисти дори при не много сериозни техни нарушения. Стремежът на съветските футболисти, особено в първите години след войната, да постигнат победа на всяка цена и с всички средства доведе до презрението и ненавистта на цялата българска публика, включително партийната. „Кучкари“, „секирджии“, „касапи“ бяха епитети, с които никой друг чужд отбор не е бил удостояван. Българските запалянковци особено ненавиждаха съветските отбори, защото вярваха, че резултатите от мачовете с тях са предварително нагласени. В София дълги години се разказваше, че загубите на българските футболисти от съветските на две последователни олимпиади са били „по заповед“. Поради яркото антисъветско отношение на българската публика се стигна до период, когато гостуванията на съветски отбори бяха напълно прекратени.

Всеобщото антисъветско чувство в България беше най-ярко демонстрирано в периода след 1956 година. Тогава сякаш единодушно се стигна до отричане на всичко съветско. Дори в най-партийни среди се смяташе за неуместно да се славослови СССР и да се говорят хубави неща за съветската култура, наука или технология. Спомням си добре, че когато разказвах всред високопоставена партийна компания за чудесния филм на Тарковски „Иваново детство“, всички ме слушаха със снизходителни усмивки, сякаш се опитвах да правя евтина политическа пропаганда. Друг път, когато на връщане от Москва казах, че съм си купил съветско радио, пак партийни другари подметнаха: „Щом искаш да си имаш радиоточка.“

Радиоточки се наричаха високоговорителите, които предаваха програмата само на Радио София.

Но нека тука пак подчертая, че цялото това отношение се отнасяше до съветската държава и нейните атрибути, но не и до хората в СССР. Спрямо тях българите обикновено изразяваха чувство на съжаление. Движещите се в стадно единство съветски туристи из България биваха посрещани по-скоро със съчувствие и жал.

„Те са по-големи нещастници и от нас!“ — казваха хората. Ето че се мъча да си припомня поне един мой познат от всички хора, с които животът ме беше срещал в течение на толкова години, за когото да мога да кажа, че е обичал искрено СССР. Странно, но може би единственият, у когото имаше някакви проблясъци на подобно чувство, беше моят най-добър приятел, поетът Стефан Цанев. Но струва ми се, че той обичаше някакъв друг, негов си Съветски съюз, който беше много, много различен от истинския. И това се вижда в забранената му поема за Съветския съюз. Освен него аз не помня нито един (включително първи партийни ръководители и служители от Държавна сигурност), който да е изразил този вид любов, за която говорим. Слушал към много славословия за Съветския съюз, добри и лоши оценки за разни неща, декларации за фанатично следване на съветската линия, превъзнасяне на съветски постижения, клетви за вярност до гроб, но никога не съм доловил чувството на топлота и обич, което характеризира любовта. У най-отявлени привърженици на СССР съм откривал определено чувство на безпокойство и напрежение, когато се е говорело на съветска тема. Нормално всеки я избягваше, което едва ли беше доказателство за любов. Може би най-поривистото обяснение на отношението към СССР бе декларирано от мой познат, важен служител във важно ведомство, който веднъж каза:

„Всичко, което имам, всичко, което съм, го дължа на СССР. И въпреки това някои работи не ги разбирам…!“

Постепенно антисъветската вълна стихна и чувството на ненавист премина в апатия. За огромното мнозинство от хората България е „продадена“ на СССР завинаги и докато съветската държава съществува, нищо не може да бъде променено. Интересът към СССР, позитивен или негативен, също изчезна, сякаш българите се стараят да забравят съществуването му, както инвалид се опитва да забрави липсващия крак. Но това не е никак лесно, защото СССР е задължителна част от българския живот и твърде осезателно напомня за своето съществуване.

> ОТПАДЪЧНИ ВОДИ

Може би има нещо вярно в девиза на София „Расте, но не старее“. С всяка измината година градът наистина се разрастваше и на ширина, и на височина. От прозореца на моята вила се виждаше като на длан цялото софийско поле и аз можех да наблюдавам как с времето зеленият цвят отстъпваше пред ръждивите петна на керемидите и армията от бетонни чудовища. Само в две петилетки в центъра на града и в някои от новите строителни комплекси се издигнаха гигантски „кибритени кутии“, както ги наричаше с ненавист Ламар. Тяхната височина удовлетворяваше чувството за импозантност и величие, с което живееха техните високопоставени вдъхновители. Последните явно страдаха от липса на естетически вкус и бяха жертви на най-детински комплекси за важност и помпозност. Точно в сърцето на София, срещу пощата, цъфна един от тези изроди, чието появяване приписваха криво или право на Пенчо Кубадински. Голям брой непоносимо грозни жилищни комплекси, построени за бързо задоволяване на най-насъщни квартирни нужди, придадоха униформен, казармен вид на някогашни китни квартали. Чужденци, които посещаваха София, говореха с възторг за старите сгради навред из града и особено за малките къщи из бившия Ючбунар, в които се съдържаше толкова човечност и топлота. Същевременно единодушно се казваше каква посредственост, чуждопоклонничество и грозота лъха от новите сгради. Така че, ако София наистина растеше и не старееше, повече от сигурно беше, че „грознееше“.

В един горещ юлски ден прекосих целия град, за да отида извън него. Далече от последните разпилени полуселски къщи, всред неочакваната тишина на самото софийско поле, в нещо като малка котловина, се намираше тази странна станция, чийто шеф беше моят колега от политехниката Дочо. Няколко седмици преди това се бяхме срещнали на т.нар. „вечер на курса“, където някогашните слабички, изпосталели студенти демонстрираха внушителните обеми на коремите и вратовете си, плюс началнически звания, награди и семейни снимки. Имаше нещо странно и уродливо в тази среща, станала след толкова много години. Човек внезапно разбираше, че цялата връзка с тия хора си беше останала там, преди 15 години, в аудиториите и лабораториите, и че той фактически нямаше нищо общо с тези деформирани лица и тела. Дори разговорите бяха изкуствени, смехът — приповдигнат и фалшив, спомените — неверни, и над всички тегнеше чувство на изпортен интерес. Все пак някои се бяха издигнали много високо и това сякаш предопределяше отношението на другите. Имаше нещо много печално и угнетяващо в тази среща на хора, които явно животът бе разделил завинаги.

Тогава видях Дочо, който не бе напълнял, не показваше снимки на жена и деца, нито се фукаше с някакви постижения. Стоеше си кротко в края на масата и пиеше поредната гроздова.

— Все пак, началник съм! — каза ми с присмех той. — Но никога няма да ти дойде на ума на какво съм началник!

После ми обясни, че е началник на станцията за изследване на отпадъчните градски води. Нещо като лаборатория към един от институтите на академията на науките.

— Ако носът ти не е много чувствителен, ела някой ден да ме видиш! — покани ме той и ми обясни как се стига до това странно място.

Следвайки указанията му, аз се движех по прашния полски път, когато долових първия сигнал за близостта на станцията. Лъхна ме тежка воня, която ми напомни за някои от най-смрадливите упражнения по органична химия. Стотина метра по-нататък вонята се превърна в нещо като задушлив газ. Нямах никакво желание да продължа пътя си, сякаш пред мен се бе изправила истинска бариера на смрадта.

„Човече, носа си отрежи или се върни!“ — беше написано върху дъсчица, закована на електрически стълб.

Малко по-нататък пътят се раздвои и дясната му част се изкачваше по каменист баир, за да изчезне отвъд. Отправих се нататък и когато стигнах до края на баира, пред мен се откри станцията и грамадното зеленчуково пространство около нея. Тук вонята беше най-непоносима. Имах чувството, че ще ми прилошеее и ще избълвам всичките си вътрешности. В това време Дочо, който ме бе видял от прозореца на лабораторията, изтича към мене и ме поведе надолу.

— Сега разбираш защо тук никой не идва, дори милицията не желае да дойде. Идват с джипката до баира и оттам викат! — ми каза той.

— Какво общо имате с милицията? — попитах аз.

— Случват се от време на време разни работи… като видиш барабите, ще разбереш… Знаеш ли, че всички ние сме тук именно заради вонята… — продължи моят бивш колега.

— Как?

— Защото вонята ни пази от външния свят… Ние сме нещо като остров на прокажените… Миризмата прониква не само в дрехите ти, но и в тялото ти… Всички ние, деветимата, които сме постоянно тука, смърдим като порове… и никой не иска да дойде при нас. Поща, началници, посетители, разни куриери, транспорт… всичко свършва при баира… Разбираш ли — вонята е нашата спасителна завеса…

— Защо ще е спасителна завеса? — питам аз. — Някой поставял ли ви е в опасност?

— Зад всеки от нас тука е вървяла някаква опасност… Но както е вървяла, там, при баира, се е спряла… — Дочо се засмя и после ние приближихме към източника на цялата тази зловонна смрад. Това беше отклонение от около стотина метра от един от главните градски канали за отпадъчни води. Специално за целите на тази станция мръсната течност, която се влачеше по канала, идваше, така да се каже, в натурален вид, не беше нито филтрирана, нито разводнявана. Точно пред станцията беше дежурният на т.нар. „решетка“. Работата му се състоеше в това да спуска за известни периоди гъста мрежа в канала и след това да я изважда внимателно, за да види какво се е задържало върху нея. От тази ужасна течност се взимаха редовни лаборатории проби, чрез които се правеха химични и биологични анализи.

— Като анализираме отпадъчните води на града, разбираме за живота, който се води там — иронично каза Дочо и ми посочи някои интересни заключения, свързани с различния живот през зимата и през лятото в града. — Хората ядат, пият, любят се, вършат естествените си работи, а ние тук анализираме и дишаме техния парфюм.

Но лабораторните анализи бяха само едната част от работата. Другата се състоеше от голямата зеленчукова градина, която се простираше от двете страни на смрадливия канал и явно се напояваше с течността от него. Като минавах през градината, не вярвах на очите си. Зелето вече беше вързало големи глави, доматите, макар и още зелени, бяха избуяли високо като храсти, чушките показваха небивало плодородие, а пространството с картофите беше още по-внушително буйно зелено. Дочо ми обясни, че цялата зеленчукова градина била строго опитна и произведените зеленчуци не били за ядене. Той ми разказа за селективната способност на някои видове зеленчуци, които не допускали известни бацили, докато други ги акумулирали и били изключително опасни за ядене.

— Ако дойдеш тука след месец — каза той, — ще видиш домати по половин кило единия, грамадна работа, но не са за ядене, въпреки че моите хора тука ги ядат и окото им не мига… И освен че ги ядат — каза той, — крадат от тях и ги носят на пазара в София. Трябва да са продали сума нещо, преди да открием… Оттогава имаме специален санитарен надзор там, на самия пазар… Като види доматите, той веднага ги познава… Миналата година даже се наложи да искаме от милицията охрана, за да пази вагабонтите да не ги изнасят оттук, че може да плъзне някоя епидемия…

— Колко души имаш тук?

— Няколко щатни, а другите са пришълци…

— Как пришълци?

— Ами такива, които никой не ги знае откъде идват и накъде отиват!

— Е, как ги вземаш такива на работа?

— Аз не ги вземам. Те сами си идват. Вдигнат нещо отнякъде и дойдат тука, във вонята никой не ги гони… Тука им е скривалището… е, иди ги виж…!

Свикнал с цялата най-педантична трудово-паспортна документация, не можех да повярвам, че имаше хора, които бяха останали вън от нея. Но в този вонящ свят всичко, изглежда, беше различно. Първият, когото видях, беше при решетката. Той седеше край канала с навити крачоли и боси крака, потопени в мръсната течност, като че това беше вода от най-чист плувен басейн.

— Това е доктор М. — каза Дочо.

— Доктор?

— Да, колкото и да се чудиш, човекът е доктор по химия, органик.

— Е, какво търси тука?

— Питай го… макар че не обича да обяснява…

Доктор М. беше дребен на ръст, вероятно приближаваше шейсетте, с плешива мъничка глава и изпъкнали сякаш от базедова болест очи. Видях да гледа съсредоточено в канала, сякаш в мръсната вода се намираше нещо безкрайно важно или интересно.

— Това е човекът, който се занимаваше с разработката на бургаския магнетит и предложенията му бяха много интересни — продължи Дочо. — После се върна към органичната химия и постъпи в една кооперация за пластмаси. Там обаче стана някаква беля, гръмнаха доста пари и го пратиха в затвора за пет години… И от затвора дойде тука… Не желае да има нищо общо с външния свят. Той е единственият, който почти никога не напуска станцията, живее, дето се казва, само за хляба… и работи над нещо, което държи в тайна. Хората тук го смятат за луд, а аз мисля, че може малко да е мръднал, но умът му е много бистър и интересен… Имахме някакви проблеми в лабораторията и той ги реши като едно и едно — две. Работил е в Германия и Австрия, знае няколко езика, но е скъсал всички отношения със света… Много пъти ме разпитваха за него и началници, и милицията, после, изглежда, решиха, че е луд, и го оставиха на мира. Няма абсолютно никакви близки и роднини и ако закрият станцията, не знам къде ще иде…

— И защо смяташ, че е дошъл тук?

— Не знам… мисля, че в затвора нещо е станало с него… нещо се е пречупило завинаги. Струва ми се, че е бил много чувствителен, и… пет годинки не са малко… Но никога не е разказвал за себе си. Всичко, което знам, съм го чул от други хора… Все пак е странно да наблюдаваш възпитаните му маниери. Той винаги казва „моля“, „благодаря ви“ и е такава кротка и незлоблива душа, че дори най-големите вагабонти тук се отнасят към него с уважение.

След всичко, което Дочо каза, моето авторско любопитство бе изострено до немай-къде. Въображението ми се опитваше да намери някаква значителна идея, която стоеше зад прекъсването на връзките между този доброволен изгнаник в смрадта и обществото отвъд баира. Беше ми жал за него, защото си мислех, че той преживяваше някаква постоянна горчивина, че се измъчваше от неспирна болка. Мислех си, че той вероятно се бе опитал да накаже обществото, а всъщност бе наказал себе си. Обществото никога не се трогва от подобни жестове.

Отидох при него и се опитах внимателно да го заговоря. Но той само отвърна на поздрава ми, усмихна се учтиво и продължи съсредоточено да разглежда черно-сивата течност, която бавно се влачеше пред него. Последва дълго мълчание.

— Смятате ли, че тези отпадъчни води могат наистина да се оползотворят? — попитах го с надеждата, че той ще се разговори.

— Защо не! — внезапно отговори той и после много отчетливо, със звънтящ глас добави: — В мръсотията винаги има много енергия!

И за да избегне нови въпроси, той стана, взе полускъсаните си сандали от тревата край канала и бавно се отдалечи по посока на градината.

— Съвсем не мисля, че той е луд — казах на Дочо. — Но не мисля, че е и нещастен!

— Прав си — каза моят колега. — Тука му харесва. Знаеш ли, че един ден, беше доста отдавна, реши да отиде по някаква причина до града. Обръсна се, почисти дрехите си, лъсна сандалите и полека-лека тръгна. Предполагах, че ще се върне чак следобед. Но само след два часа пристигна обратно. Попитах защо се връща толкова бързо, а той ми отговори: „Да знаеш само как вони градът! Щях да си изкарам червата! Такава смрад идва и от трамваите, и от къщите, и от хората! Много смрадлив свят!“

Дочо се засмя, толкова чиста беше алегорията на д-р М.

— Колко странно! — казах аз, все още неспособен да приема, че наред с блестящите покривки на Руския клуб, с нашите лъскави автомобили, с хубавите ни жени, с цялото обкръжение от лъскави, скъпи и уханни неща съществуваше някакъв д-р М., който искрено смяташе, че всичко това вонеше далеч по-непоносимо от канала с отпадъчните води.

— Чакай, ти още нищо не си видял! — предупреди ме Дочо. — Ще срещнеш и другите!

Сега отвън се разнесоха звуците на недалечна китара. И после някой запя онази невероятна песен, която по-късно един от моите режисьори щеше да използува като мотив на цяло представление:

P>

Весело беше мойто погребение.

Птичките пееха: чик-чирик, чик-чирик.

Всички приятели бяха в настроение.

Само на мен ми беше малко тъжничко…

P$

Гласът беше силен и някак грозно грубоват.

— Това е Хари — каза Дочо, — или както му казваме — „човекът без паспорт“… Ела да те представя.

И ние тръгнахме навън по посока на гласа.

* * *

Там, където лехите с лука свършваха, имаше малка зелена поляна, всред която се бе проснал полугол „човекът без паспорт“. Той, изглежда, нямаше повече от двайсет години, но светлото му лице и много бистрите, почти сини очи излъчваха сигурността на възрастен, кален в живота мъж. Докато приближавахме към него, Дочо ми обясни, че преди години в градчето на Хари изгоряла общинската архива и гражданите били задължени да отидат и попълнят някакви нови формуляри за регистриране. Но родителите на Хари, които били в развод, не записали момчето, и когато дошло време да вземе паспорт, оказало се, че той не съществувал като жител на страната. Разбира се, грешката можела да бъде поправена бързо, но Хари внезапно съзрял известна изгода от това да живее като несъществуващ гражданин на републиката, особено предвид предстоящата му военна служба. Той напуснал родното си място и започнал да скита из цяла България. Препитавал се, както намерел за добре, като напоследък се занимавал с дребни кражби. И все пак, за да бъде в тон с изискванията на властта, той разполагал не с един, а с близо две дузини паспорти, които задигал от разни места, главно от делиормански турци. По някое време свирел в естрадна група и в същото време се грижел за няколко проституиращи момичета. Ала дейността на „човека без паспорт“, изглежда, направила впечатление на властите и Хари бил принуден да бяга.

— Една сутрин го намерихме легнал всред лехите — каза ми Дочо.

— От колко време е тук?

— Повече от година… Харесва му, като че тук е истинският му дом… Приближаваме към него и виждам, че той ни наблюдава с пресметливо любопитство.

— Какво разкошно време, сър! — започна той с тона на отлично възпитан английски портиер. Дочо мълчаливо му поднесе кутията с цигари. Хари с елегантен жест предложи огънче.

— Тази сутрин — обясни той — със сър Боньо и сър Косьо поляхме морковите и ударихме по няколко мотики за новата вада… Й сега чакаме лейди Флоранс да ни покани за обед…!

— Хари — казах аз, — трудно ли се живее без паспорт?

— Струва ми се, че по-трудно се живее с паспорт, сър! — отвърна той моментално и после неочаквано добави: — Аз съм човекът в повече на тази държава, което означава, че държавата може без мене и аз мога без нея.

— Е, добре, но ти не можеш цял живот да караш така…!

— Защо не! — Хари се засмя. — Какво ми е тука… чушки като пушки, домати като гранати… компания и половина… и никой не те закача за нищо… Тука сме нещо като независима република… И да ви кажа… вонята е нашата независимост… Напарфюмираната цивилизация никога не преминава нашите граници, нали, сър?

Дочо ме гледаше любопитно. Той следеше с някаква гордост моята изненада от плавната реч на Хари.

— Опитвал ли си се да пишеш някога? — попитах. Лицето на „човека без паспорт“ прие присмехулен израз:

— Защо? Хората пишат или за да се увековечават, или за да се прехранват! Аз въпроса с прехраната съм разрешил, а другото не ме интересува! Никой от нас тука няма часовник, нито календар. Нито аз, нито сър Боньо или сър Косьо знаем дали днес е понеделник или петък… Всички дни са наши, няма значение как се казват…

Хари, изглежда, се забавляваше с моето учудване на такава невероятна лекция всред вонящото пространство. Той виждаше, че ми е направил силно впечатление, и това му харесваше.

— Тука е истински рай, сър — продължи той. — Одеве като си лежах под слънцето, си помислих: „Дано имаме късмет вонята да не се свърши. Свърши ли се тя, свършваме и ние. Ще дойдат ония с парфюмите и цялата ни свобода ще иде на кино! Най-напред ще дойде на шефа жена му… При целия й инат досега най-много е стигала до баира…!“

Погледнах въпросително Дочо. Оказа се, че той напуснал жена си, с която не живеели добре. Но тя искала той да се върне обратно и отначало идвала по два пъти седмично тук, но никога не успяла да стигне до станцията. Смрадливата бариера успешно я спирала горе, откъдето тя с викове разговаряла с мъжа си.

— Вонята — повтори Хари — е нашата свобода, нашият късмет, нашата привилегия и затова никога няма да изляза оттук…

— Е, добре — пак запитах, — не те ли интересува какво става във външния свят, дали има война или атомно нападение, или пък смяна на правителството…?

— А защо трябва да се интересувам от тия дивотии! — отвърна Хари. — Те не ни засягат… дали ще има мир или война, дали ще дойде ново правителство или не, никой няма да се по лакоми за нашата станция. Сър Косьо веднъж домъкна отнякъде транзистор… аз го счупих на парчета и му казах, ако иска да слуша радио, да си иде…

— Хари — казах, — не си ли искал някога да станеш нещо в живота, да правиш нещо, което смяташ, че би те удовлетворявало, да служиш на хората и обществото?

— Сър — отвърна рязко той, — досега разговаряхме сериозно, а сега разговорът става глупав… Единственото, което съм искал винаги, е да бъда свободен, и единственото, за което съжалявам, е, че не съм се родил някаква много бърза и силна птица, да си хвърча накъдето си искам и, разбира се, по-далече от аеропланчетата…!

— Довиждане, Хари!

— Довиждане, сър, и не се качвайте на трамвай тази вечер! — извика той подире ми.

Дочо ми обясни, че от време на време Хари, сам или заедно с някои от другите, умишлено отивали в града, когато трамваите били най-препълнени, и се качвали в някой от тях. Само след две или три спирки всички пътници напускали трамвая, тъй като миризмата била като на „11 хиляди пора“. Хари бил много щастлив от бягството на другите граждани.

— Няма ли да си докараш някаква беля, като го държиш тук? — попитах моя някогашен колега.

— Това не зависи от мене! — отговори той. — Първо, не мога да го изгоня. Второ, и да го изгоня, пак ще дойде. И трето, той е толкова забавен и приятен, че всички сме привързани към него. В края на краищата аз не познавам никой друг дори подобен на него. Той е нещо невероятно и аз се обзалагам, че ти би платил скъпо да можеше да слушаш разговорите му с другите. На мене понякога той ми изглежда толкова нереален в нашия униформен свят, че ми се струва, че той наистина е вън от списъците на живите хора и че липсата на документи за него не е случайна…

Следващият обитател на смрадливия рай, който Дочо ми представи, беше личността, която Хари наричаше сър Боньо.

Край помпата за чиста вода видях длъгнеста полупрегърбена фигура на човек, облечен в яркозелени гащета и зелена фланела. Приближавайки, забелязах кокалесто, изпито лице на около петдесетгодишен мъж, с малки мустаци, също боядисани… зелено. Погледнах въпросително към Дочо, който се направи, че не забелязва моето недоумение.

— Боньо — обърна се той към човека със зелените мустаци, който ритмично помпаше вода в някаква голяма тенджера, — какво готвиш днес?

— Зелен фасул! — отвърна Боньо с малко фъфлещ глас.

— Но ще му сложиш червен пипер, нали? — попита Дочо.

Боньо светкавично се извърна, като че някой го беше ритнал отзад.

— Ти луд ли си! — каза той — Да развалиш хубавия зелен фасул с червено… Ти никога няма да се научиш какво е хубаво, шефе!

— Е, какво е хубаво? — Дочо явно задаваше този въпрос за хиляден път.

— Всичко зелено е хубаво! — отвърна механично и ясно Боньо. — Тревата е зелена, дърветата са зелени, най-хубавите жени имат зелени очи, най-умните хора носят зелени вратовръзки и зелени шапки и имат зелени коли… Ти никога няма да се научиш какво е хубаво, шефе! — Боньо повтори това с наставнически тон. Докато говореше, той бе спрял да помпа, след което отново се зае с работата си, сякаш нямаше никакво значение какво ще кажем ние.

— Добре, не ти ли харесва червеното? — попитах, без да подозирам, че поставям пръста си, където не трябва.

Боньо удари помпата с ръка, ритна тенджерата и разля водата, извърна се към мене и с глас, който представляваше смесица от крясъци и вопли, започна:

— Червеното е най-грозният, най-гадният, най-смрадливият, най-калният от всички цветове! Червеното е цветът на биковете, на отровните макове и на касапите! Това е кръв, която се плиска и после си съсирва и е краят на живота! Червеното боли, мой човек!

Явно Боньо беше безкрайно възмутен от моя въпрос за червения цвят, така че аз не посмях да го провокирам повече с цвета на виното например. Вместо това с желанието да го подкупя казах, че имам зелен костюм.

— Наистина ли? — Боньо смени целия си израз и ме загледа с жив интерес. — Целият зелен? Ама истински зелен?

— Да.

— Искам да го облека! — каза той с живо вълнение.

Обещах следващия път да го донеса. Но Боньо ме накара да повторя обещанието си дузина пъти и едва тогава се зае отново с помпата и тенджерата.

Отивайки назад към лабораторията, Дочо ми обясни, че зеленият цвят бил единствената лудост на Боньо. Той бил много добър и съвестен работник, имал чудесни отношения с другите, стига само да не го провокират с нищо „червено“. И цялото това натрапчиво господство на зеления цвят започнало в студентските му години, когато при някакъв спор няколко души били Боньо почти до смърт. С дълги лекарски грижи и престой по болници той бавно се съвзел, тялото му се оправило, но бедното му съзнание било завладяно завинаги от любовта му към зеления цвят и омразата му към червения. Една от причините да дойде да се засели в царството на смрадта било видимото отсъствие на червения цвят. Много пъти преди това по улиците той се втурвал срещу червени плакати или червени знамена и ги късал. Но властите му прощавали, защото човекът си имал медицинско свидетелство.

— Ами червените домати? — попитах Дочо.

— Не ги докосва! — отвърна моят приятел и добави: — Отгоре на всичко е и поет. Разбира се, че пише със зелено мастило в зелена тетрадка… И там говори за зелена луна, за зелено слънце… И всичко е посветил на жената със зелените устни…

Ние се върнахме в лабораторията, където видях нисичка жена с дълги-черни коси, доста широки рамене и внушителен бюст. Тя се беше надвесила над микроскопа и попълваше някакъв формуляр. Когато ние влязохме, тя стана от стола и отиде към мивката, за да измие ръцете си. Забелязах, че куца. Дойде ми на ум, че това ще да е жената, която Хари бе нарекъл лейди Флоранс. В действителност тя се казваше Мария и беше чиста гъркиня, бивша партизанка от разбитата армия на Маркос. Както Дочо ми обясни, тя попаднала случайно при тях преди няколко години като временна лаборантка, но впоследствие отказала да напусне, дори когато нейните бивши другари заели важни постове и й предложили много по-добра работа.

— Нямаш идея — каза Дочо — каква промяна стана в нея. Когато тя дойде, представляваше напомпана фанатичка и сякаш беше готова да вдигне шмайзера и да ни изтрепе всички. Може да ти е смешно, но изглежда, че вонята я разубеди. Постепенно тя се очовечи, свикна с нас и сега, ако щеш вярвай, е нещо като майката природа. Грижи се за всички вагабонти, включително за мен, гледа работата в лабораторията и се люби с един бивш криминален, Григор, който е жив Аполон. Съжалявам, че го няма, за да го видиш и него. Предполагам, че може и до сватба да се стигне.

Мария дойде при нас и тогава видях мургаво приятно лице, огряно от тъмни лъчисти очи. Дочо й каза, че съм бивш колега, че сега се занимавам с литература и че съм дошъл от любопитство. Тя ме загледа с интерес и после ме попита с бавния си алтов глас:

— Какво мислите за нас?

— Не зная какво да мисля — отвърнах. — Всичко е толкова странно!

— Защо да е странно? — каза тя. — Ние просто не желаем да живеем техния живот! Виждате ли, градът — външният живот, се представя при нас единствено чрез мръсотията в канала. Вонята тук не е наша, тя е тяхна. Това е точната воня, която иде от техния живот, вземете го, ако щете, символично. Тази воня ни пази от тях и ни напомня какво става там!

Тя говореше отчетливо като учителка, която диктува трудно упражнение на учениците си.

— Когато веднъж изхвърлили Хари от автобуса, той им извикал: „Вонята е ваша, не е моя, аз само ви я поднасям, за да видите какво сте!“ — разказа тя с чувство за гордост и за да не я разбера различно, обясни: — Аз съм толкова щастлива тук, защото може би това е единственото човешко място. Тук никой не се бори за власт, никой не се опитва да измести никого, никой не забива нож в гърба никому, никой не лъже, а всеки казва точно това, което мисли. И всеки е точно това, което е. Нито един от нас не е конформист, нито един от нас не се лакоми за пари, вили, апартаменти, леки коли, никой не доносничи или пък се прекланя пред другите… Хари се отнася с уважение към зеленото царство на Боньо, а Боньо слуша с удоволствие китарата на Хари… Вие трябва да видите и другите. Те са груби, преживели са доста, но веднъж дошли тука, не искат да напуснат… Тук човек разбира много работи, които преди това не е разбирал…!

— Мария — каза Дочо, — не го навивай, че и той може да поиска да остане тук, пък, нямаме повече нарове!

— Не — каза бившата гръцка партизанка, гледайки ме в очите, — той трябва да знае! И всички трябва да знаят, че това там, в канала, е тяхната мръсотия… и миризмата е тяхната миризма…!

Връщайки се обратно към баира, видях няколко голи гърбове да се навеждат между дългите стройни редици на доматите, навред се люлееше буйна зеленина, сякаш нарисувана от фантазията на Боньо, и всред жуженето на безброй мухи чувах далечния звън на овчарски хлопатари. Спрялото над Витоша слънце се смееше в очите ми и ми се стори, че вонята магически беше изчезнала.

> ОПИТИ ЗА УЕДИНЕНИЕ

Приближава полунощ. Масите в Клуба на журналистите са празни и келнерите търпеливо чакат нашата компания да си отиде. Те не са обикновени келнери, те са наши приятели и затова няма да гасят лампите с толкова неприятното „Файрум, затваряме.“ А ние стоим край полупразните половинки червено не защото имаме какво да си кажем, а защото ни е налегнала онази среднощна полуалкохолна носталгия към отдавна избягалата от нас чистота, принципност и вярност към себе си. Но разликата между нас и проститутки, които въздишат по девствените си години, е тази, че ние не признаваме чувството за безвъзвратност и вярваме, че все още е възможно да се върнем към някакво чисто и честно начало.

Току-що съм разказал за смрадливата станция с отпадъчните води, където хората водеха свой собствен живот, вън от обществото и може би вън от епохата. Разказът ми провокира всички присъствуващи и налага темата на вечерта: Може ли човек да избяга от това ужасно, разкапано, лицемерно, повърхностно и отчуждено общество? Може ли човек да се освободи от задълженията, които то му налага? Може ли да престане да бъде съучастник в твърде некрасивите му дела? Може ли да се уедини и заживее свой собствен живот?

Самото произнасяне на тия въпроси ни е много приятно, защото изведнъж ни поставя вън от категорията на другите и ние имаме всички поводи да си мислим, че сме нещо различно. Виждаш ли, ние съзнаваме порочността на живота, който живеем, което значи, че не сме загубили представа за хубаво и лошо, за истина и лъжа, за някогашните ни добродетели и сегашните ни грехове. Това чувство няма нищо общо с разкаянието, тъй като до него никога не се стига. Всичко се върти в полуясния тон на полусамосъжаление и полусамоирония.

— Колко пъти ми е идвало да зарежа всичко, да се закълна да не пиша, докато съм жив, и да стана горски или пазач на хижа! — казва един от моите връстници, известен разказвач, женен и улегнал човек. Той не е от тия, които говорят прибързано, нито пък е нещастен в семейния си живот.

— Защо тогава не опиташ? — питам го.

— Опитах — отвръща той и ме поглежда многозначително. После, доловил интереса на всички, продължава: — Беше преди три години, когато издадох миньорската книга и получих това писмо… Знаете… разказвал съм ви… Дано никога не получавате такова писмо… „Другарю писател, прочетох ви книжката и понеже ми се струва, че някои неща не са описани такива, каквито са, реших да ви драсна тия няколко реда и да ви разправя как умре Серафим…“ А този Серафим беше прототипът на моя герой, положителен гражданин с високо съзнание, образът на комуниста… а той да тръгне да бяга през граница и да го застрелят на място…

Тук моят връстник отпива голяма глътка от чашата си и малко смутен от изпълнената с любопитство тишина, казва:

— Заради този Серафим погледнах назад и ми се видя, че всичките ми герои бяха повече или по-малко Серафимовци… И тогава реших да погреба цялата литература, да отида в истинска мина, да вляза под земята и да стана истински миньор. Не беше някакво романтично хрумване, а добре сметнах всичко… Разбира се, имах чувството, че в края на краищата от този престой под земята можеше да излезе и книга, но без Серафимовци… Да не ви разказвам за рева на жена ми, която извика „или мината, или аз“, нито си заслужава да ви разказвам за баща ми и майка ми, които направо ме пращаха при психиатър, нито за поздравленията в редакцията, че съм намерил кураж да „отида при живота“… Не се обадих на никакви началства, не използувах никакви връзки, а отидох и се записах в мина К. за помощник-копач. По-ниско от това няма. На правиха ми медицински преглед и ме зачислиха в бригадата на един, който се казваше Никифор… Но още като ме видяха другите работници, като погледнаха какви тънки и нежни бяха пръстите на ръцете ми и се заслушаха в езика, който им говорех, разбрах, че ме приеха не само като чужденец, но изобщо като нещо неприятно чуждо, почти натрапник… с когото те не знаеха как точно трябва да се държат. Още в този момент ми стана ясно, че те никога, никога нямаше да ме приемат за свой и аз никога нямаше да стана като тях… Но все пак, казах си, толкова по-добре, значи ще се изолирам напълно от всичко… Детински илюзии… Още на другия ден следобед ме извика не друг, а самото най-висше началство. Влязох при него, а той тича от бюрото с протегната ръка и ми тръсва една реч като монолог от пиеса на Величко Нешков… колко щастлив бил, колко чудесно било човек на перото да дойде в мината, да види как хората живеят и работят, да понесе всички несгоди… Каза ми, че са ми преместили вещите от общежитието, че ми дава апартамента за гости, две огромни стаи, кухня, баня и жена, която да ми готви отделно, пошушна ми, че ако съм по „тънката работа“, мога да си водя мадами, и накрая ми каза, че копачеството въобще не е за мене, а той измислил специална длъжност — помощник завеждащ техническия прогрес… И както разбирате, цялата ми идея за „трудово уединение“ се провали още в самото начало… Завеждащият техническия прогрес, който беше фаворитът на директора, си клатеше краката, а аз му помагах… Главната ни длъжност беше да забавляваме директора и неговата компания от местни началства, да се напиваме като прасета и да говорим глупости… И там в течение на две седмици (повече не можах да издържа) видях, че те живееха горе-долу същия вид живот, който се живее и тук… Те си имат своя клуб, своите келнери, своята местна власт, своите любовници… И отношенията им са почти същите — хитро съобразяване откъде духа вятърът, „четка“ за по-силния, ритник за по-слабия, единодушно гласуване на резолюции, състезания по надлъгване, демагогия… Всичко това още по-остро изразено, отколкото при нас… още по-първично… И тогава се запитах: от какво съм избягал и при какво съм избягал? Техният живот беше лошо копие на нашия, тукашния! — моят връстник завършва разказа си с тъжна усмивка.

— Това е, защото не си могъл да останеш незабелязано с копачите! — забелязва някой.

— Невъзможно! — отсича моят връстник. — Хората веднага те забелязват, че си от друго тесто, и това е краят! Освен това, дори да те приемат, много се съмнявам дали ще можеш да живееш свой собствен живот. Там ясно разбрах, че животът на всички ни е толкова обременен от присъствието на другите, ако щете, от натрапничеството на другите, че не е възможно нито да останеш сам, нито да преживееш сам… Мисля, че с тая идея — да бъдеш господар на себе си, е свършено веднъж завинаги. Какъв господар можеш да бъдеш на себе си, когато дори не принадлежиш на себе си!

— Ти си направил грешка — казва колегата, който се бе обадил преди малко и който явно не може да приеме разказа. Той добавя: — Трябвало е да бягаш не при хората, а от хората. Да се отдалечиш някъде, сам-самичък, като Васил например, цял месец се е затворил у дома си и не излиза…

Ние се засмиваме, защото познаваме Васил добре. Това е редовният му позьорски номер. След като е досаждал на цяла София от година време и е омръзнал на всички, той се затваря у дома си, за да предизвика някакъв интерес към себе си…

— Васил се отделя от обществото единствено за да се намери след това в центъра му!

— Аз се опитах да се махна за дълго време и да живея сам в планината — неочаквано се обажда седналият вляво от мен поет и редактор, когото нека нарека с измисленото име Иван. Той приближава четиридесетте години, има приятно младеещо лице и е известен с острия си език.

Наливаме чашите отново и се приготвяме да чуем неговия разказ. В дъното на клуба келнерите търпеливо чакат да свършим и да си отидем.

— И мен веднъж ме стегна шапката. Всъщност много пъти ме е стягала, но дойде момент, когато всичко преля… — започна Иван. — Просто всичко ми беше омръзнало до смърт — едни и същи хора, едни и същи приказки, едни и същи отношения, едни и същи картинки… и си казах, за какво съм дошъл на този свят, да живея моя живот или техния? И без никакви сантиментални или неврастенични чувства седнах и си направих сметката… Първо, не бях на щат никъде, защото от години живеех от хонорари, значи можех да тръгна, когато си искам. Второ, нямах никакви семейни или любовни задължения. И трето, след тези два глупави филма получих за сценариите доста пара, така че при внимателно харчене можех да изкарам няколко години поне… По това време близо до връх Богдан, в Средна гора, на около два-три часа път пеша от Копривщица беше хижа „Богдан“, една стара, полузапусната съборетина, без телефон, без електричество и без път. Цивилизацията още не беше дошла там. Само дето Мако Даков беше съсипал тая чудна гора… Буките редееха, но все пак беше друг свят. В хижата живееше само пазачът бай Луко, полуинвалид от войната, много добър и приятен човек. Легла нямаше, имаше само нари, застлани със сламеници, и едни груби одеяла, дето ти драскат лицето като гласпапир… Отидох там през октомври, когато сезонът беше свършен, и знаех, че дори и редките посетители на хижата ще изчезнат… Мислех си, отначало ще почна в хижата, а после ще си направя някакво бунгало в гората или пък ще си опъна палатка… Взех си книги, петромаксова лампа, топли дрехи, всичко, от което имах нужда. Бай Луко ме прие много добре. Човекът се зарадва, че ще има компания за през зимата. Почнахме да събираме дърва от гората и да ги трупаме зад хижата, да притягаме прозорците за студа и изобщо си живеехме добре. Както хората от твоята станция, нямахме радио и единствената музика беше тази, която идваше от каракачанските стада. Те пасяха по билото. Покрай бай Луко се сприятелих с каракачаните и се разбрахме да ни дават мляко всеки ден и когато се случи да колят овца, да ни продават месо. Каракачанските овци не са като полските овци. Месото няма дъх и е много вкусно. Изобщо всичко тръгна по-хубаво, отколкото можех и да мечтая. Такова чудно удоволствие е човек да седи в тишината край скалата, където се е крил Детелин войвода. Всичко наоколо е обрасло със здравец и е такава девствена чистота и хубост, че всичко у тебе някак се избистря… Тогава разбрах, че Средна гора не е просто някаква планина, а жива природна душа. Можеш да говориш с нея, както казваше бай Луко, винаги ще те чуе…

— Жива идилия! — забелязва насмешливо моят връстник.

— Защо не! — повдига тон Иван. — Какво лошо има в идилията? Ние свикнахме, че ако няма чувствителна доза мръсотийка в живота, нещата не са реални!… И така, живеех си аз гази зима на хижа „Богдан“ с бай Луко и неговото куче, падна дебел сняг и всичко стана като в приказките, не някаква ефектна алпийска хубост за илюстровани картички, а дълбоко човечна, близка хубост, която не те смайва с „ах“ и „ох“, а влиза вътре в тебе и те прави щастлив… Сигурно това бяха най-щастливите дни, откакто се помня. По някое време бай Луко изчезна, отиде в Копривщица при семейството си, и аз си стоях сам-самичък и гледах нощем на лунната светлина как зайците играеха по снега, и слушах вълчи вой, и си казвах… ето, така трябва да се живее… И точно тогава, така да се каже, на върха на моето щастие, внезапно ми дойде идеята, че аз съм точно същият вид обществен подлец като всяко грубо егоистично животно, като всеки тукашен въжеиграч и кариерист, който върши всичко с една-единствена цел — да постигне щастие за себе си. Дойде ми на ум, че моето безразличие и безотговорност към всичко, което ставаше извън пределите на хижа „Богдан“, беше напълно еднакво на безотговорността и безразличието, с което много наши приятели си пробиват път в живота. Казах си, с какво право мога да смятам себе си за по-почтен и по-достоен човек, след като цялото ми възмущение от мръсотията в живота ме води до щастлива изолация, където всичко ми е наред и мога да си живуркам щастливо с каракачанското мляко и дивите зайци. Изведнъж си спомних, когато изгониха групата актьори от Военния театър с Наум Шопов и жена му. Тогава аз отидох при един от моите най-добри приятели, писателят Р., който щеше да вечеря същия ден със… знаете кого… и го помолих да каже две думи, за да смекчат наказанието на актьорите… А той ми отговори: „Братче, аз съм се изолирал от всичко. Живея си моя живот, нищо не ме интересува и кой каквото е дробил, да си го сърба!“ Призля ми, като го чух. Но на „Богдан“ ми призляваше още повече, като си помислих, че аз постъпвах точно като него. Моите работи си бяха наред, аз бях доволен и щастлив… а пък другите — да вървят по дяволите… По силата на всякакъв морален критерий човек можеше да постави знак за равенство между мене и кой и да е обществен архинегодник. И в двата случая мотивите бяха едни и същи — ти да си щастлив, пък светът, ако ще, да изгори…

Иван млъква за момент и после добавя:

— Аз не приемам, че в наше време и в нашето общество човек има право да се уединява и да се затваря в някакво си негово щастие!

На масата настъпва дълга тишина. Виното е изпито. Киро келнерът тихо прибира чашите. Аз си мисля за двете селски момчета, които една нощ ме спряха по пътя от Пловдив за Хисаря. Две много будни и свестни момчета. Няколко месеца по-късно те ми написаха потресаващо писмо, с което ми разказваха за произвола и побойничеството на местния партиен секретар. Молеха ме да се опитам да направя нещо чрез вестниците, да предизвикам анкета, защото всичките им опити бяха задушени отнякъде отвисоко. И тогава по същия безотговорен и подъл начин, за който Иван разказа, реших, че не трябва да се бъркам в тая работа, че съм се уединил и нищо друго не ме интересува… Това писмо, което бях хвърлил в старата архива зад бюрото си, завинаги щеше да ми напомня колко удобно е (пък и колко полезно е) да се изолираш от чернилката на живота, нека другите да я гълтат…

> БУРГАСКО НОКТЮРНО

Отвъд големия прозорец на стаята зимният мрак бързо изличава едва доловимата разлика между цветовете на морето и на небето. Остава чувството за мистериозен простор, който принадлежи на вятъра и на страховитите вълни, разбиващи се с грохот долу по брега. За да не дразним мрака и да не прогоним хармоничното присъствие на природата, ние сме угасили лампата и мълчим. Седнал съм по турски на леглото си, а другите са се разположили по пода, застлан с панагюрски килим. Пием местно бяло вино, което някой е донесъл с дамаджана. Има нещо много непринудено и топло в мълчанието на моите приятели, защото за тях езикът на тишината е по-съдържателен и може би по-изразителен от досадната злоупотреба с гласовете. Освен това се знаем добре или поне вярваме, че се знаем добре. Зная, че нашият диалог ще започне по най-естествен начин и ще завърши с някаква полуусмихната въпросителна…

Обичах Бургас повече, отколкото който и да е друг град в България. Не заради морето. А заради хората. За мен този доста неугледен и грозничък град притежаваше нещо, което толкова много липсваше в София, Пловдив или Варна. Естествеността на бургазлии, широките им възгледи и чудесното чувство за хумор. Някои казваха, че това се дължало на пристанището като всекидневен прозорец към света. Други твърдяха, че просто хората си бяха такива от векове и че завистта, злобата и отмъстителността на някои от останалите български краища не бяха пуснали корени тук. Затова всеки път, когато пристигах от София, веднага усещах различната атмосфера. Постоянното напрежение, нервност и възбуда на столицата и бремето на неспиращи интриги, всевъзможни обществени комбинации и лицемерни задължения ме изпълваха с носталгия към простата и непринудена бургаска атмосфера. Изглежда, че това мое чувство към Бургас се споделяше от мнозина други софиянци, докато постепенно се превърна в досадна софийска мода. Така или иначе, градът живееше свой собствен интелектуален живот, който имаше свои силни представители и свои исторически моменти. Едва ли някога ще мога да забравя епопеята на Бургаския театър, за която ще стане дума малко по-късно в тези репортажи, когато един вдъхновен колектив начело с Юлия Огнянова, Вили Цанков, Леон Даниел и Иван Радоев с възхитителна творческа дързост се противопостави на конюнктурщината в изкуството и създаде представления, за които и до ден днешен се говори. Театърът беше смазан, колективът — разпилян, духът — унищожен. Но спомените останаха. Едно от малкото красиви неща, с които българската интелигенция би могла да се гордее, беше общата борба да се спаси Бургаският театър от ботуша на властвуващата посредственост. За мен Бургас по онова време значеше още двама чудесни поети — Христо Фотев и Недялко Йорданов, който започна да се издига като добър драматург, и един забележителен художник — Георги Баев. Плюс десетки млади и интересни хора — не толкова от средите на изкуството, колкото от техническата интелигенция…

Обяснимо, опитвах се да бъда в Бургас колкото се може по-често. Но най-хубавият сезон беше късната есен и зимата, когато туристическата напаст изчезваше и градът заживяваше своя истински живот. Отсядах винаги в хотел „Приморец“ и винаги в същата стая 208, с тази толкова внушителна гледка към морето. Ходех по домовете на моите приятели или те идваха при мене. А, още по-често се срещахме в непретенциозната, вмирисана на подово масло сладкарница „Малина“. Там ходеха всички и по всяко време. И разговорите бяха много различни от софийските. Ако във всяко софийско кафене главната идея беше да се направи впечатление, да се покаже знание, изобретателност или разни външни ефекти, в Бургас този панаир на суетата не можеше да разчита дори на една сергия. Помпозните приказки и очевидното самохвалство никак не вървяха заедно с подовото масло на сладкарница „Малина“. Вместо модни дрънканици слушахме до късно през нощта последните стихове на Христо, които може би нямаше никога да бъдат отпечатани…

Сега Христо умислено се е облегнал на вратата и може би язвата пак го е свила.

Между другите ми гости е и едно ново момче със светнали любознателни очи, което работи нещо техническо в нефтопреработвателния завод. Той се казва Димитър и отрича, че пише стихове и че изобщо се занимава с литература. „Аз съм потребител — ми каза той в началото. — След като не можеш да бъдеш добър производител, аз мисля, че най-правилното е да бъдеш добър потребител.“

— Сигурен ли си, че не можеш да пишеш? — попитах аз. — Опитвал ли си?

— Всичко хубаво отдавна е написано — отговори ми той и върху малкото му птиче лице се разля голяма усмивка. — Всяко нещо, което бих искал да кажа, вече е казано. И как!

Гласът му беше приятно гърлен, с лек източнобългарски оттенък, и когато говореше, гледаше събеседника си в очите. По-късно, когато се опитах да го опиша в моя дневник, винаги спирах при думата „светлина“, която сякаш идваше от цялото му присъствие, от детската му непосредственост и от откритата радост, с която срещаше другите…

Сега той е седнал край прозореца и споделя общото мълчание. Ние оставаме още малко заслушани в рева на морето и след това един от местните журналисти в „Черноморски фронт“ разказва, че отишъл някъде да прави репортаж. Там срещнал възрастен работник, който изслушал въпросите му, засмял се и казал: „Ако ти си българин и ако мислиш, че и аз съм българин, хайде да си говорим по български!“ Нашият журналист се стъписал и отвърнал: „Но нима сега не говорим по български?“ „Не! — отвърнал работникът. — Ти ми говориш НА мене. И аз ти отговарям НА тебе! Но ние не говорим един СЪС друг! Ако сме истински българи, щяхме да СИ кажем истината!“

— Странен тип! — казва нашият журналист. — Какво искаше да каже? Димитър се засмива звънливо:

— Искал е да каже, че си му говорил като високоговорител, че това, което си му казал, му е било чуждо, толкова чуждо, че той не може да ти отговори, защото няма смисъл, няма разговор! Много хубаво ти го е казал!

— Пак не разбирам! — казва журналистът.

— Много ясно е! — Димитър се приготвя за дълго обяснение. — Човекът е искал да говориш СЪС него, а не НА него!

— Че има ли някаква разлика?

— Сто и осемдесет градуса! Нашите словесни контакти са двупосочни, когато говорим един СЪС друг, и еднопосочни, когато говорим един НА друг. Човекът е искал да разговаря с тебе искрено, открито, равноправно, а ти просто си говорил НА него, т.е. отнасял си се с него като с обект…

— Не беше така — възразява журналистът.

— Чуй само колко хубаво е това: „Да си кажем приказката!“ Всичко е вътре, в него. Това значи, че ще имате истински въпроси и истински отговори, което пък значи, че не се страхувате от думите си, че не ще има демагогия или лицемерие. Цялото нормално общуване на хората става един СЪС друг. Докато говоренето един НА друг не предполага духовно равноправие, нито истинска взаимност. Истинският разговор винаги е бил един СЪС друг. — Гласът на Димитър звучи още по-чисто и ясно. И тъкмо неговата чистота ме дразни, затова казвам:

— Въпрос на уточнение. Ние можем да си говорим един НА друг и пак да си кажем много неща!

— Не! — отсича Димитър. — Ние можем да си съобщим много неща, но ние едва ли може да СИ кажем нещо. Слушай, Георги, командирът говори НА войниците, милиционерът нарежда НА минувачите, писателите говорят НА читателите… Всичко това е само една посока. Съобщаваш нещо НА някого, заповядваш НА някого, оплакваш се НА някого… това е далече от истински разговор… Така не са разговаряли нашите деди, защото са СИ казвали приказката… Например вземете един фанатик. Той никога не разговаря СЪС другите. Той говори НА другите. Или вземете партията… тя никога не говори С хората, а единствено НА хората…

— Какво искаш да кажеш? — пита все още обиден журналистът.

— Искам да кажа, че ние не разговаряме както трябва, че 90 на сто от нашите разговори са еднопосочни — един НА друг…

Думите на Димитър ми правят силно впечатление. Ето че наистина ми е трудно да си спомня открити, откровени словесни срещи. Не мога да си спомня взаимно и безпощадно разнищване на разисквания предмет, заедно достигане до някакъв край. Все някой се е изхитрил да избяга върху собственото си изолирано островче и двупосочното начало се е превръщало в еднопосочен край. Сещам се за безброй въпроси, които така са и угаснали, без дори да предизвикат отговор. И в същото време от всички страни към нас гърмяха безброй отговори, без ние да сме задавали въпроси. И последното беше узаконеният партийно-държавен начин на разговаряне. Или ти се отговаря, без да си попитал, или ти отговаряш, без да си запитан.

Ето че старият бургаски работник бе поставил пръста в раната.

Димитър се оживява и бавно развива своето разбиране за нашите отношения:

— Опитайте се да поведете разговор СЪС някого, днес, в България. На каквато и да е тема. Първото, което ще видите, е, че човекът срещу вас се бои от предложения разговор, старае се да избяга от всякаква отговорност и задължение, произтичащи от разговора, и няма никакво желание да разкрие себе си. Може да сте близки, да сте приятели, да се познавате отдавна. Той предпочита еднопосочния разговор, защото го е страх от неговата собствена посока. Нека се огледаме около нас. Ето, Георги да каже как е в София с писателите, или аз да ви кажа как е в завода, при нас. Колко пъти съм имал чувството, че разговаряме като високоговорители, съзнателно държим нещата на повърхността, защото ни е страх. Опитайте се например да получите от някого обяснение за нещо сторено. И вие винаги ще получите… оправдание. Забележете, обяснението при нас е станало синоним на оправданието. Това е страшно. Аз имам един приятел, с когото се опитваме да си говорим. Но в момента, когато разговорът стигне до нещо съществено, той моментално се свива в черупката си и думите ни повече не се срещат. Той престава да разговаря СЪС мене и започва да говори НА мене. Колко пъти на интересни и жизнени въпроси чувате празни, тенекиени отговори. Не защото хората не знаят истинските отговори, а защото ги е страх…

Димитър продължава с пламенността на истински оратор. За миг ми се струва, че той е роден неизвестен български апостол на истината, обикновен мислещ човек, който никога не ще приеме нищо, което сам не е разбрал и преценил. Колко наивни трябва да са всички догматици и идейни теоретици, които си мислят, че хората са папагали… И същевременно си мисля колко прав е той, колко повърхностни са повечето от нашите отношения. Господи, за какво разговаряме в София? Колко пари печелите? Как сте се наредили у дома? Къде ще ходите на курорт? Какви връзки имате? Какво мислите за този или онзи? И никой не се интересува, какво всъщност сте вие, какъв човек сте, какво ви е? И в действителност всред нашето интелектуално или полуинтелектуално общество никой не е интересен никому. Дори човек не е интересен сам на себе си.

— Но защо се стигна дотам? — продължава всред всеобщото мълчание Димитър. — Защо ние, българите, престанахме да разговаряме един СЪС друг и фактически престанахме да се интересуваме истински един от друг? Защо така се боим да открием себе си? Защо се страхуваме да открием другите? Значи ли това, че наистина няма какво да СИ кажем?

— Чак къде я закара, Димитре! — подхвърля сепнат журналистът, но момчето със светлото лице не спира:

— Днес ние, българите, сме далеч по-инстинктивни, отколкото разумни. Всичките ни действия и състояния са под сянката на подозрение и страх. И ако ни е останала някаква елементарна частица искреност, трябва да признаем, че нашият истински владетел, диктатор и тиранин е СТРАХЪТ. Погледнете, страната се управлява със страх, литературата се пише със страх, в предприятия се работи със страх, тичате по магазини и опашки със страх, срещате се с приятели със страх, любите се със страх. Тогава откъде ще дойде това равновесие на духа, за да можем ДА СИ КАЖЕМ приказката?

Той спира за миг, после с друг тон казва:

— Горките вестници, горката литература. Всичко в тях е декларации, защото партията говори с декларации и изисква декларации. И хората свикнаха да разговарят с декларации. Толкова удобно е… — гласът му звънва жално.

— Не само е удобно, но това е и самозащита! — казва един от моите гости. — Логична самозащита. Скривайки себе си, всеки от нас по същество спасява себе си, запазва своята човешка същност недосегаема от нечисти ръце и чака да дойде времето, когато ще може да се обърне към някого: „Хайде да си кажем приказката!“

— Дано! — казва Димитър и млъква така внезапно, както е започнал. Запалвам лампата, за да напълня чашите. Всички умислено мълчат. Изглежда, че разговорът ги е тласнал по някакъв дълъг, мъчителен път.

— Ами морето? — пита някой. — Може ли да се разговаря СЪС морето?

— И още как! — отвръща Димитър и лицето му отново просветва.

> „ШУМИ МАРИЦА“ ЗА ВЪЛКО ЧЕРВЕНКОВ

Август 1964 година. Аркутино. Край тропическото устие на река Ропотамо с водните лилии и лианите се издига почти нов, модерен мотел с ресторант, голям паркинг и трийсетина бунгала и бараки. Плажът пред мотела е покрит с тъмнозлатист пясък. Може би най-хубавия пясък по цялото крайбрежие, защото докосва кожата като кадифе. И морската вода е бистра и кристално чиста. Тук, край реката, почти винаги духа лек ветрец, който прави поносими дори най-знойните дни. Туризмът е още в началото си и цялата атмосфера наоколо все още излъчва чувство на неопорочена красота и първичност. В мотела са настанени туристически групи от Западна и Източна Германия, но има стаи и за българи. Докато бунгалата, бараките и палатките принадлежат нам, на една огромна компания от полупознаващи се софиянци, която идва тук за втора година поред. Това са летовниците, които ще създадат легендата за очарованието на Аркутино. Но освен природната красота мнозина са привлечени от колоритната фигура на управителя на Аркутино, фамозния бай Иван. Въпреки прошарените си коси той съвсем не заслужава това „бай“, пък и отношението му към момичетата съвсем го изважда от категорията на байовците. Той е вероятно идеалният тип на хотел-ресторантаджия, който знае всички дребни магии, за да се хареса на клиентите. Той е приятел с всекиго поотделно. В действителност — никому. За разлика от повечето негови колеги по крайбрежието, които обикновено са мрачни хора с квадратни лица и квадратно поведение, бай Иван е елегантен, лъскав, с невероятен арсенал от изрази, които се сменят извънредно често, според случая — в три секунди той може да превключи от най-щастливото умиление, че ви е видял, до каменно безразличие спрямо някого, когото не желае да види, или от най-сервилно преклонение пред хора, чиято сила той безпогрешно е отгатнал, до безогледна грубост към ония, които нямат никаква власт. Той непрестанно създава впечатлението, че е собственик на много тайни. Но една от тези тайни се знае от всички. В края на краищата милицията не дава на случайни хора парабели. Освен това бай Иван има не особено приятния навик да разпитва хората за всичко, проявявайки някакъв абсурдно наивен интерес.

— А у нас — както казва моят приятел Горан, — щом някой разпитва много, камбаната на пожарната команда започва да бие!

Пред хора, които бай Иван смята за верни на властта или пък за по-прозорливи, той играе „ва-банк“. Просто им казва, че е „кука“ и че му е поръчано да узнае тия и тия неща. Искрено или пък като част от играта, той си позволява да спасява някои прекалили клиенти от разправии с властта.

— Слушай, моето момче — идва той полуусмихнат-полусериозен при някой, който все още отделя обилни алкохолни пари. — Снощи ти издрънка едни работи, че ако не бях аз да те измъкна, не знам къде щеше да се намериш днес… Виж какво ще ти кажа… Всички имаме нужда от време на време да си отваряме устата… само трябва да знаеш къде! Не може навсякъде!

След тази покровителствена декларация виновникът е купен завинаги. Освен това бай Иван знае как да гъделичка суетата на всички ни. Той никога не пропуска да поздрави клиентите си с успехи, за които, разбира се, се е осведомил добре. А когато няма успехи, комплиментите се отнасят съответно до партньорите, мъже или жени. Вие може да сте били в Аркутино с най-голямото грозилище на света, но когато отидете следващия път, бай Иван ви посреща с думите:

„Къде е онази хубава жена? Акълът ми се взе. Викам си, откъде ги намирате тези богини!“ — и той се облизва като стар котарак.

Всяко нещо, което се прави за вас в републиката на бай Иван, е „специално за тебе“, така че човек постепенно свиква с чувството, че бай Иван и комплексът съществуват само заради него.

Той си вре носа във всичко, навред. Появява се там, където най-малко го чакате, и по никое време, прави ви довереник на своите служебни и частни проблеми, запознава ви с куп хора и въобще не се спира за минута. Понякога се чудя кога ли спи. В твърде грубата и невежлива епоха бай Иван е истински ангел на услугите.

„Искайте и бай Иван ще ви го даде!“ — е неговият лозунг.

Така човек може да си обясни голямата му популярност всред софийската интелигенция. Когато той идва в София през зимата, ние имаме специални вечери на „бай Иван“. Хората не са глупави. Те знаят какво точно представлява бай Иван, но той е от малцината, които умеят да поласкаят отдавна смачкани самолюбия, да покажат някакво (макар и външно) уважение към хора, които са престанали да уважават даже себе си. А това понякога е най-нужно.

В добавък бай Ивановото Аркутино предлага великолепна кухня, може би най-добрата по крайбрежието, и бар-дансинг, където може да се пие а танцува до зори. За разлика от другите хотели и мотели по крайбрежието бай Иван предпочита българите и не обича много чужденците. По отношение на морала той е истински демократ — дали вашата партньорка, с която делите стаята, е жена ви, любовницата ви или леля ви, за него няма никакво значение. На дансинга се свирят най-модерни парчета попмузика и можете да танцувате, както си искате. Въображението на управителя предлага неспирни инициативи, специални вечери — било в чест на някаква уловена огромна риба, било за празнуване на бог Нептун, за именни или рождени дни или по повод пристигането или заминаването на някого.

Ето защо ние сме в Аркутино. От пиянство и безсънни нощи май много време не остава за природните красоти. Нещо обикновено е плажът да пустее докъм обед.

Голямата част от постоянните посетители принадлежат към онова, което в София наричат научно-техническа интелигенция. Повечето са инженери, архитекти, доктори, хора с технически специалности и само неколцина художници и писатели. И тъкмо тази научно-техническа интелигенция налага далеч по-непринуден, човешки и необвързващ стил на живот. Тук никой не се смята задължен да говори за книги или картини, нито пък се опитва да изглежда по-интелектуален, отколкото е. Говори се за пиене, ядене и удоволствия, защото това са скъпоценностите, с които хората искат да запълнят така дълго чаканите 14 дни на годишната отпуска. Четиринайсет дни, които трябва да ги възмездят за останалите 11 месеца и половина. Тук всеки иска да бъде себе си. Страстите се отприщват с опасна скорост, морето, времето и алкохолът предоставят най-предизвикателна свобода и всеки изпитва желанието да бъде нещо друго, различно от преди Известни мълчаливци внезапно стават словоохотливи, свенливи млади хора пристъпват с щурм праговете на дързостта, въздържани характери прескачат собствените си зидове, за да се намерят на свобода и всред щастлива безотговорност. Всичко това се слива в музика, викове, песни, шум и нестихващо движение.

Има една много съществена разлика в биографиите на техническата интелигенция, събрана в Аркутино, и хората на изкуството, почиващи в Созопол. Докато писателите, актьорите, художниците, композиторите, музикантите и прочие в огромната си част са хора, които винаги са били в хармонични отношения с властта, тук почти зад всекиго стои минало, в което, по израза на кадровиците, „има голямо черно петно“. Но това черно петно е било временно забравено от властта САМО заради изключителните качества на въпросния инженер, архитект или доктор. В края на краищата това са хората, които носят върху плещите си най-отговорни стопанско-технически служби. В съседното бунгало до мен е Ваньо. Той е доктор на химическите науки, преподавател в университета, една от големите надежди в химията. Затворите превърнаха баща му в развалина. Майка му прекара най-добрите години от живота си от лагер в лагер. До него е палатката на архитект К., един от забележителните проектанти, в чиято собствена биография стоят три години затвор за студентска конспирация. До него е приятелят му, инженер Г., двуметров гигант, изключван по времето на Сталин от политехниката и прекарал повече от три години в черна рота. Зад него е неизбежният член на тяхната компания Д. — с осемгодишна присъда заради следването му в американския колеж и приписвани му връзки. Пред мене е доцентът в университета Р. заедно с приятелката си, чието семейство бе изселено за повече от десет години, и така нататък. Повече от дузина познават много добре комарите в Белене. Други пазят добре спомените си от затворническата кариера край Пазарджик, трети могат с часове да ви говорят за обектите на Централния затвор или за мизерията на изселените в Омуртагско, или за своите следователи…

През 1964 година всичко това е минало. Както казва партията, то принадлежи на култа към личността и най-добре е пострадалите да го забравят. Макар че партията го помни. И при случаи ще им го припомни.

Този неделен ден ние имаме карнавал. Бай Иван иска да създаде традиция „Аркутински карнавал“. Докато източногерманците лежат групово на плажа, а западногерманците се разхождат многозначително край тях в очакване на някакъв германски диалог Изток-Запад, ние сме в трескава дейност. От разни парцали, стари фланелки и хартии плюс скъсани чаршафи се приготвя облеклото за карнавала. Правят се чалми, женски тюрбани, попски раса, рицарски одежди, купища маски и домина. Но тъй като материалът не достига, Здравко Мавродиев, който току-що се е върнал от Париж, решава да нарисува дрехите върху голите ни тела. Той е разтворил боите си и ние скоро се превръщаме било на индийски факири, било на татуирани индианци. Мнозина мъже носят женски дрехи от всички епохи, а жените са се превърнали на всякакъв вид мъже. Имаме и оркестър, който бай Иван специално е довел. Когато късно следобед карнавалното шествие започва, около мотела се е събрала неколкохилядна публика, която ни посреща с възторг. За да влее повече жар в карнавалната атмосфера, бай Иван вече е успял да продаде на всеки от нас по една голяма, еднолитрова бутилка коняк „екстра“. Шествието завършва с масов танц върху големия дансинг отвъд ресторанта. Ала това е само началото. С падането на мрака и особено след вечерята, която се полива с много вино, чувствата започват да се надигат. Един от нашите архитекти държи смешна реч, в която се опитва да обясни защо ние сме предпочели да се маскираме като това или онова. „В края на краищата — казва той — всеки се маскира точно като това, което той в действителност е!“

Докато ресторантът гърми от смях, виждам, че бай Иван е измъкнат навън, явно по някаква спешна работа. Пет минути по-късно той се завръща, като лицето му е придобило помпозна сериозност, сякаш е глътнал парабела си. После идва на нашата маса и с погребален тон казва:

— Вълко Червенков е тука! Иска да остане и през нощта! Къде да го сложа?

За такива важни държавни работи бай Иван винаги пита и ни гледа изпитателно в очите. Моят съсед Горан отвръща нещо нецензурно. Но бай Иван не се засяга и явно дава да разберем, че ние сме му много по-драги от Вълко Червенков и че присъствието на последния, макар да ласкае суетата му, от друга страна, му досажда.

— Имам само една стая свободна! Тази над бара! Може ли там, при тоя шум, нормален човек да спи?

— Че той нормален ли е? — провлечено се обажда Д., който бе получил присъдата си тъкмо под егидата на Червенковото диктаторство.

— Слушайте — казва поверително бай Иван, — трябва да ми помогнете. Като отидете в бара после, моля ви се, не вдигайте шум. Пийте си и си танцувайте тихичко. Защото той не е на власт. Ама приятелите му са! Не ми докарвайте беля на главата!

Ние кимваме неопределено и бай Иван отива да настани бившия „любим вожд и учител“ на българския народ.

Но два часа по-късно в бара започва нещо, което аз не съм виждал нито наяве, нито на кино, и което човек може да нарече или вакханалия, или оргия. Около стотина маскирани и немаскирани летовници се наблъскват като сардели в малкия бар, някой домъква собствения си магнетофон и го включва в усилвателя. После се разнася пронизителният, призоваващ за атака глас на Бил Хели, след което звуците на рокендрола отприщват бента. Около мен се залюлява с неудържима сила гора от тела, от които постепенно дрехите започват да изчезват. Виждам неудържимо подскачащи крака и безспирно махащи ръце, лица, изпаднали в транс, и устни, надаващи викове. Това е най-страшната звукова канонада, в която някога съм попадал. Лее се обилна пот и като че всеки е обхванат от бясна енергия и е решен да играе до края на света. Рокендролът се сменя от туист, който се казва „Краят на цивилизацията“. Сега виждам как една двойка е скочила на една от железните маси, която бавно започва да се сплесква под тежестта на телата им. Някъде около полунощ, когато вакханалията в бара достига кулминацията си, успявам да се измъкна през широко отворената врата, за да поема чист въздух. И тогава виждам в светлото пространство пред бара да се разхожда висок възрастен човек, с подгушник, увиснал като на мисирка, с уморено лице и безсънни очи. Той е сложил ръцете си отзад и се разхожда бавно, но напрегнато, като се обръща по посока на вратата, вероятно с някаква надежда, че ще бъде забелязан.

Обръщам се към моите приятели и в паузата между два танца извиквам:

„Вижте! Червенков!“

В следващите секунди пространството на широката врата се задръства от глави. Някой, изглежда, спира магнетофона и настъпва невероятна тишина. Най-малко двайсет глави гледат от отвора на вратата. Червенков разбира, че той е причината за това неочаквано внимание, и застава срещу бара с вдигната глава — истински паметник на самия себе си. Помислям си, че вероятно това е първата среща между някогашните жертви и някогашния им инквизитор. Ето ги на вратата хората с безсънните следствени нощи, с побоищата и инквизициите, с убити и съсипани другари, с години на каторжнически труд, хората, чиято първа младост е била отровена от една страшна неправда. И ето го самия Луцифер, онзи, който е направлявал черната сила на болката срещу тях. Върху лицата им не чета нищо друго освен хладната мисъл:

„Ето го. Значи, това е той!“

От другата страна лицето на Червенков изразява възмущение и едва прикриван страх. Снет от всички постове и изключен от партията, той се опитва да внуши, че властта е все още в ръцете му. А може би това е само навик…

Идва ми на ум, че в тази наелектризирана тишина може да избухне бомба, могат да станат страшни неща. Виждам как върху лицата на моите приятели се зараждат някакви мътни намерения. Главите от вратата продължават да гледат в упор живия паметник на тяхното „черно“ минало, тишината заплашително се удължава и когато вече очаквам нещо да стане, чувам един ясен, командващ глас:

— Зааа другаря Червенков! „Шуми Марица“! Няколко гласа веднага започват…

P>

Шуми Марица окървавена,

плаче вдовица, люто ранена…

P$

Към тях бързо се вливат всички останали. Около стотина извисени докрай гласове раздират нощта край Аркутино с националния химн на тяхната България, който пеят в горчива чест на онзи, който се опита да изличи с кръв този същия химн. Никога преди не съм чувал този същият химн да звучи по-силно и по-завладяващо.

P>

Марш, марш с генерала наш

P$

— кънти барът, а по прозорците на мотела увисват източногерманците с плахи лица и западногерманците с многозначителни усмивки.

P>

В бой да летим и враг да победим…

P$

Тук врагът не издържа. Той се обръща рязко, по войнишки, и с приведена глава се отдалечава в тъмнината. След малко черната лимузина, която го бе докарала, се отправя към шосето…

Едва съм задрямал, когато силни удари по вратата ме събуждат. Появява се бай Иван с двама цивилни. Канят ме да изляза.

„Ето — чувам мазния глас на бай Иван — другарят Марков ще каже, той беше там, нищо не е имало… може някой да си е направил майтап, но това са сериозни хора… доктори, инженери, архитекти…“ — имам чувството, че той би добавил „генерали и адмирали“.

Единият от цивилните се извинява, че ме е събудил, и ме пита дали съм чул да се пее „Шуми Марица“.

— Не! — казвам. — Аз бях през цялото време там…

— Само един пя „Шуми Марица!“ — внезапно се обажда Горан, който приближава в мрака към нас.

— Кой? Познавате ли го? — питат и двамата, дошли специално с джипа от Бургас.

— Вълко Червенков! — отвръща с най-убедителен глас Горан. — Застана там, пред бара, и като му ревна, изпя целия химн!

Дързостта на Горан е толкова голяма, че ония не знаят как да реагират.

— Я иди да си легнеш и да поизтрезнееш! — му казва внимателно бай Иван.

Горан си отива. Отиват си и ония. Явно не знаят как да действуват.

> КЪДЕ СИ, СКЪПИ ЦЕНЗОРЕ?

„В социалистическа България няма цензура!“ — казват и често повтарят представителите на режима, когато биват питани от чужди журналисти. Българските журналисти не задават такива въпроси. Те нямат време, защото голямата грижа на всеки, който се опитва да пише на сериозна тема, е как да прокара материала си, как да го запази от безцеремонното посегателство на стотици цензори.

Наистина, класическият цензорен институт с бдителния цензорцербер, който държи дебел червен молив и настървено задрасква всичко, което смята за нередно, не съществува. Няма го нито института, нито човека, когото един автор може да вини за осакатяването на произведението му. Но действието ЦЕНЗУРА не само че е останало, но се е превърнало в един от най-важните закони на оцеляването. Станало е неразделна част от живота на всеки мислещ строител на социализма, влязло е в кръвта като постоянен инстинкт, чийто пръв сигнал е хлад в стомаха. Наред със самоцензурирането, за което вече говорих, върви цензурирането на другите. Може би за известен брой хора цензурирането на другите да е необходимо възмездие за преживени лични огорчения и унижения.

Мисля, че режимът трябва много да се гордее с този диалектически фокус — преместването на функциите на цензурата от един отживял времето си, исторически компрометиран и неефикасен институт в множество еднолични, доброволни цензори, изградени вътре в отделните хора. Служебното задължение на стария цензор бе превърнато в активна лична заинтересуваност и дори страст да се цензурира животът и светът. С други думи, комунистическата партия откри и разработи цензурното начало, заложено в мнозина нейни членове и съмишленици.

„Защо ние ще цензурираме журналисти, писатели, хора на културата и изкуството, когато те могат да се цензурират едни други далеч по-добре!“ — е принципът на това голямо партийно новаторство по пътя към „всестранното развитие на човека“.

Така цензурирането в България е поставено на всеобща или, ако употребим вестникарското клише, „всенародна“ основа. Разбира се, тук говорим за политическа цензура. Но кое в комунистическия свят не е политическо? Дали проблемите са нравствени, религиозни, търговски, научни, военни или детски, не пречи те да бъдат свеждани по същество до политически проблеми. Когато покойният високоталантлив илюстратор Александър Денков правеше илюстрациите на един мой фантастичен роман („Победителите на Аякс“) и нарисува една от героините с пола, леко вдигната над коленете, в ЦК на комсомола има специално заседание, в което се обсъди неморалността на показаните колене на момичето и бяха направени най-сериозни политически изводи. Горкият Сашо трябваше да удължи полата, иначе работите отиваха зле. Ако обаче разгледаме тази малка история по-подробно, ще видим, че тя е типична за „всенародния“ метод на цензуриране. Секретариатът на ЦК на комсомола едва ли би се сетил да се занимава с някаква леко повдигната пола. Доколкото познавах членовете му по онова време (1958), те май нямаха нищо против полата да се вдигне и по-високо. Но тук стигаме до една от най-характерните думи на българската социалистическа действителност — СИГНАЛА. Тази дума бе създадена от властта, за да бъде приемлив синоним на отвратителната дума ДОНОС. Така че, ако вие направите донос, открит, полу-прикрит или таен, вашето действие не се нарича „донасяне“, а „сигнализиране“. В този случай човекът, до когото отправяте вашата доносническа дейност, не казва „получи се донос“ а винаги: „Получиха се сигнали!“ Множественото число цели да маскира единствения източник на сигнала или пък да се създаде впечатление за масовост.

И така, едва ли някой някога би обърнал внимание на твърде невинната рисунка на Сашо Денков като морално провокираща, ако не бе подаден СИГНАЛ. Човекът, който подаде този сигнал, беше един импотентен редактор, който се бе самообявил за блюстител на приличната външност на социалистическата младеж. Неговата представа за трудова красота се изчерпваше с бригадирската униформа — ватенка и дочени панталони. Виждайки нарисуваните разголени колене, редакторът се бе втурнал при хора, които горе-долу споделяха неговите възгледи (тоя вид хора винаги са свързани в нерегистриран съюз), и няколко часа по-късно рисунката на Сашо бе представена като „опасен проводник на буржоазно-капиталистическа декадентщина, представител на гнилия морал на разкапващия се Запад“ и т.н. Кой от секретарите на ЦК би посмял да се опълчи срещу такъв поривист израз на комунистическа чистота, кой би дръзнал да пренебрегне такъв чисто политически СИГНАЛ? Рисунката трябваше да се прерисува или изхвърли. Разбира се, голямото началство не разкри автора на СИГНАЛА, а представи нещата като създадено общо мнение. По този начин художникът не бе изправен срещу един отговорен човек — цензора, а срещу гъста мъгла, която мистериозно забулваше многобройните цензори. Опитите да намерим някой отговорен човек и да се обясним не сполучиха. Преките началници в издателство „Народна младеж“ казаха, че „отгоре“ е наредено. А секретариатът на ЦК ни заяви, че това е мнението „отдолу“. И ние двамата със Сашо увиснахме между това „отгоре“ и „отдолу“.

Страшното в българската действителност е, че веднъж щом ви етикетират с черен знак, изличаването му е много трудно, почти невъзможно. Вие можете да посветите живота си на обяснения, че дори да сте сбъркали, не сте имали предвид никакви политически или идеологически последици, че вашата грешка не бива да се тълкува по такъв произволно абсурден начин и т.н. — черният знак си остава. Това е, защото вие никога не се срещате нито с автора на СИГНАЛА, нито с лицето, което е издало нареждането за цензуриране или забрана. Ако отидете при най-висшето началство, отговорът никога не е „аз смятам така“, а „другарите намират“. Но кои са тия другари, как се е стигнало до тяхното „намиране“, как те са пропуснали да видят (в случая), че момичето от илюстрацията е паднало от кола, при което е естествено полата й да се вдигне малко нагоре… — няма кого да попитате. Пита ли се мъгла?

Внезапно вие чувствувате, че сте напълно безпомощен, че се намирате под въздействието едва ли не на някаква магия или пък сте истински герой на кафкиански кошмар.

Това чувство аз изпитах много по-определено и в по-страшна степен във връзка със спирането на пиесата ми „ДА СЕ ПРОВРЕШ ПОД ДЪГАТА“. Казвам спиране, която е друга синонимна дума на цензура и забрана. В България нищо не се цензурира и нищо не се забранява. Само някои работи се спират. Макар че ефектът е един и същ (произведението не стига до публиката), думата е различна, културна, внимателна и с подразбирането, че не е действувала груба заповед, а просто така — времето, обществото, ако щете, е сложило спирачките…

Когато спряха пиесата на 13-ото й представление във Военния театър в София, помолих първия секретар на партията Тодор Живков да прочете пиесата. Той отзивчиво я прие и наистина я прочете. Връщайки ми текста в неговия кабинет в ЦК на партията, той ми каза, че не вижда нищо лошо в пиесата, че освен няколко дребни забележки нищо критично не би могло да се каже. „Това е, що се отнася до политическата част — каза той. — Художествено аз не съм капацитет да се произнасям, но ако питаш за моето мнение, ще ти кажа, че не ми харесва, защото е много песимистична, мрачна…“

— Но след като политически няма нищо погрешно, за какво я спират тогава? — попитах аз.

— Аз не знам да са я спирали — отвърна той. — Просто театърът си променя репертоарния план и тъй като срещу пиесата има създадено настроение, другарите са решили да отпадне… Ти какво искаш от мене? Аз не мога да им нареждам да я възстановят…

Така аз отново попаднах пред мъглата. След като пиесата не беше политически погрешна, а се спираше именно по политически причини, към кого можех да се обърна, за да се изясним? Кое беше това обществено мнение? Кои бяха тия другари? Все пак Живков беше учтив. Само няколко месеца след нашия разговор „Работническо дело“ излезе с уводна статия, в която заяви, че пиесата била чужда на българските зрители и те сами я отхвърлили.

Но как в действителност се стигна до цензурирането на пиесата? Дума да няма, че и по форма, и по съдържание тази пиеса беше нещо много различно от изискванията на социалистическата драматургия. С две думи, темата беше предателството на идеалите. Или — измяната спрямо себе си. За мен, а смятам, и за мнозина други, това беше една от най-актуалните теми на нашето време. Пиесата бе приета в театъра още преди да стане Военен театър. Тогава се казваше Народна сцена и имаше най-добрия мъжки актьорски състав в страната. Това беше важно за моята пиеса, в която всички герои бяха мъже. Но още със започването на репетициите (режисьор Асен Шопов) се оказа, че чисто технически нашата постановка е ангажирала първите сили на театъра и поради това попречила на другите постановки, между който две военни пиеси от военни автори. Огорчението на авторите според мен беше напълно справедливо. Те трябваше да чакат за следващия сезон. Това огорчение обаче, както често при нас става, се превърна в злоба, а злобата достави енергия за борба. Авторите мобилизираха своите приятели и започнаха да четат моята пиеса дума по дума, за да открият накрая идеологическата й съмнителност. Известни реплики бяха извадени вън от контекста, тълкуването на други напълно преиначено, разни невинни директни действия получиха зловещ алегоричен смисъл и седемте нещастни туберкулозни герои бяха обявени за българския народ, докато туберкулозата се оказа ни повече, ни по-малко алегория на живота. По това време директор на театъра стана един полковник, който никак не искаше да загуби новия си пост. Конспирацията успя да го уплаши, че с тази пиеса той рискува много. И ето че при започването на генерални репетиции с пълен декор и само три седмици до премиерата ние бяхме изправени срещу напълно враждебен художествен съвет, със силен натиск да спрем работата. Целият авторитет на Асен и на нашите приятели трябваше да бъде заложен, за да продължим. В това време кампанията продължи в чисто политическа посока. Веднъж доказали на себе си, че пред тях е вражеска пиеса, нашите противници си бяха повярвали, че е техен дълг да я спрат. Из София започнаха да се носят слухове, че спирането е неизбежно, и приятели ми се обаждаха по телефона, за да ми изказват съчувствие. На последните генерални репетиции и на първото закрито представление на 27 март 1967 година пиесата се игра пред претъпкан салон, тъй като, щом се заговори, че нещо ще се спира, хората тичат да не го изпуснат. Но колкото по-силна ставаше съпротивата срещу пиесата, толкова по-твърди и амбициозни бяха хората, ангажирани в нея. Междувременно актьорите ме молеха да докарам на премиерата най-важни партийни и държавни ръководители. Такава беше бедната неписана практика на успеха в театъра, че всеки автор и режисьор се стремеше с най-раболепни средства да измоли присъствието на някой член на Политбюро, секретар на ЦК на партията или на самия Живков. Присъствието на хора с такъв ранг винаги беше гаранция за официалното приемане на представлението и на другия ден човек можеше да прочете рецензии по вестниците. Иначе всичко увисваше във въздуха. Затова беше традиция писателите да се опитват на всяка цена да доведат на свои представления първия секретар. Колективът на театъра знаеше, че аз можех да поканя специално за случая „тежката артилерия“. Не поканих никого от хората на върха. Така че премиерата премина при празни правителствени ложи. Но на втората вечер в една от ложите се озоваха трима генерали, начело е началник-щаба на армията Семерджиев. Другите двама бяха Здравко Георгиев и Ангел Цанев. След около 40-ата минута на представлението в напрегнатата тишина на салона прозвуча силен генералски глас:

„Това повече не може да се гледа!“

После вратата на ложата се тресна демонстративно и тримата генерали напуснаха, безкрайно възмутени. На другия ден, по време на конгреса на кооператорите, те бяха говорили наляво и надясно за пиесата, която била гавра с българския народ и действителността. Оттук нататък съдбата на представлението беше решена. Но кой взе решението и въз основа на какво, ние никога не разбрахме. Все пак, как да се спре редовно представление? Първият признак беше реакцията на печата. Нито един първостепенен вестник не отпечата рецензия за представлението, което се играеше в един от най-големите български театри и с едни от най-първите сили. Нито добро, нито лошо. Просто — нищо. Вторият признак беше съмнителната липса на публика. Малко по-късно разбрахме, че пак по неизвестна линия всички запланувани колективни посещения бяха отменени. По този начин един час преди представлението се пускаха в продажба около деветстотин-хиляда места, които дотогава са били блокирани. Бях смаян, когато моето собствено предприятие, където бях инженер преди години, поиска 600 билета и му бе казано, че всичко е продадено. В замяна ние имахме почти празен салон. Нищо не е по-съсипващо за актьорите от това да играят пред празни столове. Напразно те се опитваха да надвият разочарованието си и да играят за себе си. С всяко представление играта ставаше все по-великолепна. Странно или не, ние получихме единствената утеха от чужденците. Делегация на гръцките театрали от Атина ни каза най-хубави думи. Но най-трогателна бе групата от прочути съветски народни и заслужили артисти, които след представлението се качиха на сцената, целуваха и прегръщаха нашите актьори…

Тринайсетото представление беше последното. По финансови и организационни причини, каза началникът директор, те не могли да си позволят лукса да поддържат представление без публика. А и ние не можехме да докараме повече хора, за да пълнят този голям салон. Всичките ни близки и приятели вече бяха гледали пиесата дори по два пъти. Представлението бе спряно, след което последва вълна от наказания. Пет души бяха уволнени от театъра. Режисьорът Асен Шопов, чудесният актьор Наум Шопов и жена му бяха изгонени от София за две години. Приюти ги Бургаският театър.

Ето как личната заинтересованост на няколко души успя да създаде най-черното „обществено мнение“, да предизвика дори десетки писма против представлението, да обяви пиесата за почти вражеска и без оглед на каквито и да е художествени съображения — да я спре. Напразни бяха моите усилия да намеря човека, който би поел отговорността за спирането. Директорът на театъра си изми ръцете, като каза, че „така следвало“. В Главното политическо управление на армията, под чието ръководство се намираше театърът, казаха, че спирането било поради липса на публика, докато в ЦК ми казаха, че се създало настроение. Всички обяснения бяха в минало неопределено време. Кой тогава наказа хората? Кой ги изгони от София? Комитетът за изкуство и култура? Не. Партията? Не. Държавна сигурност? Не.

Явно пред мен, в мъглата, витаеше някакъв призрак. И мислейки за този призрак, когото нито можех да запитам, нито можех да срещна, аз за първи път най-дълбоко съжалих за стария цензор, при когото човек поне можеше да отиде, да го види и да му каже каквото си иска.

„Къде си, скъпи цензоре?“

За мое нещастие, в България нямаше цензура.

> ЧЕРВЕНОТО АУТОДАФЕ

За първи път видях пламъците му веднага след войната и установяването на новата власт. Дотогава аутодафето беше за мен църковно-историческо понятие. И нито аз, нито някой от приятелите ми, които бяхме постоянните клиенти на библиотеката в княжевското читалище, подозирахме, че църковно-историческото понятие, означаващо изгаряне на еретически книги, щеше да стане неизбежна част от нашия живот. Не зная точно по какво линия, докато войната продължаваше, в читалището започнаха да пристигат един след друг черни списъци. Един мъничък, злобен партиен фанатик, който се казваше Здравков, започна да изважда от рафтовете книга след книга. Той захвърляше тези книги върху пода, където се образува голяма купчина. После ние трябваше да му помогнем да натика книгите в чували, които заминаха за претопяване в книжната фабрика край Горнобански път.

Първата серия бяха т.нар. „фашистки писатели“, при което наред с Добри Немиров, Змей Горянин, Йордан Стубел, Фани Попова-Мутафова, Илия Мусаков и други български писатели бяха изхвърлени Ницше и Шопенхауер, Вагнер и Кнут Хамсун. За много години наред музиката на Рихард Вагнер беше напълно забравена в България. Но т.нар. „фашистки писатели“ бяха само малка увертюра към огромното и многогодишно аутодафе, което комунистическата партия ревностно подготвяше.

След разгрома на опозицията и ликвидирането на последните останки от демокрация комунистическата власт предприе истински унищожителен поход срещу българската и световната книжна съкровищница. Сега за враг бе обявено всичко, което можеше да се категоризира като буржоазно-капиталистическа култура и литература. Полуграмотни и интелектуално слепи партийни фанатици се хвърлиха да унищожават (или според техния израз „да прочистват“) най-напред българската литература. Всеки писател, поет, драматург, есеист, критик, който не попадаше в тесните рамки на „пролетарии от всички страни, съединявайте се“, всеки, който не бе свързан с бледата история на българските комунисти, нито пък някога бе декларирал вярност и любов към Съветския съюз, Червената армия и Сталин — бе подложен на истинска следователска проверка. Настъпи времето, когато единственият критерий беше основан на принципа: „Който не е с нас, е против нас!“ Така ние стигнахме до крайни нелепости, които мнозина от днешните партийни идеолози в България биха искали да забравят. Днес те със заекване наричат тези години на позорни деяния с оправдаващия израз „революционни увлечения“.

Първото „революционно увлечение“ беше посегателството срещу Иван Вазов. Той беше класиран като буржоазно-реакционен писател, стоял през по-голямата част от живота си на вредни великобългарски позиции. Особено се подчертаваше, че по време на Първата световна война Вазов бил на страната на реакцията, и т.н. На нас ни бе обяснено, че образът на Кандов в „Под игото“ бил злобна пародия на социалистите. Военновременните стихове на Вазов бяха наречени бунище на великобългарското патриотарство. А пеенето на изключително популярната „Покойници, вий в други полк минахте“ бе абсолютно забранено. Тъкмо тази атака срещу най-голямото име в българската литература, срещу единствения НАРОДЕН писател, който България притежаваше, ме кара да мисля, че зад нея са стояли някакви съветски съветници. Просто не искам да вярвам, че това умствено помрачение би могло да се появи в българска глава.

Следващата голяма национална фигура, която бе подложена на задгробно следствие, беше Пенчо Славейков, който бил внесъл в нашата литература заедно с д-р Кръстев духа на немската идеалистическа (реакционна) естетика и проповядвал „мракобесната“ идея на „изкуство за изкуството“. Старите броеве на списанието „Мисъл“, с които читалището се гордееше, заминаха за претопяване. Самият д-р Кръстев бе окачествяван едва ли не като най-черен реакционер. При това положение, естествено, Петко Тодоров не можеше да остане вън от аутодафето. Същевременно подивелите представители на социалистическия реализъм се втурнаха яростно срещу символистите. Бившите духовни братя на пребоядисалия се Людмил Стоянов бяха заличени от литературата. Един от чудните майстори на българския стих, Николай Лилиев, бе хвърлен в забвение. Същото последва Теодор Траянов, който въобще бе изхвърлен от учебниците. И Емануил Попдимитров. Иван Шишманов и Боян Пенев бяха определени като „буржоазни учени“. Симеон Радев беше обявен за чист враг, понеже мразел руснаците и „Строители на съвременна България“ беше също натикана в чувалите за претопяване. Най-забележителното списание, някога издавано в България — „Златорог“, бе анатемосано като орган на реакцията и също замина за книжната фабрика. 15 години по-късно писателят Цветан Ангелов ми каза веднъж, че заплатил огромна сума за всичките годишнини на списанието. Създателят на списанието Владимир Василев едва не бе разпънат на кръст заради естетическия му еретизъм. Но дори сравнително неутрални имена, като Константин Петканов, бяха изхвърлени от литературата тъкмо защото творбите им нямаха директно политическо съдържание. Да не говорим за чудесния Трифон Кунев, който бе ликвидиран и физически, защото си бе позволил да мисли като българин. Остри партийни критики бяха отправени срещу наследството на Йордан Йовков и това на Кирил Христов. Все пак Йовков не можеше да се изхвърли от учебниците, но поне трябваше да бъде разясняван в абсурдна политическа посока.

В ония дни имах чувството, че Българската комунистическа партия провеждаше добре планиран разгром на българската култура в угода на съветските интереси. Тъкмо българското в българската култура се преследваше до 1956 година, след което време хората, населяващи България, можеха отново да се наричат българи. Ако някога имам време, бих желал да се поровя в европейските библиотеки, където се съхраняват доста издания от онзи период. Искам да събера всички партийни нелепости, обиди, клевети, ругатни, инсинуации и други издевателства, на които бе подложена българската култура в продължение на почти десет години. Искам да направя списък от цитати и техните (мнозина още живи) автори, за да се види кому наистина са служили те.

Тези слепи партийни агитатори наложиха най-примитивен вулгарно-политически критерий не само при преоценката на миналото, но и при цензурирането на настоящето. Техният зъл вдъхновител беше Тодор Павлов, който се опита да окове целия творчески български дух в железните рамки на примитивен социалистически схематизъм. Нека припомня, че на практика се стигна до противопоставянето на комуниста срещу човека. Живите човешки образи, носители на дълбоки вътрешни конфликти, бяха унищожени и заменени с мъртви схеми на положителни и отрицателни герои. Теорията за безконфликтността при изобразяването на социалистическото общество всъщност се оказа теория за производство на литературен конфитюр. Димитър Димов бе нападнат заради първото издание на романа „Тютюн“ именно загдето се бе опитал да направи от отрицателните герои живи хора.

Но ако българската литература зае такова голямо място в пламъците на партийното аутодафе, човек може да си представи на каква умъртвителна операция бе подложена съществуваща в България световна култура. Първата работа на новите господари беше да се запечатат културните граници, да се спре обменът на изкуство и литература, да се отсекат завинаги традиционни връзки. До Девети септември 1944 година България беше царството на най-висококачествена преводна литература. Днес аз се гордея, че световни имена са били познати на широката българска публика доста време преди да бъдат преведени в Англия, Америка или Италия. По българските сцени се играеха най-авангардни писатели, като Стриндберг, когото Западът щеше да открие по-късно. И до ден днешен аз не зная голяма сцена във Франция, Германия, Италия или Англия, където така богато да е застъпван целият букет от най-силните драми на други народи. Всред българската интелигенция на онова време владееше най-чисто и неподправено любопитство към културния живот в чужбина. През 1959 година, когато бях за първи път в СССР, с голяма изненада видях, че съветските читатели едва по това време откриваха автори, като Томас Ман, Ърнест Хемингуей, Скот Фицджералд, Стефан Цвайг, Ерик Кестнер… Писатели, които бяха от много години популярни в България. В много от днешните големи страни по света няма пълни издания на Толстой и Балзак, на Достоевски, Мопасан, Гогол, Байрон, Кнут Хамсун, Чехов и други. В същото време, за да поддържа този неспирен обмен, България имаше великолепни преводачи, чиито постижения в преводната литература правеха чест на оригиналите. Издателският подбор на „буржоазните“ издателства сякаш се ръководеше от две съображения: художественост и демократичност.

Но сталинската варварщина, действуваща безогледно чрез своите български партийни оръдия, ликвидира тази най-насъщна духовна връзка между България и света. Без никакво чувство за срам от библиотеките започна изхвърлянето на… Достоевски. Романът „Бесове“ беше начело в черните списъци. Сталин не обичал Достоевски и затова ние не трябваше да четем Достоевски. Но Сталин не обичаше и Толстой, затова Толстой можеше да се чете след предговора, в който се обясняваше дребнобуржоазният характер на „толстоизма“. Не можеше да се чете Есенин, понеже бил лигав сантименталист. Не биваше да се четат половината от Маяковски, абсолютно целият Замятин, Борис Пилняк, Ана Ахматова, Марина Цветаева, Зошченко, Бабел, Пастернак. Дума не можеше да става за Булгаков…

От чувала на княжевското читалище успях скришом да измъкна две от книгите, изпратени за претопяване. „Взаимопомощта в природата“ от Крохоткин и „Санин“ от Арцибашев. Много от книгите, които оцеляха по тайни пътища от аутодафето, след това можеха да се намерят на черно при доверени антикварни книжари. Книгата на Симеон Радев стигна астрономически цени. Помня, че в средата на петдесетте години платих доста порядъчна сума за старите издания на Боян Пенев. Та как партийните идеолози можеха да приемат неговия Ботев, когато и до днес пишат (в последната енциклопедия), че Ботев се бил развивал под влиянието на… Маркс! Изчезна безследно чудната книга на Борис Шивачев „Писма от Южна Америка“. Името на Георги Шейтанов бе изличено от всякакви справки.

И така стотици най-талантливи български и чужди писатели бяха прокудени от лавиците на българските читалища и библиотеки. Национализирането на издателската и печатарската дейност постави и оригиналната, и преводната литература в пълна зависимост от гъстото сито на комунистическата цензура. Подборът и на едните, и на другите произведения от 1948 година нататък започна да се определя въз основа на един-единствен пределно ясен показател — дали тези произведения могат да послужат за целите на партийната пропаганда. Този показател доведе до отпечатването на оригинални творби, които рисуваха комунистическата действителност горе-долу като небесен рай, и западни автори като Жоржи Амаду, които представяха западния свят по-черен и от деветия кръг на ада.

Партийният идеологически удар бе отправен не само срещу литературата. Театърът, киното, операта, изобразителното изкуство, дори циркът — всичко беше подложено на тази умъртвителна операция. В Народния театър вече не можеше да се играе Южин О’Нийл, нито Стриндберг, нито значителна част от западната класика, нито Пирандело, да не говорим за по-модерните автори. В замяна на това вървяха дивотии като „Борбата продължава“, „Царска милост“, „Брониран влак“ и т.н. Играеха се невъобразими глупости от съветски и български автори.

В киното аутодафето извърши едно от най-престъпните си деяния. През 1947 година в България се намираха едни от най-скъпо ценените днес копия на световни шедьоври. Във филмовия склад в Княжево и на други места се намираше една от най-богатите колекции на световното кино. Всичко това се изсипа с камиони в една нива край княжевската река, от която бяха отклонени специални гьолове. И филмовата лента, върху която бяха целият Чаплин, цялата Грета Гарбо, най-голямото от американската и европейската класика, Бастър Китън и Лаурел и Харди, Жан Реноар, Бунюел… всичко това беше превърнато в чист целулоид за гребенчета и чантички. Години по-късно умни хора щяха да потърсят отговорност за унищожаването на това богатство, но нямаше да получат отговор. Революционни увлечения?…

После западният филм бе изгонен за няколко много дълги години. Доколкото си спомням, едни от последните филми, които видяхме, бяха американският „Марк Твен“ и английският „Хамлет“. Ние бяхме смаяни от изключителното изпълнение на Лоурънс Оливие в ролята на Хамлет. Но подивялата партийна пропаганда се нахвърли с вой срещу този забележителен филм.

Дума не можеше да става за мюзикъли, джаз или попмузика. Вместо това Радио София започна да свири по десет пъти, на ден любимата песен на Сталин — „Сулико“.

В музиката освен Вагнер върху аутодафето бяха хвърлени много композитори, особено модерни, на които бе лепнато прозвището „формалисти“. За повече от 15 години никой не смееше да произнесе името на Стравински. В изобразителното изкуство всички форми, създадени от раждането на импресионизма насам, бяха отречени. Комунистът Пикасо и руснакът Марк Шагал бяха от първите жертви на партийното аутодафе. Голямата руска вълна на смели новатори, като Кандински, Малевич, Лисицки и други, беше свирепо заклеймена. Всяка нова идея по света, всяко ново движение, нова тенденция, нова форма в света на изкуството и културата бяха посрещани с огнепръскачките на варварите на двайсетия век. 70-годишнината на Сталин завари някога цветущата градина на българското изкуство и култура като опепелено сиво пространство, където най-хубавият филм щеше да бъде „Запорожките казаци“, най-хубавата песен — „Сулико“, най-хубавата пиеса — „Задморски гости“ и най-хубавият роман — „Далеч от Москва“.

Но върху червеното аутодафе попаднаха не само творби и автори, но и цели езици. За повече от двайсет години английска реч не можеше да се чуе по Радио София. Нито като песен, нито като поезия. Може би единственото изключение в по-късно време беше Пол Робсън. Дълги години след войната и немският език бе прогонен от официални трибуни.

Всичко това беше извършено от почти същите хора, които и днес командуват българската култура.

> СЛЕД КУЛТУРНАТА РЕВОЛЮЦИЯ

Само след пет години комунистическа власт културният живот в България бе неузнаваемо променен. Ние вече не ходехме в библиотеката на читалището, нито в университетската библиотека. Просто нямаше какво да се чете. Новите издания бяха изключително български и съветски и си приличаха като две капки вода. Съветските романи бяха построени върху една и съща елементарна схема, в която сякаш имената само се сменяха. Всичко беше величаене на подвига на съветския човек. Но подвиг в чисто гюромихайловския смисъл на думата — беззаветна преданост към партията и комунизма, жертвоготовност в името на Сталин и светлото бъдеще. Дали ще четете Фадеев или Борис Полевой, Ванда Василевска или Вера Панова, Горбатов или Кочетов, Сурков или Светлов, Тихонов или Тичина — беше все едно. Това бяха чужди литературстващи папагали, които не говореха нищо на нас, младите българи. Българската съвременна литература беше още по-досадна, защото беше съвсем примитивен и бездарен фалшификат на действителността, която познавахме. Аз опитвах много пъти да прочета поне до средата книги, като „Сухата равнина“ на Павел Вежинов, „Път“ на Стоян Ц. Даскалов, „Ведрово“ на Гуляшки, „Син на работническата класа“ на Камен Калчев, „Стихове за петилетката“ на Богомил Райнов, „Звезда на мира“ на Младен Исаев и други подобни — и никога не успях. Имах чувството, че всички са писани от един и същи човек, чиято единствена задача е била да декларира с много думи своята вярност към партията. Тогава аз не знаех пред точно какви проблеми беше изправен всеки писател и до каква степен те вярваха в това, което пишеха. Още по-малко можеха да се четат произведенията на критиците, които по онова време бяха нещо като затворнически надзиратели на осъдената българска литература. Страниците на вестниците и списанията бяха същото мъртвило. Всичко беше в ръцете на партията, което ще рече в ръцете на Държавна сигурност. Превантивната цензура имаше стопроцентов успех. Климатът беше такъв, че по принцип изключваше неортодоксалния замисъл още от самото му начало. Едва ли някой в ония години би дръзнал да напише черно на бяло нещо, което би раздразнило режима. Затова, когато се казва, че писатели въобще не са били изпращани в затвора, то е, защото никой не е имал възможността да се осъществи като такъв писател, т.е. да пише и да публикува. Има нещо вярно в думите на един от моите познати идеологически полковници, който през 1968 година ми каза:

„Съветските другари извършиха глупост. Ние на тяхно място никога не бихме допуснали да се появят Пастернак и Солженицин, а камо ли да пишат и да печатат!“

Същото мъртвило владееше и в киното, което Ленин бе нарекъл „най-важното от всички изкуства“. Киното, на което ще се спра подробно по-късно, бе подложено на особено внимание. Единствените чужди филми, които се прожектираха по българските екрани, бяха съветските. За разлика от съветската класика на Айзенщайн и Довженко, ние гледахме нескопосано произведени филмови конфликти, било величаещи Сталин, било деклариращи някакъв комунистически героизъм, било възпяващи великоруския шовинизъм. „Падането на Берлин“, „Запорожките казаци“, „Член на правителството“, „Млада гвардия“ и други бяха политически плакати. Още по-непоносими и унизителни бяха филмите с биографичен характер, в които образите на Мусоргски, Римски-Корсаков, Глинка и други бяха сведени до обидна за творчеството им нищожност на пол у умни руски шовинисти.

Така че след като престанахме да четем нова литература, ние престанахме да ходим и на кино. Мисля, че по този повод се появи кошмарната обществена инициатива за колективен прочит на книга и колективно посещение на кино. В областта на изобразителното изкуство тоталната цензура бе разрешила само три теми: Сталин, борбата срещу фашизма и строителството на социализма. От картините на българските и съветските художници ни гледаха бащинските мъдри и храбри лица на нашите вождове (с мустаци и без мустаци), излъчваха данколовски гърди антифашисти пред разстрел или плуваха в щастие щастливи лица на най-щастливи работници и кооператори. И най-малкият опит за тематично отклонение биваше незабавно ликвидиран с обвинения във… формализъм. Музиката беше поставена под ярема на конкретността. Едни от най-уморителните звуци идеха от радио-високоговорителите, с които бе засята България и които изпълняваха почти безспир всевъзможни кантати за Сталин, партията, комунизма, борбата за мир и прочие. Аз лично не мога да си представя по-грозни и неприятни звуци от тази напомпана с най-фалшив, приповдигнат патос псевдомузика. За щастие Червенков обичаше опера. По съвсем интимни причини той трябваше да приеме стария класически репертоар, така че поне за известно време операта не бе смачкана от тоталната цензура.

Всред тази интелектуално-културна пустиня единствената ни връзка с външния свят беше радиото. Мисля, че именно в онези години у всички нас се разви тази страст да се слушат чуждите радиостанции, било на български, било на чужди езици. Мисля, че тъкмо жестокото цензуриране на националния ни културен живот накара масово млади хора от моето поколение да се хвърлят да учат чужди езици. Струва ми се, че никога преди това в България не са се изучавали чужди езици с такава отчаяна страст. Всяко по-будно момче от онова време учеше самичко или частно при учители английски, френски или немски. Другите слушаха българските предавания, колкото и да ги заглушаваха. Помня, че по радиото за първи път чух за писател, с който цяла Англия днес се гордее и който едва ли някога ще бъде отпечатан в комунистическия свят — Джордж Оруел.

Когато файтонджията на владайския санаториум, бай Васо, се обърна към мене, за да ми поиска книга за четене с думите: „Ти ми дай «Под игото», ама да е от Иван Вазов!“ — за мене това беше най-вярната народна присъда срещу тогавашната българска литература. Чуйте още веднъж колко ясна и съдържателна бе тази молба:

„Ти ми дай «Под игото», ама да е от Иван Вазов!“

Всред тази сива и безнадеждна атмосфера на културния затвор човек може да си представи, че всяка лястовичка, която се промъкнеше в зимата на социалистическия реализъм, беше повече от пролет.

По чисто цензурна небрежност беше публикувано първото издание на романа „Тютюн“, в което на мястото на партийните щампи (макар и не навсякъде) застанаха образи на живи хора. Капиталистите и германците, макар и обрисувани в светлината на обреченост, бяха далече по-богати, по-многоцветни и по-интересни образи, отколкото тропосаните с бели конци образи на комунисти и партизани. Само в няколко седмици образите на Борис Морев и на Ирина станаха кумири на читателите. Отрицателният капиталистически вълк се превърна в истински герой, на когото мнозина биха желали да подражават. А красивата и сексуална буржоазна любовница, с цялото си нравствено лутане и падение, стана символ на истинската жена, който направи от натрапваните образи на звеноводки, трактористки и стахановки нескопосани картонени чучела. Това първо издание беше с тираж пет хиляди, което се разпродаде много бързо и днес е скъпа антикварна рядкост.

Цензурните чиновници закъсняваха. Когато техните статии излязоха, за да унищожат романа, неговата популярност в страната беше толкова голяма, че Червенков съобразително застана по посока на вятъра. И наистина, неговата защита на романа му създаде добра популярност. Все пак Димитър Димов трябваше да преправя творбата си. Но пробив беше направен и, струва ми се, че това е най-голямото значение на романа „Тютюн“.

Вторият голям пропуск на превантивната цензура беше появяването на „ЖЕЛЕЗНИЯТ СВЕТИЛНИК“. Колеги в издателство „Народна младеж“ са ми разказвали за големите унижения, на които е бил подлаган Димитър Талев. Никой не е вярвал сериозно, че романът му ще излезе на бял свят. И когато публиката с голямо вълнение откри великолепните качества на „СВЕТИЛНИКА“, неговият проникновен реализъм и дълбока, човешка красота на главните му герои, партията преглътна този хап само с оглед на новата политика спрямо Македония.

Цензурната дейност на идеологическото чиновничество в България бе особено бдителна в годините около развенчаването на т.нар. култ към личността. Тази цензура беше толкова резултатна, че България беше единствената страна в Източна Европа, където не бе отпечатано нито едно сериозно произведение, което да разчиства сметки с култаджийското минало. Както вече казах, не смятам, че казионната пиеса „Прокурорът“ отразява това време в истинската му дълбочина. „Прокурорът“ беше създадена главно за да предотврати написването и публикуването на други творби на тази тема. Във връзка с култа по-късно на мнозина писатели беше казвано:

„Темата е изчерпана! Каквото трябваше да се каже, Джагаров го каза! Защо трябва да повтаряме едно и също?“

Идейната бдителност в онзи уж противосталински период доведе до жестокото осъждане на единствения член на Съюза на писателите, изпратен в затвор. Младият пловдивски поет Йордан Русков, който бе кандидат-член на СБП и който написа куп много остри епиграми, бе заплетен в някаква конспирация и изпратен за дълго време в затвора. До каква степен се пазеше неизменността на старата партийна линия, може да се съди от суровата критика, на която бяха подложени две не особено значителни произведения. И „НЕДОСТОВЕРЕН СЛУЧАЙ“ на Емил Манов, и „СТУДЕН ДОМ“ на Любен Станев бяха само колебливо отклонение от щампите, по същество твърде компромисни, доста ограничени, но без задължителната доза площаден патос. Церберите реагираха така гневно, че за дълго време никое издателство не посмя да докосне съвременна тема.

Точно по това време — 1956–1957 година — директорът на техникума по керамика, където преподавах, направи внезапна проверка на ученическото общежитие. Специална комисия разтършува шкафчетата, леглата и багажите на учениците (на възраст от 15–18 години), докато същите отсъствуваха от помещенията. Всички бяха смаяни, когато измъкнаха купища книги, издадени преди войната, главно от популярни западни писатели и неиздавани вече български писатели, като Фани Попова-Мутафова, Добри Немиров, Илия Мусаков. Имаше стари криминални романи от Едгар Уолес и други. Сексуални книги като „Любовникът на лейди Чатърлей“ и дори някои от романите на Слави Езеров. Между намерените книги нямаше нито една съветска книга и нито една от български комунистически автор. Комисията направи специален доклад, който изглежда, че има елементарния ефект да се нареди по-честото тършуване из ученическите помещения. Но за мен не толкова характерът на четените книги, колкото отсъствието на задължителната казионна литература беше най-показателно. Тази проверка потвърждаваше доста определено вкуса на масовия читател. Той прие с акламации Димитър Димов, защото „Тютюн“ не беше партийна щампа. Той се влюби в трилогията на Талев и наложи писателя срещу волята на режима, защото трилогията му беше не само художествено произведение, но нямаше нищо общо с партията.

Ала въпреки всичко, без Сталин нещата в литературата и изкуството продължаваха да вървят по сталински. Червенков изчезна от сцената, но кой може да ми каже, че ония, които го замениха, се различаваха чувствително от него? Тодор Павлов и неговите хора бдяха. Всички контролни идеологически апарати от издателствата и художествените съвети до Съюза на писателите и отделите на ЦК бяха решени повече от всякога преди да се смачка всеки опит за създаване на истинска съвременна литература. Отново множество идеи и сюжети бяха ликвидирани още преди замисъла им. Когато Солженицин публикува „Един ден на Иван Денисович“ и книгата бе преведена в България, някои български току-що освободени каторжници се опитаха да последват примера на Солженицин и просто да разкажат за своите преживелици в лагери и затвори. Нито една редакция и нито едно издателство въобще не прие заявките им. Единственият намек за преживените ужаси се съдържа само в една или две странички на автобиографичната книга на комуниста Георги Панчев. Когато в киното Христо Ганев направи смел опит да каже истината на някогашните ПАРТИЗАНИ във филм със същото заглавие, това доведе до остра разправа с него и забрана на филма, който и до ден днешен не е показан на публиката. Имах впечатлението, че в онези години едва ли някой чиновник на идеологическия фронт вярваше сериозно в Двадесетия конгрес на съветската комунистическа партия. Като че едни функционери се надяваха, а други трепереха при мисълта, че Сталин може да възкръсне. Реабилитирането на невинно осъдени граждани ставаше само през задните врати. Никакво средство за масова информация — вестник, списание, радио — не съобщи списъци с имена на хора, които без никаква вина бяха инквизирани и осъдени. Нямаше списък и на виновниците. Всичко беше размазано и потулено. И логично в България не бе издадена нито една антисталинска книга. Цялата българска комунистическа партия си оставаше непоколебимо сталинска и нейните членове бяха обвързани повече или по-малко с духа и престъпленията на сталинизма. Затова всички те бдяха да не се появи книга или каквото и да е произведение, което да ги демаскира и разобличи. Унгарското народно въстание дойде като най-желан подарък за идеологическите цензори. Според тях главната вина беше на писателите от кръжеца „Петьофи“. И това им даде ново основание да спрат процеса на размразяване в идеологията още преди да е започнал. Масовите арести в България по онова време също допринесоха за ледената атмосфера.

Трябваше да минат години, за да се почувствува някаква промяна. Докато по отношение на оригиналната литература и изкуство нищо съществено не се бе променило, получи се известно разхлабване спрямо западната култура. Пътешествията на Хрушчов из света доведоха до отварянето на няколко тесни процепа в сталинския похлупак. Най-напред отново започна да излиза класическа литература. Издателствата съвсем плахо започнаха да печатат западни писатели, за които се знаеше със сигурност, че са отпечатани вече в СССР или пък че стоят на „здрави прогресивни позиции“. По кината започнаха да се появяват от дъжд на вятър строго подбрани западни филми, които представяха живота в буржоазно-капиталистическия свят в най-отчайващи, черни краски, мизерия и безизходица. В похода си към западната култура задкулисните партийни цензори често изпадаха в смешни положения.

> ЦЕНЗУРНА ДИАЛЕКТИКА

И така, в резултат на марксическото определение, че литературата и изкуството са класови, т.е. създават се и съществуват, за да бъдат идеологическо оръжие в ръцете на определена класа, духовният климат в България бе неузнаваемо променен. Само в няколко години меката слънчева атмосфера на старото време, в което всичко интересно можеше да вирее, бе заменена с полярен съветски мраз. Втората половина на двадесети век завари българската култура не много различна от тази в Таджикската или Узбекската съветска република.

Но дори и за най-слепите партийни фанатици скоро стана ясно, че строгото придържане към марксическото откритие за класовия характер на изкуството подаряваше на „класовия враг“ повече от 99% от световното изкуство. Партията не можеше да приеме линия, която я изравняваше напълно с варварите на Атила. И тук дойде на помощ методът на партийната диалектика, който аз мисля, че най-добре се илюстрира от фамозния кокошарник на Настрадин Ходжа, поставен на колела, т.е. явленията да се разглеждат според това, как изнася на партията в даден момент, или още по-точно — на партийното ръководство, което пак по метода на диалектиката може да се окаже един ден, че изобщо не е представлявало партията. Най-яркият български пример е съдбата на художника Александър Жендов. Диалектически той беше най-напред олицетворението на бойкото прогресивно изкуство. Пак диалектически той стана символ на враг на прогресивното изкуство и бе подложен на отношения, които доведоха до смъртта му. След което, пак по метода на партийната диалектика (окус-фокус-препаратус!), Жендов бе превърнат в мъченик и ангел на прогресивното изкуство. И за да стане картината още по-диалектическа, неговият духовен екзекутор Богомил Райнов, вместо да получи наказание, бе удостоен с най-високи почести:

На практика диалектиката дойде, за да утвърди, че за партията не съществуват нито установени естетически критерии, нито трайни оценки. Затова червеното аутодафе на първите години скоро трябваше да бъде заменено с постоянна преоценка, пре-преоценка и пре-пре-преоценка на явления и хора на изкуството и културата. В течение на годините ние бяхме свидетели на такива диалектически салтоморталета, че свят ни се завиваше.

Спомням си някъде в самото начало едно абсурдно обяснение. Музиката на Радио София се състоеше главно от български и съветски партийни и народни песни. Класическа музика се изпълняваше сравнително рядко. И въпреки това на една музикална беседа един бдителен другар запита: „Защо Радио София свири Бетовен, когато се знае, че той е писал музика по поръчка на австрийските аристократи и следователно няма нищо общо с работническата класа и борбите на партията?“ На това лекторът отговори: „Въпреки че музиката на Бетовен е писана по поръчка на аристократичната класа, тя отразява революционно-прогресивния дух на своето време и затова ние я приемаме! — и тук лекторът извиси глас: — Другари, другарят Ленин е обичал да слуша «Апасионата»!“

Така при идеологическата преоценка Бетовен беше спасен от легендата, че Ленин обичал „Апасионата“, което, доколкото аз поне съм проверявал, въобще не е вярно.

Но Йохан Себастиан Бах трябваше да бъде ампутиран. В края на краищата човекът беше писал само църковна музика. Решението беше много просто — само инструменталният Бах се допуска, но не и вокалният. В продължение на много години нито една вокална творба на Бах не бе изпълнена по Радио София.

И ако в сравнително абстрактния свят на музиката ставаха такива работи, повече от ясно е на какво беше обречена литературата.

С установяването на комунистическата диктатура американският писател комунист Хауърд Фаст бе рекламиран от пропагандната машина като най-големия жив американски писател. Неговият роман „СПАРТАК“ беше смятан за голямо художествено произведение и се изучаваше задължително по кръжоци и читателски групи. Но след като в знак на протест срещу съветското нашествие в Унгария през 1956 година и смазването на унгарското народно въстание Хауърд Фаст хвърли партийния си билет, диалектиката отново направи своя окус-фокус. Фаст беше наречен ренегат, книгите му бяха изхвърлени от библиотеките и ни беше обяснено, че всъщност творбите на този слуга на американската реакция били бедни художествено. Горкият Хауърд Фаст!

Горе-долу подобна пре-преоценка сполетя големия американски писател Джон Стайнбек. Той беше смятан за живия класик на американската литература. Романът „Гневът на мравките“ бе наричан революционен роман, изобразяващ дълбоко тежката участ на трудещите се в САЩ. А< другите му книги — най-художествено отрицание на капиталистическия свят. Но когато във връзка с виетнамската война Стайнбек направи известното си твърде ясно изказване, с един диалектически замах той бе ликвидиран като писател и личност. В последното издание на българската енциклопедия „А-Я“, 1974 година, не ще намерите нито името на Хауърд Фаст, нито името на Джон Стайнбек. Те не съществуват. Превеждането и преиздаването на произведенията им е спряно. Ще трябва да мине доста време, преди диалектиката да открие, че двамата писатели били заблудени от реакцията и че „ние не трябва да ги съдим заради грешките им, а заради творчеството им, което принадлежи на всички прогресивни хора по света“… и т.н.

Колкото времето е по-далечно, толкова по-добре и по-лесно се правят пре-преоценки. Така Балзак предизвиква затруднение със своите напълно определени роялистки възгледи. Но след като стана известна фразата на Маркс, че той научил от романите на Балзак повече за действителността във Франция, отколкото от историческите книги, великият Оноре получи прошка от някой си Вълчо Вълков Вълканов и се завърна отново по българските книжарници. Но сънародниците на Балзак — Бодлер, Верлен и Рембо, които символизирали декадентщината и упадъка и отвличали умовете на хората в погрешна посока, не можеха да имат достъп до строителите на социализма. На същото отлъчване бе обречен и Марсел Пруст, който все пак би трябвало да бъде признателен, че не му претопиха предвоенните издания.

„В епохата на Чапаев никой няма нужда да се влачи «По следите на изгубеното време»! Ние, другари, не си губим времето!“ — така горе-долу би изглеждала съответната декларация на някой друг Вълко.

Кафка от самото начало бе смятан за най-яркия представител на разкапания човешки дух, който не вижда никакъв изход и чийто песимизъм бе умело изковано оръжие на буржоазията, за да възпира прогресивното мислене. Трябваше да минат много години, за да се досети диалектиката, че всъщност Кафка е имал предвид само буржоазно-капиталистическия свят и че алегориите в „Замъкът“ или „Процесът“ са всъщност присъди над обречения свят на буржоазията. И въпреки това за Кафка нямаше да се намери хартия. И той, и Джойс никак не уйдисваха на борбата на Тодор Павлов срещу подтекста.

„Не може така! Да пишеш едно, пък да се разбира друго! Това не е наш метод!“ — пак цитат от трети Вълко.

Може би най-големи възможности за проявяване на марксическата диалектика даде Жан-Пол Сартр. В първите години той беше големият френски антифашист, след това стана тарторът на реакционния екзистенциализъм и всички тези, които отричали реалността на битието, после, когато почна да се бори за мир и стана член на Световния съвет на мира, Сартр се превърна в пламенен борец, след което се трансформира в антисъветски продажник, платен от световната реакция, за да дегенерира като маоист или троцкист, докато накрая изглежда, че епитетите се свършиха и той в последна сметка е субективист и песимист, но същевременно критик на буржоазната действителност. Човек не може да не се засмее на определението, дадено му от българските академици в енциклопедията: „… постепенно хуманистичните тенденции взимат превес у него“. Като че става дума за закоравял престъпник. Когато за кратко време Сартр се превръщаше от дявол в ангел, съобразителни редактори успяха да отпечатат по нещичко от него.

С течение на времето марксическата диалектика направи своя окус-фокус-препаратус и по отношение на Камю, който от нихилист стана „противоречив“, така че можахме да прочетем „Чужденецът“ и „Чумата“. Но Андре Малро до съвсем неотдавна си остана в незавидно голистко положение. От англичаните групата на сърдитите млади мъже веднага бе преведена, тъй като ругатните на Осбърн срещу английското класово общество бяха точно звуците, които партийната пропаганда искаше да чуе. Но щом сръднята на сърдитите мъже се свърши и ругатните спряха, никой повече не преведе нещо от тях. Единствен Силитоу продължи с горчиви сълзи да оплаква нещастната съдба на англичаните пред възмутените очи на щастливите българи.

Ако трябва да изброявам игрите на диалектическата цензура в България, не би ми стигнал обемът на „Война и мир“. Фокнър и Арагон, Рилке и Езра Паунд, Едгар По и Елиот и т.н. Ала все пак трябва да се признае, че тенденцията беше към опрощаване на греховете и отваряне на вратата. Пак диалектически внезапно се оказа, че мнозина чисто буржоазни писатели, като Скот Фицджералд или Алберто Моравия, бяха далеч по-безопасни от комунистически писатели като Арагон, тъй като комунизмът роди всевъзможни ереси. Основното условие в последните десетина години за издаването на един западен писател беше сведено до това да може да се каже, че е критик на буржоазното общество или в най-лошия случай, че е на противоречиви позиции. Постепенно книгите, които разказваха за ужаса на капиталистическия свят, започнаха да изчезват, защото някак не вървеше в епохата на туризма да се говори за мизерствуващи французи, бедствуващи американци и обезправени германци. Всичко това не пречеше неудобни страници да бъдат премахвани или разни пасажи — преиначавани, както в случая с Хемингуей.

Към тази по-оптимистична картина трябваше да се добави и един друг, много странен критерий, който си извоюва място в българската култура. Издателствата се втурнаха към автори, за които вече се знаеше, че се печатат или ще бъдат печатани в СССР.

„Книгата е отпечатана в СССР“ беше много силен довод, срещу който, поне отначало, цензурните цербери не смееха да възразяват. Така например ние получихме почти всичко от Хайнрих Бьол. Но щеше да дойде време, когато диалектиката стигна до най-фантастичния си трик.

„В Съветския съюз може, но у нас — не може!“

Ако щете вярвайте, но през шейсетте години в България беше наложена цензура на съветски произведения, които българските диалектици намираха за недотам „съветски“. Съветски филми, засягащи една или друга не особено похвална страна на съветската действителност или пък отклонили се от клишетата на социалистическия реализъм, които бяха пуснати в СССР, не бяха разпространявани из България. Например на прожекция за кинодейци ние гледахме един много интересен съветски филм за сексуалните отношения между съветски ученици, който никога не бе разпространен в България. И ето че пак стигнахме до поговорката: „По католици от папата и по турци от султана.“

„Ние не можем да допуснем съветски произведения да уронват престижа на СССР, на съветския човек!“ — казваше един от идеологическите полковници в София. Малко преди чехословашката пролет от 1968 година известният партиен театрал и критик Стефан Каракостов обвини съветското изкуство, че позволило да бъде омърсено от чужди влияния, и се провикна:

„Другари, най-опасната идеологическа диверсия идва у нас… през СССР!“

Явно Каракостов, който беше тясно свързан с най-сталинистката група всред съветските писатели в Москва, беше инструктиран да открие огън срещу някои съветски творби, така че неговите московски приятели да имат повод да преминат в настъпление. При посещението ми в края на 1967 година в Москва съветски писатели говориха с възмущение за една реч на Каракостов, произнесена на някаква конференция там, в която той изсипал огън и жупел върху съветските млади писатели (Ажаев, Ахмадулина, Окуджава и други) и се нахвърлил остро срещу Радичков, Стефан Цанев, Константин Павлов и мен.

„Синьокапец!“ — казваха съветските ми домакини, имайки предвид сините шапки на вътрешните войски на Берия.

Характерен пример за осакатяването на съветска книга е преводът на романа на Михаил Булгаков „Майстора и Маргарита.“ От този роман в единственото му българско издание липсват всички страници, осмиващи съветската литература и особено Съюза на съветските писатели.

Понякога диалектическите игри се превръщаха в чисти глупости. Такава например беше борбата да се спре западната попмузика и особено джазът. Докато не измислиха обяснението, че джазът е музиката на поробените и онеправдани американски негри, по Радио София не можеше да се чуе дори най-невинна джазова композиция. Ала от всички битки, които води партийната идеология, най-тежко поражение тя претърпя именно срещу западната попмузика и срещу джаза. Съмнявам се дали друг жанр в изкуството някога е предизвиквал повече страст, фанатизъм и лудо преклонение, отколкото попмузиката и джазът. Не зная дали българските радиослушатели следят най-редовно политическите предавания по света, но съм сигурен, че по отношение на последната джазова мода десетки хиляди магнетофони из страната записват по всевъзможни тайни начини най-новото и най-модерното. И във връзка с тази страст стана една случка, достойна за перото на Алеко Константинов.

В средата на шейсетте години, когато идеологическият климат в България бе сравнително най-мек и ние хранехме поредната илюзия за нормализиране, Луис Армстронг започна турне със своя оркестър из Източна Европа. Последната му спирка беше Букурещ. Българската Концертна дирекция знаеше огромния интерес в България към Армстронг, който беше повече от кумир на младежта. Затова дирекцията реши да покани големия музикант да посети за няколко концерта и България. На големите началници било обяснено, че Армстронг е негър и че на музиката му би трябвало да се гледа като на израз на тежката негърска съдба. Началниците кимнали утвърдително и всичко изглеждало наред, когато някой се досетил за прегракналия глас на Армстронг и казал:

„Поканете го, но само при условие, че ще свири, без да пее!“

И за да се аргументира, той привел за доказателство думите на Емилиян Станев, който веднъж каза (и аз бях там), че когато чул гласа на Армстронг, имал кошмарното чувство, че някакви страшни ръце се протягали в нощта към него, за да го стиснат за гърлото…

И, разбира се, Армстронг отказа. И мъничкото вратле на писателя бе спасено.

> ЦЕНЗУРАТА — ОРЪЖИЕ НА БЕЗДАРНИЦИТЕ

Вероятно всеки човек на този свят преминава през доста мъглив период в своя живот, когато здравото му самокритично чувство го изоставя и той си въобразява, че може да стане нещо, за което не притежава дори най-необходимите качества. Това е особено присъщо на по-младите хора, при които амбиции и мечти често водят в посока, обратна на способностите. Така мои приятели с очевиден талант в техническите науки се опитваха да станат певци или цигулари, а аз самият прахосах няколко години в най-фантастични тренировки, за да стана първокласен футболист, какъвто никога не станах. Мнозина мои познати пишеха стихове, разкази и пиеси, някои от които не бяха съвсем лоши, но времето, този най-велик съдия и мъдрец, им възвърна самокритичното чувство и те се отдадоха на по-полезни занятия. Цялото това лутане, в което човек търси да разбере себе си, е напълно нормален, макар и мъчителен процес. Понякога той е кратък, а друг път може да обхване цял човешки живот. Бедата в цялата работа е, че ние, хората, сякаш инстинктивно се стремим да бъдем това, което не сме, но самокритичното чувство в края на краищата ни избавя от неудобството да се превърнем в маниаци.

Но представете си две усложняващи този процес обстоятелства. Първо, че вие нямате необходимото самокритично чувство, което да ви възпре. И второ, че обществото, всред което живеете, не разполага с ясен критерий за това, което вършите. Тогава вие сте в много опасно положение, защото съществува истинска възможност нескопосаните ви стихове да бъдат напечатани и вие да си помислите, че сте поет, или бездарната ви картина да бъде приета за изложба и вие да си помислите, че сте художник, или пък театралната ви постановка да се приеме и да си въобразите, че вече сте режисьор. Тежко ви, защото ще ви трябва много време, за да признаете (ако въобще някога признаете), че всъщност това не било лъжица за вашите уста. Спирам се нарочно на изкуството, където за разлика от науката субективността на вкусовете често господствува над обективността на мерките.

Сега, за да получим пълната картина на изкуството в България, нека прибавим още две обстоятелства. Че вие живеете под режим, който приема изкуството дотолкова, доколкото то е пряка пропаганда, което по принцип отблъсква истинските таланти, и че този режим няма нужда от истинско изкуство, защото по принцип изкуството е утвърждаване на човешката индивидуалност, срещу която режимът се бори. И ето че вие, неможещият, неталантливият, непризваният да прави изкуство, разбирате, че ако се заемете с тази пропагандна задача (за която не се иска никакъв талант), вие ще получите пълната подкрепа на режима. Нещо повече, осъзнаването от време на време, че не ви бива за никакво изкуство, ще ви изпълва с всичката горчивина, завист и злоба срещу всички ония, които ги бива. Те ще са вашите естествени врагове. И в тази борба вие нямате никакъв шанс, освен да бъдете най-верен идеологически войник на партията и режима.

Казвал съм много пъти и пак ще повторя — за мен първият белег на таланта е НЕЗАВИСИМОСТТА — най-често творческа, не рядко и гражданска. Логично първият белег на несамопризнатото бездарие са ПОДЧИНЕНИЕТО, РАБОЛЕПИЕТО, СЕРВИЛНОСТТА.

Но тъй като в открития океан на истинската литература вие, бездарникът, нямате абсолютно никаква възможност за успех, защото сравнението ще бъде между китове и хамсия, режимът ви спестява това неудобство, като ви поставя да плувате в свой специален гьол, наречен социалистически реализъм. Гьол, в който китове, делфини и изобщо големи риби не могат да съществуват. Но той пък е царството на хамсията и цацата. И жабите. Смисълът на този гьол е да подмени океанския простор, безкрайните хоризонти, свободата човек да се движи във всички посоки, истинските бури и истинските корабокрушения на истинското изкуство с някаква имитация, която не ще развива чувството за красота и свобода, а тъкмо обратното — ще се опита да притъпи всяка чувствителност на ушите, очите, сърцето и ума. Предназначението на гьола е читателят да не може да прави разлика между чудната реч на Яворов и мъртвите думи на „народната“ хамсия Младен Исаев, между силните земни образи на Йовков и нескопосаните измишльотини на друга „народна“ хамсия — Богомил Райнов, между тъжната красота на „Крадецът на праскови“ от намиращия се в океана Емилиян Станев и жалката нищожност на „Язовецът“ от намиращия се в гьола Емилиян Станев…

Принципите на този гьол доведоха до създаването на многобройна армия от псевдопоети, псевдороманисти, псевдорежисьори, псевдокритици, псевдохудожници, псевдоредактори и т.н. Освен това в талантливи хора бяха поощрявани и утвърждавани псевдочертите, т.е. хората бяха тласкани сами срещу себе си.

С други думи, режимът създаде свое ведомство по изкуството и литературата и си назначи свои чиновници, които да се занимават с него. И тъй като задачите на социалистическия реализъм не са творчески, а фалшификаторски и цензурни, то и дейността на тази армия беше фалшификаторска и цензурна. Ето това са всъщност главните и най-опасни агенти на тоталната цензура. Бездарниците. Колко много пъти талантливи дейци на изкуството са казвали, че предпочитат да решават своите проблеми с некомпетентните партийни организационни функционери, отколкото с псевдотворците и тяхната псевдокомпетентност.

Чрез гьола и неговите обитатели могат да се обяснят цензурни явления, които другояче не са обясними. Но нека сега видим как точно армията на бездарниците упражнява контрол върху талантливите.

В основата на цензурирането стои така наречената революционна бдителност. Най-общо цели се да се предотврати разпространяването на произведения, които малко или много са вън от идеологичната линия и които пряко или косвено не служат на целите на партията. Първият проблем възниква с определянето на кое е ВРЕДНО произведение. И вторият проблем идва с въпроса КОЙ определя това.

В първите години ВРЕДНИ бяха всички произведения, които не акламираха с пълен глас текущата линия на партията. По-късно това просто и ясно определение претърпя сложно развитие, като в дадени моменти аршинът се свиваше или разпускаше в съответствие с изискванията на деня. Но при всички случаи ВРЕДНИ произведения бяха онези, които критикуваха партията и нейното ръководство и преди всичко Съветския съюз. Произведения, които всяваха съмнение, подозрение, недоверие в партийната политика или я осмиваха, или проповядваха чужди на партията идеи. ВРЕДНИ бяха и произведения, които „отдалечават“ трудещите се от строителството на социализма и борбите на партията. Никога на произведения на изкуството не бе признато неутрално качество. Ако едно произведение беше безразлично към партията и нейното присъствие в живота, то това му безразличие го поставяше в категорията ВРЕДНИ.

Тематично ние бяхме свидетели на множество противоречиви промени на понятието ВРЕДНО. Ако през 1949 година някой само посмееше да спомене за култ към личността, това би му струвало главата. Ако десет години по-късно се опитваше да утвърди този култ, то произведението му щеше да бъде вредно. Ако още десет години по-късно припишеше всички грехове на култа — пак щеше да бъде вредно. Ако през 1948 година някой пишеше, че българите и сърбите не са братя — щеше да иде по дяволите. Ако пет години по-късно пишеше, че са братя — пак щеше да иде по дяволите. А ако сега твърди това, просто няма да го напечатат. Ако през 1949 година човек дръзнеше да заяви, че е българин и че се гордее с миналото на България, да напише роман за това как конницата на генерал Колев е обърнала в бягство руската армия в Северна Добруджа — щеше да изгние в Белене или Пазарджик. Ако 20 години по-късно се опълчи срещу използуването на патриотизма за политически игри — щеше да бъде смятан за враг. Могат да се намерят десетки примери от този род. Често промените в идеологическата линия имат кръгова графика — т.е. нещата се връщат там, където са били. Например прави се повик за честно и открито отношение към недостатъците в обществото. После повикът се смачква и нищо честно и открито не се печата, докато една сутрин отново се отправя такъв повик и ако сте пръв на опашката, произведението ви може да мине, защото след това пак ще дойде затягането…

Дума да няма, че всеки човек на изкуството се обърква пред тази вечно променяща се идеологическа обстановка. Не се объркват само бдителните другари и особено ония, на които се плаща, за да бдят. Отчасти поради тази причина се стигна до дълъг период на бягство от действителността. Българската литература като че се изчерпваше с две тематични области — историята и разузнаването.

От съвсем друга и не по-малко важна страна ВРЕДНО беше всяко произведение, борбата срещу което би допринесла за личната кариера на всеки литературен чиновник. Така могат да бъдат обяснени доста случаи на намиране на теле под вола. Има цяла категория хора в България, чиято единствена работа се състои в това да дирят под дърво и камък вражеско или вредно произведение, а когато не го намерят, имат правото да го измислят.

Ето че стигаме до втория въпрос — КОЙ определя кое произведение е ВРЕДНО. Аз вече изразих моите (и на много други като мене) съжаления, че срещу нас не стоеше класическият цензор, а огромна, всеобхватна цензурна мъгла. Но нека се опитам да поставя нещата все пак в някакъв ред. Цензурните линии се определят не в София, а в Москва. Тъй като управлението в София просто следва най-педантично указанията, давани от идеологическото ръководство в СССР. Затова не рядко човек можеше да чуе от българските ръководители на самия връх фразата: „Това не зависи от мен. Аз не съм решавал този въпрос!“, което е пряк намек за това, че известни решения за цензуриране са били взимани извънграниците на страната. Все пак допускам, че те имат общ, директивен характер и че конкретните решения се взимат на самото място. Два института имат главната дума за забраната, спирането или цензурирането на произведения на изкуството — идеологическите отдели на ЦК на партията и идеологическото управление на Държавна сигурност. Тези два института и особено Държавна сигурност бяха оплели в своите мрежи абсолютно всички културни учреждения. По същество всеки малък ръководител на културна единица — редакция, издателство, театър, кинопроизводствена група, оркестър и пр., беше подотчетен на двата института. Твърде често, особено напоследък, кадрови офицери на Държавна сигурност или нейни платени сътрудници оглавиха възлови места в света на изкуството и литературата. Само преди няколко дни прочетох, че първи заместник генерален директор на ДО „Театър, музика и цирк“ е небезизвестният полковник от Държавна сигурност и някогашен сталински следовател Марин Гинев. Мисля, че този пример е абсолютно красноречиво доказателство за железните клещи на тоталната цензура. Марин Гинев е човекът, който сега решава какво да се играе в българския театър и в голяма степен как да се играе. След функционерите на ЦК и Държавна сигурност идват първичните партийни организации, където разни идеологически обвинения се повдигат твърде често във връзка с вътрешно котерийни борби.

Но всичко това е само външната част на цензурната структура, която въпреки неуморната си бдителност не би била така действена, ако не бе подпомагана от вътрешната част, а именно света на бездарниците. Тази вътрешна част е по-активната, защото дейността й произтича не от служебния интерес, а от личния. И ако проследите историята на забранени, спрени или осакатени произведения, вие ще видите, че нещата са започнали с бясната атака на бездарието.

Личният интерес вдигна тревогата срещу филми, като „Партизани“ „Понеделник сутрин“, „Балонът“, „Подводничари“, „Кит“ и много други. Бездарни кинодейци бяха първите, които се втурнаха в ЦК, за да сигнализират и нападат произведения, които те никога не биха могли да създадат. Без да влизам в подробности, бил съм всред некадърни филмови режисьори, когато са решавали да се борят за спирането на известен филм. Бездарни поети (нека им бъдат спестени имената) бяха първите, които телефонираха в Държавна сигурност за предложени за печат стихове на Константин Павлов и Стефан Цанев. Други бездарни поети злобно донесоха за Николай Кънчев. Известен партиен режисьор, бивш директор на Народния театър и най-нахалното бездарие, което българската сцена знае, бе този, който следеше всяка стъпка на Вили Цанков, Леон Даниел и други, за да донася за съществуващи или несъществуващи грехове. Други дребни творчески душици откриха атаката срещу чудесния Бургаски театър и успяха да го унищожат. Псевдохудожници бяха тия, които нашепваха на идеологическите секретари и полковници за чужди тенденции в творчеството на един или друг талантлив художник. Пак те искаха забраната на изложби. Неосъществени литератори бяха тези, които тълкуваха на най-висшето началство епиграмите на Радой Ралин или тези на Добри Жотев. Писатели бяха тези, които се опитаха да спрат някои произведения на Радичков и така нататък. Никой не ги е задължавал да правят тези доноси. Но тук действува личната инициатива: „Защо други ще плуват в океана, а пък аз ще бъда в гьола?“ Въпреки че на гражданина нито му стиска, нито пък може да излезе в океана.

Изглежда, че няма по-жестоко нещо от съзнанието за некадърност. Затова всеки път, когато някъде се появи ново талантливо произведение, то поражда тази пареща завист, която се превръща в неудържимо озлобление, в силна омраза и кара ръката да замахне, за да унищожи този противен провокатор.

Никак не е трудно във всяко произведение да се открият антипартийни загатвания да се посочи скрита умисъл, да се дешифрират антипартийни символи, да се изтълкуват вражески алегории, да се пошушне на важен държавен ръководител, че в тази работа се съдържа неговата собствена карикатура. И като се има предвид изключително ниския естетически критерий на много отговорни лица, непознаването на изкуството и общата им културна неграмотност, се вижда колко лесно могат да бъдат накарани да изгорят юргана заради бълхата. Особено силни са тези граждани, когато плашат нещастните функционери с купешки изрази, като „формализъм“, „сюрреализъм“, „модернизъм“, „екзистенциализъм“ и дори „маоизъм“ в изкуството.

Както вече неведнъж подчертах, убеден съм, че най-здравият съюз на този свят е този между бездарниците. Те са тези, които в условията на всеки тоталитарен режим успяват да изкопаят по някакъв гьол, съответствуващ на техните размери, в който се опитват да натикат и умъртвят онези, които са родени, за да кръстосват океаните.

> МОМЕНТИ НА ОТРЕЗВЯВАНЕ

„Аз не им вярвам, нито някога ще им повярвам!“ — настояваше един от най-близките ми приятели, когато се опитвах да го убеждавам, че нещата се бяха променили.

— Вълкът козината си мени, но не и нрава! — той твърдо вярваше на народната поговорка.

— Е, да — отвърнах аз, — но може би зъбите на вълка са поизпадали, може би е надебелял, сит и вече го мързи да напада…!

— Иска ти се! — изсмя се моят приятел. — Защото твоите работи са наред!

И все пак белезите на промяната бяха очевидни и човек трябваше да бъде сляп, за да не ги вижда. Ние навлизахме в 60-те години с полуреалното-полуилюзорно чувство, че най-после разумът бе успял да премине през пропуска на партийния дом.

За пръв път от войната по магазините (поне в градовете) започнаха да се появяват повече и по-разнообразни стоки. Опашките станаха рядкост. На пазара на булевард „Драгоман“ (моето поколение не научи новото му име — булевард „Георги Кирков“) внезапно започнаха да прииждат селяни и кооператори, които продаваха на свободни, конкурентни цени зеленчуци, плодове и други храни. Дори каракачаните, с тяхното толкова вкусно сирене, откриха сергия срещу шивашката фабрика. Геният на българския селянин успя да получи от дадените му за частно ползване пет декара горе-долу паричната стойност на онова, което получаваше преди от петдесет. Българското село, което две петилетки социалистическо строителство доведоха до непомнена мизерия и глад, започна бързо да се съвзема. В цялото стопанство осъзнаването на идеята, че онова, което е „добро за СССР, не е непременно добро и за България“, предизвика истинско раздвижване. Западна технология започна решително да заема своето място в българската индустрия за сметка на лоши или изобщо несъществуващи съветски машини. Изглеждаше като че налудничавият период на врагоманията стихна поне в областта на икономиката. Способни специалисти започнаха да оглавяват някои важни производствени звена, макар че ключовите позиции се държаха от ненапълно компетентни, но все пак по-образовани партийни функционери. В държавното ръководство постепенно бе даден път на т.нар. технократи. В Добруджа Вълкан Шопов отчете рекордни добиви на зърнени храни. Леката промишленост, която произвеждаше стоки за широко потребление, заработи както никога преди. Търговията, която беше в окаяно състояние, също започна да придобива някакъв вид. Организирането на снабдяването се подобри. Ала всичко това бяха по-скоро добри тенденции, отколкото категорични трайни резултати. Все още имаше много препятствия за преодоляване. И тъй като те се кореняха дълбоко в системата, човек не можеше да очаква чудеса. Автомобилът започна да навлиза бавно в живота на българските граждани, а почти едновременно с него започна и туристическият обмен, за който вече писах. За първи път от войната значителен брой български граждани започнаха да посещават страните от социалистическия лагер, а югославяни плъзнаха из цяла България. Нямаше ги вече зловещите ангели със сините шапки на вътрешните войски и Държавна сигурност престана да смущава поне нощите на хората. На милицията бе забранено да бие. Външната страна на закона поне започна да се спазва или пък се създаваше добра илюзия, че се спазва. Ангел Солаков, който ръководеше сигурността, заяви, че неговите хора за в бъдеще трябва да работят открито с гражданите, всички да ги знаят и всички да имат достъп до тях. И наистина за първи път кадрови офицери от Държавна сигурност, макар и облечени в цивилни дрехи, се запознаваха с точното обозначение на професията „капитан Хикс от Държавна сигурност“. Особено всред софийската интелигенция тръгнаха доста такива афиширани представители на сигурността, които често пъти предлагаха услуги по някакви дребни лични въпроси. Разбира се, другите, тайните служещи на този институт, си останаха по местата, добре прикрити с някаква професия или титла. Но с течение на времето, Държавна сигурност престана да предизвиква онова вледеняващо чувство на ужас и жестокост, което така добре познавахме отпреди.

Промениха се някои неща и в поведението на върхушката. Някои от новите министри се опитваха решително да намалят разстоянието между себе си и хората, които управляваха. Не беше рядкост човек да види в обикновени ресторанти членове на Политбюро. По булевард „Руски“ министри започнаха да ходят пеша на работа, което отначало изглеждаше сензация. Иван Башев беше пионерът. Неведнъж срещах министъра на външната търговия Будинов и министъра на отбраната Добри Джуров да вървят под кестените като всички нормални хора. Също Дора Белчева и Дико Диков, който ходеше да плува в плавалнята на булевард „Толбухин“. Тодор Живков започна да кани много народ на разходка или на гости и сам се появяваше по-често на обществени места…

Явно в страната ставаше някаква промяна, която обаче, изглежда, учудваше не само тия, които я наблюдаваха, но и тия, които взимаха участие в нея. Това беше някакъв своеобразен отдих от убийственото напрежение на една епоха и може би начало на зареждането с ново напрежение за следващата епоха.

Идеологическият климат беше значително по-мек. И както вече казах, западната литература, кино, театър, музика бяха допуснати да заемат поне част от предишното си място. Разбира се, че за всичко трябваше да се намери идеологическо оправдание, но неговите рамки сега бяха доста по-широки. Произведения в литературата и киното бяха остро критикувани, спирани или забранявани, но по принцип климатът беше по-мек. В края на краищата за литературни прегрешения не изпратиха нито Радой Ралин, нито Константин Павлов, нито Христо Ганев на лагер или в затвор, което при Сталин едва ли би им се разминало.

Но тук искам специално да спомена за парадокс, който направи силно впечатление на мнозина и в който може би е заложена голяма оптимистична идея. Става въпрос за невероятната еволюция на бивши сталински фанатици и архи-догматици, които, нека твърдо подчертая, в края на краищата се оказаха на далече по-демократични позиции отколкото мнозина от тези, които се бореха срещу тях и уж в името на либерализацията.

Най-типичният случай беше Христо Радевски, някогашната дясна ръка на Червенков в идеологическите работи. Снет от главното секретарство на Съюза на писателите и от ЦК на партията, той бе пратен в глуха линия като главен редактор на списание „Септември“. Но тук той заедно с Никола Фурнаджиев и чудесна група от млади хора начело с Цветан Стоянов, Тончо Жечев, Любен Дилов, Антоанета Войникова и други успя да създаде атмосфера, пропита с почтеност и гражданска честност. Редакцията на списанието на площад „Славейков“ стана любимо място на много млади автори и по неговите страници по онова време се отпечатиха най-напредничавите творби. „Септември“ на Радевски бе пълен контраст на крайно казионното и пошло списание на Гуляшки „Пламък“. Мисля, че Радевски горчиво бе отчел старите си грехове и искрено се опитваше да приспособи себе си към новото време. И този опит да бъде верен на това ново време и да не допусне старите си грешки в края на краищата му струва мястото. В момента, когато се разбра, че промяната е била илюзорна и че режимът имаше нужда от греховете и на стари, и на нови грешници, песента на Радевски бе изпята. Точно в ония години мнозина му казваха „българския Твардовски“. Радевски наистина се бореше за авторите си, устояваше художествени и граждански позиции и дори дръзна да изрази прочутото:

„Секретарите отминават, поетите остават!“

Но той не беше Твардовски. Струва ми се, че нямаше нерви да издържи особено когато срещу него застанаха силните, млади, амбициозни гаулайтери, като Венелин Коцев и Георги Джагаров. Той просто се почувствува уморен и се оттегли точно по времето, когато имаше най-голяма нужда от „български Твардовски“.

Не по-малко интересна беше ролята на Георги Димитров-Гошкин, който стана главен редактор на „Литературен фронт“.

Гошкин беше човекът, чийто догматизъм бе станал нарицателен. Въпреки дръзкото му държане по време на култа, неговите убеждения и особено тяхната форма правеше от него идеалния култаджия. Той свеждаше всичко до някакви ясни само на него философски формулировки и, изглежда, нямаше нищо на света, което да може да го учуди. Колко пъти, разисквайки едно или друго събитие, съм го чувал да казва, че той формулирал обяснението още преди много години в някаква статия. Но като главен редактор Гошкин имаше едно голямо предимство — той никога не се криеше зад висшестоящи органи, никога не флиртуваше, не размазваше, а беше откровен дори при най-неприятни положения. Същевременно беше суетен и обичаше жестовете. Тъкмо на негов жест (добре провокиран от група млади поети) се дължеше невероятното отпечатване на великолепната поема на Константин Павлов „Прекрасното в поезията или жертва на декоративни рибки“. Колкото и странно да звучи, Гошкин проявяваше желание да спори и дори да се оставя да бъде убеждаван. Аз поне имах чувството, че можех да му казвам всичко, което исках да му кажа, без да си навличам опасност. За разлика от по следвалите главни радактори на „Литературен фронт“ Гошкин би умрял, но не би донесъл, дори ако откриеше истински враг. Просто той би сметнал това за лично унижение. Когато го преместиха на глупавия помпозен пост „председател на комитета за връзки с чужбина“, мнозина съжаляваха за него, сякаш след Робеспиер на власт беше дошъл Фуше.

„С Гошкин винаги знаеш къде си!“ — бе казал мой познат и това беше самата истина.

Подобна положителна тенденция претърпя в своето развитие и Лозан Стрелков, който стана главен директор на БТА. Докато беше заместник главен на „Литературен фронт“, Лозан Стрелков провеждаше най-енергично осакатяващата линия на социалистическия реализъм. Негови изобретения бяха рубрики като „Образът на комуниста“ и прочие. Но след това той сякаш разбра някои неща и може би видя резултата от културната изолация на България. Под негово ръководство БТА започна да издава цяла серия списания, които станаха извънредно популярни и по същество са някакъв мост между Запада и България. Вярно е, че възникването на списания, като „ЛИК“, „Наука и техника“, „Паралели“ и други, е резултат не на желание на този или онзи шеф, но на пълното поражение на идеологическата изолация в комунистическите страни. В един момент партията осъзна, че ушите на масите (и дори собствените им уши) бяха залепени за чуждите радиостанции, че всяко внесено от Запада списание или книга се превръщаше в реликва, че естествената жажда на хората за знание се бе изострила до крайна степен, и затова реши да използува тази жажда, като я подхранваше със своя собствена информация. Изданията на БТА често са пример на фалшифициране на материали, преиначаване, превратно тълкуване, но в последна сметка в тях има доста информация дори когато нещата трябва да се разбират наопаки. Заслугата на Лозан Стрелков е изборът на много сполучлива форма и устояването й.

Нямам представа как времето ще оцени дейността на Павел Матев като председател на Комитета за изкуство и култура. Но във всички случаи съм сигурен, че оценката ще бъде далече по-висока от тази за неговата наследница. За мен и за мнозина, които познаваха Павел отблизо, той беше жертва, намираща се под неспиращ двоен натиск отдолу и отгоре. Той беше мек, възпитан човек, с когото можеше да се говори откровено и който напразно се опитваше да постави някакъв ред в разпасаното си министерство. Като се знае, че в България всеки големец, от най-високостоящия до дребното квартално парвеню, се смяташе в правото си да се бърка в културата и да я управлява, човек може да си представи пещта, в която се печеше министърът. Мога твърде обосновано да твърдя, че Павел Матев, в качеството си на буфер, успя да предотврати извършването на не една и две непростими нелепости. По някое време той наистина успя да се заобиколи с доста свестни и достойни хора като например Иван Русев, началника 1на отдел „Театри“, и Комитетът за изкуство и култура се опитваше наистина да поощрява изкуството и културата. И ако по времето на Павел Матев този комитет не беше станал това, което е днес — ужасен отдел на Държавна сигурност, — мисля, че заслугата в значителна степен бе на неговия председател. Мисля, че разкритията през 1956 година на Хрушчов за престъпността на сталинизма предизвикаха силен смут и впоследствие отрезвяване в мнозина, които дотогава идентифицираха себе си с партията. И нека още веднъж подчертая, че за мнозина от нас, безпартийните автори, беше далече по за предпочитане човек да има насреща си някой от поумнелите бивши фанатици, отколкото тази ужасна тиня, която се представяше за апостол на демократичното, новото, либералното. Хиляди пъти беше по-добре човек да има работа с хора, като Радевски, Караславов, Гошкин, Лозан Стрелков и други, вместо с онези, които заеха техните места, като Богомил Райнов, Божидар Божилов, Леда Милева, Георги Джагаров и т.н. Както мнозина отбелязваха, в старото поколение все още имаше някакви скрупули, докато в новите нямаше и помен от тях.

Но тъй като старите още не бяха си отишли, а новите още не бяха категорично дошли, ние имахме променлив преходен период, в който надеждите далече превишаваха реалностите.

От друга страна, заедно с тези моменти на отрезвяване дойде и все по-явното желание на мнозина държавни и партийни функционери да бъдат по-близо до делничните удоволствия на живота. Прекарали години в партийно-пуританско пренебрегване на житейските радости, следвайки линията на фанатизъм и аскетизъм, обременени напълно от безспирните изисквания на твърде сложния политически живот, най-после, вероятно освободени от страха, който им вдъхваше сталинският полумрак, те решиха да се опитат да си поживеят. Както вече разказах, стари партийни кадри на почтена възраст започнаха да откриват за първи път прелестите на любовта, на полупиянски приятелски вечери, на интимно картоиграчество, на забавните подвизи, т.е. опитваха се да бъдат нормални хора. Бедата във всичко това, както вече видяхме, започна от неминуемото смесване на общественото положение и власт с личните удоволствия, което, разбира се, беше за сметка на обществото.

> МИЛА РОДИНО, ТИ СИ ЗЕМЕН РАЙ

Грозничка, пъпчива актриса, член на бюрото на партийната организация в театъра си, моя позната от над 20 години и изпратена да посети някакъв западен фестивал, стои пред мен в тихо лондонско кафене. Решила да ми се обади, просто „така“. Не се съмнявам, че зад „искреното“ й желание стои над-служебно задължение. С почти същия глас, който разнасяше от площадните високоговорители по Първи май и Девети септември патоса на епохата („Съветският съюз е слънцето и въздухът на нашия живот“), тя ми разказва нещо, което би могло; да бъде празнично стихотворение от Асен Босев или Матей Шопкин, а именно, колко чудесна, щастлива, творческа, богата, смислена, вдъхновяваща, честна, достойна, справедлива, слънчева и т.н. била действителността в България, след като съм я напуснал. Тя говори пред мене така, като че аз съм таен генерал от Държавна сигурност и тайно ще я препоръчвам за държавна награда. И за да ми докаже още повече своята „беззаветна“ преданост към ония, които са я пратили да говори с мене, тя неочаквано ми казва:

— А ти смееш да говориш против България!

Вглеждам се в тия очи, зад които се спотайва добре платената безочливост, и питам:

— Искаш да кажеш, че ти и твоята партия смятате, че сте България?

— Ние управляваме България — отвръща глупаво тя.

— И гърците, и турците са управлявали също България, но никога не са били България! — казвам.

Тя се замисля за момент и изтърсва:

— България, това са тези, които живеят там и не бягат в чужбина!

— В такъв случай — забелязвам — Раковски, Ботев и Каравелов, Захари Стоянов и Константин Величков, Пенчо Славейков… не са българи!

Другарката „заслужила артистка“ млъква и вероятно чака въпроса: „А ти откога започна да се смяташ за българка?“ Но аз не задавам този въпрос, защото не обичам да разговарям с радиоточки. Спомням си, че гостуващата ми „патриотка“ не само охкаше и ахкаше за „съветските ребята“, но имаше време, в което се обръщаше към нас със „здраствувайте, таваришчи“.

Тя си отива, както си е дошла, а аз тръгвам по крайбрежния булевард на Темза и си спомням, за кой ли път, за онова странно момче, което през 1947 година дръзна да запита лектора на едно събрание:

„Ако България и Съветският съюз воюват, ние на коя страна трябва да се бием?“

Цялото събрание стихна. Дори да нямаше отговор, самото задаване на въпроса беше достатъчно. Лекторът се опули напред, взря се в момчето с подозрението, че насреща има явен провокатор, но като видя бистрите, невинни очи, отправени към него, се смути и каза, че такъв въпрос изобщо не може да съществува, тъй като България и СССР не могат никога да воюват един срещу друг, защото представляват едно и също.

— Българските интереси са съветски интереси и съветските интереси са български интереси! — заяви той.

Но момчето не остана доволно от отговора и пак повтори:

— И все пак, представете си, че се сбием със СССР. В историята всичко се случва, тогава на коя страна трябва да бъдем? На българска или на съветска?

— А пък аз ти казвам, че не може да има такъв конфликт, следователно не може да има такъв въпрос! — ядоса се лекторът.

Момчето се засмя. И хората около него се разсмяха.

Но лекторът беше прав. Съвсем скоро след това стана ясно, че такъв въпрос не можеше да съществува, защото в самия национален химн на България беше вкарана клетва за вярност към чужда държава. Аз смятам, че това е дъното на националното ни самооплюване, когато в националния химн на един народ се прокламира вярност към чужда страна. Но работите не бяха само до химните, а до цяла действителност, която в течение на около 10 години имаше за цел за потъпка и унищожи националното самочувствие на един народ, неговата история, традиции, обичаи, култура и ги замени със сляпо преклонение към тези на една чужда държава. Аз не зная в цялата българска история, след падането на Шишмановото царство, да е била предприемана по-целенасочена, по-свирепа, по-тотална акция срещу българското, българщината и българите. Главен проводник и ударна сила в тази антибългарска политика беше партията, в която членуваше въпросната „заслужила артистка“ и която по всички обективни исторически дефиниции беше платен агент на чужда държава.

Вървя край Темза и си спомням разстроените думи на мой познат, висш служител на Държавна сигурност, завършил съветска специална школа, който, обзет от чувство, на разкаяние и може би внезапна любов към родния край, ми каза:

„Ти знаеш ли, че съм подписвал декларация за вярност към Съветския съюз!“

От него и от други отговорни другари зная, че завършилите съветски школи и академии от сигурността или армията са били задължавани да полагат писмена клетва за вярност към СССР.

„Но нали дружбата ни със СССР е гаранция за нашето бъдеще! Докато има Съветски съюз на земята, ще има и България!“ — опитваше се да убеди себе си моят познат. Явно подобни мъчителни въпроси бяха минавали през главата му неведнъж.

Нищо не му казах, нито можех да му кажа. Как да обясниш очевидни факти на човек, който има българско съзнание, пък в същото време се е клел за вярност на чужда държава.

И друга картина изплува в паметта ми. През лятото на 1959 година се връщах с влак от СССР. Влакът беше пълен с някакви български делегации, които бяха посетили съветската страна по разни поводи. Явно голяма част от тях бяха най-правоверни партийни членове. Пътуването беше ужасно дълго и уморително. Ние играехме карти, пиехме водка и разговаряхме на безобидни теми. Никой не казваше никому къде е бил и какво е правил. Едва ли някой изобщо спомена за впечатленията си от СССР, като че имаше негласно споразумение да се мълчи. И когато най-после влакът прекоси Дунава, като че бомба експлодира всред пътниците. Всички ревнаха от някакъв възторг, започнаха да пеят стари български песни и спирането на русенската гара бе ознаменувано със спонтанно ура. Повече от явно хората бяха щастливи, че са си у дома, и човек можеше да чуе предпазливи изказвания:

„Абе оттука по-хубаво няма! Съветският съюз си е Съветски съюз, ама ние сме си ние!… Слушай, мой човек, гледай, това е земя, дето с нищо не можеш я сравни!“

Струва ми се, че те, макар и иносказателно, изразяваха ония най-популярни народни чувства, които щяха да налагат бърза и хитра промяна на партийната линия: Прекалено много национални обиди беше понесъл българският народ, за да изпитва най-категорична ненавист към своя „по-голям брат“. Защото този брат на практика се бе опитал да обезличи напълно цял народ с всичко, което е било негова гордост и слава.

„Ние сме в епохата на маймунството — казваше един мой приятел. — Ако в СССР започнат да ходят с главите надолу, нашите маймуни ще издадат закон в следващия час и ние да правим същото!“

Това горе-долу изразяваше цялата поредица на антибългарски факти, някои от които аз искам да припомня, за да се види още веднъж докъде бяха стигнали ония, които имат нахалството да твърдят, че са България.

Премахването на най-българския от всички български химни „Шуми Марица“ и заменянето му с вулгарна пошльотина, почти копие на съветския химн.

Изравняването на руския език в училищата с българския език.

Премахването на стари български народни обичаи и църковни празници, спазвани от векове, и заменянето им с националния празник на чужда държава и чужди годишнини.

Заменянето на твърде демократичната държавна структура с тежката съветска бюрократична машина.

Замяна на имената на български футболни отбори, като „Левски“, „Славия“, „Шипка“, ЖСК и други, със съветски имена, като „Динамо“, „Торпедо“, „Спартак“ и прочие.

Замяната на старинни имена на български градове, като Добрич и Варна, с имена на съветски личности. Масово назоваване на улици, училища, университети, индустриални обекти, селски стопанства с имена на съветски служители.

Преправяне на българската история и фалшифициране на исторически факти с единствената цел да служат на съветските интереси.

Обвързване на цялата икономика и цялата политика на страната със съветската икономика и политика, дори когато това е било явно в ущърб на българските национални интереси.

Налагане на съветска реорганизация на българското земеделие, което винаги е било далече по-напред от съветското.

Заменяне на българските учебни програми със съветски учебни програми.

По съветски образец превръщането на творчески съюзи в дисциплинирани казионни организации. Въвеждане на съветски хонорари.

Унищожаването на българския национален печат и въвеждането на съветско-подобни имитации на вестници.

По маймунско подобие на съветския Комсомол създаване на българския Комсомол със същите осакатяващи младежта функции. По подобие на съветските пионери създаване на български пионери. По подобие на съветските октомврийчета създаване на български септемврийчета.

Налагането на дълбоко противни на българския национален дух съветски ритуали, събрания, манифестации, паради.

По подобие на сталинските награди въвеждане на димитровски награди. По подобие на Красноармейски ансамбъл саздаване на Български армейски ансамбъл.

Залепване на съветски етикети върху разни български дейци, които твърде често гротескно биват обявявани за „народни“, „заслужили“ деятели (руска дума), а не дейци (българска дума). Това е срамна съветско-подобна гавра с българската национална култура. Бе въведено пошло-помпозното съветско звание „Герой на социалистическия труд“ и както в СССР бяха въведени подобни ордени и медали.

Едно от най-черните посегателства срещу българския национален дух беше опитът да се ликвидират свещените огнища на нашето възраждане — читалищата. Тяхната самостоятелност беше отнета и бяха придадени като безлични звена към организациите на Отечествения фронт. Българските читалища, които са уникално явление в света и пред които много чужденци са сваляли шапки, трябваше да понесат този удар, понеже:

„Щом в СССР няма читалища, защо ние трябва да имаме!“

Напълване на страната със съветски съветници.

В радиото, телевизията и средствата за масова информация даване на абсолютна преднина на съветски новини и материали, твърде често просто превеждане на бюлетина на ТАСС.

Съсипване на българския език с мътен поток от съветски изрази, които си остават най-грозните петна по страниците на българските издания. Абсурдно съкращаване на имена на предприятия и фирми по съветски образец.

Маймунството в партийните кръгове изхвърля българските имена на децата и ги заменя с всевъзможни Наташи, Серьожовци, Володьовци, Ниночки, Зиночки, Зои и т.н.

Въвеждането на съветски стил на живот от управляващата върхушка. Строга съветска кастова принадлежност.

И най-страшното от всичко — въвеждането на съветски обществени отношения на грубо безправие и потисничество.

Ето, това е непълният списък на делата на една управляваща партия, която по зла ирония на съдбата нарича себе си „българска“. И всички тия описани антибългарски прояви малко или много бяха в актива на моята позната актриса, която дойде в Лондон, за да ми каже, че съм говорел против България.

Все пак бях тактичен и не й зададох въпроса; „Ако България и СССР воюват, на чия страна ще бъде тя — на българската или на съветската?“

Ако човек зададе този въпрос на мнозина по-изтъкнати членове на нейната партия, ще види колко искрен е техният патриотизъм. И точно за този вид хора Ботев е написал „Патриот“.

Но аз съвсем не искам да кажа, че абсолютно всички функционери на просъветския режим в България и всички членове на комунистическата партия ще отговорят на този въпрос с мълчание. Имам най-сериозни основания да предполагам, че немалко от тях биха поискали и може би ще дръзнат да застанат на страната на България, макар сега да се опитват да примиряват и размазват съществуващия конфликт между българското и съветското. Нещо повече, предполагам, че за една чиста българска кауза някои от тези, които са се клели във вярност на чуждата държава, ще изменят на клетвите си.

Не говоря за моята позната актриса, която (като много други) винаги следва посоката на вятъра, а за онези, чиято остра вътрешна болка от посегателството срещу българското предизвика и наложи промяна на вятъра.

Ако до средата на петдесетте години патриотизмът беше несъвместим с „интернационализма“ (под „интернационализъм“ разбирай единствено вярност към СССР), то в последвалото десетилетие поставената под страхотен народен натиск партийна диалектика измисли формулата, че „патриотизмът е неразривна част от интернационализма“, което е абсурдна игра на думи, защото в действителност значи точно същото, а именно, че един гражданин на България е българин дотолкова, доколкото е верен на СССР.

Ала тази игра на думи, с която се целеше да се успокои не само надигналото се българско национално съзнание, но и съветското подозрение, доведе до вдигането на бариерите пред българското и впоследствие до организираното раздухване на патриотизма в строгите рамки на предполагаема вярност към СССР. Този процес на канализиране на народните чувства имаше една определена цел — унищожаването им. Защото какво по-добро средство може да се намери за убиването на едно истинско чувство от превръщането му в казионно-партийна добродетел?

Един стар и доста помъдрял комунист веднъж каза с болка:

„Най-сигурният начин за унищожаването на всякаква голяма и популярна идея е партията да застане зад нея!“

И наистина колко скъпоценни народни идеи бяха унищожени завинаги само защото комунистическата партия застана зад тях и се опита да ги наложи.

Но до този момент — унищожаването на патриотизма чрез интернационализма, ние ще стигнем по-късно.

Главното явление на 60-те години беше именно надигането на българския патриотизъм, което бе израз на искрени и дълбоки чувства и бе насочено срещу насилственото обезличаване, диктувано от чужда държава.

* * *

В една лунна нощ през пролетта на 1956 година ние, десетина приятели, се движехме край Борисовата градина (не мога да понасям помпозното име Парк на свободата). С мен беше цялата група на младите актьори от Народния театър — Йордан Матев, Любчо Кабакчиев, Димитър Бочев, Иван Обретенов, Хари Тороманов, Стефка Кацарска и още неколцина. По алея „Яворов“ духаше топъл вятър, небето беше чисто и пред нас се намираха една сребърна планина и един омагьосан град. Малко картини по света са ме вълнували така, както ме разтърсваха онези пролетни лунни нощи край София, когато играта на природата невинно ни внушаваше, че планината е повече от планина, че градът е повече от град и че може би ние бяхме повече от неспокойни млади хора. Това бяха нощи на природно обещание за друг свят и друг живот.

Всички вървяхме и пеехме. Бяхме започнали със старите шлагери и някои по-нови сълзливо-пиянски песни:

P>

О, спомняте ли си, госпожо,

сребърното езеро…

P$

Кънтяха приятните гласове на Данчо и Хари, докато Бочката вдъхновено дирижираше в полумрака дърветата. По алеите и пейките нямаше жива душа. Бяхме само ние и една млада, непокорна нощ. И бюстовете на възрожденците, спотаили се в сенките. Пред бюста на Вазов ние бяхме млъкнали, когато някой внезапно започна да пее стария траурен марш по „Новото гробище на Сливница“.

P>

Покойници, вий в други полк минахте,

де няма отпуск, ни зов за борба…

P$

Не бях чувал тази песен повече от десет години, през които въздухът у нас бе разкъсван от съветски крясъци и партизански измишльотини. Всички пеехме в един глас с онова молитвено свещенодействие, което изискваше чистата българска песен. Без да виждам лицата на другите, чувствувах в гласовете им същите тръпки на трезво опомняне.

Това беше песента за нашата България. Песента, която все още никой не смееше открито да подеме.

Когато завършихме, видяхме, че до нас, под лунната светлина, бяха застанали двама милиционери. И докато чаках някакъв неприятен коментар, единият от тях каза:

„Няма нищо по-хубаво от българските песни, момчета! Пейте!“

И сега Данката започна:

P>

Един завет оставили са нам дедите!

P$

Разказвам за тази нощ, защото тя съвпадаше горе-долу с времето и настроението, които щяха да предизвикат и да наложат решителна промяна в атмосферата на цяла България. Като че Иван Вазов никога не е бил по-прав с чудното пророчество:

P>

Не се гаси туй, що не гасне!

P$

Повече от десет години нестихващ терор, сляпо чуждопоклонничество, оплюване и отричане на род и език, маймунско подражателство на чужди обичаи и раболепно покорство на чужди заповеди бяха успели да сторят онова, което и 500 години османско господство не постигнаха. Може би само пламъците бяха стихнали, за да набере огънят сила, за да се надигне стихийно като пожар.

Незабравимата „Епопея на забравените“ се завърна с трясък по сцените, от които се бяха опитвали да пробутват някакви съветско-угодни звуци. Малко актьори са били възнаграждавани с толкова бурни овации, както Косьо Кисимов в незабравимото изпълнение на „Кочо“ или Владо Трендафилов с „Паисий“.

В последвалите няколко години развенчаването на култа към личността съвпадна с вълната на надигналото се национално съзнание. По училищните тараби в квартал „Иван Вазов“ можеше да се види написано с вар „Да живее България“. Вместо партизанската песен „Шумете, дебри и балкани“, ученици и студенти пееха „Тих бял Дунав“, във фабрика „Стинд“ един от духачите гордо се провикна на събрание:

„Другарят казва, че бил партиец. А пък аз му казвам, че съм българин!“

Именно обикновени хора по събрания поискаха преименуването на градове, улици и обекти със старите им български имена, представянето на повече български пиеси, свиренето на повече българска музика и възобновяването на стари български обичаи. Хората искаха да четат отново за българската история, настояваха да се сложи край на партийното хулене и пренебрегване на исторически дати и отхвърлянето на вечни национални въжделения. Всъщност много български граждани упорито бяха продължили да наричат нещата по старому. Известен беше случаят на арестуван гражданин, който настоял да му дадат билет за влака именно за ВАРНА, а не за СТАЛИН. В цяла Западна България народът казваше ПЕРНИК, а не ДИМИТРОВО, както искаха партийните папагали. Твърдеше се, че няма жив българин, който да слуша програмата на Радио Москва за България, предавана всяка вечер от Радио София. По-късно, когато телевизията препредаваше всеки петък цялата програма на московската телевизия, едва ли някой отваряше телевизора си. Руските филми се въртяха пред почти празни салони. Съветските пиеси изчезнаха от сцените на театрите и никой уважаващ себе си режисьор за известно време не посмя да се заеме със съветска пиеса. Дори в литературните доклади, където винаги се свиреше досадна просъветска увертюра, хората започнаха да говорят направо за българските работи. В науката българските учени сякаш придобиха смелост и преди партийни решения отхвърлиха категорично антинаучните догми, налагани по съветска линия, като теорията на Сталин за езикознанието или теорията на Лисенко в земеделието…

Но как реагира властта на тези спонтанни народни чувства? Въпреки известни персонални промени държавното и партийното ръководство ревностно следваше клетвата си за вярност към СССР. Опитът на унгарското народно въстание беше твърде нагледен пример за възможно развитие на националните чувства.

Както изтъкнах и по-преди, няма по-сигурен начин за ликвидирането на каква да е чиста и свята идея от превръщането й в официална партийна доктрина. До този момент, до който сте страдали за това, че сте българин, вашият патриотизъм е безспорен. От момента, от който започват да ви плащат и да ви награждават за вашата българщина — патриотизмът ви е много подозрителен.

Но какво беше състоянието на партийната идеология в дните след края на сталинския мит? Пролетарският интернационализъм, т.е. дружбата със СССР, беше напълно компрометиран. Кабинетните формули на Маркс и Енгелс за интернационално пролетарско съзнание са оказаха сапунени мехури, особено в България, където никога не е имало никакво собствено пролетарско съзнание. Строителството на социалистическото общество беше друг блъф, който стана особено явен след частнособственическите завоевания на властвуващата върхушка. Изострянето и а класовата борба в преходния период се оказа ръждясял претекст за непреходен период. Всички идеологически формулировки за щастливото общество на комунизма излязоха инфантилни бълнувания. И вече го нямаше мустакатия параноик, за да налага парцаливата си доктрина с кръв.

Ето защо използуването на национализма за вливане на свежа и естествена кръв в агонизиращото тяло на партийната идеология беше единственото спасение. Ала на българите трябваше да се позволи да бъдат българи само дотолкова, доколкото са комунисти. Ако не са комунисти, те не са никакви българи. Следователно българите могат да бъдат дотолкова българи, доколкото България остава съветска губерния. Ако някой българин рече да поиска свободна и независима България, той вече не е българин. Той е предател, американски агент, буржоазно-капиталистическа отрепка, отпадък от миналото и т.н.

Окус-фокус-препаратус!

Хората, полагали клетва за вярност на чужда държава, осъмнаха една сутрин като по-големи патриоти от Левски и Ботев. И започна флиртът с националните чувства, провеждан под ръководството на съветския посланик. Бавно и под претекст, че се поправяли извращенията на култа към личността (като че този култ беше насаждан от Марс, а не от самите тях), другарите секретари започнаха да удовлетворяват най-популярните искания. Съветско-подобната пошлост, наречена национален химн на България, бе спряна. Кирил и Методий се завърнаха на 24-и май, макар и като празник на учащите се. Денят на съветската конституция изчезна. И българският трикольор започна да се появява без съветския му надзирател. Войниците вече се кълнеха да служат на Народна република България, която обаче е верен съюзник на СССР. В казармите за първи път от много години прозвучаха „Велик е нашият войник“, „Един завет“ и даже се разказваше, че са пели „Бдинци, лъвове титани“. Носеха се слухове, че сериозно е поставен въпросът за възвръщането на „Шуми Марица“ като национален химн, но имало силна опозиция. Както и да е, обяви се конкурс за нов химн. Варна си стана пак Варна, Перник — Перник и малко по-късно Шумен — Шумен. Булевард „Сталин“ стана „Витоша“. Сменено бе името на улица „Молотов“, но съветският посланик явно бе наложил вето за улица „Жданов“, която и до ден днешен продължава да носи името на това сталинско чучело.

Радио София внезапно откри, че имало български възрожденски песни, и Ние отново можехме да слушаме, дори прекалено често, Чинтуловите стихове. Вазов стана отново българският народен писател и старото стихотворение на Стамен Панчев „Сине мой“ отново бе издадено.

Промени се и отношението към историята. Сръбско-българската война беше вече прогресивна, а Балканската война още по-прогресивна. Боевете при Люле Бургаз и Булаир бяха признати за национални изрази на героизъм, макар Първата световна война да си оставаше територия на монархическата реакция.

По всички линии и по всички посоки се провеждаше побратимяването на българското с комунистическото. Или както каза един мой познат:

„С български цимент замазват съветските дупки!“

В литературата започна истински планиран поход за възкресяване и увековечаване на българщината. Дузини романи бяха поръчани, за да възкресят великите моменти от 13-вековната българска история, започвайки с преминаването на конската опашка през Дунава и завършвайки с влизането на бригадата „Чавдар“ в София. Повече от явно целта беше да се предявят партийни претенции за всичко забележително в българската история, за всичко, с което народът се гордееше.

Със същата безогледност, с която само няколко години преди това партийната пропаганда смачкваше и унищожаваше български светини, сега тя ги обяви едва ли не за неприкосновена партийна собственост. Дори на цар Симеон беше простен „империализмът“ и му бе дадено историческо право да побеждава Византия.

Имаше един период, когато царските титли пред имената на българските монарси от миналото бяха премахнати по софийските улици и ние четяхме „Аспарух“ „Петър“, „Шишман“, „Крум“ и нищо повече. Партийният патриотизъм върна титлите по местата им и даже уточни кои бяха ханове, кои бяха царе и князе.

Пиесата на Камен Зидаров „Шишман“, където в главната роля се прояви Стефан Гецов, има незапомнен успех в Народния театър. Като пиеса тя не беше нищо особено, но в текста й имаше няколко момента, за които хората мечтаеха. Финалът на пиесата, с главнята, чието разлистване според легендата беше символ на националната устойчивост, действуваше на зрителите като опиум. Виждах хора, които плачеха в този момент.

Много български писатели се хвърлиха към историческата тема. Помня успеха на Антон Дончев и Димитър Мантов, които започнаха със съвместен роман, после дойдоха маса книги, като се започне с романите на Димитър Талев и се свърши с тези на Вера Мутафчиева. Един съобразителен адвокат, Стефан Дичев, се хвърли да експлоатира миналия век. Книгите му бяха елементарно съчинителство, много далече от истинската литература, но в тях се говореше за България, възкресяваха се свещени образи и то бе достатъчно, за да му осигури голям успех. Няколко десетки поети също се втурнаха да величаят българското и България, защото това беше партийната мода. Иван Бурин, Николай Стайков, Слав Караславов и други си извоюваха име на борци за българското. По театрите с наредба бе въведено задължението половината от репертоара да бъде български. Радио София разшири още повече българския си репертоар. И изобщо българщината триумфираше в България.

Тук искам да отбележа, че въпреки официалната демагогия, която предполагаше лицемерно нагаждане към духа на народа, много партийни функционери и отговорни представители на властта с охота и дори увлечение приеха патриотичната линия. Последната сякаш успокояваше нечисти съвести, защото оправданието за черни дела не беше СССР, а самата България. Помня като ден днешен как един неизвестен гражданин извика на офицер от милицията:

„Да мъчите народа в името на чужда държава, е срамно, а? А да го мъчите в името на България — е по-удобно, нали?“

С течение на времето режимът в България започна така настойчиво и твърдо да налага „българското“ и „любовта към България“, че всеки нормален българин чувствуваше, че става някакво сквернословие. Сякаш дяволът бе нахлупил попска калимавка и се опитваше от амвона да ни проповядва християнство.

Ала може би най-неприятната част в опошляването на българското чувство беше неговото провинциализиране и оттам впрягането му като оръдие за осакатяване на и без това осакатени свободи. Човек можеше да чуе по редакции, че дадена творба не била „достатъчно българска“. Радичков например на няколко пъти бе обвиняван, че се подигравал с „българското“.

Това партийно „българско“ стана също добър повод за атака срещу „чужди влияния“. Аз не зная да се смея ли, да плача ли, когато хората, които се бяха клели на чужда държава, обвиняваха български граждани в „чуждопоклонство“.

От друга страна, се насаждаше псевдопатриотичният лозунг „От Витоша по-високо няма“, чрез който се целеше да се вдъхне по-голямо родолюбие, особено в младите.

И така твърде бързо искрените и дълбоки национални чувства бяха смачкани, защото бяха тласнати именно да действуват в антинационална посока. След едно предизборно събрание един от моите твърдоглави драгалевски съседи каза за кандидата за народен представител:

„Ако тоя е българин, аз съм афганистанец!“

Мечтите на хората, че официалното, приемане и утвърждаване на общото народно съзнание ще доведат до истински държавен суверенитет и независимост, се оказаха поредната илюзия. Едва ли някой можеше да бъде стоплен от пошлости като лозунга в производството „Българско значи висококачествено“ или вестникарското заглавие „Светът се прекланя пред нас!“.

И когато чешката песен „Мила Родино“, макар и с български текст, бе приета за национален химн, и когато партийното ръководство пееше при тържествени случаи:

P>

Мила родино, ти си земен рай…,

P$

някои добавяха:

P>

„Преглътни това и трай.“

P$

* * *

И така — Партията е България. И разбира се, България е Партията. Извън Партията няма България. Всеки е българин дотолкова, доколкото е в крак с Партията. Иначе не е никакъв българин — колкото и да обича родната земя, колкото и да се гордее с историята й, колкото и добре да знае българския език! И обратно — човекът може никак да не обича родната земя, да плюе върху историята й и да говори невъзможен български език, но щом е с Партията — той е истински българин и още как!

Няма значение, че тази партия се ръководи от чужда държава и по всички обективни исторически критерии служи на чужда държава, чиито интереси малко или много се различават от българските. По този въпрос новоосъзналите се патриоти се правят, че не чуват. За тях СССР продължава да бъде „слънцето и въздухът“, без значение, че от това „слънце“ България от време на време слънчасва, а задполярният студен въздух никак не подхожда за отглеждане на рози.

Или ако трябва да формулирам още веднъж комунистическия критерий за български патриот, дефиницията добива следния невероятен израз:

„Всеки българин е патриот дотолкова, доколкото е верен на Съветския съюз.“

С други думи, не може да има никакво противопоставяне на българско срещу съветско, макар че по законите на живота такова противопоставяне е нещо напълно реално. Дори в едно добро и обичащо се семейство често баща и син или брат и сестра се противопоставят един на друг. Но комунистическият български патриот няма абсолютно никакво право дори да пита за противоречия между България и СССР. Те си живеят в идилична хармония, която не подлежи на съмнение. А ако някой някога открие добър повод за подобно съмнение, тогава разговорът между него и Партията (ако изобщо се стигне до такъв разговор) става подобен на разговора между Вуте и Пижо за торбето:

„Пиже, дека е торбето?“ — пита Вуте.

„Какво торбе?“ — невинно отговаря Пижо.

„Нали одихме у петок на пазар?“ — започва да припомня Вуте.

„Одихме“ — съгласява се Пижо.

„Нали на пато найдохме едно торбе?“

„Найдохме!“ — не отрича Пижо.

„Нали ти зема да го носиш?“

„Земах!“

„Е, дека е сега торбето?“

„Какво торбе?“

И така нататък.

Въпросът с „торбето“, пълно с противоречията между България и СССР, което бе намерено на „пато“ след 1956 година, само няколко години по-късно получи отговора на Пижо: „Какво торбе?“

Мисля, че най-характерното явление в живота в България през шестото десетилетие на двадесетия век беше създаването, развитието и пълното налагане на този особен вид български патриотизъм, който в последна сметка трябваше да декларира просталинските чувства за вярност към СССР. Бих нарекъл този патриотизъм кастриран, защото двете най-основни тенденции на всяко нормално патриотично чувство — свобода и независимост, са изрязани. Когато в една от миналите глави употребих израза „провинциализиране“ на патриотизма, имах предвид именно това кастриране на най-съществените му елементи, при което нагледно отношението на СССР към българските патриотични тежнения се изравнява горе-долу с отношението на българските власти към сливенските или ямболските местни патриотични прояви в класическото съперничество между тези градове.

Разрешено ви е да охкате и ахкате колкото си искате по древното очарование на Аспаруховите българи. Никой не вижда в конската опашка заплаха срещу петолъчката. Безумно смели витязи, които нападат гнилата византийска цивилизация, за да свият свое гнездо отсам Дунава — това е историческа романтика, която е напълно приемлива от партийна гледна точка. Разрешено ви е също да спорите дали сте произлезли от кръстосването между българи и славяни или от това между тракийци и славяни. В последните години някои патриоти съзряха особен чар в търсенето на своите прадеди именно всред тракийците, чиято история им изглежда по-ясна от тази на Кубратовите синове. Вашият патриотизъм може също да се изрази в спорове за произхода на думата „българи“ точно както ямболци могат да спорят за произхода на думата Ямбол. Покръстването на българите и дейността на светите братя Кирил и Методий също е добро историческо поле за патриотизъм. В края на краищата Русия още я няма на земята и следователно няма опасност от противоречия. Въпреки че съветската наука упорито отрича, че дължи писмото си (руското) на братята българи, на вас ви е позволено да настоявате по този въпрос. Особено добър патриот сте, ако се гордеете с поп Богомил и неговите последователи. Те са могъщото бунтовно движение в ония времена, което наистина е допринесло най-много за историческата популярност на българите. Но вие трябва да приемате богомилите като блудкавото романтично движение, което например Емилиян Станев рисува, един вид като далечни предшественици на комунистите. Вие нямате право да се спирате на същността на богомилството, нито да подчертавате, че то е израз на духовен метеж, който няма нищо общо с комунистическата идеология. Опитайте се само за момент да проповядвате днес някои от по-приемливите богомилски принципи или да се държите като богомил и тогава ще видите колко искрено е партийното преклонение пред легендата за богомилите. Всяка идея за откъсване, отцепване, за независимост е анатемосана от патриотичния амвон, разположен на ъгъла на улиците „Шести септември“ и „Гурко“ в София.

Цар Симеон не влиза в списъка на патриотичните гордости. Той е царят империалист, защото се стремял към Велика България, а пък това съвсем не е съвременна тема, защото „велик“ може да бъде само СССР. Да се приемат Симеоновите идеи е опасен уклон към шовинизма. В случая под „шовинизъм“ разбирай единствено неприемлив за СССР български патриотизъм.

В замяна на Симеон вие сте длъжен да се гордеете най-вече с цар Калоян. Той е, така да се каже, най-комунистическият български цар, най-прогресивният от всички. И то за какво мислите? Заради разгрома на кръстоносците и пленяването на високомерния западен благородник Балдуин. Ето я историческата мисия на България — да се бори срещу всякакви западни кръстоносци, да разгромява западни армии, да пленява западни императори. Мога да се обзаложа, че ако Балдуиновата армия беше дошла от североизток, ако беше руска, дори при абсолютно същото стечение на обстоятелствата Калоян щеше да бъде изваден от списъка на патриотите. И вероятно преговорите му с папата щяха да го причислят към западните реакционери. Но разгромяването на една западна армия, някакво средновековно НАТО — това е велик и безсмъртен подвиг, който всеки партиен патриот трябва да помни.

Ето че в проследяването на историята дотук ние видяхме нагледно процеса на кастриране на патриотичното чувство. Когато то е насочено срещу сили, противопоставени на стара Русия или СССР, прави се всичко, за да се поощри и развихри докрай. Когато е насочено срещу Русия или СССР — бива ликвидирано с един замах. Когато черпи вдъхновение от вековни борби за независимост в истинския смисъл на думата — бива смачквано, за да се сведе независимостта до понятие само спрямо определени сили.

Турското робство, или както официално почнаха да го наричат „османското робство“, е чиста територия за партийния патриотизъм, защото отново борбата е срещу Османската империя, т.е. срещу империализма. Българинът може да се гордее и с Ботев, и с Левски, че дори и със Захари Стоянов. Но, разбира се, стихотворението на Ботев „Патриот“ съвсем не е между препоръчаните патриотични реликви, както и разказът на Смирненски за стълбата не е между препоръчаните партийни реликви. Препоръчва се народняческата романтика, ахкането и охкането, тупането по гърдите и байганьовският вик във виенската баня „Булгар!“, но се пренебрегва свещенодействието пред името България, мечтата за истински свободна и независима България. За да се убедите в кастрирането на чистото патриотично чувство, погледнете в изданието на българската енциклопедия „А-Я“, 1974 година, където на Христо Ботев е отречена българската уникалност и се казва, че се бил развил „отчасти под влиянието на Карл Маркс“ (стр. 92).

Вече съм проследявал партийно-патриотичното пренаписване на най-новата българска история, където едни факти са погребани, други са преиначени, а трети — просто измислени, за да съответствуват на праволинейността на патриотичното възпитание. Вследствие на това пренаписване български граждани, които са били доказано платени шпиони и агенти на Съветския съюз в миналото, бяха въздигнати на героични пиедестали и съмнителните им физиономии — поставени наред с Ботев и Левски.

Но какво представлява образът на днешния български партиен патриот? Нека ми бъде разрешено да се опитам съвсем бегло да го обрисувам.

Това е гражданин, член на партията (иначе не би могъл да материализира патриотизма си), който вярва, че патриотизмът е гражданска добродетел, от която може да се печели. Ако патриотизмът изискваше от този гражданин жертви и страдания, той най-вероятно би се отказал от него. Този патриотизъм представлява същевременно някакъв вид общоприета обществена религия, която от своя страна опрощава греховете. Партийният патриот обича да провъзгласява, че е българин, само пред публика, за да се чуе и знае. И особено искрен е неговият изблик, когато си пийне и има възможност да се удари по гърдите и ревне:

„Ние сме българи, бре!“

Партийният патриот например никога не казва „Съветския съюз“, а произнася интимно „Съюза“, като нещо, което му е съвсем близко и родно.

Една от главните задачи на партийния патриотизъм е да издигне национална бариера срещу външното влияние, в случая западното. Само с подобна цел се правят нелепи сравнения.

Спомням си веднъж, преди години, група актьори се завърнаха от някакви военни маневри. Те нахлуха в сладкарница „Славянка“ и започнаха на висок глас да превъзнасят качествата на военните части, които бяха видели.

„С тази армия — казваше един бабанко — ще прегазим Югославия за една седмица!“

„Каква ти една седмица! — викаше друг партиен патриот. — Два дни стигат, за да вземем Белград!“

И по актьорски те се оглеждаха наоколо за аплодисменти.

Други партийни патриоти, особено всред писателите, произвеждаха всевъзможни писмени или словесни тиради на тема „От Витоша по-високо нема“. Въпреки че се изтрепваха да се надпреварват за командировки из чужбина, първата им работа на всички, след като се завърнеха, като се почне от Емилиян Станев и се свърши със Стоян Ц. Даскалов, беше да декларират, че в сравнение с България другите страни, особено западните, били някакви грозни, ужасни, нечовешки пространства. Изпълвайки домовете си със западни вещи, те не се свеняха да говорят за превъзходството на родното производство.

Партийният патриот умира да слуша отбрани народни песни и хора, дори онези, които са втръснали на всички от денонощната злоупотреба на Радио София с тях. Освен това той издирва или изкопава от миналото на своето селце някакви непонятни никому диалектни думи, които умишлено вкарва в разговора, за да изглежда по-български.

Особено силен е партийният патриотизъм всред преките органи на властта. Колко пъти при разпити първият въпрос, който човекът на сигурността извиква срещу задържания гражданин, е:

„Абе ти българин ли си, или не си?“

С други думи, това е апел на един българин към патриотизма на друг българин.

„Това се питах и аз!“ — отвърнал един мой познат на своя следовател.

„Защо ще се питаш! Как можеш да се питаш! Или си българин, или не си!“ — му ревнал онзи.

Слушал съм партийни патриоти да се гордеят с това, че в техния край правели най-хубавия бъркан качамак в света или че уловили най-вкусната пастърва, или че отгледали най-големия бик в света, или че могли да пият и пеят 17 дни без спиране и така нататък. Слушал съм и други, малко по-интелигентни партийни патриоти, да приписват на българския народен гений кралимарковски подвизи, за които другите народи не биха могли и да сънуват.

„Братче — хълцаха те с умиление, — Това, което българинът може да направи, никой друг не може!“

Далече съм от мисълта да сравнявам това площадно боботене с истинското чисто и свято патриотично чувство на онези българи, в които любовта към родина, минало, език и родна красота е нещо много голямо и дълбоко.

Но тази патриотична мътилка предостави на режима силно оръжие. Отъждествявайки себе си с България, този режим започна да отъждествява противниците си, критиците си и дори несъгласните с него с антибългари. Забележете, първото обвинение, което се отправя днес на несъгласен с комунистите гражданин, е, че „не е българин“. Ако се каже, че е враг на Съветския съюз, това може само да му спечели симпатии. Ако се каже, че е противник на партийното ръководство или пък просто е опозиционер на партийната линия, това не го дамгосва достатъчно. Но обявяването на някого за „враг на България, на българското“, това вече е много силна присъда, въпреки че в случая „България и българско“ са партийно-съветски понятия, които нямат нищо общо с истинската България и истинските българи.

Нека завърша с твърде ясното ми чувство, че въпреки партийно-патриотичното наводнение, което залива България от шейсетте години насам, въпреки корумпирането на свещени български стойности, въпреки опита да се смаже истинският патриотизъм чрез партийния му заместител, огромната маса от истински българи патриоти са запазили непокътната, чиста любовта си към своята България. Тази любов, която не се декларира по кафенета и площади, не се изразява в крякане на папагалски лозунги, нито се заплаща или хонорува, а мълчаливо стои в сърцето като трайна надежда във всяко голямо страдание и като неизразимо ликуване във всяка голяма радост.

> ИЗКУСТВОТО НА ПАРТИЙНАТА КАРИЕРА

Преди няколко години, с цел да си възстановя липсващата ми писателска документация, както и да задържа изчезващи във времето спомени, започнах да записвам всичко по-съществено, което по различни поводи си спомнях за всички хора, с които животът малко или много ме е свързвал. Тези записки поставям в папка-азбучник със заглавие „Хората, които познавах“. Трябва да кажа, че постепенно тази папка набъбна внушително и се превърна в един от главните ми помощници при писането на тези репортажи. Никъде не се опитвах да създавам цялостни документални портрети на един или друг човек, а се ограничавах само до отделни елементи или обстоятелства, с които те бяха свързани.

Но когато прочетох така записаните откъслечни спомени за една определена група хора — тази на преуспели в партийна или държавна кариера български граждани, — бях изненадан от голямото сходство не само на техните кариери и на използуваните методи, но и на техните характери, гражданско поведение и духовен живот. За мен те всички, събрани заедно, представляват колективния образ на партийния кариерист, който пък е едно от главните действуващи лица в днешната драма на българския народ. Затова ми се иска да се опитам да обрисувам, макар и най-общо, този колективен образ така, както той е представен от тази амбициозна, устремена армия от партийни и държавни кариеристи, апаратчици, функционери, дейци и служители, чиято единствена цел в живота е да се издигнат по-високо по стълбата на властта. Човек може само да се учуди, когато види как магията на властта превръща хора с най-различни душевности, с най-различни интереси, с най-различни характери в полууниформени същества, банално подобни едно на друго.

Неведнъж съм оставал смаян от почти фантастичното преобразяване на мой познат или приятел, след като той поеме пътя на най-бързата обществена кариера. Колко пъти ние си казвахме:

„Какво стана с този човек? Той не беше такъв!“

Трябваше ни време, за да разберем, че се заблуждаваме. Струва ми се, че нашият отказ да приемем реалността беше израз на най-наивен (макар и необходим) оптимизъм. Истината беше, че човекът (за когото ставаше дума) винаги си е бил „такъв“, но ние не бяхме го забелязали.

В пийнало състояние един мой някогашен съученик, съзерцавайки нощна София от ресторанта на Копитото, изповяда:

„Искам да се издигна, искам да бъда нещо повече от другите хора, искам да ги командвам, искам да имам привилегии и власт, искам хубав и охолен живот, искам, като вървя по улиците, всички да ме забелязват и да ми се кланят!“

„Струва ми се, че си сбъркал времето! — му казах. — Трябвало е да се родиш със синя кръв преди няколко века!“

Впоследствие много пъти си мислех, че не той, а аз бях сбъркал времето, защото, както Джордж Оруел бе писал: „Някоя кръв е по-червена от друга кръв.“ Моят съученик направи забележителна кариера, получи наистина привилегии и власт и наистина много хора му се кланяха.

Друг мой познат, който на младини не блестеше с никакви особени способности и имаше в актива си съмнително ремсово минало, се хвърли в активна младежка работа, влезе в Централния комитет на комсомола, стана по едно време директор на моето издателство („Народна младеж“) и след това хвръкна почти до върха Той беше това, което хората в България парадоксално наричаха „кадърен некадърник“. Трябва да му се признае, че той нямаше никакъв друг талант на този свят освен този на партиен кариерист.

Изглежда, амбицията за обществено-партийна кариера има нещо много общо с неспособността на човек да се осъществи чрез дадена професия или специалност. Може би тази амбиция се подхранва от съзнанието, че човек не може да бъде добър инженер, доктор, журналист, зидар, обущар или каквото и да е. Може би тази амбиция се разпалва от омраза към ония, другите, по-способните, зове за отмъщение за понесеното унижение от собствената некадърност. Като казвам това, имам предвид, че омразата при българските политически условия днес има много тясна връзка с пътищата към властта. Колко пъти съм чувал подобни амбициозни граждани да казват:

„Ах, как ще си го върна един ден!“

Но в акумулирането на омразата и превръщането й във воля и енергия за борба мога да посоча и други случаи. Хора, които не са били лишени съвсем от творчески възможности и които не са имали никакъв пряк повод да мразят никого, са решавали, че са изключително нещастни и че за това нещастие са им виновни другите. Познавах един, сега покоен, главен редактор на вестник, който открай време се смяташе за най-нещастния човек и прояви титанска дейност, за да тероризира всичко живо под него, един вид за възмездие.

„Всички са виновни пред мене, целият свят е крив!“ — викаше той, за да излее цялата горчивина и ненавист, които природата бе натрупала у него.

Забележете, че вината на другите винаги ни снабдява с оправдание за някои не много красиви наши собствени постъпки.

Най-голямата и най-силната рожба на чувството за собствена некадърност е завистта. Не искам да се спирам на това изключително популярно чувство в социалистическото или комунистическото общество.

„Ако можем да превърнем завистта у нас в енергия, тогава водородната бомба би изглеждала детска играчка!“ — казваше един от старите работници в нашата фабрика.

Една от първите общи черти на всички обществено-партийни кариеристи, която черта изпъква при моите наблюдения, е тяхната първоначална и последователна грижа за биографията. Тъкмо в България съм чул и записал странния израз:

„Трябва да си поочистиш малко личността!“

„Поочистването“ на личността означаваше слагане в ред на биографията. Ако произходът на кандидата за обществена кариера не е от най-внушителните, нищо не му пречи да го промени, като припише някое и друго героично дело било на родители, било на роднини. Ако нищо не може да се направи с миналото, хората го правят с настоящето. Мога да посоча цяла серия от такива явно користни сродявания между бедния амбициозен социалистически Растиняк и богатата и властна партийна маркиза или баронеса. Същото като при Балзак и Мопасан.

Излишно е да се казва, че всички сериозни кандидати за обществено-партийна кариера своевременно са станали членове на партията. Само лунатик може да остане безпартиен и да си мисли за кариера. Колкото и гениален да е някой в собственото си поле, в България той няма никакви шансове да се издигне административно, ако не е член на партията. Тази дискриминация на безпартийните в България надминава всякакъв вид познати днес по света расистки, религиозни или националистически дискриминации.

И ето тук, в партийната организация, ние се натъкваме на втора обща черта. Поведението. Ако от кандидата за успех във всяка област на човешкото творчество се иска да изяви своята индивидуалност или своята съзидателна неповторимост, от партийния член се иска пълен отказ от всичко отличително или, с други думи, пълно униформено безличие. По принцип кандидатът за партийна кариера трябва да бъде по-безличен от другите, поне що се отнася до външното партийно приличие. На мнозина бъдещи изследователи ще се види странно, че в социалистическия свят безличието е било приемано като истинска партийна добродетел и огромен брой хора са направили кариери именно чрез умението си да бъдат безлични.

Да бъдеш добър партиен член означава винаги да си съгласен с висшето партийно ръководство и да проявяваш умерена инициатива в определената от него посока, да нямаш никакво собствено мнение по основните въпроси, нито да се опитваш да го имаш. Партията и партийната линия са даденост, която не подлежи на никакви въпроси. Никога няма да забравя пълното самообезличаване на един поет, който внезапно бе завладян от патологичното желание да бъде литературен кмет. Виждали ли сте човек, който в пет минути да изкаже две мнения, отстоящи точно на сто и осемдесет градуса едно от друго? При това, без да му мигне окото.

Но кариерата не се изгражда само с последователното придържане до партийната линия, колкото и променлива да е тя. Всяка кариера в българския обществен живот днес се прави чрез борба вътре в партията и около линията. Няма човешка организация или партийна групировка, в която се раздават облаги без борба. Наличността на кокала моментално създава лагери, които са в нестихваща вътрешна война. В целия социалистически свят тази вътрешна борба или война се поддържа най-настойчиво от страна на господствуващата каста, тъй като това улеснява много нейната собствена власт. В двете фабрики, в които работих, партийният кадър беше в подобна борба, в училището, в което преподавах, партийният кадър беше въвлечен в същата война, в писателския съюз, където кокалът беше много по-голям, войната беше още по-свирепа. Дори в редовете на такива институти като Държавна сигурност се води остра вътрешна борба за надмощие и власт. И точно тази война предоставя на всеки малък партиен кандидат за Наполеон възможността да направи блестяща кариера.

Но нека пак се върна при моите записани моменти. Първият сериозен въпрос, пред който е изправен всеки кандидат за партийна кариера, е към кой лагер да се присъедини. Това е, така да се каже, моментът на съдбоносното решение, където няма принципи, няма морал, а всичко се свежда до отгатването на правилния път. Често пъти текущият резултат от войната заблуждава и кандидатът за кариера може лесно да застане на губившата страна. Преди доста години един колега писател, тогава млад автор с блестяща кариера (не литературна, разбира се), научи, че новото партийно ръководство не е доволно от работата на писателите. И на годишно събрание младият кандидат за литературен вожд подложи на остра атака писателското ръководство, като смяташе, че партията ще аплодира инициативата му. Но той беше подценил силите на своите противници и изхвръкна от всякаква служба през следващите три петилетки. С малко повече такт, при наличната си кариеристична безогледност, въпросният пишещ брат можеше да отиде много далече. Ала интуицията му изневери и той заложи на погрешна карта. Доста време по-късно присъствувах на заседание в писателския съюз, където се разигра обратното представление. Един от членовете излезе с най-абсурдно и нелогично предложение за вътрешни промени. Всички присъствуващи, между които имаше силни обществени лъвове, с присмех отхвърлиха предложението. С изключение на един. Писателят Б., опитен биткаджия в кариеристичните схватки, бе отгатнал, както се каза по-късно, „седмия ход напред“ или, с други думи, бе видял кой стои зад привидно абсурдното предложение. Крайният резултат подви опашките на другите и изпрати Б. нагоре.

В моите млади години за известно време бях нещо като довереник на един стар, опитен, пропит с ирония и цинизъм партиен боец. Той смяташе, че аз ще се впусна в „голямата игра“, както той наричаше борбата за партийна кариера, и наставнически ми повтаряше правила, които наричаше „златни“. Ето някои от тях:

„Когато си в средата между два враждуващи лагера, никога не се опитвай да играеш ролята на помирител. Помирителят е този, който винаги губи!“

„Много здрава кариера се прави, ако прецениш правилно и заложиш на привидно губещата страна!“

„Запомни! Никой функционер у нас не представлява само себе си. Той е представител на цяла верига хора над него. За да нямаш никакви грешки, трябва веднага да идентифицираш веригата и да имаш ясна представа за относителната сила или слабост на тия, които я образуват!“

„Когато търсиш съюзници, направи се необходим! Колкото и силни да са известни хора, твоята подкрепа винаги може да им е нужна!“

„Най-верни съюзници са онези, които най-здраво са обвързани с тебе! А най-обвързващото средство е взаимната мръсотийка!“

„Майсторите в кариерата умеят да обвържат другите към себе си, но рядко себе си към другите!“

Така ме учеше този опитен човек. Аз никога не се ползувах от неговите съвети и дълго време ги смятах за малко романтични формулировки на стар картоиграч. Но днес, прелиствайки записките си и припомняйки си допълнителни подробности, виждам, че и поетът Л., и инженер-химикът Г., й партийният работник К., и генералът от Държавна сигурност К., и журналистът И. — всички те твърде старателно са спазвали тези принципи. Аз дори ги виждам в едни и същи пози, казвайки едни и същи думи, хвърлящи едни и същи погледи. Говоря за хора, които достигнаха позиции на секретар на ЦК, на заместник-министри, на главен редактор, на шеф на важен отдел.

И сега стигаме до най-съществената част от правенето на кариерата — идеологическата част. Както повечето криминални престъпници предварително оправдават престъплението, което възнамеряват да извършат, чрез своя морален критерий, така и човекът на обществената кариера се опитва да установи свои критерии, чрез които да оправдае бъдещите си действия. От всичко, което знам, виждам, че най-сигурното, най-често използуваното и най-приемливото оправдание на обществените кариеристи в България е, че са действували заради щастието на другите или в интерес на народа. Твърде често под „народа“ те разбират единствено себе си и своите приятели. Няма по-удобно оправдание за всички простъпки, подлости, низости, глупости от това да се твърди, че сте ги извършили в името на народа, когото така много обичате. Народът в случая е добър сапун за измиване на ръцете, без значение с какво човек ги е изцапал. Още по-добър сапун е партията. Всичките изброени от мен другари са твърдели в разни времена и по различни поводи, че не те, а партията ги е издигнала и че всичко, което те правят, го правят заради партията. Те знаят, че не е никак важно дали някой вярва на подобни обяснения. Важното е да се казват. И затова една от най-честите фрази, която човек може да чуе от всеки по-високопоставен другар, е:

„Аз не съм забравил, че партията и народът ме издигнаха, другари!“ Истината в случая е, че човекът се е издигнал сам, често пъти с лакти, нокти и зъби, с напор и щурм, с по-малки и по-големи жертви, и че всичко, което е правил, е било в негово собствено име.

* * *

Хората познават множество образи на класически кариеристи. Не един и двама писатели са увековечили тези амбициозни, напористи човешки същества, които са готови на всичко, само и само да се издигнат над другите. Твърде често от портретите на тези кариеристи идва респектиращото чувство за голяма човешка сила и способности. Дори в най-черните постъпки на архиподлеци, като Фуше и Талейран, личат характерите на силни и оригинални личности.

И тъкмо тези две качества — силата и оригиналността — са отсъствуващите елементи в портрета на социалистическия кариерист. Изправен пред действително трудни моменти, социалистическият кариерист се сгромолясва като картонено човече, напълно неспособно да се бори срещу истинска сила. Аз не познавам нито един партиен кариерист в България, който в трудни моменти да е демонстрирал дори елементарно присъствие на духа или здрави нерви. Почти всички тези бързо издигнали се партийни функционери са като сапунените мехури, пукат се, без да оставят следи в мътната вода, която ги е родила. Това следва от важното обстоятелство, че техните кариери са били повече или по-малко използуване на слабостите на другите и обществото, отколкото резултат на собствена сила. Що се отнася до оригиналността на класическите пробивачи, тя пък съвсем отсъствува при кариериста в социалистическото или комунистическото общество. Ето, аз прелиствам изписаните страници, за да открия колоритни различия в образите на познатите кариеристи, и не мога да намеря нищо подобно. Те са досадно банални, подобни един на друг като вестникарски клишета. Може би защото в последна сметка всички те са правили кариерите си само като маши на други по-големи и по-силни от тях, като оръдия на чужда държава, като дребни агенти на чужди каузи, без въобще някога да са могли да изявят самостоятелност. Това е кариерата на чиновника, на дребния комбинатор, който е обречен да си остане безцветен използвач, до каквото и положение да се издигне.

Много пъти се опитвах да създам образа на социалистическия кариерист, но трябва да призная, че ми беше необходимо да си послужа повече с въображението, отколкото с впечатленията от действителността, защото последните рисуваха образа на кариериста на такова елементарно и примитивно ниво, че съвременният читател едва ли би открил нещо интересно в подобни герои. Затова най-отличителната черта на социалистическия кариерист, без значение дали той е в производството, културата или администрацията, е неговата посредственост. Но нека не забравяме, че посредствеността е много ценена от партията и Съветския съюз добродетел. Започвайки от самия връх на партийното и държавното ръководство, всеки би останал смаян да види невероятната посредственост и обидна елементарност на голямата част от членовете на Политбюро, на ЦК на партията и други висши държавни или партийни органи. Аз например не познавам много български граждани, които да имат посредствения характер и интелект на бившия секретар на ЦК Венелин Коцев или на члена на Политбюро Иван Михайлов. Дори когато сравнително умни и интелигентни хора са се захващали да правят кариера, пред тях, изглежда, е било предявено условието да бъдат колкото се може по-прозрачно посредствени, т.е. всичките им действия и думи да бъдат на елементарно ниво. Сякаш най-висшата власт, командуваща България, спазва стриктно правило — да подбира и издига нагоре най-изявени посредственици. Напълно обяснимо е защо този вид хора се поощряват и издигат, защо се създават специални условия за тяхното култивиране, защо всеки, който дръзне да се отдели от посредствеността, бива или настойчиво тласкан обратно в нея, или изтръгвай от партийния разсадник.

Колко пъти обикновени български граждани след срещата си с издигнал се функционер са възкликвали, че „човекът не може на две магарета сламата да раздели“, и са се чудели какво прави там, на високия пост.

Убеден съм, че неизлечимо лошото функциониране на цялата обществена организация, хроническите административни недостатъци, които тровят и без това тежкия живот на населението с безкрайни неуредици, абсурдно глупави и скъпоструващи идеи и мероприятия, кошмарното снабдяване и цялата тромавост и негодност на партийно-държавната машина в голяма степен са резултат от обидната посредственост на висшето ръководство.

Една вечер, преди години, литературният критик Веселин Йосифов, днешен председател на Съюза на журналистите, ме покани на неговата маса в клуба. Там седеше нисичък чернокос мъж в петдесетте години, с твърде живи тъмни очи и някакъв белег на челото. Той беше член на Политбюро на една от южноамериканските комунистически партии, говореше испански и бе прекарал няколко месеца в България като официален гост. Сигурен съм, че Веселин и до ден днешен помни какво отговори този интересен и скромен човек, когато го запитах за впечатленията му от България.

„Ако някъде има царство на посредствеността, това е тук! — каза той и добави: — Аз ще направя всичко, което мога, ние в моята страна никога да не заприличаме на вас!“

Мен леко ме втресе от това студено и ясно определение на човек, който заради комунистическите си убеждения бе прекарал много години из затворите. Веселин, който официално го придружаваше, се усмихна многозначително, без да каже нещо.

И ако един гост в България бе уловил тази толкова отблъскваща черта на режима, какво да кажат ония, които трябваше да живеят с нея.

А един мой познат шофьор, ядосан от осъдителната тъпост на своите началници, злъчно каза:

„У нас хората се издигат като кратуните, когато ги пуснеш във вира — която е най-празна, отива най-отгоре!“

Той имаше предвид липсата на разбиране, на проницателност, на енергичност, на чувство за отговорност и честно отношение към работата.

Така че правенето на кариера в България през последните трийсет години беше до голяма степен състезание по посредственост.

Ако вие смятате, че в социалистическа България може да се издигнете само чрез трудови постижения или творчески таланти — много се лъжете. Трудовите постижения и творческият талант не струват нищо, ако не притежавате качествата, които се изискват от т.нар. номенклатура. А това са изискванията на посредствеността. Това е утвърденият стереотип, калъпът за издигането в партийната или държавната йерархия. Дори ако вътрешно сте сериозен и взискателен човек, за да направите кариера, вие трябва да се декларирате като посредственик, трябва да покажете това на всеослушание, най-убедително да го манифестирате. Така може да си обясните, че сравнително умни и интелигентни хора, с определена индивидуалност, внезапно захвърлят всичко това и се показват в светлината на посредственици, които декларират чужди думи и вършат неприсъщи тям дела.

Безспорно това е драмата на интелигентния кариерист, който трябва да се отрече от своята интелигентност, иначе няма да го приемат по-горе. Защото за нещастие стандартът „горе“ е изключително нисък. Аз съм присъствувал на твърде болезненото самоотричане на един интелигентен професор, който в амбицията си да заприлича на тия горе дори започна да говори с ботевградски акцент. Още по-драматичен беше трусът, през който премина известен поет. Драмата, разразила се между посредственика-кариерист и дълбоко индивидуалния, проницателен поет едва не доведе до самоубийството му. Или вземете тежките унижения, на които бе подложен един бивш министър, който до края на своето министерствуване не можа да се приспособи към посредствеността на света, в който бе попаднал. Един мой приятел, днес шеф на важен национален институт, тъне в тежък алкохолизъм като отдушник на мъчителното съзнание, че се е отрекъл от себе си. Бих искал да изброя всички тези хора с техните истински имена, защото те са известни в България, но тогава биха се намерили граждани да кажат, че имам някакво съвсем лично отношение. В действителност моето отношение е това на човек, който е загубил ценени и уважавани приятели.

Но нека се върна на портрета на посредствеността. Мисля, че в основата стои „хитрещината“ на дребния човек, на родения служител и изпълнител на чуждата воля. В комунистическия речник това качество се нарича лакейщина.

Над трийсетгодишната действителност в България ни показва съвсем точно, че лакейщината е главното условие за правенето на обществено-политическа кариера. Да вземем примерите от самия връх в тяхната последователност — Георги Димитров, Васил Коларов, Вълко Червенков, Антон Югов, Тодор Живков, Станко Тодоров — министър-председателите на България през това време въпреки различните си физиономии и лични характери имат една и съща ярко обединяваща ги черта — безпрекословното послушание и марионетна изпълнителност спрямо волята на техните съветски господари. Нещо повече: на всеки един от тях животът и дейността като български ръководители са били направлявани от постоянното желание да се отгатне волята на господаря, да му се служи по най-съвършен, безупречен начин, за да бъде направен той щастлив и доволен НА ВСЯКА ЦЕНА.

Нека си припомним само как всички тези различни лица навличаха маската на една и съща безупречна сервилност и се разтапяха от лакейски патос, когато споменаваха имената на своите върховни господари. Дори фанатични религиозни обреди на преклонение пред някакъв бог отстъпват пред обредната сервилност на хората от върха. Първото и главно съображение на всеки от тях по пътя на цялата му кариера са били именно сляпото подчинение и лакейското усърдие за задоволяване на тези над тях.

И след като главната добродетел на първите ръководители в една диктаторска страна е лакейщината, логично същата става главна добродетел, която се търси у всекиго по-надолу, във всеки кандидат за издигане, без оглед на неговата индивидуалност.

Затова първото нещо, което прави един нов кандидат за кариера, състезател в полето на посредствеността, е да се опита да бъде необходим на някой по-силен от него, или както казва народът, „да стане човек на началника“. Забележете, абсолютно всички граждани, издигнали се чрез партийно-обществена кариера, са започнали пътя си като човек на някой по-висок и по-силен от тях. Т.е. закачили са се на буксир. Спечелването на доверието и привързаността на „влекача-шеф“ става изключително чрез служене нему, чрез най-открита и банална лакейщина. Ето че пред мене е лицето на въпросния поет, който сега е важен ръководител, когато при първата си среща с Тодор Живков, станала в мое присъствие, той угодно (макар и с лека руменина, защото не беше свикнал) повтори десетина пъти: „Както вие казвате, другарю Живков…“, и следваше нещо като цитат. А аз знаех, че тогава този поет мислеше по доста въпроси точно обратното на това, което казваше пред първия ръководител. И той знаеше, че аз разбирах раздвоението му, но човекът вече бе решил да прави кариера и се пресрами. Малко по-късно той щеше умело да се закачи на буксир за дъщерята на „президента“ и щеше да се отрече от цялата си индивидуалност заради мястото на висш апаратчик.

Ако някой си въобразява, че при днешните условия в България може да спечели някого отгоре чрез открит и достоен спор, чрез изявяване на собствени индивидуални разбирания (макар и в рамките на партията), чрез почтено равноправие с тези, стоящи над него — много се лъже. Всичко започва със служене или по-точно със слугуване.

Въпросът, който човекът „отгоре“ си задава, когато вижда младия кандидат за кариера, е дали същият ще му свърши някаква работа с оглед разрешаването на някои негови собствени проблеми и най-важното дали този човек ще му бъде ч верен. Рядко тези интереси съвпадат с интересите на мнозинството от населението и дори с интересите на мнозинсгвото от партийните членове. Въпросът за връзката между един шеф и неговите протежета има по-скоро феодално-семеен характер. Неведнъж съм чул разочаровани от своите протежета началници да казват: „Аз го издигнах негодника, а той ме изостави!“

Разбира се, човекът го е изоставил, защото влекачът-началник го е прекарал през първия етап (докъдето са стигали възможностите му), след което кариеристът се е закачил на друг, по-мощен влекач, който ще го отведе по-далече.

Всяко протеже преминава поне няколко изпита за вярност, по време на които той може да пропадне и да загуби шансовете си. И тук, в изпита за вярност, ние се натъкваме на вечната съдба на слугата, който доказва предаността към господаря си, като вади горещите кестени със собствените си ръце. Една от най-типичните картини в началото на всяка кариера е, когато младият кариерист е изпратен от своя шеф да защитава или провежда извънредно непопулярна кауза. В производството тези млади и амбициозни кандидати за издигане са известни с това, че излизат на събрания, предлагайки напълно нереалистични, често пъти абсурдни мероприятия, които здравият разум на производствениците по принцип отхвърля. Когато човек види на трибуната някой, който с фалшив патос реве: „Другари, аз се срамувам, че ние се задоволяваме с увеличаване на производителността само с 5 процента, когато истинският строител на социализма може спокойно да даде 15 процента“, хората си казват: „А-ха, и тоя е полетял нагоре!“

Защото завишаване на производителността с 15 на сто означава съсипване на гърбовете на работниците, увеличаване на нормите и значително намаляване на трудовите възнаграждения. Кауза, която опозорява амбициозния пробивач пред работниците, но му печели благосклонността на тези отгоре.

В друг случай, при избор на ръководство, протежето гласува за непопулярния кандидат на началството, отстранявайки възможността за появата на друг кандидат. Всеки в България е виждал протеже, което застава на трибуна, за да защитава неща, които сам знае, че не са така, но му е наредено да ги защитава. Пак подчертавам: неговата кауза рядко удовлетворява общия интерес. Най-често тя отразява интереса на шефа и на неговото желание да си укрепи властта.

Тук забележете твърде важния момент на проверка на протежето — неговото опозоряване пред очите на другите, неговото обезличаване, пропастта, която се създава между него и обикновените хора. Но скъсвайки със своята среда, влизайки в конфликт с нея, оттук нататък той вече принадлежи на тези горе.

„Накарай го сам да плюе върху себе си и той е твой!“ — казваше мой познат, властен началник.

Ето че самообезличаването, самооплюването се явява необходима увертюра за всяка обществено-партийна кариера.

Но това е само началото.

* * *

Както видяхме вече, първите проверки, на които бива подлаган кандидат за обществено-партийна кариера в България, са най-важните в неговия път нагоре. В библейския смисъл това са проверки, на които дяволът подлага кандидатите за бъдещи дяволи, искайки от тях доказателства, че са се отрекли от всичко, принадлежащо на Бога. На кандидат-кариериста в социалистическото общество се възлага винаги черна и излагаща го постъпка, която при всички случаи представлява грубо нарушение на основните човешки нравствени принципи.

Видният партиен деец Г. направи голяма кариера, започвайки с предаването на хора, които му бяха доверили желанията си за смяна на партийното ръководство. След тяхното тайно заседание Г. бе взел първия самолет от Варна за София, за да отиде там, където трябва, и ги обади. Всички бяха сурово наказани, а Г. отиде много нависоко. Но по зла ирония на съдбата той бе свален точно по същия начин. Младият и напорист кариерист К., който бе протежиран от него, в даден момент доложи за някои не толкова чисти намерения на Г. и последният гръмна от високите си постове.

В една от историите, които ви разказах за кариерата на мой познат, виден шеф в Държавна сигурност, проверката се състоеше в искането той да арестува най-близкия си приятел, човека, на когото е дължал всичко дотогава. Проверката на други двама кариеристи в полето на културата се състоеше в това да посипят с клевети, обвинения и ругатни горе-долу всичко по-свястно в театъра и киното. Кариерата на бившия шеф на кинематографията С. започна с проверката да смачка и ликвидира творчески силната група на свои довчерашни приятели и колеги, които непокорно се опитваха да отстояват принципите на киноизкуството. Кариерата на един литературен критик бе изградена изключително върху поръчани злобни статии срещу най-честните и най-добрите български поети и писатели. Колко такива безогледни кариеристи си проправиха път с най-низка дейност, било оплювайки Солженицин, било заливайки с мръсни думи Дубчекова Чехословакия, било измисляйки опасни идеологически диверсанти, било аплодирайки последната глупост, произнесена от Краля Слънце.

Всички тези черни проверки на кандидатите за кариера обхващат най-широк обсег от нечестни постъпки и подлости. Отричане от другари и приятели, отричане от свещена кауза и известни собствени разбирания и дори отричане от баща или съпруг. Това отричане, с всичката му болезненост и унизителност, е паролата за прекрачване прага на обществено-партийната кариера в България.

И ето го сега променения образ на гражданина, издържал черната проверка. Дотук всички са го знаели като човек с някаква индивидуалност. Той е бил Митко, Любо, Пенчо, Венко, Гошо — с едни или други качества, с едни или други слабости. Човек като всички. Но след преминаването на прага той е вече другарят Х., върху чието лице преобладава едно ново, студено и добре подчертано чувство — разстоянието. Неведнъж съм наблюдавал как хора, които са отстояли от мен и другите на сантиметри, внезапно са се отдалечили на хиляди километри — толкова далече, че всякаква предишна обмяна помежду ни, всякакви контакти са почти прекъснати.

Аз искам съвсем накратко да разкажа тук за два случая, когато съм бил стъписай от такова кариеристично преображение. Поетът Стефан Цанев и аз имахме един много близък приятел, известен поет. Имаше години, в които бяхме неразделни. После нашият приятел направи решителен кариеристичен скок и в резултат на твърде неудобната за него черна проверка зае първия си важен пост — стана заместник главен редактор. На двамата със Стефан това не ни беше много приятно, но в името на голямото ни приятелство ние го приехме. Един ден, влизайки случайно във въпросната редакция, където винаги бяхме посрещани най-дружелюбно и с внимание (дори когато шефове бяха хора, с които не се понасяхме), ние решихме просто да кажем „здрасти“ на новия заместник главен. Чукнахме на неговата врата, отворихме я и с най-приятелски чувства поздравихме нашия приятел, който седеше зад голямо бюро от тъмен дъб. Но вместо обичайното „Здрасти, влизайте!“ или „Извинявайте, бихте ли почакали за малко да се освободя!“, което биха казали дори далече по-важни хора от него, той обърна студено лице към нас и с неприкрита неприязън каза:

„Чакайте реда си при секретарката!“

Ние останахме толкова сащисани, че в първите няколко секунди дори не можехме да реагираме. Човекът, който от толкова много години беше един от нашите най-близки приятели, с когото ни свързваха толкова много неща и при когото отивахме, без да искаме нещо, просто като приятели, дръзна да ни каже думи, които дори първият секретар на партията не би произнесъл — „Чакайте реда си при секретарката!“. Ако майка ми бе поискала да подам заявление, за да се видя с нея, по-малко бих се втрещил.

Следващата ни реакция беше гръмогласен смях. И аз, и Стефан мислехме, че това е отлично скроена шега, на каквато нашият приятел (докато бяхме приятели) бе способен. Но уви… той повиши глас и вече доста нервно извика:

„Казах ви да чакате при секретарката!“

Нашият смях стихна. По лицата ни, изглежда, останаха някакви много странни усмивки. Ние затворихме вратата и бързо се намерихме на улицата. Не можехме да повярваме.

Истината изисква да кажа, че няколко минути след това нашият приятел се бе усетил, бе хукнал да ни търси по стаи и коридори, накрая вечерта ни намери в клуба и се извини. Но ние знаехме, че всичко между нас беше свършено, защото извинението беше резултат на съображение, а не на искрено чувство. И нашата прогноза за него до ден днешен е безпогрешна.

Другият случай е още по-силна гротеска. Пак близък семеен приятел от студентските години, добро, бедно момче, направи голяма кариера. Той стана генерален директор на голямо учреждение. И един ден покани мене и жена ми да отидем просто да го видим в кабинета му в центъра на София. Ние го знаехме и помнехме като непосредствено, искрено момче, с което човек можеше да си каже много работи, затова от чисто приятелство приехме поканата му. Този път никой не ни прати да чакаме при секретарката. Напротив, още на пропуска знаеха за нас и когато влязохме в кабинета му, кафето беше вече готово и ни се поднесоха цял куп напитки. Нашият приятел беше облечен в нов, елегантен костюм. Той се ръкува сърдечно с нас и после отиде зад бюрото си. Точно над главата му висеше портретът на първия държавен мъж. Жена ми запита за неговата жена и детето му и за разни други обичайни неща, но другарят Х. някак презрително пренебрегна подобни интимности, внезапно скочи на крака, скръсти ръце върху гърдите си и започна:

„Аз ви поканих, за да ви покажа, че това заведение тук не е това, което беше. Вие сте на гости на един национален институт, който ще остане в историята като национална академия. Както другарят… ни учи…“ — той продължи със силен, извънредно патосен глас, със светнали очи и поза, която беше имитация на известния портрет на Георги Димитров.

Ние с жена ми се смаяхме, защото ни се видя чудовищно нелепо близък приятел да ни говори като на площаден митинг, да ни угощава с всички клишета и цитати, без въобще някой да е проявил какъвто и да е интерес към неговото заведение. Това беше горе-долу равностойно някой да ви покани на любовна среща и вместо нея да ви прочете уводната статия на „Правда“. Нашият приятел изглеждаше пленник на своето чувство за големство и ние бяхме просто публиката, пред която той се представяше като някакъв Наполеон, който с жест командува: „Първа армия наляво, втора армия надясно“ и така нататък.

В тези няколко минути ние почувствувахме най-ясно, че този гражданин не само бе скъсал всичките си нормални човешки връзки с нас, но и с цялата обикновена действителност. И до ден днешен чувам гласа му да се опива от думите: „Тази забележителна национална академия, която Аз оглавявам.“

Отидохме си с чувството, че сме присъствували на литургия за отдавна умряло приятелство.

Разказах тези истории просто като илюстрации, че дори при най-искрени приятелства и без каквито и да е конфликти обществено-партийната кариера ликвидира нормалните човешки връзки и както ще видим по-нататък, вече ги подмени с онова, което цяла България нарича „връзкаджийство“.

Едно е измерението на тази социалистическа кариера — „нагоре“ и „надолу“, т.е. само измерението височина. Използувайки геометричния език, мисля, че второто измерение — ширината, и третото измерение — дълбочината, са фатално отсъствуващи. Почти при всички подобни кариеристи човек чувствува, че посредствеността им е отнела понятията пространственост и обемност. Ефектът на кариеристичното примитивизиране на характерите е толкова голям, че дори нормалните човешки сътресения са сравнително безболезнени, стига човекът да отива „нагоре“. И точно затова, когато сапуненият мехур се пукне, когато подобен кариерист се сгромоляса, не остава нищо от него. Той изчезва като еднодневките.

Но нека пак се върна при важния момент на прекрачването на прага на кариерата, който същевременно може да се смята за момента на отчуждаването от довчерашната среда. Както казах и преди, дотук, до прага, всички кандидат-кариеристи са имали по-малко или повече оформен свой образ, своя индивидуалност. От прага нататък тази индивидуалност (а именно пространството и обемът на характера) изчезва и всички обществено-партийни кариеристи започват да си приличат толкова един на друг, че в последна сметка май само имената им и физическите им белези остават различни. Аз мисля, че това е най-внушителният фокус на човешкото обезличаване, за което някога съм чул или чел. Ако проследите проявите на приетите и утвърдени обществено-партийни кариеристи, вие едва ли бихте могли да направите разлика между обществена постъпка на заместник-председателя на Комитета за изкуство и култура, председателя на Комитета за горите, командира на столичния гарнизон, председателя на Съюза на художниците, първия секретар на комсомола, кой и да е главен редактор или председателя на ловната организация. Взимам титлите напосоки. Когато неотдавна прочетох една банална статия срещу идеологическите изменници (Солженицин и другите), най-напред си помислих, че е написана от завеждащия сектор „Цирк“ в Държавна сигурност, след това реших, че е писана от командира на пожарната команда, после с еднаква достоверност предположих, че е писана от управителя на Народния парк Витоша или от комсомолския секретар на шоколадената фабрика „Малчика“, докато в действителност тя беше написана от професионален писател, народен деятел на културата. Т.е. статията беше произведена от безличен раздрънкай компютър за изпълване на печатарската хартия с някакви думи.

Но как се представя пред нас този толкова единен образ на преуспяващия кариерист?

Първият белег е чувството за разстояние. Това не е човек, към когото можеш да се затичаш, когото можеш да прегърнеш, нито пък човек, когото можеш да удариш. Във всички случаи жестовете ще увиснат в празното пространство между тебе и тях. Както всички са забелязали, много рядко може да срещнете очите му. Той е добил навика на висшите партийни ръководители да гледа „през вас“, т.е. да гледа, без да ви вижда. Той никога не е от тези, които говорят много или казват излишни думи. Всичко, което излиза от устата му, е добре премерено, пресметнато. Той винаги създава впечатлението, че знае повече, отколкото се предполага, когато стои пред обикновен човек. И обратното — че знае по-малко, отколкото се предполага, когато стои пред по-висш кариерист. Той е заучил известни специфични жестове, които вече е видял у другите, по-големите, и които са явен белег за собствена важност, за един вид държавническа обиграност. Точно като курдисаните кукли той се усмихва на строго определени места и се шегува също в стандартно определени моменти. Шегата му винаги е много плитка, сякаш вие не заслужавате нищо по-сложно. Докато му говорите, усещате най-непосредствено, че той не ви слуша, че още преди да сте започнали да приказвате, вече е решил какво отношение ще вземе към вас и просто от учтивост чака да свършите. Той почти никога не обещава и никога не поема отговорност върху себе си. Двете клишета тук са „Ще видим“ и „Какво ще кажат другарите?“. Ако случайно трябва да ви обясни нещо, той го прави с такива общи и банални фрази, че всичките ви надежди, че сте достигнали сърцето му, си остават напразни. Една от най-вкоренените черти на този гражданин е да „подпитва“, да се опита да получи от вас някаква информация, която може да го ползува, или пък да ви подскаже по някакъв начин какъв вид информация би желал да чуе. Така че, ако имате подли намерения, пътят за донос винаги е открит, стига да не засегнете негови любими протежета. Той има врагове. А ако случайно ги няма, той изпитва жизнената необходимост да ги има. И затова, ако човек иска да му се хареса, трябва да му достави някакъв враг. Тук клюката, клеветата, предателството са нещо напълно в реда на нещата. Не става дума за партийни или идеологически врагове, а просто за лични врагове, за ония, които се опитват да му подлеят вода. За него те са далече по-важни от всякакви капиталистически или империалистически врагове. И когато говори за капиталисти и империалисти, той в действителност разбира своите лични врагове, вътре в самата партия, в самия държавен институт. Другото е бошлаф.

Той е суетен до мозъка на костите и умира да му се възхитите. За да получи вашето възхищение, той е в състояние да направи жест на благосклонност. А ако сте му необходим, тогава сигурно можете да разчитате и на услуга. Както и да протече вашата среща, той не ще пропусне да се изфука с нещо важно. Той ще ви подхвърли, че зад някаква известна държавна работа всъщност стои само той. Във връзка с неговата суета, ако искате да му се харесате повече, внушете му, че някоя ваша хубава идея всъщност е била негова идея. Тази детинщина на турските аги се е запазила непокътната при социализма.

Както отбелязах и по-рано, социалистическият кариерист е много страхлив. Чувството за несигурност (спотаено зад уж сигурната външност) е почти параноично. Затова, ако го плашите, плашете го с мярка.

Една от най-баналните роли на въпросния гражданин е да се представя за жертва. Било жертва на дълга, било жертва на другите, било жертва за доброто на всички. Но все пак жертва, която не е била възнаградена достатъчно. Вие често ще чуете оплаквания, че от много работа не му оставало време да си поживее. Същевременно, когато говори за миналото, той винаги го обвива в някаква носталгична мъгла, сякаш най-искрено би желал да се завърне обратно там, при простите и обикновени хора. Но дългът…

Може би едно от нещата, които социалистическите партийни кариеристи взаимствуват един от друг, е интонацията на гласа. Това е глас, който сякаш идва някъде изпод диафрагмата, своеобразен коремен глас, при който всяка дума сякаш е затънала в някакво оловно „ъъъ“. В съответствие с интонацията речникът е силно ограничен и от него са прогонени всякакви оригинални или многоцветни съчетания на думи…

Всяка среща с обществено-партиен кариерист ви изпълва с мъчителното чувство, че сте се видели с някого, който не представлява себе си, който няма свой ум и свое сърце, с когото не можете нито да разговаряте, нито да се разбирате, сякаш принадлежите на два непоносимо различни свята.

следва

(кликнете върху ,,по-стари публикации")