Владимир Набоков

    

      Дар

      Увод от автора

      В по-голямата си част романът „Дар“ бе написан през 1935–1937 година в Берлин, а последната му глава завърших през 1937-а във Франция, на Ривиерата. Водещото емигрантско списание „Современные записки“, издавано в Париж от група бивши членове на Руската социалреволюционна партия, го отпечата в няколко броя, но без четвъртата глава, елиминирана по същите причини, поради които съдържащата се в нея биография бива отхвърлена от Василиев в третата (вж. стр. 243–244): хубав пример за това, как животът се принуждава да имитира тъкмо онова изкуство, което осъжда. Едва през 1952 г., подир близо две десетилетия откак бях започнал работата си над произведението, то излезе без съкращения благодарение на такава самарянска организация, каквато е издателство „Чехов“ в Ню Йорк. А това, при какъв режим в Русия „Дар“ може да бъде четен там, основателно вълнува въображението.

      Живеех в Берлин от 1922 година, т.е. съвсем както младият герой в романа, но нито този факт, нито обстоятелството, че имаме с него общи интереси от рода на литературата и лепидоптерите*, би трябвало да предизвикат у читателя някакво „аха“ и да го подтикнат към отъждествяване на автора с творбата му. Не съм и никога не съм бил Фьодор Годунов-Чердинцев, баща ми не бе изследовател на Централна Азия, какъвто аз може би ще стана някой ден, не съм ухажвал Зина Мерц, нито пък съм се занимавал с поета Кончеев или с друг писател. Всъщност тъкмо у Кончеев или у романиста Владимиров, друг епизодичен образ, аз намирам нещичко от себе си, от човека, който бях около 1925 г.

      [* Пеперудите (зоол., от гр.). — Б.р.]

      По времето, когато работех над тази книга, аз още не знаех към какъв подход да се насоча, за да обрисувам Берлин и руската колония там така из основи и безжалостно, както го сторих при изобразяването на някои среди в по-сетнешната си проза, писана на английски. Тук-там през изкуството се провижда историята. Отношението на Фьодор към Германия е като че прекалено типично за силното и ирационално презрение на руските емигранти към „туземците“ (в Берлин, Париж или Прага). Освен всичко друго моят млад герой изпитва влиянието на една надигаща се гнусна диктатура през периода, в който бе писан романът, а не през онзи, частично пресъздаден в него.

      Огромният отлив на интелектуалци, съставляващи такава значителна част от емигрантите от Съветска Русия в първите години след болшевишката революция, изглежда днес като скиталчеството на някакво митично племе, чиито лунни и птичи знаци аз издирвам в пясъка на пустинята и ги показвам. Оставахме непознати за интелигенцията в Америка, която, омагьосана от комунистическата пропаганда, виждаше в нас само генерали злодеи, петролни магнати и ексцентрични дами с лорнети. Този свят вече не съществува. Няма ги Бунин, Алданов, Ремизов. Няма го Владислав Ходасевич, най-големия руски поет през XX век. Старите интелектуалци измират, без да намерят приемници сред лицата, които през последните две десетилетия пристигат в чужбина от Съветския съюз, носейки със себе си провинциализма и филистерството на тамошната си родина.

      Тъй като светът на „Дар“ е също тъй фантасмагоричен, както повечето мои светове, мога да говоря за тази своя книга от позициите на известно отдалечаване от нея. Това е впрочем последният роман, който съм написал или ще напиша на руски език. Героинята в него не е Зина, а руската литература. Основното в първата глава са стихотворенията на Фьодор. Втората отразява въздействието на Пушкин върху творческото развитие на младежа и опита му да опише експедициите на своя баща зоолог. Третата глава измества фокуса върху Гогол, но в центъра й е любовното стихотворение, посветено на Зина. Книгата на Фьодор за Чернишевски, една спирала вътре в сонет, е средоточие на четвъртата. Последната глава съчетава всички предходни теми и внушава усещане за книгата, която Фьодор мечтае да напише някой ден: „Дар“. Питам се докъде въображението на читателя ще изпроводи младите влюбени, след като те напуснат сцената.

      Съзнавам, че участието на толкова много руски музи в оркестрацията на романа го прави особено труден за превод. Мотото към него не е измислено. Стихотворението, което служи за епилог, пародира строфа от „Евгений Онегин“.

      Монтрьо,

      28 март 1962 г.

      Владимир Набоков

> 

      Дъбът е дърво. Розата е цвете. Еленът е животно. Врабецът е птица. Русия е нашата родина. Смъртта е неизбежна.

      П. Смирновски

      Учебник по руска граматика

      1

      В облачен, но светъл ден, към пет часа на първи април 192… година (някакъв чуждестранен критик отбеляза веднъж, че макар много романи, немските например, да започват с дата, само руските автори — поради оригиналната честност на нашата литература — не доизказват цифрите) пред къща номер седем на улица Таненберг в западната част на Берлин спря фургон за мебели, много дълъг и много жълт, запрегнат със също жълт трактор с хипертрофирани задни колела и твърде откровена анатомия. Върху челото на фургона личеше звездата на вентилатора, а по целия му хълбок се точеше името на фирмата за пренос-превоз с грамадни сини писмена, всяко (включително и квадратната точка) подсилено отляво с черна боя: недобросъвестен опит за промъкване в следващото поред измерение. Пред същата къща (в която ще живея и аз), явно излезли да посрещнат своите мебели (а в моя куфар има повече чернови, отколкото бельо), бяха застанали две персони. Мъж в палто от кафяво-зелен шаяк, леко оживявано от вятъра — висок гъстовежд старец с побеляваща брада и мустаци, рижавеещи около устата, в която безчувствено държеше студена, полуиздухана угарка от пура. Жената — набита и попреминала младостта, кривокрака и с доста красиво лъжекитайско лице — носеше късо астраганено палто; вятърът я заобиколи и духна към мен нелош, но малко спарен парфюм. Двамата — неподвижно и зорко, тъй напрегнато, сякаш щяха да ги ударят в кантара, наблюдаваха как трима юначаги с червени вратове и в сини престилки се борят с техните мебели.

      „Ей с такава сцена да започна някога дебела книга по стария вкус“ — помисли мимоходом с безгрижна ирония, напълно излишна впрочем, защото някой в него, вместо него, независимо от него посрещна видяното, записа го и го скъта. Самият той, настанил се току-що и още несвикнал с положението си на тукашен обитател, сега за пръв път беше изскочил да купи това-онова. Познаваше улицата, както му бе познато всичко наоколо: пансионът, откъдето се бе изнесъл, беше наблизо, ала досега тази улица кръжеше и се плъзгаше, лишена от всякаква връзка с него, но днес внезапно спря, вече застинала като проекция на новото му жилище.

      Проточила се между средни на ръст липи с капки дъжд по гъстите черни вейки според схемата на бъдещите листа (утре във всяка капка ще има зелена зеница), снабдена с накатранена гладка повърхност, широка над десет метра, и с напъстрени тротоари ръчна изработка (облагодетелствуващи нозете), улицата слизаше с едва забележим наклон от пощата и свършваше като епистоларен роман при църквата. Опитният му взор диреше кое в нея би се превърнало във всекидневна спънка, във всекидневно изтезание за чувствата, но май нищо такова не се забелязваше, а разсеяната светлина на сивия пролетен ден не само бе извън подозрение, но дори обещаваше да смекчи дреболията, която не би пропуснала да се открои на слънчев зрак; тази дреболия можеше да бъде всичко: цветът на къщата например, веднага породил в устата му неприятен вкус на овес, а може би и на халва; архитектурен детайл, набиващ се експанзивно всеки път в очите му; дразнещата преструвка на кариатидата — хрантутница, не подпора, която и от по-лек товар начаса би се превърнала в прах от мазилка; или — върху ствола на дърво — безцелно и завинаги оцелелият под ръждиво кабарче крайчец на свършила работа, ала нескъсана докрай ръкописна обява за изгубено синкаво куче; или предмет до прозорец, или миризма, отказваща в последната секунда да съобщи спомена, който уж е искала да предизвика, но така и останала на ъгъла като скрита зад самата себе си тайна. Не, нямаше нищо такова (още нямаше), ала ще е добре, помисли той, някой път през свободното време да проучи как се редуват онези три-четири вида магазинчета и да провери доколко е вярна догадката, че в разположението им се съдържа композиционен закон, та като попадне на най-честото съчетание, да вникне в средния ритъм за улиците на даден град, примерно: будка за тютюн, аптека, плод и зеленчук. На улица Таненберг тези три магазина бяха разделени, намираха се в различни нейни краища, но може пък роенето в ритъм тук още да не бе започнало, а в бъдеще, подчинявайки се на контрапункта, постепенно (в зависимост от фалирането или от преместването на собствениците) те да се съберат: плод и зеленчукът предпазливо ще прекоси улицата, за да застане през седем, а може би и през три номера от аптеката — също както в рекламен филм разбърканите букви намират местата си, при което някоя от тях накрая ще се преобърне, изправяйки се припряно на крака (комичен персонаж, задължителният Иван повлекан в новобрански строй), изчаквайки така да се освободи съседно място, а сетне и двете по диагонал ще намигнат на будката за тютюн — хайде, беж насам; и ето ги трите вече наредени една до друга, като в банален стих. Боже мой, колко мразя всичко това, магазинчетата, стоката на витрината, тъпото й лице и най-вече церемонията на сделката, размяната на изтъркани любезности, преди и след! Ами скромната цена, свенливо премрежила поглед… благородството на отстъпката… човеколюбието на търговската реклама… Цялото това долнопробно подражание на доброто — странно всмукващо добрите: Александра Яковлевна ми е признавала, че щом тръгне на пазар из познатите магазинчета, тя нравствено се пренася в особен свят, където се опива от виното на честността, от сладостта на взаимните услуги и отвръща на восъчната усмивка на продавача с изблик на лъчезарен възторг.

      Класата на магазина, в който сега влезе, бе ясно определена от поставената в ъгъла масичка с телефон и указател, с нарциси във ваза и с голям пепелник. Тук не предлагаха руските папироси, които той предпочиташе, та щеше да си тръгне с празни ръце, ако продавачът нямаше жилетка на точки със седефени копчета и плешивина с цвят на тиква. Да, цял живот все по нещичко ще получавам в натура, за да наваксвам постоянно нарастващата скъпотия на стоките, които ни натрапват.

      Докато прекосяваше под ъгъл към аптеката, неволно обърна глава (светлинен лъч му блесна в рикошет откъм слепоочието) и видя — с онази бърза усмивка, с каквато поздравяваме дъга или роза — как сега от фургона измъкват паралелепипед бяло ослепително небе — огледален гардероб, и по него като по екран се мярна безупречно ясното отражение на клони, които се плъзгаха и люшкаха не като дървета, а с човешко съмнение, обусловено от нрава на хората, помъкнали това небе, тези клони, тази плъзгаща се фасада.

      Продължи нататък към магазинчето, но току-що видяното — дали защото му достави удоволствие от сродно естество, или защото го сепна и изненада (както в податливия мрак децата падат от гредата в плевника) — освободи у него нещо приятно, заседнало от няколко дни в тъмното дъно на всяка негова мисъл и завладяващо го при най-малък тласък: излезе моята стихосбирка; и когато както сега се препънеше случайно, тоест спомнеше си тези петдесетина току-що отпечатани в книга стихотворения, светкавично прехвърляше наум цялото томче така, че в мигновената мъгла на безумно ускорената му музика не успяваше да различи читателския смисъл на мяркащите се стихове — познатите думи профучаваха, кръжаха в устремната пяна (кипенето й се сменя с неудържим галоп; ако се втренчиш в нея, както правехме някога, взрени във въртопа й от полюшкващия се мост при воденицата, докато мостът не се превърнеше в кърма на кораб: сбогом!), и тази пяна, и прелитането, и стихът, пробягал отделно, диво, блажено креснал отдалеч, сигурно зовящ го към дома, всичко това заедно с млечната белота на корицата се сливаше в усещане за щастие с изключителна чистота… „Всъщност какво правя!“ — сепна се той, защото се улови да изсипва току-що полученото ресто от тютюнджийницата върху гуменото островче посред стъкления тезгях, през който изотдолу прозираше подводното злато на плоски шишенца с парфюми, докато снизходителният към чудатостта му поглед на продавачката любопитно обгръщаше разсеяната ръка, плащаща за предмет, още дори неназован.

      — Моля, дайте ми бадемов сапун — произнесе с достойнство той.

      Сетне със същата летяща походка се върна вкъщи. Там на тротоара вече нямаше никого, ако не се смятат трите стола с цвят на метличина, сякаш подбутнати от деца. А вътре във фургона се беше излегнало малко кафяво пиано, овързано, за да си остане по гръб, и вирнало две малки метални ходила. На стълбището срещна хамалите, юрнали се надолу с раздалечени колене, а докато натискаше звънеца до вратата на новото си жилище, чу как горе си подвикват гласове, блъска чук. Щом му отвори, хазайката заяви, че е оставила неговите ключове в стаята му. Тази едра хищна германка имаше странно име, мнимо наподобяващо творителен падеж, което му придаваше звучността на сантиментално уверение: тя се казваше Clara Stoboy*.

      [* т.е. Клара с тобой (рус). — Б.р.]

      А ето я продълговатата стая, където чака търпеливият куфар… Внезапно всичко се промени: да не дава Господ да ви сполети такава ужасна унизителна скука — за пореден път да отхвърляте гнусното потисничество на поредното преместване в нова квартира, невъзможността да живеете очи в очи със съвсем чужди вещи, неизбежното безсъние на тази кушетка!

      Постоя известно време пред прозореца: небето беше кисело мляко; и там, където плаваше сляпото слънце, сегиз-тогиз зейваха опалови ями и тънките сенки на липовите клони, страшно забързани към живота, тогава се размиваха недоуплътнени долу, върху изпъкналия сив покрив на фургона. Къщата отсреща бе в скели до средата, а по здравата част на тухлената фасада се виеше бръшлян, достигнал и прозорците. В дъното на пътеката, разделяща градинката отпред, се чернееше табелата на въглищарница, помещаваща се в сутерен.

      Само по себе си всичко това бе гледка, каквато и стаята беше сама по себе си; но се яви посредник и вече гледката се превръщаше в гледка именно от тази стая и от никоя друга. Това, че е прозряла обаче, не я бе разхубавило. Матовожълтите тапети на сиво-сини лалета мъчно ще бъдат преобразени в степна далнина. Дълго ще се наложи да обработва пустинята на писалището, докато от нея поникнат първите редове. И дълго ще трябва да ръси пепел под креслото и в скута му, та то да стане годно за пътешествия.

      Хазайката влезе да го повика на телефона и той, учтиво приведен, я последва до трапезарията. „Първо — каза Александър Яковлевич, — защо, драги ми господине, от вашия пансион толкова сърдито дават новия ви номер? Да не сте изхвърчали оттам със скандал? А второ, искам да ви честитя… Как, още ли не знаете? Честна дума?“ („Още нищо не знаел“ — обърна се Александър Яковлевич с опакото на гласа си към някого до телефона.) „Добре, тогава вземете се здравата в ръце и слушайте, чета: «Току-що излязлата стихосбирка на неизвестния досега автор Фьодор Годунов-Чердинцев ни се струва толкова ярко явление, поетичният талант на автора е толкова безспорен»… Вижте какво, ще прекъснем дотук, елате у нас довечера и ще получите цялата статия. О, не, скъпи Фьодор Константинович, сега нищо няма да ви кажа, нито къде е отпечатана, нито от кого е — а, ако искате да знаете какво мисля, не се сърдете, но ви прехвалва. Ще дойдете, нали? Чудесно. Ще ви чакаме.“

      Докато оставяше слушалката, за малко да събори от масичката стоманената пружинка с вързан за нея молив; понечи да я хване, ала тъкмо тогава я бутна; сетне си удари бедрото в ъгъла на бюфета, изпусна и папиросата, която вадеше в движение от кутията, а накрая тресна вратата, понеже не си прецени замаха и минаващата по коридора фрау Стобой изрече студено: „Оопс!“ Дощя му се да й каже, че нейната жълтеникава рокля на сиво-сини лалета е прекрасна, че пътят в накъдрената й на вълни коса и друсащите се торбички на бузите й придават нещо царствено жоржсандовско; че трапезарията в нейния дом е върхът на съвършенството, ала се ограничи с лъчезарна усмивка и почти се стовари върху тигровите райенца, които отскочилият котарак остави подире си, но в края на краищата нали не се беше и съмнявал, че ще е тъкмо така, че светът в лицето на неколкостотинте любители на литературата, напуснали Петербург, Москва, Киев, веднага ще оценят неговия дар.

      Пред нас е малко томче, озаглавено „Стихотворения“ (обикновената ливрея с кройка на фрак, през последните години станала също тъй задължителна, както доскорошните сърмени ширити — от „лунните“ блянове до символичния латински) и съдържащо около петдесет дванайсетстишия, изцяло посветени на една тема, на детството. При набожното им създаване авторът, от една страна, се е стремил да обобщи спомените, предимно подбирайки чертите, така или иначе присъщи на всяко честито детство: оттук и тяхната мнима очевидност, а, от друга, е позволил в стихотворенията да проникне само онова, което наистина е било част от него — напълно и без примеси: оттук пък идва мнимата им изисканост. В същото време е трябвало да полага големи усилия както за да не изпусне ръководството на играта, така и да не излезе от състоянието на играчка. Стратегия на вдъхновението и тактика на ума, плът на поезията и призрак на прозрачна проза — ето определенията, струващи ни се достатъчно верни за характеризиране на творчеството на младия поет… Така, врътнал ключа на вратата и извадил своята книга, той се стовари с нея на кушетката — трябваше да я прочете отново веднага, докато не е изстинало вълнението, та покрай това да провери доброкачествеността на тези стихотворения и да предугади всичките подробности на високата оценка, дадена му от умния, мил, още неизвестен съдник. И сега, докато ги преценяваше и прехвърляше, вършеше работа, точно обратна на предишната, когато с мигновена мисъл бе пробягвал през книгата. Сега я четеше сякаш с три очи, на куб, изживявайки всеки стих, приповдигнат и от четирите страни, облъхван от онзи дивен сипкав въздух на село, който те кара да се чувствуваш толкова уморен надвечер. С други думи, докато четеше, отново използваше всичкия материал, събран вече веднъж от паметта за отсяването му в тези стихове, и възстановяваше всичко, всичко, както завърналият се пътешественик съзира в очите на сирачето не само усмивката на неговата майка, позната му от младини, но и алеята с жълтата пролука от светлина в края, и кафявия листец на пейката, и всичко, всичко. Сборникът започваше със стихотворението „Изгубената топка“ — и от небето сякаш прокапваше дъждец. Тежка облачна вечер от онези, дето са лика-прилика на северните ни ели, се е сгъстила около къщата. Алеята се е върнала за нощувка от парка, изходът е забулен в мъгла. Ето че крилата на белите кепенци са отделили стаята от външния мрак, където вече са се прехвърлили най-светлите части от предметите в нея, разположили се пробно на различни нива сред безпомощно черната градина. Сънят вече е наблизо. Игрите стават вяли, не тъй занимателни. Тя е стара и мъчително пъхти, когато коленичи бавно на три пъти.

      А топката се скри под скрина

      и пламъчето на свещта

      насам-натам по пода мина,

      но пак не се показа тя.

      След туй, разхождайки се, тропа

      напразно и дилафът стар

      извади само дребно копче

      и някакво парче сухар.

      Сама изскочи тя накрая

      и в мрака тръпнещ, яко дим

      пресече стихналата стая

      до недостъпния килим*

      [* Стиховете в книгата са прецедени от Янко Димов. — Б.р.]

      Защо епитетът „тръпнещ“ не ми допада? Дали внезапно и за миг не се е появила гигантската ръка на кукловода сред съществата, в чийто ръст очите вече са повярвали (такова е и първото усещане на зрителя след края на спектакъла: колко ужасно съм пораснал)? А нали стаята наистина тръпнеше и това примигване, въртележковото движение на сенките по стената, когато изнасят лампата, или чудовищно размърдващата гърбиците си камила от сенки на тавана, когато бавачката се бори с тромавия и нестабилен параван от камъшит (чиято разтегливост е обратно пропорционална на устойчивостта му) — ето най-ранните спомени, най-близките до оригинала. Често насочвам изпитателна мисъл към този оригинал, а именно към обратното нищо; мъглявото състояние на младенеца винаги ми изглежда бавно оздравяване след страшна болест, отдалечаване от изначалното небитие — преобразяващо се в приближаване към него, когато напрягам памет до сетен предел, за да вкуся от тази тъма и да използвам поуките й за навлизане в мрака на бъдещето; но, поставил живота си нагоре с краката, та раждането ми да стане смърт, не виждам в края на обратното умиране нищо, отговарящо на безпределния ужас, който, казват, дори стогодишният старец усещал пред сигурната кончина — нищо, освен може би споменатите сенки, които, надигнали се някъде отдолу, когато свещта се сваля, за да излезе (тогава сянката на лявата топка в долната част на кревата минава като черна, уголемяваща се глава), неизменно заемат едни и същи места над детската ми постеля

      и нощем в ъглите се пъчат,

      като на своите образци

      със наглост само подражават.

      В цял низ подкупващи с искреността си… не, глупости, кого подкупваш? кой е този продажен читател? не ми е нужен той. В целия низ чудесни… или дори нещо повече: забележителни стихотворения авторът възпява не само плашещите сенки, но и светлите моменти. Глупости, казвам аз, глупости! Другояче пише този безименен, този мой неизвестен ценител — и само за него съм претворил в стихотворения спомена за двете си свидни, може би старинни играчки: първата представляваше солидна изрисувана саксия с изкуствено растение от топлите страни, върху което бе кацнало удивително готово да изпърха препарирано тропическо птиче с черни перца, с аметистоволилави гърдички, а когато големият ключ, изкрънкан от Ивона Ивановна и мушнат в специалния отвор на саксията, няколко пъти тежко и животворно се обърнеше, малайското славейче отваряше… не, дори не разтваряше клюнче, защото се случи нещо странно с навиването, с някаква пружина, която обаче действаше с перспектива: птичето отказваше да пее, но забравех ли го, минех ли случайно подир седмица покрай високия шкаф, от тайнственото сътресение внезапно се раждаше неговото вълшебно чуруликане — и колко дивно, колко дълго се прехласваше, изпъчило разрошени гърдички; после млъкваше, щом на излизане стъпех на друга дъска, и на изпроводяк току изчуруликваше, замирайки посред трелата. По подобен начин, ала с палячовската сянка на подражанието — както пародията винаги съпътства истинската поезия, — се държеше втората възпята играчка, която се намираше в другата стая и също на високо. Това бе клоун с атлазени шалвари, опрял ръце върху две обелени клечки и внезапно раздвижващ се от случаен тласък

      при музика миниатюрна

      с произношение нелепо,

      подрънкваща някъде под неговата естрада, докато той с едва забележими движения вдигаше все по-високо нозете си в бели чорапки, с помпони върху обувките — внезапно всичко спираше и палячото се сковаваше недодялано. Не е ли същото с моите стихотворения… Но истината от сравненията и от изводите понякога се запазва по-добре отсам думите.

      Постепенно от така събираната мозайка се съгражда образът на едно крайно възприемчиво момче, израснало в извънредно благоприятна обстановка. Нашият поет е роден на 12 юли 1900 година в семейното имение на Годунови-Чердинцеви: Льошино. Още преди да тръгне на училище, момчето изчело доста книги от библиотеката на баща си. В своите интересни бележки някой отбелязва как малкият Федя и сестра му, две години по-голяма от него, се увличали по детски театър и дори сами съчинявали пиески за своите представления… Драги ми приятелю, това е лъжа! Винаги съм бил равнодушен към театъра, впрочем помня, че имахме някакви картонени дръвчета и назъбен замък с целулоидни прозорчета, оцветени в малиново и лумващи като огньове на картина от Верешчагин, щом вътре палнехме свещ, та накрая, не без наша намеса, изгоря целият палат. О, с Таня бяхме придирчиви към играчките! Отвън, от безразлични дарители, често пристигаха съвсем жалки неща. Всичко, представляващо плоска картонена кутия с рисунка на капака, вещаеше нещо калпаво. На един такъв капак посветих своите уговорени три строфи, но стихотворението нещо не се получи. Край кръгла маса, осветена от лампата, семейство: момче в невероятно моряшко костюмче с червена джувка, момиче с алени ботинки с връзки; двамата с израз на чувствено упоение нанизват разноцветни мъниста на сламки, от тях плетат кошнички, клетки, ракли; и с не по-малко увлечение в заниманието им участват техните шантави родители — бащата с достойна за награда растителност по самодоволното лице, майката с импозантен бюст; кучето също зяпа към масата, а на заден план се вижда завистливата им баба в кресло. Тъкмо тези деца пораснаха и често ги срещам по рекламите: той с лъщящи маслено-загорели бузи сладострастно всмуква дим от цигара или, канибалски озъбен, в юначната си ръка държи сандвич с нещо червеникаво („Яжте повече месо!“), тя се усмихва на своя чорап, опънат върху крака й, и с развратна радост залива консервирани плодове с изкуствена сметана; след време те ще се превърнат в бодри, румени, лакоми старци, а сетне идва черната инфернална красота на дъбовите ковчези сред палми на витрината… Така се развива рамо до рамо с нас и в зловещо весело съзвучие с бита ни светът на прекрасните демони; ала прекрасният демон винаги има скрит недостатък, подобието на съвършенство спотайва срамна брадавица на задника си; излъсканите гладници от рекламите, които се тъпчат с желатин, не ще узнаят тихите наслади на чревоугодника, а модата им (запъната на стената, покрай която минаваме) винаги поизостава от истинската. Някога ще се върна на темата за това възмездие, което намира слабо място да удари тъкмо там, където наглед са целият смисъл и сила на поразяваното същество.

      Изобщо пред кротките игри двамата с Таня предпочитахме потните — тичането, криеницата, сраженията. Колко странно думи като „сражение“ и „оръжие“ предават звука на натиска при мушването на цветната пръчица в пушката (махахме гумения накрайник, за да боли повече), а тя сетне, щом улучеше с трясък позлатената ламарина на невероятната броня (сякаш принадлежаща на кръстоска между кирасир и червенокож), издълбаваше в нея почетна трапчинка.

      Натегнал върху пода с крак

      докрай скриптящата пружина,

      зареждаш пушката си пак.

      И виждаш, скрил се зад вратата,

      как в огледалото стои

      друг — вързал на чело перата

      със разноцветните бои.

      Възникваше необходимостта авторът да се крие (сега вече ставаше дума за голямата къща на Годунови-Чердинцеви на Английската крайбрежна улица; къщата се намира там и до днес) зад пердетата, под масите, зад възглавниците на копринените отоманки — и в гардероба, където под краката му пукаше нафталин и откъдето през процепа можеше незабелязано да наблюдава бавно преминаващия слуга, станал учудващо нов, одушевен, въздишащ, чаен, ябълков; а също

      под винтовата стълба лека,

      иззад самотния бюфет,

      забравен в стаята от памтивека

      и по чиито прашни рафтове скучаеха: огърлица от вълчи зъби, алматолитово божество с голо шкембе редом с друго, порцеланово, изплезило в знак на национален поздрав черния си език, шах с камили вместо топове, членестотел дървен дракон, сойотска табакерка от млечно стъкло, друга от ахат, шамански тъпан, към него заешка лапичка, ботуш от кожата на маралски крака със стелка от кората на лазурен орлов нокът, тибетска мечевидна паричка, чашка от карийски нефрит, сребърна брошка с тюркоаз, лампада на лама и още много подобни дрънкулки, които — както прахолякът, както седефеният gruss* от германските минерални бани — баща ми, непонасящ етнографията, случайно донасяше от баснословните си пътешествия. За сметка на това истинските съкровища се пазеха във вечно заключените три зали, в които се намираха колекциите му, неговият музей… но за тях в стиховете пред нас няма нищо: с изключителния си усет младият автор бе предвидил, че някога ще му се наложи да говори по съвсем друг начин, не чрез стихове с финтифлюшки и повторения, а със съвсем, съвсем други, мъжествени думи за своя прославен баща.

      [* Поздрав (нем.). — Б.пр.]

      Отново нещо се повреди, дочу се фамилиарно фалшивото гласче на рецензента (може пък да е от женски пол). Поетът с мека любов си припомня стаите в родния дом, където е протичало детството му. Успял е да влее много лирика в поетичното описание на вещите, сред които то е минавало. Когато се вслушаш… Ние всички деликатно и грижовно… Мелодията на онова, дето е било… Така например той изобразява абажурите на лампите, литографиите по стените, своя чин, посещението на паркетчиите (оставящи след себе си сложен дъх от „студ, пот и лак“) и сверяването на часовниците:

      Дохожда старчето учтиво

      в четвъртъците — все така

      часовниците да навива

      с внимателната си ръка.

      Към своя крадешком погледне,

      по него стенните свери,

      стол вземе след това, приседне

      до обед — да се увери

      във точността. Благополучно

      завършил своя труд, той пак

      поставя стола си беззвучно

      под равномерното тик-так,

      напомнящо понякога цъкане с език и странно поемане на дъх, преди да се разнесе звън. Тиктакането на часовниците като напречно раираната лента на сантиметъра непрестанно измерва безсъниците ми. Също толкова мъчно ми беше да заспивам, както и да кихна без перце или да се самоубия без външна намеса (като си глътна езика, да речем). В началото на страдалческата нощ все пак се залисвах в приказки с Таня, нейният креват беше в съседната стая: открехвахме вратата въпреки забраната и сетне, когато гувернантката влезеше в спалнята си до Танината, единият от нас лекичко я притваряше: мигновен бос бяг и скок в леглото. От стая в стая дълго се изпитвахме с шаради, като сегиз-тогиз млъквахме (до днес чувам тона на това двойно мълчание в тъмнината), тя — за да разгадае моята шарада, аз — за да измисля нова. Моите винаги бяха по-чудновати и глупави. Таня се придържаше към класическите образци:

      mon premier est un métal précieux,

      mon second est un habitant des deux,

      et mon tout est un fruit délicieux.*

      [* Първата ми сричка е скъпоценен метал, втората е обитател небесен, а цялото — приказен плод (фр.). — Б.а.]

      Понякога тя заспиваше, докато аз чаках наивно с увереността, че си блъска главата над моята гатанка, и нито молби, нито врява не сполучваха вече да я освестят. Близо час след това пътешествувах из здрача на кревата, заметнал се с чаршафа и одеялото като в колиба, като в същинска пещера, през чийто далечен, далечен вход отнейде проникваше синкава светлина, нямаща нищо общо със стайната, с невската нощ, с бухналите полупрозрачни сводове на тъмните щори. Пещерата, която изследвах, таеше в своите гънки и пропасти такава мъчителна неизвестност, изпълваше се с толкова душна и тайнствена мяра, че гърдите и ушите ми забучаваха като сподавен барабан, а там, в дълбините, където баща ми открил нов вид прилеп, различавах скулите на идол, издялан в скалата, и когато най-сетне се унасях, десетки ръце ме полагаха на гръб, а някой с ужасен копринен пукот ме разпаряше от горе до долу, подир което чевръста длан се мушваше в мен и силно ми стисваше сърцето. Или пък ме превръщаха в кон, цвилещ с монголски глас — камчаните* с примки ми изкълчваха краката и те, чупейки се с трясък, заставаха под прав ъгъл спрямо туловището, притиснало гърди в жълтата земя, и в знак на върховна мъка опашката ми щръкваше като свещ; сетне увисваше, аз се събуждах.

      [* _Камчани_ — известни с войнствеността си жители на източнотибетската провинция Кам, сравнително слабо изследвана в началото на XX в.]

      Настъпва време да се става.

      Печкарят длани е прострял

      над огъня и проверява

      добре ли се е разгорял.

      О, да… На жаркото пращене

      денят отвръща с тишина

      и със отблясъци пембени

      на чистата синевина.

      Странно колко восъчен става споменът, колко подозрително се разхубавява херувимът с потъмняването на обковката — странни, странни неща се случват с паметта. Заминах преди седем години; чуждата земя изгуби дъха си на странство, както своята престана да бъде географски навик. Седем Години. Бродещият призрак на държавата веднага прие това летоброене, наподобяващо другото, въведено някога от онзи як френски гражданин в чест на новородената свобода. Ала сметката расте и честта не утешава; споменът или се стапя, или добива мъртва лъскавина така, че вместо дивните привидения ни остава ветрило от цветни картички. Не ще помогне никаква поезия, никакъв стереоскоп, който облещено и страховито мълчаливо придава подобна изпъкналост на кубето и обгръща с такова бесовско подобие на пространство лицата, разхождащи се с карлсбадски чаши, че повече от историите за шаманства ме измъчваха кошмарите подир това оптическо развлечение: апаратът бе поставен в приемната на зъболекаря, американеца Lawson, а неговата съжителка M-me Ducamp, прошарена харпия, седнала пред бюрото си, отрупано със стъкленици, пълни с кървавочервения Лосънов еликсир, присвила устни, се дръгнеше в косата и припряно мислеше къде ли да ни впише с Таня — най-сетне с усилие и скрибуцане плюещото и перо ни натикваше между la Princesse Toumanoff с мастилено петно в края и Monsieur Danzas с мастилено петно в началото. Ето описание на едно посещение при този зъболекар, предупредил предишния ден, че that one will have to come out*…

      [* Ето този (зъб) ще трябва да се извади (анг.). — Б.а.]

      Как в същата карета седнал,

      ще бъда пак след близо час?

      Как същите снежинки бледни

      в клонака чер ще гледам аз?

      Как стълбовете в шапка ватена

      ще изпровождам пак с очи?

      Как вече пътят ми обратен

      предишния ще заличи?

      (Като напипвам упорито

      онази кърпичка за нос,

      в която е грижливо скрито

      парченцето от млечна кост.)

      „Ватената шапка“ — което освен това е двусмислица, изобщо не изразява желаното: имаше се предвид снегът, нахлупен върху стълбчетата, съединени с верига някъде при паметника на Петър. Някъде! Боже мой, вече с усилие събирам частите от миналото, вече забравям съотношенията и връзката на живите и здравите в паметта ми предмети, които поради това обричам на отмиране. Колко оскърбителна в такъв случай е подигравката в самоубеждаването, че

      така и впечатлението старо

      в хармонията на леда живей…

      Какво ме кара да редя стихотворения за детството, щом тъй и тъй пиша на вятъра, словесно прицелвайки се накриво или убивайки и барса, и сърната с куршума дум-дум на верния епитет? Но да не се отчайваме. Той казва, че съм бил истински поет — значи ловът не е бил напразен.

      Ето още едно дванайсетстишие на тема какво е измъчвало момчето — тегобите на градската зима, като например: когато чорапите ти бодат на сгъвките или когато на ръката, отпусната върху ешафода на тезгяха, продавачката ти навлича невъзможно плоска ръкавица. Да споменем по-нататък: двойното (първия път се бе изплъзнало) щипване на теленото копче, когато си разперил ръце, за да ти оправят кожената яка; но пък каква забавна промяна в акустиката, каква обемност на звука, щом яката бъде вдигната, вече докосвайки ушите: колко незабравима е музиката от копринено стегнатите при завързване (вдигни брадичка) лентички на спуснатите краища на ушанката.

      Весело е за децата да тичат при лек хрупкав студ. Пред входа на заснежената (ударението на втората сричка) градина — привидение: продавач на балончета. Над него, три пъти по-голям — огромен шумолящ грозд. Гледайте, деца, как те се преливат и търкат, изпълнени с червено, синьо, зелено слънчице Божие. Красота! Искам най-големия, чичко (белия, с петлето отстрани, с червеното бебе, плаващо вътре, което след убийството на майка му ще излети нагоре до тавана, а подир седмица ще се спусне, сбръчкано и напълно опитомено). Ето, щастливите деца са купили балонче за рубла и добрият търговец го е измъкнал от трепкащото ято. Чакай, малкият, остави ме да му отрежа връвчицата. После отново си слага ръкавиците, проверява хубаво ли е клъвнал връвта с ножиците и отблъсвайки се с пета, тихо започва да се издига прав към синьото небе все по-високо и по-високо, ето, гроздът му вече е колкото чепка на лоза, а под него са пушеците, позлатата, скрежът на Санкт Петербург, реставриран, уви, ту тук, ту там според най-хубавите картини на нашите художници.

      Но без шега: беше много красиво, много тихо. Дърветата в градината изобразяваха собствените си призраци, и при това безкрайно талантливо. Подигравахме се с Таня на шейничките на своите връстници, особено ако бяха застлани с килимче с провиснали ресни, ако имаха висока седалка и дори подпора за краката, както и въженца, за които да се държиш, когато намаляваш скоростта с нозе. Такива шейни никога не издържаха до най-отдалечената пряспа, а почти веднага се отклоняваха от правото спускане, безпомощно се завъртаха около оста си и продължаваха да се носят надолу с някое бледо сериозно дете, принудено при замирането им отново да ги тласка напред със стъпала, седнало, и така да се придвижва, додето стигне края на ледената пътека. Ние с Таня имахме тежки шейни за каране по корем, купени от Сангали, с правоъгълна кадифена възглавница върху чугунените плазове, извити в краищата като скоби. Нямаше нужда да ги тътриш подире си, те се движеха тъй нетърпеливо леко по напразно поръсения с пясък сняг, та те блъскаха изотзад в краката. Ето го хълмчето.

      Пързалката е в леден блясък…

      (Когато носеха кофи, за да _обливат_ склона, водата се плискаше, та стъпалата обрастваха с кора от _бляскав_ лед, но добронамерената алитерация не съумя да обясни всичко това.)

      Пързалката е в леден блясък.

      Върху шейната — по корем.

      Плъзгачите й плоски с трясък

      летят… А след това съвсем

      е друга твоята картина —

      тогава в детската си скрит

      с предколедната скарлатина,

      с великденския дифтерит

      й се пързаляш по опасна

      прозрачна ледена кора

      в полутропически неясна —

      полутаврическа гора…

      където от нашата Александровска градина по волята на трескава мечта се пренасяше заедно с каменната си камила генерал Николай Михайлович Пржевалски* и тутакси се превръщаше в статуя на баща ми, а той през това време се намираше някъде, да речем, между Коканд и Ашхабад или по склоновете на Сининските Алпи. Как само боледувахме с Таня! Ту заедно, ту поред; и колко страшно за мен бе да чуя между затръшната нейде врата и друга, сдържано тиха, нейните избликнали крачки и високия й смях, звучащ с небесно безразличие към мен, с райско здраве, безкрайно далечно от моя дебел компрес, подплатен с жълта мушама, от болящите ме крака, от плътската тежест и скованост — но ако боледуваше тя, какъв земен и тукашен се чувствувах, истинска футболна топка, както я гледах легнала в кревата, отсъствуваща, обърната към отвъдното, а с вялото си опако към мен! Да опишем: последния опит за отбрана преди капитулацията, когато, още неизлязъл от течението на деня, скрил от самия себе си температурата и тъпата болка в костите, загърнат по мексикански, маскираш претенциите на студените тръпки уж като настояване за игра, а след половин час, предало се и озовало се в леглото, тялото ти вече не вярва, че ето, току-що е играло, пълзяло е по пода на салона, по килима, кой ли кима? Да опишем: въпросително тревожната усмивка на мама, току-що сложила ми термометъра (не доверяваше това нито на бавачката, нито на гувернантката). „Какво си се предал такъв?“ — казва тя, като още се мъчи да се шегува. След минута: „Още вчера знаех, че имаш температура, не можеш ме излъга.“ А след още една минута: „Колко градуса е според теб?“ И накрая: „Мисля, че можеш да го извадиш.“ Вдига нажежения термометър на светло и свъсила чаровните си гъсти вежди, които е наследила и Таня, гледа дълго… и сетне, без да каже нищо, бавно свалила живака и прибрала термометъра в калъфчето, ме гледа, сякаш не ме познава напълно, а татко замислен язди ходом през пролетната равнина, цялата посиняла от перуники; да опишем и бълнуването, когато, издувайки мозъка, набъбват някакви гигантски числа, придружавани от несвършваща и сякаш лишена от всякаква връзка с теб скоропоговорка, също както в тъмната градина пред лудницата на сборника със задачи, наполовина (или по-точно на петдесет и седем и единайсет стотни) излезли от света, отдаден за доизрастване — от ужасния свят, който са обречени да представляват чрез образи: продавачката на ябълки, четиримата изкопчии и Някой си, завещал на децата керван от дроби, разговаряха сред нощния шумол на дърветата за нещо крайно домашно и глупаво, ала затуй още по-страшно, оказващо се още по-неминуемо и внезапно тъкмо чрез тези числа, чрез тази неудържимо разширяваща се вселена (което за мен хвърля странна светлина върху макрокосмическите измишльотини на днешните физици). Да опишем и оздравяването, когато термометърът вече няма защо да се тръска и затова го оставят небрежно на масичката, където натрупаните книги, дошли да навестят болника, и няколкото просто любопитни играчки изместват полупразните шишенца с мътни сиропи.

      [* _Пржевалски_ — при създаването на образа на Константин Годунов-Чердинцев авторът е използувал черти от характера на Н. М. Пржевалски, естествоизпитател и царски генерал, и на В. Д. Набоков — своя баща.]

      Листата за писма пред мене

      по-ясно разгадавам сам.

      С подкова те са украсени

      и с моя личен монограм.

      Тълкувам восъчни печати,

      досещам се например тя

      защо от Ница ми изпрати

      вдълбани алени цветя.

      В стихотворенията така и не попадна забавният случай след една особено тежка пневмония. Когато всички отидоха в гостната, един от мъжете, който цялата вечер беше мълчал… Температурата през нощта спадна, измъкнах се на сушата… Да ви кажа, бях отпуснат, капризен и прозрачен — прозрачен като кристално яйце. Мама бе излязла да ми купи… какво — не знаех, някоя от чудатите вещи, за които от време на време заламтявах с настървението на бременна жена, след което напълно ги забравях, но мама записваше тези desiderata*. Лежах отпуснат в постелята сред синкавите пластове здрач в стаята, таях у себе си невероятна яснота, както понякога между потъмнелите облаци се проточва далечна ивица лъчезарно бледо небе и там сякаш се виждат носът и плитчините на Бог знае какви отвъдни острови — и ако още малко насочиш към далнината своето леко око, ще различиш сякаш бляскава лодка, изтеглена върху влажния пясък, и отвеждащи още по-нататък дири от стъпки, пълни с ярка вода. Предполагам, че в онази минута съм достигнал висшата граница на човешкото здраве: мисълта ми се изплакна, гмурнала се в доскоро опасната, неземно чиста чернота; и ето, докато лежа неподвижно и дори не примижавам, виждам мислено как майка ми в палто от чинчила и с воалетка на точки се качва в шейната (винаги изглеждаща толкова малка в сравнение с огромния тлъст задник на руския кочияш от онова време), как шейната лети с мама, притиснала синкаво-пухкавия маншон към лицето си, как препуска двойката врани коне, покрити със синя мрежа. Улица след улица се разгръщат без всякакво усилие от моя страна, буци кафеен сняг блъскат по предната дъска на шейната. Ето че спира. Лакеят Василий скача от задното стъпало, едновременно откопчавайки мечата кожа, и мама забързано поема към магазина, чието название и витрина не успявам да огледам, тъй като в това време минава и я повиква (тя обаче вече е влязла) моят вуйчо и неин брат, та няколко крачки го придружавам неволно, като се мъча да зърна лицето на господина, с когото той разговаря, отдалечавайки се, но се сепвам, поемам обратно и бързо нахълтвам в магазина, а там мама вече плаща десет рубли за най-обикновен зелен молив марка „Фабер“, грижливо увит в кафява хартия от двамина продавачи и подаден на Василий, който внимателно го държи, следвайки мама към шейната, препускаща вече по тези и тези улици обратно към нашата къща; ето, вече се приближава до дома ни, но тук кристалното течение на моето ясновидство бива прекъснато от влизането на Ивона Ивановна, която ми носи купичка бульон с препечени залчета: бях толкова заслабнал, че ми трябва помощта й, за да седна в кревата; тя тупна възглавницата и постави пред мен напреки на живото одеяло специалната масичка с лилипутски крачета (открай време с лепкаво петно в югозападния си крайчец). Внезапно вратата се разтвори — влезе мама, усмихнато понесла като бойна секира дългия кафяв пакет. В него се оказа моливът марка „Фабер“, дълъг аршин и половина и съответно толкова дебел: рекламният гигант, окачен хоризонтално на витрината и случайно възбудил шантавата ми алчност. Сигурно още съм бил в блажено състояние, когато всяка чудатост слиза като полубог при нас, за да се смеси неусетно с неделната тълпа, защото в този миг никак не се изненадах от случилото се с мен, а само между другото отбелязах наум колко съм сбъркал за големината на предмета; но сетне, позаякнал, залепил пролуките с хляб, размишлявах със суеверно страдание за пристъпа на прозрение (впрочем така и неповторил се сетне), от който се срамувах толкова много, че не го споделих дори с Таня — и едва не се разплаках от смущение, когато, кажи-речи, при първото ми излизане пред нас се изпречи далечен роднина на мама, някой си Гайдуков, и тутакси й заяви: „А ние с вашия брат наскоро ви зърнахме пред Тройман.“

      [* Тук — страстно желание (лат.). — Б.р.]

      Междувременно въздухът в стиховете се е постоплил и се каним да заминем пак на село, където, преди да тръгна на училище (а започнах чак на дванайсет години), понякога отивахме още през април.

      В канавките снегът изтече

      и Петербург запролетен

      със първи пеперуди вече

      е пълен. Но сега за мен

      остават си безинтересни

      лимонниците и дори

      онези, ланшните, ванеси

      в прозрачно тихите гори.

      Аз търся друга — тази с четири

      чудесни газови крила,

      по-нежна от планински ветри

      или от утринна мъгла.

      Това е любимото стихотворение на самия автор, но той не го е включил в томчето, защото темата отново е свързана с баща му, а икономичността на творчеството му подсказа засега да не я подхваща. Вместо нея са възпроизведени такива пролетни впечатления като първото чувство веднага след излизането от гарата: мека пръст в близост до ходилото, а около главата — невъзпирано от нищо движение на въздуха. Един през друг, файтонджиите викат ранните виладжии, яростно сипейки покани, като се надигат от капрата, размахват свободната си ръка и усилват врявата с нарочно „тпру“. Малко встрани ни очаква откритият автомобил, ален отвън и отвътре: идеята за скорост вече е придала наклон на волана (ще ме разберат крайморските дървета), ала общата му външност още пази — от зле разбрано приличие може би — угодническата връзка с формата на каляска, но дори това да бяха напъни за мимикрия, напълно ги обезсилваше боботенето на двигателя без заглушител; грохот толкова зверски, че доста преди появата ни селянинът от идеща насреща талига скачаше от нея и обръщаше коня — след което понякога цялата компания се озовава в канавката, че и сред полето, — а там подир минута, вече забравила за нас и нашия прахоляк, отново се събира свежа нежна тишина с мъничко отворче за песента на чучулига.

      Може би някой ден, с чуждестранни подметки и отдавна изтъркани токове, чувствувайки се привидение въпреки идиотската вещественост на изолаторите, ще сляза на тази гара и без видими спътници ще измина пеш по пътеката покрай шосето онези близо десет версти, които я делят от Льошино. Един след друг ще бучат телеграфните стълбове при наближаването ми. На някоя морена ще кацне врана, ще кацне и ще намести неправилно прибралото се крило. Времето сигурно ще е сиво. Промени в облика на околността, които не мога да си представя, и най-стари белези, незнайно защо забравени от мен, ще ме посрещат поред, дори понякога ще се смесват. Струва ми се, че докато вървя, ще надавам нещо като стенание в тон със стълбовете. Щом стигна местата, където съм порасъл, и видя това и това — или заради пожар, престрояване, изсичане, немарливост на природата не видя нито това, нито онова (но все пак ще зърна нещо, останало ми безкрайно и непоколебимо вярно — ако не за друго, то защото очите ми все пак са направени от същото, каквото са тамошната сивота, светлост, влажност), тогава след всичките вълнения ще изпитам някаква удовлетвореност на страданието, може би на превала към щастието, за което ми е рано да зная (наясно съм само, че ще е с перо в ръка). Ала със сигурност не ще заваря онова, заради което всъщност си заслужаваше да се захващам с изгнание: своето детство и плодовете от своето детство. Неговите плодове, ето ги — днес, тук, — вече са узрели, а то самото отмина в далнина, по-недостъпна от северноруската.

      Авторът е намерил верни думи за изобразяване на усещането, съпътствуващо навлизането в селската обстановка. Колко весело е, казва той, че

      ни шапка трябва да се слага,

      ни шала трябва да се сменя,

      когато пак искам да побягам

      по пясъчната равнина.

      Към това на десетгодишна възраст се добави ново развлечение. Още в града бе влязъл при мен и отначало дълго го развеждах за рогата от стая в стая, наблюдавайки с каква свенлива грация се движи по паркета, докато се набоде на кабарче! В сравнение с другия на три колела — детски, дрънчащ и жалък, който поради тесните си гуми затъваше в пясъка на градинската площадка, новият се движеше божествено леко. Поетът добре е изразил това в следните стихове:

      Велосипедът първи! Лукс,

      великолепие, радост луда.

      Изящна рамка, надпис „Победа“ или „Дукс“

      и гуми с тишина надута.

      Днес тръгваш криво по алея,

      където слънце на петна

      прокрадва се и гдето зеят

      канавки страшни отстрана.

      А подир някой и друг ден

      летиш без всякаква преграда.

      На простотата доверен,

      велосипедът ти не пада.

      А вдругиден непременно ще избуи мечтата за „свободна предавка“ — съчетание от думи, което и до днес не мога да чуя, без да се замярка ивицата наклонено бързаща, гладка, лепкава земя сред едва доловимия гумен шумол и сред съвсем тихия брътвеж на спиците.

      Карането на велосипед и на лодка, язденето, играта на лон-тенис и на кегли, „крокетът, къпането, пикниците“, примамливостта на воденицата и на плевника — с това, общо взето, се изчерпват темите, вълнуващи нашия автор. Какво може да се каже за формалната страна на стихотворенията му? Разбира се, те са миниатюри, но създадени с онова феноменално изтънчено майсторство, при което личи всяка власинка не защото картината е изрисувана с прекалено усърдна четка, а защото наличието на най-дребни щрихи е неволно внушено на читателя от почтеността и сигурността на таланта, дал дума, че авторът где спази всички точки на художествения договор. Може да се спори дали изобщо си заслужава да бъдат съживявани албумните форми и дали има още кръв във вените на нашия славен четиристъпен ямб (на него още Пушкин, който сам го бе пуснал да се разхожда, се заканваше от прозореца и му викаше, че ще го даде за играчка на учениците), но изобщо не бива да се отрича, че в рамките, които си е поставил, Годунов-Чердинцев е решил вярно своята стихотворна задача. Строгостта на мъжките му рими чудесно е подчертана от волните премени на женските; неговият ямб се възползва от всички тънкости на ритмичното отстъпничество, ала в нищо не изменя на себе си. Всеки негов стих прелива в багрите на арлекинови одежди. Който харесва архиживописния жанр в поезията, ще обикне тази книжка. Тя нищо не може да каже на слепеца пред църквата. О, какво зрение има авторът! Събудил се на ранина, той вече разбира какъв ще е денят му от пролуката в кепенците, която

      от синьото по-синя се синее

      и не отстъпват на синевината

      лазурните ми спомени за нея,

      а със същото присвито око вечер пък гледа полето, част от което вече е замрежена от сянка, докато другата, по-отдалечената му шир

      почти до края на гората

      се къпе в дневна светлина.

      Дори ни се струва, че може би именно живописта, а не литературата му се е врекла от детските години, и без да знаем нищо за сегашния облик на автора, за сметка на това ясно си представяме момчето със сламена шапка, твърде неудобно разположило се на пейка в градината с кутия водни бои — да рисува света, завещан му от дедите.

      Легенчета от фарфор син,

      червен и охрен цвят таят.

      За пръв път моливните линии

      създават рошав парк. Дъбът,

      брезата, еркерната арка

      проблясват в слънчеви петна.

      Боя ще сложа още — ярка —

      в оранжевата жълтина.

      А впрочем в пълните бокали,

      в пречупващото лъч стъкло

      какви бои са засияли —

      като виенско колело!

      Такава е книжката на Годунов-Чердинцев. В заключение ще добавим… Какво още? Какво още? Подскажи ми, мое въображение. Нима наистина всичко обаятелно тръпнещо, което сънувах и сънувам през стиховете си, се е задържало в тях и е доловено от читателя, чийто отзив ще узная още днес? Нима наистина е разбрал в тях всичко, разбрал е, че освен прословутата „живописност“ те съдържат и онзи особен поетичен смисъл (когато умът се зарейва далеч от разума, но се връща с музика), дето едничък извежда стихотворенията сред хората? Чел ли ги е и по пукнатините между думите, както би следвало да се четат стихотворенията? Или просто така — прочел, харесало му и ги похвалил, отбелязвайки като модерна черта в наше време, когато времето е на мода, значението на тяхната подредба: защото, ако сборникът започва със стихотворението за „Изгубената топка“, последно в него е стихотворението за „Намерената топка“.

      И през годината, когато

      пораснахме, се случи нещо:

      останаха си по местата

      картините. А всички вещи

      и мебели, самите стаи

      размениха нетърпеливо

      кресла и скринове, легла,

      дивани трудно повратливи.

      И хоп — тогава под килима,

      в оголения вече ъгъл,

      показа топката любима

      лика си, толкоз мил и кръгъл.

      Външният вид на книгата е приятен.

      След като изцеди от нея последните капки сладост, Фьодор Константинович се протегна и стана от кушетката. Здравата беше огладнял. Стрелките на часовника му отскоро палуваха кой знае защо, внезапно започваха да се движат срещу времето, така че не можеше да разчита на тях, но ако се съдеше по светлината, денят, стегнал се за път, беше приседнал с домашните си и се бе умислил. А когато Фьодор Константинович излезе навън, го облъхна (добре, че се облече) влажен хлад: докато бе мечтал над стиховете си, явно беше валяло, улицата лъщеше от край до край. Фургона вече го нямаше, а на мястото, допреди часове заемано от неговия трактор — досами тротоара, бе останало пъстроцветно петно от масло с преобладаващ пурпурен оттенък и перести контури: асфалтов папагал. А как се казваше фирмата за пренос-превоз? Max Lux. Какво е това, приказни градинарю? Мак-с. А следващото? Лук-с, ваша светлост.

      „Чакай, взех ли ключовете?“ — внезапно се сети Фьодор Константинович, спря и мушна ръка в джоба на мушамата. Там издрънча нещо, успокоително и тежко пълнейки шепата му. Когато преди три години, още докато бе студент тук, майка му се пресели при Таня в Париж, тя му писа, че все не може да свикне със свободата си от постоянния терор на веригата, приковала берлинчанина към ключалката на вратата. Представи си радостта й, щом прочете статията за него, и за миг изпита майчинска гордост към себе си; нещо повече: майчинска сълза парна крайчето на клепачите му. Но какво е за мен пожизненото внимание, щом не съм сигурен, че до последната си, най-тъмна зима, удивен като старицата на Ронсар, светът ще си спомня за мен? И все пак! Още съм далеч от трийсетте, а ето че днес съм признат. Признат съм! Благодаря ти, родино, за чистия… След като го изтананика, съвсем до ухото му се мярна лирическа възможност. Благодаря ти, родино, за чистия дар. Ти си като безумие… Звукът на „признат“ сега всъщност не ми трябва: римата запали живот, ала самата рима отпадна. Благодаря ти, Русия, за чистия и… не успях да зърна втория епитет при просветването й — жалко. Щастлив? Безсънен? Крилат? За чистия и крилат дар. Скрил. Атидар. Откъде се взе този Атидар, който е скрил нещо? Не, не, всичко се стрелна надалеч, не успях да го удържа.

      Той купи пирожки (едната с месо, другата със зеле, третата с грис, четвъртата с ориз, петата… за пета не му стигнаха парите) в руската кухня, представляваща нещо като кунсткамера на родната кулинария, и набързо ги изяде, седнал на влажна пейка в градинката.

      Заваля по-силно, сякаш някой наведе небето. Трябваше да се скрие под кръглия навес на трамвайната спирка. Там на пейката двамина с чанти обсъждаха сделка, и то с такива диалектически подробности, че същността на стоката се изгубваше, както при четене по диагонал изгубваш означения само с главна буква предмет от статията в енциклопедията „Брокхаус“. Тръскайки къса коса, изникна девойка с дребен сумтящ булдог, който приличаше на жаба. Чудна работа — „свят“ и „признат“ пак се намериха, там нещо упорито звънти. Не ще се изкуша.

      Проливният дъжд спря. Страшно просто, без всякакъв патос или фокуси лумнаха всички улични лампи. Реши, че вече може — с преценка да попадне в рима около девет — да се запъти към семейство Чернишевски. Също като пияните, и него нещо го пазеше, когато в такова настроение пресичаше улиците. В мокрия лъч на лампата работеше на място автомобил: капките върху каросерията му потрепваха до една. Кой ли е написал статията? Фьодор Константинович все не смогваше да заключи. Този беше добросъвестен, но бездарен; онзи — безчестен, обаче талантлив; трети пишеше единствено за проза; четвърти — само за приятелите си; пети… и пред въображението на Фьодор Константинович се изправи този пети: човек на неговата възраст, дори май с година по-млад, публикувал през същите тези години, в същите тези емигрантски издания не повече от него (тук стихотворения, там статия), но който неизвестно как, едва ли не с физиологичната естественост на някаква еманация, неусетно се е обгърнал в облак от неуловима слава, така че името му се произнасяше — е, не чак толкова често, но по съвсем друг начин от всички останали млади имена; човек, чийто всеки нов ред той, презрял себе си, отвратено, припряно и стръвно поглъщаше в някой ъгъл, мъчейки се чрез самото действие на четенето да премахне чудото в него — след което два-три дни не можеше да се отърве нито от прочетеното, нито от чувството за своето безсилие и от стаената болка, сякаш в борбата си срещу другия бе ранил своя съкровена частица; самотен, неприятен, късоглед човек с някаква неправилност във взаимното разположение на плешките. Но ще ти простя всичко, ако си ти.

      Струваше му се, че възпира крачката си до шляене, ала срещаните по пътя часовници (незаконни изчадия на часовникарските магазинчета) вървяха още по-бавно и когато досами целта той с едно движение настигна Любов Марковна, отправила се също натам, разбра, че из целия път нетърпението го е носило като на ескалатор, който превръща и неподвижно стоящия в бързоходец.

      Защо, след като вече носеше пенсне, тази възрастна, подпухнала, необичана от никого жена пак си рисуваше очите? Стъклата преувеличаваха трепкането и грубостта на самодейната рисунка, та от това съвсем невинният й поглед изглеждаше до такава степен двусмислен, че човек не можеше да откъсне очи от него: хипноза на грешката. И изобщо, кажи-речи, всичко у нея се основаваше на недоразумение — знае ли човек дали това дори не беше форма на умопомрачение, щом тя смяташе, че говори немски като германка, че Голзуърди е значителен писател или че Георгий Иванович Василиев е патологично влюбен в нея? Тя беше сред най-преданите посетителки на литературните седенки, които Чернишевски в съюз с Василиев* — дебел стар журналист, уреждаха два пъти месечно в събота; днес бе само вторник; затова Любов Марковна още бе обзета от впечатленията на съботата, споделяйки ги щедро. По фатален начин мъжете в нейната компания ставаха разсеяни невежи. Фьодор Константинович усещаше това, но за щастие до вратата оставаха само няколко крачки, а там вече ги очакваше с ключовете в ръка камериерката на семейство Чернишевски, пратена впрочем да посрещне Василиев, който имаше твърде рядка болест на сърдечните клапи — дори я бе превърнал в своя странична специалност и понякога се явяваше у познатите си с анатомичен модел на сърце, като показваше всичко много нагледно и с обич.

      [* _… Чернишевски, в съюз с Василиев…_ — В семейство Чернишевски Набоков пародийно пресъздава познатото му семейство на Зинаида Гипиус и Дмитрий Мережковски. Мемоаристите, които ги познават, предават трогателните им взаимоотношения, на стари години дори малко чудати. Изключителната им близост Набоков подчертава със съвпадението на малките и бащините имена. Образът на журналиста Георгий Василиев иронично обединява характерите на известния поет Георгий Иванов (1894–1958) и на писателя Георгий Адамович (1894–1972). Адамович е издавал вестник „Звено“ (от 1923 г.), по-късно станал списание; в романа на Набоков това е „Газета“ на Василиев. Гипиус, Иванов, Адамович често отправят остри нападки срещу Набоков.]

      — Не ни трябва асансьор — заяви Любов Марковна и тръгна нагоре, като тропаше силно, ала някак особено плавно и безшумно завиваше на площадките; налагаше се Фьодор Константинович да я следва на забавени зигзаги, каквито зърваш понякога: куче върви на пресекулки и подава глава ту отдясно, ту отляво на обувката на господаря си.

      Отвори им самата Александра Яковлевна и преди още да забележи неочаквания израз на лицето й (сякаш тя не одобряваше нещо или бързо искаше да го предотврати), в антрето припряно изскочи мъжът й, с къси дебели крачка, размахвайки в движение вестник.

      — Ето — извика той, а кранчетата на устните му неудържимо се гърчеха надолу (тик след смъртта на сина му), — ето, вижте!

      — Да ви кажа — отбеляза Чернишевска, — очаквах по-изтънчени шеги от него, когато се женехме.

      Фьодор Константинович изненадан забеляза, че вестникът е германски, и неуверено го пое.

      — Датата! — извика Александър Яковлевич. — Но погледнете датата, млади момко!

      — Виждам — каза Фьодор Константинович и въздъхна, сетне, кой знае защо, сгъна вестника. — Важното е, че помнех чудесно.

      Александър Яковлевич се разкиска свирепо.

      — Не му се сърдете, моля ви — с ленива тъга произнесе Александра Яковлевна, като леко балансираше с бедра, и хвана младежа за китката.

      Любов Марковна щракна чантичката си и отплава към гостната.

      Стаята бе съвсем малка, доста просташки обзаведена и зле осветена, със заседнала сянка в ъгъла и с прашна танагърска ваза на недостижима лавица; когато най-сетне пристигна последният гост и Александра Яковлевна, за миг заприличала толкова поразително — както обикновено се случва — на своя (син с отблясък) чайник, започна да налива чая, тясното помещение се преобрази в подобие на някакъв затрогващ провинциален уют. На дивана сред възглавниците — все с неапетитни сънливи цветове — до копринената кукла с персийски бадемово удължени очи и с безкостни крака на ангел, която двамата седящи мачкаха поред, удобно се разположиха: огромният, брадат, с предвоенни къси чорапи с бримки Василиев и слабичката, чаровно хилава госпожица с розови клепачи — общо взето, като бяла мишка; казваше се Тамара (което повече би прилягало на куклата), а презимето й приличаше на някой от германските планински пейзажи, окачени у майсторите на рамки. До библиотеката седеше Фьодор Константинович и макар на гърлото му да бе заседнала бучка, той се силеше да изглежда в добро настроение. Инженерът Керн, добър познат на покойния Александър Блок, измъкваше фурма от продълговата кутия и лепкаво шумолеше. Като огледа внимателно пастите от сладкарницата, наредени в голяма чиния с калпаво изрисувана земна пчела, Любов Марковна внезапно заряза избора и взе една от онези, на които непременно личи следа от неизвестен пръст: поничка с крем. Домакинът разказа старинна първоаприлска шега, изиграна от студент първокурсник по медицина в Киев… Но най-интересен от присъстващите беше младежът, седнал малко по-далеч, отстрани до писалището, който не участваше в общия разговор, макар и заслушан в него с кротко внимание. Приличаше на Фьодор Константинович не толкова по черти, които сега мъчно можеха да се различат, колкото в тоналността на целия свой облик: със сивкаворусия оттенък на облата си глава, подстригана късо (това според правилата на късната петербургска романтика подхождаше на поета повече от чорлите), с прозрачността на големите, нежни, леко щръкнали уши, с тънкия си врат и с едва забележимата трапчинка на тила. Бе заел същата поза, в която понякога седеше и Фьодор Константинович — с леко сведена глава, кръстосал крака и не толкова скръстил, колкото свил ръце, сякаш зъзнеше, така че покоят на тялото се изразяваше по-скоро чрез острите издатини (коляно, лакти, костеливо рамо) и чрез стегнатостта на всички негови части, а не от обичайното смекчаване на силуета, настъпващо, когато човек си почива или слуша. Сянката от двата тома, сложени на масата, изобразяваше маншет и връх на ревер, а сянката от третия том, наклонен към другите два, можеше да мине за вратовръзка. Беше към пет години по-млад от Фьодор Константинович и що се отнася до самото лице, ако се съдеше от снимките по стените на стаята и в съседната спалня (на масичката между плачещите нощем легла), може би нямаше никакво сходство, с изключение на донякъде издължените челни кости и тъмната дълбина на очните впадини — паскалова според определението на физиогномиците, — и в широките вежди също се забелязваше нещо общо… ала не, не ставаше дума за обикновена прилика, а за еднаква духовна порода у двамина недодялани по различен начин, рязко чувствителни хора. Този младеж бе седнал, без да вдига очи, с едва доловимо лукавство в чертицата на устните, скромно и не много удобно на стола, по чиято облегалка блестяха медни гвоздейчета, вляво от отрупаната с речници маса, и сякаш губеше равновесие; с конвулсивно усилие Александър Яковлевич току отправяше поглед към него, докато продължаваше да сипе все същите бодряшки смешки, с които прикриваше болестта си.

      — Пак ще има отзиви — рече той на Фьодор Константинович, като несъзнателно намигна, — хич не се притеснявайте, ще ви изцедят и черните точки.

      — Впрочем — обади се Александра Яковлевна — какво значи това „криво по алея“ там, където става дума за велосипеда?

      Фьодор Константинович по-скоро с жестове, отколкото с думи показа: нали знаете, когато се учиш да караш — и страшно лъкатушиш.

      — Съмнителен израз — отбеляза Василиев.

      — Най-много ми хареса за детските болести — каза Александра Яковлевна, като кимна на себе си, — хубаво е: предколедна скарлатина и великденски дифтерит.

      — А защо не обратното? — поинтересува се Тамара. Господи, колко бе обичал той стихове! Стъкленото шкафче в спалнята бе претъпкано с неговите книги: Гумильов и Ередия*, Блок и Рилке — а колко знаеше наизуст! Ами тетрадките… Ще трябва някой път да се реша и да прегледам всичко. Тя може, а аз не. Колко странно се случва, че отлагаш от ден на ден. Нима наглед не е наслада — единствена, горчива наслада — да прехвърляш имуществото на мъртвец, ала ето че то все си остава недокоснато (спасителен душевен мързел?); немислимо е да го докосне чужд човек, но какво облекчение би било, ако случаен пожар погълне този безценен малък шкаф. Александър Яковлевич внезапно стана и уж случайно премести стола до писалището така, че нито столът, нито сенките от книгите вече можеха да послужат като тема за призрак.

      [* _Хосе Мария Ередия_ (1842–1905) — френски поет, чиито естетически принципи и възгледи са близки с тези на Набоков.]

      През това време разговорът се прехвърли върху някакъв съветски деец, изгубил властта след смъртта на Ленин.

      — Е, да, но през годините, когато го виждах, беше в зенита на славата и имането — рече Василиев, като професионално изопачи цитата от Пушкин.

      Младежът, който толкова приличаше на Фьодор Константинович (нали двамата Чернишевски тъкмо поради това се бяха привързали към него), сега се озова до вратата, където, преди да излезе, поспря, полуизвърнат към баща си — и въпреки чисто умозрителната си плът, ах, колко по-плътен беше сега от всички, седнали в стаята! През Василиев и бледата госпожица прозираше диванът, инженерът Керн беше представен само от проблясването на пенснето, Любов Марковна — също, самият Фьодор Константинович се удържаше единствено от приблизителното съвпадение с покойния, но Яша беше съвсем истински и жив, само чувството за самосъхранение му пречеше да се взре в неговите черти.

      „Дали пък — помисли си Фьодор Константинович, — дали пък изобщо не е така и той (Александър Яковлевич) хич не си представя сега своя мъртъв син, а наистина е потънал в разговор; само дето очите му шарят, понеже по принцип си е нервен, Бог знае. Тежко ми е, скучно ми е, не ми е работа — и защо впрочем седя тук, защо слушам тези глупости?“

      И все пак продължаваше да седи и да пуши, да поклаща крак — а между всичко, каквото приказваха присъстващите, каквото приказваше той, се мъчеше както винаги и навсякъде да си представи вътрешното призрачно движение на другия човек, предпазливо приседнал у събеседника като в кресло, така че лактите да му служат за ръчки, а душата му да се отпусне в чуждата душа — и тогава внезапно осветлението на света се променяше, той за миг наистина ставаше Александър Яковлевич или Любов Марковна, или Василиев. Понякога към хладината и леките газирани бодвания на преобразяването се добавяше хазартно-спортно удоволствие и му ставаше драго, когато някоя случайна дума потвърдеше последователния ход на мисли, който отгатваше у другия. Той, за когото така наречената политика (цялото глупашко редуване на пактове, конфликти, изостряния, търкания, разминавания, падения, прераждания на съвсем невинни градчета в международни договори) не означаваше нищо, се потапяше понякога с потрес и любопитство в просторните недра на Василиев и за миг заживяваше с помощта на неговия, василиевския, вътрешен механизъм, където до копчето „Локарно“ бе копчето „локаут“ и където измамно умната, измамно забавна игра завърташе в себе си разнокалибрени символи: „петорката кремълски господари“ или „въстанието на кюрдите“, или напълно изгубилите човешки облик отделни имена: Хинденбург, Маркс, Пенлеве, Ерио — чието главанашко е-о толкова се бе самоопределило по колонките из „Газета“ на Василиев, че заплашваше напълно да скъса с първоначалния французин; това бе свят на точни, вещи предсказания, на предчувствия, на тайнствени комбинации, свят, всъщност стократно по-призрачен и от най-завеяната мечта. Когато обаче се прехвърлеше у Александра Яковлевна Чернишевска, Фьодор Константинович попадаше в душа, където не всичко му беше чуждо, но много неща го изумяваха, както сериозният пътешественик остава смаян от обичаите на далечната презморска страна, от пазара на съмване, от голите деца, от врявата, от чудовищната големина на плодовете. Четирийсет и пет годишната некрасива отпусната жена, изгубила преди две години единствения си син, внезапно се пробуди: траурът я окрили и сълзите я подмладиха — така поне говореха познавалите я преди. Паметта за сина, превърнала се в недъг при мъжа й, у нея се разгоря в някаква съживителна страст. Няма да е вярно, ако кажем, че тази страст я завладя изцяло; не, тя прелиташе далеч извън душевния предел на Александра Яковлевна и почти облагородяваше безсмислието на тези две мебелирани стаи, в които след нещастието се бе преместила с мъжа си от големия стар берлински апартамент (там още преди войната бе живял брат й със семейството си). Разглеждаше сега познатите си само от гледната точка на това, доколко са възприемчиви към нейната загуба, освен това по навик си спомняше или си представяше какво би казал Яша за едно или за друго лице, с което се налагаше да се среща. Беше я обзела трескава жажда за дейност, жажда за изобилен отклик; синът й растеше в нея и напираше навън; литературният кръжец, учреден миналата година от Александър Яковлевич заедно с Василиев, колкото той и тя да се залисват с нещо, й се стори най-доброто посмъртно честване на сина й поет. За пръв път я видях тогава и бях доста озадачен, когато тази възпълна, страшно подвижна жена с ослепително сини очи насред първия разговор с мен се обля в сълзи, сякаш без всякаква причина се бе разпаднал препълнен кристален съд, и без да сваля танцуващ поглед от мен, през смях и плач току заповтаря: „Боже мой, колко ми заприличахте на него, колко ми заприличахте!“ Откровеността, с която говореше за сина си при следващите ни срещи, за всички подробности около гибелта му и как го сънува сега (че уж е бременна с него, както е голям, а самата тя е прозрачна като мехур), ми се стори вулгарно безсрамие, което ме отврати още повече, щом научих от други хора: тя била _малко обидена_, понеже не съм й бил отговорил със съответната вибрация, а просто съм променил темата, когато станало дума за _моята_ мъка, за _моята_ загуба. Ала твърде скоро забелязах, че този възторг на скръбта, сред който тя живееше непрекъснато и все пак успяваше да не умре от пръсване на аортата, започва някак да ме поглъща и да иска нещо от мен. Знаете характерното движение, когато някой ви подава свидна за него фотография и ви гледа с очакване… а вие гледате дълго и набожно лицето на снимката, усмихващо се невинно и без мисъл за смърт, като престорено бавите връщането, задържате и движението на ръката си, сякаш не е учтиво веднага да се разделите с нея. Тъкмо тази серия от движения извършвахме безкрайно с Александра Яковлевна. Александър Яковлевич седеше на осветеното писалище в ъгъла и работеше, като нарядко се окашляше — готвеше своя речник на руските технически термини, поръчан му от германско издателство. Беше тихо и потискащо. Следите от вишнево сладко в чинийката се смесваха с пепелта. Колкото повече тя ми разказваше за Яша, толкова по-малко ме привличаше той — о, не, с него си приличахме малко (доста по-малко, отколкото предполагаше, вътрешно удължавайки съвпадението на нашите външни черти; такива тя намираше къде-къде повече, отколкото бяха в действителност, а всъщност външната прилика бе също толкова слаба, както и вътрешната) и едва ли бихме се сприятелили, ако го бях срещнал навреме. Неговата мрачност, прекъсвана от рязко кресливо веселие, присъщо на хората без чувство за хумор; неговите сантиментално-мисловни увлечения; неговата чистоплътност, която силно би приличала на страхливост в чувствата, стига да не беше болезнено изисканото им тълкуване; усещането му за Германия; безвкусните тревоги („цяла седмица беше като отровен“, понеже прочел Шпенглер); накрая неговите стихотворения… тоест всичко, което за майката бе преизпълнено с чар, на мен ми беше само противно. Мисля, че като поет той бе съвсем хилав; не създаваше, а поминуваше с поезия, както поминуват хиляди интелигентни младежи от неговия тип, но ако не загинеха с една или друга повече или по-малко геройска смърт, нямаща нищо общо с руската словесност, която впрочем познават до съвършенство (о, тези тетрадки на Яша, изпълнени с ритмични ходове — триъгълници и трапеци!), те в бъдеще се отдалечаваха завинаги от литературата и ако проявяваха в нещо талант, то бе в сферата на науката или на службата си, пък и просто в добре уредения живот. В стиховете си, пълни с модни баналности, той възпяваше „най-горчивата“ любов към Русия — Есениновата есен, синевата на Блоковите блата, снежеца върху стоборите на акмеизма и невския гранит, върху който вече едва личи следата от Пушкиновия лакът. Майка му ги четеше пред мен, като се запъваше, вълнуваше се, с неумела гимназиална интонация, която никак не подхождаше на тези патетични пеони — самият Яша сигурно ги е четял с прехласната напевност, издувайки ноздри и поклащайки се сред странния блясък на някаква лирична горделивост, а сетне отново е посървал, отново се е превръщал в скромен, муден и затворен младеж. Епитетите, живели в гръкляна му, „невероятен“, „хладен“, „прекрасен“ — епитети, настървено употребявани от младите поети на неговото поколение, заблудени, че архаизмите, прозаизмите или просто обеднелите някога думи като „роза“, описали пълния кръг на живота, сега придобиват в стиховете уж неочаквана свежест, завърнали се откъм другата посока: тези думи, препъващи се в устата на Александра Яковлевна, сякаш описваха още един полукръг, отново залязваха, отново издаваха цялата си вехта оскъдица и чрез нея разкриваха лъжата на стила. Освен патриотична лирика имаше и стихотворения за някакви матроски таверни; за джин и джаз, който той изписваше по преводно-германски начин като „яц“; имаше стихотворения за Берлин с напън да развие гласа на германските названия също както например имената на италианските улици звучат в руските стихотворения с подозрително приятен контраалт; имаше и приятелски посвещения без рима и без размер, нещо объркано, мъгляво, плашливо, някакви душевни дрязги и обръщение на „вие“ към приятеля, както болният французин се обръща на „вие“ към Бога или младата руска поетеса — към любимия господин. И всичко това бе изразено бледо, криво-ляво, с многобройни неправилни ударения — при него се римуваха „вреден“ и „подреден“, „обезлича“ и „отлича“, октомври заемаше четири места в стихотворението, макар да бе платил само за три, „пожарище“ означаваше голям пожар и освен това съм запомнил трогателното споменаване на „фреските на Врубльов“ — очарователен хибрид*, за сетен път доказващ колко не си приличаме — не, той не можеше да обича живописта толкова, колкото аз. Криех истинското си мнение за неговата поезия от Александра Яковлевна, а издаваните от немай-къде звуци на одобрение, нали трябваше да спазвам приличие, тя схващаше като хаотичен израз на възторг. По случай рождения ми ден получих от нея подарък — грейнала, през сълзи ми връчи най-хубавата вратовръзка на Яша, току-що изгладена, от старомодно моаре, с още четлив петербургски етикет „Жокей Клуб“ — струва ми се, че и той надали я е слагал често; в отплата за всичко, което бе споделила с мен, за пълния и подробен образ на сина й с неговите стихотворения, ипохондрия, увлечения, гибел Александра Яковлевна властно искаше от мен известно творческо съдействие; възникваше странно съответствие: мъжът й, който се гордееше със стогодишното си име, та надълго и нашироко занимаваше познатите си с неговата история (през царуването на Николай Първи дядо му бил кръстен — май във Волск — от бащата на прочутия Чернишевски, дебел енергичен свещеник, който обичал да мисионерства сред евреите и към духовното благо добавял и фамилното си име), неведнъж ми казваше: „Вижте какво, защо не напишете във вид на biographie romancée** една книжка за нашия велик шестдесетник — да, да, не се мръщете, предвиждам възраженията ви срещу моето предложение, но повярвайте, има случаи, когато обаянието на човешкия подвиг напълно изкупва литературната лъжа, а той е бил наистина саможертвен; ако пожелаете да опишете живота му, доста забавни неща бих ви разказал.“ Никак не ми се пишеше за великия шестдесетник, а още по-малко за Яша, както от своя страна настойчиво ме уговаряше Александра Яковлевна (така че, общо взето, се оформяше поръчка за цялата история на техния род). Този техен стремеж да сочат пътя на моята муза хем ме разсмиваше, хем ме дразнеше, ала въпреки това чувствувах, че съвсем скоро Александра Яковлевна ще ме хване толкова натясно, че не ще съумея да се измъкна, и също както ми внушаваше принудата да се явявам при нея с вратовръзката на Яша (докато не се сетих да се извиня, че съм се страхувал да не я замърся), ще се наложи да се захвана с новела, в която да изобразя съдбата му. По едно време дори имах слабостта (или може би смелостта) да прехвърлям наум как бих подел тази тема, стига да… и ако… някой мислещ пошъл тип, белетрист с рогови очила — домашен лекар на Европа и сеизмограф на социалните потреси — би намерил в тази история нещо в най-висока степен характерно за „младежките настроения в следвоенните години“ — дори самото словосъчетание (да не говорим за сферата на идеите) ме вбесяваше; повдигаше ми се и направо се давех, щом чуех или четях поредната дивотия, вулгарната и мрачна дивотия за симптомите на века и за трагедиите на младежта. А тъй като не можех да се възпламеня от трагедията на Яша (макар Александра Яковлевна да мислеше, че пламтя), без да искам, щях да затъна тъкмо в дълбокомислена белетристика с отвратителна фройдистка воня. Упражнявах с примряло сърце въображението си, с върха на обувката сякаш опитвах тънкия като слюда лед при първото помръзване и стигах дотам, че се виждах как преписвам и отнасям произведението си на Чернишевска, а тя седи така, че лампата от лявата страна да осветява съдбовния ми път (благодаря, чудесно виждам), и след краткия предговор колко ми е било трудно, колко отговорен съм се чувствал… но тогава всичко се обвиваше в моравите пари на срама. За щастие не изпълних поръчката — не зная какво точно ме опази, дълго протаках и се появиха някакви случайно възникнали благотворни антракти в нашите срещи, пък може би и донякъде дотегнах на Александра Яковлевна като слушател; както и да е, историята се оказа неизползвана от писателя — а всъщност беше съвсем проста и тъжна.

      [* От имената на Рубльов и Врубел. — Б.р.]

      [** Романизирана биография (фр.). — Б.а.]

      Почти едновременно сме влезли в Берлинския университет, но не познавах Яша, макар че сигурно често сме се разминавали. Разликата в специалностите — той се занимаваше с философия, аз — с инфузории, намаляваше възможността да общуваме. Ако сега се върнех в това минало, и то само с едно обогатяване — със съзнанието за днешния ден, — щях да повторя най-точно тогавашните си оплетени стъпки и със сигурност щях да забележа начаса лицето му, сега вече толкова познато ми от снимките. Забавно: ако изобщо човек си представи как се връща в миналото с контрабандата на настоящето, колко страхотно би било да срещне там в неочаквани места тъй младите и свежи първообрази на днешните си познати, които в някакво ясно безумие не могат да го познаят; например жената, която обичам от вчера, като момиче всъщност е пътувала почти до мен в претъпкания влак, а минувачът, попитал ме преди петнайсет години как да стигне до някъде си, днес ми е колега по служба. В тълпата на миналото десетина лица биха придобили такава анахронична значителност: дребни карти, напълно преобразени от лъча на коза. И тогава с каква увереност… Но уви, дори и насън да се случи да пътешествуваме така, пред границата с миналото целият ни сегашен ум се обезценява и в обстановката на класната стая, набързо скалъпена от некадърния бутафор на кошмара, отново не си знаеш урока — с цялата уж забравена изтънченост на някогашните училищни мъки.

      В университета Яша станал близък приятел със студента Рудолф Бауман и със студентката Оля Г. — руските вестници не публикуваха фамилното й име. Тя била госпожица на неговите години, от неговата среда, едва ли не родена в същия град. Впрочем семействата им не се познавали. Само веднъж, две години след гибелта на Яша, я видях на една литературна вечер и запомних необичайно широкото й чисто чело, очите с морски оттенък и голямата червена уста с чер мъх над горната устна и с дебела брадавица отстрани; бе застанала със скръстени ръце на меката гръд, което веднага разгърна в мен цялата литература по темата, където имаше и прах от студената вечер, и кръчма покрай шосето, и женска наблюдателна скука. Никога не съм виждал Рудолф и само от чужди думи си правя извода, че е бил бледокос, бърз в движенията и красив — с жилестата красота на гонче. По такъв начин използвам различен метод за изучаване на всяко от споменатите три лица, което влияе както на плътността им, така и на окраската, докато в последния миг не блесне някакво неразбираемо за самия мен слънце и не ги изравни с озарението си.

      В записките в своя дневник Яша бе определил точно взаимоотношенията между него, Рудолф и Оля като „триъгълник, вписан в кръг“. Кръгът — това е била нормалната, ясна, „евклидова“ дружба, както се изразява той, свързала тримата, така че само с нея съюзът им би останал щастлив, безгрижен и ненакърним. Триъгълникът, вписан в него, била онази, другата връзка от отношения, сложна, мъчителна и възникваща дълго, която водела свой живот напълно независимо от общата окръжност на еднаквата дружба. Това бил банален триъгълник на трагедията, родила се в идиличния пръстен, и дори самото съществуване на тъй подозрителен синхрон на градежа, да не говорим за модната комбинационност в развитието му, никога не би ми позволило да направя от всичко това разказ, повест, книга.

      „Неистово съм влюбен в душата на Рудолф — пишеше Яша в своя развълнуван неоромантичен стил. — Влюбен съм в нейната съразмерност, в нейното здраве, в нейната жизнерадостност. Неистово съм влюбен в тази разголена, загоряла, гъвкава душа, която има отговор за всичко и крачи през живота като самоуверена жена през бална зала. Бива ме само да си представя в най-сложен абстрактен порядък, в сравнение с който Кант и Хегел са игра, онази дива наслада, която бих изпитал, ако… Ако какво? Какво мога да сторя с душата му? Тъкмо такова незнание, тази липса на някакво съвсем тайнствено оръдие (както Алберт Кох е копнял за «златна логика» в света на безумните), тъкмо това е смърт за мен. Кръвта ми кипи, ръцете ми изстиват като на гимназистка, когато оставаме двамата, и той го знае, ето защо му ставам отвратителен и не прикрива погнусата си. Неистово съм влюбен в душата му — и това е също толкова безплодно, както да се влюбиш в луната.“

      Човек би разбрал погнусата на Рудолф — но, от друга страна… понякога ми се струва, че страстта на Яша не е била чак толкова ненормална, че вълнението му в края на краищата твърде прилича на вълнението на руския младеж от средата на миналия век, треперещ от щастие, когато, вдигнал копринени ресници, наставникът с матово чело, бъдещият вожд, бъдещият мъченик, се обръща към него… и напълно решително бих отхвърлил непоправимата природа на отклонението („Луна и полигон, виолата на заблудилия се пол…“ — както в поемата на Кончеев, _преведено_ от някого като „и степ, и нощ, и на луна…“), стига само Рудолф поне малко да е бил учител, мъченик и вожд, защото всъщност той е бил това, което се нарича „бурш“* — е, да, бурш с разхлопана дъска, с влечение към смътни стихове, към куцаща музика, към разкривена живопис, което обаче не изключва да е притежавал същностното здравомислие, запленило Яша или подвело го, че се е запленил.

      [* Нормално момче (нем.). — Б.р.]

      Син на почтен глупак професор и чиновническа щерка, Рудолф израснал в дивни буржоазни условия между храмообразния бюфет и гръбчетата на заспали книги. Бил е добродушен, макар и недобър, общителен, но все пак дръпнат, вироглав, ала и пресметлив. В Оля се влюбил окончателно след разходка с велосипеди с нея и с Яша из Шварцвалд; тази разходка, както после е дал показания пред следствието, „отвори очите и на трима ни“; влюбил се до уши, просто и нетърпеливо, но срещнал резкия й отпор, усилен и от това, че празноглавата, лакома, мрачно своенравна Оля на свой ред (сред същите елови гори, край същото черно езеро) „разбрах, че съм се увлякла“ по Яша, който се почувствал също толкова потиснат от това, колкото Рудолф от неговия плам и колкото тя от Рудолфовия, така че възникнала пълна геометрична зависимост между вписаните им чувства, напомняйки в същото време тайнствената конкретизираност на определенията в списъците на действащите лица у старинните френски драматурзи: еди-коя си — „amante“* на еди-кого си, с тогавашния оттенък на действително причастие.

      [* Любовница (фр.). — Б.а.]

      Вече малко преди зимата, преди втората зима на техния съюз, те ясно си дали сметка за положението: през целия този сезон изследвали неговата безнадеждност. Външно всичко изглеждало наред: Яша четял неспирно, Рудолф играел хокей, като виртуозно сновял из леденото поле, Оля се занимавала с изкуствознание (което в контекста на епохата звучи с непоносимо типична нота, както впрочем и цялата въпросна драма); вътре обаче безспирно кипял стаен, болезнен процес, станал стихийно разрушителен в момента, когато клетите младежи започнали да намират наслада в тройното си изтезание.

      Дълго време по негласно споразумение (вече отдавна безсрамно и безнадеждно всеки знаел всичко за всекиго) те изобщо не засягали вълненията си, когато били тримата; ала липсвал ли един от тях, двамата неминуемо се захващали да обсъждат неговата страст и страдание. Кой знае защо, посрещнали Нова година в кафенето на една от берлинските гари — може би защото на гарите въоръжението на времето е особено внушително, — а после тръгнали да се скитат из разноцветната киша по страшните празнични улици, Рудолф вдигнал ироничен тост за разобличеното приятелство — и оттук насетне, отначало сдържано, но после, упоени от откровеността, вече съвместно в пълен състав обсъждали своите чувства. И тогава триъгълникът започнал да разяжда своята окръжност.

      Семейство Чернишевски, както и родителите на Рудолф, както и майката на Оля (скулпторка, затлъстяла, черноока, още красива дама с дебел глас, погребала двамина съпрузи и винаги носеща на шията някакви дълги бронзови вериги) не само не усещали какво събитие надвисва, но биха отвърнали уверено, стига да се намереше любопитен безделник сред ангелите, вече долетели, кръжащи с професионална грижовност около люлката с тъмнеещ новороден револвер — биха отвърнали, че всичко е наред, че всички са напълно щастливи. Ала по-късно, когато всичко вече се било случило, ограбената памет се мъчела с все сила да намери в някогашния гладък поток от еднакво обагрени дни следи и улики от бъдещето — и ги откривала, моля ви се! Затова госпожа Г, _нанасяйки_, както самата тя се изразявала, съболезнователна визита на Александра Яковлевна, напълно вярвала в думите си, когато твърдяла, че отдавна била предчувствувала нещастието: още от деня на влизането си в полутъмния салон, там на дивана в неподвижни пози с различни горестни наклони в духа на алегориите по надгробните барелефи мълчали Оля и двамината й приятели; било само за миг, един миг на хармония на сенките, ала госпожа Г, уж го отбелязала или по-точно, оставила го за по-нататък, та след няколко месеца да се върне към него:

      Към пролетта револверът поотраснал. Притежавал го Рудолф, но доста време той преминавал незабелязано от един към друг като топло пръстенче в детска игра или Черен Петър. Колкото и да е чудно, мисълта да изчезнат и тримата, за да се възстанови — вече в неземен план — някакъв идеален непорочен кръг, най-страстно била разработвана от Оля, макар че вече трудно може да се установи кой и кога я е изказал за пръв път; поет на начинанието станал Яша, неговото положение изглеждало най-безнадеждно, тъй като все пак било най-абстрактно; но има мъки, които не се лекуват със смърт, защото доста по-просто се церят от живота и от променливите му мечти: вещественият куршум не ги лови, който за сметка на това чудесно се справя с веществената страст на Рудолфовото и Олиното сърце.

      Изходът вече бил намерен и разговорите за него станали особено увлекателни. В средата на април, в тогавашното жилище на Чернишевски (родителите кротко отишли на кино отсреща) се случило нещо, явно послужило за окончателен подтик към развръзката. Рудолф неочаквано се понапил, развихрил се, Яша едва го откъснал от Оля — и това се случило в банята, сетне Рудолф през ридания събирал изпадалите по някакъв начин от джоба на панталоните му пари; колко тежко, колко срамно било на всички, какво примамливо облекчение им изглеждал определеният за утрешния ден финал.

      В четвъртък следобед, на осемнайсети, осемнайсетгодишнина от смъртта на Олиния баща, те понесли със себе си вече надебелелия и самостоятелен револвер и през леко прокъсаното време (с влажен западен вятър и с лилава ръжда от градинските теменуги из всички градинки) се запътили с трамвай петдесет и седем за Грюнвалд, та там, в някой затънтен кът на гората да се застрелят един след друг. Стояли на задната площадка, и тримата с мушами, с бледи, подпухнали лица, Яша изглеждал някак странно опростен от стария каскет с голяма козирка, четири години не бил го слагал, а днес, кой знае защо, нахлупил тъкмо него; Рудолф бил гологлав, вятърът развявал светлата му коса, която се ветреела назад от слепоочията; а Оля, облегната на задната стена и хванала се за дръжката с бялата си силна ръка с голям пръстен на показалеца, гледала, примижала, пробягващите улици и все настъпвала, без да иска, лостчето на нежното звънче на пода (предназначено за каменния крачун на ватмана, когато задната част на вагона стане предна). Отвътре, през вратата, видял тази група Юлий Филипович Познер, някогашен частен учител на братовчед на Яша. Надникнал бързо — бе напорист и уверен господин — и повикал с ръка Яша, който го познал и влязъл при него.

      „Голям късмет, че ви срещнах“ — казал Познер и като обяснил най-подробно, че отива с петгодишната си дъщеря (тя седяла отделно до прозореца и притискала мекия си като гума нос до стъклото) да навести жена си в родилния дом, извадил портфейла си, а от него — визитка, и възползвайки се от неволното спиране на трамвая (на завоя му паднала лирата), с автоматичната писалка задраскал стария адрес и написал новия. „Предайте това на братовчед си — рекъл той, — щом се върне от Базел, напомнете му, ако обичате, че у него останаха няколко мои книги, които ми трябват, дори много ми трябват.“

      Трамваят летял по Хохенцолерндам. Оля и Рудолф все така строго и безмълвно стояли на течението, ала нещо се променило загадъчно: с това, че Яша ги оставил само двамата за минута (Познер и дъщеря му слезли почти веднага), съюзът сякаш се разрушил, започнало отделянето на Яша от тях и когато се върнал на площадката, без да го знае, както не знаели и те, той бил вече съвсем сам, при което незабележимата пукнатина продължавала да пълзи и да се разширява неудържимо по закона, ръководещ всички пукнатини.

      В безлюдната пролетна гора, където мокрите кафяви брези, особено по-малките, съсредоточили изцяло внимание навътре към себе си, стояли безучастни — недалеч от сивкавото езеро (по чието грамадно крайбрежие нямало никого освен едно дребно човече, което по молба на кучето си мятало пръчка във водата), те лесно намерили удобен гъсталак и веднага пристъпили към въпроса; по-точно пристъпил Яша: притежавал честен дух, придаващ почти делнична простота дори на най-безразсъдната постъпка. Той казал, че ще се застреля пръв като най-голям (с една година от Рудолф и с един месец от Оля), и с този маловажен довод отстранил удара на грубия жребий, който поради слепотата си вероятно пак щял да се стовари върху него; съблякъл мушамата и без да се сбогува с приятелите си, нещо напълно естествено поради еднаквия маршрут, без приказки, с недодялана припряност се спуснал между боровете по хлъзгавия склон в дерето, цялото обрасло с дъбчета и храсталаци, които въпреки априлската прозрачност напълно го скрили от останалите горе.

      Онези двамата дълго чакали изстрела. Нямали цигари, но Рудолф се досетил да опипа джоба на мушамата на Яша и намерил неотворена кутия. Небето се свъсило, боровете шумели предпазливо и отдолу изглеждало, че незрящите им клони се мъчат да напипат нещо. Високо и приказно бързо прелетели две диви патици, проточили шии, едната малко изоставала от другата. По-късно майката на Яша показваше визитката, Dipl. Ing. Julius Posner, на гърба й Яша написал с молив: „Мамо, татко, още съм жив, много ме е страх, простете ми.“ Най-сетне Рудолф не се стърпял и слязъл да види какво става с него. Яша седял на едно коренище сред миналогодишни, останали без отговор листа, но не се обърнал, само казал: „Ей сега ще съм готов.“ Гърбът му изразявал някакво напрежение, сякаш Яша превъзмогвал силна болка. Рудолф се върнал при Оля, но още преди да стигне при нея, двамата ясно чули пукота на изстрела, а в стаята на Яша още няколко часа се удържал животът, сякаш нищо не се било случило, бананова обелка в чинията, „Кипарисово ковчеже“ и „Тежка лира“* на стола до леглото, пингпонгова хилка на кушетката; бил убит на място, но за да го съживят, Рудолф и Оля го изтътрили нагоре през храстите до тръстиката и там отчаяно го пръскали и разтривали, затова целият бил изпокалян и изцапан с кръв, тиня, борови игли, когато полицията намерила трупа. Сетне започнали да викат за помощ, но никой не се отзовал: архитект Фердинанд Щокшмайзер отдавна се бил прибрал с мокрия си сетер.

      [* Стихосбирки съответно от И. Аненски и В. Ходасевич. Смята се, че В. Ходасевич е един от прототиповете на Кончеев. — Б.р.]

      Върнали се на мястото, където очаквали изстрела, и тук историята започва да се здрачава. Ясно е само, че Рудолф изгубил всякакво желание да се застрелва дали защото му се отворило вакантно място на земята, или защото просто бил страхливец, а Оля, дори да държала на намерението си, не можела да стори нищо, понеже той веднага скрил револвера. В гората, където било мокро, студено и шушнел тих дъждец, те, кой знае защо, останали дълго, до безсмислено късен час. Мълвата твърдеше, че тъкмо тогава започнала връзката им, но това би било прекалено банално. Към полунощ на ъгъла до улицата с лиричното название „Люлякова“ един вахмистър изслушал недоверчиво техния ужасен, но бодър разказ. Има такова истерично състояние, наподобяващо детинска разпасаност.

      Ако Александра Яковлевна се бе видяла с Оля непосредствено след случилото се, може би двете са щели да намерят в това някакъв сантиментален смисъл. За беля това се случило няколко месеца по-късно, първо, защото Оля я нямало в града, а, второ, защото мъката на Александра Яковлевна не веднага взела тази дейна и дори възторжена форма, която бе заварил Фьодор Константинович. На Оля донякъде не й провървяло: тъкмо празнували годежа на нейния доведен брат, къщата била пълна с гости и когато Чернишевска се явила без предупреждение, с гъст траурен воал и с най-добрата част от скръбния си архив (снимки, писма) в чантичката, цялата готова за блаженството на двустранните ридания, излязла да я посрещне мрачно учтива, мрачно нетърпелива госпожица с полупрозрачна рокля, с кървави устни и дебел бял нос; до ъгловата стаичка, където тя въвела гостенката, виел грамофон и, естествено, не могли да завържат никакъв разговор. „Само я гледах“ — разправяше Чернишевска, след което старателно изрязала от многобройните малки снимки и Оля, и Рудолф — макар че той веднага я посетил и паднал на колене пред нея, блъскал глава в мекия ъгъл на диванчето, сетне си отишъл със своята лека походка по синия след пролетния проливен дъжд Курфюрстендам.

      Смъртта на Яша се отразила най-болезнено върху баща му. Наложило се да прекара цялото лято в болница, ала изобщо не оздравял: преградката, отделяща стайната температура на разсъдъка от безбрежно безобразния, студен призрачен свят, в който бил отишъл Яша, внезапно рухнала и нямало как да я възстановят, затова се мъчели някак да пускат завеса пред отвора и да не гледат как мърдат диплите. Оттам насетне животът му започнал да пропуска извънземното; с нищо обаче не приключвало това постоянно общуване с душата на Яша, за което най-после разказал на жена си с напразната надежда така да обезвреди подхранващото се с тайната привидение: вероятно тайната отново пораснала, тъй като пак му се наложило да прибегне до скучната, съвсем тленна, стъклено-гумена помощ на лекарите. По такъв начин той само наполовина живееше в нашия свят, но толкова по-настървено и отчаяно се вкопчваше в него и докато слушах щракащия му говор и гледах правилните му черти, мъчно можех да си представя извънжизнения опит на този наглед здрав, загръглен, плешив, с власинки отстрани дребен човек, но тъкмо затова още по-странна бе конвулсията, внезапно сгърчваща лицето му, както и че от време на време цели седмици не сваляше памучната сива ръкавица от дясната си ръка (страдаше от екзема) — всичко страшно намекваше за тайната, сякаш, гнусейки се от нечистото докосване на живота или обгорен от някакъв друг живот, пазеше ръкостискането на голо за някакви нечовешки, мъчно въобразими срещи. Междувременно след смъртта на Яша не спряло нищо, случваха се много интересни неща, в Русия се наблюдаваше разпространяване на абортите и възраждане на виладжиите, в Англия се провеждаха някакви стачки, някак си издъхна Ленин, умряха Дузе, Пучини, Франс, на връх Еверест загинаха Ървин и Малори, а старият княз Долгоруки отиде тайно в Русия и с кожени цървули, за да погледа как цъфти бялата елда, в Берлин се появиха, за да изчезнат отново, наемни циклонетки*, първият дирижабъл бавно прекрачи океана и много се пишеше за Куе** за Чан Цълин***, за Тутанкамон, а една неделя млад берлински търговец с приятеля си излязъл да се разходи извън града с голяма, яка, почти немиришеща на кръв каруца, взета назаем от съседа месар: в плюшените кресла, сложени вътре, седели двете дебели гувернантки и двете малки деца на търговеца, гувернантките пеели, децата плачели, търговецът и приятелят му се наливали с бира и шибали конете, времето било дивно, така че във веселбата си нарочно блъснали един умело шашардисан велосипедист, пребили го в канавката, нарязали папката му (той бил художник) и продължили нататък още по-весели, а щом дошъл на себе си, художникът ги настигнал в градината на гостилницата, те обаче набили и полицаите, поискали им документите, след което много весели продължили нататък по шосето, а като видели, че ги догонват полицейски мотоциклети, почнали да стрелят с револвери и в завързалата се престрелка било убито тригодишното момче на германския юначен търговец.

      [* Таксита триколки. — Б.р.]

      [** _Куе_ — малка робовладелска държава, съществувала от X до VIII в. пр. Хр. на територията на днешна Турция.]

      [*** _Чан Цълин_ (или Чан Солин) — китайски военен и политически деец (1873–1928), управлявал Северен Китай от 1924 до 1926 г.]

      — Чуйте, трябва някак да променим темата — тихо рече Чернишевска, — страхувам се от тези истории заради него. Сигурно имате нови стихотворения, нали? Фьодор Константинович ще ни прочете стихове — провикна се тя, но Василиев, който, полуизлегнат, държеше в едната си ръка монументално цигаре с безникотинова цигара, а с другата разсеяно мачкаше куклата, извършваща някакви емоционални еволюции върху коляното му, продължи още към половин минута да разправя как тази весела история вчера била гледана от съда.

      — Нищо не съм взел и нищо не помня — повтори няколко пъти Фьодор Константинович.

      Чернишевски бързо се обърна към него и отпусна малката си космата ръка върху ръкава му.

      — Чувствам, че още ми се сърдите. Давате ли честна дума, че не? После осъзнах колко е жестоко. Изглеждате зле. Какво ново при вас? Така и не ми обяснихте защо се преместихте.

      Той откликна: в пансиона, където бе живял половин година, внезапно се настанили негови познати — много мили, безкористно натрапчиви хора, които „наминаваха да побъбрим“. Стаята им била в съседство и скоро Фьодор Константинович почувствувал, че стената между него и тях сякаш се е разпаднала и той е беззащитен. Но на бащата на Яша, разбира се, никакво преместване не би помогнало.

      Като си подсвиркваше, грамадният Василиев, приведен леко, заоглежда гръбчетата на книгите по лавиците; извади една и щом я отвори, престана да свирука, но пък с шумно пъхтене я зачете под нос. Мястото му на дивана зае Любов Марковна с чантата си: оголила уморени очи, тя се размекна и взе да гали златния тил на Тамара с недобре поддържаната си ръка.

      — Да! — рязко рече Василиев, затвори книгата и я натика в първата попаднала му пролука. — Всичко на този свят свършва, другари. Лично аз утре трябва да стана точно в седем.

      Инженер Керн си погледна китката.

      — Ах, останете още малко — избъбри Чернишевска с втренчено блеснали сини очи и като се обърна към инженера, вече станал и изправен зад стола си, който бе отместил малко встрани (както някои, щом си изпият чая, обръщат чашата върху чинийката), заговори за доклада, който той се съгласил да изнесе следващата събота — доклад на тема „Блок на война“.

      — На поканите погрешно написах „Блок и войната“ — рече Александра Яковлевна, — но нали няма значение?

      — Не, напротив, има, и то голямо — отговори инженерът с усмивка на тънките устни, но е убийствен поглед зад лупите на очилата, без да разтваря преплетените си връз корема пръсти. — „Блок на война“ изразява точно каквото трябва: личния характер на моите наблюдения, а „Блок и войната“, извинете, е философия.

      И тогава всички те започнаха полека да избледняват, да се полюшват в неволните вълнения на мъглата и напълно да изчезват; очертанията, гърчейки се като осморки, се изгубваха във въздуха, но все още ту тук, ту там проблясваха осветени точки — приветлива искра в окото, отблясък върху гривна; за миг отново се върна напрегнато смръщеното чело на Василиев, който стискаше нечия вече топяща се ръка, а на изпроводяк проплава фъстъчената слама на копринени розички (шапката на Любов Марковна) и ето че всичко изчезна, в задимената гостна безшумно влезе Яша по пантофи, предполагайки, че баща му е вече в спалнята, навън, в светлината на червени фенери, невидими същества с вълшебен звън ремонтираха черния паваж в края на площада, а Фьодор Константинович, който нямаше пари за трамвай, си тръгна пеш. Забрави да вземе назаем от Чернишевски тези две-три марки, с които да изкара до следващия хонорар: самата тази мисъл не би го обезпокоила, стига да не се свързваше, усилвайки горчивината на цялото съчетание, с отвратително разочарование (прекалено ярко си бе въобразил успеха на своята книга), пък и лявата му обувка пропускаше студена вода, със страха от предстоящата нощ на новото място. Обезсилваха го умора, недоволство от себе си — бе пропилял напразно нежното начало на нощта; разяждаше го усещането, че не е дообмислил нещо през деня и сега вече никога не ще го дообмисли.

      Вървеше по улици, отдавна пробутали му се за познати и нещо повече — разчитащи да ги обикне; те дори предварително си бяха купили място в бъдещите му спомени редом с Петербург, съседен гроб; вървеше по тези тъмно лъщящи улици и угасналите къщи си отиваха слепешком, едни отстъпваха назад, други настрани, към тъмното небе на берлинската нощ, където все пак тук-там имаше мочурливи места, стапящи се пред погледа, та той по такъв начин помогна на няколко звезди. Ето я най-сетне градинката, където вечеряхме, високата тухлена кирха* и още съвсем прозрачната топола, приличаща на нервна система на великан, до нея обществената тоалетна, приличаща на курабиената къщурка на баба Яга. В мрака на градинката, едва докоснат от ветрилото на уличната светлина, красавицата, отказваща вече осем години да се въплъти отново (толкова жив бе споменът за първата любов), седеше на пепелявата пейка, но когато той мина наблизо, видя, че седи сянката от тополата. Свърна по своята улица и потъна в нея като в студена вода — толкова не му се искаше, такава тегоба обещаваха онази стая, недоброжелателният гардероб, кушетката. Щом намери входа си (видоизменен от тъмнината), извади ключовете. Никой от тях не отвори вратата.

      [* От Kirche (нем.) — църква. — Б.р.]

      — Какво значи това… — сърдито измърмори той, загледан в резбата на ключа, и отново, вбесен, взе да ръчка с него. — Ама че проклетия! — възкликна и се дръпна назад, за да погледне с вдигната глава номера на къщата.

      Не, тук е. Отново се наведе към ключалката и внезапно се досети: ами да, това бяха ключовете от пансиона, които днес случайно бе отнесъл в джоба на мушамата с преместването, а новите сигурно са останали в стаята, в която сега му се искаше да се озове доста по-силно отпреди малко.

      В онези години берлинските портиери бяха предимно заможни хора с дебели жени, грубияни, членуващи от еснафски съображения в комунистическата партия. Руските наематели се стъписваха пред тях: свикнали да се подчиняваме, навсякъде си назначаваме сянка на надзора. Фьодор Константинович напълно разбираше колко е глупаво да се страхува от стария глупак с изпъкнала адамова ябълка, но все пак да го събуди след полунощ, да го измъкне изпод гигантския пухен юрган, да направи ей това движение, за да натисне звънеца (макар че най-вероятно никой няма да откликне, колкото и да го натиска), все не се решаваше, още повече, че нямаше онова десетаче, без което бе немислимо да мине покрай дланта, отворена до бедрото като мрачна черпалка: непоколебимо сигурна в подаянието. „Ама че номер, ама че номер“ — зашепна той и се дръпна с чувството как изотзад, от тила до петите, върху него се стоварва бремето на безсънната нощ, железният двойник, когото трябва да отнесе нанякъде. „Ама че гльопаво“ — рече също, произнасяйки „глупаво“ с френско „l“, както го изричаше, разсеяно и привично шеговито, неговият баща, щом биваше озадачен от нещо.

      Понеже не знаеше какво да стори, дали да чака някой да му отключи, или да потърси нощния пазач с черната мушама, който отговаря за ключалките по някои улици, или все пак да се насили и да взриви със звънеца къщата, Фьодор Константинович закрачи по тротоара до ъгъла и обратно. Улицата беше отзивчива и съвсем празна. Високо над нея от напречните жици висеше по една млечнобяла лампа; под най-близката вятърът люлееше призрачен кръг върху влажния асфалт. И това люшкане, което уж нямаше нищо общо с Фьодор Константинович, все пак тъкмо то със звъна на тамбурина блъсна нещо от края на душата му, където това нещо се бе стаило, и вече не с предишния далечен призив, а с близък тътен се търколи „Благодаря ти, родино…“, и веднага с обратната вълна: „За злата участ ти благодаря…“ И отново долетя след отговора: „От тебе непризнат.“ Говореше сам със себе си, докато крачеше по несъществуващия тротоар; краката се водеха от местно съзнание, а главният, всъщност единствено важният, Фьодор Константинович вече надникваше във втората строфа, започваща след няколко метра; тя трябваше да се развие в още неизвестна, но обещана със сигурност хармония. „Благодаря ти…“ — подхвана отново на глас, набирайки нова скорост, но внезапно тротоарът под краката му се втвърди, всичко наоколо изведнъж заговори и той се втурна, мигом отрезнял, към вратата на къщата, защото зад нея вече светеше.

      Скулеста, попрецъфтяла дама с наметнато късо астраганено палто, смъкващо се от рамото й, отключваше на някого и се забави с него на вратата. „Нали няма да забравите, душко“ — помоли тя с вял делничен глас, когато Фьодор Константинович ги наближи ухилен, беше я познал веднага: заранта с мъжа си бе посрещала своите мебели. Ала позна и отиващия си — беше младият живописец Романов: на два пъти се бе натъквал на него в редакцията*. С учуден израз върху изящното лице, чиято елинска чистота безвъзвратно бе съсипана от тъмните криви зъби, той поздрави Фьодор Константинович, който сетне се поклони на дамата, наместваща палтото си върху ключиците, с огромни крачки се юрна нагоре по стълбището, препъна се отвратително на завоя и продължи нататък, като докосваше перилата. Сънена, по халат, фрау Стобой беше страшна, но това трая кратко. В стаята си той едва напипа осветлението. На масата блестяха ключовете, белееше книгата. „Свърши се с нея“ — помисли той. Толкова наскоро бе дарявал наред екземпляри на познати със строг поздрав, с молба за искрен съд, а сега се срамуваше да си спомня и надписите, и как през последните дни е живял с щастието от книгата. А нали нищо особено не беше се случило: днешната лъжа не изключваше утрешна или вдругиденшна награда, но по някакъв начин се бе преситил на мечтата и сега книгата лежеше на масата, цялата затворена между кориците си, ограничена в себе си и приключена, без да струи с мощни и радостни лъчи както преди.

      [* На „Свободное слово“. — Б.р.]

      Когато обаче си легна, тъкмо мислите му започнаха да се наместват за през нощта и сърцето му да се потапя в снега на съня (винаги на заспиване сърцето му прескачаше), Фьодор Константинович реши да рискува и повтори недовършеното стихотворение — просто за да му се порадва още веднъж преди сънената раздяла; но бе отпаднал, а то трептеше, жадно за живот, и след минута го завладя, пръсна тръпки по кожата му, изпълни главата му с божествено жужене и тогава той отново пална лампата, всмукна от цигара и — легнал на гръб, дръпнал чаршафа до брадичката и с извадени навън ходила като Сократ на Антоколски — се отдаде на всичките изисквания на вдъхновението. Това бе разговор с хиляди събеседници, от които само един бе истински, трябваше да улови тъкмо него и да не го изпуска от слуха си. Колко ми е трудно и колко ми е добре… И в разговор с татата нощем душата нетатататоп, безу безумието още и музиката тататоп…

      След три часа опасно за живота въодушевление и вслушване той най-сетне изясни всичко, до последната дума, утре ще може да го запише. На раздяла вкуси полугласно тези добри, топли, наредени по два стиха.

      Благодаря, родино мила,

      за чужди свят благодаря!

      На мене ти не си мълвила,

      сам с думи ще се обдаря.

      Но в разговора полунощен

      душата как да разбере:

      дали си бъбря в лудост още,

      или ликът ти в мен расте…

      Едва сега разбра, че в тях има някакъв смисъл, проследи го с интерес и го одобри. Съвсем капнал, щастлив, с ледени пети, още вярващ в благото и във важността на стореното, стана да угаси лампата. С прокъсала се нощна риза, с оголена мършава гръд и дълги космати крака с тюркоазни жили, той поспря пред огледалото, заоглежда се с все същото сериозно любопитство и не се позна напълно — тези широки вежди, челото, късо подстриганата коса. В лявото око се бе пукнало кръвоносно съдче и плъзналият от ъгълчето му червеникав оттенък придаваше нещо циганско на тъмно блесналата зеница. Господи, как бяха брадясали хлътналите му бузи през тези нощни часове — сякаш влажният плам на стихотворството поощряваше и растежа на космите. Врътна ключа на лампата, но в стаята нямаше какво да се сгъсти и бледите, зъзнещи предмети стояха там като посрещачи на димен перон.

      Дълго не можа да заспи: останалите люспи от думи задръстваха и мъчеха мозъка, бодяха го в слепоочията, все не можеше да се отърве от тях. Междувременно стаята съвсем просветля и някъде — сигурно в бръшляна — разлудувалите се врабчета, всички заедно, едно през друго, чирикаха оглушително: голямо междучасие за дребосъците.

      Така започна живеенето му на новото място. Хазайката все не можеше да свикне, че спи до един на обед, че не го знае къде и как обядва, а вечеря на амбалажна хартия. Така и никой не писа за сборничето му — кой знае защо, бе смятал, че това ще стане от само себе си, и дори не си направи труда да го разпрати по редакциите — ако не се брои кратката бележка (на икономическия редактор на „Газета“ на Василиев), където се изразяваше оптимистичен възглед за литературното му бъдеще и бе цитирана една от строфите му, ослепена с пердето на печатна грешка. Опозна по-добре улица Таненберг и тя му издаде най-хубавите си тайни: в следващата къща по-надолу например живееше дребно старче обущар с презиме Канариенфогел* и наистина държеше клетка, макар и без яркожълта пленничка, на прозореца си, сред изложените поправени обувки, ала като погледна Фьодор Константинович над железните очила, типични за неговата гилдия, той отказа да приеме неговите обувки, та сега трябваше да мисли как да купи нови. Научи и фамилното име на хората от горния етаж: веднъж изхвърча погрешка на горната площадка и прочете на табелката: Carl Lorentz, Geschichtsmaler, а случайно срещнатият на ъгъла Романов, който държеше заедно с гешихтсмалера ателие в друга част на града, му каза това-онова за него: бил работяга, мизантроп и консерватор, през целия си живот рисувал паради, битки, призрака със звезда и лента в градините на Сан Суси, а сега, в безмундирната република, бил обеднял и съвсем умърлушен; преди войната от 1914–1918 година бил почетно известен, пътувал до Русия да рисува срещата на кайзера с царя и там, докато карал зимата в Петербург, се запознал с тогава още младата и обаятелна, рисуваща, пишеща, музицираща Маргарита Лвовна. Неговият съюз с руския художник възникнал случайно, от обява във вестника: Романов беше съвсем друга работа. Лоренц мрачно се привързал към него, но от първата му изложба насам (от времето на неговия портрет на графиня Дьо Хикс: чисто голата графиня с отпечатъци от корсета върху корема се бе изправила и държеше върху дланта самата себе си, но три пъти по-дребна) го смятал за луд и за мошеник. Мнозина бе прелъстила неговата рязка и своеобразна дарба, предсказваха му нечувани успехи, а някои дори го виждаха като основоположник на новонатуралистична школа: преминал през всичките изпитания на модернизма (както се изразяваха), той уж бил стигнал до обновена — интересна, възхладна — фабулност. Освен това в ранните му работи прозираше известна карикатурност — например в онази негова „Coïncidence“**, където на рекламната колона, сред ярките афиши, удивително съгласувани помежду си по багри, и покрай астралните названия на кината и подобна прозрачна пъстрота въобще можеше да се прочете обява за изгубена диамантена огърлица (с възнаграждение за оня, който я намери), а ето че тя бе на тротоара до самата колона и блещукаше с невинни искри. За сметка на това в неговата „Есен“ — захвърлен в канавката сред великолепните ясенови листа черен торс на шивашки манекен с разпран хълбок, изразителността бе вече от по-чисто качество; познавачите откриваха тук бездна от тъга. Но най-хубавата му творба до днес си оставаше купената от богаташ познавач и вече много пъти репродуцирана „Четирима граждани, ловящи канарче“: четиримата в черно, плещести, с бомбета (единият, кой знае защо, бос), подредени в някак възторжено предпазливи пози под необикновено слънчевата зеленина на правоъгълно подкастрена липа, в която се крие птицата, отлетяла може би от клетката на моя обущар. Тази странна, прекрасна, но все пак отровна живопис ме вълнуваше неопределено, долавях в нея някакво _предупреждение_ в двете значения на думата: далеч изпреварило моето, това изкуство му осветяваше и опасностите по пътя. Самият художник обаче ми беше отблъскващо скучен, имаше нещо невъзможно за мен в крайно припрения му, съвсем фъфлещ говор, съчетан с несвързаното с него и машинално проблясване на лъщящите му очи. „Чуйте — рече той и ми плюна на брадичката, — хайде да ви запозная с Маргарита Лвовна, тя ми заръча някой ден да ви заведа, нали ще дойдете, събираме се в ателието на вечеринки с музика и сандвичи, на червени абажурчета, идва много младеж, Полонска, братя Шидловски, Зина Мерц…“

      [* Канарче (нем.). — Б.р.]

      [** Съвпадение (фр.). — Б.а.]

      Имената ми бяха непознати, не изпитвах желание да прекарвам вечерите си в компанията на Всеволод Романов, плосколиката жена на Лоренц също никак не ме интересуваше, та не само не приех поканата, а започнах и да избягвам художника.

      Откъм двора заран се дочуваше — тънко и сдържано напевно: „Prima Kartoffel!“* — как тръпне сърцето на пресния зеленчук или гробовен бас провъзгласяваше: „Blumenerde!“**. В бухтенето от изтупваните килими понякога се намесваше латерна, кафява, натъкмена върху окаяна количка, с обла рисунка върху едната страна, изобразяваща идиличен ручей, а латернаджията я въртеше ту с лявата, ту с дясната ръка и проточваше плътно „O sole mio“. То вече приканваше в градинката. Там едно кестеново дръвче, подпряно с кол (защото, както бебето още не умее да ходи, и то не можеше да расте без помощ), изведнъж избликна с цвят, по-голям от самото него. Люлякът обаче дълго не разцъфна; когато се накани, за една нощ, оставила доста угарки под пейките, обгърна градината в пръхкав разкош. На тихата уличка зад църквата през навъсен юнски ден се ронеха акациите и тъмният асфалт покрай тротоара изглеждаше тъй, сякаш някой бе изсипал върху му мляко с грис. По лехите около статуята на бронзовия атлет розата „Слава на Холандия“ подаде крайчетата на розовите си листенца, последва я „Генерал Арнолд Янсен“. В един весел безоблачен ден през юли се състоя много успешен мравешки летеж: самките излитаха, врабците ги лапаха също в полет, а там, където не им пречеше никой, те сетне доста време пълзяха по чакъла, ронейки крехките си бутафорни крилца. От Дания съобщаваха, че поради необичайните жеги там се наблюдавали многобройни случаи на умопомрачение: хората си хвърляли дрехите и скачали в каналите. Самците на гъботворката се мятаха на бесни зигзази. Липите извършиха всички свои сложни, боклучави, дъхави и немарливи метаморфози.

      [* Екстра картофи (нем.). — Б.а.]

      [** Градинска пръст (нем.). — Б.а.]

      Фьодор Константинович прекарваше по-голямата част от деня на тъмносинята пейка в градинката без сако, нахлузил на бос крак стари платнени обувки, с книга в дългите загорели пръсти; а когато слънцето прекалено се стоварваше върху му, отмяташе глава върху горещата облегалка и дълго мижеше; прозрачните колела на градския ден се въртяха през вътрешна бездънна аленина, пробягваха искрите на детски гласове и книгата, отворена върху коленете му, ставаше все по-тежка, все по-безкнижна. Но ето че аленината напливно потъмняваше и попривдигнал запотен тил, той отваряше очи и отново виждаше градинката, лехата с маргарити, току-що полетия чакъл, момиченце, което само си играеше на дама, бебе в количка, състоящо се от две очи и розова играчка кречетало, пътешествието на ослепителния, дишащ лъчист диск през облака — и отново всичко се разгаряше, камионът на въглищаря минаваше с тътен край градинката — по петнистата улица с дървета от двете страни. Самият въглищар се бе наместил на високата друсаща седалка, стиснал в зъби дръжката на изумруденоярък листец.

      Привечер се запътваше за частния урок — преподаваше на търговец с белезникави мигли, който го гледаше с недоброжелателно мътен поглед, докато той невъзмутимо му четеше Шекспир, а също и на гимназистка в черен джемпър, която понякога му се искаше да целуне по сведеното жълтеникаво вратле, както и на неизменно весел, набит морски офицер, който казваше „тъй вярно“ и „сече ми пипето“ и се гласеше „да драсне“ към Мексико скришом от съжителката си — стокилограмова, страстна и скръбна бабичка, която случайно бе избягала в една шейна с него във Финландия и оттогава от вечна отчаяна ревност го тъпчеше с млин с месо, с кремове, с мариновани гъби… Освен това му падаха преводи с добра печалба, някоя докладна записка за ниската звукопроводимост на подовете с плочи или трактат за машинни лагери; е, малък, ала особено скъпоценен доход носеха стихотворенията, които пишеше в запой и с все същия родолюбиво лиричен патос, при което едни не издържаха до пълното си въплъщение и се разпиляваха, оплодотворявайки тайната глъбина, а другите, лъснати докрай и снабдени с всички запетайки, заминаваха за редакцията — първо с подземния влак и с отблясъците, бързо катерещи се по медните вертикали, сетне — с огромния и странно пуст асансьор до осмия етаж, където в края на сивия като пластилин коридор, в тясната стаичка, миришеща на „разлагащия се труп на злободневното“ (както остроумничеше първият комик на редакцията), седеше секретарят, лунообразен флегматик без възраст и сякаш без пол, неведнъж спасявал положението, когато заплашваха да ги разгромят, недоволни от една или друга статийка, било някакви местни платени якобинци или нашего брата, шуанът, грамадански пройдоха мистик.

      Телефонът гърмеше, метранпажът префучаваше разгърден, театралният рецензент все четеше в ъгъла вестниче, случайно довтасало от Вилно. „Нима очаквате хонорар? Няма такова нещо“ — обикновено говореше някому секретарят. Откъм стаята вдясно, щом се отвореше вратата, отекваха бухналият диктуващ глас на Гец или окашлянето на Ступишин, сред тракането на няколко пишещи машини изпъкваха ситните удари на Тамара.

      Отляво беше кабинетът на Василиев; лустриненото сако се изопваше на тлъстите му плещи, когато той се изправеше зад кантонерката и разпъхтян като мощна машина, редеше с немарливия си почерк и с мастилени петна като ученик уводната статия: „От Ден на Ден отива на по-зле“ или „Положението в Китай“. Умисляше се внезапно и със звука на железен гребен чешеше с един пръст грамадната си брадата буза, повдигната към присвитото око, над което бе надвиснала характерна черна разбойническа вежда без нито едно бяло косъмче, незабравена още в Русия. До прозореца (отвъд който имаше също толкова висока сграда с много кантори и с ремонт, правен толкова високо в небето, че сякаш можеше да бъде постегнат и сивият облак с разкъсано отверстие) бе поставена фруктиера с портокал и половина и съблазнително бурканче с българско кисело мляко, а в библиотечния шкаф, в долното му затворено отделение се пазеха забравените пури и голямо синьо-червено сърце. Стари омърляни съветски списания, книжлета с лаещи корици и писма — умолителни, напомнящи, ругаещи, — изцедената половинка от портокала, вестникарска страница с изрязан прозорец към Европа, кламери, моливи — всичко това бе отрупало писалището, а над него непоклатимо се мъдреше, отразявайки светлината от прозореца, портретът на дъщерята на Василиев, която живееше в Париж, млада жена с очарователно оголено рамо и коса като дим, филмова несретница — за нея впрочем често се споменаваше в кинохрониката на „Газета“: „… нашата талантлива сънародничка Силвина Ли…“, макар никой да не познаваше тази сънародничка.

      Василиев приемаше добродушно стихотворенията на Фьодор Константинович и ги публикуваше не защото му харесваха (обикновено дори не ги преглеждаше), а защото му бе съвсем безразлично с какво ще се кипри неполитическата част на „Газета“. Щом си изяснеше веднъж завинаги равнището образованост, под което даден сътрудник на вестника не можеше да слезе по природа, Василиев му предоставяше пълна свобода, дори и въпросното равнище едва да надскачаше нулата. А стихотворенията минаваха почти без контрол, понеже ги смятаха за дреболия, проникваха там, където боклук с по-голяма тежест и обем не би влязъл. Но пък какво щастливо, развълнувано писукане огласяше всичките ни поетични паунарници от Латвия до Ривиерата, когато броят излезеше! Моите са отпечатани! И моите! Самият Фьодор Константинович, който смяташе, че има един-единствен съперник — Кончеев (впрочем непубликуващ в „Газета“), не се притесняваше от съседите си по площ във вестника, а се радваше на своите стихотворения не по-малко от останалите. Имаше случаи, когато не можеше да дочака вечерната поща, донасяща броя, ами го купуваше половин час по-рано на улицата и безсрамно, на крачка от павилиона, лумнал в червената светлина, обгърнала сергиите с планини от портокали, пламтящи в синевата на ранния здрач, разгръщаше вестника и понякога не намираше творението си — нещо го бе изместило; намереше ли го обаче, сгъваше по-удобно прегънатите листове на „Газета“ и тръгваше по тротоара, препрочитайки своето стихотворение няколко пъти, но с различни вътрешни настроения, тоест поред си представяше как ще го четат други, как може би и сега го четат всички онези, чието мнение считаше за важно — и почти физически чувствуваше как при всяко такова превъплъщение се променят цветът на очите му и цветът оттатък очите му, и вкусът в устата; колкото повече му харесваше дежурният шедьовър, толкова по-пълно и по-сладостно успяваше да го прочете и вместо другите.

      Разтакава се така цяло лято, роди, отгледа и разлюби навеки към две дузини стихотворения, а в един ясен и прохладен ден, беше събота (вечерта ще има събрание), се запъти за важна покупка. Нападалите листа не се бяха настлали плоско на тротоара, а се издуваха изпръхнало, така че под всяко стърчеше синьо крайче от сянка. От сякаш курабиената си къщурка с бонбонени прозорчета излезе старица с метла, с чиста престилка, с дребно остроносо лице и с несъразмерно огромни ходила. Да, есен е! Той крачеше весело, всичко беше чудесно: утрото донесе писмо от майка му, която се канеше да го навести за Рождество, през разкапаните си летни обувки усещаше земята необикновено живо, щом минеше по непавирана част покрай опустелите и лъхащи на изгоряло зеленчукови градини между къщите, обърнати към него със срязаната част на калканите си, а из градините пред прозиращите беседки се виждаха зеле, отрупано с мънистата на едрите капки, синкавите стъбла на прецъфтели карамфили и слънчогледи, свели тежки муцуни. Отдавна му се искаше някак да изрази, че чувството за Русия е в нозете му, че с пети би могъл да я опипа и да я познае цялата, както слепец с длани. Стана му мъчно, когато ивицата тлъста кафява пръст свърши и се наложи отново да поеме по звънко отекващите тротоари.

      Млада жена в черна рокля, с лъснало чело и бърз разсеян поглед седна за осми път в нозете му, отпусна се странично на столчето, извади тясна обувка от шумолящата вътрешност на кутията, размачка я по ръбовете с леко поскърцване, силно разперила лакти, сръчно я развърза с очи, вперени покрай него, и като извади обувалка някъде от лоното си, извърна тяло към големия, свенлив, несръчно закърпен крак на Фьодор Константинович. Кракът влезе по чудо в обувката, но щом се озова вътре, напълно ослепя: раздвижването на пръстите изобщо не личеше по външната, гладка и тясна черна кожа. Продавачката с феноменална бързина стегна крайчетата на връзките и пипна бомбето на обувката с два пръста.

      — Съвсем по мярка! — рече. — Новите винаги малко… — продължи тя припряно и вдигна към него кафяви очи. — Разбира се, ако желаете, можете да използвате подложка под петата. Но са ви точно, убедете се сам!

      Поведе го към рентгеноскопа, показа му къде да стъпи. Щом погледна надолу през прозорчето, зърна върху светъл фон своите тъмни, спретнато наредени една до друга стави. Ето с това ще стъпя на брега от ладията на Харон. После изпробва и лявата обувка, разходи се напред-назад по килима, извръщайки очи към ниските огледала, където се отразяваха разхубавилата се негова крачка и остарелият с десет години крачол.

      — Да, добре е — пророни малодушно.

      Когато беше малък, драскаха с кука лъскавата черна подметка, за да не се хлъзга. Занесе ги под мишница на частния урок, върна се вкъщи, вечеря, обу ги, като им се любуваше, обзет от опасение, и тръгна на събрание.

      Май не е лошо — като за мъчително начало.

      Събранието беше свикано в малка, трогателно разкошна квартира у роднини на Любов Марковна. Червенокоса госпожица в зелено над коленете помагаше на (разговарящата с нея с висок шепот) камериерка естонка да поднася чая. Сред познатата тълпа, където новите лица не бяха много, Фьодор Константинович веднага зърна Кончеев, дошъл за пръв път в този кръжец. Загледан в приведената, дори сякаш гърбава фигура на този неприятно тих човек, чийто тайнствено разрастващ се талант можеше да бъде спрян единствено с дара на Изора*, този човек, разбиращ всичко, с когото все не успяваше да поговори истински — а колко му се искаше — и в чието присъствие, страдайки, вълнувайки се и безнадеждно зовейки на помощ стихотворенията си, се чувстваше само негов съвременник — загледан в това младо, рязанско, почти простовато лице, отгоре ограничено от къдри, а отдолу от колосана яка, Фьодор Константинович отначало дори се поумърлуши… Но три дами му се усмихваха откъм дивана, Чернишевски отдалеч му се кланяше по турски, Гец издигаше като знаме донесената за него книжка на списанието с „Началото на Поемата“ на Кончеев и със статията на Христофор Мортус** „Гласът на Мери в съвременната поезия“. Някой отзад произнесе в отговор някому и с обясняваща интонация: „Годунов-Чердинцев.“ „Нищо, нищо — бързо си помисли Фьодор Константинович, леко усмихнат, и се заоглежда, почуквайки с папироса по дървената табакера с орел, — нищо, тепърва ще се сблъскаме, ще видим кой кого.“ Тамара му сочеше свободен стол и докато се промъкваше натам, той май отново дочу звъна на своето име. Когато младежи на неговите години, любители на стихове, го изпращаха понякога с особения поглед, плъзгащ се като лястовичка по огледалното сърце на поета, той изпитваше лекия хлад на бодра животворна гордост: това бе предварителният проблясък на бъдещата му слава, но имаше и друга слава, земна, сигурен отблясък от миналото — не по-малко от вниманието на връстниците у него будеше гордост любопитството на старите хора, разпознали и сина на знаменития пътешественик, изследвал фауната на Тибет, Памир и на други сини страни.

      [* Т.е. с вино, в което от пръстен е сипана отрова. — Б.р.]

      [** _…статията на Христофор Мортус…_ — Набоков използува за прототип на този сатиричен образ поетесата и критичката Зинаида Гипиус (1869–1945), която подписвала статиите си с псевдонима Антон Крайни.]

      — Ето — рече росно усмихната Александра Яковлевна, — запознайте се.

      Пред него стоеше някой си Скворцов, наскоро напуснал Москва, приветлив, с лъчисти бръчици около очите, носът му бе като картоф, брадичката — рядка, водеше спретната, младолика жена с напевен говор и копринен шал — накратко, двойка от онзи полупрофесорски тип, добре известен на Фьодор Константинович от спомените му за хората, мяркали се около баща му. Скворцов любезно и смислено подхвана колко го смайвала пълната неосведоменост в чужбина за обстоятелствата около гибелта на Константин Кирилович.

      — Решихме — намеси се жена му, — че щом у нас не знаят, значи това е в реда на нещата.

      — Да — продължи Скворцов, — страшно ясно си припомням сега как веднъж имах възможността да бъда на обед в чест на баща ви и колко остроумно се изрази Пьотър Кузмич Козлов, че Годунов-Чердинцев възприемал Централна Азия като свое ловно поле. Да… Май тогава още ви нямаше на света.

      Тогава Фьодор Константинович внезапно забеляза скръбно проницателния, обременен от съчувствие поглед на Чернишевска, насочен към него, и като прекъсна сухо Скворцов, започна без интерес да го разпитва за Русия.

      — Как да ви кажа… — отвръщаше му оня.

      — Здравейте, Фьодор Константинович, здравейте, скъпи — извика над главата му, макар вече да му стискаше ръката, адвокатът, приличащ на затлъстяла костенурка — и вече поздравяваше друг. Но ето че Василиев стана от мястото си и опрял се за миг в ръба на масата с лекото докосване на пръстите, присъщо на продавачи и оратори, обяви събранието за открито.

      — Господин Буш — допълни той — ще ни прочете своята нова философска трагедия.

      Герман Иванович Буш, възрастен, свит здравеняк, симпатичен емигрант от Рига, напомнящ по лице Бетховен, седна до масичката в стил ампир, екливо се окашля, разгърна ръкописа; ръцете му забележимо трепереха и продължиха да треперят през цялото четене.

      Още в самото начало бе набелязан пътят на злощастието. Куриозното произношение на четеца бе несъвместимо с мъглявия смисъл. Когато още в пролога се появи тръгналият по друма Самотен Спътник, Фьодор Константинович напразно си помисли, че това ще е метафизичен парадокс, а не предателски лапсус. Началникът на Градската стража, който не пускаше пътника, няколко пъти повтори, че той „сигурно не ще мине“. Градчето бе крайморско (Спътникът идеше от хинтерланда*) и там екипажът на гръцки кораб го бе ударил на пиянство. На Улицата на Греха се водеше такъв разговор:

      [* От вътрешността на страната (нем.). — Б.а.]

      __Първа проститутка:__ Всичко е вода. Така казва моят клиент Талес.

      __Втора проститутка:__ Всичко е въздух, рече ми младият Анаксимен.

      __Трета проститутка:__ Всичко е чисто. Моят плешив Питагор не греши.

      __Четвърта проститутка:__ Хераклит ме гали и шепне: всичко е огън.

      __Спътникът__ _(влиза)_: Всичко е съдба.

      Освен това имаше два хора, от които единият по някакъв начин представляваше вълната на физика Дьо Бройл и логиката на историята, а другият, добрият хор, спореше с него. „Първи моряк, втори моряк, трети моряк“ — нервно, с мокър по ръбовете бас изреждаше Буш разговарящите лица. Появиха се някакви: Продавачка на Лилии, Продавачка на Теменужки, Продавачка на Различни Цветя. Внезапно нещо се люшна: сред публиката започнаха сривове.

      Скоро се установиха силови линии в разни посоки през цялото просторно помещение — връзка между погледите на трима-четирима, сетне на петима-шестима и накрая между десетима души, което представляваше почти четвърт от събралите се. Кончеев бавно и внимателно взе голямата книга от етажерката, до която седеше (Фьодор Константинович забеляза, че е албум с персийски миниатюри), все така бавно я заобръща ту отсам, ту оттам и захвана кротко и късогледо да й се любува. Чернишевска изглеждаше учудена и оскърбена, ала поради своя тайна етика, свързана някак със спомена за сина й, се насилваше да слуша. Буш четеше бързо, лъсналите му скули мърдаха, в черната му вратовръзка пламтеше подковка, а краката му под масичката бяха допрели бомбета — и колкото по-дълбока, по-сложна и неразбираема ставаше идиотската символика на трагедията, толкова по-ужасно напираше да избликне мъчително възпираното, подземно тътнещото клокочене; мнозина вече се навеждаха, страхуваха се да вдигнат глави и когато на площада започна Танцът на _Масковете_, някой — Гец — внезапно се закашля и заедно с кашлицата изригна някакъв допълнителен звук, тогава се скри зад дланите си, а след малко отново се появи иззад тях с безсмислено грейнало лице и овлажнена плешивина на темето; зад гърба на Любов Марковна, на дивана, Тамара направо се бе проснала, гърчейки се сякаш в родилни мъки, а лишеният от прикритие Фьодор Константинович бе облян в сълзи, изнемогнал от принудителната беззвучност на ставащото в него. Внезапно Василиев се извърна на стола толкова тежко, че нещо изненадващо прасна, кракът му се плъзна и той подскочи с изкривено лице, но не падна — това недотам смешно произшествие стана повод за зверски, ликуващ взрив, който прекъсна четенето, и докато Василиев се преселваше на друг стол, Герман Иванович Буш, сбърчил великолепното си, ала съвсем безплодно чело, отбелязваше с моливче нещо в ръкописа и сред облекченото затишие неизвестна дама изстена още нещо, ала Буш вече бе продължил нататък:

      __Продавачка на Лилии:__ От нещо се огорчаваш днес, сестрице.

      __Продавачка на Различни Цветя:__ Да, гледачката ми каза, че моята дъщеря щяла да се омъжи за вчерашния минувач.

      __Дъщерята:__ Ах, дори не съм го видяла.

      __Продавачката на Лилии:__ И той не я е забелязал.

      „Слушайте, слушайте!“ — намеси се хорът досущ като в английския парламент.

      Отново възникна леко движение: през цялата стая на пътешествие тръгна празна цигарена кутия, върху която дебелият адвокат бе написал нещо, и всички наблюдаваха етапите на нейния маршрут. Вероятно написаното беше смешно, ала никой не го четеше; предавана честно от ръце на ръце към Фьодор Константинович, кутията най-сетне стигна до него и той прочете: „После трябва да поговорим по едно дребно въпросче.“

      Наближаваше краят на последното действие, богът на смеха незабелязано бе напуснал Фьодор Константинович и той замислено оглеждаше лъщящата си обувка. От ладията — на студения бряг. Дясната го стискаше повече от лявата. Кончеев с полуотворена уста доразглеждаше албума.

      — Завеса — възкликна Буш и леко наблегна на последната сричка.

      Василиев обяви почивка. Повечето изглеждаха умърлушени и замаяни като след нощ в трета класа. Буш нави трагедията на дебела фуния и застана в далечния ъгъл — струваше му се, че току-що чутото се разлива на кръгове сред глъчката; Любов Марковна му предложи чай и тогава могъщото му лице внезапно омекна, той се облиза блажено и се наведе към подадената му чаша. Фьодор Константинович някак уплашено го наблюдаваше отдалеч и дочуваше зад себе си:

      — Вижте, какво беше това! (гневният глас на Чернишевска).

      — Какво толкова, случва се, нали знаете… (виновно благодушният глас на Василиев).

      — Не, питам ви какво значи това!

      — Но какво мога да сторя, мила?

      — Нали сте я чели предварително, нали ви я е носил в редакцията? Нали казахте, че била сериозна, интересна работа. Значителна работа.

      — Да, разбира се, на пръв поглед, прегледах я само, да ви кажа, не помислих как ще прозвучи… Хванах се в капана! И аз се чудя. Хайде, идете при него, Александра Яковлевна, кажете му нещо.

      Адвокатът хвана Фьодор Константинович над лакътя.

      — Тъкмо вие ми трябвате. Внезапно ми хрумна, че ще е точно за вас. Имам един клиент, иска да му преведем на немски някои документи за бракоразводно дело, нали така. У неговите германци, които му водят делото, работела една госпожица рускиня, но май щяла да преведе само част, трябвал й помощник. Ще се заемете ли? И да ви запиша телефона. Гемахт*.

      [* Договорено (нем.). — Б.р.]

      — Господа, моля заемете местата си — чу се гласът на Василиев. — Сега ще започнем обсъждане на чутото. Моля желаещите да се записват.

      Фьодор Константинович внезапно видя как Кончеев, леко прегърбен и мушнал ръка под ревера на сакото, лъкатушно се промъква към изхода. Последва го и едва не си забрави списанието. В антрето към тях се присъедини старият Ступишин, който често се местеше от квартира в квартира, но винаги живееше толкова далеч от града, че тези важни и сложни за него промени в очите на другите ставаха сякаш в ефира, извън хоризонта на грижите. Той обви шия със сиво раирано шалче, по руски го удържа с брадичка, пак по руски, на тласъци занавлича палтото си.

      — Зарадва ни, няма що — избъбри Ступишин по стълбището, докато камериерката ги изпращаше до вратата долу.

      — Да си призная, почти нищо не чух — отбеляза Кончеев.

      Ступишин отиде да чака някакъв рядък, почти легендарен номер трамвай, а Годунов-Чердинцев и Кончеев се запътиха заедно в обратната посока към ъгъла.

      — Калпаво време — продума Годунов-Чердинцев.

      — Съвсем застудя — съгласи се Кончеев.

      — Киша… Къде живеете, в кой край на града?

      — Ами в Шарлотенбург.

      — Е, не е много близо. Пеш ли?

      — Пеш, пеш. Май тук ще трябва…

      — Да, вие сте надясно, а аз — направо.

      Сбогуваха се. Ей, че вятър…

      — Чакайте, чакайте, ще ви изпратя. Сигурно сте бухал като мен и надали аз ще ви разкрия черното очарование на среднощните каменни разходки. Значи не слушахте горкия четец?

      — Само в началото, и то с половин ухо. Но не мисля, че бе чак толкова зле.

      — Вие разглеждахте персийски миниатюри. Не забелязахте ли една — каква смайваща прилика! Май нарисувана от Riza Abbasi* преди около триста години: коленичил се бори с дракончета, едронос, мустакат… Сталин.

      [* _Riza Abbasi_ (Реза Абаси) (ок. 1575–1635) — персийски художник миниатюрист.]

      — Да, като че _този_ е най-якият. Впрочем днес ми попадна „Газета“, нямам представа кой го е допуснал: „На ти, Боже, което не ми трябва.“ Съзирам в това обожествяване на клетниците.

      — Или отклик от каиновите жертвоприношения.

      — Да се заемем с лудориите на звателния падеж и по-добре да поговорим за Шилер, за подвизи, за слава, ако позволите тази малка амалгама. И тъй, прочетох сборника с вашите наистина забележителни стихотворения. Всъщност това са само модели за бъдещите ви романи.

      — Да, мечтая някога да създам проза, в която „мисъл и музика се съчетават, както диплите на живота в сън“.

      — Благодаря за любезността да ме цитирате. Истински ли обичате литературата, или…

      — Мисля, да. Според мен има само два вида книги: настолни и подстолни. Или неистово обичам писателя, или изцяло го отхвърлям.

      — Е, строг сте. Не е ли опасно? Не забравяйте, че, така или иначе, цялата руска литература, литературата от един век, се вмества, дори при най-снизходителен подбор, в не повече от три, три и половина хиляди печатни коли, а от тях надали и половината заслужават не само да са на лавицата, но и на масата. При такава количествена оскъдица трябва да се примиряваме, че нашият пегас е петнист и че не всичко у лошия писател е лошо, а у добрия — добро.

      — Дайте ми тогава примери, за да ги опровергая.

      — Моля: ако разтворим Гончаров или…

      — Чакайте! Нима искате да споменете с добро Обломов, този пръв Илич, който погуби Русия — нима е така? Или предпочитате да говорите за безобразната хигиена на тогавашните любовни падения? Кринолин и влажна пейка? Да не би пък за стила? Помните ли как при Райски в минути на размисъл по устните му проблясва розова влага? Също както героите на Писемски при силно душевно вълнение си търкат гърдите с ръка!

      — Сега ще ви хвана. Нима не сте чели у същия Писемски как лакеите в преддверието по време на бал се замерят със страшно изкалян и разкривен женски ботуш от кадифе? Видяхте ли… Но щом сме попаднали сред второстепенните… Какво ще кажете например за Лесков?

      — Какво да кажа… Сред изразите му се срещат забавни англицизми като „това беше лошо нещо“ вместо „лоша работа“. Но разните там умишлени „одеяния“… Не, извинявайте, не ми е смешно. Ами бъбривостта му… майчице! Без нищо да се изгуби, „Съборяни“ може да се съкрати до два вестникарски подлистника. Чудя се кое е по-калпаво — добродетелните му британци или добродетелните му попове.

      — Да, но все пак припомнете си образа на Иисус, „призрачният Галилеец, прохладен и тих, в дълги одежди с цвят на узряваща слива“? Или зиналата кучешка паст, синкава, сякаш напомадена? Или светкавицата, осветяваща нощем всички кътчета и вещи в стаята — чак до магнезиевия окис върху сребърната лъжица?

      — Отбелязвам, че той има латинско чувство за синева: Lividus. Лев Толстой пък набляга повече на лилавото и на неговите отсенки, а каква наслада е да се разходиш бос по орница заедно с гарваните! Разбира се, не биваше да ги купувам.

      — Прав сте, стискат непоносимо. Но вече преминахме към първата редица. Нима там не ще намерите слабости? „Русалка“…

      — Не закачайте Пушкин: творчеството му е златният фонд на нашата литература. А ей там, в кошницата на Чехов, има провизии за дълги години напред, дори кутре, което скимуца, та и бутилка кримско вино.

      — Чакайте, нека се върнем към дедите. Ами Гогол? Мисля, че ще пропуснем „целия му организъм“. Тургенев? Достоевски?

      — Бедлам, превърнат отново във Витлеем — това е Достоевски. „С условие“, както се изразява Мортус. Върху масата в градината у Карамазови има кръгла следа от мокра чаша — това заслужава да запазим, ако приемем вашия подход.

      — Нима у Тургенев всичко е наред? Припомнете си онези глупашки тетатети сред акациите. Ръмженето и трепета на Базаров. Съвсем неубедителната му суетня с жабите. И изобщо — не зная дали понасяте особената интонация на Тургеневото многоточие и претенциозния завършек на главите. Или да му простим всичко заради сивкавия отблясък на черните коприни, заради някои негови фрази, излегнали се като русалки?

      — Моят баща откриваше крещящи грешки в описанията на природата при него и при Толстой, да не говорим за Аксаков — горещеше се той, — направо срамота.

      — Щом сме изнесли мъртвите тела, да минем към поетите. Как мислите? Впрочем за мъртвите тела. Никога ли не ви е хрумвало, че Лермонтовият „познат труп“ е нещо безумно смешно, защото всъщност е искал да каже „труп на познат“, инак смисълът се губи, контекстът не оправдава посмъртното познанство.

      — Напоследък у дома при мен нощува най-вече Тютчев.

      — Чудесен квартирант. А какво ще кажете за ямба на Некрасов — нямате ли претенции към него?

      — Как да нямам! Дайте ми това приплакване в гласа: „Тя загради се с двойна рамка, не пускай в стаята си хлад, сбогувай се с надежда сладка и не поглеждай пак назад.“ Сякаш от прекомерни чувства аз съм му изпял дактилната рима — както китаристите имат специален провлечен акорд. У Фет това го няма.

      — Усещам, че скритата слабост на Фет — разсъдливостта и подчертаването на антитезите, не ви е убегнала.

      — Нашите обществено настроени бунаци го разбираха другояче. Не, всичко му прощавам заради „прозвъня из здрачена ливада“, за „росата на щастието, за дишащата пеперуда“*.

      [* _… прозвъня из здрачена ливада… росата на щастието… дишащата пеперуда_ — из стихотворенията на Ал. Фет „Вечер“ (1855), „Славеят и розата“ (1847) и „Пеперуда“ (1884).]

      — Преминаваме в следващия век: внимавайте, стъпало. От ранно детство сме започнали с вас да бълнуваме в стихове, нали? Напомнете ми така ли беше: „Как диша облачният край“*… Боже мой, Балмонт!

      [* _Как диша облачният край_ — от стихотворението на К. Балмонт „И тя отдаде се без упрек“ („Да бъдем като слънце“, 1903 г.).]

      — Или осветените от другата страна, от Блок, „облаци на небивала услада“*. О, тук придирчивостта ще е престъпление. Тогавашното ми съзнание възприемаше възхитено, благодарно, изцяло, без критични измишльотини и петимата, започващи с „Б“ — петте чувства на новата руска поезия.

      [* _Облаци на небивала услада_ — така започва стихотворение на Ал. Блок (1903).]

      — Интересно кой от тях именно дава тон според вас. Да, да, зная, има афоризми, които подобно на самолетите се удържат горе само в движение. Но ние говорехме за зората… С какво се започна при вас?

      — С прозрението за азбуката. Извинете, звучи претенциозно, но наистина от дете имам в най-силна и подробна степен audition colorée*.

      [* Цветови слух (фр.). — Б.а.]

      — Значи и вие като Рембо бихте могли…

      — Да, ала с оттенъци, които той дори не е сънувал — при това не в сонет, а в дебел том. Например: различните многобройни „а“-та в четирите езика, които владея, аз виждам, кажи-речи, в също толкова тонове — от лаковочерните до бодливосивите, — колкото сортове ценно дърво си представям. Препоръчвам ви моето фланелено розово „м“. Не зная дали някога сте обръщали внимание на памука, който измъкват от двойните рамки на Майков. Такава е буквата „ы“, толкова мръсна, че думите се срамуват да започват с нея. Ако имах боя подръка, така щях да ви смеся sienne brûlée и сепия, че да се получи цветът на каучуковото „ч“; вие бихте оценили моето грейнало „с“, ако можех да сипна в шепата ви от искрящите сапфири, които съм докосвал като дете, тръпнещ и неразбиращ защо, замаяна от плач, майка ми в бална рокля прелива своите абсолютно небесни скъпоценности от бездната в дланта си, от специалните им кутии върху черното кадифе и внезапно ги заключва, не отива никъде въпреки пламенните увещания на брат си, крачещ из стаите, потропващ с пръст по мебелите и в недоумение повдигащ еполети, а ако дръпнехме завесата на страничния прозорец, можехме да съзрем покрай фасадите над брега, сред синята чернота на нощта изумително неподвижните, застрашително елмазни монограми, цветните венци на илюминациите…

      — Buchstaben von Feuer*, накратко казано… Да, вече зная. Искате ли да довърша вместо вас тази банална и сърцераздирателна повест? Как сте се опивали от първите попаднали ви стихове. Как на десет години сте писали драми, а на петнайсет елегии — все за залези, за залези… И бавно вървейки сред пияните ала Блок… Впрочем коя бе тя?

      [* Огнени букви (нем.) — Б.а.]

      — Млада омъжена жена. Продължи по-малко от две години, преди бягството от Русия. Толкова беше хубава, толкова мила — нали знаете, големи очи и малко мършави ръце, — че някак и до днес съм й останал верен. Вкусът й за поезия се изчерпваше с циганските романси от рода на „Коларю, не шибай конете“, обожаваше покера, а умря от петнист тиф — Бог знае къде, Бог знае как…

      — Ами сега какво? Според вас заслужава ли си да продължавате?

      — И таз добра! Докрай. Ето и сега съм щастлив въпреки позорната болка в ходилата. Да си призная, отново усетих вътре в себе си това движение, вълнението… Пак цяла нощ ще…

      — Да видя. Я да зърнем как стават _тези_ неща: с това от черния сал през (вечно?) тихо падащия сняг (сред мрака в незамръзваща вода отвесно тихо падащия сняг) (през обичайното?) за Лета сиво време с това ще стъпя нявга на брега. Само да не банализирате чувството.

      — Не… Ето, отсъдете сам, как да не съм щастлив, щом челото ми гори…

      — … като от повечко оцет в салата от цвекло. Знаете ли за какво си помислих сега? Онази река всъщност не е Лета, а Стикс. Както и да е. По-нататък. И към пристанищния сал протяга се клон крив и влажен, а с кука бавна (Харон) салджията посяга бавно към него, улавя го…

      — И салът леко се поклаща, обръща ход. По-бързо вкъщи. По-бързо! Днес ми се редят стихове с перо в ръка. Каква луна, как черно лъхат тези решетки на листа и на пръст.

      — Да, жалко, че никой не чу блестящия разговор, който бих искал да водя с вас.

      — Нищо, не се е загубил. Дори се радвам, че стана така. Кого го засяга, че се разделихме още на първия ъгъл и че аз водя сам със себе си измислен диалог по самоучителя на вдъхновението.

      2

      Още преръсваше дъжд, а вече се появи дъгата, неуловимо внезапно като ангел: морно удивена от себе си, розово-зелена, с лилава ивичка от вътрешния край, тя увисна отвъд полегатото поле, над и пред далечната горичка, едната част от която тръпнещо просветваше през багрите й. Редките стрелици на дъжда, изгубил и строй, и тежест, и способността да шуми, безразборно проблясваха тук-там на слънцето. В окъпаното небе, грейнал с всичките подробности на чудовищно сложното си извайване, иззад врания облак се излягаше друг — упоително бял.

      „Ето че отмина“ — смотолеви полугласно той и излезе изпод навеса от трепетлики, струпали се там, където тлъстият, глинест, „земски“ (какъв трап се съдържа в това название!) път слизаше в дол чинката, събирайки на това място всичките си коловози в продълговата вдлъбнатина, пълна догоре с гъсто кафе със сметана.

      Мила моя! Образец на елисейски багри! Веднъж в Ордос, когато се изкачвал на хълм след буря, татко случайно попаднал в основата на дъга — крайно рядък случай! — и се озовал сред цветен въздух, сред играещ огън като в рая. Направил още крачка — и излязъл оттам.

      Тя вече избледняваше. Дъждът напълно спря, приличаше, стършел с копринени очи кацна на ръкава му. В горичката закука кукувица, тъпо, малко въпросително: звукът се издуваше на кубенце и отново — на кубенце, все така без да намира решение. Горката дебела птица сигурно бе отлетяла нататък, защото всичко се повтаряше наново като умалено отражение (дали не търсеше къде ще е по-хубаво, по-тъжно?). Грамадна, плоска в летежа си пеперуда, синкавочерна с бяла превръзка, описа свръхестествена плавна дъга, кацна на мократа земя, сгъна се и тъй изчезна. Понякога такава донася някое сумтящо селско момченце, стиснало я с две ръце в каскета. Такава излита изпод ситнещите копита на послушното докторско пони, когато докторът, с почти ненужните поводи на коленете или завързал ги за предната дъска, замислено кара колата си по сенчестия път за болницата. Нерядко намираш четири черно-бели криле, пръснати като карти за игра върху горската пътека: останалото е изяла неизвестна птица.

      Прескочи локвата, в която два торни бръмбара се пречкаха един на друг, вкопчени в сламка, и отпечата подметка в края на пътя: многозначителна следа от крак, все загледана нагоре, все виждаща отишлия си човек. Докато вървеше през полето сам, под дивно летящите облаци, си спомни как с първите цигари в първата си табакера се е приближил тук до един стар косач, поискал е огънче; селянинът е извадил кутия кибрит от кльощавата си пазва, беше го подал без усмивка — но духаше вятър, гаснеше клечка след клечка веднага след като те едва припламваха, и подир всяка го досрамяваше все повече, а селянинът гледаше с някакво отвлечено любопитство припрените пръсти на господарчето прахосник.

      Навлезе в горичката; по пътеката бяха наслагани дървени скари, черни, хлъзгави, полепени с рижави обички и навеяни листа. Кой ли е изпуснал тази челядинка, разтворила белезникавото си ветрилце? В отговор дочу подвикване: момичета беряха гъби, къпини, които изглеждаха в кошницата много по-черни, отколкото на храста. Сред брезите имаше една отдавнашна позната — с двоен дънер, бреза лира, редом с нея — стар стълб с табела, на която нищо не можеше да се разчете освен следите от куршуми; веднъж по нея бе гърмял с браунинга си гувернантът англичанин, и той Браунинг, сетне татко му взе пистолета, мигновено и сръчно натика в пълнителя патрони и със седем изстрела издълба стройно К.

      По-нататък сред малкото блато цъфтеше нощна теменуга, след него се наложи да прекоси шосето — отдясно се бялна градинска вратичка: входът за парка. Отвън обрамчен от папрат, отвътре бухнало подплатен с орлов нокът и с жасмин, там омрачен от елови клони, тук озарен от брезов листак, грамаден, гъст и многоалеен, той целият се крепеше на равновесие между слънце и сянка, те от нощ до нощ образуваха променчива хармония, но в непостоянството си принадлежаща само на него. Ако на алеята под краката ти се люшкаха петна горещо слънце, напреки в далечината непременно се проточваше дебела кадифена ивица, зад нея отново — оранжево решето, а още по-нататък, в самата дълбина, гъстееше жива чернилка, която при предаване удовлетворява окото на акварелиста само докато боите са мокри, така че се налага да полага пласт връз пласт, за да удържи красотата, умираща веднага. Всички пътеки водеха към къщата, но въпреки геометрията най-пряка изглеждаше не правата, стройна и поддържана алея с чувствителна сянка (надигаща се срещу теб като сляпа, за да ти опипа лицето) и с взрив от изумрудено слънце в края, а всяка от съседните, лъкатушни и неоплевени. Вървеше към още невидимата къща по любимата си алея покрай пейката, на която по установена традиция присядаха родителите му преди поредното заминаване на баща му да пътешествува: разтворил колене, той въртеше в ръце очила или карамфил, оборил глава с лека шапка, тикната на тила, с мълчалива, леко присмехулна усмивка около примижалите очи и в меките крайчета на устните, до самите корени на брадичката; а майка му говореше нещо отстрани, отдолу, изпод голямата трепкаща бяла шапка, или с връхчето на чадъра дупчеше пукащи трапчинки в понасящия всичко пясък. Минаваше покрай морената с изкатерили се по нея грапавинки (едната се бе обърнала, за да подаде ръка на по-малката), покрай тревясалата площадка, някога езерце по време на дядо му, край ниските ели, съвсем обли през зимата под затрупалата ги белота: снегът се сипеше вертикално и тихо, можеше така да вали три дни, пет месеца, девет години — и ето Вече отпред, в осеяния с бели мушици отвор се мярна приближаващо се мътно жълто петно, което внезапно попадна във фокус, трепна, уплътни се и се превърна в трамваен вагон, мокрият сняг полетя косо, облепвайки левия ръб на стъкления стълб до спирката, но асфалтът си остана черен и гол, сякаш по природа не можеше да приеме нищо бяло, и сред плаващите в очите отначало дори неразбираеми надписи на аптекарските, канцеларските, колониалните магазинчета само един-единствен все още можеше да изглежда написан на руски: Какао, докато наоколо всичко, току-що въобразено с живописна яснота (подозрителна сама по себе си като ярките сънища по никое време или след приспивателно), избледняваше, разяждаше се, разпиляваше се и ако човек се озърнеше — както в приказка изчезват стъпалата на стълбище зад гърба на изкачващия се по него, — всичко потъваше и се изгубваше: прощалното съчетание от дървета, застанали като изпращачи и вече отнасяни надалеч, избелялото от пране късче дъга, алеята, от която остана само жестът на завоя, трикрилата пеперуда без коремче на карфицата, карамфилът на пясъка до сянката от пейката, още някакви най-последни, най-издръжливи дреболии — и само след миг всичко това предостави Фьодор Константинович на неговото настояще и направо на спомена (бърз и безумен, обземащ го като припадък от смъртоносна болест по всяко време, на всяко място), направо от оранжерийния рай на миналото той се метна на берлинския трамвай.

      Беше се запътил за частния урок, закъсняваше както винаги и както винаги у него се разрастваше неясна, зла, тежка омраза и към тромавата бавност на този най-бездарен начин на придвижване, и към безнадеждно познатите, безнадеждно некрасивите улици, точещи се зад мокрия прозорец, а най-вече — към краката, хълбоците, тиловете на туземните пътници. Разсъдъкът му знаеше, че сред тях може да има и истински, напълно човешки единици с безкористни вълнения, с чести изблици на тъга, дори със спомени, прозиращи през живота, но кой знае защо, му се струваше, че всички тези студени, плъзгащи се зеници, бодващи го така, сякаш караше със себе си незаконно съкровище (както всъщност беше), принадлежат само на долнопробни клюкарки и на гнили търгаши. Руското убеждение, че в малко количество германецът е пошъл, а в голямо е пошъл непоносимо, беше, той знаеше това, убеждение, недостойно за творец; и все пак го побиваха тръпки — само мрачният кондуктор с потиснат поглед и с лепенка на пръста, мъчително търсещ равновесие и проход сред конвулсивните тласъци на вагона и сред скотската теснотия на стоящите, изглеждаше външно ако не човек, то поне беден роднина на човека. На втората спирка пред Фьодор Константинович седна съсухрен мъж с късо палто и лисича яка, със зелена шапка и опърпани гети — щом се настани, той го блъсна с коляно и с ръба на дебелата си чанта с кожена дръжка, като по този начин превърна раздразнението му в неприкрит бяс, и затова, когато се взря съсредоточено в седящия, четейки чертите му, мигновено съсредоточи към него цялата си грешна омраза (спрямо жалката, клета, измираща нация), ясно осъзнавайки заради какво го мрази; заради ниското чело, заради тези белезникави очи; заради Vollmilch и Exrtastark — подразбиращи законното съществуване на разреденото и фалшивото; заради полишинеловата система и движения — закана с пръст на децата, не като у нас вечно възправящото се напомняне за небесния Съд, а като символ за размахана тояга, заради показалеца, а не пътеводния пръст; заради любовта към оградата, реда, подредеността; заради култа към кантората; задето, ако се вслушаш какво се говори вътре в него (или във всеки разговор на улицата), неизбежно ще чуеш цифри, пари; заради недодялания хумор и дебелашкия смях; заради дебелите задници на двата пола — дори и в останалите си части субектът да не е дебел; заради липсата на гнусливост; заради привидната чистота — лъскави дъна на тенджери в кухнята и варварска мръсотия в баните; заради склонността към дребнави гадости; заради грижливостта, проявявана в тях; заради отвратителния предмет, внимателно нахлузен върху решетката на градинката; заради нечия жива котка, цялата пронизана с тел за отмъщение на съседа, на всичкото отгоре телта е старателно завита в края; заради жестокостта във всичко, самодоволна и другояче неможеща; за изненадващата възторжена услужливост, с която най-малко петима минувачи ти помагат да събереш изпуснатите монети; заради… Така нанизваше точките на пристрастното си обвинение, загледан в седящия срещу себе си — докато оня не измъкна от джоба си брой на „Газета“-та на Василиев, като равнодушно се окашля с руска интонация.

      „Това се казва номер“ — помисли си Фьодор Константинович и едва не се усмихна от възхищение. Колко е умен, изящно лукав и всъщност добър животът! Сега в чертите на четящия вестника различи родната мекота — бръчките около очите, едрите ноздри, подстриганите по руски мустаци — и веднага го досмеша, не можеше да разбере как се е излъгал. Мисълта му се ободри от този неочакван отдих и вече потръгна другояче. Ученикът, при когото отиваше, слабо образован, но любознателен стар евреин, още миналата година внезапно пожела да „бъбри на френски“, което изглеждаше за стареца и по-изпълнимо, и по-присъщо на годините му, на характера, на житейския му опит от сухото изучаване на езиковата граматика. Неизменно в началото на урока с пъшкане и със смесица от много руски, немски думи към стиската френски описваше умората си след дневната работа (бе директор на голяма хартиена фабрика) и от тези дълги жалби преминаваше към обсъждането — на френски! — на международната политика, веднага озовавайки се целият в безизходен мрак, при което искаше чудо: всичко това диво, лепкаво, тежко като превоз на камъни по разкалян път да се превърне изневиделица в ажурно слово. Напълно лишен от способността да запомня думи (пък обичаше да говори за това не като за недостатък, а като за интересно качество на характера си), не само не напредваше, но дори за годината учене успя да забрави и няколкото френски фрази, които Фьодор Константинович бе заварил у него и въз основа на които старецът се надяваше да съгради за няколко вечери свой личен лек, жив и преносим Париж. Уви, времето отминаваше безплодно, доказвайки безплодието на усилията, невъзможността на мечтата — пък и преподавателят се бе случил неопитен, напълно се объркваше, когато клетият фабрикант внезапно поискаше точната дума (как е на френски „влакнест полуфабрикат“?), впрочем питащият веднага се отказваше от отговора от деликатност и двамата изпадаха в минутен смут, както в стара идилия невинен младеж и девойка, докоснали се случайно. Полека-лека ставаше непоносимо. Тъй като ученикът все по-умърлушено се оправдаваше с уморения си мозък и все по-често отлагаше урока (небесният глас на секретарката му по телефона — мелодия на щастието!), на Фьодор Константинович му се струваше, че той най-сетне се е убедил колко е неумел учителят му, ала от състрадание към изтърканите му панталони все продължава това взаимно изтезание и ще го протака чак до гроба.

      И сега, седнал в трамвая, толкова неосъществимо ярко видя как след седем-осем минути ще влезе в познатия кабинет, обзаведен с берлински, животински разкош, как ще седне в дълбокото кожено кресло до ниската метална масичка с отворена за него стъклена кутия, пълна с папироси, и с лампа като географски глобус, как ще запали, как бодрячески ще преметне крак върху крак и ще срещне изнемогващия покорен поглед на безнадеждния ученик — толкова живо ще чуе въздишката му и неизкоренимото „е, вуй“, с което той пълнеше отговорите си, че внезапно неприятното чувство заради закъснението се смени в душата на Фьодор Константинович с точното и някак нахално радостно решение изобщо да не се яви на урока, а да слезе на следващата спирка и да се върне вкъщи, при недочетената книга, при извънделничните грижи, при блажената мъгла, в която плаваше истинският му живот, при сложния, щастлив, неизбежен труд, завладял го ето вече година. Знаеше, че днес ще получи парите за няколко урока, знаеше, че в противен случай трябва отново да пуши и да обядва на вересия, ала напълно се примиряваше с това заради дейната леност (всичко е тук, в това съчетание), заради възвишеното неизвинено отсъствие, което си позволяваше. И си позволяваше не за пръв път. Свенлив и взискателен, както живееше винаги в катерене и изразходваше всичките си сили да преследва безбройните същества, мяркащи се в него, както на разсъмване в митологична горичка, той вече не можеше да се насилва да общува с хора заради своята прехрана или за развлечение, затова беше беден и самотен. И сякаш напук на баналната съдба му беше приятно да си спомня как едно лято не отиде на вечеринката в „извънградска вила“ изключително защото семейство Чернишевски го предупредиха: там ще бъде човек, който „може да му бъде полезен“, или как миналата есен не се накани да се свърже с бракоразводната кантора, която търсеше преводач, защото пишеше драма в стихове, защото адвокатът, обещал му да изкара малко пари, беше досаден и глупав, накрая защото твърде дълго отлага, а сетне вече не се реши.

      Промъкна се до площадката на вагона. Вятърът тутакси грубо го претърси, след което Фьодор Константинович стегна по-здраво колана на мушамата, нагласи си шалчето, но малкото количество трамвайна топлина вече му бе отнета. Снегът бе спрял, къде се бе дянал — кой знае; оставаше само вездесъщата киша, която проличаваше и в шумолящия звук на автомобилните гуми, и в някак прасешки резкия, измъчващ слуха, прекъслечен вопъл на клаксоните, и в тъмнината на деня, тръпнещ от студ, от тъга, от отвращение към себе си, и в особения жълт оттенък на вече светналите витрини, в отраженията, в отблясъците, в рукналите огньове — в цялото това болезнено неудържане на електрическата светлина. Трамваят се озова на площад, мъчително удари спирачки и спря, но спря само предварително, тъй като отпред до каменното островче, където се блъскаха обсаждащите го, бяха заседнали два други номера, двата с вагони ремаркета, и в това тягостно струпване по някакъв начин също се отразяваше гибелното несъвършенство на света, в който Фьодор Константинович все още се намираше. Не издържаше повече, скочи и закрачи през хлъзгавия площад към другата трамвайна линия, по която с измама можеше да се върне в своя район със същия билет — гарантиращ му едно прехвърляне, но не и обратния път; праволинейната държавна преценка, че пътникът ще се движи само в една посока, в някои случаи се подкопаваше от положението, че щом познаваш маршрутите, можеш да превърнеш правия път в дъга, завиваща към отправната точка. Фьодор Константинович на драго сърце следваше тази остроумна система (приятно доказваща някакъв чисто германски порок при планирането на трамвайните линии), но от разсеяност, от неспособност дълго да се наслаждава наум на изгодата и замислен вече за друго, машинално плащаше наново за билета, който се бе наканил да си спести. И все пак измамата процъфтяваше, все пак се оказваше, че не той, а службата за градски транспорт се е охарчила — при това с доста, доста по-голяма сума (нордекспресна!), отколкото можеше да се очаква: прекоси площада и свърна в страничната улица, тръгна към трамвайната спирка през малък наглед гъсталак от ели, събрани тук за продан по случай наближаващата Коледа; сред тях се бе образувала нещо като алейка; размахвайки в движение ръка, с края на пръстите докосваше мокрите иглици; скоро обаче алейката се разшири, блесна слънце и той се озова на площадка в градината, където върху мекия червен пясък се различаваха следите на летния ден: отпечатъци от кучешки лапи, бисерна следа от стърчиопашка, дънлопова ивица от велосипеда на Таня, вълнисто раздвоила се на завоя, трапчинка от токче на мястото, където тя с леко нямо движение, в което се съдържаше четвъртинка от пирует, странично се е плъзнала от него и е продължила пешком, тикайки го за кормилото. Старата дървена къща в т.нар. „елов“ стил, боядисана в бледозелено, със също зелени улуци, с дантелена резба под покрива и с висока каменна основа (където в сивата мазилка сякаш се привиждаха заоблени розови туловища на зазидани коне), големият, солиден и необикновено изразителен дом с балкони на височината на липовите клони и с веранди, украсени с драгоценни стъкла, плаваше срещу му, облетяван от лястовички, разпънал всички сенници, чертаейки с гръмоотвода по синевата, по ярките бели облаци, безкрайно разтварящи прегръдки. На каменното стълбище откъм предната веранда, в упор осветени от слънцето, седят: баща му, явно току-що къпал се в реката, с хавлиена кърпа на главата, увита като чалма, така че не се вижда — а колко му се иска! — тъмната къса коса, леко прошарена, спускаща се към челото ниско под ъгъл; майка му, цялата в бяло, загледана право пред себе си и някак по младежки обгърнала колене; до нея — Таня с широка блузка, с края на черната плитка върху ключицата, гладкият път на косата й наведен напред, хванала в ръце фокстериера, ухилен до уши от жегата; горе — кой знае защо неизлязлата добре Ивона Ивановна, чертите й са размазани, но ясно личат тънката талия, коланчето, ланецът на часовника; встрани по-долу се е полуизлегнал, опрял глава до коленете на кръглоликата госпожица (панделки, кадифена лентичка на шията), която учеше Таня на музика, братът на баща му, дебел военен лекар, шегобиец и хубавец; още по-долу седят двама малко вкиснати, гледащи изпод вежди гимназисти, братовчеди на Фьодор: единият е с фуражка, другият без — този, дето е без, го убиха седем години по-късно край Мелитопол; съвсем ниско вече на пясъка, в поза като майка си, е самият Фьодор, какъвто беше тогава — впрочем слабо се е променил, белозъб, черновежд, късо подстриган, с разкопчана риза. Кой бе снимал — вече е забравил, но тази мигновена, избеляла, негодна дори за преснимане и, общо взето, незначителна фотография (колко други имаше, по-хубави) едничка се бе запазила по чудо, та стана безценна, бе допътувала до Париж с багажа на майка му, а тя миналата Коледа му я бе донесла в Берлин, защото сега, избираше ли подарък за сина си, вече се ориентираше не към по-скъпото, а към това, с което най-мъчно можеше да се раздели.

      Тогава бе пристигнала при него за две седмици след тригодишна раздяла и в първия миг, когато, напудрена до смъртна бледост, с черни ръкавици и черни чорапи, с разкопчано старо палто от кожи на морска котка, слезе по железните стъпала на вагона, поглеждайки еднакво бързо ту под краката си, ту него, и изведнъж с разкривено от щастие лице се притисна към сина си, като блажено мърмореше и го целуваше в ухото, по шията, му се стори, че красотата й, с която толкова се е гордял, е прецъфтяла, но щом зрението му свикна със здрача на настоящето, в началото толкова различен от останалата така надалеч светлина на паметта, отново разпозна в нея всичко, каквото бе обичал: чистия контур на лицето, стесняващо се към брадичката, изменчивата игра на зелените, кафяви, жълти възхитителни очи, кадифените вежди, леката издължена походка, страстта, с която запали цигара в таксито, вниманието, с което внезапно погледна — без да е ослепяла значи от вълнението на срещата, както би ослепяла всяка друга — забелязаната и от двамата гротеска: невъзмутим мотоциклетист прекара покрай тях в коша бюст на Вагнер; и вече близо до къщи миналата светлина догони настоящето, просмука го до насищане и всичко стана такова, каквото бе в същия този Берлин преди три години, каквото бе някога в Русия, каквото бе и ще бъде винаги.

      У фрау Стобой се намери свободна стая, там още първата вечер (разтворен несесер, пръстени, свалени върху мрамора на умивалника), излетната върху дивана и припряно хапвайки си стафиди, без които не можеше нито ден, тя подхвана това, към което постоянно се връщаше вече почти от девет години, отново повтаряше — заплетено, мрачно, засрамено, извърнала очи, сякаш си признаваше нещо тайнствено и ужасно, — че все повече вярва: баща му на Фьодор е жив, нейният траур е нелепост, никой никога не е потвърдил неясната вест за гибелта му, той е някъде в Тибет, в Китай, в плен, в затвор, в някакъв отчаян въртоп от затруднения и нещастия, възстановява се след дълга, дълга болест — и внезапно ще влезе, след като шумно разтвори вратата и изтупа крака на прага. И още повече отпреди на Фьодор от тези думи му бе и хубаво, и страшно. Неволно свикнал през тези години да смята баща си за мъртъв, вече усещаше нещо уродливо във възможността той да се завърне. Допустимо ли е животът да извърши не просто чудо, а чудо, напълно лишено (непременно така — иначе е непоносимо) и от най-малък оттенък на свръхестественост? Чудото на това завръщане би се свеждало до неговото земно естество, до съвместимостта му с разсъдъка, до мигновеното въвеждане на невероятния случай в условно разбираемата връзка между обикновените дни; но колкото повече нарастваше с годините изискването за такава естественост, толкова по-мъчно ставаше за живота да го изпълни — и сега Фьодор го хващаше страх не просто да си представи призрак, а призрак, който да не е страшен. Имаше дни, през които му се струваше — ей сега на улицата (в Берлин има такива задънени улички, където в здрача душата сякаш се разлива) към него ще се приближи просяк, старец на около седемдесет години в приказни дрипи, обраснал с брада до очите, внезапно ще му намигне и ще каже както някога: здрасти, синко! Баща му често го навестяваше насън, сякаш току-що завърнал се от някаква чудовищна каторга, понесъл телесни изтезания, за които е забранено да се споменава, вече преоблякъл се в чисти дрехи — за тялото под тях не бива да се мисли, — и с неприсъщ му израз на неприятна многозначителна навъсеност, потен и сякаш леко озъбен, седнал на трапезата сред умълчалото се семейство. А когато, превъзмогнал чувството за фалш в самия стил, натрапван от съдбата, все пак се насилеше да си представи пристигането на своя жив баща, остарял, но безспорно близък, и най-пълното, най-убедителното обяснение за нямото му отсъствие, вместо щастие го обземаше мътен страх, който обаче веднага изчезваше, отстъпвайки пред усещането за удовлетворена хармония, щом той отместеше тази среща извън пределите на земния живот.

      Но от друга страна… Случва се дълго да ти обещават голям късмет, в който не вярваш още от самото начало, тъй като не прилича на останалите дарове на съдбата, а дори и да мислиш понякога за него, изпитваш някакво снизхождение към фантазията — но когато най-сетне в съвсем делничен ден западен вятър довее новината, просто, мигновено и напълно помитаща всякаква надежда за този късмет, внезапно учуден разбираш, че макар и да не си вярвал, през цялото време си живял с него, без да съзнаваш постоянното, домашно присъствие на мечтата, отдавна охранила се и станала самостоятелна до такава степен, че сега няма как да я изтласкаш от живота, без да оставиш дупка в него. Така и Фьодор Константинович, макар против разума, макар и да не си представяше как ще се въплъти, лелееше обичайната мечта за завръщането му, тайнствено украсила живота и сякаш издигнала го над равнището на съседните животи, затова виждаше много далечни, необичайни неща, също както през детството, когато баща му го вдигаше под мишниците, та да зърне нещо интересно отвъд оградата.

      След първата вечер, щом освежи надеждата си и се убеди, че същата надежда е жива и у сина й, Елизавета Павловна повече не спомена за нея с думи, но както винаги, тя се подразбираше във всичките им разговори особено защото не разговаряха кой знае колко на глас — често се случваше след няколкото минути оживено мълчание Фьодор изведнъж да забележи: през цялото време и двамата чудесно са знаели за какво става дума в двойната им, сякаш подмолна беседа, внезапно избликнала навън в един поток, с разбираеми и за двамата думи. Понякога играеха така: седнали един до друг, всеки си представяше мълчаливо, че се разхождат по един и същ път в Льошино, излизат от парка, минават по пътечката край нивята (отляво зад елшака е реката) през сенчестите гробища, където кръстовете сред петна от слънце показват с ръце размера на нещо преголямо и където някак е неудобно да си откъснеш малина, през реката, отново нагоре през гората, отново към реката, към Pont des Vaches* и нататък през боровете, и по Chemin du Pendu** — свои, недразнещи руския им слух названия, измислени още когато дедите им са били деца. И внезапно сред тази безгласна разходка, извършвана от две мисли, ползвайки се според правилата на играта от мярката човешка крачка (макар че в миг можеха да прелетят владенията си), двамата спираха и казваха кой къде се намира; когато се окажеше, както често ставаше, че никой не е избързал напред, че са спрели в една и съща горичка — у майката и сина пламваше еднаква усмивка през общата сълза.

      [* Мостът на кравите (фр.). — Б.а.]

      [** Пътят на обесения (фр.). — Б.а.]

      Много бързо навлязоха във вътрешния си ритъм на общуване, защото малко бе новото, което да не знаят от писмата си. Тя му доразказа за наскорошната сватба на Таня, която сега с непознатия си за Фьодор мъж, свестен, спокоен, много учтив и с нищо незабележим господин, „работещ в областта на радиото“, била заминала до януари в Белгия, и че когато се върнели, щяла да се настани с него в ново малко жилище в огромна сграда край една от парижките градски врати: радвала се да се измъкне от малкото хотелче със стръмно тъмно стълбище, където дотогава бе живяла заедно с Таня в миниатюрна, но многоъгълна стая, изцяло поглъщана от огледалото и посещавана от разнокалибрени дървеници — от прозрачнорозови бебета до кафяви тлъстокожи дебелани, — живеещи на семейства ту зад стенния календар с пейзаж на Левитан, ту по-наблизичко, зад пазвата на прокъсаните тапети точно над двойното легло; но както се радвала на новия си дом, тя се и страхувала от него: зетят не й бе по сърце, имаше нещо престорено в бодряшкото показно щастие на Таня — „нали разбираш, не е съвсем от нашите среди“, избъбри веднъж тя, стиснала челюсти и загледана надолу, но това не беше всичко, Фьодор впрочем вече знаеше за онзи, другия човек, когото Таня обичаше и който не я обичаше.

      Излизаха доста често, Елизавета Павловна както винаги сякаш търсеше нещо, бързо обгръщаше света с летящия поглед на своите пъстри очи. Германското празниче се случи дъждовно, тротоарите изглеждаха надупчени от локвите, през прозорците тъпо горяха светлинките по елхите, тук-там по ъглите на улиците рекламен Дядо Коледа с червено наметало, с гладни очи раздаваше обяви. Във витрините на универсалния магазин някакъв долен тип бе измислил да изложи манекени, облечени като скиори, върху бертолетов сняг под Витлеемската звезда. Веднъж видяха скромно комунистическо шествие — по кишата, с мокри знамена, — повечето участници в него бяха прекършени от живота, гърбави и хроми, кекави, много грозни жени и малко солидни еснафи. Запътиха се да погледнат къщата, жилището, където тримата бяха прекарали две години, ала портиерът беше друг, предишният собственик вече се бил споминал, на познатите прозорци се виждаха чужди пердета и сърцето им някак не можеше да познае нищо. Отидоха и на кино, даваха руски филм, при което с особен шик бяха показани гроздовите зърна пот, търкалящи се по лъсналите лица на фабрични работници — а фабрикантът все пушеше пура. И, разбира се, заведе я у Александра Яковлевна.

      Гостуването не бе особено сполучливо. Чернишевска посрещна гостенката с печално умиление, явно показвайки колко отдавна и здраво ги е свързал опитът на мъката; Елизавета Павловна най-много се интересуваше как се отнася тя към стихотворенията на Фьодор, защо никой не пише за тях. „Може ли да ви целуна?“ — попита Чернишевска на раздяла, вече повдигайки се на пръсти: беше една глава по-ниска от Елизавета Павловна, която се сведе към нея с някак невинна и радостна усмивка, напълно унищожила смисъла на прегръдката.

      — Нищо, трябва да търпим — каза Александра Яковлевна, докато им отваряше да излязат на стълбището, закрила брадичка с края на мекия шал, в който се загръщаше. — Трябва да търпим, така съм се научила да търпя, че бих могла да предавам уроци по търпение, но мисля, че и вие също добре сте преминали тази школа.

      — Да ти кажа — подхвана Елизавета Павловна, докато предпазливо, но леко се спускаше по стълбището, без да обръща сведена глава към сина си, — май просто ще купя цигарена хартия и тютюн, защото инак излиза малко скъпичко. — И веднага допълни със същия глас: — Господи, колко ми е мъчно за нея.

      И наистина, как да не съжалиш Александра Яковлевна. Мъжът й вече четвърти месец бе в приюта за отслабнали души, в „жълтеникавата къща“, както самият той закачливо се изразяваше в минути на проблясък. Още през октомври Фьодор Константинович му бе ходил на свиждане. В разумно обзаведената болнична стая седеше напълнелият, розов, чудесно избръснат и напълно луд Александър Яковлевич с гумени пантофи и непромокаема мушама с качулка.

      — Как, нима сте умрели? — бе първото, което попита: по-скоро недоволно, отколкото учудено.

      Понеже беше „председател на дружеството за борба срещу отвъдното“, все измисляше различни начини, за да не се допускат призраци (лекарят прилагаше новата система за „логично преструване“ и не му пречеше), а сега, изхождайки вероятно от другата й непроводимост, изпитваше гумата, ала резултатите явно излизаха по-скоро отрицателни, защото, щом Фьодор Константинович понечи да вземе стола, бутнат встрани, Чернишевски възкликна раздразнено:

      — Оставете го, чудесно виждате, че на него седят двамина…

      И това „двамина“, и скърцащата, припляскваща при всяко негово движение мушама, и безмълвното присъствие на служител, сякаш това бе свиждане в затвор, и всичките приказки на болния се сториха на Фьодор Константинович непоносимо карикатурно огрубяване на сложното, прозрачно, още благородно, макар и полубезумно състояние на душата, в което тъй доскоро Александър Яковлевич бе общувал с изгубения си син. С онзи сочно вицаджийски тон, пазен преди за шеги — а сега говореше сериозно, — той започна надълго и нашироко да се вайка, кой знае защо, все на немски, че хората прахосват пари за зенитни оръдия и за въздушни отрови, а хич не ги е еня да водят другата, милион пъти по-важна борба. В края на слепоочието си Фьодор Константинович имаше синина с одраскано — заранта си беше блъснал главата в реброто на радиатора, докато припряно търсеше под него капачката от пастата за зъби. Александър Яковлевич внезапно прекъсна словото си и с отвращение и тревога посочи с пръст слепоочието му.

      — Was haben Sie da?* — попита той, болезнено намръщен.

      [* Какво ви е това там? (Нем.) — Б.а.]

      Сетне се подсмихна изкриво и като все по-силно се ядосваше и се вълнуваше, взе да приказва, че не могат да го преметнат: веднага е познал пресния самоубиец. Служителят се приближи до Фьодор Константинович и го помоли да си иде. Докато минаваше през гробищно разкошната градина, покрай тлъстите лехи, където в блажено успение цъфтяха басово пурпурни гергини, и отиваше към пейката (там го очакваше Александра Яковлевна, която никога не влизаше при мъжа си, но прекарваше цели дни в непосредствена близост до жилището му — угрижена, бодра, винаги с пакети), докато вървеше по пъстрия чакъл между миртовите храсти, приличащи на мебели, и вземаше срещнатите посетители за параноици, Фьодор Константинович си мислеше тревожно, че нещастието на Чернишевски е нещо като подигравателна вариация на тема неговата мъка, пронизана от надежда — и чак доста по-късно разбра цялата изящност на королария и цялата безупречна композиционна стройност, с която това странично звучене се включваше в живота му.

      Три дни, преди майка му да замине, в голямата, добре позната на руските берлинчани зала, собственост на Дружеството на зъболекарите, ако се съди от портретите на мастити дентисти, гледащи от стените, се състоя публична литературна вечер, в която участвуваше и Фьодор Константинович. Събраха се малко хора, беше студено, пред вратите пушеха все същите вечни представители на местната руска интелигенция — и както винаги, щом зърнеше едно или друго симпатично лице, Фьодор Константинович се устремяваше към него с искрено удоволствие, заменящо се от скука след началния порив на разговора. На първия ред към Елизавета Павловна се присъедини Чернишевска; по това как майка му нарядко обръща глава ту насам, ту натам, ту си оправя прическата отзад, Фьодор, който витаеше по залата, заключи, че компанията на съседката не й е интересна. Най-сетне започнаха. Отначало чете именит писател, който навремето бе публикувал във всички руски списания, побелял, избръснат старец, приличащ по нещо на папуняк с прекалено добри очи за литературата; той прочете с разбран битов бъбреж повест из петербургския живот в навечерието на революцията с героиня, смъркаща етер, с шикарни шпиони, с шампанско, с Распутин и с апокалиптично апоплектични залези над Нева. След него някой си Крон, публикуващ под псевдонима Ростислав Странни, зарадва присъстващите с дълъг разказ за романтично приключение в стоокия град, под чужди небеса: за красота епитетите бяха сложени зад съществителните, глаголите също се бяха дянали някъде и, кой знае защо, десет пъти се повтаряше думата „предпазливо“ („тя предпазливо усмивка пророни“, „разцъфваха кестени предпазливо“). След антракта нагъсто потекоха поети: висок младеж с лице като копче, друг, нисичък, но с голям нос, госпожица, възрастен с пенсне, още една госпожица, още един младеж, накрая — Кончеев, който, за разлика от победоносната дикция на останалите, тихо и отпуснато промърмори стихотворенията си, но в тях от само себе си живееше такава музика, в подножието на неясния стих се разкриваше такава бездна от смисъл, такова доверие вдъхваха звуците и толкова изумително беше, че ето на, от същите думи, които всички нижат, внезапно изникваше, лееше се и се изплъзваше, без да утоли докрай жаждата, някакво неприличащо на думи, ненуждаещо се от думи своеобразно съвършенство — за пръв път тази вечер аплодисментите не бяха престорени. Последен излезе Годунов-Чердинцев. Той прочете от написаните през лятото стихотворения тези, които Елизавета Павловна толкова обичаше — руското:

      Брезите жълти стинат в синевата…

      и берлинското, започващо със строфата:

      Тук всичко тъй е плоско, вяло,

      с тъй зле направена луна,

      макар от Хамбург специално

      да е докарана за нас —

      и това, което най-силно я трогваше, макар че тя някак не го свързваше със спомена за младата жена, която бе умряла отдавна и която Фьодор бе обичал на шестнайсет години:

      На моста стар под сенки леки

      стояхме в залезния час.

      — Ти лястовичката навеки

      ли ще запомниш? — питах аз.

      — Разбира се! — отвърна меко…

      И как извика в тези сенки

      край нас животът прелетял:

      до утре, до смъртта, навеки —

      веднъж на моста овехтял.

      Но вече бе късно, мнозина се придвижваха към изхода, някаква дама се обличаше гърбом към подиума, ръкопляскаха му слабо… Вън чернееше мокра нощ с бесен вятър: никога, никога не ще стигнем до вкъщи. Но все пак трамваят дойде и увесил се на ремъка до входа над майка си, Фьодор Константинович с тежко отвращение мислеше за стихотворенията, които беше написал до днес, за думите пролуки, за изтичането на поезията и в същото време с някаква радостна, горда енергия, със страстно нетърпение вече диреше да създаде нещо ново, още неизвестно, истинско, напълно отговарящо на дарбата, която чувствуваше като бреме в себе си.

      Преди нейното заминаване двамата седяха до късно в неговата стая — тя в креслото, където леко и сръчно (а нали преди не умееше) кърпеше и поръбваше излинелите му дрехи, а той на дивана, като си гризеше ноктите, четеше дебела опърпана книга; по-рано, през юношеството, бе пропускал някои страници — „Анджело“, „Пътуване до Ерзерум“, — но напоследък намираше особена наслада именно в тях: тъкмо му бяха попаднали думите „Границата съдържаше нещо тайнствено за мен; от дете пътешествията бяха моя любима мечта“, когато внезапно нещо силно и сладко го бодна. Без още да разбира, остави книгата и със слепи пръсти бръкна в картонената кутия с натъпкани с тютюн папироси. В същата минута майка му, без да вдига глава, продума:

      — Какво си спомних ей сега! Смешните двустишия за пеперудите, които съчиняваше заедно с него, когато се разхождахте, нали помниш: „Облякъл се Фраксин, под палтото е с фрак син.“

      — Да — отвърна Фьодор, — някои бяха направо епични: не е лист, дар на Борея, а е кацнала arborea.

      (Какво беше! Баща му току-що бе донесъл от пътуването си най-първия екземпляр, беше го намерил по време на пътя през Сибир — дори още не бе успял да го опише — и ето че през първия ден след пристигането в льошинския парк, на две крачки от къщата, без изобщо да мисли за пеперуди, на разходката с жена си, с децата, докато подхвърляше топката за тенис на фокстериерите, докато се наслаждаваше на завръщането, на нежното време, на здравото си и весело семейство, но несъзнателно с опитния поглед на ловец забелязвайки всяко попаднало му насекомо, внезапно посочи на Фьодор с върха на бастунчето пухкава, червеникава, с вълнисто изрязани крила копринарка от рода на листо-подобните, заспала на стъбълце под храста; понечи да я отмине — видовете в този род много си приличат, — но най-неочаквано приклекна, сбърчи чело, огледа находката си и внезапно изрече с ярък глас:

      — Well, I’m dammed!* За какво ли се влачих толкова далеч!

      [* Дявол ме взел! (Анг.). — Б.а.]

      — Винаги съм ти казвала — през смях се намеси майка му.

      Мъхестото миниатюрно чудовище в ръката му бе тъкмо донесената нова пеперуда — и то къде, в Петербургска губерния, чиято фауна е изследвана толкова добре! Но както често се случва, развихрилата се сила от съвпадения не миряса, издържа още един етап, защото след няколко дни стана ясно: тази нова пеперуда е току-що описана по същите тези петербургски екземпляри от един колега на баща му и Фьодор плака цялата нощ: изпревариха ни!)

      Ето че тя се стегна да се връща в Париж. В очакване на влака стояха дълго на тесния перон, до повдигачната машина за багажа, а на другите коловози се забавяха за минута, припряно хлопайки врати, тъжните градски влакове. Влетя бързият за Париж. Майка му се качи и веднага се подаде усмихната на прозореца. До съседния солиден спален вагон, изпращайки някаква простичка старица, бе застанала бледа красавица с червени устни, облечена в черно копринено палто с висока кожена яка, до нея бе прочут летец акробат: всички го зяпаха, шала му, гърба му, сякаш търсеха крила.

      — Искам да ти предложа нещо — весело изрече майка му на раздяла. — Останаха ми към седемдесет марки, изобщо не ми трябват, а за теб е важно да се храниш по-добре, не мога да те гледам колко си слабичък. Ето, вземи.

      — Avec joie* — отвърна той, като веднага си намисли годишна карта за държавната библиотека, млечен шоколад и користна млада германка, каквато понякога в груба минута все се канеше да си намери.

      [* С радост (фр.). — Б.а.]

      Умислен, разсеян, измъчван от неясната мисъл, че май не е казал нещо най-важно на майка си, Фьодор Константинович се върна в стаята си, събу обувките, отчупи с късчето сребро крайче шоколад, дръпна отворената книга на дивана… „Жътвата струеше в очакване на сърпа.“ Отново същото божествено убождане! И как зовеше, как _подсказваше_ редът за Терек („А колко ужасен беше!“) или — още по-точно, още по-близо — за татарските жени: „Те яздеха, увити в яшаци: виждаха се само очите и токчетата им.“

      Така се вслушваше в най-чистия звук на Пушкиноия камертон — и вече знаеше какво именно иска този звук от него. Две седмици след заминаването на майка си й писа какво е наумил, че за замисъла му е помогнал прозрачният ритъм на „Ерзерум“, а тя му отвърна така, сякаш вече е знаела. „Отдавна не съм била толкова щастлива, както при тебе в Берлин — писа тя, — ала внимавай, това начинание не е от лесните, с цялата си душа усещам, че прекрасно ще го осъществиш, но помни, нужни са много точни сведения и съвсем малко семейна сантименталност. Ако нещо ти трябва, ще ти пиша всичко, каквото мога, но за специалните сведения се погрижи сам, нали това е най-важното, вземи всички негови книги и книгите на Григорий Ефимович*, и книгите на великия княз, и други, и други, разбира се, ще се ориентираш в това, непременно потърси Василий Германов Крюгер, намери го, стига още да е в Берлин, често пътуваха двамата, спомням си, потърси и другиго, по-добре от мен знаеш кого, пиши на Авинов, на Верити, пиши на германеца, който идва у нас преди войната (Бенгас? Бонгас?), пиши до Щутгарт, до Лондон, до Тринг в Оксфорд, навред, débrouille-toi**, нали аз нищо не разбирам от тези неща, само в ушите ми звучат имената, а колко съм сигурна, че ще успееш, мили мой.“ Но той още изчакваше — от замисления труд го облъхваше щастие, страхуваше се от припряност да не увреди това щастие, пък го плашеше и сложната отговорност на труда, не беше още готов за него. Продължавайки тренировъчния режим през цялата пролет, хранеше се с Пушкин, вдишваше Пушкин — увеличава се обемът на дробовете на Пушкиновия читател. Докато се учеше на точност в думите и на чистота в съчетаването им, извеждаше прозрачността на прозата до ямб и сетне го преодоляваше, за жив пример му служеше:

      [* _… книгите на Григорий Ефимович…_ — Става дума за Григорий Грум-Гржимайло (1860–1936) — изследовател на Средна и Централна Азия, геолог, зоолог, автор на тритомния труд „Описания на пътешествие в Западен Китай“ (1896–1907).]

      [** Оправяй се (фр.). — Б.а.]

      Недай си Бог да видя руски бунт,

      безсмислен, зъл и безпощаден.

      Закалявайки мускулите на музата, като с железен бастун излизаше на разходка с наизустени цели страници от „Пугачов“. Насреща му се запътваше Каролина Шмит*, силно начервена девойка, смирена и скромна наглед, купила кревата, на който е умрял Шонинг. Оттатък Грюнвалдската гора пушеше лула на прозореца си надзирател, приличащ на Симеон Вирин, и по същия начин на перваза бяха наредени саксии с балсамин. Небесносин сукман на госпожица-селянка се мяркаше сред елшака. Намираше се в това състояние на чувствата и душата, когато материалното, отстъпило пред мечтанията, се слива с тях в неясните видения на първия сън.

      [* _Каролина Шмит… купила кревата_ — реминисценция от незавършената повест на Пушкин „Маря Шонинг“ (1834–1835).]

      Пушкин навлизаше в кръвта му. С гласа на Пушкин се сливаше гласът на баща му. Целуваше горещата малка ръка, вземайки я за другата, за едрата ръка, лъхаща на сутрешен кравай. Помнеше, че им бяха взели бавачка оттам, откъдето бе Арина Радионовна: оттатък Гатчина, от Суйда — бе на час път от техните места; и тя също говореше „ей тъй песнопойно“. Бе чувал как през свежото лятно утро, когато слизаха към къпалнята, върху чиято дъсчена стена златно преливаше отражение от водата, баща му с класически патос повтаряше това, което смяташе за най-прекрасното от всички писани някога по света стихове: „Тук Аполон е идеал, там Ниобея е печал“, и Ниобея с червеникаво крило и седеф се мярваше над самогризката в крайбрежната полянка, където през първите дни на юни нарядко срещаха дребен „чер“ аполон.

      Без почивка, в упоение (в Берлин с поправка от тринайсет дни вече също бе началото на юни), сега истински се готвеше за работа, събираше материали, четеше до съмване, изучаваше карти, пишеше писма, срещаше се с нужните хора. От прозата на Пушкин премина към неговия живот, така че в началото ритъмът на Пушкиновия век се смесваше с ритъма на бащиния му живот. Научните книги (с печата на Берлинската библиотека неизменно на деветдесет и девета страница), познатите томове на „Пътешествия на натуралиста“ в непознати черно-зелени корици бяха поставени до старите руски списания, в които той диреше Пушкинов отблясък. Там веднъж се натъкна на чудесните „Очерци от миналото“ от А. С. Сухошчоков, в които между другото имаше две-три страници за дядо му, Кирил Илич (баща му бе споменавал за тях — с неудоволствие), и това, че мемоаристът го докосваше в случайна връзка с мисли за Пушкин, сега му се стори някак особено важно, нищо, че бе описал Кирил Илич като скубач и пройдоха.

      „Разправят — пишеше Сухошчоков, — че човек, комуто са отрязали крака до бедрото, още дълго го усеща, мърда несъществуващи пръсти и напряга несъществуващи мускули. По същия начин Русия още дълго ще чувствува живото присъствие на Пушкин. Има нещо привличащо като пропаст във фаталната му съдба, а и самият той чувствуваше, че с фатума е имал и ще има особени сметки. Допълнително към поета, извличащ поезия от миналото си, той я намираше и в трагичната мисъл за бъдещето. Тройната формула на човешкото битие: невъзвратимост, несбъдване, неизбежност, му бе добре позната. А колко му се живееше! В споменатия вече албум на моята «академична» леля собственоръчно бе записал едно стихотворение, което и до днес помня с ума и очите, така че дори виждам разположението му на страницата:

      Живот, за мен не си пустиня.

      Живее ми се на света.

      Душата моя не изстина,

      прощавайки се с младостта.

      Съдбата пак ще ме съгрее,

      ще ме опие звезден час.

      Мицкевич нека още зрее,

      а своето ще свърша аз.

      Никой поет според мен не се е вглеждал в бъдното толкова често ту на шега, ту суеверно, ту вдъхновено сериозно. И досега в Курска губерния е жив над стогодишен старец, когото помня вече възрастен, възглупав и злобен, а Пушкин го няма с нас. През своя дълъг живот при срещите ми с бележити таланти и при важни събития често съм се замислял как той би се отнесъл към това, към онова: нали би могъл да види освобождаването на селяните, би могъл да прочете «Ана Каренина»!… Сега, като се връщам към тези свои мечти, си спомням, че на младини дори имах нещо като видение. Този психологически епизод е свързан със спомен за един човек, жив и здрав и до днес, когото ще нарека Ч. Дано не ми се разсърди заради това съживяване на далечното минало. Семействата ни поддържаха познанство, моят дядо и неговият баща някога били приятели. Когато през 36 година бил в чужбина, този Ч., тогава съвсем млад (нямал дори седемнайсет), се сдърпал със семейството си, като по този начин, както разправят, ускорил кончината на баща си, герой от Отечествената война*, и в компанията на някакви хамбургски търговци преспокойно отплавал за Бостън, а оттам попаднал в Тексас, където успешно се заел с говедовъдство. Така изминали двайсет години. Прахосал натрупаното си богатство на карти на един кораб по Мисисипи, върнал си го във вертепите на Нови Орлеан, отново го профукал и след безобразно продължителни, шумни дуели с пистолет в затворени помещения, по онова време модни за Луизиана, и след много други приключения му домъчняло за Русия, където впрочем го очаквали бащините имоти, и също тъй безгрижно леко, както заминал, се върнал в Европа. Един зимен ден през 1858 година се изтърси у нас на Мойка; баща ми беше заминал някъде, посрещнахме го все млади хора. Докато гледахме това презморско конте с черна мека шапка и черни дрехи, сред чийто романтичен мрак особено ослепително изпъкваше копринената риза с бухнали дипли и синкаво-люляково-розовата жилетка с диамантени копчета, двамата с брат ми едва удържахме смеха си и веднага решихме да се възползваме, че през всичките тези години той не е чувал нищо за родината си, сякаш тя е пропаднала някъде, така че, събудил се сега като четирийсетгодишен Рип ван Уинкъл** в променилия се Петербург, Ч. жадуваше за всякакви сведения, с които обилно се захванахме да го снабдяваме, лъжейки го на поразия. Например на въпроса дали Пушкин е жив и какво пише, кощунствено отговорих: «Ами да, тези дни публикува нова поема.» Същата вечер заведохме Ч. на театър. Впрочем не сполучихме кой знае колко. Вместо да го нагостим с нова руска комедия, показахме му «Отело» с прочутия чернокож трагик Олдридж в главната роля. Нашия плантатор в началото дори го досмеша от появата на истински негър на сцената. Остана безразличен към дивната сила на играта му и повече оглеждаше публиката, особено нашите петербургски дами (за една от които скоро се ожени), погълнати в този миг от завист към Дездемона.

      [* Срещу Наполеон. — Б.р.]

      [** _… като четирийсетгодишен Рип ван Уинкъл…_ — Герой от едноименната повест на Уошингтън Ървинг (1783–1859).]

      — Я вижте кой седи до нас — внезапно се обърна тихо брат ми към Ч. — Ей там, вдясно от нас.

      В съседната ложа седеше старец… Дребен, с износен фрак, жълтеникавомургав, с чорлави пепеляви бакенбарди и прошарена рядка, рошава коса, той твърде оригинално се наслаждаваше на играта на африканеца: дебелите му устни потрепваха, ноздрите му се издуваха, при някои реплики дори подскачаше и удряше от удоволствие по преградата, а пръстените му святкаха.

      — Кой е той? — попита Ч.

      — Как, не го ли познахте? Вгледайте се по-добре.

      — Не го познавам.

      Тогава брат ми се ококори и прошепна:

      — Та това е Пушкин!

      Ч. погледа… и след миг се заинтересува от друго. Сега ми е смешно при спомена за настроението, обзело ме тогава: лудорията, както често се случва, се обърна от опаката си страна и лекомислено извиканият дух не желаеше да си иде; не можех да се откъсна от съседната ложа, гледах тези резки бръчки, широкия нос, големите уши… побиваха ме тръпки, цялата Отелова ревност не можеше да ме разсее. Какво би било, ако е наистина Пушкин, фантазирах си аз, Пушкин на шейсет години, Пушкин, пощаден от куршума на фаталния пройдоха, Пушкин, навлязъл в разкошната есен на своя гений… Ето го тук, ето, тази жълта ръка, която стиска сега бинокъла, е написала «Анчар», «Граф Нулин», «Египетски нощи»… Действието свърши; избухнаха ръкопляскания. Прошареният Пушкин скочи поривисто и все още усмихнат, със светло блеснали млади очи набързо излезе от ложата.“

      Сухошчоков не е прав, като рисува дядо ми празноглав комарджия. Просто интересите на последния се намирали в друга плоскост, различна от мисловния бит на младия петербургски литератор дилетант, какъвто бил тогава нашият мемоарист. Дори и Кирил Илич да е щурял на младини, след женитбата не само уляга, но и се хваща на държавна служба, заедно с това удвоява със сполучливи похвати наследения имот, а сетне заживява на село и изявява необикновено умение за водене на стопанството, между другото създава нов сорт ябълки, оставя интересна „Записка“ (плод на свободното време през зимата) за „Равенството пред закона в царството на животните“ и предложение за остроумна реформа с модното тогава заплетено заглавие „Съновидения на Египетския Бюрократ“, а вече на стари години заема важен търговско дипломатически пост в Лондон. Бил е добър, смел, правдив, с чудачества и страсти — какво повече? В семейството остава легендата, че след клетвата да не играе никога вече комар не може дори физически да се намира в стая, в която има тесте карти. Старинният колт, който му служил добре, и медальонът с портрета на тайнствена жена неудържимо привличаха мечтите на детството ми. Той кротко приключи живота си, запазил до края свежестта на бурното му начало. През 1883 година, когато се завръща в Русия вече не луизиански авантюрист, а руски високопоставен служител, издъхва през един юлски ден на кожения диван в малката синя ъглова стая, където по-късно държах своята колекция от пеперуди; в предсмъртното си бълнуване приказвал все за огньове и музика на някаква голяма река.

      Баща ми е роден през 1860 година. Любовта към пеперудите му е от гувернанта германец (впрочем къде се дянаха сега тези особняци, които учеха руските деца да обичат природата — зелено сакче, тенекиена кутия на ремък, набодена с пеперуди шапка, дълъг учен нос, невинни очи зад очила, — къде са те, къде са скелетите им; да не са били някаква особена порода германци за руско ползуване или нещо недовиждам?). Завършил рано, през 1876 година, гимназия в Петербург, той получава университетско образование в Англия, в Кеймбридж, където изучава биология под ръководството на професор Брайт. Първото си пътешествие, околосветското, извършва още преди смъртта на баща си и оттогава до 1918 година целият му живот се състои от странствания и писане на научни трудове. Основните му произведения са: „Lepidoptera Asiática“ (8 тома, излизали от 1890 до 1917 година), „Ципокрилите в Руската империя“ (излязоха първите 4 тома от предполагаемите 6 от 1912 до 1916 година) и най-известното на широката публика „Пътешествията на натуралиста“ (7 тома, 1892–1912 година). Тези трудове единодушно бяха признати за класически и още на младини името му зае едно от първите места сред тези на проучвателите на руско-азиатската фауна заедно с имената на инициаторите Фишер фон Валдхайм, Менетрие, Еверсман*.

      [* _Фишер фон Валдхайм_ (1771–1858); _Едуард Менетрие_ (1802–1861); _Едуард Еверсман_ (1794–1860) — известни ентомолози, работили в Русия.]

      Той работеше в тясна връзка с бележитите си руски съвременници. Холодковски* го нарича „конкистадор на руската ентомология“. Сътрудник е на Шарл Обертюр, на вел. кн. Николай Михайлович, на Лич, на Зайц. В специализираните списания са пръснати стотици негови статии, от които първата — „За особеностите в появата на някои пеперуди в Петербургска губерния“ (Horae Soc. Ent. Ross.), излиза през 1877 година, а последната — „Austautia simonoides n. sp., a Geometrid moth mimicking a small Parnassius“ (Trans. Ent. Soc. London) — през 1916 година. Язвително и убедително спори с Щаудингер**, автор на прочутия „Katalog“. Вицепрезидент е на Руското ентомологично дружество, действителен член на Московското дружество на изпитателите на природата, член е на Императорското руско географско дружество, почетен член е на многобройни научни дружества в чужбина.

      [* _Николай Холодковски_ (1858–1921) — зоолог, ентомолог, поет и преводач.]

      [** _Ото Щаудингер_ (1830–1900) — германски ентомолог, световноизвестен колекционер и доставчик на насекоми.]

      Между 1885 и 1918 година обикаля невероятно пространство, като нанася на карта пътя си с мащаб от пет версти в продължение на много хиляди версти и събира поразителни колекции. През тези години извършва осем големи експедиции, продължили общо осемнайсет години; но между тях има много дребни пътешествия — „диверсии“, както ги наричаше, при което смяташе за такива дреболии не само пътуванията из най-неизследваните европейски страни, но и околосветското пътешествие, което прави на младини. Щом се залови сериозно за Азия, изследва Източен Сибир, Алтай, Фергана, Памир, Западен Китай, „островите в Гобийско море и неговите брегове“, Монголия, „непоправимия материк“ на Тибет и с точни, пълноценни думи описа пътешествията си.

      Такава е общата схема на живота на моя баща, извадена от енциклопедията. Тя още не е запяла, но вече долавям живия й глас. Остава да кажа, че през 1898 година, на 38 години, се жени за Елизавета Павловна Вежина, двайсетгодишна дъщеря на известен държавен деец, че има две деца от нея, че в паузите между пътешествията…

      Мъчителен, трудноизразим с думи, донякъде кощунствен въпрос: дали й е било добре с него, заедно и разделени? Дали да засегна този вътрешен свят, или да се огранича само с описването на пътищата — arida quaedam viarum descripto? „Скъпа мамо, вече имам голяма молба към теб. Днес е 8 юли, неговият рожден ден. В друг ден не бих се решил да поискам това от теб. Напиши ми нещо за него и за себе си. Не такова, каквото мога да намеря в общата ни памет, а каквото само ти си почувствувала и преживяла.“ И ето отговора: „Представи си — сватбено пътешествие, Пиренеите, дивно блаженство от всичко, от слънцето, от ручеите, от цветята, от снежните върхове, дори от мухите в хотелите — и понеже всеки миг сме заедно. Една сутрин май ме заболя глава или може да е било прекалено горещо за мен, той каза, че ще излезе преди закуска да се разходи половин час. Кой знае защо, помня, че седях на балкона в хотела (наоколо тишина, планини, дивните скали на Гаварни) и за пръв път четях книга, непредназначена за девойки, «Une vie»* на Мопасан, тогава тя много ми хареса, както си спомням. Гледам си часовничето, вече е време за закуска, минало е повече от час, откакто излезе. Чакам. Отначало малко се ядосах, после започнах да се тревожа. Донесоха закуската на терасата, не можах нищо да хапна. Излязох на полянката пред хотела, върнах се в стаята, пак излязох. След още час бях в неописуемо състояние от ужас, от вълнение, Бог знае от какво. За първи път бях далеч от дома, бях неопитна и плашлива, а и тази «Une vie»… Реших, че ме е напуснал, най-глупави и страшни мисли пълнеха главата ми, денят си отиваше, струваше ми се, че слугите ме гледат някак злорадо — ах, не мога да ти опиша какво беше! Дори започнах да хвърлям роклите си в куфарите, за да замина веднага за Русия, сетне внезапно си внуших, че е мъртъв, изскочих навън, забъбрих нещо безумно на хората наоколо, пращах ги в полицията. Кога гледам, идва насреща ми през полянката, лицето му толкова весело, както не го бях виждала дотогава, макар че през цялото време си беше весел, върви и ми маха, сякаш нищо не се е случило, светлите му панталони на зелени мокри петна, платнената му шапка я няма, сакото скъсано отстрани… Мисля, вече разбираш какво се бе случило. Слава Богу поне, че все пак накрая я хванал — с кърпата, на отвесна скала, — иначе щял да пренощува в планината, както преспокойно ми обясни… Но сега искам да ти разкажа друго от малко по-късно време, когато вече знаех какво е истинска раздяла. Тогава бяхте съвсем малки, ти караше третата годинка, не можеш да си го спомняш. През пролетта той замина за Ташкент. Оттам на 1 юни трябваше да замине на пътешествие и да отсъствува не по-малко от две години. Това беше вече второто му голямо пътуване през нашето време заедно. Сега често си мисля, че ако се съберат всичките години, които той е прекарал без мен от деня на сватбата ни, общо взето, ще излезе по-малко от сегашното му отсъствие. И освен това си мисля: тогава понякога ми се струваше, че съм нещастна, ала сега зная, че винаги съм била щастлива, че това нещастие е било една от багрите на щастието. Накратко, не зная какво ми стана онази пролет, сякаш се побърквах винаги когато заминаваше, но тогава ме обхвана нещо направо неприлично. Изведнъж реших, че ще го настигна и ще пътувам с него чак до есента. Скришом от всички накупих хиляди неща, представа си нямах какво ми трябва, но все ми се струваше, че пазарувам съвсем правилно и добре.

      [* «Един живот» (фр.). — Б.а.]

      Помня бинокъла, алпенщока, походното легло, тропическия шлем и заешкото кожухче като от «Капитанска дъщеря», и седефеното револверче, и някаква брезентова грамада, от която ме хващаше страх, и някаква сложна манерка, която не можех да развинтя. Накъсо, спомни си снаряжението на Tartarin de Tarascon! Как съм могла да ви оставя толкова малки, как съм се сбогувала с вас — това ми е в мъгла, дори не си спомням вече как съм се измъкнала изпод надзора на чичо ви Олег, как съм стигнала до гарата. Но ми беше хем страшно, хем весело, чувствувах се много храбра, а на гарата всички гледаха английския ми пътен костюм с късата (entendons-nous*: до глезена) карирана пола, с бинокъл през едното рамо и със сакче през другото. Такава изскочих от пътната кола в селището оттатък Ташкент, когато сред яркото слънце видях, никога не ще забравя, на сто крачки от пътя твоя баща: бе застанал, сложил крак на един бял камък, опрял лакът на оградата, разговаряше с двамина казаци. Втурнах се през камънака, виках и се смеех, той бавно се обърна и когато спрях пред него като глупачка, ме огледа цялата, примижа и каза с ужасен, неочакван глас само две думи: «Марш вкъщи!» И аз веднага се обърнах и тръгнах към своята пътна кола, качих се в нея, видях как той пак по същия начин слага крак и се обляга, продължава разговора с казаците. И ето че потеглих обратно, вцепенена, каменна, само някъде далеч у мен вече се готвеше буря от сълзи. Е, след три версти (и тук от реда в писмото изведнъж бликна усмивка) ме настигна сред облак прах на бял кон, тогава вече се сбогувахме по съвсем друг начин, затова сетне пътувах обратно за Петербург почти бодра, каквато бях заминала, само дето все се вълнувах как ли сте, добре ли ви е, но нищо, бяхте здравички.“

      [* Нека сме наясно (фр.). — Б.а.]

      Не, кой знае защо, ми се струва, че помня този епизод, може би защото по-късно често говореха за него. Изобщо целият ни бит бе просмукан от разкази за баща ми, от тревога за него, от очакване на завръщането му, от скрита тъга при изпращанията и от дива радост при посрещането. Отблясък от страстта му личеше у всички ни, оцветен различно, възприеман различно, но постоянен и обичаен. Домашният му музей, където бяха наредени тесни дъбови шкафове с вадещи се стъклени чекмеджета, пълни с разпънати пеперуди (останалото — растения, бръмбари, птици, гризачи и змии — той предоставяше за изучаване на колегите си), където миришеше, както сигурно мирише в рая, и където на маси до остъклената стена работеха препаратори, беше нещо като тайнствено средищно огнище, осветило отвътре петербургската ни къща, и само тътенът на Петропавловското оръдие можеше да нарушава тишината му. Нашите роднини, неентомологичните приятели, прислугата, смирено докачливата Ивона Ивановна говореха за пеперудите не като за нещо реално, а като за атрибут на баща ми, съществуващ, доколкото съществува той, или като за недъг, с който всички отдавна са свикнали да се съобразяват, така че ентомологията у нас се превръщаше в някаква домашна халюцинация, в нещо като наше си безвредно привидение, което, без вече да учудва никого, присяда всяка вечер до камината. И в същото време никой от нашите безбройни чичовци, вуйчовци и лели не само не се интересуваше от неговата наука, но едва ли бе прочел общодостъпния му труд, който четяха и препрочитаха десетки хиляди интелигентни руснаци. Аз самият и Таня от най-ранно детство оценихме баща си и той ни се струваше по-вълшебен например от Харалд, за когото ни бе разказвал — Харалд, бил се срещу лъвове на цариградската арена, гонил разбойници в Сирия, къпал се в Йордан, превзел с атака осемдесет крепости в Африка, „Синята страна“, спасявал исландци от глад и който се прославил от Норвегия до Сицилия, от Йоркшир до Новгород*. Сетне, когато и аз попаднах под обаянието на пеперудите, в душата ми нещо се разтвори, преживях всичките пътешествия на баща си, сякаш аз самият съм ги извършил, виждах насън лъкатушния път, кервана, разноцветните планини, завиждах на баща си безумно, мъчително, до сълзи — горещи и бурни, внезапно бликващи на масата, когато обсъждахме негови писма от пътя или дори при обикновеното споменаване на далечна, далечна местност. Всяка година с наближаването на пролетта, преди да се преместим на село, чувствувах в себе си бедна частица от онова, което бих изпитал преди заминаване за Тибет. На проспект Невски, през последните мартенски дни, когато безбройните дървени павета синееха от влага и слънце, първата жълта пеперуда прелиташе над файтоните покрай фасадите на къщите, покрай градската дума, покрай липичките в градината. В класа бе отворен големият прозорец, врабците кацаха на перваза, учителите не се явяваха в час, оставяйки вместо това сякаш квадрати синьо небе с футболна топка, падаща от синевата. Кой знае защо, по география винаги имах лоша оценка, а с какъв израз понякога нашият географ споменаваше името на баща ми, как при това се обръщаха към мен любопитните очи на моите другари, как у мен самия от потискан възторг и от страх да не го издам кръвта ми приливаше и отливаше — и днес, когато си мисля колко малко зная, колко лесно мога някъде да направя глупашка грешка, докато описвам изследванията на баща си, в своя полза и за утеха си припомням неговото толкова смешно прихване, когато, прегледал мимоходом книжлето, препоръчано ни в училище от същия този географ, намери очарователен лапсус, допуснат от компилаторката (някоя си госпожа Лялина), която, обработвайки невинно Пржевалски за средните учебни заведения, явно бе приела войнишката прямота на стила в едно от писмата му за орнитологична подробност: „Жителите на Пекин изливат всичките си помии на улицата и тук постоянно можеш да видиш, както минаваш по улицата, наклякали орли ту отляво, ту отдясно.“

      [* _… Харалд, бил се срещу лъвове…_ — Става дума за Харалд III Строги (1015–1066), норвежки крал, женен за дъщерята на Ярослав Мъдри.]

      В началото на април при откриването на ловния сезон членовете на Руското ентомологично дружество по традиция заминаваха оттатък Чорная Речка, където в още голата и мокра брезова гора, цялата в плешивини от порест сняг, се намираше по дънерите, плоско притисната към брезовата кора с прозрачни слаби крила, любимата ни рядкост, специалността на губернията. На два пъти взе и мен. Сред тези възрастни семейни хора, съсредоточено и предпазливо свещенодействуващи в априлската горичка, имаше и стар театрален критик, и лекар гинеколог, и професор по международно право, и генерал — кой знае защо, особено ясно съм запомнил фигурата на този генерал (Х. В. Барановски — у него имаше нещо козуначено), ниско привел дебел гръб, сложил едната си ръка отзад, застанал до фигурата на баща ми, клекнал някак леко, източно — двамата внимателно оглеждат изровената с лопатка червеникава пръст; и до днес ме забавлява мисълта как ли са ги преценявали кочияшите, очакващи ги на шосето.

      Понякога в лятно утро в класната ни стая доплаваше баба, Олга Ивановна Вежина, пълна, свежа, с ръкавици без пръсти и цялата в дантели. „Bonjour, les enfants“*1 — пропяваше тя звучно, а сетне, като силно натъртваше на предлозите, известяваше: „Je viens de voir _dans_ le jardin, _près_ du cèdre, _sur_ une rose un papillon de toute beauté: il était bleu, vert, pourpre, doré — et grand comme ça.*2 Бърже грабвай сакчето — продължаваше тя, като се обръщаше към мен, — тичай в градината, може още да я завариш.“ И отплаваше, без изобщо да знае, че ако ми попаднеше такова приказно насекомо (дори нямаше смисъл да гадая коя градинска баналност е толкова живописно украсена от въображението й), щях да умра от разрив на сърцето. Понякога нашата французойка, понеже искаше да ми достави особено удоволствие, избираше да науча наизуст басня на Флориан*4 за също толкова неестествено гиздава птиметр*3 пеперуда. Случваше се някоя леля да ми подари книга на Фабр*5, към чиито популярни произведения, пълни с дрънканици, с неточни наблюдения и направо с грешки, баща ми се отнасяше пренебрежително. Помня и друго: веднъж си потърсих сакчето, излязох да го диря на верандата и срещнах завръщащия се отнякъде с него на рамо вестовой на чичо, поруменял, с гальовна и лукава усмивка на малиновите устни. „Що нещо ви налових!“ — съобщи той доволен и тръсна сакчето на пода; мрежичката до обръча бе стегната с връв и се бе образувало чувалче, в което шаваха и шумоляха живинки — Боже мой, какви боклуци имаше: трийсетина щурчета, цветче на маргаритка, две водни кончета, класове, пясък, оронена до немай-къде зелева пеперуда и освен това бронзова манатарка, забелязана из пътя и добавена за всеки случай. Простонародният руснак познава и обича природата. Колко подигравки, колко предположения и въпроси съм чувал, когато, притеснен непоносимо, минавах през село с мрежичката си. „Нищо не е — мълвеше баща ми, — да беше видял физиономиите на китайците, когато веднъж събирах колекция на някаква свещена планина, или как ме изгледа една напредничава учителка във Верном, когато й обясних с какво се занимавам в дерето.“

      [*1 Здравейте, деца (фр.). — Б.а.]

      [*2 Току-що в градината, до кедъра, видях на една роча прекрасна пеперуда: синя, зелена, пурпурна, златиста — и ей толкова голяма (фр.). — Б.а.]

      [*3 Мъничка (фр.). — Б.а.]

      [*4 _Жан-Пиер Флориан_ (1755–1794) — френски писател, поет и автор на басни.]

      [*5 _Жан-Анри Фабр_ (1823–1915) — френски ентомолог и писател.]

      Как да опиша блаженството на разходките ни с татко из горите, нивята, из торфените блата или постоянната лятна мисъл за него, ако пътуваше, вечната мечта да направя някакво откритие, как да опиша чувството си, когато ми показваше всичките места, където през детството си уловил това и това — гредата на полуизгнилото мостче, където през 71-ва хванал паунско око, стръмнината по друма за реката, където веднъж паднал на колене, разплакан и с молитва на уста: изпуснал я, завинаги отлетяла! А какъв чар имаше в словото му, в някак особената плавност и стройност на изразите, когато говореше за своята специалност, каква гальовна точност в движенията на пръстите, въртящи винта на изправилката или на микроскопа, какъв действително вълшебен свят се разкриваше и неговите уроци! Да, зная, така не бива да се пише с тези възгласи не се прониква до дълбините, — но перото ми още не е свикнало да следва очертанията на образа му и на мен са ми неприятни тези заврънкулки. О, не ме гледай, мое детство, с тези големи уплашени очи.

      Сладостта на уроците! През топла вечер ме водеше на езерцето да наблюдавам как трепетликовата вечерница се мярка над самата вода, как потапя в нея крайчеца от тялото си. Показваше ми как се препарира гениталната арматура за определяне на видовете, неразличими външно. С особена усмивка ми обръщаше внимание на черните пеперуди в нашия парк, появяващи се тайнствено и грациозно неочаквано само през четни години. Забъркваше за мен глюкоза с бира, за да мога да ловя през страшно студена, страшно дъждовна есенна нощ по намазаните дънери, лъснали от светлината на газената лампа, многобройни и едри, гмуркащи се, забързани към примамката нощни пеперуди. Ту стопляше, ту охлаждаше златните какавидки на моите копривени пеперуди, за да мога да получавам от тях корсикански, полярни и съвсем необикновени пеперуди, сякаш изцапани с катран, с полепен копринен пух. Учеше ме как да разкрия мравуняк, за да намеря гъсеницата на синявка, сключила с тамошните жители варварски съюз, и виждах как алчно, гъделичкайки с пипалца един от сегментите на неповратливото й слузоподобно телце, мравката я принуждава да отдели капка пиян сок, която веднага поглъща — а в отплата й предоставя за храна своите личинки, също както, ако кравата ни даваше шартрьоз, ние да я храним с бебетата си. Но силната гъсеница на един екзотичен вид не се осланя на такава размяна, чисто и просто излапва мравешките дечица, а после се превръща в непроницаема какавида, която най-сетне мравките, издебнали времето на излюпването й (ала слаби ученички на опита), наобикалят, изчаквайки появата на безпомощно сбръчканата пеперуда, за да й се нахвърлят; и наистина я нападат, ала все пак тя не загива. „Никога не съм се смял толкова — рече татко, — както когато се убедих, че природата я е подсигурила с лепкаво вещество, от което мустачките и крачетата на настървените мравки се слепват и след миг те вече се търкалят и се гърчат около нея, докато тя, безразлична и неуязвима, чака крилата й да изсъхнат и укрепнат.“

      Разказвал ми е за миризмите на пеперудите — мускусни, ванилени; за гласовете им: за пронизващия звук, издаван от чудовищната гъсеница на малайската вечерница, усъвършенствувала мишия цвъркот на нашата адамова глава; за лекия звучен тимпан на някои арктиди; за хитрата пеперуда в бразилската гора, имитираща чирикането на една тамошна птичка. Разказвал ми е за невероятното творческо остроумие на мимикрията, необяснима с борбата за живот (с грубата припряност на еволюционните черноработни сили), прекалено изискана за мамене на случайните врагове, пернати, люспести и други (които много не придирят, а и не си падат особено по пеперуди), и сякаш измислена от веселяк живописец тъкмо за умните човешки очи (догадка, която би могла да отведе далеч еволюциониста, наблюдаващ маймуни, които се хранят с пеперуди); разказвал ми е за тези магични маски на мимикрията: за грамадната нощна пеперуда, която в състояние на покой взема образа на загледана във вас змия; за една тропическа педомерка, оцветена също като определен вид дневна пеперуда, безкрайно далечна от нея в системата на природата, при което за по-забавно илюзията за оранжевото коремче на едната се създава при другата от оранжевите вътрешни гънки по крилата; за своеобразния харем на прочутия африкански кавалер, чиято самка лети в няколко мимични разновидности, по цвят, по форма и дори по летеж наподобявайки пеперуди от други породи (уж неядивни) и представляваща модел за многобройни други подражателки. Разправял ми е за миграцията, как по синевата се движи дълъг облак, състоящ се от милиони бели пеперуди, безразличен към посоката на вятъра, винаги на една и съща височина от земята, който меко и плавно се вие над хълмовете и отново се потапя в долините; срещне ли случайно облак от други пеперуди, жълти, се просмуква през него начаса, без да се ожълти, и отплава нататък, а нощем накацва по дърветата, които до заранта сякаш са отрупани със сняг, и отново се вдига да продължи пътя си — накъде? Заради какво? Природата още не е довършила изречението — или вече сме забравили. „Нашата репейна пеперуда — говореше той, — «начервената дама» на англичаните, «красавицата» на французите, за разлика от сродните й видове, не зимува в Европа, а се ражда в африканската степ: призори пътешественикът с късмет може да чуе как цялата равнина, блеснала в първите лъчи, пращи и хрущи от безбройното количество разпукващи се какавиди.“ Оттам поема незабавно на север, в ранна пролет стига бреговете на Европа, внезапно, за ден-два оживява кримските градини и терасите на Ривиерата; без да се мае, но оставяйки навред представители за летен разплод, се издига по-нататък на север и към края на май вече в единични екземпляри достига Шотландия, до Хелголанд, до нашите места, а оттам и до крайния материков север: хващали са я дори в Исландия! В странен, неприличащ на нищо полет, бледа, едва разпознавана, обезумялата пеперуда кръжи между льошинските ели, избрала суха ивица земя, а към края на лятото по магарешките тръни, по астрите вече се наслаждава на живота чаровното й възрозово потомство. „Най-трогателното е — добавяше татко, — че през първите студени дни се забелязва обратното явление, отлив: пеперудата се устремява на юг, за да презимува, но, естествено, загива, без да стигне до топлите краища.“

      Едновременно с англичанина Tutt, който в швейцарските планини наблюдавал същото, както и баща ми в Памир, татко бе открил истинската природа на роговото образувание, появяващо се под края на коремчето при оплодените самки на аполоните, изяснявайки, че съпругът с чифт шпакловидни израстъчета поставя на съпругата си изваян пояс на верността собствено производство, съвсем различен при всеки вид от този род, ту като лодчица, ту като охлювче, ту — както при крайно редкия тъмнопепеляв orpheus Godunov — във формата на малка лира. И като frontispiece към сегашния ми труд, кой знае защо, ми се иска да сложа тъкмо тази пеперуда — ах, как говореше той за нея, как изваждаше от шестте корави триъгълни плика шестте донесени екземпляра, доближаваше до коремчето на единствената самка лупата, прикрепена към окото му; и колко набожно неговият препаратор намокряше сухите, лъскави, близко прибрани крила, та сетне гладко да прониже гърдичките на пеперудата, да забие карфицата в пролуката в корка и с широки ивици полупрозрачна хартия плоско да прикрепи върху дъсчиците някак откровено беззащитно изящната разтворена хубост, да подложи памуче под коремчето, да изправи черните пипалца — за да изсъхне така навеки. Навеки ли? В Берлинския музей многобройните пеперуди от татковия улов са също толкова свежи днес, както през 80-те, през 90-те години. Пеперуди от колекцията на Линей се пазят в Лондон още от XVIII век. В Пражкия музей може да се види същият екземпляр пеперуда атлас, на която се е любувала Екатерина Велика. Защо тогава толкова ми домъчня?

      Неговите находки, наблюденията, звука на гласа в научните думи — струва ми се, че ще запазя всичко това. Ала то е тъй малко. Бих искал със същата относителна вечност да удържа може би най-обичаното у него: живата му мъжественост, неговата непреклонност и независимост, студа и жаравата на личността му, властта над всичко, с каквото се залавяше. Сякаш на шега, сякаш в желанието си между другото да опита своята сила върху всичко, той остави следа почти върху всички области на естествознанието, избирайки тук и там обект извън ентомологията: има само едно растение, описано от него сред всичките събрани, но то е забележителен вид бреза; една птица — приказен фазан; един прилеп — ала най-едрият в света. И във всички краища на природата фамилното ни име откликва безброй пъти, защото другите натуралисти са назовали с името му кой паяк, кой рододендрон, кой планински хребет — впрочем последното го ядосваше. „Да се изясни и да се запази старинното местно название на един превал — писа той — е винаги по-научно и по-благородно, отколкото да му се надене името на някой добър познат.“

      Харесваше ми — едва сега разбирам колко ми е харесвала — тази особена волна сръчност при държането му с кон, с куче, с пушка, с птица или със селско момче, явило се при него с петнайсетсантиметров трън в гърба — вечно му водеха ранени, сакати, дори недъгави, дори бременни жени, сигурно възприемайки тайнственото му занимание като знахарство.

      Харесваше ми, че за разлика от повечето неруски пътешественици, например Свен Хедин*, никога не променяше облеклото си с китайско, когато пътешествуваше; изобщо държеше се независимо; бе крайно строг и решителен при срещите си с туземци, без да проявява никакво снизхождение към мандарини и лами; на становете се е упражнявал в стрелба, което му е служело като чудесна предпазна мярка против всякакви досадници. Етнографията не го интересуваше ни най-малко, а това, кой знае защо, дразнеше някои географи, големият му приятел, ориенталистът Кравцов, за малко да заплаче, докато го кореше: „Поне едничка сватбена песничка да беше донесъл, Константин Кирилович, поне някаква дрешчица да беше нарисувал.“ Имаше един казански професор, който особено го нападаше от някакви хуманитарно-либерални позиции, уличавайки го в научен аристократизъм, в надменно отношение към Човека, в невнимание към интересите на читателя, в опасно чудачество — и в още много други неща. А веднъж на международен банкет в Лондон (този епизод най-много ми харесва) Свен Хедин, който седял до баща ми, го попитал как така, нечувано свободно пътувайки по светите места на Тибет, в непосредствена близост до Лхаса, не я е огледал, на което татко отговорил, че не му се губел дори час лов заради посещаването на още едно вонящо градче (one more filthy little town) — и толкова ясно виждам как сигурно е присвил очи.

      [* _Свен Андерш Хедин_ (1865–1952) — шведски изследовател на Тибет, на Северозападна и Централна Азия.]

      Беше надарен с уравновесен характер, с издръжливост, със силна воля, с ярък хумор; когато се ядосаше, гневът му бе като внезапно свил студ (зад гърба му баба казваше: „Всички часовници вкъщи спряха“) и добре си спомням тези внезапни мълчания на трапезата, веднага появилия се някак разсеян израз върху лицето на мама (недоброжелателките, наши роднини, уверяваха, че тя „трепери пред Костя“) и как в края на масата някоя от гувернантките бързо удържаше с длан звъннала чаша. Причина за гнева му можеше да бъде нечий пропуск, грешка на управителя (татко чудесно се ориентираше в стопанството), лекомислено изказване за негов близък човек, политическа пошлост в пазарно-патриотарски дух, развита от злополучен гост, и накрая — някоя моя пакост. През живота си бе избил безброй птици, беше докарал веднъж за подарък на току-що оженилия се ботаник Берг _цялата_ растителна покривка на планинска разноцветна полянка с големина колкото стая (дори си представих как я е навил в сандъците като персийски килим), намерил я някъде на страшна височина сред голи скали и снегове, а не можеше да ми прости льошинско врабче, просто така простреляно с пушка „Монте Кристо“, или насечената със сабя от мен трепетличка край езерния бряг. Не понасяше пипкането, неувереността, мигащите очи на лъжата, не понасяше нищо сладникаво и престорено — и съм сигурен, че ако бе забелязал у мен физическа страхливост, щеше да ме прокълне.

      Не съм казал още всичко: наближавам може би най-важното. У татко и около него, около тази ясна и пряма сила, имаше нещо, което мъчно може да се изрази с думи, димен облак, тайна, загадъчна недоизреченост, усещана от мен ту повече, ту по-малко. Сякаш този истински, съвсем истински човек беше облъхнат от нещо още неизвестно, което обаче може и да беше у него най, най-истинското. То нямаше пряко отношение нито към нас, нито към моята майка, нито към външната страна на живота, нито дори към пеперудите (всъщност може да бе най-близко до тях); това не беше нито замисленост, нито тъга — и няма как да обясня впечатлението, което ми правеше лицето му, когато го наблюдавах отвън, през прозореца на кабинета: как, забравил внезапно за работата си (вътре в себе си чувствувах как я е забравил — сякаш нещо е потънало или е утихнало), леко извърнал едрата си умна глава от писалището и подпрял я с юмрук, така че от бузата до слепоочието се вдигаше широка гънка, оставаше неподвижен за минута. Сега ми се струва понякога, че, знам ли, усамотявайки се в своите пътешествия, може би не толкова е търсил нещо, колкото е бягал от нещо, а сетне, завърнал се, разбирал, че то още е с него, в него, неизчерпаемо, непресъхващо. Не мога да намеря име за тайната му, само зная, че тъкмо поради това възникваше особената — нито радостна, нито мрачна, изобщо несвързана с видимостта на жизнените чувства — самота, в която нямаха достъп нито мама, нито всичките ентомолози на света. Странно: може би нашият пазач на имението, груб старец, на два пъти обгарян от нощни светкавици, единствен от хората в селското ни обкръжение научил се без помощта на татко (който бе обучил на това цял полк азиатски ловци) да хваща и убива пеперуда, без да я превърне в каша (което, разбира се, не му пречеше да ме съветва пролет да не бързам с лова на дребните пеперудки, „мъничетата“, както се изразяваше, ами да изчакам до лятото, когато ще пораснат), именно той искрено и без всякакъв страх смяташе, че татко знае нещо, което не знае никой — и беше прав по свой начин.

      Както и да е, днес съм сигурен, че тогава животът ни наистина беше просмукан от някакво вълшебство, непознато в другите семейства. От разговорите с татко, от мечтите в негово отсъствие, от близостта с хилядите книги, пълни с рисунки на животи, от скъпоценните оттенъци на колекциите му, от картите, от цялата тази хералдика на природата и от кабалистиката на латинските имена животът добиваше такава магична лекота, че сякаш всеки миг щях да поема на път. Оттам и досега вземам назаем крила. В кабинета на татко между старите и спокойни семейни снимки в кадифени рамки висеше копие от една картина: Марко Поло напуска Венеция. Тя беше румена, тази Венеция, а водата в лагуните й — лазурна, лебедите — двойно по-големи от лодките, в една от тях слизаха по дъска дребни лилави хора, за да се качат на кораба със сгънати платна в далечината — не мога да се отърся от тази тайнствена красота, от тези старинни багри, плаващи пред очите, сякаш в търсене на нови очертания, когато сега си представям как товарят кервана на баща ми в Пржевалск: там той обикновено пристигаше с пътна кола от Ташкент, предварително изпратил с бавна поща запаси за три години. Неговите казаци купували коне из околните аули, снабдявали се с магарета, с камили; готвели товарни сандъци и дисаги (какво ли нямаше в тези изпитани от вековете сартски дисаги и кожени чували, от коняк до стрит грах, от кюлчета сребро до нитове за подкови); след панихида на езерния бряг до надгробната скала на Пржевалски, увенчана от бронзов орел — около който без страх накапвали местни фазани, — керванът потеглял на път.

      Виждам след това как, преди да потъне в планините, керванът се вие между хълмове с райски зелена окраска, също толкова зависеща от тревната покривка — върбовката, колкото от ябълковоярката скала, от епидотовите шисти, които я образуват. Движат се на върволица, на ешелони стегнатите, набити калмицки кончета: чифтовете денкове с еднакво тегло два пъти са превързани с ремък, за да не се плъзгат, а всеки ешелон се води за повода от казак. Пред кервана с берданка на рамо и с мрежа за пеперудите, с очила, с памучна дебела риза язди татко върху белия си бързоходец, съпровождан от джигит. В самия край на отряда е геодезистът Куницин (така виждам пътниците), величав старец, невъзмутимо пропътувал половин век със своите инструменти в калъфи — хронометри, бусоли, изкуствен хоризонт; когато спре, за да прави засечки и да записва азимутите в дневника, конят му се придържа от препаратора, дребния анемичен германец Иван Иванович Вискот, някогашен аптекар в Гатчина, баща ми навремето го научил да препарира птичи кожички и оттогава той участвуваше във всичките му експедиции чак докато умря от гангрена през лятото на 1903 година в Дънкоу.

      По-нататък виждам планините: веригата Тяншан. В търсенето на превали (нанесени на картите по данни от местни хора, но за пръв път изследвани от татко) керванът се катери по стръмнини, движи се по тесни корнизи, извива на север към равнината, гъмжаща от сайгаци, и отново се катери на юг, като тук преминава в брод потоци, там се мъчи да прекоси пълноводна река — и все нагоре, нагоре по едва забележими пътеки. А как ликува слънцето! Поради сухия въздух границата между светлина и сянка е поразително рязка: на светло така припламват лъчите, блясъкът е толкова изобилен, че понякога не може да погледнеш скала, ручей; а в сянката е мрак, погълнал подробностите — затова всяка багра живее вълшебно умножен живот, променя се цветът на конете, навлизащи в тополова прохлада.

      От тътена на водата в ждрелото човек направо се побърква; електрическо вълнение изпълва гърдите и главата; водата препуска със страшна сила, но гладка, същинско стопено олово, ала внезапно чудовищно се издува, щом стигне праг, трупа разноцветни вълни, с бесен рев прехвърля бляскавите чела на камъните и от седем метра, под дъгите, се стоварва в мрак, тича нататък, но вече другояче: бълбукайки, цялата сивкава и снежна от пяна, и се блъска ту в едната, ту в другата стена на конгломератния каньон така, че сякаш бучащият крепеж на планината не ще устои, а по склоновете й в това време сред блажена тишина цъфтят ириси — и внезапно от еловата чернота върху ослепителната поляна изскача стадо марали, спира тръпнещо… не, само въздухът трепти, те вече са се скрили.

      Особено ясно си представям — сред цялата прозрачна и изменчива обстановка — най-важното и постоянно занимание на моя баща, заниманието, тъкмо заради което предприемаше тези огромни пътешествия. Виждам как, наведен от седлото, сред грохота от падащи камъни, със сакчето на дълга дръжка закачва със замах и увива с бързо движение на китката (така че изпълненият с шумолящо блъскане край на тюленото чувалче да се прехвърли през обръча) някой царствен роднина на нашите аполони, с търсещ полет понесен над опасните сипеи; и не само баща ми, но и другите ездачи (младшият пристав Семьон Жаркой например или бурятът Буянтуев, или онзи представител на мисълта ми, когото през цялото си детство изпращах след тате), безстрашно притиснали се към скалите, преследват бяла, сякаш многоока пеперуда, най-сетне я хващат — и ето я в пръстите му мъртва, с извито надолу жълтеникаво, космато, прилично на върбова обичка телце и с кървави петънца в корена на прибраните крила, гланцово хрущящи изотдолу.

      Избягваше да се бави, особено за нощувки, в китайските ханове, не ги обичаше заради „суетнята, лишена от душа“, тоест състояща се само от крясъци, без ни най-малък намек за смях; но странно: после в паметта му миризмата на тези ханове, особеният въздух във всяко място на китайска уседналост — прегорялата воня на кухня, на дим от изгарян листак, от опиум и конюшня — му говореха повече за любимия лов, отколкото припомняният аромат на планински полянки.

      Докато се придвижвам с кервана по Тяншан, сега виждам как се спуска вечерта, как опъва сенки по планинските клонове. Отложил за заранта мъчителния преход (през бурната река е прехвърлен стар мост с каменни плочи върху клонак, а отсреща възвишението е стръмно и най-вече гладко като стъкло), керванът се разполага за нощувка. Докато залезните багри все още се удържат върху въздушните етажи на небето и вечерята се приготвя, казаците, свалили първо потниците и подложките от плъст, промиват раните на конете, ожулени от денковете. В гаснещия въздух трепти чистият звук от подковаване над широкия воден шум. Напълно се мръква. Тате се е качил на скалата, търси място да закрепи фенера за лов на нощни пеперуди. Оттам в китайска перспектива (отгоре) в дълбокото ждрело се мержелее прозрачната червенина на огъня сред мрака; през краищата на дишащия му пламък сякаш плават плещестите сенки на хора, променящи безкрай очертанията си, червеният отблясък трепти върху клокочещата вода на реката, ала не се помръдва от мястото си. А горе е тихо и тъмно, само нарядко еква звънчето: сред гранитните морени бродят конете, вече отпочинали и получили дажбата си сух фураж. Над главата в някак страшна и възхитителна близост са се сипнали звезди, и то така, че всяка изпъква като живо зрънце, ясно разкрила облата си същност. Започва летежът на нощните пеперуди, привлечени от светлината: те описват бесни кръгове около фенера, блъскат се със звън в отражателя, падат, пълзят в осветения кръг върху проснатото платнище, сивкави, с бляскави въгленчета на очите, трепкат, литват и отново падат — бавно сръчната, голяма, ярка ръка с бадемовидни нокти ги прибира лопатка след лопатка в морилката.

      Понякога е бил и съвсем сам — без дори това съседство на заспали хора в походните шатри, върху кечетата около камилата, излегнала се до огъня. Използвайки продължителните престои в местата, богати с храна за животните от кервана, баща ми за няколко денонощия заминава на разузнаване и при това, увлечен от някоя нова пиерида, неведнъж пренебрегва правилото на планинския лов: никога да не се движиш по път, от който не знаеш как да се върнеш. И сега все се питам: за какво ли е мислел сред самотната нощ — страстно се мъча да доловя в мрака течението на мислите му и сполучвам доста по-малко, отколкото в посещаването на места, които никога не съм виждал. За какво, за какво е мислел? За наскорошния улов? За моята майка, за нас? За вродена странност на човешкия живот, усещане за която тайнствено ми е предал? А може би не бива със задна дата да му натрапвам тайната, която сега носи със себе си, когато другояче навъсен, угрижен, скрил като някакъв срам болка от незнайна рана, се явява в сънищата ми, но която тогава не е била в него — просто е бил щастлив сред още неназования свят.

      След цяло лято, прекарано в планините (и то не е едно, а няколко, през различни години, които се наслагват една върху друга на прозирни пластове), керванът ни се запътва на изток и излиза през дефилето в каменлива пустиня. Там полека-лека изчезват и коритото на ручея, разтваряйки се на ветрило, и растителността, вярна на пътника до последна крайност: хилавият саксаул, чият, клекът. Натоварили камилите с вода, потъваме в тези призрачни дебри, където на места едрият камънак изцяло покрива лепкавата червеникавокафява глина на пустинята, нашарена тук-там е кръпки мръсен сняг и с избелели петна сол, които отдалеч вземаме за стените на търсения град. Пътят опасен поради страшните бури, когато по пладне всичко потъва в солена кафява мъгла, вятърът бучи, дребни камъчета блъскат лицата ни, камилите полягат, а брезентовата ни палатка се разкъсва на парцали. Поради тези бури земната повърхност е променена невероятно и предоставя чудновати очертания на никакви замъци, колонади, стълбища; или ураганът издухва нова котловина — сякаш тук, в тази пустиня, още действуват разгорещените сили, извайващи света. Но има и дни на дивно затишие, когато качулатите чучулиги се заливат в мимични трели (татко ги наричаше съвсем уместно „смехурковци“) и ята обикновени врабци придружават нашите измършавели животни. Случва се да нощуваме в самотни селища, състоящи се от две-три къщи и от срутила се кумирня. Случва се да ни нападат тангути — с овчи кожуси и червено-сини вълнени ботуши: мълниеносен пъстър епизод посред пътя. Случват се и миражи, при което природата, дивната измамница, достига истински чудеса: виденията за наличие на вода са толкова ясни, че дори отразяват съседните, истинските скали!

      По-нататък се проточват тихите пясъци на Гоби, отминават дюна подир дюна като вълни, разкриват къси охрени хоризонти и сред кадифения въздух се чуват само тежкото, учестено дишане на камилите и шумолът на широките им копита. Керванът се движи, като ту се издига до гребена на дюната, ту се спуска надолу, и привечер сянката му добива огромни размери. Петкаратовият елмаз на Венера на запад изчезва заедно с вечерното зарево, което изкривява всичко с белезникавия си, оранжев, виолетов светлик. Татко обичаше да разказва как веднъж при такъв залез, през 1893 година, сред мъртвото сърце на пустинята Гоби срещнал — отначало ги взел за призраци, донесени от играта на лъчите — двамина велосипедисти с китайски сандали и кръгли меки шапки, американците Сахтлебън и Алън, невъзмутимо поели на спортно пътешествие през цяла Азия до Пекин.

      Пролетта ни очаква в планините Наншан. Всичко вещае идването й: ромонът на водата в ручеите, далечният тътен на реката, свирукането на охотоните, населяващи дупките в хлъзгавия мокър склон, чаровното пеене на местната чучулига и „маса звуци, чийто произход мъчно можеш да си обясниш“ (фраза от записките на приятеля на баща ми, Григорий Ефимович Грум-Гржимайло; запомнил съм я навеки, тъй като е изпълнена с удивителната музика на истината тъкмо защото я казва не невеж поет, а гениален естествоизпитател). По южните склонове вече се срещат първите интересни пеперуди — потаниновата разновидност на бутлеровата бяла пеперуда, а в долината, където се спускаме по изворна падина, заварваме вече истинско лято. Всичките склонове са покрити с гъста тъкан от анемони, от примули. Газелата на Пржевалски и фазанът на Щраух изкушават стрелците. А какви изгреви! Само в Китай ранната мъгла е толкова обаятелна, всичко трепти — фантастичните очертания на фанзите, просветващите скали… Сякаш в бездна, реката се губи в мъглата на предутринния здрач, който още се бави в дефилетата; малко по-горе покрай бързащата вода всичко искри, всичко трепти и по върбите край воденицата се е събудила цяла тумба сини свраки.

      В компанията на петнайсетина пеши китайски войници, въоръжени с алебарди и понесли огромни, глупаво ярки знамена, пресичаме много пъти хребета по превалите. Въпреки средата на лятото нощем е толкова студено, че заран цветята са замрежени в скреж и стават тъй чупливи, та се трошат под краката с изненадващо нежен звън, а два часа по-късно, щом слънцето припече, чудесната алпийска флора отново е грейнала, отново излъхва смола и мед. Притиснати към стръмнината, ние се движим под ярката синева; изпод краката ни скачат щурци, кучетата тичат с изплезени езици, търсят защита от слънцето в късата сянка от конете. Водата в кладенците мирише на барут. Дърветата изглеждат бълнувани от ботаник: бяла офика с алабастрови плодове или бреза с червена кора!

      Сложил крак върху отломък от скала и леко подпрян върху дръжката на сакчето, татко гледа от високата планинска верига, от голите ридове на Танегма към езерото Куку Нор — огромна площ тъмносиня вода. Там, долу, в златистите степи профучава табун кианги, а по скалите преминава сянка на орел; горе царят пълен покой, тишина, прозрачност… и отново се питам за какво мисли татко, когато не е зает с лов, а стои ей така замрял… появил се сякаш върху гребена на моя спомен, за да ме измъчва, да ме възхищава до болка, до някакво безумно умиление, до завист и любов, дразнейки душата ми с неуязвимата си самота.

      Докато се изкачваме по Жълтата река и нейните притоци през разкошно септемврийско утро, случва се в крайбрежните долчини сред гъсталаците от лилии да уловя с него кавалера Елвез — черно чудо с опашки във формата на копита. Преди да заспи в кишавите вечери, той чете Хораций, Монтен, Пушкин — трите книги, които е взел със себе си. Една зима, докато преминавам по леда на река, отдалеч забелязвам разположена напреки върволица от тъмни предмети, големи рога на двайсетина диви якове, връхлетени при прекосяването от внезапно застиващ лед; през дебелия му кристал ясно се виждат вцепенените тела в плаваща поза; издигнатите над леда прекрасни глави биха изглеждали живи, ако птиците вече не са изкълвали очите; кой знае защо, си спомням за тирана Шаусин, който от любопитство разпарял бременни жени, а веднъж, когато през студено утро видял как носачи газят през ручей, заповядал да им отсекат пищялите, та да видел в какво състояние бил костният мозък.

      В Чънг по време на пожара (пламтяха трупите, приготвени за строежа на католическа мисия) виждам как възрастен китаец, на безопасно разстояние от огъня, усърдно, безспир, неуморно облива с вода _отблясъка_ от пламъците върху стената на жилището си; щом се убеждаваме в невъзможността да му докажем, че неговото жилище не гори, оставяме го на безплодното му занимание.

      Често се налага да се движим въпреки всичко, без да обръщаме внимание на внушаваните от китайците страхове и на забраните: точната стрелба е най-добрият паспорт. В Татциен-лу по кривите и кални улици скитат бръснатоглави лами, разпространявайки слуха, че съм ловял деца, за да варя от очите им питие за утробата на моя „Кодак“. Там, по склоновете на заснежените планини, облени с разкошната розова пяна на грамадни рододендрони (нощем клоните им ни служат за огрев), през май намирам тъмносивкавата на оранжеви петна ларва на императорски аполон и негова какавида, прикрепена с копринена нишка към долната част на камък. През същия ден, както си спомням, е убита бяла тибетска мечка и е открита нова змия, която се храни с мишки, а мишката, извлечена от мен от стомаха й, също се оказва неописан вид. Рододендроните и окичените с дантелени лишеи борове лъхат на замайваща смола. Наблизо някакви знахари с предпазливия и хитър вид на конкуренти берат китайски ревен за своите користни нужди, коренът му необичайно прилича на гъсеница, дори има крачета и дихалца, а аз, докато обръщам камъните, се любувам на гъсеницата на неизвестна нощна пеперуда, представляваща вече не по принцип, а напълно конкретно копие на този корен, така че не е напълно ясно кой кому подражава и защо.

следва

(кликнете върху ,,по-стари публикации")