Габриел Гарсия Маркес

      Третото примирение

      Ето го пак онзи шум. Същият — леден, режещ, отвесен шум, който вече толкова добре познаваше, но който сега му се струваше остър и мъчителен, сякаш за един ден беше отвикнал от него.

      Въртеше се, бодлив и глух, в празната му глава. Сякаш някакъв шиш бе щръкнал между четирите стени на черепа му и ставаше все по-голям, извиваше се като спирала, удряше го отвътре и придаваше на неговия ствол от прешлени променливо трептене, съвсем несъзвучно с уверения ритъм на тялото му. Нещо се беше разглобило във физическия му строеж на твърд човек — нещо, което досега бе действувало както трябва, а сега блъскаше главата му отвътре с резки и твърди удари, нанасяни сякаш от костелива ръка, без плът, като ръка на скелет, и го караше да си спомня всички огорчения в живота. Почувствува животинско желание да свие юмруци и да притисне слепоочията си, набраздени от сини артерии, станали морави от силния натиск на безнадеждното му страдание. Искаше му се да попие в дланите на чувствителните си ръце шума, който го пробождаше с острия си, твърд като елмаз връх. Котешка тръпка пробяга по мускулите му, когато си представи, че преследва шума по изтерзаните кътчета на пламналата си, разцепвана от треската глава. Скоро щеше да го настигне. Но не. Шумът имаше хлъзгава, почти неуловима кожа. Само че той възнамеряваше да го настигне с помощта на добре разработена стратегия и с всичката сила на отчаянието си да го смачка веднъж завинаги. Втори път не ще позволи да влезе през ухото му. Нека сега излезе през устата му, през всяка негова пора, през очите му — нека изхвръкнат от орбитите си, докато минава той, нека ослепеят, докато гледат от дъното на своя разкъсан мрак бягащия шум. Не ще му позволи да притиска в стените на черепа му дребните си кристали, ледените си звезди. Такъв беше този шум — безкраен като удрянето на детска глава в стена от бетон. Като всички силни удари на всички твърди неща в природата. Но той няма повече да го измъчва — само да успее да го окръжи, да го изолира. Постепенно да съсича променливите очертания на собствената му сянка. И да го сграбчи. Да го притисне наистина веднъж завинаги, да го блъсне с всичка сила в паважа и яростно да го тъпче, докато се омаломощи съвсем и задъхан, може да каже, че е унищожил един шум, който го е измъчвал, подлудявал и който лети сега захвърлен на земята като ненужна, мъртва вещ.

      Само че невъзможно му беше да притисне слепоочията си. Ръцете му се бяха смалили и бяха станали като ръце на джудже — къси, дебели, тлъсти. Опита се да разтърси глава. Разтърси я. Тогава шумът още повече се засили в черепа му, във вкоравения му, уголемен череп, и той усети как земното притегляне започна още по-силно да го дърпа надолу. Тежък и твърд беше този шум. Толкова тежък и твърд, че ако беше го настигнал и унищожил, щеше да има чувството, че е оскубал листенцата на оловено цвете.

      И друг път беше го усещал със същата настойчивост. Усети го например в деня, когато умря за първи път. Когато при вида на някакъв труп осъзна, че това е неговият собствен труп. Погледна го и се опипа. Усети се недосегаем, безобемен, несъществуващ. Той наистина беше труп и вече усещаше по младото си и болнаво тяло присъствието на смъртта. В цялата къща атмосферата се беше втвърдила, сякаш сградата беше напълнена с цимент и в този грамаден блок — заедно с вещите, останали от времето, когато я изпълваше въздух — се намираше той, грижливо положен в ковчег от твърд, но прозрачен цимент. Та онзи път в главата му влезе същият шум. Колко далечни и студени усещаше стъпалата си там, в другия край на ковчега, където бяха наредили възглавници, защото ковчегът му беше още прекалено голям и трябваше да го пригодят, да приспособят мъртвото му тяло към новата, последна дреха. Покриха го с бяло и превързаха челюстта му с кърпа. Почувствува се красив — както беше увит в своя саван, — смъртно красив.

      Лежеше в ковчега си, готов да бъде погребан, и въпреки това знаеше, че не е мъртъв. Знаеше, че ако се опита да стане, ще го стори с най-голяма лекота. Поне мислено. Само че не си заслужаваше. По-добре беше да се остави да умре там; да умре от „смърт“, каквато беше неговата болест. Някога лекарят беше казал сухо на майка му:

      — Вашият син, сеньора, боледува от тежка болест: той е мъртъв. Въпреки това ние ще направим всичко възможно, за да запазим живота му и след смъртта. Чрез една сложна система за самозахранване ще направим тъй, че физиологичните му процеси да продължат. Ще се изменят само двигателните му функции, спонтанните движения. Ще знаем, познаваме, че е жив по растежа, който ще продължи също тъй нормално. Това е просто една „жива смърт“. Една действителна, истинска смърт…

      Той помнеше думите му, само че без ред. Може би никога не ги беше чувал, може би те бяха плод на неговия мозък, когато температурата му се качваше при тифозната треска.

      Когато потъваше в безсъзнание и бълнуваше. Когато четеше книгата за балсамираните фараони. Покачеше ли се температурата му, самият той се чувствуваше главен герой на тази книга. Оттогава бе започнала някаква празнота в неговия живот. Оттогава не можеше да различи, да си спомни кои събития бяха част от бълнуването му и кои от истинския му живот. Поради това сега се колебаеше. Може би лекарят никога не беше говорил за тази чудновата „жива смърт“. Та тя противоречи на логиката, невероятна е, просто нелепа. И това го караше да подозира сега, че всъщност наистина си беше мъртъв. Че от осемнадесет години беше мъртъв.

      Тогава — по времето на смъртта си той беше седемгодишен — майка му поръча за него малък ковчег от зелено дърво, ковчег за дете, но лекарят нареди по-голям ковчег да му направят, ковчег като за възрастен човек с нормален ръст, защото малкият щял да спъне растежа му и той щял да се превърне в деформиран мъртвец или в ненормално развит жив човек. Или пък че спирането на растежа щяло да попречи да се проследи подобряването в състоянието му. Та по тези съображения майка му поръча да му сковат голям ковчег, като за труп на възрастен, и сложи в краката му три възглавници, за да може да го нагласи.

      Скоро той започна да расте в ковчега — тъй че всяка година трябваше да изваждат по малко вълна от крайната възглавница, за да освободят място за порасналото му тяло. Тъй беше минал половин живот. Осемнадесет години. Сега беше двадесет и пет годишен и беше стигнал окончателния си, нормален ръст. Лекарят и дърводелецът бяха се излъгали в очакванията си, поради това бяха направили ковчега с половин метър по-дълъг. Те предполагаха, че ще има ръста на баща си, един полудив великан. Само че не стана тъй. От баща си наследи само гъстата брада. Гъста синя брада, която майка му все приглаждаше, че да изглежда прилично в ковчега. Тази брада много му досаждаше в горещи дни.

      Но имаше нещо, което го тревожеше повече от „този шум“! Това бяха плъховете. Наистина, като дете нищо на света не го тревожеше повече, не му вдъхваше по-голям ужас от плъховете. А тъкмо тези отвратителни същества бяха привлечени от миризмата на свещите, запалени в нозете му. Изгризали бяха вече дрехите му и той знаеше, че съвсем скоро щяха да започнат и него да гризат, да ядат тялото му. Веднъж успя да ги види: пет лъскави, гладки плъха се катереха към ковчега му по крака на масата и го гризяха. Докато майка му забележи, от него ще останат само отпадъци, твърди и студени кости. Най-голям ужас му вдъхваше не мисълта, че плъховете ще го изядат. В края на краищата можеше да продължава да живее със скелета си. Тормозеше го най-много вроденият му страх от тези животинки. Кожата му настръхваше само при мисълта за тези космати същества, които тичаха по цялото му тяло, мушкаха се в гънките на кожата му и докосваха устните му с ледените си лапички. Един от тях се покатери до клепачите му и понечи да изгризе роговиците му. Видя му се голям, чудовищен в отчаяната си борба да продупчи ретината му. Стори му се тогава, че отново умира и цял-целеничък се отдаде на неизбежната забрава.

      Спомни си, че беше стигнал най-големия ръст. Беше на двадесет и пет години и това означаваше, че няма да расте повече. Чертите на лицето му щяха да стават твърди, сериозни. Само че като оздравее, не ще може да разказва за детството си. Нямаше детство. Беше го прекарал мъртъв.

      Майка му полагаше големи грижи за него по времето на прехода от детството към пубертета. Стараеше се в ковчега и в стаята да има идеална чистота. Сменяше често цветята във вазите и всеки ден отваряше прозорците да влезе чист въздух. С какво задоволство поглеждаше по онова време сантиметъра, като видеше, че е пораснал с няколко сантиметра! Изпитваше майчина радост, като усетеше, че е жив. Внимаваше също да не ходят у тях много чужди хора. В края на краищата неприятно и необяснимо беше, че години наред държат мъртвец в къщата. Тя беше самоотвержена жена. Само че много скоро започна да гасне вярата й. През последните месеци не беше пораснал нито един сантиметър. Майка му знаеше, че сега ще й бъде трудно да чувствува присъствието на живот в своя скъп покойник. Страхуваше се, че някоя сутрин ще осъмне наистина мъртъв, и може би затова оня ден я видя да се приближава тихичко към ковчега му и да души тялото му. Налегнало я беше отчаяние. Напоследък беше станала по-нехайна в грижите си и вече дори не си правеше труд да донася сантиметъра. Знаеше, че синът й няма да расте повече.

      А той знаеше, че сега е „истински“ мъртъв. Усещаше го по приятния покой, на който организмът му се беше отдал. Всичко се беше променило несвоевременно. Незабележимото туптене, което само той можеше да долови, бе изчезнало от пулса му. Усещаше се тежък, сякаш упорита и могъща сила го теглеше към първичната субстанция на земята. Земното притегляне го дърпаше сега с безвъзвратна сила. Тялото му тежеше като истински, неоспорим труп. Но тъй по-малко се уморяваше. Не беше необходимо дори да диша, за да живее своята смърт.

      Мислено, без да се докосва, обходи една по една всички части на тялото си. Там, на твърда възглавница, лежеше главата му, леко обърната наляво, с полуотворена уста, както си я представяше той, защото тънка струйка студен ветрец посипваше гърлото му с ледени зрънца. Прекършен беше като двадесет и пет годишно дърво. Опита може би да си затвори устата. Кърпата, която притискаше челюстта му, се беше разхлабила. Не можа да се намести, да се оправи или поне да заеме някаква „поза“, че да изглежда прилично като покойник. Мускулите му, крайниците му не се откликваха веднага на повика на нервната му система, както по-рано. Вече не беше нормалното момче от преди осемнадесет години, което можеше да се движи, както си поиска. Усети ръцете си отпуснати, повалени завинаги, притиснати в подплатените стени на ковчега. Коремът му беше твърд като кората на орехово дърво. А по-надолу краката му — непокътнати, точно каквито трябва да бъдат — допълваха неговата съвършена анатомия на вече пораснал човек. Тялото му лежеше тежко, но спокойно, удобно, без нищо да му убива — сякаш светът изведнъж бе спрял движението си и никой не нарушаваше тишината, като че ли всички бели дробове на земята бяха спрели да дишат, за да не нарушат крехкия покой на въздуха. Чувствуваше се щастлив като момче, легнало по гръб на прохладна гъста трева, загледано в някой висок облак, който се отдалечава по следобедното небе. Щастлив беше, макар да знаеше, че е мъртъв, че почиваше завинаги в ковчега си, покрит с изкуствена коприна. Съзнанието му беше съвсем ясно. Не беше както преди, след първата му смърт, през която се чувствуваше затъпял и глупав. Четирите свещи край него, подновявани на всеки три месеца, скоро щяха да догорят отново, и то тъкмо когато щяха да бъдат необходими. Усети близката свежест на влажните теменуги, донесени от майка му онази сутрин. Чувствуваше я в белите лилии, в розите. Но цялата онази ужасна действителност не будеше у него никакво безпокойство. Напротив, щастлив си беше там, самичък със своята самота. Щеше ли да го обземе страх после?

      Кой знае. Трудно му беше да си помисли за онзи миг, когато чукът щеше да забие пироните в зеленото дърво и ковчегът щеше да изскърца под твърдата надежда, че отново ще стане дърво. Тялото му, притегляно сега с още по-голяма сила от властната земя, щеше да остане на дъното на гроба, сред влажна мека глина, а над него, през четири кубически метра пръст, щяха постепенно да заглъхват последните удари на лопатите на гробарите. Не. Там също нямаше да се уплаши. Това щеше да е просто продължение на неговата смърт, най-естествено продължение на сегашното му състояние.

      Нямаше да остане вече нито един градус топлина в тялото му, гръбначният му мозък щеше да изстине завинаги и ледени звездички щяха да проникнат до мозъка на костите му. Колко хубаво щеше да свикне с новия си живот на мъртвец! Само че някой ден щеше да усети как твърдото му скеле се разпада, рухва и когато се опита да преповтори, да преброи една по една частите на тялото си, няма да ги намери. Ще усети, че няма точна, определена форма и с примирение ще разбере, че е загубил своята съвършена анатомия на двадесет и пет годишен мъж и се е превърнал в шепа безформена кал, без геометрични очертания.

      В библейската кал на смъртта. Може би тогава ще почувствува лека тъга — тъга, че не е истински труп, с безупречна анатомия, а въображаем, абстрактен труп, съществуващ само в смътния спомен на роднините си. Ще разбере тогава, че му предстои да се изкачи по капилярните съдове на някое ябълково дърво и да се събуди в някоя есенна утрин захапан от гладно дете. Ще узнае тогава — и това наистина ще го натъжи, — че е загубил целостта си, че вече не е дори обикновен мъртвец, като всички други.

      Последната нощ прекара щастливо, в самотната компания на собствения си труп.

      Но на другия ден, когато през отворения прозорец проникнаха първите лъчи на топлото слънце, усети, че кожата му се е отпуснала. Наблюдава се известно време, спокоен, неподвижен. Остави полъхът на въздуха да потича по тялото му. Не можеше да се съмнява: това беше „миризмата“. През нощта трупната отрова, трупното разлагане беше влязло в действие. Организмът му беше започнал да се разлага, да гние както телата на всички мъртъвци. Тази миризма на развалено месо, разбира се, с нищо не можеше да се сбърка. Тя изчезваше и после пак се появяваше, още по-остра. Тялото му се беше разложило от топлината на предишната нощ. Да. Той гниеше. След няколко часа майка му ще дойде да смени цветята и още от прага ще я блъсне тази смрад на разложена плът. Тогава вече ще го отнесат да преспи своята втора смърт сред другите мъртъвци.

      Но изведнъж страхът го мушна с юмрук в гърба. Страхът! Колко дълбока и пълна със смисъл дума! Днес чувствуваше истински, „физически“ страх. На какво ли се дължеше? Той го разбираше прекрасно и целият изтръпваше: вероятно не беше мъртъв. Бяха го сложили там, в този ковчег, който сега съвършено ясно усещаше — мек, подплатен, ужасно удобен, — и призракът на страха му отвори прозореца към истината: щяха да го погребат жив!

      Не можеше да бъде мъртъв, щом като ясно осъзнаваше всичко — живота, който сновеше край него с тих шепот, топлия мирис на хелиотропите, който нахлуваше през отворения прозорец и се смесваше с миризмата. Напълно осъзнаваше бавното капене на водата от чешмата, песента на щуреца, който беше останал в ъгъла и продължаваше да пее, мислейки, че още не е съмнало.

      Всичко опровергаваше смъртта му. Всичко друго освен миризмата. Но откъде можеше да знае той дали тази миризма е негова? Може би майка му предишния ден е забравила да смени водата във вазите и стеблата на цветята гниеха? Или пък може би плъхът, довлечен в неговата стая от котката, се е разложил от горещината? „Миризмата“ не можеше да бъде от неговото тяло.

      Преди няколко минути се чувствуваше щастлив от смъртта си, защото мислеше, че е мъртъв. Един мъртвец може да изпитва щастие от безвъзвратното си положение, но жив човек не може да се примири да го погребат жив. Крайниците му обаче не откликваха на неговия зов. Не можеше никак да изрази вълненията си и това му навяваше ужас — най-големия ужас в неговия живот и в смъртта му. Ще го погребат жив. Той ще усети всичко. Ще разбере в кой миг ще заковат ковчега. Ще усети празнотата на тялото си, положено върху раменете на приятелите му, и с всяка стъпка на процесията тревогата и отчаянието му ще растат.

      Напразно ще понечи да се надигне, да извика с всичките си изгаснали сили, да блъска отвътре по тъмния и тесен ковчег, за да разберат, че той още живее, че ще го погребат жив. Безполезно ще е. И този път крайниците му не ще откликнат на спешния последен повик на неговата нервна система.

      Дочу шумове от съседната стая. Дали не е заспал? Дали целият този живот на мъртвец не беше просто кошмарен сън? Но тракането на съдовете не продължи. Това го натъжи и почти неприятно му стана. На него му се искаше всички съдове на земята да се строшат от един-единствен удар, до самия него, за да се събуди той по някаква външна причина, щом като волята му вече е безсилна.

      Само че не. Това не беше сън. Той не се съмняваше, че ако беше сън, последният му опит да се върне към действителността нямаше да пропадне. Нямаше вече да се събуди. Усещаше колко е мек ковчегът му. А миризмата се беше появила отново, този път още по-силна — толкова силна, че той вече се съмняваше дали беше негова миризма. Искаше да види там роднините си, преди да е започнал да се разлага, защото видът на гнила плът ще ги отврати. Съседите ще се уплашат и ще побегнат от катафалката, с кърпа на устата. Ще плюят. Не. Така не. По-добре да го погребат. За предпочитане беше да излезе от „това“, колкото може по-скоро. Самият той искаше вече да се отърве от трупа си. Вече знаеше, че наистина е мъртъв или поне че е недоловимо жив. Разлика нямаше. Тъй или иначе, миризмата продължаваше.

      С примирение щеше да изслуша последните молитви на изкълчен латински език, оставени без отзвук от съпровождащите го. Гробовният студ, размесен с кал и кости, щеше да проникне до костите му и може би щеше да разсее тази миризма. Може би — кой знае! — близостта на този миг ще го накара да излезе от летаргията си. Когато усети, че плува в собствената си пот, в гъста лепкава течност — както бе плувал в утробата на майка си, преди да се роди, — може би тогава ще е жив.

      Но тогава ще бъде толкова примирен със смъртта, че може би ще умре от примирение.

      (1947)

      Gabriel García Márquez

      La tercera resignacion, 1947