Владимир Набоков

 Лолита
(продължение)                

            

      30

      Трябва да стъпвам предпазливо. Трябва да говоря шепнешком. О, заслужили репортере по криминалните дела, о, стар важен съдебни приставе, о, някога обичан от всички полицай, сега затворен в единична килия (а колко години ти бе забележителността на ъгъла пред училището!), ти, обзет от вечен страх професоре с наетото момче, което ти чете на глас! Наистина няма да е хубаво, ако по моя вина бихте се влюбили безумно в моята Лолита! Ако бях художник и ако директорът на Подслона на омагьосаните ловци изведнъж през летния ден би превъртял и би ми възложил да променя по свой вкус фреските в ресторанта на хотела му, ето какво щях да измисля (описвам само фрагментите).

      Щях да сложа езеро. Щях да сложа жива беседка, отрупана в цвят. А също естествоизпитателски наблюдения: тигър преследва райска птица, змия се дави с мускусен плъх, чиято кожа е одрана. Щях да сложа султан с разкривено от непоносимо страдание лице (страдание, на което противоречат заоблените милувки, които пилее), докато помага на мъничката си робиня със заоблени задни части да се изкатери по ониксов стълб. Щях да сложа ярките мехурчета от безполовия блясък, които се надигат нагоре зад опаловите стени на музикалните автомати. Щях да сложа различните лагерни развлечения за междинната група, Какао, Катерене, Каране, Колене и Къдри край слънчевия езерен бряг. Щях да сложа тополи, ябълки, неделно утро в крайградска вила. Щях да сложа огнен скъпоценен камък, който се стапя сред пръстеновидни вълни, една последна тръпка, последна мазка на баграта, раняващо червено, смъдящо розово, въздишка, дете, което се извръща.

      31

      Пиша всичко това съвсем не за да преживея наново миналото сред сегашното ми безизходно отчаяние, а за да отделя адското от райското в странния, странен, безумен свят на нимфолепсията. Чудовищното и вълшебното се сливаха в някаква точка; тъкмо тази граница искам да заздравя, но чувствувам, че изобщо не успявам. Защо?

      Според римското право лице от женски пол може да встъпи в брак на дванайсет години; по-късно този закон е одобрен от черквата и досега без особено разгласяване се е запазил в някоя американски щати. Няма абсолютно нищо лоша (твърдят в един глас двете полукълба) в това четирийсетгодишен изверг, благословен от духовно лице и набъбнал от алкохол, да захвърли потните празнични вехтории и да се забие до дръжката в крехката си жена. „В такива стимулиращи климатични условия на умерения пояс (се казва в едно старо списание от Затворническата библиотека), каквито намираме в Сейнт Луис, Чикаго и Синсинати, девойката достига гюлова зрялост в края на дванайсетата си година.“ Долорес Хейз е родена на около триста мили от стимулиращия Синсинати. Само следвам природата. Откъде идва тогава този черен ужас, който не мога да превъзмогна? Дали съм я лишил от девствеността? Милостиви госпожи, деликатни госпожи съдебни заседателни: дори не бях неин пръв любовник!

      32

      Тя ми разказа как е била прелъстена. Хапвахме в постелята безвкусно хлебни банани, набити праскови и много вкусен чиле и die Kleine* ми разказа всичко. Многословната й, но объркана повест се съпровождаше от не една забавна moul**. Както вече май отбелязах, особено съм запомнил една такава гримаска върху подразбиращия се звук „ъ“ с изкривена шляпаща уста и извъртени очи, които изразяваха шаблонна смесица от комично отвращение, покорност и търпимост към младежките заблуди.

      [* Малката (нем.). — Б.пр.]

      [** Гримаса (фр.). — Б.а.]

      Поразителният й разказ започна с уводни думи за дружката й, която споделяла е нея палатката миналото лято, в друг лагер, „много шик“, както се изрази. Тази съжителка („истинска малка уличница“, „полусмахната“ хлапачка, обаче „печена“) я научила на различни манипулации. В началото лоялната Лолита отказа да признае коя е.

      „Не беше ли Грейс Ейнджъл?“ — попитах аз.

      Тя отрицателно поклати глава. „Не, съвсем друга беше. Баща й е тежкар. Той…“

      „Тогава да не е Роуз Кармин.“

      „Разбира се, не е. Баща й…“

      „Не е ли случайно Агнес Шеридан?“

      Тя преглътна и поклати глава — а сетне направо подскочи.

      „Чакай, ти откъде познаваш тези момичета?“

      Обясних й.

      „Просто е друга — каза тя. — Има много гаднярки в училището, но като нея втора няма. Щом толкова искаш да знаеш, казва се Елизабет Талбът. Братята й са в нашата гимназия, а тя се прехвърли в скъпо частно училище; баща й е директор на нещо си.“

      Спомних си със забавно свиване на сърцето как клетата Шарлота на гости все дебнеше да вмъкне в разговора разни превзети хватки от рода на: „Тъкмо по това време дъщеря ми беше на екскурзия е малката Талбът…“

      Попитах дали майките им са научили за тези сафични занимания.

      „Ах, какво говориш“ — въздъхна Лолита, сякаш посърнала цялата и притиснала мнимо трепереща ръка до белите си гърдички, за да изобрази уплаха и облекчение.

      Обаче повече ме забавляваха хетеросексуалните лудории. Отишла в училището на единайсет години, след като се преселила с майка си в Рамсдейл от Средния запад. Какво именно са вършили нейните „гаднярски“ съученици и съученички?

      „То се знае какво… Близнаците, Ентъни и Виола Миранда, неслучайно цял живот спят в едно легло, а Доналд Скот, най-големият тъпанар в училището, го прави заедно с Хейзъл Смит в гаража на чичо му, а спортистът Кенет Найт си показваше имуществото при всеки удобен и неудобен случай, а…“

      „Хайде да прелетим в лагера „Ку“ — каза спортистът Хумберт, — но преди това — почивка.“ И след почивката научих всичките подробности.

      Варвара Бърк, яка блондинка, две години по-голяма от моята душичка и безспорно най-добрата плувкиня в лагера, имала някаква особена лодка, която споделяла с Лолита, „защото аз единствена от другите момичета можех да доплувам до Ивовия остров“ (сигурно някакво спортно изпитание). През целия юли всяка сутрин — забележи, читателю, всяка проклета сутрин — помагал да носят лодката от Оникс до Ерикс (две малки езера в гората) тринайсетгодишният Чарли Холмс, синчето на лагерната началничка и единственият представител на мъжкия пол из околността (ако не се смята грохналият, смирен, глух общ работник и съседът фермер, който понякога посещавал лагера със стария си форд, за да им пробута яйцата си, както правят фермерите); всяка сутрин — о, читателю мой! — тези три хлапета за по-напряко минавали през прекрасната невинна гора, изпълнена докрай с всичките емблеми на младостта, с роса, гъби, боровинки, е пойни птици и на определено място насред буйния гъсталак Лолита оставала да стои на стража, докато Варвара и малчуганът се съвкупявали зад храста.

      Отначало моята Лолита отказвала „да опита“; обаче любопитството и другарското чувство надделели и скоро тя и Варвара се отдавали поред на мълчаливия, груб и неуморим Чарли, който като кавалер едва ли бил по-привлекателен от суров морков, но пък се перчел с чудесна колекция от прозрачни мидички, които вадел от едно трето езеро, по-голямо от другите и повече посещавано, което се наричало езеро Климакс по името на съседния промишлен град, разраснал се твърде бързо напоследък. Макар да признаваше, че „общо взето, беше забавно“ и че „помага срещу пъпки“, Лолита, радвам се да подчертая, явно презрително се отнасяше към ума и към държането на Чарли. Ще допълня от свое име — това похотливо мръсниче не бе разбудило, а напротив, бе потъпкало жената у нея въпреки цялата „забавност“.

      Вече беше към десет сутринта. Страстта ми се уталожи и като облак пепел ме връхлетя ужасното съзнание за беда, то се подкрепяше от делничната реалност на мътния, невралгичен ден, от който ме заболяха слепоочията. Кафявата, голичка, слабичка Лолита, обърнала тесни бели бедърца към мен и лице към огледалото на вратата, се бе изправила с ръце на кръста, широко разкрачена (нахлузила новите си домашни пантофки с котешки кожички), и през увисналата къдрица бърчеше нос пред навъсеното стъкло. От коридора се чуваха бълбукащите гласове на чернокожите камериерки и след малко бе сторен мимоходом опит, прекъснат от гръмовния ми вик, да отворят вратата за нашата стая. Казах на Лолита да влезе в банята и хубавичко да се насапуниса на душа, отдавна й беше време да се окъпе. Постелята беше невероятно разхвърляна, цялата посипана с чипс. Момиченцето премери костюмчето от син вълнен плат, сетне друго, което се състоеше от блузка и лека карирана поличка, но първото й се стори тясно, а второто — голямо; когато я подканих да побърза (положението започваше да ме безпокои), тя злобно захвърли милите ми подаръци в ъгъла и облече вчерашната си рокля. Най-сетне бе готова; накрая й връчих чудесна чантичка от изкуствена кожа (пуснах вътре цяла шепа центове и две новички десетачета) и й казах да си купи някое списание във вестибюла.

      „Ще сляза след минута — добавих аз — и на твое място, миличка, не бих разговарял с непознати.“

      Освен клетите ми малки дарове почти нямаше какво друго да се нарежда в куфара; наложи ми се обаче да отделя време (което беше рисковано — кой я знае какви можеше да ги забърка долу), за да възвърна долу-горе приличния вид на леглото, така че да не напомня повече за гнездо на нервен баща и на палавата му дъщеря, отколкото за избягал каторжник, развихрил се с две дърти дебели уличници. След това се облякох и заръчах хопът да дойде за багажа.

      Всичко беше наред. Тя седеше там, във вестибюла, потънала в кървавочервеното кожено кресло, погълната от долнопробно филмово списание. Седналият срещу нея господин на моите години със сако от туид (през нощта жанрът на хотела се бе променил в съмнителна имитация на английско имение) гледаше, без да откъсва очи, през вчерашния си вестник и угасналата си пура в моето момиченце. То беше с почти униформените си къси чорапки и с шарените обувки, с толкова познатата си рокличка от ярка басма с квадратно деколте; жълтеникавият блясък по лампата подчертаваше златистия мъх по, загорелите ръце и прасци. Беше прехвърлила единия си крак върху другия, високо и лекомислено; светлите й очи се плъзгаха по редовете, примигваха час по час. Жената на Бил го обожавала доста преди да се срещнат; скришом се любувала на този прочут млад киноартист, когато видял сладолед на шубера в аптеката на Шваб. Нямаше нищо по-детинско от чипоносото й луничаво личице или от лилавото петно върху голата шийка, в която наскоро се е впивал приказен вампир, или от неволното движение на крайчето на езика, което изследваше избилия розов обрив около подпухналите устни; нямаше нищо по-безгрешно, отколкото да се чете за Джил, за дейната старлетка, която самичка си шиела и четяла „сериозна литература“; нямаше нищо по-невинно от пътя в русите и къдри и от копринения отблясък върху слепоочието, нямаше нищо по-невинно… Но каква ли умопобъркваща завист би изпитал ей онзи: мутрест развратник, който и да беше (впрочем мязаше на швейцарския ми чичо Густав, който също много обичаше le découvert*), ако узнаеше, че всеки мой нерв е още като в: пръстен и намазан като с елей от усещането за нейното тяло — тялото на безсмъртен демон в образа на малко момиче.

      [* Случайно разголване (фр.}. — Б.а.]

      Наистина ли мистър Швайн е сигурен, че жена ми не се е обаждала? Да — сигурен е. Ако се обади по-късно, наши ще бъде така добър да й предаде, че сме продължили за към леля Клер? О, разбира се, ще й предаде. Платих, и като се върнах при Лолита, я вдигнах от креслото. Тя продължаваше да си чете списанието, докато вървяхме към колата. Както все още четеше, беше откарана в извънградско кафене. Там изяде доста сериозен брекфаст, така че нямаше за каква да я мъмря; дори остави списанието, докато ядеше, но винаги толкова, весела, този път беше учудваща умърлушена. Знаех, че Лолитка може да бъде жестоко неприятна, затова се мъчех да се владея и е храбра усмивка очаквах бурята. Не бях взел вана, не бях се обръснал и червата ми не се задействуваха. Нервите ми бяха опънати. Не ми харесваше как малката ми любовница вдигаше рамене и издуваше ноздри, когато се мъчех да я разсея с безобидни приказки. Попитах я меко например дали Филис Чатфийлд, която си заминала от лагера преди няколко дни, за да отиде при роднините си в Мейн, е знаела нещо за развлеченията им в гората. „Слушай — рече Лолита е плачлива гримаса. — Хайде да намерим друга тема на разговор.“ Сетне опитах — безуспешно, колкото и да примлясквах от удоволствие — да я заинтересувам с пътната карта. Ще си разреша да напомня на търпеливия читател (ако можеше Лолита да възприеме кроткия ми нрав!), че цел на пътешествието ни беше веселото градче Лепингвил, което се намираше някъде наблизо до хипотетичната болница. Планът беше съвсем произволен (както, уви, се оказа произволна по-нататък не една набелязана цел на пътешествието ни) и мартинките ми се разтреперваха, когато се питах какво да направя, за да си остане правдоподобно начинанието, какъв друг правдоподобен маршрут да измисля, когато изгледаме всички кинодрами в Лепингвил. Направо казано, Хумберт все повече и повече губеше, самообладание. Твърде своеобразно беше това чувство: мъчително, отвратително стягане — сякаш седях до малката сянка на някого, когото съм убил.

      При движението на Лолита да влезе отново в колата върху лицето й се мярна болезнена гримаса. Отново се мярна още по-многозначително, когато се намести до мен. Не се съмнявам, че вторият път беше специално за да забележа. От глупост попитах какво й е. „Нищо, скот такъв“ — отвърна тя. Не разбрах и попитах отново. Тя премълча. „Вие напускате Брайсленд“, провъзгласи крайпътен плакат. Бъбривата Лолита мълчеше. Студени паяци шареха по гърба ми. Сираче. Самотно, захвърлено на произвола дете, с което як и снажен, миришещ на лошо мъж енергично извърши полов акт три пъти тази сутрин. Може би осъществяването на дългогодишната мечта надмина всички очаквания; най-вярно е обаче, че то прехвърли целта — и премина в страшен сън. Бях постъпил непредпазливо, глупаво и подло. И ако трябва да си призная докрай, ще кажа: някъде от дъното на тъмния въртоп наново усещах клокоченето на похотта — толкова чудовищно беше влечението, което нещастната нимфетка събуждаше у мен! Към терзанията на съвестта се присъединяваше мъчителната мисъл, че лошото й настроение може би ще ми попречи наново да я обладая, щом само открия тих черен път, където да спрем за минута. Накратко, клетият Хумберт беше в ужасно състояние и докато автомобилът с безсмислена упоритост се приближаваше към Лепингвил, водачът му напразно се силеше да измисли някаква шега, под чието игриво прикритие наново да се обърне към своята спътничка. Впрочем тя първа прекъсна мълчанието:

      „Ах — възкликна тя, — прегазена катеричка! Колко жалко…“

      „Да, наистина“ — побърза да подкрепи разговора умилкващият се, изпълнен с надежда Хум.

      „Спри на следващата бензиностанция — продължи Лолита. — Трябва да отида до тоалетната.“

      „Ще спрем където пожелаеш“ — казах аз. И сетне, когато красивата, усамотена, величествена гора (дъбове, помислих си аз — по онова време изобщо не познавах американските дървета) започна да откликва на бързия ход на колата и изведнъж отстрани в нас се втренчи обрамчена с папрат широка пътека, та преди да свърна в гъсталака, й предложих…

      „Карай напред!“ — свадливо ме прекъсна Лолита.

      „Тъй вярно. Не ми се сърди.“ (Чиба, жалко животно, чиба!)

      Погледнах я бегло. Слава богу, малката се усмихваше!

      „Кретен! — рече тя, като ми се усмихна сладко. — Гадняр! Бих като маргаритка, погледни на какво ме направи. Всъщност трябваше да извикам полиция и да им кажа, че си ме изнасилил. Ах, ти, долен, долен старец!“

      Тя не се шегуваше. В гласа й звънтеше зловеща истерична нотка. Малко по-късно започна да се оплаква, като поемаше шумно въздух, че „отвътре всичко я боли“, че не може да седи, че съм й разбъркал нещо. По врата ми се стичаше пот и за малко да прегазим някаква дребна животинка — но не катеричка, — която пресичаше шосето с вирната опашка, и отново злобната ми спътничка ме нарече мръсник. Когато спряхме на бензиностанцията, тя се изхлузи навън, без дума да каже, и дълго се бави. Полека, гальовно един възрастен симпатяга избърса предното стъкло — вършат това по различен начин на всяко място, използуват цяла гама приспособления, от парчето велур до насапунисаната четка: този действуваше с розова гъба.

      Най-сетне тя се появи: „Слушай — каза с онзи неутрален тон, който ми причиняваше такава болка, — дай ми малко дребни. Искам да се обадя на мама в болницата. Кой е номерът?“

      „Качвай се — отвърнах аз. — Не можеш да се обадиш.“

      „Защо?“

      „Качвай се — и дръпни вратата.“

      Тя се качи и дръпна вратата. Старият бензинджия й се усмихна лъчезарно. Излетяхме на шосето.

      „Защо да не се обадя на мама, щом искам?“

      „Защото — казах аз, — защото майка ти умря.“

      33

      Във веселия Лепингвил й купих четири книжки с комикси, кутия бонбони, кутия дамски тампони, две бутилки кока-кола, комплект за маникюр, пътен часовник със светещ циферблат, пръстенче с истински топаз, ракета за тенис, ролкови кънки с високи бели ботинки, бинокъл, портативно радиограмофонче, дъвка, прозрачен найлонов дъждобран, черни очила, още много неща — модни пуловери, шорти, разни летни рокли…

      В тамошния хотел имахме отделни стаи, но посред нощ тя с плач дойде при мен и ние тихичко се помирихме. Нали разбирате, нямаше вече при кого другиго да отиде.

      Втора част

      1

      Оттогава, от август 1947 година, започнаха дългите ни скиталчества из Съединените щати. От всевъзможните подслони твърде скоро започнах да предпочитам тъй наречените моторкортове или другояче казано, мотелите — чисти, спретнати, уединени убежища, които се състоят от отделни бунгала или съединени с общ покрив стаи, идеално подходящи за спане, за караници, за одобрявания и за ненаситна незаконна любов. В началото, от страх да не събудя подозрения, на драго сърце плащах за двойна стая, всяка част от която имаше по едно двойно легло. Чудя се за какъв ли квартет изобщо бе предназначена подобна подредба, защото се постигаше съвсем фарисейска пародия на усамотяване чрез ниската, нестигаща до тавана преграда, която разделяше стаята на две свързани любовни кътчета. Постепенно обаче набрах смелост, ободряван от страшните възможности, които произтичаха от тази добросъвестна съвместимост (човек например можеше да си представи две млади двойки, които весело си разменят съжителите, или дете, което се преструва на заспало, за да послуша звуковите ефекти, с които се е придружавало собственото му зачеване), и вече преспокойно вземах едностайна кабина с креват и сгъваемо легло или с два кревата, райска килия с жълти щори, спуснати додолу, за да създадат утринна илюзия за слънце и за Венеция, докато всъщност навън се шири Пенсилвания и си вали дъжд.

      Опознахме — nous connûmes, ако използуваме интонацията на Флобер — отделни малки къщи под Шатобрианови дървета, каменни, тухлени; кирпичени, измазани, разположени на неща, което пътеводителят на американската автомобилна асоциация нарича „сенчести“, „просторни“, „планирани“ парцели. Имаше къщурки от греди, от чепати борове, златистокафявият им гланц напомняше на Лолита крачета на опечена кокошка. Научихме се да презираме обикновените бунгала от варосани дъски, леко намирисващи на нечистотии или на някаква друга мрачно свенлива воня, които не можеха да се похвалят с друго (освен с „удобни легла“), а навъсената им господарка винаги беше готова („е, мога да ви предложа…“) и нейният дар да бъде отхвърлен.

      Nous connûmes (играта е дяволски забавна!) претендиращите им за примамливост названия — разните „Залези“, „Речни прагове“, „Вълшебни дворове“, „Червени борове“, „Простори“, „Зелени поля“, „Мотели — Мотиви“… Понякога рекламата прибягваше към специална примамка като например: „Каним децата, обожаваме котенцата“ (теб канят, теб обожават!). Баните на тези кабини най-често бяха представени от кахлени душове с безкрайно разнообразни избликващи струи, с обща, но явно не лаодикийска особеност; все дебнеха при употреба изведнъж да те попарят с адски вряла вода или със смразяващ студ, зависи кой кран е пуснал в този момент посетителят в съседното помещение, като по този начин те е лишил от необходимата съставка на сместа, която грижливо си подготвил. По стените на някои мотелни бани имаше инструкции над клозетната чиния (върху казанчето нехигиенично бяха струпани чистите пешкири), които призоваваха клиентите да не хвърлят боклуци, бирени консервени кутии, съдинки от картон за мляко, недоносчета и прочие; в други мотели имаше специални обяви, сложени под стъкло, като например: „Местни развлечения: Яздене на кон. На главната улица често могат да се видят ездачи, които се завръщат от романтична разходка на лунна светлина…“;. „Които те събуждат в три през нощта“ — подигравателно отбеляза неромантичната Лолита.

      Nous connûmes разнородни стопани на мотели — осъзнал се престъпник или несполучил бизнесмен сред мъжете, а сред жените полублагородна дама или някогашна бандеровка. И понякога в чудовищно горещата и влажна нощ сърцераздирателно и зловещо проточено крещяха влакове, като сливаха сила и мъка в един отчаян вопъл.

      Избягвахме тъй наричаните „туристически спални“ (нещо като роднини на погребалните салони), както и квартирите в частни къщи без отделна баня с претенциозни тоалетки в потискащите бяло-розови спалнички, украсени със снимките на хазайските деца през всичките стадии на развитието им. Понякога отстъпвах на Лолита, която обичаше „шика“, и вземах стая в „истински“, хотел. Тя избираше от пътеводителя (докато я милвах в тъмната кола, паркирана сред тишината на тайнствен, примамващо здрачен страничен друм) някой възторжено препоръчан крайезерен „хотел-замък“, който обещаваше множество чудеса — вероятно малко преувеличени от светлината на електрическото фенерче, което тя движеше по страницата, — а именно: конгениална среда, ядене по всяко време, нощни пикници и много други неща, които извикваха у мен само долни представи за зловонни гимназисти по фланелки и за нечия зачервена от огъня буза, докато клетият професор Хумберт, прегърнал само собствените си колене, охлажда хемороидите си на влажната трева. Съблазняваха я също хотелите в колониален стил, които освен „елегантна атмосфера“ и френски прозорци обещаваха „неограничено количество най-прекрасна храна“. Заветните спомени за гиздавия бащин хотел понякога ме подтикваха да подиря нещо подобно из чудноватата страна, по която пътешествувахме. Действителността ме охлади бързо; Лолита обаче все така препускаше по дирите на пикантните хранителни реклами, докато аз извличах не само финансово задоволство от такива крайпътни табели като хотел „Горски блян“. Деца под четиринайсет години — безплатно! От друга страна, се разтрепервам само от спомена за един курорт от „най-висша категория“ в Средния Запад, където хотелът заявяваше, че допуска „нападения срещу хладилника“ за похапване посред нощ, и където расистката администрация, озадачена от моя акцент, настояваше непременно да узнае моминското име както на покойната ми жена, така и на покойната ми майка. За два дни там ми взеха двеста двайсет и четири долара! А помниш ли, помниш, Миранда (както се казва в известната елегия), онзи друг ултрашикозен вертеп с безплатно кафе сутрин и ледена чешмяна вода за пиене, където не приемаха деца под шестнайсет (никакви Лолити, естествено)?

      Веднага щом пристигнехме в някой от по-обикновените мотели (нашите обичайни спирки), тя включваше бръмчащия електрически вентилатор или ме караше да пусна монета в стайния радиограмофон, или пък се залавяше да чете каталозите — и с хленчещ тон ме питаше защо пък да не поязди кон по обявените в тях планински пътеки или да поплува в местния басейн с минерална вода. Най-често, както се луташе из стаята и скучаеше по новопридобит навик, Лолита се просваше, непоносимо желана, в някое пурпурно пружиниращо кресло или на зелен шезлонг в градината, или на нещо като палубна принадлежност от брезент на ивици със същата поставка за крака, или в люлеещ се стол, или на каква ли не градинска мебел под голям чадър на терасата и аз губех часове да се умилявам, да я заплашвам и й обещавам, докато най-сетне скланяше да ми предостави за няколко секунди своите просмукани от слънце млади хубости в сигурното скривалище на петдоларовата стая, преди да я оставя да върши това, което тя предпочиташе пред моето жалко блаженство.

      Както съчетаваше прямота и лукавост, грация и вулгарност, навъсеност и розова пъргавина, Лолита, когато пожелаеше, беше невероятно душевадна хлапачка. Да си призная, изненадваха ме понякога пристъпите й на мрачно настроение или на умишленото й престорено хленчене, когато размекната, раздърпана, с мътни очи започваше безсмислено и безцелно да се кълчи, като скриваше в това някакво самоутвърждаване в хлапашки, цинично-пакостлив дух. Вътрешният й облик бе за мен шаблонен до отвращение; сладката, знойна джазова какофония, фолклорните кадрили, сладоледът с шоколадово-карамелен сос, кинокомедиите с песнички, филмовите списанийца и тъй нататък — ето очевидните точки сред любимите й неща. Бог знае колко петачета съм натъпкал в разкошно осветените отвътре музикални автомати във всяко посетено от нас ресторантче. В ушите ми още звучат гъгнивите гласове на всички невидими изпълнители на посветените й серенади, на всичките тези Сами, Джо, Еди, Тони, Пеги, Гай, Рекс с модните им шлагерчета, толкова неразличими за слуха, както и бяха неразличими за вкуса ми различните по асортимент сладкиши, които изяждаше. Някак райски простодушно тя вярваше, на всички обяви и съвети, които се появяваха в четените от нея „Екранен свят“, „Кинолюбовен мираж“: „Нашият СУПР изсушава пъпчиците“ или „Вие, момичета, които носите ризите извън панталона, добре си помислете, защото Джил казва, че тази мода е отминала!“ Ако табелата на крайпътно дюкянче гласеше: „Купете си подаръци от нас!“, просто на всяка цена трябваше да влезем, трябваше да накупим всякакви идиотски индиански изделия, кукли, медии боклуци, кактусови стъклени бонбони. Фразата „Сувенири, модни стоки“ направо я влудяваше с хорейния си ритъм. Ако някое кафене съобщаваше: „Ледени напитки“, тя машинално реагираше на поканата, нищо, че всички напитки навред бяха все ледени. Тъкмо за нея съществуваха рекламите, тя беше идеалният потребител, субект и обект на всеки подъл плакат. Мъчеше се — безуспешно — да се храни само там, където светият дух на някой си Дънкан Хайнс, автор на гастрономичен пътеводител, бе осенил хартиените салфетки и салатите, украсени с извара.

      През онези дни нито аз, нито тя още не бяхме стигнали до мисълта за паричните подкупи, които малко по-късно толкова пагубно се отразиха на моите нерви и на нейната нравственост. Разчитах на други похвати, за да държа покорна и в поносимо настроение малолетната си наложница. Преди няколко години прекарала дъждовно лято под полуслепия надзор на мис Фалън във Върмонт; в полурухнала селска къща, която принадлежала някога на чепатия като дъб Джонатан Хейз, родоначалника, на семейството. Къщата още се крепяла насред обраснала е канадски червен кантарион нива, в края на гори галилейски, до вечно разкалян път, на двайсет мили от най-близкото селце. Лолитка добре бе запомнила тази окъртена постройка, самотата, старата мера, превърнала се в мочурище, постоянния вятър, целия този набъбнал от влага затънтен край; изразяваше отвращението си е особената гримаса на американските деца, при която устата се разтяга, а полуизплезеният език се удебелява. Тъкмо там ще живеем двамата, заплашвах я аз, на многомесечно и дългогодишно заточение, ще й наливам в главата френски и латински, ако не промени „сегашната си позиция“. Шарлота, започнах да те разбирам!

      Наивното ми момиченце се дереше: „Не!“ — и обезумяло от страх, улавяше кормилната ми ръка, когато всеки път обръщах посоката насред шосето, уж да я откарам сред онзи тъмен и безизходен пущинак. Обаче колкото по-далеч заминавахме на запад, толкова по-абстрактна ставаше заканата и се наложи да потърся нови методи за въздействие.

      С ужасен стон на срам си спомням един от тях, извиквания от мен призрак на изправителното заведение. Умът ми стигаше още от началото на нашето съжителство да взема предвид, че трябва да си осигуря пълното й съдействие за запазването на отношенията ни в тайна, че това съдействие трябва да се превърне за нея в нещо като втора природа въпреки цялото й озлобление срещу мен, въпреки всичките други утехи, които си изнамираше.

      „Ела тук и целуни татенцето — казвах понякога. — Зарежи това глупаво настроение! Навремето, когато още за тебе бях идеалният мъж (читателят ще забележи как се силех да подражавам на Лолитиния език), ти приемаше, докато слушаше плочите на най-големия специалист по треперене и хлипане, боготворен от твоите съотрочнички (Лолита: „От моите какво? Говори човешки.“); този идол на твоите дружки ти се струваше също като тайнствения Хумберт: Но сега съм вече просто старият ти татко — приказен баща, който пази приказната си дъщеря.“

      Ma chère Dolores! Искам да те защитя, мила, от всичките ужаси, които се случват на малките момичета из въглищните складове и в затънтените улички, а също comme vous le savez trop bien, ma gentille*, из горите, пълни със сини боровинки през най-синьото годишно време. Каквото и да се случи, ще си остана твой попечител и ако се държиш добре, смятам, че скоро съдът ще узакони моето, опекунство. Да забравим обаче съдебната терминология, Долорес Хейз, тъй наречената съдебна терминология — терминологията, която смята за рационално определението „развратно и любострастно съжителство“: Изобщо не съм престъпен сексуален психопат, който си позволява неприлични сексуални игрички с дете. _Озлочестител_ е бил Чарли Холмс, а аз съм _очистител_, който отглежда детското растение, изискващо специални грижи; обърни внимание на тънката разлика между двата термина. Аз съм твоето татенце, Ло. Виж, имам научна книжка за момиченцата. Виж какво се казва в нея, мъничката ми. Цитирам: „нормалното момиченце“ — нормалното, забележи, — „нормалното момиченце обикновено с всички сили се мъчи да се хареса на баща си. То чувствува в него предтечата на желания неуловим мъж“ (на „неуловимия“, хубаво е казано, кълна се в сянката на Полоний!). Мъдрата майка (а клетата ти майка щеше да стане мъдра, ако бе останала жива) поощрява общуването между бащата и дъщерята, защото разбира (извинявай за пошлия стил), че момичето гради мечтите си за ухажването и за омъжването върху общуването с баща си. Но какво именно иска да каже тази бодра книжка с думата „общуване“, какво именно „общуване“ препоръчва тя? Цитирам отново: „Сицилианците приемат половите сношения между баща и дъщеря за нещо естествено и момичето, което участвува в тези сношения, не се порицава от социалния слой, към който принадлежи.“ Много уважавам сицилианците — те са великолепни атлети, великолепни музиканти, великолепни, извънредно честни хора, Лолита, и са великолепни любовници. Но да не се отплесваме. Тези дни четохме с теб във вестника една дивотия за някакъв нарушител на нравствеността, който си признал, че е престъпил закона, прокаран от Ман, и е отвлякъл едно твърде миличко момиченце от един щат в друг — не зная какво е имал предвид под това. Долорес, душице моя! Не си на девет, скоро ще навършиш тринайсет години и не те съветвам да си въобразяваш, че си малка бяла робиня, освен това не мога да одобря същия този Mann Act, дори защото прилича на безвкусен каламбур, ако името на почтения член на Конгреса се вземе като епитет „мъжки“; така боговете на семантиката отмъщават на еснафите със здраво закопчани дюкяни. Аз съм твой баща и ти казвам най-човешки, че те обичам.

      [* Както много добре знаете, прекрасна моя (фр.). — Б.а.]

      Освен това хайде да видим какво ще стане, ако ти, малолетно момиче, обвинено в прелъстяване на голям мъж в почтен хотел, се обърнеш към полицията с оплакването, че съм те отвлякъл и съм те изнасилил. Да предположим, че ти повярват. Малолетната, разрешила на пълнолетен да я опознае телесно, подлага жертвата си на обвинението във „фактическо изнасилване“ или в „содомия втора степен“ в зависимост от метода; максималното наказание за това е десет години затвор. Добре. Влизам в затвора до 1957 година. Но какво става в случая с теб, мое сираче? О, разбира се, твоето положение е по-добро от моето. Ти попадаш под закрилата на Департамента за обществени грижи — което, разбира се, звучи доста унило. Чудесната строга надзирателка, подобна на мис Фалън, но по-неотстъпчива и пълна трезвеничка, ще ти отнеме молива за устни и премените! Никакви разходки вече! Не зная дали си чувала за законите спрямо увредените, изоставените, непоправимите и престъпни деца?

      Докато аз ще гния зад решетката, на теб, щастливото, изоставено и прочие дете, ще ти предложат да избираш между няколко заведения, които, общо взето, си приличат доста: между дисциплинарното училище, изправителното заведение, сиропиталището за безпризорни или някое от чудесните убежища за малолетни престъпници, в които момичетата плетат разни неща и пеят религиозни химни, а в неделя им дават мекици, пържени в гранясала мас. Тъкмо там ще попаднеш, Лолита: _моята_ Лолита, _тази_ Лолита ще изостави своя Катул, за да заживее с другите свърнали от пътя деца. Направо казано, ако ни хванат, теб ще те изследват и ще те интернират, котенце мое, c'est tout*. Ти ще живееш, _моята_ Лолита ще живее (ела тук, моя кафява розичке) с трийсет и девет други глупачета в мръсен дортуар (не, моля те, позволи ми…) под надзора на уродливи вещици. Това е положението, такъв е изборът. Не смяташ ли, че при сегашното положение Долорес Хейз трябва да остане вярна на своя стар татко?

      [* Това е (фр.). — Б.а.]

      Докато й набивах в главата всичко това, аз успешно тероризирах Лолитка, която въпреки нахалните си отракани номера и внезапните си остроумни изяви не беше чак толкова бляскаво съобразителна, както би си помислил човек от нейния „умствен коефициент“, изработен от учителите й. Успях да й втълпя, че тайната и вината е споделена от двама ни, обаче бе доста по-трудно да поддържам доброто й настроение. През цялата година пътувания всяка сутрин имах задачата да измислям някаква предстояща примамка — определена цел във времето и в пространството, — която тя да предвкусва, за да доживее до нощта. В противен случай скелетът на нейния ден, лишен от формиращото си и поддържащо предназначение, се килваше и се разпадаше. Поставената цел можеше да бъде всякаква — фар във Вирджиния, пещера в Арканзас, превърната в кафене, колекция от револвери и цигулки някъде в Оклахома, точно възпроизведената Лурдска скала в Луизиана или малки снимки от времето на златотърсачеството, събрани в Колорадския музей, — нямаше значение каква, но тази цел трябваше да стои пред нас като неподвижна звезда, дори и да знаех предварително, че щом я стигнем, Лолита ще се престори, че направо ще повърне от отвращение.

      Като задействувах географията на Съединените щати, по цели часове заради нея се мъчех да създам впечатлението, че живеем „пълноценен живот“, че се движим към някакво небивало удоволствие. Никога не бях виждал толкова гладки, сговорчиви пътища като тези, които сега на лъчи се разтваряха пред нас по парцалената черга на четирийсет и осемте щата. Алчно поглъщахме тези безкрайни шосета; замаяни и мълчаливи се плъзгахме по черната им бална повърхност. Лолита не само беше безразлична към природата, но и възмутено отхвърляше опитите ми да насоча вниманието й към една или друга чаровна подробност от пейзажа, която дори аз се бях научил да ценя едва след продължителното общуване с красотата, която винаги присъствуваше, винаги живееше от двете страни на недостойния ни път. Поради забавното съчетаване на художествените представи изгледите от северноамериканската низина отначало ми заприличваха, общо взето, на нещо от миналото, което съзирах с учудена усмивка — на онези шарени мушами, внасяни някога от Америка и окачвани над умивалниците в средноевропейските детски стаи, те вечер смайваха съненото дете със зелените си селски изгледи — с матово-къдравата горичка, хамбара, стадото, потока, мътната белота на някакви неясно разцъфнали овощни градини и освен това с дувара, както и с гвашните си хълмове. Постепенно обаче първообразите на тези елементарни аркадии ставаха все по-страшни за погледа с укрепването на новото ми познанство с тях. Отвъд обработената равнина, отвъд дребните като на играчки покриви трепкаше никому ненужна красота — там, където сред платинена мъглица залязваше слънцето и топъл оттенък, същинска обелена праскова, се плъзгаше по горния край на плоския синкав облак, който се сливаше с далечната романтична омара. Понякога на хоризонта се очертаваха върволица нашироко набодени дървета или знойно неподвижно пладне прежуряше над засятата с детелина пустош и Клод-Лоренови облаци допълваха отдалечения мъгляв лазур, но само бухналата им част изпъкваше ясно върху неопределения и сякаш примрял фон. Или пък в далнината надвисваше суров небосвод в стил Ел Греко, понесъл мастилени дъждове, и се мяркаше фермер в гръб като мумия, зад него се проточваха ивички блеснала като живак вода между редовете острозелена царевица, цялото това съчетание се разтваряше като ветрило — някъде в Канзас.

      Тук и там сред равнинния простор ни наближаваха гигантски дървета, струпваха се в раболепни китки покрай шосето, за да снабдят с хуманитарна сянка туристическите маси, вкопани в кафявата почва, нашарена със слънчеви петна, със смачкани картонени чаши, дървесни крилати семенца и пръчици за сладолед. Негнусливата ми Лолита на драго сърце използуваше крайпътните тоалетни — очароваха я надписите: „Ергени“ — „Моми“, „Джон“ и „Мери“, „Той“ и „Тя“ и дори „Адам“ и „Ева“; докато се бавеше там, аз се реех из поетичния сън, като съзерцавах добросъвестната живописност на бензиновите приспособления, които изпъкваха върху дивно зелените дъбове, или някой далечен хълм, който се издигаше, набразден, но още неопитомен от дебрите на агрокултурата, напираща да го овладее.

      Нощем високите камиони, обсипани с разноцветни светлини като странни и гигантски коледни елхи, се задаваха от мрака и изгромоляваха покрай нашето закъсняло седанче. И отново на другия ден над нас се стапяше избелелият от жегата лазур на почти безжизненото небе и Лолита искаше разхладителна напитка; бузите й енергично хлътваха над сламката и когато се връщахме в колата, температурата вътре беше адска; пътят пред нас се мержелееше и далеч пред нас насрещната кола променяше като в мираж очертанията си, отразена в блясъка, и сякаш увисваше за миг, старинно квадратна и едрочела в трептенето на маранята. С придвижването ни на запад из равнината се появяваха китки пелин, „сейджбраш“ (както го бе нарекъл бензинджията) и виждахме загадъчните очертания на столовати хълмове, зад които следваха червеникави ридове на петна от калуната, сетне истинска планинска верига с белезникав оттенък, който преминаваше в синкав, а от синия в необясним, и ето че пустинята ни посрещна с равномерен и мощен вятър, с летящ пясък и сив трънак, с отвратителни късчета хартия, които имитираха бледи цветя сред бодилите на раздърпаните от вятъра излинели стъбла покрай пътя, а насред шосето понякога срещахме застинали простодушни крави, вцепенили се в странно положение (опашката наляво, белите ресници надясно) и противоречащи на всичките човешки правила за пътно движение.

      Моят адвокат ме съветва да дам ясно и прямо описание на нашия маршрут и сега май вече стигнах до точката, където ще мога да избегна тази досадна необходимост.

      Общо взето, през онази безумна година (от август 1947 до август 1948 година) пътят ни започна с разни лъкатушки и осморки из Нова Англия; сетне се заизвива на юг в посока към и от океана, дълбоко се потопи в се qu'on appelle „Dixieland“*; не достигна до Флорида (защото по това време там бяха Джон и Джоан Фарлоу); свърна на запад; мина на зигзаг през памуковите и царевичните зони (май не излиза чак толкова ясно, мили Кларънс, но не съм си записвал нищо и сега за проверка на паметта ми е останал само ужасно обезобразеният тритомен пътеводител — истински символ на изтерзаното ми минало); пресече през два различни прохода Скалистите планини; завъртя се из южните пустини, където презимувахме; стигна до Тихия океан; изви на север през бледия люляков пух на калифорнийската мирта, разцъфнала покрай горите; почти достигнах канадската граница; сетне отново поех на изток през солените хълми, набраздени от ровили, през равнините с жита обратно към грандиозно развитото земеделие (където описахме завой, за да избегнем въпреки кресливите възражения на Лолитка родния й град в един царевично-въгледобивно-свиневъден район); и най-сетне се завърнахме под крилото на Изтока, приключихме с пунктир в университетското градче Бърдсли.

      [* Диксиленд (презрително название на Южните щати). — Б.а.]

      2

      Когато прехвърля следващите страници, читателят трябва да има предвид не само общия маршрут, набелязан по-горе, с многобройните му странични отбивки, туристически пътчета, вторични кръгове и отклонения по прищявка, но и факта, че без ни най-малко да бъде безгрижна partie de plaisir*, пътешествието ни представляваше стръмно телеологично разклонение, чиято единствена raison d'être** (тези френски клишета са показателни) бе да държа спътничката си в прилично настроение в промеждутъците на целувките.

      [* Увеселителна разходка (фр.). — Б.а.]

      [** Причина за съществуването (фр.). — Б.а.]

      Докато прелиствам опърпания си пътеводител и съзирам неясно пак същия парк с магнолии в южния щат, който ми струва четири долара и който според обявата трябваше да посетим по три причини: първо — защото Джон Голзуърди (посредствен, отдавна вкаменен писател) е провъзгласил този парк за най-прекрасния на света; второ — защото Бедекерът през 1900 година го е отбелязал със звездичка; трето — защото… о, читателю, о, мой читателю, познай!… защото децата (а нима, по дяволите, моята Лолита не беше дете?) „ще минат, изпълнени с благоговение, с блеснали от умиление очи през това предвещание на Рая и ще попият красотата, която ще ознаменува целия им живот“. „Но не и моя“ — мрачно отбеляза Лолита и се нагласи с неделните приложения на два вестника върху хубавите си колене.

      Отново и отново преминавахме през цялата гама американски крайпътни ресторанти от добросърдечното „Лапай!“, с еленската глава (помня следата на дълга сълза откъм вътрешната страна на стъкленото око), с уж „(хумористичните“ цветни картички със задници — германски „курортен“ тип, с квитанциите за платените сметки, побити на кол, със стъклените бонбони във вид на лилипутски спасителни пояси, с черни очила за продан, с рекламно-небесни видения на различни видове сладолед по стените, с половинка шоколадена торта под стъкло и няколко отвратително опитни мухи, които лъкатушно и припряно пълзят по лопатката за захарни изделия на отвратителния тезгях; и чак до най-високата категория, до скъпото кабаре със засенчена светлина, със смехотворно малките си покривки и салфетки, с нелепите си сервитьори (доскорошни каторжници или припечелващи студенти), с дорестия гръб на някоя киноактриса, със самурените вежди на нейния коцкар и с оркестъра — контета със саксофони.

      Огледахме много забележителности (слонска дума!): най-големия сталагмит от прочутата пещера, където три югоизточни щата празнуват географска среща (за огледа се плаща според възрастта: мъжете — по един долар; момиченцата с нежен мъх — шейсет цента); гранитния обелиск, посветен на битката при Блу Ликс, древните кости и индианските гърнета в музея наблизо (десетаче за Лолита — съвсем прилично); съвременната къща от греди, смело имитираща старинната къща, в която се е родил Линкълн, скалата с метална табела в памет на автора на стихотворението „Дървета“ (отбихме се тогава и в Тополовата долина, Северна Каролина, накъдето води път, който моят добър, търпелив, обикновено твърде сдържан гид нарича гневно „много тесен и занемарен“, под което съм готов да се подпиша, макар че не съм поклонник на поета Килмър). От моторницата, управлявана от възрастен, но все още отблъскващо красив руски белогвардеец и дори, според слуховете, барон (моето глупаче чак се изпоти), който навремето познавал в Калифорния учтивия Максимович и неговата Валерия, можахме да видим отдалеч недостъпната колония на милионерите откъм брега на щат Джорджия. По-нататък огледахме: колекция от европейски картички с хотели в музея на Мисисипи, който бе посветен на колекционерските чудачества, и там с горещ прилив на гордост намерих цветната снимка на бащиния „Мирана“, разпраните му навеси, неговия флаг, който се развяваше над ретушираните палми. „И какво от това?“ — разсеяно се обади Лолита, докато хвърляше поглед на последвалия ни загорял собственик на скъпата кола, спряна пред този „музей на приумиците. Реликви от памуковата ера. Гора в Арканзас, а на мургавото й рамо розово-лилава подутинка (от муха или комар), стиснах я с дългите нокти на палците си, за да изцедя дивната прозрачна отрова, а сетне дълго я смуках, докато се наситих на ароматната й кръв. Улица Бърбън (в град Ню Орлиънс), където тротоарите според пътеводителите могат (колко интересна възможност) да служат за сцена на негърчетата, а те, мине се не мене (колко интересен израз), току изтропат степ срещу няколко пени (колко весело!), докато многобройните малки интимни нощни кръчмички са претъпкани с посетители (а палавници!). Образци на пограничен фолклор. Имения отпреди Гражданската война с железни балкони и сковани на ръка стълбища — същите стълбища, за които в разкошни цветни филми актриска с облени от слънцето рамене изтичва, хванала с двете си ръчици — преграциозно — отпред полата си на волани, (а на горната площадка преданата, непременно чернокожа слугиня клати укорно глава). Менингеровият институт, психиатричната клиника (посетена просто от нахалство). Парцел с глинеста почва, целият в изумителния орнамент на ерозията, а наоколо юка с чисти восъчни цветчета, но гъмжащи отвратително от някакви бели молци. Индепендънс в Мисури, където в старо време започвал орегонският път; Абилин и Канзас, където се провеждат състезания между каубои под егидата на някакъв си Див Бил. Отдалечени планини. Близки планини. Още планини: синкави красавици, недостижими или преминаващи вечно в обитавани хълмове: планините в Източните щати — несретни от позицията на Алпите, недорасляци; западните гиганти, пронизващи сърцето и небето: сините непреклонни върхове със снежни жили се появяват внезапно от завоя на шосето; обрасналите е гори грамади под тъмните керемиди на старателно наредените един зад друг смърчове, прекъснати на места от бухнало бледи трепетлики; планинска формация с розови и лилави багри; фараонски, „адски допотопни“ (според израза на блазираната Ло); възвишения от черна лава; априлски планини с козинка по хребета; същински слончета; септемврийски планини, леко приклекнали, е тежки, египетски крайници, прегънати под диплите на износено жълто кадифе; белезникави избелели планини на зелени обли дъбови петна; една последна ярко ръждива планина с бухнал син килим люцерна в подножието.

      Още и още забележителности. Малко айсбергово езеро някъде из Колорадо; преспи покрай асфалта, миниатюрни алпийски цветчета като бонбонки и снежен склон, по който Ло с червено каскетче се мъчеше да се спусне и се разписка, попадна под обстрела на някакви хлапаци, които я замерваха със снежни топки, и тя им отвърна със същата сребърна монета. Скелети на обгорели трепетлики, китки островърхи сини цветове. Разни атракции по живописния път из планините, стотици живописни пътища из планините, хиляди мечи бентове, бликащи извори, боядисани каньони. Тексас: прегоряла от сушата равнина. Кристалната зала в най-дългата пещера в света, вход за деца под дванайсет години свободен (за Лолита вече се плаща!). Колекция от любителски статуетки, завещани на града от местната скулпторка; в понеделник — затворено, — най-ужасният понеделник, прахоляк, вятър, суша. Паркът на Непорочното зачатие в градчето на мексиканската граница, която не посмях да пресека. Там и в другите градини множество сумрачни същества като сиви колибри, които сякаш терзаят с хоботче венчетата на неясни цветове. Шекспир, измрелият град на Ню Мексико, където преди седемдесет години бандитът Руския Бил увиснал обесен с най-живописни подробности. Рибовъдна станция. Стотици жилища в отвесната скала. Мумия на момиче (индианска съвременничка на флорентинската Беатриче). Адският каньон — двайсети по ред. Нашето петдесето преддверие на някакъв парадиз според думите на пътеводителя, чиято корица по това време вече се бе загубила. Фиеста под смърчовете. Кърлеж в слабините ми. Винаги все същите трима старци с бомбета и тиранти, които се разхлаждаха в лятната вечер на пейка до градинския фонтан. Мъглявосинкава урва на планински превал оттатък парапета и гърбове на семейство, което се наслаждава на изгледа (докато Лолита — горещо, радостно, диво, напрегнато, с надежда, без никаква надежда — шепнеше: „Виж Мак Кристъл и семейството му, моля те, моля те да поговориш с тях — да поговорим с тях, читателю! — моля те, ще направя всичко каквото поискаш, ах, моля те…“). Индиански ритуални танци от чисто търговско естество. ART, не „изкуство“ на английски, а „Американска рефрижераторна транзитна“ фирма. Явна Аризона, индиански селища, туземни йероглифи, следа от динозавър в песъкливото дефиле — отпечатала се е преди трийсет милиона години, когато съм бил дете. Кльощав, дългунест, блед хлапак с подвижна адамова ябълка, който ще глътне с очи Лолита и оранжевокафявото й коремче между сутиенчето и гащичките (целунах го пет минути по-късно, клети друже мой). Зима в пустинята, пролет в предпланините, цъфтящи бадеми. Рино — най-скучният град в Невада с „космополитен и добре развит“ нощен живот (пътеводителят). Винарска изба в Калифорния с църква във вид на бъчва. Долината на смъртта. Замъкът Скоти. Съмнителни произведения на изкуството, трупани дълги години от някой си Роджърс. Уродливи вили на красиви киноактриси. Следа от крака на английски писател Р. С. Стивънсън върху угасналия вулкан. Мисията „Долорес“, чудесно заглавие за роман. Фестони, изрязани в пясъчника от океанския прибой. Човек, който се бъхти на земята в епилептичен припадък в щатския парк на Руския каньон. Синьо, синьо Кратерно езеро. Рибовъдна станция в щата Айдахо и тамошният каторжен затвор. Навъсеният Йелоустоун Парк и цветните му горещи извори, джуджета гейзери, бълбукащи дългоцветни калища (символите на моята страст). Стадо антилопи в резервата. Стотната ни пещера — големите плащат по долар, Лолита — по половинка. Замък, построен от френски маркиз в Северна Дакота. Дворецът на царевицата в Южна Дакота; гигантските глави на президентите, издялани в гранита на реещия се връх. Крайпътни плакати с рекламни стихчета за крем за бръснене: „Прочете ни вчера брадатата Ната, а днес се ожени за нея магната“. Зоологическият парк в Индиана с голямата компания маймуни, която обитаваше бетонната реконструкция на флагманската каравела на Христофор Колумб. Милиарди нападали, миришещи на риба пеперуди до стъклото на всеки ресторантски прозорец покрай пясъчния, скучен езерен бряг. Тлъсти чайки по грамадните камъни, видени от ферибота „Сити ъв Шебойган“, чийто кафяв, чорлав пушек се извива като дъга над зелената сянка, която самият той отхвърля върху синята езерна повърхност. Вонящ мотел с вентилационна тръба под градската канализация. Къщата на Линкълн, в по-голямата си част фалшификация, с настолни книги и с мебели от съответния период, набожно смятани за негово лично имущество от обикновените посетители.

      Между нас пламваха скандали, големи и малки. Най-големите станаха в следните места: в Ажурните котеджи, Вирджиния; на Парковия булевард, Литъл Рок, до училището; на Милцеровия превал, на височина 3 250 метра, в Колорадо; на ъгъла между Седма улица и Централния булевард в град Феникс; на Трета улица в град Лос Анджелис (понеже билетите за някакъв филм се оказаха продадени); мотела „Тополова сянка“, Юта, където шест млади фиданки бяха не по-високи от Лолита и където тя, à propos de rien*, ме попита колко още се каня да отсядам с нея в разни задушни къщурки, да се занимавам с гадории и никога да не живея като свестните хора. На Северния булевард в Бъркс, Орегон, на ъгъла на западната Вашингтонска улица срещу гастронома; в някакво градче в Слънчевата долина, Айдахо, пред тухления хотел с приятно редуващи се бледорозови и румени тухли и топола отсреща, струящата й сянка играеше по паметната плоча с местния списък на загиналите. На пелиновия пущинак между Пайндейл и Фарсън. Някъде в Небраска, на Главната улица (до Първата национална банка, основана през 1889 година), с железопътен прелез, а зад него — бели органни тръби на някакъв силоз. И на улица Макевън, на ъгъла с Уинтънския булевард в един мичигански град, който носеше неговото, __неговото__ име.

      [* Между другото (фр.). — Б.пр.]

      Опознахме странния човешки крайпътен живовляк, Хичхайкър, Homo pollex* на учените, който чака да го вземат на автостоп, и многобройните му подвидове и разновидности: скромното спретнато войниче като извадено от кутийка, застанало спокойно, съзнаващо спокойно пътната изгода на защитната си униформа, ученика, който иска да пропътува две пресечки, убиеца, който иска да пропътува две хиляди мили; тайнствения, нервен възрастен господин с нов куфар и подстригани мустаци; троицата оптимистични мексиканци; студента, изложил на показ следите от ваканционната черна работа също толкова гордо, колкото и името на прочутия университет, написано отпред на фланелката му; безнадеждната дама с непоправимо повреден автомобил; безкръвните, очертани като с резец лица, гланцовите коси и шарените очи на младите негодници в крещящи дрехи, които енергично, почти приапично вдигат палец, за да прелъстят самотната жена или начумерения търговски пътник, посвоему извратен.

      [* Човек палец (лат.). — Б.пр.]

      „Ах, нека да го вземем!“ — често ме умоляваше Лолита, като потриваше голи коленца с присъщо само на нея движение, когато някой особено отблъскващ екземпляр на Homo pollex, мъж на моите години и също толкова широк в раменете, с face, à claques* на безгрижен актьор, вървеше заднишком, втренчен в нас и точно пред автомобила.

      [* С лице за бой (фр.). — Б.пр.]

      О, налагаше ми се много зорко да бдя над Лолита, над малката прималяваща Лолита! Може би благодарение на всекидневната любовна гимнастика, въпреки твърде детинската си външност тя излъчваше неизразимо сладостна светлина, която действуваше на бензинджиите, на хотелските холове, туристите, простаците с разкошни коли, теракотовите идиоти край боядисаните със синка басейни и те изпадаха в състояние на припадъчна похотливост, която би поласкала самолюбието ми, ако не изостряше толкова много ревността ми; защото малката Лолита си даваше пълна сметка за това свое горещо лъчение и честичко съм я улавял coulant un regard* по посока например на млад наливач на автомобилно масло с мускулеста златистокафява, гола до лакътя ръка с часовникова гривна и щом се отбия наблизо (за да купя захарна пръчка на същата тази Лолита), тя и красавецът механик вече в захлас си разменяха закачки, сякаш пееха любовен дует.

      [* Да хвърля поглед (фр.). — Б.пр.]

      Когато през нашите по-продължителни престои оставах понякога в леглото, почивах си след особено пламенната утринна дейност и от душевна доброта (о, този наситил се, снизходителен Хум!) й разрешавах да излезе в градината, да се порадва на розите или дори да прекоси улицата и да посети детската библиотека в компанията ни мотелната съседка, некрасивата малка Мери и осемгодишното й братче, Лолита закъсняваше да се върне по цял час, босоногата Мери се тътреше далеч зад нея, а вместо братчето се“ явяваха двамина дългучи от горните класове, златокоси конски мухи, съставени от мускули и гонорея. Читателят може лесно да си представи какво отговарях на палавниците, когато тя — доста плахо, да си призная — ме питаше дали може да иде с представените ми Карл и Фред да кара ролкови кънки.

      Спомням си как веднъж на друго място за пръв път й разреших през един прашен, ветровит ден да покара ролкови кънки. Тя си позволи жестоко да изтърси, че нямало да изпита никакво удоволствие, ако съм идел с нея, тъй като в избраното от нея време рингът наистина бил предназначен само са младежите. След дълъг спор стигнахме до компромис: останах в колата сред другите (празни) коли, обърнали муцуни към ролковата пързалка на открито: виждах как под брезентовия сенник петнайсетина юноши, мнозина по двойки, се въртяха безкрайно в кръг сред автоматичната музика и вятърът посребряваше дърветата. Моята Доли беше със син каубойски панталон и бели боти като повечето момичета на пързалката. Броях кръговете на равномерно гърмящата тълпа — и изведнъж се сепнах: нямаше я. Когато отново премина, я съпровождаха трима фукльовци, чийто разговор бях дочул преди няколко минути; застанали извън кръга, те обсъждаха момичетата, които се пързаляха, и се подиграваха на чаровна, дългобедреста хубавица, явила се тук по червени шорти вместо с дълъг панталон.

      При влизане в Аризона и Калифорния питат автомобилиста дали не внася плодове или растителни продукти и на граничните пунктове инспекторът толкова напрегнато се вгледа в нас, че клетото ми сърце примря. „Да имате мед?“ — попита той и меденото ми глупаче се запревива от смях. Досега покрай оптичния ми нерв вибрира образът на Лолита, яхнала кон — брънка от веригата платени разходки по планинските пътеки: друсаше се полека зад грохнала ездачка и пред суетен фермер с морав врат, вече зад него бях аз и гледах тлъстия му торс с шарена риза дори по-злобно, отколкото автомобилистът гледа бавния камион, който се тътри пред него по планинския път. Друг път в скиорски курорт я гледах отплаваща от мен, небесна, отнесена върху ефирното лифтово столче, как се издига все по-високо и по-високо към блесналия връх, където я очакваха засмени, голи до кръста атлети.

      В който и град да спрехме, най-напред питах с присъщата си европейска учтивост къде се намират обществените плавателни басейни, музеите, местните училища, колко деца учат в най-близкото училище и тъй нататък; когато училищният автобус се канеше да потегли, аз с усмивка и лек тик на лицето (открих този свой нервен тик, откак жестоката Лолита го изимитира) спирах на стратегическо място с избягалата моя ученичка, седнала до мен в колата, и наблюдавах как момиченцата излизат от училището — винаги очарователна картина. Тези спирки скоро започнаха да омръзват на моята нетърпелива Лолита и лишена от всякакво съчувствие към дребните чужди прищевки, като всички деца понякога, тя ме обсипваше с груби хули заради искането да ме гали, докато синеоките мънички брюнетки със сини къси панталонки, червенокоските със зелени грейки без ръкави, нежните, сякаш опушени малки блондинки с момчешки вид с избелели дънкови панталони преминаваха покрай мен сред блясъка на слънцето.

      Като отстъпка на капризите й широко подкрепях навсякъде и винаги съвместното й къпане с други момиченца. Тя обожаваше грейнали басейни и много чевръсто се гмуркаше. Сядах в удобния си халат под шарената четиричасова сянка след скромното си потапяне и се наслаждавах с фиктивна книга или с пакетче бонбони, или с едното и другото, или без нищо освен тайно пламтящите си жлези, загледан как тя лудува с гумената си шапчица, цялата бисерна от капки, равномерно загоряла, радостна като на ваканционна реклама с тесните си бански гащички и с набраното си сутиенче. Дванайсетгодишната ми изгора! Колко самодоволно се чудех, че тя е — моя, моя, моя, колко нежно преразглеждах на скорошния ни обеден сеанс сред стоновете на дивите гълъби и планирах следващия, в ранната вечер, и примижавах под стреловидните лъчи, сравнявах моята Лолита с другите нимфетки, които случайността скъпернически събираше около нея за моя антологична наслада и анализ; сега ç ръка върху болното сърце наистина не мога да кажа, че някоя от тях събуди у мен по-остро влечение от нея и дори да е събудила, било е само два-три пъти като изключение при особена светлина, при особена смесица от аромати във въздуха — веднъж (безнадежден случай) бледно испанско момиченце, дъщеря на аристократ с тежка челюст, а втория път — mais je divague*.

      [* Но аз бълнувам (фр.). — Б.а.]

      Разбира се, налагаше се винаги да бъда нащрек, защото като проницателен ревнивец ясно разбирах цялата опасност от тези ослепителни игри. Щом само се обърнех — или се отдалечех на няколко крачки, за да погледна например дали вече са почистили нашата колибка, — щом се завърнех, заварвах внезапна промяна: Лолита, les yeux perdus*1, лежеше на ръба на басейна, потапяше и пляскаше с дългопръсти крачета във водата, а от двете й страни се бе проснал по един brun adolescent*2, който русата й красота и живакът в бебешките гънки на коремчето й безспорно — мислех си аз, о, Бодлер! — ще накарат se tordre*3 в повтарящи се сънища през много нощи…

      [*1 Отнесен поглед (фр.). — Б.а.]

      [*2 Мургав хлапак (фр.). — Б.а.]

      [*3 Гърча се (фр.). — Б.а.]

      Опитвах да я уча на тенис, за да имам повече общи развлечения с нея; макар че навремето бях чудесен играч, се оказах твърде лош учител; затова в Калифорния настоях да вземе известно количество скъпо струващи уроци при прочут някогашен шампион, дългунест набръчкан старец с цял харем пингпонгови момчетии. Извън площадката той изглеждаше ужасна развалина, но понякога по време на урока, когато за продължаване на размяната си позволяваше удар, чист като кактусово цветче, и със струнен звън връщаше топката на ученичката, тази божествена смесица от нежна точност и държавническа мощ ми напомняше, че преди трийсет години в Кан бях виждал как направо размаза великия Гобер! Преди да учи при него, си мислех, че тенисът не е за нея. Случваше се на някоя хотелска площадка да тренирам бездарното си момиченце — и пред мен възникваха онези далечни дни, когато при силния горещ вятър, сред вихрушката от прах препращах топка след топка на веселата, невинна, изящна Анабела (блеснала гривна, плисирана поличка, черна кадифена лента през челото). Всяка моя дума, всеки настойчив съвет само задълбочаваха мрачната злоба на Лолита. Направо да се чудиш, пред нашите упражнения тя предпочиташе — поне от пристигането ни в Калифорния — безформеното пляскане (и безкрайното търсене на топките) с тъпичката, слабичка, но учудващо хубавка — в стил ange gauche* — своя връстничка. Като зрител, винаги готов да се притече на помощ, се приближавах до това чуждо момиче и вдишвах леката му мускулна миризма, докато докосвах голата ръка или го държах за китката с издадена костица, или местех насам-натам с натиск на дланта прохладния й крак, за да постигна най-добра позиция за обратен удар. В същото време Ло, наведена напред със слънчево русата си коса през лицето, забиваше ракетата като патерица на инвалид и надаваше страхотен вик на отвращение, предизвикано от намесата ми. Оставях ги на мира и докато седях отстрани с копринения шал около врата, продължавах да ги гледам и да сравнявам телодвиженията им. Това бе в Южна Аризона, доколкото си спомням, където зимните дни са малко мързеливи, с топла подплата. Недодяланата Лолитка пропускаше и се ядосваше или подаваше с примитивно подаване в мрежата и отчаяно вдигаше ракета към небето, като показваше влажния, лъскав млад пух под мишницата, докато още по-нелепата й, не по-малко чаровна партньорка се втурваше срещу всяка топка и все грешеше; те обаче се забавляваха невероятно и с ясни звънливи гласове непрестанно водеха сметка в безсмислената си игра.

      [* Неловък ангел (фр.). — Б.а.]

      Помня, веднъж предложих да им донеса студени напитки: качих се по чакълестата пътечка и се върнах с две високи чаши ананасов сок с газирана вода и кехлибарен лед. Изведнъж усетих пустиня в гърдите и се спрях: момичетата ги нямаше. Наведох се да оставя чашите на пейката — и кой знае защо, с ледена яснота видях лицето на току-що убитата Шарлота. Огледах се и ми се стори, че ми се мярна фигурата на Лолита по бели гащички, която се отдалечава през петнистата сянка по пътеката в градината до висок мъж, понесъл двете ракети. Втурнах се подир тях, но когато се провирах през храстите, съзрях във вариантното полезрение (сякаш линията на живота ми час по час се раздвояваше) как моята Лолита с дълъг панталон и дружката й по шорти крачат насам-натам по заплевената поляна и шибат с ракети храстите, като търсят последната си изгубена топка.

      Прехвърлям тези светли дреболии най-вече за да докажа на моите съдии, че направо си излизах от кожата, за да доставям всевъзможни удоволствия на моята Лолита. Колко прекрасно бе да гледам как тя, детето, показва на друго дете едно от малкото си постижения, например особения начин да скача на въженце! По-малката нимфетка, прозрачно-бледа хубавица с непочерняло гръбче, хванала е дясната си ръка лявата китка зад гърба си, я гледаше ококорено — както я гледаше и пауновото слънце на пътеката под разцъфналите дървета, посред многоокия ни рай, — гледаше как моята луничава и вулгарна немирница подскача, като повтаря движенията на толкова други играещи момиченца, от които се бях опивал на изпъстрените от слънцето, изобилно полети, свежо миришещи тротоари и парапети на старинната Европа. По-късно връщаше въженцето на малката си испанска дружка и на свой ред се вглеждаше как се повтаря урокът й, като понякога отмяташе косата от челото или скръстваше ръце на гърдите и настъпваше единия си крак с другия, или леко отпускаше ръце върху още момчешките си бедра, и отивах да проверя дали най-сетне проклетите мотелни чистачки са приключили подреждането на нашата къщичка; щом се убедях в това, на сбогуване кимвах леко на свенливото чернокосо момиченце — пажа на моята принцеса — и като гмурвах дълбоко пръсти с бащински жест в косата на Лолита и нежно, но здраво обгръщах вратлето й, повеждах моето инатливо детенце към усамотената ни къщурка за бързо сношаване преди обеда.

      „Ах, горкичкият, каква котка ви е изподраскала така?“ — възкликваше някоя зряла, месеста, красива жена — отблъскващ за мене тип, от тези, на които обикновено се харесвах, — когато се обръщаше към мен на трапезата в „голямата къща“ преди обещаните на Лолита танци. Ето защо се държах по-далечко от хората, докато Лолита, напротив, правеше всичко възможно да въвлече в орбитата си възможно най-голям брой потенциални свидетели.

      Образно казано, тя въртеше опашле — и дори цялото си малко задниче също като кучките, — когато понякога й се усучеше някой ухилен непознат и подхванеше бодър разговор, вземаше за повод географските данни от номера на колата ни: „Колко далеч сте дошли!“ Любознателните родители, с цел да измъкнат от Лолита нещичко за мен, й предлагаха да отиде на кино с децата им, но винаги отказвах от нейно име. За малко да се натопим на няколко пъти. Каскадите на клозетите, разбира се, ме преследваха във всичките ни ханове; никога обаче не съм си представял колко са тънки тези вафлени стенички в мотелите „слят“ тип, докато една вечер след прекалено гръмките стонове на наслада от моя страна мъжко покашляне в съседната стая изпълни толкова ясно паузата, сякаш аз самият си прочиствах гърлото; на другата сутрин, докато си пиех кафето в млечния бар (Лолита винаги спеше до късно и обичаше да й нося каничка горещо кафе в леглото), снощният ми съсед, възрастен тъпанар с очила без рамки на дългия си добродетелен нос и с профсъюзна значка на петлицата, се изхитри преспокойно да ме въвлече в разговор и се поинтересува дали моята „половинка“ е също толкова сънлива, колкото неговата във фермата; ако не ме задавяше съзнанието за чудовищната опасност, щях да изпитам голямо удоволствие от странно учудения израз върху лицето му с тънки устни, когато набързо отговорих на слизане от стола, че „слава богу, съм вдовец“.

      Колко сладостно беше да й занасям това кафе — и да не й го давам, преди да изпълни сутрешното си задължение! Колко мъдър приятел бях аз, какъв страстен баща, какъв внимателен педиатър, който обслужваше всичките телесни нужди на своята малка полубрюнетка! Упреквам природата само за едно — че нямах възможност, а ми се искаше да обърна моята Лолита наопаки и да притисна жадни устни до младата матчица, до неизвестното сърце, до седефения черен дроб, до морското грозде на белите дробове, до миловидната двойка бъбреци! През особено тропичните дни, сред лепкавия задух на къщурката ми харесваше прохладното усещане на кожената седалка на фотьойла под масивната ми голота. Държах я върху коленете си. Тя седеше като най-обикновено дете, чоплеше си носа, цялата погълната от лекото приложение към вестника, също толкова безразлична към проявите на блаженството ми, като че ли бе седнала на някой случаен предмет — обувка например или кукла, или дръжката на ракетата — и който не измъкваше изпод себе си просто от мързел. Проследяваше с очи приключенията на любимите си герои от хумористичната страница (сред тях добре нарисувано мърляво момиченце с бели чорапки, скулесто и недодялано, на което с радост бих се насладил). Обичаше да разглежда снимките с фатални автомобилни катастрофи. Никога то не се съмняваше в реалността на мястото, времето и условията, уж свързани със снимките на голокраките красавици. Учудващо силно се увличаше от портретите на провинциалните младоженки, някои от които бяха в пълни венчални премени с букети в ръце и очила на носа.

      Върху нея кацваше муха и се разхождаше около пъпчето или се захващаше да изследва нежните; бледи венчета на бозките. Тя се мъчеше да я хване в шепа (по начина на Шарлота) и сетне се заплесваше по рубриката „Съобразителни ли сте“.

      „Да видим колко сте съобразителни. Смятате ли, че щяха да намалеят нравствените престъпления, ако момиченцата се придържаха към някои правила. Ако не играеха близо до обществените тоалетни. Ако не приемаха бонбони от непознати хора, нито предложенията „да се повозят“. Ако си записваха номера на колата, предложила да ги откара…“

      „… и фабричната марка на бонбоните“ — подсказвах аз.

      Тя продължаваше, като отдръпваше буза от моята настъпваща буза (и този ден все пак беше лек, отбележи, читателю мой!).

      „Ако нямаш молив, но вече умееш да четеш…“

      „Ние — прекъснах я аз шеговито — сме средновековни мореплаватели, които сме сложили в тази бутилка…“

      „Ако — повтори тя — нямаш молив, но вече умееш да четеш и да пишеш — ето какво иска да каже той, разбираш ли сега, тъпако? — опитай да надраскаш номера на земята край шосето…“

      „…с нокътчетата си, Лолита.“

      3

      Тя навлезе в моята страна, в лилавата и черна Хумбрия, водена от непредпазливо любопитство; тя я огледа, пренебрежително и неприязнено усмихната; вече ми се струваше, че е готова да я отритне с най-обикновено отвращение. Никога не вибрираше под моите пръсти и крясъкът й („Какво правиш всъщност?“) ми беше единствената награда заради всичките старания да я разбудя. Пред чудесния свят, който й предлагах, моето глупаче предпочиташе най-пошлия филм, най-гъстия сироп. Само като си помисли човек, че когато избираше между кренвирша и Хумберт, тя неизменно и безпощадно слагаше в уста първото. Не помня дали споменах името на бара, в който закусих в предишната глава. Той се наричаше така: „Ледената кралица“. С малко тъжна усмивка рекох на Лолита: „А ти си моята ледена принцеса.“ Тя не разбра тази жалка шегичка.

      О, недей да се мръщиш, читателю! Изобщо не се мъча да създам впечатление, че щастието ми е било недостъпно. Милият читател трябва да разбере, че странникът, който притежава нимфетка, който е омаян и поробен от нея, се намира сякаш отвъд щастието! Защото няма на земята второ такова блаженство като блаженството да лелееш нимфетка. То е „извън конкуренцията“, това блаженство, то е от друга категория, от друг вид чувства. Да, карахме се, да, понякога биваше непоносима, да, пречеше ми всякак, въпреки гримасите й, въпреки житейската грубост, опасност, ужасната безнадеждност все пак живях в дълбините на избрания от мен рай — рай, чиито небеса аленееха като адски пламък, но все пак бе рай.

      Някой опитен психиатър, който сега изучава моя труд — и когото д-р Хумберт, надявам се, успя да потопи в хипнозата на питона, — безспорно много иска разказвачът да откара своята Лолита на морския бряг и там да намери поне „гратификация“ за някогашния нагон, а именно освобождаването от „подсъзнателния“ призрак на недовършения детски роман с първоначалната малка мис Ли.

      Добре, другарю доктор, ще ви кажа, че наистина търсих плаж, но при това ще си призная, че докато стигнахме до този мираж със сива вода, моята спътничка вече ме бе дарила с толкова наслади, че мечтата за „Крайморското кралство“, за „Сублимираната Ривиера“ и тям подобни отдавна не беше дълбок порив и се бе смалила до рационално преследване на чисто теоретично изживяване. Ангелите на Едгар са знаели това — и уредиха нещата по необходимия начин. Посещението на съвсем убедителното крайморие на Атлантическия океан се оказа напълно провалено от лошото време: тежко, прогизнало небе, тинести вълни, необятна, макар и съвсем банална мъгла — какво по-далечно от ясния чар, от лазурната обстановка и от румените условия на средиземноморското ми приключение? Два-три полутропически плажа на Мексиканския залив бяха достатъчно слънчеви, но и обсипани с отровни, звездовидни или желеобразни твари и помитани от ураганен вятър. Най-сетне на калифорнийския бряг, срещу призрака на Тихия океан, намерих особен вид усамотение в пещерата, до която достигаха от плажа зад прогнилите дървета крясъците на няколко момиченца скаутки, те се къпеха за пръв път при силно вълнение; мъглата обаче се бе провесила като мокър юрган, пясъкът беше неприятно зърнест и лепкав, Лолита цялата бе настръхнала и в пясъчни зрънца и (за единствен път през живота ми!) ме привличаше не повече от лемантик. Обаче просветените ми читатели сигурно ще се ободрят, като им обясня, че дори да се бяхме натъкнали някъде на отзивчив към нас морски бряг, щеше да бъде късно, тъй като истинското ми „освобождаване“ бе настъпило доста по-рано: именно в мига, когато Анабела Хейз, пак тя Долорес Ли, пак тя Лолита, ми се яви мургаво-златна, на колене, с поглед нагоре от жалката веранда във фиктивната, нечестна, но съвсем сполучлива крайморска комбинация (макар наблизо да нямаше нищо освен второкачествено езеро).

      С това ще завърша изброяването на особените усещания, които зависят, а може би произтичат от постулатите на съвременната психиатрия. Затова се отказах, накарах и Лолита да се откаже от плажовете, които само навяваха униние, когато се случеха празни, или пък биваха прекалено населени, ако ги обливаше слънце. От друга страна, все още ме преследваха спомените за безнадеждните ми скиталчества из европейските паркове, затова не преставах да се интересувам от възможностите за любовни игри под открито небе и да търся подходящи места из това „лоно на природата“, където навремето бях претърпял толкова срамни лишения. Съдбата и тук ми противоречеше. Разочарованията, които искам да регистрирам сега (като полека отклонявам повествованието към непрестанните рискове и страхове, които придружаваха щастието ми), по никакъв начин не бива да хвърлят сянка върху американската затънтена провинция — лирична, епична, трагична, но никога неприличаща на Аркадия. Прекрасна е, сърцераздирателно е прекрасна тази провинция, присъща и е някаква едроока, невъзпята от никого невинна покорност, каквато вече липсва в лакираните, боядисани, подобни на играчки швейцарски села и предостатъчно прославените Алпи. Безбройни любовници лежаха прегърнати, целуваха се върху равната морава по планинските склонове на Стария свят, върху пружиниращия като скъп матрак мъх до удобното за ползуване хигиенично поточе, върху грубите пейки под украсените с винетки дъбове и в толкова много хижи под закрилата на толкова много букови гори. Но в американската дълбока провинция любителят на чистия въздух няма да намери толкова удобни възможности да се отдаде на най-старото престъпление и развлечение. Отровни растения ще парнат дупето на любимата му, безименни насекоми ще го жилнат по задника; остри частици от горския килим ще се забият в коленете му, насекоми ще го ужилят по коленната; наоколо ще вдигат шум потенциални змии — какво говоря, полуизмрели дракони! — докато приличните на миниатюрни раци семенца на хищните цветя ще полепват както по черния чорап с жартиер, така и по бялото смъкнало се чорапче.

      Преувеличавам малко. Веднъж през един летен следобед малко под границата на гората, където китките цветя с небесен оттенък (бих ги нарекъл ралица) се трупаха около ромонещия горски поток, най-сетне намерихме, Лолита и аз, усамотено романтично място приблизително на триста метра от превала, където бяхме оставили автомобила. Склонът изглеждаше необитаем. Последният задъхан бор се бе спрял на заслужена почивка върху скалата, до която се бе изкатерил. Мармотът подсвирна, като ни видя, и се изгуби. Разстлах одеялото за Лолита. Под него тихичко пукаха сухи треви. Киприда дойде и си отиде. Назъбената скала, увенчаваща склона горе, и гъстият храсталак под нашето ложе уж трябваше да ни защитят и от слънцето, и от човека. Уви, не бях забелязал едва личащата пътечка отстрани, която подло криволичеше наблизо между камъните и шубраците.

      Тъкмо тогава за малко да ни спипат; чудно ли е, че този случай завинаги ме излекува от копнежа по буколиката.

      Помня, операцията беше приключена, напълно приключена и тя хълцаше в прегръдките ми — благотворна буря от ридания след един от пристъпите на капризно униние, толкова зачестили през тази, общо взето, възхитителна година. Току-що се бях отметнал от някакво глупаво обещание, за което ме беше изнудила, ползувайки се от славното нетърпение на мъжката страст, и ето че сега се бе проснала върху одеялото, обляна в сълзи, и пощипване гальовната ми ръка, а аз се смеех радостно, докато неописуемият, непоносим и — както ми се струва — вечен ужас, който __сега__ ме е обзел, __тогава__ бе само черна точица сред блясъка на моето щастие; и ето, лежахме си така, когато изпитах един от стресовете, които в края на краищата вадеха клетото ми сърце от коловоза, защото изведнъж срещнах тъмните, немигащи очи на две странни и прекрасни деца, фавънче и нимфетка — близнаци, ако се съди по съвсем еднаквите им плоски черни коси и по безкръвните им личица. Те се бяха проснали на земята и бяха се втренчили в нас, синевата на еднаквите им костюмчета се сливаше със синевата на планинските цветя. С отчаяно движение грабнах одеялото, за да се закрия — и в същото време нещо като бухнала маса на бели точки започна да се надига в храсталака до нас, постепенно се превърна в гръб на дебела подстригана брюнетка, която машинално прибави още една дива лилия към букета си и се озърна към нас над главите на чаровните си дечурлига, изваяни от син камък.

      Сега, когато на съвестта ми лежи съвсем друго злощастие, зная, че съм смел човек, но през онези дни нямах представа и помня, че се учудих на хладнокръвието си. Прошепнах една от сдържаните си заповеди, каквито въпреки ужаса на положението даваш на стъписано сгърчено животно (с каква безумна надежда или омраза треперят хълбоците на младия звяр, какви черни звезди се пръскат в сърцето на дресьора!), накарах Лолита да стане и се отдалечихме важно, а сетне с неприлична бързина се свлякохме до шосето, където бе останала колата.

      Зад нея бе спрял елегантен автомобил семеен тип и красив асириец със синкавочерна брадичка, un monsieur très bien*, с копринена риза и пурпурен панталон, явно мъж на ботаническата дебелана, със сериозна физиономия снимаше надписа, който съобщаваше за височината на превала. Беше доста над три хиляди метра и аз се задъхвах. Пясъкът запука, колата поднесе, когато потеглихме, при това Лолита все още се дообличаше, като бурно се въртеше и ме хокаше с такива думи, каквито според мен момиченцата не бива да знаят, камо ли да употребяват.

      [* Съвсем приличен господин (фр.). — Б.а.]

      Случваха се и други неприятности. Веднъж на кино например. По онова време Лолита още беше негова страстна почитателка (после премина към вяла снизходителност, щом наново тръгна на училище). През тази година изгледахме, безразборно възхитени, към сто и петдесет или дори двеста филма, натъквахме се на един и същи преглед по няколко пъти, тъй като различните основни филми се придружаваха от една и съща кинохроника, която се включваше подир тях от градче в градче. Най-много обичаше следните сортове филми в ето такъв ред: музикалните комедии, гангстерските, каубойските. Първо, на истинските певци и танцьори, които участвуваха в тях, се прикачваха неистински сценични кариери в някаква — всъщност „мъконепроницаема“ — сфера на съществуване, от която беше прокудена смъртта и истината и в която беловлас, умилен, в техническия смисъл безсмъртен баща, който отначало се е отнасял неодобрително към артистичната кариера на въртоглавата си дъщеря, неизменно горещо й аплодираше на премиерата в дивен театър. Светът на гангстерите беше особен: там героични репортери понасяха страхотни изтезания, телефонните сметки достигаха милиарди долари и сред мъжествената атмосфера на неумела пукотевица злодеите биваха преследвани по улици и складове от патологично безстрашни полицаи (на мен бе съдено да им доставя значително по-малко ядове). Имаше най-сетне филми за дивия запад — теракотов пейзаж, червенолики, синеоки каубои, превзета, но твърде хубава учителка, току-що пристигнала в Гърмящото усое, кон, изправен на задните си крака, стихийна паника на добитъка, дуло на револвер, което със звън строшава прозрачно стъкло, невероятен юмручен бой — по време на него рухва планина от прашни старомодни мебели, масите се използуват като оръжие, героят се спасява със салто, ръката на злодея е притисната от героя на земята, но все още се мъчи да докопа изтървания ловджийски нож, побойниците пъхтят, отчетливо изпращява юмрукът, стоварил се върху нечия брадичка, крак ритва шкембе, героят се хвърля и се стоварва върху злодея и веднага след такова количество мъки, които могат да съборят дори Херакъл (колко добре зная това сега!), не личи нищо освен доста симпатична синина върху бронзовата скула на развихрилия се герой, той прегръща красивата си годеница на далечната граница на цивилизацията. Спомням си една дневна прожекция в малко вмирисано кино, претъпкано с дечурлига и просмукано от горещия лъх на кинолакомството — пуканки. Изгряваше жълта луна над мъркащ китарист с вързан шал; той бе поставил крака си върху боров дънер и подръпваше струните, а аз — съвсем невинно — преметнах ръка през рамото на Лолита и приближавах буза до слепоочието й, когато изведнъж двете вещици зад нас почнаха да мърморят твърде странни неща — не зная дали съм ги разбрал правилно, обаче дочутото ме накара да дръпна нежната си ръка и, разбира се, останалата част от филма премина за мен в мъгла.

      Тук се налага да направя странно признание. Ще ви се стори смешно — обаче истината е такава: никога не можах да си изясня изцяло юридическата страна на положението. Не го знам и до днес. О, разбира се, до мен достигаха някои случайни сведения. Алабама забранява на опекуна да променя местожителството на детето под попечителство без решение на съда; Минесота, която поздравявам от сърце, предвижда, че ако роднина поеме защитата и закрилата на дете под четиринайсетгодишна възраст, съдът не се бърка. Изниква въпросът: може ли вторият баща на обаятелно до прималяване, едва покрило се, с мъх сладурче, втори баща с едномесечен стаж, неврастеник вдовец с малък, но самостоятелен доход днес и с парапетите на Европа, с развод и с пребиваване в няколко лудници в миналото, може ли той да се смята за роднина и поради това за естествен опекун? Ако ли не, длъжен ли съм, бих ли посмял, ако съм с разума си, да уведомя някой отдел на Общественото осигуряване и да подам прошение (как всъщност се подават прошения?), и да допусна представител на съда да разследва бита на кроткия, но хлъзгав Хумберт и на опасната Долорес Хейз? В многобройните книги за брака, за изнасилванията и за осиновяването, в които надниквах скришом из обществените библиотеки на големите и малките градове, не намерих нищо освен неясните намеци, че държавата е върховният опекун на момиченцата в най-нежната им възраст. Пилвън и Зайпъл, ако съм запомнил вярно имената им, авторите на дебела книга за брачните закони, игнорираха напълно пастроците със сирачета, останали на техните ръце и колене. Най-добрата ми приятелка, издадената от службата за социално осигуряване монография (Чикаго, 1936 г.), която една съвсем невинна стара мома изрови по моя молба от прашните дълбини на библиотечния склад, твърдеше следното: „Няма такова нравило всеки непълнолетен да има опекун; ролята на съда е пасивна, той се задействува само когато положението на детето е под явна заплаха.“ Стигнах до извода, че човек се определя за опекун само след като изрази тържествено и формално желание да стане такъв; но могат да изминат месеци, докато го повикат да разгледат делото му и му разрешат да си отгледа две сивкави крила, подходящи за ролята му, а през това време прекрасното демонично дете е предоставено на себе си от закона, което всъщност напълно се отнася до Долорес Хейз. След това делото се разглежда. Два-три въпроса от страна на съдията, два-три успокоителни отговора от страна на адвоката, усмивки, кимване, вън ръми дъждец и утвърждението е на лице. И все пак не дръзнах. Защо да си навирам носа, трябва да бъда мишка, свита в дупката си! Съдът се задвижваше конвулсивно едва когато се намесеше паричната страна; двама користни настойници, ограбено сираче, трети — още по-зъбат — участник… Но в дадения случай всичко си беше наред, инвентаризацията беше извършена отдавна и малкото майчино наследство чакаше недокоснато пълнолетието на Долорес Хейз. Най-благоразумният път на пръв поглед бе въздържането от каквото и да било прошение. Да, но дали някоя организация като Човеколюбивото дружество нямаше да се намеси, ако съвсем си кротувах?

      Дружески настроеният Фарлоу, който беше нещо като съдебен ходатай и вероятно би могъл да ми даде верен съвет, бе прекалено зает с раковото заболяване на жена си, за да стори нещо повече от обещаното — а именно все така да се грижи за хилавия имот на Шарлота, докато не се съвзема, твърде постепенно, от стреса, поради нейната смърт. Твърдо му бях внушил, че Долорес е моя незаконна дъщеря, и затова едва ли той самият би се заинтересувал от нейното положение. Както читателят вероятно е успял да прецени, като бизнесмен съм за никъде; но разбира се, нито мързелът, нито незнанието са пречка да потърся професионална подкрепа отвън. Възпираше ме ужасното чувство, че ако започна да досаждам на съдбата и се помъча да обоснова и да осмисля баснословния й подарък, този подарък изведнъж ще ми бъде отнет като замъка от източната приказка, който изчезва веднага щом някой купувач попита пазача защо толкова ясно се вижда небето по залез между черната скала и основата.

      Помислих си, че в Бърдсли (където се намира Женският университет) сигурно ще намеря справочниците, които не успях да разуча, например трактата на Вернер „Американският закон за попечителството“ или някоя брошура, издадена от детското бюро. Реших освен това, че за Лолита все пак училището ще е по-добър вариант от деморализиращото безделие, в което се намираше. Принуждавах я да ми оказва толкова сладки услуги — изброяването им би стъписало всеки педагог теоретик; обаче нито със заплахи, нито с молби не успях да я накарам да прочете нещо извън тъй наречените „комикси“ или разказите в списанийцата за американския прекрасен пол. Всяка малко по-издигната литература й напомняше за училището и макар че уж бе готова да опита някога приказките на Шехерезада или „Малките жени“, категорично отказваше да си хаби „ваканцията“ за такива сериозни „научни“ книги.

      Сега си мисля, че беше голяма грешка връщането ми на изток и записването й в частна гимназия в Бърдсли, вместо по някакъв начин да прекося мексиканската граница, тъй и тъй тя бе толкова близо, и за две години да се спотая в субтропичния парадиз; след това преспокойно щях да се оженя за малката си креолка; тъй като, да си призная, в зависимост от състоянието на моите жлези и жлъчка в един и същи ден преминавах от единия полюс на лудостта до другия — от мисълта, че към 1950 година, така или иначе, ще трябва да се отърва от мъчната хлапачка, чието вълшебно нимфетство дотогава ще се е изпарило, до мисълта, че при известни усилия и късмет в близкото бъдеще ще я накарам да произведе твърде изящна нимфетка с моя кръв в жилите, Лолита Втора, а тя ще е на осем или девет години към 1960 година, когато още ще съм dans la force de l'âge*; нещо повече — с далекогледа на моя ум или безумие имах сили да различа някъде в перспектива un vieillard ancore vert** (но да не би това зеленото да е просто гнилоч?), чудноватия, нежен, лигав д-р Хумберт, който се упражнява с безкрайно чаровната Лолита Трета в „изкуството да бъде дядо“ — възпято от Виктор Юго.

      [* Мъж в силата си (фр.). — Б.а.]

      [** Още бодър старец (фр.). — Б.а.]

      През дните на нашето диво лутане безспорно като баща на Лолита Първа бях смешно неудовлетворителен. Четях и препрочитах книгата с непринуденото библейско заглавие „Опознай дъщеря си“, намерих я в същата книжарница, където купих по случай тринайсетия рожден ден на Лолита разкошното, както казват търговците, издание с „красиви“ илюстрации на „Русалката“ от Андерсен. Обаче дори в най-хубавите ни мигове, когато през някой дъждовен ден четяхме (при което погледът й все прелиташе от прозореца до ръчното часовниче и отново до прозореца (или сладко и до насита си хапвахме в някой претъпкан „дайнър“ (закотвено подобие на вагон-ресторант), или играехме на карти, или обикаляхме магазините, или безмълвно зяпахме заедно с други автомобилисти и техните деца някоя катастрофирала кола, опръскана с кръв, дамската обувка в канавката (чувам как Лолита казва, когато отново потегляме: „Точно такъв вид спортни обувки описвах вчера на кретена продавач!“) — пред всичките тези случайни мигове изглеждах на себе си толкова неправдоподобен баща, колкото и тя — Дъщеря. Може би, си мислех, тъкмо тази промяна на мястото, която твърде прилича на бягство, действува толкова пагубно на способността ни за мимикрия? Може би постоянното местожителство и рутината на училищния живот ще внесат известно подобряване?

      Избрах Бърдсли, избрах го не само заради сравнително приличната женска гимназия, но и понеже в него се намираше известният женски университет. Искаше ми се да бъда casé*, искаше ми се да се лепна за някоя пъстра повърхност и арестантските ми райета незабележимо да се слеят с нея. Тъкмо затова си спомних и моя познат професор по френска литература в университета в Бърдсли: добрякът използуваше подготвените от мен учебници и дори ме покани веднъж да изнеса лекция. Лекторството в женски университет не ме привличаше никак, разбира се, защото аз (както вече отбелязах в тази изповед) не познавам по-отблъскваща външност от тежките увиснали задници, дебелите прасци и пъпчивите чела на повечето студентки (може би съзирам в тях гробници от загрубяла женска плът, в която са погребани живи моите нимфетки!); копнеех обаче за определен етикет, за жизнен фон, за маска и както ще разкажа след малко, имаше още една особена и доста чудновата причина, поради която компанията на милия Гастон Годен можеше да ми послужи за извънредно сигурна защита.

      [* Тук в смисъл: да се вместя (фр.). — Б.пр.]

      Най-сетне съществуваше и въпросът за парите. Доходът ми не издържаше разходите на увеселителното ни пътешествие. Наистина се мъчех да избирам по-евтини подслони; но час По час бюджетът ни се пропукваше от отсядането в някой шумен луксозен хотел или в претенциозна „хижа“ (псевдоранчо за контета). Поразителни суми отиваха за разглеждането на забележителности и за гардероба на Лолита, пък и старата таратайка на Хейзови, макар че беше яка и твърде предана кола, все имаше нужда от някакъв скъп ремонт. В едно от бележничетата с маршрутните карти, случайно оцеляло сред книжата, които властите милостиво ми разрешиха да използувам за тези записки, намерих някои мои сметки, от които личи, че през екстравагантната 1947-1948 година от единия август до другия подслонът и храната са ни стрували 5 500 долара, а бензинът, маслото и ремонтите — 1 234; почти толкова сме прахосали за разни други неща, така че през сто и петдесетте дни действително пътуване (минахме към 27 000 мили) и през двестате дни спиране тук и там скромният рентиер Хумберт бе похарчил 8 000 или дори 10 000 долара, защото от лекомислие сигурно съм забравил да отбележа доста разноски.

      И ето, отново поехме на изток: аз по-скоро опустошен, отколкото окрилен от тържествуващата страст, тя пращяща от здраве с разстояние между костичките на слабините все още не по-голямо, отколкото у момче, макар че бе пораснала над десет сантиметра и натежала над два килограма. Бяхме ходили къде ли не. Общо взето, нищо не бяхме видели. И днес неволно си мисля, че нашето продължително пътешествие само оскверни с лъкатушна ивица слуз прекрасната, доверчива, мечтателна, огромна страна, която със задна дата се сведе до колекция опърпани карти, разпадащи се пътеводители, стари гуми и до нейното хлипане нощем — всяка, всяка нощ, — когато, се престорех, че спя.

      4

      Когато през гирляндите сенки и светлини спряхме пред номер 14 на улица Теър, ни посрещна сериозно малко момче с ключове и с бележка от Гастон, който бе наел тази къща за нас. Моята Лолита, без да удостои дори с поглед новото си обиталище, слепешком пусна радиото, до което я бе отвел инстинктът, и се тръшна на дивана в гостната с купчина стари илюстровани списания, бе ги напипала със същата сляпа увереност, бъркайки в долната анатомия на масичката.

      Всъщност ми беше все едно къде ще живеем, стига да имаше възможност някъде да заключа Лолита; обаче вероятно през време на кореспонденцията си с Гастон неясно си бях въобразил някаква тухлена вила, обвита в бръшлян. Всъщност новото ни жилище потискащо приличаше на Хейзовата къща (а от нея ни деляха някакви си четиристотин мили): същата скучна постройка от сиви дъски с дъсчен покрив и избелели зелени жалузи; стаите, макар и по-малки, обзаведени в плюшено-чиниен стил, бяха с приблизително същото разположение. Кабинетът ми обаче изненадващо се оказа доста обширен, обрамчен от пода до тавана с две хиляди книги по химия — тази наука преподаваше в университета в Бърдсли моят хазаин, заминал за година.

      Имах известна надежда, че женската гимназия в Бърдсли, доста скъпо училище за приходящи ученички с обед и ефектна гимнастическа зала, не само лелее всичките тези млади тела, но и осигурява някаква основна храна за младите им умове. Гастон Годен, който рядко се оказваше прав, когато съдеше за американския бит, ме предупреди, че училището било май от онези, където според него (нали си беше чужденец, обичаше такива изрази) „се учи не толкова граматика, колкото ароматика“. За съжаление тя едва ли овладя дори тази наука.

      При първата ни среща с директорката, мис Прат, тя изрази одобрение по повод на „милите сини очички“, на моята дъщеричка (Лолита била имала сини очички!) и на моето приятелство с „нашия гениален французин“ (Гастон бил гениален!), сетне предаде Доли на някаква си мис Корморан, набърчи чело, уж да се съсредоточи, и след пауза подхвана така:

      „Ние не се стремим кой знае колко, мистър Хумбард, да направим нашите ученички книжни плъхове или да научат по вода имената на европейските столици — и без това никой не ги знае, — или пък да помнят наизуст годините на забравени битки. Действително ни интересува най-вече приспособяването на детето към груповия живот. Ето защо придаваме такова значение на танците, на спортовете, на любителските постановки и на срещите с момчета. Виждаме някои факти. Вашата чаровна Доли скоро ще навлезе във възрастовата група, за която термините като „кавалери“, „излизане с кавалер“, „официална рокля“ са също толкова важни, както за вас например „бизнес“, „делови връзки“, „делови успех“, а за мен (тя фалшиво се усмихна) — благополучието на моите ученички. Доротея Хумбард е въвлечена вече в цяла мрежа от социални връзки, те се състоят — независимо дали ни харесва, или не — от павилиони за хотдог, млечни барове, малцови и кокосови напитки, филми, танци, нощни пикници на плажа и дори от фризьорски вечеринки, на които момичетата си правят прически едно на друго. Разбира се, училището в Бърдсли не приема някои от тези интереси, а други прехвърляме върху по-конструктивни релси. Винаги се мъчим да обърнем гръб на мъглата и лице — право към слънцето! Накратко, макар да използуваме някои от методите за формално образование, повече ни интересува комуникацията, отколкото композицията, тоест колкото и да уважаваме Шекспир и другите, искаме нашите момиченца свободно да контактуват с живия свят наоколо, вместо да задълбават в плесенясалите томове. Наистина все още се придвижваме опипом, но вършим това рационално, както гинекологът опипва тумор. Отнасяме се към всичко, доктор Хамбург, от органична и организационна гледна точка. Отървахме се от цял куп ненужни предмети, които по традиция бяха предлагани за изучаване от девойките, без да им остава време за практически сведения, за приложни изкуства и за всичките сведения, необходими за уреждане на своя живот, както и живота на мъжете им, би добавил някой циник. Мистър Хумберсън, нека да се изразя така: точното разположение на планетите е безспорно важно, обаче за една бъдеща млада домакиня е може би по-важно да знае къде е оптималното място за хладилника в една кухня. Казвате, че искате само дъщеря ви да получи добро образование от училището. Но как разбирате понятието „образование“? Преди под това се разбираше предимно словесно явление; казано с други думи, можехте да накарате детето да назубри някоя свястна енциклопедия и то щеше да знае дори повече, отколкото може да му даде училището. Доктор Хумър, давате ли си сметка, че за съвременните подрастващи някой средновековен поход има по-малка жизнена ценност, отколкото походът (за малко да ми намигне) с някой младеж до кафенето? Повтарям шегата, която тези дни изрече нашата психоаналитичка. Живеем не само в свят на идеи, но и в свят на вещи. Думите нямат смисъл без практическия опит. Какво всъщност може да означава за Доротея Хумърсън някаква си Гърция или Близкият изток с техните хареми и робини?“

      Тази програма отначало малко ме стъписа; аз обаче се посъветвах с две умни дами, свързани преди е училището, и те ме увериха, че момиченцата там учат много и задълбочено и че всичките тези дивотии за „контактуването“ са само рекламна шумотевица, която има за цел да придаде на старомодната гимназия в Бърдсли полезен и във финансов смисъл „модерен“ оттенък, макар че всъщност тя си е останала старомодна като боне.

      Другото, което ми харесва именно в това училище, може би ще разсмее някои мои читатели; за мен обаче то беше много важно, защото съм си такъв. Искам да кажа, че отсреща, точно пред нашата къща, забелязах пролука между зданията — тревясал пущинак с ярко оцветени храсти, с купчини тухли, няколко разхвърляни дъски и лилаво-жълтеникава пяна от жалки есенни цветя; през тази пролука добре се виждаше в омарата част от улица Училищна, успоредна на нашата улица Теър, а зад нея — училищното игрище. Освен психологическата утеха от допира на Долиния ден с моя, която ми доставяше тази комбинация, веднага предусетих удоволствието да наблюдавам от леглото в моя кабинет с помощта на мощен бинокъл статистически неизбежния процент от нимфетки сред момиченцата, които ще играят около Доли през голямото междучасие. За съжаление още първия учебен ден на пущинака се появиха работници и вдигнаха стобор, след което много набързо израсна постройка от жълто дърво, а тя безапелационно закри моята вълшебна пролука. Когато накамариха достатъчно материал, за да ми развалят удоволствието, тези абсурдни строители спряха работата и вече никога не се появиха.

      5

      На улица Теър — една от най-хубавите нетърговски улици под зелените, рижави, златисти дървесни шатри на маститото университетско градче, беше неизбежно да се завъдят личности, които да ме посрещат с учтивия лай на метеорологичните приветствия. Гордеех се с точната температура на отношенията си с тях: ни най-малка грубост, но пълна отчужденост. Съседът ми от запад, който можеше да бъде бизнесмен или професор, или и едното, и другото, ме заговаряше, докато си бръснеше полянката или си къпеше колата, или малко по-късно, докато размразяваше пътеката пред входа (пет пари не давам, ако глаголите не са си на мястото), но краткото ми измърморване, което си оставаше членоразделно само колкото да звучи като банално съгласие или като въпросително запълване на пауза, пречеше за каквото и да било развитие на фамилиарните отношения. Колкото до двете къщи при временния пущинак отсреща, едната беше заключена, а в другата живееха две професорки по английска словесност, туидовата, късо подстригана мис Лестър и посърнало-женствената мис Фабиан: единствената тема през време на кратките ни тротоарни разговори бе (благославям тяхната деликатност!) свежият чар на моята дъщеря и „наивният шарм“ на Гастон Годен. Съседката ми откъм изток беше значително по-опасна от всички останали. Тази банална досадница беше излязла направо от фарс. Покойният й брат навремето бил „университетско лице“ — в ролята на старши пазач. Помня, веднъж спря Доли на улицата, докато бях застанал на прозореца на гостната и трескаво очаквах моята гълъбичка да се върне от училището. Отвратителната стара мома, която се мъчеше да скрие любопитството си под маската на сладникаво доброжелателство, се подпираше с кльощавия си като бастун чадър (суграшицата бе спряла, показа се студеното мокро слънце), а Доли с разкопчано кафяво палто притискаше до корема си двуетажната постройка от няколко учебника върху поставка (такава бе модата сред тях); розовите й колена се провиждаха между края на полата и недодяланите кончови на дългите гумени ботуши, глуповата, смутена усмивчица ту се мярваше, ту загасваше върху чипоносото й лице, което — може би поради бледата зимна светлина — изглеждаше почти грозновато като на някоя простовата германска Mägdelein*; и ето тя бе застанала така и се мъчеше да излезе наглава с въпросите на мис Изток: „Ами майка ти къде е, миличко? Ами какво работи клетият ти баща? Ами къде сте живели по-рано?“ Друг път тази гнусна твар се приближи до мен на ъгъла, като скимучеше приветствено — и не успях да избегна разговора; а няколко дни по-късно получих от нея бележка в плик с тъмносини ивички; изтънко смесила сиропа с отровата, тя предлагаше Доли да я навестяла някоя неделя: „… да се свие на кравайче в креслото и да прехвърли купчината дивни книги, които покойната ми майка ми подари през детските години, а не да надува радиото всяка нощ до някое си време.“

      [* Хлапачка (нем.). — Б.а.]

      Много предпазлив трябваше да бъда и с госпожа Гулиган, която ни чистеше и ни готвеше отвратително — бях я наследил заедно с прахосмукачката от предишните наематели. Доли обядваше в училището, така че в този смисъл нямаше затруднения; закуската, доста изобилна, се научих сам да й приготвям, а за късната вечеря притоплях сготвеното от Гулиган. Тази доброжелателна и безопасна жена, слава богу, беше доста завеяна и не забелязваше подробностите; аз застилах леглата и станах голям специалист, но все пак не можех през цялото време да се отърся от чувството, че някъде е останала фатална следа; в редките случаи, когато присъствието на Гулиган съвпадаше с Лолитиното, все се страхувах, че простодушното ми момиченце ще попадне под уютното обаяние на отзивчивата лелка и ще издрънка нещо в кухнята. Често ми се привиждаше, че живеем в осветено стъклено жилище и всяка минута пергаментното лице на съседката с тънките устни може да надникне през някой случайно незакрит прозорец, за да зърне безплатно нещо, за което само за един поглед най-преситеният voyeur* би платил цяло състояние.

      [* Любител на неприлични зрелища (фр-). — Б.а.]

      6

      Две думи за Гастон Годен. Неговата компания ни беше приятна — или поне не ни тежеше — поради флуидите на пълна безопасност, които се излъчваха от масивната му фигура и облъхваха от всички страни моята тайна. Това не означава, че той не се досещаше за нея: нямах особени причини да му я разкрия, а той беше твърде егоцентричен и разсеян, за да забележи или да усети нещо, което да предизвика откровен въпрос от негова страна и също толкова откровен отговор от моя страна. Казваше добри думи за мен в разговорите си с другите бърдслийци и беше мой добър глашатай. Ако научеше за mes goûts*1 и за положението на Лолита, щеше да се заинтересува дотолкова, доколкото това би осветило непринуденото ми отношение към самия него, а моето отношение не беше нито напрегнато учтиво, нито фамилиарно разпуснато; защото въпреки безцветния си ум и замъглената си памет може би съзнаваше, че зная за него повече неща от бюргерите в Бърдсли. Той беше рохкав, отпуснат, меланхоличен самотник, който изтъняваше към горната част и свършваше с тесни рамене, различни по височина, и с крушовидна глава, с гладко преметнати, сресани на крив път косми на едната страна и само с остатъци от черна плоска коса от другата страна. Долната част на тялото му обаче беше огромна и се придвижваше с феноменално дебелите си крака със забавната походка на предпазлив слон. Винаги беше в черно — дори с черна вратовръзка; рядко се къпеше; английският му говор беше същински фарс. Обаче всички го смятаха за свръхобаятелен, за обаятелно оригинален човек! Съседите му го глезеха; познаваше по име всичките малки момченца в квартала (а живееше на няколко улици от мен) и ги наемаше да почистват тротоара пред къщата му, да горят нападалите листа в задния двор, да пренасят дървата под навеса и дори да изпълняват някои леки задължения у дома му; черпеше ги с френски шоколадови бонбони с „истински“ ликьор вътре, в усамотения си харем, беше го обзавел в мазето, бе накичил разни интересни кинжали и пистолети по плесенясалите, но украсени с килими стени между закритите водопроводни тръби. На тавана си имаше „ателие“: милият ни шарлатанин се занимаваше с живопис. Бе отрупал наведената стена на мансардата с големи снимки на замисления Андре Жид, Чайковски, Норман Дъглас, двамина друга известни английски писатели, Нижински*2 (многокрак и целият обвит в смокинови листа), на Харолд Есеко (мечтателно ляв професор от Средния запад) и на Марсел Пруст. Всичките тези нещастници сякаш след миг щяха да се плъзнат по наклонената си плоскост. Освен това имаше албум с моменталните снимки на всичките малки Джимовци и Джековци от околността и когато понякога го прелиствах и изричах нещо любезно, Гастон издуваше и без това дебелите си устни и избъбряше със сантиментална гримаса: „Oui, ils sont gentils.*3 Кафявите му очи при това се зарейваха из разнообразните повече или по-малко художествени дреболии, в ателието, което съдържаше и собствените му жалки платна (примитивно-условно нарисувани очи, прерязани китари, сини цици, геометрични орнаменти — все „съвременни“ неща) и като жестикулираше неопределено към някой предмет, нашарена дървена фруктиера или ваза на жилки, той произнасяше: „Prenez donc une de ces poires. La bonne dame d'en face m'en offre plus que je n'en peux savourer.“ Или: „Mississe Taille Lore vient de me donner ces dahlias, belles fleurs que j'exècre“*4 (всичко това изречено навъсено, тъжно, с оттенък на мирова скръб).

      [*1 Моите вкусове (фр.). — Б.а.]

      [*2 _Андре Жид_ (1869—1951) — френски писател; _Вацлав Нижински_ (1889—1950) — балетист, балетмайстор; _Норман Дъглас_ — американски коноактьор. — Б.пр.]

      [*3 Те са чудесни. (фр.) — Б.а.]

      [*4 Вземете си круша. Дава ми ги добрата съседка отсреща, и то в такова количество, че не мога да ги изям всичките (фр) Или: Мисис Тейлър току-що ми подари тези гергини, но не ги понасям (фр.). — Б.а.]

      По очевидни причини предпочитах моето жилище пред неговото, когато се срещахме с него да играем шах два или три пъти през седмицата. Като стар поочукан идол, той седеше с пухкави ръце върху коленете и така гледаше дъската, сякаш виждаше труп“ Десетина минути мислеше и сумтеше — след това правеше погрешен ход. Или пък след още по-продължителен, размисъл симпатягата признаваше „Au roi!“* със забавения лай на старо куче, който приключваше със звук на гаргара, и провисналите му бузи се разтърсваха като желе; сетне вдигаше триъгълните си вежди с дълбока въздишка, защото му посочвах, че той самият е в шах.

      [* Шах (фр.). — Б.а.]

      Понякога от мястото, където седяхме в моя студен кабинет, дочувах как босоногата Лолита упражнява балетната си техника на голия под и гостната долу; но възприемчивостта на Гастон, приятно затъпяваше от играта и тези боси ритми не стигаха до съзнанието му — и раз, и два, тежестта на тялото преминава върху опънатия десен крак, кракът нагоре и встрани, и раз, и два — и започваше да скача с разтворени крака високо над пода или със сгънат един крак и изопнат друг, сетне се приземяваше на пръсти — едва тогава начумереният ми землистоблед величав противник почваше да търка главата или бузата си, сякаш смесваше този далечен тропот с ужасните удари, които таранът на моята странна царица му нанасяше.

      Понякога моята Лола с отпусната походка се намъкваше при нас, докато размишлявахме над дъската — и за мен винаги беше голямо удоволствие да гледам как Гастон, без да откъсва слонски очички от своите фигури, става възпитано, за да й стисне ръка, и веднага пуска меките й пръстчета, сетне, без да я погледне нито веднъж, сяда отново, за да ми падне в капана. Веднъж по Коледа, след като не бях го виждал към две седмици, той попита: „Et toutes vos fillettes, elles vont bien?“* — от което ми стана ясно, че беше умножил единствената ми Лолита по броя на костюмните преображения, забелязани мимоходом през цялата върволица нейни появи ту с тесни сини панталони, ту с пола, ту с къси панталонки, ту по халатче, ту по пижама.

      [* А всичките ви дъщери, те добре ли са? (фр.) — Б.а.]

      Без всякакво желание се занимавам толкова с клетия Гастон. (Тъжно ми е, като си помисля, че година по-късно, по време на пътуването си из Европа, от което не се завърна, той се оказа забъркан dans une sale histoire* — в Неапол сякаш напук!). Изобщо не бих го споменал, ако съществуването му в Бърдсли не представляваше толкова странен контраст спрямо собствения ми случай. Сега ми трябва, за да се защитя. Ето го значи пред нас този съвсем бездарен човек; посредствен преподавател; слаб учен; вкиснат, дебел, нечистоплътен; закоравял мръсен педераст, който дълбоко презираше американския бит; победоносно се гордееше, че не знае английски; процъфтяваше в превзетата Нова Англия; глезен от възрастните и гален от момченцата — о, да, той се наслаждаваше на живота и мамеше всички; и ето ме значи мен.

      [* В една мръсна история (фр.). — Б.а.]

      7

      Сега ми предстои да се справя с неприятна задача: да отбележа склонността към лоши промени в нравствения облик на Лолита. Ако, от една страна, участието й в любовния възторг, който тя пораждаше, винаги е било незначително, от друга, липсата на користолюбие не я тласкаше да ме използува. Но аз бях слаб, непредвидлив, моята ученичка нимфетка ме държеше във вълшебен плен. С упадъка на всичко човешко у нея моята страст, моята нежност само се разрастваше; и тя започна да го използува.

      Седмичното й заплащане, при условие че три пъти в денонощието ще изпълнява основните си задължения, в началото на бърдслийската ера беше двайсет и един цента (към края на тази ера достигна долар и пет цента, което вече представляваше не един, а цели пет цента на сеанс). Плащах й твърде щедро, като се вземе предвид, че постоянно получаваше дребни подаръци от мен; нямаше случай да й откажа някой интересен сладкиш или нов филм, макар, разбира се, да смятах, че имам право нежно да поискам от нея допълнителна целувка или дори целия асортимент наднормени милувки, когато бях наясно, че много й се иска едно или друго удоволствие, присъщо на възрастта й. Обаче не беше лесна. Съвсем апатично заработваше своите три (а сетне три по пет) цента на ден, а понякога дори жестоко се пазареше, когато бях в нейна власт и можеше да ми откаже някои особени, съсипващи, странни, забавени, райски отрови, без които вече не издържах повече от ден-два и които поради особената същност на неизразимото омаломощение не можех да взема насила. Понеже бе съвсем наясно за магията и мощта на меките си устни, тя се изхитри — само за една учебна година! — да увеличи наградата за тази услуга до три и дори до четири долара! О, читателю! Не се смей, когато си ме представиш разпнат от копнежа по острата наслада да роня звънко десетачета, двайсетачета и дори едри сребърни долари като някакъв бълващ богатства конвулсивно звънтящ и съвсем обезумял игрален автомат; в същото време наведената над епилептика безразлична виновничка за бесния му припадък здраво стискаше монетите в юмручето си; сетне все едно го разтварях със силните си нокти, стига тя да не избягаше навреме, за да скрие награбеното. А също както почти всеки втори ден полека обикалях целия училищен район с колата, слизах от нея, с омекнали крака влизах в млечните барове и се взирах в мъглявите алеи, като се вслушвах в отдалечаващия се смях на девойчетата, прозвучал между ударите на сърцето ми и шумола на листопада, също така понякога претърсвах нейната стая, преглеждах накъсаните хартийки в красивото кошче за боклук с изрисувани рози, надничах под възглавницата на девствената й постеля, която току-що сам бях застлал. Веднъж намерих осем банкноти по един долар в една от нейните книги (с находчивото заглавие „Островът на съкровищата“), друг път дупката, в стената зад репродукцията на „Майка“ от Уислър се оказа натъпкана с пари — всичко двайсет и шест; преспокойно си ги прибрах, без да й кажа нищо, след което, загледана нахално в мен, нарече „подла крадла“ кристално честната госпожа Гулиган. По-късно тя потвърди величината на интелектуалния си коефициент е това, че намери по-сигурно скривалище, което изобщо не успях да открия; но по онова време вече бях извършил икономическа революция и я бях накарал да отработва по мъчителен начин, от който й се повдигаше, правото си да участвува в театралната програма на училището; най-много се страхувах не че ще ме разори, а че ще събере достатъчно пари, за да избяга. Според мен това нещастно момиче със злобни очи смята, че с някакви си петдесетина долара в чантичката ще сполучи да стигне до Бродуей или до Холивуд — или до долнопробната кухня на някой крайпътен ресторант („Търси се сервитьорка“) в съвсем западнал равнинен щат, където духа вятър и звездите примигват над хамбари, гари, фарове, барове и всичко наоколо е измет, гнилоч, смърт.

      8

      Постарах се с всички сили, господин съдия, да реша проблема за „кавалерите“. Няма да повярвате, признавам си, четях дори местния вестник, „Бърдслийска звезда“, в който имаше рубрика „За подрастващите“, та да си изясня как да постъпвам!

      „Съвети към бащите. Не отпращайте младите приятели на вашата дъщеря. Допускаме, че ви е малко трудно да осъзнаете — вече момчетата я намират за привлекателна. За вас тя си е малко момиченце. За момчетата е прелестна и забавна, красива и весела. Харесва им. Днес вие сключвате сделки в директорския си кабинет, но вчера сте били просто гимназистът Джим, който е носил учебниците на Джени. Спомнете си! Нима не ви се иска дъщеря ви сега на свой ред да се чувствува щастлива от възхищението на момчетата, които я харесват? Нима не искате заедно с тях да се отдава на здравословни развлечения?“

      Здравословни развлечения ли? Боже мой!

      „Защо не възприемете този Том или Джон като свои гости? Защо не подхванете разговор с тях? Да ги предразположите да се разговорят, да ги разсмеете, да се почувствуват те свободно?“

      Влизай, Том, в моя публичен дом!

      „Ако тя нарушава правилата, не й вдигайте скандал в присъствието на нейния „съзаклятник“. Нека да изпита тежестта на вашето недоволство насаме с вас и кавалерите й да не смятат, че е дъщеря на стар човекоядец.“

      Преди всичко старият човекоядец изготви два списъка — единия на „абсолютно забраненото“, другия — на „неохотно разрешеното!“. Абсолютно беше забранено да излиза с кавалери — само с него или с още една двойка (следващата стъпка, разбира се, водеше до масова оргия). Разрешавах й да влиза в млечен бар с приятелки и там да побъбри и да се покиска с някакви случайни младежи, докато я чаках в колата на известно разстояние. Казах й, че ако нейният клас бъде поканен от социално приемлив клас от мъжката частна гимназия (която се наричаше Бътлърова академия за момчета) на ежегодния бал (под надзора на учителите и на техните жени), готов съм да разгледам въпроса дали би трябвало да облече първата си бална рокля (ефирна, розова — в която тънкоръката тринайсет или четиринайсетгодишна хлапачка изглежда като фламинго). Освен това обещах да уредя вечеринка у нас, на която тя да покани най-хубавките си приятелки и най-приличните гимназисти, с които дотогава ще се запознае на Бътлъровия бал. Но я убедих, че докато е в сила моят режим, никога, никога не ще й разреша да отиде с някое разгорещено момче на кино или да се прегръща с него в автомобил, или да се среща с кавалери на вечеринките у нейните приятелки, или да води далеч от мен дълги телефонни разговори с младежи, дори ако има намерение „само да обсъди отношенията му с една моя приятелка“.

      Лолита побесняваше от тези забрани и ограничения, наричаше ме крастав мошеник и дори още по-лошо — и в края на краищата щях да изгубя търпение, ако внезапно не бях разбрал за мое най-сладко облекчение, че всъщност я ядосваше не лишаването от едни или други удоволствия, а общото посегателство върху правата й. Представете си, бил съм заплаха за условната й житейска програма, за общоприетите развлечения, за „нещата, които е нещо обикновено да се вършат“, за хлапашката рутина; защото няма нищо по-консервативно от едно дете, особено от момиче, дори да е най-баснословното, русото, розово-червенокосото, нимфетка в златистия ореол на октомврийския листовен вихър.

      Не ме разбирайте криво. Не мога да се закълна, че през онази зима (1948-1949) Лолита не е влязла в неприличен контакт с момчета. Колкото и да надзиравах свободното й време, разбира се, постоянно се случваше необяснимо изтичане на минути и тя със задна дата се мъчеше да затъква отворите с твърде заплетени обяснения; разбира се, ревността ми час по час закачваше счупен нокът в ефирната тъкан на нимфетското вероломство, но съвсем ясно долавях — и сега мога да гарантирам, че това чувство е било вярно, — че не си заслужаваше сериозно да се опасявам. Усещах това не защото нито веднъж не се натъкнах на нечия корава, осезаема адамова ябълка (която бих притиснал с голи ръце) сред безсловесните статисти от мъжки пол, които се мяркаха някъде на заден план, но и защото ми беше „повече от ясно“ (любим израз на леля Сибила), че всичките варианти на момчета от горните класове: от вечно потния заплес, изпадащ в трепет при възможността да държи ръчицата на съседката си в тъмното кино, до самодоволния изнасилвач с циреи и мощен новичък състезателен автомобил еднакво бяха противни на опитната ми малка любовница. „Призлява ми от момченца и от скандалченца“, бе надраскала тя в учебника си и под това ръката на Мона (сега Мона ще се появи всеки момент) бе написала: „Ами Ригър“ (и за него е време да се появи).

      Затова са толкова безлични в паметта ми хлапаците, които съм виждал в нейна компания. Имаше например един червен пуловер, който през прекрасен ден — денят на първия сняг — я бе изпратил до вкъщи. От прозореца на гостната наблюдавах как разговаряха пред входа. Тя беше с първото си палто с кожена яка; кафява шапчица увенчаваше любимата ми прическа — равен бретон, лимби отстрани, естествени къдрици отзад — и потъмнелите от влагата мокасини, и белите чорапи изглеждаха по-раздърпани от всякога. Както обикновено тя притискаше учебниците си до гърдите, докато говореше или слушаше събеседника, а крачетата й през цялото време жестикулираха: ту настъпваше дясното с лявото, ту издаваше пета назад или кръстосваше прасци, като се поклащаше леко, или тропосваше няколко ситни крачки — и започваше цялата серия наново. Съществуваше Ветроупорния, който веднъж в неделя разговаря с нея пред ресторанта, докато майка му и сестра му се мъчеха да ме отмъкнат за някакви празни приказки; аз тътрех крака и се обърнах да погледна единствената си любов. Тя беше развила вече не една традиционна гримаска като например учтивия начин на млада госпожичка да покаже, че буквално „си умира“ от смях: наклонила глава, като все още имитираше безпомощен смях, тя се отдръпна на няколко крачки (вече доловила моя зов), сетне се обърна и тръгна към мен със загаснала усмивка. Много повече обичах (може би защото ми напомняше за първата й незабравима изповед) навика й да въздиша. („Ах, боже мой!“) с шеговито мечтателно покорство на съдбата или да произнася проточено „Ах, не!“ с ниско ръмжащо гласче, когато ударът на съдбата вече се е стоварил. Но най ми харесваше да я гледам — щом е станало дума за жестовете и за младостта, — когато тя кръстосваше улица Теър с новия си велосипед, който също изглеждаше чаровен и млад. Изправяше се на педалите, за да ги завърта по-силно, сетне се отпускаше морно, докато скоростта се износваше. Щом спреше до пощенската кутия на входната врата, тя (още яхнала велосипеда) бързо прелистваше списанието, измъкнато отвътре, мушваше го обратно, допираше крайчето на езика до горната си устна, отблъскваше се с крак и отново политаше през бледите орнаменти от сянка и светлина.

      Общо взето, като че по-добре се бе приспособила към обкръжението си, отколкото си бях представил, когато съзерцавах своето момиченце робинка в предизвикателни като китките на ръцете й особености на поведението и, с които тя се перчеше през зимите в Калифорния. Макар че никога не можах да свикна с постоянната тревога, в която се блъскат нежните сърца на големите грешници, все пак смятах, че не мога да измисля, нищо по-убедително за защитна окраска. Както лежах до прозореца на тясната си кабинетна кушетка след кратката сесия обожаване и отчаяние в студената спалня на Лолита и си припомнях събитията на приключилия ден, следях своя облик, който се прокрадваше, а не преминаваше пред възпаления взор на моето въображение. Наблюдавах как д-р Хумберт, „красив брюнет“ от булевардните романи, може би с лек примес на келтска кръв, принадлежащ към консервативната, ако ли не към крайно консервативната църква, излиза да изпрати дъщеря си на училище. Наблюдавах го как поздравява с бавна усмивка и приятно движение на веждите (черни и гъсти като на мъжете по рекламите) добрата госпожа Гулиган, която излъхва чужда смрад и която, бях сигурен, при първия удобен случай ще се запъти при бутилката джин на господаря. С очите на западния съсед, някогашен палач или автор на религиозни брошури — все едно, нали? — виждах през откровения прозорец на кабинета му нашия герой (как го викаха? май беше французин или швейцарец) да размишлява пред пишещата си машина (доста изнурен профил, почти хитлеровски кичур върху бледото чело). В празник професор Х.Х. можеше да бъде видян с добре ушито палто и с кафяви ръкавици да крачи към „Уолтън“ (кафене, известно с порцелановите си зайци с виолетови панделки и с кутиите шоколад, сред които седиш и чакаш да се освободи маса за двама, още набоклучена от огризките на предишната двойка). Сега го виждаме в делник, към един по обед, как важно махва на стооката си източна съседка, извежда колата от гаража, като маневрира внимателно покрай проклетите хвойнови храсти, и излиза на хлъзгавото улично платно. Вдигам студен поглед от книгата и се вторачвам в стенния часовник в прегрятата университетска библиотека сред мореноподобните млади жени, вцепенени и превърнати в камък от преизобилното човешко знание. Крача по поляната пред колежа заедно с култовия служител Ригър (той преподава Закон божи в женската гимназия): „Някой ми каза, че майка й била прочута актриса, загинала при самолетна катастрофа. Не е ли така? Значи не съм добре разбрал. Нима? Така ли било. Много тъжно.“ (Ще бъдеш ли така добра, миличка, да сублимираш момчето?) Полека возя металната количка с натрупващите се продукти през лабиринта на супермаркета след професор В., който също така полека се движи, след този безобиден вдовец с очи на пръч. Изривам снега пред входа: хвърлил съм сакото, вратът ми е омотан с разкошен черно-бял шал. Влизам без видими признаци за плътско нетърпение (дори се превъзмогвам и изтривам крака в бърсалката) след дъщеря си, ученичката, която върви пред мен. Придружавам Доли при дентиста… хубавичката му асистентка е цялата грейнала към нея… стари списания… не монтре па вуа жамб*, както казваше покойната. На обед с Доли в градския ресторант: забелязваме, че мистър Едгар X. Хумберт си яде бифтека по европейски — без да изпуска ножа от дясната ръка. Приятелите (почти двойници) се наслаждават на концерта: двамина мраморнолики, улегнали французи седят един до друг — мосю Хумберт с музикалната си дъщеричка и мосю Годен с не по-малко надареното синче на професор У. (който прекарва хигиенична вечер в град Провидънс, прочут с бардаците си). Отключвам гаража: квадратната светлина поглъща колата и угасва. С шарената си пижама дърпам на тласъци щората в спалнята на Доли. В събота сутринта, без никой да ме вижда, тържествено тегля голичкото, избеляло от зимата момиченце на кантара в банята. Виждат го и го чуват в неделя заранта (а ние мислехме, че ходи на черква!): той крещи на дъщеря си: „Да не закъсняваш!“ — тя отива да играе тенис. Пуска вкъщи странно наблюдателната нейна приятелка: за пръв път виждам, сър, мъж по копринен домашен халат — освен на кино, разбира се.

      [* Не си показвай кълките (фр.). — Б.а.]

      9

      С удоволствие си мислех, че ще се запозная с приятелките на Лолита, но те, общо взето, не оправдаха очакванията ми. Ще спомена Оупъл Хикс, Линда Хол, Ейвис Чапман, Ева Розън и Мона Дал (всички тези фамилни имена, с изключение на едно, са само подобни на истинските). Оупъл, свенливо, размъкнато, пъпчиво очилато създание душа даваше за Доли, която само я хокаше. С Линда Хол, най-добрата тенисистка в училището, Доли играеше на корта не по-малко от два пъти седмично: подозирам, че Линда беше истинска нимфетка, но, кой знае защо, не се вясваше у нас (може би не й разрешаваха); запомнил съм я само като припламваме на самородно слънце сред правоъгълното покрито игрище. От останалите нито една не можеше да претендира за нимфетство освен Ева Розън. Ейвис представляваше тлъсто, набито момиче с космати крака; Мона, макар да блестеше с някак грубата си чувствена красота (при което бе само с година по-голяма от моята застаряваща любовница), явно отдавна бе скъсала с нимфетството, ако някога е имала нещо общо с него. От друга страна, Ева Розън, „изселница“ от Франция, беше пример как едно момиченце, без да притежава изключителна хубост, може понякога да разкрие пред проницателния наблюдател основните елементи на — нимфетския чар — идеално тъпичка, едва развила се фигурка, странно забавен поглед, високи скули. Лъскавата й медна коса напомняше ако не по тон, поне по копринения си гланц косата на Лолита. Чертите на нежното й млечнобяло лице с розови устни и белезникави ресници бяха лишени от лисичата изостреност, присъща на големия извънрасов клан на червенокосите; виждам я винаги в черно или в тъмновишнево — с много елегантен чер пуловер например и с черни обувки на високи токове; ноктите си мажеше с яркочервен лак и (за голямо отвращение на Лолита) обичаше да говори френски: интонацията на Ева все още си оставаше дивно чиста, но за училищните и спортните термини използуваше разговорния американски и тогава към говора й се примесваше лек бруклински акцент, което ме забавляваше у тази малка парижанка, която посещаваше новоанглийско училище с псевдобритански претенции. За съжаление Лолита, която отначало казваше с уважение, че „чичото на това френско момиче е милионер“, бързо скъса от някакви престижни съображения приятелството си с Ева и не ми остави време да се насладя — о, съвсем скромно — на ароматните й появи в нашата гостоприемна къща. Милият читател знае какво значение съм придавал винаги на цялото малко ято момиченца пажове, на нимфетките с утешителните награди около моята Лолита. По едно време се вглеждах в Мона Дал, която често ни навестяваше особено през последния семестър, когато Лолита и тя се бяха увлекли толкова много по сценичното изкуство. Понякога се питах какви ли тайни е съобщила на Мона възмутително ненадеждната Долорес Хейз; защото на мен Лоличка издрънка — когато веднъж изпълни моята спешна и добре платена молба — съвсем нечувани подробности за романа на Мона с някакъв моряк на атлантическия курорт. Интересно, че Лолита си беше избрала за близка дружка изящната, студена, опитна, малко разблудна Мона, която чух веднъж да казва (Лолита се кълнеше, че съвсем неправилно съм разбрал) най-безгрижно в антрето (Лолита току-що бе отбелязала за своя пуловер, че бил от „девствена“ вълна): „Това е единственото девствено, което имаш, миличка.“ Гласът на Мона бе куриозно дрезгав; тя къдреше при добър фризьор матовочерната си коса и носеше големи обици; имаше кехлибаренокафяви, малко изпъкнали очи и сочни устни. Лолита ми е разправяла, че учителките упреквали Мона, задето се кичи с толкова много труфила с фалшиви камъни. Ръцете й трепереха. Тегнеше й умствен коефициент от сто и петдесет точки. Ще спомена и грамадната шоколадовокафява бенка от рождение върху съвсем женския й гръб; бях го огледал вечерта, когато Лолита и тя се бяха пременили със съвсем отворени рокли в пастелни тонове за бала в Бътлъровото училище.

      Избързвам малко, но паметта ми неволно пробягва по цялата клавиатура, щом си помисля за онази учебна година в Бърдсли. В отговор на въпроса ми с какви момчета дружи Лолита — мадмоазел Дал прояви изящна, уклончивост. Разговорът стана през деня, когато Лолита се запъти на тенис в онзи твърде „престижен“ спортен клуб, в който членуваше и Линда, а сетне ми се обади по телефона, че може би ще закъснее цял час и не ще ли мога, много ме моли, да забавлявам Мона, когато тя дойде да репетират двете сцена от „Укротяване на опърничавата“. И ето че красивата Мона, като задействува всичките си модулации, всичките чарове на държането си и на гласа си, загледана в очите ми с някаква (дали не грешах?) искрица от кристална ирония, ми отговори така: „Право казано, сър, Доли изобщо не помисля за тези зелени хлапаци. Право казано, с нея сме съпернички. И тя; и аз сме безумно влюбени в пресвещения Ригър“ (разпространена шега — вече споменавах за този навъсен грамаден мъжага с конска челюст; за малко да ми вземе здравето с впечатленията си от пътуването в Швейцария, с което ме тормози на някакъв чай за родителите, не си спомням точно кога).

      „А как мина балът?“ — „Ах, шеметно!“ — „Моля?“ — „Чуден бал беше. Направо страхотен.“ — „Доли танцува ли много?“ — „О, не чак толкова страшно много — бързо й омръзна.“ А какво мисли Мона (морната Мона) за самата Лолита? „В какъв смисъл, сър?“ Смята ли, че Доли процъфтява в училище? „Ами да, тя е момиче един път.“ А цялостното й поведение? „Печено момиче е.“ Да, но все пак… „Знае си работата.“И като направи това заключение, Мона въздъхна отривисто, взе от масичката случайно попадналата там книга, напълно промени израза на лицето си, престорено начумери вежди и рече: „Разкажете ми за Балзак, сър. Наистина ли е толкова чудесен?“ Премести се толкова близо до моето кресло, че през козметичната мътилка на парфюма и през кремовете долетя възрастният, безинтересен мирис на нейната кожа. Неочаквано ме порази странната мисъл; ами ако Лолита се е заела със сводничество? Ако е така, избрала е неподходяща кандидатка за своя заместничка. Като избягвах хладнокръвния поглед на Мона, приказвах към минута за френската литература. Най-сетне се появи Доли — и ни изгледа с примижали димни очи. Оставих дружките насаме. При завоя на стълбището имаше витражно прозорче, което никога не се отваряше и бе оплетено в паяжина; едно от квадратчетата му, беше с рубинено стъкло и тази кървяща рана сред останалите безцветни клетки, а също несиметричното й разположение (ход с коня бе осем — це шест) винаги подмолно ме безпокоеше.

      10

      Понякога… Хайде, моля, колко пъти именно, друже мой? Можете ли да си припомните четири, пет или повече такива случаи? Или нито едно човешко сърце не би издържало повече от два-три __пъти__? Понякога (нищо не мога да кажа в отговор на вашия въпрос) по времето, когато Лолита разсеяно си готвеше урока, засмукала молив, проснала се напряко на креслото и провесила крака през ръчката му, аз отхвърлях всичките вериги на педагогическата въздържаност, помитах всичките ни свади, забравях мъжкото си самолюбие — и буквално пропълзявах до твоя фотьойл, моя Лолита! Тогава тя вперваше в мен поглед, който приличаше на сив, мъхнат въпросителен знак, и казваше с недоверие, с раздразнение: „Ама пак ли?“, защото ти нито веднъж не опита да разбереш, че съм способен без никакви определени намерения непоносимо да копнея да заровя лице в шотландската ти поличка, любима моя! Боже — крехките ти голи ръце и крака, боже, какво желание изпитвах да прегърна всичките тези четири прозрачни, чаровни крайничета като краката на сгънато конче и да взема главата ти в своите недостойни ръце, да вдигна нагоре кожата на слепоочията ти от двете страни и да целуна отчаяните ти очи и… „Ах, махни се, стар павиан такъв! — произнасяше ти. — За бога, моля те, остави ме на мира най-сетне!“ И аз ставах от пода, а ти ме гледаше, като подражаваше със сгърчено лице на моите тикове. Нищо, това няма значение, аз съм само животно, нищо, ще продължим това жалко повествование.

      Един понеделник, май беше декемврийска сутрин, по телефона се обади мис Прат и ме покани да сме поговорели за нещо. Знаех, че бележките на Доли през последния месец не бяха блестящи; но вместо да се задоволя с някакво правдоподобно обяснение за това повикване, си представих бог знае какви ужаси и трябваше да се подкрепя с доста джин-ананас, преди да намеря сили да поема към училището. Полека, с чувството, че целият съм гръклян и сърце, се качих на гилотината.

      Мис Прат, огромна жена с немарлив вид и прошарена коса, с широк, плосък нос и малки очи зад стъклата на роговите си очила, ме покани да седна, като посочи охлузена и унизителна мека табуретка, а тя самата се насади юначно върху дръжката на дъбовия фотьойл. Мълча няколко секунди, вперила в мен усмихнат и любопитен поглед. Спомних си, че ме гледа по същия начин по време на първата ни среща, но тогава в отговор можех да си позволя да се намръщя строго. Най-сетне очите й се отместиха от мен. Тя потъна в размисъл — най-вероятно привиден. Сякаш решила се, почна с двете си ръце с дебели пръсти да търка плисе в плисе тъмносивата си пола от каша върху коляното, сигурно я почистваше от нещо — може би от тебеширена следа. Сетне каза, като все още си жулеше полата, без да вдига очи:

      „Позволявам си да ви попитам направо, мистър Хейз. Вие сте старомоден, европейски баща, нали?“

      „Няма такова нещо — казах аз. — Може да съм консервативен, но едва ли съм старомоден.“

      Тя си пое дъх, намръщи се, после вдигна едрите си пухкави ръце, плесна длани с намерение да подхване същината на въпроса и отново впери в мен бляскавите си очички.

      „Доли Хейз — каза тя — е чаровно девойче, но началният период на половото съзряване явно й причинява известни затруднения.“

      Кимнах леко. Какво друго ми оставаше?

      „Тя все още се лута — каза мис Прат, като изобрази това лутане със съответно движение на ръцете си, обсипани с канела — между двете зони, аналната и гениталната. Иначе, разбира се, е обаятелна…“

      Прекъснах я: „Извинете, между какви зони?“

      „Ето че у вас заговори старомодният европеец! — провъзгласи Пратица, като чукна леко ръчния ми часовник и внезапно издаде фалшивите си зъби. — Само исках да кажа, че биологическото влечение и психологическото — искате ли цигара? — не се сливат напълно във вашата Доли, не образуват, така да се каже, обща сфера.“

      Ръцете й за миг обхванаха невидима диня.

      „Привлекателна е, умна е, но е небрежна (запъхтяна тежко, без да напуска своята клонка, събеседничката ми направи пауза и погледна сведението за успеха на чаровното девойче, сложено отдясно върху бюрото). Бележките й все повече се влошават. Тъкмо поради това се питам, мистър Хейз…“

      И отново същият мним размисъл.

      „Какво да се прави — продължи тя бодро, — аз пък пуша цигари й както казваше незабравимият ни доктор Пиърс, не се гордея с това, но си умирвам да пуша!“

      Тя запали и пушекът, който пусна през ноздрите си, ми заприлича на глигански бивни.

      „Я хайде да ви представя няколко подробности, няма да ни отнемат много време. Къде ги сложих? — Тя взе да рови из книжата си. — Да. Държи се предизвикателно с мис Редкок и е невъзможно груба към мис Корморан. А ето доклада на една от специалните ни научни сътруднички: с удоволствие пее хорови песни с класа, макар че мислено сякаш се рее някъде. При това премята крак върху крак и размахва левия в такт. В рубриката обичайни думи: в речника й има двеста четирийсет и две думи от обикновения ученически жаргон с добавка на известно количество съставни думи от европейски произход. Много въздиша в час. Къде беше?… Да. Ето тук за последната седмица през ноември. Много въздиша…

      Енергично дъвче дъвка. Не си хапе ноктите, жалко, това повече би отговаряло на общата картина — разбира се, от научна гледна точка. Менструацията й според думите на субекта е вече редовна. В този момент не принадлежи към никаква черковна организация. Впрочем, мистър Хейз, майка й беше ли?… А, така ли. А вие самият… Да, разбира се, това не засяга никого — освен може би господа бога. Бихме искали да си изясним още нещо… Тя май няма никакви домашни задължения? Аха, да, да. Вие, мистър Хейз, сигурно искате вашата Доли да расте като принцеса. Какво още сме отбелязали? Взема в ръце учебниците и ги отмества твърде грациозно. Гласът й е приятен. Доста често се кикоти. Малко е мечтателна. Измисля си някакви свои скришни шегички, чете например обратно фамилните имена на някои учителки. Косата й е тъмноруса и светлоруса едновременно, смесена е, лъскава — е, мисля (Пратица изцвили), че вие самият знаете това. Носът й е чист, без хрема, правилен, очите — чакайте, тук някъде бях сложила един наскорошен отчет. Да! Ето го. Мис Голд казва, че бележките на Доли за тенисния й стил са се вдигнали до „отличен“, до „великолепен“ — дори са по-хубави, отколкото на нашата шампионка Линда Хол, но Доли не се концентрира достатъчно, което се отразява върху резултата. Мис Корморан не може да реши дали Доли напълно владее своите емоции, или напротив, тя самата е в тяхна власт. Мис Зелва докладва, че тя, тоест Доли, не успява словесно да оформи своите изживявания, а мис Дутън смята, че органичните функции на Доли са над всякакви похвали. Мис Молар мисли, че Доли е късогледа и трябва да отиде на опитен окулист, а от своя страна мис Редкок твърди, че момичето симулира преуморено зрение, за да оправдае пропуските в знанията си. И освен това, мистър Хейз, има нещо основно, което безпокои нашите изследователи. Искам откровено да ви попитам. Искам да зная дали вашата клета съпруга или вие самият, или някой друг от вашето семейство — правилно ли съм разбрала, че има няколко лели и дядо по майчина линия в Калифорния? — ах, всички са умрели — извинете в такъв случай — както и да е, тревожи ни въпросът дали някой член от семейството й е обяснил всъщност как се размножават млекопитаещите. Ние всички сме с впечатлението, че на петнайсет години Доли е изостанала болезнено от връстничките си и не се интересува от половите въпроси, а по-точно потиска у себе си някакъв интерес към тях, за да запази невежеството си и чувството си за собствено достойнство. Добре, сбъркала съм — не е на петнайсет, а почти на четиринайсет. Виждате ли, мистър Хейз, нашето училище не вярва, че децата трябва да се тъпчат с приказчици за пчеличките и за тичинките, за щъркелите и за неразлъчните птиченца, напротив, ние твърдо вярваме, че трябва да подготвим нашите ученички за взаимно удовлетворително брачно съжителство и за благополучно майчинство. Ние чувствуваме, че Доли ще бъде отличничка, ако се постарае. Докладът на мис Корморан е показателен в това отношение. Доли е склонна, меко казано, да се държи нахално. Но ние всички чувствуваме, че, първо, домашният ви лекар трябва да й обясни елементарните основи на половия живот, а, второ, вие трябва да й разрешавате компанията на братята на нейните дружки — или в Младежкия клуб, или в Организацията на нашия преподобен Ригър, или най-малкото в прекрасната домашна обстановка на нашите ученички.“

      „Тя може да се среща с момчета в своята прекрасна домашна обстановка“ — избъбрих аз.

      „Много се надяваме, че тъкмо така ще стане — рече въодушевено Пратица. — Когато я заразпитвахме за нейните затруднения, Доли отказа да обсъжда положението вкъщи, но ние поприказвахме с някои нейни приятелки и — послушайте ни — например ние настояваме да участвува в нашите спектакли. Просто сте длъжен да й разрешите да играе в „Омагьосаните ловци“. При първото разпределяне на ролите тя се оказа дивна малка нимфа. Напролет авторът ще прекара няколко дни в университета в Бърдсли и може би ще присъствува на две-три репетиции в новата ни аудитория. Искам да кажа, че тъкмо от такива неща се състои щастието — да си младичка, хубавичка, изпълнена с живот. Вие трябва да разберете…“

      „Винаги съм се смятал, — намесих се аз — за твърде разбиращ баща.“

      „Ах, не се съмнявам! Но мис Зелва и мис Дутън смятат — и съм склонна да се съглася с тях, — че Доли се измъчва от сексуални мисли, в които не може правилно да се ориентира, и затова непрестанно дразни и тормози другите момичета — дори някои от по-младите ни учителки, като безсмислено изопачава имената им, — задето те имат невинни срещи с кавалери.“

      Вдигнах рамене. Проскубан емигрант.

      „Хайде заедно да си напрегнем ума, мистър Хейз, Какво толкова става с нея, с това момиче?“

      „На мен ми изглежда съвсем нормална и щастлива“ — отвърнах аз. (Дали катастрофата най-сетне не беше надвиснала? Дали не ме бяха разкрили? Дали не бяха потърсили помощта на хипнотизатор?)

      „Безпокои ме — каза мис Прат, като си погледна часовника и подхвана въпроса наново, — че и преподавателите, и другарките й смятат Доли за враждебно настроена, агресивна, затворена — и всички ние се питаме защо ли сте против всичките нормални развлечения, присъщи на нормалните деца.“

      „Дори и любовните прелюдии ли?“ — попитах аз безцеремонно — така се озъбва притиснат до стената стар плъх.

      „Защо не, разбира се, приветствувам подобна напредничава терминология — каза Пратица ухилена. — Не е там работата обаче. Тъй като в нашата Бърдслийска гимназия съществува надзор, нашите спектакли, танци и другите естествени увеселения не могат да се смятат за любовни прелюдии в прекия смисъл, макар че, разбира се, момичетата се срещат с момчета, ако вашето възражение има предвид това.“

      „Добре де — казах аз и меката ми табуретка изпусна уморена въздишка. — Убедихте ме. Разрешавам й да участвува в пиесата. Но ако част от ролите са мъжки, поставям условието да се играят от момичета.“

      „Винаги съм се поразявала — каза мис Прат, — колко изумително си служат някои чужденци — или най-малкото натурализираните американци — с нашия богат език. Сигурна съм, че мис Голд — тя ръководи нашата група — много, много ще се зарадва. Впрочем тя според мен е от малкото учителки, които май се отнасят добре — тоест искам да кажа, че май намират подход към трудната Доли. И така, приключихме общите въпроси, остава малка подробност. Мистър Хейз, вашата Доли отново си позволи лоша постъпка.“

      Мис Прат направи пауза, сетне със свит показалец потри носа си наляво-надясно толкова силно, че той войнствено подскочи.

      „Аз съм прям човек — каза тя, — но в живота има известни условности и ми е трудно… Добре, хайде, така ще ви обясня, например имаме едни господа Уокър, които живеят в старинна къща, тук я наричаме Замъка на херцога — сигурно знаете тази грамадна постройка горе на хълма, — двете им дъщери учат в нашето училище, при нас е също племенничката на университетския президент, доктор Мур, изключително благовъзпитана госпожичка — да не говорим за ред други деца от сой. И ето, като имаме предвид това положение, сме малко стъписани, когато Доли, наглед толкова прилично момиче, употребява думи, които вие като чужденец просто не знаете или вероятно са ви неразбираеми. Дали няма да е най-хубаво сега да повикаме Доли и на място да обсъдим случая? Не искате ли? Право да ви кажа — ах, ще карам без заобикалки. Доли е написала неприличен термин, според нашата докторка Кътлър той означава писоар на долнопробен мексикански жаргон — написала го с молива за устни върху една здравна брошура, мис Редкок ги раздала на момичетата, тя се омъжва през юни, и ние решихме да оставим Доли след часовете — просто за малко, да поразмисли. Но ако желаете…“

      „Не — казах аз, — не искам да нарушавам вашия ред. Ще поприказваме насаме с нея. Ще изясня тези неща.“

      „Да, така постъпете — каза мис Прат и стана от ръчката на фотьойла. — А ние с вас отново можем да поговорим след известно време, ако не настъпи подобрение, ще помолим нашата докторка да изследва момичето.“

      Дали да не се оженя за Пратица и да я удуша?

      „Освен това, нека я прегледа вашият домашен доктор — най-обикновена банална проверка. Казах й да остане в онзи клас-мас, в края на коридора.“

      Да обяснявам ли, че гимназията в Бърдсли подражаваше на прочутата гимназия в Англия за момичета по това, че даваше имена на класните стаи, уж по традиция, като например: клас-раз, клас-два, клас-елмаз и тъй нататък. Този „клас-мас“ миришеше лошо, в него бе окачена репродукцията на „Невинни години“ в кафяво от Рейнълдс над черната дъска покрай редицата напукани чинове. На един от тях Лолита бе потънала в главата за диалога от „Драматургична техника“ на Бейкър, беше съвсем тихо, а пред нея седеше друго момиче със съвсем разголена порцелановобяла шийка и дивни бледозлатни коси, то също четеше, забравило всичко на света, при което неспирно навиваше една букла на пръст, седнах до Доли точно зад тази шийка и зад тази букла, разкопчах си палтото и срещу шейсет и пет цента плюс разрешението да участвува в училищния спектакъл успях да си издействувам под прикритието на чина изцапаната с тебешир и мастило ръка на Доли с червени кокалчета. Ах, безспорно това беше глупаво и непредпазливо от моя страна, но след наскорошните мъки в кабинета на директорката просто бях принуден да се възползувам от комбинацията, която със сигурност нямаше да се повтори.

      12

      По Коледа тя се простуди силно и я прегледа една от приятелките на Бианка Лестър, докторката Илза Тристрамсън — (здравейте, Илза, бяхте много мила, не проявихте излишно любопитство, толкова нежно докосвахте моята гълъбичка). Докторката установи бронхит, потупа Доли по голото гръбче (пухчето покрай гръбнака бе щръкнало от температурата) и заръча да лежи седмица или повече. Отначало имаше висока температура и не можех да си откажа знойните неочаквани наслади (Venus febriculosa)*, но откровено казано, съвсем отпуснатото момиче охкаше, кашляше, трепереше от треска в упоритите ми прегръдки. А щом се съвзе, организирах в нейна чест Вечеринка с Момчета.

      [* Венера на треската (лат.). — Б.а.]

      Май прекалено много пих, докато се готвех за тежкото изпитание. Май се поизложих. Момичетата украсиха елхата и я включиха в мрежата (германски коледен обичай, по-рано слагаха свещички, а сега — разноцветни крушки). Избираха плочите и ги въртяха на грамофона на собственика. Доли беше в празнична сива рокля с прилепнал корсаж и клош пола. Като си тананиках, се качих горе в стаята си, но на всеки десет или двайсет минути слизах като тъпак за няколко секунди под претекста, че съм си забравил лулата на камината или съм дошъл да си потърся вестника, всеки път ми ставаше все по-трудно и по-трудно да извършвам тези обикновени действия и неволно си припомнях ужасно далечните дни в Рамсдейл, когато толкова мъчително се подготвях, за да вляза небрежно в гостната, където грамофонът пееше „Малката Кармен“.

      Вечеринката не излезе особено сполучлива. Едното от трите поканени момичета изобщо не дойде, а един от кавалерите доведе братовчед си Рой, така че се оказаха две излишни момчета. Двамината братовчеди знаеха всички танци, но другите двама почти не можеха да танцуват и част от вечерта отиде да преобръщат кухнята наопаки, а сетне да се карат разпалено каква игра да играят на карти, след известно време двете момичета и четирите момчета се оказаха на пода в гостната, където бяха разтворили всичките прозорци и играеха на думи, Оупъл все не можеше да разбере правилата на тази игра, а Мона и Рой, дългунесто миловидно момче, пиеха джинджифилова лимонада в кухнята, седяха на столовете и размахваха крака, докато разгорещено обсъждаха предопределението и Закона за статистическата вероятност. Когато си отидоха всички, Лолита издаде звук като „ъх!“, затвори очи и се просна на креслото, разперила звездообразно ръце и крака, като така подчертаваше своето отвращение и изтощение, и взе да се кълне, че никога през живота си не е виждала толкова долнопробна шайка момчета. Купих й нова ракета за тенис заради тази фраза.

      Януари дойде кишав и мек, а февруари заблуди храстите форзиция, които изведнъж се покриха със златисти цветчета. Местните хора не помнеха такава пролет! Посипаха се и други подаръци. По случай четиринайсетия й рожден ден, през първия ден на 1949 година, й подарих велосипед — очарователната механична газела, за която вече споменах, добавих към него и „История на съвременната американска живопис“; кой знае защо, изпитвах дивно удоволствие от заниманията й с велосипеда, тоест от подхода й към него, от движението на бедърцето й при качването и тям подобни; обаче опитите ми да облагородя художествения й вкус не сполучиха: тя рее питаше дали фермерът, който дремеше на сеното след обеда (нарисуван от Дорида Ли), е баща на подчертано сладострастната мома на преден план, и все не можеше да разбере защо твърдя, че Грант Уд и Питър Хърд са талантливи, а Реджиналд Марш и Фредерик Уо са бездарни.

      13

      По времето, когато пролетта мацна по улица Теър жълти, зелени и розови мазки, Лолита вече безвъзвратно се беше влюбила в театъра. Мис Прат, която забелязах една неделя да закусва с някакви дами при Уолтън, срещна отдалеч погледа ми и — докато Лолита не гледаше натам — сърдечно и сдържано ме възнагради с беззвучни аплодисменти. Не понасям театъра, за мен в историческа перспектива той е примитивна и позагнила форма на изкуството, която намирисва на обредност от каменната ера и на всякаква обществена дивотия въпреки индивидуалните гениални инжекции като например поезията на Шекспир или Бен Джонсън, която читателят в своята стая и без всякакви актьори автоматично извлича от драматургията. Понеже по онова време бях твърде много зает с литературните си трудове, не можах да се запозная с пълния текст на „Омагьосаните ловци“ — пиесата, в която Долорес Хейз получи ролята на фермерската дъщеря, въобразила си, че е горска фея или Диана: тази дриада, докопала по някакъв начин учебник по хипноза, въвлича заблудилите се ловци в различни забавни ситуации, но в края на краищата самата тя изпада под обаянието на скитника поет (Мона Дал). Ето всъщност какво разбрах от измачканите откъслеци на небрежно препечатания текст, пръснати от Лолита из цялата къща. Беше ми приятно и тъжно, че заглавието на пиесата случайно съвпада с името на незабравимия хотел, но си признах уморено, че няма защо да напомням за това на моята собствена фея, понеже се страхувах, че безсрамният упрек в сантименталност ще ми причини по-голямо страдание от пренебрежителното й забраванство. Стори ми се, че пиесата е един от многото анонимни преразкази на някоя банална легенда. Също така, разбира се, можех да си помисля, че в търсенето на привлекателно название собственикът на хотела е изпитал непосредственото и изключително влияние на случайната фантазия на наетия второстепенен стенописец и че по-късно името на хотела е подсказало идеята за пиесата. Но с доверчивия си, простодушен и доброжелателен ум случайно все пак свърнах в друга посока и машинално предположих, че фреските, табелата и заглавието имат общ източник може би от някое местно предание, което аз, понеже нямам нищо общо с новоанглийския фолклор, просто не познавам. Поради това останах с впечатлението (пак така случайно и без всякакво значение), че проклетата пиеса е от онези претенциозни глупости за детска аудитория, приспособявани и преправяни хиляди пъти, като например „Хензел и Гретел“ от еди-кого си или „Спящата красавица“ от еди-кого си, или „Новите дрехи на краля“ от някакви си Морис Върмонт и Марион Румпълмайър (те могат да бъдат открити във всеки сборник от рода на „Училищна сцена“ или „Пиеска за вас!“). Другояче казано, не знаех — а дори и да знаех, през онези дни не бих обърнал внимание, — че всъщност пиесата „Омагьосаните ловци“ е наскоро написано и в технически смисъл самобитно произведение, играно за пръв път само преди три-четири месеца в нафукан нюйоркски театър-студия. Доколкото можех да съдя от ролята на моята чаровница, творбата беше безнадеждно претенциозна, с отзвуци от Ленорман и Метерлинк и от разните безцветни английски мечтатели. Ловците в пиесата, както е прието в Америка, бяха еднакво облечени, с еднакви червени каскети и се различаваха само по качеството на оръжието си. Единият беше банкер, вторият водопроводчик, третият полицай, четвъртият гробар, петият застрахователен агент, а шестият — избягал каторжник (драматичните ефекти са предварително зададени); всичките вътрешно се променят, щом попаднат в Долиния дол, и вече помнят истинския си живот като някакво видение или кошмар, от който ги е разбудила малката ми Диана; обаче седмият ловец (не с червен, а със зелен каскет — ама че заплес!) беше Младият поет и за голяма досада на Диана започва да настоява, че тя и другите участници в дивертиментото (танцуващите нимфи, елфи, горски духове) са само негово дело, на поета. Доколкото разбрах, свършваше се с това, че възмутена от неговата самоувереност, босата Долорес отвеждаше своя поет, тоест Мона, обута в кариран панталон с ластици, на бащината ферма зад горите тилилейски, за да докаже на този перко, че тъкмо тя изобщо не е негова измислица, а е селска девойка, здраво стъпила върху чернозема; целувката преди падането на завесата укрепваше дълбоката идея на пиесата, която ни поучаваше, че мечтата и действителността се сливат в любовта. Благоразумието ме съветваше да се въздържам от критика в разговорите с Лолита: тя толкова хубаво се увличаше от „проблемите на изразителността“, толкова омайно долепваше тесните си флорентински длани, като размахваше мигли и ме заклинаше да не присъствувам на репетициите в училището, както правели някои съвсем смешни родители! Искало й се, казваше тя, да ме заслепи със съвсем гладкото първо представление, освен това, представете си, някак все съм се бъркал, където не ми било работа, все съм приказвал не каквото трябва и съм я притеснявал в присъствието на нейните познати.

      В разгара на репетициите се случи едно съвсем особено… о, сърце, сърце!… имаше през май един особен ден, изпълнен с радостна суетня — но някак покрай мен, извън моя кръгозор, без да се удържи в паметта ми, и когато вече по-късно, вечерта, отново видях Лолита (тя седеше на велосипеда, балансираше, притиснала ръка до влажната кора на младата бреза в края на нашата полянка), толкова ме порази грейналата й нежна усмивка, че за миг си честитих края на всичките страдания. „Кажи — попита ме тя, — помниш ли как се казваше онзи хотел, ах, как да не знаеш кой хотел (носът й се сбърчи), хайде, кажи де, знаеш го, където имаше едни бели мраморни колони и лебед във вестибюла? Как да не го знаеш (тя шумно въздъхна), онзи хотел, където ме изнасили? Добре де, не е там работата, по дяволите. Просто искам да те попитам дали той не се казваше (почти шепнешком)? „Омагьосаните ловци“? Ах, да (мечтателно), нали?“ И изведнъж, с леко избликнал влюбен, пролетен смях тя шляпна с длан гланцовия дънер и литна нагоре по улицата, сетне се устреми обратно в пълен покой, като държеше ходила, едното по-високо, другото по-ниско, върху неподвижните педали и бе забравила ръката си върху оголеното си от басмената пола коляно.

      14

      Тъй като се приказваше, че музиката била свързана с увлечението й по балета и по сцената, разреших на Лолита да взема уроци, по пиано при мис Ламперер (както ние, познавачите на Флобер, можем да я наречем за удобство) в бялата къщурка със сини кепенци, до която Лолита пътуваше с велосипеда два пъти в седмицата. Един петък вечерта през последните дни на май (и около седмица след онази особена репетиция, на която, както и на останалите, не бях допуснат) звънна телефонът в кабинета, където тъкмо помитах царския фланг на Гастон, и гласът на мис Ламперер попита дали ще дойде на урок моята Ема — тоест Лолита — следващия вторник: била пропуснала два урока поред, миналия вторник и днес. Казах: „Да, разбира се, че ще дойде“ — и продължих играта. Както читателят лесно ще ми повярва, способностите ми се разколебаха и след два-три хода забелязах внезапно през мътилката на извъншахматното си страдание, че Гастон — той бе на ход — може да ми вземе царицата; той също бе забелязал това, но тъй като се опасяваше от клопка от страна на мъчния си противник, дълго не се реши, все пъхтеше, сумтеше, тръскаше увиснали бузи и дори ме попоглеждаше скришом, като неуверено раздвижваше и отново свиваше пухкавите си, събрани ведно пръсти — безумно му се искаше да вземе това сочно късче, но не смееше, — и внезапно го сграбчи (дали тъкмо този случай не го научи да бъде толкова опасно смел, качество, което сетне взе да проявява в друга област?), а аз прекарах извънредно скучен час, докато постигна реми. Той си допи коняка и малко по-късно си тръгна, като се клатушкаше насам-натам, напълно доволен от резултата (mon pauvre ami, je ne vous ai jamais revu et quoiqu'il y ait bien peu de chance que vous voyiez mon livre, permettez-moi de vous dire que je vous serre la main bien cordialement, et que toutes mes fillettes vous saluent*). Намерих Долорес Хейз на масата в кухнята, тя лапаше парче торта, вперила очи в листчето с ролята си. Вдигна ги към моя поглед — в тях имаше някаква небесна пустота. Когато и заявих за своето откритие, остана учудващо безгрижна и само каза d'un petit air faussement contrit**, че тя, разбира се, е много лошо момиче, но просто не устояла на изкушението и ето, пренебрегнала часа по музика — о, читателю, читателю мой! — за да разучава с Мона в градския парк вълшебно-горските сцени от пиесата. Аз казах: „Прекрасно“ — и се запътих към телефона. Майката на Мона отговори: „Да, вкъщи е“ — и с майчински неутрален и учтиво доволен смях се отдалечи, като се провикна вече зад сцената: „Търси те Рой.“ Следващата минута дошумоля Мона и още начаса с нисък, монотонен, нелишен от гальовност глас се захвана да кори Рой заради нещо изречено или сторено, прекъснах я и ето вече Мона спокойно превключи, заговори с най-смиреното си, най-сексуалния си контраалт: „да, сър“, „разбира се, сър“, „само аз съм виновна заради тази лоша постъпка, сър“ (колко плавно, колко аристократично!), „ама наистина, много съжалявам“ — и тъй нататък, и тям подобни, както се изразяват тези малки уличници.

      [* Клети приятелю, не ще ви видя вече, когато и да било; едва ли ще прочетете моята книга — но все пак разрешете да ви кажа, че крепко стискам вашата ръка и всичките ми дъщери ви изпращат поздрави (фр.). — Б.а.]

      [** С гримаска на фалшиво разкаяние (фр.). — Б.а.]

      Отново слязох на първия етаж, като се окашлях и се държах за сърцето. Лолита сега седеше в гостната, в любимия си кожен фотьойл. Беше се проснала, гризеше си пръста, следеше ме с подигравателния поглед на димните си, безсърдечни очи и все люлееше столчето, върху което бе поставила изопнатия си крак само по късо чорапче — и в пристъп на премаляваща болка видях ясно колко се е променила, откак се бях запознал с нея преди две години. Дали пък промяната не бе се извършила през последните две седмици? Къде остана нежността ми към нея? Разруши ли се митът? Тя беше точно във фокуса на нажежения ми до бяло гняв. Мъглата на желанието се беше разпръснала, без да остави нищо освен тази страшна светозарност. О, да, тя се беше променила! Кожата на лицето й сега не се различаваше по нищо от кожата на която и да било вулгарна мърла гимназистка, която споделя с дружките си козметичното мазило, клепа с мръсни пръсти неумитото си лице и й е все едно чий мръсен ръкав на сако, чия пъпчива буза докосва лицето й. А нали някога лицето й беше покрито с толкова нежен мъх, така блещукаше в роса от сълзи, когато в играта търкалях разчорлената й глава върху корема си! Възгруба червенина сега бе сменила светлата невинност. Пролетна хрема с местното название „заешка настинка“ бе обагрила в огненорозов цвят края на презрителните й ноздри. Обзет от някакъв ужас, наведох/поглед и той машинално се плъзна по вътрешната страна на оголеното й изпод полата, напрегнато бедро — ах, колко полирани и мускулести бяха станали сега младите й крака! Дръпнатите й очи, сиви като матирано стъкло с пукнала се червена жилка, ме гледаха от упор и ми се струваше, че различавам в погледа й скритата мисъл и може би Мона ще се окаже права, може би сирачето Долорес би ме издало на полицията, без самото то да пострада! Колко съм се лъгал! Какъв безумец се бях показал! Всичко у нея беше еднакво непроницаемо — силата на стройните й крака, изцапаното ходило на бялото чорапче, дебелият пуловер, който не бе съблякла въпреки горещината в стаята, новата й лека миризма на лук и най-вече безизходицата на нейното лице със странната му руменина и наскоро изчервените устни. Червилото бе оставило следа върху зъбите й, прониза ме спомен — о, не образът на възкръсналата Моника, а образът на друга, съвсем младичка, проститутка от един бардак, бях я видял преди много години, някой успя да ме изпревари, докато се чудех дали единственият й чар — младостта — изкупва ужасната възможност да се заразя бог знае с какво — тя има-, ще същите пламнали скули, умряла майка, едри предни зъби, къса червена панделка в простонародно русата си коса.

      „Хайде де, казвай — обади се Лолита. — Приемаш ли потвърждението?“

      „О, да — отвърнах аз. — Приемам го абсолютно. Нито за миг не се съмнявам, че сте го измислили заедно. Нещо повече — не се съмнявам, че си й разказала всичко за нас.“

      „Така ли?“

      Овладях задушаването си и казах: „Долорес, трябва да прекратиш веднага всичко това. Готов съм да те грабна от Бърдсли и да те затворя знаеш къде, ако не прекратиш. Готов съм да те откарам след няколко минути — само с един куфар; но това трябва да се прекрати, иначе ще се случи непоправимото!“

      „Непоправимото ли? Ах, моля ви се!“

      Ритнах столчето, което тя все люлееше с крак, и петата й се удари тежко в пода.

      „Ей — извика тя, — леко на завоя!“

      „Хайде веднага марш горе!“ — извиках аз на свой ред и в същото време я сграбчих и я измъкнах от фотьойла. От тази минута престанах да си сдържам гласа и продължихме да крещим, при което тя се дереше нецензурно. Правеше ми чудовищни гримаси, издуваше бузи и пльокаше с устни насреща ми. Каза, че на няколко пъти съм се бил мъчил да я прелъстя, докато съм бил наемател на майка й. Изрази увереността, че съм заклал нейната майка. Заяви, че щяла да се отдаде на първия хлапак, който я пожелае, и че не съм можел да й попреча. Казах й да се качи горе и да ми покаже всичките места, където си крие парите. Беше отвратителна, непоносимо креслива сцена. Държах тънкокостната й китка, тя я въртеше ту така, ту иначе и се мъчеше да издебне момента, за да се отскубне, но я стисках много здраво и дори й причинявах силна болка, заради която, надявам се, сърцето ми ще изгние в гърдите, на два пъти тя се дръпна толкова, бясно, че се уплаших дали не се е пукнала китката й, през цялото време бе вперила в мен тези свои незабравими очи, в които леденият гняв се бореше с горещите сълзи, нашите гласове заливаха звънящия горе телефон и в същия миг, когато осъзнах този звън, тя се измъкна и не се видя.

      Очевидно споделям с героите от филмите зависимостта от всесилната machina telephonica* и от внезапното й нахлуване в човешките работи. Този път се оказа, че била звъняла ядосаната съседка. Източният прозорец на гостната бил останал широко отворен — поне щората, слава богу, се оказа спусната; зад този прозорец кишавата черна нощ на вкиснатата новоанглийска пролет, затаила дъх, подслушваше нашата кавга. Винаги съм смятал, че типът вътрешно цинична стара мома, уподобявана на солена риба външно, е чисто литературен плод на кръвосмесителна връзка в съвременните американски романи; сега обаче съм убеден, че префърцунената и развратна мис Изток — или в действителност (да разкрием това инкогнито) мис Фентън Лебоун — най-малкото на три четвърти сигурно се е провесила от прозореца на спалнята си, за да долови същината на нашата свада.

      [* Телефонна машина (лат.). — Б.а.]

      „Каква врява… каква глъчка… — разквака се телефонната слушалка. — Тук да не ви е емигрантски квартал. Това не бива в никакъв случай…“

      Извиних се заради шума, който са вдигнали гостите на дъщерята („Нали разбирате — младежи…“), и насред квакането затворих телефона.

      Долу вратата се затръшна. Лолита? Избягала е от къщи?

      През прозорчето на стълбището видях как бърз малък призрак се спусна между градинските храсти; сребриста точка в мрака — главината на велосипедното колело — трепна, раздвижи се и изчезна.

      Така се случи, че автомобилът прекарваше нощта в ремонтната работилница в другия край на града. Налагаше се пеш да преследвам крилатата бегълка. Дори сега, когато във вечността потънаха повече от три години след онова време, не мога да си представя, тази улица, тази пролетна нощ, без да потреперя панически. Пред осветения вход на дома им мис Лестър разхождаше стария, надебелял дакел на мис Фабиан. Като изверг от приказката на Стивънсън бях готов да прегазя всички на своя път. Трябваше да редувам: три крачки бавно, три — на бегом. Възтопъл дъждец забарабани по листата на кестените. На следващия ъгъл, притиснал Лолита до железния парапет, размит от мрака младеж я натискаше и я целуваше — не, не беше тя, грешка. С неизразходван сърбеж в ноктите препуснах по-нататък.

      На половин миля от нашия номер четиринайсети улица Теър се срещаше с частна уличка и с напречния булевард; булевардът водеше към търговската част на града; видях още пред първия млечен бар — с каква мелодия на облекчение! — хубавкия велосипед на Лолита, който я очакваше. Блъснах вратата, вместо да я дръпна, после я дръпнах, блъснах, дръпнах я отново и влязох. Отваряй, си очите! Само на десет крачки от мен, зад стъклената стена на телефонната кабина (богът на мембраната още бе с нас), Лолита, стиснала слушалката в шепа и интимно сведена над нея, ме погледна, с присвити очи, извърна се с тази скъпоценност, след което припряно окачи слушалката и излезе много нахакано от кабината.

      „Опитвах се да ти звъня у нас — безгрижно пророни тя. — Взето е голямо решение. Но първо почерпи една кока-кола, татенце.“

      От бара тя внимателно наблюдаваше как анемична бледа девойка слага лед във високата чаша, пуска кафявата течност в нея, долива вишнев сироп — а сърцето ми се разкъсваше от любов и мъка. Тази детска китка! Моето чаровно момиченце… Вие имате чаровна дъщеричка, мистър Хумберт. С Бианка винаги й се възхищаваме, когато я срещаме. Мистър Пим (който се среща в известната трагикомедия) гледаше как Пипа (която се среща у Броунинг) пие със сламка непоносимата си смес.

      J'ai toujours admiré l'oeuvre ormonde du sublime Dublinois*. И през това време дъждът се превърна в бурен и сладостен порой.

      [* Винаги съм се възхищавал от ормондския шедьовър на великия дъблинец (намек за Джойс) (фр.). — Б.а.]

      „Виж какво — каза тя, като се движеше бавно с велосипеда си до мен и стържеше с единия крак по тъмнолъскавия асфалт. — Реших нещо. Искам да сменя училището. Мразя го. Мразя тази пиеса. Честна дума! Да замина и никога да не се върна. Да намерим друго училище. Нека заминем още утре. Отново да пътуваме дълго. Само че този път ще заминем закъдето поискам аз, нали може?“

      Аз кимнах. Моята Лолита.

      „Маршрута избирам аз, нали? C'est entendu?“*, попита тя, както лъкатушеше до мен. Използуваше френски само когато биваше много послушно момиченце.

      [* Разбрано? (фр.) — Б.а.]

      „Хубаво. Entendu. А сега фър-фър-фър, Ленора, че иначе ще се измокриш до кости“ (буря от ридания издуваше гърдите ми).

      Тя се ухили и със съблазнителното движение на ученичка се наведе напред, изхвърча. Моята птица!

      Гладката ръка на мис Лестър държеше вратата открехната за трътлестото старо куче, qui prenait son temps*.

      Лолита ме очакваше до призрачната бреза.

      [* Което не бързаше (фр.). — Б.а.]

      „Вир-вода съм — заяви тя високо. — Сега доволен ли си? По дяволите пиесата! Разбираш ли?“

      Някъде горе лапата на невидимата вещица с трясък затвори прозореца.

      Влязохме вкъщи; антрето бе гребнало приветливо; Лолита си смъкна пуловера, тръсна обсипаната си с бисери коса и като вдигна краче в коляното, протегна към мен оголените си ръце.

      „Отнеси ме догоре, моля те. Нещо съм в романтично настроение.“

      Впрочем може би за физиолозите ще е интересна моята способност — според мен доста необикновена — да проливам потоци от сълзи през цялото протичане на другата буря.

        15

      Бяха потегнали спирачките, изчистили тръбите, шлайфали клапите и господин Хумберт, който не разбираше кой знае колко от коли, плати и някои други ремонти и поправки, след което автомобилът на покойната госпожа Хумберт се оказа в достатъчно сносно състояние, за да се впусна в ново пътешествие.

      Обещахме на гимназията в Бърдсли, на добрата стара Бърдслийска гимназия, че ще се завърнем веднага щом свърши моят ангажимент в Холивуд (изобретателният Хумберт намекна, че го канят за консултант при снимането на филм с тема „екзистенциализма“ — а той през 1949 г. още минаваше за търсена стока). Всъщност бях намислил тихомълком да прецапам през границата в Мексико — насъбрал бях смелост от миналата година — и там да реша какво да правя по-нататък с малката си наложница, чийто ръст сега беше над метър и петдесет и два, а теглото й — над четирийсет килограма. Изровихме нашите туристически книги и пътни карти. Тя с огромна наслада начерта маршрута. Може би в резултат от тези сценични иреални занимания беше надраснала детинското си привидно пресищане и сега с подробно внимание се мъчеше да изследва разкошната действителност. Изпитвах странна лекота като насън през бледното, но топло неделно утро, когато напуснахме озадачения наглед покрив на професор Хим и поехме по главната улица на града към шосето с четири ленти. Лятната, бяла на черни райенца рокля на моята възлюбена, нахапаното й синьо кепе, белите чорапки и кафявите мокасини не хармонираха напълно с големия красив камък — шлифован аквамарин, — който на сребърна верижка украсяваше нейната шийка: той бе подарък от мен — и от пролетния проливен дъжд. Когато се изравнихме с Новия хотел, тя изведнъж се позасмя. „Какво има?“ — попитах аз. „Дай пара да не кажа лъжа.“ И тя веднага ми протегна дланта си, в този миг обаче се наложи доста рязко да спра пред червения светофар. Щом спряхме, отляво се приближи и плавно застана до нас друга кола, в нея слаба млада жена със суперспортен вид (къде ли я бях виждал?), с ярък тен на лицето и лъскави медно червени къдрици приветствува Лолита със звънко възклицание, а сетне се обърна към мен и твърде жарко-„жанадарковско“ (аха, спомних си!) извика: „Как не ви, е жал да откъсвате Доли от спектакъла, само да бяхте чули как я хвали авторът по време на репетициите…“ „Светна зелено, тъпако“ — избъбри Лолита полугласно и в същия миг, живописно жестикулирайки с многогривнената си ръка, Жана д'Арк (бяхме я видели в тази роля на представлението в градския театър) енергично ни изпревари и с едно движение свърна към Университетския булевард.

      „Коя именно беше — Върмонт или Рупелмайър?“

      „Не, тази е Едуза Голд — нашата режисьорка.“

      „Не говоря за нея. Кой именно е надробил тази пиеса за твоите Омагьосани ловци?“

      „А, това ли питаш. Кой ли? Ами някаква бабичка, Клер или нещо от този род. Бяха надошли цяла тумба.“

      „Значи тя те е похвалила?“

      „Не само ме похвали, дори ме цунка по челцето — по чистото челце.“ И пиленцето ми нададе нов писклив кикот, с който — може би заедно с други театрални навици — се беше сдобила отскоро.

      „Колко смешно създание си, Лолита — казах аз (предавам речта си приблизително). — От само себе си се разбира, че ужасно ме радва отказът ти от този глупашки спектакъл. Чудното е само, че го зарязваш седмица преди естествения му завършек. Ах, Лолита, внимавай, не се отказвай толкова лесно! Помня, че захвърли Рамсдейл заради летния лагер, а лагера — заради увеселителното пътуване; мога да ти посоча още няколко резки промени в твоето настроение. Опичай си ума. Съществуват неща, от които никога не бива да се отказваш. Бъди по-упорита. Бъди малко по-нежна с мен, Лолита. Освен това ядеш твърде много. Обиколката на бедрото ти, както знаеш, не бива да надминава четирийсет и четири сантиметра. Ако напълнееш още малко — всичко между нас е свършено (шегувах се, естествено). Сега се впускаме в дълго, щастливо пътешествие. Спомням си…“

      16

      Спомням си, като дете в Европа бях мечтал над картата на Северна Америка, на която „палачът“, тоест част от Апалачите, в едър шрифт се бе проснал от Алабама до Мейн, така че цялата обхваната област (включително и Пенсилвания, и Ню Йорк) се ширваше пред въображението ми като гигантска Швейцария или дори Тибет, непрекъснати планини, редуване на дивни елмазни върхове, огромни борови дървета, le montagnard émigré* във великолепния си мечи кожух и Felis tigris Goldsmithi** и червенокожи индианци из шубраците. Колко ужасно, че всичко това се сведе до мизерна крайградска градинка и до димящ железен кош за изгаряне на боклука… Сбогом, Апалачи! Когато ги напуснахме, прекосихме Охайо, три щата, които започваха с „И“, сетне Небраска — ах, този първи полъх на Запада! Заминахме, без да бързаме, тъй като имахме цяла седмица, за да стигнем до Уейс, градче в Скалистите планини, където тя си умираше от желание да погледа обредните танци на индианците в деня, когато всяка година се отваря Магичната пещера, и почти три седмици, за да стигнем до Елфинстън, бисера на един от Западните щати, където мечтаеше да се покатери на Червената канара, от която една екранна звезда на възраст наскоро се бе хвърлила и бе загинала след пиянския скандал със своя сутеньор.

      [* Преселил се планинец (фр.). — Б.а.]

      [** Тигър от поемата на Голдсмит (лат.). — Б.а.]

      Предвидливите мотели отново ни приветствуваха с такива обръщения, заковани на стените, като:

      „Искаме да се чувствувате при нас у дома си. Преди вашето пристигане бе извършена пълна (подчертано) инвентаризация. Записали сме номера на вашата кола. Използувайте топлата вода икономично. Запазваме си правото да изселим без предупреждение всяко нежелателно лице. Не пускайте никакви (подчертано) излишни предмети в клозетната чиния. Благодарим ви. Заповядайте отново. Дирекция. Послепис: Ние смятаме нашите клиенти за Най-Добрите Хора на Света.“

      Из тези страшни места двете легла ни струваха по десет долара на нощ. Мухите се редяха на опашка вън върху вратата и успешно проникваха вътре, щом отворехме. Пепелта от нашите предшественици доизтляваше в пепелниците; женски косъм се бе проточил върху възглавницата, в съседната стая някой на всеослушание си окачваше сакото в тътнещия стенен гардероб, окачалките бяха вързани с тел за напречното дърво, с цел да се предотврати открадването им и — последното оскърбление — картините над двойката кревати бяха идентични близнаци. Забелязах между другото промени в търговската мода. При бунгалата проличаваше тенденцията да се сливат и постепенно да образуват цял кервансарай, сетне им порастваше и втори етаж, докато долу се издълбаваше вестибюл и вашият автомобил вече не заставаше пред вратата на вашата стая, а се запътваше за гаража, хотелът преспокойно се завръщаше към образа и подобието на обичайния стар третокласен хотел. Сега искам настойчиво да помоля читателя да не се гаври с мен и с помътения ми разум. И за него, и за мен е много лесно със задна дата да разшифрова сбъдналата се съдба; но докато тя се подрежда, повярвайте ми, никога не прилича на онези честни криминални романчета, в които само трябва да не пропуснеш един или друг пътеводен намек. На младини дори ми попадна френско разказче от този род, в което насочващите дреболии бяха отпечатани е курсив; но Мак Фатум действува другояче — дори когато уплашен разпознаеш някои неясни намеци и белези.

      Например: как да се закълна, че в един случай малко преди среднозападната част от нашето пътуване или в самото начало на този етап не е успяла да съобщи нещо на неизвестен човек или на неизвестни хора, или пък някак да се свърже с него или с тях. Току-що бяхме спрели на бензиностанция със знака на Пегас и като се изплъзна от колата, тя се шмугна някъде зад гаража, тъй като вдигнатият капак, под който надникнах, за да проследя манипулациите на служителя, я скри за миг от моя поглед. Като не я видях, но бях в сговорчиво настроение, само поклатих добрата си глава, макар че, строго казано, посещаването на общи тоалетни й беше строго забранено, защото инстинктивно чувствувах, че тоалетните — както и телефоните — поради своята непроницаемост бяха за мен остриетата, на които тъканта на съдбата ми имаше навика да се закачва. Всеки си има такива фатални предмети или явления — в един случай пейзаж, който се повтаря, в друг — цифри, които боговете подбират внимателно, за да ни навлекат важни събития: в тях Джон винаги се препъва; другаде се разбива сърцето на Джени.

      И ето, обслужиха колата, аз се дръпнах от бензоколонката, за да освободя място за малко амбулантно камионче — и тогава нарастващият обем на нейното отсъствие започна да ме потиска в сивата пустош на ветровития ден. Не за пръв път и не за последен път гледах с такова мътно безпокойство неподвижните дреболии, които сякаш се чудеха (също като селски зяпачи) как така са попаднали в полезрението на забавилия се пътешественик: тази тъмнозелена кофа за отпадъци, тези гъсточерни гуми за продан с бял хълбок; тези жълти кутии с моторно масло, този румен хладилник с разнообразни напитки, тези четири, пет… седем празни бутилки в дървените преградки на кашона, който с вида си напомняше незапълнена изцяло кръстословица, това търпеливо катерещо се насекомо по вътрешната страна на стъклото в ремонтната работилница… Дочуваше се радиомузика през отворената й врата и тъй като ритъмът не беше синхронизиран с люшкането и с другите движения на вятъра в съживената растителност — ставаше нещо като стар филм, който си има свой живот, а в същото време пианото или цигулката следва музикална линия извън сферата на потрепващото цветче или на разлюляното клонче. Отзвук от последните ридания на Шарлота ме прониза нелепо, когато извън такта на музиката Лолита изскочи с развяна рокля от съвсем неочаквана посока. Оказа се, че клозетът бил зает и тя отишла по пряката до следващата бензиностанция — под знака на Раковината. Там надписът гласеше: „Гордеем се с нашите тоалетни, чисти като вашите вкъщи. Приготвили сме картички със залепени марки за вашите отзиви.“ Тоалетната беше обаче без картички, без сапун, без каквото и да било. Без отзиви.

      Този или следващия ден, след доста скучен път покрай засети от край до край ниви, стигнахме до очарователното градче Касбийм и на влизане в него се спряхме да пренощуваме в мотела „Кестенов двор“: приятни къщички, сочна полянка, кестени, ябълки, стара люлка — и великолепен залез, който умореното дете дори не погледна. Искаше й се да мине през Касбийм, защото той бе само на трийсет мили северно от родния й град, но на другата сутрин тя сякаш изгуби всякакъв интерес и не и се поглеждаше тротоарът, на който преди пет години играла на дама. По очевидни причини се опасявах от това странично пътешествие, макар че с нея бяхме се разбрали да не привличаме вниманието — да не излизаме от колата и да не навестяваме нейни стари приятели. Затова се зарадвах, че се отказа от намерението си, но ме глождеше мисълта, че ако тя усетеше у мен предишния, миналогодишен ужас от носталгичните възможности на Писки, не би се отказала толкова лесно от него. Споменах за това с въздишка, тя също въздъхна и жално избъбри, че се чувствувала „вкисната“ — затова каза, че щяла да остане в леглото с купчина илюстрирани списания, а след лънча, ако е по-добре, ще продължим пътя си вече право на запад. Трябва да кажа — беше много, нежна и морна, „душа даваше“ за пресни плодове, затова се запътих към центъра на Касбийм да потърся нещо вкусно за нашата екскурзия. Мъничкото ни бунгало беше на гористото било на хълма: от прозорчето се виждаше пътят, който лъкатушно се спускаше надолу и сетне се изопваше по конец като в добре сресана коса между два реда кестени към прелестното градче, което се виждаше учудващо ясно и изглеждаше като играчка в чистата утринна далечина: можах да различа момиче с вид на елф върху велосипед, който ми заприлича на водно конче, и редом непропорционално едро куче — всичко това съвсем ясно като поклонниците и мулетата, които съзираш да се катерят по лъкатушните пътища на старите картини със синкави хълмове и дребни червени хорица. Изпитвам европейското влечение да вървя пеш, когато мога да мина без автомобила, и затова, без да бързам, се заспусках по пътя и след известно време срещнах обещаната велосипедистка, впрочем тя се оказа възгрозно, бухнало момиче с плитчици, съпровождано от величествен санбернар с очни кухини като грамадни кадифени теменуги. В Касбийм много стар бръснар ме подстрига твърде лошо: наду ми главата с някакъв свой син бейзболист и при всяка сонорна съгласна ме плюеше по врата. От време на време си бършеше очилата в чаршафчето върху мен или прекъсваше работата на вехтите тракащи ножици, за да ми демонстрира пожълтели вестникарски изрезки; толкова малко внимание му обръщах, че в края направо примрях, когато ми посочи обрамчена снимка посред старите посивели флакончета и разбрах, че младият мустакат спортист на нея е мъртъв от трийсет години.

      Пих чаша кафе, горещо и безвкусно, — купих грозд банани за моята маймунка и прекарах още десетина минути в бакалницата. Само след час и половина дребничкият пилигрим Хум-хум се появи отново на пътя за Кестеновия двор.

      Момичето, което бях видял изпърво на пътя за града, сега мъкнеше камари чаршафи, помагаше за почистването на бунгалата на сакат мъжага, чиято едра глава и груби черти ми напомниха тъй наречения „бертолд“, един от типажите на италианския пътуващ театър. На нашия Кестенов хребет имаше към дузина такива къщички, просторно и приятно разположени сред обилната зеленина. Сега по пладне повечето от тях сред финалното тряскане на пъргавите самозатварящи се врати вече се бяха отървали от своите наематели. Грохнала, съвсем съсухрена от старост двойка в автомобил нов модел предпазливо изпълзя от един залепен за къщичката малък гараж; от друг също такъв малък гараж неприлично се подаваше червената предница на спортна кола; наблизо до нашата красив снажен младеж с чер алаброс и сини очи наместваше портативен хладилник в раздрънканата си кола. Той, кой знае защо, ме изгледа с неуверена усмивка. Отсреща посред полянката под шарената сянка на бухналите дървета вече познатият ми санбернар пазеше велосипеда на своята господарката до него млада жена в последните месеци постави вцепенено от блаженство детенце в люлката и тихо го залюля, докато ревниво момченце на две или три години все й се пречкаше, мъчеше се да блъсне или да дръпне дъската на люлката; свърши се с това, че дъската го повали и то се разрева, проснало се по гръб на моравата, а майката продължи да се усмихва нежно нито на едното, нито на другото от вече родените деца. Припомням си толкова ясно тези дребни подробности, тъй като само няколко мига по-късно ми се наложи из основи да проверя впечатленията си; освен това нещо у мен си оставаше нащрек още от онази ужасна вечер в Бърдсли. Вече не се оставих на приятното самочувствие от разходката — на ранния летен ветрец, който облъхваше тила ми, на пружиниращото пукане на влажния чакъл под краката ми, на вкусното късче, което най-сетне, изсмуках от дупката на зъба и дори на комфортно тежките покупки, които впрочем не биваше да мъкна поради състоянието на сърнето си; но дори тази клета моя помпа работеше уж равномерно и се почувствувах adolori d'amoureuse langueur*, когато най-сетне стигнах до бунгалото, в което бях оставил моята Долорес.

      [* Отмалял от любовно желание (фр.). — Б.а.]

      За свое учудване я намерих облечена. Беше седнала в края на кревата със сините си дънкови панталонки и вчерашната фланелка и ме гледаше така, сякаш не можеше да ме познае. Мекият овал на малките й гърди беше откровено подчертан, вместо да се изгуби под омачкания трикотаж и тази откровеност веднага ме подразни. Още не беше се къпала; беше успяла обаче да се начерви, като по някакъв начин бе оплескала широките си предни зъби — те лъщяха като слонова кост, обляна с вино, или като розови жетони за покер. И ето, седеше така, от пуснала ръце със сплетени пръсти върху коленете, цялата изпълнена от нещо ярко и дяволско, което нямаше абсолютно нищо общо с мен.

      Оставих на масата тежкия си пакет и постоях няколко секунди, като местех поглед от сандалите и голите й глезени към блажено глупавото й лице и отново към тези грешни крачета.

      „Ти си излизала“ — казах аз (по сандалите мръсно беше полепнал чакъл).

      „Току-що ставам — отвърна тя и допълни (като улови насочения ми надолу поглед): — Излязох само да видя дали се връщаш.“

      Усети бананите и завъртя тяло към масата.

      Можех ли да подозирам нещо конкретно? Не можех, разбира се, но — тези замъглени, мечтателни очи, тази странна топлина, която тя излъчваше… Не казах нищо, само погледнах по пътя, който тъй ясно се виеше в рамката на прозореца: всеки, който би пожелал да злоупотреби е моето доверие, би имал от този прозорец чудесен наблюдателен пункт. С разгорял се апетит Лолитка нападна плодовете. Изведнъж си спомних мазната усмивка на типа от съседната къщичка. Изскочих навън. Всичките коли бяха заминали освен неговата таратайка; вътре се беше наместила бременната му млада жена със своето бебе и с другото горе-долу довършено дете.

      „Какво става, къде отиваш?“ — развика се Лолита.

      Не казах нищо. Натиках я, толкова мека, отново в стаята и влязох след нея. Смъкнах й фланелката. С пукане на ципа обелих и останалото. Мигновено я събух. Побеснял, подгоних сянката на нейната измама; обаче топлата следа, по която препусках, бе твърде слаба и не се различаваше от фантазията на луд.

      17

      Дебелакът Гастон като човек с претенции обичаше да прави подаръци — подаръците му бяха също мъничко претенциозни или най-малкото необикновени, в унисон с претенциозния му вкус. Щом забеляза веднъж, че се счупи кутията на моя шах, още на следващата сутрин ми изпрати по един от своите катамитици* медно ковчеже; върху капака имаше сложен източен орнамент, ковчежето се заключваше. От пръв поглед разбрах, че представлява евтина кутии за пари, наричана, кой знае защо, „луизета“ — купуваш я мимоходом някъде в Малага или Алжир, а сетне не знаеш какво да я правиш. Кутийката се оказа твърде плоска за тромавите фигури, но все пак я оставих — за съвсем друга цел.

      [* От Катамитос, името на виночерпеца на Зевс. — Б.пр.]

      Понеже исках да разкъсам мрежата на съдбата, която, както неясно долавях, ме уплита, реших (въпреки явната досада на Лолита) да прекарам още една нощ в Кестеновите бунгала. Събудих се в четири сутринта, уверих се, че момиченцето още спи (разтворило уста, сякаш тягостно учудено от странно нелепия живот, който всички бяхме подготвили за него) и че скъпоценното съдържание на „луизетата“ е непокътнато. Там, гальовно увит в бял вълнен шал, се бе изтегнал джобен пистолет: калибърът — нула трийсет и две, вместимост — осем патрона, дължина — приблизително една девета от ръста на Лолита, дръжката — орехова на каренца, стоманата — легирана. Бях го наследил от покойния Харолд Хейз заедно с каталога, в който на едно място безгрижно неграмотно се заявяваше: „също толкова добре пасва към дома и автомобила, както и към човека“. Той беше в кутията, готов веднага да пасне към човек или към човеци; петлето му беше запънато, но „плъзгащият се спусък“ беше на предпазител, за да се избегне случайно задействуване. Не бива да забравяме, че пистолетът е фройдистки символ на централния прабащин крайник.

      Сега се радвах, че е с мен — и най-много ми беше драго, че се бях научил да го ползувам преди две години в боровата гора до моето и на Шарлота езеро, което приличаше на пясъчен часовник. Фарлоу, с когото обикалях из тази затънтена гора, стреляше чудесно: успя с калта да улучи едно колибри, макар че в смисъл на трофей от птичето остана съвсем малко — само стиска дъгоцветна перушина. Снажният полицай с фамилно име Крестовски, който през двайсетте години бил застрелял двамина избягали арестанти, веднъж се присъедини към нас и си попълни ловджийската чанта с миниатюрен кълвач — впрочем убит през такъв сезон, когато ловът е категорично забранен. В сравнение с тези сръчни стрелци, разбира се, бях просто новак и все не улучвах, но пък веднъж, когато бях сам, имах щастието да раня катеричка. „Почакай, почакай“ — пошепнах на портативно-удобното си приятелче и пийнах глътка джин-ананас за негово здраве.

      18

      Сега читателят трябва да забрави Кестените и Колтовете, за да ни последва по-нататък на запад. Близките два дни бяха белязани с няколко силни гръмотевични бури — или може би една и съща буря се придвижваше през цялата страна на тежки жабешки подскоци и ние бяхме също толкова неспособни да се отърсим от нея, както и от детектива Трап: защото тъкмо през тези дни пред мен се появи загадката на ацтековочервения як* с подвижен гюрук и той напълно закри темата за Лолитините любовници.

      [* Игра на думи: от кадилак (англ.). — Б.пр.]

      Чудно нещо! Аз, който я ревнувах от всяко срещнато хлапе — чудно до каква степен невярно разчетох указанията на съдбата! Може би скромното поведение на Лолита през зимата бе притъпило моята бдителност; във всеки случай дори един луд едва ли би изглупял дотолкова, за да помисли, че някой си Хумберт Втори стръвно преследва Хумберт Първи и неговата нимфетка под акомпанимента на Зевсовите фойерверки през огромните и твърде непривлекателни равнини. Затова ми хрумна, че вишневият як, който миля след миля се държеше на дискретно разстояние от нас, е каран от детектив, нает от някой безделник, за да установи какво именно прави Хумберт Хумберт с малолетната си завареничка. Както ми се случва през периодите на наситено атмосферно електричество и тряскащи светкавици, ме измъчваха халюцинации. Не зная какво приспивателно веднъж бяха пуснали той или тя в моя джин, обаче питието не ми подействува и през нощта ясно дочух леко почукване по вратата на бунгалото; разтворих я и едновременно забелязах, че съм съвсем гол и че на прага е застанал, бледо проблясващ в дъждовния мрак, човек с маска на лицето, която изобразяваше Чин, гротескния детектив с издадена напред брадичка, чиито приключения се представяха в комиксите. Той сподавено се изкикоти и избяга; аз се върнах, олюлявайки се, и веднага заспах отново; колкото и да е чудно, до този момент не зная дали е било наистина, или видение, предизвикано от някакво прахче. Впрочем оттогава изтънко съм изучил особения хумор на Трап и случаят ми изглежда съвсем правдоподобен негов образец. О, колко грубо бе измислено и колко безкрайно жестоко! Някакво търговче според мен припечелваше с тези маски на популярни чудовища и на будали. Нали на другия ден забелязах как двамата малчугани бърникаха из кофата за смет и мереха маската на Чин? Дали беше съвпадение? Или резултат от метеорологичните условия?

      Тъй като съм убиец с поразителна, обаче неравна, своенравна памет, не мога да ви кажа, милостиви госпожи и господа, от кой именно ден знаех със сигурност, че ни преследва вишнев як с подвижен гюрук. За сметка на това помня първия път, когато съвсем ясно видях неговия шофьор. Веднъж привечер карах бавно в поройния, дъжд, като през цялото време виждах червения призрак — той се размазваше и трепкаше от сладострастие в страничното ми огледало. Но ето че шумният потоп олекна и зачука ситно, сетне съвсем престана. Ослепително слънце бликна през облаците над цялото шосе; реших да си купя тъмни очила и спрях на бензиностанцията. Действителността ми се струваше болезнен, злокачествен тумор, срещу който не може да се стори нищо, затова трябваше чисто и просто да игнорирам нашия хладнокръвен преследвач, който в закрит вид спря наблизо зад нас, пред някакво кафене или бар с идиотската табела „ТУРНЮРИ“, а под нея: „Танцувай тур с Нюра“. Напоиха моята кола и се запътих към помещението да купя очила и да платя бензина. Докато попълвах „пътния“ чек, се мъчех да преценя къде се намирам и случайно погледнах през прозореца. Там видях нещо ужасно. Мъж с широк гръб, леко плешив, по бежово спортно сако и тъмнокафяв панталон слушаше какво му съобщава Лолита, която се беше подала от прозорчето на нашия автомобил, приказваше много припряно и при това размахваше нагоре-надолу ръка с разперени пръсти, както когато станеше дума за нещо много сериозно и неотложно. Особено ме порази — порази ме мъчително силно — говорната волност на държането й, трудно ми е да я опиша, но те сякаш се познаваха отдавна — може би дори повече от месец. Сетне видях как той се почеса по бузата, кимна, обърна се и тръгна обратно към своята кола — беше едър, доста як мъж на моите години, приличаше малко на покойния Густав Трап, швейцарския братовчед на баща ми, имаше същото загоряло лице като чичо Густав, малко по-закръглено от моето, с подстригани тъмни мустачки и дегенератска уста във вид на розова пъпчица. Лолита разглеждаше пътната карта, когато се върнах в колата.

      „Какво те пита този простак, Лолита?“

      „Кой простак? Ах — онзи ли. Ах, отде да зная. Пита дали имам карта. Сигурно е объркал пътя.“

      Подкарах колата и казах:

      „Чуй ме сега, Лолита. Не зная дали ме лъжеш, или не, както не зная дали си се побъркала, или не, в дадената минута ми е все едно; този господин обаче кара след нас през целия ден и вчера видях колата му в нашия мотел, затова подозирам, че е полицейски агент. Добре знаеш какво ще се случи и къде ще те изпратят, ако полицията надуши нещо. Сега ми кажи съвсем точно какво ти каза той и какво му каза ти.“

      Тя се засмя.

      „Ако наистина е полицай — отвърна тя пронизващо пискливо, но доста разумно, — ще е най-глупаво да му покажем, че сме се уплашили от него. Игнорирай го, татенце.“

      „Попита ли те закъде пътуваме?“

      „Защо — той си знае!“ (Отговор гавра.)

      „Поне сега му огледах мутрата — казах аз, като се предавах. — Не е пръв красавец. Впрочем поразително прилича на един мой чичо с фамилно име Трап.“

      „Може да е точно Трап. На твое място — гледай, гледай, всичките деветки се превръщат в следващото хиляда. Когато бях съвсем малка — неочаквано добави тя, като сочеше спидометъра, — бях сигурна, че нулите ще спрат и ще се превърнат наново в деветки, ако мама даде заден ход.“

      Май за пръв път си припомняше толкова непосредствено своето предхумбертово детство; може би сцената я бе научила на такива реплики. Продължихме в пълно мълчание. Преследвачът се бе изгубил.

      Но още на другия ден като болежка от фатален недъг, която се възвръща с отслабването на морфина и на надеждата, той отново се появи зад нас, охраненият червен звяр. Него ден колите по шосето бяха малко; никой никого не изпреварваше; никой не напираше да се вмести между нашата скромна синичка кола и нейната властна червена сянка: сякаш веселяк магьосник беше увековечил интервала, бе определил зоната, чиято точност и устойчивост криеха нещо кристално и почти художествено. Преследвачът ни с ватираните си рамене и с мустачките на чичо приличаше на манекен от витрина, автомобилът му сякаш се движеше само защото невидимо, и нечуто копринено въже го свързва с нашия жалък седан. Бяхме многократно по-слаби от разкошно лакирания му як, така че дори не се мъчехме да му се изплъзнем. E lente curriteq noctis equi! О, тичайте бавно, нощни дракони! Вземахме продължителното стръмно нагорнище и отново се спускахме по наклона надолу. Изпълнявахме указанията на разрешената скорост. Давахме възможност на децата да минат — в по-горния клас. С плавно движение на волана възпроизвеждахме черните завъртулки по жълтите табели, които предупреждаваха за завой; откъдето и да минехме, омагьосаният интервал си оставаше неизменен, плъзгаше се зад нас като математически мираж, като шосеен дубликат на вълшебното килимче. И през цялото време усещах малкия си индивидуален пожар вдясно от мен: тържествуващото й око, пламналата й буза.

      Полицаят, който ръководеше движението в ада на небрежно пресичащите се улици на влизане в един фабричен град в четири и трийсет следобед, се оказа тъкмо ръката на съдбата, която прекъсна тягостната напаст. Той ми направи знак да продължа, а сетне със същата ръка отряза пътя на моята сянка. Дълга върволица автомобили потегли и се проточи по напречната улица между яка и мен. Отдалечих се доста, сетне рязко свих в напречна уличка. Спусна се врабец с голяма троха хляб, беше атакуван от друг и изгуби трохата.

      Когато след няколко мрачни спирания и умишлени криволици се върнах на шосето, сянката ми не се виждаше никъде.

      Лолита презрително изпухтя и рече: „Ако е детектив, беше съвсем глупаво да бягаш от него.“

      „Сега виждам положението в друга светлина“ — отвърнах аз.

      „Можеше да провериш своето… светло положение… ако беше запазил връзката си с него, скъпоценно, мое татенце — изрече Лолита, като се гърчеше в извивките на собствения си сарказъм. — Колко си долен все пак“ — добави сетне с обичайния си глас.

      Прекарахме навъсена нощ в гаден мотел под рукнал нашироко дъжд и при направо допотопни кънтежи на гръмотевиците, които непрестанно тътнеха над нас.

      „Не съм дама и не обичам светкавиците“ — странно се изрази Лолита, притиснала се до мен, уви, само защото болезнено се страхуваше от бурите.

      Изядохме закуската си в град Ана, 1001 души население.

      „Ако се съди по единицата — отбелязах аз, — нашият човек с дебелата мутра е вече довтасал.“

      „Твоят хумор — обади се Лолита — е направо убийствен, скъпо татенце.“

      По онова време вече бяхме допътували до пелиновите равнини и бях възнаграден с ден-два прекрасно кротко настроение (глупчо, си казвах аз, ето, всичко е наред, тази тежест е била просто застояли се газове); скоро правоъгълните възвишения отстъпиха пред истинските планини и в предвиденото време влязохме в градчето Уейс.

      Каква беля! Някакво недоразумение, не е видяла добре в пътеводителя и танците във Вълшебната пещера се оказаха отдавна приключили! Впрочем тя понесе това стоически — и когато се разбра, че в курортния Уейс има летен театър и че гастролният сезон е в разгара си, естествено, се запътихме, натам — през една прекрасна вечер в средата на юни.

      Наистина не мога да ви разкажа сюжета на пиесата, с която ни посрещнаха. Беше нещо съвсем безсмислено с претенциозни светлинни ефекти, които представляваха светкавици, и о посредствена актриса в главната роля. Единствената подробност, която ми хареса, беше гирляндата от седем мънички грации, застинали на сцената — седем замаяни, чаровно гримирани голоръки, голоноги момиченца от началното училище в цветен муселин, бяха ги вербували на място (ако се съди по припламванията на пристрастно вълнение тук-там из залата): трябваше да изобразяват жива дъга, която да остане през пялото последно действие и в края да се стопи полека-лека, доста дразнещо, зад множеството последователни воали. Помня, помислих си, че тази идея за „дъга от дена“ Клер Куилти и Вивиан Даймър-Блок са задигнали от Джойс — помня също така, че два цвята от тази дъга бяха представени от ужасно обаятелни същества: оранжевото неспирно шаваше по осветената сцена, а изумруденото, като се вглежда към минута в черната тъма на зрителната зала, където седяхме без движение, изведнъж се усмихна на майка си или на своя покровител.

      Щом се свърши и отвсякъде гръмнаха ръкопляскания (непоносим за нервите ми звук), започнах да дърпам и да блъскам Лолита към изхода, защото нямах търпение да излея съвсем разбираемата си любовна възбуда в сигурната тишина на неоновосинята ни къщичка под звездите на зачудената нощ: винаги съм твърдял, че природата остава изумена от това, което се налага да съзира през прозореца. Лолита обаче се туткаше, присвила доволни очи в розово вцепенение; зрението дотолкова бе погълнало у нея другите чувства, че безволните й ръце едва допираха длани, макар че машинално все продължаваше да ръкопляска. И по-рано съм имал случай да наблюдавам у децата подобен екстаз, но това дете, по дяволите, беше съвсем особено, то бе насочило късогледия си грейнал поглед към далечната рампа — до която мимоходом зърнах двамината автори на пиесата; дори по-скоро общите им силуети: мъж в смокинг и много висока брюнетка с голи рамене и ястребов профил.

      „Отново ми навехна китката, груб скот такъв“ — избъбри Лолита с тънко гласче, като сядаше до мен.

      „Ах, прости ми, душице моя, моя ултравиолетова душице — казах аз и напразно се мъчех да уловя нейния лакът; а понеже исках да сменя разговора — да сменя прицела на съдбата, боже мой, боже мой: — Вивиан е много интересна дама. Почти съм сигурен, че я видяхме вчера, когато обядвахме в „Ананас“.“

      „Понякога си направо отвратително тъп — каза Лолита. — Първо, Вивиан е авторът; авторката е Клер; второ, тя е на четирийсет години, омъжена е и има негърска кръв.“

      „Аз пък си мислех — продължих, като нежно я взех на подбив, — аз пък си мислех, че Куилти е твоята някогашна симпатия — нали си спомняш, за него ставаше дума в милия Рамсдейл през дните, когато ме обичаше?“

      „Какво? — възрази Лолита, като гримасничеше напрегнато. — Старият дентист от Рамсдейл ли? Сигурно ме бъркаш с някоя, дето се сваля наляво-надясно.“

      И аз си помислих, че тези, малките всичко, всичко забравят, докато ние, техните стари поклонници, треперим за всяко милиметърче от тяхното нимфетство…

      С Лолитино знание и одобрение преди заминаването заръчах на бърдслийския пощаджия да препраща нашите писма до поискване отначало в Уейс, а след петнайсет дни в Елфинстън. На другата сутрин посетихме Уейската поща, наредихме се на къса, но бавна опашка. Безгрижната Лолита се зае да оглежда снимките на мошениците, окачени в нишата. Красавецът Анатолий Брянски, представя се също и като Антъни Брайън, и като Тони Браун, очи кафяви, тен на лицето блед, се търсеше от полицията за отвличане на дете. Faux pas* на един възрастен господин с тъжни очи се състоеше в това, че бе преметнал пощите, а освен това — сякаш първото не беше достатъчно — страдаше от неизлечима деформация на ходилата. Начумереният Съливан се предлагаше с предупреждението: Вероятно е въоръжен и се смята за изключително опасен. Ако искате да филмирате моята книга, предлагам такава хватка: докато разглеждам тази физиономия, едната от тях полека-лека се превръща в моето лице. Освен това имаше омачкана снимка и на изгубено момиченце: четиринайсетгодишно, с карирана поличка и в рима с баретка на своята главичка, обадете се на шерифа Фишер, фишерифа, фишеримата.

      [* Грешката (фр.). — Б.а.]

      Не помня да е имало писма до мен; що се отнася до Доли, бе се получил отзив от нейното училище, а освен това имаше писмо до нея в много необичаен, много дълъг плик. Без колебания разтворих това писмо и се запознах с него. Щом обаче забелязах колко безразлично тя се извърна и пое към павилиона за вестници на входа, заключих, че точно е предвидила моите действия.

      „Доли-Ло! Ето на — пиесата се игра с огромен успех. И трите кучета лежаха спокойно — изглежда, нашата мила докторка им би някакви инжекции. Линда, която те замести, си знаеше ролята наизуст, игра прекрасно, едновременно и пъргаво, и издръжливо, но в нея, разбира се, няма дори капка от твоята чувствителност, от твоето непринудено въодушевление, чара на моята — и на авторовата — Диана; впрочем този път авторът не дойде да ръкопляска, а невероятната буря вън малко позаглуши нашия скромен „гръм зад сцената“. Боже мили, как лети животът! Сега, когато всичко приключи — училището, спектакълът, моята история с Рой, бременността на мама (уви, бебето скоро почина), — всичко това ми се струва толкова далечно, макар че още усещам сърбежа от грима върху лицето си.

      След закуска ме откарват в Ню Йорк и едва ли ще успея да уредя така, че да не замина с родителите си за Европа. Имам още по-лоша новина за теб, Доли-Ло! Не зная дали ще се върнеш в Бърдсли, но ако се върнеш, може да ме няма там. За единия ми флирт знаеш, за другия само си мислиш, че знаеш — но както и да е, татко се намеси и иска да съм учела в Париж една година, докато и той е там, още повече че получих стипендията „Фулбрайт“.

      Както се и очакваше, горкият ПОЕТ се обърка в трета сцена, на мястото, където вечно се запъвах — с тези глупави стихове. Нали си спомняш?

      Любовникът на Химена дано да узнае:

      кураж — или тиха и гладка измяна това е.

      Подчертах спънките. Завидна тишина!

      Хайде, и умната, моето момиченце! Твоят поет изпраща сърдечен поздрав на теб и почтителен поздрав на твоя баща.

      Твоя Мона

      P.S. Заради кашите, които забърках и в които се намеси баща ми, се оказа, че кореспонденцията ми строго се контролира. Затова изчакай с отговора, докато ти напиша от Европа.“

      Очевидно тя никога не стори това. Още по-хубаво. Писмото й бе пълно с някакви долни намеци, които сега ми е много тежко да анализирам. Намерих го доста по-късно, мушнато в един от нашите пътеводители, и сега го цитирам просто като документация. Прочетох го два пъти.

      Когато вдигнах глава, имах намерение — ама че работа — Диана я нямаше! Докато бях под омаята на Мона, Лолита вдигна рамене и изчезна. „Случайно да сте забелязали…“ Обърнах се към гърбушкото, който метеше пред изхода. Разбира се, забелязал. Дъртият развратник. Според него тя зърнала някого вън и изхвърчала. Аз също изхвръкнах. Спрях се на тротоара, но не я видях наоколо. Хукнах по-нататък. Отново спрях. Ето ти на — сполетя ме. Изчезна навеки.

      През следващите години често съм се питал защо тя наистина не изчезна навеки през този ден. Дали я бе удържал новият й летен гардероб, който се намираше в заключения автомобил? Или може да не беше доузряла някаква частица от общия план? Или още по-просто: бях удобен за откарването й в Елфинстън (тъкмо той беше крайният пункт). Но в онази минута, добре си спомням, не се съмнявах, че ме е напуснала завинаги. Планините, които обхващаха в полукръг селището и не искаха да ми отговорят направо, сякаш гъмжаха от задъхани, катерещи се, препъващи се, засмени, все по-учестено дишащи Лолити, стапящи се в леката мъгла.

      Грамадната начална буква на града, изписана с боли камъни върху стръмния склон, бе сякаш инициалът на моя ужас.

      Новата, прекрасна сграда на пощата, от която току-що бях изтичал навън, бе между още заспалото кино и съзаклятническата група тополи. Беше девет сутринта — според времето на планинската зона. Улицата се наричаше Главна. Крачех по синята страна, взирах се в отсрещната: вече я бе омагьосала и я гиздеше една от онези крехки утрини в началото на лятото, в които стъкла припламват тук и там и се чувствува някакъв общ трепет и почти несвястна отмала пред перспективата за непоносимо знойно пладне. Щом прекосих улицата, се защурах безцелно и сякаш запрелиствах табелите по дългата редица къщи. Аптека, Недвижимо имущество, Мода, Автомобилни части, Кафене, Спортни стоки, Недвижимо имущество, Мебели, Електрически уреди, Телеграф, Бояджийница, Бакалница. Ах, патруле, патруле, дъщеря ми избяга… Наговорила се е с детектива! Влюбила се е в шантажиста! Възползувала се е от пълната ми безпомощност! Обсъждах наум дали да не заговоря някого от малцината минувачи. Отказах се от тази мисъл. Поседях в паркираната кола. Тръгнах да разглеждам градската градина откъм сенчестата страна. Върнах се при Модата и при Автомобилните части. Казах си с яростен изблик на сарказъм — un ricanement*, — че трябва да съм луд, за да я подозирам, тя ще се появи ей сега…

      [* Саркастичен смях (фр.). — Б.а.]

      Появи се.

      Рязко се извърнах и отърсих от ръкава си ръката й, която тя допря с> плаха и глупава усмивка.

      „Качвай се в колата“ — казах аз.

      Послуша; аз обаче продължих да снова назад-напред по тротоара, борех се с неизразими мисли и се мъчех да намеря някакъв начин да заговоря с изменничката.

      След малко тя излезе от колата и се присъедини към мен. Заслушан в хаоса, постепенно се настроих на станция. Ел-О. Явно ми обясняваше, че била срещнала познато момиченце.

      „Ами? Кое именно?“

      „Едно момиче от Бърдсли.“

      „Чудесно. Зная имената на всичките ти съученички. Започнахме по азбучен ред. Алиса Адамс ли?“

      „Не — не беше от моя клас.“

      „Чудесно. Нося пълния списък на ученичките от твоето училище. Името, моля.“

      „Тя не учеше при нас. Просто живееше в града.“

      „Чудесно. Взел съм адресната книга на Бърдсли. Ще намерим в нея всичките Брауновци и Смитовци.“

      „Зная само малкото й име.“

      „Мери или Джени?“

      „Не — Доли, като мен.“

      „Значи без изход (огледало, в което си блъсвам главата). Чудесно. Хайде да опитаме по друг начин. Теб те нямаше двайсет и осем минути. Какво правиха двете Доли?“

      „Влязохме в млечния бар.“

      „И там си поръчахте…“

      „Ах, просто по една кока-кола.“

      „Внимавай, Доли! Да знаеш, можем да проверим.“

      „Във всеки случай тя си взе кока-кола, а аз — чаша вода!“

      „Чудесно. Ей там отсреща ли?“

      „Ами да.“

      „Чудесно. Да вървим. Ще разпитаме бармана.“

      „Чакай малко. Не съм сигурна — може да беше малко по-нататък — точно зад ъгъла.“

      „Все едно, да влезем засега тук. Заповядай, моля. Сега да видим (разтворих телефонната книга, закрепена с верига за подставката). Добре. Благородно погребално бюро. Не, рано е. А, ето: аптеки и млечни барове: единият е на Планинската уличка, а другият — ето този, аптечният магазин на Ларкин, има още два. Това е всичко в Уейс, поне в търговския му квартал, което може да ни предложи газирани напитки и сладолед. Добре, ще трябва да посетим всичките.“

      „Върви по дяволите!“ — каза тя.

      „Грубостта няма да ти помогне, пиленце.“

      „Добре де — избъбри тя. Нямаш право да ми поставяш клопки. Добре — прав си, не влязохме никъде. Просто си приказвахме и гледахме роклите по витрините.“

      „По кои витрини? По ето тези ли?“

      „По тези, щом искаш.“

      „Ах, Лолита! Я погледни по-отблизо.“ Наистина зрелището никак не беше привлекателно. Наперен млад продавач с прахосмукачка чистеше нещо като килим, на който бяха застанали две фигури с такъв вид, сякаш току-що са пострадали от взрив. Едната от тях беше съвсем гола, без перука и без ръце. Ако се съди по сравнително малкия й размер и по превзето игривата поза, вероятно в облечен вид изобразяваше и щеше да изобразява момиче с ръста на Лолита. В сегашния си вид обаче тя нямаше определен пол. До нея бе застанала по-висока фигура — младоженка с воал, напълно завършена и както се казва, цялостна, ако не се смята липсата на едната й ръка. На пода в краката на момичето, където старателно пълзеше продавачът със своя инструмент, имаше три тънки голи ръце и руса перука. Двете от тези ръце случайно се бяха съединили в извито положение и напомняха ужасния жест на отчаяние и молба.

      „Погледни, Лолита — спокойно казах аз. — Погледни, виж добре. Нима не е чудесен символ на някакво ужасно нещастие? Впрочем (продължих аз, като влизах в колата) взех някои предпазни мерки. Ето тук (отворих жабката на колата), в това малко бележниче съм записал автомобилния номер на нашия мил приятел.“

      От глупост не си направих труда да запомня номера. Помнех само първата буква и последната цифра, сякаш цялата редичка недостигащи цифри си бяха отишли в полукръг, оставаха си обърнати към мен с хлътналата си част зад цветно стъкло, недостатъчно прозрачно, за да разчета нещо от цикъла освен крайните знаци, латинското „Р“ и шестицата. Налага се да влизам в такива подробности (които интересуват само професионалния психолог), защото иначе моят читател (ах, ако можех да си го представя като светлобрад ерудит, който смуче с розови устни la pomme de sacanne* и се опива от моя манускрипт!) може да не оцени докрай цялата сила на потреса, който изпитах, щом забелязах, че буквата „Р“ сякаш си е сложила турнюр и се е превърнала във „В“, а шестицата се оказа напълно заличена. Централната част от своя страна, макар че изобщо не я помнех, бе изтрита с гума: цифрите бяха размазани, другите отново нанесени от детска ръка, така че цялата редичка представляваше някаква оплетена бодлива тел, която нямаше как да бъде изтълкувана логично. Знаех единствено това, което ми казваше запомнената буква: врагът ми беше от съседния щат на този, в който се намираше Бърдсли.

      [* Дръжката на бастунчето (фр.). — Б.а.]

      Не казах нищо. Мушнах обратно бележничето в жабката, пуснах капака и си заминахме от Уейс. Лолита междувременно грабна от задната седалка новите комикси и с бялата си блузка, която се ветрееше, подала през прозорчето кафявия си лакът, потъна в приключенията на поредния тъпак. Щом се отдалечихме на четири мили от Уейс, свърнах под шарената сянка на площадката за екскурзианти, където утрото бе натрупало слънчевия си боклук върху празната маса; Лолита откъсна поглед от списанието, погледна ме с учудена лека усмивка и без да продумам, я зашлевих с все сила, шамарът изплющя по топлата й, корава малка скула.

      А сетне — разкаянието, пронизващата наслада на изкупителните ридания, конвулсиите на любовта, безнадеждността на чувственото примирение… Сред кадифената тъмна нощ, в мотел „Мирана“ (Мирана!), целувах жълтеникавите ходила на дългопръстите й крачета — бях стигнал до последните унижения и жертви… Но всичко бе напусто. И двамата бяхме обречени. И скоро преминах през новия кръг адски мъчения.

      Когато напускахме Уейс, на една от последните улици… Ах, мога да се закълна, че не беше бълнуване. На тази последна улица — за миг съзрях познатия вишнев як с вдигнат гюрук или пък негов тъждествен двойник. Вместо Трап в него седяха четирима ярки, актьорски тип, представители на няколко пола — но не казах нищо. След излизането ни от Уейс се набеляза нещо снесем друго. Отначало, един-два дни, се наслаждавах на вътрешната си сигурност, с която сам си казвах, че нито сега, нито по-рано ни преследва който и да било; сетне обаче ми стана отвратително ясно, че Трап е променил тактиката и продължава да ни следва, но с други коли, взети под наем.

      Истински Протей на магистралните пътища, той с поразителна лекота прехвърчаше от една марка автомобил в друга. Подобен начин за придвижване предполага гаражни станции, специализирани за „смяна на конете“, обаче ни веднъж не успях да зърна ни една. Отначало сякаш предпочиташе породата шевролет — започна с открита кола на цвят „Крем за колежани“, прехвърли се в малка кола („Син хоризонт“), а сетне избледня до оттенъците „Сив прибой“ и „Мътен порой“. По-късно се обърна към други марки и отново премина през матовата дъга на търговските багри и ме принуди да анализирам тънките разлики между моя „син като мечта“ икар и неговия „планински син“ олдсмобил. Сивият тон впрочем си остана негов любим защитен цвят и в мъчителните си кошмари напразно се мъчех правилно да сортирам такива призрачни оттенъци като „Сивия вълк“ на Крайслер, „Сивата коприна“ на Шевролет, „Сивия Париж“ на Додж…

      Необходимостта постоянно да дебна мустачките и разкопчаната му яка — или плешивината и широките рамене — ме накара издълбоко да проучвам всичките автомобили, които срещах по пътя — отзад, отпред, отстрани, отсреща, изпреварващите ни, накратко всички коли под блесналото слънце; автомобила на важния отпускар с картонената кутия хартиени салфетки „Мимоза“ до задното стъкло; главоломно препускащия очукан форд, натъпкан с бледи деца, с подаваща се глава на чорлаво куче през прозореца, с огънат от катастрофа калник; таратайката на някой ерген, цялата пълна отвътре с костюми на окачалки; огромната тумбеста каравана — подвижна къща, невъзмутимо безразлична към върволицата разярени автомобили, запълзели след нея; спортната кола с мацка, разположила се любезно посред предната седалка, за да бъде колкото може по-близо до юнака зад волана; автомобила с обърната лодка на горния багажник… Сивата кола, която набиваше спирачки пред нас, сивата кола, която бързаше да ни настигне.

      Веднъж в района на Скалистите планини, някъде между Сноу и Чампиън, се спускахме съвсем леко по наклона, тъкмо тогава за втори път успях ясно да огледам Влюбения детектив. Сивият призрак зад нас потъмня, сгъсти се, превърна се в плътно Доминионно синьо… Изведнъж моят автомобил, сякаш откликнал на мъките на клетото ми сърце, почна някак да подскача и да криволичи насам-натам, при което изпод него се чуваше безпомощно „шляп-шляп-шляп“.

      „Гумата капут, мистър“ — весело рече доброто ми момиченце.

      Спрях — до ръба на планинска пропаст. Лолита скръсти ръце на гърдите и опря опънат крак в таблото. Излязох, погледнах дясната задна гума. Долната й половина бе добила правоъгълна форма. Трап спря на петдесетина метра зад нас. На това разстояние лицето му бе като мазно петно — обаче петното се смееше. Реших да се възползувам от случая и тръгнах към него — с блестящата идея да си услужа с неговия крик, макар че имах. Той отстъпи заднишком. Препънах се в камък — и ето ти атмосфера на безумно веселие. Тогава зад колата на Трап се появи грамаден камион и гръмовно премина покрай мен, след което го чух конвулсивно да бибипка. Обърнах се неволно — и видях, че автомобилът ми полека отпълзява. Отдалеч различих главицата на Лолита, нелепо седнала зад волана, при което двигателят работеше, макар да помнех, че го бях изключил.

      През краткия промеждутък, изпълнен с трепет, докато стигна до шляпащата и най-сетне спряла кола, успях да си помисля, че през тези две години моята малка бе имала пълната възможност да натрупа елементарни знания за шофирането. Дръпнах яростно вратата. Беше ми дяволски ясно, че е включила двигателя, за да отърве господин Трап от мен. Впрочем този главоломен номер беше ненужен, защото, докато тичах подире й, Трап изви посред пътя и духна. Поседях, поех си дъх, Лолита ме попита дали няма да й благодаря, че толкова навреме е ударила спирачките, когато автомобилът поел надолу по склона. Без да получи отговор, се залови с пътната карта. Излязох от колата и започнах „малтретирането с колелото“, както наричаше тази операция покойната Шарлота. Струваше ми се, че губя разсъдък.

      Щом смених гумата, продължихме фарсовото си пътешествие. След унилото и съвсем излишно слизане надолу пътят се закатери на серпантини все по-нагоре и по-нагоре. На едно особено стръмно място се наложи да се мъкнем след грамадния камион, който бе минал одеве покрай нас. Сега с ужасно пъхтене пълзеше нагоре по лъкатушния път и нямаше как да го изпреварим. От кабината му изпърха късче гладко сребро — обвивката на дъвка — и като отлетя назад, се залепи за миг на предното ми стъкло. Мина ми през ум, че ако наистина се побърквам, може да се свърши с това, че в края на краищата ще убия някого. За всеки случай (каза този Хумберт, който седеше на сухо, на онзи Хумберт, който се давеше бог знае в какво) ще е добре да подготвя това-онова — например да преместя пистолета от кутията в джоба си, — за да се възползувам от безумието, когато ме връхлети.

      20

      Тъй като разреших на Лолита да се занимава с театрална игра, бях допуснал (влюбен наивник!) тя да научи всичките тънкости на лъжата. Както сега ставаше ясно, не са се ограничавали с готови отговори на въпросите какво представлява основният конфликт в „Хеда Габлер“ или в кои сцени от „Любов под брястовете“ е върховното напрежение на действието, или кое е преобладаващото настроение във „Вишнева градина“; всъщност й бяха преподавали различни начини да ми изменя. О, с какво възмущение си спомнях сега домашната й „имитация на петте сетива“, в която тя се упражняваше, толкова често в гостната ни в Бърдсли! Намествах се така, че незабелязано да я наблюдавам, когато тя като субект под хипноза или като участник в мистичен ритуал и сякаш в изтънчена версия на детска игра, в която момиченцата си въобразяват, че са деви, представяше с мимика какво би сторила, ако чуеше стои в тъмнината и за пръв път видеше съвсем новичката си млада мащеха, ако преглътнеше нещо безвкусно като жълтеникаво желе, ако помиришеше смачкана китка трева в овощната градина или докоснеше един или друг предмет с хитрите си, тънки нимфетски пръсти. Из книжата ми до ден-днешен се е запазил мимеографският списък на следните домашни задачи.

      „Сетивна тренировка. Представи си, че държиш топка за пинг-понг, ябълка, лепкава фурма, нова мъхеста топка за тенис, горещ картоф, кубче лед, коте, подкова, джобно цилиндрично фенерче.

      Натискай с връхчетата на пръстите следващите въображаеми неща: хлебно топче, гума, слепоочие на близък човек, страдащ от главоболие, кадифе, листенце от роза.

      Ти си сляпо момиче. Опипай, като започнеш от лицето, следните хора: гръцки младеж, Сирано дьо Бержерак, Дядо Мраз, бебе, кикотещ се от гъдел фавн, спящ непознат, собствения си баща.“

      Но колко биваше омайна и при полъха на тези нежни магии, и при мечтателното изпълнение на другите вълшебни задължения! Освен това понякога, през особена предприемчивите нощи в Бърдсли, й обещавах някакво удоволствие или подарък, ако потанцува заради мен, и макар че баналните, й скокове с разтворени крака напомняха не толкова морните и същевременно малко остри движения на парижките petits rats*, колкото скоковете на голокраките хлапачки с къси полички и дебели пуловери, които с организираните си крясъци и с гимнастическото си беснеене поощряват студентите да играят американско ръгби, все пак ритмиката на още неукрепналите й крайници ми харесваше много. Всичко това обаче беше нищо в сравнение с неописуемия сърбеж на насладата, която изпитвах от нейната игра на тенис: мога само да кажа, че беше дразнещо, лудешко усещане за някакво надписвано над самия ръб — не, не над бездна, а над неземна хармония, над неземна лъчезарност.

      [* Малолетни балерини (фр.). — Б.а.]

      Въпреки преклонната си възраст тя повече от всякога беше нимфетка с бялото си тенисно облекло, с кайсиения загар на ръцете и краката. Крилати заседатели! Не приемем никакъв задгробен живот, ако в него не се появи Лолита във вида, който имаше тогава, на колорадския курорт между Сноу и Елфинстън — и моля ви, нека всичко да бъде пак така _правилно_, както тогава: широки бели шорти, тъпичка талия, кайсиено голо кръстче, бяла кърпа през гърдите, чиито презрамки отиват нагоре, около вратлето, свършват отзад на висящ възел и оставят незакрити до безумие младите й обаятелни плешки с този кайсиен мъх по тях и чаровните нежни костици, и гладкия, стесняващ се надолу гръб! Каскетчето й беше с бяла козирка. Ракетата й ми струва цяло малко състояние. Дърво, тъпо дърво! Защо ли не я заснех на кинолента! Тогава щеше да остане досега с мен, пред моите очи, в прожекционната камера на моето отчаяние!

      Преди сервиса, преди да се задействува, Лолита сякаш си поемаше дъх, престояваше два-три такта отвъд бялата черта и при това понякога тупваше веднъж или дваж топката или с връхчето на бялата си обувчица чукваше веднъж-дваж по земята, винаги се държеше волно, винаги си оставаше спокойно весела — тя, която рядко би ваше весела в тягостната за нея домашна обстановка! Според мен играта й на тенис представляваше най-високата точка, до която едно младо същество може да издигне сценичното изкуство, макар че за нея вероятно това представляваше само геометрична същност на основната й житейска действителност.

      Изящната яснота на движенията й намираше слухово допълнение в чистия, стегнат звън на всеки неин удар. Щом попаднеше в аурата на нейната власт, топката ставаше по-бяла, пъргавината й качествено по-скъпоценна. Прецизният инструмент, който тя употребяваше, изглеждаше в мига на гальовния допир невероятно точен и спокоен. Нещо повече: стилът й беше съвсем вярна имитация на най-първокласен тенис, лишен обаче в ръцете й от каквито и да било практически резултати. Както ми каза Електра Голд, сестрата на Едуза, изумителната млада треньорка, когато веднъж седях на коравата пейка, започнала да пулсира под мен, и гледах как Долорес Хейз без усилие разтяга по целия корт миловидната Линда Хол (която впрочем я победи): „Вашата Доли има монтиран магнит за топката точно в средата на ракетата, но ей богу, защо е толкова учтива?“ Ах, Електра, защо не — при такава грация! Помня, когато присъствувах при играта им, почувствувах как поглъщането на тази красота буквално ме облива с едва поносими тръпки. Моята Лолита имаше навика леко да повдига полусвит в коляното ляв крак при размаха, и пружинирането в началото на цикъла сервиси, когато се развиваше и за миг се изопваше в лъчите на слънцето живата равновесна мрежа между четирите точки — поантата на този крак, едва обвитата в мъх подмишница, загорялата ръка и далеч назад отметнатият овал на ракетата, докато тя извръщаше блесналите зъбки на усмихнатата си уста нагоре към малката планета, увиснала толкова високо в зенита на силния и строен космос, създаден от нея с определена цел — да го нападне със звучен плясък на златния си камшик. Подаването й беше прямо, красиво, младо, с класически чиста траектория, но въпреки бързото й темпо не беше мъчно да й се върне, защото нямаше нищо измамно или умишлено в продължителния подскок на топката й.

      Иде ми да вия от мъка, щом си помисля, че съм могъл толкова лесно да обезсмъртя всичките тези вълшебни орнаменти, като ги увековеча на целулоидната лента. Колко по-високо биха стояли те над моменталните снимки, които аз (безумецът!) изгорих! Нейният смач се отнасяше към сервиса й, както сектетът се отнася към октета в сонета, тъй като я бяха тренирали, моето омайниче, веднага след подаването да изтича до мрежата с пъргавите си яки крачета с бели обувки. Никой не би казал кое й е най-сполучливо — ударът отдясно или отляво: единият беше огледално отражение на другия; в самите си слабини и досега усещам бодежи от пистолетната канонада на тези удари, на които пригласяше ясно ехо и възклицанията на Електра. Един от бисерите на Долината игра беше скъсеното деми-воле, удар, на който я бе научил великият Нед Литам в Калифорния.

      Тя предпочиташе сцената пред плуването и плуването пред тениса; все пак твърдя, че ако не бях пречупил нещо у нея (по онова време не си давах сметка!), идеалният й стил щеше да се съчетава със стръв за победа и тя щеше да стане истинска шампионка. Долорес с двете ракети под мишница в Уимбълдън (1952), Долорес на рекламата за цигари „Кемъл“ (1960), Долорес професионалистка (1961), Долорес, която играе шампионка по тенис, в кинодрама (1962). Долорес и нейният беловлас, смирен, мирясал мъж, някогашен неин треньор, престарелият Хумберт (2000).

      Не съществуваше ни най-малка лукавост в начина й на игра — ако не се смята за нимфетски финт веселото й безразличие към резултата. Жестока и коварна в делничния живот, тя проявяваше толкова невинност, толкова откровеност, такава доброжелателност в пласирането, че дори посредствен, но упорит играч, колкото и да е недодялан и неумел, можеше така да посреща и срязва топката, че да допълзи до победата. Въпреки дребния ръст тя покриваше своята половина (32116 квадратни сантиметра) от площадката безкрайно леко, щом веднъж влезеше в ритъма на размените и докато можеше да управлява този ритъм; обаче всяка рязка атака, всяка промяна на тактиката от страна на противника я правеше напълно безпомощна. Например не й достигаше една точка, за да спечели срещата — тъкмо тогава вторият й сервис, който съвсем типично за нея беше дори по-силен и по-стилен от първия (защото тя нямаше вътрешните задръжки, присъщи на мнозина играчи), звучно се блъсваше в арфовата струна на мрежата — и отскачаше в аут. Шлифованото бисерче на скъсения й удар се подхващаше и се връщаше в ъгъла от противника, който сякаш имаше четири крака и криво гребло в ръцете. Драматичните й удари и възхитителните й волета пренаивно падаха в краката му. Отново и отново тя пропускаше лека топка — и през смях пародираше досада, като се навеждаше напред в балетна изнемога с увиснала на челото къдрица. Толкова безплодна се оказваше нейната грация и блясък, че тя не успяваше да бие дори лъхтящия Хумберт, чийто основен удар беше старомодният лифтиран драйв.

      Струва ми се, че съм особено чувствителен към магията на игрите. При шахматните сесии с Гастон вместо дъската виждах квадратен отвор, пълен с прозрачна морска вода с редки миди и капанчета, просветващи розово върху гладкото мозаично дъно, което за несхватливия противник изглеждаше мътнотинесто и с облак сепии. Първото тенисно обучение, с което някога мъчих Лолита (преди уроците на великия калифорниец да станат откровение за нея), си спомням сега като нещо потискащо и горчиво — не само защото моята безнадеждна ученичка се дразнеше толкова отвратително от всеки мой съвет, но и защото скъпоценната симетрия на корта, вместо да отрази скритата в нея хармония, се оказваше напълно обезобразена от неумелото и уморено дете, което само се ядосваше от педагогическата ми бездарност. Оттогава всичко се бе променило и през онзи ден, в ясната колорадска атмосфера на Чампиън, на прекрасния корт в подножието на стръмното каменно стълбище, което водеше към хотел „Чампиън“, където бяхме отседнали, почувствувах, че мога да си отдъхна от кошмара на незнайните й измени, като се потопя в чистотата на нейния стил, на нейната душа, на присъщата й грация.

      Денят беше тих. Тя биеше силно и плоско с присъщия й волен замах, връщаше топка след топка над самата мрежа дълбоко в корта и ритмичният ред на ударите беше толкова класически ясен, че моето придвижване се свеждаше всъщност до плавна разходка насам-натам — истинските играчи разбират какво искам да кажа. Резкият, доста скосен сервис, който бях наследил от баща си (а той го бе научил на свой ред от французина Декюжи или от белгиеца Борман — негови стари приятели и велики шампиони), би затруднил доста моята Лолита, стига да поисках. Но кой би се решил да смути толкова ясноокото сладурче? Споменавал ли съм някъде, че голата й ръка беше белязана от осморката на ваксинация против едра шарка? Че я обичах безнадеждно? Че беше само на четиринайсет години?

      Любознателна пеперуда изпърха тихо и прелетя между нас.

      Изведнъж гледам — кой знае откъде се появяват двамина по тенисни къси панталони: червенокос мъж, близо осем години по-млад от мен, с изгорени от слънцето малинови крака и една доста матова млада брюнетка, около две години по-голяма от Лолита, с капризна уста и твърд поглед. Както обикновено се случва на добросъвестните новаци, ракетите им бяха в калъфи и те ги носеха не като естествено и удобно продължение на някои специализирани мускули, а все едно че бяха пранги, мускети, вители или собствените ми гнусни, грамадни грехове. Като седнаха безцеремонно до скъпоценното ми в известен смисъл сако на пейката отстрани на площадката, те почнаха твърде гръмогласно да се възхищават от серията удари, която се състоеше от, кажи-речи, петдесет размени — Лолита невинно ми помогна да ги огледам и подкрепя, докато прекъсването им я накара да нададе стон, щом видя как нейният смач изскочи извън чертата и за миг се препъна, отмаля от смях — моето златно същество!

      Бях ожаднял; запътих се към чешмичката. От това се възползува червенокосият, приближи се до мен и със скромни изрази предложи да играем на две двойки. „Казвам се Бил Мид — каза той, — а тя е Фей Пейдж, актриска. Ма фиансе*“ — допълни (като посочи с бронираната си ракета непосредствената Фей, разбъбрила се вече с Лолита). Започнах да отговарям: „Благодаря, но…“ (не понасям да забъркват моята чистопородна мис в тинтири-минтирските истории на тъпи хамали), но ме отвлече поразително музикален зов: хотелският хоп ситно търчеше надолу по стъпалата към нашата площадка и ми правеше знаци. Оказа се, че ме търсят спешно по телефона, по междуградската — толкова спешно, че дори заради мен „задържат линията“. „Идвам“ — казах аз, грабнах си сакото (с тежкия колт във вътрешния джоб) и казах на Лолита, че ще се върна ей сега. Тя тъкмо вземаше топката (по европейския начин, тоест с обединено движение на върха на обувката и края на ракетата, това бе от малкото хубави неща, на които я бях научил) и ми се усмихна — тя ми се усмихна!

      [* Моята годеница (фр.). — Б.пр.]

      Някакво зловещо безветрие държеше сърцето ми под водата, докато следвах момчето към хотела. Има кратка американска фраза, в която разобличаването, възмездието, занданът, смъртта и вечността се изразяват с ужасно отблъскващата формула „дис ис ит“ — „Това е!“, „Туйто!“ Оставих Лолита в доста посредствени ръце, но какво от това. Разбира се, ще се боря. По-добре да унищожа всичко, отколкото да се откажа от нея. Да, наистина доста стръмно стълбище.

      В канцеларията на хотела гърбонос мъж, според мен с много тъмно минало, което си заслужава да бъде разследвано, ми предаде записано от него съобщение. Междуградската линия все пак не ме беше дочакала. В бележката се казваше: „Мистър Хумберт. Обажда се директорката на Бурдалийското (така!) училище. Летният номер: Бурдолей 2-82-82. Моли да й се обадите веднага. Извънредно важен въпрос.“

      Натиках дългото си тяло в телефонната кабинка, глътнах таблетка и близо десет минути се борих с изчадията на призрачното пространство. Постепенно се организира някакъв квартет; сопраното: в Бърдсли няма такъв номер; алтът: мис Прат замина за Англия; тенорът: училището в Бърдсли не се е обаждало; басът; не е могло да ми се обади, тъй като никой не е знаел, че именно през този ден ще бъда в този именно колорадски хотел. Засегнат от думите ми, гърбонос служител учтиво се съгласи да изясни дали изобщо са ме търсили от „Бурдолей“. Оказа се — не са ме търсили. Вероятно някой местен палавник бе набрал хотелския номер и се бе изпарил. Благодарих на служителя. Той отвърна: няма защо. След като посетих ромонещия писоар и се заредих в бара, поех по обратния път. Още от първата тераса видях нашия корт: изглеждаше като детска плоча за писане — лошо избърсана. Златистата Лолита участвуваше в играта на смесените двойки. Движеше се като прекрасен италиански ангел сред трима отвратителни сакатели от фламандската школа. Единият от тях, нейният партньор, докато сменяха страните, я плесна с палячовски жест по задника с ракетата. Главата му беше учудващо обла; кафявият му панталон никак не подхождаше за тенис. Настъпи кратко объркване — той ме зърна на стълбището и, като захвърли ракетата — моята ракета! — се закатери по стръмната морава, която отделяше корта от булеварда. Тръскаше китки и лакти, изобразяваше птица с недорасли крила и се дотътри така с кривите си нозе до улицата, където го очакваше димносив автомобил. Следващата минута той и сивата мараня се стопиха. Когато слязох на корта, останалата тройка вече събираше и оглеждаше топките, сортираше ги; заранта бях купил половин дузина нови; върху чуждите имаше самоделни белези с кървав цвят.

      „Кажете, мистър Мид, кой беше този господин?“

      Отначало Бил, сетне Фей съвсем сериозно поклатиха глави.

      „Представете си — обясни Фей, — някакъв нелеп нахалник се присъедини към нас, за да сме станели две двойки. Нали така, Доли?“

      Тя вече беше за тях Доли. Дръжката на моята ракета още беше отблъскващо топла, когато я докоснах. Преди да се кача в хотела, заведох Лолита в тясната алейка, до половината закрита от ароматни шубраци със сивкави цветета, и вече тъкмо да дам воля на назрелите си ридания — щях да моля нея, омагьосаната, безразличната, някак да разпръсне, дори с лъжа, тежкия ужас, който ме обгръщаше, — но изведнъж се озовахме точно зад странна гърчеща се двойка — както се сблъскват влюбени с влюбени в идиличната обстановка на старите комедии. Бил и Фей си умираха от смях — явно бяхме дошли по време на някаква тяхна си шега. Това нямаше вече значение.

      С такъв тон, сякаш вече нищо нямаше кой знае какво значение, сякаш животът автоматично продължаваше да се търкаля по кръга на обичайните забавления, Лолита каза, че ще отиде да се преоблече за плаж — искала до вечерта да се поизлежава край басейна: нали денят беше дивен, Лолита!

      21

      „Ло! Лола! Лолита!“ — чувам се как възкликвам от прага към слънчевата далечина и акустиката на времето, на сводестото време, придава на моя зов и на предателската му дрезгавина толкова много тревога, страст и мъка, че, вярвайте, да беше умряла Лолита, с един замах би се разтворил ципът на найлоновия й саван. Най-сетне я настигнах насред гладката морава на терасата — тя бе избягала, докато още се преобличах. Ах, Лолита! Там тя играеше с куче — с куче, но не с мен. Песът (някакъв полутериер) пускаше и отново захапваше — при това някак наместваше в челюстта си — мокра червена гумена топчица; с предни лапи вземаше бързи акорди върху гъвкавата поляна; сетне препускаше нанякъде. Само исках да разбера къде е, все едно не можех да се къпя заради ужасното състояние на сърцето си, но кой ли ще се трогне; и ето, тя си играеше с кучето, а аз бях застанал до нея по халат и вече не я виках; но изведнъж нещо в орнамента на движенията й ме порази… тя се мяташе насам-натам в ацтековочервения си бански и имаше нещо възторжено, почти безумно в лудориите й, далеч надминаващи обикновеното веселие. Дори кучето изглеждаше изненадано от преувеличеното й ликуване. Огледах се и тихо сложих ръка върху гърдите си. Изумруденият басейн оттатък терасата вече не беше там, а в гръдния ми кош и моите органи плаваха в него, както плават човешки изпражнения в синята морска вода край брега в Ница. Един от къпещите се отстъпи малко от басейна и скрит до половината от паунската сянка на листата, замря, хванал краищата на хавлиената кърпа, с която се бе наметнал, и с кехлибарен поглед следеше Лолита. Остана така, камуфлиран от светлосянката, разкривен от ягуарските отблясъци и маскиран от своята голота; влажната черна коса — по-точно остатъци от коса — бе полепнала по облия му череп, мустачките над червената устна изглеждаха като мокро мастилено петно, козината върху гърдите му се разширяваше във вид на двукрил трофей, пъпът пулсираше, ярки пръски се стичаха по косматите бутове, тесните, мокри черни бански гащета едва удържаха яката сила там, където изпъкнало се очертаваха чудовищните му тестиси, стегнато вдигнати нагоре и закриващи като щит изправеното оръдие на сатира. Докато гледах облото му ореховокафяво лице, ми хрумна, че всъщност го бях познал по отразения в него образ на моята дъщеря — същата гримаса на блаженство, обаче превърнала се в нещо уродливо при превода си на мъжки език. Освен това ми беше ясно, че момиченцето, моето момиченце, понеже знае, че я гледа, се наслаждава на похотливия му поглед и тъкмо заради него подскача и се весели — долната, обожавана курвичка! Както се втурна за топката и не я хвана, се търколи по гръб, зарита бясно във въздуха с неприличните си млади крака; от мястото си улових мускуса на нейната възбуда; и тогава, вцепенен от свещено отвращение, видях как мъжът притвори очи, лъсна равните си, отблъскващо ситни зъби и се опря на дървото, в чийто листак цяла глутница петнисти приапи прималяваха от тръпки. Веднага след това стана необикновена метаморфоза. Той вече не беше сатир, а моят извънредно добродушен и глупав швейцарски чичо — същият Густав Трап, неведнъж го споменавах вече, понякога той се мъчеше да неутрализира запоя (фиркаше бира, смесена с мляко, шопарът), като вдигаше тежести, същински щангист, олюляваше се и пъхтеше край брега на езерото със старомодния си бански костюм, юначно смъкнал се от едното му рамо. Сегашният Трап ме забеляза отдалеч и като търкаше тила си с опънатия в ръцете му пешкир, престорено безгрижно се отдалечи към басейна. И сякаш слънцето, озаряващо нейната игра, угасна: Лолита се умири и бавно стана от земята, игнорира топката, която териерът удобно остави пред нея. Кой може да каже колко дълбоки обиди нанасяме на кучето с отказа си от игра! Заговорих за нещо, но изведнъж седнах на тревата със съвсем невероятна болка в гърдите, избълвах поток от някакви кафяви и зелени вещества, такива, доколкото си спомням, не бях ял.

      Видях очите на Лолита: погледът им ми се стори по-скоро пресметлив, отколкото уплашен. Чух как каза на добрата жена, приближила се до нас, че татко й е получил „някаква криза“. Сетне дълго лежах на шезлонга и обръщах чаша подир чаша. Още на другата сутрин се почувствувах достатъчно укрепнал, за да продължа пътешествието (докторите, които по-късно ме лекуваха, не можеха да повярват).
           22

      Двустайното бунгало, което предварително си бяхме запазили под знака на сребърната шпора в Елфинстън (дано никой не чуе техния стон), се оказа от тази лакирана, мургаво-борова порода, която Лолита толкова харесваше през дните на първото ни безгрижно пътуване. Ах, вече всичко се бе променило… Не говоря за Трап или за Траповете… В края на краищата… е, нали разбирате… В края на краищата, господа, ставаше съвсем явно, че всичките тези идентични детективи в призматично променящи се коли бяха породени от манията ми за преследване, от повтарящи се видения, плод на съвпадения и на случайна прилика. Soyons logiques*, кукуригаше и се перчеше галската част от моя разум и прокуждаше всякаква мисъл, че някой омаян от Лолита търговски пътник или гангстер от кинокомедия заедно с помагачите си ме тормози, подиграва се с мен и по разни други тягостни начини използува странното ми положение пред закона. Помня, че си тананиках нещо, за да сподавя паниката. Дори успях да си изградя теории, която обясняваше фалшивото обаждане от „Бурдолей“… Но ако можех да не мисля за Трап, както не мислех за наскорошните си конвулсии върху моравата в Чампиън, все пак не можех да надвия другата своя мъка: да зная, че Лолита е толкова близо и в същото време е толкова мъчително недостижима, и толкова да я обичам, толкова да я обичам точно преди настъпването на новата ера, когато според моите влъхвински изчисления тя преставаше да бъде нимфетка и да ме вълнува…

      [* Да разсъждаваме логично (фр.). — Б.а.]

      В Елфинстън съдбата ми бе приготвила допълнително, гнусно и съвсем излишно главоболие. Момичето ми беше някак отпаднало и неразговорчиво през последния етап — двеста мили през планините, неосквернени нито от димносиви копои, пито от зигзагообразно сновящи палячовци. Едва погледна прочутата, странна наглед, великолепно аленееща се скала, същата, която се бе издала напред и висеше над възвишенията и бе послужила като трамплин за, скока в нирваната на темпераментната актриса. Градът бе наскоро застроен или престроен насред плоското плато на височина две хиляди и сто метра над морското равнище; искаше ми се бързо да дотегне на Лолита; тогава щяхме да се запътим за Южна Калифорния, за мексиканската граница, за баснословните заливи, за сагуаровите пустини и фатаморганите. Хосе Лизачовендоа от известния роман на Мериме се канеше да отведе своята Кармен в Etats Unis*. Представих си мексикански тенисен турнир, в който Долорес Хейз и разни хубавки момиченца — шампионки от Калифорния, участвуват, блестят пред мен. Добросъседските турнета на това усмихнато равнище изличават разликите между паспорта и спорта. Защо ми беше хрумнало, че ще бъдем щастливи в чужбина? Промяната на обстановката — традиционната заблуда, на която разчита обречената любов и неизлечимата охтика.

      [* Съединените щати (фр.). — Б.а.]

      Фамилното име на мотелиерката се произнасяше също като Хейз (но се пишеше другояче). Тази бодра начервена вдовица с тухлено лице и сини очи ме попита дали случайно не съм швейцарец. Сестричката й се била омъжила за инструктор по ски от Швейцария. Отговорих „да“ и допълних, че дъщеря ми е наполовина ирландка. Подписах се. Мисис Хейз ми даде ключа с искряща усмивка и като продължаваше да искри, ми показа къде да оставя колата. Лолита изпълзя от нея и размърда зиморничаво рамене: лъчезарният вечерен въздух наистина беше малко прохладен. Щом влезе в къщичката, седна на стола до сгъваемата маса, отпусна глава върху ръцете си и каза, че се чувствува ужасно. Преструва се, помислих си аз, преструва се, сигурно за да избегне милувките ми; изгарях от страст, но клетничката някак толкова тягостно се разхленчи, когато я прихванах. Лолита е болна! Лолита умира! Цялата гореше. Сложих й термометъра в устицата, сетне погледнах формулата, записана за щастие в бележника ми, и когато най-сетне прехвърлих безсмислената за мен цифра по скалата на Фаренхайт в близката ми от дете стоградусна, се оказа, че има четирийсет и две десети, с което поне се обясняваше нейното състояние. Знаех, че при истеричните нимфички температурата се вдига до фантастични градуси — дори по-високо от точката, при която обикновените хора умират; щях да й дам само глътка горещо вино и две аспиринчета, с устни щях да изсмуча горещината й без остатък, но при внимателния преглед чаровният израстък в дълбините на мекото небце, един от основните корали на тялото й, се оказа съвсем огнен на цвят. Разсъблякох я. Дъхът й беше горчиво-сладък. Кафявата й роза по вкус дъхтеше на кръв. Тресеше я от глава до пети. Когато се оплака, че не може да обърне главата си от болки във врата, като всеки американски родител си помислих за детски паралич. Изоставил всякаква надежда за полови сношения, увих детето в шотландско леко одеяло и го понесох към автомобила. Добрата мисис Хейз през това време се обади на, местния доктор. „Имате късмет, че се случи именно тук“ — каза тя, защото не само доктор Блу бил смятан за светило в целия район, но и Елфинстънската болница била обзаведена според най-новите изисквания въпреки ограничения брой легла. Сякаш ме преследваше горският цар като в Гьотевия „Цар на елфите“ (този път обаче любител не на момченца, а на момиченца), препуснах с нея право срещу ослепителния изгрев, който избликваше откъм низината. Водачка ми беше дребна бабичка, нещо като портативна вещица (може би една от братовчедките на Erlkönig'а*), зае ми я мисис Хейз и повече не я видях през живота си. Не ви обичам, доктор Блу, а защо не ви обичам, и аз не зная, доктор Блу. Не се съмнявам, че знанията му изобщо не можеха да се мерят с реномето. Увери ме, че е „вирусна инфекция“, а когато споменах за наскорошната й инфлуенца, сухо пророни, че това бил друг микроб и че на главата му вече били четирийсет такива пациенти (това, разбира се, звучи като „треската“ на старите белетристи). Помислих си дали да не изрека ей така, през смях, за всеки случай (знам ли ги какво могат да съгледат в болницата), че наскоро петнайсетгодишната ми дъщеричка е преживяла малка катастрофа, когато е прескачала ограда с остри колове заедно с младия си приятел; но понеже осъзнавах, че съм съвсем пиян, реших да отложа съобщението за по-благоприятни времена. Долорес продължаваше да расте: на сериозната блондинка секретарка, проклета кучка, заявих, че дъщеря ми, „общо взето, е на шестнайсет“. Докато се разсейвах, отмъкнаха моето момиченце! Напразно настоявах да прекарам нощта върху някой матрак (с надпис „добре дошли“) из килерите на ужасната болница. Търчах нагоре-надолу по конструктивистките стълбища, мъчех се да се добера до моята сладка, трябваше да я предупредя да не се разбъбри, особено ако главата й е замъглена като на всинца ни. В един момент здравата нахоках съвсем младичка и много нахална сестра с хипертрофиран задник и ахатови очи — от баскски (пис-пис, писе!) произход, както научих по-късно: баща й бил от онези пастири, дето ги внасяха да тренират овчарските кучета. Най-сетне се върнах при паркираната кола и не зная колко часа седях в нея, сгърчен в тъмнината, премазан от необичайната си самота, загледан със зяпнала уста в мътно осветената болница, съвсем като кубче и с плосък покрив, сякаш клекнала посред квадратната морава, ту в димните пръснати звезди и в сребристо назъбените планински хребети, където по това време бащата на Мария, самотният Жозеф Лор, мечтаеше за нощувките в Олорон, Лагор, Ролас — или прелъстяваше някоя овца. Благоуханните бълнуваници от този тип винаги са ми били утеха в минутите на особено душевно напрежение и едва когато почувствувах, че въпреки честата употреба на плоското шише треперя от студа на безсънната нощ, реших да се върна в мотела. Водачката ми, вещицата, бе изчезнала, а не познавах пътя. Широките чакълести улици пресичаха насам и натам призрачните правоъгълници. Различих смътно нещо като силует на бесилка, но вероятно беше просто гимнастически уред в училищен двор; а в друга част на града, същински пущинак, пред мен в куполната тишина израсна бледният храм на някаква местна секта. Най-сетне излязох на шосето и скоро забелязах неоновия знак на „Сребърната шпора“ с аметистовия надпис „Всичко е заето“, около нея се мержелееха милиони мотелни микропеперудки, наричани „мелничарки“ — може би защото въртят крилца като мелници или може би поради белезникавата си отсянка на светлината; и когато към три сутринта след несвоевременния топъл душ, който като някакъв фиксаж само закрепва отчаянието и изнемогата, си легнах — в нейната постеля, която миришеше на кестени и на рози, на ментови бонбони, на много финия и своеобразен френски парфюм, който напоследък й разрешавах да използува, все не можех да осъзная простия факт, че за пръв път през тези две години съм се разделил с Лолита. Внезапно ми хрумна, че болестта й е само странно развитие на основната тема, че тази болест има същия привкус и тон като дългата върволица скачени едно за друго впечатления, които ме безпокояха и измъчваха по пътя; представих си как тайният агент или тайният любовник, или долнопробният шегобиец — все едно кой — снове около болницата; Аврора „едва постопли ръце“, както казват берачите на лавандула в родната ми страна, а аз вече наново напирах да проникна в тази крепост — чуках по зелените й врати още преди да съм закусил, преди да съм се облекчил в тоалетната, без да виждам края на терзанията си.

      [* Горски цар (нем.). — Б.пр.]

      Това беше във вторник, а в сряда или четвъртък, като реагира вълшебно моето сладурче! — на някаква „ваксина“ (от сперма на слепок или от слюнка на слон), тя почти напълно оздравя и лекарят каза, че „след ден-два отново ще подскача“.

      Навестявах я по два пъти на ден — може би всичко осем пъти, — но съм запомнил ясно само последното посещение. През този ден беше голям подвиг изобщо да изляза, чувствувах се като олющен от грипа, който този път докопа мен. Никой не ще узнае какви усилия ми струва да й отнеса целия този куп — букета, любовното бреме, книгите, заради които пропътувах петнайсет мили: „Драматични произведения“ на Браунинг, „История на танца“, „Клоуни и коломбини“, „Руският балет“.

      „Цветята на Скалистите планини“, „Антология на театралната гилдия“, „Тенис“ от Хелън Уилс, спечелила първата си шампионска титла на петнайсет години. Докато се приближавах към отделната болнична стая на Лолита, която ми струваше по тринайсет долара на ден, и се олюлявах под тежестта на камарата книги, Мария Лор (младата мръсница болногледачка, която ме бе намразила още първия ден) тъкмо излизаше с остатъците от утринната закуска върху подноса: с пъргав грохот тръшна подноса върху стола в коридора, завъртя задник и се совна обратно в стаята — сигурно за да предупреди клетата малка Долорес, че старият тиранин се приближава с гумените си подметки, с антикварните си боклуци и с букет: направих го от диви цветя и от красиви листа, които набрах със собствените си гантирани* ръце на планинския превал по изгрев-слънце (почти не съм заспивал през онази фатална седмица).

      [* С ръкавици (от фр.). — Б.пр.]

      А как хранеха моята Карменсита? Хвърлих бегъл поглед на подноса. Върху изцапаната с жълто чиния бе хвърлен смачкан плик. Преди явно бе съдържал нещо, ако се съдеше по разкъсания му край, но нямаше адрес — нямаше нищо освен зелената, пошло фалшива хералдична винетка с името на мотел „Планински бор“. Последва малко шасе кроазе* между мен и Мария, която угрижено изскочи отново от стаята на Лолита — чудно колко пъргаво се движат и колко малко работа вършат тези дебеланки. Тя хвърли ядосан поглед на плика, който оставих отново в чинията, след като предварително го разгладих.

      [* Спречкване (фр.). — Б.пр.]

      „Не биваше да пипате — избъбри с пеленгаторно кимване. — Може да се опарите.“

      Да й възразя ли? Под достойнството ми е. Само казах:

      „Je croyais que c'était un bill — pas un billet doux“.*

      [* Вярвам, че е сметка, а не любовна бележка (фр.). — Б.а.]

      Сетне, като влязох в обляната от слънце стая, се обърнах към Лолита: „Bonjour, mon petit!“

      „Долорес — възкликна Мария Лор, докато влизаше с мен, покрай мен, през мен — пухкавата пачавра — и замига с ресници, и взе да сгъва бързо бялото меко одеяло, като продължаваше да мига. — Долорес, баща ви си мисли, че получавате писма от някое приятелче. Не, аз (потупа се горделиво по позлатеното кръстче), аз ги получавам. И моят татко може да парле-франсе не по-лошо от вас.“

      Тя излезе. Долорес, толкова розова, златисточервеникава, с току-що начервени устни, с наресана до блясък коса, върху която се бе потрудила с четката, както умеят само американските момиченца, лежеше с отпуснати голи ръце върху одеялото и невинно се усмихваше — на мен или на пустотата. Посред нощната масичка до хартиената салфетка и молива пламтеше на слънцето пръстенчето й с топаз.

      „Какви страховити траурни цветя — каза тя, като пое букета. — Но все едно — благодаря. Само бъди така добър, ако обичаш, избягвай френския — само дразниш хората.“

      Отново с обичайния си галоп нахлу зрялата млада уличница, вмирисана на пикоч и чесън, с вестник „Дезерет“, който моята чаровна пациентка сграбчи жадно, без да обръща внимание на илюстрираните томове, които й бях донесъл.

      „Сестра ми Ана — каза басконката (завършваше одевешното съобщение с нова мисъл) — работи в „Планински бор“.“

      Винаги ми е било мъчно за Синята брада. Тези брутални братя… Est-ce que tu ne m'aimes pas plus, ma Carmen?* Никога не си ме обичала. Сега не само знаех, че любовта ми е безнадеждна, но знаех също, че двете са намислили нещо, че се наговарят на баскски или на земфирски против моята безнадеждна любов. Нещо повече: Лолита водеше двойна игра, защото мамеше и глупавата, сантиментална Мария, на която вероятно беше разказала, че мека да живее при жизнерадостния си чичо, а не при жестокия си мрачен баща. И другата болногледачка, която не можах да огледам, и малоумният, който вкарваше количките и ковчезите в асансьора, и двете идиотски зелени папагалчета в клетката в приемната — всички, всички участвуваха в подлия заговор. Мария сигурно си мислеше, че комедийният татко професор Хумбертолди пречи на любовната интрига между Долорес и заместник-бащата, дебеличкия Ромео (да не забравяме, нали, че ти беше тлъстичък, Ромчо, въпреки всичките си наркотици — „снежния прах“, „сока на радостта“ и тъй нататък).

      [* Не ме ли обичаш вече, моя Кармен? (фр.) — Б.а.]

      „Моя Кармен — обърнах се към нея (понякога я наричах така), — ние ще напуснем този пресъхнал, възпален, келяв град веднага щом ти разрешат да станеш.“

      „Между другото, донеси ми дрехите“ — избъбри малката ми хитана, вдигна колене като хълм и зачете друга страница.

      „Защото, право казано — продължих, — няма смисъл да седим в този град.“

      „Няма смисъл да седим където и да е“ — каза Лолита.

      Настаних се на кретоновия фотьойл и като разтворих ботаническия атлас, се помъчих сред бръмналата от жега тишина да намеря в него моите цветя. Оказа се невъзможно. Малко след това някъде в коридора се чу музикално звънче.

      Надали в тази претенциозна клиника е имало повече от дузина болни (от тях „трима-четирима луди“, весело ми заяви веднъж Лолита); и, разбира се, служителите имаха твърде много свободно време. Обаче — също съвсем претенциозно правилата се спазваха строго. Признавам си, че идвах често извън часовете за посещения. Уж отнесено лукаво склонната към видения Мария Лор (следващия път ще й се привиди une belle dame toute en bleu*, преминаваща плавно по Гърмящия дол в Ню Лурд) ме сграбчи за ръкава с намерението да ме измъкне навън. Погледнах ръката и; тя я махна. На излизане — излизах си по собствено желание — чух как Долорес Хейз ми повтаря утре сутринта да й донеса — не можа да си спомни всичко, каквото й трябвало от нейните веща. „Донеси ми ги — извика тя (вече извън полезрението ми, защото вратата тръгна, вратата се затваряше, вратата се затвори), — донеси новия сив куфар и маминия, маминия!“ Следващата сутрин обаче целият треперех от треската, бях мъртвопиян, умирах в мотелното легло, където тя бе полежала едва няколко минути, и сред тези разширяващи се на кръгове събития можах само да й пратя двата куфара по любовника на моята вдовичка, по якия й добродушен шофьор на камион. Ясно си представих как моето момиченце показва на Мария съкровищата си… Разбира се, малко не бях на себе си, на другия ден още бях толкова колеблив и неоформен, че когато погледнах през прозорчето на банята към близката полянка, видях чаровния млад велосипед на моята Доли, подпрян леко на една страна, при което грациозното предно колело се беше извърнало от мен както винаги, а на седалката бе кацнало врабче — но се оказа велосипедът на хазайката; и като поклащах глава със слаба усмивка подир нежния блян, едва се дотътрих до кревата и дълго лежах, кротък и свят, както е казал — цитатът не е съвсем точен — Робърт Браунинг:

      [* Прекрасна дама в синьо (фр.); намеква се за Лурд, курорт в Южна Франция, където според преданието се явила света Богородица. — Б.пр.]

      Той — светец? А щом Долорес

      на зелената трева

      си изрязва в нежна орис

      псевдо кинобожества —

      изрязва ги от шарените списанийца, заобикалящи Долорес на всичките ни спирки, а в града през това време започна отпразнуването на великия национален празник, ако се съдеше по мощната пукотевица — същински бомби, които избухваха през цялото време, и точно в един и петдесет и пет по обед чух някой да си свирука зад открехнатата врата на бунгалото и сетне — почукване.

      „Здрасти. Обаждат се по телефона от болницата. Болногледачката Лор пита дали мистър Хумберт е по-добре и дали днес ще намине.“

      От двайсет крачки Франк изглеждаше румен здравеняк, а от пет — както сега — си личеше, че е руменосинкава мозайка от белези: в Италия през време на последната война така го треснали, че прехвърчал през някаква стена; въпреки неописуемите си контузии обаче Франк караше грамаден камион, ходеше на риболов, на лов, пиянствуваше и неуморно се ползуваше от крайпътните женоря. През този ден — дали по случай големия празник, или от желание да залиса с нещо болника — си свали ръкавицата, която обикновено носеше на лявата си ръка (сега се бе опрял с нея на вратата) и демонстрираше пред слисания страдалец не само пълната липса на безименния си пръст и кутрето, но и голата мома с цинобърни бозки и кобалтови криви нозе, чаровно татуирана върху осакатената му ръка: показалецът и средният пръст изобразяваха краката й, а главата с венче от цветя се падаше върху китката. Ах, направо чудесно… особено облегната на касата като хитра фея, както сега.

      Помолих го да предаде на Мария Лор, че целия ден ще остана в леглото и ще звънна на дъщеря си утре, щом се почувствувам от полинезийски произход (в мислите ми още се срещаха печатни грешки). Тогава той забеляза посоката на погледа ми и направи така, че дясното й бедро примамливо да трепне.

      „Тинтири-минтири“ — пропя великанът Франк, тупна по рамката на вратата и като си свирукаше, си замина с моето поръчение, а аз продължих да пия, към пет сутринта температурата ми спадна и макар да бях същинска прегазена жаба, облякох лилавия си халат върху царевичножълтата пижама и се запътих към канцеларията на мотела, където, се намираше телефонът. Всичко беше наред. Ясен глас ми съобщи, че „да, всичко е наред, дъщеря ми вчера към два по обед се изписала от болницата“; чичо й, мистър Густав, дошъл да я вземе с кучето си кокершпаньол, пратил много здраве на всички от черния си кадили як; платил сметката на Доли в брой и предал да не се тревожа, да се лекувам, а те заминавали за ранчото на дядото, както сме се били разбрали.

      Елфинстън (този стон е тънък, но страшен) беше — и си е останал същият, надявам се — симпатичен градец. Приличаше, да ви кажа, на макет — дръвчета от зелен памук и къщички с червени покривчета, планомерно разхвърляни по паркета на долината, и ми се струва, че май споменах за образцовото му училище, за катедралата, за просторните правоъгълни парцели, някои от които впрочем се свеждаха до съвсем своеобразни оградени поляни, където сред мъглата на ранното юлско утро пасеше муле или еднорог. Забавно нещо: на един остър, чакълесто скърцащ завой закачих странично спряла до тротоара кола, но апатично си рекох, а на размахалия ръце собственик — телепатично (в най-добрия случай), че след време ще се върна, адресът ми е: Буламашко училище, улица Буламач, град Кабулач; джинът, който поддържаше живота на сърцето ми, размътваше мозъка ми и след няколко пролуки и провали като в епизоди на сън се озовах в приемната на болницата, където напирах да пребия доктора и крещях на хората, които се свираха под столовете, настоявах да дойде Мария, която този ден за нейно щастие не била на дежурство; груби ръце ме дърпаха за халата, най-сетне ми откъснаха джоба и по едно време се видях яхнал някакъв пациент, когото бях взел за доктор Глумчо, беше плешив, мургав мъж, в края на краищата той стана от пода и отбеляза с анекдотичен акцент: „Е, кой бил неврастеник, питам?“; след което висока строга сестра ми поднесе седем разкошно илюстрирани книги с луксозни обложки и идеално сгънато леко шотландско одеяло, при което поиска разписка; в изненадващата тишина във вестибюла забелязах един полицай, когото моят колега автомобилистът насъскваше срещу мен, кротко се подписах, че съм получил книгите и одеялото — символичен жест, който означаваше, че отстъпвам моята Лолита на всичките тези макаци, но какво друго можех да сторя? Една проста мисъл сякаш се оголи пред мен: най-важното е да остана на свобода. Най-малката погрешна стъпка — и трябва да обяснявам с всички подробности престъпния си живот. Затова се престорих на ошашавен от запоя. Платих на колегата автомобилист колкото той намери за добре и плюх на застраховката. Разказах, облян в сълзи, на синеокия доктор Блу, който ме галеше по ръката, за твърде изобилните почерпки, с които подкрепях несигурното си, но здраво сърце — то нямаше нужда от никакви прегледи. Извиних се пред цялата болница с толкова сложен поклон, че за малко да падна, впрочем добавих, че не съм в много добри отношения с другите членове на Хумбертовия клан. На себе си прошепнах, че пистолетът ми е тук и че още не съм лишен от свобода — мога да сподиря бегълката, мога да унищожа своя „брат“.

      23

      Разстояние хиляда мили по копринено гладкия асфалт отделяше Касбийм, където, доколкото си спомням, червеният дявол се бе появил по уговорка за пръв път, от Елфинстън, в който бяхме пристигнали седмица преди Деня на независимостта. Това пътешествие тогава ни бе отнело по-голямата част от юни, защото рядко минавахме повече от сто и петдесет мили на ден, останалото време прекарвахме (веднъж цели пет дена) по разни мотели — а те вероятно подробно са били предвидени от него. Значи тук трябваше да търся следите на сатаната; посветих се изцяло на това след няколкото неописуеми дни препускане по безмилостно разклонените пътища около Елфинстън.

      Представи си ме, читателю — толкова свенлив, че не обичам да ставам център на вниманието, надарен с такова вродено чувство за благоприличие, — представи си ме как потискам безумната мъка под треперещата подмилкваща се усмивка и измислям претекст да прелистя престорено нехайно хотелската книга, в която са записани имената, адресите и автомобилните номера на пътуващите. „Знаете ли — казвах аз, — имам чувството, че съм отсядал тук — само да погледна регистрацията от средата на юни. Мда. Не, виждам, че все пак съм сгрешил — на колко смешна улица живее този мистър Кук: Ишо 5. Извинете за безпокойството.“ Или: „Един от клиентите ми беше отседнал при вас — загубил съм му адреса; ще бъдете ли така любезен…“ И неведнъж се е случвало, особено когато директорът се окажеше някой мрачен мъж, да ми откажат лично да прегледам книгата.

      Отбелязал съм на листче: между 5 юли и 18 ноември, тоест преди завръщането ми за няколко дни в Бърдсли, съм се разписал (без винаги впрочем да оставам за през нощта) в 342 хотела и мотела. Тази цифра включва няколкото заведения между Касбийм и Бърдсли, едно от които безспорно ми подари сянката на сатаната: „Робърт Робърт, Молбърт, Албърта“. Налагаше се много предпазливо да разпределям издирванията си във времето и пространството, за да не будя подозрения; вероятно имаше поне петдесет места, където просто питах, без да се подписвам, но това се оказваше безрезултатно и предпочитах да градя платформа от правдоподобност и доброжелателство, като преди всичко заплащах за съвсем ненужна ми стая. Огледът показа, че приблизително от тристате книги не по-малко от двайсет съдържаха следа от него: сатаната не беше бързал, дори бе спирал по-често от нас или — на което напълно бе способен — се бе подписал тук-там просто така, колкото да ми демонстрира подигравателните си намеци. Само веднъж бе отседнал на същото място и по същото време с нас — и бе спал на няколко крачки от възглавницата на Лолита. В няколко случая бе пренощувал в същия или в съседния квартал; често ни бе изчаквал в засада в някоя междинна точка между две уговорени спирки. Колко живо си спомнях Лолита преди самото ни заминаване от Бърдсли, легнала по очи с купчината пътеводители и карти, върху които отбелязваше етапите и спирките с молива си за устни!

      Веднага установих, че доскорошният ни преследвач е предвидил моите издирвания и ми е оставил да преглъщам върволица оскърбителни псевдоними, каламбури и прочие фокуси. Още в първия мотел, който посетих — „Планински бор“, — намерих сред дузината свестни адреси следното безобразие: Адам Н. Епиелинтер, Есноп, Илиной. Острият ми поглед веднага раздели това на две просташки фрази, утвърдителна и въпросителна. Хазайката ме удостои със съобщението, че мистър Епиелинтер лежал пет дни със силен грип, че си оставил колата за ремонт в неизвестен за нея сервиз и заминал с друга кола — на 4 юли. Да, наистина тук работила девойка на име Ана Лор, но отдавна, сега е омъжена за бакалин в Сайдър Сити. Една прекрасна лунна нощ издебнах Мария, беше с белите си обувки на болногледачка и вървеше по пустинната улица, подобна на автомат, понечи да закрещи, но успях да я очовеча много лесно — паднах на колене и с фалцет, споменавайки светците, взех да я моля за помощ. Тя се кълнеше, че не знае нищо. Кой е този, кой е Епиелинтер? Тя май се поколеба. Чевръсто измъкнах стодоларова банкнота. Тя я вдигна срещу луната. „Вашият брат“ — прошепна най-сетне. Изругах на френски, грабнах банкнотата от лунностудената й ръка и избягах. Този случай ме научи да разчитам само на себе си. Нито един детектив, разбира се, не би намерил тези пътеводни нишки и насочващи белези, които Трап настройваше именно спрямо моя мозък, настройваше именно на мой тон. Естествено, не можех да очаквам, че преследвачът е оставил някъде истинското си име; надявах се обаче, че някога се е подхлъзнал от собствените си бляскави измишльотини, ако се е решил да включи по-индивидуална подробност, отколкото е било необходимо, или че е издал твърде много неща чрез качеството на цялото, което се състои от количествени части, издаващи съвсем малко данни. В едно бе сполучил: бе успял да уплете напълно мен и моята гърчеща, се, блъскаща се мъка с демонична мрежа. Безкрайно майсторски като същински клоун въжеиграч се олюляваше и се запъваше, кой знае как си възвръщаше равновесието, по винаги ми оставяше спортната надежда — ако мога да се изразя така — следващия път най-сетне да прекали, въпреки че става дума за измяна, бяс, опустошеност, ужас и омраза. Това не се случи никога — макар че дяволски рискуваше. Всички се възхищаваме на акробата с лъскаво трико, който с класическа грация и точност се движи по опнатата под него струна сред талковата прожекторна светлина; колко по-изтънчено е обаче изкуството на гротескния специалист върху провиснало въже, облечен с дрипи като плашило и пародиращ пиян човек! Аз ли да не оценя такова нещо…

      Тези оставяни от него белези-шеги наистина не установяваха личността му, но пък отразяваха характера му — или по-точно някакъв еднотипен и ярък характер. В неговия „жанр“, тип хумор (поне в най-добрите изяви на този хумор), в „тона“ на ума му откривах нещо сродно. Той ме имитираше и ми се подиграваше. Намеците му бяха донейде изискани. Беше начетен. Говореше френски. Разбираше от дедалогия*1 и логомантия*2. Беше любител на еротиката. Почеркът му приличаше на женски. Можеше да промени името си, обаче при всичките си напъни не можеше да маскира някои букви въпреки усилията да ги преоблече, като например твърде своеобразното му „т“ и „у“. Остров Quelquepart*3 беше едно от любимите му местожителства. Не използуваше автоматична писалка — сигурен признак (всеки психиатър ще потвърди това), че пациентът е репресивен ундинист. Човеколюбието ни кара да му пожелаем във водите на Стикс да има малки русалки.

      [*1 Наука за майсторството (от лат.). — Б.пр.]

      [*2 Гадаене по говора (от лат.). — Б.пр.]

      [*3 Някъде (фр.). — Б.а.]

      Основната му черта бе заядливостта. Боже мой, колко обичаше този клетник да ме дразни! Подлагаше на съмнение ерудицията ми. Достатъчно съм горд, че все нещо знам, и скромно мога да призная, че не зная всичко. Вероятно съм пропуснал някои стъпки в тази криптографска пейпър чес*. Какъв ликуващ трепет и отвращение разтърсваше крехката ми душа, когато понякога сред обикновените, невинни имена в хотелския списък тайният смисъл на дяволската му главоблъсканица еякулираше в лицето ми! Забелязах, че на моменти собствените шашми започваха да му изглеждат прекалено заплетени дори за експерт като мен и отново ме подмамваше с по-лека гатанка. „Арсен Люпен“ беше очевиден за полуфранцузина, запомнил криминалните разкази, по които се е увличал като дете; едва ли се налагаше да съм познавач на киното, за да отгатна пошлата закачка в адреса: „П. О. Тьомкин, Одеса, Тексас“. Не по-малко пошли като вкус, но издаващи ума на културен човек, а не на полицай, не на банален бандит, не на циничен търговски пътник бяха измислените имена от рода на Ерутар Ромб — явно видоизменено име на автора на „Le Bateau Bleu“ — защо малко да не поклюкарствувам, господа! — или „Морис Шметерлинг“, известен с пиесата си „L'Oiseau Ivre“** (падна ли в клопката, читателю?). Глупавото, но смешно „Д. Оргон, Елмира, Ню Йорк“ идваше, разбира се, от Молиер; и тъй като наскоро се бях мъчил да заинтересувам Лолита с прочутата комедия от осемнайсети век, приветствувах стария си приятел — „Хари Бумпър, Шеридан, Уайоминг“. От невинните Бермудски острови си направи шега — каламбур, който приличието не ми позволява да повторя, а всеки сведущ фройдист с германско презиме и с известни познания в областта на религиозната проституция веднага ще разбере намека в „Д-р Китцлер, Ерикс, Мис.“ Добре де, понася се. Доста мижаво забавление, но общо взето, без лични нападки и поради това безвредно. Не посочвам записите, които ме привлякоха, така да се каже, с явната си зашифрованост, обаче не можах да ги разгадая, защото усещах, че се движа пипнешком из гранична мъгла, в която словесните вампири се превръщат може би в живи туристи. Какво ще рече например „Фратер Грим, Океан, Келкепар“? Дали беше истински човек — със случайно сходен с неговия почерк, — някой си „H. С. Аристофф“, родом от „Катагела“? Къде е жилото ти, Катагела? Ами това: „Джеймс Манор Морел, Каламбург, Англия“? „Аристофан“, „Каламбур“ — прекрасно, обаче какво не съм разбрал?

      [* Книжна загадка (англ.). — Б.пр.]

      [** _Синият кораб_, _Пияната птица_ — разменени думи — отнася се за „Пияният кораб“, поема от Артюр Рембо, и за „Синята птица“, пиеса от Морис Метерлинк. — Б.пр.]

      Една черта се повтаряше в тези фалшификации и предизвикваше у мен особено болезнени тръпки. Такива неща като „Г. Трап, Женева, Ню Йорк“ означаваха предателство на моята спътничка. Комбинацията „О. Бърдсли, Лолита, Тексас“ доказваше въпреки съществуването на такъв град в Тексас (при това по-ясно от преиначеното телефонно съобщение в Чампиън), че началото на цялата история трябва да се търси на атлантическата страна на Америка. „Лука Пикадор, Мери Мей, Мериланд“ съдържаше ужасния намек, че малката Кармен бе издала на този негодник жалкия шифър от нежни имена и хрумнали ми названия, с които я бях дарявал. Три пъти беше повторен адресът „Боб Браунинг, Долорес, Колорадо“. Безвкусното „Харолд Хейз, Мавзолей, Мексико“ (при друг случай би ми се сторило забавно) говореше, че познава миналото на момиченцето — и за миг ме споходи кошмарната мисъл, че „Доналд Ото Ких“ от градчето „Сиера“ в щат „Невада“ е стар приятел на семейството, може би любовник на Шарлота, може би безкористен защитник на децата. Но най-силно ме прониза кощунствената анаграма от първия ни незабравим престой (през 1947 година, читателю!), която намерих в книгата на касбиймския мотел, в който той е нощувал до нас: „Ник. Павлич Хохотов, Вран, Аризона“.

      Изопачените автомобилни номера, които оставяха всичките тези Кукувичковци, Фатаморгановци и Траповци, само доказваха, че собствениците на хановете не проверяват идентичността на сведенията за колите, които им дават пътуващите. Естествено, не можех да използувам данните — непълни или неправилни — за автомобилите, които нашият преследвач беше наемал за кратки разстояния между Уейс и Елфинстън. Номерът, който се отнасяше явно за първоначалния, вероятно собствен як, представляваше примигване на изменчиви цифри, от които той едни разместваше, други преиначаваше или пропускаше; обаче самите комбинации от тези цифри бяха някак съзвучни (например ВШ 1564 и ВЩ 1616 или КУ 6969 и КУКУ 9933), ала толкова хитро бяха нагласени, че нямаше как да им намеря общия знаменател.

      Мина ми през ум, че след като е предал вишневия як на помагачите си в Уейс и е започнал „да сменя конете“, неговите приемници може да са били по-непредвидливи и в някоя хотелска книга да са оставили прототипа на онези взаимосвързани номера. Но щом търсенето на сатаната там, където бе минал със сигурност, се оказа толкова сложно, заплетено и безнадеждно, какво можех да очаквам от опита да уловя следите на автомобилистите, за които си нямах представа по какъв маршрут са хванали!

      24

      По времето, когато стигнах Бърдсли, като резултат от рекапитулацията, за която ви говорих доста, си изградих сравнително пълен образ и го сведох по метода на изключването (винаги твърде рискован) — до единствено конкретния първоизточник, който болният ми мозък и разколебаната ми памет откриха.

      Освен преподобния Ригър Мортис (както момичетата бяха кръстили пастора) и почтения старчок, който преподаваше факултативно немски и латински, в гимназията в Бърдсли нямаше постоянни учители от мъжки пол. Но на два-три пъти през учебната (1948—1949) година се появи изкуствовед от университета в Бърдсли с магичен фенер да показва пред гимназистките цветни снимки на френски замъци и образци от импресионистката живопис. Исках да присъствувам на тези прожекции и лекции, но Доли както винаги настоя да не съм ходел — и толкова. Освен това помня, че Гастон бе нарекъл именно този преподавател блестящ garçon; обаче нищо повече; паметта ми отказваше да измъкне името на любителя на старинните шато.

      През деня, който бях определил за наказанието, минах през разкаляния университетски двор до едно от посочените ми здания. Там научих, че фамилното име на изкуствоведа е Ригс (което напомняше малко фамилното име на познатия ни култов служител), че е ерген и че след десет минути ще излезе от университетския музей, където сега изнася лекция. Седнах на мраморната пейка (дарение от някоя си Сесилия Рамбъл) пред входа на лекционната зала на музея. Докато го очаквах с болезнено усещане в простатната жлеза, пийнал, изтощен от недоспиването, стиснал колта в джоба на пардесюто, изведнъж се сепнах — ето вече съм се побъркал и съм готов да направя глупост. Шансът беше един на милион, че този Албърт Ригс, доцент, е заключил моята Лолита у дома си на улица Линтър 69 — името на улицата ми беше някак познато… Не, не можеше той да бъде моят злодей. Глупости. Побърквах се и си губех времето напразно. Той и тя сега са в Калифорния, а не тук.

      Скоро забелязах неясно оживление зад белите статуи, които красяха вестибюла. Вратата — не тази, в която бях вперил очи, а друга, по-встрани — се разтвори бодро и сред ятото студентки заподскача като тапа плешивата глава на дребничък лектор, а сетне блесналите му кафяви очи се запътиха към мен. Никога не бях го виждал през живота си, макар че според него сме се били запознали на някакъв градински прием на училището в Бърдсли. А как е моята очарователна дъщеря, тенисистката? За съжаление имал още една лекция. До скоро виждане!

      Другите опити за припознаване дадоха резултат доста по-късно. По обява в едно от списанийцата, останали ми от Лолита, се реших да се свържа с частен детектив, някогашен боксьор, и просто за да му дам представа за метода, който бе използувал онзи мръсник, пътувал подир нас до Елфинстън, го запознах с някои образци от имена и адреси, насъбрани на връщане от мен. Той ми взе доста голям аванс и цели двайсет месеца — двайсет месеца, читателю! — тъпакът пипкаво проверява тези явно измислени данни! Отдавна го бях зарязал, когато веднъж довтаса при мен с победоносен вид и ми съобщи, че Боб Браунинг наистина живеел близо до селището Долорес в Югозападно Колорадо и че се оказал червенокос киностатист на осемдесет и нещо години.

      25

      Тази книга е за — Лолита; и сега, когато стигам до частта, която бих нарекъл (ако не беше ме изпреварил друг страдалец, също жертва на вътрешно изгаряне,) „Dolorès Disparue“*, подробното описване на последните три празни години от началото на юли 1949 до средата на ноември 1952 губи смисъл. Би трябвало да отбележа някои важни подробности, но по-добре да се огранича с общото впечатление: в литналия ми с пълна скорост живот с гръм се разтвори странична врата и нахлу тътнеща черна вечност, вятърът изплющя и задави вика на самотната гибел.

      [* Изчезналата Долорес (фр.). — Б.а.]

      Странно, почти никога не съм сънувал и не сънувам Лолита, каквато я помня — каквато съм я виждал наяве, мислено, с напрежението на душевноболен, в дневните халюцинации и нощните безсъници. Дори когато я сънувах след нейното изчезване, тя ми се явяваше в странни и нелепи образи като Валерия или Шарлота, или някаква смесица от едната и другата. Смесицата се приближаваше към мен, отхвърляше от себе си обвивка след обвивка в атмосферата на велика меланхолия, на велико отвращение. Тази Лъже-Лолита (и Лъже-Валерия) вяло ме поканваше да споделя с кея твърдото диванче или просто тясната дъска, или нещо като гинекологичен стол, на който се разчекваше с открита плът като клапа на плондер във футболна топка. Със счупена или безнадеждно изгубена зъбна протеза попадах в гнусни стаи под наем, където в моя чест се уреждаха крайно скучни вечерни вивисекции и свършваха обикновено с това, че Шарлота или Валерия ридаеше в окървавените ми прегръдки и аз нежно ги целувах с братски устни сред сънено разхвърляната виенска наредба, която се разпродаваше на търг, сред съжалението, импотенцията и кафявите перуки на трагичните старици, току-що отровени с газ.

      Веднъж извадих от клетия икар и унищожих отдавна натрупалата се купчина списания за юноши. Знаете тези издания: по отношение на чувствата са каменният век; в смисъл на хигиената — най-много микенската епоха. Красива, но твърде зряла актриса с исполински мигли и пухкава, месеста червена долна устна препоръчва нов шампоан. Реклами-измами. Малките ученички харесват плисетата — que c'était loin, tout cela*! Ако кани гости с преспиване, домакинята трябва да приготви халат за всяка гостенка. Несвързаните, подробности лишават речта от всякакъв блясък. Всички сме виждали по вечеринките за канцеларски чиновнички по някоя „чопла“ — девойка, която си чопли с нокти лицето. Само ако е много стар или заема много високо положение, възрастният мъж може да не си сваля ръкавиците, когато се ръкува с дама. Привличай сърцата, като носиш нашия Нов корсет: нито бричове, нито корем. Тристан и три женски стана в киното. Ами да, господа: бракът на Джо и Джени възбужда джуджене. Превърни се бързо и евтино в романтична красавица. Книжки с комикси: лошо момиче (брюнетка), дебел баща (с пура); добро момиче (червенокосо), красиво татенце (с подстригани мустаци). Отвратителна поредица с горилообразен дългуч и с жена му, гномообразна гнида. Et moi qui t'offrais mon génie…** Спомних си доста изящните, нелепични стихчета, които пишех за нея, когато беше дете. „Не са нелепични — изричаше тя присмехулно, — а са просто нелепост.“

      [* Колко отдавна беше това (фр.). — Б.а.]

      [** Аз, който ти предлагах своя гений (фр.). — Б.а.]

      С аероплани високо колибри прелитат,

      с ръцете в джоба змии се скитат… —

      или:

      Толкова странен е със зайката заекът, ах,

      че зайчарите си умират от смях.

      Трудно ми беше да изхвърля някои нейни неща. До края на 1949 година лелеях, боготворих и осквернявах с целувки, сълзи и слуз чифта нейни стари платненки, износената момчешка риза, изтъркания дънков панталон, смачканата училищна баретка и други съкровища от този род, които бях намерил в багажника на автомобила. Когато обаче усетих, че се побърквам, събрах тези неща заедно с някои други, складирани в Бърдсли — сандъка с книга, нейния велосипед, старото палто, ботушките, — и на петнайсетия й рожден ден изпратих всичко във вид на подарък от неизвестен, подател за сиропиталището край ветровитото езеро на канадската граница.

      Не е изключено, ако отида при свестен хипнотизатор, да ми измъкне и да ми помогне да подредя в логичен орнамент някои случайни спомени, които избиват в моята книга много по-ясно, отколкото изплуват в паметта ми — дори сега, когато вече зная кого и какво да издирвам в миналото. По онова време само чувствувах, че губя контакт с действителността. Прекарах остатъка от зимата и по-голямата част от пролетта в санаториум край Квебек, където се бях лекувал и преди, след което реших да уредя някои свои работи в Ню Йорк, а сетне да поема към Калифорния за основни издирвания.

      Ето стихотворението, което написах в санаториума.

      Търсят, търсят Долорес Хейз,

      къдри: руси, розови устни,

      възраст: пет хиляди и триста дни,

      занимание: нимфетка изкусна?

      Где се криеш, Долорес Хейз?

      На какво, на кого да вярвам?

      Аз съм в ада, бълнувам. „Не мога оттам

      да изляза“ — като Стърн повтарям.

      Где се разхождаш, Долорес Хейз?

      На вълшебен килим? Каква марка?

      Кагуар кремав ли моден е днес?

      Запаркирана ти в кой парк си?

      Кой е твоят герой, Долорес Хейз?

      Супермен в перелерина небесна?

      О, далечен мираж, о, красив палмов плаж,

      о, Кармен в лимузина чудесна!

      Как ми реже слуха, Долорес, този джаз!

      Със кого ти танцуваш, скъпа?

      В избелели фланелки сте двамата, аз

      съм се свил от страдание тъпо.

      Тъй щастлив е прогнилият старец, проклет.

      Със девойче се забавлява.

      В редом мъкне го той, макар че законът навред

      дори зайчето защищава.

      О, Доли! О, болка! Със взор сивочер!

      Той от ласките ставаше бистър.

      Съществува парфюм Soleil Vert*…

      [* Зелено слънце (фр.). — — Б.а.]

      От Париж ли сте вие, мистър?

      L'autre soir un air froid d'opéra m'alita:

      Son fêlé — bien fol est qui s'y fie.!

      Il neige, le décor s'écroule, Lolita!

      Lolita, qu'ai-je fait de ta vie!*

      [* Тази вечер от оперна ария мраз

      се прокрадва, в звука се преплита.

      Сняг вали и декорът разкъсва се. Аз

      провалих ти живота, Лолита! (фр.)]

      Зле живея, Лолита Хейз.

      Ту разкаян, ту от гняв раздиран.

      Свивам пак своя рунтав юмрук

      сълзите ти пак съзирам.

      Хей, патрул, хей, патрул — сто там във нощта

      под дъжда, който бавно се стича —

      мойта приказка бяла — това е тя —

      Хейз, Долорес се нарича.

      Хей, патрул, ето там — погледни —

      Долорес и мъжът са в тъмата.

      Давай газ, с колт в ръката гони, достигни,

      засечи, спри веднага колата!

      Търсят, търсят Долорес Хейз:

      четирийсе килограма тежи и

      метър и петдесет е висока на ръст,

      а в очите й твърдост се крие.

      Много късно е вече, Долорес Хейз.

      Тежък пътят е, краят — известен —

      ще ме хвърлят след малко в крайпътния ров.

      Всичко друго ръжда е, рой звезден…

      След като психоанализирах стихотворението, се убедих, че то е просто шедьовър на луд. Коравите, бодливи, кресливи рими доста точно отговарят на лишените от перспектива пейзажи и фигури и на преувеличените им части, каквито ги рисуват психопатите по време на изследванията, измислени от хитроумните им дресьори. Изпонаписах и много други стихотворения. Потъвах в чуждата поезия. Мисълта за отмъщение обаче не ме напусна нито за миг.

      Щях да бъда измамник, ако кажех (а читателят глупец, ако ми повярваше), че потресът от загубата на Лолита завинаги ме е избавил от страстта към малките момиченца. Сега обикнах Лолита с друга любов, така, е — но проклетата ми натура не може да се промени. На площадките за игра, крайморския и езерния бряг навъсеният ми крадлив поглед неволно се взираше дали няма да се мярнат голите крака на нимфетка или други заветни белези на Лолитините прислужнички и дружки с букети рози. Едно основно видение избеля оттогава обаче: никога вече не помечтах за възможно щастие с момиченце (отделно или обобщено) в някое, диво и безопасно място; никога не си представих как се впивам в нежната плът на Лолитините сестрички някъде далеч-далеч, сред пясъчно убежище между скалите на бленувани острови. Това приключи — или най-малкото приключи за известно време. От друга страна обаче… уви, двете години чудовищно угаждане на похотта ме навикнаха на известен ред в половия живот. Страхувах се пустотата, в която се бях озовал, да не ме накара да използувам свободата на внезапното безумие и да се поддам на случайното изкушение при среща в някоя пресечка със запътена към къщи ученичка. Самотата ме разпалваше. Трябваше ми компания и грижа. Сърцето ми беше несигурен, истеричен орган. Така се случи, че Рита влезе в моя живот.

      26

      Беше два пъти по-голяма от Лолита и десет години по-млада от мен. Представете си млада брюнетка, съвсем бледа, съвсем тъничка (тежеше само четирийсет и два килограма), с приятно асиметрични очи, с остър, сякаш очертан със замах профил и с много привлекателна ensellure — падинка в гъвкавия гръб: май беше от испански или от вавилонски произход. Прибрах я от улицата веднъж през май, „порочния май“, както казва Елиът, някъде между Монреал и Ню Йорк или ако стесним границите, между Тойлстаун и Блейк, пред един мургаво светнал в нощните джунгли бар под знака на Тигровата пеперуда, където много симпатично се беше напила: уверяваше ме, че сме били съученици и току закриваше с трепереща ръчица орангутанската ми лапа. Съвсем слабо действуваше на чувствеността ми, но все пак реших да опитам; опитът сполучи, Рита стана моя постоянна приятелка. Толкова беше добричка тази Рита, такава компаньонка, че от чисто състрадание би се отдала на всяко патетично олицетворение на природата — на старо прекършено дърво или на овдовяло бодливо свинче.

      Когато се запознахме (през 1950 година), я беше напуснал третият й мъж, а съвсем наскоро я беше изоставил и седмият й официален любовник. Другите, неофициалните, бяха твърде многобройни и мимолетни и не се поддаваха на каталогизиране. Брат й, политикан с лице като виме, с тиранти и ръчно нашарена вратовръзка, беше кмет и душа на град Грейнбол, известен със своите бейзболисти, усърдни читатели на Библията и търговци на зърно. През последните години плащал на чудесната си сестричка по седемстотин долара на месец с абсолютното условие никога, никога да не се мярка в чудесното му градче. Тя ми разправи, като виеше леко от недоумение, че кой знае защо — дявол знае защо, — всеки нов любовник преди всичко я откарвал в Грейнбол; Грейнбол бил фатално привлекателен; докато се опомни, вече я всмуквала лунната орбита на родния град и тя се виждала в кола под прожекторното осветление на околовръстното шосе. „Въртях се — казваше смешно тя — като цветарка в омагьосан кръг.“

      Оказа се, че има изящно двуместно автомобилче и тъкмо с него заминахме за Калифорния, тъй като маститият ми икар се нуждаеше от почивка. Обикновено караше тя — с вродена скорост деветдесет мили в час. Милата Рита! Разкарвахме се с нея цели две мъгляви години с прекъсване и човек не може да си представи втора толкова чудесна, наивна, нежна, съвсем безмозъчна Рита! В сравнение с нея Валерия беше Шлегел, а Шарлота — Хегел! Право казано, изобщо няма защо да се занимавам с нея из пространствата на тези мрачни мемоари, но все пак искам да кажа (ало, Рита — където и да си, пияна или трезвена, Рита, ало!), че тя беше най-утешителната, най-разбраната моя приятелка и безспорно ме спаси от усмирителната риза. Обясних й, че искам да намеря избягалата си любима и да пречукам нейния коцкар. Рита важно одобри този план — и след като предприе в околностите на Сан Хумбертино някакви свои разследвания (макар да не знаеше нищичко по въпроса), се заплете с някакъв бандит; отървах я с адски усилия — в охлузен и очукан вид, но съвсем бодричка. Друг път, когато се натъкна на свещения ми пистолет, предложи да сме играели на руска рулетка; възразих й, че не може, че пистолетът няма барабан; сборичкахме се за него, отекна изстрел, куршумът се заби в стената на хотелската стая, оттам бликна тъничко и много забавно фонтанче гореща вода; помня, че тя прималя от смях.

      Странната детинска извивка на гърба й, оризовата кожа, бавните, морни, гълъбови целувки — всичко това ме предпазваше от злината. Талантът на художника не е вторичен полов белег, както твърдят някои вещери и шарлатани, а обратното: полът е само прислужник на изкуството. Едно наше доста смътно гуляйче има забавни последици. Тъкмо бях спрял издирванията: сатаната или се намираше в пъкъла, или весело пламтеше в малкия ми мозък (където копнежът и мъката разпалваха огъня), но във всеки случай нямаше нищо общо с тенисния турнир в Сан Диего, където сред жените първа награда спечели шестнайсетгодишната Доротея Хааз, мъжеподобна дангалачка. Веднъж по време на обратното пътуване на изток в съвсем долнопробен хотел (от тези, в които се организират търговски конгреси, където се мъкнат и залитат, окачествени с етикетчета, марципанови дебелаци, наричат се помежду си Джек или Джим, сключват сделки и се наливат с уиски) милата Рита и аз, когато се събудихме следобед, видяхме в стаята си още един човек, млад блед блондин, почти албинос, е бели мигли и големи прозрачни уши. Нито Рита в тъжния си живот, нито аз в моя го бяхме срещали някога. Облян в пот, по мръсен трикотажен комбинезон, със стари високи войнишки обувки с връзки, той хъркаше върху одеялото на двойното ни легло от другата страна на целомъдрената ми съпруга. Беше без един преден зъб, челото му беше обраснало в кехлибарени цирейчета. Риточка уви гъвкавата си голота в пардесюто ми — първото, каквото й попадна; аз си обух гащетата; след това разучихме положението. На подноса имаше цели пет употребявани чаши, което в смисъл на следи само усложняваше работата. Вратата беше открехната. На пода бе захвърлен мъжки пуловер и безформен военен панталон защитен цвят. Дълго разтърсвахме собственика им; клетникът най-сетне се пробуди. Той нищичко не помнеше. Разприказва се с акцент, който Рита определи като „чисто бруклински“, и обидено почна да ни шантажира, че ние (как?) сме си присвоили неговата (без никаква ценност!) личност. Облякохме го на бърза ръка и сетне го оставихме в най-близката болница, като из пътя стана ясно, че някакви забравени вече лъкатушки и завои са ни довели в прочутия Грейнбол. Половин година по-късно Рита писа на тамошния доктор. Той отговори, че „Джек Хумбертсън“ — както безвкусно нарекоха непознатия — още не бил влязъл във връзка с миналото си. О, Мнемозина, най-сладка и най-палава музо!

      Не бих се спирал на този случай, ако от него не водеше началото си потокът мисли, в резултат от които напечатах в научното списание „Кантрип“, което на шотландски означава „магьосничество“, едно есе, озаглавено „Мимир и Мнемозина“, в което предложих теорията (сторила се оригинална и важна за благосклонните читатели на този великолепен месечник) за „перцепционалното време“, която се базираше върху „чувството за кръвообращение“ и концепционално зависеше (съвсем накратко) от особените качества на ума ни, а той осъзнава не само веществения свят, но и своята същност, поради което възниква постоянно взаимоотношение между две точки: между бъдещето (което може да се складира) и миналото (вече изпратено в склада). Една от последиците от тази статия, приключила поредицата мои предишни трудове, също забелязани от читателите, беше поканата да чета една година лекции в Кантрипския университет на четиристотин мили от Ню Йорк, където с Рита бяхме наели квартирка с изглед към гланцовите тела на момченцета и момиченцата, играещи си подводните пръски далеко долу в шадраванната дъбрава на централния парк. Живях в Кантрип, в специалните жилища за поети и философи, от октомври 1951-ва до юни 1952-ра, а през това време Рита — предпочитах да не я показвам — си живуркаше — май не твърде благоприличие — в хотела на шосето, където я навестявах два пъти седмично. Сетне тя се изгуби, но не така безчовечно като предшественичката си: след месец я намерих в Кантрипския затвор. Държа се твърде достойно, бе се лишила от апендикса си в затворническата болница и се закле доста убедително, че дивната сребърна лисича яка, която според думите на някоя си важна дама Мак Кръм тя й била откраднала, всъщност й била подарена съвсем непринудено от малко пийналия господин Мак Кръм. Успях да я измъкна оттам, без да прибягвам до нервния й брат, и скоро след това се завърнахме в Ню Йорк, отново западно от централния парк, като из пътя се отбихме в Брайсленд, през който впрочем вече бяхме минавали предната година с Рита.

      Тогава ме беше обзело непреодолимото желание да възстановя моето пребиваване там с Лолита. Изгубил всякаква надежда да хвана следите на бегълката и на нейния похитител, започнах нова фаза на съществуването си: мъчех се вече да се вкопча в старите декори и да спася поне хербария на миналото: souvenir, souvenir, que me veux — tu?* Верленова есен звънтеше във въздуха, в кристалния въздух. В отговор на картичката с молба да му бъде запазена стая с две легла и баня професор Хамбургер веднага получи учтив отказ. Всичко било заето. Имало само стая в сутерена без баня, с четири легла, но тя едва ли била подходяща за мен. Ето шапката на пощенската бланка:

      [* Спомен, спомен, какво искаш от мен? (фр.) — Б.а.]

      ПОДСЛОН ЗА ОМАГЬОСАНИ ЛОВЦИ

      ВСЯКАКВИ НАПИТКИ  | ЧЕРКВИ                            | КУЧЕТА

      (освен алкохолни) | на удобно за вярващите разстояние | не се допускат

      Усъмних се в първото твърдение. Всякакви ли? Ами дали сервират например гренадин както в уличните кафенета на Европа? Интересуваше ме дали също някой ловец, омагьосан или нормален, не би отдал мястото си в черквата за едно куче — и тогава си спомних с болезнена спазма сцената, достойна за голям художник: Petite Nymphe, Accroupie*; обаче този копринен кокершпаньол може да беше кръстен. Не — нямах сили да понеса мъчителния вид на познатия вестибюл. В мекия, прашноцветен, есенен Брайсленд се криеха други възможности да възкреся миналото. Оставих Рита в най-близкия бар и се запътих към градската библиотека. Чуруликащата стара мома с огромна готовност ми помогна да намеря средата на август 1947 година в подвързаното течение на Брайслендския вестник и ето ме вече седнал в усамотен ъгъл да прехвърлям грамадните и крехки страници на тома, черен като ковчег и едва ли не по-голям от Лолита.

      [* Приклекнала малка нимфа (фр.). — Б.а.]

      Читателю! Брудер! Колко глупав Хомбург беше този Хомелбург! Тъй като свръхчувствителната му натура се плашеше от действителността, той диреше възможност да се наслади поне на късче от нея — което напомня как десетият или двайсетият Фриц иди Иван, застанал на търпеливата опашка от изнасилвани, замята бялото лице на жената с черния й шал, за да не вижда невъзможните й очи, докато най-сетне добива войнишката си радост в изтерзаното, разграбено село. Аз пък исках да добия в отпечатан вид снимката, случайно включила външния ми образ в минутата, когато фотографът от Брайслендски вестник се съсредоточаваше върху д-р Брадок и неговата група. Страстно мечтаех и да се е запазил портретът на Неизвестния изверг. Невинният апарат, хванал ме през тъмния път към ложето на Лолита — ето тема за Мнемозина! Напразно се мъча да обясня същината на този порив. Може да се сравни с мъчителното любопитство, което ни кара да грабнем лупата, за да огледаме мрачните фигури (общо взето, натюрморт — и всички ще се изповръщат), събрали се рано сутринта край гилотината — обаче лицето на пациента все пак не може добре да се огледа. Както и да е, направо се задушавах и единият ъгъл на съдбовния том ми убиваше на корема, докато прелиствах и прелитах през листовете с поглед. В неделя, на 24-ти, в едното от двете местни кина давали „Смахнатите“, а в другото — „Груба сила“. Мистър Пърдъм, независимият тютюнев аукционер, казва, че от 1925 година пуши само „Оумън Фаустум“. Здравенякът Рос, футболист, и миниатюрната му годеница били на вечеря у мисис Хумбърт Перибой, Еранис Авеню 58. Открит е паразит, чиято големина достига една шеста от организма, в който се намира. Дюнкерк за пръв път е бил укрепен през десети век. Бели къси чорапки за госпожици, 39 цента; спортни оксфордски обувки, 3 долара 98 цента. Вино, вино, вино, бе изрекъл авторът на „Тъмна възраст“, който не беше разрешил на нашия фотограф да го заснеме, може би_той подхожда на този персийски къл-къл, но винаги съм казвал, че дъжд, дъжд, дъжд, който чука по дъсчен покрив, е най-добрият приятел на розите и вдъхновението. Тъй наречените „трапчинки“ се създават от врастването на кожата към по-дълбоките тъкани. Гърците отблъснали мощна партизанска атака. Ах, най-сетне: контури на момиченце в бяло и пастор Брадок в черно; обаче дори нечие призрачно рамо да е докоснало неговата снажна фигура, не можах да позная нищо, което да се отнася до мен.

      Поразителен паразит се беше лепнал за Рита в бара. С тъжната усмивка, която се появяваше върху лицето й от премного алкохол, тя ме представи на агресивно пиян старец и каза, че той — „Забравила към фамилното ви име, миличък“ — бил неин съученик в училище. Той дръзко се опита да ми я отнеме и в последвалото сборичкване си ударих палеца в прекалено коравата му глава. Сетне се наложи известно време да разхождам и да проветрявам Рита сред есенните багри в парка на „Омагьосаните ловци“. Тя хълцаше и повтаряше, че скоро, скоро ще я зарежа, както всички са я зарязвали, а аз й изпях полугласно елегична френска балада и за нейно развлечение й измислих албумно стихче:

      Палитрата на кленовете е отразена

      във езерото. Всички до един

      Диана в одеяние червено

      на гибел води пред хотела син.

      Тя попита: „Защо да е син, като е бял? Защо — господи боже мой…“ И отново зарида. Решително я поведох към автомобила. Продължихме пътя си за Ню Йорк, там тя отново заживя умерено щастливо, като се ветрееше под димната синева насред малката ни тераса на тринайсетия етаж. Забелязвам, че някак безнадеждно са се объркали два епизода — посещението ми в Брайслендската библиотека на връщане за Ню Йорк и разходката в парка през предишното пътуване за Кантрип, но художникът мнемозинист не бива да отбягва такова смесване на неясните багри.

      27

      Пощенската кутия с моето име във вестибюла на блока даваше възможност на получателя да види през остъкления отвор пуснатото от пощальона. На няколко пъти се беше случвало арлекинската игра на светлината през стъклото тъй да изопачи нечий почерк, че той да заприлича, на Лолитиното перо, и стигах почти до припадък, така че се налагаше да се опирам на близката урна — която за малко да се окаже моята. Всеки път, всеки път, когато за миг ми се мернеха любимите, заплетени, детски драскулки, отново, с отвратителна лекота те се превръщаха в скучния почерк на един от малцината мои или Ритини кореспонденти и си спомнях с болезнена усмивка далечното ми доверчиво, предидолоресово битие, когато ме прелъгваше някой безценно осветен прозорец, в който се бе взрял неспирно препускащият ми поглед — вечно будният перископ на срамния порок, — в полуголата, застинала като на кинолента нимфетка с дългата коса на Алиса в Страната на чудесата (малката чаровница на по-щастливия ми събрат), тъкмо започваше или приключваше да се реши. Съвършенството на огненото видение издигаше до съвършенство и моята дива наслада, защото видението бе извън моя досег и затова съзнанието за забрана не можеше да стане пречка, която тегнеше върху достижимото. Кой знае, може би истинската същност на моето „извращение“ да зависи не толкова от прякото обаяние на прозрачната, чиста, млада, забранена, вълшебна хубост на момиченцата, колкото от съзнанието за омайната неуязвимост на положението, при което безкрайните съвършенства не запълват пролуката между това оскъдно, което се дарява, и всичко останало, което се обещава, което е скрито в дивните багри на невъзможните бездни. Mes fenêtres!* Докато висях между залезните облаци и прииждащата нощ, докато скърцах със зъби, събирах и притисках всичките демони на страстта си към перилата на вече пулсиращия балкон: още миг, и той ще излитне — право в кайсиената мъгла на влажното ветрило; той излитваше — след което понякога осветеният облик в далечния прозорец се поместваше — и Ева отново се превръщаше в ребро, то обрастваше с плът и вече в прозореца нямаше нищо освен разгърден мъжага, който чете вестник.

      [* Мои прозорци (фр.). — Б.а.]

      Тъй като все пак понякога успявах да спечеля надбягването между измислицата и действителността, бях готов да се примиря с лъжата. С друго не можех да се примиря — с намесата на мъчителките случайности, които ме лишаваха от предназначената за мен наслада. „Savez-vous qu'à dix ans ma petite était folle de vous?“* — ми каза дамата, с която веднъж се разговорих на чай в Париж, а малката бе успяла да се омъжи и живееше някъде накрай света, не можах дори да си спомня дали съм я забелязвал навремето в същата градина, на терасата на тенис клуба до усамотената изкуствена пещера. И ето че сега точно по същия начин случайността (а също и някак промененият и сякаш посърнал почерк на моята любима) ми отказа предварително да го върна през блесналото стъкло на отвора, отказа ми това предвкусване и обещание — а то тъй съблазнително се симулираше, но нали трябваше и благородно да бъде изпълнено. Както виждате, фантазията ми изтърпяваше прустовски изтезания върху прокрустовото ложе — защото през онази сутрин на 22 септември 1952 година, когато слязох за пощата, спретнато облеченият и много заядлив портиер, с когото бях в отвратителни отношения, взе да ме кори, задето някакъв от пиянската компания на Рита, когато я изпращал до вкъщи, „повръщал като куче“ върху стъпалата на входа. Докато го слушах и му давах бакшиш, а сетне слушах втората, по-учтива версия на произшествието, неясно си помислих, че едното от двете писма на тази благословена поща сигурно е от майката на Рита, доста неуравновесена госпожа, която посетихме веднъж в Кейп Код и която оттогава в честите си писма, препращани от нюйоркската ми фирма до различните места на моето пребиваване, все повтаряше колко невероятно сме си подхождали с дъщеря й и колко щяло да е чудесно, ако сме се оженели; другото писмо, което отворих и прегледах набързо в асансьора, беше от Джон Фарлоу.

      [* Знаете ли, моята малка на десет години беше в захлас от вас? (фр.) — Б.а.]

      Често съм забелязвал, че обикновено приписваме на приятелите си такава устойчивост на качествата и на съдбата, каквато имат литературните герои в представите на читателя. Колкото пъти отворим „Крал Лир“, никога не ще заварим благородния старец, забравил всички горчилки, да вдига чаша за здраве на голям семеен пир с трите си дъщери и с домашните им кученца. Никога няма да замине за Италия заедно с Онегин княгиня N. Никога няма да оздравее Ема Бовари, спасена от ароматните соли в навременната сълза на бащата на автора. През каквато и еволюция да мине един или друг известен образ между епиграфа и края на книгата, съдбата му е установена в нашите мисли за него; точно по същия начин очакваме нашите приятели да следват една или друга логична и общоприета програма, която ние сме определили за тях. Така Хикс никога не ще създаде безсмъртно музикално произведение, рязко предизвикателно спрямо посредствените негови симфонии, с които сме свикнали. Игрек никога не ще извърши убийство. При никакви условия Зет няма да се предаде. Разпределили сме всичко това по графи и колкото по-рядко виждаме дадено лице, толкова по-приятно ни е да се убедим при всяко негово споменаване, че той послушно следва представите ни за него. Всяко отклонение от съдбините, които сме му предначертали, ни се струва не само неестествено, но дори и нечестно. Бихме предпочели изобщо да не познаваме съседа — пенсиониран продавач на кренвирши, — ако изведнъж се окаже, че току-що е издал стихосбирка, шедьовър на века.

      Казвам това, за да обясня колко ме слиса истеричното писмо на Джо Фарлоу. Знаех за смъртта на жена му — но, разбира се, смятах, че безутешният вдовец ще си остане до края на живота все същият малко скучен, претенциозен и положителен човек, какъвто е бил винаги. Сега ми пишеше, че след кратко пребиваване в Съединените щати се е върнал в Южна Америка и е решил да предаде всичките въпроси, с които се е занимавал в Рамсдейл, на един от тамошните адвокати, Джек Уиндмюлер, наш общ познат. Май особено се радваше да се отърве от „Хейзовите бъркотии“. Току-що се бил оженил за испанка. Напълнял тринайсет килограма, откак престанал да пуши. Съвсем младичката му жена била шампионка по ски. Канели се да прекарат медения месец в Индия. Тъй като щял да се посвети, както се изразяваше, на „интензивно производство на семейни единици“, вече не намирал време за моите работи, които смятал за „много странни и доста дразнещи“. Някакви хора, дето навред си навират носа — и явно са образували комитет с тази цел — му съобщили, че местожителството на малката Долорес Хейз е забулено в тайна и че самият аз живея „със съмнително известна парясница“. В Южна Калифорния. Бащата на жена му бил граф и голям богаташ. Семейството, което последните пет години наемало къщата на Хейзови, сега искало да я купи. Съветваше ме веднага да съобщя за изчезналото момиче. Бил си счупил крака. Към писмото беше приложена цветна снимка на Джон, още целокупен, и на спретната брюнетка с бял вълнен пуловер. Те сладко се усмихваха един на друг сред сините снегове на Чили.

      Помня как влязох в квартирата си и помислих гласно: „Добре де, сега вече поне ще се наложи да я намерим“ — когато изведнъж второто писмо ми заговори с делово гласче:

      „Мили татко,

      Как си? Аз се омъжих. Чакам дете. Мисля, че ще бъде огромно. Мисля, че ще улучи тъкмо Коледа. Направо се побърквам, защото няма е какво да си платим дълговете и да се измъкнем оттук. Предлагат на Дик чудна служба в Аляска по неговата много тясна специалност в механиката, това е, което зная, но перспективите направо са чудни. Извинявам се, не ти давам домашния си адрес, но се страхувам, че все още ужасно си ми сърдит, а Дик не бива да научава нищо. То пък едно градче! Тези кретени не се виждат от пушеците. Моля те, изпрати ни чек, татко. Спокойно ще ни стигнат три-четири стотачки или дори по-малко, ще ти бъдем благодарни за всяка сума, можеш например да продадеш старите ми неща, защото, стигнем ли до Аляска, ще се заринем с пари. Напиши ми, моля те. Преживях много скърби и лишения.

      Твоята очакваща Доли (Мисис Ричард Ф. Скилър).“

      28

      Отново бях на път, отново седях зад волана на стария син седан, отново бях сам. Когато четях писмото, когато се борех с гигантската мъка, породена от него, Рита още спеше мъртвешки. Погледнах я: усмихваше се насън. Целунах я по мокрото чело и я напуснах завинаги: тези дни клетницата искаше да ме навести тук, но не приемам представители от онзи (за вас „този“) свят. Лепнах нежна бележка за сбогом с лейкопласт за пъпчето й — иначе няма да я намери.

      Май написах „сам“? Не, не съвсем. С мен беше черното ми приятелче и щом намерих усамотено място, без трепет изрепетирах насилствената смърт на мистър Ричард Ф. Скилър. В багажника на колата — непресъхващ откъм съкровища — намерих най-стария и най-мръсния си пуловер и го окачих на клон в безмълвната горичка, в която ме отведе черният път встрани от шосето. Изпълнението на присъдата беше развалено от някаква засечка в действието на спусъка. Слабо разбираемият предмет в ръката ми явно се нуждаеше от смазка. Но не исках да губя време. Хвърлих сивия мъртъв пуловер наново в автомобила, както се бе сдобил с допълнителни дупки на различни места; заредих наново топлото си приятелче и продължих пътешествието.

      Писмото беше от 18 септември 1952 година, адресът, който тя даваше, беше: „До поискване, Коулмънт“ (не във Вирджиния, не в Пенсилвания и не в Тенеси — и изобщо не е „Коулмънт“, замаскирал съм всичко, моя любов). Оказа се, че е търговско градче на осемстотин мили южно от Ню Йорк. Реших да карам, без да спирам, но не издържах и на съмване спрях да отпочина в един мотел близо до Коулмънт. Кой знае защо, бях сигурен, че този Скилър, навремето е въртял търговия с автомобили на старо и може тогава да се е запознал с моята Лолита, когато я е карал за Бърдсли — например през деня, когато на път за урока по музика й се бе спукала гумата на велосипеда; явно по-късно се е разорил. Трупът на убития пуловер на задната седалка все се мъчеше да обрисува — колкото и да го размествах — разни очертания, които се отнасяха до Трап-Скилър, до вулгарното му и цинично яко тяло, и за да неутрализирам грубия му, порочен вкус, реших да добия особено изящен вид — събудих се с тази мисъл и успях да натисна копчето на будилника, за да не избухне в определения час. Сетне строго романтично и грижливо като човек, тръгнал на дуел, проверих дали документите ми са наред, окъпах се, напарфюмирах се, избръснах си лицето и гърдите, избрах копринена риза и чисти долни гащи, нахлузих прозрачно-тъмни чорапи и се поздравих, задето бях взел някои твърде контешки неща — например велурената жилетка със седефените копчета и бледата кашмирена вратовръзка.

      Уви, не можах да удържа закуската в стомаха си, но приех хладнокръвно тази дребна неприятност, избърсах си устата с батистена кърпичка, извадена от ръкава според английската мода, и с буцата син лед вместо сърце, с таблетката на езика и тежката смърт в задния джоб чевръсто влязох в телефонна кабина в Коулмънт („ах-ах-ах“, произнесе сгъваемата врата) и набрах номера на единствения Скилър от опърпания телефонен указател: Пол Скилър, мебели. Прегракналият Пол отвърна, че има такъв Ричард, че той е негов племенник, а живее — ей сега ще погледне — на улица Килър номер десет (това са, разбира се, първите попаднали ми псевдоними). „Ах-ах-ах“, изпъшка вратата.

      Номер десет на улица Килър се оказа занемарен жилищен блок. Интервюирах неколцина умърлушени старци и две дългокоси, розово-руси, невероятно мръсни нимфетки (да си призная, поглеждах доста разсеяно, просто така — за някое леко облечено момиченце, което да притисна за минута, щом приключа с убийството и ми стане все едно, и не ще има вече никаква забрана). Да, наистина, Дик Скилър живял тук по едно време, обаче се изнесъл, когато се оженил. Никой не знаеше новия му адрес. „Може да знаят в дюкянчето“ — каза нисък глас от дупката в тротоара (поправяха нещо) до мястото, където случайно бях спрял и си приказвах с две отвеяни бабички, докато плъзгах поглед по тънките голи ръце на босоногите им внучки. Не улучих нужното дюкянче и един предпазлив побелял негър поклати отрицателно глава още преди да съм попитал каквото и да било. Пресякох улицата и влязох в мизерно помещение, извиканият от един купувач по моя молба женски дух отвърна високо от бездната на мазето (което повтори темата на мъжкия дух от дупката в тротоара): „Улица Хънтър, последната къща.“

      Улица Хънтър се намираше много далеч, в съвсем безнадежден краен квартал, в света на високите купчини смет и дълбоките канавки, червивите градинки и разкривените коптори, сивия ръмеж и червената глина и някакви фабрични комини, които пушеха в далечината. Спрях пред „последната къща“ — пред скована от дъски барачка, зад която встрани от пътя се виждаха още две-три такива барачки и широк пущинак, целият в избелели бурени. Зад къщурката се чуваха удари на чук и няколко минути седях в старата си кола, и аз стар и прояден, в края на дългия си път, пред сивата цел, finis, приятели, finis, злодеи. Беше към два по обед. Пулсът ми скачаше ту на сто, ту на четирийсет. Ситен дъжд шумолеше по ламарината на икара. Пистолетът се премести в десния ми джоб. Чорлав помияр с мокра от кал козина, провиснала от корема, се спря почуден и сетне захвана добродушно да бафбафка срещу ми, като мижеше и си виреше носа; престана, разходи се околовръст и още веднъж бафна.

                29

      Излязох от автомобила и затръшнах вратата. Колко прозаично, колко праволинейно прозвуча този трясък в пустотата на посърналия ден! „Баф“, изкоментира песът. Натиснах копчето на звънеца; вибрацията му премина по цялата ми снага. Personne: няма никого. Je resonne, repersonne; звъня отново, никотново. Откъде, от какви дълбини е този втор повтор? „Баф“, намеси се кучето. Устремно приближаване, тътрене и шум (баф) на разтваряна врата.

      Пораснала е към пет сантиметра. Очила с бледорозова рамка. Високо вдигната по нов начин коса, нови уши. Колко просто! Този миг, тази смърт — всичко, каквото бях викал във въображението си повече от три години, внезапно се оказа просто и сухо като треска. Тя беше откровено и невероятно бременна. Лицето й сякаш се беше смалило (бяха минали само две секунди, но искам да им придам толкова дървена продължителност, колкото животът може да издържи); луничките избледнели, бузите хлътнали; голите ръце и пищяли изгубили всичкия си загар, така че се виждаха косъмчетата по тях; беше с кафява памучна рокля без ръкави и с плъстени чехли.

      „Господи!“ — възкликна тя след паузата с цялата си почуда и радушие.

      Без да вадя юмрук от джоба, изграчих: „Мъжът ти вкъщи ли е?“

      Да убия _нея_, както някои са очаквали, не можех, разбира се. Представете си, аз я обичах. Беше любов от пръв поглед, от последен поглед, от вечен поглед.

      „Влизай“ — каза тя ведро и напористо. Доли Скилър се притисна до разпукналото се мъртво дърво на вратата и се помъчи, колкото можа, да се сплеска (при което дори се повдигна на пръсти), остана така за миг разпъната, загледана надолу, като се усмихваше на прага с хлътналите си бузи и овални скули, с белите си като разводнено мляко ръце, опънати по дървото. Преминах, без да закача изпъкналото й бебе. Познатата топлина на Доли — е лек примес на кухня. Зъбите ми тракаха най-глупашки. „О, не, ти ще останеш вън“ (на кучето). Затвори вратата и влезе след мен и след своя корем в бедната кукленска стая.

      „Дик е ей там“ — каза тя, посочи с невидима тенис ракета и ме покани да прекося с поглед стаята, която служеше за гостна и спалня, а сетне кухничката и пролуката на задната врата до мястото, където в доста примитивна перспектива се виждаше чернокос млад непознат в работен гащеризон (веднага отмених убийството му) гърбом към мен на стълба, заковаваше нещо за бордея на съседа, по-набит момък от него (но с една ръка), а той го гледаше изотдолу.

      Тя обясни тази картина в рамката на далечната врата с извинителна въздишка („мъжете все нещо строят“) и попита дали да го повика.

      Не.

      Застанала посред малко наклонения под и с леки въпросителни звуци, тя правеше познатите явайски жестове с китки и с пръсти, като ми предлагаше с тази схема на шеговита учтивост да избирам между люлеещия се стол и дивана (нощното им легло). Казвам „познатите“, защото веднъж ме бе поканила с точно такъв „танц на ръцете“ в нашата гостна в Бърдсли, когато беше уредила вечеринката. Приседнахме и двамата на дивана. Интересно: макар че всъщност хубостта й беше повехнала, едва сега ми стана ясно — в този безнадеждно късен час на жизнения ден — колко прилича тя — както винаги е приличала — на леко червенокосата Венера на Ботичели: същият мек нос, същата димна чаровност. В дълбините на джоба моите пръсти леко пуснаха и подтикнаха по-надолу заедно с кърпата, в която се бе свил, моя неупотребен колт.

      „Не е този, който ми трябва“ — казах аз.

      Неясният радушен израз се изгуби от очите й. Челото й се сбърчи както през старите, горчиви дни.

      „Кой — този?“

      „Къде е? Бързо!“

      „Слушай — каза тя, като наведе глава настрани и я разтърси в това положение: — Слушай, нали няма да почнеш отново?“

      „Ще почна, и още как“ — заявих аз и цяла минута (колкото и да е чудно, през единствената блага, приемлива минута от цялата ни среща) се гледахме настръхнали, сякаш тя още беше моя.

      Като умно момиче тя първа се овладя.

      От последвалите й думи стана ясно, че Дик не знаел нищо за цялата тази история. Мислел, че е моя дъщеря. Мислел, че се е родила във високопоставено семейство и е избягала от къщи, за да мие чиниите по кръчмите. Вярвал на всичко. Защо да усложняваме и без това трудното положение, защо да ровя тази кал?

      Възразих й, че трябва да бъде разумна, трябва да бъде много разумно момиче (с ей толкав гол барабан под тънкия кафяв плат), защото, ако разчита на помощта, която имам намерение да й окажа, трябва да разбере, че се налага да узная всичко.

      „Хайде, моля те: името му!“

      Как — тя си мислела, че отдавна съм го отгатнал…

      То е _толкова_ (тя се усмихна лукаво и тъжно) сензационно име, че просто никога няма да повярвам. Дори и на нея не й се вярва.

      „Името му, моя есенна нимфо.“

      „Ах, нима е толкова важно. По-добре да, оставим този разговор.“ Не искам ли цигара?

      „Не. Неговото име.“

      Тя поклати глава извънредно решително. Смяташе, че вече било късно за скандал — и че все едно, никога няма да повярвам на невероятното, на най-невероятното…

      Станах, казах, че е време да си тръгвам, да поздрави мъжа си, драго ми е било да я видя.

      Каза, че напразно настоявам — тя никога няма да го назове… но че, от друга страна… в края на краищата…

      „Наистина ли искаш да знаеш кой беше? Добре тогава, той беше…“

      И тихичко, интимно, високо вдигнала тесни вежди и издула изпръхнали устни, с лека ирония, но и с известна нежност и сякаш със сподавено свирукане произнесе името, което проницателният читател е отгатнал отдавна.

      „Уотърпруф“ — каза Лолита. Защо нищожният спомен за летния ден край езерото се мярна в паметта ми? Аз също отдавна бях отгатнал това име, но само подсъзнателно, без да си давам сметка. Сега не изпитах нито болка, нито учудване. Сливането премина спокойно, всичко си дойде на мястото, възникна като на сглобяема картинка орнаментът от клонки, който постепенно бях нареждал от самото начало на повестта си така, че в необходимия момент узрелият плод да падне; да, с известна порочна преценка (тя още говореше, но не я слушах, потопен в златния си покой) да изравя златния си и чудовищен покой чрез логичното удовлетворение, което дори моят най-недружелюбен читател ще изпита сега.

      Както казах, тя все още говореше. Най-сетне се включих в свободно леещите се нейни приказки. Оказва се, той бил единственият мъж, когото безумно обичала. Чакай — ами Дик? Ах, Лик ли — той е чудесен, пълно съпружеско щастие и тъй нататък, тя имала друго предвид. А аз — аз, разбира се, не влизах в сметката!

      Известно време ме гледа, сякаш едва сега бе осъзнала нечувания и всъщност доста досаден, сложен и никому ненужен факт, че седналият до нея четирийсетгодишен, съвсем чужд, тънък, издокаран, крехък джентълмен със слабо здраве, в кадифено сако някога е познавал и е боготворил всяка пора, всяко зачатъчно косъмче на детското й тяло. В бледосините й очи зад издължените стъкла на непознатите очила се видя отразен за миг нашият мизерен роман, за миг бе претеглен и отхвърлен като скучна вечер на гости, като екскурзия в кишав ден, на която са се явили само най-безинтересните хора, като дотегнало домашно, като засъхнала кал, лепнала се за нейното детство.

      Едва успях конвулсивно да дръпна коляното си от радиуса на действие на схематичния удар на нейното юмруче — един от новопридобитите й жестове.

      Каза да не съм приказвал глупости. Било, каквото било. Призна, че, общо взето, съм бил добър баща — отдаваше ми дължимото поне в това. Продължавай, Доли Скилър.

      Дали съм знаел например, че е бил познат на нейната майка? Че дори е бил смятан за стар приятел на семейството? Че е гостувал у чичо си в Рамсдейл — ах, много отдавна — и изнесъл лекция в маминия клуб, изведнъж сграбчил Доли за голата ръка и я дръпнал върху коленете си в присъствието на всички тези дами, сетне я разцелувал, а тя била само на десет години и много му се ядосала? Знаел ли съм, че той забелязал мен и нея в онзи хотел на не знам какви си ловци, където пишел _същата тази_ пиеса — да, за „омагьосаните“ ловци, — дето тя я репетирала в Бърдсли две години по-късно. Че той й говорил невъзможни неща долу във вестибюла? Знаел ли съм, че — ах, било толкова отвратително от нейна страна да ме заблуди и да ме накара да повярвам, че Клер е възрастна дама — може би негова роднина или някогашна приятелка — ами как за малко да се издъни, когато вестникът в Уейс отпечатал неговата снимка!

      В Брайслендския вестник нямаше негов портрет. Наистина много забавно.

      „Да“ (продължи тя) — животът е низ от комични номера. Ако някой романист опишеше съдбата на Доли, никой не би му повярвал.

      Тогава се дочуха бодри домашни звуци откъм кухнята, Дик и Бил нахлуха в нея да търсят бира. Видяха госта през отворената врата и Дик влезе в стаята.

      „Дик, това е татко!“ — извика Доли с напрегнат глас, той ми се стори съвсем невероятен, нов и радостен, стар и тъжен, защото младежът, ветеран от далечната война, се оказа почти напълно глух.

      Очи морски цвят, черна коса, ниско подстригана, румени бузи, небръсната брадичка. Стиснахме си ръцете. Дискретният Бил, който явно се гордееше, че може да прави чудеса с една ръка, донесе отворени от него кутии бира. Понечи да си отиде. Преувеличената учтивост на пролетария. Накараха го да остане. Семейна картинка върху реклама за бира. Всъщност аз и Скилърови предпочитахме да сме в компания. Преместих се в нервно разлюлелия се стол. Като дъвчеше лакомо, бременната Доли ми предложи бисквити, фъстъци, чипс. Мъжете поглеждаха нейния крехък, зиморничав, миниатюрен, старовремски, младолик, но явно болнав баща с кадифеното сако и бежовата жилетка; може пък да е виконт.

      Бяха си помислили, че съм пристигнал при тях за няколко дни, и Дик, силно сбърчил чело, което означаваше мисловно напрежение, предложи Доли и той да спят в кухнята на пода върху резервния дюшек. Леко махнах с ръка и обясних на Доли (тя предаде това по-нататък с особена рулада), че просто съм се отбил за един час на път за Лектобург, където ме очакват приятели и поклонници. Тогава забелязахме кръв върху един от малкото палци на Бил (който се оказа доста недодялан чудотворец). Колко женствено беше, невиждано никога преди в такъв ракурс, сенчестото раздвояване на бледите й гърди, набелязали се в отвора на роклята, когато се наведе над ръката на сакатия! Отведе го на ремонт в кухнята, (нямаше баня). Цели три-четири малки вечности, които направо набъбваха от изкуствената топлина на взаимните чувства, Дик и аз останахме сами. Той седеше на стола, потриваше предните си крайници и продължаваше да си бърчи челото; изпитах безцелното желание да изстискам черните точки по изпотения му нос с дългите си лъскави нокти. Харесаха ми хубавите му тъжни очи и много белите му зъби. По-малко привлекателна беше грамадната му космата адамова ябълка. Защо ли не се бръснат по-начесто тези млади напращели момци? Той и неговата Доли са имали неудържими полови сношения на този диван поне сто и осемдесет пъти, откак е заченала. А преди това — откога ли се познаваха? Странно — не изпитвах никакво лошо чувство към него; нищо освен страдание и отвращение. Сега си търкаше носа. Не се съмнявах, че когато най-сетне си отвори устата, ще каже (леко поклащайки глава насам-натам): „Ех, щерка ви е момиче един път, мистър Хейз. Няма грешка. И чудо майка ще бъде.“ Клетникът си отвори устата — и сръбна бира. Това му придаде увереност и той продължи да пие на малки глътки до пяна на устата. Той бил, както се изрази тя, чудесен. Затварял е в шепите си нейните флорентински гърдички. Ноктите му бяха черни и начупени, но ставите и пръстите, силната му изящна китка бяха много, много по-благородни от моите. Твърде много човешки жертви бях разкъсвал с клетите си разкривени ръце, за да се гордея с тях: френски фрази, едър кокал на дорсетски селянин, сплескани пръсти на австрийски шивач — ето ви го Хумберт Хумберт.

      Добре. Щом предпочита да мълчи, и аз мога да мълча. Изобщо не е лошо да си отпочина в този умирил се, уплашен до смърт люлеещ се стол, преди да се запътя към леговището на звяра: там ще вдигна крайната плът на пистолета и ще потъна в оргазма на спусъка — винаги съм бил верен последовател на виенския вещер. Но постепенно ме обзе съжаление към горкия Дик, по някакъв ужасен, почти хипнотичен начин му пречех да произнесе единствената реплика, която би могъл да измисли („Щерка ви е един път момиче…“).

      „Значи се стягате за Канада, така ли?“

      В кухнята Доли се смееше на нещо казано или извършено от Бил.

      „Значи — изревах аз — се стягате за Канада? Тоест не за Канада — изревах наново. — Искам да кажа — за Аляска.“

      Той обгърна с две ръце халбата и като закима с вид на мъдрец, отвърна: „Наистина според мен се е порязал на острия ръб. А ръката си е загубил в Италия.“

      Дивни бадеми в лилаворозов цвят. Откъсната сюрреалистична ръка, увиснала в поанталистичния им кармин, с малка цветарка, татуирана от външната страна на китката. Доли и подлепеният Бил се появиха отново. Мина ми през ума, че двусмислената й красота, подчертаната й от кафявата бледност сигурно възбуждат сакатия. Дик, ухилен с облекчение, се надигна от стола. Сметна, че било време той и Бил да се захванат отново с жиците. Сметна, че мистър Хейз и Доли има да си приказват за много неща. Сметна, че отново ще ме види, преди да си замина. Защо тези хора смятат толкова много, а толкова малко се бръснат и толкова пренебрегват слуховите апарати?

      „Сядай“ — каза тя, като звучно се плесна по бедрата. Отново се отпуснах в черния фатерщул.

      „Добре, да се върнем на въпроса. Ти значи ме предаде. Къде заминахте? Къде е той сега?“

      Тя взе от камината гланцирана изкорубена снимка. Възрастна жена в бяло, дебела, грейнала, с патрави крака, с много къса рокля; мъж по жилетка: моржови мустаци, ланец на часовник. Родителите на мъжа й. Живеели със семейството на брат му в Джуно.

      „Наистина ли не искаш цигара?“

      Тя запали. За пръв път я виждах да пуши. Това бе строго забранено през царуването на Хумберт Страшни. Плавно, сред синкавия пушек, Шарлота Хейз се надигна от ковчега. Разбира се, лесно ще го намеря чрез чичото дентист, ако тя не ми каже.

      „Да съм те предала ли? Не.“ Тя насочи към камината стрелата на своята цигара, бързо почука по нея с показалец, също както правеше майка й, и съвсем по същия начин, боже мой, с нокът изчопли частичката цигарена хартия от долната си устна. Не. Не ме е предавала. Било съвсем приятелски. Едуза я предупредила навремето, че Ку има слабост към малките момиченца — навремето за малко да го тикнат в затвора, впрочем той знаел, че тя знае. С лакът върху дланта тя смукна, усмихна се, издуха пушека, отново стрелна към камината. Потъна в спомени. Работата била там, че виждал издъно (с усмивка) всичко и всички, защото не бил като мен и като нея, а бил гений. Бележит човек. А какъв веселяк! Търкалял се от смях, когато тя му признала моите отношения с нея, какво предателство е, щом е било съвсем безопасно да му признае?

      „Та така. Ку — всички му викаха Ку…“

      Така съкратен се наричаше летният й лагер (Кукувичка). Забавно съвпадение. Значи я откарал в шикарно ранчо на триста мили от, как беше… Елефант (Елфинстън). Ами как се казваше ранчото? Ах, много глупаво име: Дук-дук — нищо не означава (е, кой знае)… но общо взето, сега нямало значение, тъй като това място било изчезнало, изпарило се. А колко било чаровно — не съм можел да си представя феноменалния разкош на това ранчо — там имало _всичко_, ама направо _всичко_, дори водопад в къщата! Сигурно съм си спомнял червенокосия тип, с когото ние (_ние!_) сме играли веднъж тенис? Ранчото било всъщност на брата на червенокосия, но той го отстъпил за лятото на Ку. Когато Ку пристигнал е нея, им организирали нещо като коронация, а сетне ги хвърлили в басейна, за малко да ги удавят, както се прави при пресичането на екватора. Е, нали знаеш…

      Тя изви нагоре очи, покорна на съдбата.

      „Моля те, продължавай.“

      Та така. Уж щял да я закара есента в Холивуд — да видели дали е подходяща за епизодична роля във филма по неговата пиеса „Златни струни“. Дори се надявал, че ще дублира една от прочутите малки актриски на обления в изкуствена светлина тенис корт. Уви, никога не се стигнало дотам.

      „Къде е сега този мизерник?“

      Защо да е мизерник? Чудесен човек в много отношения. Но там, в ранчото, животът бил само пиянство и наркотици. И, разбира се, той бил истинско страшилище в полово отношение, приятелите му били негови роби. Не мога да си представя (аз, Хумберт, не съм можел да си представя!) какви ги вършели всички в ранчото Дук-дук. Тя категорично отказала да участвува и той я изпъдил.

      „В какво?“

      „Ах, в странни, долни, фантастични неща. Знаеш ли, той имаше и момичета, и момчета, и няколко големи мъже, искаше всичките заедно да вършим бог знае какво голи-голенички, докато мадам Дамор ни снимаше с кинокамера.“ (Жустин на маркиз Дьо Сад в началото е на дванайсет години.)

      „Какво именно се вършеше?“

      „Ах, отвратителни неща… Ах, не, ама наистина аз…“ (Тя произнесе това „аз“ като сподавен вик, заслушана в източника на дърпащата болка, и понеже нямаше думи, разпери всичките си пет пръста и неловко преряза въздуха с ръка. Не — не можеше, отказваше по-подробно да обясни в присъствие на детето, което носеше.

      Да, наистина.

      „Пък и какво ли значение има сега — каза тя, докато разбухваше възглавницата с юмрук и сетне се наместваше с корема нагоре върху дивана. — Диви неща, мръсни неща. Казах — не, за нищо на света няма… (тя наивно използува неудобен за публикуване цинизъм за назовавано на прищявката, която ние двамата познавахме добре) на твоите отвратителни хлапаци, защото си ми нужен само ти. И тогава той ме изрита.“

      Оставаше малко за разправяне. През онази зима (1949—1950) Фей и тя много трудно си изкарвали прехраната. Две години се местила от град на град, работила в малките ресторантчета по шосето, а после срещнала Дик; Не, не го знаела къде се намира по онова време. Вероятно някъде в Ню Йорк. Тъй като беше прочут, тя лесно би го намерила, ако би поискала. Фей опитала да се върне в ранчото, но то просто вече не съществувало — изгоряло до шушка, _нищо_ не останало освен черна купчина боклук. Това й се сторило толкова странно, толкова странно…

      Е, да, името на Мак Ку беше, подобно на неговото и къщата му също бе изгоряла.

      Тя притвори очи и зяпна с уста, отметна се върху възглавницата и спусна единия си крак на пода под памучното одеяло. Подът бе леко наклонен, някое стоманено топче би се отърколило право в кухнята. Сега вече знаех всичко каквото исках. В намерението ми не влизаше да тормозя моята мъничка. Някъде зад бордея на Бил радиото запя след трудовия ден за безумна, обречена любов и ето тя беше пред мен, вече очукана, вече с недетски изпъкнали жили върху тънките ръце, с гъша кожа при раменете, с плоски „маймунски“ уши, с неизбръснати подмишници, ето я, полулежеше пред мен (моята Лолита!), безнадеждно повехнала на седемнайсет години, с това бебе в нея, което може би мечтаеше вече да развърти голям бизнес и да излезе в пенсия през 2020 година — а аз гледах и не можех да се нагледам, и знаех — толкова сигурно, колкото, че ще умра, — че я обичам най-много от всичко, което някога съм видял или мога да си представя на този свят, или съм мечтал да видя на онзи. От нея бе останал само съвсем лек теменужен полъх, листопадното ехо от онази нимфетка, върху която се бях стоварвал с такива крясъци в миналото; ехо в края на червено дере в далечна гора под белезникав свод, с кафяви листа, препречили потока, е един последен щурец в сухия буренак… Но слава богу, боготворях не само ехото. Грехът, който навремето лелеех в преплетените лозници на сърцето си, mon grand péché radieux*, се сви до ядката си: до безплоден и егоистичен порок; тъкмо него зачерквах и проклинах. Можете да се гаврите с мен и да заплашвате да прогоните публиката от залата, но докато не ми затъкнат устата и ме удушат, ще крещя за своята истина. Лудешки жадувам пелият свят да научи колко обичам своята Лолита, тази Лолита, бледа и осквернена, с чуждото дете под сърцето, но все още сивоока, все още с черни като сажда ресници, все още руса и бадемова, все още Карменсита, все още моя, моя… Changeons de vie, ma Carmen, ajloas vivre quelque part où nous ne serons jamais séparés.** Охайо? Дебрите на Масачузетс? Мери Мей? Все едно, дори тези нейни очи да посърнат до рибешко късогледство, бозките й да набъбнат и да се напукат, а чаровното, младо, велурено устийце да бъде осквернено и разкъсано от раждането — дори тогава още ще обезумявам от нежност само при вида на твоето свидно, повехнало лице, при звука на твоя гърлен млад глас, моя Лолита.

      [* Моят велик, лъчезарен грях (фр.). — Б.а.]

      [** Нека променим живота си, мои Кармен, да заживеем някъде. („Кармен“, Проспер Мериме.) — Б.а.]

      „Лолита — изрекох аз, — може да е безсмислено и безполезно, но трябва да ти кажа. Животът е твърде кратък. Оттук до стария автомобил, който знаеш тъй добре, са двайсет, двайсет и пет крачки. Съвсем кратка разходка. Направи тези двайсет и пет крачки. И ще си живеем преспокойно до края на живота.“

      Carmen, voulez-vous venir avec moi?*

      [* Кармен, искаш ли да заминеш с мен? (фр.) — Б.а.]

      „Искаш да кажеш — отвърна тя, като отвори очи и леко се надигна (змия, готова да ухапе), — искаш да кажеш, че ще ни дадеш (на нас!) пари само ако преспя с теб в хотела, така ли? _Това_ ли искаш да кажеш?“

      „Не, не. Криво си ме разбрала. Искам да зарежеш своя случаен Дик и тази ужасна дупка и да дойдеш о мен — да живееш с мен, да умреш с мен, всичко, всичко с мен“ (предавам общия смисъл на моите думи).

      „Ти си ненормален“ — каза тя с детинска гримаса.

      „Помисли си, Лолита. Няма никаква разлика. Освен — едно нещо, но то няма значение (отменянето на смъртното наказание, исках да кажа, но не го казах). Във всеки случай, дори да ми откажеш, все едно ще получиш своето… trousseau“*.

      [* Чеиз (фр.). — Б.а.]

      „Да не се шегуваш?“ — попита тя.

      Дадох й плика с четиристотинте долара и чека за три хиляди и шестстотин.

      Плахо, с опасение, тя взе mon petit cadeau*, челото й внезапно се обля в омайна розова багра.

      [* Моя малък подарък (фр.). — Б.а.]

      „Чакай — избъбри тя мъчително силно, — ти ни даваш четири хилядарки, така ли?“

      Закрих лицето си с ръце и избухнах в сълзи — най-горещите, които някога съм проливал. Чувствувах ги как лъкатушат между пръстите и се стичат по брадичката ми, как ме изгарят, носът ми се запуши, не можех да се спра и тогава тя пипна китката ми.

      „Ще умра, ако ме докоснеш — казах аз. — Сигурна ли си, че няма да тръгнеш с мен? Няма ли поне слаба надежда, че ще дойдеш? Отговори ми само на това.“

      „Не — каза тя, — не, душко, не. — За пръв път през живота се обърна така към мен. — Не — повтори тя. — И дума не може да става. По-скоро бих се върнала при Ку. Там е работата, че…“

      Явно не й стигнаха думи. Мислено я снабдих с тях („… _той_ ми разби сърцето, ти само разби моя живот“).

      „Просто чудесно — продължи тя — хоп! (пликът се плъзна от дивана на пода, тя го хвана), — толкова невероятно чудесно от твоя страна… такъв куп пари! Те ще решат всички въпроси. Можем да заминем още следващата седмина. Стига си плакал, моля те! Трябва да разбереш. Да ти донеса ли още бира? Ах, недей да плачеш! Толкова ми е мъчно, че съм те лъгала, но сега вече нищо не може да се направи.“

      Избърсах си лицето и пръстите. Тя се усмихваше, загледана в cadeau… Тя ликуваше. Искаше да повика Дик. Казах, че след минута тръгвам и никак, никак не искам да го виждам. Опитахме да намерим тема за разговор. Кой знае защо, все виждах пред себе си — образът трепкаше и копринено проблясваше върху мократа ми ретина — ярко момиченце на дванайсет години, седнало на прага, замерва с камъчета празна консервена кутия. Понечих да кажа — търсех някоя небрежна фраза: „Интересно какво ли е станало е малката Мак Ку — дали е оздравяла вече?…“ — но навреме се спрях, страхувах се, че ще ме засече: „Интересно какво ли е станало с малката Хейз?“ В края на краищата се наложи да се върнем към паричните въпроси. Предаденият й чек представляваше чистият приход от наема за майчината й къща. Тя се учуди — мислела, че е била отдавна продадена. Още не (впрочем наистина й бях казал така навремето, за да прекъсна всякаква връзка с Рамсдейл). Адвокатът скоро ще й прати пълен отчет за финансовото й положение. Положението е — чудесно. Къщата може да се продаде на прилична цена. Някои от евтините акции на майка й страшно са се покачили. Не, наистина е време да тръгвам. Време е да тръгвам, да го намеря, да го унищожа.

      Тъй като знаех, че няма да преживея допира на устните й, доста дълго отстъпвах заднишком като в претенциозен танц, при всяко движение, което тя и коремът й правеха в моя посока.

      Тя и кучето ме изпратиха. Учудих се (не, реторичен похват — никак не се учудих), че щом видя автомобила, в който бе пътувала толкова много като нимфетка, не се развълнува. Само отбеляза, че бил полилавял тук-там от старост. Казах, че е неин и че мога да взема автобуса. Каза ми да не говоря глупости, щели да тръгнат със самолет за Юпитер или за Юкон и там да си купят кола; казах, че в такъв случай аз купувам нейния стар икар за петстотин долара.

      „С такова темпо скоро ще станем милионери!“ — възкликна тя, като се обърна към задъханото от възторг куче — те нямаха намерение да го вземат със себе си.

      Carmensita, lui demandais-je…*

      [* Карменсита, попитах я аз… (фр.) — Б.а.]

      „Една последна дума — казах на старателно правилния си английски. — Ти вероятно си напълно сигурна, че — хайде да не е утре или вдругиден, — че някога, все едно кога, няма да дойдеш да живееш при мен? Ще сътворя чисто нов бог и ще му благодаря с пронизителни крясъци, стига само да ми дариш тази микроскопична надежда“ (общ смисъл).

      „Не. — отвърна тя усмихната. — Не.“

      „А между другото, това би променило нещата“ — каза Хумберт Хумберт.

      След това той извади пистолета… тоест читателят очаква може би да постъпя така глупашки книжно. Дори и през ум не ми мина.

      „Гуд-бай-ай!“ — пропя тя, моята американска мила безсмъртна, мъртва любов; защото е мъртва и безсмъртна, ако четете тези редове (подразбирам официалното съглашение с тъй наречените власти).

      На заминаване чух как с рулади зовеше своя Дик; кучето препусна вълнообразно като дебел делфин да съпроводи автомобила, но беше твърде тежко и старо, затова скоро изостана.

      Денят умираше, вече карах по шосето под ситния дъжд и колкото чевръсто да сновяха драмата близнаци по предното стъкло, не можеха да изтрият сълзите ми.

      30

      Напуснах Коулмънт привечер (по шосето Хикс — не му помня номера) и можех да стигна до Рамсдейл на съмване, но ме съблазни едно мнимо скъсяване на пътя. Трябваше да изляза на магистралата Игрек. Картата невъзмутимо показваше, че точно зад Удбайн, до който стигнах вече по тъмно, от шосето Хикс можех да стигна до магистралата Игрек по напречен черен път. Пътят бе около час (четирийсет мили). В противен случай трябваше да продължа по шосето Хикс още сто мили и едва тогава да използувам лъкатушното, мързеливо шосе Зет и да стигна до необходимата ми магистрала.

      Черният път обаче ставаше все по-лош, дупките — все по-ужасни, калта — все по-лепкава и когато след десет мили полусляпо, дяволско, костенурско придвижване понечих да свия обратно, старият ми слаб икар затъна в дълбоката кал. Беше тъмно; киша и безнадеждност. Фаровете ми бяха надвиснали над широка канавка, пълна с вода. Околността, ако имаше такава, се свеждаше до черна пустиня. Мъчих се да се измъкна, обаче задните ми колела само виеха в мочурището и мъката. Проклех съдбата, съблякох контешките си дрехи, извлякох работния панталон, галошите, надупчения от куршуми пуловер и изминах обратно по калта четири мили до крайпътна ферма. Докато вървях, дъждът рукна като из ръкав, но не ми стигнаха сили да се върна за пардесюто. Подобни произшествия ме убедиха, че сърцето ми всъщност е здраво — въпреки наскорошните диагнози. Чак към полунощ един автомонтьор ми освободи колата. Върнах се криво-ляво на шосето Хикс и продължих напред. След час пътуване почувствувах отпадналост. Спрях до тротоара в анонимното градче и до насита се насмуках със сладък джин от вярното шише.

      Дъждът отдавна беше отменен. Чернееше се топла апалачка нощ. Нарядко покрай мен преминаваха автомобили: отдалечаващи се рубини, приближаващи се брилянти; градчето обаче спеше. По тротоарите не се блъскаха весело тълпите граждани, които нощем дирят прохлада в сладката, зряла, загнила Европа. Единствен аз се наслаждавах на благотворната нощ и на странните си мисли. Теленото кошче до бордюра на тротоара беше извънредно придирчиво към нещата, които можеше да приеме. „За боклуци и хартия без хранителни отпадъци“, гласеше надписът. Хересови букви светеха над магазина за фотоапарати. Грамаден термометър с название на пургатив самотуваше върху фасадата на аптеката. Златарското магазинче на Рубинов предлагаше витрината си е изкуствени камъни, които се отразяваха в червено огледало. Фосфоресциращи часовници със зелени стрелки плаваха в платнените дълбини на пералнята „Момент“. От другата страна на улицата сервизът сънено мълвеше „Автора убили“ (а всъщност — „Автомобили“). Самолет, украсен с камъчета от същия този Рубинов, прелетя о боботене по кадифените небеса. Колко много заспали мъртвешки сън градчета бях видял! Това все още не беше последното.

      Нека малко се поскитам без работа — нали участта му е решена. Ритъмът на неоновите светлини оттатък улицата беше двойно по-бавен от ударите на сърцето ми: очертанието на голям кафеник над ресторанта на всеки две секунди пламваше изумрудено и щом угаснеше, го сменяха розови букви, които възвестяваха „Отлична кухня“ — но кафеникът още дразнеше погледа с латентната си сянка преди новото си изумрудено възкръсване от света на мъртвите. Ние правехме рентгенови снимки, това минаваше за ужасно забавно. Рубинено-изумруденото градче не беше далеч от „Омагьосаните ловци“. Отново ридах, опиянен от невъзможното минало.

      31

      На тази самотна спирка между Коулмънт и Рамсдейл (между невинната Доли Скилър и жовиалния чичо Айвър) преразгледах всичките подробности на делото си. Крайно простичко и ясно видях сега и себе си, и своята любов. В сравнение с това предишните прегледи от този род не бяха на фокус. Преди две години в миг на метафизично любопитство се обърнах към умен духовник, който говореше френски, отдадох в ръцете му сивото си протестантско неверие за старомоден папистки лечебен курс и се надявах от чувството за грях да извлека съществуването на Висш съдия. През онези мразовити утрини в дантеления скреж на Квебек добрият абат се трудеше над мен с изтънчена нежност и разбиране. Безкрайно съм благодарен и на него, и на великата организация, чийто представител беше. Уви, не можах да се възнеса над обикновения човешки факт, че каквато и духовна утеха да си осигурях, каквато и литофанска нежност да ме очакваше, нищо не би накарало моята Лолита да забрави всичко диво, мръсно, което моето желание й беше натрапило. Тъй като не са ми доказали (на мен, какъвто съм сега, със сегашното сърце, с дългата брада и започналото си физическо разлагане), че поведението на маниака, оставил без детство едно северноамериканско малолетно момиченце, Долорес Хейз, няма нито цена, нито тежест от гледна точка на вечността — тъй като не са ми доказали това (а ако е възможно да ми го докажат, значи животът е долнопробен фарс), не намирам нищо друго, за да смекча страданията си освен унилия и твърде локален палиатив на словесното изкуство. Ще завърша тази глава с цитат от стар и едва ли съществувал поет:

      Със_ нравственост е обмитена_ тя,

      у нас живеещата красота!

      32

      Помня един ден от първото ни пътуване — от нашия първи кръг на рая, — когато, за да се опивам свободно от фантасмагориите си, взех важно решение: да не обръщам внимание (а беше толкова ясно!), че за нея не съм любим, не съм безкрайно обаятелен мъж, не съм близък приятел, дори изобщо не съм човек, а само чифт очи и дебел фалос, дълъг педя и половина — при което посочвам само удобното за посочване. Помня друг ден, когато си взех обратно (чисто практичното) обещание — бях й го дал просто по сметка преди малко (за нещо си, което моето смешно момиченце страстно желаеше, например да иде на новата ролкова пързалка със специална пластмасова повърхност или да иде на дневна филмова прожекция без мен) и случайно от банята, поради удобното съчетание на двете огледала и открехнатата врата, забелязах израза на лицето й… неописуем израз на толкова пълна безпомощност, че сякаш преминаваше в безгрижно слабоумие — именно защото чувството на несправедливост и непреодолимост бе стигнало върха си, а в същото време всеки връх предполага съществуването на нещо отвъд него — оттук и неутралното осветление; като се вземе предвид, че тези вдигнати вежди и полуотворени устни бяха на дете, още по-добре ще прецените какви бездни от пресметлива похот, какво вторично отразено отчаяние ме удържаха да не рухна пред свидните й крачета и да не се излея в човешки сълзи — и да пожертвувам ревността си в името на незнайното удоволствие, което Лолита се надяваше да изпита от общуването с нечистоплътните и опасни деца във външния свят, единствено истински за нея.

      Имам и други полуудушени спомени, те сега се възправят като недоразвити чудовища и ме разкъсват. Веднъж на улица в Бърдсли със залез в пролуката между къщите тя се обърна към малката Ева Розън (придружавах двете нимфетки на концерт и както се движех зад тях в тълпата пред касата, се държах толкова близко, че все се притисках към тях) — и ето, чувам как моята Лолита в отговор на думите на Ева, че „по-добре смърт, отколкото Милтън Пински (познат гимназист) и неговите дрънканици за музиката“, отвръща необикновено спокойно и сериозно: „Да ти кажа, ужасното в смъртта е, че човек е напълно предоставен на себе си“; тогава бях поразен, докато като автомат придвижвах омекналите си крака, че изобщо си нямам представа за мислите в любимата главица и че може би някъде зад непоносимите хлапашки шаблони в нея има и разцъфнала градина, и здрач, и двери на дворец — димна омайна област, входът в която е забранен за мен, дето осквернявам с жалка спазма своите дрипи; защото често забелязвах, че както живеем двамата с нея в обособения свят на абсолютното зло, изпитваме странен свян, когато се помъча да я заговоря за нещо отвлечено (за което тя би могла да приказва с по-възрастен приятел, с родител, с нормален любим, аз и Анабел, Лолита и сублимираният, зализан, анализиран, обожествен Харолд Хейз), за изкуство, за поезия, за петънцата върху пъстървата на Хопкинс или за избръснатата глава на Бодлер, за бога и за Шекспир за всяко истинско нещо. И дума не можеше да става. Тя бронираше своята наранимост с евтино нахалство и престорена скука, докато аз, като използувах изкуствен тон за научните си коментари, а този тон пораждаше скомина и в сетните ми зъби, предизвиквах в своята аудитория такива взривове от грубост, че не можех да продължа, о, мое клето, изтерзано момиченце.

      Аз те обичах. Аз бях петкрако чудовище, но те обичах.

      Бях жесток, долен, какво ли не, mais je t'aimais, je t'aimais!* Имаше минути, когато знаех _какво_ именно чувствуваш и неописуемо страдах, детенце мое, Лолитенце мое, храбра Доли Скилър…

      [* Но аз те обичах, обичах те! (фр.) — Б.а.]

      Спомням си някои такива минути — да ти наречем айсберги в рая, — когато, наситил се на нея, отмалял от баснословните, безумни усилия, безволно отпуснал се под лазурната ивица напряко на тялото си, понякога я затварях в своите прегръдки със сподавения стон на човешка (най-сетне!) нежност.

      Кожата й лъщеше в неоновия лъч, който проникваше през жалузите от двора на мотела, черните й като сажда ресници се слепваха; сивите й без усмивка очи изглеждаха по-безучастни от всякога — тя смешно напомняше за малка пациентка, неотърсила се още напълно от наркозата след много сериозна операция; и тогава нежността ми преминаваше в срам и ужас, утешавах и лелеех сиротната, лекичка Лолита върху мраморните си гърди и с ръмжене заравях лице в топлите й къдри, галех я наслуки и като Лир молех за благословията й, а на самия връх на тази страдалческа безкористна нежност (в мига, когато душата ми се въздигаше над нейната голота и бе готова да се разкае) внезапно, с отвратителна подигравка желанието се надигаше наново… „Ах, не!“ — мълвеше Лолита, извила с въздишка очи към небето, и в следващата минута и нежността, и лазурният лъч — всичко рухваше.

      Съвременните ни представи за отношенията между баща и дъщеря са омърсени много, от схоластични дивотии и от стандартизираните символи на психоаналитичната шайка; обаче следващите по-нататък редове се обръщат към безпристрастните читатели. Веднъж, когато бащата на една от приятелките й (на пълничката Ейвис Чапман) наду клаксона вън, известяваше, че е пристигнал да прибере своето грозниче, се почувствувах длъжен до го поканя: той седна за малко и докато се разприказвахме, Ейвис му се заумилква и накрая тромаво се стовари на коленете му. Не помня впрочем дали съм отбелязал някъде, че за пред чуждите хора Лолита имаше изключително чаровна усмивка — пухкаво примижаваше и чертите на лицето й мило, мечтателно грейваха, — усмивката й, разбира се, не означаваше нищо, ала беше толкова прекрасна, толкова самобитно нежна, че мъчно можеше да бъде обяснена с атавизъм, с магичен ген, непроизволно озаряващ лицето й като следа от старинен приветствен обред (от гостоприемна проституция, би казал по-грубият читател). Беше застанала малко встрани, когато мистър Чапман седна и се разприказва, като въртеше шапката си в ръце, а сетне — ах, вижте колко глупаво от моя страна, изпуснал съм най-важната особеност на прочутата Лолитина усмивка, а именно: сладкото й като нектар и преливащо в трапчинките сияние никога не бе насочено към госта, а се придържаше, така да се каже, към своя си далечна цветуща пустота или блуждаеше късогледо и неуловимо по случайни предмети — и този път беше така. В минутата, когато дебелата Ейвис се приближи и попречи на татко си да върти шапката, Лолита бе грейнала кротко, като оглеждаше и попипваше ножа за плодове в края на масата, бе се спряла на нея далеч, далеч от мен. Ейвис беше сграбчила бащиния врат и ухо и той по навик бе полупрегърнал недодяланото си едро чедо, когато внезапно забелязах как усмивката на Лолита полека взе да угасва, превърна се във вцепенена сянка от усмивка, ножът за плодове се плъзна и сребърната му дръжка случайно я удари по глезена толкова болезнено, че тя изохка, сви се на две и веднага заскача на един крак, изкривила лице в ужасната встъпителна гримаса, с която детето удържа разтеглените си устни, преди да се разреве; Лолита изчезна от стаята, след нея изтича и я заутешава в кухнята добричката Ейвис, която имаше толкова чудесен, тлъст, розов татко и мъничък бузест брат, и току-що родило се сестриче, и домашен уют, и две шотландски кучета вълча порода, които умееха да се усмихват, а Лолита си нямаше нищо.

      Подготвил съм изящно допълнение към тази сценка: още сме в Бърдсли, Лолита седи с книга до камината, протяга се, изпъшква и пита: „А всъщност къде я погребаха?“ — „Коя?“ — „Ах, нали знаеш — закланата ми майка.“ — „Нали прекрасно съм ти обяснил къде е нейният гроб — отвърнах изключително сдържано и назовах гробището — близо до Рамсдейл, между железопътната линия и хълма, от който се вижда езерото. — А освен това — допълних — трагедията на случайната й смърт не бива да се осквернява от такъв епитет, какъвто ти използува. Ако наистина искаш да превъзмогнеш в себе си идеята за смъртта…“ — „Пак същата песен“ — каза Лолита и морно излезе от стаята. Дълго гледах огъня през парливите сълзи. После вдигнах книгата й от пода. Някаква бездарна дивотия „за юноши“. Мрачната малка Мара не е очаквала, че мащеха й ще се окаже весела, разбрана, червенокоса млада жена, която обяснява, че покойната майка на Мара е извършила героичен подвиг, като нарочно не е проявявала обичта си към всъщност обожаваната дъщеричка. Героичната майка е умряла от неизлечима болест и не е искала преди смъртта й момиченцето да тъгува за нея. Друг на мое място с викове щеше да се втурне горе при Лолита; аз обаче винаги избирах нравствената хигиена на ненамесата. Сега обаче, когато се гърча като червей, си спомням, че този път и след това си бях създал навика да не обръщам внимание в какво състояние е Лолита, за да не тревожа подлия Хумберт. Когато моята майка с мократа си рокля, осветявана от бурята сред стремително връхлитащата мъгла (така си представям смъртта й), е тичала по гребена на планината над Молинето, там я поразила светкавицата, съм бил бебе и по-късно не сполучих да си вдъхна някаква общоприета сирашка мъка, колкото и свирепо да ме ръфаха психотерапевтите през по-късните периоди на депресия. Обаче признавам, че човек с толкова могъщо въображение не може да се оправдае, че не познава общочовешките емоции. Може би дори прекалено съм разчитал на ненормалната студенина в отношенията между Шарлота и дъщеря й. Ужасната същност на този въпрос е следната. Шаблонната ми Лолита през време на нечуваното ни, безнравствено съжителство постепенно бе стигнала до мисълта, че дори най-нещастният семеен живот е за предпочитане пред пародийното кръвосмешение — а аз в крайна сметка не можех да предложа нищо по-добро на моето бездомно момиченце.

      33

      Завръщане в Рамсдейл. Приближавах се към него откъм езерото. Слънчевото пладне бе облещило очи, докато преминавах с изкаляния си автомобил, забелязах елмазени искри между отдалечените борове. Свърнах към гробището, излязох, разходих се между разнокалибрените паметници. Bonjour, Charlotte. На някои гробове имаше набодени полупрозрачни национални знаменца, неподвижно клюмнали в безветрието на кипарисите. Ех, Еди, не ти е провървяло, си помислих аз, като се обръщах мислено към някой си Едуард Грамар, трийсет и пет годишен шеф на фирма в Ню Йорк, наскоро арестуван и обвинен в убийството на трийсетгодишната си жена Дороти. В мечтата си за идеално престъпление Ед пръснал черепа на жена си и сложил трупа зад волана на автомобила. Двамина пътни полицаи от дадения район видели отдалеч как голям нов син крайслер, който Грамар подарил на жена си по случай рождения й ден, с лудешка скорост се юрнал в пропастта точно на границата на тяхната юрисдикция (да пази бог юначните ни полицаи — и районните, и останалите!). Колата се блъснала в стълб, сурнала се по насипа, обраснал с бодлива трева, с диви ягоди и пълзящ очеболец, и се преобърнала. Колелата й още кротко се въртели на припека, когато патрулната двойка измъкнала тялото на госпожа Г. Отначало им се сторило, че е загинала от катастрофата. Уви, раните, предизвикали смъртта й, не отговаряли на съвсем леките повреди по колата. Аз се бях уредил по-сполучливо.

      Продължих към града. Със странно чувство познах тънката кула на бялата черква и огромните брястове. Понеже бях забравил, че на американската крайна улица самотният минувач изпъква повече от самотния автомобилист, оставих колата на булеварда и се спуснах надолу, уж че се разхождам, по Лоун Стрийт покрай номер 342. Пред бъдещото велико кръвопролитие имах право да си поема дъх, да ме разтърси пречистващата конвулсия на душевното оригване. Белите кепенци във вилата на вехтошаря в оставка бяха затворени и някой беше вързал намерената черна кадифена панделка за коса към бялата табела „Продава се“, наведена от своя прът към тротоара. Нямаше го вече досадното куче. Градинарят не се обаждаше на никого по телефона. Болната бабичка Визави не седеше на зашумената си от лозницата веранда — сега, за дълбока досада на самотния пешеходец, две млади жени с прически като опашки на понита, с еднакви престилчици на черни точки, прекъснаха чистенето, за да го позяпат. Явно тя отдавна се беше споминала, а тези сигурно бяха племенничките й от Филаделфия.

      Дали да не вляза в някогашната си къща? Като в повест на Тургенев се лееше поток от италианска музика през отворения прозорец — прозореца на гостната. Каква романтична душа свиреше на роял там, където никакви клавиши не се гмуркаха и не изпляскваха през онзи омагьосан неделен ден, когато слънцето галеше голите крака на моето момиче? Изведнъж забелязах, че откъм моравата, която някога бях подстригвал, ме гледа мургава тъмнокъдра нимфетка на десетина години по бели гащички с някакъв див израз във вцепенения поглед на големите си черно-сини очи. Казах й две-три мили думи, съвсем невинни — старомоден комплимент от рода на „какви прекрасни очи имаш“, но тя припряно се дръпна и музиката секна, един твърде сприхав наглед чернокос мъж с лъснало от пот лице изскочи в градината и грубо се втренчи в мен. Понечих да се представя, но с острото смущение, каквото ни спохожда насън, видях изпокаляния си, син работен панталон и отвратително мръсния надупчен пуловер, усетих четината по брадичката си, почувствувах колко са ми кръвясали очите, очите на пройдоха… Без да кажа нищо, се обърнах и се потътрих обратно към колата. Повехнало цветче, нещо като малка астра, се подаваше от паметната за мен пукнатина на тротоара. Племенничките изкарваха на верандата преспокойно възкръсналата мис Визави, сякаш тази веранда беше ложа, а аз — актьор. Като я умолявах наум да не ми подвикне, ускорих крачка. Ама че стръмна уличка! Стигнах до дълбоката сянка на булеварда. Червена квитанция, която означаваше глоба заради неправилно паркиране, беше мушната от полицай под едната от чистачките на предното стъкло. Полека разкъсах тази квитанция на две, четири, осем части.

      Като се ядосвах на себе си, че губя напразно време, се разбързах към хотела — същия, в който бях влязъл с новия си куфар преди пет години. Взех стая с баня, уредих си по телефона две срещи — делова и медицинска… обръснах се, изкъпах се, облякох черен костюм и се спуснах в бара. Там нищо не беше се променило. Тясната зала беше обляна с все същата мътна, невъзможно червена светлина — с каквато някога в Европа се отличаваха бардаците, но която тук просто „създаваше настроение“ в приличния „семеен“ хотел. Седнах на същата маса, на която бях седял в самото начало на пребиваването си в Рамсдейл; през деня, когато бях станал наемател на Шарлота, сметнах за необходимо да отпразнувам новия си дом, като споделих с нея бутилка шампанско — с което фатално покорих клетото й преливащо сърце. Както и тогава лакей с лице като месечина разпределяше по астралната схема петдесетте малки чашки херес върху големия поднос за сватбената трапеза (този път Мърфи се съчетаваше с Фантазия). Три без осем. Докато минавах през вестибюла, трябваше да заобиколя група дами, които с mille grâces* се сбогуваха и се разотиваха след почерпката в своя клуб. Едната от тях се нахвърли върху мен с приветствен грак. Беше дебела, тантуреста жена, цялата в бисерносиво, с дълго сиво перо на шапката. Познах мисис Чатфийлд. Тя ме нападна със сладникава усмивка, пламнала от злобно любопитство (дали например не съм сторил с Доли същото, което Франк Ласал, петдесетгодишният автомонтьор, сторил с единайсетгодишната Сали Хорнър през 1948 година?!). Много бързо взех под пълен контрол това алчно злорадство. Тя мислела, че живея в Калифорния. Ами как е… С най-изискана наслада й съобщих, че моята заварена дъщеря току-що се е омъжила за бляскав млад минен инженер, който изпълнява секретна правителствена задача в един северозападен щат. Стъписана, тя възрази, че не одобрявала толкова ранните бракове и че никога не би разрешила на своята Филис, която сега е на осемнайсет.

      [* Хиляди превземки (фр.). — Б.а.]

      „Ах, разбира се — казах спокойно. — Разбира се, помня Филис. Филис и лагера „Кукувичка“. Да, разбира се. Впрочем вашата дъщеричка никога ли не ви е разказвала как Чарли Холмс е развращавал там малките пансионерки на гнусната си майка?“

      „Срамота! — възкликна мисис Чатфийлд. — Как не ви е срам, мистър Хумберт! Току-що убиха клетото момче в Корея!“

      „Да, наистина — казах аз (като използувах дивната свобода от сънищата). — Каква съдба! Клетото момче е пробивало съвсем нежните, невъзстановими ципици, пръскало е змийска отрова — и нищо, живяло си е весело, че на всичкото отгоре е получило и посмъртен орден. Впрочем извинете, трябва да отида при адвоката си.“

      До канцеларията на Уиндмюлер имаше само две пресечки. Ръкостискането му се оказа твърде бавно, твърде обстойно, твърде силно, сякаш въпросително. Мислел, че живея в Калифорния. Дали не съм преподавал по едно време в университета в Бърдсли? Там току-що постъпила дъщеря му. Ами как е… Дадох пълен отчет за мисис Скилър. Деловият разговор се оказа извънредно приятен. Прехвърлих цялото си имущество на нейно име и излязох като безгрижен просяк в септемврийския зной.

      Сега, когато приключих с деловите въпроси, можех да се посветя на най-важната цел на своето пристигане в Рамсдейл. Досега, понеже се придържах към методичността, с която неслучайно се гордея, не свалях маската от лицето на Клер Куилти; той бе затворен в подземието ми, очакваше моята поява заедно със служител на култа и с бръснар: „Réveillez-vous, Tropman, il est temps de mourir!“* Нямам сега време да се занимавам с въпроса как се запомнят физиономии (на път съм към неговия чичо и вървя бързо); но все пак ще подчертая следното: в спирта на мътната си памет бях запазил нечие жабешко лице. Бях зървал това лице набързо няколко пъти и бях забелязал известна прилика с жизнерадостния си и доста противен роднина, който бе живял и умрял в Швейцария. Помня неговите гири, вонящото му трико, дебелите космати ръце, плешивата глава, свиноподобната камериерка-метреса — но общо взето, този мискинин беше доста безобиден; прекалено безобиден, повтарям, за да мине за моя плячка. В странното състояние, в което се намирах, някак бях изгубил връзката с образа на Густав Трап: напълно го погълна лицето на драматурга Клер Куилти, какъвто беше представен с художествената точност на рекламата върху цигарите „Кемъл“ и на кабинетната снимка върху писалището на неговия чичо.

      [* Събудете се, Тропман, време е да умрете! (фр.) — Б.пр.]

      Навремето, когато бях пациент на друг зъболекар в Бърдсли, на твърде симпатичния доктор Молнар, понесох твърде сериозна операция, след която ми останаха съвсем малко предни зъби. Изкуствените, запълващи пролуките, се държаха с пластмасови пластинки и незабележими телчета на горния венец. В смисъл на удобство тези приспособления бяха шедьовър, при това страничните ми зъби бяха здрави. Обаче, за да придам правдоподобен претекст на тайната си цел, заявих на доктор Куилти, че с надеждата да облекча лицевата си невралгия съм решил да извадя всичките си зъби. Колко ще ми струва протезата? Колко време ще трябва за всичко това, ако започнем например от началото на ноември? Къде се намира сега прочутият му племенник? Ще може ли да ги извади всичките наведнъж?

      Доктор Айвър (ай, че върколак!) Куилти, шкембелия с бяла манта, с бяла къса коса и обширни плоски бузи като политикан-масон, приседна върху ъгъла на писалището, заклати единия си крак мечтателно и примамливо и разви пред мен грандиозния си далекобоен план. Каза, че в началото щял да ми направи „предварително апаратче“ — да съм го носел, докато ми се свиели венците. Сетне щял да ми направи перманентна протеза. Добре щяло да бъде още веднага да огледа устната ми кухина. Обувчиците му бяха от два цвята с орнамент от дупчици на бомбетата. Не бил виждал онзи „негодник“ от 1946 година, обаче бил сигурен, че е във фамилния им замък на улица Грим, в предградието на Паркингтън. Мечтата на художника дентист продължаваше да се разраства. Кракът му се поклащаше. Погледът вдъхновено блестеше. Ще ми струва към шестстотин долара. Предлагаше още веднага да направи необходимите измервания, за да подготви предварителната протеза. Устата ми за него беше вълшебна пещера, пълна с безценни съкровища, но не го пуснах в нея.

      „Не — казах аз. — Отказвам се. Всичко това ще ми направи доктор Молнар. Той взема по-скъпо, но, разбира се, като зъболекар стои много по-високо от вас.“

      Не зная дали на читателя ще се наложи някога да каже такава фраза. Бях изпитал вече това дивно чувство на свобода като насън в разговора с госпожа Чатфийлд. Чичото на моя Клер си остана върху писалището, все още със замечтан израз на лицето, обаче кракът му престана да разклаща люлката на розовия блян. За сметка на това секретарката, която бе чула всичко, бледа, кокалеста госпожица с трагичните очи на ненужна никому блондинка, се втурна след мен и успя да затръшне вратата зад гърба ми.

      Натиснете пълнителя в ръчката. Натискайте, докато не чуете или не почувствувате как е захванат с изщракване. Омайно плътно. Вместимост: осем патрона. Проблясва катранено. Мъчително е готов да се изпразни.

      34

      Още на първата бензиностанция в Паркингтън съвсем ясно ми обясниха как да стигна до улица Грим. Понеже исках да се уверя, че ще заваря Куилти, опитах да му позвъня, но се оказа, че телефонът му наскоро бил прекъснат. Дали това означаваше, че е заминал нанякъде? Запътих се натам — къщата му се намираше на дванайсет мили от града. По това време нощта вече беше махнала по-голямата част от пейзажа и когато поех по тясното лъкатушно шосе, върволицата призрачнобели стълбчета с отражатели почна да взема на заем моята светлина, за да ми покаже този или онзи завой на пътя. Смътно личаха речната долина от едната страна и гористите склонове от другата; отпред нощни пеперуди като безпризорни снежинки напираха от черния мрак към изпитателната светлина на моите фарове. На дванайсетата миля, както ми бе предсказано, се появи чудноватият покрит мост и се нахлузи върху мен като калъф; вдясно под него израсна белосана скала, а само няколко метра по-нататък свих пак вдясно по чакълест път, който се оказа именно „улица Грим“. Две-три минути карах през влажна, тъмна, непроницаема гора. Най-сетне посред обла поляна израсна замъкът на ужаса, огромна дървена сграда с кула. Прозорците й светеха червени и жълти, половин дузина автомобили бяха препречили входната алея. Спрях под прикритието на дърветата и угасих фаровете, след което спокойно заобмислях следващия ход. Вероятно господин Ку бе заобиколен от съмишленици и хетери. По неволя виждах вътрешността на това празнично осветено и необикновено занемарено като през призмата на „Тревогите на детството“, повест в едно от Лолитините списанийца, за доста неясни „оргии“, за злодей с приапична пура, за наркотици, телохранители. Поне се разбра, че Куилти е тук. Нищо, ще се върна заранта, в часа на сънената отмала.

      Без да бързам, поех обратно за Паркингтън със стария си предан икар, който толкова спокойно, толкова бодро работеше за мен. Моята Лолита! Още се търкаляше от 1949 година една от нейните фибички в дълбината на жабката. Още течаха бледните пеперудки, измъквани от нощта чрез сифона на светлината. Още се държаха, подпрени на патерици, тънките хамбари от едната и от другата страна на шосето. Още хората се разкарваха с коли да гледат филми. Докато търсех място за нощувка, преминах покрай драйвин — киното на открито. Грейнал в лунна белота, направо мистична в сравнение с безлунната и безформена нощ, гигантският екран се забиваше косо в здрача на дремливите, невиновни за нищо нивя и върху него черен призрак вдигаше пистолет, сякаш се разтваряше в сапунена вода при острия наклон на отдалечаващия се свят — и в следващия миг тополите закриха безплътната жестикулация.

      35

      Напуснах подслона на безсънните ловци към осем сутринта и прекарах известно време в града. Преследваше ме мисълта, че съм неопитен палач и, току-виж, не съм улучил. Мина ми през ум например, че патроните в пълнителя може да са изветрели през тази бездейна седмица; смених ги с чисто нови. Толкова усърдно окъпах приятелчето в смазка, че сега не можех да се отърва от черното мазило. Бинтовах го в парцал като осакатен крайник и използувах друг парцал, за да опаковам шепата резервни патрони.

      Из пътя ме връхлетя буря, но когато стигнах до зловещия замък, слънцето вече грееше като мъжествен мъченик и птиците се деряха в измокрения димящ листак. Гостите се бяха разотишли. Претенциозната вехта къща стърчеше като замаяна, отразяваше собственото ми състояние, защото неволно почувствувах, когато стъпих на пружиниращата и несигурна земя, че съм прекалил в смисъл на подкрепянето.

      На звънеца ми отговори настръхнала иронична тишина. Обаче в отворения гараж се виждаше спокойно разположила се кола — този път черна, същинска лимузина на гробар. Опитах да почукам с халката на входа. Никотново. Изръмжах нетърпеливо и блъснах вратата — и, о чудо! Тя поддаде като в средновековна приказка. Тихичко я затворих и минах през просторния и твърде грозен вестибюл; погледнах в гостната отдясно; там забелязах няколко употребени чаши с високи столчета, които раснеха от килима; реших, че домакинът е още в спалнята.

      Добре де, ще изпълзим до горе. Дясната ми ръка стискаше в джоба увитото в парцала приятелче, лявата потупваше лепкавите перила. В последната от трите спални, които огледах, явно някой бе прекарал нощта. Имаше библиотечна стая, пълна с цветя. Имаше някаква специална стая почти без мебели, но с обширни и дълбоки огледала и с бели мечи кожи върху хлъзгавия паркет. Имаше и други покои. Хрумна ми щастлива мисъл. Все някога ще се появи домакинът (може да е излязъл да се проветри в парка или да се е сврял в някоя тайна дупка) и тогава поради моята неустойчивост и понеже процесът на изтребването може да се проточи, трябва да попреча на милия партньор да се заключи в някоя стая. Поради тази причина най-малко пет минути обикалях — явно побъркан, безумно спокоен, омагьосан и пиян като пън ловец — и завъртах ключовете в ключалките, като със свободната си ръка ги пусках в левия си джоб. Къщата беше стара и даваше големи възможности за усамотяване, повече, отколкото предоставят съвременните елегантни кутийки, където съпружеската двойка трябва да се свира в тоалетната — в единственото кътче, което се заключва — за скромните нужди на плановото детепроизводство.

      Впрочем за тоалетните. Тъкмо да заключа третата спалня, когато домакинът излезе от съседния с нея клозет и остави зад гърба си шума на малка каскада. Завоят на коридора не можа да ме скрие напълно. Лицето му беше сиво, с торбички под очите, с щръкнал пух около плешивината, но все пак роднината на дентиста си беше същият и премина покрай мен с виолетовия си халат, който много приличаше на един от моите. Или не ме забеляза, или ме взе за безинтересна, безвредна халюцинация и като обърна към мен косматите си прасци, се понесе със сомнамбулична походка надолу по стълбището. Последвах го във вестибюла. Открехнал уста и външната врата, той погледна през слънчевата пролука като човек, на когото се е сторило, че е чул позвъняване от плах гост, който сетне си е отишъл. После, продължавайки да игнорира привидението с дъждобрана, спряло пред стълбището, милият домакин влезе в уютен будоар през хола от другата страна на гостната. Понеже знаех, че сега е мой, и не исках да бързам, го оставих там и се запътих през гостната до полубудоара — полукухнята, където с отвращение разбинтовах моето мискинче, като внимавах да не оставя маслени петна — май не бях употребил нужния продукт, смазката беше същински катран и ужасно лепнеше. С присъщата си педантичност преместих оголеното приятелче на чисто място и влязох през гостната в хола. Крачката ми, както вече отбелязах, пружинираше — може би прекалено пружинираше, за да си свърша успешно работата; но сърцето ми биеше хищно, весело, помня как изпука коктейлна чаша под крака ми.

      Милият домакин ме посрещна в турското си будоарче.

      „Все се чудя кой ли бяхте — заяви той с високия си дрезгав глас, мушнал дълбоко ръце в джобовете на халата и вперил поглед някъде североизточно от главата ми. — Да не сте случайно Брюстър?“

      Сега беше ясно, че витае в някаква мъгла и се намира изцяло в моя власт. Защо да не си поиграя с тази машинка?

      „Прав сте — отвърнах учтиво. — Je suis Monsieur Brustère.* Я да си побъбрим, преди да почнем.“

      [* Аз съм господин Брюстър (фр.). — Б.а.]

      Това му хареса. Черните му като мастилено петно мустачки трепнаха. Съблякох си пардесюто. Бях целият в черно — чер костюм, черна риза, без вратовръзка. Седнахме в дълбоките кресла един срещу друг.

      „Да ви кажа — произнесе той, като дръгнеше месестата си грапава сива буза и лъсна в крива усмивка дребните си бисерни зъби, — не приличате кой знае колко на Джек Брюстър. Искам да кажа, че приликата не е поразителна. Някой ми беше споменавал, че има брат, който бил на служба в същата телефонна компания.“

      Да го изтормозя докрай след всичките години разкаяние и ярост… Да гледам черните косъмчета върху пухкавите му ръце… Да плъзгам стотици очи по лилавите му бузи и по косматите гърди в предвкусвана на пробойните и червеното, и музиката на мъките… Да зная, че държа ей този, същия този полуодушевен, — получовешки шут, този злодей, насладил се содомски на моята душичка — о, моя душичке, това бе непоносима утеха!

      „Не, за съжаление не съм брат на Брюстър — дори не съм и самият Брюстър.“

      Наклони глава встрани с още по-доволен вид.

      „Хайде, отгатвай нататък, шуте.“

      „Прекрасно — рече шутът, — значи не сте от телефонната компания и не сте дошли да ми досаждате заради неплатени фантастични разговори?“

      „А вие никога ли не се обаждате никому?“

      „Моля?“

      Казах, че ми се е сторило, че е казал, че никога…

      „Не, имам предвид другите, хората изобщо. Не обвинявам именно вас, Брюстър, но наистина хората имат отвратително глупав навик да влизат в тази идиотска къща, без да чукат. Използуват нужника, използуват кухнята, използуват телефона. Антъни се обажда в Бостън, Мери — в Рис. Отказвам да плащам. Имате странен акцент, сеньор.“

      „Куилти — казах аз, — помните ли малкото момиченце на име Долорес Хейз? Доли Хейз? Долорес в Колорадо? Хейз в Уайоминг?“

      „Да, да, напълно възможно тя да се е обадила до всичките тези места. Но има ли някакво значение?“

      „За мен има значение, Куилти. Там е работата, че аз съм баща й.“

      „Глупости. Никакъв баща не сте. Вие сте чуждестранен литературен агент. Един французин преведе моето „Жива плът“ като „La Vie de la Chair“*. Каква идиотщина!“

      [* „Живот на плътта“ (фр.). — Б.а.]

      „Тя беше мое дете, Куилти.“

      В състоянието, в което се намираше, не можеше наистина да бъде разтревожен, обаче агресивността му ставаше по-несигурна. Някаква сянка от настръхнало разбиране замъждука в очите му и им придаде нещо като живот. Впрочем те отново веднага загаснаха.

      „И аз обичам дечицата — избъбри той — и съм приятел на мнозина от бащите им.“

      Извърна се, търсеше нещо. Почна да се пляска по джобовете. Понечи да се надигне.

      „Долу!“ — казах аз, явно доста по-високо, отколкото бях искал.

      „Не бива да ми крещите — оплака се той със странен женски глас. — Просто си търся цигарето. Умирам за цигара.“

      „И без това ще умрете.“

      „Ех, стига вече — каза той. — Почва да ми омръзва. Какво искате? Французин ли сте, мистър? Вуле ву боар?* Да се преместим в барчето и да му цапнем…“

      [* Да пийнем ли? (фр.) — Б.пр.]

      Видя малкия черен пистолет върху дланта ми, сякаш му го предлагах.

      „Ехее! — проточи той (сега подражаваше ма типажа „глупав гангстер“ от филмите). — Колко ви е шик пистолетчето, как го давате?“

      Ударих протегната му ръка и той някак събори кутията от ниската масичка до креслото ей. Кутийката изригна десетина цигари.

      „Ето ги! — произнесе той весела — Нали си спомняте как го беше казал Киплинг: „Une femme est une farnme, mais un Caporal est une cigarette“* Сега ни трябва кибрит.“

      [* Жената си е жена, а „Капрал“ са марка цигари (фр.). — Б.а.]

      „Куилти — казах аз. — Опитайте да се съсредоточите. След минута ще умрете. Задгробният живот може да се окаже състояние на твърде мъчително безумие, кой знае. Вчера сте изпушили последната си цигара. Съсредоточете се. Помъчете се да разберете какво става с вас.“

      Междувременно той късаше цигара „Кемъл“ и дъвчеше парченцата.

      „Готов съм да положа усилия — избъбри той. — Или сте австралиец, или сте бежанец от Германия. Как изобщо се случи така, че разговаряте с мен? Тази къща е арийска, имайте предвид. По-добре да се махнете. И стига сте размахвали тоя колт. Впрочем имам един стар наган в съседната стая.“

      Насочих прнятелчето към върха на домашния му чехъл и натиснах спусъка. Засечка. Той погледна крака си, пистолета, отново крака си. След ново ужасно усилие с нелепо слаб; някак детински звук пистолетът стреля. Куршумът се заби в дебелия розовеникав килим: прималя ми, кой знае защо, си въобразих, че просто се е търкулнал там и може да изскочи обратно.

      „Видяхте ли сега? — каза Куилти. — Трябваше повече да внимавате. Я ми дайте това нещо, по дяволите.“

      Той протегна ръка за колта. Блъснах този шут обратно в креслото. Гъстото задоволство проредяваше. Време, време беше да го премахна, но исках преди това да разбере защо е подложен на унищожаване. Заразих се от състоянието му. Оръжието в ръката ми изглеждаше отпуснато и недодялано.

      „Съсредоточете се — казах аз — върху мисълта за Доли Хейз, която отвлякохте…“

      „Не е вярно! — извика той. — Дрънкате глупости! Спасих я от извратен негодник. Покажете ми удостоверението си, ако сте детектив, вместо да стреляте в крака ми, скот такъв! Къде е удостоверението! Да си призная, онова увеселително пътуване си беше глупава шега, но нали си взехте отново момиченцето? Стига вече — хайде, ще гаврътнем по чашка.“

      Попитах как иска да бъде наказан — седнал или прав.

      „Трябва да помисля — отвърна той. — Въпросът е сериозен. Впрочем явно бях на грешен път. Много съжалявам. Да ви кажа, не изпитах никакво удоволствие от вашата Доли. Колкото и да е тъжно, представете си, съм импотентен. Освен това й уредих прекрасна ваканция. В Тексас тя се запозна с чудесни хора. Чували ли сте например за…“

      И като неочаквано се наведе напред, той се стовари върху ми, при което моят пистолет изхвърча под скрина. За щастие той беше по-скоро поривист, отколкото силен и аз без много усилия го блъснах отново в креслото.

      Щом се съвзе, той скръсти ръце на гърдите си и рече:

      „Ето, вижте докъде се докарахте. Vous voilà dans de beaux draps, mon vieux.“*

      [* В хубаво положение сте сега, старче (фр.). — Б.а.]

      Наведох се, той не помръдна. Наведох се по-ниско.

      „Драги сър — каза той, — стига сте жонглирали живота и смъртта. Аз съм драматург. Написал съм много трагедии, комедии, фантазии. Между другото, съм направил филм от „Жустин“ на Сад и от други свръхбезобразия на осемнайсети век. Автор съм на петдесет и два сполучливи сценария. Зная всички входове и изходи. Оставете ме да действувам. В другата стая май има дилаф, нека да го донеса и с него лесно ще извадим вашето имущество.“

      Пипкаво, делово, лукаво той отново се надигна, докато приказваше. Бръкнах под скрина, като се мъчех в същото време да не го изпускам от очи. Изведнъж забелязах, че приятелчето се подава под радиатора до скрина. Отново се сборичкахме. Търкаляхме се по килима, прегърнати като две огромни безпомощни деца. Под халата си той беше гол и отвратително вонеше на пръч, аз се задушавах, когато той се прехвърляше през мен. Аз се претъркулвах през него. Ние се претъркулвахме през мен. Ние се претъркулвахме през себе си.

      В отпечатан вид тази книга се чете според мен чак в началото на двайсет и първи век (към 1935-ата добавям още деветдесет години, живей дълго, моя любов); възрастните читатели сигурно ще си спомнят на това място „задължителната“ сцена в каубойските филми, които са гледали през ранното си детство. — Впрочем в боричкането ни не достигаха юмручните удари, които могат да съборят бик, и хвърчащите мебели. Той и аз бяхме две едри кукли, натъпкани с мръсен памук и с парцали. Всичко се свеждаше до безмълвното, безформено тътрузене по килима на двамина литератори, единият от които се разкапваше от наркотици, а другият имаше невроза на сърцето и на всичкото отгоре беше пиян. Когато най-сетне сполучих да докопам скъпоценното си оръжие и отново да наместя сценариста в дълбокото му кресло, двамата пъхтяхме, както кралят на кравите и контът на конете рядко се случва да пъхтят след битка.

      Реших да огледам пистолета — току-виж, потта ни е повредила нещо в него — и да си поема дъх, преди да премина към основния номер на програмата. За да запълня паузата, му предложих да прочете присъдата си — в ямбичната форма, която й бях придал. Терминът „поетично възмездие“ е особено сполучлив в дадения контекст. Предадох му грижливо написания на машина лист.

      „Добре — каза той. — Прекрасна идея. Ще ида да си взема очилата“ (той понечи да стане).

      „Не.“

      „Както искате. На глас ли да чета?“

      „Да.“

      „Готово. Аха, то било в стихове.“

      Защото мене, грешника, ти изненада,

      защото ти ме изненада, изненада,

      защото изненада моята непредпазливост…

      „Да ви кажа, хубаво е. Дяволски хубаво!“

      Когато като гол Адам стоях

      пред федералния закон

      и всичките му жилещи звезди…

      „Направо великолепно!“ —

      Защото ти възползва се от моя

      човешки грях, когато аз

      безпомощно линеех, влажен, нежен,

      с надеждата за хубава промяна,

      въобразявайки си брак о планински щат

      и цяло ято мънички Лолити…

      „Виж, това не ми е много ясно.“

      Защото ти възползва се от тая

      невинност моя,

      защото ти с измама…

      „Май се повтаряте мъничко, а? Къде бях стигнал… Да.“

      Защото ти е измама ми ограби

      възможността за изкупление,

      защото взе я ти

      в оная възраст, във която

      момченцата играят си със своето патлаче…

      „Мда, първият цинизъм.“

      Тя пухкаво девойче още бе,

      тя още носеше венче от мак

      и пуканки от топлата фунийка

      обичаше да си похапна тя

      сред мрака пъстър, в кой го от коне

      оранжевите индианци скачат за пари,

      защото я открадна ти

      от покровителя й.

      — А бе той величав, с чело от восък —

      не ти — о, ти му плю

      в очите с тежките клепачи, скъса

      му тогата шафранова

      и нереза остави сутринта

      да се търкаля от болежки нови

      сред ужас теменужен и любов,

      сред разкаяние и отчаяние, а ти,

      ти взе омръзналата кукла и

      на парчета късайки я, сам

      главата й далеч захвърли. За това,

      за всичкото, което си направил,

      за всичкото, което не направих аз,

      — ти трябва да умреш!

      „Какво да ви кажа, сър, няма да усуквам — дивно стихотворение! Най-хубавото ви произведение, доколкото мога да съдя.“

      Той сгъна листчето и ми го върна.

      Попитах го дали иска да каже нещо важно за себе си преди смъртта. Колтът отново „бе приложим спрямо личността“. Той го погледна. Въздъхна дълбоко.

      „Чуйте бе, този — каза той. — Вие сте пиян, а аз съм болен човек. Хайде да отложим тази работа. Нуждая се от спокойствие. Трябва да се грижа за своята импотентност. Днес ще дойдат мои приятели да ме закарат на голям мач. Този фарс с пукотевицата от пистолет става страшно досаден. С вас сме аристократи във всичко — в еротичните вкусове, в белите стихове, в точната стрелба. Щом смятате, че съм ви засегнал, готов съм на небивали компенсации. Не е изключен дори старомоден дуел със саби или пистолети, в Бразилия или на друго удобно място. Паметта и красноречието днес не са на висота, но право казано, скъпи ми господни Хумберт, никак не бяхте идеалният пастрок и не съм карал насила вашето малко протеже да се присъедини към мен. Тъкмо тя настоя да съм я преместел на по-весело място. Тази къща не е обзаведена толкова хубаво, колкото ранчото, което споделяхме с добри приятели; все пак и тя е просторна, прохладна и лете, и зиме, накратко — комфортна е и при това — понеже смятам завинаги да се преселя и да си почивам в Англия или във Флоренция — ви предлагам да се настаните тук. Къщата е ваша, безплатно. С условие да не насочвате срещу мен този (той изруга отвратително) пистолет. Впрочем не зная дали обичате екзотиката, но ако я обичате, мога да ви предложа и домашно животно, също безплатно, доста вълнуващо малко чудовище, маце с три гърдички, едната от тях е направо чудо и изобщо — това е рядко и омайно чудо на природата. А сега soyons raisonnables*. Само ще ме раните отвратително и сетне ще гниете в затвора, докато аз ще се възстановявам в тропическа обстановка. Обещавам ви, Брюстър, че ще заживеете щастливо, като имате подръка прекрасната изба и целия доход от следващата ми пиеса — сега сметката ми в банката е поолекнала, но нищо, ще правя дългове като бащата на поета според думите на поета. Има и още едно предимство, а именно — извънредно сигурна и подкупна чистачка, мисис Вибриса — интересно име, — живее в селото, идва два пъти седмично — уви, не днес, — има внуци и внучки, и аз зная нещичко за шефа на местната полиция, затова мога да разполагам с него като с роб. Аз съм драматург. Наричат ме американския Метерлинк. Отговарям на това — Метерлинк е — шметерлинг**. Хайде, стига. Цялата тази работа е доста унизителна и никак не съм сигурен, че постъпвам правилно. Избягвайте да употребявате херкуланита с ром. А сега бъдете разумен и махнете пистолета. Имах случай да се запозная с незабравимата ви съпруга. Целият ми гардероб е на ваше разположение. Ах, още нещо. Ще ви хареса. Горе имам извънредно ценна еротична колекция. Ще назова само „Островът на Багратион“ от известната пътешественичка и психоаналитичка Мелани Вайс, поразителна жена, поразителен труд — махнете пистолета, — със снимки на повече от осемстотин мъжки органа, които тя огледала и измерила през 1932 година на остров в Бардинско море, има и твърде поучителни диаграми, чертани са с много мерак под благосклонните небеса — махнете пистолета, освен това мога да ви уредя да присъствувате при смъртните наказания, не всеки знае, че електрическият стол е боядисан в жълт…“

      [* Да бъдем разумни (фр.). — Б.а.]

      [** Пеперуда (нем.). — Б.пр.]

      Стрелях. Този път куршумът попадна в нещо твърдо, а именно в облегалката на черния люлеещ се стол в ъгъла (малко приличаше на Скилъровия), при което той веднага се задвижи, разлюля се толкова чевръсто и бодро, че човек, влязъл в стаята, би останал поразен от двойно чудо: от движението на самотния стол в ъгъла и от зейналото празно кресло, в което току-що се бе намирала виолетовата ми мишена. С вдигнати ръце, като шаваше пръсти, той се мярна в съседната заличка и в следващия миг двамата от двете страни задърпахме с пъхтене вратата, бях прозяпал ключа й. Отново победих и още по-чевръсто Кларий Новус седна на рояла и взе няколко уродливо силни, всъщност истерични гръмоподобни акорда: увисналите му бузи подскачаха, разперените му ръце напрегнато блъскаха, а ноздрите му изпускаха конвулсивното пръхтене, което не се е записало върху лентата на нашия филмов двубой. Като продължаваше да си тананика под нос, той направи напразен опит да отвори с крак морско наглед сандъче до рояла. Следващият ми куршум го улучи в хълбока и той започна да се вдига от столчето все по-високо и по-високо като стария Нижински в лудницата, като „Верният гейзер“ в Уайоминг, като някакъв мой отдавнашен кошмар, на феноменална височина или поне така изглеждаше, и като раздираше въздуха, още раздрусан от тъмната сочна музика, отметна глава, притисна с вой едната си ръка на челото, а с другата се хвана под мишницата, сякаш го бе ужилил стършел; след което отново се спусна на земята и взел образа на дебел мъж по халат, офейка в хола.

      Виждам как го преследвах през хола, там с някакъв двоен, троен, кенгуров скок, като всеки път оставах изправен й не прегъвах крака, най-напред подир него, а сетне между него и главния вход, изпълних напрегнато-стегнат танц, попречих му да излезе, защото вратата като насън се оказа полуотворена.

      Като се преобрази наново и стана сега величествен и малко мрачен, той се заизкачва по широкото стълбище — и аз промених позицията, без да го наближавам, дадох три-четири изстрела, с всеки му нанасях рана и всеки път, когато правех това, когато правех тези ужасни неща, лицето му се кривеше нелепо, сякаш с палячовска гримаса преувеличаваше болката; той забавяше крачка, обръщаше полуразтворените си очи, надаваше женско „ах“ и трепваше при всяко попадение, сякаш го гъделичкаха, докато моите тромави, слепи куршуми попадаха в него, културният Ку бъбреше полугласно, с престорен британски акцент през цялото време ужасно се кривеше, трепереше, хилеше се, но в същото време имаше някак отнесен и дори учтив вид: „Ах, много боли, сър, недейте вече… Ах, просто непоносимо боли, скъпи сър. Моля ви, въздържайте се. Ах, колко много боли… Боже мой! Уф! Отвратително… Знаете ли, не биваше да…“ Гласът му замря, когато се изкатери на площадката, но продължи да върви с необикновено сигурна крачка въпреки многото, олово, забито в пухкавото му тяло, и изведнъж разбрах с чувство на безнадежден страх: не само че не успях да го довърша, но дори зареждах този клетник с нова енергия, сякаш тези куршуми бяха капсули с еликсира на младостта.

      Заредих отново празния колт — с черните си обагрени ръце, — бях докоснал нещо, омазано с гъстата му кръв. Сетне побързах да се присъединя към него на горния етаж.

      Той крачеше по галерията окървавен и важен, диреше отворен прозорец, клатеше глава и все още ме убеждаваше да не съм извършвал убийство. Опитах да го улуча в слепоочието. Той отстъпи в спалнята си с пурпурно петно вместо ухо.

      „Вън, вън“ — избъбри той, като кашляше и плюеше; изумен като в кошмар, видях как този опръскан с кръв, но още подвижен човек се намъква в постелята и се увива в хаоса от чаршафи и одеяла. Стрелях в него от упор и когато се отметна назад, голям розов мехур, напомнил с нещо детството ми, се изду върху устните му, порасна колкото детско балонче и се пукна.

      Може би за две-три секунди бях изгубил връзка с действителността, но не беше помътняване на разума, с което се оправдават обикновените престъпници; напротив, искам да подчертая, че отговарям за всяка проляна капка от пенестата му кръв; стана обаче някакво разместване на времето; седях в съпружеската спалия, където в кревата лежеше болната Шарлота. Куилти умираше. Вместо пистолета (бях седнал върху него) държах в ръце негов чехъл. Съвзех се, наместих се по-удобно в креслото и си погледнах часовника. Стъклото му беше паднало, но той вървеше. Цялата тази тъжна история беше траяла повече от час. Най-сетне той се умири. Не изпитвах никакво облекчение: напротив, тегнеше ми още по-мъчително бреме от онова, от което се бях надявал да се отърва. Не можех да се насиля с допир да се убедя в смъртта му. Във всеки случай наглед беше мъртъв: липсваше към четвъртина от лицето му, от тавана вече се бяха спуснали две мухи, направо не вярваха на небивалия си късмет. Ръцете ми не изглеждаха по-добре от неговите. Умих се криво-ляво в съседната баня. Сега можех да си вървя. Когато излязох на стълбището, ме очакваше изненада: живото бръмчене, което бях дочувал и досега и смятах, че ушите ми са бръмнали, се оказа смесица от гласове и грамофонна музика, излизаща от долната гостна.

      Там намерих група вероятно току-що пристигнали хора, те безгрижно се наливаха с водката на домакина. В креслото се бе разлял огромен дебелак; две чернокоси бледи млади красавици, явно сестри, едната по-едра, другата (почти дете) по-дребна, седяха скромно една до друга в края на дивана. Червенобузест тип с яркосини очи тъкмо им бе донесъл две чаши от кухнята бар, където две-три жени си бъбреха и звънкаха с парченцата лед. Спрях се на вратата и казах: „Господа, току-що убих Клер Куилти.“

      „Чудесно сте постъпили“ — рече червенобузестият, като при това предлагаше напитка на по-голямата хубавица.

      „Отдавна трябваше някой да го пречука“ — отбеляза дебелакът.

      „Какво казва този, Тони?“ — попита увехнала блондинка изпод арката на бара.

      „Разправя — отвърна й червенобузестият, — че е убил Ку.“

      „Защо не — обади се още един господин, беше клекнал в ъгъла на гостната и оглеждаше плочите. — Защо не, ние всички в един прекрасен ден трябваше да се наканим да сторим това.“

      „Както и да е — рече Тони, — време е да слезе. Не можем да го чакаме много, ако искаме да хванем началото на мача.“

      „Капнете нещо на този човек“ — рече дебелакът.

      „Искате ли бира?“ — попита жената с панталон, като ми показа отдалеч халбата.

      Само хубавиците на дивана, и двете в черно, мълчаха. По-младата попипваше медальона на бялата си шийка, но двете все мълчаха, толкова младички, толкова достъпни. Музиката спря за миг, колкото да сменят плочата, и тогава откъм стълбището се чу някакъв шум. Тони и аз се разбързахме към хола. Куилти, когото изобщо не бях очаквал, бе изпълзял по някакъв начин на горната площадка и там се тътреше тежко, пляскаше с плавници; скоро обаче рухна на виолетова купчина и замря — този път вече завинаги.

      „Побързай, Ку“ — през смях извика Тони и с думите „Явно е снощен и няма толкова скоро…“ се върна в гостната, където музиката заглуши края на фразата му.

      Ето, това беше (помислих си аз) краят на заплетения спектакъл, който Клер Куилти бе поставил в моя чест. С натежало сърце излязох от този дървен замък и тръгнах през примките на слънчевия огън към своя икар. От двете му страни плътно бяха паркирани две други коли и не можах да потегля веднага.

      36

      Всичко, каквото следва, е доста плоско и бледо. Полека се заспусках надолу и след време се сепнах, че това въобще не е пътят за Паркингтън. Бях си оставил пардесюто в будоара, а приятелчето — в банята. Не, не бих искал да живея в тази къща. Мярна ми се празната мисъл, че може би някой гениален хирург ще промени своята кариера и заедно с нея — току-виж — и съдбата на човечеството, като възкреси димящия Куилти, Клер Кемъла. Общо взето, ми беше все едно, искаше ми се да забравя тази долна история и когато по-късно научих, че не могъл да се съживи, се зарадвах само на едно — че не ще се наложи мислено да следя, дълги месеци мъчителния и отблъскващ процес на оздравяването му, прекъсван от всякакви неудобни за разправяне влошавания и операции и увенчан може би от посещението ми при него, с цел да го прехвърля с очите си в телесната реалност от призрачното му положение. Апостол Тома не е бил толкова глупав. Но не е ли чудно, че чувството за осезание, което безкрайно по-малко се цени от човека от зрението, не само извънредно рядко се губи, но в критични мигове дори се превръща в наш основен, а може би дори единствен критерий за действителността. Целият бях просмукан от нещастния Куилти — целият бях обзет от усещането за нашата борба преди кръвопролитието.

      Сега шосето се виеше между ниви. Мина ми през ум (не като изява на някакъв протест, не като някакъв символ или нещо от този род, а просто като възможност за ново изживяване), че щом съм нарушил човешкия закон, защо да не наруша и правилника за движение по пътя? Прехвърлих се на лявата страна на шосето и проверих как е. Оказа се много добре. Приятно усещане как ти прималява под лъжичката и гъделът на „множественото осезание“ плюс мисълта, че най-близо до опровергаването на основните физически закони е именно умишленото каране по забранената страна. Общо взето, изпитваният от мен прекрасен сърбеж беше от твърде възвишено естество. Тихо, замислено, с не повече от двайсет мили в час задълбавах в странния, огледален свят. По шосето движението беше слабо. Редките автомобили, които преминаваха по предоставеното им от мен платно, оглушително ми свиреха. Насрещните лъкатушеха, стряскаха се и крещяха от страх. Скоро наближих по-населени места. Преминаването на червено ми напомни за глътката бургундско скришом през моето детство. Междувременно възникваха усложнения. Следваха ме, предупреждаваха ме. Сетне пред мен две коли се оказаха разположени така, че напълно да ми препречат пътя. С плавно движение свърнах от него и като подскочих два-три пъти, се закатерих нагоре по заравнения склон сред учудените крави и там, като се полюшвах кротко, спрях. Нещо като хегелиански синтез обединява тук двамината покойници.

      Предстоеше да ме извадят от автомобила (сбогом, Икар, благодаря ти за всичко, старче!) и предвкусвах удоволствието да се отдам в многобройните ръце, без никак да им помагам, докато ще ме носят спокоен, удобно разположил се, отпуснато съгласен с всичко като пациент и с чувство на странна наслада от своята отпуснатост и от абсолютно сигурната подкрепа от страна на полицаите и на „Бърза помощ“. Докато чаках да изтичат до мен по стръмнината, извиках във въображението си последния мираж, образ, пълен с почуда и безнадеждност. Веднъж, наскоро след нейното изчезване, отвратително прилошаване ме накара да спра колата на стар, полуобраснал горски път, който ту съпровождаше, ту пресичаше новото шосе и целият беше изпъстрен от диви астри, къпещи се в разредената топлина на бледосинкавия ден от края на лятото. След конвулсиите на повръщането, преобърнали ме наопаки, седнах да си почина на една морена, а сетне, като си мислех, че свежият горски въздух ще ми помогне, изминах няколко крачки до ниския каменен парапет откъм урвата покрай шосето. Дребни щурчета избликваха от сухите крайпътни бурени. Ефирно леко облаче сякаш разтваряше прегръдка и постепенно се приближаваше към по-обширен облак от друга, тромава, полуудавена в лазур облачна система. Когато наближих примамливата пропаст, оттам до мен достигнаха мелодично отчетливи звуци, те се вдигаха като пара над рудодобивното градче долу под краката ми в гънките на долината. Ясно се различаваха геометрията на улиците между квадратите червени и сиви покриви, зелените димни облачета на дърветата, змиеподобната речица, скъпоценното блещукане на градското сметище и оттатък градчето сплитът от пътища, които разделяха тъмните и светлите кръпки на нивичките, а зад всичко това — гористите планински грамади. Но още по-ярки от тези насрещни багри, които безмълвно радваха окото — защото има цветове и отсенки, празнуващи с умиление своите срещи, — по-ярки и мечтателни за слуха, отколкото багрите за погледа, бяха въздушните трепети на сборните звуци, които не замлъкваха нито за миг при изкачването си към гранитната тераса, на която бях застанал и бършех отвратителната си уста. Изведнъж разбрах, че всичките тези звуци са еднородни и че никакви други звуци освен тях не се надигат от улиците на прозрачния град. Читателю! Мелодията, която дочувах, се състоеше от звуците на играещите деца и само от тях, а въздухът бе толкова кристален, че сред омарата от слели се гласове, величествени и миниатюрни, отчуждени и същевременно вълшебно близки, прямодушни и дивно загадъчни, понякога слухът различаваше сякаш напълно освободен, почти членоразделен взрив от светъл смях или удар на ракета, или изгромоляване на ролер в тротинетка, но бе твърде далеч долу и окото не можеше да забележи никакво движение по тънко гравираните върху медната плоча илици. Застанал на високия склон, бях ненаситен за музикалната вибрация, за припламванията на отделни възгласи върху фона от равномерно боботене й тъкмо тогава ми стана ясно, че пронизващо безнадеждният ужас не е този, че Лолита не е до мен, а че гласът й не е в този хор.

      Ето това е моята история. Препрочетох я. По нея са полепнали парченца костен мозък, върху нея се е съсирила кръв, кацат я красиви яркоизумрудени мухи. На една или на друга чупка усещам как хлъзгавото ми „аз“ се изплъзва от мен, нагазва из такива дълбоки и тъмни води, в които не ми се иска да пристъпя. Замаскирал съм всичко, което би могло да засегне някого от живите. Прехвърлих доста псевдоними, за да измисля най-подходящия за мен. В бележките ми се среща и „Ото Ото“, и „Месмер Месмер“, и „Герман Герман“… но кой знае защо, ми се струва, че избраното от мен име най-добре изразява исканата гнусност.

      Когато започнах преди петдесет и шест дни да пиша „Лолита“ — отначало в лечебницата за психопати, където ме проверяваха за вменяемост, а сетне в тази добре отоплявана, макар и доста приличаща на гроб тъмница, — смятах, че ще използувам записките си пред съда, за да спася, разбира се, не главата си, а душата. Посред работата си обаче видях, че не мога да изложа на показ живата Лолита. Може би ще се възползувам частично от повестта си на закритите заседания, но се налага да отложа отпечатването й.

      Имам причини, които могат да се сторят по-очевидни, отколкото са в действителност, да съм против, смъртното наказание: надявам се, че към това мнение ще се присъединят и моите съдии. Ако можех да се изправя днес като подсъдим пред самия себе си, щях да се осъдя на трийсет и пет години затвор за прелъстяване и щях да се оправдая за всичко останало. Приложеното по-долу решение е взето от мен с цялата му законна сила и е подкрепено от подписано завещание: аз искам тези записки да бъдат публикувани само след смъртта на Лолита.

      По такъв начин нито ти, нито аз ще бъдем вече живи по времето, когато читателят ще разтвори тази книга. Докато обаче още кръвта тече в пишещата ми ръка, ти си оставаш също толкова неотделима като мен частица от благословената световна материя и аз мога да общувам с теб, макар да съм в Ню Йорк, а ти в Аляска. Бъди вярна на своя Дик. Не позволявай на други мъже да те докосват. Не разговаряй с непознати. Надявам се, че ще обичаш своето дете. Надявам се, че ще бъде момченце. Надявам се, че мъжът ти винаги ще се отнася добре към теб, защото в противен случай призракът ми ще го връхлети като черен пушек, като обезумял гигант и ще го разкъса са парчета, нерв по нерв. И не съжалявай К.К. Възникна избор между него и Х.Х., исках Х.Х. да устиска два месеца повече, за да те остави да живееш в съзнанието на бъдните поколения. Говоря за турове и за ангели, за тайната на силната пигментация, за предсказанието в сонета, за спасението и за изкуството. И това е единственото безсмъртие, което можем да споделим с теб, моя Лолита.

      За книгата, озаглавена „Лолита“

      (Послеслов към американското издание от 1958 година)

      След изявата ми в ролята на приятния във всяко отношение Джон Рей — на участника в „Лолита“, който е написал нейния „предговор“ — всеки предложен от мое име коментар може да се стори на читателя — а дори и на мен самия — подражание на Владимир Набоков, който анализира своята книга. Някои дреболии обаче трябва да бъдат обсъдени и автобиографичният похват може да помогне на мимикриращия организъм да се слее с модела си.

      Професорите по литература имат навика да измислят проблеми като „Каква е задачата на автора?“ или „Какво иска да каже книгата?“. Аз обаче съм от онези писатели, които при замисъла на книгата нямат друга цел, освен да се отърват от нея, и които, щом се поиска от тях да обяснят нейното зараждане и развитие, прибягват до такива остарели термини като Взаимодействие между Вдъхновението и Комбинационното изкуство, а това звучи, да си призная, като напън на фокусник да обясни един трик с друг.

      Първата лека пулсация на „Лолита“ ме прониза в края на 1939 или в началото на 1940 година в Париж, на улица Боало по времето, когато ме бе приковала на легло сериозна криза на междуребрена невралгия. Доколкото си спомням, началната треска на вдъхновението бе свързана по някакъв начин с вестникарската бележка за маймуната от парижката зоологическа градина, която след много седмици умилкване от страна на някакъв учен нахвърляла с въглен първата рисунка, изпълнена от животно: тя изобразявала решетката на клетката, в която било затворено клетото същество. Подтикът не беше свързан тематично с последвалия ход на мислите, обаче от него произлезе прототипът на сегашната книга: един разказ от трийсетина страници със заглавие „Вълшебник“. Написах го на руски, тоест на езика, на който пишех романи от 1924-та (те всички са забранени в Русия по политически причини). Героят се наричаше Артур, беше средноевропеец, безименната нимфетка беше французойка и случката се развиваше в Париж и Прованс. Той се жени за болната майка на момиченцето, скоро става вдовец и след неуспешния опит да обсипе с милувки сирачето в хотелска стая се хвърля под камион. През една от военновременните нощи, когато парижани си затъмняваха лампите със синя хартия, прочетох разказа си на малка група приятели. Мои слушатели бяха М. Алданов, И. Фондамински, В. Зензинов и лекарката Коган-Бернщайн; бях обаче недоволен от творбата и я унищожих след пристигането си в Америка през 1940 година.

      Девет години по-късно в университетския град Итака (в щата Ню Йорк), където преподавах руска литература, пулсацията, която никога не бе спирала напълно, наново започна да ме преследва. Нова комбинация се присъедини към вдъхновението и ме въвлече в нова обработка на темата; за нея обаче избрах английския език — езика на първата ми петербургска гувернантка (отпреди повече от шейсет години), мис Рейчъл Оум. Въпреки смесицата от германска и ирландска кръв вместо еднородната, френска, нимфетката си бе останала същата и темата за женитбата с нейната майка в основата си също не бе променена; обаче в друго отношение творбата доби съвсем нов вид; неуловимо й пораснаха нокти и криле на роман.

      Книгата се придвижваше бавно, с много прекъсвания. Навремето бях изгубил към четирийсет години, за да измисля Русия и Западна Европа, а сега ми предстоеше да измисля Америка. Добиването на местни съставки, чрез които да долея малко нещо средна „реалност“ (странна дума, която не означава нищо без кавичките) в разтвора на личната си фантазия, на петдесетгодишна възраст се оказа доста по-мъчно, отколкото в Европа през годините на младостта ми, когато механизмът за възприемчивост и запомняне действуваше по-точно. Пречеше и работата по другите книги. На два пъти за малко да изгоря недописаната чернова и помня как бях отнесъл моята Жоанита д'Арк почти до вечерната сянка на сметогорелката, криво застанала в края на двора, когато ме възпря мисълта, че духът на убитата книга ще витае над моите картотеки до края на дните ми.

      Всяко лято с жена ми заминаваме на лов за пеперуди. Събраните екземпляри постъпват в научните институти като например Американския музей за естествена история в Ню Йорк или в Музея за сравнителна зоология към Харвардския университет, или в Ентомологичния музей на Корнуълския университет. Отдолу на карфицата с пеперудата се забожда етикетче къде е хваната, на коя дата и името на ловеца; тези мои етикетчета твърде добре ще послужат през двайсет и първи век за някой литературен изследовател, който би се заинтересувал от слабоизвестната ми биография. И ето че из тези места на ловуване по „спирките“ в Телюрид (Колорадо), в Афтън (Уайоминг), в Портъл (Аризона), в Ашланд (Орегон) отново се захванах с „Лолита“, занимавах се с нея вечер или през дъждовните дни. Хумберт Хумберт я написа трийсет пъти по-бързо от мен. Подготвих беловата чак през пролетта на 1954 година в Итака, жена ми я натрака на пишеща машина в три екземпляра и веднага почнах да търся издател.

      — Отначало, кротко следвайки съвета на предпазлив приятел, мислех да пусна романа анонимно. Анаграмата на малкото и на фамилното ми име в името и фамилията на един от героите ми е паметник на това скрито авторство. Едва ли някога ще съжаля, че щем бързо разбрах колко лесно маската ми може да навреди на самата истина, реших да подпиша „Лолита“ с истинското си име. Четирима американски издатели, Акс, Яке, Екс и Хикс, на които последователно предложих книгата и чиито четци й хвърлиха поглед, бяха възмутени от „Лолита“ доста повече, отколкото беше предполагал моят стар приятел. В края на краищата я пратих на литературна агенция в Париж; тя предаде „Лолита“ на съвсем неизвестното за мен издателство „Олимпия прес“, което публикува книги на английски, забранени по някаква причина в Англия и Америка, и тъкмо то я отпечата през 1955 година.

      Макар да няма съмнение, че през старото време и до края на осемнайсети век (примерите от френската литература се налагат сами) откровеното неприличие не изключва комедийни искрици и точни сатирични стрели, а дори и живописна поетична мощ на твореца, поддал се на лекомислено настроение, също толкова вярно ще бъде, ако посоча, че в наши дни изразът „порнография“ означава бездарност, бизнесменска ловкост и строго спазване на шаблоните. Неприличието трябва да се съчетава с баналности, защото естетическата наслада трябва напълно да бъде заместена с проста полова стимулация, която изисква употребата на общоприети фрази за пряко въздействие върху пациента. Порнографът трябва строго да се придържа към старите изпитани правила, за да заобиколи пациента със сигурната атмосфера на удовлетворението, с атмосферата, позната и на любителите на криминални истории — в които, ако не си отваряш очите, истински убиец може да се окаже, за огромно възмущение на любителя, художествената своенравност на автора (кой би се заинтересувал например от криминален разказ без никаква пряка реч). По такъв начин в порнографските романи действието се свежда до съвкупление на шаблони. Изразните средства, структурата, образността — нищо не бива да отвлича читателя от уютното му въжделение. Такъв роман се състои от поредица еротични сцени. Промеждутъците трябва да представляват само смислови шевове, логични мостчета с най-проста конструкция, кратки параграфи, посветени на изложение и на обяснение, а читателят вероятно ще ги прескочи, но трябва да бъде сигурен, че ги има, за да не се почувствува излъган (начин на мислене, последица от рутината на „истинските“ приказки, каквито искаме през детството си). Освен това сексуалните сцени в книгата непременно трябва да се развиват в кресчендо с все нови вариации, в нови комбинации, с нови влагалища и инструменти, с постоянно нарастващ брой участници (в известната пиеса на Сад подир всичко останало повикват и градинаря от градината) и затова краят на книгата трябва да бъде по-еротично наситен от нейното начало.

      Някои похвати в първите глави на „Лолита“ (например дневника на Хумберт) накараха известен брой мои първи читатели туристи погрешно да си помислят, че им се предлага мръсен роман. Те са очаквали нарастващ цикъл еротични сцени; когато обаче цикълът спира, са спрели и четенето и клетият читател е изпитал скука и разочарование. Подозирам, че това е причината не всички от четирите издателства да прочетат машинописния ми текст до края. Малко ме интересува дали са сметнали, или не творбата за прекалено неприлична. Интересното е, че отказът им се основава не върху обработката на темата, а върху самата тема, защото в Америка по онова време имаше цели три неприемливи за издателя теми. Двете други бяха черно-белият брак, преизпълнен с безоблачно щастие, с куп деца и внуци, и съдбата на абсолютния атеист, който след щастлив и полезен живот умира насън на възраст сто и шест години.

      Някои от издателските отзиви ми бяха доста забавни. Един от четците предложи компромис, при който фирмата му ще се съгласи може би да издаде целия роман: предлагаше ми да превърна Лолита в дванайсетгодишно момче, което Хумберт, фермер от Тенеси, прелъстява в хамбара сред мрачните сухи равнини, с полувътрешни монолози, състоящи се от кратки, силни, „реалистични“ фрази. („Щуро момче е“, „Май ние всичките сме щури“, „Май че и господ е щур“ и тям подобни.) Въпреки че отдавна е известна омразата ми към всякакви символи и алегории (омраза, която се основава отчасти върху старата ми вражда с шаманството на фройдизма, отчасти върху отвращението ми към обобщенията, измислени от литературните митомани и от социолозите), един във всички други отношения умен читател, като прелисти първата част на „Лолита“, определи темата й така: „Старата Европа развращава младата Америка“, а друг читател видя в книгата „Младата Америка, която развращава старата Европа“. Издателят Яке, на чиито съветници Хумберт бе досадил толкова, че бяха прочели само половината книга, наивно ми писа, че втората част била прекалено разточена. Издателят Екс изрази съжаление, че в романа нямало нито един свестен човек. Издателят Хикс каза, че ако отпечата „Лолита“, и двамата отиваме в затвора.

      В една свободна страна, разбира се, никой истински писател не е задължен да тегли черта къде свършва чувството и почва чувствеността. Наистина комична задача! Мога да се чудя, но не и да подражавам на точните фотографи, които така снимат хубавичките млади млекопитаещи за илюстрации по списанията, че ръбът на деколтето е точно толкова ниско, за да се ухили доволен еснафът, и достатъчно високо, за да не се намръщи пощенският чиновник. Предполагам, че има читатели, които се възбуждат дори от мръсните думи в някой от огромните, безнадеждно пошли романи, натракани на пишеща машина с тъпия показалец на съвсем бездарен юначага, които глупавият рецензент приветствува с надута хвала. Ще се намерят, зная, светли личности, които ще възприемат „Лолита“ като безсмислена книга, защото не е поучителна. Не чета и не произвеждам дидактична белетристика и каквито и да ги дрънка милият Джон Рей, „Лолита“ изобщо не е буксир, който мъкне подире си шлепа на морала. За мен разказът или романът съществуват само доколкото ми доставят нещото, което обикновено се нарича естетическа наслада, а на свой ред разбирам това като особено състояние, при което се чувствуваш някак, някъде, с нещо — свързан с другите форми на битието, в които изкуството (тоест любознателността, нежността, добротата, стройността, възторгът) представлява норма. Всичко останало или са журналистически бъбрежи или, така да се каже, Литературата на Големите идеи, която впрочем често никак не се различава от обикновените бъбрежи, но за сметка на това се сервира във вид на грамадни гипсови кубове, които най-внимателно се пренасят от век във век, докато се яви някой смелчага и халоса с все сили Балзак, Горки, Томас Ман.

      Обвиняваха „Лолита“ и в антиамериканизъм. Това ме огорчава доста повече от идиотския упрек в безнравственост. От технически съображения, поради грижи за въздушната дълбочина и перспектива (тук крайградска поляна, там планинска морава) изградих известно количество северноамерикански декори. Беше ми необходима вдъхновяваща обстановка. Няма на света нищо по-вдъхновяващо от еснафската вулгарност. Но при еснафската вулгарност изобщо няма съществена разлика между бита на Стария и бита на Новия свят. Всеки пролетарий от Чикаго може да бъде също толкова буржоазен (във Флоберовия смисъл), колкото който и да било английски лорд. Избрах американските „мотели“ вместо швейцарските хотели или френските странноприемници, защото се мъча да бъда американски писател и смятам да се ползувам от правата, с които се ползуват американските писатели. От друга страна, изобретеният от мен Хумберт е чужденец и анархист; разграничавам се от него в много неща — не само по въпроса за нимфетките. А освен това, както знаят емигрантските ми читатели, градените някога от мен площади и балкони — руски, английски, германски, френски — са също толкова фантазии и субективни, както и новият ми макет.

      Не искам казаното по-горе да звучи като отклик на някакви обиди и бързам да добавя, че освен овчиците, прочели „Лолита“ в коли или в изданието на „Олимпия“ и питащи „защо всъщност е написал всичко това?“, имаше и доста разумни, отзивчиви и издръжливи хора, разбрали доста по-добре вътрешното устройство на книгата ми, отколкото аз самият бих могъл да го обясня.

      Струва ми се, че всеки истински писател продължава да чувствува връзка с отпечатаната книга като усещане за постоянното й успокоително присъствие. Тя гори равномерно, тя е допълнително пламъче газ някъде в мазето и най-малкият допир със скрития ни термостат веднага довежда до малкия сподавен взрив на познатата ни топлина. Това присъствие на книгата, която свети на неизменно достъпно разстояние, е удивително задушевно чувство и колкото по-точно е съвпаднала книгата с умозрителните и очертания и багри, толкова по-пълна и равномерна е нейната светлина. Но колкото и сполучлива да е книгата като цяло, авторът има тук-там свои любими места, любими пресечки, които си припомня по-живо и на които се наслаждава със задна дата по-нежно, отколкото на останалите части от книгата. Не съм препрочитал „Лолита“, откак мина коректурата на първото издание преди повече от две години, но очарованието и още присъствува, сякаш заобикаля дома ми със скромна утринна омара, зад която се чувствува блясъкът на летния ден. И когато си спомням „Лолита“, винаги, кой знае защо избирам за своята особена наслада образите като учтивия Таксевич или класния списък на учениците от Рамсдейлското училище, или Шарлота, която произнася „уотърпруф“, или Лолита, пристъпваща като в забавен кадър към подаръците на Хумберт, или снимките, които украсяват стилизираната мансарда на Гастон Годен, или Касбиймскня бръснар (той ми струва месец труд), или Лолита, когато пердаши тенис, или болницата в Елфинстън, или бледата, бременна, невъзвратима Доли Скилър и нейната смърт в Грей Стар, „сивата звезда“, столицата на книгата, или най-сетне съвкупния звън от градчето дълбоко в долината, достигащ горе до планинската пътека — а именно в Телурида, където хванах неоткрита дотогава самка на описана по самци пак от мен синевка (Lycaeides sublivens Nabokov).

      Това е нервната система на книгата. Това са скритите точки, подсъзнателните координати на чертежа й, макар че, от друга страна, напълно си давам сметка, че и тези, и други места само бегло ще бъдат прехвърлени или прескочени, или никога недостигнати от читателя, който ще вземе книгата ми с мисълта, че е нещо като „Мемоарите на куртизанката“ или „Любовните приключения на Кулебякин“. Романът ми има доста препратки към физиологичните нагони на извратения човек — не мога да отрека това. Но в края на краищата не сме деца, не сме неграмотни малки престъпници, нито потомци на английски закрит колеж, които след нощта с хомосексуални забавления трябва да се примиряват с парадоксалния обичай да анализират античните поети в окастрени издания.

      Само някой твърде невеж читател се занимава с белетристично произведение, за да се сдобие със сведения за дадена страна, за социална класа или за авторовата личност. Обаче един от малкото ми близки приятели, когато прочете „Лолита“, беше искрено обезпокоен, че аз (аз!) живея „сред такива досадници“, докато единственото неудобство, изпитвано от мен, е, че живея в работилница сред несполучливи крайници и недовършени торсове.

      Друг американски критик наскоро изрази мисълта, че „Лолита“ представлява отчет за моя „роман с романтичния роман“. Замяната на последната дума „с английския език“ би уточнила тази изящна формула. Но чувствувам как в гласа ми се промъква твърде креслива нотка. Никой от американските ми приятели не е чел руските ми книги, затова всяка оценка, базираща се върху английската ми белетристика, си остава приблизителна. Личната ми трагедия — която не може и не бива да засяга никого — е, че се наложи да се откажа от естествения си говор, от моя непритесняван от нищо, богат, безкрайно послушен руски език заради второсортния английски, лишен в моя случай от цялата тази апаратура — от коварното огледало, от чернокадифения фон, от подразбиращите се асоциации и традиции — в които туземният фокусник с развети опашки на фрака може така вълшебно да използува, та да превъзмогне по свой начин наследството от предишните поколения.

      12 ноември 1956 година

      Корнуълския университет.

      Итака, САЩ

      Постскриптум към руското издание

      От научна добросъвестност съм запазил в руския текст последния пасаж на горепосочения американски послепис, въпреки че той само може да заблуди руския читател, който не помни или не разбира, или изобщо никога не е чел книгите на „В. Сирин“, излизали в чужбина през двайсетте години. Американския си читател толкова разпалено убеждавам в превъзходството на руския ми език над моя английски, че някой славист наистина може да си помисли: моят превод на „Лолита“ е сто пъти по-хубав от оригинала. А мен сега само ми призлява от стърженето на ръждясалите ми руски струни. Историята по този повод е историята на едно разочарование. Уви, този „дивен руски език“, който ми се струваше, че все ме очаква някъде, цъфти като вярна пролет зад залостена здраво врата, за която от толкова години съм пазил ключа, се оказа несъществуващ и зад тази врата няма нищо освен овъглени пънове и есенна безнадеждна далнина, а ключът в ръката ми прилича по-скоро на шперц.

      Утешавам се, първо, с това, че за тромавостта на предлагания превод е виновен не само отвикналият от родното слово преводач, но и духът на езика, на който се прави този превод. През половингодишната работа върху руската „Лолита“ не само се убедих, че съм изгубил много свои лични нещица и невъзстановими езикови навици и съкровища, но стигнах и до някои общи заключения за взаимната преводимост на двата изумителни езика.

      Движенията на тялото, гримасите, пейзажите, морните, дървета, ароматите, дъждовете, стапящите се и преливащите се оттенъци на природата, всичко нежно-човешко (колкото и да е чудно!), а също и всичко мъжкарско, грубо, сочно-цинично излиза на руски не по-зле, ако не и по-добре, отколкото на английски; но толкова присъщите на английския изтънчени недомлъвки, поезията на мисълта, мигновената искра между съвсем отвлечените понятия, ройването на едносрични епитети, всичко това, а също и всичко, що се отнася до техниката, модите, спорта, естествените науки и противоестествените страсти — на руски изглежда дървено, многословно и често отвратително в смисъл на стил и ритъм. Този разнобой отразява основната разлика в историческо отношение между зеления руски литературен език и зрелия като разпукнала се смокиня английски: между гениалния, но още недостатъчно образован, а понякога доста лишен от вкус младеж и мастития гений, който съчетава запасите от пъстро знание с пълната свобода на духа. Свободата на духа! Цялото дихание на човечеството се вмества в това съчетание от думи.

      Библиографските сведения, посочени в послеслова към американското издание („Пътнам“, 1958), сега могат да бъдат попълнени. Първото издание с изобилни печатни грешки, излязло в две томчета в Париж („Олимпия прес“, 1955), се купуваше доста слабо от американските туристи, докато на него не се натъкна Греъм Грийн, който похвали книгата в един лондонски вестник. Срещу него и „Лолита“ се опълчи в друг лондонски вестник редакционният фейлетонист, някой си Джон Гордън, и тъкмо неговият добродетелен ужас привлече всеобщото внимание към „Лолита“. Що се отнася до съдбата й в Съединените щати, трябва да отбележим, че тя там никога не е била забранявана (както е забранена в някои страни). Първите екземпляри от парижкото издание на „Лолита“, изписани от частни лица, са били задържани и прочетени на американската митница, но неизвестен приятел-читател, на служба в митницата, е признал моята „Лолита“ за легална литература и екземплярите са били разпратени по съответните адреси. Това реши съмненията на предпазливите американски издатели и вече можех да избирам най-подходящия за себе си. Успехът на изданието на „Пътнам“ (1958), както се казва, надмина всички очаквания. Ло най-парадоксален начин обаче първото английско издание от Париж, излязло през 1955 година, внезапно се оказа забранено. Често се питам как ли бих постъпил през дните, когато бяха започнали преговорите с „Олимпия прес“, ако тогава бях научил, че освен печатането на талантливи, макар и волни произведения издателят получава основните си доходи от възлаганите на продажни нищожества подли книжлета досущ като предлаганите из тъмните ъгли снимки на калугерка със санбернар или на моряк е моряк. Както и да е, английските митничари отдавна вече отнемат в суровата и отрезвяваща мъгла на завръщането от отпуските тези порнографски боклуци — и те имат тревистозелени корици като моята „Лолита“. Този път английският министър на вътрешните работи помоли своя френски колега, колкото невеж, толкова и услужлив, да забрани за продажба целия списък издания на „Олимпия“ и за известно време „Лолита“ в Париж сподели съдбата на вулгарните издания на „Олимпия“.

      Междувременно се намери лондонски издател, който пожела да я отпечата. Работата съвпадна с обсъждането на новия закон за цензурата (1958—1959), при което „Лолита“ изпълняваше ролята на аргумент и за либералите, и за консерваторите. Парламентът изписа от Америка известен брой екземпляри и членовете му се запознаха с книгата. Законът беше приет и „Лолита“ излезе в Лондон, в издателството „Уайдънфелд и Никълсън“ през 1959 година. В същото време „Галимар“ в Париж подготви изданието й на френски език — и злополучното първо издание на „Олимпия прес“ делово и възмутено си изтупа дрехата и се появи отново по павилиончетата.

      Оттогава „Лолита“ бе преведена на много езици: имаше отделни издания в арабските страни, Аржентина, Бразилия, Германия, Гърция, Дания, Израел, Индия, Китай, Мексико, Норвегия, Турция, Уругвай, Финландия, Франция, Холандия, Швеция и Япония. Току-що беше разрешена продажбата й в Австралия, но още е забранена в Испания и в Южноафриканската република. Не се е появявала и в пуританските страни оттатък желязната завеса. От всичките тези преводи отговарям за точността и пълнотата само на френския, който лично проверих преди отпечатването. Представям си какво са направили с горката ми творба египтяните и китайците, още по-ясно си представям какво би й сторила, ако аз бях допуснал, някоя „дама емигрантка“, наскоро научила английски, или някой американец, който „овладява“ руски език в университета. А въпросът, за кого всъщност се превежда „Долита“, е от сферата на метафизиката и хумора. Мъчен мога да си представя режим, независимо либерален или тоталитарен, в благоприличното ми отечество, при който цензурата да пусне „Лолита“. Впрочем не зная кого сега особено почитат в Русия — чини ми се, Гемингуея*, съвременния заместник на Майн Рид, и нищожните Фокнър и Сартр, тези галеничета на западната буржоазия. Емигрантите руси пък се захласват по съветските романи, увличат се по картонените тихи донски казаци върху картонени опашати подставки или по лиричния доктор с долнопробно-мистичните напъни, с еснафските изрази и чаровницата а` ла Чарска, който донесе на съветското правителство толкова много стабилна чуждестранна валута.

      [* Преводачът умишлено е оставил руското произношение на името Хемингуей, при това във винителна падежна форма. — Б. NomaD.]

      С издаването на „Лолита“ на руски преследвам съвсем проста цел: искам най-хубавата ми английска книга — или казано още по-скромно, една от най-хубавите ми английски книги — да бъде правилно преведена на родния ми език. Това е просто прищявка на библиофил, нищо повече. Като писател вече твърде много съм свикнал, че вече близо половин век на изток от съзнанието ми се чернее сляпо петно — ни най-малко не си въобразявам съветски издания на „Лолита“! Като преводач не съм ще славен, безразличен съм към поправките на специалистите и се гордея само, че с желязна ръка възпрях демоните, които ме подтикваха към пропуски и допълнения. Като читател умея да се размножавам безкрайно и лесно мога да изпълня огромната отзивчива зала със свои двойници, представители, статисти и с такива наемни господа, които без секунда колебание излизат на сцената от различните редове, щом само вълшебникът предложи на публиката да се убеди, че няма измама. Но какво да кажа за другите, за нормалните читатели? В магичния ми кристал се преливат дъги, косо се отразяват очилата ми, личи миниатюрна илюминация — но той ми показва съвсем малко хора: неколцина стари приятели, група емигранти (те, общо взето, предпочитат Лесков), гастролиращ поет от съветската страна, гримьор на пътуваща трупа, трима полски или сръбски делегати в кафене е много огледала, а вече съвсем в дъното — началото на неясно движение, признаци на ентусиазъм, приближаващи се фигури на младежи, които размахват ръце… но просто ме предупреждавали да се дръпна — щели да снимат пристигането на някакъв президент в Москва.

      Владимир Набоков

      7 ноември 1965 година

      Палермо

край