Владимир Набоков

       

      

Лолита

     Посвещавам на жена си

      Предговор

      „Лолита, или Изповед на един светлокож вдовец“: такова беше двойното заглавие на странния текст, получен от автора на тази бележка, която сега го оглавява. Самият „Хумберт Хумберт“ умрял в затвора от разрив на аортата на 16 ноември 1952 г. няколко дни преди да се гледа делото му в съда. Защитникът му, мой роднина и добър приятел, Кларънс Кларк (понастоящем адвокат към Колумбийския окръжен съд), ме помоли да редактирам ръкописа, като изпълняваше завещанието на своя клиент, една точка от което упълномощаваше моя почтен братовчед да вземе по свое усмотрение всички мерки за подготвяне на „Лолита“ за печат. Решението на г-н Кларк може би беше повлияно от факта, че избраният от него редактор тъкмо бе удостоен с наградата „Полинг“ за един скромен труд („Може ли да се съчувствува на чувствата?“), в който се обсъждаха някои патологични състояния и извращения.

      Задачата се оказа по-лесна, отколкото предполагахме двамата с него. Ако не се брои поправянето на явните грешки и последователното отстраняване на някои натрапчиви подробности, които въпреки усилията на самия „Х.Х.“ все пак бяха оцелели в текста като своеобразни пътепоказатели и паметници (и сочеха места и хора, които приличието изискваше да отминем с мълчание, а човеколюбието — да ги пощадим), можем да смятаме, че тези интересни записки са представени в недокоснат вид. Чудноватият псевдоним на автора си е негова измишльотина; от само себе си е ясно, че тази маска — иззад която сякаш пламтят две хипнотични очи — трябваше да си остане на мястото според желанието на своя носител. Докато „Хейз“ е само рима към истинското фамилно име на героинята, малкото й име твърде органично е вплетено в съкровената тъкан на книгата и то не може да се смени; впрочем (както читателят ще се убеди) това дори не е нужно. Любопитните могат да намерят сведения за убийството, извършено от „Х.Х.“, във вестниците от септември—октомври 1952 г.; причините и целта му щяха да си останат тайна, ако тези мемоари не бяха попаднали в светлия кръг на нощната ми лампа.

      В угода на старомодните читатели, които се интересуват от по-нататъшната съдба на „живите образци“ извън хоризонта на „правдивото произведение“, мога да посоча някои сведения, получени от г-н „Уиндмюлър“ от „Рамсдейл“, който пожела да остане неназован, за да не стигне „дългата сянка на тази прискърбна и мръсна история“ до градчето, в което той има честта да живее. Дъщеря му „Луиза“ сега е студентка втори курс. „Мона Дал“ учи в университета в Париж. „Рита“ наскоро се омъжи за собственик на хотел във Флорида. Жената на „Ричард Скилър“ умря при раждане, като роди мъртво момиченце на 25 декември 1952 г. в едно далечно северозападно селище Сивата звезда. Г-жа Вивиан Даймър-Блок (Даймър е сценичният й псевдоним, а Блок е фамилното име на един от първите й съпрузи) написа биографията на някогашния си приятел с каламбурното заглавие „Кумирът ми“, книгата скоро трябва да излезе; критиците, запознати с ръкописа, твърдят, че това била най-хубавата й творба. Пазачите на гробищата, по един или друг начин споменати в мемоарите на „Х.Х.“, не съобщават дали някой не става от гроба си.

      Читателят, който разглежда _„Лолита“_ просто като роман, би останал с дразнещо неясна представа за ситуациите и емоциите в него, ако те бяха обезцветени чрез пошли алегории. Истина е, че в цялото произведение не може да се намери нито един неприличен израз; нещо повече: здравенякът еснаф, научен от съвременната условност да приема без всякакво отвращение цяло съзвездие от улични думи в най-баналния американски или английски роман, ще е много шокиран от липсата на подобни в _„Лолита“_. Ако ли за успокояването на този парадоксален лицемер редакторът би опитал да разреди или да извади сцените, които от известна гледна точка могат да се сторят „съблазнителни“ (виж историческото решение, взето от достопочтения съдия Джо в Улзи на 6 септември 1933 г. по повод на друга, доста по-откровена книга), трябваше изобщо да се откажем от отпечатването на _„Лолита“_, защото именно сцените, в които празният безделник би съзрял разпасана чувственост, всъщност представляват конструктивно необходим елемент за развитието на трагичното повествование в неотклонното му движение към онова, което единствено може да бъде наречено морален апотеоз. Циникът ще каже, че и професионалният порнограф претендира за същото; ерудираният човек ще възрази, че страстната изповед на „Х.Х.“ се свежда до буря в чаша вода; че всяка година минимум 12% от американските мъже — по най-скромни изчисления, ако се вярва на д-р Бланка Шварцман (цитирам частно съобщение) — преминават през този особен опит, който „Х.Х.“ описва с такова отчаяние; и че ако нашият безумен мемоарист би попаднал през онова фатално лято на 1947 година на компетентен психопатолог, нямало е да се случи нищо лошо. Наистина е така — но нали тогава тази книга нямаше да съществува.

      Нека бъде простено на коментатора, че ще повтори още веднъж това, което е подчертавал неведнъж в своите трудове и лекции, а именно, че „неприличното“ твърде често е равнозначно на „необикновеното“. Великото произведение на изкуството винаги е оригинално; поради самата си същност то трябва да разтърсва и да смайва, тоест „да шокира“. Нямам никакво желание да прославям г-н „Х.Х.“. Съвсем очевидно е отвратителен, долен, той е ярък пример за нравствена проказа, в него се съчетават свирепост и палавост, които може да говорят за крайно дълбоко страдание, но не правят по-привлекателни някои негови излияния. Странностите му, разбира се, донейде са тежки. Много от случайните му отзиви за жителите и за природата на Америка са смешни. Отчаяната честност, която искри в изповедта му, ни най-малко не го освобождава от отговорност заради дяволската му изобретателност. Той е ненормален. Той не е джентълмен. Но колко магично пеещата му цигулка поражда у нас нежно състрадание към Лолита, кара ни да се увличаме от книгата въпреки отвращението си към автора!

      Като описание на клиничен случай „Лолита“ явно ще стане едно от класическите произведения на психиатричната литература и мога да гарантирам, че след десет години терминът „нимфетка“ ще присъствува в речниците и във вестниците. Като художествено произведение излиза далеч извън границите на разкаяната изповед за много по-важно от научното и значение и от художествената й ценност обаче трябва да признаем нравственото й въздействие върху сериозния читател, защото този мъчителен анализ на единичен случай съдържа и обща поука. Момичето без надзор, егоистичната майка, превъзбуденият маниак — всички те са не само колоритни герои на единственото по рода си произведение; освен това те ни предупреждават за опасни склонности; те ни сочат всевъзможни злощастия. „Лолита“ трябва да накара всички ни — родителите, дейците в социалната сфера, педагозите — със зорка бдителност и проницателност да се заемем с възпитаването на по-здраво поколение в по-сигурен свят.

      Джон Рей, д-р по философия

      Удуърт, Масачузетс

      5 август 1955 г.

      Първа част

      1

      Лолита, светлина за живота ми, огън за слабините ми. Мой грях, моя душа. Ло-ли-та: връхчето на езика прави три стъпки по небцето, на третата се блъсва в зъбите. Ло. Ли. Та.

      Сутрин тя беше Ло, просто Ло, на ръст метър и половина (без няколко пръста и по едно чорапче). Тя беше Лола по дълъг панталон. Тя беше Доли в училище. Тя беше Долорес върху пунктира на бланките. Но в моите прегръдки бе винаги: Лолита.

      А имаше ли предшественички? Разбира се — имаше… Ще кажа нещо повече: дори не би имало изобщо никаква Лолита, ако през едно далечно лято не бях се влюбил в едно изначално момиченце. В княжество далечно край морето (почти като у По).

      Кога беше това, а?

      Приблизително толкова години преди раждането на Лолита, на колкото бях през онова лято. Винаги можете да разчитате на убиеца да ви предложи завъртяна проза.

      Уважаеми съдебни заседатели от женски и мъжки пол! Експонат Номер първи представлява това, на което толкова са завиждали Едгаровите серафими — слабо осведомените, простодушия, благороднокрили серафими… Порадвайте се на това трънено кълбо.

      2

      Роден съм през 1910 година в Париж. Баща ми беше човек с меко сърце, с лек характер — и с голяма каша от гени: беше швейцарски поданик, полуфранцузин-полуавстриец, с дунавска жилка. Сега ще ви раздам няколко очарователни, гланцово синкави картички.

      Принадлежеше му един разкошен хотел на Ривиерата. Баща му и двамата му дядовци въртели търговия с вино, брилянти и коприна (разпределете сами). На трийсет години се оженил за англичанка, за дъщерята на алпиниста Джеръм Дун, внучка на двамина дорсетски пастори, експерти по чудновати предмети: по палеопедология и по солови арфи (разпределете сами). Обстановката и причината за смъртта на твърде фотогеничната ми майка бяха доста оригинални (излет, светкавица); тогава бях само на три години и освен някаква топла безизходица в крайно тъмното ми минало не ми е останало нищо от нея в котловините и падините на паметта, отвъд които — ако още имате сили да понасяте стила ми (пиша под надзор) — залязва слънцето на ранното ми детство; всички вероятно познавате тези благоуханни остатъци от деня, които увисват заедно с мушиците над някой разцъфнал жив плет и сред които попадаш изведнъж по време на разходка, минаваш през тях в подножието на хълма, сред летния здрач — морна топлина, златисти мушици.

      По-голямата сестра на мама, Сибила, някога омъжена за братовчед на баща ми — който бързо я зарязал, — живееше у нас като безплатна гувернантка или може би икономка. По-късно чувах, че била влюбена в баща ми и че веднъж през дъждовен ден той лекомислено се възползувал от чувството й — но забравил всичко, щом се разведрило. Бях извънредно привързан към нея въпреки суровостта — фаталната суровост — на някои нейни възгледи. Може би е искала да ме направи по-добродетелен вдовец от баща ми. Леля Сибила имаше лазурни очи, обрамчени в розово, и восъчен тен на лицето. Пишеше стихотворения. Беше поетично суеверна. Казваше, че знае кога ще умре, а именно, когато навърша шестнайсет години — и точно така стана. Мъжът и, изпитан търговски пътник на парфюмерийна фирма, прекарваше по-голямата част от времето си в Америка, там в края на краищата завъртя собствен бизнес и придоби някакво имущество.

      Раснех щастливо здраво дете в яркия свят на книжките с картинки, чистия пясък, портокаловите дървета, дружелюбните кучета, морските далечини и усмихнатите лица. Великолепният хотел „Мирана Палас“ се въртеше около мен като лична вселена, като белосан с вар космос посред другия, синия, грамадния, искрящ отвън. От кухненския чирак с престилка до краля с летен костюм всички ме обичаха, всички ме глезеха. Възрастни американки, подпрени на бастуните си, се свеждаха над мен като кулата в Пиза. Разорени руски княгини не можеха да платят на баща ми, но ми купуваха скъпи бонбони. А той, mon cher petit papa, ме вземаше на разходка с лодка или с велосипед, учеше ме да плувам, да се гмуркам, да карам водни ски, четеше ми „Дон Кихот“ и „Les Misérables“*, аз го обожавах и го почитах, радвах се заради него, щом се случеше да дочуя как слугите обсъждат разнообразните му любовници — гальовни хубавици, които твърде много се занимаваха с мен, гугукаха ми и проливаха скъпоценни сълзи заради моето съвсем весело полусирачество.

      [* „Клетниците“ (фр.). — Б.а.]

      Учех в английско училище, то се намираше на няколко километра от къщи; там играех на „ракета“ и „файвс“ (блъсках топка в стената с ракета или с длан), получавах отлични бележки и прекрасно се спогаждах както с другарите си, така и с учителите. Преди тринайсетата си година (тоест преди срещата, с моята малка Анабела), доколкото си спомням, имах само две изживявания от определено полово естество: един тържествен благоприличен и изключително теоретичен разговор за някои неочаквани явления в момчешка възраст, който проведох в розовата градина на училището с едно американско момче, син на прочута тогава киноактриса, която то рядко виждаше в триизмерния свят; и един доста интересен отклик на моя организъм при перлено матовите снимки с безкрайно нежни засенчени падинки в разкошния албум на Пишон „La Beauté Humaine“*, който измъкнах скришом веднъж изпод камарата мраморовидни томове на лондонското Graphic** в хотелската библиотека. По-късно татко с присъщото му добродушна ми даде сведения от този род, които според него щели да ми потрябват; беше есента на 1923 година, преди да постъпя в лионската гимназия (там прекарах три зими) — но именно през __лятото__ на същата година моят баща, уви, отсъствуваше, пътешествуваше из Италия с Mme de R. и нейната дъщеря — така че нямаше на кого да се оплача, с кого да се посъветвам.

      [* „Човешката красота“ (фр.). — Б.а.]

      [** Название на илюстровано списание. — Б.а.]

      3

      Анабела, както и авторът, беше от смесен произход: в случая — от английски и холандски. Сега си припомням чертите й доста по-смътно, отколкото преди да срещна Лолита. Зрителната памет има два похвата: при единия успяваш изкусно да възсъздадеш образа в лабораторията на мозъка, без да затваряш очи (тогава Анабела се очертава в общи термини за мен като: „кожа с меден оттенък“, „тънки ръце“, „късо подстригана руса коса“, „дълги мигли“, „голяма ярка уста“); при другия затваряш очи и веднага върху тъмната вътрешна страна на клепачите извикваш обективно, оптично, крайно ярко възпроизвеждане на любимите черти: малък призрак в естествени цветове (тъкмо така виждам Лолита).

      Затова ми позволете в описанието на Анабела да се огранича с почтената бележка, че тя беше чаровно момиченце, няколко месеца по-малко от мен. Родителите й с фамилното име Лий (Leigh), стари приятели на леля, бяха също като леля Сибила педантични в представите си за приличие. Те наемаха вила близо до „Мирана“. Мразех зверски този плешив морав господин Лий и дебелата напудрена госпожа Лий (с моминско име Ванеса ван Нес). Отначало с Анабела правехме кръгчета, така да се каже. Тя час по час гребваше шепа ситен плажен пясък и той се сипеше между пръстите й. Мозъците ни бяха настроени на вълната на европейските малолетни деца от онова време и от онези среди и се съмнявам да има някаква индивидуална дарба в интереса ни към множествеността на населените светове, към тенисните състезания, към безкрайността, солипсизма и тям подобни неща. Нашата нежност и уязвимост на млади зверчета пораждаше еднакво остро страдание у двама ни. Тя мечтаеше да стане милосърдна сестра в някоя гладуваща азиатска страна; аз мечтаех да стана прочут шпионин.

      Внезапно обаче се оказахме влюбени един в друг — безумно, недодялано, безсрамно, мъчително; бих добавил — безнадеждно, защото лудешкият ни стремеж към взаимно притежаване би се оказал утолен само ако всеки от нас наистина би погълнал и усвоил всяка частица от тялото и от душата на другия; а всъщност дори не можехме да намерим място да се съвкупим, както без усилия го намират децата от бордеите. След една несполучлива нощна среща в нейната градина (подробности в другата глава) единственото, което ни се разрешаваше в смисъл на срещи, бе да лежим в кръгозора на възрастните, та ако не ни чуват, поне да ни виждат в онази част от плажа, където имаше най-много хора. Върху мекия пясък, на няколко крачки от големите, цялата сутрин се търкаляхме, вцепенени от любовен бяс и мъка, и използувахме всяко благословено прокъсване в тъканта на времето и пространството, за да се докоснем: ръката й пропълзяваше през пясъка до мен, местеше се все по-близо, шаваше тънки, вече загорели пръсти, а сетне седефеното й коляно поемаше на същото продължително, предпазливо пътешествие; понякога случайна крепост, изградена от по-малките деца, ни скриваше за бърза солена целувка; тези несъвършени докосвания дотолкова раздразваха здравите ни и неопитни тела, че дори прохладната синя вода, под която продължавахме да преследваме целта си, не можеше да ни успокои.

      Сред съкровищата, които съм изгубил през годините на по-късните скиталчества, имаше една мъничка снимка, направена от леля: група, насядала около маса на улично кафене — Анабела, нейните родители и твърде напереният доктор Купър, куц дядка, който през онова лято ухажваше леля Сибила. Анабела не излезе много хубаво, тъй като тъкмо се канеше да отпие своя chocolat glacé*, човек можеше да я познае само по слабите голи рамене и по пътя в косата (тъй като помня снимката) сред слънчевата мътилка, в която красотата й преминаваше постепенно и безвъзвратно; аз бях седнал в профил малко встрани от другите и бях излязъл някак драматично релефно: навъсено момче с гъсти вежди, по тъмна спортна риза и бели елегантни къси панталони, преметнало крак върху крак и загледано настрани. Снимката беше от последния ден на фаталното ни лято, само няколко минути преди втория ни и последен опит да излъжем съдбата. Под някакъв крайно прозрачен претекст (не ни оставаше друг шанс и вече нищо нямаше значение) ние тръгнахме от кафенето към плажа, там най-сетне намерихме усамотено място и в лилавата сянка от розовите скали, които образуваха нещо като пещера, набързо си разменихме жадни ласки, чийто единствен свидетел бяха изпуснатите от някого черни очила. Бях застанал на колене и вече се готвех да овладея моята душичка, когато внезапно двамина брадати плувци — морският дядо и брат му — излязоха от водата и взеха да ни поощряват с неприлични възгласи, а четири месеца по-късно тя умря от тифус на остров Корфу.

      [* Охладен течен шоколад (фр.). — Б.а.]

      4

      Отново и отново прелиствам тези жалки спомени и все се мъча да разбера да не би оттам, от блясъка на онова далечно лято, да се проточи пукнатината през целия ми живот. Да не би пък острото ми увлечение по онова дете да е било само пръв признак на вродената ми извратеност? Когато искам да се ориентирам в някогашните си желания, намерения, действия, изпадам под влияние на някакво обратно въображение, подхранващо аналитичната ми способност с безкрайни възможности, така че всеки мой минал път се разклонява безкрайно в замайващо сложиха перспектива на паметта. Сигурен съм все пак, че вълшебно и фатално Лолита се започна от Анабела.

      Зная също, че смъртта на Анабела фиксира неудовлетвореността от онова лудешко лято и стана пречка за всякаква друга любов през студените години на младостта ми. Духовното и телесното в нашата любов се сливаха в такова съвършенство, каквото не са сънували сегашните гледащи просто на всичко хлапета с простичките си чувства и с конвейерните си мозъци. Дълго след смъртта й усещах как мислите й текат през моите. Доста преди да се срещнем, ни бяха спохождали еднакви сънища. Ние сравнявахме белезите. Намирахме черти на странна прилика. През юни на една и съща година (1919) в нейния дом и в моя дом, в две неграничещи страни, бе влетяло нечие канарче. О, Лолита, ако ти ме беше обичала така!

      Запазил съм за края на разказа за Анабела описанието на плачевната ни първа среща. Една късна вечер тя успя да излъже стръвната бдителност на родителите си. В горичката от нервни тънколистни мимози зад вилата намерихме място върху рухналия нисък каменен зид. В тъмнината през нежните дръвчета се провиждаха арабеските на осветените вилни прозорци — сега, леко туширани с цветните мастила на чувствителната памет, бих ги сравнил с карти за игра (отчасти може би защото врагът играеше там бридж). Тя потръпваше и малко се дърпаше, когато я целувах в кранчето на полуразтворените устни и в горещата мека извивка на ухото. Рой звезди горяха бледо над нас между силуетите на издължените листа: тази отзивчива бездна изглеждаше също тъй разголена, каквато бе тя под леката си рокличка. Върху небесния фон лицето й се очертаваше тъй ясно, сякаш излъчваше свой слаб блясък. Краката й, чаровните й тревожни крака не бяха стиснати и когато ръката ми намери това, което бе търсила, изразът на някаква самодивска замечтаност — дали от болка или наслада — се появи върху детското й лице. Седнала малко по-горе от мен, тя в самотната си морност се навеждаше към устните ми, главата й клюмаше в сънено, отмаляло движение, почти страдалческо, а голите й колене хващаха, стискаха китката ми и отново се отпускаха. Треперещата й уста, изкривена от горчилката на тайнствено биле, тръпно задъхана се приближаваше до моето лице. Мъчеше се да усмири любовната болка с това, че рязко триеше сухите си устни в моите, но внезапно се дръпваше с поривисто литнали къдри, а сетне отново унесено се притискаше в мен и ми позволяваше да пия от разтворените й устни и в същото време аз, великодушно готов да й подаря всичко — сърцето, гърлото, вътрешностите си, — и давах да държи в неловкото си юмруче скиптъра на моята страст.

      Помня мириса на някаква пудра — тя май я задигаше от испанската камериерка на майка си, — сладникавия, евтин, мускусен полъх; той се, сливаше с ваниловата й миризма и внезапно чашата на чувствата ми се изпълни докрай; неочаквана суматоха под близкия храст им попречи да прелеят. Примряхме и с болезнено тупкащи вени се вслушахме в шума, породен вероятно просто от някоя котка. Обаче в същото време, уви, откъм къщата се чу гласът на госпожа Лий, която викаше дъщеря си с диво разрастващи се рулади, и доктор Купър тежко изкуцука от верандата към градината. Но този гъсталак от мимози, мъглявите звезди, треската, пламтежът, медената роса и моята мъка си останаха с мен, това момиче с излъскани от морето крака и пламенен език оттогава ме преследваше; неотстъпно — докато най-сетне двайсет и четири години по-късно не развалих магията, като го възкресих в друго.

      5

      Дните на младостта ми, озърна ли се към тях, ми изглеждат отлитащ от мен вихър повторни късчета като утринна виелица от употребени хартийки пред погледа на пътник от американски експрес покрай задния наблюдателен прозорец на вагона, зад който се премятат. В хигиеничните си сношения с жени бях практичен, присмехулен и бърз. През университетските си години в Лондон и Париж се задоволявах с платени мацета. Заниманията ми с науките бяха прилежни и внимателни, но не твърде плодотворни. В началото мислех да стана психиатър също като мнозина несретници; аз обаче бях особен несретник; обзе ме странна умора (трябваше да ида на доктор — толкова бях отпаднал); затова се захванах да изучавам английската литература, с това се прехранва не един празноглав поет, като се превръща в професор с лула и сако от хубав вълнен плат. Париж от трийсетте години ми бе по мярка. Обсъждах съветските филми с американски литератори. Сядах с уранисти в кафенето „Des Deux Magots“*. Печатах лъкатушни етюди в слабо четени списания. Измислях пародии — на Елиът например:

      [* „Двете маймунки“ (фр.). — Б.а.]

      Фройлайн фон Кулп все още се държи

      за бялата врата, ще се обърне… Не,

      не тръгвам ни след нея, ни след Фреска,

      ни след онази чайка…*

      [* Стиховете в романа са в превод на Янко Димов.]

      Един от трудовете ми, озаглавен „Прустовата тема в писмото на Кийтс до Бенджамин Бейли“, предизвика одобрителните усмивки на шест-седем учени, които го прочетоха. Втурнах се да пиша „Кратка история на английската поезия“ за един прочут издател, сетне се залових за съставителство на учебник по френска литература (със сравнителни примери из английската литература) за американските и британските читатели; тази работа ме ангажира през четирийсетте години и последното томче беше почти готово за печат в деня на арестуването ми.

      Намерих си занимание: преподавах английски на група парижани от Шестнайсети район. След това две години бях учител в мъжка гимназия. Понякога използувах познанствата си в психиатричните среди и със служители от социалните грижи, за да посещавам с тях различни учреждения като например сиропиталища и училища за малолетни престъпнички, където можех да гледам бледите човешки издънки със слепнали ресници тъй безнаказано, както бива само насън.

      А сега искам да изложа следната мисъл. Във възрастовия, граници между девет и четиринайсет години се срещат момиченца, които за някои омагьосани странници, два или много пъти по-възрастни от тях, разкриват истинската си същност — тя не е човешка, а нимфическа (тоест демонска); така предлагам да наричаме тези малки избранички: нимфетки.

      Читателят ще забележи, че замествам пространствените понятия с временни. Нещо повече: бих искал той да съзре границите от 9 до 14 като видими очертания (огледални плитчини, аленеещи скали) от омагьосания остров, на който се срещат тези мои нимфетки и който е заобиколен от широкия мъглив океан. Пита се: дали в тези възрастови граници всички момиченца са нимфетки? Разбира се, не. Иначе ние, посветените, ние, самотните мореплаватели, ние, нимфолептите, отдавна да сме се побъркали. Обаче и красотата не е критерий, докато вулгарността (или поне това, което се нарича вулгарност в една или друга среда) никак не изключва онези тайнствени черти — онази приказно странна грация, онзи неуловим, капризен, душеубийствен, ласкав чар, който отличава нимфетката от връстничките й, доста повече зависещи от пространствения свят на текущите явления, отколкото от безтегловния остров на омагьосаното време, на който Лолита играе със себеподобните си. В същите възрастови граници броят на истинските нимфетки е доста по-малък от броя на грозните или просто „миловидните“ или дори „хубавките“, но съвсем банални пухкавки, размъкнати, студенокожи, човешки по природата си момиченца с кръгли коремчета, с плитчини, такива, които могат или не могат по-късно да се превърнат, както се казва, в хубави жени (погледнете някоя отвратителна поничка с черни чорапи и бяла шапка как се преобразява в дивна кинозвезда). Ако предложите на нормален човек да намери най-хубавата от групова снимка на ученички или гърлскаути, той невинаги ще улучи нимфетка. Трябва да си творец и смахнат, обсебен от безкрайни скърби, със стъкленичка гореща отрова в корена на тялото и свръхсладострастен огън, вечно пламтящ в чувствителния гръбнак (о, как ни се налага да се свиваме и да се пазим!), за да познаеш веднага по необясними признаци — по котешки лекото очертание на скулите, по тънките копринени крайници и по още други белези, които не мога да изброя от мъка, срам, нежни сълзи — малкия смъртоносен демон сред тълпата обикновени деца: тя, нимфетката, е незнайна сред тях, тя още не усеща баснословната си власт.

      И друго: тъй като времето има сериозно значение в този магьосен въпрос, ученият трябва да вземе предвид, че е необходима разлика от няколко години (бих казал, не по-малко от десет, но обикновено трийсет или четирийсет — чак до деветдесет в няколкото известни случаи) между момичето и мъжа, за да може той да бъде омагьосан от нимфетката. Нещата опират до нагласата на очната леща, до разстоянието, което вътрешният поглед преодолява с приятно вълнение, и до известен контраст, който разумът превъзмогва с тръпка на порочна наслада. „Когато бях дете, тя също бе дете“ (все отзвук от същия Едгар) и затова моята Анабела не беше нимфетка за мен: бях неин връстник; със задна дата самият аз бях малко фавънче на същия омагьосан във времето остров, обаче сега, през септември 1952 година, след изтичането на двайсет и девет години, ми се струва, че мога да съзра у нея първоначалния фатален чар. Обичахме се с преждевременна любов, белязана с безумната сила, която толкова често съсипва живота на големите. Бях яко момче и оцелях; отровата обаче остана в раната и ето вече възмъжавах в лоното на нашата цивилизация, която позволява на мъжа да се увлече по шестнайсетгодишна девойка, но не и по дванайсетгодишно момиче.

      Нищо чудно тогава, че възрастният ми живот в Европа бе чудовищно двойствен. Външно имах тъй наречените нормални сношения със земнородни жени, чиито гърди са като тикви или като круши, вътрешно обаче изгарях в адската пещ на концентрирана похот, която се възбуждаше у мен от всяка срещната нимфетка, без да мога да я докосна, понеже бях законоуважаващ страхливец. Грамадните човешки самки, които ми бе разрешено да ползувам, бяха само палиатив. Готов съм да повярвам, че усещанията ми от естественото съвкупление са били долу-горе като тези, които изпитват нормалните големи мъже, когато общуват с нормални големи жени в рутинния ритъм, разтърсващ света; но бедата е в това, че тези господа не са имали случай, какъвто имах аз, за да познаят проблясъка на много по-пронизително блаженство. Най-блудкавият от сънищата ми, които завършиха с полюции, бе хиляди пъти по-многоцветен от прелюбодеянията, които най-мъжественият гений или най-талантливият импотент могат да си представят. Живеех в раздвоен свят. Усещах присъствието не на един, а на два пола, от които нито един не беше моят; за анатома и двата бяха женски; за мен обаче, който гледах през особената чувствена призма, „те бяха тъй различни помежду си като мечта и мачта“. Рационализирам сега всичко това, но на двайсет, двайсет и пет години не бях толкова наясно със страданията си. Тялото чудесно знаеше за какво жадува, но разсъдъкът отхвърляше всяка негова молба. Заливаше ме ту страх и срам, ту безумен оптимизъм. Душаха ме обществените възбрани. Психоанализаторите ме примамваха с псевдоосвобождаване от либидоалабализмите. Това, че единствен обект на любовния ми трепет бяха за мен сестрите на Анабела, нейните дружки и кордебалет, понякога ми се струваше предвестие за умопобъркване. Друг път си казвах, че зависи от гледната точка и всъщност няма нищо лошо, ако, до лудост ме вълнуват малолетните момичета. Ще си позволя да напомня на читателя, че в Англия, откак бе приет законът за децата и младите лица, терминът „гърл-чайлд“ (тоест момиче) се определя като „лице от женски пол на възраст над осем и под четиринайсет години“ (след което от четиринайсет до седемнайсет същият закон определя лицето като „млада личност“). От друга страна, в Америка, а именно в Масачузетс, терминът „уейуърд чайлд“ (безпътно дете) се отнася технически до момиче между седем и седемнайсет години, което „общува с порочни и безнравствени лица“. Хю Бротън, дискусионен писател от времето на Джеймс Първи, е доказал, че Рахаб е била блудница на десет години. Всичко това е много интересно и допускам, че вече виждате как се разпенва устата ми пред припадък — обаче не, нищо не се разпенва, просто издухвам разноцветни мехурчета от щастливи мисли в съответната чашка. Ето и други картинки. Ето Вергилий, който (цитирам стар английски поет) „нимфетка в тон един възпява“, макар най-вероятно да е предпочитал перитония на момчето. Ето две от невръстните дъщери на крал Ехнатон и на неговата кралица Нефертити, имали са ги шест такива — нилски, с бръснати глави, голички (нищо освен безброй нанизи мъниста), с меки кафявички коремчета като на кутрета, с издължени абаносови очи, спокойно разположили се върху възглавници и напълно запазени след трите хиляди години. Ето върволичката десетгодишни младоженки, принуждавани да седнат върху фасциния — кол от слонова кост в храмовете на класическото образование. Бракът и съжителството с деца се срещат все още твърде често в някои индийски области. Така осемдесетгодишни старци от Лепчана се женят за осемгодишни момиченца и никой не се вълнува от това. В края на краищата Данте се е влюбил безумно в своята Беатриче, когато тя едва била навършила девет години и била тъй искряща, начервена, сладка, с пурпурна рокля със скъпоценни камъни, това се случило през 1274 година във Флоренция, на частен пир, през веселия месец май. А когато Петрарка се влюбил безумно в своята Лаурина, тя била светлоруса нимфетка на дванайсет години и тичала през вятъра, през прахоляка и цъфтежа, самата тя същинско литнало цветче сред прекрасна равнина, която се вижда от Воклюзките хълми.

      Но хайде да бъдем благоприличия и културни. Хумберт Хумберт усърдно се мъчеше да бъде свестен човек. Бога ми, мъчеше се. Крайно предпазливо се отнасяше към обикновените деца, към тяхната невинност, открита за обидите, и в никакъв случай не би посегнал върху нея, ако би съществувала дори най-слабата опасност за скандал. Но как се разиграваше сърцето на клетника, щом сред невинната детска тълпа забележеше детето демон, „enfant charmante et fourbe“* — унесен поглед, ярки устни, десет години каторга, ако покажеш, че гледаш. Тъй вървеше животът. Хумберт бе напълно способен да има сношения с Ева, но Лилит бе неговата мечта. Стадият на напълването в ранното развитие на гърдите (на възраст между 7 и 10 години) настъпва сред останалите соматични промени, които съпровождат наближаването на половата зрелост. А следващият признак, известен нам, е първата поява (на 11-12 години) на пигментирани косъмчета. Чашката ми е пълна догоре с мехурчета.

      [* Дете чаровно и коварно (мним цитат) (фр.). — Б.а.]

      Корабокрушение. Коралов остров. Насаме с премръзналата дъщеричка на потънал пътник. Душко, но това е само игра! Какви вълшебни приключения си представях понякога, седнал на твърдата пейка в градския парк и престорено унесен в мержелеещата се книга. Около кроткия ерудит свободно лудееха нимфетки, все едно че той беше обичайната статуя в парка или част от светлосянката под старо дърво. Веднъж съвършена красавица с шотландска поличка стовари до мен тежковъоръжения си крак, потопи в мен голите си ръце, за да стегне ремъчето на ролковата си кънка — и аз се разтворих сред слънчевите петна, като книгата ми послужи за смокинов лист, а нейните руси къдри падаха върху издрасканото й коляно и дървесната сянка, която споделях с нея, пулсираше и се топеше върху прасеца й, блеснал толкова близко до хамелеонската ми буза. Друг път червенокоса ученичка се овеси над мен във вагона на метрото и оранжевият пух под мишницата й бе откровението, останало в кръвта ми за дълги седмици. Бих могъл да преразкажа доста едностранни миниатюрни романи от този род. Завършекът на някои от тях имаше вкуса на адска билка. Например понякога от нощния балкон съзирах в осветения прозорец отсреща разсъбличаща се нимфетка пред услужливото огледало. Тази обособеност, тази отдалеченост придаваха на видението невероятно пикантен чар, който, караше мен, балконния зрител, да препускам главоломно към самотното си утоляване. Но сатанински внезапно нежният разголен орнамент, вече приел от мен даровете на преклонението, се превръщаше в осветен от лампата отвратително гол лакът на мъж по долни дрехи, зачел се в книга пред отворения прозорец в горещата, влажна, безнадеждна, лятна нощ.

      Скачане на въже. Скачане на един крак върху разчертания тротоар. Незабравимата старица в черно, седнала до мен на парковата пейка, на пейката за изтезания от моята наслада (нимфетката се мъчеше под мен да напипа търколилото се стъклено топче), която попита — безочлива вещица — дали не ме боли коремът. Ах, оставете ме в моя разцъфнал парк, в моята обгърната в мъх градина. Нека играят те вечно около мен, без никога да порастват.  

      6

      Впрочем често съм се питал какво става по-късно с тях, с тези нимфетки. В нашия желязно-ограден свят от причини и следствия дали не е могла тръпката, която си открадвах от тях, да се отрази върху бъдещето им. Ето, била е моя — а никога не ще узнае. Добре. Но дали няма да й се отрази това по-късно, дали не съм й навредил по някакъв начин чрез това, че съм въвлякъл образа и в тайното си сладострастие? О, това беше и ще бъде темата на огромните ми и ужасни съмнения!

      Изясних обаче в какво се превръщат те, тези обаятелни, умопобъркващи нимфетки, когато пораснат. Спомням си, лутах се привечер по оживена пролетна улица в центъра на Париж. Тъничка дребна девойка мина покрай мен с бързия тропот на високите си токчета; обърнахме се едновременно; тя се спря, приближих се до нея. Главата й едва стигаше до окосмеността на гърдите ми; личицето й беше кръгло, с трапчинки, лице, често срещано у младите французойки. Харесаха ми дългите й мигли и бисерносивият tailleur*1, обгърнал младото тяло, което още таеше (тъкмо това бе нимфичното ехо, парливо студената наслада, огънят в слабините) нещо детско, вляло се в професионалния frétillement*2 на малкото й чевръсто задниче. Запитах за цената й, тя веднага отговори с музикална сребриста точност (птиче — същинско птиче!). „Cent.“*3 Понечих да се пазаря, но тя оцени лудешкото, потискано желание в очите ми, втурнали се от такава височина към кръглото й челце и към зачатъчната шапчица (букетче и панделка). „Tant pis“*4 — произнесе тя, като примигна, и се престори, че си тръгва. Помислих си: нали само преди три години може да съм я гледал как се връща от училище! Тази картина реши въпроса. Тя ме поведе към обичайното стръмно стълбище е обичайния сигнал на звънеца, който съобщава на господина, нежелаещ да се срещне с друг господин, че пътят е свободен или не е свободен — унилият път към долнопробната стаичка, състояща се от креват и биде. По обичайния начин тя най-напред поиска своя petit cadeau*5 и аз по обичайния начин я попитах за името и (Monique) и за възрастта й (осемнайсет). Чудесно познавах баналните похвати на проститутките: натрапчивото им чуруликане е нотка на мечтателна лъжа, което горките момичета повтарят по десет пъти в денонощието. Но в дадения случай беше ясно, че Моника по-скоро си приписва, отколкото скрива две години. Извлякох тази истина от много подробности на компактното й, сякаш изваяно и учудващо неразвито тяло. Като се разсъблече смайващо бързо, тя постоя една минута до прозореца, отчасти загърната в мътния тюл на пердето, заслушана с детско удоволствие (което в книгата би изглеждало халтура) в латерната долу сред здрачния двор. Когато огледах ръчиците й и обърнах внимание на мръсните нокти, тя избъбри, простодушно начумерена: „Oui, ce n'est pas bien“*6, и тръгна към умивалника, но й казах, че няма значение, няма никакво значение. С късо подстриганата си тъмна коса и светлосивия си поглед, с бледата си кожа тя беше изключително чаровна. Бедрата й не бяха по-широки, отколкото на приклекнало момче. Нещо повече, без колебание мога да твърдя (всъщност поради това благодарно удължавам посещението с малката Моника в тюленовосивата килия на спомена), че от осемдесетте или деветдесетте уличници, които по различно време се занимаваха с мен по моя молба, тя единствена ми даде жилването на истинската наслада. „Il était malin, celui qui a inventé ce truc-là“*7, отбеляза учтиво и ce завърна към облечено състояние със същата високопробна бързина, с която бе излязла от него.

      [*1 Костюм (фр.). — Б.а.]

      [*2 Пърхане, потрепване (фр.). — Б.а.]

      [*3 Сто (фр.). — Б.а.]

      [*4 Какво да се прави (фр.). — Б.а.]

      [*5 Подаръче (фр.). — Б.а.]

      [*6 Да, не е хубаво (фр.). — Б.а.]

      [*7 Хитър е бил, който е измислил този фокус (фр.). — Б.а.]

      Попитах я дали няма да ми даде още една, по-подробна среща същата вечер, тя обеща да ме изчака пред кафенето на ъгъла и добави, че през целия си малък живот не е измамила никого. Върнахме се в същата стая. Не можах да се стърпя и й казах, че е много хубавичка, а тя ми отговори скромно: „Tu est bien gentil de dire ça“*1, а после, забелязала това, което и аз бях забелязал в огледалото, отразило тесния ни Едем, а именно ужасната нежна гримаса, сгърчила устата ми, изпълнителната Моника (о, безспорно е била нимфетка навремето!) пепита дали да не избърше, avant qu'on se couche*2, слоя червило от устните си, ако поискам да я целуна. Ще поискам, разбира се. С нея си дадох воля в по-голяма степен, отколкото с всяка друга млада хетера, и в последното ми впечатление от Моника през онази нощ има нещо весело, което липсва в другите ми спомени, свързани с моя унизителен, жалък и мрачен полов живот. Изглеждаше извънредно доволна, когато й дадох петдесет франка над уговорените, след това заситни под нощния априлски ръмеж с тежкия Хумберт, поел тромаво зад крехкия й гръб. Спря се пред една витрина и произнесе с наслада „Je vais m'acheter des bas!“*3 — и не дай боже да забравя някога малкия пукащ звук от устните на тази парижанка при думата „bas“, произнесена толкова точно, че „а“-то за малко да се превърне в бойко „о“.

      [*1 Колко мило го каза (фр.). — Б.а.]

      [*2 Преди да си легнем (фр.). — Б.а.]

      [*3 Ще си купя чорапи (фр.). — Б.а.]

      Следващата ни среща се състоя на другия ден, в два и петнайсет следобед в моята квартира, но този път по-малко удовлетворителна: през нощта тя сякаш беше пораснала, бе минала в по-горен клас, на всичкото отгоре бе със силна простуда. Тъй като се заразих от нея с хрема, се отказах от четвърта среща — освен това трябваше да прекъсна нарастването на чувството, което заплашваше да ме обремени със сърцераздирателни блянове и анемично разочарование. По-добре да си останеше гладката тъпичка Моника — такава, каквато беше през тези две-три минути, когато безпризорната нимфетка прозираше през деловата млада проститутка.

      Краткото познанство с нея ми навя ред мисли, които сигурно ще се сторят доста очевидни за по-опитния читател. По обява в едно булевардно списанийце се озовах през един деен ден в канцеларията на някоя си Mlle Edith, която започна оттам, че ми предложи да си избера другарка в живота от колекцията доста формални снимки в доста омазнения албум („Regardez moi cette belle brune?“* — вече с венчална рокля). Когато отхвърлих албума и с неудобство, с усилие изложих престъпната си мечта, тя ме изгледа така, сякаш се канеше да ме натири. Обаче щом попита колко смятам да се бръкна, обеща да ме запознае с лице, което да „уреди тази работа“. На другия ден астматичка с изрисувано лице, бъбрива, вмирисана на чесън, с почти фарсов провансалски изговор и черни мустаци над лилавата устна ме поведе явно към своето свърталище и там, предварително мляснала сбраните накуп крайчета на дебелите си пръсти, за да подчертае качеството на апетитната си стока, театрално дръпна завесата, зад която се разкри явно спалнята на голямо и невзискателно семейство; на сцената обаче нямаше никого освен чудовищно охранена, мургава, отблъскващо грозна девойка най-малкото на петнайсет години, с малинови панделки в тежките черни плитки, седнала на стол и престорено залюляла плешива кукла. Когато поклатих отрицателно глава и понечих да се измъкна от клопката, сводницата се раздърдори усилено и взе да смъква мръсносинята ватирана блуза от бюста на младата великанка, а сетне, убедила се в решението ми да се махна, поиска „son argent“**. Вратата в дъното на стаята се разтвори, от кухнята излязоха двамина мъже, които явно обядваха, и се присъединиха към спора. Бяха някак разкривени, с открити вратове, чернооки; единият от тях беше с тъмни очила. Зад тях се мярнаха малко момченце и мускурливо, едва проходило кривокрако дете. Безочливо логична като в кошмар, разярената сводница посочи мъжа с очилата и заяви, че по-рано бил служил в полицията — затова по-добре да съм си развържел кесията. Приближих се до Мария (такова беше звездното й име), която по това време преспокойно бе пренесла грамадните си бутове от стола в спалнята на табуретката до кухненската маса и отново бе засърбала чорбата, а малкото дете бе вдигнало от пода принадлежащата му кукла. В порив на жалост, придаваща известен драматизъм на идиотския ми жест, мушнах парите в безразличната й ръка. Тя предаде подаръка ми на ексдетектива и ми бе разрешено да си ида.

      [* Харесва ли ви тази хубава брюнетка (фр.). — Б.а.]

      [** Своите пари (фр.). — Б.а.]

      7

      Не зная дали албумът на посредницата е бил допълнителна брънка в цветната гирлянда на съдбата — но както и да е, наскоро след това реших да се оженя. Хрумна ми изведнъж, че уравновесеният живот, домашната храна, всичките условности на брачния бит, профилактичното еднообразие на креватната дейност и — знае ли човек — бъдещото извисяване на някои нравствени ценности, на някои чисто духовни ерзаци, може пък да ми помогнат — ако не да се отърва от порочните и опасни щения, поне тихомълком да ги преодолявам. Малкото наследство, с което се сдобих след смъртта на баща си (нищо особено — той отдавна беше продал „Мирана“), комбинирано с поразителната ми, макар и малко брутална мъжка хубост, ми даде възможност с чувство на спокойна сигурност да се захвана със съответните проучвания. Огледах се внимателно и се спрях върху дъщерята на един полски доктор: добрякът ме лекуваше от сърдечна аритмия и световъртеж. Понякога играехме шах; дъщеря му ме гледаше над статива и използуваше очите ми или кокалчетата на ръцете, за да ги вкара в кубистичните глупости, които образованите госпожици рисуваха по онова време вместо праскови и овчици. Ще си позволя да повторя тихо, но ясно: бях и още съм въпреки злощастията си изключителен красавец със сдържани движения, с мека тъмна коса и някак мрачна, но поради това още по-привлекателна осанка на едрото тяло. При такава мъжественост в удобните за показване черти на субекта често се отразява нещо тежко и възпалено, свързано с необходимостта да крие нещо. Същото беше и с мен. Уви, чудесно знаех, че само да щракна с пръсти, и ще получа която и да било възрастна особа, избрана от мен; дори бях свикнал да не оказвам кой знае какво внимание на жените, страхувах се именно от това, че една или друга, ще се пльосне като сочен плод в студеното ми лоно. Ако бях тъй нареченият „среден французин“, който си пада по натруфени дами, лесно щях да намеря сред обезумелите красавици, плискащи се в моята мрачна скала, доста по-чаровно същество от моята Валерия. Но при този избор ме водеха съображения, които всъщност се свеждаха — колко късно разбрах това — до жалък компромис. Това само показва колко глупав е бил клетият Хумберт в любовта.

      8

      Макар да си казвах, че ми трябва само сублимирана pot-au-feu* и жива ножица, у Валерия ми харесваше нейната имперсонация на малко момиченце. Тя се преструваше на девойче не защото бе отгатнала моята тайна: просто такъв й бе стилът — и аз се хванах. Всъщност това момиченце наближаваше трийсетте (никога не успях да узная точната й възраст, защото дори паспортът й лъжеше) и отдавна се бе разделила с девствеността си при условия, които се променяха според настроенията на паметта й. От своя страна аз бях наивен точно така, както бива наивен човек със сексуален недостатък. Тя ми изглеждаше някак пухкава и палава, обличаше се à la gamine, щедро показваше гладките си крака, знаеше как да подчертае бялата извивка на ходилото с черните кадифени сандалки и надуваше устнички, и трепкаше с трапчинките, и се завърташе с тиролската си поличка, и тръскаше късата си светлоруса коса по възможно най-баналния начин.

      [* Обикновена супа (фр.). — Б.а.]

      След краткия обред в кметството я отведох в новата си квартира и малко я учудих, като я накарах преди началото на каквито и да било нежности да се преоблече в обикновена детска нощничка, която успях да задигна от гардероба на сиропиталището. Брачната нощ се оказа доста забавна и благодарение на усилията ми моята глупачка на съмване изпадна в истерия. Но действителността скоро излезе наяве. Изрусеният кичур скоро показа възчерното коренче; мъхът се превърна в трънчета върху обръснатата нога; подвижната влажна уста, колкото и да я тъпчех с любов, разкри жалката си прилика със съответната част от портрета на жабоподобната нейна покойна майка; скоро вместо бледото улично хлапе Хумберт Хумберт се оказа насаме с едро, дебело, късокрако, гърдесто и напълно безмозъчно женище.

      Това положение се проточи от 1935 до 1939 година. Единственото качество на Валерия бе кротостта й. Колкото и да беше чудно, това вселяваше уют в мизерната ни квартирка: две стаички, опушен изглед от единия прозорец, тухлен калкан от другия, миниатюрна кухня, вана с форма на галош, в която се чувствувах Марат, само дето си нямах белошиесто момиченце, което да ме заколи. С жена си прекарахме доста безгрижни вечери — тя тънеше в своя „Paris-Soir“, а аз работех на нестабилната масичка. Ходехме на кино, на велодрума, на боксови мачове. Нарядко се обръщах към блудкавата й плът, само в минути на крайна нужда, на крайно отчаяние. Бакалинът отсреща имаше малка дъщеричка, сянката й ме побъркваше; впрочем с помощта на Валерия все пак намирах някакви законни изходи от фантастичното си злощастие. Що се отнася до домашната кухня, двамата без уговорки се отказахме от pot-a-feu и се хранехме най-вече в тясното ресторантче с една дълга маса на rue Bonaparte, където общата покривка бе цялата във винени петна и преобладаваше чуждестранният говор. А в съседната къща антикварят бе изложил в отрупаната витрина великолепна, шарена — зелена, червена, златна и мастиленосиня — старинна американска щампа, на която имаше локомотив с гигантски комин, с големи чудновати фенери и гигантски тендер; той мъкнеше лилави вагони през бурна равнинна нощ и примесваше изобилния си черен пушек с проблясващи искри сред косматите облаци.

      Те малко се поразпръснаха. През лятото на 1939-а умря американският ми чичо и ми остави ежегоден доход от няколко хиляди долара с условието, че ще се преместя в Съединените щати и ще се заема с неговата фирма. Тази перспектива ми допадна твърде много. Чувствувах, че животът ми има нужда от някакъв потрес. И още нещо: в плюша на съпружеския уют се появиха дупчици от молец. Напоследък забелязвах, че моята дебела Валерия някак се променя — проявява странно безпокойство, понякога дори нещо като раздразнение, а това нарушаваше установения характер на персонажа, който тя трябваше да играе пред мен. Когато й съобщих, че скоро ще отплаваме за Ню Йорк, тя се умърлуши и се умисли. Досадно дълго вадихме документи. Оказа се, че има глупашки нансенов паспорт и швейцарското поданичество на мъжа й, кой знае защо, никак не ускоряваше нейната виза. Обяснявах си с висенето по опашки в полицейското управление и с разни други неприятности нейното отпуснато и неотзивчиво настроение, което никак не се повлияваше от описанията ми на Америка, страната на розовите дечица и на грамадните дървета, където животът ще бъде толкова по-хубав, отколкото в скучния сив Париж.

      Една сутрин (книжата й почти бяха вече готови) тъкмо излизахме от някакво официално здание и изведнъж съзирам, че клатушкащата се до мен Валерия почва енергично и безмълвно да тръска глава като болонка. Отначало не й обърнах никакво внимание, но сетне попитах защо смята, че има нещо вътре. Тя ми отговори (превеждам от нейния френски превод на някаква славянска баналност): „В моя живот има друг човек.“

      Да обяснявам ли, че на един съпруг не могат да се харесат такива думи. Признавам си, мен ме поразиха. Да я пребия веднага тук, на улицата — както би постъпил всеки почтен еснаф, — нямаше възможност. Годините потискани страдания ме бяха научили на свръхчовешко самообладание. Затова набързо се качих с нея в таксито, което от известно време подканващо пълзеше до нас покрай тротоара, и в това сравнително усамотение спокойно й предложих да обясни дивашките си думи. Душеше ме разрастващ се бяс — о, не защото изпитвах каквито и да било нежни чувства към панаирджийската фигура, наричана мадам Хумберт, но защото никой освен мен нямаше правото да решава проблемите на законните и незаконните съвкупления, а изведнъж Валерия, моята фарсова съпруга, нахално се кани да се разпорежда по свое усмотрение с моите удобства и с моята съдба. Настоях да ми назове любовника си. Повторих въпроса; тя обаче не прекъсна клоунските си брътвежи колко била нещастна с мен и колко искала веднага да се разведе. „Mais qui est-ce?“* — изкрещях най-сетне, като стоварих юмрук върху коляното й, а тя, без да й мигне окото, се ококори насреща ми, като че отговорът е толкова ясен, та няма нужда от обяснения. Сетне бързо вдигна рамене и посочи с пръст месестия тил на шофьора. Той спря пред малко кафене и се представи. Не мога да си спомня смехотворното му фамилно име, но го виждам съвсем ясно след толкова години — набит руснак, някогашен полковник от бялата армия, с бухнали мустаци и ниско подстриган: (Доста хиляди такива като него се занимаваха с този глупашки занаят из Париж.) Седнахме на маса, белогвардеецът поръча вино, а Валерия, като сложи мокра салфетка върху коляното си, продължи да приказва — по-скоро в мен, отколкото с мен: в този величествен съд тя сипеше думите с такава неудържимост, каквато не бях подозирал, че може да има, час по час избухваше със залпове от полски или руски фрази към невъзмутимия си любовник. Положението се очертаваше абсурдно и стана още по-абсурдно, когато таксиджията, полковник с усмивка на стопанин, възпря Валерия и взе да развива своите измишльотини и премишльотини. С отвратителния си френски набеляза света от любов и труд, в който се канеше да встъпи ръка за ръка с мъничката си женичка. Тя този път се зае с външността си, както седеше между него и мен; взе да маже издутите си устнички, закълва с пръстчета (като при това си утрои брадичката) блузката отпред и така нататък, а той междувременно говореше за нея, но така, че тя сякаш не беше с нас, сякаш тя беше сиротно детенце, което за собственото му добро сега прехвърлят от един мъдър попечител при друг, още по-мъдър; и макар че изпитваният от мен безпомощен гняв да преувеличаваше и изопачаваше може би впечатленията, мога да се закълна, че полковникът преспокойно се съветваше с мен по такива въпроси като нейната диета, менструации, гардероб, книги, които вече е прочела или трябва да прочете. „Струва ми се — мълвеше той, — ще й хареса „Жан Кристоф“ — вие как мислите?“ О, той бе същински литературовед, този господин Таксович.

      [* Но кой е той? (фр.) — Б.а.]

      Сложих край на бръмченето му с това, че предложих на Валерия веднага да събере жалките си партакеши, при което пошлякът полковник галантно заяви, че на драго сърце лично ще ги пренесе в колата си. Като се върна към служебните си задължения, той пое с Хумбертови, мосю и мадам, към дома им, през целия път Валерия приказва, а Хумберт Страховити вътрешно обсъжда с Хумберт Кротки кого именно да убие Хумберт Хумберт — нея ли или нейния любим, или пък и двамата, а може би никого. Помня, веднъж бях взел пистолета, който принадлежеше на един приятел състудент през младежкото време от живота ми (май не споменах за това време, но няма значение), когато лелеех мисълта да се насладя на малката му сестричка (необикновено лъчиста нимфетка с голяма черна панделка) и сетне да се застрелям. Този път се питах дали заслужава Валечка (както я наричаше полковникът) да бъде застреляна, удушена или удавена. Тя имаше много чувствителни ръце и крака и реших просто да й причиня ужасна болка, когато останем насаме.

      Но не би. Валечка — проляла до това време потоци сълзи, оцветени с размазаната дъга на козметиката й — се зае да тъпче вещи в един сандък, два куфара и разпадащ се кашон и желанието да обуя алпийски обуща и засилен да я ритна в задника бе, разбира се, неосъществимо, докато проклетият полковник се навърташе наблизо. Не че той се държеше безочливо или нещо от този род: напротив, той се държеше (сякаш от странична сцена на театъра, в който ме бяха въвлекли) старосветски деликатно и учтиво, при което съпровождаше всяко свое движение с неправилно произнасяни извинения (же деманд пардон… еске же пуи…*) и се извръщаше много тактично, докато Валечка събираше розовите си гащички от въжето в банята; мръсникът обаче сякаш едновременно се озоваваше навсякъде, приспособяваше снагата си към анатомията на жилището, четеше моя вестник в моето кресло, развързваше въжето, свиваше си цигара, броеше чайните лъжички, посещаваше тоалетната, помагаше на своята уличница да увие сешоара (подарък от баща й) и изнасяше навън нейните парцалаци. Аз бях подпрял едно бедро върху прозоречния перваз, бях скръстил ръце и издъхвах от скука и бяс. Най-сетне и двамата излязоха от разтрепераното жилище — вибрацията на вратата, затръшната от мен, дълго трептя във всеки мой нерв, което едва ли заменяше заслужения шамар по бузата, който тя би си отнесла на екрана по всичките правила на сегашните филми. Като играех недодялано своята роля, влязох в банята да видя дали не са отмъкнали английския ми одеколон; не, не бяха го отмъкнали; но забелязах с тръпка на злобно отвращение, че бившият царски съветник, който докрай бе опразнил пикочния си мехур, не бе пуснал водата. Тази тържествена локва от гостуваща урина с разпаднал се в нея мокър тъмножълт фас ми се стори страхотно оскърбление и се огледах обезумял за оръжие. Всъщност вероятно не друго, а руската еснафска учтивост (примесена сигурно с нещо азиатско) бе подтикнала милия полковник (Максимович! — фамилното му име изведнъж се отърколи обратно към мен), много наперен човек като всички руснаци, за да се облекчи с прилична беззвучност, се бе постарал да не подчертае малките размери из чуждата квартира чрез спускането на гръмогласен водопад върху собствената си заглушена струйка. Но тогава не се досетих за тези неща, а ръмжах от ярост и търсех из кухнята нещо по-масивно от метлата. Изведнъж зарязах всичко и се втурнах навън с героичното намерение да го нападна, като разчитах на юмруците си. Въпреки силата си изобщо не съм боксьор, а ниският, но плещест Максимович бе сякаш излят от желязо. Пустата улица, на която заминаването на жена ми не бе отпразнувано по никакъв начин освен от блещукащото в калта копче, имитиращо скъпоценен камък (тя го бе изпуснала, след като го пази безсмислено три години в счупена кутийка), вероятно спаси носа ми от разкървяване. Няма значение: след време бях отмъстен. Един човек от Пасадина ми каза веднъж, че мисис Максимович, с моминско име Зборовска, умряла при раждане през 1945 година. По някакъв начин с мъжа си попаднала от Франция в Калифорния; там цяла година срещу прекрасно заплащане; двамата били обекти на опита, който провеждал неизвестен американски етнолог. Целта била да се установят човешките реакции (индивидуални и расови) при хранене само с банани и фурми и постоянно пребиваване на четири крака. Моят осведомител, доктор по професия, ми се закле, че е видял с очите си и двамата — закръглената Валечка и нейния полковник, по онова време побелял и също много надебелял — да лазят прилежно по лъснатия паркет през всички ярко осветени помещения (в едното били плодовете, в друго — водата, в трето — постелките и т.н.) в компанията на още няколко други наемни четирикраки, събрани от бедните и беззащитни слоеве. Тогава опитах да намеря в антропологичните списания резултатите от тези опити, но явно още не бяха публикувани. Разбира се, тези научни плодове трябваше да узреят напълно. Надявам се, че отчетът ще бъде илюстриран с хубави снимки, когато се появи, но едва ли затворническите библиотеки получават подобни научни трудове. Тази, която съм принуден сега да използувам, е прекрасен пример за нелепия еклектизъм, по който се подбират книгите в подобни учреждения. Разбира се, има Библия, разбира се, има и Дикенс (старото многотомно издание на Дилингъм, Ню Йорк, MDCCCL XXXVII); има и Детска енциклопедия (в която се срещат доста мили снимки на слънчевокоси гърлскаути по шорти), има и криминалния роман на Агата Кристи „Предизвестено убийство“; но освен това се намират и такива боклуци като „Бродяга в Италия“ от Пърси Елфинстън, автора на „Отново Венеция“, Бостън, 1868, и сравнително новия „Who's Who in the Limelight“** — изброени актьори, режисьори, драматурзи и снимки на статични сцени. Докато вчера преглеждах последната от споменатите книги, бях възнаграден с едно от тези ослепителни съвпадения, които логикът не понася, но поетът обожава. Преписвам по-голямата част от страницата.

      [* Моля за извинение… дали може… (фр.) — Б.а.]

      [** „Кой какъв е в светлината на рампата“ (англ.). — Б.а.]

      Роланд Пим. Роден в Лънди, Масачусетс, 1922. Получил сценично образование в Елсинорския театър, Дърби, Ню Йорк. Дебютира в „Изгрялото слънце“. Сред многобройните други пиеси, в които е играл, са: „В съседния квартал“, „Девойката в зелено“, „Разменените съпрузи“, „Странната гъба“, „На косъм“, „Джон Лъвли“, „Сънувах те“.

      Клер Куилти. Американски драматург. Роден в Оушън сити, Ню Джърси, 1911. Завършил Колумбийския университет. Започва работа в търговията, но по-късно пише пиеси. Автор на „Малката нимфа“, „Дамата, която обичаше светкавицата“ (заедно с Вивиан Даймър-Блок), „Тъмни години“, „Странната гъба“, „Любовта на бащата“ и други. Заслужават внимание многобройните му пиеси за деца. „Малката нимфа“ (1940) е играна по време на турне от 14 000 мили и 280 пъти в провинцията, преди да стигне до Ню Йорк. Любими развлечения: полуспортни автомобили, фотография, домашни животни.

      Долорес Куайн. Родена през 1882 г. в Дейтън, Охайо. Изучава сценично изкуство в Американската академия. Дебютира в Отава през 1900 г. Дебютът й в Ню Йорк е през 1904 година в „Не разговаряй с непознати“. Оттогава играчка в еди-кои си пиеси…

      Каква безпомощна мъка ме разкъсва само от името на моята мила любов дори тук, при появата на някаква гнусна дърта комедиантка! Нали и тя можеше да стане актриса! Родена през 1935, участвува (впрочем съзирам в предишния пасаж, в края, допусната грешка — не, не я поправяйте, уважаеми издателю) в „Убитият драматург“. Куайн-Швайн. Уби ти Куилти. О, Лолита моя, сега мога да си играя единствено с думите.

      9

      Разтакаването около развода ме накара да отложа заминаването и мракът на още една Световна война вече бе обгърнал земното кълбо, когато след скучната зима в Португалия, където се разболях от пневмония, най-сетне достигнах бреговете на Америка. В Ню Йорк на драго сърце приех предлаганата от съдбата лека служба: тя се състоеше най-вече в измислянето и редактирането на парфюмерийни реклами. Приветствувах повърхностния й характер и псевдолитературния й привкус, подкарах я както и когато се случи. От друга страна, новият, създаден през войната нюйоркски университет ме увещаваше да довърша моята сравнителна история на френската литература. Първият том ми отне две години, при това с работен ден по-малко от петнайсет часа. Когато се връщам към този период, го виждам точно разделен на обширна светлина и на тясна сянка: светлината се отнася до радостните издирвания из чертозите на библиотеките; сянката — към терзаещите ме желания, към безсънните нощи, накратко, към това, за което вече говорих достатъчно. Читателю, ако вече ме познаваш, лесно ще си представиш колко усърдно дебнех из прашната жега — уви, все отдалеч — нимфетките из Централния парк и колко ми бяха отвратителни декоративните, дезодорирани секретарки и канцеларистки, с които един от колегите шегаджии се мъчеше да ме съблазни. Ще прескочим тези неща. Гибелно изтощение на душевните сили ме отведе в санаториум за година и половина; отново си подхванах работата — и скоро пак се разболях.

      Единствено бодрият живот на въздух ми обещаваше оздравяване. Любимият ми доктор, чаровен циник с къса тъмна брадичка, ме запозна с брат си, който се готвеше да поведе експедиция към крайполярните области на Канада. Бях включен в нея като „наблюдател на психическите реакции“. От време на време споделях (впрочем не твърде успешно) е двамина млади ботаници и един стар дърводелец пухкавата ни специалистка по хранене, докторката Анита Джонсън — скоро я отпратиха със самолета, за което си спомням с удоволствие. Целта на експедицията не ми беше много ясна. Ако се съди по многобройните метеоролози в нея, човек би си помислил, че преследваме до бърлогата му (явно някъде около Острова на Уелския принц) блуждаещия и колеблив северен магнитен полюс. С помощта на канадците една от групите основа метеорологична станция на Пиеров нос и на Мелвилски зунд. Друга, също заблудена група, събираше планктон. Трета изучаваше връзката между туберкулозата и тундрата. Бърт, филмов фотограф, много несигурен в себе си тип, с когото по едно време ме караха да върша физически труд (и той като мен имаше психически затруднения), ме уверяваше, че „големите хора“ в нашата експедиция, истинските й ръководители, които никога не видяхме, искали да проверят как се отразява затоплянето на климата върху кожата на полярната лисица.

      Живеехме в сглобяеми къщички сред предкамбрийски гранитен свят. Мъкнехме камари багаж — комплект Reader's Digest*, машина за сладолед, химически клозети, цветни хартиени шапки за отпразнуване на Коледа. Учудващо добре се възстанових въпреки неописуемата пустота и житейската скука. Заобиколен от унилата арктична растителност — дребни ракити, лишеи, — пронизан и както предполагам, пречистен от свирещия вятър, сядах понякога на морена под съвсем прозрачното небе (през което обаче не прозираше нищо важно) и се чувствувах странно отчужден от своето „аз“. Закръглените лъщящи дребни ескимоски с личица на морски свинчета, вмирисани на риба и с отблъскващо гарвановочерна права коса, дори ми бяха по-неприятни от Джонсън. Из арктическите области не се въдят нимфетки.

      [* Сборници разкази (англ.). — Б.а.]

      Предоставих на по-сведущите да анализират дрейфуващите ледове, друмлините, гремлините, кремлините, известно време се мъчих да записвам това, което простодушно вземах за „психически реакции“ (забелязах например, че при северното слънце сънищата са оцветени ярко, същото потвърди моят приятел фотографът). Освен това трябваше да разпитвам различните си другари за какво ли не, например: за носталгията, страха от непознати животни, гастрономичните и половите щения, любимите развлечения, любимите радиопрограми, промените в начина на мислене и тъй нататък. Толкова ни дотегна, че зарязах тези глупости — и чак в края на двайсетмесечната ми „крайполярна каторга“ (както шеговито се изрази единият от ботаниците) насвятках измислен от край до край и много колоритен рапорт; любопитният читател ще го намери отпечатан в „Annals of Adult Psychophysics“* от 1945 или 1946 година, а също и в годишник „Arctic Explorations“**, посветен на нашата експедиция, която, ще отбележа накрая, всъщност нямаше нищо общо с медните руди на остров Виктория и тям подобни дреболии, както по-късно научих от добродушния ми лекар, защото истинската цел на експедицията била, както се казва, от „поверително“ естество и затова само ще добавя, че каквато и да е била тази цел, тя беше постигната.

      [* „Хроники на психофизиката на възрастните“ (англ.). — Б.а.]

      [** „Полярни изследвания“ (англ.). — Б.а.]

      Читателят със съжаление ще узнае, че наскоро след завръщането си в цивилизования свят отново се наложи да се боря с помрачаването на разума си (ако това жестоко определение може да се употреби за меланхолията и чувството на непоносимо изтощение). Дължа пълното си оздравяване на откритието, което направих по време на лечението си в един много скъп санаториум. Намерих източник на здравословно забавление в разиграването на психиатрите, като хитро се съгласявах с тях, без те да забележат, че зная всичките им професионални номера и за тяхно удобство си измислям пророчески сънища в чисто класически стил (които караха тези ловци на сънища да сънуват и нощем да скачат от леглото с вик), дразнех ги с фалшиви спомени за уж издебнати „изконни сцени“ на родителското съжителство и не ги оставях дори приблизително да се досетят какво е истинското нещастие на техния пациент. Като подкупих сестрата, докопах архивите на лечебницата и там развеселен намерих фишове, които ме наричаха „потенциален хомосексуалист“ и „абсолютен импотент“. Това развлечение толкова ми хареса и въздействието му се оказа толкова, благотворно, че останах месен след оздравяването си (при което чудесно спях и се тъпчех с апетита на ученичка). След това си предписах още една седмица единствено заради удоволствието да си премеря силите е могъщия нов професор, емигрант, или Ди Пи (от „Деменсия Прекокс“), много прочут, известен с това, че можел да накара болния да повярва, че е присъствувал на собственото си зачеване.

      10

      След излизането от болницата реших да си намеря селце в Нова Англия или някое одрямано градче (тополи, бяла черква), където да прекарам литературно лято, като поминувам със сандъка натрупани бележки и се къпя в близкото езеро. Работата върху учебника започна наново да ме увлича; по онова време бях намалил до минимум участието в чичовите миризливи води.

      Един от някогашните негови служители, издънка от почтен род, ми предложи за няколко месеца извънградската къща на обеднели свои роднини на име Мак Ку*, там можело да наема горния етаж, на който до смъртта си живеела тихо и кротко старата им леля. Каза, че имали две дъщери, едната съвсем мъничка, а другата на дванайсет години, и прекрасна градина близо до прекрасно езеро, а аз казах, че това обещава съвсем съвършено лято.

      [* Всички транскрипции са сверени с двата варианта на романа — и на руски, и на английски. — Б.р.]

      Разменихме писма и убедих господин Мак Ку, че не мърся из ъглите. Нощта във влака беше фантастична: мъчех се с всички възможни подробности да си представя тайнствената нимфетка, която ще обучавам на френски и ще галя по хумбертски. На миниатюрната гаричка, където се озовах с новия си куфар, не ме посрещна никой. Телефонирах, но никой не вдигна. След известно време обаче в единствения хотел на зелено-розовия Рамсдейл се появи умърлушен и мокър Мак Ку с новината, че къщата му току-що изгоряла до основи — може би поради пожара, който по същото време пламтя цялата нощ в жилите ми. Мак Ку обясни, че жена му с дъщерите заминала със семейния автомобил за някакъв техен чифлик, но че приятелката на жена му, госпожа Хейз, прекрасна жена, която живее на Лоун Стрийт 342, е готова да ми даде стая. Старицата, която живеела точно срещу госпожа Хейз, дала на Мак Ку лимузината си, допотопна бричка с правоъгълен таван, карана от весел негър. Помислих си, че щом е изчезнала единствената причина за идването ми именно в Рамсдейл, новата предложена ми квартира е просто дивотия. Какво ме засягаше, че му предстояло наново да си вдига къщата — сигурно тя е била добре застрахована. Изпитвах раздразнение, разочарование и досада, но нали бях учтив европеец, се съгласих да ме откарат на Лоун Стрийт с тази погребална лимузина, пък и освен това усещах, че в противен случай Мак Ку ще измисли някакъв още по-сложен начин да ме ангажира. Той заситни, а моят шофьор поклати глава, леко усмихнат. Из пътя вече се заричах да не остана в Рамсдейл, в никакъв случай и да излетя още същия ден за Бермудските или Бахамските острови. Съвсем наскоро по гръбнака ми трепетно преминаваха сладостни възможности, свързани с цветните картички на морските курорти, и право да си кажа, именно Мак Ку рязко ме отвлече от тези планове с добронамереното си, но, както се оказа, абсолютно невъзможно предложение.

      Впрочем във връзка с рязкото отвличане: за малко да прегазим едно досадно крайградско куче (от тези, които правят засади на автомобилите), щом завихме по Лоун Стрийт. Провидя се къщата на Хейзови — дъсчена, варосана, ужасна, потъмняла от старост, по-скоро сива, отколкото бяла, — от този род жилища, в които знаеш, че вместо душ ще намериш клизмен маркуч, нахлузен върху крана в банята. Дадох бакшиш на шофьора с надеждата, че веднага ще се махне — тъкмо незабелязано да се изхлузя обратно към хотела, да си взема куфара; той обаче пристана пред отсрещната къща, от верандата, на която го викаше старата мис Визави. Къде да се дявам? Натиснах звънеца.

      Чернокожа камериерка ми отвори и ме остави да стоя на черджето, а тя изхвърча до кухнята, където нещо гореше или по-точно загаряше.

      Антрето бе украсено с грозд звънчета за врата, белооко дървено страшилище мексиканско производство за туристи и Ван Гог („Арлезианка“) — баналния галеник на изисканата част от буржоазната класа.

      Открехнатата вдясно врата разкриваше кътче от гостната с други мексикански глупости в остъкления шкаф и с раиран диван до стената. Пред мен в дъното на антрето имаше стълбище и докато си бършех челото с кърпата (едва сега си дадох сметка колко е горещо), втренчен в случайно попаднал ми предмет — стара сивкава топка за тенис върху дъбов пътен сандък, — от горната площадка се зачу контраалтовият глас на госпожа Хейз, която, наведена през парапета, мелодично ми отправи въпроса „Господин Хумберт ли е?“, придружен с малко цигарена пепел. После самата дама (сандали, тъмночервен панталон, жълта копринена блузка, правоъгълно лице — почти в този ред) слезе по стъпалата, като още почукваше цигарата с показалец.

      Май веднага ще опиша госпожа Хейз, за да приключа с нея. Клетата дама бе на трийсет и пет години, имаше гладко чело, оскубани вежди и съвсем елементарни, макар и доста привлекателни черти от типа, който може да се определи като слаб разтвор на Марлен Дитрих.

      Потупвайки с длан бронзовия изкуствен кок на тила, тя ме поведе към гостната, където говорихме минута за изгорялата къща на Мак Ку и за предимствата на живота в Рамсдейл. Дръпнатите й аквамаринени очи имаха навика да обгръщат целия събеседник, но прилежно избягваха очите му. Усмивката й се свеждаше до въпросителното излитване на едната вежда; докато говореше, тя сякаш развиваше пръстените на тялото си, конвулсивно се насочваше от дивана към трите пепелника в камината (в която имаше кафява огризка от ябълка); сетне наново се облягаше, подвила крак под себе си. Явно бе от жените, чиито полирани думи могат да отразят дамски читателски кръжец или дамски кръжец за бридж, но душата не могат да отразят; жените, лишени напълно от чувство за хумор, всъщност напълно безразлични към тези десет-дванайсет теми за салонен разговор, които са им достъпни, но твърде придирчиви към правилата на разговора, през слънчевия целофан, на който ясно избиват стаени, потискани и немного апетитни неща. Напълно' разбирах, че ако поради някакво невероятно стечение на условията се окажех неин квартирант, тя методично би се заловила да ме превръща в това, което си представя под думата „квартирант“ — и щях да бъда въвлечен в една от скучните любовни истории, които познавах толкова добре.

      Впрочем в никакъв случай нямаше да остана там. През ум не би ми минало, че бих заживял щастливо в къща, където на всеки стол е захвърлено опърпано списанийце и където долнопробно се смесва комедията на „функционалната“ съвременна мебел с трагедията на вехтите люлеещи се столове и нестабилни масички с мъртви лампи по тях. Мадам ме поведе нагоре и наляво към „моята“ стая. Огледах я през мъглата на отказа си, но въпреки тази мъглявина забелязах над „моя“ креват репродукция от „Кройцерова соната“ на Рене Прине. А тя наричаше „полуателие“ тази слугинска бърлога. Вън оттук, веднага се махай, си крещях мислено, като се преструвах, че обмислям сведената до смешен минимум цена, която хазайката ми искаше с мечтателна и заплашителна надежда за пълен пансион.

      Старовремската ми учтивост обаче удължи изтезанието. През площадката на стълбището минахме отдясно („Тук живея аз, а тук — Ло“ — вероятно слугинята, си помислих аз) и квартирантът любовник, твърде изтънчен мъж, едва сдържа потръпването си, когато му бе показана единствената баня в къщата — всъщност дупка (между площадката и стаята на вече споменатата Ло), в която безформено мокро пране висеше над съмнителна вана, белязана с въпросителния знак на останал в нея косъм; там ме посрещна предвидената от мен гумена змия и друг предмет, доста сходен с нея: мъхесто розова претенциозна калъфка за клозетната дъска.

      „Виждам, че впечатлението ви не е много благоприятно“ — каза моята дама, като за миг положи длан върху ръкава ми. Хладнокръвната й предприемчивост (нещо като „спокойна грация“ в прекомерна доза) се съчетаваше у нея с някаква свенливост и тъга, поради което особеното й внимание към избора на думите изглеждаше неестествено като интонациите на преподавател по дикция. „Да си призная, къщата ми не е много спретната — продължи милата обречена клетница, — но ви уверявам (очите й се плъзнаха по моите устни), тук ще се чувствувате добре, дори много добре. Хайде да ви покажа трапезарията и градината.“ (Последното бе произнесено по-оживено, сякаш примамливо ми махна с глас.)

      Последвах я без желание отново към долния етаж; минахме през антрето и през кухнята, която се намираше в дясната част на къщата, пак там бяха трапезарията и гостната (а вляво от антрето, под „моята“ стая, нямаше нищо освен гараж). В кухнята набитата млада негърка избъбри, като сваляше лаченочерната си чанта от ръчката на вратата към задния вход: „Сега вече да си вървя, мисис Хейз.“ — „Добре, Луиза — с въздишка отговори жената. — Ще ви платя в петък.“ Минахме през малко помещение за съдините и хляба и се озовахме в трапезарията до гостната, на която преди малко се бяхме любували. Забелязах бяло чорапче на пода. Госпожа Хейз изпъшка недоволно, наведе се в движение и го хвърли в някакъв шкаф. Огледахме набързо махагоновата маса с фруктиера по средата, в която нямаше нищо освен една още лъскава костилка от слива. Междувременно напипах в джоба си разписанието на влаковете и незабелязано го измъкнах, за да го прегледам при първа възможност. Вървях все още след госпожа Хейз през трапезарията, когато в дъното внезапно пламна зеленина. „Ето верандата“ — пропя моята водачка и сетне без никакво предупреждение под сърцето ми набъбна синя морска вълна и от камъшовата рогозка на верандата, от слънчевия кръг, полугола, коленичила, се извърна към мен на колене моята ривиерска любов и ме погледна внимателно над тъмните очила.

      Беше същото дете — същите тънки рамене с меден тен, същият копринен, гъвкав, гол гръб, същата руса коса. Черна кърпа на бели капки около тялото й скриваше от остарелите ми горилски очи — но не от погледа на младата ми памет — полуразвитите гърди, които тъй бях галил през онзи безсмъртен ден. И като приказна дойка на младата принцеса (изгубила се, отвлечена, намерена, облечена в цигански дрипи, през които голотата й се усмихва на краля и на нейните издирвачи) познах тъмнокафявата бенка на хълбока й. Със свещен ужас и омая (кралят ридае от радост, тръбите тръбят, дойката е пияна) отново, видях чаровния хлътнал корем, върху който бяха спирали моите устни, запътени на юг, тези момчешки бедра, върху които бях целувал назъбения отпечатък от ластика на банския — през онзи безумен, безсмъртен ден при Розовите скали. Преживеният оттогава четвърт век се стесни, образува трепетно острие и се стопи.

      Извънредно трудно е да изразя с нужната сила този взрив, този трепет, този тласък на страстно узнаване. В пронизания от слънце миг, през който погледът ми успя да пропълзи по коленичилото момиченце (то примигваше над строгите черни очила — о, малки Herr Doktor, на когото е било съдено да ме излекува от всички болежки), докато минавах покрай нея под булото на зрелостта (в образа на снажен мъжествен красавец, на екранен герой), вакуумът на душата ми успя да всмуче всички подробности на яркия й чар и да ги сравни с чертите на умрялата ми любима. По-късно, разбира се, тя, тази nova, тази Лолита, _моята_ Лолита, щеше напълно да затъмни своя прототип. Само се мъча да подчертая, че откровението на американската веранда бе само последица от „крайморското княжество“ през многострадалното ми момчешко време. Всичко между тези две събития се свеждаше до низ от слепи лутания, заблуди и измамни зачатъци на радост. Всичко общо между тези две същества ги сливаше ведно за мен.

      Впрочем нямам никакви илюзии. В гореказаното моите съдии ще съзрат само преструвките на луд, просто любител на le fruit vert*. В края на краищата ми е все едно. Зная само, че докато Хейзица и аз слизахме по стъпалата към стаилата дъх градина, коленете ми бяха като отражение на колене в разлюляна вода, а устните ми — същински пясък.

      [* Зелен плод (фр.). — Б.а.]

      „Видяхте моята Ло — произнесе тя, — а ето и моите кремове.“

      „Да — казах аз, — да. Те са дивни, дивни, дивни.“

      11

      Експонат Номер две — бележник с черна корица от изкуствена кожа, годината (1947) е щампована със златни цифри стъпаловидно в горния ляв ъгъл. Описвам това елегантно изделие на фирмата Бланк Бланктън, Масач, все едно че е пред мен. А всъщност то беше унищожено преда пет години и това, което разглеждам сега (благодарение на любезната Мнемозина*, която го е запазила), е само мигновено въплъщение, крехко пиле от гнездото на феникса.

      [* Богиня на паметта в древногръцката митология, майка на деветте музи. — Б.пр.]

      Яснотата, с която си спомням своя дневник, се дължи на това, че го писах два пъти. Отначало в бележник голям формат е перфорирани листове, там записвах с молив и много пъти зачерквах и поправях; преписах всичко с известни съкращения съвсем ситно и с най-сатанинския си почерк в черното бележниче.

      Трийсети май е обявен официално за Постен ден в Ню Хампшир, но в Каролина например не е така. През 1947 година този ден поради ширещата се зараза от тъй наречената „стомашна инфлуенца“ рамсдейлското кметство затвори училищата и обяви началото на лятната ваканция. Наскоро преди това се бях настанил в къщата на Хейзови и дневничето, с което се каня сега да запозная читателя (както шпионинът предава наизуст съдържанието на глътнатото от него донесение), обхваща по-голямата част от юни. Читателят може да провери бележките ми за характера на времето чрез броевете на местния вестник от 1947 година.

      _Четвъртък._ Много е горещо. От удобния си наблюдателен пункт (прозореца на банята) видях как Долорес събира прането в градината сред ябълковозелената светлина от другата страна на къщата. Излязох навън, уж че се разхождам. Тя беше с карирана риза, син каубойски панталон и гуменки. Всяко нейно движение сред облите слънчеви петна докосваше най-скритите и чувствителни струни на моята долна плът. Малко по-късно тя седна при мен на последното стъпало пред задния вход, взе да събира дребни камъчета от земята около ходилата си — остри, остри камъчета, — с тях и парче от бутилка за мляко, прилично на устни на ръмжащо животно — и да замерва една консервена кутия. „Дзън.“ Втори път не можеш, не можеш — ама че безумно изтезание, — не можеш улучи втори път. „Дзън.“ Чудесна кожа, нежна и с тен, без никакъв недостатък. Сладоледът със сироп предизвиква обрив: твърде изобилното отделяне от мастните жлези, които хранят фоликулите на кожата, води до дразнене, а последното отваря пътя на заразата. Но нимфетките, макар да се тъпчат до отмала с всякакви тлъсти храни, никога нямат пъпчици. Боже, какво изтезание — този атлазен отблясък на слепоочието, който преминава в яркоруса коса! А тази костица, потрепваща отстрани върху напрашения глезен…

      „Дъщерята на мистър Мак Ку ли? Джени Мак Ку? Ах — ужасна грозотия! И подлярка. И куца. За малко да умре от детски паралич.“

      „Дзън.“ Бляскава щриховка от косъмчета върху ръката под лакътя. Когато стана да внесе прането, проследих отдалеч с обожаващ поглед избелялата отзад синева на навития и панталон. Г-жа Хейз преспокойно израсна от средата на поляната с кодака си като фалшиво дърво на факир и след някакви светлосенчести грижи — тъжен поглед нагоре, доволен поглед надолу — си позволи да снеме седналия на стъпалата смутен Humbert le Bel.

      _Петък._ Видях как тръгна нанякъде с Роуз, тъмнокосата си приятелка. Защо толкова чудовищно ме вълнува детската й — нали е просто детска — походка? Да анализираме. Малко тежко отпуска пръсти. Личи нещо разхайтено в цялото движение на краката й под коленете. Едва забележимо тътрене. Всичко това безкрайно младо, безкрайно разпуснато. Но Хумберт Хумберт е дълбоко потресен и от жаргона на малката, и от резкия й висок глас. Малко по-късно дочух как кряскаше на Роуз през оградата разни грубиянски глупости. Всичко това отекваше в мен в дрънчащ нарастващ ритъм. Пауза. „Аз се прибирам, малката.“

      _Събота_ (На това място авторът може нещо да е променил.) Зная, че писането на този дневник е безумие, но ми доставя странно пронизващо удоволствие; и кой ли — освен любеща съпруга — би разшифровал микроскопичния ми почерк? Искам да обясня разридан, че сега моята Л. се пече на откритата веранда, но уви, майка й и някакви други дами непрекъснато витаят около нея. Разбира се, мога да седна там на люлеещия се стол и да се преструвам, че чета. Обаче реших да си остана в стаята поради опасението, че ужасната, лудешка, смехотворна и жалка треска, която ме раздрусва целия, ще избие през опита да придам нещо като безгрижен вид на появата си.

      _Неделя._ Маранята на жегата е все още с нас; каква благодатна неделя! Този път заех стратегично положение навреме с дебелия неделен вестник и новата си лула в люлеещия се стол на верандата. Уви, тя дойде заедно с майка си. Бяха по черни бански от две части и нови като лулата ми. Моето сладурче, моята гълъбичка се спря за минута до мен — поиска страниците с хумора — и ме облъхна почти като другата, ривиерската, но по-интензивно, с примес на нещо грапаво — това бе зноен полъх, веднага раздвижил мъжката ми сила; но тя вече бе издърпала най-вкусната част от вестника и се отпусна върху черджето до тюленообразното си мамче. Там моята хубавица легна по корем и разкри пред мен, пред несметните ми очи, зейнали в зрящата ми кръв, повдигнатите си плешки, прасковения мъх покрай хлътналия гръбнак, облите издатини на стегнатото в черно тясно задниче и плажното опако на детските си бедърца. Третокласничката мълчаливо се наслаждаваше на зелено-червено-сините серии от рисунки. По-чаровна нимфетка не е сънувал никога зелено-червено-синият Приап. С пресъхнали устни, загледан в нея през разноцветните светлинни слоеве, събрал във фокус целия си копнеж и с бавно полюшване, скрит зад вестника, знаех, че ако се съсредоточа както трябва върху това възприятие, веднага ще достигна най-високата точка на просяшката си наслада. Както хищникът предпочита шаващата жертва пред неподвижната, исках обаче това осакатено тържество да съвпадне с някое от разнообразните движения, които нарядко правеше четящото момиченце — почесваше се по гръбнака и показваше леко притъмнената си подмишница, но дебелата Хейз внезапно развали всичко, като се обърна към мен и поиска огънче, след което завърза празен разговор за шарлатанския роман на някакъв известен пройдоха.

      _Понеделник._ Deleotatio morosa.*

      [* Скръб (лат.). — Б.пр.]

      „Прекарвам аз мъчителните дни в униние и скръб…“

      Ние (майчето Хейз, Долорес и аз) след закуска трябваше да заминем за Очиларското езеро и там да се къпем и да се излежаваме на пясъка; но седефеното утро се изроди в дъждовен следобед и Ло вдигна скандал.

      Установено е, че средната възраст на половото съзряване при момичетата в Ню Йорк и Чикаго е тринайсет години и девет месеца; индивидуално тази възраст се колебае между десет (и по-малко) и седемнайсет. Малката Вирджиния още не била навършила четиринайсет, когато я обладал Едгар. Той й давал уроци по алгебра. Представям си. Те прекарали медения месец в Санкт Петербург на западното крайбрежие на Флорида, „Мосю По-по“, както един от учениците на Хумберт Хумберт в парижкия лицей наричаше поета По.

      Притежавам всичките черти, които според експертите по сексуалните интереси на децата пораждат съответен отклик у момиченцата: чисто очертана долна челюст, мускулеста китка на ръката, нисък глас, широки рамене. Освен това, както казват, приличам на някакъв или актьор, или гъгньо с китара, обожаван от Ло.

      Вторник. Ръми. Никакви езера (само локви). Мамчето замина на покупки. Знаех, че Ло е някъде наблизо. Чрез скрити маневри я спипах в спалнята на майка й. Пред огледалото издърпваше с пръсти клепача си да го отърве от прашинката, която беше влязла в лявото й око. Карирана рокличка. Макар че обожавам този неин опияняващ кестенов аромат, все пак ми се струва, че би трябвало да си мие кожата от време на време. За миг двамата заплавахме в топлата зеленина в огледалото, в което се отразяваше върхът на тополата заедно с нас и небето. Прихванах я малко грубо за раменете, след това гальовно за слепоочията и я обърнах към светлината.

      „Ей тук е — каза тя, — усещам я…“

      „Швейцарска сеселянка с крайрайчето на езика…“

      „Щеше да я лизне, така ли?“

      „Имно. Да пробам?“

      „Разбира се, опитайте.“

      Нежно прокарах трепкащото си жило по въртящата се солена очна ябълка.

      „Страхотно — каза тя, като запримигва, — излезе.“ „Сега другото око.“

      „Ама че глупости — прихна тя, — там изобщо…:“

      Но в този миг забеляза събраните ми приближаващи се устни и сговорчиво рече: „Окей.“

      Наведен над топлото й, обърнато нагоре рижаво-розово лице, Хумберт притисна устни до трепкащия й клепач. Тя се ухили, бръсна ме с роклята си и бързо излезе от стаята. Сърцето ми сякаш биеше едновременно навред. Никога през живота — дори когато галех онова момиченце на Ривиерата, — никога…

      _Нощта._ Никога не съм изживявал такива терзания. Бих искал да опиша лицето, движенията й — а не мога, защото, озове ли се тя наблизо, страстта ме заслепява. По дяволите — не съм свикнал с компанията на нимфетки! Затворя ли очи, виждам само застинала част от нейния образ, рекламен диапозитив, проблясък на прелестна гладка кожа отвътре върху бедрото, когато тя, седнала и вдигнала високо коляно под карираната поличка, завързва обувките си. „Долорес Хейз, не монтре ла вуа жамб“* (така говори майка й, като си мисли, че знае френски).

      [* Не си показвай краката (фр.). — Б.пр.]

      Тъй като съм à mes heures* поет, посветих мадригал на черните като сажди ресници около бледосивите съвсем безизразни очи и на петте асиметрични лунички върху чипото й носле, на белезникавия мъх върху кафявите й крайници; но го скъсах и не мога сега да си го припомня. Само с най-банални изрази (завръщаме се към дневника) бих успял да опиша чертите на моята Ло: бих казал например, че косата й е тъмноруса, а устните й са червени като облизано стъклено бонбонче, при което долната е омайно подпухнала — ах, защо не съм пишеща дама, пред която тя да позира гола при гола светлина. Но нали съм само Хумберт Хумберт, върлинест, кокалест, с космати гърди, с гъсти черни вежди и чудноват акцент и о цяла помийна яма, пълна с гниещи чудовища зад паравана на бавната момчешка усмивка. Пък и тя не прилича особено на крехко момиченце от дамски роман. Побърква ме двойствеността на моята нимфетка — може би на всяка нимфетка: тази смесица у Лолита от нежни мечтателни детинщини и някаква поразителна вулгарност, присъща на чипоносите миловидни картинки из списанията и напомняща мътнорозовите малолетни камериерки при нас в Европа (те миришат на лайка и пот), както и съвсем младите уличници, обличани като деца в провинциалните публични домове. Но като допълнение — като допълнение долавям неописуема, непорочна нежност, която прониква през мускуса и мерзостта, през вонята и смъртта. Боже мой, боже мой… И друго, най-чудното — тя, _тази_ Лолита, _моята_ Лолита, толкова обсеби старинната мечта на автора, че над всичко и въпреки всичко съществува само — Лолита.

      [* На своето време (фр.). — Б.а.]

      _Сряда._ „Кажете на мама да ни закара (нас!) на Очиларското езеро утре.“ Ето дословно фразата, която изрече моята дванайсетгодишна изгора със страстен шепот, когато се натъкна на мен в антрето — аз излизах, тя нахлу вкъщи. Отразеното следобедно слънце трепкаше като ослепителен бял елмаз, обкован в безброй дъгоцветни игли върху паркирания автомобил. Листакът на бухналите брястове хвърляше меко преливащи сенки върху дъсчената стена на къщата. Двете тополи шаваха и се поклащаха. Нечий детски глас викаше: „Нанси! Нанси!“ В къщата Лолита сложи любимата си плоча — „Малката Кармен“, която винаги съм наричал „Джобната Кармен“, при което тя изфучаваше с престорено презрение към престореното ми остроумие.

      Четвъртък. Снощи седяхме на откритата веранда — Хейзица, Лолита и аз. Топлият здрач се сгъстяваше, преминаваше в пълна нощна отмала. Дъртата буначка току-що подробно ми бе разказала филма, който с Ло били гледали преди половин година. Един съвсем изпаднал боксьор се запознава с добър свещеник (който през яката си младост бил боксьор и още можел с юмрук да повали някой грешник). Седяхме на възглавници върху пода; Ло беше между мадам и мен (сама се намести — моето зверче). На свой ред се впуснах досадно да преразказвам арктическите си приключения. Музата на измислицата ми подаде пушка и гръмнах по бяла мечка, която седна и изохка. В същото време остро усещах близостта на Ло и докато говорех и жестикулирах в милосърдната тъмнина, използувах тези невидими жестове, за да докосна ту ръката, ту рамото й, ту куклата балерина от вълна и тюл, която тя въртеше насам-натам и все я слагаше върху коленете ми; накрая, когато напълно уплетох моята пламтяща от жар душичка с мрежа от безплътни милувки, се реших да я погаля по крака, по касисовите косъмчета върху пищяла, смеех се на шегите си, треперех, стаявах своя трепет и на два пъти с бързи устни усетих топлината на близките й къдрици, като току се блъсвах в нея със смешните си апарте, в мигновени скобки и погалвах играчката й. Тя също все се наместваше, така че в края на краищата майка й се тросна да не се върти и внезапно запрати куклата й в мрака, а аз все прихвах и се обръщах към Хейзица през крака на Ло, докато ръката ми пъплеше нагоре по слабичкото гръбче на нимфетката и напипваше кожата през плата на момчешката риза.

      Но знаех, че е безнадеждно. Прилошаваше ми от желание, дрехите ме стягаха, дори се зарадвах, когато спокойният глас на майка й заяви в тишината: „А сега ние смятаме, че е време Ло да си ляга.“ — „А аз смятам, че сте свинчовци“ — каза Ло. „Чудесно, значи утре никаква екскурзия“ — рече Хейзица. „Ние живеем в свободна страна“ — заяви Ло. След това сърдитата Ло с тъй нареченото „бронксово ура“ (нисък звук на накипяло отвращение) си тръгна, а аз по инерция си останах на верандата при Хейзица, която пушеше десетата си цигара тази вечер и се оплакваше от Ло.

      Как например Ло си проявила злобата още на годинка, като хвърляла играчките си през мрежата на креватчето, за да ги вдига клетата майка на това гадно дете! Сега, на дванайсет години, направо е бич божи според думите на Хейзица. Единствената мечта на Ло била да подскача на джазова музика или да марширува на спортните шествия, като подмята колене и жонглира с пръчка. Бележките й били слаби, но все пак по-лесно се приспособила към училищния бит на новото място, отколкото в Писки (Писки бил родният им град в средната част на Съединените щати; къщата в Рамсдейл по-рано принадлежала на покойната й свекърва; преместили се в Рамсдейл преди около две години). „Защо Ло не се е чувствувала добре в първото училище?“ — „Ах — каза вдовицата, — питате ли ме. И аз, горката, съм минала през същото нещо като дете: тези ужасни момчета, които ти извиват ръката, нарочно те връхлитат с камара книги, скубят те за косата, щипят те по гърдите, мъчат се да ти вдигнат полата. Разбира се, капризите сподирят всяко нормално развитие, но Ло минава всякакви граници. Вечно е начумерена и все хитрува. Държи се дръзко и предизвикателно. Тези дни Виола, нейна съученичка италианка, се оплака, че Лолита я убола с писалката. Знаете ли какво ми се иска — рече Хейзица. — Ако вие, monsieur, случайно останете тук и наесен, ще ви помоля да й помагате за уроците — струва ми се, че знаете буквално всичко — география, математика, френски.“ — „Всичко, всичко“ — отвърна monsieur. „Аха — подхвана Хейзица, — значи ще останете?“ Бях готов да възкликна, че съм готов да остана навеки, ако ми се усмихне надеждата поне нарядко да милвам обещаната ученичка. Само че нямах доверие в Хейзица. Затова измрънках нещо, протегнах се и като не исках повече да поощрявам приказките й (le mot juste*), скоро се прибрах в стаята си. Но вдовичката явно не смяташе деня за приключен. Бях се излегнал на студеното си ложе, притиснал с шепа в лицето си ароматната сянка на Лолита, когато чух как немирната ми хазайка се промъква до вратата и шепне: „Само искам да попитам, прочетохте ли вече „Поглед и въздишка“?“ (илюстрованото списание, което ми беше дала тези дни). От стаята на дъщерята се чу крясък: списанието беше у Ло. По дяволите — същинска градска библиотека.

      [* Точната дума (фр.). —Б.а.]

      _Петък._ Интересно какво ли би казал напереният директор на университетското издателство, където излиза моят учебник, ако в него бях цитирал израза на Ронсар за „малката алена пролука“ или стиха на Реми Белло: „хълмчето малко с лекия мъх, с алена нежна черта по средата“ и тъй нататък. Май отново ще изпадна в нервно разстройство, ако остана в тази къща под постоянния натиск на непоносимото изкушение, до моята душичка — моята и на Едгар душичка, — „моя живот, годеницата моя“. Дали майката природа вече я е посветила в тайната на Менархията? Чувството подуване. „Проклятието“, както се изразяват ирландките. Преносно казано, „да паднеш от покрива“ или „баба ми е на гости“. „Госпожа Матката (цитирам списанието за момиченца) започва да гради дебела мека преградка, тя ще й потрябва, ако в нея легне детенце.“ Мъничък луд в тапицираната с плъст стая за буйни.

      Впрочем ако някога наистина извърша убийство — отбележете това „ако“, — би ми подействувал подтик, доста по-силен от този, който възникна във връзка о Валерия. Непременно си отбележете, че тогава действувах доста неорганизирано. Когато решите — ако решите — да ме сложите на електрическия стол, имайте предвид, моля, че само пристъп на лудост би ме изпълнил с примитивната енергия, без която не можеш да се превърнеш в звяр (може цялото това място да е променено в сравнение с дневника). Понякога насън правя опит за убийство. Знаете ли какво се случва? Например държа пистолет. Прицелвам се в спокойния враг, той проявява безучастен интерес към моите действия. О, да, аз усърдно натискам спусъка, но куршумите един след друг се отърколват от глуповатата цев. В тези мои сънища имам само едно желание — да скрия провала си от врага, който обаче полека-лека започва да се ядосва.

      Днес по обед старата ехидна изкриво хвърли кос, майчински присмехулен поглед на Ло (току-що шеговито бях описал чаровните мустачки като четчица, които почти бях решил да си пусна) и каза: „По-добре недейте, че иначе на някого съвсем ще му се завърти главата.“ Ло веднага блъсна чинията с варената риба, за малко при това да обърне чашата с мляко, и изхвърча от трапезарията. „Няма ли да ви бъде много скучно — обади се наново Хейзица — да дойдете утре с нас на езерото, стига Ло да се извини за държането си?“

      След известно време чух от стаята си тряскане на врати и други звуци, извиращи от някакви тръпнещи недра, където съперниците се караха като бесни.

      Тя не се извини. Екскурзията няма да се състои. А можеше да бъде забавно.

      Събота. Ето вече няколко дни оставям вратата открехната, когато работя; едва днес уловката ми сполучи. С много гримаси, като шляпаше и тътреше пантофи (за да скрие смущението си, че ме е навестила неканена), Ло влезе и като се повъртя насам-натам, заразглежда криволиците, с които бях нашарил листа. О, не — това не беше вдъхновена есеистична пауза между два параграфа; това беше отвратителният тайнопис (който тя не можеше да разбере) на фаталното ми желание. Русите й къдри се сведоха над бюрото, до което бях седнал, и Хумберт Хъхрещия я прегърна с едната си ръка — жалко подражание на кръвно родство. Както бе хванала листа и продължи да го изучава с леко късогледите си очи, моята наивна малка гостенка бавно полуприседна на коляното ми. Омайният й профил, полуотворените устни, топлата коса бяха на няколко сантиметра от щръкналия ми резец и през грубия плат на момчешката риза чувствувах горещината на тялото и. Изведнъж ми стана ясно, че мога да я целуна по шията или по крайчето на устните съвсем безнаказано — разбрах, че тя ще ми позволи и дори ще притвори очи по всички правила на Холивуд. Просто като двойна порция сметанов сладолед с топъл шоколадов сос. Не мога да обясня на учения си читател (веждите му сигурно са се вдигнали толкова нагоре, че вече са стигнали до тила през цялото плешиво теме) по какъв начин разбрах това; може би с животински нюх долових съвсем леката промяна в дишането й, защото сега тя не толкова разглеждаше моите драскулки — о моя прозрачна нимфетка! — колкото очакваше с кротко любопитство да се случи именно това, което до смърт желаеше обаятелният квартирант. Дете на нашето време, лакомо за киносписания, с вкус към заснетите в едър план морни, забавени кадри, тя сигурно не би намерила нищо странно, че големият й приятел, снажен красавец… късно! Цялата къща внезапно избоботи с гласа на бъбривата Луиза, тя докладваше на госпожа Хейз, завърнала се току-що, за някакво умряло животинче, намерено от нея и Томсън (съседския шофьор) в мазето — и, разбира се, моята Лолита нямаше как да пропусне такъв интересен случай.

      _Неделя._ Тя е изменчива, тя е капризна, тя е притеснителна, изпълнена с тръпчивата грация на палаво хлапе. Неудържимо е привлекателна от глава до пети (давам цяла Нова Англия за перото на популярна романистка!) — като се почне от готовата панделка и фибите в косата и се свърши с малкия белег долу на стройния, й глезен (ритнало я момче от Писки с ролкова кънка), точно над равнището на бялото късо вълнено чорапче. Току-що тръгна с майка си за Хамилтънови — май щели да празнуват рождения ден на нейна приятелка. Памучна карирана рокля с бухнала пола. Гърдичките са май вече добре оформени. Къде бързаш, моя прелест!

      _Понеделник._ Дъждовна сутрин. „Ces matins gris si doux…“*

      [* Тези сиви, толкова меки утрини (фр.). — Б.а.]

      Нося бяла пижама с лилава шарка на гърба. Приличам на един от онези издути бисерни паяци, каквито виждаш из старите градини. Застанал е в центъра на лъскавата си паяжина и подръпва ту една, ту друга нишка. А моята мрежа се шири из целия дом, аз съм седнал във фотьойла си като хитър магьосник и се ослушвам. Къде ли е Ло? В стаята си ли? Подръпвам леко коприненото крайче. Не, излязла е; чувам пукотевицата на въртящата се ролка тоалетна хартия; хвърленото от мен слухово влакънце не проследява крачки откъм банята отново до нейната стая. Дали още не си мие зъбите (единственото хигиенично действие, което Лолита наистина извършва усърдно). Не. Вратата на банята току-що тропна; значи трябва да шаря по-нататък из къщата за дивната си плячка. Я да спусна копринена нишка към долния етаж. По този път се убеждавам, че я няма в кухнята, че например не хлопва шумно вратата на хладилника, не фучи срещу омразната си майка (която, предполагам, за трети път от сутринта се наслаждава на чуруликащ, сдържано весел разговор по телефона). Няма как, трябва по-нататък да напипваме и да се надяваме. Прониквам като лъч в гостната и установявам, че радиото мълчи (а майчето все още говори с мисис Чатфийлд или мисис Хамилтън съвсем ниско, усмихва се, поруменява, закрива слушалката със свободната си ръка, отрича и намеква, че не отхвърля напълно забавните слухове за квартиранта, ах, моля ви, нашепва тъй задушевно, както никога не постъпва тя, тази хладнокръвна дама, в обикновен разговор). Значи моята нимфетка просто я няма вкъщи! Отлетяла е! Пъстроцветната плетеница се превръща просто в сива прашна паяжина, къщата е пуста, къщата е мъртва. Изведнъж — през полуотворената врата нежният кикот на Лолита: „Не казвайте на мама, че изядох целия ви бекон“. Но когато изскачам на площадката, вече я няма. Лолита, къде си? Подносът с утринното ми кафе, грижовно приготвен от хазайката и очакващ да го внеса от прага вътре, ме гледа с беззъба усмивка. Лолита! Лолита!

      _Вторник._ Отново заоблачаване попречи на екскурзията до — недостижимото — езеро. Дали по се намесва Съдбата? Вчера мерих пред огледалото нов чифт бански.

      _Сряда._ Днес Хейзица, в тайор, на нисък ток, заяви, че отива в града да купи подаръци за близката на своя приятелка, и ми предложи да съм идел с нея, защото толкова чудесно съм разбирал от платове и парфюми. „Ще избелете най-съблазнителния за вас“ — измърка тя. Как да се измъкне Хумберт, като е собственик на парфюмерийна фирма? Пипна ме натясно — между входа на къщата и автомобила. „Побързайте!“ — подвикна тя, когато прекалено внимателно взех да сгъвам едрото си тяло, за да се намъкна в колата (и все още отчаяно се мъчех да измисля как да се отърва). Вече бе запалила двигателя и с прилични за дама слова взе да проклина камиона, който даваше назад и извиваше, а преди това бе докарал ново кресло на колелца за безделната бабичка отсреща; внезапно обаче от прозореца на гостната се чу рязкото гласче на моята Лолита: „Ей, вие! Къде? Идвам и аз! Почакайте ме!“ — „Не й обръщайте внимание!“, изписка Хейзица (при което случайно изключи двигателя). Междувременно за яд на моята прекрасна автомедонка Ло вече дърпаше ръчката на вратата, за да седне при мен. „Ло!“ — възкликна Хейзица (и ме погледна с надеждата, че ще изхвърля грубиянката). „Ло-колело“ — каза Ло (не за пръв път) и се килна назад, както се килнах и аз, защото автомобилът се юрна напред. „Недопустимо е — каза Хейзица, като бясно премина на втора скорост — толкова грубо да се държи малко момиче. И да е толкова натрапчиво. Чудесно знае, че е излишно. И при това трябва да се окъпе.“

      Ставите на пръстите ми вдясно се допираха до синия каубойски панталон на момичето. То беше босо, ноктите на краката му бяха със следи от вишнев лак и напряко на единия, на палеца, имаше ивичка лейкопласт. Боже мой, какво ли не бих дал още тук, веднага, да долепя устни до тези тънкокости, дългопръсти, маймунски крака! Ръката й внезапно се плъзна в моята и без знанието на нашата дуеня из целия път до магазина държах и галих, и мачках тази гореща лапичка. Ноздрите на марленообразната ни шофьорка лъщяха, изгубили или изгорили порцията пудра, и тя, без да спира, водеше изящен монолог по повод на градското движение, усмихваше се в профил, издуваше устни в профил, в профил мигаше с начернени ресници, аз пък се молех — уви, безуспешно — пътуването никога да не свърши.

      Няма какво друго да съобщя освен това, че, първо, на връщане голямата Хейзица заповяда на малката да седне отзад и второ, че реши да остави избрания от мен парфюм за собствените си изящни уши.

      _Четвъртък._ Плащаме с буря и градушка за тропическото начало на месеца. В един от томовете на Юношеската енциклопедия намерих карта на Съединените щати и листче прозрачна хартия със започнати от детска ръка очертания на тази карта; на обратната страна срещу незавършените очертания на Флорида открих мимеографско* копие на списъка на класа от Рамсдейлското училище. Вече зная наизуст това лирично произведение.

      [* Копие, извадено с мимеограф, апарат, който прави отпечатъци от восъчни листове. — Б.пр.]

      Байрън, Маргарет

      Бийл, Джек

      Бийл, Мери

      Бък, Даниъл

      Грац, Розалин

      Грийн, Лусинда

      Гудейл, Доналд

      Дънкан, Уолтър

      Ейнджъл, Грейс

      Камъл, Алис

      Кармин, Роуз

      Кауан, Джон

      Кауан, Марион

      Кларк, Гордън

      Мак Кристъл, Вивиан

      Мак Ку-, Вирджиния

      Мак Фатум, Обри

      Миранда, Виола

      Мираида, Ентъни

      Найт, Кенет

      Остин, Флойд

      Розато, Емил

      Скот, Доналд

      Смит, Хейзъл

      Талбът, Едгар

      Талбът, Едуин

      Уейн, Лъл

      Уилямс, Ралф

      Уиндмюлер, Луиза

      Фантазиа, Стела

      Флепшмън, Мойзи

      Фокс, Джордж

      Фолтър, Тед

      Хамилтън, Роуз

      Хауъл, Мабел

      Хейз, Долорес

      Чатфийлд, Филис

      Шеридан, Агнес

      Шлейнкър, Лена

      Шърва, Олег

      Поема, истинска поема! Толкова бе странно и сладко да намеря тази „Хейз, Долорес“ (нея!) в живата беседка от имена сред почетния караул от рози, застанала като приказна царкиня между придворните си дами! Искам да анализирам възторжения гъдел, който изпитах по гръбнака си при вида на това име сред останалите. Какво ме вълнува — до сълзи (горещи, опалови, гъсти сълзи, каквито проливат поетите и любовниците), — какво именно? Дали нежната анонимност под черната дантелена мантилия („Долорес“)? Или непривичното разместване на имената, което някак напомняше чифт дълги черни ръкавици или домино? Или винаги има наслада в дантелената тайна, в рукналия воал, през който очите, познати само на теб, избраника, се усмихват мимоходом единствено на теб? Освен това мога толкова ясно да си представя останалата част от този колоритен клас около моята димнорозова, долорозова гълъбичка. Виждам Грейс Ейнджъл и узрелите й пъпчици; Джини Мак Ку и изоставащия й крак; Кларк, изтощен от онанизъм; Дънкан, зловонния шут; Агнес с изгризалите й нокти; Виола с изровеното й лице и твърд бюст; миловидната Розалин; тъмнокосата Роуз; очарователната Стела, която се оставя да я пипат чужди мъже; Уилямс, заядливеца и крадеца; Флейшмън, когото съжалявам като всеки отритнат. И ето я сред тях, изгубена в тълпата, загризала молива, омразна на наставничките, поглъщана от очите на всички момчета, насочени към шията и косата й, моята Лолита.

      _Петък._ Мечтая за някоя ужасяваща катастрофа. За земетресение. За грандиозен взрив. Майка й грозно, но мигновено и завинаги е премахната заедно с всички останали на много мили околовръст. Лолита приплаква в прегръдките ми. Освободен, я обладавам сред развалините. Учудването й. Моите обяснения. Нагледните примери, съпровождани от животински звуци. Какви празни, глупашки измишльотини! Да не беше Хумберт страхливец, да беше й се насладил по най-долен начин (като се възползува от посещенията й — например вчера, когато тя отново бе при мен и ми показа своите рисунки, образци на училищното изкуство). Хумберт Смели би й предложил рушвет без всякакъв риск. А някой по-обикновен човек — и по-практичен — спокойно би се задоволил с продажните сурогати, но нали трябва да зная къде да ги потърся, а аз не зная. Въпреки мъжествената си външност съм ужасно плах. Романтичната ми душа се раздрусва от ужасни лепкави тръпки само при мисълта, че може да си навлече някоя мръсна ужасна история. Идват ми наум циничните морски чудовища, които крещяха „Mais allez-y, allez-y!“*, Анабела, която подскача на един крак, за да си обуе гащичките, и аз, обзет от прималяващ бяс в усилията си да я закрия.

      [* Продължавайте, продължавайте! (фр.) — Б.а.]

      _Същия ден_, но по-късно, доста по-късно. Светнах лампата — исках да запиша съня си. Произходът му с ясен. По обед Хейзица благоволи да заяви, че тъй като метеоролозите обещавали слънчево време в края на седмицата, щели сме да идем на езерото в неделя след черква. В леглото преди заспиване се разпалвах в мечти и обмислях окончателния план как най-добре да използувам предстоящата екскурзия. Напълно си давах сметка, че мамчето Хейз мрази гълъбичката ми заради увлечението й по мен. Канех се така да прекарам деня край езерото, че да доставя удоволствие и на майчето. Реших, че ще разговарям само с майката, що в благоприятна минута ще кажа, че съм оставил часовника или черните си очила ей там, в горичката — и веднага ще потъна в гъсталака с моята нимфетка. На това място реалността се замъгли и походът за очилата на Очиларското езеро се превърна в кротка малка оргия със странно опитната, весела и сговорчива Лолита, която се държеше така, както моят разум знаеше, че по никакъв начин не би могла да се държи. На съмване глътнах приспивателно хапче и ме споходи сън, не толкова продължение, колкото пародия на моята мечта. Видях многозначително ясно езерото, което никога досега не бях съзирал: то беше стегнато от изумруден лед, на него ескимос с изровено от сипаница лице напразно се мъчеше да пробие дупка с кирката си, макар че по чакълестите брегове цъфтяха вносни олеандри и мимози. Не се съмнявам, че доктор Бианка Шварцман би ме възнаградила с торба австрийски шилинги, ако прибавех този либидосън към нейното либидодосие. За съжаление продължението беше съвсем еклектично. Хейзица и Хейзичка яздеха коне около езерото, аз също яздех, усърдно се подрусвах разкрачен, макар че между краката ми имаше само пружиниращ въздух — малък пропуск поради разсеяност на режисьора на съня.

      _Събота._ Сърцето ми още блъска в гърдите. Още се гърча и тихо вия от спомена за изживяното неудобство.

      Изглед в гръб. Ивичка златиста кожа между бяла фланелка и бели гащички. Наведена през прозореца, тя машинално къса листа от тополата, стигаща дотук, и е потънала в увлекателен разговор с момчето, което разнася пощата (май Кенет Найт), а то е застанало долу, току-що е запратило сгънатия „Рамсдейл Джърнъл“ и той звучно, точно пресметнато е шляпнал върху стъпалото на входа. Започнах да се примъквам, към нея в стъпка „сакат комар“, както се изразяват пантомимиците. Крайниците ми бяха изпъкнали повърхности, между които — а не с които — припълзявах полека, ползувайки се от някакво неутрално средство за придвижване: смазаният паяк Хумберт. Прахосах кой знае колко време, за да стигна до нея. Виждах я сякаш през умаляващия край на бинокъл и се приближавах към стегнатото й задниче като паралитик с изметнати крайници, подтикван от ужасно напрежение на волята. Най-сетне се озовах точно зад нея; тогава ми хрумна злополучна мисъл: да се престоря на мним палавник — да я дръпна за яката, може би, — за да скрия истинската си игра, а тя изписка: „Я стига!“ (което беше твърде грубо), и мрачно ухилен, Хумберт Кротки отстъпи, а лошото момиче, продължи да вряка, наведено към улицата.

      Но чуйте сега какво стана подир това. След закуската се бях излегнал в ниския градински фотьойл и се мъчех да чета. Изведнъж две бързи дланички се лепнаха върху очите ми: бе се промъкнала изотзад, сякаш в балетна сцена повтаряше сутрешните ми маневри. Пръстите й в усилието да ми препречат слънцето просветваха карминени и тя трескаво се кикотеше и се дърпаше насам и натам, докато мятах ръце ту встрани, ту назад, без при това да нарушавам легналото си положение. Спусках ръка по бързите й, сякаш смеещи се крака, книгата ми се изпързаля като шейна, а мисис Хейз, която бе в градината, се приближи и снизходително продума: „Просто я плеснете по-силно, ако ви пречи да мислите. Колко обичам тази градина — продължи тя без удивителна, — ами слънцето — и това ако не е рай (удивителната също липсва.“ И с въздишка на престорено блаженство нескопосната дама се отпусна на тревата и се загледа в небето, подпряна на разперените си зад гърба ръце, изведнъж стара топка за тенис й прескочи и от къщата се дочу леко надменният глас на Лолита: „Pardonnez maman. Не целех тебе.“ Разбира се, не, моя гореща, свилена прелест!

      12

      С това приключват записките в дневника.

      От тях следва, че въпреки цялата изобретателност на дявола схемата бе всеки ден една и съща: започваше се с това, че той ме изкушаваше, а сетне ми пречеше и ми оставяше с тъпа болка в самия корен на съществото ми. Знаех със сигурност какво исках да направя и как да го направя, без да смутя чистотата на малкото момиче. В края на краищата вече имах известен опит от дългите години занимавки с манията си. Случвало ми се беше зрително да обладавам светлосенчестите нимфетки в обществените паркове; случвало ми се беше да си пробивам път с предвидливостта на гнусен сладострастник в най-натъпкания горещ край на градския автобус, където се бяха нахващали за ремъците тумба ученички. Но сега, вече почти три седмици, все изникваха препятствия пред всичките ми хитрини. Виновничка за тези пречки обикновено биваше Хейзица (която, нека читателят си отбележи, по-скоро се опасяваше Лолита да не изпита удоволствие от общуването с мен, а не от възможността аз да й се насладя). Лудешката страст, разраснала се у мен към тази нимфетка — към първата през живота ми нимфетка, до която най-сетне можех да додрапам с недодяланите си, смъдящи от болка плахи нокти, — сигурно отново щеше да ме натика в санаториум, ако дяволът не бе усетил, че ще трябва да ми отпусне малко удовлетворение, щом иска да му послужа още като арена.

      Читателят е забелязал и друго: занимателния мираж на езерото. Логично би било от страна на мистър Мак Фатум (както искам да нарека моя дявол) да ми приготви малко подаръче на обетования бряг, в предвидената борова горичка. Всъщност хрумването на Хейзица криеше коварна измама: тя не ме предупреди, че Роузичка Хамилтън (много сладка мургавелка) също ще дойде на излета и че нимфетките ще си шепнат отстрани, ще играят отстрани, ще се веселят съвсем отделно от нас — а в същото време мисис Хейз и нейният красавец квартирант ще си приказват почтено полуголи доста далеч от любопитните, очи. Очите все пак дебнеха и езиците клюкарствуваха.

      Какво нещо е животът! Опълчваме срещу си тъкмо онези сили на Фатума, които бихме искали да умилостивим. Преди пристигането ми хазайката имала намерение да покани една стара мома, мис Фалън (майка й някога била готвачка у Хейзица), да поживее при Лолита и при мен, а самата домакиня, чиновничка по натура, да си намери служба в големия град. Тя си представяла цялата работа съвсем ясно: настанява се прегърбеният, очилат хер Хумберт със средноевропейските си сандъци и потъва в прах из дебрите на къщата, затрупан от камара вехти книги; безинтересната за всички неугледна дъщеря е под строгия надзор на мис Фалън, която веднъж, през 1944 година, вече държала Лолита под досадното си крило (Ло си спомняше онова лято разтреперана от възмущение), а мисис Хейз служи в елегантна фирма. Обаче съвсем простичко произшествие попречило на плана: мис Фалън си счупила бедрото в Савана (Джорджия) в деня, когато пристигнах в Рамсдейл.

      13

      Неделният ден след вече описаната събота бе наистина толкова ясен, колкото бе предсказала метеорологичната служба. След като изнесох на стола вън подноса с остатъците от сутрешната си закуска (добрата ми хазайка щеше да го прибере, когато й е удобно), се промъкнах до балюстрадата на площадката с оръфаните си домашни пантофи (единственото оръфано у мен), ослушах се и изясних следното.

      Отново скандал. Мисис Хамилтън съобщи по телефона, че дъщеря й имала „температура“. Мисис Хейз съобщи на дъщеря си, че значи излетът ще бъде отложен. Пламенната малка Хейз съобщи на голямата студена Хейзица, че в такъв случай тя няма да иде с нея на черква. Майката каза: „Чудесно“, и замина сама.

      Излязох на площадката веднага след бръсненето, със сапун в ушите, все още по бяла пижама със синкава (а не лилава) шарка на гърба. Веднага обърсах сапуна, напарфюмирах си косата и подмишниците, облякох лилав копринен халат и като си тананиках нервно под нос, се запътих надолу да диря Лолита.

      Искам учените ми читатели да вземат участие в сцената, която имам намерение да разиграя отново; искам те да огледат всяка част и да се убедят с каква предпазливост, с какво целомъдрие е пълен целият този мускусно-сладък епизод — ако се отнесат към него с „безпристрастна симпатия“, както се изрази в разговор с мен моят адвокат. Да започнем. Задачата ми не е лесна.

      Главно действуващо лице: Хумберт Котаран. Времена действие: юнско неделно утро. Място: обляна в слънце гостна. Реквизит: стар раиран диван, илюстровани списания, грамофон, мексикански дрънкулки (покойният Харълд Е. Хейз — царство му небесно на този добряк! — заченал душичката ми по време на сиеста в стая със сини стени при сватбеното пътешествие до Вера Крус, затова из цялата къща се търкаляха сувенири, включително и Долорес). Този ден тя бе с чаровна басмена рокличка, която вече бях виждал веднъж, розова на тъмнорозови карета, с къси ръкави, с широка пола и тясна горна част, като завършек на цветната композиция си бе начервила ярко устните и държеше великолепна, банална, едемски румена ябълка. Само чорапките и чехлите не бяха празнични. Бялата й неделна чантичка бе захвърлена до грамофона.

      Сърцето ми заблъска като барабан, когато тя седна на дивана до мен (поличката въздушно се изду, слегна се) и заигра с гланцирания плод. Подхвърляше го нагоре към слънчевия прах и го ловеше с плискащ, полирай, кух звук.

      Хумберт Хумберт хвана ябълката във въздуха.

      „Дайте я!“ — възкликна тя, като показа мраморната розовина на дланите си. Върнах й „Златното семенце“. Тя го грабна и го захапа — сърцето ми беше същи сняг под тънката алена кожичка, — с маймунска пъргавина, толкова присъща на тази американска нимфетка, ми грабна списанието, което бях разтворил машинално (жалко, че никой не засне на лента занимателния орнамент, монограмната връзка между нашите едновременни или прехвърлящи се едно през друго движения). Хванала в едната ръка обезобразения плод, който никак не й пречеше, Лолита бързо и бурно запрелиства списанието, затърси картинката, която искаше да покаже на Хум. Най-сетне я намери. Като имитирах интерес, толкова близо се наведох до нея, че косата й докосна моето слепоочие, а голата й ръка неволно се допря до бузата ми, когато с китката си избърса устните. Маранята на мътилката, през която гледах снимката в списанието, ми попречи веднага да реагирам и затова коленната се потъркаха нетърпеливо и се чукнаха. Снимката изби през мъглата: известен художник сюрреалист на плажа, до него, също по гръб, гипсова отливка на Венера Милоска, затрупана до половината с пясък. Надписът беше: най-хубавата снимка на седмицата. Светкавично грабнах долнопробното списание. В следващия миг, като се преструваше, че иска да ми го отнеме, тя цялата се просна върху мен. Хванах тънката й китка. Списанието скочи на пода като подплашена кокошка. Лолита се измъкна, дръпна се и се озова в ъгъла на дивана вдясно от мен. Сетне, просто ей така, дръзкото дете просна крака през коленете ми.

      Към това време вече бях във възбуда, граничеща с безумието, но владеех също и хитростта на безумието. Както все така си седях на дивана, намерих начин чрез цяла серия най-предпазливи движения да подкарам маскираната си похот към наивните й крака. Не беше лесно да отвлека вниманието на момиченцето, докато се намествах по необходимия начин. Разбъбрил се припряно, като изоставах от дъха си и го настигах, като си измислях внезапен зъбобол, за да обясня защо съм спрял дрънканиците — и като неизменно фиксирах с вътрешното си маниакално око далечната огнена цел, скришом усилих вълшебното триене, което унищожаваше в илюзорен, а може би веществен смисъл физически неотстранимата, но психологически твърде несигурна преграда (плата на пижамата и пеша на палата) между тежестта на двата загорели крака, преметнати напряко през долната част на тялото ми, и скритата подутина на неудобната ми страст. Сред моите брътвежи ми попадна нещо, което се поддаваше на механично повтаряне: задекламирах, леко видоизменени, думите на глупавата песен, толкова модерна през онова лято — „О, Кармен, Карменсита, спомни си нещо там… китари, гари, бари, тамтарам“ — машинални глупости, с чието възобновяване и изопачаване — тоест с особената магия на объркания бъбреж — омагьосвах моята Кармен и през цялото време жестоко се страхувах, че изведнъж стихийно бедствие ще ни попречи, ще вдигне от мен златното бреме, чието осезаване бе съсредоточило върху себе си цялото ми същество, това опасение ме караше на първо време да работя твърде припряно, което не бе в унисон с равномерността на съзнателната наслада. Фанфарите и гарите, тамтарарите и тарите се прехвърляха постепенно върху нея: гласчето й подхващаше и поправяше сгрешаваната от мен мелодия. Тя беше музикална, тя беше изпълнена с ябълкова сладост. Краката й, протегнати през живото ми лоно, леко се местеха, аз ги галех. Така се бе излегнала, просната в десния от мен ъгъл на дивана, тази ученичка по бели чорапки, която поглъщаше незабравимия плод, пееше през сока му, изпускаше си пантофката, потриваше пета със смъкнато чорапче в купа стари списания, струпани отляво до мек върху дивана — и всяко нейно движение, всяко потъркване и люлеене ми помагаше да скривам и усъвършенствувам тайното осезателно взаимоотношение — между чудото и чудовището, между моя напиращ звяр и красотата на това неспокойно тяло в тази девствена басмена рокличка.

      Под беглите връхчета на пръстите усещах косъмчетата, които се рошеха леко покрай пищяла из крака й. Губех свяст в разяждащия, но здравословен зной, който като лятна омара обвиваше Доличка Хейз. Ах, нека остане така, нека навеки остане… Но ето тя се протегна да хвърли сърцевината на унищожената ябълка в камината, при което младата й тежест, безсрамните й невинни бедра и облото задниче леко се отместиха спрямо напрегнатото ми, изпълнено с мъка, действуващо в суматохата лоно, и внезапно чувствата ми тайнствено се промениха. Преминах в някаква плоскост на битието, където нищо нямаше значение освен сгъстеното щастие, кипващо в моето тяло. Това, което бе започнало със сладостното изопване на съкровените ми корени, се превърна в парлив сърбеж, който вече достигна пълна сигурност, увереност и безопасност — състояние, което не съществува в никоя друга сфера на живота. Утаилата се дълбока, изгаряща наслада вече беше на път към крайната тръпка, така че можех да забавя ход, за да удължа блаженството. Реалността на Лолита бе благополучно отменена. Подразбиращо се слънце пулсираше в декоративни тополи. Ние с нея бяхме сами като в дивна измислица. Гледах я, розова, в златист прашец, гледах я, съществуваща единствено в маранята на подвластното ми щастие, недолавяща го и чужда за него, слънцето играеше върху устните й, устните й все още явно сглобяваха думи за „карминената Кармен“, но те вече не стигаха до съзнанието ми. Сега всичко беше готово. Нервите на насладата бяха оголени. Корпускулите на Крауз навлизаха във фазата на буйството. Достатъчен бе най-малкият натиск, за да се развилнее райска буря. Не бях вече Хумберт Хуманокучи, хубавоокият дог, захапал обувка, която ей сега ще го отхвърли с ритник. Бях над смехотворните злощастия, бях извън досега на възмездието. В самодейния си сарай бях могъщ, бляскав турчин, който умишлено, волно, с ясно съзнание за свободата си отлага мига, когато ще благоволи изцяло да обладае най-младата, най-крехката си робиня. Увиснал над тази сладострастна бездна (твърде изкусно положение на физиологично равновесие, сравнимо с някои технически похвати в литературата и в музиката), все повтарях подир Лолита случайни, нелепи думи — Кармен, кармин, карамен, камина, амин — като човек, който приказва и се смее насън, а в същото време щастливата ми ръка се промъкваше нагоре по слънчевия крак до границата, разрешена от сянката на приличието. Предишния ден се беше блъснала с всичка сила в тежкия скрин в антрето и сега й говорех задъхан: „Гледай, гледай какво си направила, погледни!“ — защото, кълна се, имаше жълтеникава синина върху нимфетското й бедърце, което моята космата лапа масажираше и обхващаше бавно, и тъй като гащичките й бяха съвсем зачатъчни, сякаш нищо не можеше да попречи на мускулестия ми палец да стигне до горещата падинка на слабините — както гъделичкаш и галиш кикотещо се дете — само така и ето така, а в отговор тя с внезапна писклива нотка възкликна: „Глупости!“, и започна да се гърчи, да се върти, отметна глава, прехапа влажно блеснала долна устна, полуизвърнала се от мен, и моята стенеща уста, господа съдебни заседатели, почти докосна голата й шийка, докато премазвах в лявата половинка на задничето й последния трепет на най-продължителния възторг, изпитан някога от същество, човешко или сатанинско.

      Веднага след това (сякаш дотогава се бяхме боричкали, а сега я бях пуснал) тя се отърколи от дивана и скочи на крака — по-точно на един крак, — за да грабне слушалката на оглушително гръмкия телефон, който може би звънеше от цял век, докато слухът ми беше изключен. Тя стоеше, мигаше с пламнали бузи, с разчорлени къдри, очите й се плъзгаха по мен, както се плъзгаха по мебелите, и докато слушаше или говореше (с майка си, която й заръчваше да се яви у Чатфийлдови, които поканили тях двете на закуска — при което нито Ло, нито Хум знаеха какво бе намислила несносната жена; тя все почукваше по края на телефонната масичка с чехличката, която бе хванала в ръка. Слава тебе, господи, хлапачката не бе забелязала нищо.

      Извадих многоцветната си копринена кърпа, блуждаещият й поглед се спря за миг върху нея, избърсах потта от челото си и потопен в блаженството на избавлението от мъките, оправих царствените си одежди. Тя все още разговаряше по телефона, пазареше се с майка си (Карменситка искаше майка й да я вземе с колата), когато с песен, все по-гръмлива, излетях по стълбището и взех да пълня ваната с бумтящ поток вдигаща пара вода.

      Ще си позволя да цитирам тук думите на горепосочената модна песничка или поне това от нея, което съм запомнил — май никога истински не съм я знаел. Ето:

      О, Кармен, Карменситка, спомни си как там,

      тарарам, тарарамно блестеше фонтанът

      и китарите, гарите, тамтарарам,

      и измените твои, хитана!

      Но се скарахме с теб, тарата,

      в този град, в който бродихме двама,

      грабнах колта, който сега държа,

      и пронизах те — дивна, измамна…

      (Като нищо е грабнал малкия си колт и е забил куршум в челото на хубавицата.)

      14

      Закусих в града — отдавна не бях огладнявал толкова. Когато се върнах, къщата още беше безлолитна. Прекарах деня в мечти, в кроежи, в блажено предъвкване на утринното си изживяване.

      Гордеех се със себе си: бях бръкнал в меда на оргазъма, без да прелъстя малката. Никаква загуба. Фокусникът налива мляко, петмез, пенесто шампанско в новата бяла чантичка на млада госпожичка — едно, две, три — и чантичката остава ненакърнена. Така твърде изтънчено въздигнах гнусната си, изгаряща мечта; и въпреки всичко Лолита оцеля — и аз оцелях. Съществото, на което тъй лудешки се насладих, не беше тя, а бе мое създание, друга, въображаема Лолита — може би по-истинска от реалната; тя я закрива и я затваря в себе си; тя плава между мен и нея; няма сили, самосъзнание — и никакъв свой живот.

      Момиченцето не усети нищо. Нищо не му сторих. И нищо не ще ми попречи да повторя действието, което тъй, малко го засегна, сякаш девойчето бе филмово изображение, примигващо на екрана, а аз — смирен гърбушко, онаниращ в тъмното. Денят се оттичаше бавно, мълчалив и узрял, а високите, напращели от сок дървета сякаш знаеха тайната.

      Желанието да се потъркам отново в нея започваше да ме разкъсва още по-силно отпреди. „Дано се върна по-скоро — се молех наум, като се обръщах към земния бог — и нека, докато мамчето й е в кухнята, да се повтори сцената на дивана — моля те! — толкова отвратително я обожавам!“

      Не, „отвратително“ не е точната дума. Възторгът, който се пораждаше у мен от предвкусването на повторните радости, не беше отвратителен, а жалък. Жалък — защото въпреки неутолимата жар на чувствения подтик имах намерение с най-искрено усърдие и предвидливост да опазя чистотата на това дванайсетгодишно дете.

      А сега се полюбувайте на наградата, която получих заради страданията си. Лолита не се върна с майка си — отишла на кино с Чатфийлдови. Масата за вечеря се оказа сервирана за двама, твърде изящно: горяха свещи (ах, моля ви се). Сред тази превзета аура Хейзица леко докосваше сребърните прибори от двете страни на чинията, сякаш досягаше клавиши, и се усмихваше на празната си чиния (пазеше диета), и ме питаше дали ми харесва салатата (по рецепта от дамско списание). Интересуваше се също дали обичам студено говеждо. Каза, че прекарала деня извънредно приятно. Прекрасна жена била тази мисис Чатфийлд. Филис (дъщерята) заминавала утре на летен лагер за момичета. За три седмици. Решено било Лолита да бъде изпратена там следващия четвъртък. Вместо да чакат до юли, както било решено преди. Щяла да прекара там по-дълго от Филис. Чак до започване на училище. Много мила перспектива, клето мое сърце!

      Ах, колко ме потресе това! Излизаше, че ми отнемат душичката тъкмо когато скришом я сторих своя. За да обясня мрачното настроение, което ме обзе, се наложи да се аргументирам със същия зъбобол, който симулирах сутринта. Зъбът наистина беше кътник, грамаден, с възпаление колкото вишня от компот.

      „В нашия град — каза Хейзица — имаме чудесен дентист. А именно нашият съсед, доктор Куилти, роднина на известния драматург. Ще мине ли според вас? Добре, както искате. Наесен ще сложим на предните й зъби „машинка“, както се изразяваше мама. Може би тя ще обуздае нашата Лолитка. Безпокоя се, че тя ужасно ви пречеше напоследък. И предвиждам два-три доста бурни дни, преди да замине. В началото категорично отказа да замине и да ви призная, оставих я у Чатфийлдови, защото ме е страх да се озова насаме с нея, докато е в такова настроение. Може би киното ще я успокои. Филис е чудесно момиченце, чудя се защо не я понася. Наистина, мосю, искрено ми е мъчно за вас заради зъбобола ви. Ще е доста по-разумно да се свържа с Айвър Куилти още утре заранта, ако продължи да ви боли. Да ви кажа, според мен летният лагер е доста по-полезен за момичето — толкова по-смислен е, отколкото да се шляе из ливадите край града и да отмъква червилото на майка си, да пречи на скромния джентълмен да работи, на всичкото отгоре да прави сцени за щяло и нещяло.“

      „Сигурна ли сте — измънках най-сетне аз (като измислих слабо, плачевно слабо възражение), — че там няма да й бъде мъчно?“

      „Ще й дам аз едно мъчно! Впрочем животът там съвсем не е само развлечения. Лагерът се ръководи от Шърли Холмс — сигурно сте я чували, тя написа книгата „Ученички край огъня“. Лагерният живот ще помогне на Долорес Хейз да се развие в много отношения — здраве, характер, образование и най-вече ще осъзнае отговорността си пред другите. Искате ли да излезем на верандата със свещите? Или предпочитате да си легнете, да вземете нещо против болката?“

      Да взема нещо против болката…

      

        15

      На другия ден поеха към града да купят нещата, необходими за лагера. Всяка нова дреха въздействуваше вълшебно на Лолита. По време на вечерята тя сякаш се върна в обичайното си присмехулно нормално състояние. След вечеря се прибра в стаята и вероятно потъна в комиксите, купени за дъждовните дни в „Кукувичка“ или „Ку“, както съкратено наричаха лагера: така добре ги разгледа преди заминаването, че после дори не ги взе.

      И аз се затворих в леговището си, където седнах да пиша писма. Планът ми беше сега да замина на море, а сетне, когато наближи началото на учебната година, да се върна отново в дома на Хейз, защото вече знаех, че не мога да живея без това момиченце.

      Във вторник отново обикаляха по покупки и ми беше възложено да се обаждам по телефона, ако в тяхно отсъствие се обади началничката на лагера. Наистина тя позвъни и няколко седмици по-късно имахме възможност да припомним приятния си разговор. През този вторник Ло вечеря в стаята си. Тъй като се спречка отново с майка си, рида към час и сега, както се бе случвало преди, не искаше да я виждам с разплакани очи: тъй като тенът й беше особено нежен, след бурни сълзи чертите на лицето й подпухваха, размазваха се — и ставаха болезнено съблазнителни. Погрешната й представа за естетическите ми предпочитания ме огорчаваше много, защото направо обожавам този оттенък на Ботичелиева розовина, тази ярка ивичка около напуканите устни, тези мокри, слепнали се ресници, а освен това свенливото й чудачество ме лишаваше, разбира се, от многото възможности под фалшивия образ на утешител…

      Обаче работата не се оказа толкова проста, колкото предполагах. Когато вечерта мадам Хейз и аз седяхме на тъмната веранда (грубиянът вятър угаси алените ни свещички), тя мрачно се позасмя и каза: „Да си призная, заявих на Лолита, че обожаемият й Хумберт напълно одобрява лагерния план, та затова тя реши да ми вдигне истински скандал, задето с вас сме били искали да се отървем от нея. Но истинската причина е друга: казах й, че утре ще върнем някои прекалено претенциозни нощни дрехи, на които тя настоя, и ще вземем нещо по-скромно. Моята капризна щерка се вижда кинозвездичка, аз пък я виждам като здрава, силна, но ужасно грозна хлапачка. Оттам идват според мен нашите проблеми.“

      В сряда успях да примамя Лолита за няколко секунди: това се случи на стълбищната площадка, където тя по фланелка и бели панталонки, изцапани отзад със зелено, ровеше из скрина. Умишлено произнесох нещо приятелско и смешно, но тя само презрително изфуча, без да ме погледне. Окаяният, умиращ Хумберт неумело я погали по края на гръбнака, а малката го цапардоса, и то много болезнено, с един от калъпите за обувки на покойния господин Хейз. „Подъл предател“ — каза тя, а аз се повлякох надолу и си търках рамото с вида на дълбоко обиден. Тя не благоволи да вечеря с Хуми и с мамчето: изми си косата и си легна заедно с глупашките книжлета; а в четвъртък безстрастната й майка я откара за лагера „Ку“.

      Както пишат авторите, по-утвърдени от мен: „Читателят лесно може да си представи…“, и тъй нататък. Впрочем ще сритам по задника това прехвалено въображение. Знаех, че съм се влюбил навеки в Лолита; но знаех също, че тя няма да остане навеки Лолита: на първи януари ще навърши тринайсет години. След още две години ще престане да бъде нимфетка и ще се превърне в „млада девойка“, а сетне в „колиджгърл“, тоест в „студентка“ — едва ли може да се измисли нещо по-отвратително. Думата „навеки“ се отнасяше единствено към страстта ми, само към тази Лолита, която непоклатимо се отразяваше в кръвта ми. Към същата Лолита, чиито тазови кости още не са се разширили, към Лолита, достъпна днес за моето осезание и обоняние, за моя слух и зрение, острогласата и лъскаворусата Лолита с подравнена отпред, но отстрани вълниста и отзад разлюляна на букли коса, към Лолита, чиято шийка бе толкова гореща и лепкава, а лексикончето толкова вулгарно — „гаднярско“, „върха“, „печен“, „скапан“, „смотаняк“, — тази Лолита, _моята_ Лолита щеше да загуби навеки клетият Катул.

      Но как в такъв случай ще преживея без нея два месеца — летни, безсънни? Цели два месеца, отнети от двете оставащи нимфетски годинки? Дали, мислех си аз, да не се облека като мрачна старомодна мома, идиотска мадмоазел Хумберт, да не опъна палатка до лагера „Ку“ с надеждата, че порижавелите от слънцето нимфетки ще се развикат: „Ах, нека да вземем при нас в лагера тази бежанка с дебелия глас!“, и ще помъкнат към огъня си тъжната, смутено усмихната Berthe au Grand Pied*. Берта ще сподели леглото на Долорес Хейз!

      [* Берта Големия крак (майката на Карл Велики) (фр.). — Б.а.]

      Празни, кухи сънища. Двата месеца красота, двата месеца нежност щяха да бъдат навеки прахосани и не можех да сторя нищо против, mais rien*.

      [* Просто нищо (фр.). — Б.пр.]

      Все пак този четвъртък бе запазил за мен капчица мед в жълъдовото си калпаче. Госпожа Хейз трябваше да откара дъщеря си в лагера рано заранта и когато разните звуци, свързани със заминаването, стигнаха до мен, се отърколих от кревата и се подадох през прозореца. Долу под тополите автомобилът вече пърпореше. На тротоара бе застанала Луиза с длан над очите, сякаш малката пътешественичка вече се отдалечаваше сред ниския блясък на утринното слънце. Този жест се оказа преждевременен. „По-бързо!“ — подвикна Хейзица, седнала зад волана. Моята Лолита, вече наполовина в колата и тъкмо да затръшне вратата, да спусне стъклото и да помаха на Луиза и на тополите (не бе съдено нито те нея, нито Лолита да ги види повече), прекъсна течението на съдбата: погледна нагоре — и се втурна обратно вкъщи (при което майка й бясно се разкрещя подир нея). Миг по-късно дочух стъпките на моята любима, тя тичаше нагоре по стълбището. Сърцето ми увеличи обема си толкова мощно, че за малко да закрие целия свят. Дръпнах нагоре панталона на пижамата и блъснах вратата; в същото време Лолита дотича до мен с тропот и пъхтене, облечена с най-тъничката си рокля, и ето, вече бе в прегръдките ми, невинната й уста се стопи под хищния натиск на мъжката челюст — о, моя трепкаща хубост! В следващия миг я чух — жива, неизнасилена — да търчи с грохот надолу. Течението на съдбата се възобнови. Прибра се златистият крак, вратата на автомобила се затръшна — отвори се и се тресна по-здраво — и водачката на колата, като завъртя рязко волана и придружи с гърч на гуменочервените устни своята гневна нечута реч, откара моята прелест; в същото време, незабелязана от никого освен от мен, мис Визави, болната бабичка отсреща, слабо, но ритмично махаше от верандата си под асмата.

      16

      Падинката на моята длан бе още пълна с гладкото като слонова кост усещане за детински хлътналия гръб на Лолита, за клавишната хлъзгавост на кожата й под леката рокля, а моята мачкаща ръка я бе движила нагоре и надолу, докато държах момиченцето. Втурнах се в разхвърляната й стая, отворих вратата на гардероба и се потопих в купа носено бельо. Особено съм запомнил една розова тъкан, изтъркана, прокъсана, тя миришеше на нещо остро по шева. Тъкмо в нея увих грижливо огромното, напрегнато сърце на Хумберт. Огненият хаос вече се надигаше у мен чак до ръба — но се наложи да хвърля дрехите и бързо да се оправя, тъй като в този миг до съзнанието ми стигна кадифеният глас на слугинята, който тиха ме повика откъм стълбището. Според нея трябвало да ми предаде нещо и като увенча машиналното ми „благодаря“ с радушно „няма защо“, добрата Луиза остави в треперещата ми ръка странно чисто писмо без марка и без мярка.

      „Това е — признание: обичам ви [така започваше писмото и за цяла една измамна секунда взех този истеричен почерк за криволици на ученичка]. Тези дни, в неделя, по време на черковната служба (тъкмо искам да ви смъмря, колко сте лош, че не дойдохте да видите чудния, нов витраж в нашата черква), да, тази неделя, толкова наскоро, когато попитах Господа Бога какво да правя, ми бе отговорено да постъпя така, както постъпвам сега. Друг изход няма. Обичам ви от първата минута, когато ви видях. Аз съм страстна и самотна жена, вие сте любовта на моя живот.

      А сега, скъпи мой, най-скъпи мой, mon cher, cher Monsieure, вие прочетохте това; сега вече знаете. Затова ще ви помоля _веднага_ да си стегнете багажа и да заминете. Заповядва ви вашата хазайка. Заминавайте! Вън! Departez! Ще се върна довечера, ако карам с осемдесет мили, на час — без да катастрофирам (впрочем кого ли го засяга?) и не искам да ви заваря. Моля ви, моля ви, заминете веднага, _още на момента_, дори не четете тази смешна бележка до края. Заминете. Сбогом.

      Положението, mon chéri, е изключително просто. Разбира се, абсолютно ми е ясно, че не знача нищо за вас, съвсем нищо. О, да, на драго сърце бъбрите с мен (и се шегувате с мен, клетата); обикнахте гостоприемния ни дом, книгите, които ми харесват, чудесната ми градина и дори лудориите на шумната ми дъщеря; но аз за вас съм — нищо. Нали? Така е. Съвсем нищо. _Но_, ако след моето „признание“ решите като европеец и мрачен романтик, че съм достатъчно привлекателна, за да се възползувате от писмото и да изкарате една „авантюра“ с мен, знайте, че това ще бъде престъпно — дори по-престъпно от насилие спрямо отвлечено дете. Знаете ли, любими, _ако ли_ решите да останете, _ако ли_ ви заваря тук (което, разбира се, няма да се случи, затова мога така да си фантазирам), самият факт на оставането ви може да бъде изтълкуван в единствен смисъл: че за мен искате да станете същото, каквото искам да бъда аз за вас — спътник в живота, — и че сте готов да съедините завинаги живота си с моя и да бъдете баща на моето момиченце.

      Оставете ме още мъничко да бълнувам и да бленувам, мой скъпоценни; зная, вече сте скъсали това писмо и късчетата (нечетливо) са във водовъртежа на клозета. Мой скъпоценни, mon très, très cher, каква планина от любов въздигнах за теб през този магьосен месец юни! Зная колко сте сдържан, до каква степен сте „британец“. Може би вашата старовремска затвореност, вашето чувство за приличие ще бъде шокирано от прямотата на нещастната американка. Вие, който скривате най-мощните си пориви, ще ме сметнете за безсрамна нахалница, задето тъй широко разтварям своето клето ранено сърце. Предишните години съм изживяла немалко разочарования. Мистър Хейз беше прекрасен човек, уравновесен и пълноценен, но уви, беше двайсет години по-голям от мен, така че — но да не клюкарстваме за миналото. Скъпи мой, любопитството ти сигурно е напълно задоволено, ако си пренебрегнал молбата ми и си дочел това писмо до горчивия му край. Впрочем няма значение. Унищожи го — и си замини. Не забравяй да оставиш ключовете си на масата в стаята. И поне някакъв адрес, за да върна дванайсетте долара, които си предплатил за втората половина на този месец. Сбогом, скъпи мой. Моли се за мен — ако се молиш някога.

      Ш. X.“

      Горепосоченото е това, което си спомням от писмото, помня го дословно (включително и изопачените френски термини). Писмото беше най-малко два пъти по-дълго. Прескочих лиричното място — което тогава прегледах надве-натри — за брата на Лолита, умрял двегодишен, когато тя била на четири години; изразяваше се предположението, че много съм щял да го обикна. Чакайте, какво имаше още, само да си припомня. Да. Допускам, че думите „във водовъртежа на клозета“ (където писмото потъна наистина), са мой прозаичен принос. Тя сигурно ми е предлагала да наклада някакъв специален огън за изгарянето на нейното послание.

      Отвращение — това бе първото ми чувство в отговор и към него се присъедини желанието да се омета. Последва обаче нещо като усещане за спокойна приятелска ръка върху рамото ми, която ми предлагаше да не избързвам. Послушах я. Отърсих се от вцепенението и видях, че още съм в стаята на Лолита. На стената зад леглото бе забодена реклама на цяла страница от гланцирано списание и висеше между мутрата на задушевен певец и дългите мигли на киноактриса. Снимката изобразяваше тъмнокос млад съпруг. В погледа на ирландските му очи личеше някакво изтощение. Той моделираше в хавлия (из еди-коя си „къща“) и държеше с две ръце пред себе си мостоподобна табла (на друга фирма) с утринна закуска за двама. Надписът беше взет от черковен химн, написан от свещеника Томас Моръл: „Ето го, идва твоят победител.“ Явно трябваше да се предположи, че сериозно победената младоженка (тя не бе показана на снимката) седи сред възглавниците на двойното легло, готова да поеме своя край на таблата, но по какъв начин креватният й пеньоар ще се промуши при нея под този мост, без да предизвика катастрофа, не ставаше ясно. Лолита бе нарисувала шеговита стрелка по посока на опустошения млад съпруг и бе дописала с едри букви. „Х.Х.“; наистина въпреки малката разлика във възрастта приликата беше изключителна. Под тази реклама имаше и друг фотос, също цветен. На нея известен драматург в унес пушеше цигара „Кемъл“. Той винаги пушел „кеми“. Съвсем малко приличаше в лице на Х.Х. По-долу беше девствената постеля на Лолита, изпъстрена с панаирджийски списанийца. По железните пречки до главата емайлът се бе излющил тук-таме и върху белия фон личаха обли плешивини. Щом се убедих, че Луиза се е махнала по-далеч, се намъкнах в леглото на Лолита и препрочетох писмото.

      17

      Господа съдебни заседатели! Не мога да се закълна, че известни действия, които се отнасяха, така да се каже — извинявам се за израза, — до врабеца в ръката, не ми бяха минавали през ума и преди. Умът ми не ги бе удържал в каквато и да било логична форма. Но не мога да се закълна повтарям, че в тези свои представи не съм лелеял понякога (ако ми позволите такъв израз) една идея сред мъглявите мечти, сред мрака на призрачните видения. Имаше случаи, не може да е нямало случаи (как да не познавам Хумберт!), когато отстрани разглеждах възникващата идея да се оженя за презряла вдовичка (например за Шарлота Хейз), а именно за такава, която да е останала без никакви роднини в целия широк, сив свят — с единствената цел да отмъкна малката й дъщеря (Ло, Лола, Лолита). Дори съм готов да кажа на изтезателите си, че може понякога да съм хвърлял студен оцеляващ поглед върху кораловите устни на Шарлота, върху бронзовата й коса и на преувеличеното й деколте, като смътно съм се мъчил да я вместя в рамката на правдоподобния блян. Правя това признание сред мъчения, може би въображаеми мъчения — но затова толкова по-ужасни. Иска ми се да направя тук отстъпление и да ви разкажа по-подробно за pavor nocturnus*, който отвратително ме измъчваше и ме измъчва нощем, щом се случи в мозъка ми да заседне случаен термин от безредното четене през моето юношество — например peine forte et dure** (какъв гений на тъмницата е измислил това!) или страшните, тайнствени, пропълзяващи думи „травма“, „травматичен факт“ и „фрактура“. Впрочем разказът ми е доста чепат и без отстъпления.

      [* Нощен страх (лат). — Б.а.]

      [** Тежко и силно изтезание (фр.) — Б.а.]

      Щом унищожих писмото и се върнах в своята стая, размишлявах известно време, роших си косата, дефилирах по лилавия си халат, стенах през стиснати зъби — и внезапно… Внезапно, господа съдебни заседатели, долових, че през самата тази гримаса, която кривеше устата ми, избива усмивчица от Достоевски като далечно и ужасно зазоряване. При новите условия на подобрена видимост започнах да си представям всичките милувки, с които мимоходом би обсипвал. Лолита мъжът на нейната майка. Бих успявал да се притисна до нея по три пъти на ден — всеки ден. Биха се изпарили всичките мг ядове. Бих станал здрав човек.

      Тъй леко и грижливо на колене

      да те държа и бащина целувка

      на нежната ти бузка да оставя —

      както е казал английският поет. О, ерудирани Хумберт.

      След това с всевъзможни предпазни мерки, като се движех мислено на пръсти, си представих Шарлота като другарка в живота. Нима толкова не бих могъл да сервирам в леглото икономично разрязан на две помплимус*, този диетичен брекфаст**?

      [* Грейпфрут (фр.). — Б.пр.]

      [** Закуска (англ.). — Б.пр.]

      Хумберт Хумберт, облян в пот сред лъчите на безмилостната бяла светлина и под крясъците и ритници; на облените в пот полицаи, сега е готов още нещо „ду признае“ (quel mot!)*, както преобръща наопаки съвестта си и изтръгва съкровената й подплата. Нямах намерение да се оженя за клетата Шарлота, за да я унищожа по някакъв начин, отвратителен и рискован начин като например чрез убийство с помощта на пет хапчета сублимат, разтворени в чашата предобеден херес или с нещо от този род; но в тътнещия ми мътен мозък все пак прозвънваше мисъл, близка роднина на фармацията. Защо ще се ограничавам само със скромно прикритата наслада, която вече веднъж изпитах? Пред мен излизаха други сластни образи, които се полюшваха и се усмихваха. Виждах се как давам силно приспивателно едновременно на майката и на дъщерята, за да галя без пречки втората през цялата нощ. Къщата се изпълваше с хъркането на Шарлота, Лолита недоловимо дишаше насън, неподвижна като портрет на момиче с маслени бои. „Мамо, кълна се, че Кени не ме е докосвал!“ — „Или лъжеш, Долорес, или е бил някой вампир.“ Впрочем бих се погрижил малката да не надуе корема.

      [* Каква дума (фр.). — Б.а.]

      Така Хумберт Вампира бленуваше и баеше — и аленото слънце на желанието и решителността (тъкмо те създават живия свят!) се издигаше все по-високо, а на редуващи се балкони редуващи се гуляйджии вдигаха чаша за отминалите и бъдните нощи. Сетне, метафорично казано, треснах бокала и смело си представих (защото вече бях пиян от видения и вече недооценявах вродената си кротост) как постепенно преминавам към шантаж — о, съвсем леко, тюлено шантажче — и как накарвам голямата Хейзица да ми разреши общуването с малката, как заплашвам клетата обожаваща ме дама, че ще я зарежа, ако ми забрани да си играя със законната си заварена дъщеря. Накратко, пред ей такава сензационна оферта (както се изразяват търговците), пред толкова широки и разнообразни перспективи бях податлив като Адам при предварителното прожектиране на малоазиатската история, заснета във вид на мираж в известната овощна градина.

      А сега си запишете следващата важна забележка: оставих се художествената страна на моята натура да изпъкне пред коренната ми порядъчност. Толкова по-голямо усилие на волята коства, за да настроя записките си в просташкия тон на дневника, който водих още през дните, когато госпожа Хейз беше само препятствие за мен. Дневникът вече не съществува; сметнах за свой дълг пред изкуството да запазя интонацията му, колкото и фалшива и брутална да ми изглежда сега. За щастие разказът ми стигна до точката, когато мога да престана с хулите срещу клетата Шарлота в името на ретроспективната истина.

      В желанието си да избавя клетата Шарлота от тези два-три часа сърдечни вълнения из лъкатушния път (и може би да предотвратя автомобилна катастрофа, която би разбила нашата нееднаква мечта) много любезно се опитах да се свържа с нея по телефона; обадих се в лагера „Ку“, но се оказа, че си била тръгнала преди час. Като се натъкнах вместо на нея на Лолита, й казах — упоен от властта си над фатума, — че се женя за майка й. Наложи се да повторя това, тъй като нещо й пречеше да се отнесе с пълно внимание към моите думи. „Ама че номер — избъбри тя през смях. — Кога е сватбата? Чакайте мъничко — тук има едно кученце — кученцето ми е захапало чорапа. Ало.“ Тя добави, че явно доста ще бъде забавно… И аз разбрах, че двата часа в детския лагер са били достатъчни новите впечатления напълно да изместят от главата на малката Лолита образа на неотразимия господин Хумберт. Впрочем сега нямаше значение. Ще си я получа обратно след изтичането на приличен срок от венчавката. „Венчалният букет на гроба сега повехнал е едва“, както би се изразил поетът. Но аз не хъм поет. Само съм много добросъвестен историограф.

      Като поразмислих, огледах съдържанието на кухненския хладилник и понеже ми се стори твърде аскетично, се запътих за града и накупих най-пикантните и тлъсти продукти, каквито намерих. Освен това купих висококачествени спиртни напитки и няколко сорта витамини. Почти не се съмнявах, че с помощта на тези възбуждащи средства и на личните си ресурси ще успея да предотвратя, тъй да се каже, възможността от конфуз, който да възникне от недостатъчните чувства, щом настъпи времето да изявя мощен и нетърпелив плам. Отново и отново съобразителният Хумберт извикваше подобието на Шарлота, каквото би се видяло то през ключалката на мъжкото въображение. Тялото й беше гледано и стройно, кой спори, и сигурно бих могъл да се подпра на мисълта, че е нещо като по-голяма сестра на Лолита — стига да не ми се представяха твърде реално тежките й бедра, заоблените колене, разкошните гърди, възгрубата розова кожа на шията („възгруба“ в сравнение с коприната и меда) и всичките останали черти на плачевното и скучното, което наричат „жена“.

      Слънцето извърши обичайния си обход на къщата. Денят узря и климна към заник. Изпих пълна чаша алкохол. Още една. И още. Любимото ми питие джин-ананас — смесица от джин и ананасов сок — винаги удвоява енергията ми. Реших да окося занемарената полянка в нашата градина. Une petite attention*. Беше набоклучена с глухарчета и нечие проклето куче — не понасям кучетата — бе омърсило плочника, на който някога имало слънчев часовник. Почти всичките глухарчета вече се бяха превърнали от слънца в луни. Джинът и Лолита лудееха в кръвта ми и насмалко да се стоваря върху сгъваемите столове, които прибирах. Тези червени зебри! Има такова оригване, което звучи като овация — поне моето звучеше така. Отзад вехт стобор отделяше градината от съседското бунище и люляк; никакви прегради обаче нямаше между предния край на нашата морава (където тя полегато се спускаше покрай едната страна на къщата) и улицата. Затова можех да надничам (ухилен като човек, който се готви да стори добрина) за Шарлота: този зъб трябваше да се извади веднага. Като натисках потеглилата напред ръчна косачка — при което срязаните тревички подскачаха и сякаш с чуруликане проблясваха от ниското слънце, — не свалях очи от тази част на крайградското шосе, която се виждаше. То извиваше насам изпод свода на огромни сенчести дървета, сетне бързо се спускаше все по-стръмно и по-стръмно покрай тухлената, увита в асми къща на бабичката Визави и на полегатата й морава (доста по-спретната от нашата), накрая се скриваше зад нашия вход, който не се виждаше от мястото, на което радостно се оригвах и се трудех. Глухарчетата нападаха. Сочният тревен дъх се смеси с ананасовия. Две момиченца, Марион и Мабел, чието мяркане насам-натам понякога машинално следях (но коя би ми заменила моята Лолита?), се спуснаха към булеварда (от който се отделяше нашата Лоун Стрийт): едната тикаше велосипед, другата си хапваше нещо от книжна кесия и двете приказваха с цяло гърло, слънчево-звънко. Симпатичният Томсън, атлетичният негър, който бе градинар и шофьор на старицата отсреща, ми подвикна отдалеч, сетне отново ми подвикна, коментирайки думите ми с жест, че днес съм нещо много енергичен. Глупавото куче на нашия съсед, забогатял вехтошар, се втурна подир някаква синя кола — не на Шарлота. По-хубавкото от двете момиченца (Мабел според мен), по къси панталонки и горнище от бански, което нямаше какво да прикрива, и с толкова ярка коса (нимфетка, кълна се в Пан!), притича обратно, като мачкаше в ръце празната книжна кесийка, и се изгуби от полезрението на този зелен пръч, като сви зад ъгъла на вилата на господин и госпожа Хумберт. Автомобил семеен тип изскочи от сянката на листака по шосето, повлече известна част от нея, докато шарката се разпадна върху покрива му, за чийто край се държеше с лявата си ръка, подадена през прозореца, полуголият шофьор на автомобила; той премина в идиотски галоп, а до нето препускаше кучето на вехтошаря в оставка. Последва нежна пауза — а сетне с известен трепет в гърдите зърнах завръщането на синия седан**. Той се плъзна надолу и се скри зад къщата. Различих бегло спокойния й блед профил. Мина ми през ума, че докато не се качи на втория етаж, няма да разбере дали съм заминал, или не. След минута с израз на голямо страдание върху лицето тя ме погледна през прозореца на Лолитината стая. Толкова бързо отърчах по стълбището, че успях да стигна до стаята, преди тя да е излязла от нея.

      [* Малко внимание (фр.). — Б.а.]

      [** Седан (англ.) — лимузина. Тук в смисъл обикновена закрита кола. — Б.р.]

      18

      Когато младоженката е вдовица и младоженецът е вдовец; когато тя е преживяла в „нашето чудесно градче“ по-малко от две години, а той — не повече от месец; когато мосю чака с нетърпение да свърши глупавото разтакаване, а мадам му отстъпва със снизходителна усмивка; тогава сватбата обикновено бива доста „скромна“. Младоженката може да мине и без ти ара от портокалови цветчета, които да държат късото було, и без бяла орхидея в молитвеника. Дъщерята на младоженката сигурно би внесла жив малинов отблясък във венчалната церемония на Х. и Х.; чувствувах обаче колко би било рисковано от моя страна да окажа на притиснатата до стената Лолита прекалено много внимание, затова се съгласих, че не си заслужава да откъсваме момичето от любимия й „Ку“.

      Моята тъй наречена „страстна и самотна“ Шарлота в делничния живот беше практична и общителна. Извън това установих, че макар да не сдържаше нито сърдечните си пориви в делника, нито крясъците си на любовното ложе, беше жена с принципи. Щом стана повече или по-малко моя любовница (въпреки възбуждащите средства нейният „нервен, нетърпелив chéri“ — героичният chéri, по-точно казано — не можа да избегне някои първоначални затруднения, заради което впрочем я възнагради с най-претенциозен асортимент старовремски нежности), милата Шарлота ми направи малък разпит за отношенията ми с господа бога. Можех да отговоря, че в този смисъл нямам никакви предразсъдъци, но вместо това казах — в името на общоприетото благозвучие, — че вярвам в одухотворения космос. Като си оглеждаше ноктите, тя попита освен това дали в рода ми няма някакви странични примеси. Отговорих й с насрещен въпрос — дали все пак би се омъжила за мен, ако дядото на майката на моя баща се окаже например арабин. Тя отвърна, че това не би имало никакво значение; но ако някога научи, че не вярвам в нашия християнския бог, ще се самоубие. Толкова тържествено го заяви, че ме побиха тръпки. Моментално разбрах, че е жена с принципи.

      О, тя беше благовъзпитана еснафка! Казваше „пардон“, ако леко оригване прекъснеше плавния й говор, в английското envelope (плик) произнасяше гъгниво първата сричка с френски прононс, в разговор с позната дама ме наричаше „мистър Хумберт“. Помислих си, че ще й доставя удоволствие, ако при влизането си в местния бомонд бъда забулен в романтична мъгла. В деня на сватбата се появи малко интервю с мен в светската хроника на рамсдейлския вестник заедно със снимка на Шарлота: едната й вежда вдигната, а фамилното й име сгрешено: Хейзер. Въпреки тази беля рекламата стопли порцелановите кепенци на сърцето й и предизвика подигравателното подрънкване на змийските ми хлопки. Тъй като бе участвувала в черковно-благотворителните кръжоци и тъй като бе успяла да се запознае с най-горделивите маменца на Лолитините дружки, за година и половина Шарлота бе успяла да стане ако не първостепенна, поне приемлива членка на местното общество; но никога досега не бе имала възможността да попадне в гази чудесна вестникарска рубрика и се озова в нея благодарение на мен, г-н Едгар Х. Хумберт (пробутах този „Едгар“ от чисто предизвикателство), „писателя и изследователя“. Репортерът, брат на моя Мак Ку, отбеляза това и попита какво именно съм написал. Не си спомням моя отговор, но той го бе предал така: „няколко труда за Верлен, за Рембодлер и за други поети“. В интервюто се отбелязваше също, че ние с Шарлота се познаваме от години, но това не се появи във вестника. Казах на Шарлота, че пръските на буквените грешки винаги украсяват светската рубрика.

      Да продължим това любопитно повествование. Когато се наложи да пожъна плодовете на повишаването ми от квартирант в любовник, само горчилка и нежелание ли изпитах? Не. Хумберт трябва да признае лекия тщеславен гъдел и едва доловимото умиление, дори плетеницата на изящното разкаяние — като украса по стоманата на съзаклятническата му кама. Никога не бих допуснал, че доста нелепата, макар и доста благообразна г-жа Хейз — със сляпата й вяра в мъдростта на нейната религия и на читателския й клуб, с превзетата й дикция, с твърдото й, студено, презрително отношение към примамливата, голоръка, пухкавичка дванайсетгодишна нейна дъщеричка — може да се превърне в толкова трогващо, безпомощно същество, щом й сложа ръка — което се случи на прага на Лолитината стаичка, в която тя отстъпваше със задъхано бъбрене: „Не, не, моля ви, недейте…“

      Промяната се отрази добре на външността й. Усмивката й, дотогава тъй изкуствена, грейна в пълно обожание — с блясък, изпълнен от нещо меко и влажно, в което смаян различих прилика с обаятелния, безсмислен, занесен поглед на Лолита, когато се опива с някоя нова смесица от сиропи в млечния бар или безмълвно се любува на скъпите ми, винаги чудесно изгладени дрехи. Като хипнотизиран гледах лицето на Шарлота, когато в разговор за родителските си вълнения с друга дама правеше американската гримаса на женска резигнация (извърта очи и отпуска единия край на устните), по-детския вариант на тази гримаса бях виждал у Лолита. Пийвахме малко — уиски или джин, — преди да легнем, това ми помагаше да си представя дъщерята, докато милвам майката. Ето белия корем, в който моята нимфетка е лежала като свита рибка през 1934 година. Тази грижливо боядисана коса, толкова безжизнена за мен на пипане и обоняние, придобиваше понякога (на лампа в двойното легло с четирите колонки в краищата) оттенъка, ако не мекотата на Лолитините къдри. Все си повтарях, докато боравех с току-що изфабрикуваната си в естествена големина съпруга, че в биологичния смисъл тя представлява максимално достъпното ми доближаване до Лолита, че на Лолитината възраст Лотка е била не по-малко съблазнителна от дъщеря си сега и някога същата ще бъде дъщерята на самата Лолита. Накарах жена си да измъкне изпод цяла колекция обувки (покойният господин Хейз, както се оказа, изпитвал почти патологична страст към обувките) трийсетгодишен албум, за да видя как е изглеждала Ло като дете; въпреки неправилното осветление и нескопосните дрехи успях да разчета първата неясна чернова на Лолита, нейните крака, бедрени костички, чипо носле. Лотелита! Лолитхен!

      Така през плета на времето насочвах порочен поглед към чуждите мътни прозорци. И когато чрез жалки, жарки, наивно похотливи милувки тя, тази жена с царствени цици и тежки бедра ме подготвяше, за да изпълня най-сетне еженощното си задължение, и тогава се мъчех все още да уловя ароматната следа на нимфетката, полетял с безумен лай през гъсталака на тилилейските гори.

      Просто не мога да ви изразя колко кротка, колко трогателна бе моята клета съпруга! По време на сутрешното кафе, сред потискащия уют на кухнята с хромирания й блясък, с големия календар (подарък от фирма за тенджери) и симпатичното кътче за закуска (стил кафене, в което Шарлота и Хумберт уж са си гугукали двамата през студентските дни), тя сядаше с червения си пеньоар, като се облакътяваше върху пластмасовата повърхност на масата, подпираше буза с юмрук и се вторачваше в мен с непоносимо нежен поглед, докато лапах шунка с яйца. Макар че лицето на Хумберт потръпваше от невралгия, в очите й то съперничеше със слънчевата светлина и с листните сенки върху белия хладилник. Тя вземаше моята навъсеност, моето раздразнение за безмълвна любов. Малкият ми доход, съчетан с нейните още по-мизерни средства, й правеше впечатление на бляскаво богатство и не защото сумата сега бе достатъчна за среднобуржоазните нужди, а защото дори парите ми грееха за нея с вълшебството на моята мъжественост, така че тя си представяше общата ни текуща сметка като някой южен булевард по пладне с дебела сянка от едната страна и гладко слънце от другата и така чак до края на перспективата, където се издигат розови планини.

      Шарлота напълни петдесетдневния срок на нашето съжителство с многогодишна дейност. Клетницата се зае с всичко, което преди си бе отказвала или което никога не бе я интересувало особено, сякаш (за да продължа тази серия от Прустови интонации) чрез женитбата за майката на обичаното от мен дете й бях помогнал да си възвърне изобилно младостта с пълномощно. В самозабравата на най-пошла „млада домакиня“ тя се зае да „сублимира домашно огнище“. Наизуст знаех всяка пукнатина на това „огнище“ — знаех я, откак на писалището си бях нанасял върху въображаема карта маршрута на Лолита през цялата къща; душата ми отдавна, се бе сродила с него — с неговата неугледност и разхвърляност и сега направо усещах как нещастникът настръхва в предчувствие на банята от екрю и охра и тютюневочервеникав маджун, приготвяна от Шарлота. Тя, слава богу, не стигна дотам, но пък изгуби огромно количество енергия, докато переше пердетата, търкаше с восък жалузите, връщаше хи в магазина, заменяше ги с други и тъй нататък сред постоянната смяна на светлина и мрак, на усмивка и лошо настроение, на съмнение и съжаление. Главоболеше се с кретон и изкуствена кожа; променяше вида на дивана, на който в незабравимото утро у мен се бе пукнало в забавно темпо мехурчето на райското блаженство. Разпределяше мебелите и с удоволствие научаваше от трактата за домакинството, че е „съвсем приемливо да се разделят двете шкафчета към дивана и съответните лампи“. Като следваше авторката на книгата „Твоят дом — това си ти“, намрази слаботелесните малки столчета и тънкокраките масички. Вярваше, че стая с широк размах на прозоречните стъкла и с изобилие от разкошни лакирани плоскости представлява пример за стая мъжки тип, докато женският тип се определя от по-леки прозоречни рамки и от по-крехка дървения. Романите, които четеше при моето пристигане, сега бяха изместени от илюстрирани каталози и упътвания по обзавеждането на дома. Поръча на фирма във Филаделфия, булевард Рузвелт 4640, специален „тапициран с дамаска пружинен матрак модел 312“ за двойното ни легло — а старият ми се струваше достатъчно як и издръжлив за това, което му се налагаше да понася.

      По произход тя беше от Средния запад, както и първият й мъж, и след като се бе преместила в Рамсдейл, перла на един от Източните щати, бе живяла тук съвсем кратко и не бе успяла истински да се сприятели с всички достойни хора. Малко познаваше жовиалния* дентист, който живееше в нещо като полусрутен дървен замък зад нашата градина. Бе се запознала на чай в клуба към черквата с високомерната съпруга на вехтошаря в оставка, който притежаваше уродливата бяла къща — в тъй наречения „колониален“ стил на ъгъла на булеварда.

      [* Жизнен, жизнерадостен (фр.). — Б.пр.]

      От време на време „правеше визити“ на бабичката Визави; по-знатните матрони обаче, макар да ги посещаваше или да ги срещаше на „градинските“ приеми, или да ги залисваше с дълги разговори по телефона — изисканите дами като г-жа Шеридан, г-жа Мак Кристъл, г-жа Найт и прочие, — нещо рядко се отбиваха при моята пренебрегвана от бомонда Шарлота. Истински приятелски отношения без задни мисли и практически сметки бе завързала със семейство Фарлоу, които се бяха завърнали от делово пътуване до Чили тъкмо навреме, за да присъствуват на сватбата заедно с Чатфийлдови, с Мак Ку и с някои други (но не с госпожа вехтошарката или с още по-високомерната госпожа Талбът). Джон Фарлоу беше спокоен, спокойно атлетичен, спокойно ловък търговец на спортни стоки с кантора в Паркингтън, на четирийсет мили от нас; тъкмо той ме снабди с амуниции за прословутия колт и ме научи да боравя с него (веднъж по време на неделната разходка в крайезерната борова гора); той беше и „отчасти адвокат“, (както се изразяваше с усмивка) и навремето сложил в ред някои работи на Шарлота. Джоан, младоликата му жена, която му се падаше братовчедка, бе дългонога дама и носеше очила с форма на дръпнати очи; тя имаше два светложълти булдога, две остри гърдички и голяма червена уста. Рисуваше пейзажи и портрети — ясно си спомням как на чаша коктейл веднъж похвалих направения от нея портрет на малката й племенничка, Розалин Грац, грациозна, розова хубавица в гърлскаутска униформа (зелена вълнена барета, зелено плетено коланче, чудесни къдрици до раменете), а Джон извади лулата от устата си и каза — колко жалко, че Доли (моята Лолита) и Розалин са толкова враждебни помежду си в училище; впрочем изрази надежда и ние всички се присъединихме, че ще се сприятелят, когато се завърнат всяка от своя летен лагер. Поговорихме за училището. То имаше своите недостатъци и своите добри страни. „Разбира се, тукашните търговци са предимно италианци — изрече трезвомислещият Джон, — но за сметка на това досега поне нямахме чи…“ Джоан го прекъсна припряно: „Колко ще бъде хубаво, ако нашите момиченца прекарваха лятото заедно!“ Внезапно си представих Лолита след завръщането й от лагера — почерняла, топла, сънена, замаяна — и бях готов да заридая от страст и нетърпение.

      19

      Искам да напиша още няколко думи за г-жа Хумберт, докато ми се пише (скоро предстои тежка катастрофа). Винаги си бях давал сметка, че в характера й има известна властност, но изобщо не бях предполагал, че може да се окаже толкова диво ревнива към всичко в моя живот, което не се отнася до нея. У нея се развихри бясно, ненаситно любопитство към моето минало. Настояваше да съм възкресял всички жени, които съм обичал през живота си, за да ме накара да ги подиграя, да ги стъпча, да се отрека от тях подло и докрай, като по този начин унищожа миналото си. Изтръгна от мен отчет за брака ми с Валерия, която, разбира се, бе извънредно смешна; но извън това ми се наложи да измисля или безсрамно да разкрася дълга върволица от любовници, за да може Шарлота да им се любува злорадо. От немай-къде ми се наложи да й представя цял илюстриран каталог, като снабдя тези дами с тънки разлики в унисон с традицията на американските обяви, които използуват за целите си група ученици и ги разпределят по правилата на виртуозната расова пропорция, а именно винаги сред белоликите деца слагат един — винаги само един, — но за сметка на това съвършен сладур — кръглоок, шоколадов на цвят малчуган, почти, но не точно в средата на първите чинове. Докато й представях моите дами, ги карах да се усмихват и да се поклащат — те всичките, морната блондинка, темпераментната негърка, червенокосата развратничка, бяха строени като на парад в публичен дом. Колкото по-реални и по-вулгарни успявах да ги направя, толкова повече г-жа Хумберт харесваше моя водевил.

      Никога през живота не бях правил и не бях изслушвал толкова многобройни признания. Искреността и непосредствеността, с които тя обсъждаше тъй наречения си „любовен живот“, като се почне от първите продължителни целувки и се свърши със свободната съпружеска борба, в морално отношение представляваха рязък контраст на безцеремонните ми лъжи; в технически смисъл обаче двете серии бяха еднородни, тъй като се влияеха от същия материал (от радиомелодрамите, психоанализата, евтините романчета), от които аз извличах действуващите си лица, а тя — езика и стила си. Доста ме развеселиха някои необикновени полови чудатости, присъщи на почтения Харолд Хейз според думите на Шарлота, която сметна кикота ми за неприличен; общо взето, разголването на душата й се оказа също толкова безинтересно, както разголването на нейното тяло. Никога не бях виждал по-здрава жена въпреки диетичните гладни стачки.

      Споменаваше рядко за моята Лолита — по-рядко например, отколкото за онова дете от мъжки пол, светлокосо, с размити черти, чиято снимка бе единственото украшение на нашата сурова спалня. Отдала се на безвкусни блянове, тя предвиди, че душата на умрялото отроче ще се върне в образа на чедото, което тя ще роди от сегашния си брак. И макар да не изпитвах особено влечение да попълня родословието на Хумберт с подобие на Харолдовия плод (с някакво сладко усещане за кръвосмесителство обичах да мисля за Лолита като за свое дете), ми хрумна, че едно продължително раждане с подробно цезарово сечение и разни други усложнения в някой усамотен родилен дом през следващата пролет ще ми даде възможност да остана насаме с моята Лолита няколко седмици — и да тъпча замаяната нимфетка с приспивателни прахчета.

      Ах, колко мразеше тя дъщеря си! Особено злобно ми се стори това, че съвсем без нужда, но твърде усърдно отговори на глупашките въпроси в една книга („Познай детето си“), издадена в Чикаго. Тези дивотии бяха разпределени за няколко години: майката трябваше да извършва нещо като инвентаризация след всяка изминала година от живота на детето. На дванайсетия рожден ден на Лолита, на 1 януари 1947 година, Шарлота Хейз, по баща Бекер, бе подчертала следните епитети, десет от четирийсетте (от графата „Характер на детето“): агресивен, буен, отпуснат, негативистичен (двойно подчертано!), недоверчив, нетърпелив, капризен, досаден, раздразнителен, навъсен. Не обърна никакво внимание на останалите трийсет прилагателни, сред които имаше такива като: весел, сговорчив, енергичен и прочие. Направо непоносимо! Със стръв, която не бях забелязвал по-рано в мекия характер на моята любеща жена, тя атакуваше и преследваше разните дребни притежания на Лолита, които се спасяваха по разните ъгли на къщата и замираха там като хипнотизирани зайчета. На благоверната ми през ум не й минаваше, че една неделна сутрин, когато разстройство на стомаха (поради опитите да подобря нейния сос) ми попречи да отида с нея на черква, й измених с едно от Лолитините бели чорапчета. А какво долно отношение към писмата на моята момина сълза, на моята душичка!

      „Скъпи мамче и Хумче,

      Дано сте добре. Много благодаря за бонбоните. Аз (задраскано и написано отново) Аз си изгубих новия пуловер в гората. Напоследък беше хладно. Тук много ми е.

      С обич вашата Доли“

      „Ама че е заплес — каза госпожа Хумберт, — забравила е думата накрая. Този пуловер беше от чиста вълна. Освен това ще те помоля да вземаш и моето мнение, преди да й пращаш бонбони.“

      20

      На няколко мили от Рамсдейл в гората имаше езеро — тъй нареченото Очиларско езеро (вече го споменавах); през най-знойната седмица в края на юли пътувахме дотам всеки ден. Сега съм принуден да опиша с доста скучни подробности последното ни съвместно къпане във вторник, през тропическото утро.

      Като оставихме автомобила на специално определеното за тази цел място, тръгнахме към езерото по пътечката през боровата гора, когато Шарлота каза, че Джоан Фарлоу, докато търсела редки светлинни ефекти (Джоан се придържаше към старата живописна школа), в неделя видяла как Лесли Томсън се къпел „гол-голеничък“ (според израза на Джоан) в пет сутринта.

      „Водата — казах аз — сигурно е била много студена.“

      „Не е там работата — възрази логичната, макар и обречена моя гълъбица. — Той е просто слабоумен. И да ти призная — продължи (с присъщата си старателна фразировка, която почна да се отразява върху здравето ми), — усещам, че Луиза е влюбена в този кретен.“

      Чувствуването. „Чувствува се, че Доли може да бъде доста по-силна ученичка, отколкото е сега…“ И тъй нататък (от стара училищна характеристика).

      Хумбертови продължаваха напред по сандали и халати.

      „Знаеш ли, Хум, имам една нахална мечта — избъбри лейди Хум, като наведе глава, сякаш се срамуваше от тази мечта или търсеше съвет от ръждивата земя. — Толкова ми се иска да намеря добре школувана слугиня като онази германка, за която говориха Талбътови; освен това да живее у нас.“

      „Няма място“ — отвърнах аз.

      „Нищо подобно! — възрази тя с мнимо загадъчната си усмивка. — Вярвай, chéri, не оценяваш напълно възможностите на Хумбертовата къща. Ще я настаним в стаята на Ло. И без това мислех да превърна в гостна тази бърлога. Тя е най-студената и отвратителна дупка в цялата къща.“

      „Какво искаш да кажеш всъщност?“ — попитах аз, при което кожата на бедрата ми се стегна (отбелязвам това, тъй като кожата на моята дъщеричка правеше същото, когато я обземаха подобни чувства: недоумение, отвращение, яд.

      „Май те възпират някои романтични асоциации, а?“ — попита жена ми с намек за първата ни целувка.

      „Глупости — отвърнах аз, — просто искам да разбера къде ще настаниш детето, когато си намериш гост или слугиня.“

      „О! — каза госпожа Хумберт, потънала в мечти, като удължаваше това „О!“ и в същото време вдигна едната вежда и нежно пое въздух. — Тъкмо малката Ло няма нищо, нищо общо с тези неща. След лагера малката Ло ще замине направо в пансион — в хубав пансион със строга дисциплина и със сериозна програма за религиозно обучение. А след това — в колежа Бърдсли. Всичко съм изчислила съвсем точно, не се безпокой.“

      Добави, че тя, мадам Хумберт, ще превъзмогне обичайния си мързел и ще пише на сестрата на старата Фалън, която преподавала в пансиона „Света Алгебра“. Ослепителното езеро се появи между боровете. Казах, че съм забравил тъмните си очила в колата и ей сега ще се върна.

      Винаги съм смятал, че кършенето на ръце е измислен жест или може би неясен отклик от някакъв средновековен ритуал; но когато хлътнах в гората, за да се отдам на отчаянието и на страшните мисли, именно този жест („Докога, боже!“) най-добре можа да изрази без думи моето настроение.

      Ако Шарлота беше Валерия, знаех как да действувам в дадения случай — да, „действувам“ е тъкмо подходящата дума; в доброто старо време бе достатъчно да извия крехката китка на дебелата Валя (тя я беше навехнала при падане от велосипед), за да промени веднага мнението си; но спрямо Шарлота това бе немислимо. Хладнокръвната американска Шарлота ми вдъхваше страх. Нищо не излезе от безгрижната идея да покоря волята й чрез нейната любов. Не смеех да сторя нищо, което можеше да наруши моя образ, създаден от нея, за да го боготвори. Бях й се умилквал, докато беше страховита дуеня на моята душичка, и досега в отношението ми към нея се бе запазило нещо от моето подлизурство. Имах само един коз — че нищо не знаеше за чудовищното ми увлечение по нейното момиченце. Ядосваше се, че детето ме харесва; обаче не можеше да отгатне моите чувства. Бих казал на Валерия: „Слушай, дебела тъпачке, c'est moi qui décide* кое е хубаво за Долорес Хумберт.“ На Шарлота дори не посмях да кажа (със сервилно спокойствие): „Извинявай, драга, но не съм съгласен с теб. Нека дадем още една възможност на малката. Готов съм да я уча вкъщи година или две. Нали веднъж сама ми предложи.“ Защото не бях в състояние нищо да изрека за момичето, без да се издам. Ах, не можете да си представите (както и аз никога не бях си представял) какви са тези жени с принципи! Шарлота, която не забелязваше фалша на обичайните условности, на правилата за държане, на патентованата храна, книги, на хората, пред които се прекланяше, веднага би доловила неправилната интонация, каквото и да кажех в усилията си да удържа Лолита до мен. Тя беше като музикант, който в живота си може да бъде ужасно долен човек, лишен от интуиция и от вкус, но чийто дяволски точен слух долавя и най-нищожната нота на оркестъра. За да сломя волята й, би трябвало да й разбия сърцето. Ако разбиех сърцето й, моят образ в него също щеше да бъде разбит. Ако й кажех: „Или аз правя с Лолита каквото си поискам — и ти ми помагаш да запазим тайната, — или веднага се развеждаме“, тя ще пребледнее като матово стъкло и бавно ще изрече: „Добре, каквото и да кажеш друго или да си вземеш думите обратно — това е краят.“ И точно така ще стане.

      [* Аз решавам (фр.). — Б.а.]

      Ето значи каква беля ме сполетя. Помня как стигнах до паркинга, извадих с помпата ръждива на вкус вода и я изсърбах толкова жадно, сякаш тя щеше да ми даде вълшебна мъдрост, младост, свобода, мъничка любовница.

      Сетне поседях — с лилавия си халат, като размахвах крака пред една от грубо скованите маси за екскурзиантите под широкошумните борове. Малко по` встрани две момиченца по бански от две части излязоха от нашарената със слънчеви петна будка на клозета с надпис: Жени. Жвакащата дъвка Мабел (или дубльорка на Мабел) бавно, разсеяно възседна велосипеда, а Марион, като си тръскаше косата да пропъди мухите, се намести отзад, широко разкрачена; и двете с бавни, разсеяни зигзаги се сляха със светлината и сянката. Лолита! Баща и дъщеря, които потъваха в тези стапящи се дебри. Най-естественото решение на задачата би било: да се унищожи г-жа Хумберт. Но как?

      Нито един човек не е в състояние да извърши идеално престъпление; случаят обаче е способен на това. Криминалистите помнят например прочутото убийство на мадам Лакур от Арл, в Южна Франция, през края на миналия век. Неидентифициран брадат мъж, грамаден на ръст, който може да е имал тайна любовна връзка с тази дама, се приближава до нея на оживена улица няколко дни след като тя се е омъжила за полковник Лакур и три пъти забива кама в гърба й, докато полковникът, късокрак господин с вид на булдог, се увесва върху ръката на убиеца. По вълшебно и прекрасно съвпадение точно в мига, когато престъпникът разтваря челюстите на побеснелия дребен съпруг (през това време се струпва народ), някакъв мечтател италианец в най-близката до, произшествието къща съвсем случайно задействува взривното устройство, върху което работи; улицата веднага се превръща в хаос от дим, от падащи тухли и от спасяващи се хора. Взривът обаче не наврежда на никого (ако не се смята, че нокаутира доблестния полковник Лакур); всички се разбягват, отмъстителният любовник също хуква да бяга, след което преживява дълъг и щастлив живот.

      Да видим сега какво става, когато злосторникът се опита сам да организира идеалното премахване.

      Спуснах се към Очиларското езеро. Кътчето, където ние и още няколко „почтени“ семейства (Фарлоу, Чатфийлдови) си бяхме избрали, бе малко заливче; моята Шарлота го харесваше, тъй като било „същински частен плаж“. Градският плаж — с всички удобства за къпещите се (или давещите се, както рамсдейлският вестник веднъж се изрази) — се намираше в лявото (тоест в източното) очило на езерото и не се виждаше от нашето заливче. Боровете вдясно преминаваха в блато, след което полукръгът на брега отново се обличаше в борове от другата страна на западното очило.

      Легнах на пясъка до жена си толкова тихо, че тя трепна.

      „Да се окъпем, а?“ — предложи тя.

      „Минутка. Чакай да обмисля една комбинация.“

      Продължих да си блъскам главата. Измина повече от минута.

      „Добре. Хайде.“

      „А аз участвувам ли в тази комбинация?“

      „И още как!“

      „Разбира се!“ — каза Шарлота, докато нагазваше във водата. Водата скоро се вдигна до дебелите й, покрити с гъша кожа бутове; сетне, като протегна напред долепените си длани, здраво стиснала устни, с неочаквано изпростяло в черния гумен шлем лице, Шарлота се юрна напред със силен плясък.

      Заплувахме бавно сред грейналото езеро.

      На отсрещния бряг, на по-близо от хиляда разкрача от нас (ако можеше да се върви по водата), различавах малките силуети на двама души, които усърдно работеха на своята част от брега. Със сигурност знаех кои са: пенсиониран полицай от полски произход и пенсиониран водопроводчик, негова бе по-голямата част от гората отсреща. Знаех също с какво се занимават: строят за свое глупаво развлечение дървен кей. Долитащото до нас чукане изглеждаше странно мощно за лилипутските им ръце и инструменти, сякаш отговорникът за звуковите ефекти не беше се споразумял с кукления майстор най-вече защото силният трясък при всеки миниатюрен удар закъсняваше спрямо зрителното му възприемане.

      Късата светла пясъчна ивичка на „нашия“ плаж — от който сега се бяхме отдалечили и бяхме стигнали до дълбокото — в делник биваше празна. Наоколо нямаше никого освен тези две съсредоточено работещи фигурки на отсрещния бряг и тъмночервения частен самолет, който избръмча високо и потъна сред синьото небе. Не можеше да се измисли по-хубав декор за едно сръчно бълбукащо човекоубийство и ето я изтънчената поанта: пазителят на закона и проводникът на водата се намираха точно толкова близо, че да бъдат свидетели на нещастния случай, и точно толкова далеч, та да не забелеят, че е престъпление. Намираха се достатъчно близко, за да чуят как пляскащият във водата объркан плувец се дере отчаяно за помощ — някой да спаси давещата се негова жена; и бяха твърде далеч, за да различат (ако не са гледали преди това), че съвсем хладнокръвният плувец довършва жена си под водата. Не бях още достигнал този стадий; само искам да обясня колко е просто действието, колко е ясна постановката! Та значи Шарлота се придвижваше напред с тромава добросъвестност (беше съвсем посредствена ундина), но и с известна тържествена наслада (нали нейният воден дух бе до нея) и докато наблюдавах това със самостоятелната яснота на бъдещия спомен (също както гледаш нещата с усилието да ги видиш такива, каквито ще си ги спомняш по-късно) — лъскавобялото й мокро лице, съвсем слабо загоряло въпреки всичките й усилия, бледите устни, голото изпъкнало чело, тесния черен шлем, пълната мокра шия, — знаех, че трябва само да изостана малко, да поема повече въздух в дробовете, сетне да я стисна за глезена и стремглаво да се гмурна с пленения труп. Казвам „труп“, защото изненадата, уплахата и неопитността щяха да накарат клетата ундина да глътне отведнъж цяла кофа смъртоносна езерна вода; от своя страна, можех да издържа най-малко минута под водата, при това без да затварям очи. Фаталното движение се мярна пред мен като опашка на падаща звезда в чернилката на подготвяното престъпление. Така в безмълвен зловещ балет танцьор държи партньорката си, устремен като стрела в чудесно имитираната подводна мъгла. Щях да изплувам за глътка въздух, като все още я държа под водата, сетне щях да се гмуркам толкова пъти, колкото се наложеше, и едва когато завесата се спуснеше окончателно над нея, щях да си позволя виковете за помощ. И когато след двайсетина минути онези двамата от отсрещния бряг с равномерно увеличаване стигнат с гребната лодка, преснобоядисана от едната страна, клетата г-жа Хумберт, жертва на мускулна конвулсия или на сърдечна криза, или на едното и другото едновременно, вече би стояла на главата си в мастилената тиня на десетина метра под засмяната повърхност на Очиларско-змийското езеро.

      Колко лесно, нали? Обаче на`, драги господа, изобщо не е можех да се насиля за такова нещо!

      Тя плуваше до мен като доверчив, нескопосен тюлен и цялата логика на страстта ми крещеше в ушите: „Не губи време!“ А аз, драги ми господа, не можех и не можех! Мълчаливо се обърнах към брега и тежко, добросъвестно тя също изви, а прегракналият от викане дявол все още повтаряше своя съвет и все не можех ей така да удавя това нещастно, хлъзгаво, едротело създание. Крясъкът ставаше все по-сподавен с осъзнаването на печалната истина, че нито утре, нито в петък, нито в който и да било друг ден ще мога да я убия. О, ясно си представях, че с ужасни шамари развалям симетрията на Валините гърди или по някакъв друг начин й причинявам болка — и също толкова ясно се виждах как забивам куршум в шкембето на нейния любовник, така че да изпъшка и да седне. Шарлота обаче не можех да убия — особено когато положението вероятно не беше чак толкова безнадеждно, каквото ми се стори при първоначалния стрес през онази ужасна сутрин. Ако я бях хванал за силния ритащ крак, ако бях срещнал изумения й поглед, ако бях чул страшния й глас, ако все пак бях минал това премеждие, призракът й щеше да ме преследва цял живот. Може би, ако живеехме през 1447-а, а не през 1947-а, щях да залъжа кротката си натура, като й сипя класическа отрова от издълбания ахат на пръстена си и я упоя с фаталната сладка билка. Но през нашата буржоазна ера, когато всеки си въвира носа в чуждите работи, нямаше да ми се размине така, както се е разминавало в брокатените чертози на миналото. В наше време убиецът трябва да бъде химик. Не, не, не бях подходящ за такова нещо. Уважаеми съдебни заседатели, милостиви господа и също толкова милостиви госпожи! Повечето обвиняеми заради постъпки против нравствеността, които мъчително жадуват какви да е трепетни, сладко стенещи, физически, не непременно ограничени от съвкупление отношения с някое подрастващо момиченце — те са все безвредни, безполезни, пасивни, плахи самотници, молещи обществото само за едно: да им разреши всецяло да следват, общо взето, невинните си, аберативни, както се казва, склонности и по частен път да се отдават на малките си, приятно парливи и неприятно влажни полово извратени актове, без полицията или съседите да се нахвърлят грубо върху тях. Ние не сме полови изверги! Ние не изнасилваме като юначните войници. Ние сме нещастни, кротки, добре възпитани хора с кучешки очи, които са се приспособили достатъчно, за да възпират поривите си в присъствието на възрастните, но са готови да отдадат много, много години живот за едничката възможност да докоснат нимфетка. Подчертавам — по никакъв начин не сме човекоубийци. Поетите не убиват. О, моя клета Шарлота, не ме гледай с омраза от вечния си рай сред алхимичната смесица от асфалт, гума, метал и камък — но слава богу, не сред вода, не сред вода!

      Все пак бях на косъм от злощастието, съвсем обективно казано. И сега се разкрива същината на моята притча за идеалното убийство.

      Седнахме върху кърпите на зажаднялото за нас слънце. Тя се огледа наоколо, свали презрамките и легна по очи, за да могат лъчите да се насладят на гърба й. Каза, че ме обича. Въздъхна дълбоко, протегна ръка към халата си и напипа в джоба цигарите. После седна, запали цигара. Изучи дясното си рамо. Възнагради ме, като отвори одимена уста, с подробна целувка. Изведнъж зад нас откъм храстите по песъчливия склон се отърколиха две-три камъчета.

      „Тези долни, вечно дебнещи деца — избъбри Шарлота, като придържаше на гърдите си обемния чер сутиен, и отново се обърна по корем. — Ще се наложи да поприказвам с Пьотър Крестовски.“

      От края на пътеката се дочу шум, звук на стъпки и се появи Джоан Фарлоу със статива и с всичко друго.

      „Изплаши ни“ — каза Шарлота. Джоан обясни, че седяла над склона, скрита сред зеленината, и оттам „шпионирала природата“ (шпионите ги разстрелват), като се мъчела да довърши пейзажа — но нищо не излязло, липсва й талант (което беше съвсем вярно).

      „А вие, Хумберт, опитвали ли сте някога да рисувате?“

      Шарлота, която ме ревнуваше малко от Джоан, попита дали ще дойде Джон.

      Да, ще дойде. Днес имал намерение да обядва вкъщи. Докарал я на път за Паркингтън и сега скоро щял да я вземе на връщане. Какво прекрасно утро! Тя винаги се чувствувала предателка спрямо Мелампий и Кавала, задето ги оставяла вързани вкъщи през такива дивни дни. Седна на белия пясък между мен и Шарлота. Дългите й кафяви крака по къси панталонки бяха приблизително толкова съблазнителни за мен, колкото и краката на някоя дореста кобила. Венците й се оголваха, когато се усмихнеше.

      „За малко да ви включа в своето езеро — каза тя. — Впрочем забелязах нещо, на което не сте обърнали внимание. Вие (на Хумберт) забравихте да свалите ръчния си часовник, да, сър, забравихте.“

      „Уотърпруф“ (водонепроницаем) — тихо произнесе Шарлота, свила устни като риба.

      Джоан сложи китката ми върху своето коляно и се полюбува на подаръка от Шарлота; след това остави ръката на Хумберт обратно върху пясъка с дланта нагоре.

      „Оттам си могла да видиш какво ли не“ — отбеляза Шарлота с известно кокетство.

      Джоан въздъхна. „Една вечер — каза тя — видях две деца от мъжки и женски пол, които на ей това място дейно се съвкупяваха. Сенките им бяха гигантски. И май ви казах за Лесли Томсън, който се къпе чисто гол по съмване. Сега вече очаквам след черния атлет да се появи тлъстият котлет. Айвър Куилти (нашият дентист, и той без нищо. Между другото, невероятен оригинал е, този старец. Когато бях при него последния път, ми разправи една съвсем неприлична история за племенника си. Оказва се…“

      „Ето ме и мен“ — отекна гласът на Джон.

      21

      Навикът ми да мълча, когато съм ядосан, или поточно студената и сякаш люспеста страна на ядосаното ми мълчание вдъхваше невероятен страх на Валерия. „Не зная какво мислиш, когато си такъв, и това ме побърква“ — се оплакваше тя. Мъчех се да наказвам Шарлота с мълчание — но тя, сякаш нямаше нищо, продължаваше да чурулика или хващаше мълчаливеца за брадичката. Поразителна жена! Като мърморех, че все пак се налага да пиша научен труд, се намъквах в бившата си стая; Шарлота пък все по-жизнерадостно разкрасяваше нашата обител, гугукаше по телефона, пишеше писма. От прозореца през гланцирания отблясък на тополовите листа я видях как минава през улицата и с доволен вид пуска в кутията писмото си до сестрата на мис Фалън.

      Седмицата влажно, навъсено време, последвала току-що описаното посещение на мълчаливите пясъци край Очиларското езеро, беше от най-мрачните през живота ми. След това проблеснаха два-три неясни лъча надежда — преди слънцето да грейне с пълна сила.

      Прецених, че мозъкът ми е наред, че работи великолепно и че трябва да го използувам. Макар че не смеех да се бъркам в плановете на жена си за Лолита (която от ден на ден ставаше все по-топла и по-мургава под ясното небе на безнадеждната далечина); все пак можех да намеря някакъв основен начин за утвърждаването на общия си авторитет, който по-късно щях да използувам при конкретен случай. Една вечер Шарлота сама ми даде повод.

      „Имам изненада за теб — каза тя, загледана нежно в мен над лъжицата със супа. — Наесен заминаваме с теб за Англия.“

      Преглътнах, без да бързам, своята лъжица супа, избърсах устни с розова книжна салфетка (О, прохладното, тънко платно на салфетките в моята „Мирана“!) и казах:

      „Аз също имам изненада за теб, моя мила. Ние с теб няма да заминем за Англия.“

      „Защо? Какво се е случило?“ — попита тя, като наблюдаваше — с по-голямо учудване, отколкото бях очаквал — ръцете ми (неволно сгъвах, късах, мачках и отново късах съвсем невинната „салфетка“). Впрочем усмивката ми я успокои малко.

      „Много просто — казах аз. — Дори в най-хармоничния брак като например нашия не всички решения взема съпругата. Има въпроси, за чието решаване съществува съпругът. Представям си вълнуващото удоволствие, което като на нормална американка ще ти достави прекосяването на океана с трансатлантическия параход, нали с него пътува и лейди Бамбум, братовчедка на английския крал, Били Бамбум, краля на замразеното месо, или някоя холивудска уличница. Никак не се съмнявам, че бихме представлявали чудесна реклама за туристическата фирма: ти с откровено преклонение и аз със сдържано завистливо възхищение гледаме в Лондон дворцовата стража, тези малинови гвардейци, бобровите месоядци или как им викаха. От своя страна имам алергия към Европа, включително към добрата стара Англия. Както ти е добре известно, нищо не ме свързва със Стария твърде прогнил свят. Никакви цветни реклами из твоите списания не могат да променят това…“

      „Любими мой — каза Шарлота, — аз наистина…“

      „Чакай. Това е дреболия, подробност; всъщност имам предвид нещо повече. Когато поиска да прекарвам цели дни на езерото, вместо да се занимавам с работата си, на драго сърце те последвах и заради теб се превърнах в представител на младежта с бронзов тен, вместо да си остана литературовед… И например педагог. Когато ме водиш на бридж у толкова милите Фарлоу, кротко се тътря след теб. Не, чакай, моля те. Когато декорираш дома си, не преча на твоите приумици. Когато решаваш — о, когато решаваш разните въпроси, може да съм против, абсолютно против или, да речем, отчасти, обаче си мълча. Игнорирам отделните случаи, но не мога да игнорирам общия принцип. Обичам да ме командуваш, но всяка игра си има правила. Не, не се сърдя. Изобщо не се сърдя. Недей така. Но аз представлявам половината от семейното огнище и имам право на малък, но свой ясен глас.“

      Междувременно тя премина откъм моята страна на масата и като падна на колене, бавно, но настойчиво заразтърсва глава и вкопчи добре гледани нокти в панталона ми. Каза, че през ум не й е минавало подобно нещо. Каза, че съм нейното божество и властелин. Каза, че Луиза вече си е отишла и можем да се отдадем на любов. Каза, че трябва да й простя, иначе ще умре.

      Този малък инцидент доста ме ободри. Спокойно й отговорих, че работата не е в прошката, а в промяната на държането й; реших да укрепя спечеленото предимство и занапред да прекарвам много време в сурово и навъсено отчуждение, като работя по книгата или се преструвам, че работя.

      Диванът легло в някогашната ми стая отдавна бе превърнат просто в легло, каквото си остана впрочем завинаги в душата ми, и Шарлота ме предупреди в началото на нашето съжителство, че стаята постепенно ще бъде превърната в истински писателски кабинет. Два-три дни след „британския инцидент“ седях в новото и много удобно кресло с голям том върху коленете, когато на вратата почука с пръстенчето си Шарлота и доплува вътре. Колко не приличаха движенията й на движенията на моята Лолита, когато понякога надникваше при мен в милите си омърляни сини панталони, като внасяше от страната на нимфетките аромата на плодни градини; бе нескопосна и приказна, и неясно порочна; с разкопчани долни копчета на момчешката риза. Но нека ви кажа нещо. У малката лудетина Хейз и у важната голяма Хейз плахо течеше все същото (и на вкус, и на слух) жизнено ручейче. Един прочут френски лекар бе казал някога на баща ми, че дори най-слабото куркане в стомаха на близки роднини има един и същи музикален тон.

      И така, Шарлота доплува. Тя усещаше, че между нас нещо не е наред. Предишната вечер, както и по предишната, се престорих на заспал още щом си легнахме, и станах, преди да се беше събудила. Тя мило попита дали не ми пречи.

      „В тази минута — не“ — отвърнах аз, като прелиствах отворения на буква „Е“ том от енциклопедията за момичета и разглеждах картинката в долния край на страницата.

      Тя се доближи до малкото писалище — имитация на махагон с едно чекмедже. Положи ръка върху него. Наистина писалището никак не беше хубаво, но нищо не бе й виновно.

      „Отдавна исках да те попитам — каза тя (делово, без всякаква закачливост), — защо заключваш чекмеджето? Искаш ли това писалище да си остане в кабинета? Някак е ужасно отвратително.“

      „Остави го на мира“ — процедих аз. Тъкмо бях с гърлскаутите в Калгари.

      „Къде е ключът?“

      „Скрит е.“

      „Ах, Хуми…“

      „Заключил съм в него любовни писма.“

      Тя ме погледна като ранена газела, този поглед толкова ме вбесяваше; след това, без да е наясно дали се шегувам и без да знае какво да каже по-нататък, постоя, докато тихо прелистих няколко страници (Канада, Кино, Конфитюр, Костенурка), загледана по-скоро в прозоречното стъкло, отколкото през него, като барабанеше с острите си карминени, бадемовидни нокти.

      Две минути по-късно (на Кроул и Къпане) се приближи до креслото ми и стовари тежката си снага в шотландски вълнен плат върху ръчката, като ме облъхна с мириса на точно този парфюм, който използуваше първата ми жена. „Дали ваше сиятелство не би желало да прекара есента ей тук?“ — попита, като посочи с кутре сладникавия есенен пейзаж от един източен щат. „Защо?“ (натъртено и бавно). Тя вдигна рамене. (Вероятно Харолд е обичал да ползува отпуск по това време. Ловен сезон. Циганско лято. Условен рефлекс от нейна страна.)

      „Струва ми се, че зная къде е — каза тя, като все още сочеше картинката. — Помня, там има хотел с романтичното име „Подслон за омагьосани ловци“. Кухнята е божествена. И никой на никого не пречи.“

      Тя потърка буза в слепоочието ми. Бях отучил Валя от това на бърза ръка.

      „Не искаш ли нещо по-специално за обед, миди мой. По-късно ще наминат Джон и Джоан.“

      Издадох неопределен звук. Тя ме целуна по долната устна и каза весело, че ще направи торта (от времето, когато още бях квартирант, се бе запазила легендата, че съм във възторг от нейните торти), сетне ме остави да безделнича.

      Положих внимателно отворената книга върху напуснатото от нея място (книгата понечи да направи вълнообразно движение, но моливът спря затварянето на страниците), проверих дали ключът си е на мястото, а именно, под старата, но скъпа самобръсначка, която употребявах, преди тя да ми купи друга, по-евтина и по-хубава. Питаше се: добре ли е скрит ключът под тази самобръсначка в кадифения калъф? От своя страна калъфът се намираше в сандъка, в който държах книжата си. Дали няма по-сигурно място? Чудно колко е мъчно да скриеш нещо — особено когато жена ти вечно ти мести нещата.

      22

      Доколкото си спомням, бе изминала седмица от последния ни плаж, когато следобедната поща донесе отговора от втората мис Фалън. Тя пишеше, че току-що се е върнала в пансиона от погребението на сестра си. „Евтимия всъщност не можа да се възстанови, откак си счупи бедрото.“ Що се отнася до дъщерята на г-жа Хумберт, имала честта да съобщи, че вече било късно за записване през тази година, но че тя (живата и здрава Фалън) почти не се съмнявала, че ще може да я приеме в училището, ако г-н и г-жа Хумберт докарат Долорес през януари. Райско отлагане!

      На другия ден след закуската се отбих при „нашия“ доктор, симпатичен невежа, чието умело държане с болните и пълното му доверие към две-три патентовани лекарства успешно маскираха безразличието му към медицината. Фактът, че Ло щеше да се завърне в Рамсдейл, озаряваше радостно пещерата на бъдещето. Исках да бъда в пълна готовност при настъпването на това събитие. Всъщност започнах кампанията от по-рано, преди Шарлота да вземе жестокото си решение. Трябваше да бъда сигурен, че когато очарователното ми момиченце се завърне, ще имам възможност още същата нощ, след това нощ след нощ, докато не ми я отнеме „Света Алгебра“, да приспивам двете живи същества толкова сигурно, че никакъв звук и никакво докосване да не прекъсва съня им. През юли правих опити с различни приспивателни, изпитвах ги върху Шарлота, голяма любителка на хаповете. Последната доза, която й дадох (тя си мислеше, че е слаб препарат с бром за успокояване на нервите), я приспа за цели четири часа. Пусках радиото на пълна мощност. Насочвах към лицето й синия лъч на фенерчето с фалична форма. Блъсках я, търках я, щипах я, боцках я — нищо не наруши ритъма на спокойното й мощно дишане. Обаче толкова мимолетно нещо като целувка по ключицата я събуди веднага и тя бодро и яко ме награби като октопод (едвам се спасих). Значи не върши работа, си помислих аз; трябва да намеря нещо още по-сигурно. Отначало д-р Байрън сякаш не повярва, когато му казах, че последното му приспивателно не можа да се пребори с безсънието ми. Посъветва ме да го опитам още няколко пъти и за малко ми отвлече вниманието, като взе да ми показва семейни снимки: имаше чаровно момиченце на Лолитината възраст; разбрах, че се мъчи да ме преметне, и настоях да ми изпише най-силното от съществуващите приспивателни. В отговор ме посъветва да съм играел голф, но в края на краищата се съгласи да ми даде хапчета, които „сигурно ще подействуват“; отиде до шкафчето си и измъкна стъкленица с лилаво-сини капсулки с тъмнолилава ивичка от едната страна. Според него това било ново лекарство, току-що влязло в производство и предназначено не за неврастеници, които могат да бъдат успокоени и с глътка вода, ако знаеш как да подходиш, а за великите безсънни творци, които трябва да умрат за няколко часа, за да останат през вековете. Обичам да баламосвам докторите и, макар че вътрешно тържествувах, пуснах стъкленичката в джоба си със скептична гримаса. Впрочем налагаше се да си отварям очите с него. Веднъж при съвсем друг случай глупаво се изпуснах — споменах последния си санаториум и ми се стори, че той наостри уши. Понеже никак не исках Шарлота или някой друг да научи за този период от миналото ми, побързах да обясня, че се е наложило да направя някои изследвания из лудниците заради бъдещия си роман. Какво от това; важното беше, че този пройдоха имаше толкова миличко момиченце. А колко странно всъщност — те вече всичките са стари, седемнайсетгодишни…

      Излязох с чудесно настроение от дома му. Подкарах с един пръст колата на жена си и благодушно поех към къщи. Общо взето, Рамсдейл си имаше своя чар. Стържеха цикади; булевардът току-що беше измит. Копринено-гладко свърнах надолу по нашата стръмна уличка. По някакъв начин през този ден толкова ми вървеше. Толкова бе синьо и зелено. Знаех, че грее слънце, защото никелираният ключ на стартера се отразяваше в предното стъкло; знаех, че е точно три и половина, тъй като милосърдната сестра, която всеки ден идваше да масажира бабичката Визави, ситнеше надолу по тесния тротоар с белите си чорапи и обувки. Както винаги истеричният сетер на бившия вехтошар атакува колата при слизането надолу и както обикновено местният вестник бе на стъпалата пред входа, току-що го бе хвърлил Кени.

      Снощи бях прекратил режима на отчуждение, който си бях предписал, и сега нададох весел вик, известявах за пристигането си и в същото време отворих вратата на гостната. Обърнала към мен кестенявия си изкуствен кок над каймаковобялата шия, със същата жълта блузка и тъмночервения панталон, в който беше през време на първата ни среща, Шарлота седеше в ъгъла на малкото писалище и бързо пишеше писмо. Без още да съм пуснал ръчката на бравата, повторих приветствения си възглас. Ръката й престана да пише. Секунда Шарлота седя неподвижно; сетне полека се извърна на стола и отпусна лакът върху извитата му облегалка. Лицето й, разкривено от изживяваните чувства, не бе приятно зрелище. Забила поглед в краката ми, тя подхвана:

      „Отвратителната Хейзица, дебелата мръсница, дъртата вещица, заядливото мамче, дъртата… дъртата буначка… тази дърта буначка вече знае всичко… Тя… тя…“

      Прекрасната ми обвинителна млъкна, за да преглътне отровата на сълзите си. Какво точно каза — или понечи да каже Хумберт Хумберт, — няма значение. Тя продължи:

      „Вие сте чудовище. Вие сте отвратителен, долен, престъпен измамник. Ако се доближите до мен, ще крещя през прозореца. Махайте се!“

      Отново според мен можем да пропуснем какво мрънкаше Х.Х.

      „Заминавам още днес. Всичко тук е ваше. Обаче никога вече няма да видите това лошо момиче. Махнете се от тази стая.“

      Подчиних се, читателю. Качих се в моя екс-полукабинет. С ръце на кръста, постоях съвсем неподвижен и в пълно самообладание пред изнасиленото писалище: чекмеджето беше издърпано, от ключалката висеше най-сетне подбраният подходящ ключ, други разнородни домашни шперцове бяха наслагани отгоре върху плота. Прекосих стълбищната площадка и в съпружеската спалня на Хумбертови хладнокръвно преместих дневника си изпод нейната възглавница в моя джоб. След това се запътих надолу, но се спрях насред път: тя говореше по телефона, който този ден случайно бе включен в щепсела на трапезарията до вратата на гостната. Реших да подслушам какво ще говори: тя отказа някаква поръчка и се върна в гостната. Поех си дъх и влязох в кухнята. Там отворих бутилка шотландско уиски (никога не бе устоявала пред скоча). Сетне отидох в трапезарията и оттам през полуотворената врата погледнах широкия гръб на Шарлота.

      „Ти разбиваш моя и своя живот — произнесох спокойно. — Хайде да обсъдим въпроса като културни хора. Това е само твоя халюцинация. Ти, Шарлота, не си на себе си. Тези записки, които си намерила, са само чернови за романа. Твоето име, както и нейното, са взети случайно. Само защото първи ми хрумнаха. Помисли аз това, а аз ще ти донеса пиене.“

      Тя не отговори и не се обърна, продължи с бясно темпо да пише, каквото пишеше. Очевидно трето поред писмо (двете вече залепени, с марки, бяха пред нея на писалището). Върнах се в кухнята. Там извадих две чаши (дали до „Света Алгебра“? До Лолита?) и отворих електрическия хладилник. Той яростно изрева срещу мен, докато вадех леда от сърцето му. Да напиша всичко отначало. Нека го препрочете. Не помни подробностите. Да го променя, да го фалшифицирам. Да напиша откъс от роман и да й го покажа, или да го оставя на открито? Защо понякога водопроводът квичи толкова ужасно? Откровено казано, положението е ужасно. Възглавничките от лед — възглавнички за твоето куклено полярно мече, Ло! — надаваха отчаяни пукащи звуци, докато топлата вода от чешмата ги отлепяше от металната пита. Сложих двете чаши една до друга, налях уиски и допълних с малко газирана вода. Жалко, че бе под забрана моят любим джин-ананас. Хладилникът лавна и избумтя. Понесъл чашите, влязох в трапезарията и произнесох към вратата на гостната, сега едва открехната — така, че не можех да промуша дори лакът:

      „Приготвих ти скоч.“

      Тя не отговори, тази луда мръсница, затова оставих чашите на бюфета до телефона, който в този миг звънна.

      „Обажда се Лесли, Лесли Томсън — каза Лесли Томсън, същият, който обичаше да се къпе на съмване, — мисис Хумберт, сър, я блъсна кола, елате по-бързо.“

      Отговорих — сигурно раздразнено, — че жена ми е здрава и читава, и както държах слушалката, блъснах вратата и казах:

      „Този тук казва, Шарлота, че са те убили.“

      Но в гостната нямаше никаква Шарлота.

      23

      Изскочих навън. Отсрещната страна на стръмната ни уличка представляваше необичайно зрелище. Върху полегатата морава на мис Визави се бе изкатерил голям, черен, лъскав пакард, рязко свърнал натам през тротоара (на който се хълмеше изпуснат кариран шал), и бе спрял там, блеснал на слънцето, с разперени като крило врати, а колелата му бяха потънали дълбоко в чима. Вдясно от автомобила върху ниско окосената морава на склона лежеше старец с бели мустаци, облечен твърде прилично (сив двуреден костюм, папийонка на бели точки), проснат по гръб, събрал крака като восъчна фигура с големината на обикновен мъртвец. Трябва да изразя сепването, взрива, светкавицата от внезапни впечатления с върволица от думи; вещественото им натрупване върху страницата разваля самото пламване, острото единство на картината: хълмчето на големия шал, колата, старика мумия, масажистката на бабичката, разтърчала се с колосан шумол, хванала в ръка полупразна чаша, наново към верандата, където, подпряна на възглавници, пленена, грохнала, мис Визави сигурно надаваше викове, впрочем недостатъчно силни, за да заглушат равномерното джавкане на вехтошаровия сетер, който преминаваше от една група хора до друга — ту отиваше при съседите, струпали се вече на тротоара до карираното нещо, ту обратно при колата (която най-сетне бе настигнал), ту при групата, събрала се на моравата и състояща се от Лесли Томсън, двамина полицаи и един господин с рогови очила. Тук трябва да обясня, че бързата поява на пътната полиция (две минути след нещастието) се дължеше на това, че полицаите тъкмо слагали съобщения за глоби по колите, незаконно паркирани в пресечката близо до нас; че очилатият тип се оказа Фредерик Биел млади, водачът на пакарда; че неговият седемдесет и девет годишен баща, комуто масажистката току-що бе носила чашата вода върху окосената ливада, където, така да се каже, той се бе проснал като покосен банкер, не бе в несвяст, а удобно и методично се оборавяше от леката сърдечна спазма или от възможността за такава; и накрая, че големият кариран шал на тротоара, където жена ми толкова често недоволно ми бе сочила кривите зелени пукнатини, скриваше обезобразения труп на Шарлота Хумберт, прегазена (а след това влачена няколко метра) от автомобила на Биелови в мига, когато тичала през улицата да пусне трите писма в пощенската кутия на ъгъла до парцела на мис Визави. Тези три писма вдигна и ми ги подаде едно миловидно момиченце с мръсна розова рокличка и аз ги накъсах в джоба на панталона си.

      Трима доктори и двойката Фарлоу пристигнаха наскоро след това на местопроизшествието и почнаха да се разпореждат. Вдовецът, мъж надарен с изключително самообладание, не ридаеше и не се тръшкаше. Наистина като че се олюляваше леко; отваряше обаче уста само за да съобщи сведенията и да даде обясненията, които бяха безспорно необходими във връзка с припознаването, с огледа и с откарването на покойната, чието теме представляваше каша от кости, мозък, бронзова коса и кръв. Слънцето още беше ослепително, когато приятелите, добрият Джон и разплаканата Джоан положиха вдовеца в постелята на Доли; самите те, за да бъдат наблизо, се настаниха да пренощуват в спалнята на Хумбертови — не зная дали така добродетелно са прекарали нощта, както го изисква тържествеността на случая.

      Не виждам причина да се спирам — в този твърде специален труд — върху предпогребалните формалности, които изискваха внимание от мен, и върху самото погребение, не по-малко скромно от състоялата се малко преди това сватба; но все пак заслужава да отбележа няколко епизода, които се отнасят до тези четири-пет дни.

      През първата нощ от живота си на вдовец бях толкова пиян, че спах дълбоко като детето, което бе спало в това легло. На другата сутрин най-напред изследвах накъсаните писма в джоба си. Те се бяха разбъркали здравата и не можеха да се разделят на три завършени текста. Смятам, че думите „помъчи се да го намериш, тъй като не мога да купувам…“ бяха от писмото до Ло. Някои откъслеци май издаваха намерението на Шарлота да избяга с Ло в. Паркингтън или дори обратно в Писки, за да не може ястребът да грабне скъпоценното й агънце. Другите късчета, станали на парцали (не съм знаел, че имам толкова яки нокти), явно изразяваха молба момичето да бъде прието не в пансиона „Света Алгебра“, а в друго училище, също затворен тип, в което, казваха, възпитателните похвати били толкова строги, скучни и сухи (макар в каталога да се споменаваше крокет под тополите), че в тукашното училище го наричаха Изправително заведение за благородни девици. Третото послание явно бе предназначено за мен. Разчетох такива парченца от фрази като „може би след едногодишна раздяла ние с теб…“, „о, мой любими, о, мой…“, „или може би ще умра…“ Но общо взето, разчетеното от мен не беше твърде съдържателно: различните откъслеци от тези набързо нахвърляни послания бяха разбъркани в дланите ми също както основните им части в главата на клетата Шарлота.

      През този ден Джон трябваше да се срещне с клиент, а Джоан — да нахрани кучетата, така че временно бях лишен от компанията на моите приятели. Добрите хорица се страхуваха да не посегна на живота си, ако ме оставят без надзор, и понеже не намериха други познати да ги сменят (мис Визави се разболя, семейство Мак Ку тъкмо си строеше нова къща в другия край на града, Чатфийлдови наскоро бяха повикани в един северен щат във връзка с нещастието, сполетяло техен собствен роднина) и при мене изпратиха Луиза и Лесли под предлог да ми помогнат в сортирането и подреждането на множество осиротели вещи.

      В минута на възхитително вдъхновение показах на милите и лековерни Фарлоу (с които очаквах появата на Лесли за платената му среща с Луиза) любителска снимчица, която бях намерил сред имуществото на Шарлота. Застанала на една морена, тя се усмихваше през развятата си коса. Снимката беше от април 1934 година, от незабравимата пролет! Когато пристигнах през онази пролет в Америка, прекарах няколко месеца в Писки. Запознахме се и си позволихме непредпазлива връзка. Аз, уви, бях женен, тя беше годеница на Хейз… След завръщането ми в Европа си пишехме чрез наш общ приятел, сега покойник; Джоан пошепна, че до нея стигнали някакви слухове — погледа още снимката и все така загледана в нея, я предаде на Джон, а Джон извади лулата от устата си и също се взря в чаровната, лекомислена Шарлота Бекер, сетне ми върна снимката. След това заминаха за няколко часа. В мазето Луиза с гугукащ смях мъмреше нещо своя кавалер.

      Тъкмо Фарлоу заминаха, довтаса свещеникът с набола тъмна четина — и се помъчих да скъся до минимум интервюто, по възможност без да го оскърбя или да събудя подозрението му. Да, имам намерение да посветя, целия си живот на благополучието на детето. Впрочем ето кръстчето, което Шарлота Бекер ми бе подарила през младите ни години. Имам братовчедка в Ню Йорк, почтена стара мома. Двамата с нея ще намерим хубаво частно училище за Доли. О, Хитрецо Хумберт!

      За Лесли и Луиза, които по моя преценка (излязла вярна) трябваше да доложат за това на Джон и Джоан, великолепно разиграх необикновено шумен междуградски монолог по телефона, като симулирах разговор с Шърли Холмс, началничката на лагера „Ку“. Когато Джон и Джоан се завърнаха, без усилие ги метнах, като нарочно развълнувано и несвързано измърморих, че уж Лолита е заминала с междинната група на петдневна екскурзия и затова не е възможно да се свържа с нея.

      „Боже мой — възкликна Джоан, — какво ще правим сега?“

      Джон каза, че много лесно — веднага ще уреди тамошната полиция да намери екскурзиантите, това ще им отнеме по-малко от час; впрочем той самият чудесно познава онзи край, затова.

      „Чуйте — продължи той, — защо веднага да не отскоча дотам с колата, а вие междувременно спите с Джоан“ (всъщност не добави последната фраза, но Джоан толкова разпалено подкрепи предложението, че това се подразбираше).

      Разиграх истерия. Взех да заклинам Джон да не предприема нищо. Казах, че не бих понесъл сега постоянното присъствие на момиченцето, което ще плаче и ще се вкопчва в мен — то е толкова впечатлително, подобни стресове могат да се отразят на бъдещето му, психиатрите познават такива случаи… Настъпи внезапно мълчание.

      „Добре, вие решавате — изрече най-сетне Джон доста сухо. — Но все пак аз бях приятел и съветник на Шарлота. И изобщо бих искал да зная какво се каните всъщност да правите с детето.“

      „Джон! — възкликна Джоан. — Тя е негова дъщеря, а не дъщеря на Харолд Хейз. Не ти ли е ясно? Горкият Хумберт — той е истинският баща на Доли.“

      „Разбирам — каза Джон, като се обърна към мен. — Извинете ме, моля. Разбирам. Виж ти. Не можах да се сетя веднага… Това, разбира се, опростява работата. Постъпете както ви говори сърцето.“

      Смазаният от мъка баща обясни, че ще отиде да прибере крехката си дъщеричка веднага след погребението, а сетне ще се помъчи да я разсее в съвсем друга обстановка — може би ще замине с нея за Ню Мексико или за Калифорния, — стига само да не се самоубие, разбира се.

      Толкова художествено изобразих крайно отчаяние, затишието преди безумен изблик, че безупречните Фарлоу ме откараха у тях. Те имаха доста хубава изба като за Америка и това ми бе от полза, тъй като се страхувах от безсънието — и от привидението.

      Сега трябва да обясня защо всъщност исках временно да държа Долорес, надалеч. От само себе си се разбира, че в началото, когато Шарлота току-що се оказа ликвидирана и се върнах в стаята си като независим баща, и нагълтах една след друга двете чаши с уиски, а след тях и доста от своя джин-ананас, когато се заключих в банята, за да се спася от съседите и от приятелите, само едно бе в ума и в кръвта ми, а именно съмнението, че едва след няколко часа топличката, русичката и цялата, цялата моя Лолита ще лее сълзи в прегръдките ми, а аз ще ги пресушавам с целувки по-бързо, отколкото очите й ще се пълнят. Но докато стоях пред огледалото целият червен, с разширени зеници, деликатно почука Джон Фарлоу и попита как съм, веднага се сетих, че от моя страна ще бъде безумие да допусна връщането й в тази къща, из която сновяха толкова чужди грижовници, готови да ми я отнемат. Пък нали и самата своенравна Лолита — знам ли? — можеше изведнъж да прояви глупаво недоверие, изненадваща неприязън, неясен страх и тям подобни — и сбогом навеки в самия миг на тържествуването, вълшебна моя награда!

      Впрочем за натрапчивите хора: яви ми се и още един посетител, учтивият Биел (същият, който ликвидира жена ми). Наперен и сериозен, той някак приличаше на помощник-палач с бузите си като на булдог, с черните си очички в тежките рамки на очилата и с извитите си навън ноздри. Отвори му Джон, който сетне ни остави двамата, като твърде деликатно притвори вратата. След като плавно започна оттам, че имал близнаци, съученици на моята заварена дъщеря, карикатурният ми гостенин разгърна голямата диаграма, на която бе нанесъл подробности от катастрофата. Това беше „шемет“, както би се изразила заварената ми дъщеря, с многобройни внушителни стрелки и пунктири, нанесени с разноцветно мастило: Бе илюстрирал траекторията на г-жа Хумберт чрез серия малки силуети като символични фигурки, кадрови участнички в женския военноспомагателен корпус, използувани за нагледност в статистиката. Много ясно и убедително този път пресичаше смело начертаната извивка, която изобразяваше двата последователни резки завоя, от които колата на Биел бе направила единия, за да избегне вехтошарския естер (той не бе показан на диаграмата), а вторият, повторил в преувеличен вид първия, би трябвало да предотврати нещастието. Внушително черно кръстче отбелязваше мястото, където грижливо нарисуваното черно силуетче най-накрая бе легнало върху тротоара. Потърсих съответен белег върху склона, където беше събирал сили огромният восъчен баща на моя посетител, но такъв белег нямаше. Старикът впрочем се беше подписал върху документа като свидетел под подписите на Лесли Томсън, мис Визави и някои други.

      Моливът на Фредерик точно и леко като колибри прелиташе от място на място, докато той демонстрираше пълната си невинност и безразсъдното невнимание на жена ми: в секундата, когато, заобикаляйки кучето, Шарлота се подхлъзнала на току-що измития асфалт и паднала напред, вместо да падне назад, както било логично (Фред показа как именно, като силно дръпна подплънката на рамото си). Казах, че, разбира се, не е виновен, и следствието подкрепи моето мнение.

      Като пръхтеше през черните си ноздри, той съкрушено поклати глава и в същото време ми раздруса ръката; сетне в изблик на изискано благородство и джентълменска щедрост ми предложи да заплати разноските на погребалното бюро. Очакваше да откажа. Изхълцах с пиянска благодарност и приех предложението му. Понеже не повярва на ушите си, той натъртено повтори думите си и аз отново му благодарих, още по-горещо отпреди.

      В резултат на тази малко разтърсваща среща душевното ми вцепенение се облекчи за известно време. Чудно ли е! Видях с очите си пълномощника на съдбата. Опипах самата й плът — бутафорното й рамо. Бе извършена бляскава и чудовищна мутация и ето какво бе нейният инструмент. Сред сложните подробности на орнамента (разбързала се домакиня, хлъзгава улица, шантаво остър наклон, голяма кола, заплес на волана) смътно различих собствения си принос. Ако не беше глупостта (или интуитивната гениалност!), която ме бе накарала да запазя дневника си, очната влага поради отмъстителния гняв и възпаленото самолюбие не би заслепила Шарлота, когато тя се е втурнала към пощенската кутия. Но дори и при тези условия можеше нищо да не се случи, ако безпогрешният фатум, призрак-синхронизаторът, не бе разбъркал в колбата си автомобила, кучето, слънцето, сянката, мокротата, слабостта, силата, асфалта. Сбогом, Марлен! Ръкостискането на съдбата (здравеняшки възпроизведено от Биел на раздяла) ме извади от вцепенението. И тогава заридах. Господа и госпожи съдебни заседатели, заридах!

      24

      Брястовете и тополите обръщаха разлюлени гърбове към внезапно връхлетелия вятър и над бялата камбанария на рамсдейлската черква надвисна буреносен облак, когато се огледах за последен път преди заминаването. Изоставях мъртвешки бледната къща заради неизвестни приключения, а бях наел тук стая само преди десет седмици. Вече бяха спуснати жалузите — евтините, практични бамбукови жалузи. „Разкошният им материал придава моден драматичен вид на верандите с вътрешното обзавеждане“, убеждаваше каталогът. След тези думи небесната обител сигурно изглежда доста гола. Върху ръката ми падна капка дъжд. Върнах се за нещо вкъщи, докато Джон наместваше куфарите ми в автомобила, и тогава се случи нещо куриозно. Не зная дали в тези невесели бележки подчертах достатъчно особеното, направо замайващо въздействие, което интересната външност на автора — псевдокелтска, привлекателно маймунска, мъжествена, с примес на нещо момчешко — оказваше върху жените от всяка възраст и съсловие. Разбира се, такива изявления от първо лице могат да изглеждат смешни; но от време на време съм принуден да напомням за външността си на читателя, както професионалният романист, дал на някой свой герой гримаса или куче, е принуден да предявява тази гримаса или кучето, щом героят му се появи. При моя случай този похват има дълбок смисъл. Мрачноватото обаяние на чертите ми трябва да остава в зрителното поле на читателя, който би искал истински да разбере моята повест. Малолетната Ло примираше от шарма на Хумберт, както примираше от конвулсивната музика; голямата Лота ме обичаше с властна зряла страст, която сега жаля и уважавам в по-голяма степен, отколкото имам право да изразя. Трийсет и една годишната Джоан Фарлоу, явно абсолютна неврастеничка, според мен здравата бе лапнала по мен.

      В красотата й имаше нещо остро, индианско. Загарът й беше теракотен. Устните й бяха като едри пурпурни плужеци и когато избухваше в характерния си лаещ смях, се показваха едрите й мръсни зъби и безкръвните венци. Тя беше много висока, носеше или сандали и тесен панталон, или широки поли с отворени ниски обувки; пиеше скоч във всякакви количества; два пъти била помитала; пишеше разкази за животни, предназначени за подрастващите; както вече читателят знае, рисуваше езерни изгледи; носела е в себе си наченките на рака, от който й било писано да умре. Тя ми изглеждаше безнадеждно непривлекателна. Представете си моята уплаха, когато няколко секунди преди заминаването ми (бяхме застанали в антрето) Джоан затисна слепоочията ми с винаги треперещите си пръсти и със сълзи в яркосините очи се опита, впрочем без особен успех, да се впие в устните ми.

      „Пазете се — каза тя — и целунете от мен дъщеря си.“ Гръмовен удар огласи цялата къща и Джоан добави: „Може би някъде, някога, при не толкова ужасни условия ще се видим отново.“ (Джоан! Каквато и да си, където и да си, в минус пространството или в плюс времето, прости ми за всичко — включително и за тези скоби.)

      Минута по-късно вече разменях ръкостискания за сбогом с нея и с него на улицата, на стръмната улица, всичко се въртеше, летеше пред връхлетялата бяла дъждовна стена и фургонът с матрак от Филаделфия самоуверено се спускаше към опустялата къща, прахолякът тичаше пред него и се виеше по същия тротоар, на който Шарлота, когато вдигнаха големия кариран шал заради мен, се оказа свита на топчица със съвсем непроменени очи, с още мокри черни ресници, слепнати като твоите, Лолита!

      

      25

      На пръв поглед сега, когато всички пречки бяха отстранени и пред мен се разкри перспективата за безкрайно блаженство, бих могъл мислено да се облегна с въздишка на сладко облекчение. Eh bien, pas du tout*. Вместо да се къпя в лъчите на усмихната съдба, бях обзет от, чисто етични съмнения и страхове. Например: няма ли да се стори чудно на хората, че Лолита толкова упорито не бе допускана нито до радостите, нито до печалните семейни тържества? Както си спомняте, тя не присъствува на нашата сватба. Или и друго: ако приемем, че невиновната за нищо, горката жена бе отстранена от внезапно протегналата, се космата ръка на съвпадението, не би ли могло то в някоя нехристиянска минута да забрави делото на десницата си и да предаде с левицата нечия ненавременна съболезнователна бележка? Наистина информацията за произшествието се появи само в рамсдейлското вестниче, не се мярна нито в паркингтонските Ведомости, нито в клаймаксовския Вестник: местните смърти са лишени от федерален интерес, а лагерът „Ку“ се намираше в друг щат; но не преставах да си въобразявам, че по някакъв начин Доли Хейз е вече известена и че тъкмо по времето, когато отивам да я прибера, неизвестни за мен приятели я откарват към Рамсдейл. Още по-тревожно от всичките тези измишльотини и грижи беше, че Хумберт Хумберт, новоизпеченият американски гражданин от доста неясен европейски произход, не направи никакви стъпки да остане законен настойник на момичето (на дванайсет години и осем месеца), останало само след смъртта на жена му. Ще посмея ли да предприема тези стъпки? Не можех да преодолея треперенето си, когато си се представях гол пред тайнствените кодекси и безпощадно острата светлина на сборника с гражданското законодателство.

      [* Нищо подобно (фр.). — Б.а.]

      Планът ми бе чудо на първобитното изкуство: реших, че ще отскоча до лагера „Ку“, ще кажа на Лолита, че на майка й предстои сериозна операция в несъществуваща болница, и след това ще чергарувам с моята сънена нимфетка от един хотел в друг, докато майка й бавно, но сигурно се възстановява и най-накрая умре. Но на път към лагера почувствувах нарастващо безпокойство. Потискаше ме мисълта, че тя може да не се окаже там или че вместо безгрижната Лолита ще намеря наплашено сираче, което с плач ще иска да дойдат някакви близки семейни приятели. Слава богу, тя слабо познаваше двойката Фарлоу, но дали нямаше други лица, за които аз не зная? В края на краищата реших да проведа междуградския разговор, който наскоро бях симулирал толкова успешно. Валеше силен дъжд, когато спрях до тротоара в изпокаляния от лошото време краен квартал на Паркингтън, точно преди кръстовището, където единият ръкав заобикаля града и води към шосето, което пресича веригата хълмове по посока на езерото Клаймакс и лагера „Ку“. Изключих двигателя и не по малко от минута седях в колата и събирах смелост, загледан в дъжда, обления тротоар, в пожарния кран, представляващ безобразен циментов цилиндър с дебел слой червена и сребърна боя, протегнал червени сакати израстъци, за да ги лакира дъждът, който като стилизирана кръв се стичаше по хералдичните му вериги. Чудно ли е, че е забранено на автомобилите да спират до тези страшни дребни инвалиди. Отново включих двигателя и се придвижих до телефонната будка. Когато последната от необходимите монети падна със звън и даде възможност на другия глас да откликне, ме очакваше изненада.

      Шърли Холмс, началничката на лагера, ми съобщи, че в понеделник (днес бе сряда) моята Доли заминала е групата си на екскурзия в планината и ще се върне чак довечера. Предложи ми да отида утре. Попита дали не се е случило нещо. Без да влизам в подробности, отговорих, че жена ми е постъпила в клиника, че положението й е сериозно, но не бива да се казва на момиченцето, че е сериозно, но то трябва да е готово да си тръгне утре с мен. Гласовете ни се сбогуваха сред взрива горещо доброжелателство и поради някакъв оригинален недостатък на механизма всичките ми монети се изтърсиха от автомата с громоленето, което съпровожда големите, печалби на игралните автомати в Невада. Това ме разсмя въпреки досадната необходимост да отложа щастието си. Пита се: този внезапен поток, това конвулсивно връщане на парите не беше ли свързано по някакъв начин в ума на Мак Фатум с това, че бях измислил тази екскурзия още преди да узная за нея?

      Какво сега? Свърнах към търговския район на Паркингтън и до края на деня (изясни се, градът преливаше в стъклен отблясък) се сдобивах с чаровни премени за Ло. Господи, какви ли чудати неща не купих, воден през онези дни от слабостта си към карираните платове, ярките басми, фестоните, бухналите къси ръкавчета, меките плисета, рокличките, прилепнали горе и много широки долу!

      Обикнах аз Лолита, както По — Вирджини,

      както Данте — своята Беатриче;

      девойчета малки с полички камбанки:

      с дълги гащички — съвсем неприлични!

      Гальовни гласове ме питаха какво именно искам да ми покажат. Дали бански костюми? Имаме ги във всички оттенъци: розов блян, матов аквамарин, лилава перуника, зелен бръшлян и чер канкан. А плажните принадлежности? А калъфите? Няма нужда от калъфи. Ние с Ло никога не сме ги понасяли.

      Ръководех се в тези неща от антропометричните бележки, направени от майка й в деня, когато Л. е навършила 12 години (читателят сигурно помни книгата „Опознай своето дете“). Струваше ми се, че от завист и антипатия Шарлота е добавила къде сантиметър, къде по някой грам; но тъй като нимфетката безспорно бе пораснала през последните седем месеца, сметнах, че, общо взето, мога да разчитам на тези мерки от януари: бедра — 74 сантиметра; обиколка на бедрото (под самото начало на задничето) — 43 сантиметра; обем на прасеца и обиколка на врата 27 сантиметра; обиколка на гърдите 67 сантиметра; обиколка на ръката над лакътя — 20 сантиметра; талия — 57 сантиметра; ръст 145 сантиметра; тегло 35380 грама; телосложение — издължено; коефициент на умственото развитие — сто двайсет и едно; апендикс — опериран (слава богу).

      Извън тези мерки, разбира се, виждах пред себе си Лолита ясно, почти като в халюцинация; и тъй като не преставаше да ми пари мястото до гръдната кост, където коприненото й теме на два пъти стигна до равнището на сърцето ми, и тъй като не се разделях с усещането за топлата тежест в скута си (поради което вечно „носех“ Лолита, както жената „носи“ детето), не се учудих, когато по-късно стана ясно, че изчисленията ми са долу-горе верни. На всичкото отгоре бях проучил каталога за летните времена, което ми позволи с вида на познавач да избирам разните мили нещица: спортни обувки, платненки, обувчици от мек велур за меки момиченца и прочие. Наплесканата продавачка в черно, която ми помагаше да удовлетворявам всичките тези остри потребности, превръщаше родителската наука и точното описание на ръста в търговския евфемизъм „под среден ръст“. Другата, по-възрастната, с бяла рокля, с театрален грим, изглеждаше донякъде смаяна от подробните ми познания в сферата на модите за по-младото поколение; може да си мислеше, че съжителствувам с цирков лилипут от женски пол, затова, когато ми показваха поличките с две „пикантни“ джобчета отпред, нарочно зададох наивен мъжки въпрос и бях възнаграден с усмивки и с демонстрация как действува ципът отзад. Доставиха ми много удоволствие различните гащички и бански, в които призраците на миниатюрната Лолита се въртяха на стола, бухваха се във водата, тътреха се по задниче върху целия тезгях. Приключихме сделката с две скромни памучни пижами с обли якички тип „ученикът на месаря“. На месаря Хумберт.

      Има нещо легендарно, магьосно в тези големи магазини, в които, ако се вярва на рекламата, младата чиновничка може да се облече за всичките дневни ситуации — от сутрешното си явяване на служба до вечерното излизане с кавалер, и където сестричката й може да се порадва на вълнения пуловер, с мечта за деня, когато ще го облече за училище и ще накара сърцата на загубените ученици да забият ускорено. Пластмасови манекени в естествена големина във вид на чипоноси деца с бежови, маслинени, мораволуничави личица на малки фавни напираха от всички страни срещу мен. Забелязах изведнъж, че съм единственият купувач в това доста загадъчно място, из което се движех като риба в зеленикав аквариум. Чувствувах, че странни мисли възникват в умовете на морните госпожици, които ме придружават от щанд до щанд, от подводната скала към гъсталака на морски растения, и избираните от мен коланчета и гривнички сякаш падаха от ръцете на русалки в прозрачна вода. Накрая купих изящен куфар, заръчах да сложат в него покупките ми и се запътих за най-близката гостилница, твърде доволен от прекарания ден.

      Някак във връзка с кроткия поетичен свят на тези изискани стоки ми дойде наум хотелът със съблазнителното наименование „Подслон за омагьосани ловци“, който Шарлота бе споменала наскоро преди разкрепостяването ми. От пътеводителя стана ясно, че се намира в Брайсленд — усамотено градче на четири часа път от лагера на Лолита. Можех да се обадя там, но ме беше страх, че не ще овладея гласа си и ще се развикам на развален английски, затова реших за следващата нощ да резервирам при тях стая с две легла по телеграфа. Какъв недодялан, несигурен, смешен приказен принц бях аз! Как ще ме приемат някои мои читатели, щом научат за затрудненията ми при съчиняването на телеграмата! Как да напиша: Хумберт и дъщеря му ли? Хумбург с малката си щерка? Хомберг и невръстното му момиченце? Хомбург и неговото дете ли? Смешната грешка, попаднала в телеграмата — тази буква „г“ в края на името ми, — остана като телепатичен отзвук от моите колебания.

      А сетне в кадифения мрак на лятната нощ се рейнаха мечтите ми над осигуреното омайно биле. О, свидлив Хамбург! Не беше ли ти истински „омагьосан ловец“ през тези минути на размисъл над кутийката с вълшебните боеприпаси? Можеше ли да си разрешиш, за да пропъдиш демоните на безсънието, да опиташ една от тези аметистови капсули? Те бяха само четирийсет — четирийсет нощи с крехкото създание, заспало до моето напрегнато биещо сърце… Можех ли в копнежа за сън сам да се лиша от една такава нощ? Не, разбира се! Твърде скъпоценна бе всяка от тези мънички сливки, всеки микроскопичен планетариум с живата му плеяда от звезди. О, нека поне веднъж да бъда сантиментален! Толкова се уморих да бъда циник!

      26

      Не ме напуска главоболието в матовия въздух на тази гробищоподобна тъмница, но няма да се предам. Написах повече от сто страници, а още нищо не съм казал. Календарът ми започва да се обърква. Тръгнах с колата да я взема някъде към средата на август 1947 година. Не, явно повече не издържам. Сърцето, главата — всичко ме боли. Лолита, Лолита, Лолита, Лолита, Лолита, Лолита, Лолита, Лолита. Повтаряй тази дума, печатарю, докато страницата свърши.

      27

      Все още съм в Паркингтън. С голямо усилие заспах за около час. Събудих се от безсмисленото и ужасно изтощително съвкупяване с мъничък, мъхест и съвсем непознат за мен хермафродит. Беше вече шест сутринта и изведнъж ми хрумна, че май няма да е лошо да се озова в лагера по-рано от предвиденото. Оставаха ми към сто мили път, а сетне предстоеше да стигнем до Мъглявите планини и до Брайсленд. Казах, че ще се явя за Доли по обед единствено защото нетърпеливото ми въображение настояваше час по-скоро да настъпи милосърдната нощ, но сега взеха да ми се привиждат какви ли не усложнения и целият се разтърсвах от мисълта, че по време на отсрочката ще й хрумне да позвъни в Рамсдейл. Обаче, когато в девет и половина сутринта се опитах да включа двигателя, се оказа, че акумулаторът е издъхнал, и чак по обед най-сетне напуснах Паркингтън.

      Долетях до местоназначението си в два й половина; оставих колата в боровата горичка, където червенокосо момче с хулигански вид и зелена риза в мрачна самота се занимаваше със странна игра — хвърляше отдалеч подкови на забит в земята кол. То мълчаливо ми посочи варосаната къщичка, в която се намира канцеларията на лагера; наложи ми се, примрял от вълнение, да слушам няколко минути дотегливите съболезнования на лагерната началничка, немарлива, очукана от живота жена с ръждива на цвят коса. Тя ми каза, че Доли си е стегнала багажа, и е готова за заминаване; че момиченцето знае за заболяването на майка си, но не знае колко е сериозно. Дали не иска г-н Хейз, тоест г-н Хумберт, да се запознае с лагерните възпитатели? Или да погледне къщичките, в които са настанени момичетата? Всяка къщурка носи името на някоя от животинките на Уолт Дисни. Или пък да огледа централната сграда? Да изпратим ли веднага Чарли да я повика? Момичетата тъкмо привършват украсата на трапезарията за вечеринката (може би по-късно Шърли Холмс ще разкаже на някого: клетникът направо не беше на себе си).

      За минута искам да продължа тази сцена с всичките й дреболии и фатални подробности. Ето вещицата, която ми написа квитанцията, като си дръгнеше косата, дърпаше чекмеджетата на писалището, сетне изсипа рестото в нетърпеливата ми длан и съвестно подреди няколко банкноти върху монетите с бодрия възглас: „Ето още десет!“ Снимките на момичетата; живата още пъстра пеперуда, здраво забодена за стената (в отдела за естествознание); обрамчения диплом на лагерната диетоложка; моите трепетни ръце; отзива, подготвен от усърдната началничка, за поведението на Доли Хейз през юли („твърде удовлетворително, интересува се от плуване и гребане“); шума на дърветата и пеенето на птиците, моето ускорено биещо сърце…

      Бях гърбом към отворената врата, когато внезапно усетих прилив на кръв в главата, щом чух зад себе си нейното дишане и глас. Тя се появи, като тътреше подскачащия си тежък куфар. „Здрасти, здрасти.“ И застана кротичко, вперила в мен лукави, радостни очи и полуразтворила нежни устни, върху които блуждаеше нова, но учудващо омайна усмивка. Беше по-слаба и по-висока и за миг ми се стори, че лицето й е погрозняло в сравнение с мислената снимка, която бях лелеял повече от месец; бузите й изглеждаха хлътнали и твърде сгъстилите се лунички сякаш размазваха розовата селска хубост на чертите й. Това първо впечатление (тесничка човешка пауза между два удара на хищното сърце) ясно сочеше: всичко, каквото можеше овдовелият Хумберт да стори, всичко, каквото би искал и би желал да стори — е да даде на това посърнало, макар и обагрено от слънцето девойче aux yeux battus* (дори оловните сенки под очите й бяха в лунички) свястно образование, здравословно, щастливо детство, чиста къща, мили дружки, сред които (ако парките благоволят да възнаградят този нещастник) може би ще намери това хубавичко девойче, което е предназначено изключително за хер Хумберт. Впрочем само за миг, както казват германците, бе заличена тази небесно-добродетелна линия на поведение и аз догоних плячката (времето се движи по-бързо от фантазията ни!) и тя отново беше моята Лолита — дори повече от всеки друг път. Отпуснах ръка върху топлата й руса главица и взех куфара. Тя беше цялата рози и мед; бе облякла най-ярката си басмена рокля на червени ябълчици; ръцете и краката й бяха със силен гъстокафяв загар; драскотините по тях приличаха на пунктир от дребни съсирени рубинчета, а назъбеното ръбче на чорапите свършваше на паметно за мен място; дали поради детската й походка, или защото я помнех винаги с плоски подметки, сега ми се струваше, че кафяво-белите обувки са й прекалено големи и токовете им са прекалено високи. Сбогом, лагер „Ку“, весел „Ку-ку“, сбогом, обикновена нездравословна храна, сбогом, приятелю Чарли! В горещата кола тя седна до мен, плесна чевръста муха върху червеното си коляно, после енергично заобработва в уста дъвката и бързо завъртя ръчката, свали стъклото откъм своята страна и отново се облегна. Полетяхме през ивичката петниста гора.

      [* Със сини кръгове под очите (фр.). — Б.а.]

      „Как е мама?“ — попита тя съвсем учтиво и аз й отговорих, че докторите още не са съвсем сигурни за какво се отнася. Във всеки случай е нещо стомашно.

      „Нещо страшно ли?“

      „Не, стомашно.“

      Обясних й, че ще се наложи да останем известно време наблизо; болницата е в селото до веселото градче Лепингвил, където в началото на деветнайсети век живял прочутият поет По и където ще изгледаме всички филми поред. Тя сметна, че проектът е екстра, и попита ще стигнем ли до Лепингвил още тази вечер.

      „По обед ще бъдем в Брайсленд — отвърнах аз. — Утре ще посетим Лепингвил. Как беше екскурзията? Весело ли е в лагера?“

      „Ъхъ.“

      „Мъчно ли ти е, че си заминаваш?“

      „Хм-хм.“

      „Говори, Ло, недей да грухтиш. Разкажи ми нещо.“

      „Какво именно, та-тен-це?“ (Произнесе последната дума натъртено и малко иронично.)

      „Все едно какво.“

      „Може ли да ви говоря на „ти“ и да ви казвам „татко“?“ (При това присви очи, загледана в шосето.)

      „Може.“

      „Да се пукнеш от смях! Кога успяхте да лапнете по мама?“

      „Ще дойде време, мила Ло, когато ще разбереш много чувства и ситуации като например хармонията и красотата на чисто духовните отношения.“

      „Как ли не!“ — произнесе грубовато нимфетката.

      В диалога настъпи неопределена пауза, запълнена с живописна околност.

      „Я погледни, Ло, колко крави на отсрещния склон!“

      „Направо ще повърна, ако видя още една крава.“

      „Знаеш ли, Ло, много ми беше мъчно без тебе.“

      „А на мен никак без теб. Нещо повече — гнусно ти изневерявах, но това няма никакво значение, тъй като ти престана да се интересуваш от мен. Лудо карате, господине. Много по-бързо от мама.“

      Преминах от силното каране със седемдесет мили в час на полусляпо с петдесет.

      „Защо смяташ, че съм престанал да се интересувам от теб?“

      „Първо, още не си ме целунал.“

      Останал без сили, примрял, смътно съзрях отпред сравнително широка отбивка и с подскоци и люшкане свърнах по тревата. Помни, че е дете, помни, че…

      Преди още колата да спре, Лолита се гмурна в прегръдките ми. Като не смеех, не смеех да си дам воля — не смеех да осъзная, че именно това (сладката влажност, разлюленият огън) е началото на този неизразим живот, който с усилието си и при умелата подкрепа на съдбата най-сетне бях осъществил, — като не смеех истински да я целувам, докосвах горещите й разтварящи се устни с огромно благоговение, пиех я на малки глътки — о, напълно безсрамно! Но тя, като нетърпеливо се размърда, притисна устата си до моята толкова силно, че почувствувах едрите й предни зъби и споделих с нея ментовия вкус на слюнката й. Разбира се, знаех, че от нейна страна това е само невинна игра, лудория на хлапачка. Подражаване и имитация на фалшив роман. Всеки душелечител, както и всеки развратител ще ви потвърди, че границите и правилата на тези детски игри са разлети или най-малкото са твърде детински субтилни, за да ги долови един възрастен партньор, затова ужасно се страхувах да не стигна прекалено далеч и тя да се отдръпне уплашено, отвратена и тъй като най-много, най-мъчително ми се искаше час по-скоро да я преведа под полите си в херметичното усамотяване на „Омагьосаните ловци“, докъдето имаше още осемдесет мили, благословеният усет разтвори прегръдката ни — четвърт секунда, преди до нас да спре колата на пътната полиция.

      Моравомутрестият гъстовежд шофьор се втренчи в мен.

      „Кажете, на завоя не ви ли изпревари син седан, същият като вашия? Не забелязахте ли?“

      „Не сме го видели — отговори Ло, като бързо и любезно се наведе през мен и се опря с невинните си ръце на моите колене. — Сигурен ли сте, че е бил син, защото…“

      Полицаят (коя ли наша сянка преследваше?) възнагради малката хубавица с най-чаровната си усмивка и обърна назад.

      Продължихме нататък.

      „Ама че бунак! — възкликна Ло. — Трябваше теб да те пребара“.

      „Моля ти се, защо пък мен?“

      „Защото най-високата скорост в този тъпашки щат е само петдесет мили в час, а ние… Не, не, не намалявай, и ти си един тъпанар. Той е вече далеч.“

      „Имаме още доста път — казах аз, — а искам да пристигнем, преди да се е стъмнило. Затова сега се дръж като добро момиче.“

      „Лошо, лошо момиче — уютно избърбори Ло. — Малка престъпничка въпреки прямотата и милия си вид. Ето, минахме на червено. Никога не съм виждала така да се кара.“

      Безмълвно преминахме през безмълвно градче.

      „Как щеше да изкрейзи мама, ако научеше, че с теб сме любовници!“

      „Господи, Лолита, можеш ли да говориш такива неща?“

      „Но ние наистина сме любовници, нали?“

      „Нищо подобно. Май времето отново се разваля. Не искаш ли да ми разкажеш за малките си лудории в лагера?“

      „Много литературно се изразяваш, мили ми татко.“

      „Толкова ли си изненадана?“

      „Ни най-малко.“

      „Настоявам да ми отговориш.“

      „Хайде да спрем на някое тихо странично пътче и ще ти разкажа.“

      „Ло, сериозно те моля да не се занасяш. Хайде, разправяй.“

      „Е, вземах активно участие в лагерния живот.“

      „Ensuite?“*

      [* По-нататък? (фр.) — Б.а.]

      „Ансюит, учеха ме да водя групов живот, щастлив и пълноценен живот, и при това да развивам своята хармонична личност. Накратко, да слушкам.“

      „Да, зърнах нещо такова във вашата брошурка.“

      „Обичахме да пеем хорови песни пред голямата камина или под скапаното звездно небе, звукът на личното ни щастие се сливаше с гласа на групата.“

      „Чудесно помниш цитати, Ло, но те моля да се въздържаш от груби думи.“

      „Гърлскаутският девиз — продължи възторжено Ло — е също и мой девиз. Изпълвам живота с достойни дела като например — не, по-добре без примери. Моят дълг е да бъда полезна. Приятелка съм на всички животни от мъжки пол. Изпълнявам техните капризи. Винаги съм в добро настроение. Ето, мина още една полицейска кола. Пестелива съм и винаги греша с мисъл, думи и постъпки.“

      „Надявам се, че приключи, мое остроумно дете.“

      „Да, приключих. Впрочем я чакай. Има още нещо: пекохме сладкиши на ламарина със слънчев отражател. Колко интересно, нали?“

      „Интересно, разбира се.“

      „През това време измихме строшилон чинии. „Строшилон“ — това значи „много-много-много“ на лигавия учителски диалект. Ах, да, за малко да забравя най-важното, както казва мама. Правиха ни рентгенови снимки. Това минаваше за ужасно забавно.“

      „C'est bien tout?“*

      [* Това ли е всичко? (фр.) — Б.пр.]

      „C'est. Ако не се смята една дреболия, която не мога да разкажа, защото ще се изчервя цялата.“

      „Ще я разкажеш ли по-късно?“

      „Да, ако седнем на тъмно и говорим шепнешком. Ти сега какво — в онази стая ли си, или накуп с мама?“

      „В стаята съм. Майка ти вероятно ще се подложи на твърде сериозна операция, Ло.“

      „Я спри ей там пред млечния бар“ — каза Ло.

      Седнала на високото столче, с ивица слънце, която пресичаше голата й кафява ръка, Лолита получи купа разноцветен сладолед, облян с някакъв синтетичен сироп. Направи го и го сервира напращял пъпчив момък с омазнена папийонка, зяпнал крехкото и леко облечено момиченце с безсрамна лакомия. Нетърпението да стигна до Брайсленд и до Омагьосания подслон ставаше непоносимо. За щастие тя омете сладоледа на бърза ръка, както винаги.

      Попитах я: „Имаш ли дребни?“

      „Нищичко“ — отвърна тя, като тъжно вдигна вежди и ми показа празната вътрешност на портмонето си.

      „Ще поправим тази работа, но всичко с времето си — наперено изрекох аз. — Хайде, тръгваме ли?“

      „Абе къде им е тоалетната?“

      „Няма да те пусна там. Сигурно е много мръсна. Да вървим.“

      Всъщност тя бе ужасно послушно момиче и не се стърпях, целунах я по вратлето, когато отново се качихме в колата.

      „Без тия номера! — тросна се тя, като ме погледна с истинско учудване. — Не обичам да ме лижат. Отвратителен развратник.“

      Вдигна раменце и изтри шийката си в него.

      „Извинявай — промърморих аз. — Много съм привързан към теб, това е.“

      Продължихме пътя си под навъсеното небе нагоре по лъкатушния път, а сетне отново надолу.

      „Добре де, и аз съм долу-горе привързана към теб“ — каза Лолита забавено-нежно и като че въздъхна, и като че се премести по-близо до мен.

      (О, моя Лолита, никога няма да стигнем!)

      Здрачът вече започваше да просмуква чаровния малък Брайсленд, архитектурата му в лъжеколониален стил, дюкянчетата за сувенири и европейските липи, когато преминахме по слабо осветените му улици в търсене на Омагьосания подслон. Въздухът, целият бисерен от равномерния ръмеж, си оставаше топъл и зелен и пред асата на киното, грейнала от огнени скъпоценни светлини, се бе наредила дълга опашка най-вече от деца и от старци.

      „Ах, много ми се гледа този филм! Хайде да дойдем веднага след вечерята. Моля ти се, нека дойдем!“

      „Може, защо не“ — проточи Хумберт, макар че този хитър, разгорещен дявол знаеше, че в девет вечерта ще започне особеното му представление, когато тя ще спи мъртвешки сън в прегръдките му.

      „Внимавай!“ — извика Ло, която се килна отхвърлена напред, когато проклетият камион пред нас със запулсирали пришки на задника спря на кръстовището.

      Помислих си, че ако не стигнем до хотела — мигновено, чудодейно, на най-близкия ъгъл, — ще изгубя всякаква власт над Хейзовата бричка с нейните безпомощни „чистачки“ и с шантавите й спирачки. Уви, минувачите, които питах, иди също не познаваха града, или повтаряха въпроса ми, смръщили чело: „На Омагьосаните ли…“ — сякаш виждаха в мен луд; понякога се впускаха в толкова заплетени обяснения с геометрични жестове, с географски разсъждения и чисто местни белези (…след това хванете на юг… преди да стигнете до съда…), че нямаше как да не объркам пътя из лабиринта на добродетелните им глупости. Лолита, чиито чаровни разноцветни вътрешности вече бяха смлели изяденото лакомство, предвкусваше обилната вечеря и бе почнала да се върти на седалката. А за мен, макар че отдавна съм се примирил със съществуването на някаква вторична съдба (нещо като несръчна секретарка на Мак Фатум, така да се каже), която все се сеща за дреболии и пречи на великодушните планове на своя началник, тези спирания със скърцане, това лутане наслуки по булевардите на Брайсленд бяха направо най-тежкото изпитание, преживяно досега от мен. По-късно неведнъж съм се смял, щом си спомнех своята неопитност — как с момчешки инат исках да намеря именно този хотел с чудатото име, — а нали из целия ни път неоновите белези на безброй мотели ни предлагаха свободни стаи, готови да приемат кого ли не — търговски пътници, избягали каторжници, импотенти, големи, семейства, а също и най-блудни и ненаситни двойки. О, мирни автомобилисти, която се плъзгате през черната лятна нощ, какви игри, какви приумици на похотта бихте зърнали от безупречно гладкото, си шосе, ако тези комфортни колиби, лишили се изведнъж от всякаква пигментация, станеха прозрачни като стъклена кутия!

      Чудото, за което жадувах, все пак се осъществи. Мъжът и жената, повече или по-малко свързани в тъмнината на автомобила, спрян под капките на дървото, ни съобщиха, че се намираме в сърцето на градския парк, но още щом свърнем наляво при следващия светофар, ще се озовем пред целта. Не намерихме никакъв светофар — паркът беше черен като греха, на който служеше за прикритие, — но скоро сред магията на добре планирания завой съзряхме през мъглата да се мержелее светлина, след това — нощния блясък на езерото и ето че той се възправи пред нас дивно и неотвратимо под призрачните дървета, горе, където свършваше обсипаното с чакъл отклонение от шосето — белият чертог на „Омагьосаните ловци“.

      Отначало ми се стори, че паркираните автомобили като свине пред корито закриват достъпа; но изведнъж като с вълшебна пръчка една внушителна по размери открита кола, преливаща във вишнев блясък, се раздвижи — енергично тръгна заднишком, управлявана от плещест господин — и ние благодарно се плъзнахме в образувалото се пространство. Веднага се укорих заради своята привързаност, понеже забелязах, че предшественикът ми сега се възползува от нещо като гараж, под чийто навес имаше достатъчно място и за втора кола; нетърпението обаче ми попречи да последвам примера му.

      „Ама че елеганс!“ — отбеляза моята вулгарна хубавица, примижала към фасадата с гипсови украшения. Тя се изхлузи от колата сред шумола на ръмящия дъжд и с дръпване на детската си ръчица измъкна роклята, заседнала между бузките на прасковата — перифразирам Робърт Браунйнг. На светлината, обляла фронтона, по белите колони се сепваха и се люлееха увеличените силуети на кестеновите листа. Отключих багажника. Белокос гърбав негър с доста приблизителна ливрея сложи в количка куфарите ни и полека ги подкара към вестибюла. Вестибюлът беше пълен със стари дами и свещеници. Лолита приклекна, за да обсипе с милувки бледомутрестия кокершпаньол със сини лунички, с черни клепнали уши — върху флората на килима той направо се стапяше под дланта й, пък и кой ли не би се стапял, клето мое сърце…

      През това време аз се окашлях и си запробивах път през тълпата към хотелската канцелария. Там един плешив старец с прасешки вид — в този стар хотел всички бяха стари — ме огледа с учтива усмивка, мен, съмнителния брюнет, сетне, без да бърза, извади моята (сгрешена) телеграма, не можа да надмогне мрачните си съмнения, обърна се да погледне стенния часовник и най-сетне рече, че „много се извинява“ — пазил стаята с двете легла до седем вечерта, а сега вече била дадена; черковният конгрес за беля съвпаднал с изложбата на цветя в Брайсленд.

      „Името ми — студено го прекъснах аз — не е Хумберг и не е Хамбургер, а е Хеберт, тоест, извинете, Хумберт, няма значение, може да е стая с едно легло, само внесете и сгъваемо за малката ми дъщеря, тя е на десет години и е много изморена.“

      Розовият старец добродушно погледна Лолита, която все още клечеше, полуотворила устни, като слушаше в профил какво й говори от кретоновото кресло господарката на кучето, вехта бабичка, обгърната от лилави воали.

      Каквито и съмнения да разяждаха този подлец, те се пръснаха при вида на моята арийска роза. Каза, че май ще се намери, да стая с двойно легло. Що се отнася до сгъваемо…

      „Мистър Уаткинс, ще се намери ли сгъваемо креватче…“ Креваткинс, също розов и плешив с бели косъмчета в ушите и в другите дупки, се приближи и се разприказва, а аз вече развинтвах автоматичната си писалка. Нетърпеливият Хумберт!

      „Двойните ни легла всъщност са тройни — уютно се разприказва той, докато слагаше бащата и дъщерята да спят. — Помня, веднъж имаше особено много гости и сложихме в едно легло три дами и ей такова момиченце като вашето. Дори ми се струва, че едната от дамите беше преоблечен мъж (мое хрумване). Впрочем дали няма излишно легло в четирийсет и девета, мистър Швайн?“

      „Май го дадохме на семейство Саун“ — обади се Швайн, първият от двамината шутове.

      „Все някак ще се настаним — казах аз. — По-късно може би ще дойде и жена ми, но дори и така все някак ще пренощуваме.“

      По това време двете розови прасета вече бяха забравили своята хумбертофобия. С бавния и ясен почерк на злосторник написах: Доктор Едгар X. Хумберт с дъщеря си, Лоун Стрийт 342, Рамсдейл. Ключът (от стая 342!) ми бе показан за миг (така фокусникът показва монетата, която се готви да премахне) и бе предаден веднага на Чичо Том. Лолита остави кучето (така ще остави и мен!) и стана; дъждовна капка падна върху гроба на Шарлота; слязла от небето миловидна негърка отвори отвътре вратата на асансьора и обреченото дете влезе в него, последва го кашлящият баща и Том с куфарите като разпнат краб.

      Пародия на хотелски коридор. Пародия на тишина и на смърт.

      „Я виж ти, също като номера на нашата къща“ — весело възкликна Лолита.

      Двойно легло, огледало, двойното легло в огледалото, огледална врата на гардероба, също такава врата на банята, мастиленосин прозорец, отразеното в него легло, същото легло в гардеробното огледало, два фотьойла, остъклена масичка, даже нощно шкафче, между тях двойното легло: по-точно голямото легло с табли от полирано дърво с кадифено на вид покривало пурпурен цвят и с двойни нощни лампи с набрани червени абажури.

      Много ми се искаше да сложа петдоларова банкнота в бледокафявата длан, но се опасявах, че такава щедрост може да бъде изтълкувана неправилно, затова дадох две и половина, добавих още един. Той си отиде. Щрак. Enfin seuls*.

      [* Най-после сами (фр.). — Б.а.]

      „Какво излиза, че ще спим в една стая ли?“ — каза Лолита, като динамично гримасничеше, както правеше това без гняв, без отвращение (макар и явно близо до тези чувства), а именно динамично, когато искаше да придаде на въпроса особено силно значение.

      „Поисках им допълнително легло. Което, ако настояваш, ще използувам аз.“

      „Ти си се побъркал“ — каза Лолита.

      „Но защо, скъпа?“

      „Защото, скъ-пи, когато скъ-па-та мама научи, ще се разведе с теб, а мен ще ме удуши.“

      Просто — динамично, без да го взема присърце.

      „Чуй какво ще ти кажа — произнесох аз, като седнах; тя остана права на две крачки от мен и с удоволствие загледа отражението си, приятно учудена от него, като изпълваше със своя розов светлик учуденото и доволно огледало на гардеробната врата. — Чуй ме, Лолита. Хайде да се разберем по някои работи веднъж завинаги. В чисто практическо отношение аз съм твой баща. Изпитвам голяма нежност към теб. Докато майка ти я няма, аз отговарям да ти бъде добре. Не сме богати и тъй като пътешествуваме, ще се наложи — ще се наложи да прекарваме много време заедно. Когато двамина живеят в една стая, неизбежно възниква — как да нарека това, — възниква известно…“

      „Кръвосмесителство“ — подсказа Лолита и влезе в гардероба, излезе от него с млад златист кикот, отвори съседната врата, предвидливо надникна там със странните си димни очи, за да не сбърка отново, и влезе в банята.

      Разтворих прозореца, хвърлих вмирисаната на пот риза, преоблякох се, проверих в джоба на сакото дали хапчетата са там и отключих куфара.

      Тя доплава от банята. Понечих да я прегърна — ей така, между другото, капка сдържана нежност преди вечеря.

      Тя каза: „Предлагам да зарежем играта на целувки и да отидем да ядем!“

      Тъкмо тогава поднесох своята изненада.

      Ах, мечта на моите мечти! Тя се запъти към разтворения куфар, сякаш дебнеше плячка отдалеч, сякаш в забавен кадър, вперила очи в тази далечна съкровищница върху багажната скара. (Какво й има на очите, помислих си аз, на тези големи сиви очи, да не би и двамата да сме потопени в една и съща омагьосана мъгла?) Приближаваше я, като доста високо вдигаше крака на доста високите си токове и сгъваше очарователно момчешките си колене толкова бавно в разширилото се пространство, сякаш се движеше под вода или в сън, когато се виждаш безтегловен; сетне вдигна за ръкавчетата красива, много скъпа блузка от модна коприна, все така бавно, все така мълчаливо я разтвори пред себе си, като че беше вцепенен ловец, изгубил дъх пред невероятна птица, която е разперил пред себе си за крайчетата на пламтящите крила. Сетне заизмъква (докато стоях и чаках) бавната змия на лъскаво коланче и си го премери.

      Сетне се промуши в очакващата я прегръдка, грейнала, омекнала, галеща ме с погледа на нежните си, тайнствени, порочни, безразлични, здрачени очи — направо, кажи го, най-банална малка уличница. Защото ето на кои подражават нимфетките — докато ние стенем и умираме.

      „Какво й беше на белуфката?“, изфъфлих аз, като дишах в косата й (бях изгубил властта си върху думите).

      „Щом толкова искаш да знаеш — каза тя, — не е както трябва.“

      „Покажи как.“

      „Всяко нещо с времето си“ — отвърна виновницата за говорните ми дефекти. Seva ascendes, pulsata, bruians, kitzelans, dementissima. Elevator clatterans, pausa, clatte-rans, populus in corridoro. Hanc nisi mors mihi adimet niemo! Juncea puellula, jo pensavo fondissime, nobserva nihil quidquam*; но разбира се, в следващия миг можех да сторя някоя ужасна грешка; за щастие тя се върна при съкровищницата.

      [* Латински изрази и думи; думи с латински окончания. Приблизителен смисъл: ще изкачиш, отблъсната, съвършено луда, вдига се, народ в коридора, нея никой не ще ми я отнеме освен смъртта! Малко момиче, народ в коридора, аз ще мисля много дълбоко, наблюдавай, съвсем нищо и т.н. — Б.пр.]

      От банята, където се наложи доста дълго да превключвам за скромната си нужда, чувах (застанал прав, с неточен прицел, затаил дъх) „ахкането“ и „охкането“ на момичешкото възхищение.

      Изми си ръцете само защото й хареса хотелското фирмено сапунче.

      „Време е да тръгваме, миличка; струва ми се, и ти огладня като мен.“

      И ето ни запътени към асансьора, дъщерята, която люлее старата си бяла чантичка, бащата — на три крачки пред нея (nota bene: никога да не вървя след нея, тя не е дама). Докато чакахме (вече един до друг) асансьора, тя отметна глава, неудържимо се запрозява и тръсна къдри.

      „В колко ви вдигаха сутрин в лагера?“

      „В шест — сподави нова прозявка — и половина“, доизкара прозявката докрай с тръпка по цялото тяло. „И половина“, повтори и гърлото й отново започна да се изпълва.

      Хотелският ресторант ни приветствува с миризмата на пържена мазнина и със стъклена усмивка. Това беше голямо и претенциозно помещение е превзети фрески по стените, които изобразяваха ловци, омагьосани в разнообразни пози сред множество безинтересни животни, дриади и дървета. Няколко пръснати из залата стари дами, двамина свещеници и плещест господин с карирано сако мълчаливо привършваха вечерята си. Ресторантът се затваряше в девет и каменоликите келнерки в зелена униформа бързаха с все сили — за мой късмет — да се отърват час по-скоро от нас.

      „Погледни го колко прилича, колко невероятно прилича на Куилти“ — избъбри полугласно Лолита, като с острия си загорял лакът леко посочи или се помъчи да посочи самотния господин със спортно сако, седнал в далечния ъгъл на залата.

      „На кого — на нашия дебел дентист ли?“

      Лолита задържа в устата си току-що поетата глътка вода и постави отново на масата своята разтанцувала се чаша.

      „Глупости — каза тя, като се задави в смях, — говоря за писателя, дето го рисуват по рекламите за цигари.“

      „О, слава! О, жени!“

      Когато донесоха десерта и го стовариха на масата — за госпожичката огромен клин вишнева торта, а за нейния покровител бомбичка сметанов сладолед (значителна част от който тя, без да й мигне окото, прибави към своята торта), извадих от джоба стъкълцето с ТАТКОВИТЕ капсулки. Когато се връщам сега към бледата немощ на онези фрески, към онзи странен, чудовищен миг, мога да обясня тогавашното си поведение само с машиналното въздействие на безвъздушното пространство, присъщо на сънищата, сред които действува увреденият разум; но в онзи миг всичко това ми се струваше съвсем лесно и неизбежно. Огледах залата, убедих се, че последният от вечерящите си е отишъл, отворих стъкленичката и съвсем хладнокръвно я наведох над дланта си. Неведнъж бях репетирал този жест пред огледалото, когато бързо вдигаш празна шепа до устата си и изсипваш несъществуващо хапче. Тъкмо както очаквах, тя грабна шишенцето с едрите, примамливо ярки капсулки, пълни с омайното биле на Спящата красавица.

      „Какви са синички! — възкликна тя, — лилавосини. От какво са направени?“

      „От лятно небе, — отговорих аз, — от сливи, от смокини, от гроздовата кръв на царете!“

      „Не, сериозно… моля те!“

      „Ах, това са просто теменужени хапчета. Витамин хикс. Прави те силен като бик или като щик. Искаш ли да ги опиташ?“

      Долита енергично закима и протегна ръка.

      Надявах се, че приспивателното ще подействува бързо. То подействува светкавично. Беше изминал дълъг ден, заранта карала лодка с Варвара (чиято сестра отговаряла за водните спортове, както моята омайно-достъпна нимфетка бе почнала да ми разказва между полусподавените, раздиращи небцето й прозевки, които все се увеличаваха по обем) и се занимавала с още неща. Киното, за което бе смътно мечтала, разбира се, беше забравено вече, когато излизахме от ресторанта. В асансьора, едва усмихната („да ти кажа ли с какво се занимавах?“), тя се подпря на мен, притворила тъмни клепачи. „Май ни се нанка, а?“ — попита Чичо Том, който боравеше с асансьора, понесъл кроткия джентълмен от френско-ирландски произход и сънената му дъщеричка, а също и две повехнали жени, специалистки по розите, които също със симпатия гледаха замаяната душичка. Едва ли не на ръце я внесох в стаята. Тя седна в края на леглото, като се поклащаше леко, и подхвана с някакъв гукащо-матов провлачен тон.

      „Ако ти кажа… ако ти кажа, нали ще ми обещаеш (толкова е сънена! Главицата й клима, очите загасват…), нали обещаваш да не се оплачеш от лагера?“

      „После, Лолита. Сега си лягай. Ще те оставя сама, за да си легнеш. Давам ти десет минути.“

      „Ах, колко бях отвратителна — продължи тя, като тръсна коса и засваля от нея с бавни пръсти черната кадифена панделка. — Нека да ти кажа.“

      „Утре, Лолита. Лягай, лягай. Лягай вече, за бога.“

      Пуснах ключа в джоба си и се спуснах по стълбището.

      28

      Милостиви госпожи съдебни заседателки! Бъдете търпеливи с мен! Разрешете ми да отнема частичка от скъпоценното ви време! И така, настъпи le grand moment*. Оставих Лолита, все още седнала в края на бездънната постеля, вдигнала в дрямка крак и безсилно развързваща обувката си, като при това показваше вътрешната страна на бедрото чак до шева на гащичките — тя винаги странно разсеяно или безсрамно, или с нещо средно от едното и от другото се отнасяше към подобно разголване. Ето значи какъв беше заветният й образ, който заключих в стаята, след като се уверих предварително, че в стаята отвътре няма райбер. Ключът с резбосано кръгче номерирано дърво веднага се превърна в тежък „Сезам — отвори се“, в приказен шперц, който можеше да отключи блаженото и странно бъдеще. Той беше мой, беше част от горещия ми космат юмрук. След няколко минути — например след двайсет, например, след половин час (sicher ist sicher**, както обичаше да казва моят чичо Густав), ще отключа вратата на стая 342 и ще намеря моята нимфетка, моята хубост и годеница, в тъмницата на кристалния сън. Съдебни заседатели! Ако възторгът ми можеше да звучи, той щеше да изпълни този буржоазен хотел с оглушителен рев. Единственото, за което съжалявам днес, е, че не оставих мълчаливо на дежурния ключа от 342 стая и не напуснах още същата нощ града, страната, материка, полукълбото и цялата земя.

      [* Великият момент (фр.). — Б.а.]

      [** Като ще е, да е (нем.). — Б.а.]

      Нека да ви обясня. Не ме смутиха особено разкаяните й намеци. Все още бях твърдо решен да щадя невинността й, да действувам само под покрова на нощта до напълно приспаната от наркозата голичка душичка, „Сдържаност и благоговение“ — такъв бе постоянният ми девиз. Имах намерение да се придържам към него дори ако тази невинност (впрочем доста развенчана от съвременната наука) е била леко увредена от някое детинско еротично преживяване (най-вероятно от хомосексуално естество) в онзи неин долнопробен лагер. Разбира се, поради старомодните си европейски навици аз, Жан Жак Хумберт, приех на доверие, когато я видях за пръв път преди два и половина месеца, че тя е толкова непорочна, колкото според шаблона трябва да бъде „нормалното дете“, откак е приключил незабравимият античен свят с увлекателните му нрави. През нашата просветена ера не сме заобиколени от мънички роби, от нежни цветенца, които можем да откъснем в преддверието на банята, както се е случвало през дните на Рим; освен това не следваме примера на величавия Изток през още по-изнежените времена и не галим отпред и отзад услужливите деца между овнешкото и розовия шербет. Там е работата, че старата брънка, която съединява света на възрастните със света на децата, сега е разединена от новите обичая и закони. Макар че по едно време се интересувах от психиатрия и от обществена социална помощ, всъщност не знаех почти нищо за децата. Все пак Лолита бе само на дванайсет години, та каквито и корекции да внасях според средата и епохата (дори като имах предвид разюздаността на американските деца на училищна възраст), ми се струваше, че развратните игри между тези чевръсти хлапета са все пак в по-късно време и в друга обстановка. Поради това (отново подхващам нишката на разсъжденията си) моралистът у мен заобикаляше въпроса, като се хващаше за условните представи какво представляват дванайсетгодишните момиченца. Детският психиатър у мен (шарлатанин както повечето от тях, но сега това няма значение) предъвкваше неофройдисткия буламач и си въобразяваше една мечтателна и екзалтирана Лолита в „латентната“ фаза на целомъдрието. Накрая сексуалистът у мен (огромното безумно чудовище) не би възразявал срещу известна порочност у своята жертва. Но някъде отвъд кипналото щастие се съвещаваха смутени сенки — и колко съжалявам, че не се вслушах в тях! Човешки същества, слушайте! Трябваше да съм разбрал, че Лолита е _вече_ нещо съвсем различно от невинната Анабела и че нимфичната злина, която се излъчваше от всяка пора на омагьосаното момиче, подготвяно от мен за тайната наслада, ще направи тайната неосъществима и насладата — смъртоносна. Трябваше да съм разбрал (от знаците, които ми правеше нещо вътре в Лолита — истинската детска Лолита или някой изнурен ангел зад гърба й), че очакваното блаженство не ще ми донесе нищо освен мъки и ужас. О, крилати господа съдебни заседатели!

      Тя е моя, моя, ключът е в юмрука ми, юмрукът е в джоба, тя е моя! Чрез заклинания и изчисления, на които бях посветил толкова безсъния, постепенно утаих цялата ненужна мътилка и като слагах слой подир слой прозрачни краски, завърших картината. На тази картина тя ми се явяваше разголена — нямаше нищо върху нея освен едно чорапче и гривната с висулки; бе се простряла с разперени ръце и крака там, където я бе повалило вълшебното ми биле; в едната си ръчичка още стискаше кадифената панделка, дръпната от косата; курабиенокафявото й тяло с белия негатив на късичкия бански, отпечатан върху тена, ми показваше бледите си млади зърна; в розовата светлина на лампата копринено блещукаше първият мъх върху дебеличкото хълмче. Огромният ключ с мургавото орехово допълнение беше в джоба ми.

      Бродех из различните зали, озарен отвътре, навъсен отвън; нали лицето на въжделението е винаги навъсено; въжделението никога не е съвсем сигурно — дори и когато нежната жертва е заключена в твоята крепост, — че някой дявол — конкурент или влиятелно божество — не дебне да отмени подготвения за тебе празник. Банално казано, трябваше да пийна някъде, но в този стар почтен хотел, натъпкан с уврели от пот филистери и стилизирани предмети, не се намери бар.

      Отвях се към мъжката тоалетна. Напускаше я посетител с клерикално черен костюм, с душа, comme on dit*, разтворена за света, докато си проверяваше дюкяна (жест, който виенският мъдрец обяснява с желанието да се провери дали си го носиш), ме попита харесала ли ми е лекцията на пастор Пар и ме изгледа недоумяващ, когато казах, че Пар е печен мъж, след което смачках на топка хартиената салфетка, тъкмо си бях избърсал пръстите с нея — а моите пръсти са твърде чувствителни, — сръчно улучих кошчето за боклук и се измъкнах във вестибюла. Подпрях се удобно с двата лакътя пред мистър Уаткинс и го попитах дали е сигурен, че жена ми не се е обаждала по телефона; и какво става със сгъваемото легло. Креваткинс отговори, че не, не се е обаждала (разбира се, покойната нямаше как да се обади) и че ако останем, утре ще ни донесат леглото. От голямото, пълно с хора помещение с надпис „Ловна зала“ долиташе бучене от много гласове, които обсъждаха градинарски въпроси или може би безсмъртието на душата. Другият салон, наречен „Малинов“, цял облян в светлина, с блеснали масички и една дълга маса със сок и бисквити, още беше празен, ако не се брои една глухарка (увехнала жена с характерната за глухарките стъклена усмивка и Шарлотиния начин на говорене), която, цялата струяща, се запъти към мен и попита дали не съм господин Брадок, защото, ако съм този господин, мис Брада тъкмо ме търсила. „Ама че име за жена“ — казах си аз и полека излязох.

      [* Както се казва (фр.). — Б.а.]

      Пъстроцветната ми кръв приливаше и отливаше. Реших да изчакам до девет и половина. Щом се върнах във вестибюла, намерих промяна: известен брой лица в шарени коприни или в черно сукно образуваха отделни малки групи и елфът на случайността зарадва очите ми с чаровно дете на Лолитините години, с рокля Лолитина кройка, обаче бяла, с бяла панделка, която придържаше черната му коса. Не беше кой знае колко миловидна, но си беше нимфетка, голите й бледно-порцеланови крака и шийката като лилия за един незабравим миг образуваха извънредно приятна антифония (ако с музикален термин може да се изрази усещането в гръбначния мозък) спрямо жаждата ми за Лолита, румена и загоряла, възбудена и осквернена. Бледото момиченце почувствува погледа ми (който впрочем беше съвсем небрежен и благодушен) и тъй като се оказа смешно свенливо, се смути ужасно, извъртя очи и притисна ръце към бузата си, сетне си подръпна роклята и най-сетне обърна към мен слабите си плешки и нарочно се заприказва с кравешката си наглед майка.

      Напуснах шумния вестибюл и излязох вън; стоях известно време на белите стъпала, загледан във въртележката от белезникави нощни пеперуди, които кръжаха около лампата в набъбналата от влага чернилка на несигурната, неспокойна нощ, и си мислех: всичко, каквото ще сторя, всичко, каквото ще посмея да сторя, ще бъде всъщност такава дреболия… Изведнъж сред мрака усетих нечие присъствие: някой седеше в едно кресло между колоните на перона. Всъщност не можех да го различа в мрака, но го издаде винтовото скърцане на отваряната манерка, последвано от скромно бълбукане и приключило със звук на кротко завинтване. Тъкмо се канех да се отдръпна, когато непознат глас се обърна към мен:

      „Как я свали?“

      „Извинете?“

      „Казвам: спря да вали.“

      „Да, наистина.“

      „Виждал съм някъде малката.“

      „Аз съм й баща.“

      „Не си й баща.“

      „Моля?“

      „Казвам: прекрасна е нощта. Къде е майка й?“

      „Умря.“

      „А, така ли. Жалко. Да вечеряме ли утре тримата?

      Дотогава цялата тази сган ще се разотиде.“

      „И ние с нея си заминаваме.“

      „Жалко. Много съм се напил. Лека нощ. Това ваше момиченце се нуждае от много сън. Сънят е роза, както казват в Персия. Искаш ли цигара?“

      „Благодаря, сега не ми се пуши.“

      Той драсна клечка, но тъй като беше пиян или понеже вятърът беше пиян, пламъчето освети не него, а някакъв грохнал старец (от тези, които прекарват остатъка от живота си из ей такива стари хотели) и бялото му люлеещо се кресло. Никой нищо не каза и мракът се завърна на предишното си място. Сетне чух как хотелският кореняк се закашля и изхрачи с гробовен кънтеж.

      Тръгнах си от верандата. Общо взето, бе минал половин час. Жалко, че не изпросих глътка уиски от него. Напрежението започваше да ми се отразява. Ако цигулкова струна може да страда, аз страдах като струна. Обаче би било неприлично да бързам. Докато се промъквах през съзвездието от хора, застанали в един от ъглите на вестибюла, ослепително блесна магнезий — и ухиленият пастор Брадок, двете дами патронеси с боднати на гърдите неизбежни орхидеи, момичето с бялата рокличка и най-вероятно озъбеният Хумберт Хумберт, който се промъкваше странишком между омагьосан свещеник и това момиче, което приличаше на малолетна младоженка, бяха увековечени начаса — доколкото хартията и текстът на малко провинциално вестниче могат да бъдат вечни. Пред асансьора бе застанала друга чуруликаща купчинка. Отново предпочетох стълбището. Стая 342 се намираше близо до другата, външната стълба, аварийната. Можех вече още да се спася — но ключът се превъртя в ключалката и вече влизах в стаята.

      29

      Вратата към осветената баня беше открехната; освен това през жалузите проникваше скелетообразно светлината от външните лампи; тези кръстосващи се лъчи проникваха в тъмнината на спалнята и даваха възможност да се ориентирам в следното положение.

      Облякла една от старите си нощнички, моята Лолита лежеше на една страна, гърбом към мен, посред двойното легло. Прозиращото през леката тъкан тяло и голите и крайници образуваха къс зигзаг. Бе сложила под главата си двете възглавници — своята и моята; къдрите й бяха разпилени; ивица бледа светлина пресичаше горните й прешлени.

      Съблякох си дрехите и нахлузих пижамата с онази фантастична мигновеност, приемана на доверие, когато във филмова сценка се пропуска процесът на преобличането; вече поставих коляно върху края на постелята, когато изведнъж Лолита извърна глава и се втренчи в мен през ивичестата сянка.

      Виж, това влезлият не беше очаквал! Цялото начинание с хапче-сънче (доста подла работа, entre nous soit dit*) бе имало цел да причини сън, при това толкова дълбок, че цял полк да не може да го наруши, а ето сега тя се кокореше в мен, като едва си обръщаше езика, и ме наричаше Варвара! Мнимата Варвара, облечена с пижама, прекалено тясна за нея, примря, надвесена над мрънкащото момиченце. Полека, с някаква безнадеждна въздишка Доли се извърна в предишното си положение. Стоях към две минути напрегнат до леглото като парижкия шивач от началото на века, който си ушил парашут и застанал на ръба на Айфеловата кула, готов да скочи. Най-сетне се стоварих върху оставената ми тясна част от кревата; внимателно издърпах крайчетата на чаршафите, смачкани накуп южно от каменно студените ми пети; Лолита вдигна глава и се облещи в мен.

      [* Казано между нас (фр.). — Б.а.]

      Както по-късно научих от един услужлив аптекар, лилавото хапче дори не било от големия и знатен род на барбиталовите наркотици: вероятно би помогнало на някой неврастеник, който вярва във въздействието му, но инак било твърде слабо средство, за да замае за дълго някоя палава, макар и уморена нимфетка. Няма значение дали рамсдейлският доктор беше шарлатанин, или хитрец. Важното беше, че аз се оказах излъган. Когато Лолита наново отвори очи, разбрах, че дори приспивателното да подействува след час, час и половина, безопасността, на която се бях осланял, се оказа лъжовна. Тя тихо се извърна и отпусна глава върху възглавницата — върху възглавницата, от която бях лишен несправедливо. Останах да лежа неподвижен на ръба на бездната, загледан в разбърканата й коса и в проблясъците нимфетна голота, там, където неясно прозираше половинката от бедрото или от рамото, и се мъчех да определя колко дълбоко е заспала по темпото на нейното дишане. Мина известно време; нищо не се промени и като събрах смелост, реших малко да се приближа до това чаровно, умопобъркващо блещукане. Но едва навлязох в топлата му околност, когато равномерното дишане спря и ме обзе ужасното съмнение, че малката Долорес е съвсем будна и ще се разкрещи, ако я докосна с която и да било част на жалкото си, смъдящо тяло. Читателю, умолявам те! Колкото и да те е яд на мекосърдечния, болезнено чувствителен, безкрайно предпазлив герой от моята книга, не пропускай тези твърде важни страници! Представи си ме! Няма да ме има, ако ти не си ме представиш; опитай да ме видиш като сърна, трепереща в горичката на собственото си беззаконие; хайде дори леко да се усмихнем. Например — нямаше къде да положа глава (за малко да напиша „главичка“) и към общото ми неудобство се добавиха гнусни киселини (от пържените със свинска мас картофи, нахално наречени тук „френски“!).

      Тя отново бе дълбоко заспала, моята нимфетка: обаче не дръзвах да се впусна във вълшебното пътешествие. La Petite Dormeuse ou l'Amarit Ridicüle*. Утре ще я натъпча с предишните си хапчета, от които толкова яко се вцепеняваше нейната майка. Къде ли са — дали в жабката на колата или й голямата чанта? Дали да не почакам към час и отново да припълзя? Науката нимфетолепсия е точна наука. Може точно за секунда, ако се притиснеш. На разстояние от милиметър трябва да преброиш десет секунди. Ще изчакаме.

      [* Спящата красавица или Смешният кавалер (название на гравюра) (фр.). — Б.а.]

      Няма нищо по-шумно от американски хотел — при това отбележете, че нашият се смяташе за тих, уютен, старовремски, домашен, с претенции за „изящен бит“ и за тям подобни. Трясъкът на асансьорната врата, отекващ на двайсет крачки североизточно от моя череп, но усещан толкова остро, сякаш тази желязна врата се затръшваше в лявото ми слепоочие, се редуваше с громоленето и тътена на неговия електромотор и продължи доста след полунощ. От време на време точно на изток от лявото ми ухо (лежах по гръб, не смеех да извърна по-гнусната си страна към мъглявото бедро на моята съкреватничка) коридорът докрай се изпълваше с жизнерадостни, звучни и нелепи възгласи, които приключваха с взрив от сбогувания. Когато най-сетне и това приключи, заработи нечий клозет на север от малкия ми мозък. Беше мъжествен, енергичен клозет с дълбок басов глас, използуваше го голямо семейство. Клокоченето, устремното му шуртене и дългите послесловия разтърсваха стената зад главата ми. След това в южна посока от мен някой почна жестоко да повръща — душата си изкашляше заедно с изпитото уиски и клозетната чиния в банята му, точно до нашата, бумтеше като истинска Ниагара. Когато най-сетне всички водопади се изчерпаха и омагьосаните ловци заспаха, булевардът под прозореца на моето безсъние, на запад от будния ми мозък — благоустроен, величествен, подчертано нетърговски, обграден от кичести дървета, — се изроди в презряно трасе за гигантски камиони, които тътнеха през мъглата на кишавата и ветровита нощ.

      А междувременно на по-малко от два метра от мен и от пламтящия ми живот се намираше забулената в мъгла Лолита! След дългия период неподвижно будуване отново запромъквах пипалца към нея и този път изскърцването на матрака не я пробуди. Успях да поместя тежката си жадуваща плът толкова близко, че усетих върху бузата си като топъл дъх аурата на оголеното й рамо. Тогава тя се надигна, изохка, забърбори като в бълнуване за някакви лодки, дръпна чаршафа и отново се гмурна в тъмното си, цветущо, младо безчувствие. Замята се в този пълноводен поток на съня и едната й гола ръка, до вчера кафява, а сега лунна, със замах се просна през лицето ми. Един миг държах пленничката; тя обаче се освободи от моите едва набелязани обятия и стори това не съзнателно, не рязко, не с някаква лична неприязън, а с неадресираното жално мрънкане на дете, което иска просто да го оставят на мира. И всичко се върна към предишното си положение: Лолита бе обърнала извит гръбнак към Хумберт, а той бе подложил ръка под главата си и се измъчваше от желание и от киселини.

      Последните ме накараха да отида в банята за глътка вода: за мен това е най-доброто лекарство, ако не се брои млякото с репички; когато отново пристъпих в чудноватата си бледоивичеста тъмница, където старите и новите дрехи на Лолита се бяха разположили в различни омагьосани пози върху различните части на сякаш плаващите мебели, невъзможната ми дъщеря вдигна глава и съвсем ясно заяви, че и тя е жадна. Със сенчестата си ръка пое от мен коравата и студена пластмасова чашка и като насочи дълги мигли към ръба й, изпи наведнъж водата; след това с детинско движение, изпълнено с чар от най-сладострастната милувка, Лолита обърса устни в моето рамо. Отметна се върху възглавницата си (отмъкнах моята, докато пиеше вода) и веднага отново заспа.

      Не посмях да й предложа втора порция приспивателно, пък и още не губех надежда, че първата все пак ще задълбочи съня. Заподмествах се към нея, готов за всякакви огорчения; знаех, че е по-добре да изчакам, но нямах вече сили. Възглавницата ми миришеше на нейната коса. Местех се към блещукащата си гълъбичка, спирах и се свивах всеки път, когато тя май се размърдваше или се канеше да се размърда. Ветрецът от страната на чудесата вече започваше да влияе върху моите мисли; те ми се струваха отделени с курсив, сякаш повърхността, която ги отразяваше, бе набраздена от този прозрачен полъх. Понякога съзнанието ми се извиваше в друга посока, преместващото се пълзешком мое тяло попадаше във фази на сън и отново изпълзяваше от него; на два пъти се улавях, че неволно започвам меланхолично да къркам. Мъглява нежност обгръщаше планините от мъка. Понякога ми се струваше, че омагьосаната жертва е готова да посрещне от сред път омагьосания ловец; че бедрото й доброволно се помества към мен сред ронливия пясък на далечното, баснословно крайбрежие; но тази мъглица с трапчинката изведнъж се разлюляваше и разбирах, че Лолита е по-далеч от всякога.

      Бавя се толкова с тези трепети и промъквания през онази отдавна изминала нощ, защото искам да докажа, че никога не съм бил и не бих могъл да бъда брутален мръсник. Нежната мечтателна област, из която се лутах, бе наследство от поети, а не бърлога на разбойници. Ако бях стигнал до целта, възторгът ми щеше да бъде само отмала: би се свел до вътрешно изгаряне, чиято влажна горещина тя едва ли би усетила, дори да не спеше. Но все още се надявах, че постепенно ще изпадне в такова пълно вцепенение, когато ще успея да се насладя не само на блещукането на нейната голота. Така между опитите за приближаване и бъркотията от чувства, които я преобразяваха ту в събрани като око лунни отблясъци ту в пухкав, разцъфнал храст, ми се присънваше, че не сия, че съм се затаил в засада.

      На съмване настана известно затишие в безсънния живот на хотела. След това към четири коридорният клозет изгърмя водопадно и вратата му се затръшна. Малко след пет до мен започна да достига, така да се каже, в няколко издания звучният монолог от някакъв вътрешен двор или от автомобилния паркинг. Всъщност не беше монолог, тъй като говорещият спираше за няколко секунди, за да изслуша подразбиращия се събеседник, чийто глас не стигаше до мен, поради което не можеше да се извлече нищо смислено от долитащата половина на разговора. Делничните му интонации обаче разчистиха пътя на изгрева и стаята се изпълни вече с люляковосива мътилка, когато няколко трудолюбиви тоалетни се задействуваха една след друга и громолящият, виещ асансьор тръгна нагоре-надолу, придрямах за няколко унили минути и Шарлота се оказа русалка в зеленикав вир, а някъде из коридора рано станалият пастор каза на някого със сочен глас: „Добро ви утро!“ — и птиците се разшетаха из листака, и ето — Лолита се прозина.

      Девствено студени госпожи съдебни заседателни! Предполагах, че ще изминат месеци, ако не години, преди да посмея да се разкрия пред малката Долорес Хейз, но към шест тя напълно се събуди, а вече в шест и петнайсет стана в прекия смисъл моя любовница. Сега ще ви кажа нещо съвсем странно: тя ме прелъсти.

      Щом дочух първата й утринна прозявка, престорих се, че спя, обърнал красивия си профил към нея. Откровено казано, представа си нямах какво по-нататък. Дали не ще се възмути, като ме види до себе си, а не на сгъваемото легло? Какво ще стори — ще си грабне дрехите и право в банята ли? Или ще настои веднага да я закарам в Рамсдейл? Може би в болницата при майка й? Обратно в лагера ли? Но моята Лолитка беше палаво девойче и когато се чу сподавеният й кикот, който толкова обичах, разбрах, че ме е наблюдавала с весели очи. Отърколи се при мен и топлите й руси къдри улучиха дясната ми ключица. Доста бездарно имитирах събуждане. Отначало тежахме кротко. Тихичко я галех по косата и тихичко се целувахме. Изпаднах в някакво блажено състояние, понеже целувката бе някак комично изтънена от трепета на любознателното й жило, от което заключих, че на ранна възраст е била тренирана от някоя млада лесбийка. Никакъв Чарли не би я научил на такива номера. Сякаш за да види дали съм се наситил и дали съм научил обещания урок, тя леко се отдръпна, като ме наблюдаваше. Бузките й бяха пламнали, пухкавата долна устна блестеше, бях на път да се разпадна. Изведнъж в изблик на хулиганска закачливост (признак за нимфетка!) тя допря устни до моето ухо — но умът ми дълго не можа да раздели на думи горещото боботене на нейния шепот, а тя го прекъсваше със смях, отмяташе къдри от лицето си и отново се навеждаше и дивното чувство, че живея във фантастичен свят, където всичко е разрешено, ме обгръщаше полека, докато започвах да се досещам какво ми се предлага. Отговорих, че не зная за каква игра става дума — че не зная на какво е играла с Чарли. „Искаш да кажеш, че никога не си… — подхвана тя, като ме изгледа с гримаса на отвращение и недоверие. — Ти значи никога… — подхвана отново. Възползувах се от паузата, за да притисна лице до разните й нежни места. — Я стига“ — гъгниво изписка тя, като бързо дръпна кафявото си рамо от устните ми. (Твърде куриозно Лолита смяташе — и дълго мисли така, — че всички докосвания извън целувката по устните и обикновения полов акт са или „лигава романтика“, или „патология“.)

      „Тоест ти никога — продължи да настоява тя (сега вече застанала на колене пред мен), — никога не си правил това, когато си бил момче, така ли?“

      „Никога“ — отвърнах й съвсем искрено.

      „Прекрасно — каза Лолита, — виж тогава как се прави.“

      Обаче няма да досаждам на образования читател с подробен разказ за Лолитината самонадеяност. Ще кажа само, че слисаният наблюдател не съзря дори следа от целомъдрие у това симпатично, едва формирало се момиче, съвсем развратено от навиците на съвременните момчета, от съвместното обучение, от мошеническите начинания като гърлскаутските лагерни огньове и тям подобни. За нея чисто механическият полов акт бе неотделима част от тайния свят на хлапаците, недостъпен за големите. Какво правят големите, за да имат деца — не я интересуваше ни най-малко. С жезъла на моя живот Лолитка действуваше необичайно енергично и усилено, сякаш това беше безчувствено приспособление без никаква връзка с мен. Разбира се, ужасно й се искаше да ме смае с юначните си хватки на малолетната измет, но тя не беше съвсем готова за някои разлики между детските размери и моя. Единствено самолюбието не й позволи да зареже начинанието си, защото в дивото си положение се преструвах на безнадежден глупак и я оставях да се труди самичка — поне докато можех да понасям ненамесата си. Но всъщност това няма значение; половите въпроси не ме интересуват. Всеки може сам да си представи едни или други изяви на животинския живот. Друга, велика идея ме зове: веднъж завинаги да определя пагубния чар на нимфетките.

следва

(кликнете върху ,,по-стари публикации")